Конспирация Да Винчи

IV. Париж

Париж, 4 август

Сена, подобна на сребриста змия, се прокрадва между монументалните фасади на кейовете, отразявайки светлото небе, осеяно с бели облаци. Лек бриз, подухващ от изток, носи жадувана свежест в този слънчев и лъчезарен ден. От последния етаж на магазина „Самаритен“ се открива невероятен изглед към града. Всички паметници изглеждат едновременно близки и далечни, с подчертан от косата слънчева светлина релеф. Над многобройните сивкави покриви се подават тук и там патинираните зеленикави куполи на някоя църква, театър или дворец… Облегнал лакът на перилата, пиех кафето си, наслаждавайки се на прекрасната гледка. Юго се появи сред глъчта на туристите и редките редовни посетители на терасата. Все така снажен и усмихнат, той ме сграбчи в мощните си ръце и ми пожела добре дошъл. Бях пристигнал в Париж предния ден, а той беше прекъснал почивката си в Нормандия, специално за да дойде да ме види.

— Как си, Сет? — попита той с весела нотка в гласа. — Още ли дириш твоя ръкопис?

Поколебах се дали да споделя с него, но накрая се реших да му разкрия най-важното от последните събития. Признавам, че тръпнех в очакване да разбера как ще реагира на невероятната перспектива, очертана от кардинал Ди Сан Джовани, но за голямо мое учудване Юго прояви силен интерес към моя разказ. След няколко допълнителни разяснения му показах писмото, съдържащо шифрованото послание на кардинала.

Юго пое писмото и го разгледа внимателно.

— Не ми се вярва да е шифърът на Цезар. Би било много елементарно, но нищо не ни коства да опитаме.

— Какво е шифърът на Цезар?

— Просто разместване на буквите на определен интервал по азбучния ред. Например ако решим да ги издърпаме с пет букви назад, то A ще стане F, B ще стане G и т.н. Думата Cesar ще се изпише… чакай да помисля малко: HIXFW. Сюетоне говори за това в своя труд „Жизнеописание на дванадесетте Цезари“, който ти вероятно познаваш, нали си историк и живееш в Италия!

— Добре знаеш, че тези истории за тайнопис никога не са представлявали интерес за мен.

— Винаги си презирал играта „Скребл“ и кръстословиците! Спомням си как те биех. Накрая дори отказваше да играеш.

Повдигнах рамене в знак на безразличие към напомнянето на този неприятен и унизителен епизод.

— Жалко! — продължи Юго още по-възбудено.

— Защо?

— Защото понякога може да послужи — каза той с усмивка.

— Имаш ли идея как да дешифрираме това послание?

— Важното е да се знае, че всеки шифър е съставен от два елемента — алгоритъм и ключ. В цезаровия шифър например алгоритъмът е принципът на преместване на буквите с определен брой позиции назад по азбучния ред. Ключът е броят на позициите; при моя случай — цифрата 5.

— Ти мислиш, че писмото не е шифровано по този начин?

— Не, защото цезаровият шифър има ограничен брой ключове — само толкова, колкото е броят на буквите от азбуката. Дешифрирането е много лесно.

— Явно си съвсем наясно по въпроса!

— Чел съм изследвания за различните шифри навремето, не си спомням точно, но можем да опитаме заедно, ако искаш. Днес съществуват шифри, които не се поддават на дешифриране, но при тях са необходими компютри. Трудно ми е да повярвам, че твоята загадка, датираща от памтивека, е зашифрована по такъв способ. Поне така се надявам.

Юго откъсна два листа от своя бележник. Разпределихме буквите от азбуката между двамата и започнахме да опитваме разместването на позициите. След като изчерпахме всички възможности, установихме, че кардиналът не ни беше улеснил задачата. Независимо от това бях убеден, че важното за него в случая е било да провери доколко съм мотивиран. Ако наистина е искал трайно да зашифрова текста, никога не бихме се добрали до смисъла на написаното.

— Възможно е да се касае за заместващ шифър, но с по-общо разбъркване на буквите — предположи Юго. — В този случай една буква се заменя с друга по съвсем случаен критерий. Това позволява много по-голям брой различни ключове.

— Колко според теб?

— Няколко милиона милиарди милиарди.

— Боже мой!

— Приблизително времето, необходимо за изпразване на всички земни океани с помощта на лабораторен капкомер.

— Ясно.

— Проблемът в този случай е, че текстът е изключително труден за дешифриране и от самия получател, за когото е предназначен. Ето защо обикновено се ползва ключова дума или ключово изречение, което показва реда на заместването. Този метод, разбира се, значително намалява броя на възможните ключове и опростява дешифрирането, но предимството му е, че позволява лесно запаметяване на ключовата дума. Например ако вземем думата КАРДИНАЛ, премахваме дублиращата се буква А и получаваме КАРДИНЛ. Слагаме тази дума в началото на закодираната азбука, след което продължаваме до края на азбуката и почваме от началото, прескачайки вече използваните букви. В дадения пример ще се получи:

— Думата Цезар се изписва кодирано RIZCY. Този шифър е едновременно прост за употреба и изключително ефикасен — заключи Юго с гордостта на учен, демонстрирал правотата на своето откритие.

— При това положение, как мислиш, че бих могъл да дешифрирам писмото на кардинала?

— Трябва да се опитаме с помощта на анализа на честотата.

— Изразявай се по-ясно! Нищо не разбирам.

— Доста е просто, поне по принцип. Опитваш се да анализираш най-често срещаните букви в кодирания текст и ги заместваш с най-често срещаните букви в съответния език. Обикновено резултатът е добър. Ако те интересува, мога да ти предоставя няколко справочника по методика на дешифрирането. След като ги изучиш, ще ти трябва доста търпение, интуиция и късмет. Но никога не забравяй, че важното е да разбереш ключовата дума, която ще ти позволи да разчетеш текста изцяло.

По-късно, в апартамента на улица „Монтан Сент Женвиев“, с Юго се настанихме в хола, снабдени със справочници по дешифриране и хартия за писане.

— Първата фаза за разчитане на текст с помощта на анализа на честотата, ми обясни Юго, е да се установи на какъв език е написан. Понеже разговорът с кардинала протече на френски език, предположих с голяма доза вероятност, че и текстът е на същия език. В една от книгите на Юго съществуваше таблица за честотата на буквите, използвани в обикновени текстове на френски език.

Най-напред в текста на кардинала установихме честотата, с която се появява всяка буква, съзнавайки, че в текст от четири реда съответствието със средната честота във френския език ще бъде приблизително.

Ето и резултата:

Решихме, че при разкриване на нов елемент Юго ще изписва резултата на стената на хола.

— В криптоанализа е много важно всеки резултат, пробив или хипотеза, колкото и невероятен да изглежда, да бъде онагледяван. Това позволява да се правят асоциации и поражда нови идеи.

Седнал срещу мен на голямата маса в столовата, Юго подпря брадичката си върху двете си ръце и се замисли. Признавам, че прилагаше твърде педагогически подход и се питах дали бих постъпвал по същия начин, в случай че се наложи на свой ред да му бъда в помощ. Той насочи живите си очи към мен.

— Ще пристъпим към честотния анализ, но същевременно е важно да не изпускаме от погледа си разкриването на ключа. Следователно всяка нова стъпка трябва незабавно да бъде отбелязвана върху кодираната азбука.

— Чудесно, Юго.

— Най-често срещаната буква във френския език е „e“, нали? Според нашата таблица тя се среща в над 15% от случаите. В кодирания текст най-често срещаната буква е N и ще я заместим с буквата E, съгласен ли си?

— До тук всичко е ясно.

— Понеже рискуваме да се объркаме с всички тези букви, ще приложим принципа в криптографията, според който явната азбука се отбелязва с малки букви, а кодираната с главни. След замяната получаваме следния текст:

— Успоредно с това отбелязваме същата промяна в кодираната азбука — каза Юго.

След малко с голяма гордост установих, че на три места в текста има повторение на една и съща буква.

— Бързо схващаш — възкликна Юго. — Това веднага ще ни послужи. Нека удебелим тези двойни букви в кодирания текст:

След буквата N най-често срещаните букви в кодирания текст са T (13 пъти), S (12 пъти) и D (10 пъти). В нашата таблица на честотите най-често срещаната буква във френския език след „e“ е „a“. Но да се заместят с „a“ буквите T или S в шифрования текст би означавало да се получи съчетание от две поредни гласни „a“, което във френски език е изключено, освен ако са долепени две думи, от които едната завършва, а другата започва с „a“. Най-подходящо е да се замени с „a“ буквата D от шифрования текст. При такава замяна краят на третия ред от посланието ще се получи JeJeRaPaVe, което прилича на нормалното редуване на гласните във френския език.

— Нека се върнем сега към твоята идея за двойните букви — каза Юго. — Кои от тях съществуват на френски език?

— „ss“, „mm“, „nn“ и „tt“, струва ми се.

— Има също „ll“.

— Нека опитаме всички възможни комбинации.

Много бързо покрихме голямата салонна маса със съчетания от различни поредици от букви. Големият брой ме обезкуражи, но Юго хвърли поглед на нашата таблица с честотите и възбудено ми посочи, че във френски език честотата на двойните съгласни намалява в следния ред: „ss“, „tt“, „nn“, „mm“ и „ll“.

Юго изказа странната хипотеза, че в шифрованото послание съчетанието SS може да съответства на „ss“, а съчетанието ТТ да съответства на „tt“. Това твърдение ми се стори странно и доста несериозно; та нали шифърът трябва изцяло да променя посланието. Брат ми повдигна рамене, посочи небрежно четиристишието и каза:

— Не мислиш ли, че и така е достатъчно трудно?

После добави:

— От друга страна, когато някои букви останат същите, а другите се променят, дешифрирането може да стане още по-объркващо. Така или иначе, нека да опитаме и после ще видим.

— Във всеки случай — отбеляза Юго — този резултат, макар да не ни доближава много до целта, поне не представлява невъзможни комбинации от букви.

— А забеляза ли, че втората буква от посланието е „e“? На френски език изречението обикновено започва с определителния член (le) или с лично местоимение като je? Не мога да си представя, че ако S и T запазват своята стойност, то и j също остава J в кодирания текст. Следователно изречението не започва с je, а с le, което значи, че буквата J от кодираната азбука съответства на l. Как ти се струва?

— Сигурно си прав. В такъв случай двойната съгласна KK на четвъртия ред не може да бъде нито „ss“, нито „tt“, нито „ll“, тъй като те вече са заети. K трябва да съответства било на „m“ било на „n“ — това са единствените други съгласни, които могат да се пишат сдвоено.

— Дали да сложим „m“ или „n“?

— Покажи ми кодираната азбука да видим.

— Не забравяй обаче, Сет, че ключовата дума се намира в началото на шифрованата азбука, след което буквите следват своя нормален ред, като се пропускат онези от тях, които са вече употребени в ключа. Ясно ли е?

— Горе-долу.

— Според мен е невъзможно K да съответства на „n“, защото в шифрованата азбука буквата K или следва по нормалния ред веднага след J, или е изпусната, тъй като вече е била използвана в ключовата дума в началото. Но ако приемем, че J = l, в никакъв случай буквата K от шифрованата азбука не може да се намира под „n“. Следователно според мен K е „m“.

— Нищо не разбрах — отвърнах искрено, — но да речем, че си прав.

Юго избухна в смях и аз го последвах. После се опита да ми обясни по-подробно разсъждението си, но без особен успех.

— Да се опитаме да продължим поредицата с буквата L = „n“, т.е. да предположим, че JKL в шифъра съответства на „lmn“ в откритата азбука. При това положение посланието ще добие следния вид:

— Забеляза ли поредицата букви „sMmmet“ на четвъртия ред? M със сигурност замества гласна. Във френски няма дума „simmet“, нито „summet“, a гласните „a“ и „e“ са вече заети. Единствената възможна дума е „sommet“ (връх), т.е. M съответства на „o“ — казах аз, доволен, че поемам инициативата.

— Това ми изглежда съвсем логично — отговори Юго.

— Така думите „sommet“ (връх) и „mont“ (хълм) се оказват на един и същи ред; сигурно сме на прав път. В този случай комбинацията от букви IU пред „sommet“ и пред „mont“ трябва да съответства на определителен член или предлог. Не може да е „au sommet“ (на върха), защото буквата „a“ е вече заета, нито „le sommet“ (върхът), защото буквите „l“ и „e“ са известни. Остава според мен само вариантът „du sommet“ (на върха).

Незабавно добавих I под „d“ и U под „u“ в азбуката. Веднъж стигнали до тук, се опитахме да разберем как текстът може да се разделя на думи.

Краят на втория ред изглеждаше обещаващ, тъй като „sans Caute“ очевидно не можеше да означава нищо друго освен „sans faute“, при което „tRouWes“ е сигурно „trouves“. Това ни пояснява и по-горния ред. След като буквата „v“ е вече открита, „V“ на „Ventre“ е възможно да замества само „c“ (тъй като няма друга възможна дума на френски). При това положение какво друго може да бъде „le centre de ParFs“, освен „le centre de Paris“ (центъра на Париж)? Ето как пет нови букви бяха разкрити едновременно.

Тогава си спомних за казаното от Юго на терасата на „Самаритен“. „Трябва да се опитаме да намерим ключовата дума, която позволява посланието да бъде дешифрирано изведнъж.“ Отново подредих на един ред всички букви на френската азбука, а под тях всички от кодираната азбука, които мислехме, че сме намерили.

Щом разгледах написаното на долния ред, избухнах в смях.

— Какво става? — попита Юго. — Какво те разсмя толкова?

— Кардиналът има чувство за хумор. Гледай първите букви на кодираната азбука. Ключовата дума е „DA VINCI CODE“, която, ако отстраним повтарящите се букви, се изписва „DAVINCOE“.

— Право в десетката — възкликна Юго. — Разполагаме с пълния шифър.

Веднъж разгадали ключа, използван от кардинала, дешифрирането на остатъка от текста се превърна в детска игра:

Юго и аз бяхме щастливи като двама играчи, спечелили труден мач. Този внезапен порив на споделена радост ми напомни за всички други мигове, преживени през детството. Благодарих му многократно за помощта, която ми оказа, но той повдигна рамене, отговаряйки, че добре се е позабавлявал.

— От друга страна — каза той сериозно, — за какво са братята, ако не да си помагат? Освен това съвсем не съм сигурен дали си стигнал до края на изпитанията. Според мен кардиналът не ти е поставил лесна задача. Ти си на ход сега.

Юго беше прав както обикновено, защото за нещастие разкриването на текста на четиристишието не поставяше край на загадката. Въпреки че бе съвършено ясен в езиково отношение, смисълът му беше не по-малко завоалиран от шифрования вариант. След като размишлявах няколко дни, за да се опитам да извлека някаква полза от съдържащите се в него пояснения, в главата ми се породиха стотици теории. Юго трябваше да замине на следващия ден на почивка. Каквото и да предлагаше следващият етап, трябваше да го премина сам.

Париж, 6 август

Четиристишието на кардинала споменаваше за „центъра на Париж“, където трябва да се издига някакъв „висок знак“. Към обяд напуснах Латинския квартал и се насочих с лека стъпка към катедралата „Нотър Дам“ на остров Сите. На площада пред катедралата е разположен бронзов диск, от който започва нулевият километър на всички пътища във Франция, които, подобно на паяжина, се разпростират радиално от центъра към периферията на страната. „Щом става дума за центъра на Париж, именно тук е мястото, където трябва да отида“, мислех си аз. Площадът беше изпълнен с разхождащи се туристи, преметнали през рамо цифрови фотоапарати и нахлупили шапки, за да се предпазят от слънцето. Бронзовият медальон, показващ символичния център на Франция, си стоеше на мястото, забит в плочника на площада.

Въпреки усилията не можах да свържа околното пространство с другите части на четиристишието. Изкачих се на една от камбанариите на катедралата, но освен прекрасния изглед към Париж не съзрях нищо, което би напомнило за „злокобен ориент“ или за „висок знак“. Няколкото каменни водостоци с издялани на върха им глави на чудовища като че се пулеха и надсмиваха на идиотските ми лутания. Колкото и да се маех, не виждах и най-малкия ориентир, в който да насоча търсенията си. Разколебан и изпаднал в лошо настроение, щях да си тръгна, когато случайно долових думите на един екскурзовод, който изнасяше беседа пред група американски туристи с внушителни размери.

— Именно тук, пред катедралата, от този точно знак се отчитат всички разстояния — обясняваше гидът на висок глас пред твърде невъзприемчивата си аудитория. — Бронзовият кръг е поставен по заповед на император Наполеон, когато той установил номерация на националните пътища на страната. А преди това мястото, прието за център на град Париж, било камбанарията на църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“.

Париж, 7 август

Забита в квадратна градинка без всякакво очарование, на две крачки от площад „Шатле“, камбанарията на „Сен Жак“ представлява за много парижани един загадъчен монумент. От много години насам около нея се издигат потъмнели скелета, които я закриват от минувачите. Всъщност не си спомнях някога да съм я виждал как изглежда без покритието й от метал и платно. Остатъка от деня прекарах в библиотеката „Сент Женвиев“ (една от най-приятните в Париж), за да събера повече сведения. За щастие попаднах на много добре документиран труд, от който почерпих твърде интересни сведения. Кулата „Сен Жак“ е построена между 1509 и 1521 г., т.е. по времето, когато Леонардо да Винчи се е намирал във Франция. Църквата, една от най-старите в Париж, е била издигната на мястото на един от трите галски мегалити, които представлявали основните култови центрове в Лютес12. Един от менирите13 бил поставен в самия център на галския град и именно на негово място била построена кулата като монументален символ в сърцето на столицата. За отбелязване е, че френският строител, изработил плановете на кулата, е действал под контрола на италианския архитект Фра Джокондо, който е братовчед на Мона Лиза дел Джокондо — модела на прочутата картина на Леонардо да Винчи. Така за пореден път се сблъсквах с елементи от интригата на „Шифърът на Леонардо“. Според друга книга четириъгълната кула е била широко известна в средите на алхимиците, тъй като се твърдяло, че многобройни елементи от осъществяването на Великото дело са били закодирани в нейната украса. Църквата „Сен Жак“, разрушена по време на революцията, приютявала също гроба на Никола Фламел — най-известния френски алхимик, и може да се предполага, че този свещен храм навремето е служел за място на тайни срещи между Пасьорите.

След като се прибрах у дома, наново се опитах да разбера загадъчното четиристишие на кардинала.

Очевидно е, че кулата „Сен Жак“ се издига „в центъра на Париж“. Но какво означава „левия ориент“? Митично място? Някакво географско обозначение? А ориент не значи ли просто изток. Дали не бих могъл по този ориентир да открия „високия знак“?

Същата вечер реших да организирам нощна експедиция до върха на кулата „Сен Жак“, за да се опитам да открия „знака“, към който насочва първото изречение на четиристишието. Не виждах никакъв друг начин да се добера до върха на кулата, забранена за посещения поради безкрайните реставрации. Снабдих се с всичко необходимо — тъмно облекло, обувки с гумени подметки, джобно фенерче, цифров фотоапарат.

Към 4 часа сутринта излязох от къщи и тръгнах пеша по посока на „Шатле“14. Нощта беше прекрасна въпреки мощните пориви на вятъра, които предвещаваха лятна буря. На светлината на луната, подаваща се зад големи облаци със сребристи очертания, се добрах до градинката „Сен Жак“. След кратък оглед прескочих през решетката и се упътих към скелето. Внимателно обиколих сградата, без да установя наличието на сигнална или алармена инсталация. Много тихо изкачих оградата и се озовах на първия етаж на дългото метално скеле. Трябваше да преодолявам препятствията, като използвам джобното фенерче само в краен случай. Ако някой минувач по улица „Риволи“ забележеше светлина, рискувах да бъда арестуван и разпитван в полицията.

На първия етаж в ниши, издълбани в контрафорсите, се издигаха статуи на светци. Внезапно светкавица разсече небето и след няколко секунди се изви буря. Престоят в това усамотено място далеч не беше удоволствие. На всичкото отгоре дъждът започна да се излива на дълги барабанни пориви по ламаринени-те заграждения, а вятърът пронизваше стоманената структура със странно свистене. Мъчех се да се окопитя и да не се поддавам на паника. Знакът, който търсех, вероятно се намираше на върха на кулата. Заизкачвах се нагоре по металното скеле и най-сетне достигнах последния етаж, задъхан и треперещ от страх. Вятърът не само не утихваше, а удвои силата си. Запалих джобното фенерче и насочих светлинния лъч към тъмните фигури, заемащи нишите в стените на последния етаж. Няколкото статуи се изправяха в нощта и създаваха неприятно усещане — като че бяха едновременно мъртви и живи. Насочих се към източната част и разгледах по-подробно двете статуи, които се издигаха пред очите ми. Тази отляво представляваше дългобрад светец, държащ в ръката си епископски жезъл. Кой ли беше това? Извадих цифровия си фотоапарат и направих снимка, докато бурята наоколо вилнееше. Треперещ и изпълнен с тревога, се упътих надолу, без дори да погледна към нощния Париж. Излязох на улицата и преодолявайки водната стихия, която се стоварваше върху града, се добрах до дома на улица „Монтан Сент Женвиев“.

Париж, 8 август

На сутринта небето отново беше безоблачно и прозрачно, като че разразилата се предишната вечер буря беше само кошмарно съновидение. Юго беше заминал за Онфльор и се налагаше да продължа разследването сам. Перспективата беше донякъде тревожна, като се имат предвид трудностите, които ни се наложи да преодолеем досега.

Принтирах снимката, направена на върха на кулата „Сен Жак“, и се захванах да проучвам фигурата на светеца, който бях заснел. Както бях забелязал предишната вечер под напъните на бурята, ставаше дума за светец епископ, който лесно се разпознаваше по митрата и владишкия жезъл. Освен това носеше брада, разстилаща се широко на гърдите му.

Не бях сигурен дали самоличността му е действително важен знак. Може би по-скоро определен детайл от образа ще ми даде насока? Например посоката на погледа му или на протегнатата му ръка?

Направих няколко опита, като начертах линии върху картата на Париж, започващи от кулата „Сен Жак“ по посока на дясната му ръка, а след това на погледа му. Но тези линии се губеха далеч в предградията, без да пресекат какъвто и да е значителен обект. След няколко часа се отказах от тази следа и отново седнах да обмислям как да установя самоличността на този светец. В края на следобеда посетих библиотеката „Сент Женвиев“, на две крачки от дома. Сградата представлява същински храм на познанието, подобен на големия брой, изградени през XIX век. Стоманената архитектура на читалнята образува серия от малки куполи, странно напомнящи на византийски градеж. Докато се изкачвах по главното стълбище, хвърлих бегъл поглед на репродукцията в оригинални размери на „Атинската школа“, окачена над него. Това напомняне за посещението ми във Ватикана ми се стори добър знак на провидението. След като прегледах картотеката, поръчах няколко книги за историята на Париж и неговите паметници. След това седнах на номерираната маса, която ми бе отредена, и зачаках търпеливо доставката, като се наслаждавах на уютната атмосфера.

До 22 часа, когато се затваря библиотеката, не бях намерил нищо съществено за скулптурната украса на кулата „Сен Жак“. Върнах се вкъщи разочарован и прегладнял.

Париж, 9 август

На сутринта внезапно си спомних за една книга, която като дете често исках баща ми да ми покаже. Това е библиофилско издание на „Златната легенда“ от Жак дьо Воражнн — автор от XIII в., в чиито широко популярни творби бяха събрани всички приказки и легенди, често пъти твърде невероятни, но изключително любопитни, за живота на светиите от старо време. Тази книга, както научих по-късно в Харвард, е била основно помагало за всички художници, скулптори, стъклописци и други майстори, украсявали в течение на векове църквите на стара Европа. Като дете се възхищавах на всички тези разноцветни винетки и изразителни репродукции от Средновековието, илюстриращи екземпляра на баща ми.

Казах си, че в парижкия диоцез епископите, изобразявани на църквите, най-вероятно са свързани с града. Търсейки в „Златната легенда“, установих, че един от парижките прелати, характерен иконографски със същата разстлана върху гърдите брада, е епископ свети Жермен.

Възможно ли е статуята на свети Жермен, изобразена на върха на кулата „Сен Жак“, да насочва към друга църква? Реших да започна проверката с църквата „Сен Жермен л-Оксероа“, разположена точно до Лувъра, което отново се свързва с „Шифърът на Леонардо“. От Шарл V до Луи XIV тя е била енорийска църква на кралете на Франция и е разположена на срещуположния бряг на Сена спрямо Мазаринската библиотека, където трябваше да се намира един от екземплярите на ръкописа на Вазари. Вървейки към църквата по малките улички зад площад „Шатле“, видях да се откроява нейната камбанария. Изтръпнах при мисълта, че тази камбана е дала сигнал за голямото клане в деня на свети Вартоломей, по време на което са били жестоко изтребени хиляди хугеноти. Вътрешността на църквата е просторна, открита и осветена. Чудно ми беше къде тук може да се крие някаква загадка. Огледах се и накрая съзрях обяснителна табелка, върху която пишеше, че църквата е посветена на свети Жермен, епископ на Оксер през V век, който не бива да се смесва със свети Жермен, епископ на Париж и министър на кралете от династията на Меровингите, дал името си на църквата „Сен Жермен де Пре“, на другия бряг на Сена. Бях тръгнал по погрешен път и реших да напусна храма. На излизане от полутъмния притвор се изправих пред фасадата на Лувъра, чиито колонади сякаш трептяха, окъпани в блестяща светлина. Пресякох реката по „Пон де з-Ар“15 и поех по „Рю дьо Сен“, като минах под аркадата на Инститю дьо Франс. По улица „Ешоде“, една от любимите ми улички на средновековен Париж, стигнах до площад „Фюрстенберг“ и влязох в църквата „Сен Жермен“ от страничната врата. Седнах на една по-отдалечена пейка и разгънах листа, върху който бях написал дешифрирания текст на четиристишието на кардинала:

Двата първи реда вече ми изглеждаха абсолютно ясни, но все още не можех да си обясня смисъла на думите „хищник“ и „стар храм“, а още по-малко последния ред. Внимателно сгънах листа и го поставих обратно в джоба, след което се отдадох на проучване на църквата, на която, макар да живея в съседство, никога не бях отдавал особено значение. Романският й кораб буквално е заличен под величествена декорация от XIX век, върху която са изобразени сковани и безизразни персонажи. Смътната светлина, проникваща в храма, е оцветена в дъното от тъмносиния блясък на малкото оригинални витражи. Направих пълна обиколка, като разгледах подробно параклисите, които ми се сториха в жалко състояние.

Като навлязох в трансепта, попаднах на интересно и богато илюстрирано пано, описващо миналото на абатството „Сен Жермен де Пре“ и неговата църква. Историята е забележителна. Църквата, основана през 542 г. от Шилдебел — син на Кловис, първи крал на Франция, е втората по старост базилика, изградена в Париж. В течение на няколко века е служела за некропол и за династична църква на кралската фамилия от династията на Меровингите. Разкриването на тази информация направо ме главозамая. Спомних си незабавно за коментара на Люсиен Совал за „Шифърът на Леонардо“: „Много често най-добрият начин за прикриване на дадена информация е да се поддържа курс, възможно най-близък до истината.“

В своята книга Дан Браун твърди, че Христос и Мария Магдалина са имали отроче и че това свещено поколение е родоначалник на династията на Меровингите. И ето че насочвайки се по моята собствена следа, бях стигнал до църквата, в която са погребани тези крале! Възможно ли е да са наследници на Христос? Към какво ли е искал да ме насочи Люсиен Совал? Дали не е искал да ми каже, че тази част от „Шифърът на Леонардо“ прикрива сериозна следа? Отново обиколих църквата, издирвайки внимателно въпросните гробове. За голямо огорчение не можах да ги открия. Тръгнах да търся някой свещеник, за да ме насочи, и в края на краищата попаднах в нещо като хранилище, където една възрастна дама с немощен и кротък вид продаваше някакви избелели пощенски картички. Тя любезно ме осведоми. Надгробните плочи на Меровингите били разрушени по време на революционните стълкновения, но гробовете все още съществували в подземието под олтара, където наскоро щяло да се проведе научно изследване на останките. Минута по-късно, връщайки се към олтара, открих заинтригуващ дървен капак, който вероятно покриваше стълба, водеща към подземието. Това ли беше входът към некропола? Мястото се виждаше отвсякъде. Не събрах смелост да се впусна наново в авантюра, подобна на перипетиите в „Сен Дьони“. Като приковах погледа си върху капака, си спомних за изречението от загадката: „В много стария храм хищникът лежи.“ „Много стария храм“ съвпада с църквата „Сен Жермен“, най-старата в Париж, все още непокътната. Но кой може да е „хищник“, който „лежи“? Терминът „лежи“ може да е свързан с гроб, а аз се намирах точно над гробовете на Меровингите. Животът на много от тях не е достоен за предполагаеми потомци на Христос, но не бих могъл също да ги нарека „хищници“… Разочарован, напуснах църквата и седнах да почина в кафето „Дьо Маго“16.

Утрото беше към края си и туристите заемаха позиции за обяд на голямата сенчеста тераса, покрита с чадъри. На лявата маса забелязах две млади скандинавки, разлистващи карта на столицата. Руси и със спортни фигури, те ми заприличаха на две Валкирии, дирещи земни души, за да ги отведат във войнствения си рай. Седящата отляво носеше плитки и беше облечена в джинси и снежнобяла тениска; дружката й се кипреше в красива шемизета от декоративна памучна тъкан, която трудно прикриваше щедрия й бюст. Докато ги наблюдавах с крайчеца на окото, те оживено разговаряха на странния си северен език. Под предлог, че желая да направя справка по тяхната карта, им заговорих на английски и малко по-късно започнахме да бъбрим заедно. Те бяха сестри, родом от Ютландия, дошли на лятна почивка. Изключително организирани и методични, за две седмици бяха вече обиколили половин Европа и вечерта се завръщаха със самолет в Копенхаген. Лош късмет, помислих си, опитвайки все пак да прикрия разочарованието си. Екземплярът с плитките ме попита дали мога да им покажа най-интересното място в квартала. „Това е апартаментът ми, на две крачки от тук“, мислех да кажа, но се въздържах и им посочих на плана обектите, с които трябва непременно да се запознаят преди края на парижкия си престой. Докато боравех с картата, ми хрумна да проверя къде минава меридианът, който играе толкова важна роля в романа на Дан Браун. Той действително пресича квартала, но противно на твърдението на Браун, не минава нито през „Сен Сюлпис“17, нито, въпреки моментната ми надежда, през „Сен Жермен де Пре“. За сметка на това, придвижвайки се по него на север, с изненада установих че меридианът пресича точно Мазаринската библиотека. Та нали Люсиен Совал ми беше разкрил, че настоятелното позоваване на Дан Браун на парижкия меридиан действително насочва към Граала? И наистина книгата на Вазари векове наред беше останала скрита на линията на същия меридиан! Изведнъж се сетих, че мислите са ме отвели надалече; бързо върнах картата и се сбогувах с двете датчанки. За всеки случай минах през „Сен Сюлпис“. Отбивайки се по улица „Кан“, минах покрай кафенето „Ла Мери“, което винаги е било за мен едно от най-приятните в Париж, с изглед в три четвърти план към фасадата на „Сен Сюлпис“. Влязох в църквата и хвърлих бърз поглед върху медната линия и пирамидата, но реших, че това няма да ме доведе доникъде, и се върнах в „Сен Жермен де Пре“.

Влязох наново в „Сен Жермен“, седнах на една неудобна пейка и се отдадох за сетен път на размишление относно смисъла на загадката. Нищо не излизаше. Четвъртият ред не предизвикваше никакъв проблясък в мозъка ми, но третият „В много стария храм хищникът лежи“ най-вероятно насочваше към обект в църквата, в която се намирах. И ако „хищник“ не ми напомняше за нищо, то глаголът „лежи“ можеше да означава само гроб, надгробна плоча или статуя в легнало положение. Гробовете на Меровингите са скрити от погледа на посетителите от преди повече от два века, а четиристишието на кардинала не може да е по-старо, следователно то насочва към нещо, което още може да се види в църквата. Предприех за трети път системно проучване на сградата. При толкова внимателен оглед скоро щях да съм подготвен за туристически екскурзовод на църквата „Сен Жермен де Пре“. Изследването на гробовете, скулптурите, надгробните плочи и надписите, разположени около цялата стена на църквата, отначало не разкри никаква връзка със съдържанието на четиристишието. Заинтригуван от откритието, че Рене Декарт, философ на разума, почива в параклиса „Сен Бенуа“, прекарах известно време в дешифриране на надгробната му плоча, като мобилизирах знанията си по латински. В този момент вниманието ми бе привлечено от съседен надгробен надпис в същия параклис вдясно от олтара. Тънката плоча от черен мрамор носеше гравиран надпис, на места с изтрита позлата.

Това беше надгробната плоча на Дом Бернард дьо Монфокон18, ерудиран бенедиктинец от XVIII в., чието име отнякъде ми беше познато. Но не мъглявите спомени от курса по история на изкуството ме бяха насочили към надгробния надпис, а името на почетения мъртвец — Бернар дьо Монфокон. Бернар Монфокон или, с други думи, Бернар от планината на соколите — ето хищника, който търсех!

Извадих бележника си, коленичих на пода на параклиса и трескаво преписах надписа. Понесох ценното откритие към дома.

Отворих Голямата енциклопедия на статията за Монфокон, надявайки се да открия някаква информация. Бенедиктински монах, специалист по Източната църква, той свободно говорел гръцки и предприел за три години проучвателно пътуване в Италия, където му осигурили достъп до най-строго охраняваните отдели на основните библиотеки. Вероятно многократно е изкачвал стъпалата на стълбището на Микеланджело, което води до Лаврентинската библиотека. Странно беше да се отбележи, че всички линии непрекъснато се преплитаха и пресичаха. Сетих се също откъде ми е познато името му; бях го срещал при изследванията си по време на авантюрата „Сен Дьони“ два месеца по-рано. И наистина Монфокон е публикувал петтомен труд за древните паметници на Франция, от които голям брой междувременно са изчезнали. Това изследване, което остава основен източник на информация за историците в тази област, е подхранвало фантазиите на поколения любители на символиката и мистериите. Колкото и интересно да изглеждаше, предчувствах, че не в детайлите на биографията ще намеря това, което търся, и се захванах с проучване на надгробния камък. Снабден с латински речник, наследство от баща ми, се опитах да преведа текста на френски. Но в него се разкриваха само основните елементи от живота на Бернар дьо Монфокон. Буквалният смисъл не водеше доникъде, а познавайки вече навиците на Пасьорите, заключих, че надгробният камък или представлява ребус, или съдържа някакъв код.

Опитах се да открия скрития смисъл в различните думи от латинския текст, но след като се посъветвах по телефона с Юго, заключих, че надписът на надгробната плоча сигурно трябва да бъде дешифриран заедно с четиристишието на кардинала или поне с четвъртия му ред, от който още нищо не бях извлякъл.

Париж, 16 август

От откриването на плочата на Монфокон беше изтекла цяла седмица, а аз не бях постигнал никакъв резултат, нито имах някаква следа. Макар че пълното прочитане на книгите по криптография на Юго ме беше направило по-малко невеж в шифроването и дешифрирането, намирах се в напълно задънена улица. Трябваше отново да събера всички елементи, с които разполагах, с надеждата, че някаква светлинка ще проблесне в мрака.

Но заслужаваше ли си този труд? Бях зарязал дисертацията си, прекарвах маса време в решаване на ребуси, изразходвах значителни суми и всичко това, защо? Не рискувах ли да изпусна цяла година от следването?

Нормандия, 18 август

Клетият Юго! На гарата в Онфльор вчера посрещна един отчаян брат с опънати от умора черти. Последните дни бяха изтощителни; издирването на ръкописа на Вазари дотолкова ме беше погълнало, че почти не се хранех и не спях. Бях сигурен, че решението се намира в четиристишието на кардинала, което би позволило да се декодира надгробният надпис на Бернар дьо Монфокон. Въпреки всички усилия не бележех никакъв напредък. Изпълнен с отчаяние, взех влака за Нормандия. Юго, както обикновено, се показа изцяло на разположение и готов да ми помогне; заедно щяхме да се опитаме да дешифрираме последния пасаж на загадката.

Настанени на балкона на пансиона, където Юго живееше с приятелите си, останахме дълго време в съзерцаване на морето. Небето над Ламанша беше обсипано с меки бели облачета, подобни на перца. Пред очите ни малки бели платна, същински знаменца, полюлявани от вятъра, подскачаха откъм устието на Сена. Седнал във фотьойл, Юго опъна дългите си крака и прекара пръсти през къдравия си перчем. Сините му очи изпъкваха още повече на фона на загорялата му от слънцето кожа. В сравнение с него сигурно изглеждах болнав. Бях прекарал повече от времето през последните месеци заровен в библиотеките и музеите. С тиха въздишка извадих от джоба си двата листа, на които бяха изписани енигмата на кардинал Ди Сан Джовани и надписът върху надгробната плоча. Разгънах ги на ниската маса и ги затиснах с помощта на няколко обли камъчета. След дълга пауза брат ми наруши мълчанието:

— Слушай какво, Сет, дълго гледах и се взирах в тази надпис, но според мен от него нищо не може да излезе. Той положително е предназначен да те насочи към нещо, въпреки че основният елемент в случая е енигмата на кардинала. Знаеш, че не съм силен по латински, но все пак донякъде разбирам смисъла на тази епитафия; в нея не се крие нищо вълнуващо. Знаеш ли поне кога е била издялана върху плочата?

— Направих справка миналата седмица — отговорих. — Плочата е била поставена едва през 1819 г., когато църквата е била преустроена, а тленните останки на Декарт, Мабийон и Монфокон са били препогребани в църквата. Не ми се вярва Пасьорите да преработят надпис пред очите на всички при тези условия.

— Прав си, според мен Пасьорите са си послужили с по-ранен надпис, за да завоалират умело друго послание.

— Не виждам как може да се постигне това, без да се промени надписът.

— Абсолютно е възможно, при условие че се знае външен ключ, който посочва кои елементи от епитафията трябва да се вземат предвид. Това означава, че ние трябва да открием допълнителен знак или, ако предпочиташ, код за дешифриране на епитафията.

— Не зная дали четиристишието е написано от кардинала; твърде е възможно да е старо и да е служило за насочване и на други хора освен мен.

— Вероятно, Сет. Но четиристишието на кардинала не може да е по-старо от 1819 г.; не може да е писано преди епитафията.

— Това, което казваш, още веднъж доказва логичната ти мисъл, Юго.

— Според мен четвъртият ред от стихотворението трябва да послужи за дешифриране на епитафията.

— Какво мислиш да измъкнеш от „От върха на планината той лети към котата“?

— Думите „връх“, „планина“ и „кота“ имат сходно значение, нали?

— Да, но за какво може да ни послужи това? За топографска информация ли става дума? Към местоположението на някакъв обект ли ни насочва? В случая ние се стремим да декодираме надпис. Не виждам връзка с летенето от една височина към друга.

— Проблемът е — каза Юго, излагайки мислите си на висок глас, — че не виждам как този хищник може едновременно да „лежи“, т.е. да е в неподвижно състояние, и да лети към нещо.

— „Хищникът“ означава Монфокон; той съвсем очевидно в момента е „неподвижен“ в подземието на „Сен Жермен де Пре“.

— Не! — възкликна изведнъж Юго. — В случая „той“, който „лети към котата“, не е Монфокон, а си ти, драги! А „котата“ символизира мястото, където трябва да отидеш, след като дешифрираш епитафията.

— Чудя се коя може да е тази „планина“, чийто „връх“ служи за отправна точка.

— Ами виж, нашият герой се нарича Монфокон, сиреч планина на соколите. Според мен думата „планина“ в четвъртия ред трябва да се чете разширено — „от върха на планината на соколите“. Ако действително, както мисля, четвъртият ред трябва да служи за дешифриране на епитафията, то „от върха на планината“ ще рече, че тайната се крие в горната част на епитафията или че за да се открие смисълът, трябва да се тръгне от горната част на епитафията. Сигурно е така! — възкликна Юго, изпълнен с ентусиазъм. — Трябва да се подберат елементи според определена логика, като се тръгне от върха на епитафията. Много шифри функционират по този начин. Например да се отчита само първата от всеки пет поредни букви или да се отчитат букви през растящи интервали, като отначало се прескачат три, после четири, после пет и т.н.

— Така ли мислиш? Не е ли стъкмена цялата тази работа?

— Слушай, Сет, мисля, че има шансове това да е системата. Сега остава да намерим ключа. Има две възможности — или липсва още един източник на информация, или шифърът е скрит в четвъртия ред. Щом като започва с „От върха“, т.е. като се почне от „върха“, има шансове „върхът“ да е едновременно ключ и указание за това, което търсим. Не забравяй, че това е единствената дума от четиристишието, която не е била използвана!

— Интересна теория. Изобщо не би ми хрумнало.

— Другото възможно решение е да използваме една от другите думи на върха на епитафията като „MEMORIAE“, „BERNARDI“ или „MONTFAVCON“.

Юго погледна още веднъж четиристишието и добави:

— „MEMORIAE“ означава памет. Това е идеална дума за ключ, нали?

— Всичко това е прекомерно сложно. Пасьорите не търсят да ни объркат, а да насочват онези, които са достойни; такъв поне бе смисълът на думите на кардинала и на Люсиен Совал. От своя страна тълкувам думите „от върха на планината“ по следния начин: благодарение на „върха“ — ключовата дума, можем да разчетем надгробната плоча на Монфокон — планината, за да отидем към целта — да полетим към котата.

— Ти каза, че Граалът, алхимията и неоплатонизмът са обединени от една и съща тайна. Не съм бил много усърден в курса по философия, но си спомням, че неоплатониците са били запалени по нумерологията. Един от професорите ни по математика ни обясняваше как самият Платон се е заел да продължи комбинациите на Питагор с числата. Защо да не интерпретираме думата „връх“ като нумероложки ребус?

— Така ли мислиш? — попитах не без нотка на скептицизъм.

— Виждаш ли друга възможност? — отвърна Юго, като ме погледна.

— Ами, не.

— Нека потърсим цифрата, която съответства на „връх“, т.е. на „SOMMET“ в оригинала. S е деветнадесетата буква от латинската азбука, O — 15, M — 13, E — 5, и T — 20. Следователно: SOMMET = 19 + 15 + 13 + 13 + 5 + 20 = 85. 8+5=13. 3+1=4. Според нумероложкия подход цифрата на SOMMET е 4… Но този резултат е абсурден, тъй като би ни довел до четвъртата дума от епитафията, която е „DE“, а тя не означава нищо!

— Може би има друга възможност — намесих се аз, опирайки се на разсъжденията на Юго. — Зад буквата S може да се крие деветнадесетата дума от епитафията, зад O петнадесетата и тъй нататък… Нека проверим какво се получава.

— Дай ми една минута — каза Юго.

Той взе лист хартия и написа една под друга съответните думи:

— Сигурно е това — промърмори Юго. — Самият факт, че се появява името на Монфокон, е вече показателен.

— Все пак нищо не разбирам — възкликнах. — I-P-R-R-M-H не е дума нито на френски, нито на какъвто и да е друг език!

— А ако преведем думите?

— Получава се нещо като: „надписи, свещеник, неща, неща, Монфокон, хуманизъм“. Пълен провал, Юго.

Юго смачка ядосано плика и стана.

— Нека излезем да поемем малко въздух, ще ми се пръсне мозъкът. Няма смисъл да продължаваме, ще стигнем до кавга.

Малко по-късно отидохме да вечеряме с приятелите на Юго. Някои от тях познавах, защото и преди ги бях срещал в компанията на брат ми. Бяха трима младежи на наша възраст, общителни и с чувство за хумор, и две доста красиви момичета със загоряла от слънцето кожа. Заминаването ми за Щатите, а после за Италия във връзка с образованието ми по история на изкуството ме беше разделило с тази весела група, която познавах от гимназията. Вечерята бе приятен момент след усърдното търсене през целия следобед, а по мълчаливо съгласие Юго и аз след това отидохме да си легнем, без изобщо да споменаваме за шифъра на Монфокон.

Нормандия, 19 август

Понеже не виждахме никаква възможност за разгадаване на шифъра, Юго и аз решихме да направим продължителна разходка по хълмовете, извисяващи се на брега на морето. Денят беше слънчев и ветровит, напомнящ за картина на Клод Моне. Мисля, че бях щастлив от самия факт, че мога да споделя това фантастично приключение с по-малкия си брат. Разговорът протече отначало на най-различни теми, въпреки че мислите ми непрестанно се връщаха към тайната, скрита в надгробната плоча. След известно време Юго ме попита:

— Какво всъщност търсиш чрез дешифрирането на този надпис?

— Много добре знаеш, глупчо — търся ръкописа на Джорджо Вазари и по-специално анотациите за Леонардо да Винчи, които вероятно се намират в него. Разбира се, крайната цел е Граалът, но според това, което научих от Пасьорите, към него ще ни насочи прочетеното в тази книга.

— А как да си обясним, че енигмата на кардинала не се позовава нито на Граала, нито на Леонардо или дори на ръкописа?

Дълго време останах безмълвен. Последният ред от четиристишието се въртеше непрестанно в главата ми: „От върха на планината той лети към котата… От върха на планината той лети към котата…“

Докато наблюдавах отблясъците на морето в далечината, решението изплува изведнъж в съзнанието ми. Гледах ту брега, ту върха на хълма с издигащия се върху него топографски знак. До този момент бях убеден, че думата „кота“, макар и непривично използвана в случая, означава надморска височина, подобно на думите „връх“ и „планина“. Но наблюдавайки нормандския бряг, се досетих, че тази дума може да се използва и в друг смисъл. Отговорът дойде като резултат от въпроса на брат ми — кота във френските библиотеки означава мястото, на което дадена книга е подредена в хранилището.

Побързах да споделя откритието си с Юго:

— „От върха на планината той лети към котата.“ Това означава, че благодарение на ключовата дума „връх“, в случая SOMMET, в епитафията на „планината“ MONT-faucon ще откриеш котата, т.е. мястото, на което се намира книгата „Леонардо и алхимията“.

— Сет, трябва да призная, че съм възхитен от изобретателността ти!

— I-P-R-R-M-H не е надпис на санскритски, а трябва да се чете Ipr-Rmh. Това е обичайна форма за кодифициране на местоположението на книгите в хранилището на обществените библиотеки. Това е мястото, където Пасьорите са преместили ръкописа, за да стане недостъпен за Сивата конгрегация и Ордена на първенството. Тази кота не съответства на нито една сигнатура от каталога на библиотеката. Скривалището е безупречно!

— Това е чудесно! Но чакай да видим, Сет, имаш ли идея в коя библиотека трябва да търсиш?

— Да, Юго, имам дори повече от идея.

Париж, 20 август

Напуснах семейното жилище в Латинския квартал към 8,30 часа и тръгвайки по кея на Сена, пристигнах в Мазаринската библиотека няколко минути преди началото на работното време. Двете крила на Инститю дьо Франс19 се разгръщаха като две каменни ръце, готови да посрещнат минувачите, разхождащи се по „Пон де з-Ар“. Бароковият му купол със златни украшения напомня за архитектурния стил на Вечния град, който вероятно е вдъхновил неговите строители. Вмъкнах се през парадния вход и пресякох двора диагонално. Щом стигнах до залата с каталозите, се приближих до добродушния библиотекар, който не ме позна.

— Извинете, господине. Вероятно ще сметнете молбата ми за необичайна, но търся книга, на която знам само котата; заглавието, името на автора и сигнатурата съм загубил.

— Не вярвам това да е особен проблем — отговори той с неповторимия си южняшки акцент. — Напишете котата на това листче.

Той зачатка по клавиатурата на компютъра си, вдигна глава към мен и след миг ми заяви:

— Във всеки случай това не е книга, включена в компютъризирания каталог на библиотеката.

Той вдигна вътрешния телефон за връзка с хранилището.

— Ало, Жерар, може ли да качиш кота Ipr-Rmh? He, нямам нито заглавието, нито автора… Става, нали?

Постави слушалката на мястото й и ми каза:

— Всичко е наред. Седнете в голямата зала на ъгловата маса близо до прозорците, които гледат към Сена. Ще ви доставят книгата веднага след изписването й.

Голямата читалня изглеждаше пуста с изключение на бронзовите статуи, разместени между подпорните колони. Стоически изчаках половин час, като постепенно се потапях в тържествената атмосфера на мястото. Бях развълнуван от мисълта, че след малко ще държа в ръцете си книга, която съдържаше не само някаква обикновена тайна, но и изключителни пророчества за съдбата на човечеството. Станах и се заразхождах из залата, за да притъпя нетърпението си. Гледайки към Сена, погледът ми попадна на градинката „Вер Галан“, разположена на носа на остров Сите по течението на реката. Именно тук през 1314 г. Филип Хубави е заповядал да бъде изгорен жив Жак дьо Моле — последният велик майстор на Ордена на тамплиерите. Миг преди да получа достъп до книгата, която, надявах се, ще ми разкрие естеството на Граала, с удоволствие се отдадох на размишление около забележителната история на рицарите на Храма. Дали наистина, както твърдят Дан Браун и много други, те са изиграли роля при опазването на Граала и пренасянето му на Запад? Във всеки случай изпитвах възхищение от това, че всяко кътче на моя роден град е наситено с история. Седнах отново на мястото си и се опитах да запазя търпение. Миг по-късно библиотекар, облечен в сива престилка, със съвършено безличен вид остави пред мен едно томче, подвързано с марокенова кожа. Корицата беше украсена с герб, представляващ сноп пръчки, увенчан с кардиналска шапка — знак, че книгата е принадлежала лично на кардинал Мазарини. На гърба бяха вдълбани позлатените инициали GV, съответстващи очевидно на името на автора Джорджо Вазари, но без никакво друго пояснение, с изключение на залепения на кожата етикет, на който се четяха буквите „Ipr-Rmh“. Поех книгата с двете си ръце, отгърнах корицата и погледнах първата страница. Заглавие нямаше, но ръкописният текст на италиански език споменаваше името Леонардо още на третия ред. Книгата наброяваше около сто и петдесет страници, а последната завършваше с бележка от писаря, уточняваща, че текстът е писан под диктовката на господаря му — Джорджо Вазари.

Разположих се удобно на стола и се захванах с дейност, която щеше да бележи най-вълнуващите часове, прекарани в четене, през целия ми живот.

Вазари, разбира се, е бил прекалено млад, за да има възможност да общува лично с Леонардо. Но е могъл да получи откровенията на Салай, сърдечния приятел на Леонардо и един от неговите наследници. Знае се, че Леонардо да Винчи е оставил основната част от ръкописите си в наследство на ученика си Франческо Мелци, у когото Вазари е могъл да ги види около 1570 г. Но приживе Леонардо е давал други писания на различни други хора. Не е установено с положителност дали ръкописът, собственост на Салай, е „доброволен“ дар от Леонардо, или е придобит по друг начин от Салай, чиято съмнителна репутация е добре известна.

Ръкописът на Салай обхващал писания на Леонардо за алхимията, но съдържал и други, много по-изключителни неща. Той обяснявал идентичността на Граала с философския камък и разказвал как последният е бил получен отначало. Леонардо придружавал разказа си с цитати от изчезнали впоследствие ръкописи, които датирали от началото на нашата ера. Вазари, верен на своя метод от „Жизнеописанията“, е написал „Леонардо и алхимията“ въз основа на всички разполагаеми източници, като с голям труд е дешифрирал обратното писане на Леонардо, държейки ръкописа пред огледало. Ще се опитам да преведа и резюмирам по-долу основното, което разбрах. Донякъде архаичният италиански на Вазари не винаги е напълно разбираем за мен.

„Йерусалим. В петък, 28 април 783 година от римската ера, към обяд Исус Назаретски бе разпънат на кръст от римските войници, обвинен в подклаждане на размирици срещу властта. Кръстът бил издигнат на невисок скалист хълм, вън от града, в непосредствена близост до една от основните входни врати. Това жестоко мъчение се прилагало при екзекутиране на бунтовниците и размирниците.“

„Почти всички мъже, ученици на Исус, избягали, страхувайки се за собствения си живот. На почтително разстояние от разпънатия и от римските войници няколко жени са се скупчили около майката на Исус. В своята мъка Мария е подкрепяна от Йоан, още млад мъж, любимият ученик на учителя. Само той не е избягал. Към 3 часа следобед Исус изпуска последния си дъх.“

„Тогава започва същинска надпревара с времето. Бил ден на подготовка, т.е. предшестващ шабата, който щял да започне в момента на появяването на първата звезда, около 18 часа. Видът на гол и окървавен труп, мъчителен за когото и да било, би представлявал нетърпима поквара в момента, когато започне шабатът.“

„Но нито благочестивите евреи, нито семейството и учениците на Исус можели да направят нещо. Трупът бил собственост на римската власт. Именно тогава един знатен евреин — Йосиф Ариматийски, известен с това, че бил едновременно поклонник на Исус Назаретски, член на синедриона — най-високата еврейска власт, и влиятелен всред римляните, отишъл при управителя Пилат Понтийски. Той убедил последния, че би било неуместно в този период на Пасха да се дразни еврейското население, като се остави трупът на Исус да виси на кръста през целия шабат. Загрижен за предотвратяване на вълнения, Пилат дал заповед на легионерите си да предадат трупа на близките на Исус.“

„След като излязъл от дома на Пилат, Йосиф Ариматийски отишъл да купи покров от най-фин лен и се отправил към лобното място. В този момент римските войници били вече откачили кръста и се опитвали да извадят пироните от дървото. Но започвало да се стъмва и трябвало да се бърза. Ето защо когато не могли да извадят единствения пирон, който минавал през краката на трупа, Йосиф решил да отнесе тялото както е, заедно с пирона, все още прикован в краката. По-добре било да се осигури временно погребение, а след празника шабат ще има време да се извърши къпането и помазването.“

„Увито в покров, тялото било поставено в нов гроб, изкопан в хълма, на който се издигал кръстът. Йосиф Ариматийски, Йоан, Никодим и няколко други изтъркаляли тежка каменна плоча, за да закрият входа на гробницата. След това, покрусени от смъртта на учителя, те отишли да участват в шабата.“

„В неделя сутринта Мария Магдалина и две други жени се отправили на гроба още преди разсъмване, за да помажат тялото на Христос. Но те намерили камъка отместен, гроба празен и облян в ярка светлина. Изплашени, те побягнали към града. Мария Магдалина изтичала при Петър и Йоан, убедена, че тялото е било откраднато от хора, враждебно настроени към Галилееца. Двамата ученици се впуснали към гроба; Петър, по-възрастен, бързо се задъхал и Йоан пристигнал първи. Той се навел към отвора на гробницата и забелязал, положени върху смъртната постеля, покрова и… пирона, който бил оставен забит в краката на Исус. Без да съзнава какво върши, Йоан протегнал ръка към предмета и го сложил в джоба си, точно преди да дойде Петър, който тичал по петите му…“

Ръкописът на Вазари съдържаше и други извадки от бележниците на Леонардо, в които той беше преписал много стари обяснения за естеството и историята на пирона и покрова.

„В навечерието на разпъването на кръста, благодарение на упоритото прилагане на техники, в които го били посветили мъдрите му учители по време на дългите години таен живот, Христос бил практически завършил процеса на обожествяването си — пълното разгръщане, в духовно и телесно отношение, на изключителния потенциал, който притежава всяко същество. Насилствената смърт задействала процеса на трансмутация на тялото му. Това трансформиране представлявало невероятно излъчване на енергия, придружено от духовни и материални последици. Лъчението на трансмутацията пренесло образа на разп-натия в тъканта на покрова. Що се отнася до металния пирон, характерен с определена плътност, той претърпял пълна промяна. Без чужда намеса, по силата на случайни обстоятелства, които довели до прибързаното погребение на Христос със забит в плътта пирон, последният чрез симбиоза претърпял тотална трансформация. По същия механизъм, който позволява с помощта на магнит дадено парче желязо също да се превърне в магнит, процесът, протекъл в тялото на разпнатия, се разпространил и запечатал способността за трансмутация в самата структура на този обикновен къс метал. Както всички привърженици на античната алхимия са опитвали чрез Великото дело да произведат Философски камък, така трансмутацията на тялото на Христос и превръщането му в чисто излъчване създало спонтанно благородна субстанция; а поради спонтанния си, а не изкуствен произход този Философски камък бил с несравнима ефикасност.“

Докато продължавах четенето, не преставах да се учудвам на естеството и съдбата на Граала. Леонардо да Винчи чрез разказа на Вазари обясняваше вълшебните последствия, породени от трансмутацията на Христос в светлина.

„Петър запазил покрова. Поради неметалния си характер той не бил претърпял същата трансформация като пирона, но бил белязан по неизличим начин като свидетелство за реалния характер на трансмутационния процес. Отнесен в Антиохия, впоследствие се озовал в Едеса, където бил съхраняван до началото на X век. Императорите на Константинопол успели да го придобият и го превърнали в най-важните мощи на частния си параклис. Откраднат от анонимен кръстоносец по време на разграбването на Константинопол през 1204 г., той стигнал до Франция и след различни перипетии станал собственост на херцозите на Савоя. Впоследствие те отнесли покрова в Торино, новата си столица, където се съхранява и до днес под името свещена плащаница.“

„Що се отнася до пирона, той представлявал изключителен потенциал. Благодарение на необикновения си талант Христос постигнал обожествяването си с помощта на безупречна аскеза, прилагана в продължение на много години. По силата на една невъзпроизводима случайност този потенциал се предал на предмет. А този предмет притежавал способност да възбуди на свой ред тези качества върху останалата част от човечеството. Без да е необходимо да притежават същите лични качества, нито да се подлагат на толкова строга аскеза, хората получавали възможност да реализират дълбоката си природа.“

„Йоан може би не разбрал напълно какъв потенциал крие този пирон. Независимо от това, той го запазил най-грижливо и го предал на своите последователи и ученици. Постепенно някои от тях започнали да разбират по какъв начин пиронът може да бъде използван за задействане на процеса на обожествяване, а някои го приложили в своя полза. За да се опази по-добре ценният предмет, започнали да си го предават тайно. Но слухът за съществуването му започнал да се разпростира по крайбрежните градове на Средиземно море и брулените от вятъра плата на Мала Азия. Някъде на свещено място съществувала субстанция, свързана с Христос, надарена с несравнима мощ; скоро след това на този тайнствен предмет било дадено и име — Граал…“

„Малко хора знаели какво той представлява наистина, но надеждата и мечтата — тези два мощни двигателя на човечеството — постепенно му вдъхнали самоличност, чиито легендарни черти били познати на всички.“

„Няколко века по-късно ислямът се разпространил като огнена лава из целия античен Ориент. Въпреки че в течение на един или два века новите завоеватели проявявали пълна толерантност към другите религии, съревнованието между Халифатската империя и Византийската империя породило серия от разрушителни конфликти. По време на един от тях Граалът бил загубен за наследниците по линията на свети Йоан. Той се озовал незнайно как в ръцете на най-известния от всички халифи — Харун ал-Рашид, същият, за когото разказва Шехеразада в «Хиляда и една нощ».“

„В стремежа си да намери съюзници срещу византийците Харун ал-Рашид влязъл във връзка с императора Карл Велики. По време на дипломатическите преговори той му подарил в знак на добра воля един от пироните на разпятието. Бил му предоставил Граала, но за това не подозирали нито императорът, нито халифът. В момента на загубата на Граала от наследниците на Йоан веригата на познанието за чудодейните му свойства била прекъсната.“

„Граалът най-напред бил отнесен в Аахен — любимата резиденция на стария император. Петдесетина години по-късно неговият внук Шарл Плешиви го подарил на абатството «Сен Дьони», най-голямото в царството и седалище на силата закрилница на гали и франки, предавана от поколения на поколения.“

Изведнъж ми станаха ясни позоваванията на съкровището в „Сен Дьони“, съдържащи се в първата енигма на Люсиен Совал. Тя подчертаваше връзката с линията на меридиана, спомената от Дан Браун. Граалът действително се намираше на нея, но девет километра в северна посока! Не „Сен Дьони“ беше погрешна следа, а аз не бях успял да разбера къде да гледам.

„Следователно от IX век насам Граалът се намира във Франция, в съкровищницата на базиликата «Сен Дьони» и може да бъде видян на всички важни празници. Но знанието за същинската му природа е заличено заедно с традицията на първите му притежатели. На пирона, разбира се, е гледано с голяма почит, като на свещено свидетелство за живота на Христос, но официалната църква го е превърнала в обикновен предмет за боготворене. Невероятният потенциал, който той съдържа за цялото човечество, е останал скрит…“

„По същото време обаче легендарната следа, останала от присъствието на Граала навремето в Ориента, се разпростряла в Европа и породила през Средновековието чудните цикли от легенди за рицарите на Кръглата маса. В тях Граалът е описан като предмет с чудотворна сила, притежаващ загадъчна природа. Постепенно се зародила и нова интерпретация на легендата, предавана чрез рицарските поеми. Според нея Граалът е чашата, с която Христос е извършил светото тайнство по време на последната вечеря.“

Никъде ръкописите, цитирани от Леонардо да Винчи, не казваха ясно къде и благодарение на какво един от клоновете на първопосветените, свързан с учениците на Йоан, пуска корени на Запад без връзка със свещеничеството.

„На запад се установили група хора, свързани с приятелство и познанство, но без всякаква йерархическа зависимост помежду им, които знаели Великата тайна. Те били наясно както с естеството и възможностите на Граала, така и с произхода му като един от пироните на разпятието. Обладани от силна любов към човешкия род, те горещо желаели да го открият. Намерението им било да поставят Граала на разположение на всички хора, за да може всеки да реализира божествения потенциал на своята природа. Нарекли себе си Пасьори.“

„Наред с това последните наследници на линията на Йоан успели да установят своя база в средите на официалната църква. Без да успеят да се противопоставят на политическия характер и пирамидалната структура на тази организация, наследени от Римската империя, те поне могли да оставят запалена една неугасваща свещица, едно учение, по-близко до първоначалната дълбока духовност.“

В това разпознах един от елементите на историята, която ми беше разказал кардинал Ди Сан Джовани във Ватикана. Ето и думите на Леонардо, цитирани от Вазари:

„Пасьорите дълго време търсили Граала. Средновековието е епоха, характерна с умножаването до безкрайност на светите мощи — петнадесет трънени венеца, шест ризи на Христос, достатъчно късове от кръста за построяването на цял покрив… И, разбира се, десетки и десетки пирони от разпятието. Пасьорите дори не знаели дали истинският Граал се намира на Запад или все още в Близкия изток.“

„Въпреки че кръстоносните походи били варварски приключения, те допринесли за многобройни културни и търговски връзки и обмен между Запада и Изтока. Пасьорите се възползвали от това. Някои от тях заминали за Светите земи и в течение на десетилетия провеждали проучвания за установяване съдбата на Граала. Доста късно успели да установят със сигурност местоположението му. Но по пътя на обожествяването на цялото човечество се появило ново препятствие. Граалът бил станал собственост на официалната църква, която не била наясно с неговата мощ, но и в никакъв случай не искала да се лиши от него.“

Към края на XV век, пак според ръкописа на Вазари, един от най-влиятелните Пасъори бил Леонардо да Винчи.

„В течение на дълги години в най-дълбока тайна той работил с жар по Великото дело, опитвайки се да развие алтернатива на притежаването на Граала. Изследванията му и тези на неговите приятели били предмет на оживени дискусии в кръговете около Козимо и Лоренцо Медичи, самите те много близки до Пасьорите. Именно за тях Козимо поръчал на Марсиле Фичин превода на «Корпус Херметикум» — ръководство по алхимия, основано на гръко-египетските познания, разпространени в Александрия.“

По-нататък Вазари резюмираше последните години на Леонардо да Винчи и причините за заминаването му за Франция:

„Скоро пред Леонардо и Пасьорите се открила нова перспектива. Кралете на Франция започнали да изпитват силен интерес към Италия и въз основа на неясни родословни претексти си поставили за цел да завладеят основните й градове. Те били очаровани от изкуството, което открили, и високото равнище на цивилизацията, която се развивала в просветените кръгове. В желанието си да придаде същия блясък на своя двор Франсоа I се постарал да привлече Леонардо във Франция. С универсалните си интереси и изключителния си талант за организиране на празненства, дегизировки, временни декори, а същевременно и изумителния си инженерен гений, Да Винчи бил съвършен образец на твореца, който амбициозен монарх като Франсоа I желаел да бъде близо до него, за да издига престижа на неговия двор.“

„През 1515 г. Леонардо заминал за Франция, смятайки, че вероятно ще може да извлече огромна полза от това положение. Полза, предназначена за цялото човечество. Ако успее да сътвори несравнимо произведение на изкуството, да направи велико откритие или да проектира дворец, какъвто никой никога не е виждал, може би ще може да поиска от краля награда, съизмерима с постижението му — пирона от «Сен Дьони», Граала.“

„Леонардо си казал също, че ако този първи план не успее, той ще може да използва забележителния си технически талант за изработване на копие от светия пирон, което незабелязяно да подмени с оригинала.“

„Като се надявал да постигне целта си, Леонардо решил да подари на краля най-хубавата от своите картини, онази, която предпочитал пред всички останали — «Мона Лиза дел Джокондо», Джокондата.“

Невероятният документ на Вазари завършваше до тук. Леонардо беше починал във Франция през 1519 г. в прегръдките на крал Франсоа, очевидно без да успее да получи Граала в полза на Пасьорите.

Много внимателно затворих томчето с марокенова корица, замаян от разкриването на тази вековна епопея. Дълго време останах неподвижен и изпълнен с трепетно вълнение, с очи, втренчени в нищото…

Остатъка от следобеда прекарах в продължителна разходка по кейовете на Сена, преосмисляйки постепенно това, което току-що бях научил. Люсиен Совал не ме беше заблудил с първата си енигма — следата действително водеше към „Сен Дьони“, някъде по меридиана на север от Париж. Не бях успял да разбера знака, който той ми показа, и бях изпаднал в заслепение от енергията защитница на Франция. Що се отнася до „Съкровището, тъй ценно за човечеството“, то очевидно е Граалът, съхраняван векове наред в базиликата „Сен Дьони“.

Париж, 21 август

На сутринта пристигнах пред базиликата „Сен Дьони“. Дългият кораб беше огрян от косите лъчи на слънцето, отразени в многоцветните витражи. В левия източен ъгъл открих параклиса, в който се съхраняват мощите. Там бяха останали само няколко декоративни елемента от погребението на Луи XVIII, изработени в превзет и бутафорен стил. Служител на Историческите паметници ми обясни, че съкровищницата на „Сен Дьони“ е разграбена през бурните дни на революцията. По-нататъшната й съдба не му беше известна. Новината беше лоша, но не се признах за победен. Достолепната матрона, която продаваше пощенски картички и исторически брошури на входа на църквата, беше по-добре информирана. Преди няколко години била пуснала в продажба малък, отдавна изчерпан свитък за прочутото съкровище. Доколкото си спомняла, някои от съхраняваните в църквата ценни предмети все още били запазени. Част от тях се съхранявали в Лувъра, други в Монетния двор. Благодарих на любезната госпожа и се отправих за Париж.

Светият пирон, истинският Граал, не се намираше в Монетния двор. Там видях обаче затрогващо доказателство за присъствието му — Купата на Козроес. Този легендарен предмет от злато и кристал приндлежал на един от последните владетели на сасанидски Иран, а когато персийската войска била победена от настъпващите вълни на армиите на исляма, купата била включена в съкровищницата на халифа. По-късно заедно със свещения пирон тя станала част от подаръците на Харун ал-Рашид за Карл Велики и подобно на Граала, се съхранявала в съкровищницата на „Сен Дьони“.

Окуражен от идеята, че след като крехката златна купа от злато и кристал е превъзмогнала превратностите на съдбата, стоманеният пирон вероятно също е оцелял, преминах пеша неколкостотинте метра, които разделят Монетния двор от Лувъра. Необходимо ми бе доста време, докато получа информация за мястото, където са изложени различните експонати от съкровището на „Сен Дьони“, и да прекося дългите зали, водещи до тях. Минавайки през един коридор, изведнъж пред очите ми се появи „Жоайоз“, легендарният меч на Карл Велики, изложен самостоятелно в бляскава витрина. Като дете баща ми често разпалваше въображението ми, като ми разказваше части от „Песен за Ролан“, а сега, когато внезапно пред очите ми се изправи този митичен меч, и то след всичко изживяно през последните месеци, ме обхвана чувство на изненада и усещане за странно съвпадение.

Разгледах внимателно всички части на съкровището, но от мощехранителницата на светия пирон нямаше и следа.

После се опитах да събера някои сведения в библиотеката на музея. Неуспешно. Обезкуражен и потиснат се прибрах в апартамента.

Надвечер Юго си дойде от Нормандия. Мама беше предупредена и беше решила да организира същинска семейна вечеря, което не ни се беше случвало отдавна.

Храната беше чудесна. Мама беше надминала себе си — гъши дроб и печено с манатарки. Съвместният й живот с татко беше развил неимоверно кулинарните й способности. Без да сме се уговаряли предварително, брат ми и аз решихме да се пошегуваме на тази тема.

— Добре си се потрудила, мамо, чудесно си сготвила, нали, Юго?

— Наистина голяма е разликата с обичайните хамбургери!

— Неблагодарници такива! Днес съм прекарала три часа пред печката.

— Така де, понеже е необичайно, решихме да го отбележим…

— Честваме събитието!

— Като ви гледам, наистина имате вид на недохранени. Виж какви сте бледи и слаботелесни — отвърна тя с усмивка. — Вероятно майка ви не ви е давала достатъчно храна в детските ви години?

Лично аз бях възхитен. От три седмици се изхранвах изключително със сандвичи и макарони. Юго отвори бутилка бургундско и тримата прекарахме много приятна вечер в разговори и закачки. Мама с поруменяло от загар лице току-що се връщаше от почивка. Беше прекарала три седмици в Латинска Америка с Джек. Усърдно бях отклонявал въпросите относно моите проучвания, но любопитството на брат ми надделя. Когато стигнахме до десерта, той не издържа и направо ме подложи на разпит. Отначало отговарях въздържано, защото не бях обсъждал подробно темата с мама и се боях от реакцията й. Но малко по малко се окуражих и реших, че след като съм се заел с издирването на нещо, което може да промени съдбата на цялото човечество, не бива да скривам нищо от майка си и брат си — двете ми най-близки същества. Наистина това, което търсех, беше донякъде тайно, но погледнато от друга страна, то представлява част от общочовешката съкровищница.

Когато стигнах до трансмутацията на Христос и материалната следа, която този процес беше оставил върху светия покров, Юго силно се вдъхнови. Той изведнъж се сети за прочетена научна статия по този въпрос.

— Според автора на проучването въпреки полемиката за възрастта на материята, от която е изработен покровът, създаването на образа е необяснимо от научна гледна точка — обясни Юго. — Покровът не може да е дело на фалшификатор, просто защото не става дума за боядисана тъкан.

— Как е създаден образът на този човек с брада, с удължени черти и затворени очи, които всички ние свързваме с портрета на Христос? — запитах го аз.

— Всъщност образът изглежда създаден в резултат на различни по степен обгаряния на нишките, формиращи основата на тъканта.

— Юго, нищо не разбирам, можеш ли да ми обясниш нещо по този въпрос? — попита мама.

— Образ, създаден по този начин, може да се получи само с много интензивно и много кратко излъчване на топлина — отговори Юго, — нещо като моментен изблик на светлинна енергия.

— Наистина е странно, че говорите за тези явления, тъй като и баща ви се интересуваше от подобни неща навремето, но, честно казано, аз нищо не разбирах от неговите теории. Освен това се числя към хората, здраво стъпили на земята, и ми е трудно да си представя този процес на светлинна трансмутация.

Щях да отворя уста, за да й отговоря, но Юго ме изпревари:

— Знаеш ли, мамо, когато разглеждаш най-напредничавите научни изследвания, попадаш на обяснения, които силно се различават от общоприетите теории. Последните всъщност не са нищо друго освен вярвания, както всички останали.

Юго за миг се вгледа в чашата си, наполовина пълна с червена течност, усмихна се и отпи глътка бургундско. Най-сетне, понеже нито аз, нито мама бяхме готови да продължим разговора, той отново взе думата:

— Спомняш си, разбира се, че Алберт Айнщайн установи, че материята може да се превръща в чиста енергия. До този момент с тази идея сме си служили за създаване на атомни бомби или производство на електричество, но след като чух това, което ни разказа Сет, не изключвам подобно преобразуване да открие и други перспективи. Знаеш вероятно, че съществува друг клон на физиката, наричан квантова механика, в който явленията изразяват качества и отношения, които варират в зависимост от научния наблюдател. Когато стигнем до това ниво, чистата обективност вече не съществува. Дейвид Бом, един от най-известните учени по квантова механика, обяснява, че материалният свят, който възприемаме със сетивата си или с помощта на инструменти, увеличаващи възможностите на нашите сетива, е само един от аспектите на реалността, който той нарича разгънат или разопакован свят. Матрицата, която го поражда, т.е. сгънатият или опакован свят, нормално не е достъпна за сетивата или за прякото научно наблюдение.

— Юго, за мен това е абсолютно неразбираемо.

— Не се плаши от думите, мамо. Това означава, че всяка частица от Вселената — всъщност всеки атом — съдържа сгъната в себе си цялата съвкупност. И че съседният атом до него също съдържа в сгънато състояние цялата Вселена, включително, което е още по-интересно, и първия, за който стана дума. Или ако предпочиташ — всичко е сгънато във всичко и обратно. Един от професорите по физика ни каза, че подобно обяснение се намира в една стара будистка сутра. Ако не се лъжа, става дума за тъй наречената „Аватамсака“.

Мама стоеше безмълвна, отчасти защото чувстваше, че не разполага с достатъчно аргументи, за да се противопостави на Юго. Накрая понечи да зададе въпрос:

— С какво казаното от теб потвърждава обясненията на Сет?

— Ами след като Вселената се намира в сгънато състояние във всяка клетка от моето тяло, всички информации на Вселената са вече в мен!

— До тук виждам логика.

— Теоретическото последствие е изумително, но само на пръв поглед: ако намеря начин да декодирам тази безкрайна маса от информация, която е вече заключена в мен, ще се превърна във всезнаещ. А това качество, напомням ти, е запазено за Бога.

— И все пак това изглежда невероятно.

— Кой би отхвърлил, че е възможно, ако променим по някакъв начин функционирането на нашето мислене, да получим резултата, за който говори Сет?

— Наистина, мамо — намесих се аз. — Възможностите на човешката мисъл, както казват, са неизчерпаеми. Кой би се заел днес да очертае техните граници?

— Да си спомним за формулата E = mc² на Алберт Айнщайн. Знае се, че материята е безусловно трансформируема в енергия и че де факто енергията е светлина. Защо тогава да не приемем, както твърдят новите приятели на Сет, че е възможно да преобразуваме собственото си тяло в светлинна енергия, като ползваме вътрешен метод, различен от използвания за получаване на атомна енергия, но също толкова мощен?

— Юго, ти преди малко говореше за будизъм. Струва ми се, че четох навремето нещо по този въпрос — каза мама след миг мълчание. — Мисля, че беше в книга, която ми даде една приятелка — Сара. Сигурно си спомняш за нея?

— Да, твойта приятелка по йога.

— Почакайте — каза тя, ставайки от масата, — мисля, че още я пазя някъде тук.

Мама отстъпи за малко, докато Юго отвори още една бутилка бургундско и напълни чашите. Тя дълго разглеждаше рафтовете на библиотеката и се върна в хола, като държеше в ръце едно томче, озаглавено „Тара, божественото в женски род“ от Бокар Римпоче.

— Божественото в женски род — сигурна ли си, че това не е книга за Мария Магдалина? — попита Юго на шега.

— Не съм я чела изцяло, но Сара тъй настоятелно ми я предлагаше, та все пак я прелистих оттук-оттам. Така попаднах на откъса, за който стана дума. Нека да видим… Дайте ми време да намеря страницата… А, ето, заглавието е „Сахибът с тяло на небесна дъга“. Авторът — съвременен тибетец, разказва как неговият учител на име Куну Лама бил свидетел на превръщането на човек в светлина в източната част на Тибет. Най-странното във връзка с историята, която ни разказа Сет, е, че става дума за човек от западна страна: „Към средата на 40-те години Куну Лама се намирал в Кам, където се отдавал на отшелничество. Живеел в къща на два етажа — той заемал първия, а вторият бил зает от човек, дошъл от запад, който — голяма рядкост по онова време — практикувал будизма… Хората в околността имали навик да наричат чужденеца «сахиб», уважително название, ползвано от индийците спрямо западняците. Кой е бил този сахиб? Откъде е идвал? Не зная дали Куну Лама го е уточнил. Може би е избягал от Индия по време на Втората световна война, може да е бил мисионер — имаше тогава няколко в Кам, — възприел тибетския будизъм… Така или иначе, случило се, че няколко дни подред никой не срещнал сахиб. Накрая някой казал, че като гледа от своя прозорец, в стаята на сахиба се вижда небесна дъга. Заинтригувани, Куну Лама и няколко други се качили на етажа, отворили вратата и действително на мястото на сахиб видели само небесни дъги! Те преровили дрехите му, от които като дъжд се посипали снопове малки небесни дъги! От сахиб останали само ноктите и косите. Това се нарича получаване на «тяло небесна дъга», необикновен резултат от практиката, който се свежда в момента на смъртта до разлагането на тялото на светлина с цветовете на дъгата.“

— Каква невероятна история — извика Юго, подсвирквайки от удивление. — Във всеки случай, тя потвърждава странните разкрития на твоя кардинал!

— Не зная доколко трябва да се вярва на тези тибетски истории — заключи мама, — но все пак повече съм склонна да се доверя на явления от този характер, които се случват по наше време, а не през Средновековието.

Париж, 22 август

Събудих се малко късно с леко главоболие поради прекаляването с бургундското. След обилна закуска се отправих към библиотеката „Сент Женвиев“. Направих справка в каталозите и поисках да ми дадат всички издания, засягащи пряко или косвено съкровищницата на „Сен Дьони“. Проучих ги обстойно в голямата читалня и най-сетне успях да възстановя продължението на историята на Граала.

През 1793 г. Конвентът решил да бъдат претопени всички златни предмети, намиращи се в „Сен Дьони“, а получените средства да бъдат използвани за финансиране на войните срещу коалиционните сили, противници на Френската революция. Няколко образци били запазени по решение на комитет, натоварен да оцени художествената или историческата им стойност. Мощехранителницата на светия пирон била част от предметите, изпратени за претопяване, с цел оползотворяване на ценния метал. Но един от комисарите на име Льолиевр успял да издейства светият пирон да му бъде поверен лично, под предлог че той е интересна находка от гледна точка на историята на металургията. Същинските му мотиви не са известни. Дали е бил част от Пасьорите? Съмнявам се, защото в такъв случай те биха придобили Граала преди повече от два века и биха го вкарали в употреба. По обратни на тези причини не би могъл и да е член на Ордена на първенството. През април 1824 г., предчувствайки вероятно близкия си край, Льолиевр подарил светия пирон на парижкия архиепископ. Последният го затворил в мощехранителница от кристал и позлатено сребро във форма на стилизиран пирон и незабавно го депозирал в трезора на катедралата „Нотър Дам“. Това е последното упоменаване на местоположението на Граала, което успях да открия. Възможно ли е нещата да са толкова прости? Граалът да е скрит от самия факт, че се намира във витрина пред погледа на всички, на двеста метра по въздушен път от семейния апартамент? Незабавно се отправих към „Нотър Дам“, но пристигнах в момента на затварянето, а дежурният, въпреки настояването ми, отказа да ме пусне да вляза.

Париж, 23 август

9 часа. Бях първият, влязъл този ден в помещението на катедралата, където се съхранява съкровището. В основната зала се пазят мощехранителниците на трънения венец и на голям къс от истинския кръст, купен навремето от свети Луи в Константинопол от Балдуин. Интересуващите ме предмети не бяха там. Погледът ми бе привлечен от подходящо осветена витрина, намираща се в дъното на залата. В нея беше изложен прекрасен кръст от резбован бронз в стил Луи XV, в който е инкрустиран фрагмент от кръста господен. На пиедестала му беше фиксиран предмет от кристал и позлатено сребро във формата на пирон. За миг останах вцепенен, фиксирайки внимателно предмета. През отблясъците на кристалната тръба се очертаваха контурите на продълговат къс стомана. Бях стигнал до целта.

Но след миг в главата ми се завъртяха противоречиви мисли. Сблъсквах се със същата трудност като Леонардо да Винчи пет века по-рано. Знаех къде се намира Граалът, знаех за какво може да служи, смятах дори да открия метода, по който може да се задейства скритият му потенциал. Но този митичен предмет, тъй близък, че можех да го докосна с ръка, се криеше зад блиндирано стъкло и под закрилата на официалната църква.

За момент си представих как с Юго влизаме през нощта в сградата на „Нотър Дам“, за да повторим успеха от „Сен Дьони“. Но ако ни хванат, съществува голям риск да си навлечем неописуеми неприятности. За да се опитам да изпъдя тези мисли от главата си, принудих се да разгледам и останалата част от съкровището. Като се върнах до входа, открих, че управата е публикувала обяснителна брошура за трезора. Купих книжката и се върнах в залата, където беше изложен Граалът. Като разлиствах страниците, попаднах на обясненията за бронзовия кръст и пирона. Според текста пиронът в мощехранителницата произхожда от „Сен Жермен де Пре“, а не от „Сен Дьони“. Убедеността ми отстъпи пред съмнението. Дали брошурата не беше зле документирана? Нормално е пиронът да произхожда от „Сен Дьони“, където е съхраняван близо девет века. Заинтригуван, хвърлих последен поглед към пирона и напуснах катедралата.

Бързо прекосих Сена и изкачвайки се по склона на хълма Сент Женвиев, стигнах малко задъхан в едноименната библиотека. Прекарах там няколко часа, опитвайки се да възстановя съдбата на светия пирон. Накрая научих, че управата на парижката катедрала била получила два пирона — автентичния Граал през 1824 г. и пирона от „Сен Жермен де Пре“ четири години по-късно. През 1865 г. Роо дьо Фльори, специалист по история на католицизма, се заел да направи инвентаризация на Христовите мощи, пазени във френските църкви, и поискал да види пироните. Открит бил само един, а според описанията от преди революцията това бил пиронът от абатството „Сен Жермен де Пре“.

Но как е могло това изчезване да не бъде доведено до знанието на членовете на управата или на архиепископа? Защо е трябвало да се чака намесата на този историк, за да излезе то наяве? Зарових се в историята на „Нотър Дам“ през XIX век и накрая се добрах до сведения, които показваха как Граалът е могъл да изчезне. По време на вълненията през 1830 г., които довели до падането на Шарл X, архиепископията на Париж, една сграда в романски стил, намираща се между катедралата и Сена, е била прицелна точка на антилегитимистки20 бунт. Тълпата успяла да проникне вътре и изцяло разгромила мебелировката и украсата. Членовете на управата успели да се спасят, като отнесли каквото могли и вероятно при тази бъркотия пиронът от „Сен Жермен“ е бил спасен, а истинският Граал изчезнал. Невероятните приключения, които преживявах от четири месеца насам, стигаха до задънена улица.

Любопитството и забавлението, които мотивираха първите ми стъпки, отстъпиха пред чувството на доверие. Постепенно у мен се зароди дълбок и искрен стремеж, желанието да се превърна може би в един скромен двигател по дългия напредък на човечеството към щастие. Повече от чувството за личен неуспех при издирването на Граала изпитвах дълбока тъга от невъзможността да осъществя тази мечта. През 1830 г. случайността или алчността са били причина за изчезването на Граала, може би в някой парижки канал или в джоба на някой крадец, привлечен от блясъка на неговата мощехранителница. Отчаян се прибрах вкъщи, където набързо изгълтах приготвената за мен вечеря, като отказах да отговарям на въпросите на майка ми.

Париж, 1 септември

Станах много късно, за да се възползвам от последните дни ваканция преди завръщането ми във Флоренция. Майка ми беше оставила получената поща върху кухненската маса заедно с няколко пресни кроасана и чаша портокалов сок. Докато закусвах, разгледах писмата и разпознах върху един от пликовете характерния полегат почерк на Люсиен Совал. В него се съдържаше кратка бележка:

Париж, 3 септември

Сена, огряна от слънцето, приличаше на лента бляскава светлина. Стърчащите по двата бряга тополи я обграждаха като ножница, извезана с изумруди и златни нишки. Мостът „Пон де з-Ар“ прекрачваше над тази неподвижна и искряща панорама като преход между два свята — единият рационален и скован, другият от сферата на въображението на самотните мечтатели. В края на този ден, наситен със светлина, на границата между двата свята, очаквах идването на алхимика, най-чудновития човек, когото някога съм срещал.

Седнал на една пейка, размишлявах за невероятното приключение, което ме беше завело от Париж до Флоренция, минавайки през Рим, приключение в сърцето на тайните митове на човечеството. Люсиен Совал безшумно седна до мен; присъствие доброжелателно, внимателно, изпълнено с огромно спокойствие. Дълго останахме така, седнали един до друг в светлината, запазили мълчание като двама приятели, които се разбират без думи. Люсиен, облечен в риза с къси ръкави, със загоряло от слънцето лице, като че подхранваше скромната си физика с неописуем вътрешен плам. Той кръстоса глезени пред себе си и обърна към мен необикновения си поглед.

— Как сте, Сет? Имате вид на човек, който се връща от дълъг път…

— Добре съм, благодаря — отвърнах, поклащайки глава. — Но наистина имам усещането, че живея в друг свят от себеподобните си, че не съм в крак със заобикалящия ни свят, и се боя, че никога няма да мога да се върна в нормалното си състояние.

— Дори да е възможно, наистина ли бихте го желали? Не се тревожете — каза Люсиен със сподавен глас. — Всичко това е временно усещане, като че ли сте облекли малко по-широк костюм, дреха, която се нуждае от поправка, но съвсем скоро ще се почувствате по-комфортно, може би по-щастлив от всякога.

— Но се провалих при издирването на Граала… Пасьорите разчитаха на мен.

— Не се безпокойте за това. Ние знаем, че Граалът е изчезнал преди повече от век и половина. Но нито вие, нито който и да било в момента не може да стори нищо, за да го открие. Поне сме сигурни, че Орденът на първенството не го владее; това засега е най-важното. В случай, че Граалът попадне под властта на Ордена, това би било катастрофално за всички нас.

— Независимо от това, откакто съм наясно с цялата история на светия пирон, не мога да се отърва от чувството на непълнота, като че ли цялото това търсене не е довело до нищо.

— Не се оставяйте в плен на разочарованието, вашата цена е далеч по-висока. А отсега нататък не можете да търсите извинение в незнанието. Не губете никога увереността в перспективата на същинската ви природа.

След това Люсиен пое дълбоко дъх и посочи пространството пред нас с широк и изразителен жест:

— Вие сте като това небе — дълбоко, спокойно, безстрастно, чиста и светла простота, подобна на нектар.

Силата на неговите думи ме изпълни с тихо блаженство, незасенчено от основания, задръжки и стремления.

— Никога не ще успея да ви се отблагодаря достатъчно за вашата помощ. Без вас и без кардинала нямаше да мога да разбера вълшебната реалност на Граала.

— Забравяте Сюзън Кънингам…

— И тя ли е част от Пасьорите? Всъщност трябваше сам да се досетя. Та нали тя предизвика първите ми съмнения относно „Шифърът на Леонардо“. Колко труд си даде, за да ми помогне да разбера картината на Сасета! Тя просто искаше да ми покаже Великата тайна. Но има и един въпрос, който неколкократно си задавам през последните месеци: защо ми се доверихте? Защо Сюзън изрази пред мен своите съмнения? По каква причина вие и кардиналът поехте риска да ми разкриете толкова открито манипулацията, организирана от Сивата конгрегация, и да споделите с мен за съществуването на Великата тайна?

— Да кажем, че поехме пресметнат риск. Освен това вашето име беше за нас показателно…

— Показателно за какво? За какво говорите?

— Вашето име е свързано с динамиката на Великото дело.

— Искате да кажете, че моето име съдържа определено значение, както твърдеше Сюзън?

— Нали знаете, че корените на западната алхимия се намират в Египет. Именно от египетската цивилизация произлизат митовете за Изида и Озирис. Сет е египетски бог, близък брат на Озирис, но го убил от ревност. Обаче Изида, съпруга и сестра на Озирис, успяла да го върне към живота. Понеже не искал да се признае за победен, Сет успял повторно да убие Озирис и разкъсал трупа му на четиринадесет парчета, които разпръснал из цял Египет. След многобройни перипетии Изида успяла да събере всички части на съпруга си и Озирис, преобразен, станал най-популярният бог от египетския пантеон.

— Но тази история е ужасна, Люсиен — възкликнах аз.

— На пръв поглед Сет, изглежда, играе много отрицателна роля, съгласен съм. Впоследствие обаче в тайните си трудове алхимиците възприемат този мит и го превръщат в символ на алхимичния процес. Бог Сет действително представлява разрушителна сила, но това е разрушаване на предишната идентичност, за да може да се появи човекът, преобразен от Великото дело. Тази разрушителна сила е също един вид възродителна сила. И може дори да се каже, че донякъде олицетворява самата динамика на процеса на трансмутация.

Люсиен Совал млъкна за миг и ме обгърна с дълбокия си поглед, преди да продължи:

— Този, който ви е дал това име, е знаел за тази алегория…

Повторих наум името си, съзнавайки за пръв път странното му значение: „Сет…“

— Сюзън първа заподозря вашата семейна връзка с търсенето на Граала — бавно поде Люсиен. — Малко по-късно, когато се опитахте да влезете във връзка с мен, незабавно познах, че сте син на Андре Тевно, който беше Пасьор.

— Познавали сте баща ми? — попитах, чувствайки как сълзи напират в очите ми.

— Баща ви беше много скъп приятел. Имахме навик да се срещаме, за да се отдаваме заедно на научни занимания. Той беше дълбоко човечен по природа. Внезапната му смърт беше за мен ужасна загуба. Когато почина, бях силно покрусен и си представям какво сте изпитали и вие.

— Какво разкритие… Баща ми — Пасьор… Защо никога не ни е споменавал за това? Никога нищо не сме подозирали.

— Пасьорите нямат навик да пропагандират своята доктрина, включително сред членовете на семейството си. Пасьорите само предават щафетата на онези, които проявяват желание и са достойни. Това не е послание, а среща… Той имаше намерение да ви говори за Великата тайна по-късно, когато пораснете двамата с Юго. Андре умря преждевременно, без да успее да ви предаде забележителното си знание. Но молбите му не останаха напразни; вашето поведение през последните месеци го доказва много добре. Днес той несъмнено щеше много да се гордее с вас.

Бях силно развълнуван от тези разтърсващи разкрития за баща ми и връзките му с Пасьорите. И как да не бъда? Докато отправях погледа си по посока на Сена, която течеше под нас, си спомнях времето, прекарано в задушевната компания на любимия ни баща. Посещенията в най-големите музеи на Европа и Съединените щати — „Никога повече от четиридесет минути, казваше той с усмивка. След този срок удоволствието се превръща в задължение!“ — многобройните разходки по парижките улици, дългите часове четене, през които с плътния си глас ме запознаваше с живота на светците, на средновековните рицари и на творците от Ренесанса… Като възбуждаше любознателността ми, той ме е готвел за бъдещите изпитания на Пасьорите.

Станах и се доближих до парапета на моста. Мисля, че имах замислен вид, бях малко объркан. Люсиен също се подпря с лакти на бордюра, с лице към Сена. Шлеп, натоварен с пясък, мина под моста, като потреперваше, и продължи пътя си към морето. Имах и други въпроси към Люсиен, а не знаех кога ще мога пак да го видя.

— Можете ли да ми обясните защо Граалът не е трансформирал хората, които са го пазили в „Сен Дьони“ през вековете?

— Вижте, Сет, не е достатъчно да притежаваш Граала и да го докоснеш, за да задействаш вълшебния му потенциал. Естествено, ако човек, надарен с интуиция, го държи в ръцете си, той вероятно ще почувства, че става дума за много особен предмет. Но за предизвикване на трансмутацията е необходимо да се приложат допълнително някои специфични алхимични процеси.

— Въпросът губи смисъл, след като Граалът е изчезнал.

— Днес не разполагаме с материалния Граал и заедно с него губим тази възможност за спасение — трансмутацията, основана на материална субстанция. Но другият процес все още съществува — този на осъществяването или на тъй наречения благороден способ, тъй като той е по-съществен. Загубата на метода, опос-редстван от Граала, може да изглежда непоправима, но, от друга страна, методът на осъществяването не е чак толкова труден. Човешкото същество е по природа обожествимо и ще бъде винаги обожествимо по очевиден начин, тъй като потенциалът винаги може да се актуализира. Имайте предвид, че избраният метод е в края на краищата вторичен спрямо осъществяването. От друга страна, загубата на Граала трябва да се разглежда и в положителен аспект. Орденът на първенството загуби възможността да сложи ръка върху предмет, който можеше да му позволи да си осигури пълна власт. Но Сивата конгрегация е все още активна. Тя е в основата на сегашните манипулации. Ако Великата тайна се разпространи, край на религията като власт… Кой знае, може би край на всякаква власт! По-добре да се подхвърли на тълпата историята с детето на Исус и Мария Магдалина, отколкото да се позволи изтичането на информация за божествената природа на човека. Такова нещо би било пагубно за йерархията!

— Люсиен, можете ли да ми обясните как функционира методът на осъществяването, кои са признаците на обожествяване на индивида?

— Процесът на обожествяване се проявява на няколко последователни етапа: отначало постепенно отстраняване на егоизма, развитие на всеобщо благоразположение, а после, все по-често, поява на изблици на мъдрост и универсално познание…

— Невероятно наистина!

— И особено, най-важният знак във вътрешен аспект, бих казал, е възникването на дълбоко щастие. Това чувство на задоволство постепенно обхваща всеки миг от живота.

— А запазва ли се това чудесно състояние през нощта, когато човек сънува?

— Нощите преминават в нещо като осветено, бяло и просторно съзнание; всъщност всички тези явления са неописуеми, защото се развиват на по-високо ниво от обикновеното функциониране на мисълта.

Люсиен се загледа още по-проницателно в небето, като че искаше да проникне в него, след което отново изе думата:

— Пълната трансмутация без материален посредник отдавна е загубена на Запад. В тази част от света са се запазили само алхимията — път, основан на субстанцията — и чисто духовни способи с голяма вътрешна стойност, но които не позволяват трансмутация на цялото тяло и същество. Основната функция на мистичния Граал е да се освободи духът от материята, като по този начин самата материя се освобождава чрез духа. Процесът на трансмутация е двоен, както е двойно нашето същество — състои се от дух в тяло.

— Не е ли запазена двойната трансмутация при някои тибетски мистици? Майка ми ми показа интересна книга по този въпрос.

— Познавате книгата на Бокар Ринпоче? — учуди се Люсиен.

— Да, прочетох в нея някои потресаващи откъси, в които става дума за превръщането в светлина или по-скоро в цветовете на дъгата на човек от Запада в Източен Тибет през 40-те години.

— Това не е всичко. Според други източници, изглежда, че героят на тази история е йезуит, може би германец. Той може би е първият западняк след Исус, постигнал такъв процес до самия край. Всъщност неговата история не е добре позната. Може би става дума за свещеник мисионер, очарован от духовния път, който е дошъл да овладее.

— Каква е причината тези методи да са още достъпни в този край на света?

— Защото методът на двойната трансмутация — духовна и телесна — се е зародил именно в този район, по-точно в близост до Памир. След това се е разроил на запад по пътя на коприната, а също и на изток. Разправят, че Исус е възприел някои от своите практики от тази част на света. Дори за нас наистина това остава спорен въпрос. Но във всеки случай Исус е осъществил напълно този тип трансмутация, както показват епизодите на преображението и особено на възкресението. Макар че не е успял изцяло да предаде този метод на своите ученици, успокояващо е, че все още в Памир съществуват оригинални източници, от които може да се черпи.

— Остава ли възможно и днес да поемем по пътя на двойното осъществяване?

— Разбира се, най-благородният и най-фундаментален метод не се нуждае от материална субстанция; той остава на разположение на всички. Всичко зависи всъщност от гледната точка — това важи както за начина, по който разглеждаме картините на Микеланджело или Леонардо, така и за подхода ни към околния свят въобще. Именно защото сме забравили божествения си произход, като сме приели плода на двойствеността, нашият поглед към света се е втвърдил. От тази гледна точка църквата основателно се позовава на „първородния грях“. Не за това, че трябва да се изкупва някакво прегрешение на далечни предшественици, а за това, че нашата привидна ограниченост произлиза от липсата на подходящ „поглед“ нърху света. Докато стоим затворени в този подход, тялото и светът ще ни изглеждат като застинали и те действително ще бъдат такива. Но ако вътрешно успеем да променим погледа си към нещата, светът ще ни се представи в естествения си свободен и бляскав вид. Виждате ли, Сет, в момента, когато нашето физическо и духовно същество е претърпяло трансмутация и сме успели да прекрачим материалните граници на нашето тяло, ние преставаме да сме сковани от пространствени и времеви задръжки. Ние се намираме едновременно навсякъде, притежаваме цялото знание, цялата мъдрост и цялата любов. Не съответства ли това на определението за божественост?

— Право да ви кажа, част от моето съзнание все още изпитва трудност да повярва в божествената природа на човечеството. Та нали нито едно от шестте милиарда човешки същества на планетата не е постигнало това? Достатъчно е да се запознаем с последните новини — навсякъде хората извършват чудовищни престъпления, често дори в името на Бога.

— Именно това доказва, че не са на прав път. Потенциалът им е засенчен, но това не значи, че не съществува.

— Докога хората ще останат в това състояние?

— Докато поемат пътя към възстановяване на първичното си божествено състояние. Защото, въпреки че тази природа е наше общо благо, малко са хората, които желаят да се възпозват от него. Гледали ли сте филма „2001: космическа одисея“ от Стенли Кубрик? Краят на този изключителен филм е опит за претворяване в образи на тази реалност. Именно затова, вероятно, това остана абсолютно неразбрано от публиката.

— Организаторите на конспирацията „Да Винчи“ постигнаха успех. Отсега нататък никой няма да иска да чуе за мистичния Граал.

— Дан Браун е сложил на преден план божествения женски аспект, за да скрие по-добре тайната за божествения характер на човека.

— Не зная дали трябва да съжаляваме или да се радваме.

— Радвайте се! Възможността съществува, това е най-важното. Пътят към божествеността, макар на практика да е неясен, скрит, понякога дори затворен, остава универсален в своята същност. Той се проявява навсякъде, на всички ширини, във всички култури… Вижте суфизма, будизма, исихазма… Жаждата за власт на Ордена на първенството и конспирациите на Сивата конгрегация никога няма да угасят тази прекрасна надежда. Макар да е невъзможно материалният Граал, свещеният пирон, да бъде открит, не си ли заслужава, както вие прекрасно го сторихте, да се направят усилия в посока на неговото търсене? Това търсене ви позволява да измерите своите възможности, да започнете да се очиствате от налепите, които прикриват същинската ви природа. В сегашния момент пътят на спасението, трансмутацията с помощта на Граала, е невъзможен. Но не е ли по-благородно и по-значимо за самия вас, както и за всички същества, мъже и жени, да се посветят на пътя на осъществяването за постигане на щастие?

Спомних си за баща ми, за заразителното му щастие и мъдрите му думи; той никога не се отвръщаше от житейските грижи. „Грижите са част от живота, казваше той понякога, също толкова, колкото моментите на удоволствие. Те всъщност не се различават по вкус.“ Търсенето на истината ми бе помогнало да осъзная доколко съм се затворил в собствената си черупка. Търсил бях пътя на личното осъществяване посредством ерудицията и културата, а днес виждах до каква степен това познание ме е отделило от другите. От нищо не е трябвало да бягам…

— Мисля, че сте прав — промълвих най-накрая.

— Предполагам, че ще продължите по този път, както заради самия себе си, така и за да заемете мястото ма баща си, чиято смърт остави празнота сред Пасьорите, както и във вашия живот.

— Нищо не би ме радвало повече; не си представям, че мога да живея по друг начин.

Над града се спускаше здрач. Люсиен и аз все още стояхме облегнати на перилата на „Пон де з-Ар“, наблюдавайки как черните води на Сена текат към морето. Под краката ни с бумтене премина туристическо корабче, осветено като космически кораб. Отблясъците му преминаха по фасадата на Лувъра, която сякаш изплува от мрака, преди отново да потъне в спокойната забрава на нощта.