Конан пирата

Девета глава Вятър в такелажа

Дни наред „Уастрел“ лежеше в безветрие далеч от Безименния остров. Мъжете стояха пуснали въдици във водата. На половин кабел пред кораба екипажът на „Уастрел“ се потеше над греблата, дърпайки галеона инч по инч към непознатите брегове на континента.

Конан напразно ругаеше и призоваваше жестоките си кимерийски богове. Платната висяха отпуснати. Малките спокойни вълни плискаха безжизнено корпуса. На юг по мъгливото небе бавно се издигаха кълбести облаци, а през нощта на хоризонта проблесна светкавица. Но там, където лежеше „Уастрел“, въздухът беше неподвижен.

Якият кимериец беше неспокоен. Зароно би могъл да ги открие и да се опита да ги завладее. Или зингаранецът лежеше в безветрие, или при напускане на острова е поел по друг маршрут и е пропуснал „Уастрел“.

„Каквато и поръчка да изпълнява Зароно — мислеше си Конан — добре е, че не ни срещна. И без негова помощ си имаме достатъчно проблеми.“ Храната и прясната вода бяха на привършване. Проблеми създаваше и екипажът на Зигурд. Конан хареса искрения и безстрашен млад, червенобрад мъж от Ванахайм. Предложи му да приеме закъсалите на пустинния остров барачанци. Знаеше, че това може да им създаде затруднения, както и стана. Съществуваше жестоко съперничество между пиратите на Зингара и корсарите — главно аргосеанци. Много дълго бяха се били помежду си, за да могат толкова бързо да се помирят.

И все пак моряците са си моряци, мъже, отдадени на една и съща професия. Макар и да беше суров в много отношения, Конан почувства, че не може просто да вдигне котва и да отплува, оставяйки моряците на произвола на съдбата. Той смяташе, че докато двамата със Зигурд са между тях, моряците ще са в мир. За съжаление не стана така. Зингаранците се подиграваха на безпомощните, останали на пустинния остров корабокрушенци, докато не избухна бой. Конан или Зигурд често разделяха ръмжащите морски вълци и ги призоваваха да проявят разум.

Това проклето безветрие утежняваше търкането между съперниците. Побеснял, Конан изруга и стисна релинга. Надяваше се, че ако се появи благословеният вятър, мъжете ще бъдат достатъчно ангажирани със задълженията си, за да нямат време за дрязги помежду си.

Измъчваше го и друг проблем. Чабела му беше доверила всичко, което бе научила от Зароно и неговия стигийски магьосник със змийски очи. Двамата бяха допуснали да се изплъзне информация. От подочутото тя си беше направила извод за причините за пътешествието на Зароно и за завладяването на нейния кораб. Проницателният й ум осмисли голяма част от истината за готвения срещу короната заговор.

Сега кимериецът беше изправен пред дилема. Той беше обикновен корсар и конфликтите между кралствата за него нямаха голямо значение. А и не дължеше много нещо на Фердруго от Зингара. Вярно, че старият монарх го бе наел като корсар на короната и Кордава му осигуряваше при нужда сигурно убежище. Но това би получил от всеки крал. Следващият крал можеше да взема дори по-малка част от плячката му.

Грубото кавалерство на кимерийското му потекло обаче надделя над собствените му интереси. Неумолимият варварин не можеше да остане равнодушен към молбите на една красива зингаранска принцеса. Особено след като от лукави заговори и стигийска магия нейният баща бавно вървеше към неизбежен край. Макар че не знаеше в какво се въвлича, Конан най-сетне реши да приеме нейната битка като своя.

Той възприе този курс не само от човеколюбие. Той имаше и свои амбиции. Конан нямаше намерение до края на живота си да остане обикновен корсар. Ако успее да спаси от заговора на предателите краля на Зингара и неговата дъщеря и по този начин да укрепи разклатения трон би могъл да поиска за награда херцогство или адмиралтейство!

През ума му мина дори мисълта да поиска ръката на принцеса Чабела и да стане кралски зет. През неговия живот, изпълнен с неспокойни приключения, много жени му бяха предлагали брак. Но макар и кавалер той се беше предпазил от законен брак. Обичаше да изпълнява поетите си задължения, а за човек като него и грижата за благосъстоянието на семейството беше неприятна.

Сега надхвърляше тридесетте. Макар възрастта почти да не му личеше той не би могъл да продължава вечно този необвързан живот, изпълнен с гуляи и кавги. Трябваше да помисли за бъдещето си. Чабела беше красива девойка, силна и интелигентна и изглежда го харесваше.

При тази мисъл Конан пусна релинга, прибра се в каютата си и се отпусна на един стол. Блещукането на скъпоценните камъни привлече погледа му и той мрачно се усмихна. Добре че поне спечели нещо. На масата пред него короната-кобра искреше. Промъкналите се през илюминатора лъчи на аленото следобедно слънце запалваха огън в нейните пламтящи скъпоценни камъни.

След като жабата-идол падна от скалата, Конан и двамата му другари отново минаха през черния замък. Изглежда еманацията на злото, която по-рано обгръщаше руината, сега се бе разсеяла. Загадъчната постройка от черен камък лежеше окъпана в искряща слънчева светлина. Нервите им вече не се напрягаха от ужасяващи предчувствия. Конан влезе предпазливо в мрачната постройка. На пода, където жабата-бог беше скочила след много векове бездействие, зееше черна дупка. Той се наведе над нея и зоркото му око съгледа блещукане на скъпоценни камъни. Беше ли пропуснал нещо Зароно? Конан бръкна в отвора и извади короната-кобра.

Представляваше кух конус от злато. Беше покрита с хиляди бели и червени скъпоценни камъни. Конан предположи, че са изрязани и обработени диаманти.

Беше с форма на навита на кълбо змия. От задната страна се издигаше шията на змията и се извиваше над короната, а ужасната й уста попадаше над веждите на онзи, който я носи. Стойността на хилядите скъпоценни камъни не можеше да се изчисли, така че в края на краищата пътуването до Безименния остров не беше напразно.

Развълнуван рев изтръгна пирата от тъжните му мисли:

— В името на гърдите на Фрига и огнения член на Шейтан!

Конан се усмихна, познал гласа на Зигурд. Миг по-късно червенобрадото лице, пламнало от възбуда, нахлу в каютата. Преди натрапникът да успее да отвори уста, Конан знаеше причината. До ушите му достигна шума от опъването на платна и чу песента на вятъра в такелажа. Кабината се наклони. Най-после се появи вятър.

И то какъв силен вятър! „Уастрел“ летеше по вълните.

Когато вятърът отслабна те хвърлиха котва в един залив на континента. Конан не знаеше къде точно се намира, защото по време на пътуването плътен облак закриваше слънцето и луната. Знаеше само, че през цялото време бяха държали курс на изток.

От вида на джунглата край брега разбра, че са на юг от пасищата на Шем. Но дали бяха акостирали в Стигия или в кралство Куш, или в малко познатите черни страни още по̀ на юг, предстоеше да се разбере.

— Несигурно място, капитане — промърмори помощник-капитанът Зелтран. — Къде може да се намираме?

— Един дявол знае, а него не го е грижа — изсумтя Конан. — Главното е да намерим вода. Бъчвите са почти празни. Останала е само тиня. Подготви ми една група за слизане! И да вземат варели! Бързо!

Зелтран припна към главната палуба, за да събере всички моряци. Когато групата тръгна към баркасата Зелтран хвърли смръщен поглед към бреговата линия и измърмори. Ванриецът беше препасал през гърдите си огромен кожен ремък.

— Какво е това, човече? — попита Конан.

Зигурд вдигна рамене.

— Може би нищо, капитане, но тази страна изглежда необикновена, като бреговете на Куш.

— И какво от това? Ако сме плавали на изток трябва да сме достигнали до Куш.

— Ако е така, тези земи не са безопасно пристанище за честни моряци. Тези черни дяволи с удоволствие ще ни изядат. А се разказват и истории за народ от жени-бойци, които са по-люти в бой дори от мъже.

Конан погледна към баркасата, която се движеше към брега.

— Може и така да е, но ние трябва да вземем вода, а и храната ни не е много. Когато напълним складовете си, ще се отправим на север към Кордава.