Осма глава Корона-кобра

Когато Зароно се върна на „Петрел“ и научи за бягството на Чабела побесня. Той заповяда моряците, които бяха на пост за наказание да бъдат влачени под кила.

На следващия ден преди зазоряване Зароно отново свали на брега всички свои хора, с изключение на неколцина. Цял ден търсиха изчезналата принцеса, която заемаше съществена част от неговия план. Откриха няколко парцала от роклята й, но те само свидетелстваха, че е била там, без да подскажат с нещо къде е в момента. Мъжете намериха и следи от лагера на Зигурд. От самите барачански пирати обаче нямаше и следа.

При залез-слънце объркан, побеснял повече от всеки друг път Зароно се върна на „Петрел“.

— Менкара! — извика той.

— Да, капитан Зароно?

— Сега е време да покажеш колко струват магиите ти. Покажи ми къде се намира тази проклета жена!

Скоро след това Зароно седеше в каютата си и наблюдаваше как стигиецът се подготвя за магията, която беше направил в тъмницата на херцог Вилагро. Кадилницата съскаше, магьосникът напяваше:

— Иао, сетиш…

Смарагдовозеленият пушек се сгъсти и в облака се появи морски изглед. Спокойно море сред което лежеше красив галеон с вдигнати платна. Корабът леко се полюшваше от вълните, а платната висяха отпуснати на рейките.

— Галеонът „Уастрел“ на Конан в безветрие — каза Зароно, когато видението се разсея. — Но къде?

Менкара разпери ръце.

— Съжалявам, но моите знания не могат да отговорят на този въпрос. Ако слънцето не беше залязло, щях да мога да ти кажа в коя посока са се насочили. Но сега…

— Искаш да кажеш — изръмжа Зароно, — че могат да се намират някъде по хоризонта, но не можеш да кажеш къде?

— Аз не съм великият Тот-Амон. Правя това, което мога.

— Би ли могъл да видиш, дали момичето е на борда?

— Не, но съм сигурен, че е на борда. Иначе видението нямаше да се появи. Сигурно спи в някоя кабина.

— Ако бях спипал тази повлекана, щях да й дам да разбере — изръмжа Зароно, — но сега какво да правя?

— „Уастрел“ може да се е насочил към брега на Куш. Но по-вероятно се е насочил към Кордава. Твоят капитан Конан ще бърза да върне принцесата на Кордава с надеждата за богата отплата от краля.

— Ако отплуваме в западна посока бихме ли могли да ги настигнем?

— Мисля, че не. Океанът е много широк и безветрието, което спира кораба на Конан, ще спре и твоя. Те може би плуват на североизток, за да слязат на брега на Шем и да потърсят помощ от брата на краля, Товаро. Няма начин да разберем. Но ти забрави главната ни цел.

— Главната цел е момата и съкровището!

— Аз говоря за великия Тот-Амон. След като го спечелим на наша страна, ще бъде без значение дали принцесата е върната на баща й или е заведена в дома на нейния вуйчо. Принцът на магьосниците може да контролира съдбата й така лесно, както кукловодът дърпа конците на своите марионетки. Хайде да тръгнем към стигийския бряг. Ако по пътя настигнем кораба на Конан добре, ако ли не, не е беда.



От стигийския бряг Зароно и Менкара пътуваха с фургон. Половината от екипажа беше останал да пази „Петрел“, докато другата половина, въоръжена до зъби, придружи своя капитан. Пътуването костваше на Зароно доста злато и това много натъжи крадливото сърце на пирата.

Както повечето моряци, Зароно не се чувстваше комфортно на суша. Това не бе неговата среда и той изпитваше някакво смътно чувство на безпомощност. Може би пустинята беше най-близкият земен аналог на морето, но му бе чужда. Зароно не харесваше нито ритмично поклащащата се походка на злонравните камили, нито сухия пустинен въздух, който изсмукваше всяка капчица влага от гърлото му.

Налагаше се обаче да изтърпи тези неудобства. На третия, ден на хоризонта се появи оазисът на Кажар — странно черен басейн, обграден от тъмна и самотна група неподвижни палми. Сред листака се виждаха очертанията на масивна постройка.

Приближиха предпазливо към оазиса. Най-отпред яздеше Менкара така, че дрехите му, отличаващи го като свещеник на Сет, ясно да се виждат от всеки, който ги следи.

Над оазиса цареше тишина. Никакви птици не плуваха в басейна, нито хвърчаха или цвърчаха сред палмите. Никакъв страж не им извика. По команда камилите легнаха като застрашително накланяха пътуващите. Зароно се обърна към боцмана:

— Дръж под око водачите. Тези кучета са изплашени. Могат да се опитат да избягат и да ни изоставят.

После Зароно и Менкара тръгнаха пеша към масивната постройка навътре в оазиса. Зароно не хареса вида на басейна. Той блестеше на ярката следобедна светлина черен като течни въглища. Върху неподвижната повърхност в някакво подобие на живот се свиваха и разпускаха мазни кръгове. На едната страна се издигаше червеникав каменен блок, приличащ на жертвеник. Върхът и страните му бяха замърсени с тъмни, кафяво-червени петна. Зароно, чийто пороци не надхвърляха нормалните, пребледня и потрепери при мисълта какво може да излезе от черното огледало на басейна, за да изяжда жертвите от каменния блок.

Те заобиколиха зловещия басейн и се приближиха до жилището на Тот-Амон. През пооределите палми видяха, че и тази сграда подобно на храма, е изградена от блокове червен пясъчник. Беше голяма постройка, по-скоро дворец, отколкото обикновена къща. Изронените ръбове и повърхности подсказваха, че са много стари. Никой не можеше да каже преди колко века е била издигната тази грамада. Изрязаните релефни фигури върху арката над входа не приличаха на никоя от онези, които Зароно бе виждал през далечните си пътувания. Планът на сградата бе изключително прост. Зароно не можеше да го оприличи на никой от познатите му архитектурни стилове, освен може би на огромните пирамиди, които се издигаха в пустинята близо до Кеми. Приличаше повече на гроб, отколкото на жилище.

В тежката маса на пясъчника, като отворена уста зееше черна врата. Без да спира Менкара отиде до тези каменни челюсти и начерта във въздуха един загадъчен знак. Зароно ужасен видя как във въздуха се изписаха зелени огнени линии.

Вътре всичко беше изпълнено от тъмен камък и кънтяща тишина. Не се виждаха никакви следи от охрана или прислуга. Менкара крачеше уверено напред и на Зароно не му оставаше нищо друго, освен да го следва.

Надолу в тъмнината водеше каменно стълбище, със заоблени стъпала от преминалите многобройни, обути в сандали крака. Двамата слязоха ниско под нивото на пустинята. Продължиха напред и влязоха в една зала. Тук имаше светлина. Змиевидни свещници от полирана мед светеха с трептяща, зловеща, зелена светлина. В залата се издигаха два реда огромни колони с тайнствени релефни фигури като онзи над външния вход на храма. В края на залата на трон от черен, блестящ камък седеше човек. Когато двамата пътешественици се приближиха, Зароно го видя ясно.

Беше мрачен гигант, с широки рамене и странни, ястребови черти на лицето. От бръснатия му череп до обутите в сандали крака кожата му беше тъмнокафява. От дълбочината на мъртвешките очни ябълки блестяха черни очи. Носеше просто ленено расо. Единственото му украшение беше пръстен с цвят на мед и форма на змия, увита три пъти около пръста му и захапала опашката си с уста.

От максимално опростения стил на постройката и липсата на каквато и да е украса върху могъщия магьосник Зароно се досети за духовната същност на Тот-Амон. Той беше човек, за когото материалните блага и показността не означават нищо. Неговата страст беше насочена, към нещо нематериално — власт над хората.

Те спряха на няколко стъпки от трона и мъжът проговори с ясен глас:

— Привет, Менкара, малки братко!

Менкара падна на колене и докосна с чело черните плочи на пода.

— В името на бога Сет, велики господарю — прошепна той — аз дойдох.

Зароно се разтревожи като разбра, че дори свещеникът се страхува. Въпреки сухия въздух се изпоти.

— Кой е този зингаранец с черно лице, когото си довел в моя дворец? — запита Тот-Амон.

— Капитан Зароно, пират, велики господарю, пратеник на Вилагро, херцог на Кордава.

Зелените змийски очи спокойно огледаха Зароно от главата до петите.

— И какво трябва да правя аз със Зингара или Зингара с мен? — попита Тот-Амон.

Менкара отвори уста, но Зароно реши, че е време сам да защити интересите си. С дързост, която всъщност не чувстваше, той пристъпи напред, падна на колене пред трона и измъкна от жакета си пергаментов свитък, представляващ писмото на Вилагро. Зароно го подаде на Тот-Амон, който го пое и го пусна в скута си.

— Най-велики магьоснико — започна той, — приеми сърдечните поздрави на херцога на Кордава. Той те приветства и ти предлага богати дарове в отплата срещу една услуга. Всичко е обяснено в това официално писмо.

Тот-Амон не разгъна свитъка. Изглежда вече знаеше съдържанието му. Известно време размишляваше.

— Мисълта за това да бъде разрушен култа към Митра и издигнат този на бог Сет отдавна лежи на сърцето ми — промърмори той. — Но аз съм зает с големи магически операции. Що се отнася до златото на Вилагро, то то не означава нищо за мен.

— Това не е всичко, велики господарю — каза Менкара и извади изпод наметалото си „Книгата на Скилос“. — По волята на херцога ние те молим да приемеш от нашите ръце този подарък. — Той сложи древния том в краката на Тот-Амон.

Тот-Амон щракна с пръсти и книгата се вдигна във въздуха и легна разтворена върху скута му. Магьосникът-свещеник небрежно прелисти няколко страници.

— Наистина рядък подарък — каза той. — Не съм допускал, че все още съществува трето копие. Да не сте го откраднали от кралската библиотека на Аквилония?

— Не, велики господарю — отвърна Менкара. — Случайно научихме, че това копие се намира на Безименния остров, който лежи в Западното море…

Гласът му постепенно заглъхна, защото фигурата на мрачния гигант изведнъж се напрегна. В змийските черни очи проблеснаха студени пламъци. Въздухът стана студен. Чувство на страх обхвана Зароно. То спря дъха му. С какво бяха разгневили великия магьосник?

— Взехте ли нещо друго от олтара на Тсатогуа, Богът-жаба? — попита Тот-Амон.

Менкара трепна.

— Нищо друго, велики господарю, освен една или две торби със скъпоценни камъни…

— Които лежаха пред олтара върху книгата, нали?

Менкара кимна разтреперан.

Тот-Амон стана на крака. В черните му очи блестяха адски огньове. Стаята се изпълни със зелена светлина. Плочите трепереха под стъпките на гиганта. Магьосникът проговори с гръмовен глас:

— Пълзящи червеи! Такива глупаци служат на мен, Тот-Амон! Сет, всемогъщи Боже, дай ми за слуги по-умни хора! Аи канфог сиаа!

— Всемогъщи отче! Принце на магьосниците! С какво те разгневихме? — проплака Менкара унижен.

Погледът на великия стигиец, мрачен и изпълнен с ужасен гняв, се плъзна надолу към двамата. Гръмотевичният му глас притихна до съскане на змия.

— Знайте, глупаци, че там под идола бе скрито онова, което струва повече от цялата земя. В сравнение с него „Книгата на Скилос“ е нищо! Говоря за короната-кобра!

Зароно зейна от изненада. Той беше чувал нещо за този свещен талисман на змиеподобните хора на Валусиа. Тя бе най-силният магьоснически символ на земята… всесилната корона на змиите-крале, с която в праисторическата ера са постигнали господство на земята. А те бяха взели книгата и скъпоценностите, оставяйки властта над богатствата!

Загрузка...