Конски гамбит

II

Та ето тези бяха хората — марионетките, хартиените кукли, действащите лица в ситуацията, безизходицата, моралитетът, шаманската сцена — както ви допада най-много, — които тупнаха като гръм от ясно небе в скута на вуйчо му в десет часа една мразовита вечер, месец преди Коледа, и всичко, каквото вуйчо му намери за подходящо или почувства желание или дори необходимост да стори, бе, да се върне при шахматната дъска, да премести пешката си и да рече „играй“, сякаш изобщо нищо не се е случило — нищо, което да заслужава не само да бъде пренебрегнато, но даже отхвърлено, отречено.

Ала той не правеше ответния си ход. И повтори твърдоглаво:

— Заради парите.

Вуйчо му също повтори, отново рязко, кратко, дори грубо:

— Пари? Какво го интересуват това момче парите? Навярно ги ненавижда, вбесява се всеки път, щом трябва да пъхне пачка банкноти в джоба си, просто защото иска да купи нещо или да замине някъде. Ако беше само заради парите, никога нямаше да узная за тая работа. Той не би нахълтал тук в десет часа вечерта, за да хвърли в лицето ми първо един царски указ, после лъжа и на края заплаха, единствено с цел да попречи на майка си да се омъжи за човек без пари. Дори този човек да няма пукната стотинка, което едва ли е вярно за капитан Гуалдрес.

— Добре — рече той, съвсем твърдоглаво. — Той не иска нито майка му, нито сестра му да се омъжи за този чужденец. Само това, че капитан Гуалдрес не му е приятен, е повече от достатъчно.

Сега вуйчо му наистина бе свършил да говори, седеше срещу него, помежду им шахматната дъска, и чакаше. Тогава той откри, че вуйчо му го наблюдава настойчиво, замислено и доста остро.

— Да, да… — каза вуйчо му — е, да, да… — като не отделяше поглед от него, додето той установи, че не е забравил как да се изчервява. Но досега би трябвало да е свикнал с това или най-малко с факта, че вуйчо му все пак може да си го припомни, независимо дали в момента е изхвръкнало от главата му или не. Ала ако не друго, поне не сложи оръжие: вдигнал открито чело, поруменял горещо, твърдо устояваше на настойчивия взор на вуйчо си, като отново не пропусна да отговори:

— Да не говорим, че домъкна сестра си чак дотук, за да я накара само и само да каже една лъжа.

Вуйчо му продължаваше да го гледа вече не скептично, нито дори изпитателно, просто го гледаше.

— Защо — поде вуйчо му — тези седемнайсетгодишни…

— Осемнайсет — поправи го той. — Или почти.

— Добре — прие вуйчо му. — Защо тези осемнайсетгодишни, или почти осемнайсетгодишни, хора са толкова убедени, че стогодишни старци като мен са неспособни да възприемат, да оценят или даже да си спомнят онова, което младите разбират под страст и любов?

— Може би защото старите вече са неспособни да определят разликата между това и елементарното благоприличие, което изисква да не влачиш сестра си шест мили път в десет часа вечерта сред декемврийския мраз, та да я заставиш да каже една лъжа.

— Прието — отвърна вуйчо му. — Туше! Става ли? Защото аз познавам един стогодишен старец на петдесет, който не би подценил нищо у седемнайсет-, осемнайсет-, деветнайсет-, а в същност и у шестнайсетгодишните, а най-малко страстта и любовта, благоприличието или влаченето на собствената ти сестра шест или двайсет и шест мили посред нощ, за да я накараш да каже лъжа, да разбие сейф или да извърши убийство — щом си бил принуден да го направиш… Тя не е трябвало да идва, във всеки случай не видях да е с белезници.

— Но тя дойде — рече той. — И излъга. Отрече между двама им с капитан Гуалдрес да е имало годеж. Обаче щом ти я попита очи в очи дали го обича, тя каза „да“.

— И беше изхвърлена от стаята за това — добави вуйчо му. — Сиреч, когато каза истината — способност, която между другото също се наблюдава у седемнайсет-, осемнайсет– и деветнайсетгодишните, стига да имат практически подтик да прибягнат до нея. Двамата довтасаха тук с добре изрепетирана лъжа, която трябваше да ми внушат. Обаче тя загуби самообладание. Тъй че всеки от тях се опита да използва другия за постигане на някаква цел. Само че не на една и съща цел.

— Но във всеки случай и двамата се отказаха, щом видяха, че нищо не излиза. Той се отказа твърде бързо. Хем тъй рязко, както и започна. За момент си помислих, че ще я изхвърли във вестибюла, все едно че е парцалена кукла.

— Вярно — рече вуйчо му. — Твърде бързо. Веднага щом усети, че не може да разчита на нея, той се отказа от първоначалния план, за да опита нещо друго. А тя се отказа веднага, щом започна да се убеждава или че той й се изплъзва, или че аз няма да лапна въдицата и затуй може би и аз ще й се изплъзна. Ето защо вече сигурно са решили да опитат нещо друго, а това не ми харесва. Защото те са опасни. Опасни са не защото са глупави — глупостта (извинявам се) е естествено явление за тази възраст. А защото никога не са имали до себе си някой, към когото да хранят уважение, от когото да изпитват страх или на когото да вярват, за да им каже, че са млади и глупави. — Играй!

И това като че бе всичко, що се отнася до вуйчо му — очевидно бе, че поне по този въпрос да измъкне нещо повече от него не ще му се удаде.

Изглежда, това наистина беше всичко. Той игра. Ход, замислен отдавна, още преди вуйчо му да открие своя — отброяваше времето подобно на авиаторите в непрекъсната последователност, без интервали, защото на него не бе му се наложило, както на вуйчо му, да се приземи, докато отблъсне отряд нашественици и сетне пак да се вдигне във въздуха. С коня си едновременно заплаши царицата и топа на противника. Тогава вуйчо му пожертва пешката, която само той, Чарлз, изглежда, бе убеден, че никой не е забравил, направи своя ход, сетне игра вуйчо му, след което, както обикновено, партията свърши.

— Трябваше да ти взема царицата още преди двайсет минути, когато имах възможност, а топа да оставя — забеляза той.

— Винаги — отвърна вуйчо му и взе да отделя фигурите по цвят, докато той, Чарлз, посегна към кутията, оставена върху долната преграда на етажерката за тютюн. — Но не би могъл да ги вземеш и двете, без да направиш два хода. Конят може да прескача по две полета наведнъж, може дори да се движи в две посоки едновременно, ала не може да играе два пъти поред… — допълни вуйчо му и заизбутва черните фигури по дъската към него. — Ще взема белите този път, пък ти опитай с черните.

— Минава десет — рече той — Наближава десет и половина.

— Толкова — каза вуйчо му, като захвана да реди черните фигури. — Често е толкова.

— Струва ми се, че май ще трябва да си лягам — забеляза той.

— Май ще трябва — отвърна вуйчо му, все така прям и любезен. — Няма да имаш нищо против, ако аз остана още малко, нали?

— Може би тогава ще стане по-интересна партия — отговори той, — като играеш срещу себе си, поне ще се разнообразяваш с изненадите от грубите грешки на своя противник.

— Стига, стига — рече вуйчо му. — Нали казах туше? Все пак подреди фигурите, без значение дали ще играеш или не.

Това бе всичко, което той знаеше тогава. Дори не подозираше, че има още. Ала научи бързо — или навакса бързо. Този път най-напред дочуха стъпките — лекото, остро, крехко, насечено потропване, характерно за походка на момиче — да отекват във вестибюла. За времето, прекарано в жилището на вуйчо си, той вече бе разбрал, че в къща или въобще в постройка, където се помещават поне две повече или по-малко отделни домакинства, човек изобщо не е в състояние наистина да долови шум от стъпки. Затова в същия миг осъзна(преди тя да почука, дори преди вуйчо му да каже: „Сега е твой ред да закъснееш с отварянето на вратата.“), че не само вуйчо му през цялото време е бил уверен в нейното повторно идване тук, но и самият той. Само дето отначало помисли, че момчето бе я пратило да дойде пак; и едва след това се зачуди как е сполучила да се отърве от него толкоз бързо.

Тя имаше вид, като да бе тичала непрекъснато оттогава, поспря за миг на вратата, щом той я отвори, прихванала с една ръка коженото палто при гърлото си, а под него на дипли се спускаше дългата й бяла рокля. Може би на лицето й още се четеше предишният ужасно в очите й вече нямаше нищо смаяно. Дори го погледна този път открито, докато преди, доколкото бе способен да определи, тя изобщо не разбра, че той е в стаята.

Сетне отмести поглед от него. Мина напред и бързо прекоси помещението по посока към вуйчо му, застанал (този път) прав до шахматната дъска.

— Трябва да ви видя насаме — рече тя.

— Насаме сме — отвърна вуйчо му. — Това е моят племенник Чарлз Малисън. — Вуйчо му придърпа единия от двата стола край шахматната дъска. — Седнете. Ала тя не мръдна от мястото си.

— Не, сам!

— Ако не можете да кажете истината пред трима, вероятно няма да успеете и пред двама — забеляза вуйчо му. — Седнете.

Отново не направи никакво движение. Той, Чарлз, нямаше как да зърне лицето й, понеже тя стоеше с гръб към него. Но гласът й се бе променил напълно.

— Добре.

Пристъпи към стола. После отново спря, вече наведена да седне, извърна се и хвърли поглед към вратата, сякаш не само очакваше да чуе стъпките на брат си във вестибюла, а дори бе готова да изтича до входа и да огледа улицата дали не се задава.

Ала тази пауза едва ли трая и миг — тя седна, отпусна се на стола в онази внезапна вихрушка от поли и чорапи, както сядат всички момичета, като че техните стави са свързани другояче и на различни места от мъжките.

— Мога ли да запуша? — попита тя.

Но преди вуйчо му да посегне към кутията цигари, които лично не пушеше, тя вече бе извадила отнякъде — вместо платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни табакера, както сигурно очаквате — една-единствена цигара, превита и намачкана, с рехав тютюн, като да бе стояла забравена с дни в джоба й, хвана китката си с другата ръка, сякаш да я закрепи, и поднесе цигарата към клечката кибрит, запалена от вуйчо му. После изпусна струйка дим, остави цигарата в пепелника и прибра ръцете си в скута, не свити в юмрук, просто ги положи изопнати, дребни и неподвижни върху тъмната козина на палтото.

— Той е в опасност — рече тя. — Боя се.

— Аха — кимна вуйчо му. — Брат ви е в опасност.

— Не, не — почти раздразнено реагира тя. — Не Макс, Себас… капитан Гуалдрес.

— Разбирам — каза вуйчо му. — Капитан Гуалдрес е в опасност. Чувах, че яздел много, макар лично никога да не съм го виждал на седлото.

Тя взе цигарата, отривисто дръпна два пъти, сетне я смачка в пепелника, прибра ръката си обратно в скута и отново отправи поглед към вуйчо му.

— Вижте — поде тя, — аз го обичам. Казах ви вече. Но това е, нещо естествено. Просто едно от ония неща, които човек не може да предотврати. Мама първа го забеляза или може би той — нея. Така или иначе те са от едно поколение. Докато аз… Се… капитан Гуалдрес е с цели осем или десет години по-възрастен от мен, навярно и повече. Все едно. Защото това няма значение. Важното е, че той се намира в опасност. И макар да ме пренебрегна заради мама, аз не искам да му се случи нищо лошо. Най-малкото не искам брат ми да отиде в затвора след това.

— Още повече затварянето му не ще поправи извършеното — вметна вуйчо му. — Съгласен съм с вас: далеч по-добре е да отиде в затвора преди това.

Тя се втренчи във вуйчо му.

— Преди? Преди какво?

— Преди да извърши това, заради което би могъл да отиде в затвора — обясни вуйчо му с онзи любезен, прям, пъргав, невероятен тон, който придаваше не само аромат на прозрение, но и своего рода необоримо здравомислие и на най-фантастичната приумица.

— О! — възкликна тя. Втренчи се във вуйчо му. — А как ще бъде затворен? Поне доколкото разбирам от право аз: не можеш да вкараш никого в затвора само заради това, което възнамерява да стори. Пък и да може, брат ми просто ще даде на някой мемфиски адвокат двеста-триста долара и на другия ден ще бъде свободен. Не е ли така?

— Дали е така? — отвърна вуйчо му. — Интересно какъв къртовски труд ще трябва да положи този адвокат срещу триста долара.

— Това няма да помогне изобщо, нали? — продължи тя. — Изгонете го от страната.

— Да изгоня брат ви? — запита вуйчо му. — Къде? Защо?

— Престанете — рече тя. — Престанете. Нима не знаете, че ако имах при кого друг да отида, нямаше да бъда тук сега. Изгонете Себ… капитан Гуалдрес.

— Аха — каза вуйчо му. — Капитан Гуалдрес. Боя се, че емиграционните власти не притежават нито волята за успех, нито размаха на мемфиските тристадоларови адвокати. Ще трябва да минат седмици, че и месеци, додето го депортират, а ако вашите опасения са основателни, и два дни забавяне ще бъде много. Мислите ли, че брат ви ще стои със скръстени ръце през цялото време?

— Искате да кажете, че вие, околийският прокурор, не сте в състояние да го задържите някъде затворен, докато Себастиян напусне страната, така ли?

— Кого да задържа? Затворен къде?

Тя отмести поглед от вуйчо му, макар и без да направи никакво движение.

— Мога ли да запаля още една цигара? — попита.

Вуйчо му й предложи да си вземе от кутията на масата, поднесе клечка кибрит и тя се облегна обратно на стола, като засмукваше отривисто тютюневия дим и едновременно с това заговори, все още без да поглежда вуйчо му.

— Вижте — започна тя, — когато нещата между него и Макс се влошиха много и когато на края разбрах, че Макс го мрази толкова силно, че просто няма как от това да не излезе нещо лошо, аз придумах брат ми да се съгласи…

— … да пощади годеника на майка ви — допълни вуйчо му. — Вашия бъдещ втори баща.

— И така да е — отвърна тя през начесто изпусканите струи дим, хванала цигарата с два пръста, чиито нокти бяха оформени и лакирани. — Но между него и майка ми нямаше нищо установено, ако изобщо е имало нещо за установяване. Във всеки случай не мама бе човекът, който искаше да се установи каквото и да било за това, понеже… О, той винаги щеше да има конете или поне пари, та да купи нови, без значение коя от нас… — Продължи да пуши припряно, без да спира поглед нито на вуйчо му, нито някъде другаде. — И щом разбрах, че рано или късно Макс ще го убие, ако не се предприеме нещо, аз се спогодих с Макс да почака двайсет и четири часа, за да дойдем двамата при вас и да ви склоним да го върнете обратно в Аржентина…

— … където той нямаше да разполага с нищо друго освен с капитанската си заплата — добави вуйчо му. — И после вие щяхте да го последвате.

— Да — съгласи се тя. — Така е. Затова дойдохме при вас и тогава видях, че вие не ни вярвате и няма да си помръднете пръста, тъй че единственото, което успях да измисля, бе да накарам Макс заедно с вас да разбере, че и аз го обичам, след което очаквах той някак да реагира, та да повярвате, че не говори празни приказки. Макс така и стори, намеренията му са сериозни, той е опасен и вие трябва да ми помогнете. Трябва.

— Но и вие трябва да направите нещо — каза вуйчо му. — Трябва да почнете да говорите истината.

— Истината говоря.

— Но има още. На какво се дължи враждата между брат ви и капитан Гуалдрес? Обаче, както се казва, без да предъвквате нищо този път.

За секунда тя изгледа вуйчо му през буйните кълба тютюнев дим. Цигарата вече бе изгоряла съвсем, чак до лакираните й нокти.

— Прав сте — рече тя. — Не е заради парите. За него парите не означават нищо. Има достатъчно и за Се… за всички нас. Не е дори заради майка ми. Работата е там, че Себастиан винаги го побеждава. Във всичко. Себастиан дойде при нас, без да има даже личен кон, Макс наистина язди отлично, но Себастиан е по-добър от него, и то върху гърба на собствените му коне, същите коне, за които Макс знае, че Себастиан ще притежава, стига мама да отиде пред олтара и да каже „да“. Ученик като Макс Паоли не бе имал от години, ала един ден Себастиан хвана ръжена и в импровизирания двубой сполучливо парира два напада, след което Макс изтръгна гумения предпазител и с голо острие налетя срещу него, а Себастиан, използвайки ръжена като сабя, изби рапирата от ръката му, преди някой да успее да задържи брат ми…

Дишаше не чак тежко, но учестено, припряно, почти задъхано, като все се мъчеше да всмукне дим от фаса, който не би бил вече годен за пушене; даже и ако ръката й бе достатъчно спокойна, та да го държи стабилно; седнала сгушена в стола, потънала в облак от бял тюл, атлаз и богат, тъмен, плътен блясък на убити зверчета, тя изглеждаше не толкова изнурена, колкото фина и крехка, и дори не толкова крехка, колкото хладна, мимолетна, подобно някое бледо, ранно пролетно цвете, разцъфнало в снега и леда, преди да му е дошло времето, и обречено да загине пред очите ви, без да съзнава, че умира, без да изпитва никаква болка.

— Това беше след това — каза вуйчо му.

— Кое? След кое?

— Което стана — отвърна вуйчо му. — Дойде по-късно. Не можеш да пожелаеш смъртта някому само защото е по-изкусен от теб на седлото и по-умело върти рапирата. Най-малкото не предприемаш никакви стъпки, за да превърнеш желанието в дело, нали?

— Не — каза тя.

— Да — каза вуйчо му.

— Не.

— Да.

Тя се пресегна и постави фаса в пепелника тъй предпазливо, сякаш беше яйце или може би капсула с нитроглицерин, след което зае предишното си положение, като ръцете й сега лежаха в скута, без дори да са захлупени, а с открити длани.

— Добре — примири се тя. — Опасявах се от това.

Смятах… знаех си, че няма да останете удовлетворен. Става въпрос за жена.

— А… — чу се от вуйчо му.

— Мислех, че казаното дотук ще ви задоволи — рече тя отново с променен глас, за трети пореден път, откак бе влязла в стаята преди десет минути. — Живее на около две мили от задната врата на къщата ни. Дъщеря на фермер… О, да! — додаде. — Известно ми е и това: Скот, Харди или някой друг там е писал преди триста години: младият господар на феодалното имение и крепостните селяни: droit du seigneur2 и тям подобни. Само че този път е иначе. Защото Макс й е дал пръстен. — Сега ръцете й лежаха върху страничните облегалки на стола, наново захлупени, и тя вече не гледаше вуйчо му. — Съвсем, съвсем иначе. По-добре, отколкото Харди и Шекспир биха могли да го измислят. Понеже този път участват двама джентълмени: не само богатият млад граф, но и младият чуждестранен приятел на графа или във всеки случай негов гост: мургавият романтичен рицар от чужбина, който е по-добър от младия граф в ездата на графските коне, а сетне дори избива рапирата от ръката на младия граф с ръжен. Додето на края не му остава нищо друго, освен да препуска нощем с кон до под прозореца на приятелката на младия граф и да изсвири… Момент! — рече тя.

Изправи се. Още не бе стъпила на крака, когато вече ходеше. Прекоси стаята, рязко натисна бравата и преди той да успее дори да мигне, токовете й затракаха остро и отсечено във вестибюла. Сетне входната врата хлопна с трясък. А вуйчо му продължаваше да стои неподвижен на мястото си, загледан в зейналата врата.

— Какво? — опомни се той. — Какво става?

Ала вуйчо му не отговори — не откъсваше поглед от вратата и после, преди вуйчо му да намери време за отговор, двамата чуха отново шума от входната врата, последван от високото ясно потракване на дамски токове във вестибюла, два чифта този път, след което момичето Харис влезе забързано, прекоси помещението, отметна ръка назад и рече:

— Ето я!

Продължи, без да спира, завъртя се и седна наново, докато той и вуйчо му впериха очи в новопристигналото момиче — местна девойка, чието лице той бе зървал в града през съботните дни, ала това бе единственото, което би могъл да каже за нея, понеже всички местни момичета си приличаха, начервени и гримирани, понякога и с маникюр, облечени в дрехи от „Сиърс“ и „Роубък“, които не изглеждаха като да са от „Сиърс“ и „Роубък“, а в някои случаи наистина не бяха от „Сиърс“ и „Роубък“, макар и да имаха гарнитура от визон за хиляда долара; девойка на години горе-долу колкото момичето Харис, но не толкова стройна и изтънчена, все пак със здраво телосложение, каквото имат селските момичета, с тъмна коса и черни очи, които го изгледаха за секунда и сетне се насочиха към вуйчо му.

— Влезте — подкани я вуйчо му. — Аз съм мистър Стивънс. Вашето име е Мосъп, нали?

— Не, сър — отвърна момичето. — Майка ми е Мосъп. Баща ми се казва Хенс Кейли.

— У нея е пръстенът — обади се момичето Харис. — Накарах я да го вземе, защото знаех, че няма иначе да повярвате, както и аз не повярвах, когато разбрах. Не я обвинявам, че не го носи. И аз не бих носила пръстена на човек, казал ми това, което Макс й е казал.

Момичето Кейли се втренчи за около минута в момичето Харис — поглед прям, черноок, немигащ и доста хладен, — докато момичето Харис взе нова цигара от кутията, макар че този път никой не й запали.

После момичето Кейли отново погледна вуйчо му. Засега очите й не издаваха нищо. Бяха просто бдителни.

— Никога не го слагам — подхвана тя, — заради баща ми. Той няма добро мнение за Макс. И аз дори не мисля да задържам този пръстен — ще му го върна веднага, щом успея да го видя. Защото не смятам…

Момичето Харис издаде звук. На него не му прозвуча като възклицание, което тя би могла да усвои в швейцарски пансион. Момичето Кейли я удостои с още един от своите твърди, чернооки, изпитателни погледи. Ала очите й все още не издаваха нищо. После отново погледна вуйчо му.

— Не ми е криво за това, което той ми каза. Само че не ми хареса начинът, по който го каза. Може би за момента това бе единственият начин, по който можеше да го каже. Но той бе длъжен да е в състояние да измисли друг начин. Аз съвсем не се подразних заради това, че е почувствал необходимост да го каже.

— Ясно — рече вуйчо му.

— Тъй или иначе нямам нищо против, щом му се е наложило да го каже.

— Ясно — повтори вуйчо му.

— Но той не беше прав. Още от самото начало не беше прав. Той сам пръв каза, че сигурно ще е по-добре да не нося пръстена засега на места, където хората може го забележат. Дори не ми остана време да го предупредя, че ще се погрижа татко да ле разбере, че имам пръстена му…

Момичето Харис издаде пак същия звук. Този път момичето Кейли спря, плавно извърна глава и я изгледа в продължение на пет-шест секунди, докато момичето Харис седеше с незапалена цигара между пръстите си. После момичето Кейли отново погледна вуйчо му.

— Та именно той каза, че е по-добре да не се сгодяваме освен тайно. Тъй че, след като нямаше да бъда сгодена явно, не виждам причина защо капитан Голдез…

— Гуалдрес — поправи я момичето Харис.

— Голдез… — повтори момичето Кейли и продължи мисълта си: — или който и да е друг да не дойде у дома, да седне на нашия пруст и да разговаря с нас. Обичам да яздя коне без пришки от хамут, просто така, за разнообразие, та когато той докарваше кон и за мен…

— Как си могла да видиш в тъмното, че няма пришки? — запита момичето Харис.

Сега момичето Кейли все така плавно обърна към нея цялото си тяло и се втренчи в лицето и.

— Какво? Какво каза?

— Хей! — обади се вуйчо му. — Престанете!

— Ех, стари глупако — заговори момичето Харис. Дори не погледна вуйчо му. — Да не мислиш, че някъде ще се намери мъж освен такива като тебе, с единия крак в гроба, който всяка нощ да прекарва половината си време в самотна езда нагоре-надолу из пусто игрище за поло?

Тогава момичето Кейли тръгна. Запъти се бързо, като се приведе, вървейки, повдигна краищата на полата си, измъкна нещо от чорапа и спря пред стола и ако това, което бе извадила, беше нож, двамата с вуйчо му пак щяха да се намесят твърде късно.

— Стани! — каза тя.

— Какво? — попита този път момичето Харис и вдигна поглед, поднесла незапалената цигара пред устните си.

Момичето Кейли повече не продума. Само се залюля назад върху токовете си, гъвкава и също масивна, извъртя десница, а вуйчо му се спусна с вик: „Стой! Стой!“, но тя вече бе замахнала и удари момичето Харис през лицето и, наедно с цигарата и ръката, която я държеше — момичето Харис се разтърси на стола, после възобнови предишното си положение, между пръстите й увисна прекършена цигарата, на лицето й изби тънка дълга драскотина; сетне се появи и самият пръстен, претърколи се святкащ по предницата на нейното палто и тупна на пода.

Момичето Харис се втренчи за миг в цигарата. После отправи поглед към вуйчо му.

— Тя ми удари шамар!

— Видях — отвърна вуйчо му. — Тъкмо се канех сам да сторя същото…

Тогава той, Чарлз, скочи, налагаше се: момичето Харис излетя от стола, а другата вече отново се залюляваше на токовете си. Ала вуйчо му стигна пръв, добра се този път между тях и ги разблъска встрани, всяка с по една ръка, след което и двете отведнъж се разридаха, захълцаха точно като две тригодишни деца, хванали се за косите, докато вуйчо му ги погледа за момент, после се наведе и вдигна пръстена.

— Достатъчно — рече вуйчо му. — Престанете. И двете. Идете в банята и се измийте. Там, през онази врата. — Сетне, щом видя, че тръгват едновременно, бързо добави:

— Не заедно! Една по една. Вие първа. — Кимна към момичето Харис. — Ако искате стипца, има в шкафчето, страхувай се да не те хване бяс повече, отколкото само да вярваш, че съществува. Заведи я, Чик.

Но тя вече бе влязла в банята. Момичето Кейли стоеше и бършеше носа си с опакото на ръката, додето вуйчо му не й подаде носната си кърпа.

— Съжалявам — изгъгна, подсмърчайки тя. — Но не биваше да ме предизвиква.

— Не биваше да е способна да ви предизвика — поправи я вуйчо му. — Предполагам, че ви е държала през цялото време да чакате в колата. Дошла е у вас и ви е взела.

Момичето Кейли изчисти носа си в кърпата.

— Да, сър — потвърди тя.

— В такъв, случай ще трябва да я закараш до тях — отправи вуйчо му към него тези думи, без да се обръща назад. — Те двете не могат…

Ала момичето Кейли бе вече по-добре. Почисти хубаво първо дясната си ноздра, сетне лявата и понечи да върне кърпата на вуйчо му, когато ненадейно спря и ръката й като прекършена падна до тялото.

— Ще се приберем заедно — рече тя. — Не ме е страх от нея. Дори да не ме закара по-далеч от тях, оттам до нас остават само две мили.

— Добре — каза вуйчо му. — Вземи.

Подаде й пръстена. Голям диамант бе закрепен върху него; не беше пострадал от падането. Момичето Кейли дори не го погледна, преди да отвърне:

— Не го искам.

— Аз също — каза вуйчо му. — Но ти дължиш на себе си благородството да го върнеш със собствената си ръка.

Тя взе пръстена, след малко момичето Харис излезе от банята и момичето Кейли на свой ред отиде да се измие, като продължаваше да стиска носната кърпа. Момичето Харис отново изглеждаше добре, върху драскотината лъщяха следи от стипца и сега тя наистина извади платинена, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и не табакера, а пудриера. Не отправи поглед към никого. Вместо това се заоглежда в огледалцето, вградено в капачето на пудриерата, да довърши тоалета си.

— Дължа ви извинение, предполагам — рече тя. — Но смятам, че юристите се натъкват на какво ли не в своята професия.

— Мъчим се да предотвратяваме кръвопролития — забеляза вуйчо му.

— Кръвопролития… — повтори тя. Тогава забрави и за лицето си, и за платинената пудриера, дързостта и самочувствието й изчезнаха и когато погледна вуйчо му, страх и ужас отново се четяха в очите й и той разбра, че каквото и да мислеха двамата с вуйчо му по въпроса какво би могъл, възнамерява или има вероятност да извърши брат й, тя най-малкото изобщо не се съмняваше в неговите намерения. — Вие трябва да направите нещо — добави. — Трябва. Ако знаех при кого друг да отида, никога нямаше да ви безпокоя. Но аз…

— Казахте, че той се е договорил с вас да не предприема нищо в течение на двайсет и четири часа — прекъсна я вуйчо му. — Смятате ли, че ще продължи да държи на думата си, или и той ще постъпи като вас — тоест ще опита някакъв свой ход зад гърба на другия?

— Не зная — отвърна тя. — Ако успеете само да го заговорите, докато аз…

— Което не мога да сторя, както не мога да депортирам капитан Гуалдерс за една нощ. В същност защо не го изгоните сама? Казахте, че…

Сега към ужаса на лицето й се прибави и отчаяние.

— Не мога. Опитах. Може би в крайна сметка мама е по-мъжествена от мен. Дори се помъчих да го предупредя. Но той е като вас: също не вярва, че Макс е опасен. Каза, че значело да бяга от дете.

— Точно това значи — рече вуйчо му. — И тъкмо заради това.

— Тъкмо заради кое?

— Нищо, нищо.

Вуйчо му отклони поглед от нея, не се вгледа в никого, изобщо не гледаше в нищо, доколкото той можеше да определи, просто стоеше там и търкаше кокалчето на палеца си о огнището на лулата от царевичен кочан. Тогава тя се обади:

— Мога ли да изпуша още една цигара?

— Защо не? — отвърна вуйчо му.

Тя си взе цигара от кутията и този път той й запали — заобиколи вуйчо си, за да стигне до етажерката за тютюн и като пристъпи предпазливо сред изпопадалите на пода шахматни фигури, драсна клечката кибрит, когато момичето Кейли влезе и също без да погледне никого, рече на вуйчо му:

— При огледалото я оставих. — Кое?

— Носната ви кърпа — отвърна момичето Кейли. — Изпрах я.

— О… — каза вуйчо му, а момичето Харис се обади:

— Само да му говорите, няма да помогне въобще. Вече се опитахте веднъж, сам знаете.

— Не си спомням — отговори вуйчо му. — Не мога да се сетя да съм чул нещо друго освен неговия глас. Но вие сте права, че от говорене полза няма. Мисля, че цялата тази история е започнала, защото някой вече е говорил прекалено много.

Но тя дори не го слушаше.

— Освен това никога не ще ни се удаде да го доведем отново тук. Затуй ще трябва да дойдете у нас…

— Лека нощ — каза вуйчо му. Тя изобщо не го чу.

— … утре сутринта, преди да е станал и излязъл. Ще ви позвъня по телефона по-рано, за да ви кажа кога ще е най-подходящо.

— Лека нощ — повтори вуйчо му.

Тогава си тръгнаха: през вратата на всекидневната, като я оставиха отворена, разбира се, по-точно момичето Харис я остави, макар че, когато той отиде да я затвори, момичето Кейли тъкмо се обръщаше да стори това, но щом видя, че е изпреварена, продължи нататък. Хвана дръжката на бравата и почна да затваря, ала в същия момент вуйчо му се обади:

— Почакай!

Задържа вратата и двамата чуха острия, отсечен тропот на дамски токчета да прекосява вестибюла, последван — не ще и дума — от хлопването на външната врата.

— Така смятахме и предишния път — забеляза вуйчо му. — Иди да провериш.

Но те си бяха отишли. Застанал на входа в бистрия, мразовит, безветрен декемврийски мрак, той чу рева на форсирания двигател и проследи как грамадният мощен спортен автомобил полетя с почти пълна скорост, съпътстван от жестоко скърцане на гуми по паважа, сетне сви зад близкия ъгъл, стоповете изчезнаха от погледа му също така бързо, и дълго, след като колата би трябвало да е прекосила площада, на него му се струваше, че все още долавя мирис на изгоряла гума.

После той се върна отново във всекидневната, където вуйчо му седеше сред разпилените фигури и пълнеше лулата си. Продължи, без да спира, вдигна шахматната дъска и я постави обратно на масата. За добра участ схватката се бе завързала от другата страна, та ни една от фигурите не беше стъпкана. Той ги събра, както лежаха пръснати около краката на вуйчо му, подреди ги на дъската и дори придвижи дамската си пешка две полета напред, според класическия дебют, на който вуйчо му държеше. Вуйчо му все още пълнеше лулата.

— Значи, в края на краищата хората излязоха прави за капитан Гуалдрес — подметка той. — Зад цялата работа стои момиче.

— Какво момиче? — сряза го вуйчо му. — Нима едната от тях не пропътува тази вечер на два пъти по шест мили само и само да ни даде недвусмислено да разберем, че тя желае да свърже името си с капитан Гуалдрес независимо при какви условия; а пък другата прибягна до шамари не само за да опровергае клеветите — та тя дори името му не може да произнесе!

— О… — рече той. Но не продължи. Дръпна стола и седна. Вуйчо му го наблюдаваше.

— Добре ли спа? — попита.

И този път той не схвана веднага, но не му оставаше нищо друго, освен да чака, защото единственият случай, при който вуйчо му категорично отказваше да дешифрира своя духовитост, бе, когато тя наистина бивате духовита и интелигентна — и никога, ако в остроумието му имаше само острота.

— Преди половин час беше тръгнал да си лягаш. Не можех да те спра.

— И за малко да изпусна нещо — отвърна той. — Този път нямам намерения да рискувам.

— Тази вечер няма да има нищо повече за изпускане.

— Мислех и за това — рече той. — Онова момиче Кейли…

— … вече си е благополучно у дома — прекъсна го вуйчо му, — където, надявам се и вярвам, ще остане. Същото се отнася и за другата. Играй сега.

— Играх.

— Тогава играй пак — каза вуйчо му, като повтори хода на бялата пешка. — И внимавай какви ги вършиш този път.

Смяташе, че внимава и преди, и сега, винаги, по всяко време. Ала в резултат на цялото си внимание в момента, изглежда, единствено успя да разбере по-рано от обикновено, че и тази партия ще завърши точно като предишната, когато вуйчо му внезапно разчисти дъската и подреди една комбинация с коне, топове и две пешки.

— Е, това вече не е игра — възрази той.

— Нищо, в което се отразява и сетне се потвърждава цялата човешка страст, надежда и лекомислие, никога не е било само игра — отвърна вуйчо му. — Играй!

Този път беше телефонът, знаеше, че сега е негов ред на телефона, и дори знаеше какво ще извести той, без да е необходимо да слуша разговора, който не отне много време на вуйчо му:

— Да? На телефона… Кога?… Ясно. Щом се прибрахте в къщи, научихте, че той си събрал нещата, качил се в колата и казал, че отива в Мемфис, така ли?… Не, вижте, никога не съветвайте лекар какви лекарства да предпише, нито пък канете пощальон на разходка.

И вуйчо му върна слушалката на мястото й и без да вдига ръка от телефона, седна там, без да направи каквото и да е движение, без да диша очевидно, без дори да потрива палец о огнището на лулата — остана така толкова дълго, че той вече се канеше да заговори, когато вуйчо му отново вдигна слушалката и поиска номера (връзката не се забави) на Робърт Марки, мемфиски адвокат и местен общественик, който бе колега на вуйчо му от Хайделберг:

— Не, не на полицията; те не могат да го задържат. А и сам не искам такова нещо; идеята ми е да бъде следен, тъй че да не напусне Мемфис, без аз да разбера. Един опитен частен детектив нека го държи под око, без той да усети — освен ако не се опита да напусне Мемфис… Какво? Никога наистина не съм санкционирал действително проливане на кръв, най-малкото при наличие на свидетели… Да, докато дойда и сам се заема с него, може би утре или в други ден… В хотела… Само един е: „Гринбъри.“ Нима познаваш мисисипец, който да знае, че съществуват и други? (Което беше самата истина: в северната част на Мисисипи имаше лаф, че щатът започва от фоайето на хотел „Гринбъри“)… Под чуждо име? Той? Последното нещо, от което бяга, е публичната известност. Вероятно ще извести всички вестници, та да бъде сигурен, че имат името и точното му местонахождение, и ще ги публикуват… Не, не, само ми телеграфирай сутринта да знам, че го държиш под надзор, и не го изпускай из очи, додето не ти се обадя пак.

Вуйчо му затвори телефона и се изправи, ала не се върна при шахматната дъска, ами се запъти към вратата, отвори я и спря, хванал дръжката, докато най-сетне той загря. Стана и взе книгата, с която бе тръгнал да си ляга още преди три часа. Но не се стърпя да не заговори и този път вуйчо му отговори.

— Какви са в същност намеренията ти спрямо него?

— Никакви — отвърна вуйчо му. — Чисто и просто искам да знам със сигурност, че той е в Мемфис и че стои там. Както и ще стори; желанието му е аз и останалият свят да бъдем убедени, че той благополучно и безобидно пребивава в Мемфис или където и да е другаде освен в Джеферсън, Мисисипи — нещо, което желае десет пъти повече, отколкото аз държа да го зная.

Ала той отново загря бавно; трябваше да попита.

— Алиби — отговори вуйчо му. И пак въпрос.

— За това, което замисля да направи — за номера, който е изобретил, за да сплаши годеника на майка си дотам, че да го застави да напусне страната.

— Номер? — за трети път зададе въпрос той. — Какъв номер?

— От где да знам? — рече вуйчо му. — Отговори си сам; ти си на осемнайсет години, сиреч толкова близо до неговата възраст, че разликата няма значение, и знаеш какво може да скрои едно дете на деветнайсет: навярно писмо с череп и кости или дори прилично точен изстрел, даден от прозореца на спалнята. Аз съм на петдесет годни и всичко на всичко зная, че хлапаци на деветнайсет са в състояние да сторят каквото им хрумне, и единственото спасение за света на възрастните от техните поразии идва от това, че те предварително дотолкова са уверени в успеха си, че само наличието на желание и стремеж за тях вече представлява завършено дело и следователно не обръщат никакво внимание на елементарните технически подробности.

— В такъв случай номерът му няма да стане и ти няма защо да се безпокоиш — рече той.

— Аз не се безпокоя — отвърна вуйчо му. — Аз съм обезпокоен. Че и нещо по-лошо: отегчен. Единственото, което искам, е да го държа — или мистър Марки да го държи — под око, докато успея да телефонирам утре на сестра му и тя — или майка им, или някой друг в семейството, който има или се надява, че има някаква власт над него — който и да е или всички заедно да отидат в Мемфис, да си го приберат и да правят с него каквото намерят за добре; лично аз бих предложил да го вържат в някоя от конюшните и да оставят бъдещият му баща (а това може да бъде достатъчно основание за капитан Гуалдрес да прекрати девическото си колебание и да се съгласи на незабавна женитба) да го пообработи с ездаческия си камшик.

— О… — изрече той. — Така или иначе явно няма нищо между капитан Гуалдрес и онова момиче Кейли. Може би ако той бе тук тази вечер и бе я видял, когато сестрата…

— Въобще никой не е вярвал, че има, освен сестрата — прекъсна го вуйчо му. — Първо на първо тя е подшушнала на брат си за това, тя е раздухала цялата история. С цел да спечели своя човек. Може би е смятала, че щом брат й хване рапирата отново, Гуалдрес тозчас ще отпътува. Или пък се е надявала, че елементарното благоразумие и трезвият разсъдък ще надделеят, за да го накарат да напусне околията; и в двата случая за нея единствено би останало да го последва — навсякъде в Съединените щати или дори чак в Аржентина (където, разбира се, други жени не съществуват) — и при неочаквана развръзка или най-вероятно чисто и просто при компромис да удържи победа и в крайна сметка да стане за него единствената жена на света. Ала тя го подценява; опетнява характера му с порока да притежава и зрелост.

Вуйчо му все още държеше вратата отворена, отправил поглед към него.

— В същност у всички тях няма нищо лошо освен тяхната младост. Защото — смятам, споменах преди малко — да си млад е почти същото, като да си болен от едра шарка или чума.

— О… — повторно изрече той. — Може би това важи и за капитан Гуалдрес. За него сбъркахме. Мислех го, че е около четирийсет. А тя каза, че е само осемдесет години по-голям от нея.

— Което означава, че, според твърдото й убеждение, той е поне петнайсет години по-възрастен от нея — отвърна вуйчо му. — Което от своя страна пък означава, че разликата между тях е вероятно около двайсет и пет години.

— Двайсет и пет? — учуди се той. — В такъв случай това го отпраща обратно на отреденото му място.

— Нима някога го е напускал? — рече вуйчо му. Продължаваше да държи вратата отворена. — Е? Какво чакаш?

— Нищо.

— Лека нощ тогава. Върви си и ти. Затваряме детската градина за днес.