Конски гамбит

V

Това се случи в събота. Следващият ден се падаше седми декември. Но даже преди той да замине, витрините на магазините вече бяха светнали от играчки, позлата и изкуствен сняг, както е обичай всяка година през декември, а във въздуха се усещаше веселият и лъчезарен дух и аромат на Коледа, макар и примесени този път с пушечен дим: оръдейната стрелба и писъкът на куршуми, също и звукът, издаван от тях, ударят ли на месо, се канеха да отекнат и тук, в Джеферсън, преди да са изтекли много седмици и месеци.

Когато той отново видя Джеферсън, бе вече пролет. Каруците и пикапите на фермерите от хълмовете, както и петдесеттонните камиони на плантаторите от низината вече бяха почнали да спират край товарните рампи на магазините за семена и складовете за изкуствени торове и скоро трактори и земеделски сечива, теглени от чифт или тройка мулета, щяха да запорят потъмнялото покривало, наметнала земята в зимния си сън: оран, брануване, търмъчене, култивиране; не след дълго щеше да цъфне кучешкият дрян, сетне и козодоят, но годината бе едва 1942-а, та трябваше да мине още малко време, преди дуплексните телефонни линии да почнат да предават телеграми от сухопътни и морски военни поделения, а местният пощальон да оставя всеки четвъртък сутрин в самотните, кацнали на своя кол, пощенски кутии седмичника „Йокнапатофа Клариън“, съдържащ поредната фотография, придружена от кратък некролог вече с твърде познат текст, и все пак отново загадъчен, сякаш написан на санскритски или китайски — лик на селско момче на възраст недостатъчна, за да излезе дори на снимка като мъж, униформа, по която още личаха гънките, останали от престоя й в склада на интенданта, и географски названия, за които създателите на това лице и принадлежащата му плът, сътворени очевидно да загинат в агония именно там, изобщо не бяха чували преди, камо ли произнасяли.

Оказа се, че пристигналият на проверка генерал е бил прав. В същност Бенбоу Сарторис, който беше едва деветнайсети по успех в класа, получи военно назначение и вече бе пратен в Англия с някаква секретна мисия. С което той, пръв в класа и кадет-„полковник“ в списъка на батальона, можеше да се заеме, преди да бе станало твърде късно, само че, както обикновено, смени дявола с вещицата: сега не сложи дори портупея и сабята, нито помпозните отличителни знаци, а всичко на всичко синята лента на фуражката и макар да беше кадет-„полковник“ или може би този кадет-„полковник“ беше съкратил пробния полет, навярно му оставаше още цяла година, преди крилатата значка от фуражката да се премести точно над левия му джоб (с пилотски щит в средата, надяваше се той, или най-малко с щурмански глобус, в краен случай с бомбата на бомбардер).

И сега той в действителност не се прибираше у дома си, а само минаваше през града на път от пробния към същинския полет най-сетне, спря на гарата едва колкото майка му да се качи на влака и да продължи с него до железопътния възел на главната линия, откъдето той трябваше да вземе влака за Тексас, а майка му щеше да се върне обратно; вече наближаваше, стигаше, навлезе в позната местност: прелезът, известен му така добре, полята и горите, които бе кръстосвал като дете, сетне юноша и на края възмъжал достатъчно, за да притежава пушка и да ходи на лов отначало за зайци, а по-късно за пъдпъдъци.

После се заредиха бедняшките покрайнини, дълготрайни извън времето, познати като собственото му ненаситно, всепоглъщащо, неутолимо сърце, като тялото и крайниците му, като растежа на косите и ноктите му: първите негърски колиби изникваха обветрени и олющени, додето не разбереш, че не е само това, че има нещо повече, че малко, съвсем малко са килнати: не толкова встрани от отвеса, колкото отвъд отвеса, сякаш са сътворени, гледани по или чрез друга перспектива, замислени от друг архитект, с различно предназначение, във всеки случай с различно минало: оцелели в бури и стихии, в каквито ще да са бедствия или дори неуязвими, несъзнаващи мощта си, всяка една допълнена от своята избуяла, все пак подредена, миниатюрна джунгла от зеленчукови растения, всяка със своя млад нерез, затворен в твърде тясна кочина, за да може едно прасе да наддава тегло, и все пак техните наддаваха и винаги ще наддават, плюс обикновено вързана на юлар крава и всичко това — заедно с кладенеца и заслонения под навес умивалник на двора — имаше вид на нещо паянтово и временно, не на място, ала непристъпно устойчиво, подобно пещерата на Робинзон Крузо; после се показаха жилищата на белите, не по-големи от негърските, но никога колиби поне в очите на обитателите им, твърдиш ли обратното, току виж, си навлечеш беля на главата, боядисани или най-малкото боядисвани, с основната разлика в сравнение с негърските, че отвътре на бяха чак толкова чисти.

Сетне си беше у дома: влакът стигна павирания уличен кръстопът, недалеч от къщата, където бе роден, и той успя да зърне над дърветата водохранилището и златния кръст, увенчал кулата на епископалната църква, но нищо повече: притиснал бе лице към зацапаното стъкло досущ като осемгодишно момче, докато влакът намали ход, сменяйки коловозите с трясък и дрънчене, и навлезе между конски и товарни вагони, между платформи и цистерни, а те бяха там, на перона, видени наистина през очите на осемгодишно дете: някак слисан, той ги съзря дребни, ала все пак удивително устойчиви в перспективата на необятната всеобхватна земя: майка му, вуйчо му, новата му вуйна — майка му бе живяла двайсет години в брак с един мъж и бе отгледала друг, вуйна му бе омъжена за двама в продължение на горе-долу същото време и бе станала свидетел как други двама се дуелират с ръжени и коне в собствената й къща, тъй че той изобщо не се изненада, нито дори разбра как в същност стана: майка му вече бе във влака, а новата му вуйна се бе отправила към чакащата кола, докато двамата с вуйчо му размениха последни думи преди тръгване.

— Е, скуайър — рече той. — Ти не само приближи толкова много до кладенеца, че да хвърлиш ведрото вътре, ами и сам скочи сетне след него. Имам да ти предам нещо от сина.

— От кого? — попита вуйчо му.

— Добре де — продължи той. — От зета. От съпруга на дъщеря ти. Дето не му се нравиш. Дойде в лагера да ме види. Кавалерист е в момента. Искам да кажа американски войник. — Сетне отегчено, обобщаващо: — Разбираш ли? Една нощ негов американски познат се опитва да го убие с кон. На следния ден той се оженва за сестрата на този американец. На по-следващия японец пуска бомба върху друг американец на малък остров, отдалечен на две хиляди мили. И на по последващия той постъпва доброволец, не в родната си армия, където има чин от запаса, а в чужда, като се отказва не само от военното си звание, но и от поданството си, прибягвайки без съмнение до услугата на преводач, за да обясни на младата си съпруга и на властите, приел за свои, какво се стреми да направи. — Продължи да си спомня, пак обобщаващ, но не учуден или ако беше, издаваше онова неизчерпаемо, безконечно учудване на дете, което неуморно, без отдих се зазяпва по все еднаквите, отрупани с комикси вестникарски будки. И онзи следобед, без никакво предизвестие, додето не го повикаха в канцеларията на ротата, насреща си видя капитан Гуалдрес… в униформа на редник, с вид на кон повече отвсякога, може би защото бе попаднал в положение или обстановка — кавалерийски полк от армията на Съединените щати през 1942-а, — където до края на войната нямаше да има никакъв допир с коне. (И той, Чарлз, беше все еднакъв.) — Не изглеждаше храбър, а само несломим, без да предлага живот или крайник никому, на никое правителство, да речем, за благодарност или в знак на протест срещу нещо, сякаш в този решителен и съдбоносен момент той не се отнасяше с никаква престорена сантименталност към кухото и безцелно свистене на куршумите, така както беше свикнал да гледа на празния и мимолетен тропот на конските копита; без да мрази нито германците, нито японците, нито дори Харисови, тръгнал да воюва срещу немците не защото разрушаха цял един континент и превръщат цял един народ в изкуствен тор и смазочно масло, а защото премахнаха конете в съвременната кавалерия; щом влязох, стана от стола и рече:

„Дойдох тук, за да ме видите. Ето, сега ме виждате. Когато се върнете при вашия вуйчо, кажете му: «Навярно сега сте удовлетворен.»“

— Какво? — попита вуйчо му.

— И аз това питам — отвърна той. — Всичко на всичко каза, че идва чак от Канзас специално, за да го видя в кафявата куртка, и като се върна у дома, да ти кажа: „Навярно сега сте удовлетворен.“

Стана време за тръгване — ръчната количка за багаж вече бе отместена от вратата на фургона и началник-влакът дори се бе издал навън, загледан назад, докато мистър МакУилямс, кондукторът, стоеше на стъпалото с часовник в ръка, ала все още не бе викнал към него, към Чарлз, защото той, Чарлз, беше с униформа, годината бе едва 1942-а и гражданството още не беше свикнало с войната. Затуй той продължи:

— И още нещо. Онези писма. Две писма в два плика с разменен адрес.

Вуйчо му го погледна.

— Не обичаш случайността, а?

— Обожавам я — отговори той. — Това е едно от най-важните неща в живота. Също като девствеността. Само че, подобно на девствеността, можеш да я използваш всичко на всичко веднъж. Ще гледам да запазя правото си още малко.

Вуйчо му го изгледа загадъчен, недействителен, сериозен.

— Добре — рече. — Опитай този вариант: Улица. В Париж. Както ние в Йокнапатофа казваме, на половин плюнка разстояние от Булонския лес, толкова прясна по название, че името й не бе по-старо от последните битки през 1918-а и Версайския мирен договор — родено бе по-малко от пет години преди това; намираше се на такова място и беше така затънтена, че местонахождението й бе известно само на боклуджиите и на работодателните бюра, набиращи висша прислуга и подсекретари за посолства. Но все едно; тази улица днес не съществува, пък и освен това ти никога не би отишъл да я търсиш, даже и да съществуваше.

— Може би щях — каза той. — Може би и сега ще отида да видя къде е била.

— Можеш да сториш това и тук — отвърна вуйчо му. — В библиотеката. Само трябва да попаднеш на необходимата страница у Конрад: същият настлан с червени и черни лъснати плочки под, същата позлата, фаянс и „бул“10, чак до продълговатото огледало, което сякаш задържаше като в сребърно блюдо цялата гъстота на светлината на следобеда, и в чийто дълбини плуваше, подобно на лилия в собственото си хармонично отражение, онова чело, невинно и лишено от бръчките на мисълта, опустошено единствено от горест и преданост…

— Как разбра, че тя е там? — попита той.

— Прочетох във вестника — отговори вуйчо му. — В парижкия „Хералд“. Правителството на Съединените щати (след като му се даде малко време) се погрижи да държи в течение на нещата своя първи Експедиционен корпус във Франция. Ала неговите усилия не бяха нищо в сравнение с Начина, по който парижкият „Хералд“ се зае да осведомява Втория корпус, почнал да дебаркира в Европа през 1919-а… Но сега онова чело не бе опустошено от абсолютно нищо: тя просто седеше там все още с вид на малко момиченце, на което целият свят помага в играта й на кралица; и този път никакъв посетител не дойде да изпълни последната воля на мъртвец, защото човекът, съществото, чието послание въпросният посетител носеше, бе всичко друго освен мъртъв — той беше проводил своя пратеник чак от Хайделберг не за да предаде послание, а иск: той искаше да знае. И тъй попитах:

„Защо не ме дочака да се върна? Защо не ми прати телеграма.“

— А тя отговори ли ти? — запита той.

— Нима не казах, че онова чело не бе опустошено от нищо, дори и от нерешителност? — рече вуйчо му. — Отговори: „Ти не ме искаш. Аз не съм достатъчно умна за теб.“

— А ти?

— Аз също отговорих на място — рече вуйчо му. — Казах: „Довиждане, мисис Харис.“ А, става ли тоя вариант?

— Да.

— Настъпи време за тръгване. Машинистът дори изду свирката заради него. Мистър МакУилям обаче изобщо не извика: „Хайде, момче, качвай се, ако ще идваш с нас!“, както би сторил преди пет години (а в същност и преди пет месеца): единствено го предупредиха двете къси, дълбоки, нетърпеливи издихания на парата; само заради още неопалената военна униформа на гърба му един човек, чийто неизменен навик е със събуждането си да заговаря, и който даже не би си поел необходимия дъх или не би съзнал, че минава през гласните му струни, за да извика към него, сега не издаде ни звук; вместо това, пак само заради униформата му, опитният машинист на хилядотонния локомотив, струващ сто хиляди долара, изразходва въглища за три или четири долара, както и количество с труд добита пара, та да предупреди един осемнайсетгодишен хлапак, че е клюкарствал достатъчно с вуйчо си: и той помисли как тази страна, тази нация, изглежда, не само прие войната, но и успя да я претопи в своя ход, като се примири с нея: похвана я, тъй да се каже, с лявата ръка, без в същност да грабне, да прикове или да отвлече вниманието на дясната, заета със своя отколешен, насъщен, неотменим труд.

— Да — рече той. — Така е по-добре. Нищо чудно дори да използва твоя вариант. Това е било преди двайсет години. И тогава е било истина, най-малко достатъчно истина за тогава или поне достатъчно за теб тогава. А сега е двайсет години по-късно и вече това не е истина, най-малкото не е достатъчно истина сега или поне не е достатъчно за теб сега. Как успяха да сторят всичко туй само годините?

— Те ме направиха по-стар — отговори вуйчо му. — И по-богат.