Конан пирата

Втора глава Нож в мрака

Призори на изток просветля. Бурята беше преминала. Черни облаци се плъзгаха по мрачното небе. От време на време от запад се показваха няколко избледнели звезди, които се отразяваха в дъждовните локви по улиците на Кордава.

Обхванат от мрачно настроение Зароно, капитан на пиратския кораб „Петрел“ и таен агент на кордавския херцог крачеше по мокрите улици. Юмручният бой с гигантския кимерийски пират, пропуснатата вечеря, ругатните, с които го обсипа неговият господар, херцогът, още повече влошиха самочувствието му. Отгоре на всичко очите му се затваряха от недоспиване и глад. Докато крачеше, избягвайки капещите стрехи и предпазвайки краищата на наметалото си от калните локви, в устата му нагарчаше от потиснат гняв. Той копнееше за някоя беззащитна душа, над която да излее гнева си. Менкара подтичваше мълчаливо до него.

Един мършав дребен човек бързаше по ветровитите улици и се мъчеше да се задържи върху хлъзгавия калдъръм. Под парцаливия подгъв на окърпеното му расо сандалите обути на бос крак, шляпаха по мокрите камъни. С една ръка притискаше до гърдите си окъсан шал, с другата държеше високо горящия край на катраносано въже, за да осветява пътя.

Той мърмореше под нос утринна молитва към Митра. За него това бяха просто звуци, защото умът му беше другаде. Така Нинус, свещеник от нисък ранг в храма на Митра, бързаше през мокрите, ветровити улици към съдбата си.

Нинус беше станал от сламеника си преди зори и изплъзвайки се от бдителните очи на наставника му, се беше промъкнал от двора на храма в мрачната, мокра уличка. Оттам той се насочи към пристанището на Кордава, за да се срещне с чуждоземеца Конан от Кимерия.

Непривлекателният малък човек имаше полюшващо се шкембе и тънки крака. На младини, преди да получи просветлението на Митра, Нинус се славеше като един от най-способните крадци по хайборейските земи. Така той се запозна с Конан. Снажният пират някога също бе упражнявал този занаят. Двамата бяха стари приятели.

Дребният свещеник притискаше до мършавите си гърди документа, който Конан беше обещал да купи. Свещеникът отдавна притежаваше картата. Навремето, той често си мислеше да тръгне по начертания от картата път, чийто край обещаваше да разкрие скрити приказни богатства. Но тъй като сега, при тази му дейност изглеждаше невероятно някога да тръгне да го търси, защо да не продаде картата?

Розови видения пълнеха ума на Нинус — сладко вино, бутове печено месо и закръглени моми, които се надяваше, че ще си осигури с парите на Конан. Подтичвайки той зави зад ъгъла… и налетя на двама мъже в тъмни наметала, които отстъпиха встрани, за да не ги блъсне. Мърморейки извинения, малкият свещеник се взря с късогледите си очи в мършавия мъж, чиято качулка беше отметната назад. И тогава изненадата го принуди да забрави обичайното си благоразумие.

— Менкара сетистът! — извика той пронизително. — Ти тук? Подлият служител на Бога на змията! Как смееш? — Повишавайки глас в справедлив гняв Нинус започна да вика стражата.

Зароно изруга и задърпа съучастника си да побърза, но стигиецът се отскубна и погледна с искрящи от гняв очи.

— Малката свиня ме позна! — изсъска той. — Бързо го убий иначе сме загубени!

Зароно се поколеба за миг, после измъкна камата си и я заби. Животът на един дребен свещеник не означаваше нищо за него. По-важно беше да не се налага да отговаря на въпросите на стражата.

Нинус залитна назад, ахна и се просна. На устата му се появи капчица кръв.

Стигиецът плю.

— Така ще погине цялото ви омразно братство! — изсъска той.

Оглеждайки се гневно, Зароно припряно избърса в наметалото на падналия мъж камата си.

— Да се махаме! — изръмжа той.

Но очите на стигиеца забелязаха една издутина под наметката на Нинус. Той коленичи и извади от дрехите на митриста малък пергаментов свитък. Менкара го разгъна.

— Някаква карта — учуди се магьосникът. — Мисля, че ще мога да я разчета…

— По-късно, по-късно! — каза Зароно. — Побързай, преди да са ни хванали!

Менкара кимна и скри свитъка. Двамата мъже изчезнаха в аленеещите мъгли на зората, оставяйки Нинус проснат на калдъръма.

Раздразнен от лошото вино, безрезултатния бой със Зароно и часовете напразно чакане, настроението на Конан непрекъснато се помрачаваше. Сега, неспокоен като дива котка, той обикаляше из общата стая на задимения хан, чийто таван почти опираше в главата му. Макар привечер кръчмата на хала „Деветте кръстосани меча“ да бе препълнена, сега бяха останали малко клиенти: трима пияни моряци, излегнали се в един ъгъл. Двама от тях тихо, фалшиво пееха моряшка песен, а третият спеше.

По свещта, предназначена да отмерва времето, Конан разбра, че скоро ще се развидели. Нинус беше закъснял няколко часа. Сигурно нещо се е случило с малкия свещеник, който никога не би закъснял толкова, когато става дума за пари. С варварски акцент Конан изръмжа на зингарански към якия кръчмар:

— Сабрал! Излизам да глътна малко свеж въздух. Ако някой пита за мен, кажи му, че скоро ще се върна.

Вече не валеше, но въздухът беше наситен с влага. Черното покривало на облака се бе разкъсало и отметнало настрана.

Конан закрачи тежко по мокрия калдъръм. Той възнамеряваше да заобиколи квартала, в който се намираше хана. Прокле под нос Нинус. Заради набожния малък пияница щеше да изпусне сутрешния бриз, който можеше да изкара „Уастрел“ от пристанището на Кордава. Щеше да се наложи, за да изтеглят кораба, да гребат уморително.

Конан спря изведнъж и замръзна неподвижен. В пълния с дъждовна вода канал видя безформен куп изцапани дрехи и протегнати крайници. Той се обърна надясно, после наляво, огледа внимателно покривите на къщите и малките улички. Търсеше скрити убийци. Внимателно разгърна черната си мушама и освободи от ножницата късата си сабя. В този квартал на стария град един труп не беше основание за изненада. Рушащите се коптори от двете страни на кривите улички осигуряваха убежище за крадци, убийци и друга такава човешка измет. Но понякога край жертвата се спотайваха убийците и Конан отдавна се беше научил да бъде внимателен при такива случаи.

Тихо, като дебнещ леопард, едрият кимериец се промъкна през сенките и коленичи до тялото. Той внимателно го обърна по гръб. В светлината на аленеещата зора лъщеше прясна кръв. Качулката на монашеското расо падна назад и разкри лицето.

— Всемогъщи Кром! — изръмжа Конан. Беше бившият крадец и свещеник Нинус от Месантиа, когото Конан напразно беше чакал толкова дълго.

Младият мъж бързо опипа тялото. Картата, която Нинус трябваше да донесе в хана, за да му я продаде беше изчезнала.

Конан приклекна на пети. Зад смръщеното безстрастно лице препускаха мрачни мисли. Кому е нужна смъртта на един незначителен малък свещеник, с не повече от няколко медни монети в кесията? Единственото ценно нещо, което този свещеник носеше беше картата. И тъй като тя липсваше, логиката подсказваше, че никого незастрашаващият Нинус трябва да е бил промушен заради картата.

Горният край на изгряващото слънце обля с червенина кулите и върховете на покривите. В тази светлина вулканичният поглед на Конан избухна с жесток, син пламък. Стискайки покрития си с белези от рани юмрук, едрият кимериец се закле, че някой ще плати за това, и то с кръв.

Конан внимателно взе в силните си ръце малкото тяло и забърза обратно към „Деветте кръстосани меча“. Нахлувайки в общата зала той излая към кръчмаря:

— Сабрал! Самостоятелна стая и хирург! Бързо!

Кръчмарят знаеше, че когато използва такъв тон, кимериецът не търпи никакво бавене. Той припна по разклатените стълби към втория етаж, следван от Конан.

Малкото посетители проследиха с поглед високия мъж, почти великан, с изключително здраво телосложение. Тъмното му, покрито с белези, гладко обръснато лице, бе оградено от квадратно подстригана грива от остра, черна коса. Разположените под големите черни вежди дълбоки очи бяха сини. Без всякакво усилие пиратът носеше тялото на ръце, сякаш беше малко дете.

В кръчмата нямаше никой от екипажа на Конан. Сам се погрижи за това, когато си определи среща с Нинус, защото не искаше новината за картата да се разнесе между моряците, преди да е готов лично да им я съобщи.

Сабрал заведе кимериеца в стаята, която пазеше за изтъкнати гости, но когато Конан понечи да положи тялото на Нинус върху леглото, го спря. Сабрал бързо издърпа чаршафите под него.

— Не искам кръв върху най-хубавите ми постелки — каза той.

— Злите духове да отнесат постелките ти! — озъби се Конан, полагайки Нинус на леглото. Докато Сабрал сгъваше бельото, Конан прегледа Нинус. Свещеникът едва дишаше, пулсът му се колебаеше.

— Поне е жив — изръмжа Конан. — Заминавай, човече, доведи лекар! Недей зяпа като идиот!

Кръчмарят мълчаливо изчезна. Конан съблече Нинус и превърза раната, която още кървеше.

Сабрал се върна придружен от един прозяващ се лекар, в нощен халат и разбъркана коса.

— Добрият доктор Кратос — каза кръчмарят. Лекарят свали направената от Конан превръзка, почисти раната и я превърза отново с чист плат.

— За щастие — каза той — острието изглежда не е засегнало сърцето или някои големи кръвоносни съдове. Само е одраскало белия дроб. При добри грижи ще оживее. Ти ли ще платиш за него, капитане?

Конан изръмжа в знак на съгласие. Няколко глътки вино върнаха Нинус в съзнание. С глас, който почти не се различаваше от шепот свещеникът разказа случилото се.

— Налетях на… двама мъже… на улицата. Единият… Менкара, свещеник на Сет. Извиках… извиках. Той каза… на другия… да ме убие.

— Кой беше другият? — попита Конан.

— Беше загърнат… в наметало и с широка шапка… но мисля… че беше пиратът Зароно…

Конан се намръщи. Зароно! Онзи, с когото се беше скарал преди няколко часа. Дали Зароно не беше чул за срещата му с Нинус и не му беше устроил клопка, за да вземе картата? Всичко приличаше на хитър заговор, за да му отнемат тайната за съкровището.

Конан се изправи с почервеняло от гняв лице.

— Ето! — изръмжа той, извади от кесията си шепа монети и ги сложи на дланта на Кратос. Друга пълна шепа даде на Сабрал. — Погрижете се за него както трябва, за да се оправи! Точната сметка ще уредим, когато се върна и тежко ви, ако не направите всичко възможно. Ако умре, погребете го с всичките обреди на Митра. Аз заминавам.

Подобно на дух, Конан се измъкна през вратата на стаята, слезе по стълбите и изскочи през тежката входна врата на хана. Крачеше бързо. Тежкото му черно наметало шляпаше по петите на ботушите му.

Когато слънцето позлати мачтите и рейките на корабите, пристанището оживено жужеше. Моряците се катереха нагоре-надолу по такелажа, офицерите крещяха заповеди по рупорите, дървените кранове, задвижвани от мускулната сила на пристанищните работници скърцаха, скрипците и шпиловете вдигаха бали от кея.

Конан пристигна на брега. В отговор на въпроса му, капитанът на пристанището му съобщи, че Зароновият „Петрел“ е отплувал преди час и отдавна се е изгубил зад сърпа на източния нос на пристанището. Конан изръмжа благодарно, завъртя се на пети и се заизкачва по трапа на собствения си кораб, галеона „Уастрел“.

— Зелтран! — изрева той.

— Йес, капитане? — отговори помощник-капитанът, който даваше нареждания за подреждането на провизиите в трюма. Зелтран беше къс, закръглен зингаранец, с дълги, завити, черни мустаци. Въпреки че беше пълен, той се движеше леко като котка.

— Строявай негодниците и провери състава! — заповяда Конан. — Потегляме веднага щом станем готови!

Скоро целият пиратски екипаж се събра в средната част на кораба. Болшинството бяха мургави зингаранци тук-там с по някой от друга националност. Трима липсваха. Зелтран изпрати юнгата да ги домъкне от вертепите, където бяха проспали свободното си време. Останалата част от екипажа, подгонен от гласа на Конан ускори товаренето на кораба.

Липсващите пирати най-после пристигнаха тичешком; натовариха и последната бала и откачиха въжетата от кея. Осем души се хванаха за греблата на баркасата да изтеглят „Уастрел“ в открито море.

После платната се издуха и „Уастрел“ се наклони напред, по посока на вятъра. Малките вълнички на носа се превърнаха в бели къдрици от пяна. Галеонът се полюшваше ритмично от вълните, крясъците на кръжащите чайки се смесиха с плисъка на вълните по носа, стенанието на гредите, скърцането на корабните въжета и въздишките на вятъра в такелажа.

Конан стоеше на предния край на квартердека, облегнат на перилото, вперил поглед към далечния хоризонт. Зелтран зададе заповядания от Конан курс, организира вахтите и отиде при него.

— Е, капитане — каза той — този път накъде?

— Познаваш ли „Петрел“ на черния Зароно? — попита Конан.

— Онази бъчва, която отплува един час преди ти да дойдеш на кораба? Познавам я. Казват, че Зароно е опитен моряк, но зъл човек. Има връзки с низшата аристокрация. Говори се, че са го изгонили от това общество, защото направил нещо, което е недопустимо дори и за благородници. Така станал пират. Да не сте се скарали с капитан Зароно? С него не можеш да се справиш лесно.

— Обещай да мълчиш, дрънкало, и ще ти кажа. — Конан разказа накратко за Нинус, картата и Зароно. — И така — продължи той, — ако го хвана в открито море ще му дам да усети вкуса на стоманата. Макар че „Петрел“ е по-голям, „Уастрел“ има по-фини линии и може да се движи по-бързо по вятъра.

— О, да, ние можем да го настигнем — каза Зелтран и засука юнашки мустак. — Не се съмнявам, че сам бих могъл да съсека шест или седем от негодниците на Зароно. Но, капитане, не е ли по-умно да ги следваме, без да ни виждат? Така те сами ще ни заведат до съкровището?

Конан погледна с горящи, присвити очи помощник-капитана. После се усмихна и го удари силно по гърба.

— В името на Кром и Мананан, малки човече — изрева той — ти си заслужи възнаграждението! — Той погледна нагоре, където група моряци очакваха команда да освободят марсела. Конан изрева и се обърна към Зелтран: — Връщайте се на палубата! — Няма да вдигаме марсела, защото Зароно ще го види, а ние можем да плуваме и без това платно толкова бързо, колкото той с него. Кой е онзи мъж с орловия поглед?

— Рийго от Джерида ли?

— Точно той. Сложи го на марса за наблюдател.

Младият зингарански моряк се изкачи на марса на гротмачтата и впери очи в хоризонта на югоизток. Скоро той извика:

— Галеон пред нас, капитане. Виждам марсела, а когато вълните го повдигнат се вижда и черният му корпус.

— Това е „Петрел“ — каза Конан. — Поддържай курса, кормчийо. — Той се обърна към Зелтран, който дърпаше огромните си мустаци. През деня ще спазваме дистанция, а през нощта ще отидем достатъчно близко, за да видим сигналните му светлини. С малко късмет няма да ни видят.

Конан се усмихна, а сините му очи блестяха от удоволствие. Той пое дълбоко въздух и силно го изпусна. Това е животът — здрава палуба под краката, половин стотица силни мъже, които изпълняват заповедите ти, море за плаване, враг за побеждаване… и вълнуващо приключение в близко бъдеще!

Под лъчите на ослепителното слънце издигнало се високо в лазурното небе, опънал всички платна, с изключение на издайническия марсел „Уастрел“ се носеше на югозапад по следата на „Петрел“.