Конспирация Пекин

57.

Градът мишена

Амон ал Фалид търпеливо чакаше сред тълпата, изсипала се от самолета и устремена да заеме позиции зад дебелата жълта черта, която обозначаваше бариерата пред пристигналите на главното международно летище на града мишена. Ал Фалид внимаваше лицето му да остава безизразно, докато попиваше всяка подробност. В продължение на няколко минути един след друг се бяха приземили не по-малко от шест боинга 747, веднага след като в шест сутринта ограничението за кацане и излитане на самолети беше изтекло. Но по някаква причина, известна единствено на властите, само половината от гишетата на митническия и паспортния контрол работеха. Опашките се виеха нагоре по наклонения под чак до района с безмитните магазини, където една митничарка с наднормено тегло грубо насочваше хората към различните гишета, сякаш пасеше стадо добитък.

— Които не са поданици, да се наредят ей там! — излая тя на групичка мюсюлманки.

Хора с вид на араби. И в тази страна беше същото, помисли си Ал Фалид, докато опипваше египетския паспорт, с който напусна Исламабад.

— Каква е целта на посещението ви? — настоя да научи младата жена зад гишето.

Ал Фалид се отказа да й напомни, че съвсем ясно го е отбелязал в квадратчето „Цел на посещението“.

— Аз съм учен в едногодишен отпуск — усмихна се той вежливо. — Моята специалност е архитектурата в този регион и в Южна Азия.

Митничарката погледна за последен път екрана пред себе си, подпечата паспорта му и му го върна.

— Приятен престой — пожела му тя отривисто, с напълно безизразно лице.

Ал Фалид се усмихна леко. Очевидно кръстосаните проверки не бяха успели да свържат американския му паспорт с египетския.

След като мина през последната проверка на багажа, влезе в залата за пристигащите, където го чакаше Джамал Рабани. Рабани бе нисък, мускулест, кръглолик, с къса черна коса и тъмни бдителни очи. Беше на по-малко от тридесет години; много умен и възприемчив и се оказа един от най-важните новобранци, които бе успял да вербува. Двамата се бяха запознали преди повече от пет години при едно от посещенията на Ал Фалид за набиране на членове. Когато се запознаха, младият Рабани, подиграван и тормозен в една от гимназиите по крайбрежието, която не се славеше с толерантност към различните, бе потънал в дълбока депресия. Предаността му към ислямската вяра и настояването му да извършва обедната молитва салат-ал-зухр и следобедната салат-ал-аср — две от петте всекидневни молитви — бяха причина за неговото рухване. Училищните грубияни само това и чакаха, а бяха и окуражени от отказа на учителите да му позволяват да излиза от час, за да се моли.

Ал Фалид знаеше, че мнозина в тази страна гледат на мюсюлманите като на заплаха за нейната ценностна система и че смятат ученици като Джамал за чужденци, макар и да са родени и отгледани тук. Също така бе наясно, че присъствието на мюсюлмани в страната често е повод за разгорещени спорове, особено в различни токшоута, в които водещите в по-голямата си част споделяха предразсъдъците на мнозинството от обществото. Тази нетърпимост улесни много работата на Ал Фалид по набиране на желаещи да се включат в джихада. Днес изключително интелигентният Рабани беше дясната му ръка. Ал Фалид му повери не само отговорността за клетката от навеса за лодки, но и отговорността по координирането на останалите групи, участващи в първото предупредително нападение.

— Амон, складът е наблизо. По пътя за града — поясни Джамал с усмивка, докато пъхаше билетчето за паркиране в машината. Когато бариерата се вдигна, той подкара незабележимото „Мицубиши“, купено втора ръка, и излезе от паркинга.

Тъй като беше неделя, движението не беше много натоварено. От летището ясно се виждаше градът, който не беше далече, с неговите високи административни сгради. Ал Фалид изду устни в тихо очакване. Днес хората можеха да се разхождат из парковете и да се забавляват и пекат по плажовете, помисли си той, но много скоро, ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, този град ще бъде хвърлен в пълен хаос.

Кимна със задоволство, когато Джамал спря пред склад в по-бедната част на града и излезе да отвори ръждясалите врати, на които се мъдреше табелка, закрепена с тел. На нея пишеше: „Камиони Атчисън“. Старият склад в западналата част на индустриалната зона близо до летището беше идеален. Вторичните цели бяха само на няколко минути път от него.

— Някакъв интерес от страна на властите? — попита Ал Фалид.

Джамал се усмихна.

— Като изключим планината документи, които се изискват, когато въртиш малък бизнес в тази страна, никого не го е грижа. Предупредих всички наши хора, че не бива с нищо да привличат вниманието. Един или двама искрени критици вече се набиха в очите на властите, затова им заповядах да не посещават тези джамии.

— Наблюдават ли ги?

— Да, както и една книжарница, която принуди правителството да преразгледа законите за забрана на литература. Затова забраних и ходенето в книжарницата.

— А камионите?

— Амон, изпълних точно всичките ти нареждания. Купих четиринадесет камиона втора употреба от четирима различни търговци. Петтонни „Исузу“ и „Хино“. Всички са в добро състояние. Седем от тях бяха преустроени, така че да могат да натоварят по 2,5 тона експлозиви. Подовете на каросериите бяха заменени със закалена стомана с конусообразна форма. Останалите седем ще се използват за нормална работа. Вече осъществихме няколко превоза до целите — похвали се Джамал. — В часа, когато искаш да взривим камионите, движението още е натоварено, но вече няма задръствания.

— Как поддържате връзка? — попита Ал Фалид, докато младежът отключваше малката метална врата, изрязана в основната ролетна врата на склада.

— С есемеси по мобилните телефони. При спешен случай съм разрешил да използват телефоните си открито, но тогава вече ще е късно за властите да реагират — обясни Джамал със слаба усмивка.

Той завъртя главния ключ за осветлението и големите индустриални лампи над тях забучаха, докато се загряваха. В предната част на склада стояха седем големи камиона, а зад тях бяха строени още толкова. Голямата работилница отзад беше със закрити прозорци.

— Миналата седмица завършихме с преустройството на последния от седемте камиона — каза Джамал, докато отваряше каросерията на най-близкия до работилницата. — Ето го, готов за зареждане. Очаквам тази нощ последната доставка тор от нашия торен завод на юг. Но няма да е обикновен селскостопански тор — започна да обяснява той. — За да осигурим достатъчно кислород за дизела, имаме нужда от амониева селитра, каквато употребяват в мините. Деветдесет и четири процента амониева селитра и шест процента дизел. Увеличих малко количеството на дизела, за да направя сместа по-резултатна.

— Имаше ли проблеми с доставката на горивото?

Джамал поклати глава.

— Ние го използваме за камионите — отговори, докато отключваше голямата работилница.

В дъното й се виждаше друго помещение със закрити стъкла и заключено.

— Тук смесваме съставките — посочи Джамал трите 200-литрови варела, разположени под стойки, на които бяха закрепени три индустриални бъркалки за боя.

— Какво е това? — заинтересува се Ал Фалид и махна с ръка към тънък алуминиев цилиндър, изправен на пода на работилницата.

— Това е нашето решение на проблема как да поставим експлозиви на дъното на пристанището — засмя се Джамал. — Вчера свършихме с пълненето, но ще ти обясня по-подробно, когато идем при навеса за лодки.

— А боята? — попита Амон, гледайки седемте големи бидона с жълти петна по тях.

— Малко от нея е разбъркана във всяка доза експлозив от амониева селитра и дизел — каза младежът. — Така можем да определим кога торът и дизелът са добре смесени.

— Джамал, сигурен ли си, че това ще избухне? — усмихна се Ал Фалид.

— Тимъти Маквей е използвал подобна смес, за да разруши федералната сграда „Алфред П. Мъра“ в Оклахома Сити през 1995 година. Проучих неговите методи и се оказаха много резултатни. Предизвиканият от него взрив уби сто шестдесет и осем души, рани осемстотин и повреди триста двадесет и четири сгради в радиус от шестнадесет преки. Използва се непрекъснато в минното дело — добави той уверено. — Обикновено го смесват на място. По същество амониевата селитра реагира с въглеводород с дълга верига. Мога да ти обясня химическата реакция на бялата дъска, ако желаеш.

Ал Фалид поклати глава.

— Щом си сигурен, аз ти вярвам, Джамал — отговори той с усмивка.

— Молим се тук, в работилницата. Така сме скрити от външния свят — продължи Джамал, погледна часовника си и подаде на Ал Фалид едно красиво тъкано молитвено килимче. После разгъна своето на пода с лице към знака, издълбан върху гофрираната ламарина над стойките, където се смесваха експлозивите.

— След молитвата искам да използвам твоя компютър. Когато се върна от юг, ми се ще да видя навеса за лодки и плановете ти за атаката срещу пристанището — каза Ал Фалид, докато коленичеше до Джамал.

На групата, която беше организирал в един град на юг, бе възложена задача, смятана от мнозина за невъзможна. В миналото няколко групи бяха планирали подобно нападение, но всички се бяха провалили. Ал Фалид знаеше, че мишената има огромна стойност като символ на мощта на Големия сатана, и беше уверен, че при подходящи условия, неговите хора щяха да успеят там, където другите се бяха провалили. Ако това станеше, нападението щеше да разтърси света.

58.

Вашингтон

Къртис О’Конър погледна стенния часовник в кабинета си. Дните до началото на конференцията в Сидни бяха минали съвсем неусетно. Имран бе заминал още вчера. Вече беше време да вземе Кейт и да поемат към летище „Дълес“. Протегна се за последната папка в табличката за входяща поща, маркирана „Строго секретно — «Ешелон»“. „Ешелон“ беше изграден по време на студената война от Съединените щати, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, за да подслушва руснаците, но днес хиляди оператори из цял свят сканираха електронния спектър за частни имейли, факсове, разговори по мобилни телефони и всякакви други електронни комуникации, които обикновените граждани използват в своето всекидневие. Огромните чинии в строго секретните сателитни станции във Форт Мид в Мериленд и Якима в щата Вашингтон, в отвъдокеанските станции като тези в Менуит Хил в Йоркшир, Бад Айблинг в Германия и далечните бази в Шоб Бей в Северните територии и Джералдтън в Западна Австралия всмукваха съобщенията като великански електронни прахосмукачки.

Мозъкът на О’Конър заработи на високи обороти, когато прочете прехванатия имейл, отбелязан с чавка от някой бдителен анализатор:

„Половината живот създава грижи“? Дали това означаваше, че „Ал Кайда“ се опитва да изстреля друга поредица „мръсни“ бомби, или д-р Кадир планира да проведе ядрена атака, както неговите колеги Бин Ладен и Ал Зауахири бяха заплашвали вече два пъти, запита се О’Конър.

Когато излезе забързано от кабинета си, за да вземе Кейт и да тръгнат за летището, си даде сметка, че е само въпрос на време някой терорист да взриви бомба, натъпкана с радиоактивни материали. Като се имаше предвид достъпността им в болниците и промишлеността, той и Том Макнамара се чудеха, че това все още не се беше случило. Но поради голямото натоварване дори опитни оперативни служители като О’Конър можеха да пропуснат следата, която се съдържаше в първото изречение на имейла: „Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността“. Тя щеше да отведе О’Конър до мишената. От всички диоксини ТХДД или 2,3,7,8-тетрахлор-дибензодиоксин беше един от най-смъртоносните, със срок на полуразпад почти десет години. Във високи дози той причиняваше рак у хората и тази тема вече цял месец пълнеше вестниците в града мишена.

Пространството пред залата за заминаващи на международното летище на Вашингтон „Дълес“ бе претъпкано с таксита, стоварващи пътници право в мелето, което бе станало нещо обичайно за пътуването със самолет след 11 септември.

— Памела! — Къртис помаха на едно такси по-назад в редицата, обърна се към своето и даде щедър бакшиш на веселия шофьор, който вадеше багажа им от багажника. Беше ги забавлявал през целия път с весели случки за деветте си деца, в които прозираше бащина гордост.

Къртис отиде до таксито зад тях и Кейт го видя да прегръща една по-възрастна елегантна жена в униформа на „Куонтас“, австралийския национален превозвач. След това махна на Кейт да се приближи. Тя се усмихна, поклати глава и посочи към багажа на земята.

— Много е симпатична — отбеляза Кейт, когато той се върна. — Стара любов или нещо по-прясно?

— Казваш го така, сякаш съм бакалин — присви очи Къртис.

По-скоро момченце в магазин за играчки, помисли си Кейт, докато вървяха към гишето на полет КФ 3082 за Лос Анджелис и оттам за Сидни.

— Памела е много полезен човек — каза Къртис, а опитът му да изглежда наранен не излезе много успешен. — По случайност се оказа главната стюардеса на нашия полет. Трябваше да дойдеш да се запознаеш с нея.

— Сигурна съм, че ще се запознаем на борда. За човек с твоя пост оставянето на багаж без надзор на тротоара говори много лошо — смъмри го младата жена. — При днешната нервност на службата за вътрешна сигурност щяха веднага да изпратят отряда за обезвреждане на бомби.

Отне им почти час, докато се регистрират и минат през митническата проверка. Бяха вече в чакалнята за заминаващите, когато знакът „регистрация“ за техния полет се смени с „качване“.

— Чакам с нетърпение бизнес класата — подхвърли Кейт, докато вадеше билета и бордовата карта. — Ние, учените, не сме свикнали с подобен лукс.

Къртис й се усмихна, докато подаваха билетите.

— Д-р О’Конър, д-р Брейтуейт, добре дошли на борда. — Стюардесата беше млада и привлекателна и Кейт се ухили, когато Къртис й отправи топла усмивка.

— Няма да имате нужда от тях — каза стюардесата, приковала очи в О’Конър. Взе бордовите карти и ги пъхна в четеца. — За съжаление аз не работя в бизнес класата, но съм сигурна, че Памела ще се погрижи добре за вас — добави тя, докато машината изплюваше картончетата със запазените места и характерната златиста черта за бизнес класа.

— Колко жалко — въздъхна Къртис с още една топла усмивка.

— Колко жалко — изимитира Кейт мекия му ирландски акцент, докато се придвижваха към предната врата на 747.

— Много си неблагодарна — засмя се той. — Така ще имаме легло през целия път до Сидни — добави дяволито.

— Две легла — побърза да уточни Кейт и поклати глава. Чувстваше се странно привлечена от този мъж. Непочтителното му отношение и чувството му за хумор я караха да си мисли какво ли би било…

Стига, момиче, не се забърквай, нареди си тя. Да имаш връзка с колега, е много непрофесионално. И за двамата изследователската програма беше по-важна, а работата, която ги чакаше, щеше да бъде сложна и опасна. Трябваше да запази здравия си разум.

59.

Конгресният изложбен център, Сидни, Дарлинг Харбър

Полетът от Източното крайбрежие на Съединените щати до Австралия отне почти двадесет и четири часа, но пътуването си заслужаваше. Тридневната програма на Международната конференция по биотероризъм беше многообещаваща. Кейт пиеше кафе с Къртис в една спокойна част на фоайето на Конгресния център в Сидни, разположен в южния край на централната част на деловия квартал на града.

— Чудя се как ли я кара нашият приятел Долински? — подхвърли Къртис.

— През краткото време, докато бяхме заедно в лабораторията, се удивих колко бързо работи. Сякаш повтаря нещо добре тренирано.

— Така мисли и Имран.

— А ако това някога бъде изтървано… — Кейт остави гласа си да заглъхне. Знаеше, че последиците ще бъдат ужасяващи. — Предполагам, че единственото, което ни остава, е да предупреждаваме с надеждата, че онези, които са на власт, ще се вразумят, въпреки че не вярвам това да стане скоро. Халиуел идва десетина пъти в лабораторията, за да види как върви. Къртис, доста е странно, той сякаш има някакъв специален интерес.

Агентът кимна.

— Наскоро попита с каква разузнавателна информация за игрите в Пекин разполагам, но аз го отбих с извинението, че трябва да направя някои проверки. Нещо не е съвсем наред с нашия приятел Халиуел.

— Като стана дума, същото важи и за Долински. От него ме побиват тръпки. Смятам, че тази конференция е доста важна, макар времето да минава толкова бързо — заключи Кейт и в същия миг осъзна колко близо са застанали един до друг и колко им е приятно да са заедно. Тя отново си напомни да не се забърква.

— Прекалено бързо — тайнствено каза Къртис, — но накрая имаме един допълнителен ден, за да посетим Държавния център по кризите. Нямам търпение да се видя със стария си приятел, бригадир41 Дейвис, който сигурно ще ни информира за антитерористичните мерки в Австралия. А после ще вземем голямата птица на свободата за вкъщи.

— Ти за Вашингтон, за да си вършиш каквато там ти е работата, а аз за Атланта.

Кейт веднага съжали за казаното, раздразнена, че личните й чувства постоянно избиват. Улови се, че мисли какво ли прави Къртис, когато не се тревожи за операция „Плазмид“ и безопасността на олимпийските игри.

— Съжалявам, не исках да любопитствам — каза тя, като наруши неловкото мълчание.

— Не любопитстваш — успокои я Къртис и нежно я докосна по рамото. — Един ден ще ти кажа — добави.

Той също се бореше с чувствата си. За пръв път в живота си се чувстваше привлечен от жена по начин, който бе нещо повече от тръпката на ловуването.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно в едно от онези малки ресторантчета в Рокс42? — предложи Къртис с леко дяволита нотка в гласа. — Ще поканя Имран да се присъедини към нас, ако не заминава.

О’Конър си даваше сметка, че обръща гръб на предпазливостта. Създаването на близост щеше да направи професията му още по-опасна. Емоциите можеха да застрашат неговата преценка, а това нямаше да е почтено и към Кейт.

— Ще ми бъде приятно — отговори тя, докато се връщаха в конферентната зала.

Не всеки ден делегатите имаха възможността да чуят вирусолог от класата на професор Имран Сайед. Главната зала на Конгресния изложбен център бе препълнена и всеки учен в нея осъзнаваше опасностите, които биотероризмът и генното инженерство представляваха за човечеството, ако смъртоносните вируси попаднеха в неподходящи ръце. Кейт и Къртис седяха на втория ред и слушаха внимателно встъпителното слово на Имран, с което откри конференцията, съдържащо сериозно предупреждение.

— Не е преувеличено да се каже, че днес човешката раса се е надвесила над дълбока пропаст. Твърде често западният свят прибягва до войната като първо, а не като последно средство. Ако не сменим курса, биотероризмът ще предостави на други култури средства за отмъщение, които може да разрушат значителна част от нашата цивилизация. По-късно китайската делегация ще представи мерките за безопасност, които ще бъдат взети по време на олимпийските игри. Една от най-големите опасности, пред които е изправен днес светът, идва от ислямските фундаменталисти, а олимпиадата е отлична мишена — изтъкна професор Сайед. — В започнатата от Запада война срещу Ирак загинаха хиляди мюсюлмани, затова подкрепата за фундаменталистката кауза нарасна многократно и „Ал Кайда“ разполага с неизчерпаеми резерви от атентатори самоубийци. Народите на Съединените щати, Великобритания и Австралия са по-заплашени днес, отколкото преди нахлуването.

Това беше необичайно отклонение от по-учтивата форма на публични обръщения, с която бе известен професор Сайед. Неговото чувство на безсилие заради безразсъдната привързаност на западните политици към войната беше осезаемо.

— Аз самият съм мюсюлманин и изпитвам единствено отвращение към ислямските фундаменталистки групи, които тълкуват джихада напълно погрешно, за да съвпада с техните дяволски цели, но със създаването на хаоса в Ирак ние им направихме услуга.

Мишел Жилард, млада журналистка, акредитирана от „Сидни Морнинг Хералд“, която седеше до Кейт, яростно си водеше бележки.

— Колкото и да са трагични последиците от нахлуването на американци, британци и австралийци в Ирак — продължи професор Сайед, — те ще ни се сторят детска игра в сравнение с онова, което ни очаква. Мнозина от вас сигурно са чули предупрежденията на д-р Халид Кадир. Западът го дамгосва като терорист и ние отказваме да обсъдим неговите болки, но за него и неговите последователи те са съвсем истински. За да цитирам само два примера от неговите оплаквания, ние сякаш отдаваме предпочитанията си на Израел за сметка на палестинците. Мисля, че е прав. — Имран направи пауза, за да подчертае казаното. — И присъствието на американски части в земите, върху които се издигат двата най-важни града в исляма, Мека и Медина, е сериозно оскърбление за Кадир. За нас щеше да бъде същото, ако ислямска армия лагерува на бреговете на Потомак край Вашингтон или около пристанището тук, в Сидни. Аз мисля, че най-малкото, което можем да направим, е да се опитаме да поговорим с него.

Мишел Жилард записа всичко дума по дума. Казано от толкова изтъкнат учен мюсюлманин, то беше достойно за първа страница.

— На Белия дом няма да му хареса, но ми се струва, че е прав — прошепна Къртис на ухото на Кейт.

— И на австралийския премиер няма да му хареса — отговори тя тихо.

— Не много отдавна — продължи професор Сайед — някой публикува в интернет целия геном на птичия грип и даде възможност на всеки кандидат биотерорист да свали от мрежата онова, което инак би отнело поне двадесет години изследвания, за да бъде дешифрирано. Някой ислямски терорист или всеки друг терорист с докторат по микробиология сега може да промени този вирус, за да задоволи своите тъмни цели. Нашите приятели от Китай, които носят отговорност за защитата на всеки участник в олимпийските игри, имат пълно право да бъдат бдителни и разтревожени. Ако искаме някога да победим ислямските терористи и другите терористични групи, усилията на Запада, китайците и умерените мюсюлмани трябва да се обединят, но трябва да седнем на масата за преговори. Воденето на ненужни войни ще доведе до загубата на малкото приятели, които са ни останали в ислямския свят. Желая на всички ви успех на конференцията, която ще бъде една от най-важните в съвременната епоха. Няма да се извинявам за заключителните си думи. Невъобразимо нещастие ни очаква, ако не се вразумим като вид. За болестите, причинени от филовируси като марбург и ебола, няма лечение и до днес. Разработването на ваксина нямаше успех. Единственото спасение досега е, че те не се предават лесно от човек на човек, освен при близък контакт. Ако тези вируси бъдат съчетани с някой по-лесен за предаване патоген, жертвите ще нараснат на стотици милиони.

Последните думи на Имран подчертаха една плашеща истина. Напредъкът на науката означаваше, че опасността от биотероризма е напълно истинска и много страшна.

60.

Градът мишена

— Навесът за лодки е нагоре по реката — каза Джамал, когато двамата с Ал Фалид излязоха от склада близо до летището и поеха към града, — но реших, че може да поискаш да видиш целта отблизо.

Младежът зави по шосето, което водеше към тунела под пристанището. Пое на север по постепенно изкачващия се изход, после по една улица през предградието на северния бряг и зави към моден квартал, проточил се покрай водата.

Паркира близо до малкия пристан за ферибота и двамата слязоха от паджерото и тръгнаха надолу към края на пристанището. Ал Фалид се загледа нагоре към масивния мост, който свързваше северния и южния бряг.

— Районът от тази страна и онзи там, по-нагоре, са двата най-гъсто населени квартала в града — обясни Джамал, докато сочеше през пристанището и покрай военноморската база към издигащите се високо блокове с апартаменти на южния бряг.

Далечното боботене започна да се усилва и ставаше все по-оглушително. Влакът преминаваше по моста и Ал Фалид погледна към здравите подпори, крепящи стоманената арка в каменните й пилони.

— Прав си, Джамал, конструкцията на неверниците е добра, но ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, ние все пак ще успеем.

Тридесет минути по-късно Джамал отключи вратата в мрежата, която ограждаше парцела. Покрит с черупки от миди черен път водеше към голям дървен навес за лодки нагоре по реката след главното пристанище.

— Наехме навеса за лодки от едно съсипано имение — обясни младежът, докато отключваше големия катинар на вратата встрани от малкия дървен пристан.

По реката мина моторница „Пауър Кет“, а разпенената вода в килватера й плисна по бетонните колони, които подпираха рампата, и двете ръждясващи релси, спускащи се от навеса във водата.

Джамал запали лампата под навеса, която освети доста голям рибарски кораб, подпрян на стари, издраскани дървени подпори върху също толкова стар, но добре смазан хелинг за спускане във водата. Два сребристо проблясващи вала излизаха от корпуса на кораба и завършваха с бронзови витла от двете страни на прясно обновения рул. Корпусът бе наскоро боядисан с оранжева антикорозионна боя, а номерът на кораба, ЛФБ 15011, ясно се различаваше от двете страни на носа и на кърмата. Ал Фалид кимна с одобрение, когато прочете името на съда — „Дестини“43, изписано отстрани на рубката. Но най-вече го интересуваше вътрешността на траулера. Качи се след Джамал по изцапаната с боя стълба, облегната на борда.

— Преустроихме палубата и носа, за да ги приспособим към промяната на плановете — започна да обяснява младежът, докато водеше Ал Фалид надолу по тясна стълба към трюма. По страните и кила бяха закрепени стоманени листове, заварени във форма на конус, като тясната му част сочеше към носа. — Тази вечер ще започнем да пълним трюма. Когато избухне, цялата сила на взрива ще бъде насочена от конуса към борда на мишената.

— А противотанковите ракети? — попита Ал Фалид.

— Монтирали сме пусковите установки на кърмата — отговори Джамал и тръгна напред по трапа, водещ към палубата. — Използваме собствените ракети на неверниците — отбеляза той, а очите му проблеснаха доволно от иронията да бият противниците си с техните оръжия. Медиите бяха надали голям вой заради изчезването на армейските противотанкови ракети, но той увери Ал Фалид, че полицията никога няма да успее да ги проследи до навеса за лодки.

Моят блестящ млад учен наистина заслужава мястото си на небето, помисли си Ал Фалид.

— В деня на нападението две от противотанковите ракети на неверниците ще бъдат закрепени на поставките, скрити под стари мушами, докато не дойде моментът — каза Джамал. Рубката на кормчията бе претъпкана със сложна екипировка, включваща радар, дълбокомери и всякаква електроника.

— Какво е това? — попита Ал Фалид и посочи черния екран, монтиран в шперплатовата облицовка.

— Екран, който показва позицията на лазерните лъчи — обясни Джамал. — По време на последната атака аз ще бъда на щурвала, но преди да взривим рибарския кораб, искам да съм сигурен, че съм пробил бордовете на танкера. Понеже става дума за двойни бордове, ракетите трябва да ударят на едно и също място частица от секундата една след друга. Първата ще пробие външния борд, а втората — вътрешната преграда, зад която е суровият петрол. Камерата, монтирана на покрива, е свързана с прицелните системи на ракетите — продължи той — и първата ракета ще бъде изстреляна, когато лазерните точки на екрана се припокрият. Втората ще бъде изстреляна само част от секундата по-късно. А тази нощ ще разположим последния цилиндър на дъното на пристанището.

По-късно същата вечер Ал Фалид се върна, за да види как водолазите на Джамал се обличат и си помагат взаимно с модерните дихателни апарати. Тюлените от американския военноморски флот използваха водолазните комплекти JIAP-V, които германският производител „Дрегер“ твърдо отказваше да пусне на пазара. Оказа се сравнително лесно да си ги набавят от един не толкова скрупульозен представител на фирмата. Парите винаги проправяха пътя. Ал Фалид не разбираше всички технически подробности, но бе наясно, че с напълно затворената система на „Дрегер“ ще се избегнат издайническите мехурчета. Заради мястото, където щяха да работят водолазите, това беше особено важно.

Цилиндричните бидони с формата на пури бяха пълни с експлозиви и оказваха малко съпротивление във водата, но на водолазите им трябваше време, за да ги разположат на позиция. Комплектите JIAP-V даваха възможност за четири часа работа при едно гмуркане. Засега, помисли си Ал Фалид, четири часа се оказват предостатъчни. За период от шест седмици единадесетте бидона бяха закотвени на позиция на дъното на пристанището, а тази нощ водолазите щяха да спуснат и последния от тях. Ал Фалид и неговите експерти по експлозивите от „Ал Кайда“ бяха пресметнали, че това количество вероятно ще е достатъчно, за да се постигне ефектът „тапа в бутилка“, който Кадир търсеше.

Бидоните бяха оборудвани с подвижни минидвигатели и четиримата водолази плуваха с лекота под черните води на тъмното пристанище. Без светлина видимостта под водата беше почти нулева, което принуждаваше водача им да си проверява компаса. Той направи малка поправка в курса, за да насочи колегите си към първия от дълготрайните звукови маяци, които бяха разположили по маршрута си към целта. Малкият УЛБ-364 с удължен живот беше подводен маяк, който се продаваше свободно. Той се захранваше от прости 9-волтови литиеви батерии, а скоростта на пулсацията му беше един сигнал на секунда. Като използваха джипиес, водолазите бяха разположили маяците така, че да ги водят безпогрешно по дъното на пристанището.

Силата на звука, чувствителността и честотата вече бяха нагласени и водачът продължи да плува напред, като се ориентираше по своя ръчен приемател ДРП-275. Откри първия маяк почти на мига и направи нова малка промяна в курса, като се насочваше към най-силния сигнал, който чуваше в слушалките. На повърхността движението в пристанището продължаваше без прекъсване. Никой не подозираше, че отлично подготвените невидими водолази на Аллах тайно се промъкваха към своята цел.

61.

Рокс, Сидни

Къртис бе запазил маса навън в „Уотърфронт“, ресторант в преустроените складове за вълна, построени от каторжниците на брега на Рокс. Копие на кораба „Баунти“ се полюшваше върху леките вълни в залива Кембъл. Отвъд историческия кораб златистозелените фериботи на Сидни преминаваха покрай издутите платна на операта на път за Съркюлър Кий и обратно.

Младият келнер настани Кейт и Къртис на маса с гледка към едно от най-великите пристанища в света. Готвеше се да подаде менюто с вината на кавалера, но Кейт избърза и го взе.

— Сега си в моята родина — обясни тя и започна да проучва съдържанието му.

Къртис извъртя очи към младия келнер.

— Женен ли сте? — попита го той.

— Не, сър.

— Годеница имате ли?

— Да — отговори момчето и лицето му разцъфна в широка усмивка. — Ще се оженим идния март.

— Млади човече, послушай съвета ми, не го прави! — каза Къртис с лукава усмивка. — Женени сме само от седмица, а вече започна да командва. Направо тръпки ме побиват, като си помисля каква ли ще бъде след десет години.

— О, Къртис, престани! Не вярвайте на нито една негова дума — обърна се Кейт към келнера. — Ще вземем каберне совиньон „Афлек“. Благодаря.

— Ти си непоправим — укори го тя, когато младият келнер си тръгна с доста объркан вид. — Бях омъжена веднъж и мога да те уверя, че това ми беше напълно достатъчно.

На Къртис не убягна мимолетната сянка, прекосила за миг лицето й. Дощя му се да се шамароса. Тъкмо се готвеше да се извини, когато келнерът се върна с поръчаното вино.

— Да наливам ли, или искате да го опитате? — попита, несигурен на кого да предложи виното.

Къртис се усмихна и галантно посочи към Кейт в знак, че й отстъпва това право.

— Страхотно е — възкликна той, когато отпи. — Как казвате тук… за добро здраве?

— Не е лошо! — съгласи се Кейт, доволна, че виното от района с по-хладен климат около езерото Джордж получи одобрението на Къртис. — „Афлек“ е едно от любимите ми вина, затова се радвам, че ти харесва.

— Прекрасно е и много съжалявам, ако съм събудил някакви неприятни спомени преди малко — извини се Къртис. — Понякога чувството ми за хумор ме въвлича в неприятности.

Кейт се засмя. След фанатичната сериозност на Малкълм точно чувството за хумор я привличаше толкова към него.

— Не съжалявай. Спомените са противни, но предполагам, че човек трябва да научи някои уроци дори по трудния начин. По същество се оказа, че съм се омъжила за баща си — обясни, спомняйки си строгото възпитание в дома на нейния баща пуритан. — Всяка вечер бифтек и три вида зеленчуци, Христос е глава на Църквата, аз съм глава на семейството и моята дума е окончателна.

— Искаш ли да поговорим за това? — внимателно попита Къртис.

Кейт помисли и реши, че е време той да научи малко повече за нея.

— Малкълм е член на Либералната партия на Нови Южен Уелс, която е нещо като вашата Републиканска партия. Същевременно е и новороден християнин, а тук, в Нови Южен Уелс и Канбера, десните християни правят всичко възможно, за да влияят на политиката.

— Звучи малко като Пенсилвания авеню44 — саркастично отбеляза Къртис. — Християните голяма роля ли играят в политиката на тази страна?

— Много по-голяма, отколкото хората си мислят. Министър-председателят откри една огромна катедрала, а християнските лобистки групи не само се сдобиха с доста власт в парламента на Канбера, но и тук, в Сидни.

— Направо може да вземете и Джери Бъфет!

— Имаме си — отговори Кейт. — Всичко отиде по дяволите на третата ни годишнина. Бях на пазар и купих хубава бутилка „Шато Латур“ и две отлични говежди филета. Малкълм се прибра с двама от неговите политически приятели и започнаха молитвена среща в моята дневна, а после изпиха виното! След молитвите се заеха с предварителния подбор. Всички, които бяха разведени, привърженици на абортите или, о, ужас на ужасите, подкрепяха правата на обратните, не заслужаваха номинации.

— Както си забелязала, същото важи и за много от републиканците у дома. Политиката ли беше единствената причина?

— Не — сподели Кейт. — След две години брак Малкълм започна да ми опява да имаме деца. Каза, че ще е добре за имиджа му като политик.

— Не твърде красив мотив, за да раждаш деца — внимателно изрази мнението си Къритс.

— Точно така. Затова, когато престана да изпълнява съпружеските си задължения, аз заминах за Йейл.

— Той ожени ли се наново?

— Месец след развода. За своя позната от политиката — отговори Кейт с крива усмивка. — Те са си лика-прилика, а аз се почувствах като излязла предсрочно от затвора. А при теб, тайнствени човече, какво е положението?

— Брак? — Къртис поклати глава. — Няколко пъти съм бил на крачка от него и понякога мисля, че сигурно няма да е лошо да се прибираш у дома при някого. Но като се има предвид моята работа, ще ми е нужна специална жена, с която да бъдем екип.

— Страхуваш се да не говориш насън? — закачи го Кейт.

Къртис се засмя.

— Ние се заклеваме да мълчим дори докато спим, но от разказа ти излиза, че да си омъжена за политик също не е леко.

Кейт се замисли.

— Знаеш ли, не мисля, че ме отблъсна само политиката, макар никога да не съм си мечтала да бъда жена на политик. По-скоро причината беше в смесицата между политика и религия, във вярата, че истината принадлежи само на тях. Това ме отврати. Тези хора са такива лицемери.

— Религията може да бъде голяма сила — замислено отбеляза Къртис. — Проблемът е, че всички религии се основават на вярата, а не на логиката. Невъзможно е да спориш с мюсюлмански терорист, убеден, че ще отиде право на небето, защото е вдигнал във въздуха някой автобус в името на Аллах. Нито пък с президент или премиер, които смятат, че сам Господ ги ръководи.

— Като вид ние винаги сме имали нужда да вярваме в нещо по-висше от нас самите — каза Кейт. — Виж, древните гърци и римляни са имали цял куп богове, за които са можели да воюват: Аполон, Меркурий, Зевс — и те са помагали като отплата за жертвоприношенията. А кой вярва в тях сега?

— Не съм много сигурен, че ние сме по-просветени — възрази Къртис. — Мюсюлманите смятат, че християните бъркат, а те от своя страна вярват, че мюсюлманите са на погрешен път. Знаеш ли, винаги съм се чудил какво ли ще правят атентаторките самоубийци със седемдесет девственици на небето? — добави той с усмивка.

След вечеря, докато бавно се разхождаха обратно към „Парк Хаят“, хотела, в който бяха отседнали, Къртис прегърна Кейт през кръста и тя откри, че й се иска да го опознае много по-добре.

На летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни Ал Фалид се качваше на последния полет за Мелбърн. На сутринта щеше да се прехвърли на прекия полет на „Катай Пасифик“ до Пекин.

62.

Пристанището на града мишена

Зловещият сигнал на последния звуков маяк, закрепен на скалите, които покриваха прокопаните под пристанището тунели, отекваше тихо и без прекъсване в слушалките на водещия водолаз. Той описа 20-градусова дъга с приемателя, за да се увери в посоката на последния писукащ маяк. Провери местоположението му и с компаса, но когато протегна ръка, за да дръпне съобщителното въже и да сигнализира на колегите зад себе си да продължат, нещо изби приемателя от пръстите му.

Водолазът замръзна и зачака. Полагайки усилия да не се паникьоса, той започна безмълвно да се моли на Аллах за закрила на мисията. Каквото и да беше, онова не се върна. Вероятно някоя малка акула, помисли си водолазът, нави осигурителния шнур на приемателя и установи наново посоката. След това леко подръпна съобщителното въже, давайки знак, че е време да продължат напред.

Дългото и предпазливо пътуване по дъното на пристанището отне повече от час и половина. Водещият водолаз сигнализира, че са достигнали последния маяк, и екипът внимателно се спусна към скалите, които се издигаха над западния градски тунел. Работата в тъмното по закрепването на бидона към дъното не беше лека, но екипът бе тренирал със седмици, бе усъвършенствал смъртоносното си изкуство на един пуст плаж по южното крайбрежие. Ръководителят се промъкна опипом до последния цилиндър, а групата, без да бърза, постави товара на позиция. Една бикоглава акула се стрелна откъм скалите и мина над водолазите. Отгоре се разнесе дълбокото боботене на двойка извънбордови двигатели — някой богат и могъщ неверник връщаше голяма лодка обратно на котвеното й място. След като остави екипа си да свърже последния цилиндър с останалите, водачът провери дълбокомера и показанията на компаса, а след това заплува по предварително избран маршрут на север, бавно размотавайки от лека макара дълъг детониращ шнур. Всеки от цилиндрите съдържаше петдесет килограма амониева селитра и бе изработен така, че да насочи експлозията нагоре. В центъра на селитрата бяха сложени два и половина килограма пластичен експлозив и всички детонатори бяха свързани с детониращия шнур. Водачът знаеше, че под вода експлозивите се държат различно и колкото по-дълбоко бъде положен шнурът, толкова по-бързо щеше да гори. Той бе изучил занаята си в Ирак близо до горния край на Персийския залив и беше пресметнал времето на експлозията до последната секунда.

Водолазът от „Ал Кайда“ опипа пилоните под кея на Джефри стрийт в сянката на моста над пристанището. Излезе под пристана и бръкна в торбата, която висеше на колана му. В нея имаше мобилен телефон, настроен така, че щом звънне, да подпали детониращия шнур. Водолазът избра една от стоманените подпори под центъра на пристана, свърза детониращия шнур с телефона и го скри сред мидите, залепнали малко над следите, оставени върху подпората от най-високата точка на прилива. Погледна през тъмната повърхност на пристанището и видя, че „Дестини“ минава под масивния мост и се насочва към остров Кларк. През нощта островът беше необитаем и плитките води около него бяха отлично място, откъдето корабът да прибере водолазите. Водачът провери за последен път добре ли е закрепен телефонът върху подпората и се гмурна под водата.

63.

Хотел „Парк Хаят“, Рокс, Сидни

Къртис насочи Кейт към асансьора. Вечерята, виното и умението му да я разсмива бяха отслабили нейната решителност.

— Да пийнем по едно преди лягане — прошепна той.

— И каква е твоята представа за едно преди лягане, а, Къртис О’Конър? — предизвикателно попита Кейт.

Лицето му беше близо до нейното и тя видя, че очите му са синьо-сиви.

— Шампанско или уиски — отговори той с ирландския си акцент, който й се струваше толкова привлекателен.

Кейт Брейтуейт, този мъж означава неприятности. Помни правилото. Не се забърквай с колега, напомни си тя.

— Мисля, че уиски е по-добре — каза тихо, взела решение да се разбунтува срещу „правилото“, разтваряйки устни, докато той я целуваше много нежно и много дълго.

Кейт излезе на балкона на Къртис, докато той слагаше лед в две кристални чаши. Фериботите бяха спрели преходите си за през нощта и пристанище Сидни беше тихо, но красивите му светлини го правеха пленително. Кейт вдиша дълбоко, поемайки миризмата на морския бриз, който идваше през Хедс, както наричаха носовете на входа на пристанището, и набръчкваше повърхността със съскащи „разпенени вълнички“. На юг се събираха черни облаци, сигнал, че се надига буря.

Кейт хвърли поглед към хотелската стая. Къртис вече беше налял питиетата. Загорялото му лице беше спокойно, черната му коса бе леко разчорлена, докато слагаше диск в плеъра. Мекият глас на Мадлин Пейро се понесе към балкона. Ако е честна пред себе си, помисли си Кейт, трябва да признае, че се почувства привлечена към него още в деня, когато го срещна във фоайето на главната квартира на ЦРУ, и то не само заради стройното му тренирано тяло и дяволитите сини очи. Физическото привличане само се задълбочи, когато откри пъргавия му ум. Кейт се усмихна, когато си спомни колко добре се справи той с ядната й лекция за ДНК, и реши, че има право малко да се позабавлява.

Хвърли поглед наляво към масивния мост, който се издигаше над хотела. Едно самотно рибарско корабче на име „Дестини“ минаваше бавно под него, поело курс към външното пристанище. Срещу балкона на Къртис се издигаха огромните бели платна на операта, изпънати величествено към нощното небе. Кейт запечати дълбоко в себе си гледката на пристанището, което обичаше.

— Дванадесетгодишен „Джеймисън“. Подходящата ирландска напитка — обяви Къртис, подаде чашата на Кейт и застана плътно до нея. — Прозит — прошепна, леко чуквайки чашата си в нейната.

— Прозит. Мммм, толкова е хубаво. Точно като мед с малц. — Кейт усети как старото уиски я сгрява, разтапяйки и последните й лоши предчувствия.

Ръката на Къртис се спусна надолу и тя почувства как топлината между краката й се усили, когато му позволи бавно да изследва бедрото й. Той остави чашата си на перилото, посегна за нейната, тя я пусна с готовност и се притисна в тялото му. Къртис я целуна нежно, устните му бяха меки, топли и имаха вкус на уиски. Последва втора целувка, по-настоятелна, и тя отговори с език, докато той я притискаше здраво към себе си. Кейт разтвори крака, за да пусне бедрото му между тях.

Изстена, когато той бавно дръпна ципа на белите й панталони, и се притисна към пръста му, който нежно започна да я милва. Протегна ръка към неговия цип, но той заяде. Без да бърза, Къртис й помогна да го свали. Мъжествеността му започна да расте в дланта й и Кейт отново изстена, когато я целуна.

— Мисля, че трябва да го направим — прошепна Къртис.

— И аз мисля така.

Кейт отпусна глава на рамото му, когато тръгнаха към спалнята. Той леко се отдръпна и бавно разкопча ризата й.

Тъничкият глас в главата й отново се обади: „Този мъж е прекалено хитър. Носи единствено неприятности. За него ще си само още една бройка“. Тя обаче го отпъди и се съсредоточи върху откопчаването на кожения му колан. Той разкопча сутиена й.

Кейт затвори очи и отново изстена, когато усети как ръката му бавно се плъзна надолу по гърба й и по хълбока.

После той целуна гърдите й и бавно засмука и заоблизва твърдите й щръкнали зърна. С езика си потърси езика на Кейт и когато тя протегна ръка, откри, че е твърд и влажен.

Къртис бавно плъзна ръка между бедрата й и започна нежно да я милва. Първо лекичко, после по-силно.

— Къртис, хайде — прошепна Кейт, насочвайки го в себе си.

Когато езиците им се преплетоха, тя почувства как я повдига огромна вълна.

— О, Къртис, чукай ме, чукай ме! — настоя с пресипнал глас, докато вълната я вдигаше все по-високо.

Обви ръцете си още по-здраво около широките му рамене и започна да се движи срещу него в съвършена хармония с нарастващите по сила тласъци на слабото му мускулесто тяло. А вълната я вдигаше все по-високо и по-високо.

— О, мамка му — прошепна тя настоятелно. — О, чукай ме! Всеки миг ще свърша! О, чуууукай ме! — Леко загорялото и покрито с лунички лице на Кейт беше изкривено като от силна болка, когато Къртис също издаде приглушен вик и тя усети как трепка в нея.

Кейт с наслада сърфираше бавно по вълната на удоволствието, Къртис я държа в прегръдките си дълго, целуваше я нежно и лекичко милваше гърба й.

64.

Контролната кула на пристанище Сидни

Заместник-началникът на пристанището, Мъри Блек, караше по Хиксън Роуд в сумрака преди разсъмване. Мина покрай каменните някогашни затворнически сгради, продължи към док №5 и главния вход към доковете за контейнери, които се простираха покрай западната страна на централния делови район на Сидни. Фаровете на очукания „Сааб“ на Мъри проникваха през дъжда, който се лееше като сребрист водопад. Чакаше го един от онези отвратителни дни, когато контролът на движението в оживеното пристанище ставаше още по-труден, но нито дъждът, нито западният вятър, който духаше с около четиридесет и пет възела, можеха да развалят доброто му настроение. Днес беше десетата му годишнина като заместник-началник на пристанището. След кратко отклонение в австралийската армия Мъри най-накрая се съгласи с жена си, че едно младо семейство не трябва да бъде подхвърляно от паланка на паланка, и започна работа в пристанището на Сидни. Беше му болно да напусне армията, но опитът му като офицер по операциите беше много подходящ за пристанище като Сидни. Там имаше нужда от мъже и жени, обучени да запазват спокойствие по време на кризи и да взимат незабавни и разумни решения.

Входът към пристанището на Сидни и близкото Порт Ботани беше строго контролиран, до такава степен, че капитаните на кораби често се оплакваха от „излишното престараване“. Но Мъри знаеше, че това беше едно от най-сигурните пристанища в света, и имаше намерение да направи всичко възможно, за да си остане така. В добра форма, жилав и не много висок, Мъри Блек имаше грапаво лице и светлосини очи. Русата му коса бе по военному късо подстригана. Някои навици трудно се забравяха.

Днес беше осмият рожден ден на дъщеря му Луиз. Когато наближи вратите на пропуска и сградата на охраната до входа към доковете за контейнери и контролната кула на пристанището, той се усмихна леко. Спомни си молбите на дъщеря си вчера вечерта, докато гледаха телевизия, след като се бяха прибрали от късния пазар.

— Татко, може ли да идем на лунапарк? Моля, моля, моля. Нали ще отидем?

— Ще видим, малката ми. Утре татко е на работа, така че, ако ходим, ще е едва след вечеря.

Луиз се изкатери на скута му, прегърна го през врата, отпусна русата си главица на рамото му и прошепна:

— Татко, обичам те, нали ще отидем? Моля те!

Мъри хвърли поглед към кухнята, където жена му Антия приготвяше вечерята. Тя извъртя очи и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Татковото момиче те върти на малкия си пръст. Как ще се оправиш сега?“.

— Татко, моля те, много те моля!

— Добре. Щом искаш, малката ми, ще отидем. Мама може сутринта да те заведе заедно с момчетата с влака, а аз ще дойда, като ми свърши смяната — каза Мъри, целуна момиченцето си и отново погледна към Антия.

Тя поклати глава, но се усмихна топло.

Мъри спря зад един тежкотоварен камион в лентата за влизане в района по средата на Хиксън Роуд. И в двете посоки трафикът едва пъплеше. Бяха минали повече от тридесет години, откакто бе ходил в увеселителния парк под сянката на северните пилони на моста. Не беше ясно кой е по-развълнуван: Луиз или шестгодишните близнаци Джонатан и Матю. Макар Антия да не го показваше, Мъри знаеше, че тя също се радва. Така се създаваха семейни спомени. Тази нощ, докато се любиха, Антия му беше прошепнала:

— Мъри, толкова сме щастливи. Обичам те.

— И аз те обичам — целуна я той.

65.

Подходът към пристанище Сидни

Когато зората се пукна над Тихия океан, Арне Свенсон, шведският капитан на „Оушън Венчърър“, тихо излезе на мостика на огромния танкер. Свенсон беше корав мъж, професионалист, посветил живота си на морето. Независимо от времето и това дали е нощ или ден, часове преди всеки кораб под негово командване да влезе в някое пристанище, той вече бе на мостика. Хвърли поглед към кормчията и леко се подразни, че дежурен беше Мусаид ибн Кашоги. Не че смуглият саудитец не си разбираше от работата, напротив, той беше един от най-големите професионалисти и от най-сигурните хора в целия екипаж. Но Арне беше обикалял с моряци моретата вече четиридесет години, а у арабина имаше нещо, което го караше да се чувства неловко. Саудитецът никога не се отпускаше и капитан Свенсон беше сигурен, че таи някакво озлобление, но опитите да разбере какво го мъчи бяха посрещани с навъсени отрицания.

След като отговори на поздрава на своя първи помощник, капитанът провери местоположението на танкера по джипиеса, а после погледна морската карта. Точно се бяха изравнили с нос Пърпъндикюлър, който лежеше на по-малко от сто морски мили от порт Джексън и входа на едно от любимите пристанища на капитан Свенсон. И нещо по-важно, влизането на танкера в пристанището щеше да съвпадне с прилива. „Оушън Венчърър“ газеше на четиринадесет метра и просветът под кила беше особено важен. А предстоящият прилив в Порт Джексън беше с дълбочина метър и седемдесет и щеше да настъпи в 10:05 сутринта. Капитанът знаеше също, че Западният канал на пристанището е изгребан с драга до минимум тринадесет метра и седемдесет сантиметра дълбочина при най-ниската точка на отлива. Критичните точки бяха най-високите части на двата тунела, които властите бяха прокопали под дъното на пристанището. Дори при прилив огромният танкер щеше да мине едва на метър над тях.

Капитан Свенсон благодари на дежурния стюард за чашата горещо кафе и потъна в големия кожен стол, за който се беше борил цял живот. Дъждът плющеше по подсилените стъкла на мостика, който се издигаше над широката палуба на „Оушън Венчърър“, покрита с лабиринт от тръби, кранове и помпи. Огромна маса разпенена вода избухна над обширния нос на танкера, но „Оушън Венчърър“ едва потрепна. Свенсон изпитваше дълбоко уважение към мощта на морето, но днес вълните нямаше да причинят неприятности на него и кораба му. И сякаш за да потвърди преценката му, „Оушън Венчърър“ се устреми през следващата голяма вълна, а черната пенеста вода се стоварваше на палубата и бързо изтичаше през шпигатите, изгубила силата си и победена. Капитанът погледна екрана на радара. На него се виждаше слабо проблясване на около десет морски мили по-нататък, близо до брега.

— Този май е прекалено близо в това скапано време — отбеляза Свенсон.

Първият помощник-капитан кимна.

— Малък товарен съд. „Джерусалем Бей“. Трябва да пристане веднага след нас. Предполагам, че се люлее повече от танкера и вероятно не иска да се излага на риск повече от необходимото. Държа го под око.

Свенсон се ухили. Триметровите вълни можеха ужасно да вгорчат живота на някой малък контейнеровоз. Той отново погледна радара. Далеч на север и доста назад от кърмата на танкера от време на време на екрана се виждаха две съвсем слаби проблясвания.

— А тези? — попита капитанът.

— Два мореходни влекача. „Монтгомъри“ и „Уейвъл“. Също като нас на път за Сидни.

— Кой ли би искал да е кормчия на влекач — подхвърли съчувствено Свенсон. Бе започнал кариерата си на влекач и знаеше колко е гадно да си дежурен и да изкараш цяла нощ с бясно люлееща се под теб палуба.

— Тази сутрин от пристанището трябва да излезе бойният на Нейно Величество австралийски кораб „Мелбърн“, а след него автовозът „Шанхай“. Няма други, които да ни тревожат — докладва първият помощник.

66.

Контролната кула на пристанище Сидни, Милърс Пойнт

Камионът бе проверен и пуснат от охраната и Мъри Блек продължи да пълзи в дъжда. Хидравлично управляваните бариери пред входа потънаха в земята, светофарът светна зелено и Мъри потегли по Хиксън Роуд и спря пред сградата на охраната.

— Добро утро, Франк — усмихна се той на пазача и извади картата си на служител на пристанищните власти.

Франк махна с ръка и втората бариера потъна в земята, освобождавайки входа към огромните бетонни докове. Мъри навлезе в охранявания район на доковете, зави надясно към контролната кула на пристанищните власти в северна посока и бавно вкара колата си в малкия паркинг в основата на кулата.

— Мамка му! — изруга под нос, когато вятърът обърна чадъра му.

Евтиният му чадър не можеше да се мери със западния вятър, който гонеше дъжда по откритите докове. Мъри се стрелна нагоре по тесните стълби от външната страна на кулата, отключи вратата, избърса лицето си и зачака в преддверието пред асансьора. От дрехите му капеше вода върху мокета. Кулата може и да е връх на инженерната мисъл, но има най-бавния асансьор в света, помисли си той, докато чакаше малката капсула да слезе от оперативния център, който се издигаше седемдесет и шест метра над него. След почти цяла вечност Мъри влезе в асансьора и натисна бутона, за да го изкачи на върха. Усещаше как кабинката се полюшва, докато си проправя път нагоре в средата на бетонната кула. Той слезе и изкачи няколкото стъпала до оперативния център.

Центърът представляваше огромна кръгла капсула на върха на кулата с 360-градусова панорама към града и пристанището. Нарочно бяха построили кулата в най-опасния участък на пристанището, където корабите бяха слепи едни за други, докато заобикаляха Милърс Пойнт.

— Добро утро, Боб.

Боб Мускът, дежурният по движението, помаха иззад бюрото си. Беше се навел към един от няколкото микрофона, подредени пред него, и разговаряше с капитана на ракетния разрушител на австралийския кралски военноморски флот, който точно заобикаляше шамандурата при Хедс.

— Пристанищен контрол, австралийският на Нейно Величество кораб „Мелбърн“ заобикаля шамандурата на кръстовището, край.

— Разбрано, „Мелбърн“, тук Пристанищен контрол, Сидни, докладвайте преминаването на Линия Зулу. Безопасно плаване, край.

— Приятно ли прекара снощи? — попита Боб, след като изключи микрофона. Бяха служили заедно в един батальон на механизирания полк и между Мъри и ниския, мургав бивш майор се бе зародило сърдечно приятелство.

— Вечерно пазаруване — отвърна Мъри и извъртя очи. — Защо повечето жени в търговските центрове имат толкова дебели задници?

— Със съпрузи и дечица с дирници като шлепове, които напълно им подхождат — допълни Боб. — „Няма да получиш сладолед, докато не си изядеш хамбургера.“ Ето затова! — обясни той с усмивка.

Мъри се нагоди към лекото полюшване на кулата, която беше конструирана така, че да помръдва при силни ветрове, и се насочи към кафемашината. Кафето тихичко капеше в каната. До нея висеше дъската, на която окачваха съобщенията за пристигащите и заминаващите кораби. Таблото стоеше тук за всеки случай. Ако някой от четирите големи компютърни екрана, които стояха на бюрата на дежурните офицери, се повредеше например. Всеки служител разполагаше с отделен екран с подробни морски карти на пристанище Сидни и Порт Ботани. Друг екран показваше пристигащите и заминаващите съдове и с едно щракване на мишката Мъри или Боб можеха да изтеглят информацията за всеки кораб. Трети екран се управляваше с джойстик, свързан с десетки камери, които от покривите на околните сгради покриваха всяка част от пристанищата и други важни точки. Изображението на екрана върху бюрото на Мъри се предаваше от камера близо до летището на Сидни. То потрепваше, въпреки че камерата бе защитена с брониран кожух срещу време като днешното. Въпреки дъжда и вятъра за Мъри не представляваше трудност да разгледа в подробности танкера, който се готвеше за отплаване от Порт Ботани.

Той погледна към цифровия дисплей на ветромера. Силата на вятъра почти докосваше отметката за петдесет и три възела. Западен вятър. Приливът бе започнал и в момента дълбочината се беше повишила с осемдесет сантиметра. Други два циферблата показваха местното време и времето по Гринуич. Днес май щеше да се окаже доста спокоен ден. Сутринта заминаваше само един голям кораб.

Мъри погледна на запад, където на километър или по-малко от контролната кула се виждаше привързаният към кея автовоз „Шанхай“, който се издигаше като голяма сива кутия над товарния док в залива Уайт Бей и опъваше котвените вериги и въжетата, а вятърът разпръскваше сивкавия пушек от ниския, дебел комин на кърмата. И последните от близо трите хиляди коли вече бяха изкарани и инженерите палеха гигантските дизели, подготвяйки се за отплаване. Една пролука в падащия дъжд даде възможност на Мъри да огледа хоризонта. Когато нощното небе отстъпи място на сивото разсъмване, той различи високите нащърбени върхове на Блу Маунтинс и забеляза, че още големи черни облаци се носят откъм Уестърн Плейнс. На изток погледът му стигаше чак до Шарк Айланд и Саут и Норт Хед зад острова. Между тях фериботът, който свързваше квартал Манли със Съркюлър Кий, пореше вълните покрай Брадлис Хед, един от трите носа, които отбелязваха завоя към вътрешното пристанище.

Той погледна отново към таблото. Половината, отделена за пристигащите, беше малко по-оживена с осемдесет хиляди тонният танкер „Оушън Венчърър“, който по разписание трябваше да пристане точно срещу кулата на големия петролен терминал на Гор Коув. Скоро след него щеше ще дойде „Джерусалем Бей“, редовен посетител на пристанището.

— Кои са тия „Монтгомъри“ и „Уейвъл“? — попита Мъри.

— Двойка мореходни влекачи на път за Вануату. Идват, за да презаредят.

— Хич не им завиждам — промърмори Мъри.

Вълните мощно и неспирно се носеха по безкрайната повърхност на Тихия океан, насочваха яростта си срещу назъбеното, но непокорно лице на Норт Хед, стоварвайки върху му оглушителни маси кипяща зелена вода и пяна.

— Кой би искал да е капитан на влекач — подхвърли Боб, неволно повтаряйки думите на капитан Свенсон. Изглежда, това бе всемирно мнение.

— Или лоцман — включи се Мъри, докато фокусираше бинокъла си върху малкия, но мощен катер, който напускаше базата си в Уотсън Бей.

Яркожълтият катер на лоцмана веднага бе повдигнат от голяма вълна, преди да се стрелне предизвикателно към основата на следващата. Преходът до мястото за среща с „Оушън Венчърър“ на четири морски мили от носовете Хедс щеше да бъде бурен и труден.

— И тук горе не е кой знае колко по-добре — добави Мъри, докато сваляше бинокъла си. После погледна към снимката на Антия с близнаците и Луиз, поставена на бюрото му.

След няколко часа обаче щеше да стане невъобразимо по-лошо.

67.

Складът в централната част на Сидни

Джамал бе дошъл в склада много преди разсъмване, пресмятайки допълнителното време, което се налагаше да предвиди заради бурята и за да поразсъждава отново за първото нападение, което трябваше да се извърши с камионите. Шофьорите пристигнаха един по един. Всички бяха атентатори самоубийци и изглеждаха сериозни и решителни. Видеозаписите с последните им думи към семействата и приятелите вече бяха направени. Днес мъжете се бяха събудили за своя последен ден на земята. Скоро щяха да се съберат с Мохамед, Аллах да го благослови, и да получат небесните награди, обещани на всички, които бяха готови да загинат мъченически за вярата.

Джамал влезе в малката баня на склада, за да извърши задължителното очистване, преди мюсюлманинът да се срещне със своя създател. Първо наплиска лицето си, след това ръцете до лактите, после прекара мокрите си ръце по главата и накрая изми краката си. След като другите членове на групата свършиха с очистването, проснаха молитвените килимчета на пода на работилницата, където бяха натоварили камионите с амониева селитра. Джамал поведе утринната молитва.

Джамал остави сгънатото си молитвено килимче до една очукана кантонерка в кабинета в задната част на работилницата. После разгърна картата на града върху кирливата заседателна маса и включи радиостанцията, настроена на канала, който собствениците на автовлекачи използваха, за да следят повикванията на полицията при катастрофи. Като допълваща програма пусна радиото на станция, на която местните жители се обаждаха, за да съобщават за задръствания и други пречки. Неверници, помисли си той с горчивина. Скоро сведенията за движението щяха да задръстят радиовълните, но засега пътищата изглеждаха забележително пусти. За първата цел бе отделен един камион, а останалите шест щяха да атакуват по двойки. Маршрутите до четирите цели бяха многократно проигравани до последната секунда. Нищо не бе оставено на случайността.

Малко преди осем сутринта Джамал разцелува всеки от седмината шофьори три пъти по бузите.

— Вашето място на небето до пророка, мир нему, е осигурено — каза им той и посочи към седемте камиона, подредени в редица пред склада. — Време е да включите двигателите. Нека Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, бъде с вас.

По-малко от час след тази сцена Джамал паркира колата си пред навеса за лодки, където „Дестини“ се беше върнал, след като прибра водолазите от Кларк Айланд. След една последна молитва той и останалите двама членове на екипажа отвориха старите врати на навеса и единият пусна двигателя на лебедката. Джамал зае мястото зад щурвала и „Дестини“ се плъзна по добре смазания Хелинг във водата. Той натисна бутона на стартера и подновеният дизел забоботи и се събуди за живот. Джамал изчака, докато членовете на екипажа затворят вратите. Бутна големия никелиран лост на дросела напред и пусна радиостанциите, настроени на честотите на полицията и пристанищния контрол. Почти веднага се чу съобщение по канал 13.

— Пристанищен контрол, тук лоцманът на борда на „Оушън Венчърър“. В момента завиваме покрай шамандурата и се насочваме по Западния канал заедно с четири влекача.

— Разбрано, „Оушън Венчърър“, разрешавам да продължите към Гор Коув.

Джамал кимна със задоволство. Капанът бе започнал да се затваря. Първият камион трябваше да бъде взривен в 10:05 сутринта, последван в бърза последователност от останалите.

68.

Хотел „Парк Хаят“, Рокс, Сидни

Кейт се размърда. Главата й все още бе отпусната върху гърдите на Къртис. Той отметна русата коса от челото й и я целуна нежно. В дъха й се усещаше лек аромат на уиски.

— Миришем на секс — прошепна Къртис, докато плъзгаше бавно ръка по гърба на Кейт към малкото й стегнато задниче.

— Аха — сънливо отговори тя.

Дъждът шибаше балкона, където бяха стояли предната вечер, и Кейт се притисна по-здраво в тялото на Къртис. Беше една от онези сутрини, когато и двамата биха предпочели да си останат в леглото.

— Влез в мен — каза тя тихичко, милвайки косата му.

Отново в своята баня, Кейт нагласи накрайника на душа на „вибрация“ и остави топлата вода да масажира гърба й. Мислите й бяха в пълен безпорядък. Сексът снощи беше бърз и страстен, но тази сутрин не бързаха. Немирният ирландски американец, с когото бе решила да се позабавлява, излезе прекрасен и нежен любовник. Докато стоеше под душа, размишляваше. Даде си сметка, че й беше много приятно и се бе чувствала в безопасност с този мъж, но се насили да заповтаря мантрата си с по-голяма увереност. „Това беше само за тази вечер. Не мога да се забърквам с него.“ Ала знаеше, че Къртис е различен, и осъзна, че е малко късно да се връща към тази мантра.

Дъждът спря за малко, когато Кейт и Къртис пристигнаха в Държавния кризисен център в южния край на града. Кейт забеляза пощенска кутия и махна на Къртис да плати таксито.

— Няма да се бавя. Само ще пусна това за Ричард — каза и размаха една пощенска картичка във въздуха.

Той на секундата разпозна снимката. Спомни си, че я беше виждал преди години по време на олимпиадата в Сидни. Беше заснета в мига, когато димът от фойерверките, обявяващи началото на олимпийските игри през 2000 година, се беше разнесъл и по средата на арката на моста през пристанище Сидни светеше думата „вечност“.

— Почакай. Мога ли да я видя?

— Е, какво, сега ще ми четеш кореспонденцията само защото преспахме заедно ли? — Кейт обаче видя, че Къртис е много сериозен. — Какво има?

— Помниш ли първата предупредителна атака на Кадир? „Под вечността“?

— Мислиш, че е имал това предвид? — Младата жена се намръщи, когато внезапно си спомни и нещо друго, което Кадир бе споменал във видеозаписа.

— Възможно е — отговори Къртис. — Има ли някаква значима връзка между Сидни и думата „вечност“?

— Ами всичко започнало през 30-те години на миналия век — обясни Кейт, припомняйки си отдавна забравен урок по история. — Артър Стейс бил бездомен алкохолик, който живеел по градските улици. Една вечер отишъл в баптистки приют, където чул проповед от свещеник на име Ридли. Ридли карал слушателите си да се замислят върху това, че са смъртни, и върху божието обещание за вечност. Завършил проповедта си с нещо като „Вечност! Вечност! О, защо не може с тази дума да се украсят улиците на Сидни!“. През следващите четиринадесет години, докато градът спял, Артър Стейс изписвал с жълт тебешир думата „вечност“ с безупречния си калиграфски почерк на всеки вход, улица, гара или фериботен кей, където сметнел, че хората могат да я видят.

Къртис поклати глава.

— Нали не мислиш, че това има нещо общо с предупреждението?

— Напротив. Ама ти сякаш си глътнала цялата „Британика“.

— Ще приема това за комплимент, но ако си прав, Кадир ще нападне моста на пристанището. И като стана дума за това, имаше още нещо във видеозаписа на Кадир. Не каза ли, че първото предупреждение ще бъде отправено там, където най-малко очакваме, „под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница“?

— Тази открадната вятърна мелница винаги ме е обърквала — призна си Къртис.

Кейт имаше замислен вид.

— Можем ли да получим достъп до компютър в Държавния кризисен център? Върти ми се в ума, че Дауис Пойнт преди се е наричал Уиндмил Хил, тоест Хълм на вятърната мелница.

— Да вървим — подкани я Къртис.

Когато влязоха във фоайето, бригадир Антъни Дейвис, старшият офицер за свръзка на австралийската армия в центъра, вече ги чакаше.

— Къртис! Добре дошъл. Радвам се да те видя. — Бригадирът топло стисна ръката на стария си приятел. — Все още ли пътуваш в компанията на красиви жени? — подкачи го и се обърна към Кейт.

— Бригадир Антъни Дейвис — представи го Къртис.

— Предпочитам да ме наричаш Антъни — каза Дейвис, стисна здраво ръката на младата жена и се усмихна. — Добре дошла във Форт Фъмбъл. Ние се готвим за голямо антитерористично учение, така че идвате точно навреме. Другата седмица министър-председателят ще домакинства на срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество и политиците са изпаднали в паника — обясни, докато натискаше бутона за шестия етаж. — В момента тук е министърът на полицията — продължи приятелят на Къртис — и тъкмо сега спори със Сесил Дженсън, съветника на министъра на отбраната, кой да обяви провеждането на учението. Тъй като тукашните политици поемат отговорност само ако новината е добра, споровете кой да застане пред камерите са разгорещени.

Къртис се изхили.

— Кой печели?

— Последния път, когато нададох ухо, полицейският министър. Той е дребна роялистка пръдня. Извинете езика ми — добави Дейвис, задържайки вратата на асансьора за Кейт.

— Вече съм чувала какво ли не — успокои го Кейт.

— Но не мисля, че ще продължи да печели — уточни Дейвис, като прекара картата си през четеца на вратата, водеща към Държавния кризисен център. — Залагам на министъра на отбраната. Той е още по-голямо лайно, а егото му е голямо колкото Великата китайска стена. И щом успее, веднага ще лъсне пред камерите. — Бригадирът затвори вратата и ги въведе в широко помещение. На стената работеха два плазмени екрана.

— Пол! Радвам се да те видя отново, приятелю! — Къртис и старшият полицейски началник се здрависаха.

— Помощник-комисар Пол Макей — представи Дейвис командира на полицейската антитерористична група на Нови Южен Уелс на Кейт.

Ръкостискането на Макей беше здраво. Той имаше силна челюст и лице с груби черти, издълбано от бръчките на четиридесет години опит. Един корав полицай, който не понася глупости.

— Пол не ми позволи да полудея, когато работихме заедно за олимпиадата, и ако не си падаше толкова по политиците, щях много да го обикна — додаде Дейвис шеговито.

— Имам досие за бригадира и някой ден ще го публикувам — не му остана длъжен Макей. — Това е нервният център на града. В Сидни има неколкостотин камери и понякога по спирките виждаме случки, които участниците в тях биха предпочели да си останат в тайна.

Той хвърли око на екрана отляво и даде знак на Къртис. Изображенията се сменяха непрекъснато, едно се завъртя към автобусна спирка в северната част на Сидни. Без да знаят за скритата камера, добре облечен мъж в началото на петдесетте и доста по-млада жена от него в елегантен черен костюм се прегръщаха разгорещено на автобусната спирка. Когато ръката на мъжа изчезна под бикините на жената, камерите бяха превключени и на екрана се появи картина от улично задръстване на Маркет стрийт. Другият екран показваше водата около нос Брадлис Хед.

— Тези колеги пред нас — продължи Макей, като посочи седналите пред две дълги редици бюра с компютри, свързани с различните други главни квартири из града — са от полицията, „Бърза помощ“, пожарната, военните, Министерството на здравеопазването и всякакви други експерти, които може да ни потрябват. А зад нас е заседателната маса на главните участници. Учението е заради срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество през следващите няколко дни. Държавният кризисен център се оглавява от премиера и в него участват министрите на полицията, транспорта, пътищата и аварийните служби — обичайните заподозрени. — Комисар Макей хвърли поглед към групата близо до главната съвещателна маса, където разгорещеният спор между министъра на полицията и старшия съветник на министъра на отбраната още продължаваше.

— Имате ли кабинет, откъдето можем да влезем в интернет? — попита Къртис.

— Разбира се. Последвайте ме. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Повече, отколкото си мислите, но се надявам да греша.

Кейт влезе в „Гугъл“ и потърси „Обсерватория на Сидни“ и „Дауис Пойнт“.

— Готово! — възкликна тя, когато отвори уебстраница, съдържаща информация за Уиндмил Хил. До снимката на обсерваторията на Сидни, направена през 1874 година, бе поместена информация за ранната й история. — Ето я — посочи Кейт. — През 1796 година на хълма е построена вятърна мелница, издигала се е над първото селище в Сидни Коув, и хълмът започва да се нарича Уиндмил Хил. По-късно, когато фортът, изграден от губернатор Хънтър, е преустроен в обсерватория, хълмът започва да се нарича Обсерватори Хил.

— Но по-важното е — отбеляза Къртис, докато надничаше през рамото й, — че брезентовите криле на мелницата са били откраднати. Имали ли сте някога проблем с ТХДД? — поинтересува се той, като си спомни за имейла, прехванат от „Ешелон“.

— Тетрахлордибензодиоксин? — попита Дейвис и го изгледа въпросително. — Всъщност да. Откриха доста тревожни равнища в морските дарове и забраниха лова на скариди и траленето в акваторията на пристанището. Защо?

Къртис бръкна в кожената си чанта и извади копие на прехванатия имейл.

— Твърде много съвпадения, за да е случайно — отсъди Дейвис. — Откраднатата вятърна мелница може и да звучи малко отвлечено, но в съчетание с вечността и с този имейл излиза, че Сидни може да се окаже първото звено на онова, което Кадир планира като окончателно решение. Нищо лично, друже, но решението на нашето правителство да се набърка в иракската бъркотия превърна Австралия в много вероятна мишена. А като стана дума за мишени, тук най-голямата е пристанището. Не зная с колко време разполагаме, но ако си прав, трябва да повишим бойната си готовност.

— ТЩГ-изток носи нормалното си дежурство, но можем за всеки случай да я поставим в готовност — каза бригадир Дейвис. Вдигна слушалката на обезопасения телефон и натисна бутона за бързо набиране, за да се свърже със заместник-началника на армията в Канбера.

— Какво е ТЩГ-изток? — прошепна Кейт на Къртис.

— Тактическа щурмува група. Те имат две. Едната е в полка за специални въздушни операции и е базирана на западното крайбрежие, а другата е тук, на източното, в батальона на командосите.

— Сега съветниците са по средата на гадната си битка с полицейския министър — обясни бригадирът. — Винаги учтиви… сър. — Дейвис се ухили, когато остави слушалката. — Заместник-началникът е от флота и отговаря за операциите. Член е на Клуба на британската общност, носи кожени кръпки на лактите на туиденото си сако и ми напомня, че не съм шлагер в Канбера.

— Отново ли те зачеркнаха в списъка с получателите на коледни картички от премиера? — попита Къртис.

— Не знам как ще го преживея, но животът все пак продължава — дяволито се усмихна Дейвис. — Заместник-началникът ще информира началника на армията, а той ще говори с малкия лорд Фаунтлерой.

— Малкият лорд Фаунтлерой?

— Министърът на отбраната. Държи да бъде информиран за всичко. Дори кога си сменяме гащите, та какво остава за степента на готовност. Днес трябва да искаш разрешение дори за да пръднеш — добави Дейвис. — Най-малкото можем да информираме съветника му за нашите планове да поставим ТЩГ в бойна готовност, което може да ни спести време по-късно.

— В никакъв случай — надуто настоя съветникът на министъра Сесил Йенсън с пепеляво лице без брадичка.

— Ако някога се разчуе, че сме привели групата в по-висока степен на готовност, защото някога някакъв разбойник е задигнал брезента от крилата на вятърна мелница — изстреля той, вторачил поглед в Къртис и Кейт, — ще изглежда, че сме се паникьосали заради едно „може би“ и някаква шантава история.

— Сесил — отговори хладно бригадирът, — изобщо не става дума за това как ще „изглеждате“ вие с министъра. — Отдавнашната непоносимост между военния и издигналия се съветник беше очевидна. — Важното е да се вземат благоразумни предохранителни мерки, докато разследваме всичко по-задълбочено. Точно в момента сме в много изгодна позиция. Обикновено повечето от нашите хеликоптери „Блекхоук“ са базирани на север — обясни той, като се обърна към Къртис и Кейт, — но вчера пристигнаха тук заради срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество.

— Вече взехме решение да разположим част от тях в Сидни — изпръхтя съветникът на министъра.

Бригадирът се огледа наоколо.

— Няма, Сесил, наоколо няма медии, за да уловят думите ти, а и това е без значение. Важното е, че са тук заедно с тигрите.

— Тигри ли? — Кейт погледна въпросително Къртис.

— Въоръжени разузнавателни хеликоптери „Тайгър“. Европейско производство — обясни той. — Имат страхотна огнева мощ.

— При сегашната степен на готовност — продължи бригадир Дейвис — няма гаранция, че ще можем достатъчно бързо да вдигнем във въздуха тигрите или ТЩГ, ако нещо се случи. Сесил, виждаш ли кораба? — попита, като посочи десния екран. — Казва се „Оушън Венчърър“.

Огромният нос на танкера се беше приближил и четири влекача го дърпаха да заобиколи Брадлис Хед и да се завърти така, че да може да продължи по коридора под моста до мястото за приставане на Гор Коув.

— Той е най-големият петролен танкер, който пристава в Сидни, и предполагам, забелязваш, че приливът вече е стигнал най-високата си точка. При отлив ще се удари в дъното на пристанището. Корабът е голяма мишена и в случай че тези хора са прави — той погледна към Кейт и Къртис, — ще се чувствам малко по-спокоен, ако ТЩГ седеше в хеликоптерите с вече въртящи се витла.

— За щастие подобно решение не зависи от теб, бригадире — надменно заяви Йенсън и вдигна слушалката на един от обезопасените телефони, за да се свърже с военния министър в Канбера.

— Веднъж и аз да съм съгласен със Сесил — обади се министърът на полицията на Нови Южен Уелс, и побърза да подсили претенциите си, докато Йенсън беше зает. — Твърде рано е да включваме Британската общност. Това е държавна отговорност и скоро ще дам пресконференция, за да подчертая това.

Тони Дейвис, Пол Макей и Къртис О’Конър се спогледаха. „Оушън Венчърър“ се виждаше съвсем ясно и бавно, но неотвратимо се движеше към моста.

Ниският тъмнокож мъж взе мобилния си телефон. Фокмачтата на крайцера „Сидни“ се издигаше като паметник на мъжете, участвали в първата морска битка на Австралия през Първата световна война. Когато огромният нос на „Оушън Венчърър“ я отмина, мъжът натисна бутона за изпращане на есемес: „Сега минава край военния паметник“. Модерната технология даваше възможност на Джамал веднага да прочете съобщението и да пресметне точния час, когато танкерът щеше да мине над тунелите. Телефонът на мъжа изпиука и той прочете отговора: „Нека Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, да ни помага“.

Още по-нататък друг от хората на Ал Фалид, застанал близо до кея на Джеферсън стрийт в Кирибили, също прочете есемеса. Текстът на съобщението и отговорът на Джамал бяха разпратени едновременно до няколко мобилни телефона.

Всеки шофьор изчисли часа на потеглянето си от момента, когато носът на танкера премина край паметника, за да стигне при целта си точно навреме. А това означаваше да са на позиция, когато танкерът преминава над тунелите под дъното на пристанището.

Операцията беше започнала.

Още по̀ на юг времето беше разбъркало разписанието на полетите на летище „Сидни“ и авиодиспечерите се опитваха да наваксат закъсненията.

69.

Контролната кула, летище „Сър Чарлс Кингсфорд Смит“, Маскът

Мик Хамънд отработваше предпоследната смяна в своята кариера. Той беше едър човек с мустаци, които му отиваха, и спокоен поглед към света. Темпераментът му беше много подходящ за изключителния стрес, който вървеше с професията на авиодиспечер. Следващия месец Хамънд навършваше четиридесет и две и в момента беше най-дългогодишният служител в екипа от висококвалифицирани диспечери на летището на Сидни.

Кулата бе построена в края на основните писти успоредно на Дженеръл Холмс Драйв и се издигаше на приблизително триста метра от мястото, където магистралата се гмурваше в тунела под пистите за рулиране и основната писта, ориентирана на север-юг. След два дни малката ваканционна къщичка при протока Съсекс щеше да стане дом за него и за тридесет и седем годишната му жена, но точно в момента Мик нямаше време да мечтае за риболов или разтакаване в бараката с инструментите.

Всички девет конзоли на авиодиспечерите в кулата работеха на пълни обороти. Въпреки че сутринта времето малко се пооправи и диспечерите вече виждаха краищата на пистите, издаващи се над Ботани Бей, изоставането беше огромно. От отсрещната страна на пътя, в сградата на въздушния контрол, друг диспечерски екип се бореше да извади самолетите от позициите им на изчакване и да ги приведе в курс за подход, откъдето можеха да бъдат предадени на кулата. Диспечерната за писта 34-ляво се беше съсредоточила върху дузина радарни бликове на екрана пред себе си. Един от тях бавно се придвижваше към точката, към която го беше насочила, за да направи последния си подход към Сидни. Полетът беше №12 на „Куонтас“ от Лос Анджелис с четиристотин петдесет и осем пътници и екипаж на борда.

— „Куонтас 12“, остават ви двадесет километра до приземяване. Вятърът е западен, със сила петнадесет възела, при пориви до двадесет. Когато заемете позиция, свържете се с кулата на честота 120,5.

— „Куонтас 12“ — потвърди капитанът и се протегна да смени честотата, докато вторият пилот подготвяше кацането.

На земята опашката от чакащите за излитане самолети ставаше все по-дълга.

— „Куонтас 438“, готов за излитане.

— Кулата на летище „Сидни“. Добър ден. Очаква ви забавяне. Пред вас има дванадесет самолета. — Дори когато напрежението беше голямо, Мик Хамънд винаги си оставаше учтив и в добро настроение.

„Куонтас 438“ се подреди на опашката зад един боинг 747 на сингапурските авиолинии на път за Лондон. Вече тринадесет самолета чакаха за излитане и Мик хвърли поглед към „Маестро“, компютризираното разписание, което показваше последователността за кацане на екрана на радара пред него. Всяко квадратче беше заето.

Докато диспечерите се бореха да приземят повече самолети, сред сутрешния трафик се движеха седем незабележими камиона. Първият зави по Мисендън Роуд близо до университета на Сидни и пое към Дънблейн стрийт. Други два поеха на запад към магистрала Е5, където трябваше да се срещнат с още два, тръгнали на изток по същата скоростна магистрала. Последните два камиона бяха заели позициите си. Единият бе спрял в предградието Уоломолоу, а другият на северната страна на пристанището край Неутрал Бей.

— Кулата на Сидни, „Куонтас 12“ на позиция.

Мик си позволи усмивка. Пристигащите самолети бяха струпани като чипове за покер в черните облаци над кулата и гласът на пилота прозвуча малко напрегнато. Настроението в пилотската кабина едва ли се бе подобрило от перспективата за продължително кръжене над летището след 16-часовия полет от Лос Анджелис.

— Кулата на Сидни, добър ден. — Гласът на Мик беше спокоен, докато гледаше на юг. През облаците можеше да види мощните светлини за кацане на огромния 747. Зад него се бяха подредили още няколко чифта фарове. Мик Хамънд точно се готвеше да даде разрешение за кацане на боинга, когато в слушалките му отново се чу пукане.

— Кула на Сидни, тук „Спасител едно“. Моля за незабавно излитане. Имаме тежка катастрофа при надлеза „Лайт Хорс“ на 37.

Мик погледна през дясното си рамо към хеликоптерната площадка в източната част на летището. Със спешно разрешение от наземния диспечер ярко оцветеният в червено и жълто спасителен хеликоптер вече се предвижваше към началото на източно-западната писта. Времето и нетърпеливото шофиране бяха посочени като виновници за ужасяващата катастрофа, включваща тежкотоварен камион, автобус и три автомобила при надлеза, около който се кръстосваха още десетина естакади, свързващи Д4 и 37 близо до подножието на Блу Маунтинс. Имаше седем тежко ранени, от които трима с опасност за живота. Да даде разрешение за излитане на „Спасител едно“, означаваше, че той ще трябва да пресече пътя на кацащия 747.

Мик прецени възможностите за по-малко от секунда. 747 беше навлязъл малко в дистанцията, която се изискваше, за да може хеликоптерът да пресече трасето пред него. Вероятно на самолета му свършваше горивото и ако го отпрати за още една обиколка, с нищо нямаше да намали организирания хаос в облаците над него. Мик спокойно се протегна към голямата конзола пред себе си и натисна бутона, който го свърза с един от наземните диспечери за излитащи самолети в терминала от другата страна на магистралата.

— Веднага ще му дам разрешение, но трябва да остане под сто метра. Шели, можеш ли да уредиш това?

— Няма проблеми, ще му сглобя набързо летателен план. — Всички диспечери бяха под огромен стрес, но си помагаха един на друг винаги щом имаха възможност. Това беше една от най-професионално осъществените маневри в света.

— „Спасител едно“, имаш разрешение за излитане направо към надлеза „Лайт Хорс“ под сто метра височина. Бързо излитане от писта 25, „Куонтас 12“ каца от юг на тридесет и четири градуса. Вятър с пориви до двадесет възела от североизток, свържи се с наземния контрол, щом си във въздуха.

— Тук „Спасител едно“, много съм ви задължен.

Докато евакуационният хеликоптер се носеше надолу по напречната писта, Мик изпрати набързо подготвения полет към следващите диспечери.

— „Куонтас 12“, имате разрешение за кацане на писта 34-ляво. „Спасител едно“ пресича пистата пред вас. Бърз изход „Браво“ от пистата към пътеките за рулиране. — Мик Хамънд хвърли поглед към стрелките на компютъра за времето, монтирани на конзолата му. — Страничният вятър сега има пристъпи до двадесет и пет възела — добави той.

— „Куонтас 12“, разбрано.

— По дяволите! — Капитанът на боинга на „Куонтас“ се взря през бясно движещите се чистачки и шибащия стъклата дъжд. Белите светлини, които маркираха границите на основната писта, се простираха надалеч в мрака, отляво светлините на системата за визуален подход просветваха разбъркано, докато бордовият компютър изпипваше траекторията на кацане, а вятърът предизвикваше объркване в подхода по инструменти, който вторият пилот се опитваше да направи. — Двадесет и пет възела, аз ще го поема, Джим.

— Предавам — съгласи се добродушно вторият му пилот.

Двамата работеха добре заедно. Един ден, помисли си Джим, аз ще седя на лявата седалка и ще имам квалификацията да приземя това бебче и при страничен вятър. Но не и днес.

70.

Сидни

На борда на „Дестини“ Джамал прослушваше полицейския канал и радиостанцията за трафика. Движението по Е5 беше натоварено, но без задръствания, водещата тема в новинарския бюлетин в десет часа подсказваше обаче, че нещо предстои. „В извънредно съобщение се говори, че пред китайското консулство на Дънблейн стрийт близо до университета на Сидни е станала експлозия. Все още няма данни за жертви, но полицията и линейките са на път. Пътната полиция съветва водачите да избягват района около Чърч стрийт и Парамата Роуд.“ Слава на Аллах, помисли си Джамал. Дано жертвите да са много.

Когато навлезе в късия тунел, който се гмурваше надолу и после се измъкваше изпод коритото на река Кукс, шофьорът на втория „Хино“, движещ се на изток, провери дневния километраж. Беше уверен, че камионът пред него вече е минал през тунела на път за летището. Оставаха още точно триста метра до точката, където тунелът минаваше през средата на реката. Когато на километража за дневния пробег тромаво се превъртя цифрата 3, шофьорът чу приглушения звук от експлозия във водещия на запад тунел до него. Той натисна рязко спирачките, без да го е грижа за малката кола, която се блъсна в задницата на камиона, вдигна предизвикателно юмрук и изрева:

— Аллах акбар! Бог е велик! — После, като последно действие на тази земя, натисна бутона на взривателя.

Два тона амониева селитра избухнаха с оглушителен рев, пламъци и дим. По-голямата част от жестокия взрив се насочи към тавана на тунела, разкъса го и през водата нагоре литнаха отломки. И в двата тунела отчаяните викове на ранените и умиращите, чиито крайници бяха откъснати от телата, заглушаваха рева на нахлуващата вода. Близо до изходите от тунелите шофьори и пътници зарязваха превозните си средства в опит да избягат от надигащата се вълна. Много от тях не успяха и в последен опит да се спасят се притискаха към тавана на тунелите, отчаяно търсейки въздух.

В Държавния кризисен център бригадир Дейвис, Къртис и Кейт смаяно гледаха как картината се прехвърля от порутеното китайско консулство към опустошението в наводнените тунели под река Кукс. Веднага след това на екрана се появи изображението на късия тунел под основната писта. Той бе обгърнат от пламъци, хвърчащи отломки и носещи се на талази облаци черен пушек.

Взривът в тунела под пистата разтърси контролната кула, но дългогодишният опит на Мик Хамънд си каза думата. Нужна му бе само част от секундата, за да прецени какво става.

— „Куонтас 12“, тук кулата на Сидни, прекрати кацането, прекрати кацането! — но командата му дойде прекалено късно. Боингът вече беше стъпил с носовите колела на земята, а капитанът бе завъртял дроселите за обратна тяга.

— Какво по… — Капитанът на „Куонтас 12“ гледаше невярващо пред себе си, когато основната писта изригна пред него. Той включи големите двигатели на пълна обратна тяга и пътниците бяха запратени напред, когато четиристотинтонният самолет се затресе към облаците пушек. Върху пистата валяха късове бетон и парчета арматурно желязо. — Боже мили! — извика, когато парче бетон се стовари върху закаленото предно стъкло и го строши напълно.

— Сто и двадесет, сто и десет… — Помощник-пилотът продължаваше да отчита скоростта, но тя не намаляваше достатъчно бързо и след миг те изчезнаха в кипящия черен ад, който ги обгърна. Дупката в пистата за миг сряза колесника под лявото крило и щом капитанът почувства, че машината се плъзга наляво, инстинктивно завъртя щурвала надясно и намали тягата на левия двигател. Но от това нямаше полза. Лявото крило се удари в пистата, левият двигател се откъсна, а резервоарите се пробиха. Боингът с четиристотин петдесет и осем пътници и екипаж на борда се плъзна по тревната площ покрай основната писта и се заби с все сила в самолета на сингапурските авиолинии на път за „Хийтроу“, чиито резервоари бяха пълни догоре.

Кейт притисна устата си с ръка, докато гледаше как двете огромни машини изригват в огнено кълбо, а от пламтящия ад наднича познатото бяло кенгуру, украсяващо опашката на единия самолет. Малко по-късно видяха как пътници с горящи дрехи скачат през една от задните врати, издигащи се на повече от шест метра от земята.

Помощник-комисарят Пол Макей вдигна телефона, свързан с полицейския оперативен център.

— Затворете всички тунели на територия на Сидни — заповяда той тихо.

Бригадир Дейвис говореше по друг телефон с генерал Хауърд, командира на специалните части, в чийто команден пост не се приемаха изображения от камерите на контрола на движението. Съветникът на министъра потупа бригадира по рамото.

— Министърът иска хеликоптерите във въздуха. Сега!

— Йенсън, още една дума и ще те сритам — процеди Дейвис с ледена ярост в очите. — Не на вас, сър — поясни той спокойно, когато поднови разговора си с командира на специалните части. — От онова, което видях на мониторите, те атакуваха източния и западния тунел на Е5 под река Кукс и под основната писта. Точно тогава кацаше един боинг 747, който се блъсна в друг на земята. Полицията затваря всички тунели в района на града, но най-голямата им тревога са тунелите под пристанището. Също така трябва да знаете, че един танкер с осемдесет хиляди тона петрол на борда е на път към Гор Коув. Ще получите заповед от министъра надолу по веригата да съберете каквото имате подръка.

— Благодарение на шибаните съветници на министъра не е много и се съмнявам, че можем да използваме повече от три или четири хеликоптера „Блекхоук“ — заяви без заобикалки Хауърд. — На тигрите им правят нещо по поддръжката, но ще ги задействам и ще видя колко мога да вдигна във въздуха. Ще взема и няколко гумени лодки от „Уотърхен“ — продължи да изброява ресурсите си генералът, — така че между нас и полицията на Нови Южен Уелс пристанището ще бъде колкото може по-сигурно. Въпреки това ми се ще да разполагам с много по-голяма огнева мощ, тигрите щяха да ни свършат добра работа.

Генерал Хауърд и бригадир Дейвис знаеха, че хеликоптерите „Блекхоук“ са леко въоръжени със 7.62-милиметрови картечници, а заплашителните гумени моторници, които пренасяха по десет войници от спецчастите, също не бяха оборудвани с тежки оръжия. Надяваха се, че силите им ще бъдат достатъчно, но по всичко личеше, че нападението беше щателно планирано. Без тигрите може да си имаме неприятности, помисли си Дейвис, докато гледаше на единия екран картина от двата горящи самолета, а на другия — линейките и пожарните коли, опитващи да се промъкнат през хаоса по магистралите около входовете на тунелите, водещи на изток и запад.

— Мисля, че трябва да затворим пристанището — каза помощник-комисарят Макей на министъра на полицията, след като бригадир Дейвис информира и двамата за ставащото.

Министърът придоби несигурен вид.

— И да спрем фериботния транспорт? — попита съветникът на министъра.

— Все още не сме наясно с размерите на това нападение — отговори Макей — и ако мостът също е мишена, фериботите ще бъдат само излишно усложнение — обясни той, като отправи към министерския съветник хладен поглед.

На борда на „Дестини“ прослушването на полицейската честота и тази на пристанищния контрол беше прекъснато от няколко изписуквания на мобилния телефон. Джамал кимна доволен, защото това означаваше, че оставащите камиони бяха на път към определените им цели.

По-рано през деня Антия Блек се бе изправила пред огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба си. Беше слаба и стройна, джинсите й прилепваха плътно и тя си сложи бялата ленена риза, която Мъри толкова харесваше.

— Никак не е зле за едно голямо момиче! — каза си тя.

Преди месец навърши тридесет и четири. Антия прегледа разписанието на градската железница, която включваше метро и надземни влакчета, и реши, че влакчето в 9:47 от Стратфийлд ще ги закара до Милърс Пойнт малко след 10 сутринта. От спирката на влакчето до лунапарка можеше да се стигне пеша за десетина минути. Надяваше се, че на децата вече ще им е омръзнало, когато Мъри се присъедини към тях за обяд. Антия поклати глава и се усмихна. Кого лъжа, помисли си. Вече бе предложила на Луиз да отложат разходката заради дъжда.

— Метеорологът каза, че по-късно днес дъждът ще спре — възрази малката.

Осемгодишна, а разсъждава като голяма, помисли си Антия.

— Ей, рожденичката, готова ли си?

— Сега, мамо, само да си направя косата така, както татко обича.

Момчетата, вече с дъждобрани и шапки, правеха гримаси към стаята на сестра си.

В контролната кула на пристанището Боб Мускът и Мъри Блек гледаха ококорено ставащото пред китайското консулство. Пожарникарите отчаяно се опитваха да угасят горящото здание, а през това време линейките откарваха ранените и умиращите в близката болница „Роял Принс Алфред“. Както и в другите болници из града, и тук медицинският персонал беше вдигнат по тревога. Втора камера предаваше картини от касапницата на летището. Голямата горещина на горящия авиационен бензин пречеше на пожарните да се доближат достатъчно и въпреки огромните количества пяна, които се изливаха върху пламтящите отломки, огънят още не беше потушен. Мислите на Мъри Блек за онези, които бяха още в самолетите, бяха прекъснати от звъна на червения телефон, който свързваше кулата на пристанищния контрол с Държавния кризисен център.

— Мъри, обажда се Пол Макей. Пристанището ще бъде затворено за корабоплаване, докато не установим какви са размерите на това нападение. Кои съдове се движат в момента?

— „Оушън Венчърър“ се е изравнил с Форт Денисън и напредва по маршрута си към Гор Коув — докладва Мъри. — Такъв голям танкер не може да бъде спрян лесно, така че трябва да го оставим да пристане. Останалият трафик се състои от „Джерусалем Бей“, малък контейнеровоз, който е вече в Източния канал, и два влекача, „Монтгомъри“ и „Уейвъл“, които го следват отблизо. Мога да обърна лесно влекачите, а „Джерусалем Бей“ да задържа на място.

— Благодаря ти. Направи го и ме дръж в течение, ако възникне някакъв проблем.

— Разбрано, Пол. Ще го накарам да пусне котва в канала. — Мъри Блек остави слушалката и обясни на Боб Мускът какво става.

Докато се протягаше за микрофон №13, видя как от „Уотърхен“ западно от моста се откъсва първо една, а после още една гумена лодка. Командоси, въоръжени с леки оръжия и картечници МАГ-58, монтирани на стойките, се държаха с мрачни лица за осигурителните въжета. Лодките се задвижваха от извънбордови двигатели „Меркюри 250“, които лесно достигаха над петдесет възела. Техните тъпи носове отскачаха над развълнуваните води на пристанището, после се стоварваха отново върху тях, а бялата пяна пръскаше на всички страни.

— До всички кораби, до всички кораби. Говори контролната кула на пристанище Сидни. Порт Джексън от река Парамата на запад до линия Зет на изток е затворен до второ нареждане. Забранява се, повтарям, забранява се всякакво корабоплаване без изрично разрешение на пристанищните власти. „Оушън Венчърър“, ти си изключение. Продължавай за Гор Коув. Потвърди.

На мостика на танкера капитан Свенсон и лоцманът се спогледаха.

— Много странно — отбеляза капитанът, гледайки назад към „Джерусалем Бей“ и двата големи влекача, които го следваха. — Защо ли затварят пристанището?

— Не знам — отговори лоцманът, — но трябва да сме благодарни, че не искат да спрат и нас. — Спирачният път на толкова голям танкер, пълен догоре и движещ се с максимална скорост, се измерваше с морски мили. А дори и при движение с минимална скорост, нямаше да успее да спре бързо.

Капитан Свенсон кимна на първия помощник, който се протегна към микрофона.

— Тук „Оушън Венчърър“, потвърждавам нареждането.

Единственият друг човек на мостика беше кормчията Мусаид ибн Кашоги, който запазваше неразгадаемото си изражение и не отместваше поглед от нос Кирибили. Щом се изравняха с резиденцията на премиер-министъра, която се появи откъм десния борд, той щеше да действа. С едната ръка държеше щурвала, а с другата опипа пистолета „Берета“, 38-и калибър, в джоба на синия му комбинезон.

— Прието, „Оушън Венчърър“ — каза Мъри. — „Джерусалем Бей“, трябва да спреш и да спуснеш веднага котва на сегашната си позиция. Потвърди.

Мъри Блек вдигна бинокъла си и го фокусира върху „Джерусалем Бей“, докато нетърпеливо чакаше отговор. Товарната палуба беше пълна с десеттонни контейнери.

— Може би ще бъде по-справедливо да спрем влекачите след Балморъл? — предложи Боб. — Вълнението отвъд Хедс е все още твърде силно.

Мъри Блек кимна, но вниманието му все още бе съсредоточено върху „Джерусалем Бей“. Контейнеровозът сега беше успоредно с остров Кларк.

— „Джерусалем Бей“, тук пристанищният контрол, потвърди последното нареждане.

Очите на Мъри Блек се присвиха. Нещо не беше наред. „Джерусалем Бей“ не отговаряше и продължаваше да плава.

Боб Мускът вдигна бинокъла си в западна посока. Едно рибарско корабче, „Дестини“, минаваше през пристанище „Дарлинг“ и се насочваше към моста над пристанището.

— „Джерусалем Бей“, „Джерусалем Бей“! Тук пристанищен контрол. Трябва да спрете на място и да пуснете котва до второ нареждане. Потвърди! — В гласа на Мъри Блек се долавяха леки нотки на тревога, когато пусна бутона за предаване.

— Не стъпвай на седалката, скъпа. Хората после ще седнат на мръсното — смъмри Антия Блек дъщеря си, когато влакът в 9:47 от Стратфийлд стигна до спирка Таун Хол в града.

— Пристанищен контрол, тук „Джерусалем Бей“, чувате ли ме?

— Време беше — промърмори Мъри Блек, когато натисна предавателния бутон на микрофона на радиостанцията.

— Той ускорява — отбеляза Мускът, докато наблюдаваше контейнеровоза с бинокъла и за миг забрави „Дестини“.

— Пристанищен контрол, моите извинения, имахме проблеми с радиостанцията. Може ли да повториш?

Капитанът на „Джерусалем Бей“ говореше със силен арабски акцент. Обикновено това не би притеснило Мъри, но предчувствието му, че нещо не е наред с „Джерусалем Бей“, сега се засили. Когато фокусира бинокъла си върху кила на кораба, разбра, че Боб Мускът е прав. Килватерът на контейнеровоза вреше и кипеше и той тревожно увеличаваше скорост в посока Форт Денисън. Мъри знаеше, че ако мине покрай форта, щеше да бъде невъзможно да го накара да пусне котва преди моста.

— Пристанището е затворено за движение. Трябва веднага да дадеш заден и да пуснеш котва до второ нареждане. Потвърди и изпълнявай.

— Двата влекача също ускориха — съобщи Боб, докато все още оглеждаше пристанището през бинокъла. — От запад към моста се приближава рибарски кораб — добави той. „Дестини“ точно излизаше от входа на Дарлинг Харбър. — Вероятно се движи с около дванадесет възела. Мъри, какво става, по дяволите? — В пристанището строго се следеше за спазване на ограниченията в скоростта. Обикновено ги нарушаваха собственици на плавателни съдове, които излизаха в морето за удоволствие. Търговските съдове знаеха много добре колко солени са глобите и много рядко нарушаваха правилника.

— Боб, имам лошо предчувствие — каза Мъри, хвърляйки поглед на картините от горящите боинги, преди да се съсредоточи отново върху „Джерусалем Бей“.

— Пристанищен контрол, тук „Джерусалем Бей“. Имам тежко болен моряк на борда с криза от апендицит. Искам разрешение да продължа по курса.

Мъри Блек поклати глава.

— Боб, не вярвам на тия приказки. Радиото им си работеше отлично, докато наближаваха Хедс. Ако този беше толкова зле, щяха да съобщят още преди часове.

Мускът кимна мрачно.

— Съгласен, ще трябва полицията да се качи на борда.

— По-скоро военните, защото е прекалено висок, за да се качат полицаите, докато се движи. — Мъри Блек се протегна към телефона, който имаше пряка връзка с Държавния кризисен център.

В голямата военна база на армията в Холзуорти на четиридесет километра западно от града командосите трескаво подготвяха за смяна степента на бойна готовност. Сегашната им осигуряваше свободно време за тренировки по полигоните в базата. Без никакво предупреждение обаче степента на готовност „Предупреждение за готовност след четири часа“ беше сменена с „Действайте“. С професионализма, с който бяха известни, те прекъснаха обичайните си дейности. Успяха да съберат войниците, да раздадат бойните муниции и да вдигнат във въздуха три от черните хеликоптери „Блекхоук“ с по десет командоси в тях. От другата страна на летище „Лускомб“ самолетните механици колкото може по-бързо и доколкото позволяваше безопасността подготвяха двата въоръжени разузнавателни хеликоптера „Тайгър“, които трябваше да минат поддръжка за полет. А войниците бързаха да заредят оръдейните кули с 30-милиметрови патрони и 68-милиметрови ракети.

Пилотът на водещия „Блекхоук“ оглеждаше пристанището пред тях, докато машините се носеха бързо към града. Летяха ниско, малко над водата, и стрелката на спидометъра беше спряла на сто и деветдесет възела в близост с червената зона. Вторият пилот се обърна назад към майор Гулд, командира на екип „Делта“, който в момента довършваше плановете си и говореше по друга честота с командирите на отделения в другите две машини.

— „Орел“ се опитва да се свърже с вас на трети канал — прекъсна го вторият пилот.

Гулд потвърди, че е приел съобщението с двойно натискане на комутатора на вътрешната уредба, и преди да смени каналите, обяви:

— Тук „Делта“, край.

— Добро утро, тук е „Орел“. — Майор Гулд нямаше нужда от позивните на генерала. Той винаги и навсякъде би разпознал ниския сдържан глас на своя командир дори без ексцентричните радиопроцедури на генерал Хауърд. Независимо от сериозността на ситуацията генералът винаги успяваше да звучи така, сякаш обмисля неделната следобедна разходка.

— В добавка към ескортирането на „Оушън Венчърър“ до мястото му за приставане в Гор Коув имаме още един малък проблем.

Майор Гулд се ухили. Изречено от генерала, определението „малък проблем“ обикновено означаваше, че се готвят да те засилят право в лайната.

— Има малка промяна на плановете. „Джерусалем Бей“ се държи странно. Отказва да се подчини на заповедта на пристанищните власти да пусне котва и все още плава към пристанището. Току-що ми докладваха, че е отминал остров Кларк. Качете се на него и без да убивате напълно капитана и жалкия му екипаж, накарайте малките говнари да изпълнят нареждането. Твърдят, че има болен член на екипажа, но пристанищният контрол не им вярва. Нито пък аз. Бъдете внимателни, защото както е тръгнало днес, може и да не са такива, каквито изглеждат.

— Разбрано, „Орел“, край. „Блекхоук 2“ и „Блекхоук 3“, продължавайте с ескорта на „Оушън Венчърър“ и заемете позиции отляво и отдясно на моста. Аз ще се оправя с транспортния кораб.

Двата хеликоптера потвърдиха промяната в плановете и трите машини се издигнаха нагоре, за да минат над пристанищния мост. Водещият хеликоптер заедно с майор Гулд и неговите хора се понесе на юг, използвайки операта за прикритие, докато се подготвяха за рисковано бързо спускане с въжета върху палубите на „Джерусалем Бей“. Другите две машини поеха курс към големия танкер, който сега беше на половината път между Брадлис Хед и Кирибили Пойнт и на два километра от моста.

В Държавния кризисен център Кейт и Къртис гледаха левия плазмен екран, който получаваше сигнал от камерите, улавящи големия танкер и „Джерусалем Бей“. „Дестини“ се показваше иззад подветрената страна на Форт Денисън.

— Смятам, че освен тунелите трябва да затворим моста и да спрем влаковете — каза помощник-комисарят Макей на министъра на транспорта, който беше пристигнал заедно със съветника си.

— Всички? — попита министърът.

— Онези, които се движат из града.

— Това ще блокира цялата мрежа и ще пострадат всички избирателни райони — предупреди съветникът на транспортния министър.

— Господин министър, влаковете не са силната ми страна — намеси се бригадир Дейвис, без да обръща внимание на съветника, — но нека ви изясня какво става тук. Бяхме нападнати на три различни места. Засега не знаем със сигурност дали това е работа на Халид Кадир, но подобно на атаките на 11 септември, тези също носят отпечатъка на грижливо планиране. Няма гаранции, че тази операция е завършила и че не включва нападение в метрото като онова в Лондон. Ние говорим за защитата на живота на хората и ако затварянето на линиите под града означава спирането и на останалите, мисля, че хората в другите избирателни райони ще проявят разбиране.

Когато потеглилият от Стратфийлд в 9:47 часа влак влезе в Уинярд, машинистът погледна часовника си, все още ядосан заради мъмренето, което отнесе от началника си рано сутринта. Беше опитал да обясни, че през деня, за който ставаше дума, го хвана поредица от червени светофари през целия маршрут от Парамата до Хорнсби. За да навакса изгубеното време, щеше се да се наложи да надхвърли ограниченията на скоростта.

— Изобщо не ми пука — беше казал началникът, пазейки собствения си хляб. — Набий си в дебелата глава, че винаги се движим навреме.

Дежурният по движението в Уинярд се наведе към микрофона.

— Влакът на първи перон заминава за Хорнсби. Следващата спирка е Милърс Пойнт. Гостите на лунапарка трябва да слязат там.

Шофьорът на пътуващия на север камион „Хино“ чуваше сирените, когато излезе от Воломолоу и пое към северния тунел под пристанището. Джамал се беше погрижил мястото на взривяването на двата петтонни камиона да бъде близко до южните краища на двата тунела, така че да не попречат на експлозивите на дъното на пристанището в северния край.

От другата страна на северния бряг вторият шофьор, Абдул Азам, също чуваше сирените. Той спокойно караше по пътя към моста и източния тунел под пристанището и се усмихваше при мисълта за касапницата, която щеше да причини на всички, които му се бяха подигравали. Макар и часът пик да бе отминал, движението все още беше натоварено. Абдул съжаляваше единствено за това, че автобусите на неверниците не използваха тунелите.

— Аллах акбар! Бог е велик! — прошепна той и докосна взривателя в джоба си. За него входът на тунела под пристанището беше символ на влизането му в рая и точно в момента той се появи пред погледа му. Вече можеше да види огромния нос на „Оушън Венчърър“ долу в акваторията на пристанището, но сирените зад него приближаваха и когато погледна в огледалото за задно виждане, започна да се тревожи, че може да не успее да стигне до целта си.

Когато полицейската кола профуча край него с виеща сирена и святкащи буркани, полицаят на пътническата седалка махна ядно на Азам да спре. Двеста метра по-нататък колата се плъзна със свирещи гуми и застана напреко на входа към тунела. От нея изскочи полицай и вдигна ръка. Движението пред камиона на Азам започна да спира.

Мъри Блек набра мобилния телефон на Антия. Вече й бе оставил две съобщения да му звънне, но по някаква причина тя още не беше се обадила.

— Здравей, ти се свърза с Антия Блек. Ако оставиш мило съобщение, ще ти се обадя веднага щом мога.

— Скъпа, моля те, звънни ми — каза за пореден път Мъри. Вкъщи никой не вдигаше телефона и той се зачуди дали е гледала новините. — Трябва да знам дали всичко е наред при вас — добави и остави мобилния телефон отново на бюрото до снимката на семейството си, като си повтаряше, че жена му просто е забравила да включи телефона. После се обърна отново към „Джерусалем Бей“. Двата влекача продължаваха да порят водата след него и Мъри отново се пресегна за микрофона.

На „Монтгомъри“ Малик ал Фалид нареди на своя кормчия да държи курс след „Джерусалем Бей“, когато три хеликоптера „Блекхоук“ се появиха над пристанищния мост. Единият изчезна към града, а Малик наблюдаваше как другите два заеха позиция, за да защитават „Оушън Венчърър“. През бинокъла можеше да види войниците неверници, седнали на задните и страничните седалки. Спецчасти или командоси, помисли си той. При наличието на четири ракети можеха да си позволят само един пропуск. Малик протегна ръка към микрофона, който се люшкаше над главата му.

— „Уейвъл“, тук „Монтгомъри“. Свали хеликоптера отдясно на борд, ние ще се погрижим за другия — нареди и кимна на ракетните екипи, които не се виждаха, скрити в задната част на мостика на влекача. Времето за хитруване беше минало.

— С удоволствие, „Монтгомъри“. Аллах акбар!

Мъри Блек отново насочи бинокъла си към „Монтгомъри“ и „Уейвъл“. Втренчи се невярващо, когато изведнъж облечени в черно мъже наизскачаха от мостиците на двата влекача. Двата екипа на мощните влекачи се втурнаха към носовете им и започнаха да разхвърлят старите мушами встрани, за да открият тежки 50-калиброви картечници, монтирани на стойки. От двете страни на мостиците стояха членове на екипажа с пускови тръби за изстрелване на ракети на раменете и се притискаха към дебелите планшири, докато влекачите цепеха вълните към града.

— Исусе Христе — измърмори Мъри, докато се протягаше към червения телефон за връзка с Държавния кризисен център.

— Дейвис.

— Мъри Блек, пристанищен контрол. Насочете камерите си към влекачите. И двата са въоръжени с 50-калиброви картечници и успях да преброя четири екипа с ракети „Стингър“. По два на всеки от тях. „Монтгомъри“ поддържа курс на запад след „Джерусалем Бей“, но „Уейвъл“ смени курса към северната част на пристанището и се насочва към „Оушън Венчърър“.

— Благодаря, дръж ме в течение — отговори Дейвис с равен глас, докато вдигаше слушалката на телефона за директна връзка с главната квартира на специалните части.

Оранжевата светлина на сензорите започна тревожно да святка на контролния панел пред пилотите на „Блекхоук 2“ и в шлемофоните им запищя аларма.

— Ракета! Курс 1800! — изкрещя вторият пилот, младият капитан инстинктивно изтегли лоста за управление и запрати машината в остър завой, отмествайки горещината на ауспусите от пътя на ракетата. Предупреждението и маневрата бяха изпълнени бързо и спокойно от един от най-добре обучените пилоти в света, но беше твърде късно. Смъртоносната ракета, която се движеше с над 1500 км/ч, се заби в страничния ауспух на двигателя на хеликоптера.

Мъри Блек наблюдаваше с ужас как хеликоптерът се разпадна на части, след като се взриви в голяма огнена сфера, обвита в черни пушеци. Като в забавен кадър огромните перки се откъснаха от ротора и той се понесе из въздуха, преди да падне във водата, като за малко пропусна една от гумените лодки, съпровождащи „Оушън Венчърър“. Рулевият винт прелетя през пристанището и изчезна в един луксозен мезонет недалеч от резиденцията на премиера. Фюзелажът се разкъса на три назъбени парчета. Телата на пилотите и командосите паднаха във водата и първата гумена лодка, а след нея и втора се отдалечиха от охранителните си позиции.

От палубите на „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ се чуха радостни викове, които отекнаха из цялото пристанище, а после се понесоха крясъците:

— Аллах акбар! Бог е велик!

Носът на „Блекхоук 3“ се наклони остро напред, пилотът даде пълна газ и полетя в търсене на прикритие. Когато машината се изви и изчезна от погледите зад един от северните пилони на моста, предупредителният сензор за ракетна атака вече светеше на таблото. Когато следата, оставяна от източника на топлина, в ракетата внезапно изчезна, системата за управление на стингъра веднага потърси друга мишена. След дадения приоритет на тунелите под пристанището сега полицията бързаше да затвори моста. Въпреки че бяха блокирали успешно множеството ленти откъм града, трафикът от север все още се качваше на моста. Мъри Блек безпомощно гледаше от контролната кула, издигаща се високо над пристанището. Смъртоносният пушек, оставен от ракетните двигатели на стингърите, изглеждаше неочаквано грациозен. Ракетата зави на юг, щом системата й за управление се прицели в стърчащия нагоре ауспух на един тридесеттонен камион. Нейният компютър не правеше разлика между различните топлинни източници, затова камионът избухна в кълбо от пламъци и пушек. Един автобус и няколко автомобила около камиона се сблъскаха и се завъртяха, запушвайки четирите ленти на моста.

— Пристанищен контрол, говори лоцманът на борда на „Оушън Венчърър“. Току-що един „Блекхоук“ избухна отляво на борд! — Без да са сигурни какво става, лоцманът и капитанът много добре знаеха, че са стъпили върху шестдесет хиляди тона лек суров петрол.

— Кулата, „Оушън Венчърър“ — отговори Мъри спокойно. — Пристанището е под терористична атака. Засега не сме сигурни коя е основната цел, но вие поддържайте сегашния курс. Край.

Ибн Кашоги отново попипа хладната стомана на беретата в джоба си.

Абдул Азам прецени, че има достатъчно място да се промъкне покрай предницата на патрулката, и натисна газта докрай. Завъртя камиона покрай спиращите коли и полетя към пролуката между полицейския автомобил и стената на тунела, карайки право към полицая, който трескаво му махаше да спре. Абдул се помоли без думи на Аллах, когато полицаят, застанал по средата на пролуката, престана да маха и извади пистолета. Шестдесет метра, четиридесет метра. Стисна челюсти, докато камионът набираше скорост надолу по аварийната лента. Два куршума изсвириха покрай кабината, лявата част от предното стъкло се пръсна, когато единият от полицейските куршуми го улучи. Още два куршума рикошираха от покрива на кабината, но Азам успя да запази спокойствие, стискайки взривателя в дясната си ръка. Полицаят отчаяно зареждаше нов пълнител, партньорът му също започна да стреля и страничният прозорец на Абдуловия камион се пръсна. След миг тежкият петтонен камион стигна до тях, здравата му броня блъсна патрулката, завъртя я със стържене в сноп от искри и уби единия полицай на мига. След удара камионът се наклони на две колела и арабинът се замъчи отчаяно да го овладее отново. Той натисна спирачките, отскочи от стената и машината занесе към долната част на тунела под пристанището и оживеното движение. От отсрещната страна идваше другият камион и наближаваше мястото, където трябваше да се взриви.

По-раншните нападения бяха излъчени на живо по радиото, но сега изведнъж предаването беше прекъснато.

— Това е съобщение от Инспекцията на тунелите под пристанището. Затваряме за движение и двата тунела. Всички превозни средства трябва да напуснат колкото е възможно по-скоро.

Азам отново обхвана взривателя в десницата си, наближавайки южния край.

— Много сте закъснели! — каза и вдигна предизвикателно юмрук. — Аллах акбар! Бог е велик! — изрева с цяло гърло.

Десетте килограма пластичен експлозив възпламениха два тона амониева селитра и тежката стоманена каросерия насочи през конусообразната фуния взривната вълна право към тавана на тунела.

В контролната кула Мъри Блек и Боб Мускът бяха вперили очи в двата влекача и „Джерусалем Бей“ и никой от тях не забеляза стълба мръсна морска вода, изтласкваща скали, късове бетон и парчета стомана, на около метър от повърхността. Не забелязаха и втория стълб, който се издигна от дъното мигове по-късно. Двата стълба вряща вода изчезнаха, а на тяхно място върху шибаната от дъжда водна повърхност, като символ на смъртта и разрушението отдолу, се появиха два нарастващи кръга масло. Хиляди тонове вода се изливаха през дупките, разкъсани в обвивките на тунелите. Черният дим бе изтласкан от двата им края и пожарите в горящите превозни средства заедно с виковете на ранените и умиращите бяха заглушени от шума на призрачно плискащата се в стените вода.

Когато „Оушън Венчърър“ се изравни с резиденцията на министър-председателя в края на нос Кирибили, Мусаид ибн Кашоги остави едната си ръка върху щурвала, а с другата извади беретата.

Експлозията беше оглушителна. Лоцманът рухна върху стоманения под, а от тила му бликна кръв. Кашоги стреля отново и помощник-капитанът се свлече до лоцмана. Кормчията от Саудитска арабия спокойно насочи пистолета към капитана и стреля още два пъти. Капитан Арне Свенсон умря още преди да се стовари на пода, а очите му застинаха със смразяващото осъзнаване на случващото се.

Кашоги бутна големите дросели на „пълен напред“. Двигателят на „Оушън Венчърър“ имаше размерите на малка сграда и тежеше повече от две хиляди тона. Цилиндрите му бяха само десет, но всеки от тях беше с размери на воден резервоар и главният инженер вдигна разтревожено поглед, когато електронният машинен телеграф най-неочаквано отбеляза максимални обороти. Той се протегна към микрофона, провесен над пулта за управление.

— Мостик, тук машинното.

Кашоги заключи задната преградна врата и не обърна внимание на обаждането от машинното отделение и все по-настоятелните повиквания от капитана на влекача „Уилбърфорс“. След автоматично прехвърления контрол над двигателя на мостика деветдесет хиляди конски сили започнаха да въртят още по-бързо триста и четири тонния колянов вал. Дълбоко под повърхността огромното витло на „Оушън Венчърър“ блъскаше глухо водата с все по-нарастваща бързина. Кашоги завъртя малкия щурвал от неръждаема стомана докрай наляво, предавайки десет тона хидравлично налягане на огромното кормило. Известно време не се случи нищо, но после градус по градус носът започна да се насочва към града и пилоните, издигащи се на южното крайбрежие. Мусаид ибн Кашоги вдигна юмрук.

— Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик!

— Мамо, къде сме? — попита Луиз.

— Уинярд, скъпа. Слизаме на другата спирка, която се казва Милърс Пойнт, и знаеш ли какво? — попита Антия, като едновременно оправяше жълтата шапка на Матю, която се бе плъзнала над очите му. — Ще минем по големия мост!

Очите на близнаците светнаха, те се спогледаха с възторг, а личицата им грейнаха в широки усмивки.

Генерал Хауърд преценяваше възможностите си. Да използва лековъоръжения „Блекхоук“ зад пилона срещу въоръжените със стингъри ислямисти, щеше да е съвременният еквивалент на Атаката на леката кавалерия45. Ставаше все по-ясно, че „Джерусалем Бей“ е част от плана. За да имат майор Гулд и хората му някакъв шанс да се качат на борда, той трябваше да отвлече вниманието на влекачите. Който и да стоеше зад това, беше блестящ военен стратег, помисли си генералът мрачно. Ако тигрите бяха на разположение, те можеха да се заемат с влекачите със своите ракети и тежки оръдия.

— Шибаният министър и шибаните му съветници — измърмори генералът, докато се готвеше да даде нови заповеди на командосите в мощните гумени лодки, които търсеха оцелели сред отломките на сваления хеликоптер. Той протегна ръка за микрофона. — Екип „Чарли“, тук „Орел“. Край.

— Екип „Чарли“, край.

— Няма да е лесно, но искам да отвлечете вниманието на влекачите и да осигурите прикритие на екип „Делта“ за тяхното нападение срещу контейнеровоза. Край.

— Екип „Чарли“, разбрано. Край.

— Екип „Делта“, разбрано, час хикс след две нула. — Майор Гулд и хората му в „Блекхоук 1“ правеха последните приготовления за бързо спускане с въжета, докато се рееха зад платната на операта на Сидни, издигаща се над водата на Сидни Коув.

— Тук „Орел“, късмет. Край.

Генералът въздъхна дълбоко. Имаше само едно нещо, което мразеше повече от това да не бъде в центъра на действията, и то беше да праща войници да изпълнят задача, за която не бяха подходящо екипирани.

Капитан Джефри беше командир на двете гумени лодки и не се поколеба. Беше ядосан заради загиналите в хеликоптера свои другари и макар да се надяваше да намери някой оцелял, тази мисия беше по-важна. Той знаеше, че мъртвите и умиращите във водата щяха да постъпят по същия начин. „Джерусалем Бей“ току-що бе подминал Форт Денисън и след още няколко минути щеше да стигне до операта. Джефри огледа пристанището с бинокъла. Дъждът все още плющеше, но отвъд военноморската база можеше да види черните силуети на големите влекачи, които летяха към тях. Джефри се свърза със своя заместник в другата лодка.

— „Чарли 2“, тук „Чарли 1“. Аз ще се заема с десния влекач, а ти поеми левия.

— „Чарли 2“, разбрано. Край.

— Давайте, момчета!

Гумените лодки можеха да вдигнат до шестдесет възела, извънбордовите двигатели зареваха, а картечарите се хванаха за стойките да не паднат и откриха огън по влекачите със своите 7,62-милиметрови картечници МАГ-58. Със същия успех биха могли да стрелят по побеснели слонове с въздушни пушки.

Десетки уплашени жители на Кирибили се хвърлиха на подовете в жилищата си, когато картечарите на „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ отвърнаха на огъня. Звукът от стрелбата на тежките и много по-стабилни 50-калиброви картечници не можеше да се сбърка, но Малик и неговите терористи бяха приготвили една още по-голяма изненада за командосите. В резиденциите на министър-председателя и губернатора телохранители с пребледнели лица се криеха зад най-дебелите дървета, които можеха да намерят. Да се оправяш с невъоръжени протестиращи, които се катерят по покривите със знамена, беше едно, а това тук — съвсем друго. Просто не бяха подготвени за подобна ситуация.

След като колегите му отвлякоха вниманието на влекачите, майор Гулд реши да действа веднага.

— Тръгвай!

Пилотът даде газ, „Блекхоук 1“ изскочи иззад операта и полетя ниско над водата, като внимаваше „Джерусалем Бей“ да остава винаги между него и влекачите. Командосите бяха притиснати към седалките, когато в последния момент пилотът вдигна машината рязко нагоре, прелетя над носа на кораба, спря и увисна над контейнерите зад фокмачтата.

Майор Гулд грабна съоръжението за спускане и изскочи от хеликоптера, повеждайки хората си към контейнерите на около шест метра под тях. Терористите на „Джерусалем Бей“ откриха огън от мостика и двама командоси паднаха от въжетата си, а телата им отскочиха и изчезнаха във водата. Командосите, които успяха да стигнат до контейнерите, се втурнаха напред, стреляйки в движение с 9-милиметровите си автомати „Хеклер & Кох“.

— Какво по дяволите… — изруга капитанът на „Уилбърфорс“, когато огромният танкер изви към пристанището и се отклони от курса на запад, който щеше да ги измъкне от престрелката в акваторията му и да ги заведе до Гор Коув.

— До лоцмана на борда на „Оушън Венчърър“, тук „Уилбърфорс“. Край… Лоцмане, тук „Уилбърфорс“, чуваш ли ме? Край — вече тревожно изстреля капитанът на влекача. Не беше получил отговор и на въпроса за изстрелите, които се чуха на мостика, а ако танкерът продължаваше да завива, накрая щеше да заседне на южния бряг.

Беше нещо нечувано един капитан на влекач да поеме работата на лоцмана на плавателен съд и това можеше да му струва лиценза, но капитан Джон Гилчрайст, наречен Блу, бе работил повече от двадесет години на влекачи и въпреки че никога не бе изпадал в подобно положение, не се поколеба.

— Тук „Уилбърфорс“, поемам командването от лоцмана — спокойно заяви той.

Бавно бутна напред дроселите, за да не блъсне големите гуми на носа на влекача в борда на завиващия танкер. Дъждът се беше усилил, биеше по предното стъкло на мостика и съскаше по вдигнатите от вятъра вълни. Блу Гилчрайст даде газ докрай и двата дизела „Дайхацу“ с по две хиляди и петстотин конски сили мощност реагираха на мига.

— „Уейвъртън“, дай пълен напред на десния борд — нареди Гилчрайст.

— „Уейвъртън“, разбрано. — Младият капитан на другия влекач беше получил лиценза си миналата седмица и бе потресен от свалянето на хеликоптера и касапницата на моста. Когато наклони назад джойстика на управлението, той бутна двойния дросел на „Уейвъртън“ твърде напред. Двигателите реагираха веднага и под големия влекач витлата, защитени от дебели бронзови предпазители, се завъртяха на сто и осемдесет градуса за част от секундата. „Уейвъртън“ полетя напред от танкера и младият капитан осъзна грешката си. Модерното найлоново буксирно въже издържаше на опън близо сто и седемдесет тона и беше два пъти по-дебело от ръката на възрастен мъж, но щом кинетичната енергия на мощния влекач се сблъска с непомръдващата маса на огромния танкер, който завиваше на другата страна, буксирът се скъса като конец и се стрелна назад с мощта на артилерийски снаряд. Морякът на предната палуба нямаше никакъв шанс. Въжето откъсна главата му и тя описа отвратителна дъга, пръскайки кръв по мостика на „Уейвъртън“. Осемдесет хиляди тонният танкер, чиито двигатели работеха на пълни обороти, продължи да завива към южния бряг.

Когато влакът, който потегли в 9:47 от Стратфийлд, излезе от тунела на метрото, машинистът веднага видя червения светофар. Трасето пред него изглеждаше чисто. Все още ядосан заради мъмренето на началника, той намали, но влакът продължи през моста към Милърс Пойнт от другата страна.

— Да се обадим ли на татко и да му помахаме? — попита Антия.

Очите на децата грейнаха. Изненадана от четирите съобщения, които я чакаха, Антия натисна бутона за бързо избиране на номера на Мъри.

— Къде сте? — отсечено попита той.

— Във влака, скъпи. Нещо не е наред ли?

— Къде е той?

— Точно излиза от тунела през моста. Защо? — попита Антия озадачена от тона на обикновено спокойния си съпруг.

— Можем ли да говорим с татко? Моля, нека говорим с татко! — настояха близнаците.

Мъри погледна към моста и с ужас видя вагоните бавно да се показват от тунела.

Човекът на Ал Фалид, който стоеше на кея на Джефри стрийт, беше проверявал толкова често показанията на компаса, че можеше да си представи въображаемата линия и насън. Западният тунел беше разположен под ъгъл сто седемдесет и осем градуса и „линията“ минаваше през десния ъгъл на автобусната спирка до пристанището и по-нататък до една точка на скоростната магистрала „Кейхил“, от която завиваше към консерваторията. Мъжът изчака, докато центърът на завиващия танкер пресече въображаемата линия, и натисна зеления бутон на мобилния си телефон. Мобилният телефон, завързан за колоната под кея на Джефри стрийт в подножието на хълма, звънна само веднъж. Детонаторите запалиха детонаторния шнур, който се беше проточил по дъното на пристанището до смъртоносните цилиндри.

Десет секунди по-късно всичките десет цилиндъра избухнаха с приглушен рев и стълб вряща вода изригна отдясно на борд на танкера, сякаш някой беше хвърлил подводна бомба. Само пет от цилиндрите лежаха под кила на завиващия танкер, но клиренсът беше по-малко от метър, така че и те бяха достатъчни. Взривът проби назъбена дупка във външната обвивка на „Оушън Венчърър“.

Ако не беше светнал предупредителният сензор на конзолата пред него, Кашоги дори нямаше да усети взрива.

— Слава на Аллах! — промърмори той.

Няколко от секциите, които трябваше да предпазват околната среда от разлив на петрол, се бяха напълнили с морска вода. Пълният товар петрол на борда и наводнените секции стигаха, за да потопят танкера под моста, запушвайки пристанището като бутилка с тапа.

Къртис О’Конър и бригадир Дейвис се спогледаха, когато камерата, монтирана на едно от най-високите здания в града, показа панорамна картина на пристанището. В горния ляв край на екрана танкерът все още завиваше, като носът му сключваше остър ъгъл с моста. В долния десен ъгъл на екрана „Джерусалем Бей“ почти се бе изравнил с операта. Няколко малки черни фигурки тичаха по контейнерите към предната палуба. В средата някакъв рибарски кораб току-що бе излязъл от Форт Денисън, сякаш се беше крил там от престрелката. Сега „Дестини“ плаваше с максимална скорост към танкера.

Дейвис отново се свърза по директната линия с главната квартира на специалните части на генерал Хауърд, която не беше далеч.

— Генерале, зная, че имате много работа в момента — каза той, — но един рибарски кораб току-що изскочи откъм Форт Денисън и плава право към танкера.

— Днес не е ден на хубавите новини — изръмжа Хауърд, когато затвори телефона и се протегна към микрофона на радиостанцията.

— „Тайгър 1“, във въздуха ли сте вече? Край.

— „Тайгър 1“. Още не, товарим муниции. Край.

— Щом излетите, свържете се с мен на тази честота. Край. Мамка му — изруга Хауърд. Е, ако нищо не можеха да направят за танкера, поне можеха да спрат „Джерусалем Бей“.

Докато дизелите на „Дестини“ работеха на пълни обороти под краката му, Джамал насочи двата лазерни лъча в точка на около два метра от ватерлинията на танкера. Когато двете червени точки на екрана на компютъра му се сляха в една, той изстреля противотанковата ракета, монтирана на левия борд, а после и тази на десния. Първата ракета прониза външната обвивка на „Оушън Венчърър“ и избухна на метър от вътрешната обвивка. Втората проби вътрешната обвивка и се взриви. Тежестта на милионите литри в средния резервоар на кораба беше огромна. Силен гейзер лек кувейтски петрол изригна от пробойните към пристанището и почерни белите гребени на вълните.

По-надолу в пристанището капитан Джефри и неговите командоси в летящите гумени лодки имаха много работа, докато бързаха към влекачите. Двете лодки трябваше да изминат още около триста метра, а Малик ал Фалид разполагаше с още едно оръжие.

Малик се приведе зад командната конзола, когато картечен откос рикошира от стоманения мостик на „Монтгомъри“. Той кимна на арабина, свит в десния ъгъл с гранатомет в ръцете.

— Колкото по-близо са, толкова по-добре. Пусни ги на сто метра и тогава ги довърши — заповяда тихо той.

Младият палестинец вдигна гранатомета РПГ-7 на рамото си. Стрелбата на командосите беше непрекъсната, но й липсваше точност заради подскачането на носовете на лодките по вълните при високата скорост, с която се движеха.

Като намери най-удобната стойка върху полюшващия се мостик, младият палестинец спокойно се прицели пред носа на едната лодка и стреля. Секунди по-късно противотанковата граната се удари в корпуса, избухна с оглушителен трясък и уби на място трима от неверниците. Когато разкъсаната лодка падна отново сред вълните, големите извънбордови двигатели все още виеха с пълна мощност, а останките потънаха сред облак разпенена вода.

— Аллах акбар! Бог е велик! — Малик сви юмрук и насочи големия влекач срещу хората, които се бореха с вълните.

Петдесет метра. Четиридесет метра. Докато променяше курса, за да избегне петролния гейзер, който бликаше от борда на танкера, Джамал вдигна предизвикателно юмрук. Натисна дроселите докрай, за да изстиска още малко скорост от траулера, и насочи тежкия кораб право към дупката в борда на танкера.

След като извика: „Аллах акбар!“, уверен в своето място в рая, Джамал спокойно натисна бутона на взривателя миг преди носът на „Дестини“ да се стовари върху борда на повредения танкер. Насочената взривна вълна с оглушителен рев проникна дълбоко във вътрешността на „Оушън Венчърър“. Гъст черен дим и подхранвани от петрола пламъци се стрелнаха седемдесет метра нагоре, обгръщайки платната на моста и екипите на „Бърза помощ“ и пожарната, които отчаяно се бореха да спасят оцелелите от по-раншното избухване на ракетата. Когато силната горещина от пламналия петрол започна да стопява асфалта на моста, хората хукнаха да бягат пеша от горящите коли. От огъня температурата достигна над хиляда градуса и стоманените стени, които отделяха резервоара в средата на кораба от останалите, започнаха да се огъват и поддават.

— Антия, дръпни внезапната спирачка. Веднага. И не задавай въпроси — тихо нареди Мъри.

— Но…

— Направи го!

Антия откри жълтата дръжка на внезапната спирачка близо до вратите. Над нея имаше табелка с предупреждение за тежка глоба и затвор заради злоупотреба, но Антия би поверила и живота си на Мъри. Тя дръпна спирачката и влакът спря на омаслените релси.

— Мамка му… — гневно изруга машинистът, когато изгуби контрол върху управлението.

Капитанът на „Джерусалем Бей“ опипваше взривателя в дясната си ръка, докато се свиваше под строшените стъкла на мостика.

— Прикривайте ме! — Майор Гулд изскочи иззад прикритието си, пускайки откоси с автомата, докато тичаше към основата на стълбата, която водеше към мостика над него.

Когато капитанът надникна през строшеното стъкло откъм левия борд, видя, че операта бе толкова близо, та можеше да различи баровете и кафенетата вътре. С неохота осъзна, че няма да може да докара кораба си до фериботните терминали в Сидни Коув, но беше по-добре да се взриви сега, отколкото никога.

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик! Бог е…

Взривателят се изплъзна от ръката му, когато майор Гулд влетя през вратата в задната част на мостика и го застреля.

Кейт Брейтуейт гледаше вцепенено плазмения екран в Държавния кризисен център, на който се виждаше буйно горящият танкер.

— Боже мили! — тихо възкликна Къртис и я прегърна през раменете.

На мостика на влекача Малик ал Фалид си сложи колана, за да не падне от седалката, докато „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ се носеха с пълен ход към Хедс и безопасния Тих океан отвъд носовете.

— Бдете зорко! — нареди той. — Неверниците ще се опитат да мобилизират армията си.

На борда на „Мелбърн“ Кеке Нюболд се намести по-изправен на капитанското си кресло откъм десния борд на мостика. Веднага щом чу за нападението срещу Сидни, той обърна мощната фрегата и се насочи на север обратно към Хедс. После заповяда на своя главен инженер да изцеди всяка конска сила от големите газови турбини на „Мелбърн“. Огромното витло вдигаше водата в килватера на три метра височина. Телефонът до него започна да звъни, първият инженер по оръжейните системи се обаждаше от операционната зала две палуби по-надолу.

— Капитане, говори първи оръжеен инженер. Имаме нова информация, сър. По-добре да слезете, за да видите сам.

— Веднага — отговори рязко капитанът и остави фрегатата в ръцете на вахтения офицер.

Операционната зала бе осветена в зелено от екрана на радара и контролните дисплеи за водене на огън. Веднага щом влезе през стоманената врата, капитан Нюболд трябваше да си сложи слушалките, за да разговаря с генерал Хауърд.

— „Мелбърн“, край.

В гласа на генерала се долавяше сдържан гняв.

— Двата влекача бързат към Хедс и в момента са западно от координати Зет. Всички цивилни кораби са спрени. Имате разрешение да ги унищожите.

Кеке хвърли поглед към двете проблясващи точки на екрана на радара.

— Първи оръжеен инженер — изкомандва капитан Нюболд, — това са мишени за ракетите „Харпун“. Съобщете, когато са в обсег.

— Капитане, сър, мишени за харпуните 2412 и 2413 в обсег, готови за водене на огън.

— Огън — нареди Кеке без никаква проява на чувства.

— Огън — повтори инженерът.

Капитан Нюболд и оръжейният инженер наблюдаваха как първо едната, а после и другата ракета оставиха фосфоресциращи зелени параболи по екрана на корабния радар.

Горе на мостика лейтенант Кемпбъл насочи бинокъла си към двата влекача, което вече бяха отминали Сидни Хедс.

— Копелета — възкликна той, докато гледаше как първо „Монтгомъри“, а после „Уейвъл“ избухнаха в огнени кълба от пламъци и черен пушек.

Въпреки хаоса на Мъри Блек му трябваха по-малко от петнадесет минути, за да прекоси Обсерватори Хил и да стигне до влака. Докато тичаше към Антия и децата, по лицето му се стичаха сълзи.

71.

Канбера

Картините по Си Ен Ен на пламтящия танкер и изгорелите фюзелажи на двата боинга 747 избледняха и се смениха с претъпканата зала за пресконференции в Канбера. Министър-председателят на Австралия беше видимо потресен, докато се обръщаше към нацията. От двете му страни стояха министърът на отбраната с объркано изражение и командващият армията с мрачно лице.

Премиерът завърши речта си.

— Тези терористи са ужасни варвари, които не изпитват уважение към човешкия живот и достойнство, и моето правителство ще направи всичко възможно, за да ги изправи пред правосъдието.

Министър-председателят бе залят с множество въпроси за способността на болниците да се справят, за бъдещето на Сидни и за начина, по който хората, които още имат работа, могат да стигат до работните си места. Мишел Жилард, която беше отразила речта на професор Имран Сайед при откриването на международната конференция по биотероризъм, пренебрегна темата как се е отразило нападението върху средностатистическия работник. Тя зададе по-задълбочен въпрос — защо се случи всичко това.

— Господин премиер, ние всички видяхме разсекретените доклади, в които около шестнадесет разузнавателни служби на Съединените щати са стигнали до извода, че войната в Ирак е много голяма грешка. Тези доклади твърдят, че войната създава тренировъчна база за терористите и привлича все повече и повече млади атентатори самоубийци за фундаменталистката кауза. Ще признаете ли най-сетне, че станахме мишена, защото подкрепихме военната машина на САЩ, и че в резултат на нашата политика в Близкия изток фундаменталистите по цял свят набират сили?

Министър-председателят видимо се смути и ядно отвърна:

— Сега не е време да бягаме от бойното поле на войната срещу терора. Напротив, нужно е да удвоим усилията си и да изправим тези терористи пред съда.

— Господин министър на отбраната — попита друг журналист, — чухме, че вие и вашият съветник сте спрели заповедта на военните да се повиши степента на бойна готовност. Чух твърдения, че ако на военните е било разрешено да започнат подготовката си по-рано, това нападение е могло да бъде предотвратено. Може ли да чуем мнението ви?

Министърът на отбраната примигна няколко пъти и изражението му стана още по-объркано.

— На тези въпроси е най-добре да отговорят военните — каза той и погледна към командващия армията.

Лявата вежда на началника на армията се повдигна въпросително. Това бе един от онези класически мигове по пресконференциите, които само най-опитните фотографи с най-бърза реакция успяваха да запечатат за поколенията. Отношенията между командващия армията и егоистичния министър на отбраната току-що пропаднаха до нови дълбини и всички журналисти в залата разбраха това.

— Мисля, че не бива прибързано да спекулираме със слухове, преди да излезе пълният доклад за този ужасен, черен ден в австралийската история — дипломатично отговори офицерът. — Поднасям своите съболезнования на семействата на военните, които изгубиха любими хора, отдали живота си за родината. От името на всички военнослужещи изказвам най-дълбоки съболезнования и на всички наши съграждани, които изгубиха свои роднини и приятели в тези толкова трагични събития.