Конспирация Да Винчи

II. Париж

Париж, 29 май

Отлетях за Париж с чувство на радост и вълнение. Макар че по баща съм французин и съм прекарал голямата част от живота си в столицата, винаги съм се чувствал по-щастлив като турист в собствената си страна. По време на учението си в Масачузетс се връщах два-три пъти годишно да видя майка си и брат си и си дадох сметка, че много по-силно изпитвам магията на родния си град като временно пребиваващ, отколкото като постоянен негов жител. Този път смятах да остана няколко дни и при добър късмет да открия ръкописа на „Леонардо и алхимията“. Освен това бях доволен, че ще прекарам известно време с Юго, по-малкия ми брат, който продължаваше образованието си във престижното инженерно училище „Ле Мин“, макар отношенията ни да не бяха винаги най-лесни. Странно защо, бяхме много близки през детските си години, но смъртта на баща ни беше ни отчуждила. Всеки от нас преживя драматичното събитие по свой начин и изгради собствена емоционална черупка, в която намираше укритие — за мен ерудицията, за него общуването. Впоследствие над нашите сложни взаимоотношения започна да тегне неизказано съперничество. В моменти на прояснение обаче бях принуден да призная, че главният виновник за това бях аз.

Сред пристигането се настаних в семейния апартамент. Той се намираше в лабиринта от стари улички на Латинския квартал. Доколкото си спомням, ние винаги сме живели на „Монтан Сент Женвиев“, тясна и криволичеща улица, спускаща се от Пантеона към Сена, в стара сграда с дървени капащг. Вътрешността на сградата беше учудващо обширна за толкова стара постройка, с тъмни греди на тавана и мраморни камини. С масивните библиотеки, отрупани с книги, жилището имаше приветлив вид. Мирисът на тези стари книги винаги навяваше у мен спомен за рицарските епопеи и източните приказки, които баща ми четеше вечер преди заспиване. Когато влязох в хола, където бяха разположени два грамадни фотьойла, споменът за него още по-силно завлядя съзнанието ми. В помещението вече липсваше мекият и сладникав мирис на „Кентъки Бърд“ — любимия му тютюн. Оставих багажа си и се настаних в един от фотьойлите, като неловко се опитвах да съживя моментите, прекарани с баща ми. Събудих спомена за дрезгавия му смях, за думите му, изпълнени с мъдрост; почувствах отново жизнерадостното му присъствие отвъд времето, раздялата и смъртта.

Беше станало 18 часът, когато майка ми се върна от работа. Тя беше изпълнена с жизненост и бодър дух жена, която на петдесет и повече години излъчваше заразителна енергия. Американската й непринуденост контрастираше с високомерието на обитателите на левия бряг на Сена. Имаше особен начин да наблюдава хората, вероятно поради полуовалните й очила, които я принуждаваха да навежда глава и повдига към тях сиво-зелените си очи. След смъртта на баща ми тя избра да ни отглежда във Франция въпреки многобройните трудности, което това представляваше за нея. С оставените от баща ми пари тя отвори малка художествена галерия, специализирана в модерната живопис, и за няколко години успя да привлече американска клиентела, която й осигуряваше значителни приходи. Преди пет години срещна Джек — разведен нюйоркски зъболекар, с когото прекарваше продължително време в Съединените щати или в пътешествия. Юго и аз накрая приехме Джек, вероятно защото беше симпатичен и дискретен човек. И двамата не искахме майка ни да бъде нещастна и самотна през остатъка от живота си.

Като ме видя, тя се приближи и ме прегърна.

— Добър ден, сине! Отново се връщаш в Париж. Да не се е случило нещо?

— Не се безпокой, мамо. Просто ти много ми липсваше, а две седмици са прекалено дълъг срок.

— Престани да ми се подиграваш! — каза тя с усмивка. — Обикновено ти се моля да дойдеш да ме видиш. Недостоен син!

— Истината е, че освен удоволствието да ви видя, теб и Юго, връщането ми в Париж се дължи именно на обучението ми в Италия. Представи си, че тук се намирал изключително рядък документ за живота на Леонардо да Винчи, който липсва във флорентинската библиотека. Всъщност единственият екземпляр от него е бил откраднат и именно заради мен кражбата беше разкрита.

— В такъв случай, преди да се впуснеш пак в своите приключения, ще опиташ от моите раци със специален сос. Спомням си колко ги обичаше, когато ходехме на почивка в Балтимор. Хайде, оправи си багажа и ела да хапнеш.

След петнадесетина минути пристигна и Юго. Той беше облечен с измачкана памучна фланелка и джинси. Двадесет и три годишен, много добре сложен, Юго беше висок метър и осемдесет — десетина сантиметра повече от мен — и имаше яки плещи на спортист. Вечно разрошените му кестеняви коси обграждаха красиво лице, надарено с мощна челюст и полегати скули. При вида му не можех да скрия чувството си на отчаяние. Юго имаше не само типичната външност на спасител от плажа, но и физиката на сваляч, която ми липсваше, а интелигентността и чувството му за хумор бяха необикновени.

— Сет! — извика той, като ме видя. — Радвам се, че тъй бързо се върна в Париж. Надявам се, че този път ще останеш по-дълго от един уикенд.

— Току-що разказах на мама причините за връщането си. По следите съм на произведение от XVI век, което загадъчно е изчезнало; мисля, че един от редките останали екземпляри се намира понастоящем в Париж, но още не знам къде.

— Колко романтично и интригуващо! — възкликна мама.

— Виждам, братко, че умееш добре да прикриваш картите си! — добави Юго, сядайки да вечеря с нас. — Обичаш да се представяш като библиотечен плъх, заровил носа си в старите книги, а всъщност си истински авантюрист. Да не би псевдонимът ти да е Индиана Джоунс? Най-сериозно си мисля, че твоята история е много вълнуваща; ако с нещо мога да ти бъда полезен, не се колебай.

Париж, 30 май

Първият етап от моя престой в Париж беше Френската национална библиотека, която всички наричат за удобство Еф Ен Бе. Влязох в залите на подземния етаж, построени около тайна градина по италиански образец. Типичното присъствие на средиземноморски иглолистни видове изглеждаше едновременно приятно и неуместно сред сивата градска среда. Тази огромна сграда съхранява най-голямата колекция книги в континентална Франция и вероятно е една от най-богатите в света. От XVI век насам, от времето на Франсоа I, издателите и печатарите на кралството са длъжни да изпращат екземпляри от всички свои публикации на библиотеката. От няколко години насам същата се е снабдила с информационна система, която позволява да се установи местонахождението на редките книги по цялата територия на страната. Благодарение на тази система открих, че действително съществува екземпляр от ръкописа на Джорджо Вазари във Франция. Това потвърждаваше думите на Сюзън.

Още същия следобед отидох на брега на Сена, където се намира една от най-старите и най-внушителни парижки библиотеки — Мазаринската. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че тя е най-старата публична библиотека във Франция и е запазила особеното си очарование — смесица от представителност и добронамерена резервираност. Фактически малцина знаят за нейното съществуване в лявото крило на палата на Института, на две крачки от мястото, където заседават членовете на Френската академия. Библиотеката е учредена от кардинал Мазарини, известният първи министър на Луи XTV, за който ми спомена Сюзън Кънингам във Флоренция. Сведенията, с които разполагах до момента, потвърждаваха нейните предположения. Ако кардинал Мазарини е притежавал екземпляр от книгата на Вазари, логично или поне вероятно е той да се намира днес във фондовете на тази библиотека.

Най-приятният начин да стигнеш до Мазаринската библиотека е да пресечеш Сена по „Пон де з-Ар“. От средата на този пешеходен мост се открива най-изключителната и прекрасна панорама. Квадратният двор на Лувъра — център на кралската и имперска власт в продължение на столетия — се откроява с чистата си геометрична линия. Той е най-съвършеният израз на „френския дух“, тази уникална смесица от равновесие, симетрия и хармония, която откриваме както в планировката на градината на Льо Нотр, така и в модела, който се преподава навсякъде във Франция. Срещу мен, окъпана в странно пролетно сфумато, се издигаше бароковата фасада на Инститю дьо Франс — бивш колеж на Четирите нации, по името на четирите провинции, присъединени към кралството по време на управлението на кардинала пръв министър. Колежът бил построен със средства, специално отделени от кардинала за тази цел за сметка на огромното му богатство, натрупано по повече или по-малко съмнителен начин. Любопитно е, че Мазаринската библиотека е симетрично разположена спрямо двореца Лувър, където протича голяма част от действието на „Шифърът на Леонардо“.

Влязох в официалния двор и поех косо наляво, по посока на източната врата. След дискретен поглед върху статуята на кардинала се изкачих по спираловидното стълбище, украсено с антични бюстове. В процепите светлина бързо различих Зевс, Аполон, Бакхус и главата на злодея Каракала. На стълбищната площадка имаше две врати — едната носеше надпис „Мюзеум“ и обещаваше достъп до любопитна сбирка от прашасали вехтории, на втората се мъдреше думата „Библиотека“, изписана върху черен мрамор. Останах неподвижен няколко секунди, притеснен от забързания ритъм на сърцето си. Накрая прекрачих входа и се озовах в неголяма осмоъгълна зала, очевидно предназначена да съхранява каталозите на библиотеката. Един възпълен мъж, среден на ръст, беше заел позиция зад бюрото до входа. На лицето му се изписваше сърдечно изражение, а акцентът му беше типичен за Югозападна Франция.

— Добър ден и добре дошъл, господине, в Мазаринската библиотека. Идвате за първи път, нали? С какво мога да ви бъда полезен?

— Добър ден, господине. Всъщност търся една доста рядка книга, от която според каталога на Еф Ен Бе вие притежавате един екземпляр.

— Щом така твърди Еф Ен Бе, значи той непременно е тук, нали? Ако информационните технологии не са надеждни, то по-добре въобще да ги няма, нали?

Приветливият библиотекар продължи разпита:

— Какво повече можете да ми кажете за тази прословута книга?

— Това е ръкопис на италиански език, написан лично от Вазари или от неговия секретар, под заглавието „Леонардо и алхимията“.

— От коя епоха?

— Не зная точно. Към края на XVI век, да кажем 1570 г.

— Ако се касае за толкова стар ръкопис, той не е включен в компютърната ни база данни. Невъзможно е да го издирим по името на автора или по някоя от думите в заглавието.

— Но той фигурира в базата данни на библиотеката.

— Това са две различни неща. Той е картотекиран към нас, съгласен съм, но в Мазаринската библиотека само книгите от XIX и XX век са включени в електронния регистър. Само една четвърт от общо шестстотинте хиляди тома, с които разполагаме, са заложени в базата данни.

Като се вгледа в разочарованата ми физиономия, той бързо добави с топлия си южняшки акцент:

— Това не е страшно, всъщност нищо не е страшно. Ще трябва да се задоволите с издирване в ръчните картотеки. Досега никой не е умрял от това — добави той с усмивка.

— Добре, откъде да започна?

— Виждате ли дървените шкафове зад вас? — каза той, хвърляйки поглед зад рамото ми. — Всичко е вътре. Фишовете са класирани по името на автора или по заглавието. Ако се нуждаете от помощ, обадете ми се.

Незабавно се залових за работа и след минута издирване открих съответното картонче, върху което книгата на Джорджо Вазари фигурираше под каталожен номер Ba2-Tvb.

Библиотекарят отиде да търси книгата в хранилището, а аз останах да чакам в голямата читалня. Продълговатата зала беше окъпана в алената светлина на залязващото слънце. По стените се виждаха хиляди книги от всички области на човешкото познание, подредени във високи дървени шкафове, преградени с резбовани колони в коринтски стил. В дъното на залата, след цяла поредица антични бюстове от бронз или мрамор, се издигаше небесният глобус на Коронели, показващ зодиакалните знаци. Върнах се обратно в преддверието, но библиотекарят все още се бавеше. Седнах на стол в залата и зачаках търпеливо, като се опитвах да не позволя на мислите ми да се люшкат в различни посоки. Когато след близо час той се появи отново, лицето му не излъчваше същата приветливост.

— Съжалявам, господине, но книгата, която търсите, не е в наличност. Изглежда е изчезнала.

— Искате да кажете, че е открадната?

— За нещастие, да.

— Как си обяснявате това изчезване?

— Не мога да си го обясня, там е работата.

— Често ли се случват подобни инциденти?

— От петнадесет години работя тук и мога да ви уверя, че кражбите са изключително рядко явление. Всъщност въобще не си спомням да е имало такава. Освен това ръкописите се съхраняват в зала, до която посетителите нямат достъп. Незабавно ще се обадим в полицията.

Въпреки че съумях да запазя известно хладнокръвие, чувствах се ужасно разочарован. Бях пристигнал от Флоренция с единствената цел да открия този ръкопис, а той отново ми се изплъзваше. Същевременно бях почти сигурен, че ако успея да го прочета, анотациите на Вазари значително ще обогатят моята дисертация. Но ето че пак се озовавах в задънена улица. Чудех се дали е обикновена случайност или преднамерен акт. Кой можеше да има интерес от изчезването на подобна книга и по какви причини? И най-вече, нямах никаква представа къде се намира последният екземпляр от „Леонардо и алхимията“, в случай че и той не е откраднат. Думите на Сюзън отново се завъртяха в главата ми. Възможно ли е ръкописите да са унищожени, защото разкриват неудобни истини?

Преди да изляза, направих последен опит да разбера нещо повече, като запитах библиотекаря:

— Ако книгата е открадната от колекционер, как според вас може да я открием?

— Наистина не зная. Ако някой е задигнал ръкописа, не вярвам да се хвали с това наляво и надясно.

Той се замисли и помълча няколко секунди, преди да продължи:

— Вижте какво, в тази книга става дума за Леонардо и алхимията, нали?

— Така предполагам. На това поне ни навежда заглавието.

— Единственото, което можете да направите, е да влезете във връзка с алхимици. Може би те ще ви помогнат.

— Така ли мислите наистина?

— Да кажем, че това е възможност.

— Но аз нямам никаква идея как да установя контакт с тях! Мисля, че те обикновено са изключително дискретни хора.

— Така е, но Париж е много важен град за алхимията и тук съществува дори специализирана книжарница за Великото дело. Там трябва да се осведомите.

— Знаете ли къде се намира тази книжарница?

— На улица „Юшет“, мисля. Струва ми се че се нарича „Изумрудената маса“.

Париж, 31 май

Чудесно време. Над цинковите покриви между две фасади от времето на Осман3 се открива огромно небе, осеяно с памучно бели облачета. Тези реещи се снопове от бяла пара открай време ме навяват на размисъл. С бодра крачка се упътих към бреговете на Сена, по посока на улица „Юшет“, в най-старата част на левия бряг. За нещастие този квартал от криволичещи улици е изцяло превзет и обезличен от постоянния поток от чуждестранни посетители. В лабиринта от малки улички — някои широки не повече от метър — най-сетне открих улица „Юшет“, успоредна на Сена.

Между две мръсни и олющени стени се открояваше малко магазинче, носещо името „Изумрудената маса“. Зад витрината забелязах няколко овехтели томчета на специализирана тематика, както и две или три старопечатни книги. Побутнах дървената врата, която задвижи гирлянда от пиринчени звънчета. Това беше странна книжарница, претъпкана с ръчно подвързани книги и ръкописи с кожени корици, подобни на църковни псалтири. Човек би помислил, че е потънал в средните векове, в леговището на някой философ магьосник, ако поменатите издания не бяха примесени по смущаващ начин с модерни книги, посветени на съвременните езотерични учения.

Собственикът имаше квадратна глава и гъсти черни вежди. Когато му обясних целта на посещението (без да упомена за откраднатите ръкописи в Лаврентинската и Мазаринската библиотека), той отначало реагира с голяма предпазливост:

— Вижте какво, господине. Това, което търсите, е митичен ръкопис. Дори не е сигурно дали някога наистина е съществувал.

— И все пак от него са останали известни следи.

— Да, но това нищо не значи. Впрочем цялата алхимия е съставена от явни и тайни феномени, а голяма част от описанията са кодирани. Всъщност дори и да откриете ръкописа, съвсем не е сигурно дали ще сте в състояние сам да го дешифрирате.

Не зная защо, но думите му, изглежда, прикриваха нещо; като че ли се колебаеше да ми разкрие някакъв секрет.

— Не за пръв път чувате да се споменава за този ръкопис, нали? — попитах го аз.

Той се замисли за момент, сякаш се мъчеше да събуди далечен спомен. Поклати глава, поколеба се и подхвана:

— Последния път чух да се говори за тази книга преди десетина години. Един клиент изказа някои мисли по повод на книгата; даваше вид, че я е държал в ръцете си известно време.

— Това е забележително! Знаете ли как може да се влезе във връзка с това лице?

— Не, съжалявам. Той идва тук от време на време, за да разглежда стари книги. Нищо друго не знам за него. Купуваме при случай от частни колекционери, от наследства или от стари замъци в провинцията.

— Наистина ли не виждате възможност да се срещна с него?

Книжарят повдигна вежди учудено. Разбра, че цялата тази работа придобива голямо значение за мене.

— Мога само да запиша вашите координати. Ако господинът мине пак от тук, ще му ги предам. Нищо повече не мога да направя. При това не зная дали си давате сметка в какво се забърквате. Алхимията е отделна вселена. Ако прекрачите отвъд определена граница, навлизате в съвсем друг свят.

След като изслушах предложението му, оставих името си, телефонния номер и парижкия си адрес на късче хартия. Възползвах се от случая да закупя две или три книги от общ характер за алхимията. След като благодарих още веднъж на книжаря, поех по обратния път, малко учуден, че търсенията ми постепенно се отклоняваха от темата на дисертацията ми, а с все по-силен интерес се насочваха към Великото дело.

Париж, 3 юни

Никакви новини от „Изумрудената маса“. Не можех повече да се задържам в Париж. Ако нищо ново не се случи до няколко дни, ще трябва да се връщам във Флоренция. Толкова усилия за нищо, какво разочарование!

Париж, 4 юни

Надвечер излязохме с Юго да пием по чашка; наложи се почти насила да ме изтика от къщи, до такава степен не ми се излизаше. Имахме среща с две американки, дошли да посетят Париж — Емили Файн и Шарлот Уотърбъри, чиито родители са стари познайници на мама. Предполага се, че ще им кавалерстваме като добри приятели, но не съм сигурен дали Юго ще се задоволи с тази роля. Емили е красиво двадесет и две годишно момиче с пищни форми и закачливо поведение; през цялото време премята гънките на копринената си рокля, което предизвиква непреодолими намигвания от страна на Юго. Нейната най-добра приятелка Шарлот изглеждаше по-скромна на пръв поглед, но нещо особено в погледа й, когато насочва към теб големите си зелени очи, те кара да се съмняваш в тази маска. Тя всъщност беше по-палавата от двете и малко по-късно без колебание ми призна, че мрази да остава сама нощем. Какво можеше да означава това? От последната си стабилна връзка (преди близо единадесет месеца) не се бях срещал с момиче. Лизбет, бившата ми американска приятелка, най-учтиво ме заряза миналия май, като ми обясни, че не желае да прекара остатъка от живота си с мухльо. Какво съм виновен, че толкова обичам книгите и се смущавам в присъствието на хора? Може би Лизбет в крайна сметка беше права. С лекота разказвам всичко, което зная, но съм съвършено неспособен да споделя нещо за самия себе си. Натъжен от тези разсъждения, се оттеглих от компанията под някакъв благовиден претекст. Всъщност може би предпочитам книгите; те поне не си променят настроението. Връщайки се, съжалих, че съм избягал от барчето. Шарлот беше мила и симпатична, можех да опитам нещо. Защо не успявам да говоря нормално с момичетата, подобно на Юго? Ако продължавам така, ще се превърна в безполово същество като стария ми професор от Харвард, който си мърмореше нещо сам по коридорите. Може би приключението, в което, изглежда, се впускам, ще ме изкара от сивото ежедневие?

Париж, 7 юни

В навечерието на завръщането ми във Флоренция се случи нещо странно. Портиерката дойде на етажа да ми връчи писмо. На плика от скъпа хартия адресът беше изписан с царско синьо мастило и особен закръглен почерк. Вътре имаше обикновен лист със следните няколко реда:

Париж, 9 юни

Отидох на срещата, определена ми от Люсиен Совал. Не знаех дори как ще го разпозная, но предполагах, че книжарят от „Изумрудената маса“ е направил кратко описание на моята особа.

Музеят „Клюни“ е уникално място в Париж. Той прилича на купчина тухли, стоварени до тротоара на булевард „Сен Мишел“. Устроен в развалините на стара римска баня, долепен до готически палат, музеят е всъщност най-старата парижка сграда, останала непокътната през вековете. Вътрешното разпределение е предназначено за представяне на колекции от средновековно изкуство. Макар да беше юни, в залите на банята беше доста прохладно. Още с влизането в помещението, където беше срещата, веднага познах кой с Люсиен Совал. С помощта на очила, които придържаше с ръка, той разчиташе един от надписите (или по-скоро даваше вид, че проверява нещо). Беше дребничък, съсухрен мъж, почти незначителен на вид, но с живи и проницателни очи. Влачеше кафява кожена чанта, която му придаваше вид на пенсиониран уни-нерситетски професор. Под най-обикновената външност бързо съзрях начетен и добронамерен човек. След обичайното запознанство започнахме да се разхождаме по залите на музея, като същевременно беседвахме.

— Както знаете — предпазливо започнах аз, — търся ръкопис, озаглавен „Леонардо и алхимията“. Досега късметът не беше на моя страна, тъй като, изглежда, редките екземпляри от тази книга са изчезнали. Имам дори чувството, че изчезването им е резултат от преднамерено действие!

— Извинете за твърде недискретния въпрос — каза той с известно неудобство, — но по каква точно причина си давате толкова труд да откриете тази книга?

— За докторската си дисертация. Ако успея да включа в изследването си непубликувано писание за Леонардо да Винчи, бих направил стъпка напред в областта на историята на изкуството.

— Уверен ли сте, че това е достатъчно основание?

— Какво искате да кажете? — прекъснах го аз с известно раздразнение. — Така или иначе, досега не постигам никакъв резултат и имам чувството, че се въртя в кръг.

— Вижте, не искам да ви губя повече времето — продължи Люсиен. — Не притежавам книгата, по чиито следи сте се насочили. Не мога да ви помогна. Искрено съжалявам.

Въздъхнах тежко едновременно от разочарование и от облекчение. Бях стигнал до задънена улица и този път наистина нямаше изход.

— Няма нищо, и без това бях загубил надежда — признах аз. — Единственото забавно в тази история е, че имам чувството, че се потапям в атмосферата на един роман, който току-що прочетох — „Шифърът на Леонардо“.

— Книгата на Дан Браун ли? — попита Люсиен Совал.

На лицето му се появи лека усмивка и той свали очилата си, за да ги избърше с мека велурена кърпичка.

— Знаете ли, че съществуват интересни факти около цялата тази работа? Любопитно е, че сте чели тази книга в същия момент, когато сте издирвали ръкописа на Вазари.

— Така е.

Люсиен Совал внезапно млъкна, после продължи с по-напрегнат глас, като че неволно подчертаваше важността на думите си:

— Не взимайте за чиста монета това, което се твърди в „Шифърът на Леонардо“. Единствената му цел е да скрие една много по-разтърсваща тайна, отколкото бащинството на Исус.

— Наистина ли?

— Как иначе да си обясним, че този трилър завоюва тъй бързо огромен световен успех?

— Какво искате да кажете? Предполагам, че това е плод на случайност.

— Случайност?

— Какво друго обяснение предлагате?

— Да, изглежда, че някои хора са желали, планирали и постигнали този изумителен успех.

Изведнъж си спомних думите на Сюзън Кънингам в „И Тати“. Тя също намекваше, че книгата на Дан Браун прикрива друго нещо. Исках да бъда наясно по въпроса.

— Говорите за конспирация, така ли? — попитах аз.

— Не обичам този термин и всичко, което той предполага, но и не виждам как другояче може да се определи това. Когато някои лица се организират тайно, за да манипулират част от обществеността в определена насока, друг термин едва ли е подходящ.

— Но как може да бъде организирано такова нещо? И най-вече, с каква цел според вас?

— Не е особено трудно да се манипулира даден човек, достатъчно е да се контролират източниците на информация. В случая с господин Браун първият етап се състои в доставяне на известен брой сведения. На негово разположение се дават непълни и фалшифицирани данни, най-вече чрез съпругата му, която е документалистка. Докато тя провеждаше своите разследвания в Европа, някои хора й предоставиха подходящи за целта източници на информация, с които тя впоследствие подхрани дейността на своя съпруг. Вторият етап се състоеше в превръщането на „Шифърът на Леонардо“ в световен бестселър. Хората, организирали тази манипулация, са изключително методични и не оставят нищо на случайността; те са организирали масово изкупуване на книги в най-големите книжарници, за да осигурят класирането на „Шифърът на Леонардо“ сред най-продаваните заглавия. Нужно е било на всяка цена да се привлече вниманието на публиката, за тази цел са прилагани всякакви средства. Тайно са използвани услугите на една от най-големите пиар агенции в Съединените щати, на експерти по комуникация. Именно тази агенция е изградила твърде ефикасна стратегия за превръщането на „Шифърът на Леонардо“ в световен бестселър — поръчкови статии в пресата, организиране на няколко предварително нагласени полемики и прочие. Уверявам ви, че това са много интелигентни хора, които разполагат с огромни финансови ресурси.

— Право да ви кажа, това, което ми казвате, е доста невероятно.

— Естествено, те не са използвали господин Браун безпричинно; той разполага с потенциал. Каквито и средства да се вложат, не всяка книга може да се превърне в световен успех. Организаторите на операцията са забелязали героя Робърт Лангдън в предишния роман на Дан Браун, чието действие се развива във Ватикана, и са отчели, че Дан Браун притежава необходимия талант, въз основа на който книгите му могат да постигнат успех. Всъщност самият Дан Браун е много изненадан от своя бляскав пробив. Изобщо не е очаквал такова нещо; в момента пази пълно мълчание и отказва да дава интервюта.

— Нека ви попитам пак: защо е била нагласена цялата тази работа? Не разбирам каква е целта.

— Много просто. Някои хора са имали интерес, огромен интерес, да отклонят вниманието на широката публика по посока на псевдоразкрития относно бащинството на Исус. Да приемем, че Исус е живял с Мария Магдалина, че са имали поколение. Това променя ли в някаква степен нашата лична съдба?

Люсиен се изкашля, като че ли искаше да си прочисти гърлото, и продължи:

— Съществуват няколко клана, водещи помежду си битка от векове, и единият от тях не се е поколебал да разкрие информации, макар и в романизирана форма, за да запази тайна, която смята от основно значение. Това ние наричаме „конспирацията «Да Винчи»“. Трябва да призная, че ударът бе нанесен изключително успешно.

— Но кои са хората, организирали тази конспирация?

— Виждате ли, съществува много отдавнашна битка за влияние между група хора, наричащи себе си „Пасьори“, и друга, назоваваща се „Сива конгрегация“.

— Човек би помислил, че пак сме в контекста на „Шифърът на Леонардо“! И тази ли конгрегация принадлежи към църквата, както Опус Деи в книгата на Браун?

— Сивата конгрегация всъщност представлява определена фракция от църквата. Исторически погледнато, нейните членове са били ударната сила на кръстоносния поход срещу катарите, а също и инициатори на инквизицията. Днес те са просто пазители на Храма.

— Не разбирам защо трябва да се организира подобна конспирация сега?

— Защото Пасьорите проявяват голяма активност. Появи се заплаха от разкриването най-сетне на една голяма тайна, която Сивата конгрегация отказва да приеме. Както вече ви казах, „Шифърът на Леонардо“ е примамка, начин за неутрализиране на Пасьорите. Всъщност ръкописът на Джорджо Вазари, който търсите, е тясно свързан с тази тайна и именно по тази причина е бил откраднат от Лаврентинската библиотека, както и третият екземпляр, който е изчезнал от тайния архив на Ватикана.

— Значи последният екземпляр се е намирал във Ватикана! Трябваше да се досетя. Както и да е, това вече няма никакво значение, след като казвате, че той също е изчезнал. И все пак — добавих след известно колебание — това, което ми казвате, не означава ли, че съществува връзка между „Леонардо и алхимията“ и „Шифърът на Леонардо“?

— Именно.

— Доста неща остават обаче неясни за мен! След като написаното от Вазари за Леонардо да Винчи разкрива сведения, които Сивата конгрегация желае да останат в тайна, защо на Дан Браун се дава възможност да говори за тях? Не е ли това малко рисковано за тях?

— Рискът е пресметнат и резултатът е налице. Много често най-добрият начин за прикриване на дадена информация е да се поддържа курс, възможно най-близък до истината. „Шифърът на Леонардо“ разкрива важни елементи, тъй като и насочването в погрешна посока дава известна информация. „Шифърът на Леонардо“ се фокусира върху неподходящата фигура от шахматната дъска. Но и важната фигура не е много далече.

— Изразявате се метафорично, нали?

— Не съвсем. Трябва например да се знае, че Париж е световната столица на алхимията. Не случайно Дан Браун е развил интригата си във връзка с Париж. Всъщност Великото дело и търсенето на Граала покриват една и съща тайна, една и съща способност за трансмутация. Той е абсолютно прав да свързва присъствието на Граала с Розовата линия. Линията на меридиана действително разкрива един от ключовете, свързани с Граала. Но Браун не може да бъде взиман на сериозно, когато помества Граала под обърнатата пирамида на Лувъра. Под тази пирамида всъщност се намира триетажен подземен паркинг, който бе построен пред очите на всички. Франсоа Митеран беше пожелал да се изградят площадки, за да може хората да проследяват напредъка на строителството на Големия Лувър. А днес служителите на музея паркират колите си в пространството под тази пирамида. За сметка на това от сигурен източник се знае, че сведенията за Граала се намират на място, свързано с Розовата линия — парижкия меридиан.

— Каква общо има между конспирацията „Да Винчи“ и алхимията?

— Сивата конгрегация винаги се е стремяла да изкорени алхимията. Тя е представяла алхимиците за шарлатани, магьосници или фалшификатори на пари. Голяма част от Пасьорите са привърженици на Великото дело. От векове те си предават тайната от един на друг, „подават“ факела на познанието на всички, които желаят и които са достойни.

— Признавам, че съм почти абсолютен невежа в областта на алхимията.

— Алхимията е изкуство старо колкото света; откриваме я както в Индия и Китай, така и на Запад. На запад дори съществуват няколко традиции, най-старата от които е херметическата. Тя произлиза от Александрия и съчетава едновременно древногръцки и древноегипетски елементи. Известно е на Запад благодарение на арабските учени, които са разпространили това благородно изкуство до Испания. Основа на алхимията е преобразяването. Става въпрос за трансформиране, преобразяване на онова, което по природа е корозивно, в нещо, което по природа е некорозивно. А това се извършва на всички нива на съзнанието. Във веществения свят съществува този общоизвестен пример на преобразяване на метала олово в злато, в което много хора виждаха възможност за безкрайно богатство.

— Но истинският смисъл на алхимията не е в това, нали?

— Точно така. Това преобразяване на металите е само пример за вътрешното преобразяване, за това как живият човек от обикновено състояние преминава в състояние на величие, на недосегаемост. Това преобразяване се изразява и чрез символиката на половия съюз, при който се ражда ново тяло — живот, който не съществува като такъв у нито един от двамата родители, от които произхожда. Но в тази полова практика няма само символика, а също реално използване на сексуалността като метод за преобразяване. „Шифърът на Леонардо“ намеква за тона, но по доста прозаичен начин. Тази алхимическа традиция присъства изцяло в това, което наричаме западна традиция, тоест във всички езотерични теории, които са се разпространявали на Запад успоредно с християнството, а също са намирали убежище и вътре в самите християнски институции. Няколко папи, като първият папа от Авиньон4, както и някои папи от Възраждането, са били страстни алхимици или херметици, както ги наричали навремето, по аналогия с корпус скриптурал, приписван на „Тот“5 или Хермес Трисмегист — гръко-египетския бог, за когото се твърди, че е предал това познание на хората. На Запад, по заповед на Козимо де Медичи — основател на флорентинската Неоплатоническа академия, „Корпус Херметикум“ е преведен с предимство, преди основната част от творбите на Платон, макар че последните заемат в тайната традиция онова централно място, което им се полага и в официалната философия.

— Но защо алхимическите трактати са толкова неразбираеми? Опитах се да прочета някои от тях, без да успея да схвана и най-малкия логичен смисъл. Само отделни пасажи имат някакъв смисъл.

— Защото разбирането на даден алхимически ръкопис съответства на достигнатата степен лична трансформация. Новопосветеният трябва да дешифрира неуморно, докато воалът на невежеството се скъса. „За да посетиш градините на спомена, се казва в учението, трябва да чукаш на същата врата до износване на пръстите.“

— Значи според вас Граалът действително съществува и има същия смисъл като Философския камък. Това ме изумява, мислех, че става дума за легенда. Можете ли да ми кажете нещо повече? Имате вид на човек, който знае всичко.

— Уверявам ви, че не знам нищо. Аз съм точно като вас.

— След като Граалът според вас не е Мария Магдалина, както твърди Дан Браун, кажете ми какво представлява.

— Граалът символизира под материална форма безкрайния потенциал на човешката природа. По много свои признаци той е дълбоко свързан с алхимичния процес.

Люсиен се спря и се обърна към мен.

— За нещастие не мога да ви кажа повече. Важно е сам да откриете остатъка от тази история.

След това ме погледна въпросително и очевидно беше любопитен да получи моя отговор.

— Проявявате ли интерес?

— Да, без съмнение. Цялата тази история е изумителна.

— Посветените по традиция поставят загадки, кодирани съобщения, за да ви ориентират. Не се учудвайте, ако срещнете известни трудности.

Люсиен Совал изчезна от живота ми толкова бързо, колкото се беше появил. Цялата му личност беше не по-малко загадъчна, отколкото подадената информация, но във всеки случай твърде далеч от представата, която имах за един алхимик.

Париж, 11 юни

Люсиен удържа на думата си. Тази сутрин получих писмо, написано със същия закръглен почерк. Съдържанието му беше не по-дълго от първото, но далеч по-загадъчно:

Дълго време обръщах листа на всички посоки, питайки се какво бих могъл да извлека от това послание. Основният ми проблем беше прост: за разлика от двамата герои на „Шифърът на Леонардо“, винаги съм бил много слаб в разгадаването на ребуси и други потайности; нямах никакъв шанс да се справя със задачата сам. Самата идея да се захвана с тази мистериозна записка ме ужасяваше. От друга страна, бях възбуден от идеята, че най-сетне разполагам с нещо конкретно, което можеше да ми послужи за насока. Идеята, че с издирването на този ръкопис целя да обогатя своята дисертация с допълнителна и изключителна информация, отстъпваше на заден план. Имах чувството, че живея по-интересно и активно.

След кратко колебание реших да се обърна към брат си. Юго от години беше обладан от шифрите и кодовете; тази негова страст беше и една от многобройните теми, по които интересите ни се различаваха. Но знаех, че ще ми окаже цялата помощ и подкрепа, на които е способен.

Същата вечер се срещнах с Юго в едно кафене на площада пред главния вход на Сорбоната. Бяхме седнали на терасата, с лице към университета, на една странична маса под сянката на клонесто дърво. Чуваше се ромонът на близкия фонтан. Брат ми както обикновено правеше впечатление с великолепната си фигура, към която девойките отправяха мимолетни погледи, преди отново да се отдадат на чуруликането си. Не зная защо, но видът му винаги предизвикваше у мен трудно за овладяване чувство на завист. Юго винаги се е чувствал по-уверен от мен в обществото на външни хора и всеки един от нас постепенно беше възприел собствена роля: той на разкрепостен прелъстител, аз на по-стеснителен ерудит. Веднага съжалих за отношението, което неволно изпитах към него, защото той е добронамерена и приветлива личност, която ни най-малко не се е домогвала до успеха, с който природата го е надарила.

— Какво ще пиеш, Сет?

— Чай. Даржелинг, с резенче лимон.

— Чай? — възкликна той. — Сигурен ли си, че не искаш нещо друго?

— Ти какво ще пиеш?

— Не знам, да кажем кайпириня6.

— Прав си, чаят не е достатъчно достоен за мъже. Ще взема пример от тебе и ще поръчам кайпириня.

Юго се усмихна и поклати глава, след което повика сервитьора.

— Как върви проучването?

— Горе-долу — отговорих, като махнах с ръка. — Всъщност имам нужда от помощта ти.

— Нямаш проблем, Сет.

— Трябва да разгадая една мистерия, но засега съм в пълна неизвестност.

Показах му текста на Люсиен Совал.

— Добре — каза той, след като го прочете. — Дай първо да видим към какво би трябвало да те насочи това четиристишие?

— Там е работата, че и аз не знам точно. Предполагам към книга. Може би книгата на Вазари за Леонардо да Винчи, която търся безуспешно още от Италия…

— Кое те кара да мислиш така?

— Една дума. Мисля си дали „божествения“ в стихотворението не се отнася за Леонардо. Сред съвременниците си той бил известен с прозвището „божествения Леонардо“. По-късно Микеланджело получил същата почетна титла.

— Интересно — забеляза Юго.

Но нещо в изражението му издаде скептицизъм.

Цялата вечер прекарахме в търсене на възможни асоциации, свързани със странния ребус. Установихме, че вторият ред „Ще ти даде изделието“ позволява да се разбере смисълът на първия — „Италиански банкер, близък до Йордан“. Твърде вероятно е този италиански банкер да дава насока за откриване на книгата. Остава неясно дали действително става дума за книгата на Вазари, както се надявах, или за друго издание, необходимо за издирването й.

Париж, 14 юни

Прекарах три дни в мозъчни упражнения, опитвайки се да установя топографски или географски знак, свързан с първия ред на четиристишието — „Италиански банкер, близък до Йордан“. Търсенията ми ме бяха довели в Париж и мъчно можех да предположа, че Люсиен Совал ме изпраща в Божи гроб да търся тайнствен финансист. Може би той намеква за лице от италианска националност, но живеещо в Париж, което притежава книгата? Помислих, че може да става дума за кардинал Мазарини, който бил италианец и е известен с финансовите си комбинации. Но следата, водеща към личната му библиотека, бях вече проучил.

Обезкуражен, реших, че вероятно съм тръгнал по погрешен път и че книгата, която ми се предлагаше да открия, засега не е търсеният ръкопис на Вазари.

Според Юго, ако първият ред не е указание за място, то той крие заглавието или името на автора. След като размислих, приех тази хипотеза. Но в историята и съвременността сигурно съществуват хиляди италиански банкери, само Бог знае колко са точно. Дали някой от тях не е публикувал това, което търсех? Как да узная кой?

Указанията бяха прекомерно неясни. Не, сигурно има някаква връзка между професията и националността, която води до точен и полезен отговор. Цял следобед мислих, без да открия нищо.

Париж, 15 юни

Докато прелиствах „Голямата енциклопедия“, излегнат в мекото канапе на библиотеката, захванах да чета история на банковото дело. Последното, изглежда, беше получило мощното си развитие в Италия. И въпреки че между банкерските фамилии тази на Медичите е най-известната и може би най-талантливата, то най-многобройни и най-мощни са били миланските банкери.

Докато четях тези редове, изведнъж си спомних, че в сърцето на Париж съществува улица на ломбардците, наречена така, защото през средните векове на нея са се намирали всички банки на града. Повечето от тях били банки от Милано — столицата на Ломбардия. Ето защо думата ломбардец се е превърнала в синоним на банкер. Възможно ли е тогава да променя първия ред от четиристишието на „Ломбардски банкер, близък до Йордан“?

Докато се мъчех да открия значението на останалата част от текста, Юго непрекъснато седеше до мен и ми помагаше. Без постоянно обсъждане с него мисля, че нямаше да стигна много далече. Внезапно Юго се провикна:

— Знам за кого се отнася третият ред на четиристишието, „Светецът, носещ главата си, огрява твоя път“; това е чисто и просто свети Дьони, първият християнски светец на Париж7.

— Разбира се! Как не се досетих по-рано! Как го откри?

— Много просто, попитах кюрето на черквата „Сент Етиен дюМон“.

— Браво на теб!

Същия следобед посетих голяма книжарница, за да се опитам да намеря книга, която да съответства на тези указания. На щанда за историческа литература ме посрещна една красива и усмихната продавачка. Сигурно не беше на повече от 20 години и се казваше Натали (така пишеше на закачената на ревера й табелка). Тъмните й коси, подстригани доста късо, бяха чинно сресани настрана. Но закачливата й усмивка и големите й очи във форма на едри полупрозрачни топчета контрастираха със сериозния й вид. Обясних й, че уча история на изкуството във Флоренция. На нейната база данни думата „Ломбар“ не се съчетаваше но никакъв начин с „Йордан“. За сметка на това ком-нинацията „Ломбар“ и „Сен Дьони“ даваше резултат. Авторка на име Ан Ломбар-Журдан беше написала две книги за Сен Дьони. Незабавно ми стана ясно знамението на двата първи реда: „Италиански банкер, близък до Йордан“ означаваше Ломбард-Журдан, тъй като името „Журдан“ на авторката е близко до „Йордан“.

Продавачката ми обясни с чудесната си усмивка, че двете книги, „Монжоа и Сен Дьони“ и „Фльор дьо ние и Орифлам“, вървят заедно, тъй като едната е продьлжение на другата. Взех и двете, благодарих и си тръгнах без всякакъв опит за запознанство, проклинайки болезнената си стеснителност по отношение на красивите жени. Сигурен съм, че на мое място Юго щеше да получи телефонния й номер. Трябва да му искам съвет в тази област, вместо да го моля да ми помага за дешифриране на загадъчни текстове!

Ясно беше, че първата част от стихотворението се позовава на двете книги на Ан Ломбар-Журдан, френска историчка, специалистка по символиката и нейните трансформации. Щом се върнах в къщи, се захванах да чета двете книги, които се оказаха много интересни. Според историчката базиликата „Сен Дьони“ е духовният център на френската история. Странно защо, базиликата се намира на Парижкия меридиан, което съответстваше на казаното от Люсиен Со-вал за „Шифърът на Леонардо“ и Граала.

Париж, 18 юни

Тезата на Ан Ломбар-Журдан беше направо невероятна. Историчката твърди, че централният езически храм на галите се намирал в Париж близо до базиликата „Сен Дьони“. Именно за да сломи твърдата съпротива на галските племена, Юлий Цезар нападнал главно това място в битка, която описва в известната си книга De Bello Gallico („Войната в Галия“):

„Всяка година на установена дата друидите8 се свикват на събор на свещено място, на границата на страната на Карнутите, което се смята за център на Галия.“

Юлий Цезар решил да срази галската съпротива, като я удари право в сърцето. Това било брутален, но ефикасен начин да се докаже, че старите келтски богове приемат римското присъствие. Според историчката съборът на друидите бил свикван в равнината на север от Париж.

Изследването на Ан Ломбар-Журдан се простира по-нататък през вековете. Тя установява, че през всеки отделен период, под езическа или християнска форма, се потвърждава присъствието на сила закрилница на Галия. Бойният вик „Монжоа!“9, издаван от воините франки в случай на опасност, бил зов за помощ, отправян към това божество. Впоследствие той се превърнал в „Монжоа и Сен Дьони“, което позволявало едновременно да се призоват и старата богиня, закрилница на галите, и новият християнски закрилник на франкското кралство. Този тревожен вик в продължение на векове бил отправян до свръхестествените сили в случай на заплаха срещу френската територия. По традиция той не можел да бъде ползван нито по време на граждански войни, нито при военни походи в чужбина.

Тези разкрития бяха забележителни; те хвърляха нова светлина върху част от историята на Франция и обясняваха важната и дори свещена роля на географията на Париж. Щом като Люсиен ме насочва в тази посока, историята на Граала вероятно е свързана по някакъв начин с тази на базиликата „Сен Дьони“.

Реших да посетя „Сен Дьони“ още на следващия ден, за да проверя дали сведенията, съдържащи се в книгите на историчката, дават някакви указания за местонахождението на Граала.

„Сен Дьони“, 20 юни

На петнадесетина минути с автобус на север от Париж се простира промишлената зона Сен Дьони. Покривът и камбанарията на базиликата ярко се открояват над гора от непривлекателни сгради. Странно е, че тази църква, която бележи зараждането на готическия стил, се намира в подобно обкръжение. Много по-малко известна за чуждестранните туристи, отколкото „Нотър Дам“ или Лувъра, базиликата „Сен Дьони“ е изключително внушителна катедрала. Тя всъщност е най-величествената историческа църква, която може да се види в парижката област. Построена вероятно към IV или V век, тя се превръща в център на монархическата власт, в място, където се създава историята на Франция; в нея са погребани всички крале от династиите на Каролингите и Капетингите, като се почне от Пипин Къси, бащата на Карл Велики. В нея се е съхранявал архивът на кралството, а понякога и съкровището. Няколко нейни абати са били регенти, замествайки кралете по време на кръстоносните походи. И най-вече, освен телата на умрелите крале в нея са се съхранявали отличителните атрибути на коронацията, необходими за приемствеността на властта — короната, скиптърът и свещената сабя на Карл Велики, тъй наречената Жоайоз10.

Фасадата на базиликата е силно почерняла от промишлените замърсители. След като прекрачих входната врата, потънах в ярката светлина на огромните витражи. В дъното на кораба ансамбъл от възпоминателни паметници украсява гробовете на френските крале. Проникнах в оградената част на абатството. Лутах се из напречната галерия между средновековните лежащи статуи и големите надгробни паметници от Ренесанса. Почти всички френски крале, като се почне от Дагобер, са погребани тук. След малко открих сьвсем малка стълба с несъразмерни стъпала, водеща към криптата. Вдясно от мен през тежка желязна решетка видях параклис, изпълнен със саркофази. В центьра на криптата е разположен параклис от IX век, доста грубо издялан по времето на сина на Карл Велики. В него се намират различни кралски гробове, между които гробът на Мария Антоанета.

Седнах на парче от саркофаг в един от ъглите на криптата и се замислих за тази тайнствена сила, наречена Монжоа, представлявала нещо като закрилница на Франция, способна да опазва страната в най-безнадеждните моменти от историята. Възможно ли е товна да има някаква връзка с Граала?

Но колкото повече се вдъхновявах от обзелата ме мисъл за тази опазваща сила, толкова нещо ми подсказваше, че греша. Излязох от абатството и реших да си почина на пейка срещу базиликата. Според Ан Ломбар-Журдан равнината, в която се издига „Сен Дьони“, е централното място на Франция от древни времена. Колкото и привлекателна да е тази идея за свръхестествена сила, закрилница на Франция, не виждах никаква връзка с Граала, какъвто ми го описа Люсиен Совал. „Граалът символизира в материална форма безкрайния потенциал на човешката природа. (…) Той е (…) свързан с алхимичния процес.“

Не разбирах как историческите обяснения на Ан Ломбар-Журдан се съчетават с Великото дело. Процесът на преобразяване не съвпада с идеята за сила закрилница; тези процеси са от различно естество. Очевидно грешах. Но какво се беше опитал да ми каже Люсиен Совал, като ми изпрати този мистериозен куплет?

„Сен Дьони“, 22 юни

Реших да препрочета внимателно двете книги, към които ме беше упътило неговото послание. В една от главите пишеше за наличието под базиликата „Сен Дьони“ на кладенец или водоизточник с магически свойства. Дали легендата за тази Жива вода може да има нещо общо с Граала, който разкрива „безкрайния потенциал на човека“? И в двата случая действа процес на преобразяване, тъй като според легендата водата на този източник има свойството да подмлади осемдесеттодишен старец до тридесетгодишна възраст! Изглеждаше ми трудно да повярвам на подобна история. Но алхимическите рецепти също споменават за приготвянето на еликсир за безсмъртие, понякога свързван с Философския камък.

Възможно ли е изворът, който според книгата се намирал в кралския некропол, да е и самият Граал? Жива вода, способна да осигури вечна младост? Въпреки че изгглежда неправдоподобна, теорията заслужава да бъде проверена. Така или инак, друга идея не ми хрумна в момента.

От прочита на историческите брошури за базиликата научих, че обектът е проучван през 50-те години на двайсети век от Жюл Формиже. Предварително беше необходимо да се запозная с доклада от разкопките, за да разбера точното местонахождение на извора, в случай че археолозите са се добрали до него. Освен това техните проучвания може би са разкрили важни факти, които могат да ми бъдат от полза. Но когато посетих археологическата служба на „Сен Дьони“, научих, че докладът за разкопките и планът бяха мистериозно изчезнали през 60-те години…

Малко по-късно, поразен от това поредно изчезване, се прибрах в дома на майка ми. Три последователни кражби: имах неприятното чувство, че някой методично е прибрал всички сведения, които биха позволили да се разкрие тайната. Някой, който иска да прекъсне всички нишки, водещи към Граала. Понеже Юго беше в къщи, споделих с него своето разочарование. Той незабавно предложи да извършим експедиция в базиликата „Сен Дьони“, за да открием свещената вода с преобразяващи свойства. От рационална гледна точка цялата тази работа нямаше никакъв смисъл. Но какъв сериозен аргумент може да спре човек, тръгнал да открие Живата вода?

На следващия ден Юго и аз останахме затворени в базиликата „Сен Дьони“. Бяхме предвидили да се скрием в гробницата на френските крале след последната туристическа обиколка. В уречения час потънахме в мрака като два призрака. Кралете са погребани в тържествена гробница в центъра на базиликата. Именно на това място била произнасяна известната фраза: „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ Тленните останки почивали в гробницата до смъртта на наследника. Днес гробницата е осъдена да остане вечно празна. Предимство за нас беше, че тя се намира на място, където не достига никаква светлина. Свихме се в мрачния ъгъл, докато пазачът правеше последния си повърхностен оглед.

Докато чакахме, изпитвах удоволствието, че съм тук с брат си, че споделям това приключение с него, както когато бяхме деца. Реших, че това търсене на Граала си заслужава макар само заради моментите на съучастие и близост с Юго.

Към полунощ запалихме джобните фенерчета. Криптата доби мрачен и ужасяващ вид. Кралете ни повече, ни по-малко от другите смъртници не обичат да бъдат обезпокоявани в последния си сън.

Почакахме още доста време, опасявайки се от последен обход на пазача. След повече от час пълна тишина напуснахме скривалището си и се заехме със системно проучване на криптата. За пръв път от много години насам в погледа на Юго съзрях смесица от любопитство и възхищение към мен. Самият аз бях много развълнуван от чувството на страх и възбуда, което ме обхващаше. Близо половин час посветихме на претърсване на всяко кътче под светлината на фенерчетата, без да открием какъвто и да било знак.

— Хей, Индиана! — пошушна Юго.

— Да?

— Да няма някакъв капан? Да не загинем, смазани от стените или пронизани от отровни стрели?

— Не, не се тревожи. Освен от зла прокоба няма от какво да се боим.

— Шегуваш ли се?

— Не си ли чувал за злата прокоба, която тегне над осквернителите на царските гробове?

— Само в Египет.

— Да знаеш, Юго, че тази прокоба важи за всички крале…

— Както и да е, но ние не сме дошли да оскверняваме — отвърна той, повдигайки широките си рамене. — Търсим извор. Изворът е нещо свежо, нали?

— Надявам се, че „те“ ще схванат разликата…

— Кои „те“? Започваш да ме дразниш с твоите истории.

Вместо да му отговоря, реших до продължа шегата, като запазя гробно мълчание. След малко възкликнах с разочарование:

— Къде е проклетият извор? Монжоа, помогни ни!

Когато пристъпих крачка напред, се чу внезапно леко хлопване, което ни накара да подскочим и чието ехо продължително кънтя в криптата. Погледите ни се срещнаха и избухнахме в смях. Наведох се — краката ми бяха стъпили на зле монтирана кръгла плоча. Беше се разклатила под тежестта ми и бе предизвикала този ужасен шум.

Каменната плоча, покриваща кладенеца, се намираше точно пред гроба на Мария Антоанета. Животът й бил летен сън, брутално прекратен от мълния. Спомних си разказа за нейния процес; обвинена била в най-страшни престъпления, включително в кръвосмешение със сина й, младия дофин. Държала се достойно и поискала да бъде съдена от всички френски майки. Напразно. Една октомврийска утрин главата й се търкулнала от ешафода на площада на Революцията.

Под нейната безмълвна закрила се захванахме с последния етап от нашето проучване. Бяхме донесли подходящи инструменти — малък лост и въже… Юго вмъкна края на лоста в процепа около кръглата плоча и прошепна с усмивка:

— Дайте ми опорна точка и ще повдигна света.

Незабавно притиснахме лоста и тежкият каменен диск се отмести със сух звук. Юго го обърна встрани и освети дъното на кладенеца с джобното си фенерче. Дъното дори не беше влажно.

Париж, 24 юни

Някъде бях сгрешил. За нещастие не успявах да разгадая края на четиристишието на Люсиен Совал и следователно важна част от стихотворението, може би най-важната част, оставаше скрита. Всъщност не ми беше ясно защо „Съкровището“ е „тъй ценно за човечеството“. Въртях се в кръг около историческите и езотеричните значения на базиликата „Сен Дьони“, без да успея да се добера до някакво начало на обяснение. Всичко това ме отдалечаваше от ръкописа на Вазари, без засега да ме приближава до Граала. Оставаше една възможност — да се опитам да се свържа с Люсиен Совал и да му поискам по-точни обяснения. Реших да се върна в алхимическата книжарница; налпи чрез нея бях успял да се срещна с Люсиен Совал първия път. Знаех, че алхимиците — подозирах, че Люсиен е един от тях — са особени хора, които живеят иолулегално, а понякога променят самоличността си в течение на времето…

В „Изумрудената маса“ на улица „Юшет“, собственикът на книжарницата ме посрещна със същото добродушие, примесено с резервираност. Явно е очаквал отново да го посетя. Сведе голямата си ръбеста глава и повдигна вежди с ироничен вид.

— Добър ден, искам да открия следите на Люсиен Совал. Вие ме свързахте с него първия път и желая да разговаряме…

— Съжалявам, но съвсем не зная къде може да се намира. Обаче той очакваше вие пак да минете от тук и ми остави писмо за вас. Почакайте минутка да го намеря.

След малко книжарят ми подаде плик, надписан със същия закръглен почерк. Донякъде изненадан, благодарих за помощта и излязох бързо от „Изумрудената маса“.

Писмото като че ли тежеше тонове в джоба на сакото ми. Независимо от това си наложих да вървя бавно до брега на Сена, на няколко десетки метра от книжарницата. Реката приличаше на сребърен щит, в който се отразяваше небето, осеяно с бели облачета. Настаних се на кея, окъпан в слънце, и отворих плика. Вътре имаше само едно четиристишие:

Посвещаването продължаваше с помощта на тайнствена игра, без още да съм разгадал първата загадка. Този път шифърът изглеждаше още по-сложен; колкото и да се мъчех, нищо не разбирах. Единственото, в което бях почти уверен, беше, че първият ред от четиристишието е свързан с фигурата на Микеланджело Буонароти. Малко по-късно показах стихотворението на брат ми и реакцията му беше особена: според него четиристишието вероятно трябва да се дешифрира във връзка с определено произведение на изкуството. Като помислих, си казах, че Юго, както обикновено, сигурно е прав. Трябваше да избера между Флоренция и Рим, двата града, където Микеланджело е упражнявал изкуството си в продължение на повече от шестдесет години. В последна сметка избрах Рим, града, където той е сътворил най-големите си шедьоври.