Конски гамбит

IV

После дойде събота, няма училище: цял волен ден, през който не ти остава нищо друго, освен да се навърташ в кантората и да присъстваш на останалия незначителен дял от историята, на разплащането, на онази малка част, която бе изостанала някъде назад или поне така мислеше той, който дори в този късен час на декемврийския следобед все още не беше опознал до края своята способност да се учудва и удивлява.

Той дори не бе повярвал истински, че Макс Харис ще се върне от Мемфис. Очевидно мистър Марки не вярваше също.

— Мемфиската градска полиция не може да транспортира затворник до Мисисипи — каза мистър Марки. — Знаеш много добре. Вашият шериф ще трябва да изпрати някого…

— Той не е затворник — прекъсна го вуйчо му. — Кажи му това. Кажи му, че от него искам само да се върне тук, да си поговорим.

После, в продължение на близо половин минута, в телефонната слушалка не се чуваше нищо освен слабото, далечно пращене на електрическа енергия, която даваше живот на връзката, струваща някому пари, независимо дали по нея протичат гласове или не. На края мистър Марки рече:

— Сериозно ли очакваш да го видиш изобщо пак, ако му предам поръката ти и му кажа, че може да си върви?

— Предай му това, което ти казах — отговори вуйчо му. — Кажи му, че искам да се върне тук, да си поговорим.

И Макс Харис се върна. Пристигна малко преди другите — толкова, колкото да прекоси антрето и да влезе в кантората, докато другите двама още се качваха по стълбите; той, Чарлз, затвори вратата на антрето и Макс се озова изправен пред нея, отправил поглед към вуйчо му — изтънчен, млад, отново заможен на вид, само малко уморен и напрегнат, като че миналата нощ не беше спал достатъчно, а само бе държал очите си затворени. Те не изглеждаха нито млади, нито изморени, наблюдаваха вуйчо му с абсолютно същия израз, с който бяха го гледали по-миналата вечер — изглеждаха всякакви, но не и спокойни, което се забелязваше дори от значително разстояние. Ала в тях нямаше никакво раболепие или нещо подобно.

— Седнете — предложи вуйчо му.

— Благодаря — отвърна Макс ребром и грубо, не надменно: просто безапелационно, категорично, негативно. Но в следващата секунда се раздвижи. Приближи бюрото и взе да занича тук и там, парадийно превзет. — Търся Хамп Килигру — обясни. — Или може би дори самия шериф сте довели. Къде сте го скрили? В хладилника? Ако сте пъхнали някой от тях двамата там, досега сигурно е предал богу дух.

Ала вуйчо му продължаваше да пази мълчание, тогава той, Чарлз, обърна поглед към него. Вуйчо му дори не гледаше Макс. Завъртял бе настрани стола на винт и зяпаше през прозореца, абсолютно неподвижен, с изключение на едва забележимото ритмично почукване о огнището на студената лула с палеца на ръката, в която я държеше.

После Макс прекрати представлението и спря на място, вперил в профила на вуйчо му своите остри, нагли очи, в които се четеше оскъдно малко младост, спокойствие или каквото би трябвало да има друго в тях.

— Е, добре — поде Макс. — Вие не можете да докажете умисъл, замисъл. Онова, което сте в състояние да докажете, не се нуждае от вашите усилия. Защото аз го признавам. Потвърждавам го. Купих кон и го затворих в отделен обор, част от собствеността на родната ми майка. Виждате, че и аз отбирам малко нещо от право. Навярно знам точно толкова незначителен и неправилен дял от него, колкото ми е необходимо, за да стана един първокласен провинциален адвокат в щата Мисисипи. А може би дори и щатски законодател, но познанията ми май идват малко множко, та да бъда някога избран за губернатор.

С изключение на палеца вуйчо му продължаваше да бъде изцяло неподвижен.

— Бих седнал, ако бях на ваше място — обади се на края.

— Сигурно щяхте да направите нещо доста повече от това, ако бяхте на мое място — отговори Макс. — Е?

Сега вуйчо му се раздвижи. Превъртя стола, натискайки коляно в бюрото, докато се обърна с лице към Макс.

— Не е необходимо да доказвам — каза вуйчо му. — Защото вие няма да отричате.

— Няма — потвърди Макс категорично и високомерно. Дори не беше нетърпеливо, сприхаво. — Не отричам. Е, и какво? Къде ви е шерифът?

Вуйчо му не сваляше поглед от Макс. Сетне захапа с устни мундщука на студената лула, пое въздух през нея, сякаш беше запалена, и заговори с благ глас, дори почти равнодушен:

— Предполагам, че когато мистър МакКалъм е докарал коня у вас, и двамата сте го затворили в личния обор на капитан Гуалдрес, вие сте казали на конярите и на останалите негри, че сам капитан Гуалдрес го е купил и иска да не бъде закачан. Нещо, което не е трудно да се повярва, след като капитан Гуалдрес вече е купил един кон, който не дава на никого да пипне.

Ала Макс не отговори, както не бе отговорил, когато по-миналата вечер вуйчо му го запита защо не е включен в наборните списъци. На лицето му сега не беше изписано дори презрение, докато чакаше вуйчо му да продължи.

— Добре — рече вуйчо му. — Да знаете случайно кога е бракосъчетанието между капитан Гуалдрес и сестра ви?

И тъкмо тогава той, Чарлз, откри какво друго се крие в острите, нагли очи: отчаяние и мъка. Забеляза как ярост припламна и прегоря, опали ги и ги изпепели, докато в тях не остана нищо освен омраза, и помисли, че вуйчо му навярно е прав и наистина няма по-ниско нещо от омразата и че намразиш ли някого, това положително ще бъде човек, който не си сполучил да убиеш, пък даже той и да не знае за намеренията ти.

— В последно време ми е тръгнало на сделки — продължи вуйчо му. — Скоро ще разбера дали са добри или не. Смятам и с вас да направя една. Вие не сте на деветнайсет години, а на двайсет и една, обаче още ви няма в наборните списъци. Запишете се в армията.

— Да се запиша в армията? — рече Харис.

— Да — потвърди вуйчо му.

— Аха, разбирам, отивай в армията, иначе…

И тогава Харис прихна в смях. Стоеше изправен пред бюрото, свел поглед към вуйчо му, разтърсен от смях. Който обаче изобщо не стигна очите му, тъй че нямаше как да ги напусне: смехът се оттегли единствено от лицето му, заглъхна постепенно все по-далеч от очите му, макар и никога да не бе ги докосвал, докато накрая те заприличаха на очите на неговата сестра отпреди две вечери: излъчваха същата болка и отчаяние, само без ужас и страх, а бузите на вуйчо му продължаваха навремени да се издуват, всмуквайки въздух през студената лула, сякаш в нея димеше тютюн.

— Не е така — каза вуйчо му. — Няма „иначе“. Просто постъпи в армията. Виж. Играеш покер (допускам, че знаеш какво е покер или най-малкото — като повечето хора — тъй или иначе го играеш). Теглиш карти. С това действие ти потвърждаваш две неща: или че имаш нещо, въз основа на което да теглиш карта, или че си готов да подкрепяш до последната си стотинка факта, че нямаш нищо. Ти никога не теглиш карти, за да ги хвърлиш сетне, просто защото не са такива, каквито си искал, очаквал, на каквито си се надявал — и то не заради собственото си „аз“ и кесията си, а заради другите участници в играта, които също като теб са приели това негласно задължение.

Сега и двамата стояха неподвижно, дори привидното пушене на вуйчо му секна. После Харис пое дълбоко въздух. Можеше да се чуе: вдишване и издишване.

— Сега ли? — попита.

— Да — отвърна вуйчо му. — Сега. Върни се в Мемфис веднага и се запиши.

— Но аз… — започна Харис. — Има неща…

— Знам — прекъсна го вуйчо му. — Няма да те вземат веднага. След като се запишеш, ще ти дадат няколко дни да се върнеш в къщи и… да оправиш работите си. Хайде, тръгвай. Колата ти е долу, нали? Иди още сега в Мемфис и се запиши.

— Да… — процеди Харис. Пое отново дълбоко въздух и го изпусна. — Значи, да сляза сам по тия стълби, да се кача в колата и да потегля. А какво ви кара да мислите — вие, армията или който ще да е, — че някога ще ви се удаде да ме хванете пак?

— Въобще не съм мислил за това — отвърна вуйчо му. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако ми дадеш дума.

И толкова. Харис остана още секунда-две, изправен пред бюрото, сетне тръгна към вратата и пред нея спря, привел леко глава. След малко я повдигна и той, Чарлз, помисли, че Харис ще направи и това: ще мине обратно през антрето, където чакаха другите. Ала вуйчо му се усети овреме.

— Прозорецът — каза и сам стана от въртящия се стол, отиде до прозореца, отвори го — гледаше към външната тераса, откъдето стълбището слизаше на улицата, — Макс се прехвърли през него, вуйчо му го затвори и това беше всичко: отначало долавяха стъпки по стълбите, но този път не последва писък на гуми, нито пронизителен вой на автомобилна сирена и ако сега Хамптън Килигру или някой друг търчеше с крясък подир Макстой и вуйчо му не успяха да чуят и това. После той се запъти към вратата, водеща в антрето, отвори я и покани капитан Гуалдрес и сестрата да влязат.

И днес капитан Гуалдрес изглеждаше като излят от бронз или от някакъв друг метал, макар и облечен в двуреден тъмен костюм, какъвто всеки мъж може да си купи и какъвто повечето мъже притежават. Дори все още бе със стойката на кон. Сетне той, Чарлз, разбра, че това е, защото липсваше самият кон: тъкмо тогава за пръв път забеляза, че съпругата на капитан Гуалдрес е малко по-висока от него. Сякаш, лишен от коня, капитан Гуалдрес бе не само незавършен, що се отнася до неговата застиналост, но и във височина, като че краката му не бяха предназначени да бъдат сравнявани с други, когато е стъпил на тях.

Тя също беше облечена в тъмно — в тъмносиня рокля, с каквито младоженките обикновено „заминават“, отпътуват, отгоре с разкошното скъпо кожено палто, закичена на яката с китка (орхидеи, разбира се. Той цял живот беше слушал за орхидеи и сега разбра, че никога преди не е виждал такива цветя. Но ги позна моментално: това палто и тази булка не биха могли да бъдат окичени с друго цвете), а на бузата й все още личеше тънката резка, оставена от нокътя на момичето Кейли.

Капитан Гуалдрес не пожела да седне, тъй че двамата с вуйчо му останаха прави също.

— Дойдох да си вземем сбогом — рече капитан Гуалдрес на английски. — И да приема вашите — как го казвахте?…

— Благопожелания — подсказа вуйчо му. — А лично на вас, поздравления. Заслужавате ги хилядократно. Мога ли да попитам откога?

— Откога… — капитан Гуалдрес бързо сведе поглед към китката си. — От един час. Идваме направо от падрето. Синьора майка ни се върна у дома. Решихме да не отлагаме. Затуй дойдохме да се сбогуваме. И така, сбогом.

— Не сбогом — отвърна вуйчо му.

— Не… Та след… — капитан Гуалдрес отново погледна към китката си — след пет минути ние повече няма да бъдем тук. — (Защото, както беше казал вуйчо му, у капитан Гуалдрес имаше едно нещо: той не само съвсем точно знаеше какво смята да направи, но и доста често го правеше.) — Връщам се в моята родина. „Ел Кампо“7. Може би изобщо не трябваше да я напускам преди всичко. Тази страна е прекрасна, но прекалено силна за обикновения гаучо. Но сега няма значение. Сега всичко е свършено. Затуй дойдох да кажа сбогом и още стократно „грасиас“. — После премина отново на испански. Ала той, Чарлз, разбираше: — Вие знаете испански. Моята съпруга, тъй като е получила образование само в най-добрите европейски пансиони за богати млади американки, не владее никакъв език. В моята родина, в „кампо“, има поговорка: „Женен — мъртъв.“ А също и друга: „Ако искаш да узнаеш къде ще спи ездачът довечера, питай коня.“ Тъй че и това няма никакво значение; всичко свърши. Ето затуй дойдох да ви кажа сбогом, да изразя благодарностите си и да се поздравя, че нямате доведени деца, които да ви наследят. Но аз действително не съм спокоен и при това положение, понеже едва ли има нещо невъзможно за човек с вашите способности и интелигентност, да не говорим за въображение. Ето защо се връщаме в моята… в нашата родина тъкмо навреме, там, където вас няма да ви има. Защото, според мен, вие сте един опасен човек и не ми се нравите. И тъй сбогом.

— Сбогом — отвърна вуйчо му също на испански. — Не ви принуждавам да бързате.

— И да искате, не можете — рече капитан Гуалдрес. — Няма и нужда да искате. Дори не е необходимо да смятате, че бихте могли да ме принудите.

После и те си отидоха: обратно през антрето; двамата с вуйчо му чуха захлопването на външната врата, сетне от прозореца на терасата ги проследиха да се насочват към стълбището, а вуйчо му измъкна от джобчето на жилетката си масивния часовник с верижката и прикрепената към нея златна емблема и го положи върху бюрото, с циферблата нагоре.

— Каза пет минути — забеляза вуйчо му.

Което беше достатъчно дълго време, достатъчно дълъг миг, за да може да попита (Чарлз) точно каква е другата страна на облога, сключен предишната нощ между вуйчо му и капитан Гуалдрес, ала той вече знаеше, че не му е потребно да пита: в същност сега разбра, че необходимостта да задава въпроси бе почнала да изчезва още от онзи миг в четвъртък вечерта, когато затвори вратата след Макс Харис и сестра му, за да се върне във всекидневната и открие, че вуйчо му няма никакви намерения да се приготовлява за сън.

Ето защо не каза нищо, просто наблюдаваше как вуйчо му остави часовника на бюрото, сетне застана над него, опрял ръце — леко раздалечени — от двете му страни, без дори да седне.

— Заради благоприличието. Заради сдържаността — промълви вуйчо му, после, вече в движение и даже без да поеме повторно дъх, добави: — Или пък може би съм попрекалил и с двете.

И същевременно вдигна часовника си, върна го в джобчето на жилетката, сетне премина в антрето, взе шапката и балтона, излезе през външната врата, без поне да подхвърли през рамо: „Заключи!“, заслиза по стълбите и вече стоеше край колата, хванал отворената врата, когато той, Чарлз, успя да го настигне.

— Качвай се и карай — нареди вуйчо му. — И помни, че сега не е като снощи.

Подчини се, хвана кормилото и подкара през многолюдния съботен площад, но даже след като напусна центъра на града, пак се налагаше да лавира между запъплили към дома леки коли, камиони, каруци. Ала и тъй пътят бе достатъчно чист поне за малко скорост: дори за повече, ако на негово място бе Макс Харис, тръгнал за в къщи, а не просто Чарлз Малисън, рекъл да повози своя вуйчо на заден ход.

— Ей! — обади се вуйчо му. — Какво става? Да не би кракът ти да се е схванал?

— Нали току-що каза, че не е като снощи — отвърна той.

— Разбира се, че не е — съгласи се вуйчо му. — Никакъв кон сега не чака да смаже капитан Гуалдрес, даже и да бе необходимо. Този път го застрашава нещо далеч по-безпощадно и смъртоносно от оня обезумял кон.

— И какво е това? — попита той.

— Гълъб — отговори вуйчо му. — Хайде, какво зяпаш? Да не би да се страхуваш от бързината?

Тогава се понесоха нататък, почти с половината от скоростта на Макс Харис, по пътя, баронът, който не бе намерил време да павира, ала заради чиято настилка, само да бе предупреден овреме, навярно би отложил други работи, та да я оправи, хем не за собствено облекчение, защото той не пътуваше по суша — пристигаше от Ню Орлиънс и заминаваше обратно с личния си аероплан, тъй че когато Джеферсън го виждаше (барона), трябваше да иде чак в имението, за да го стори, — а заради неповторимото дело да прахоса толкова пари за нещо, което не само не е негово притежание, но и което всички, които го познаваха, щяха да знаят, че няма да използва, досущ както в Луизиана Хюи Лонг бе се произвел в основател, собственик и съдържател на онова, което вуйчо му наричаше едно от най-добрите литературни списания в света, без изобщо някога да е разлиствал страниците му, навярно и без дори да се интересува какво мислят за него хората, които списват и редактират рожбата му, така както баронът не даваше ни пет пари какво говорят зад гърба му стопаните, чиито безнадзорни животни се премятаха с предсмъртен стон и издъхваха под колелата на забързаните автомобили, шофирани от неговите гости; те също караха бързо сега, понесени напред в късния декемврийски следобед, а още и зимен — шестият ден на зимата бе днес според старите хора, които водеха началото й от първи декември.

А пътят бе по-древен и от чакълената си настилка, отвеждаше назад във времена, когато е представлявал лента оголена червена пръст, лъкатушеща сред хълмовете, сетне устремила се права и черна, сниши ли се богатата земя в низина, напоена и плодоносна; път пестелив на ширина, тъй като земята тук бе твърде плодовита, раждаше твърде обилно зърно и памук, за да остави свободно място на хората дори за разминаване, кажи го, белязан само тук-таме с тънки железни обръчи, изпопадали от колелата на файтони и каруци, както и от загубени пътем подкови на коне и мулета в случаите, когато старият владетел на имението, тъстът на барона, оставяше Хораций и разреденото уиски и се отправяше по пътя към града два, три или четири пъти годишно, тръгнал да гласува или да продава памук, да плаща данъци или да присъства на погребение или сватба, и сетне се връщаше обратно по него при бокала с уиски и страниците с латински текст, следвайки меката му пръст, по която дори копита, ако не препускат, не издаваха никакъв тропот, да не говорим за шум от колела или нещо повече от изскърцване на хамут; обратно при декарите, които тогава едва ли имаха и очертани граници, освен в неговата памет, нотариалния акт и убеждението му, както и в тези на съседите му, невинаги дори оградени, камо ли грижливо обрамчени с цели плоскости от хикори и дъбови дъски, изобретени като модел във Вирджиния и Лонг Айлънд, а изработени във фабриките на Гранд Рапидз, през ливадата, която някога бе най-обикновен двор, осеян с ошмулени дъбове, недокосван от градинарски ножици и обвити в бензинови изпарения механични косачки, за да стигне къщата, която бе просто къща, осигуряваща му една веранда, където да седне със сребърния бокал и захабената подвързия от телешка кожа, пред градината, която бе просто градина, избуяла, занемарена, изпълнена с древни, исконни, предвечни неща: безименни рози и люлякови храсти, маргаритки, флокси и крепкия, траен прашен цвят на есента, също в традицията на разреденото уиски и одите на Хораций: пасивен, издръжлив.

Тишината беше причина, каза вуйчо му. За пръв и единствен път вуйчо му каза това преди дванайсет години, когато той, Чарлз, нямаше и шест години, голям точно толкова, колкото да слуша — което в същност вуйчо му дори спомена:

— Не че си достатъчно голям, за да го чуеш, просто аз съм все още достатъчно млад, за да го кажа. След десет години няма да бъда.

А той попита:

— Значи, след десет години това няма да бъде истина?

— Имам пред вид, че след десет години аз няма да го повторя, защото след десет години ще бъда с десет години по-стар, единственото нещо, на което те учи възрастта, не е страх, най-малко от всичко истина, а само срам. — Тази пролет на 1919-а приличаше на градина, разцъфнала в края на един четиригодишен тунел, изпълнен с кръв, гнусотия и ужас, в който цялото това поколение от младежи вред по света живя като побеснял мравуняк, всеки от тях изправен сам срещу мига, когато и той трябва да се хвърли в безличната безименност, скрита зад кръвта и мръсотията, всеки от тях сам (което поне доказваше едно от твърденията на вуйчо му; за истината) със своята постоянна мисъл, въпрос, дали страхът му е тъй очевиден за другите, както е за него. Защото пехотинецът в своите пълзящи минути и пилотът в своите сгъстени секунди има толкова приятели и другари, колкото има шопарът над копанята и вълкът в глутницата. И когато коридорът свърши най на края и те излязоха навън — ако изобщо успяха, — те пак нямаха никого. Защото (но той, Чарлз, се надяваше, че вуйчо му е прав най-малкото за срама) те загубиха нещо, нещо от себе си, скъпо и незаменимо, пръснаха се сега, претопиха се, станаха част от всички останали лица и тела които също оцеляха: аз повече не съм само Джон Доу от Джеферсън, Мисисипи, но съм също и Джо Джинота от Ийст Ориндж, Ню Джърси, и Чарли Лонгфедър от Шошоне, Айдахо, и Хари Уонгот Сан Франциско, а Хари, Чарли и Джо, взети заедно, са също Джон Доу от Джеферсън, Мисисипи. И това многолико съчетание представлява всеки от нас поотделно, затуй не можем да го отхвърлим. Ето защо са Американските легиони8. И макар навярно да сме в състояние да сведем очи и да замълчим пред това, което сме видели Чарли, Джо и Хари да сторят в лицето на Джон Доу от Джеферсън, ние не можем да сведем очи и да замълчим пред това, което сме видели Джон Доу да извърши като олицетворение на Чарли, Хари или Джо. Ето защо, докато те бяха още млади и имаха вяра в живота. Американските легиони поголовно се напиваха.

Следователно само твърдението за срама беше вярно, тъй като вуйчо му го каза веднъж преди дванайсет години и оттогава повече не го повтори. А останалото беше погрешно, защото, даже и преди дванайсет години, когато вуйчо му едва наближаваше четирийсетте, той вече бе загубил допир с истинската истина: че човек отива на война, както младите винаги са ходели, за слава, понеже не съществува по-славен начин да я спечелиш, и рискът и страхът от смъртта представляват не само единствената достойна цена в отплата за полученото, но и най-ниската, която може да ти бъде поискана, и трагедията не беше в това, че си загинал, а че повече не си свидетел на славата; ти не искаш да унищожиш жадуващото сърце — искаш да го уталожиш.

Ала това беше преди дванайсет години, сега вуйчо му като начало само каза:

— Спри, аз ще карам.

— Не, недей — отвърна той. — Скоростта е добра. Най-много до една миля щяха да стигнат първите метри на белосаната ограда, а след две — портата и дори щяха да Зърнат къщата.

— Хищната беше причината — каза вуйчо му. Отначало даже не можех да спя нощем от нея. Ала това не беше беда, защото нямах желание за сън, не исках да изпусна толкоз много от таз тишина, просто лежах буден сред мрака и си спомнях: утре, и утре, и цялата пъстроцветна пролет, и април, и май, и юни, утре, пладне, вечер, пустота, сетне отново тъмнина и тишина, сред която лежах буден, защото нямах нужда от сън. Тогава я видях. Тя беше в онзи овехтял, омърлян фиакър, запрегнат с чифт, неподходящи да са събрани във впряг, коне за оран, а дизгините държеше един орач от имението, който даже нямаше обувки на краката си. Майка ти обаче не беше права. Тя изобщо не приличаше на позираща кукла. Изглеждаше като момиченце, което си играе на възрастна жена в дом на колела, и то със съдбоносна сериозност; приличаше на двайсетгодишно дете, да речем, загубило родителите си при ненадейна катастрофа, върху което са се стоварили грижите за цял рояк по-малки братя и сестри, а може би дори и за някой престарял дядо или баба, тъй че само трябва да ги храни, преоблича и пере; момиче твърде младо, за да има даже подсказан интерес (да не говорим за идея или отношение) към страстта и мистерията, създали живота на тези деца, което единствено би могло да направи непосилния труд по отглеждането им поносим и дори обясним.

Разбира се, при нея не беше така. Тя имаше баща и ако не друго, положението тук беше обратно: бащата бе този, който не само обработваше земята и надзираваше домакинството, но се справяше така, че винаги имаше възможност да се спестят за сметка на полето чифт коне за оран и техният водач, та да изминат тия дванайсет мили отиване и връщане до града със стария фиакър, сред чиято огромна по пространство тапицерия тя наподобяваше архаична миниатюра, сериозна, улегнала и вглъбена — десет години повече от възрастта си и петдесет след своето време. Но аз във всеки случай добих впечатление за някакво момиченце, което си играе на къща в онази безветрена и вечна градина в края на окървавения и вонящ коридор, и тъй един ден узнах, ненадейно и неопровержимо, че само тишината не е спокойствие. Това се случи, след като я видях за трети, десети или тринайсети път, не си спомням, но една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър с босоногия негър на капрата, а тя приличаше на илюстрация от картичка на св. Валентин9 или от бонбониера в стил 1904-а, седнала на фона на избелелия, измърсен простор на задната седалка (когато фиакърът отминаваше край теб, всичко на всичко можеше да видиш кочияша, а отзад дори и това не би успял да зърнеш, макар да бе очевидно, че работникът и впрягът не се лишават от плуга само за да се разходят до града и обратно); та една сутрин стоях изправен край спрелия фиакър, докато около нас на вси страни щъкаха и бръмчаха лъскави, ослепително нови автомобили, понеже войната беше спечелена и всички щяхме да живеем в богатство и мир навеки.

„Аз съм Гейвин Стивънс — представих се — и скоро ще направя трийсет години.“

„Зная“ — отвърна тя. Все пак аз имах право да се чувствам на трийсет, макар да не бях съвсем на толкова. Та тя беше шестнайсетгодишна. Как можеш да кажеш на едно дете (както се изразявахме ние тогава): „Ще ми определите ли среща?“ И какво ще правиш ти (на трийсет) въобще с него? При това не само дето каниш детето, ами също предлагаш, ако имат възможност, да заповядат и родителите му. Тъй че тъкмо се смрачаваше, когато спрях автомобила на баба ти пред портата и слязох. Тогава там имаше градина, но едва ли бе мечтата на цветар. Обхващаше доста по-голяма площ, отколкото биха заели цели пет-шест килима, разстлани един до друг, вътре имаше стари розови храсти, каликантуси, олющени рухващи беседки, дървени решетки с увивни растения и лехи с многогодишни цветя, които се презасаждаха сами, без външна намеса или помощ, и тя стоеше сред всичко това и ме наблюдаваше, когато аз преминах портата, тръгнах по алеята и продължих нататък, додето се скрих от погледа й. Знаех, че няма да мръдне от мястото, където я видях да стои, на края се изкачих по стълбите на верандата при стария господин, седнал на своя стол от хикори, в краката му лежеше сетерът, до него — сребърната чаша и книгата с отбелязана страница, и казах:

„Позволете да се сгодя за дъщеря ви — (забележи как се изразих аз за нея). — Знам — съгласих се. — Знам: не сега. Не сега. Само разрешете да се сгодим и ние повече няма дори да мислим за това.“

А тя изобщо не беше мръднала от предишното си място, не беше приближила дори да чуе разговора. Защото оттам трудно можеше да се долови нещо, ала освен това не й беше и необходимо: просто стоеше там в здрача, в полумрака, без да трепне, без да бъде плаха, без да показва изобщо нищо. Дори аз бях този, който повдигна лицето й, макар да не ми отне повече усилия, отколкото трябват, като взимаш от земята стрък орлов нокът. Имаше вкус на шербет.

„Не знам как — рече тя. — Ще трябва да ме научиш.“

„Тогава не се учи — отвърнах аз. — Все едно. Няма никакво значение. Не е нужно да се учиш.“ Беше като шербет: остатъкът от пролетта, началото на Лятото и цялото протяжно лято в мрак и тишина да лежиш буден със спомен за шербет: не да опитваш вкуса му наново, защото опитал ли си веднъж шербет, втори път не ти трябва; не се забравя. После настана време да се върна в Германия и аз приготвих да й дам пръстен. Предварително го бях вързал за панделка.

„Още не искащ да го нося, нали?“ — рече тя.

— „Да — отвърнах. — Не — казах. — Добре. Закачи го ей на тоя храст, ако искащ. Не е нищо повече от парче стъкло и боядисано желязо; сигурно няма да изкара и хиляда години.“ След това заминах за Хайделберг и всеки месец пристигаха писмата, без да говорят за нищо. И как би могло до бъде другояче? Тя беше едва шестнайсетгодишна; какво може да се случи на един шестнайсетгодишен човек, за което да пише, че даже и да говори? И всеки месец аз отговарях, също без да говоря за нищо, защото как може шестнайсетгодишна американка да преведе мислите ми, след като и аз съм ги превеждал? Това е, което никога не разбрах, никога не узнах.

Почти стигаха вече и той намали скоростта, за да мине през портала.

— Не как е намерила човек, та да й преведе немския — продължи вуйчо му. — А как този, който е превел немския, е превел и английския.

— Немски? — учуди се той. — Писал си й на немски?!

— Бяха две писма — обясни вуйчо му. — Написах ги едновременно. И ги пуснах с разменени адреси. — В същия миг извика: — Внимавай! — и дори посегна към волана, ала той овладя колата овреме.

— Другото беше също до жена — рече той.

— Да. Тъй че… — поколеба се вуйчо му. — Тя беше рускиня, избягала от Москва. Срещу цена, изплащана на различни инкасатори и на части в продължителен срок. Преживяла беше една война и тя — о, филистимлянино мой! Запознахме се в Париж през 1918-а. Когато напуснах Америка през есента на 1919-а година на път за Хайделберг, смятах, вярвах, че съм я забравил. Ала един ден сред океана установих, че не съм се сещал за нея от пролетта. И така разбрах, че не съм я забравил. Промених маршрута си и първо се отбих в Париж; тя възнамеряваше да ме последва в Хайделберг веднага, щом получи виза с документите, дето ги имаше. Пишех й всеки месец, докато чакахме. Или може би, докато аз чаках. Не бива да забравяш възрастта ми. Плюс това аз бях европеец тогава. Намирах се в онзи критичен период, в който изпада всеки чувствителен американец, убеди ли се веднъж, че всички (ако изобщо има такива) американски перспективи, отнесени не само към човешкия дух, но и към елементарната цивилизация въобще, лежат в Европа. А може би причината беше другаде. Може би това бе просто шербет и аз не бях нито алергичен към шербет, нито дори глух за него, а просто неспособен. Написах онези две писма едновременно, защото съчиняването на едното не изискваше никакви усилия на мозъчните клетки, мастилото изтичаше някъде от вътрешностите, нагоре до върха на пръстите и оттам в писалката, без да заобиколи през мозъка: в резултат, никога не успях поне смътно да си припомня съдържанието на писмото, което отиде на адрес, за който не беше предназначено, въпреки че едва ли може да има съмнение какво е съдържало; изобщо не ми мина през ум да внимавам с тези писма, защото те съществуваха в два различни свята, макар една ръка да бе ги писала на едно и също бюро, върху редувани един след друг листа хартия, с един и същ непрекъснат замах на перото, под светлината на едно и също количество електричество, струващо два пфенига, в един и същ отрязък на часовниковия циферблат, преминат от пълзящата стрелка.

Стигнаха. Не бе потребно вуйчо му да казва „спри“ — той вече беше спрял колата сред празния паркинг, твърде широк и спретнат, твърде старателно подравнен и насипан със зърнест чакъл, дори да бе предназначен за пикап, един открит автомобил или два, една лимузина, че и някоя кола за прислугата, ала вуйчо му не изчака нито миг, вече бе слязъл и поел към къщата, докато той, Чарлз, още не беше довършил изречението си:

— Не трябва да идвам и аз, нали?

— Не смяташ ли, че си стигнал малко далеч, за да се откажеш тъкмо сега? — отвърна вуйчо му.

И той също продължи нататък, по широката, застлана с плочки алея, към страничния портик, който, макар и само страничен, би могъл да побере цял кабинет министри с президента начело или състав на върховен съд, но за конгрес щеше да се окаже малко прекалено уютен, и към самата къща, прилична на нещо средно между гигантска сватбена торта и прясно белосана циркова шатра, докато вуйчо му продължаваше с бърз ход да върви и говори:

— Ние сме необяснимо безразлични към някои много смислени чужди обичаи. Представи си само каква феерия щеше да лумне, ако ковчегът му бе поставен върху напоена с бензин клада, издигната насред това нещо: изгаряне на къщата едновременно с вдовицата на нейния създател.

После влязоха — чернокожият иконом отвори вратата и незабавно изчезна, а те с вуйчо му останаха да чакат в помещение, където капитан Гуалдрес (допускайки, че е или е бил действително кавалерист) спокойно би могъл да направи преглед на своя взвод, пък и на конете си, въпреки че сега той не забеляза нищо друго освен отново орхидеи: позна ги тутакси, на часа, без изненада, дори без любопитство. Сетне даже забрави приятния аромат, гъдел в ноздрите от обикновено великолепие, защото тя се появи: стъпките й отекнаха във вестибюла, сетне в стаята, макар че той вече бе доловил мириса, сякаш някой бе отворил, без да му е работа, по погрешка, от недодяланост старо чекмедже и четирийсет слуги с безшумни подметки отчаяно се бяха спуснали през дългите полирани, сияйни коридори и салони, за да го затворят наново; влезе в стаята, спря и почна да издига пред себе си ръце с дланите навън, без дори да има време да го погледне (Чарлз), тъй като вуйчо му, който в действителност изобщо не беше прекъсвал своя ход, вече вървеше към нея.

— Аз съм Гейвин Стивънс и сега съм почти на петдесет години — рече вуйчо му и продължи да се приближава към нея дори след като тя взе да отстъпва, да полита назад, вдигнала още по-високо ръце и все така с оголени длани към вуйчо му, който достигна ръцете и отново не спря, докато тя не изоставяше опитите си да го задържи поне дотолкова, доколкото да има време да промени решението си да обърне гръб и да избяга: сега беше твърде късно, ако се приеме, че това е било, което е искала, или във всеки случай предполагала, че е длъжна да стори: но беше твърде късно сега, тъй че вуйчо му вече също можеше да спре, обърнал поглед назад към него.

— Е, какво? — рече вуйчо му. — Можеш да кажеш нещо, нали? Дори едно „довиждане, мисис Харис“ ще свърши работа.

Той понечи да каже „извинете ме“, но вече бе измислил нещо по-добро:

— Бъдете благословени, чада мои.