Конски гамбит

III

Та това беше засега. Той се качи в стаята си. Приготви се за лягане: свали униформата, „смъкна кафявото“, както се изразяваха в корпуса. Защото днес беше четвъртък, а в четвъртък батальонът винаги имаше занятия. Той бе не само кадет-„подполковник“ тази година, но така или иначе никой не пропускаше занятия, понеже, макар учебното заведение да бе всичко на всичко средно училище, то се славеше с едни от най-висшите в страната офицерски чинове в системата от корпуси за предварително военно обучение; на последния преглед самият генерал, дошъл на проверка, ги увери, че почне ли война, всички, способни да докажат осемнайсетте си години, почти автоматически ще бъдат приети в кандидат-офицерска школа.

Към тази група спадаше и той, понеже за да навърши осемнайсет години, сега му оставаше толкова малко, че едва ли би направило някому впечатление. Само че нямаше да има значение дали е на осемнайсет, на осем или на осемдесет; той щеше да е закъснял, дори да бе изпълнил осемнайсет, събуждайки се на другата сутрин. Всичко щеше да е свършило и хората вече щяха да са почнали да събират сили, за да опитат да забравят преживяното, преди той да е успял даже да постъпи в офицерското училище, камо ли да го завърши.

Поне колкото до Съединените щати всичко бе приключило дори още сега: британците, шепа момчета, някои не по-големи от него, други навярно и под неговата възраст, които пилотираха бойните ескадрили на Кралските военновъздушни сили, бяха успели да ги спрат на запад, тъй че оттук нататък за целия този неудържим порой на победата и разрушението не оставаше нищо друго, освен да изчезне в бездънните дълбини на Русия, досущ като помия, попита с един замах на парцала от кухненския под: така всеки път през тия петнайсет месеца от есента на 1940-а, когато той откачаше от дрешника или връщаше обратно своята униформа, ушита от същия бежов шевиот като на действащите офицери, ала без доблестните нашивки поне на военнослужещ от сержантския състав, вместо това — със светлосините петлици и кокарди на корпуса за предварителна военна подготовка, прилични на значки за ревер, носени от членовете на разни единомислещи братства, плюс наивни, подобни на захарчета, неопалени в бой метални пагони, каквито могат да се видят по раменете на всеки наперен хотелски портиер или шеф на цирков оркестър, предназначени да я откъснат още повече от царството на храбростта и риска, от жаждата на сърцето за чест и слава; всеки път, спираше ли поглед върху нея, той я гледаше с очите на тази жажда на сърцето (ако действително става дума за това), във всеки случай с неутешимото съжаление, владяло го през тия последни месеци, след като осъзна, че много е отлагал, че дълго е чакал, без да почувства в себе си не само смелостта, но и волята, и желанието, и жаждата, а бежовият цвят се променяше, размит избледняваше като филмов кадър на фона на синята британска форма, допълнена от свитите крила на стрелкащ се сокол и скромния отличителен знак на чина, но над всичко изпъкваше синьото, цветът, нюансът, който шепата младежи с англосаксонска кръв бяха установили и узаконили във видим синоним на славата, усвоен едва миналата пролет за търговски лозунг от едно сдружение на американските галантеристи или доставчици на мъжка конфекция, тъй че всеки по-щастлив поданик на Съединените щати от мъжки пол, способен да заплати цената, можеше да влезе сутринта на Великден в църква, обвит в автентичния ореол на храбростта, същевременно необременен от знаците на отговорността и от захаросаните нашивки на риска.

Все пак той бе предприел нещо дребно, някакъв опит (не гледаше особено благосклонно на това, защото само фактът, че си го спомня, не му носеше никаква утеха). На пет мили от града живееше един фермер, капитан Уорън, бивш командир на бойна ескадрила в някогашния Кралски въздушен корпус до преименуването му в Кралски военновъздушни сили; веднъж, преди две лета, когато едва бе навършил шестнайсет години, той отиде при него.

— Ако успея някак да се добера до Англия, ще ме вземат, нали? — попита го той.

— Шестнайсет години са малко недостатъчно. Пък и да стигнеш до Англия, ще ти бъде също малко трудничко.

— Но ще ме вземат, нали? Само да стигна — настоя той.

— Сигурно — отвърна капитан Уорън, Сетне добави: — Виж, няма за къде да бързаш. Ще има още много нещо да видим, додето всичко свърши. Защо не почакаш?

Послуша го. Чака твърде дълго. Можеше да се утешава, че постъпва така според съвета на герой, което поне донякъде бе добре за жаждата на сърцето: самият факт, да приеме и послуша съвета на герой, го застраховаше, че никога няма да го забрави, независимо колко крехко беше безстрашието му, във всеки случай чувството му за срам не бе такова.

Защото вече бе прекалено късно. В същност що се отнася до Съединените щати, войната изобщо не беше започвала и следователно само струваше пари на държавата; това е най-евтиното нещо на света, както се изразяваше вуйчо му, което можеш да жертваш и загубиш, и тъкмо заради това цивилизацията го е измислила: да бъде единствената ценност, с която човек да има възможност да купува и за която да се пазари при покупките си.

Така че предназначението на целия план очевидно бе да се набавят чисто и просто средства, с който вуйчо му да открие местонахождението на Макс Харис, а след като откриването на Макс Харис не бе им отнело нищо повече от прекъсването на една шахматна партия и един шейсетцентов телефонен разговор с Мемфис, значи, дори и това не си заслужаваше цената.

Той си легна и заспа; следващият ден се падаше петък, тъй че в продължение на седмица нямаше да се налага да изважда от дрешника псевдоуниформата, да „навлича кафявото“ и да уталожва жаждата на сърцето, ако действително за това ставаше въпрос. Седна на закуска; вуйчо му вече бе закусил и излязъл, на път за училище той се отби в кантората му да прибере тетрадката, която бе оставил вчера там, и научи, че Макс Харис не е в Мемфис — телеграмата от мистър Марки пристигна в негово присъствие:

„Изчезналият принц липсва и тук сега какво.“ Още не беше напуснал кантората, а вуйчо му тутакси задържа пощаджийчето и написа отговора: „Няма какво благодаря.“

И засега това беше. Помисли, че повече няма и да има; когато по пладне се запъти към ъгъла, където вуйчо му го чакаше да се приберат заедно за обяд, той дори не смяташе и да задава въпроси; вуйчо му сам, по своя воля, разказа как мистър Марки се обадил по телефона да съобщи, че името на Харис, изглежда, е добре познато не само на всички администратори, телефонистки, цветнокожи портиери, хопове и келнери в „Гринбъри“, но и на таксиметровите шофьори в тази част на града, както и в околните заведения и че той, мистър Марки, даже го търсил из другите хотели, като просто се осланял на абсурдното предположение, че все пак може би съществува поне един мисисипец, който да е чувал за останалите хотели в Мемфис.

Също като мистър Марки попита и той:

— Сега какво?

— Знам ли? — отвърна вуйчо му. — Ще ми се да вярвам, че е плюл на всичко и сега е някъде на петстотин мили оттук и продължава да пътува, само дето не искам да го оклеветявам зад гърба му с обвинението, че е способен да преценява нещата.

— Може пък наистина да е способен — забеляза той. Вуйчо му спря в крачка.

— Какво?

— Сам снощи каза, че деветнайсетгодишните са способни на всичко.

— О… — рече вуйчо му. — Да. — И след малко: — Разбира се — добави и продължи нататък. — Може и така да е.

И това беше всичко: наобядва се, после се върна с вуйчо си до ъгъла в съседство с кантората му, където се разделиха, за да отиде той на училище същия следобед и да влезе в часа по история, в който мис Мелиса Хогънбек — идваше два пъти седмично да изнася лекции — щеше да разисква „Световното Положение“ — и двете думи с главна буква, както настояваше тя — което за жаждата на сърцето сигурно бе още по-непоносимо от неизбежния пореден четвъртък, когато наново трябваше да „навлече кафявото“, да препаше сабята, да сложи неопалените в бой пагони и да раздава с фалшиво и безизразно лице заповеди на ужким, ала това не бе нищо пред неуморимия, изпипан, образован „дамски“ глас, който с ожесточен фанатизъм говореше за мир и сигурност, за това, как ние благоденстваме, понеже овехтелите, изхабени европейски нации са се поучили добре от получения урок през 1918-а: те не само не посмяха да ни нападнат, те даже не биха могли да си го позволят и така нататък, додето цялата изнемощяла и освирепяла тлен на света не бе претопена в този безтегловен, непрестанен брътвеж, който дори не можеше да отекне в стерилните, неакустични прашни стени на класната стая в едно средно училище и сто пъти по-малко беше свързан с действителността в сравнение дори със сабята и пагоните. Защото ако не друго, сабята и пагоните бяха поне мнима реалност на това, което пародираха, докато за мис Хогънбек цялата национална система от корпуси за предварителна военна подготовка представляваше излишно и необяснимо явление в сградата на образованието, също като необходимостта да се пращат децата на забавачка.

Все още това бе всичко, дори когато той видя коня. Намираше се в окалян конски фургон, който подмина на връщане от училище, спрял в уличката зад площада, наобиколен от неколцина мъже, които го наблюдаваха от доста почтително разстояние, но едва по-късно той съзря и самия кон, вързан не с въже, а окован в стоманени вериги, като че бе лъв или слон. Той още не бе надникнал внимателно във вътрешността на фургона. В същност дори нямаше време да се увери, да повярва, че вътре има кон, защото в същия момент видя по улицата да се задава мистър Рейф МакКалъм и тръгна да го пресрещне, та да го поздрави, тъй като двамата с вуйчо му често ходеха в имението на МакКалъм, отдалечено на петнайсет мили от града, да стрелят пъдпъдъци през сезона, а той нерядко отиваше и сам до миналото лято, преди да вземат в армията двамата племенници на МакКалъм, и заедно с тях нощуваше в горите или край потоците, увлечен в гонитба на лисица или опосум.

Ето защо позна коня не като го видя, понеже той никога не бе го виждал, а като видя мистър МакКалъм. Всички в околията познаваха коня или най-малкото знаеха за него — чистокръвен породист жребец, ала абсолютно безполезен; казваха, че в този случай мистър МакКалъм за пръв път в живота си е бил изигран в алъш-вериша с коне, пък ако ще да е купил стоката с тютюн или с купони за сапун.

Конят беше провален или още като жребче, или като жребец вероятно от някой господар, опитал се да прекърши духа му със страх и насилие. Само че духът му не се бе прекършил и единственият резултат от патилата, такива, каквито ги е изтърпял, беше вкоренената омраза към всички двукраки същества, нещо подобно на онази погнуса от тях, бяс и желание да ги унищожава, каквито някои хора изпитват даже към безвредните змии.

Конят беше негоден за езда и дори не ставаше за разплод. Говореше се, че бил пречукал двама души само загдето случайно се оказали от една и съща страна на оградата с него. Макар да не изглеждаше много вероятно, понеже в такъв случай конят щеше да бъде убит. Ала се предполагаше, че мистър МакКалъм го е купил, защото неговият собственик е искал да му свети маслото. А може пък и да се е надявал, че ще успее да го укроти. Във всеки случай той неизменно отричаше, че конят е убил човек, та нищо чудно да хранеше надежда, че ще сполучи някой ден да го продаде, тъй като няма кон, който да е толкова лош, колкото иска да го изкара купувачът, нито толкова хубав, колкото твърди продавачът.

Но мистър МакКалъм знаеше, че конят е в състояние да види сметката на човек, и околията беше уверена, че той се опасява от това. Защото макар да влизаше в корала при него (но никога, ако е в конюшня или в друго затворено помещение, където животното би се почувствало хванато натясно), на друг подобно нещо изобщо не позволяваше и даже се говореше, че веднъж някакъв клиент му предложил да го купи, но той отказал. Това звучеше апокрифно също, понеже мистър МакКалъм на висок глас бе заявявал, че е готов да продаде всичко, което не може да стои изправено на задните си крака и не умее да си каже името, защото такъв му е занаятът.

А сега конят, овързан, окован и с чул през главата, се намираше в един конски фургон, отдалечен на петнайсет мили от своя корал; той, Чарлз, каза на мистър МакКалъм:

— В края на краищата го продадохте, а?

— Надявам се — отвърна мистър МакКалъм. — Един кон не е продаден, докато вратата на новия му яхър не хлопне зад него. Пък не винаги и тогава.

— Най-малкото сте на път да го продадете — уточни той.

— Да, най-малкото — съгласи се мистър МакКалъм.

Което не означаваше много, в същност не означаваше нищо, освен че мистър МакКалъм трябваше да побърза здравата, и то само за да докаже, че още не го е продал. А това щеше да стане по тъмно, хем доста късно по тъмно: четири часът беше сега и човекът, хванал се да купува този кон, по необходимост живееше много далеч оттук, та да не бе чувал за него.

После той помисли, че домът на купувача ще да е отдалечен на твърде голямо разстояние, за да се стигне дотам по светло само за един ден, даже и да бе двайсет и втори юни, а камо ли пети декември, тъй че за мистър МакКалъм беше все едно кога ще потегли, след което продължи към кантората на вуйчо си и това бе всичко с изключение на постскриптума, който също предстоеше скоро; вуйчо му бе оставил приготвени на бюрото казусите за упражнение, както и лист с указания до тях и той се залови за работа, стори му се, че почти едновременно с настъпването на здрача щракна настолната лампа и в същия миг телефонът зазвъня. Гласът на момичето вече се лееше, когато вдигна слушалката, и изобщо не секна, та минаха секунда-две, преди да я познае:

— Ало! Ало! Мистър Стивънс! Той беше тук! Никой и не разбра! Току-що замина! Повикаха ме от гаража, изтичах нататък, а той вече беше в колата със запален мотор. Каза, ако искате да го видите, след пет минути да бъдете на ъгъла пред вас; каза, че нямал възможност да се отбие в кантората ви, затуй, ако искате да го видите, след пет минути да чакате на ъгъла отпред, иначе можете да му позвъните утре в хотел „Гринбъри“ и евентуално да си уредите среща…

И продължи да говори, когато вуйчо му влезе, пое слушалката и се вслуша за момент, а тя навярно не млъкна даже и след като вуйчо му затвори телефона.

— Шест мили за пет минути?! — рече вуйчо му.

— Не си го виждал как кара — отвърна той. — Сега сигурно пресича площада.

Ала тази скорост щеше да се окаже малко непосилна дори за шофьор като Макс Харис. Двамата с вуйчо му излязоха на улицата и зачакаха на ъгъла в хладния здрач, чакаха, както му се стори, близо десет минути и на края той взе да се убеждава, че им предстои нов епизод от онази театрална гюрултия, сред която снощи бяха попаднали или най-малко бяха проследили отстрани, при който последното, което можеха да очакват, бе не само очакваното, но и онова, за което предварително бяха предупредени.

Все пак успяха да го видят. Чуха колата, клаксона: Макс Харис сигурно с цяла длан притискаше бутона или може би просто бе бръкнал в контролното табло, под капака на двигателя, и изтръгнал заземяващия кабел, и ако в момента изобщо си мислеше за нещо, вероятно страшно съжаляваше, че няма подръка някой старовремски шумозаглушител. А той, Чарлз, си представи как Хамптън Килигру, нощният шериф, изскача на бегом от игралния дом или от денонощната гостилница, въобще оттам, където се намираше в момента, ала също твърде късно — колата с рев и вой се носеше по улицата към площада, фаровете й горяха с пълна мощ, без да убива скоростта, изтрещя и заеча между тухлените зидове в стеснението на улицата преди площада; вече по-късно той си припомни силуета на една котка в скок пред лумналите светлини, която за миг изглеждаше три метра дълга, а в следващия стана висока и тясна като бягащ стълб на ограда.

Ала за щастие на пресечката нямаше никой друг освен него и вуйчо му и тогава момчето ги съзря, лъчите на фаровете извиха към тях, сякаш шофьорът се канеше да връхлети направо връз тротоара. После фаровете се отклониха и в сетната секунда той спокойно би могъл да докосне Макс Харис — лицето, лъсналите зъби; когато колата профуча нататък към площада, прекоси го, зави и се занесе с писък на гуми по мемфиското шосе, шумът от клаксона, колелата и двигателя постепенно заотслабва, докато на края двамата с вуйчо му дори успяха да чуят Хамптън Килигру, завтекъл се към ъгъла с крясъци и ругатни.

— Затвори ли вратата? — попита вуйчо му.

— Да, сър — отвърна той.

— Тогава да се прибираме за вечеря — рече вуйчо му. — Пътем се отбий в пощата за минутка.

Отби се в пощата и подаде телеграма до мистър Марки с продиктувания от вуйчо му текст, спазен дословно:

„Той е в Гринбъри тази вечер ако необходимо използвай полиция по искане главно управление Джеферсън.“

След това си тръгна и настигна вуйчо си на следващия ъгъл.

— Защо пък сега полиция — попита. — Струва ми се, че каза…

— За да го съпровожда от Мемфис, за където е тръгнал — отвърна вуйчо му. — Във всяка друга посока да го следва освен насам.

— Но защо ще отива където и да било? — продължи да пита той. — Ти каза снощи, че най-малко от всичко иска да изчезне от хоризонта. А според мен най-много от всичко иска да се свре някъде, където никой да не може да го открие, докато не приключи номера си…

— Тогава сгреших — рече вуйчо му. — Просто го надцених. Види се, отдавам на деветнайсетгодишните не само повече изобретателност, отколкото в действителност притежават, но даже и повече злоба. Хайде. Закъсняваш. Освен че трябва да вечеряш, се налага и да се върнеш в града.

— В кантората? — помъчи се да предугади той. — Телефонът? Не могат ли да ти се обадят у дома? Освен това, ако той не спре в Мемфис, за какво ще ти се обаждат…

— Не — пресече го вуйчо му. — Отиваш на кино. И преди да ме попиташ, ще ти отговоря: защото това е единственото място, откъдето никой, ако ще да е деветнайсет или двайсет и една годишният Харис, или почти осемнайсетгодишният Малисън, не би могъл да разговоря с мен. Готвя се да работя. Ще прекарам вечерта в компанията на мошеници и престъпници, които не само имат смелостта да осъществяват своите зли помисли, но също притежават и необходимото умение за това.

Знаеше какво означават тия думи: Преводът. Затуй дори не приближи прага на всекидневната. Вуйчо му пръв стана от масата, тъй че повече не го видя.

А и да не беше отишъл на кино, той, Чарлз, пак нямаше да види вуйчо си повторно тази вечер: нахрани се спокойно, тъй като имаше предостатъчно време, независимо от държането на вуйчо му — като че ли единствено вуйчо му желаеше да избегне съприкосновение с човечеството — сетне отново, без да бърза — все още разполагаше с доста време, — тръгна през студения ясен мрак към площада и кинотеатъра, без да знае какво ще гледа, без дори да го интересува; може би вървеше към поредния военен филм, ала и това даже нямаше значение: мислеше, спомняше си как някога гледането на военен филм трябва да е било, няма начин да не е било най-лошото нещо, което жаждата на сърцето е била принуждавана да изтърпи, само че в действителност не беше така, понеже между военния филм и световните събития на мис Хогънбек се простираше хилядократно умножено дори онова непостижимо разстояние, лежащо между световните събития на мис Хогънбек и сабята и пагоните на военно подготвителния корпус: мислеше колко добре би било, ако човечеството можеше да прекарва цялото си време в гледане на филми, тогава нямаше да има повече войни, нито пък сътворени от човека злини, само дето на хората не би се удало да гледат толкова дълго филми, тъй като скуката е човешко страдание, което киното не е в състояние да сломи, и всеки ще трябва да прекарва осем часа дневно с взор, вперен в екрана, защото са му необходими още осем часа за сън, а, както казва вуйчо му, единственото, на което, освен да спи, човек е способен да издържи в продължение на осем часа без прекъсване, е трудът.

И тъй той тръгна на кино. Ако не беше отишъл, нямаше да мине край денонощната гостилница, където видя, разпозна конския фургон, спрян до бордюра, вече празен, с освободени вериги и букаи, преметнати през страничните прегради, а след като обърна глава към прозорците на заведението, съзря и самия мистър МакКалъм, седнал на бара да вечеря с опрян до него масивен кривак от бял дъб, който винаги носеше със себе си, имаше ли работа със злонравни хайвани. И ако не му оставаха още петнайсет минути до ученическия час (не важеше само в събота и ако имаше увеселение), когато би трябвало да се е прибрал, той нямаше да влезе в гостилницата и да попита мистър МакКалъм на кого е продал коня.

Луната грееше сега на небосвода. Щом осветеният площад остана зад него, той можеше да наблюдава как косящите сенки на краката му разсичат отраженията на оголените клони, а после и на коловете от оградата, ала не за дълго, защото още в началото й се прехвърли вътре в двора, та да съкрати разстоянието. Тогава забеляза заслоненото сияние на настолната лампа зад прозореца на всекидневната и не ходом, тичешком се отправи, дори по-скоро бе повлечен нататък върху все още първичната вълна на учудването и недоумението и(най-вече, макар да не знаеше защо) на бързината, а инстинктът му подсказваше, че трябва да спре, да избегне, да се отстрани — всичко друго, но не и да пристъпи забраната, часа, ритуала на Превода, именуван от цялата фамилия с главно „П“ — Старият завет в интерпретация на класически гръцки език, както е бил преведен от своя изчезнал днес еврейски първоизточник, — с който вуйчо му се занимаваше вече двайсет години, с две години и няколко дни повече, отколкото той, Чарлз, беше живял, като се оттегляше веднъж седмично (а понякога и два, и три пъти, зависи колко неща се случат да го огорчат или обидят), затваряше вратата подире си и никой — мъж, жена, дете, клиент, дори доброжелател или приятел — не се осмеляваше да докосне дръжката на бравата, докато вуйчо му не я натисне от вътрешната страна.

И той, Чарлз, си представи как нямаше да обърне никакво внимание на тази приглушена светлина и на затворената зад нея врата, ако беше на осем вместо на осемнайсет години, и как, ако беше на двайсет и четири вместо на осемнайсет, изобщо нямаше да дойде тук сега само защото някакво деветнайсетгодишно момче си е купило кон. После помисли, че навярно би станало обратното: той щеше да бърза повече от всякога на двайсет и четири, а на осем хич нямаше и да припари насам, след като на осемнайсет знаеше всичко на всичко да бърза, да бъде припрян, да се учудва, понеже, за разлика от вуйчо му или не, неговата осемнайсетгодишна възраст тъй или инак не бе в състояние поне да почне да предугажда по какъв начин деветнайсетте години на Макс Харис се надяват да навредят или отмъстят някому дори с кон като този.

Но не му бе и необходимо — вуйчо му щеше да се погрижи за това. От него единствено се изискваше бързина, скорост. И той я даваше: още с излизането си от гостилницата завървя с ускорен ход, полутичешком, продължи все така до ъгъла на оградата, прехвърли се в двора, прекоси го, изкачи стъпалата до вестибюла и се насочи, изобщо без да спира, към затворената врата, с ръка, вече посегнала към бравата, сетне прекрачи прага на всекидневната, където вуйчо му седеше на бюрото до лампата, по риза с целулоидна козирка над очите, и при влизането му дори не вдигна поглед — пред него стоеше подпряна отворената Библия, както и гръцкият речник, до лакътя му лежеше лулата от царевичен кочан, а по пода, в краката му, бе пръсната голяма част от топче жълта хартия за писане.

— Купил е коня — рече той. — За какво му е?

Вуйчо му все още не вдигаше поглед, дори движение не бе направил.

— Да го язди, надявам се — отвърна. Сетне вдигна глава, като посягаше към лулата. — Мисля, че е понятно…

Гласът на вуйчо му секна, лулата — мундщукът вече бе обърнат по посока на устата му — замръзна в ръката, отделила се едва що от повърхността на бюрото. И друг път той бе забелязвал това и сега му се стори, че наблюдава същото: мига, през който очите на вуйчо му изобщо не го виждаха, докато зад тях кълнеше зарядът на сбитото, гладко, стегнато изречение, понякога не по-дълго от две думи, което обикновено с трясък го изхвърляше от стаята.

— Така — рече вуйчо му. — Какъв кон? Той отговори, също кратко:

— На МакКалъм. Онзи жребец.

— Така — повтори вуйчо му.

Ала този път умът му не бе муден — нямаше нужда от шифър.

— Оставих го преди малко в гостилницата, вечеряше. Закарал го е там днес следобед. Като се връщах от училище, видях фургона, спрял в уличката, обаче не…

Вуйчо му изобщо не го виждаше — очите му бяха тъй празни, както на момичето Харис, когато се появи тук първия път снощи. После вуйчо му изрече нещо — на гръцки, на старогръцки, сякаш се върна в онова древно време, когато Старият завет е бил преведен или даже написан. Понякога вуйчо му правеше така: казваше му на английски нещо, което нито единият от двамата нямаше желание майка му — на Чарлз — да чуе, сетне го повтаряше преведено на старогръцки и макар да не разбираше този език, на него му прозвучаваше далеч по-силно, далеч по-изразително, каквото би било дори за онези, които не го разбират или поне не са го разбирали досега. Казаното в момента беше същото и съвсем не прозвуча подобно на мисъл, измъкната от някого из страниците на Библията, най-малко — след като англосаксонските пуритани са се домогнали до нея. Вуйчо му също се изправи сега, изтръгна козирката от челото си и я хвърли встрани, тласна стола обратно и грабна сакото и жилетката си.

— Балтона и шапката ми — нареди вуйчо му. — На леглото. Скачай.

И той скочи. Напуснаха стаята досущ като автомобил, зад който се разхвърчават увлечени от въздушния поток книжни отпадъци, пресякоха вестибюла, вуйчо му напред навличаше заплющялото сако, изпънал гърбом ръце назад, а той, Чарлз, все още се мъчеше да набере достатъчно скорост, та да надене върху тях ръкавите на балтона.

После преспаха през огрения в лунна светлина двор, стигнаха колата — той продължаваше да стиска шапката, — качиха се и без въобще да загрява двигателя, вуйчо му Даде заден ход с трийсет мили в час, със задавено хъркане и свистене на гуми автомобилът излетя на улицата и се понесе нататък все още задавен, премина в насрещното платно на завоя, прекоси площада с, кажи-речи, същата скорост, с каквато бе сторил това Макс Харис, и закова край спрелия пред гостилницата камион на мистър МакКалъм, едновременно с което вуйчо му изскочи навън.

— Ти стой тука — викна вуйчо му и се завтече към гостилницата, през чийто прозорец той забеляза мистър МакКалъм да седи на предишното си място пред бара, кривакът — опрян до него, и да пие кафе, в следния момент вуйчо му влетя вътре, изтръгна мистър МакКалъм от стола и без въобще да спре, го повлече зад себе си, досущ както преди две минути бе извлякъл него, Чарлз, от всекидневната, доведе го при колата, отвори вратата, каза му, на Чарлз, да мине отпред на волана, хвърли соната вътре, натика мистър МакКалъм след нея, сам се качи на края и затръшна вратата.

Това разрешение бе добре дошло за него, понеже вуйчо му като шофьор бе по-опасен и от Макс Харис, дори когато не бързаше за никъде. Наистина спидометърът може да сочеше цифра два пъти по-малка, но Макс Харис поне съзнаваше, че кара бързо, докато вуйчо му изобщо не си даваше сметка.

— Настъпи газта — посъветва го вуйчо му. — Десет без десет е сега, но богатите вечерят късно, тъй че може би все пак ще стигнем навреме.

Послуша го. Скоро излязоха извън града и той имаше възможност наистина да пусне колата в пълен ход, независимо че пътят беше с чакълена настилка — да павира шестте мили между имението и града бе единственото нещо, което барон Харис забрави да стори, или просто умря скоропостижно, за да го направи. Ала и без това се движеха твърде бързо, вуйчо му седеше върху ръба на седалката, източил шия напред с поглед, впит в стрелката на спидометъра, като че дебнеше кога тя ще прояви и най-малкото колебание, та да зареже автомобила и да продължи бегом.

— Не ми викай „здрасти, Гейвин“ — обърна се вуйчо му към мистър МакКалъм. — Потрай само и ще можеш да ми кажеш здрасти, като те обвиня в съучастие.

— Та той знае какъв е конят — отвърна мистър МакКалъм. — На крака дойде у дома да заяви, че иска да го купи. Още при зори беше пристигнал, заварих го да спи в колата си пред портата, в джоба на палтото му имаше четиристотин долара, напъхани ей така, като шепа листа. И защо всичко това? Да не би да иска да се изкара малолетен?

— Нищо не иска да се изкара — отговори вуйчо му. — Изглежда, според него, въпросът за възрастта му е непристъпна територия за никого — дори за чичо му от Вашингтон. Ала това е без значение. И какво стана с оня?

— Настаних го в яхъра, на яслата — обясни мистър МакКалъм. — Яхърът си беше съвсем добър. Малък, само с една ясла, нищо друго нямаше вътре. Той каза да не се тревожа, защото нищо нямало да има въобще. Вече беше опразнен и приготвен, когато закарах коня. Но всичко беше наред. Ако не беше така, нямаше да оставя коня, все едно колко ми дава за него.

— Знам — рече вуйчо му. — И какъв е този малък яхър?

— Отделен е от останалите, построиха го през лятото там, при една горичка, встрани от другите конюшни и корали. Има си собствен корал, вътре няма нищо освен грамадна ясла и един хамбар, в който също надникнах: видях само едно седло, юзда, чулове, чесало, четка и малко фураж. Попитах го и той каза, че който и да реши да ползва седлото и юздата, предварително ще знае за коня, и аз рекох, че така ще е най-добре, защото ако някой влезе в корала и отвори вратата на яхъра, очаквайки да намери просто кон, току виж, възникнали големи неприятности не само за тоя, дето се е вмъкнал в обора, но също и за собственика на коня. А той отвърна, че каквото и да се случи, аз няма да имам пръст в тая работа, понеже само съм продавач на стоката. Но във всеки случай яхърът си беше съвсем наред. Дори има външен прозорец, откъдето човек може да се качва в сеновала и да хвърля храна в яслата, додето конят свикне с него.

— И кога ще стане това? — запита вуйчо му.

— Аз знам как да се държа с него — отвърна мистър МакКалъм.

— Тогава може би след малко ще ни покажеш — заключи вуйчо му.

Защото почти стигаха. Не изминаха разстояние толкова бързо, колкото Макс Харис го бе преодолял в обратна посока, но въпреки това вече се движеха край белосаните огради, които на лунната светлина не изглеждаха по-материали от застинала глазура върху торта, а отвъд тях се простираха обширните посребрени пасбища, където вуйчо му навярно си спомняше — или най-малко би твърдял, че си спомня — кога е растял памук, докато някогашният собственик е седял в ръчно изработения си стол на верандата, за да зарее от време на време поглед над нивите, преди отново да се върне към книгата и чашата с уиски.

После автомобилът се плъзна през портата — сега и вуйчо му, и мистър МакКалъм, приведени напред, седяха върху ръба на седалката — и бързо се отправи по чакълената алея между ниско окосени и подравнени ливади, между шубраци, храсталаци и дървеса, подредени спретнато досущ като редове засаден памук, докато на края тримата съзряха това, което някога е било домът на стария господар: исполинска плащеница от колони, арки, балкони, която сигурно се простираше на площ два декара.

Пристигнаха навреме. Капитан Гуалдрес трябва да бе излязъл през страничния вход, тъкмо за да зърне фаровете по алеята. Тъй или иначе той вече стоеше изправен там, облян в лунна светлина, когато те го забелязаха, и все още бе на същото място, когато тримата слязоха от колата и приближиха към него: гологлав, с късо кожено яке и ботуши, с лек камшик, провиснал на китката му.

Разговорът започна на испански. Преди три години той бе почнал да изучава факултативно испански език в училище, но сега не си спомняше, в същност никога не бе и разбрал как и защо се залови да го учи или какво точно бе сторил вуйчо му, в резултат на което той, Чарлз, се видя отдаден на изучаването на този език, с който въобще не бе имал намерения да се захваща. Не беше увещаван, нито подкупвай, защото вуйчо му казваше, че не е необходимо да те подкупват, за да направиш нещо, което искаш, което ти е потребно, независимо дали в момента ти трябва или не, или дали изобщо някога ще ти потрябва. Може би грешката му дойде от това, че си имаше работа с юрист; тъй или инак той продължаваше заниманията си с испански език, вече беше прочел „Дон Кихот“, можеше да се справя с повечето мексикански и южноамерикански вестници и бе подхванал „Сид“ — миналата година, а миналата година беше 1940-а и вуйчо му попита: „Но защо? «Сид» трябва да е по-лесна от «Дон Кихот», защото се разправя за герои.“ Но той не бе способен да обясни на никого, най-малко на петдесетгодишен човек, даже и да му е вуйчо, че няма как да утоли жаждата на сърцето с прашни хроники от миналото, когато само на хиляда и петстотин мили, в Англия, момчета, не по-възрастни от него, всеки ден пишеха с цената на живота си безсмъртните обяснителни бележки на неговото време.

Тъй че през по-голямата част от разговора той можеше да разбира; само дето испанската реч на места се лееше прекалено бързо за него. Но и английската понякога се оказваше същата за капитан Гуалдрес, а имаше и момент, когато бе почти готов да повярва, чене само той не догонва испанския на вуйчо си.

— Отивате да пояздите — забеляза вуйчо му. — На лунна светлина.

— Но разбира се — отвърна капитан Гуалдрес, вежлив и съвсем слабо учуден — черните му вежди едва забележимо бяха повдигнати; толкова вежлив, че гласът му изобщо не издаде изненада, и дори в тона не личеше нищо от рода на (както и да го каже един испанец) „Е, и какво?“

— Аз съм Стивънс — представи се вуйчо му с все същата скорост на речта, която за капитан Гуалдрес, осъзна, той, означаваше нещо далеч по-лошо, отколкото чисто и просто бързина, тъй като за един испанец бързината и липсата на плавност представляват най-тежкото престъпление от всички, което, разбра също той, бе и главната трудност на испанския: при този език не остави минутка празно време и вуйчо му нямаше време за нищо друго, освен да говори: — Това е мистър МакКалъм. А това — синът на сестра ми, Чарлз Малисън.

— Мистър МакКалъм познавам добре — каза на английски капитан Гуалдрес, като се обърна; за миг успяха да зърнат белия блясък на зъбите му. — Той има един много добър кон. Жалко. — И се здрависа с мистър МакКалъм рязко, кратко, крепко. Но дори и при това действие изглеждаше като от бронз, наред с посребрената износена кожа на якето и намазаната с брилянтин коса, сякаш беше залят от метал — коси, ботуши, яке, всичко наведнъж, в монолитно цяло. — Младият господин не ми е така добре познат. — Здрависа се и с него, с Чарлз, отново бързо, кратко и крепко. После отстъпи назад. И този път нямаше ръкуване: — Не познавам добре и мистър Стивънс. Може би жалко, също. — Дори и тогава в тона му не прозираха думите: „А сега може да изложите извиненията си за разглеждане“, даже нямаше: „Е, господа?“ — просто каза съвършено вежливо и безстрастно, без никаква интонация:

— Дошли сте да пояздите? Нямам коне подръка, но в малкия корал има в изобилие. Да отидем да хванем.

— Почакайте — рече вуйчо му на испански. — Мистър МакКалъм е принуден всеки ден Да се занимава прекалено много с коне, та да му се язди тъкмо тази вечер, а за нас с моя сестрин син не ни се е налагало да имаме много-много работа с тия животни, та да ни се приязди. Дошли сме да ви направим една услуга.

— А — издаде звук капитан Гуалдрес и добави също на испански: — И каква е таз услуга?

— Знаете ли — подхвана вуйчо му все със същия забързан глас, увлечен в припрян бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, остър, не съвсем музикално издържан по тон, приличен донякъде на кънтеж от удари в незакален метал, — беше крайно спешно. Навярно пристигнах толкова бързо, че вежливите обноски още не могат да ме настигнат.

— Дали вежливите обноски, които човек е способен да изпревари — рече капитан Гуалдрес, — изобщо някога са му принадлежали преди всичко. — И сетне почтително: — Та каква услуга?

Той, Чарлз, също се запита: Каква услуга? Капитан Гуалдрес не бе мръднал от мястото си. В гласа му нито за миг не бе проличало съмнение, неверие — сега нямаше дори удивление, изненада. И той, Чарлз, беше готов да се съгласи: че би могло да съществува нещо, способно да му навреди, за да принуди вуйчо му или който и да е друг да го предупреди за това или да го спаси от него, и си представи (Чарлз) как не само конят на мистър МакКалъм, ами цяло стадо такива зверове обсипват капитан Гуалдрес с канонада от къчове и чифтета, може би го повалят, търкалят го в прахта, омърсяват дрехите му чак, сигурно дори го поожулват тук-там и навярно даже го понатъртват, но само толкоз.

— Облог — отговори вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна.

— Тогава молба — рече вуйчо му. Капитан Гуалдрес не трепна.

— Услуга на мен тогава.

— А — каза капитан Гуалдрес.

Дори и сега не направи никакво движение: само произнесе тази откъслечна дума, нито на испански, нито на английски, защото тя е еднаква на всички езици, за които той, Чарлз, бе чувал.

— Ще яздите тази вечер — каза вуйчо му.

— Вярно — отвърна капитан Гуалдрес.

— Позволете да дойдем с вас до конюшнята, където държите своя кон за нощна езда — предложи вуйчо му.

Най-сетне капитан Гуалдрес направи движение, макар и само с очи: той — Чарлз — и мистър МакКалъм забелязаха как бялнаха лъчисто в мрака, когато капитан Гуалдрес изви поглед към него, после към мистър МакКалъм и обратно към вуйчо му, а след това — покой, никакво движение, очевидно липсваше дори и дишане, през което време той, Чарлз, би могъл да преброи, кажи-речи, до шейсет. Сетне капитан Гуалдрес се раздвижи, вече се обръщаше.

— Добре — рече и пое нататък.

Тримата го последваха, заобиколиха къщата, която бе доста обширна, прекосиха ливадата, където декоративните храсти и шубраци бяха доста многобройни, отминаха гаражите, които можеха да поберат доста повече коли, отколкото, четирима души са в състояние да ползват, после и оранжериите, в които имаше доста повече цветя и узряло грозде, отколкото четирима души могат съответно да подредят в своите вази и да изядат, пресякоха притихналото, посребряло, занемяло под лунната светлина баронско имение, водени от капитан Гуалдрес, закрачил напред с прилични на стоманени бутала, обути в лъскави ботуши проблясващи крака, следван от вуйчо му, сетне той и на края мистър МакКалъм, хванал кривака от бял дъб, тримата вървяха в индийска нишка подир капитан Гуалдрес, подобно на трима гаучоси3 от неговото семейство, ако капитан Гуалдрес въобще имаше семейство, и ако те, вместо гаучоси, не бяха нещо съвсем друго, завършващо на „они“4.

Не се насочиха обаче към просторните конюшни с електрически часовници и осветление, с позлатени басейни за водопой и ясли за храна, дори не тръгнаха по посока на алеята, водеща към тях. Наместо туй я пресякоха, прескочиха белосаната ограда, прекосиха потъналото в лунна светлина пасбище, отправиха се към една горичка, отминаха я, продължиха нататък и той, Чарлз, почти чу в ушите му да зазвучават отново думите на мистър МакКалъм, когато пред тях се очерта малкият корал, ограден с отделна ограда, и сред него изникна единичният обор с размери на двуместен гараж, построен несъмнено едва преди няколко месеца, спретнат, прясно боядисан, с отворена горна половина на единствената си врата: черен квадрат сред ослепителната белота; и изведнъж зад гърба му мистър МакКалъм издаде звук.

Оттук нататък за него всичко взе да се развива твърде бързо. Дори капитан Гуалдрес стана истински испанец сега, обърнат гърбом към оградата, твърд, стегнат, непоклатим, даже успяваше някак да изглежда по-висок, докато говореше на вуйчо му онова, което до момента нито тонът, нито гласът му не бе издал — двамата стояха един срещу друг в разгара на бързолетния бъбреж на майчиния език на капитан Гуалдрес, тъй че се разнасяха звуци, сякаш двама дърводелци плюят гвоздейчета, всеки върху триона на другия. Въпреки че отначало разговорът започна на английски, подет на този език от вуйчо му, който, изглежда, смяташе, че мистър МакКалъм има право поне на толкова.

— А сега, мистър Стивънс, бихте ли обяснили?

— Позволявате ли?

— Тъй вярно — отвърна капитан Гуалдрес.

— Тук държите коня си за нощна езда, слепия.

— Да — потвърди капитан Гуалдрес. — Няма друг кон тук освен кобилката. За през нощта. Всеки следобед негърчето я докарва в обора.

— А след вечеря — мръкване — полунощ, във всеки случай, когато се стъмни достатъчно, вие идвате тук, влизате в корала, отивате до вратата и я отваряте на тъмно, както сега.

Отначало той бе си казал, че са се събрали твърде много хора тук, във всеки случай един повече. Ала сега разбра, че в същност един липсва — бръснарят, защото капитан Гуалдрес отговори:

— Първо нареждам препятствията.

— Препятствия ли? — запита вуйчо му.

— Малката кобилка не вижда. Скоро няма да вижда изобщо. Но ще може пак да скача не благодарение на зрението, а благодарение на допира, на гласа. Уча я на — как го казахте вие? — на вяра.

— Мисля, че думата, която търсите е „неуязвимост“ — забеляза вуйчо му.

После разговорът продължи на испански, с голяма бързина и с изключение на своята скованост двамата приличаха на боксьори. Навярно щеше да ги разбере, ако Сервантес беше написал думите им, но да схване нещо от пазарлъка между ергена Самсон5 и главатаря на ангесианците по въпроса за някакъв кон, воден току под носа му, се оказа твърде много за него, тъй че остана в неведение, докато вуйчо му по-късно, след като окончателно (поне така помисли) всичко свърши, обясни за какво са говорили, или дотолкова се приближи до обяснение, доколкото той, Чарлз, в действителност очакваше.

— И после какво? — попита той. — Какво каза ти после?

— Не много — отвърна вуйчо му. — Просто рекох: „Услугата“, а Гуалдрес: „За която, естествено, предварително ви благодаря.“ Аз добавих: „Но в същността на която вие, естествено, не вярвате. И на която, естествено, искате да узнаете цената.“ Сетне се споразумяхме за цената, аз направих услугата и това беше всичко.

— Каква цена? — попита той.

— Сключихме бас — отвърна вуйчо му. — Облог.

— Облог за какво?

— За неговата участ — каза вуйчо му. — Сам той го нарече така, защото единственото нещо, в което човек като него вярва, е собствената му съдба. Той не вярва в никаква участ. Дори не приема, че съществува.

— Добре — каза той. — Басът, На какво се хванахте на бас?

Ала вуйчо му този път не отговори, само го гледаше язвителен, своенравен, недействителен и все пак свойски, макар дори той, Чарлз, току-що да бе открил, че изобщо не го познава. После вуйчо му заговори отново:

— Изневиделица и ненадейно се появява кон — да речем, идва от запад, ако ти харесва — и с един ход застрашава едновременно дамата и топа. Как ще постъпиш?

Ако не друго, досега бе научил отговора поне на това:

— Ще спася царицата, топа ще оставя. Досети се и за другото:

— Кон, който идва от Западна Аржентина. — Сетне рече: — На онова момиче. На момичето Харис. Обзаложили сте се на нея, че той няма да отвори вратата на онзи обор. И той е загубил.

— Да е загубил? — възкликна вуйчо му. — Царица и половин замък6 срещу част от костите си, а може би и главата си в противен случай? Не виждам какво е загубил.

— Загубил е царицата — рече той.

— Царицата ли? — каза вуйчо му. — Каква царица? А, имаш пред вид мисис Харис. Може би той е разбрал, че царицата е преместена в същия миг, щом осъзна, че трябва да сключи облога. А може би е разбрал, че царицата и замъкът са изчезнали завинаги още от онзи момент, когато е обезоръжил принца с ръжена. Ако, разбира се, въобще е искал да има царицата.

— Тогава какво правеше тук? — попита той.

— Какво чакаше? — попита вуйчо му.

— Навярно играта му беше приятна — каза той. — Заради удоволствието да бъде в състояние да прескочи не само две полета наведнъж, но и в две различни посоки едновременно.

— Или пък просто му липсваше решителност, защото той може — рече вуйчо му, — и което е почти фатално за човек като него, е длъжен. Във всеки случай добре, че стана така. Неговата заплашителност и очарование са вложени в способността му за действие. Този път обаче той забрави, че и собствената му безопасност е заложена в нея.

Ала това предстоеше на другия ден. Сега той дори не смогваше да възприема нещата пред очите си със същата бързина, с която те се развиваха. Двамата с мистър МакКалъм безучастно стояха встрани, гледаха и слушаха как вуйчо му и капитан Гуалдрес, застанали лице в лице, си разменят с пукот крехки, насечени срички, докато на края капитан Гуалдрес направи някакво движение, нещо средно между свиване на рамене и отдаване на чест, и вуйчо му се обърна към мистър МакКалъм.

— Е, Рейф? — поде. — Ще отидеш ли оттатък да отвориш онази врата там?

— Да, струва ми се — отвърна мистър МакКалъм. — Но не мога да разбера…

— С капитан Гуалдрес се хванахме на бас — обясни вуйчо му. — Тъй че ако не идеш ти, ще трябва аз.

— Почакайте — намеси се капитан Гуалдрес. — Мисля, че аз трябва…

— Стойте настрана, господин капитан — каза мистър МакКалъм.

Прехвърли тежкия кривак в другата ръка и в продължение на почти половин минута остана загледан отвъд белосаната ограда към празния облян в лунна светлина корал, впил поглед в притихналата бяла стена на обора с единственото тъмно петно: отворената половинка на вратата. После върна кривака в ръката, с която го държеше преди, качи се на оградата, прехвърли единия си крак от другата страна, обърна глава назад и потърси капитан Гуалдрес.

— Ей сега ще разбера за какво е цялата тая работа — каза. — А след минута ще разберете и вие.

Сетне тримата го проследиха как плавно, без да бърза, слезе в корала: човек стегнат, самоуверен, спокоен, излъчващ нещо от онзи ореол на познавач с чувство за коне, какъвто притежаваше капитан Гуалдрес, мистър МакКалъм неотклонно напредваше сред лунната светлина към голия белосан обор, в средата белязан с едно-единствено черно петно на пустота и ненарушима гробна тишина, стигна на края дотам, вдигна тежката желязна чивия и открехна затворената долна половина на вратата; едва тогава движенията му станаха по-чевръсти, невероятно чевръсти: тласна вратата обратно, сетне я дръпна назад и вече в единно движение с нея продължи да я тегли, за да я опре в стената, докато той остана помежду им, стиснал кривака в другата ръка; надали имаше и миг, след като мистър МакКалъм се прилепи с вратата до стената, когато жребецът, със същия цвят като мастиления мрак във вътрешността на обора, облян в лунна светлина, изтрополи навън, сякаш бе вързан за самата врата с въже не по-дълго от верижка за часовник.

Изхвръкна с пронизително цвилене. Изглеждаше чудовищно, сякаш се носеше над земята освирепяла плът с цвета на гибелта или на среднощната тъма, с устремена към луната развята грива и опашка, подобни на черни пламъци, конят не толкова приличаше на самата смърт, защото смъртта е покой, колкото на демон: изчезналият, невъзвратим за естествената природа звяр разцепи сребърния покров от лунна светлина и с безумно цвилене загалопира в къс неистов кръг, като отмяташе глава на различни страни в търсене на човека, на края го съзря, престана да цвили и се спусна към него, без да познае мистър МакКалъм, додето той не се отдели от стената и не му извика.

Тогава жребецът се закова на място, предните му копита заораха, вкопаха се в земята и целият му труп се занесе напред, мистър МакКалъм, пак с онази невероятна пъргавина, отиде до него и с все сила стовари кривака в муцуната му, животното наново изцвили пронизително, вихрено се завъртя, вече в галоп, а мистър МакКалъм се обърна и тръгна към оградата. Не тичешком — ходом — и макар конят да направи в луд бяг две пълни обиколки около него, преди мистър МакКалъм да стигне оградата и да я прескочи, втори път не го застраши.

Още известно време капитан Гуалдрес остана неподвижен, металнотвърд, неприкосновен, дори непребледнял. Сетне се обърна към вуйчо му, пак на испански, но той сега успя да разбере.

— Загубих — рече капитан Гуалдрес.

— Не сте — отвърна вуйчо му.

— Вярно — съгласи се капитан Гуалдрес. — Не съм. — Добави; — Благодаря.