Корабът с алени платна. Златната верига

I

„Духаше вятър…“

След като написах това, без да ща, съборих мастилницата и цветът на блестящата локвичка ми напомни мрака на оная нощ, когато лежах в кубрика на „Еспаньола“. Това корабче едвам вдигаше шест тона; с него беше пристигнала партида сушена риба от Мазабу. Миризмата на сушената риба се харесва на някои хора.

Целият кораб беше пропит с ужас и легнал сам в кубрика, чийто прозорец бе затъкнат с парцал, при светлината на откраднатата от шкипера Гро свещ аз разглеждах подвързията на една книга. Страниците на тази книга бяха откъснати от някой практичен читател, а подвързията аз бях намерил.

На вътрешната страна на подвързията беше написано е червеникаво мастило:

По-долу се четеше:

На дясната страна човекът, който се наричаше Ласар Норман, беше се разписал двайсет и четири пъти с опашчици и завъртулки по цялото пространство. Друг някой беше зачеркнал решително ръкописанието на Норман и най-отдолу беше оставил загадъчните думи:

Препрочитах с тъга тези думи. Бях на шестнайсет години, но вече знаех колко силно жили тази пчела — Тъгата. Надписът ме измъчваше особено за това, че неотдавна момчетата от „Мелузина“ ме напиха с особен коктейл и повредиха кожата на дясната ми ръка, дето избодоха татуировка от три думи: „Аз знам всичко“. Те ме подиграха, задето четях книги — бях прочел много книги и можех да отговоря на такива въпроси, каквито никога не са им дохождали на ум.

Запретнах ръкава. Подпухналата кожа розовееше около прясната татуировка. Мислех си дали са чак толкова глупави тези думи „Аз знам всичко“; после се развеселих и взех да се смея — разбрах, че са глупави. Смъкнах ръкава, издърпах парцала и погледнах през прозореца.

Като че досами лицето ми потрепват светлините на пристанището. Рязък като первания с пръст дъжд ме удари по лицето. В мрака се вълнуваше водата, вятърът скърцаше и виеше, клатейки кораба. До него стоеше „Мелузина“. Там мъчителите ми, осветили ярко каютата, се сгряваха с водка. Чувах какво приказват и взех да се вслушвам по-внимателно, тъй като се водеше разговор за някаква къща, дето подовете са от чисто сребро, за приказен разкош, подземни ходове и много подобни неща. Различавах гласовете на Патрик и Моолс, две червенокоси (свирепи плашила. Моолс рече:

— Той е намерил имане.

— Не — възрази Патрик, — живеел е в стая, където е имало скрит сандък; в сандъка се оказало писмо и той узнал от писмото къде има елмазен рудник.

— А аз чувах — заговори ленивият Карел Гъшата шия, който ми беше откраднал джобното ножче, — че той всеки ден печели на карти по един милион.

— А аз мисля, че е продал душата си на дявола — заяви Болинае, готвачът, — инак току-така отведнъж няма да построиш дворци.

— Няма ли да попитаме Главата с дупчицата — осведоми се Патрик (това беше прякорът, който те бяха ми дали), — Санди Пруел, който знае всичко?

Отвратителен, о, колко отвратителен смях екна в отговор на Патрик. Престанах да слушам. Отново легнах, като се покрих с окъсаната си куртка и взех да пуша тютюн, събран от угарките в пристанището. Той произвеждаше силно действие — в гърлото ми като че стържеше трион. Стоплих измръзналия си нос, като пущах дима през ноздрите.

Аз трябваше да бъда на палубата — вторият матрос от „Еспаньола“ беше отишъл при сестра си, а шкиперът и брат му седяха в кръчмата, — но беше студено и отвратително горе. Нашият кубрик беше обикновена дъсчена дупка с две настилки от голи дъски и буре от херинги наместо маса. Размишлявах за красивите стаи, дето е топло и няма бълхи. После обмислих току-що чутия разговор. Той ме разтревожи — както ще се разтревожите вие, ако ви кажат, че в съседната градина е кацнала жар-птица или старият пън е цъфнал в рози.

Тъй като не знаех за кого приказваха, представих си човек със сини очила, с бледа, ехидна уста и големи уши, който слизаше от стръмната височина по сандъци, обковани със златни гвоздеи и скоби.

„Защо му е провървяло толкова — мислех си, — защо?“

В този миг пъхнах ръка в джоба, напипах едно листче и като го разгледах, видях, че листчето представя точна сметка на отношението ми към шкипера — от 17 октомври, когато постъпих на „Еспаньола“, до 17 ноември, тоест до вчера. Сам бях записал на нея всички удръжки от заплатата ми. Тук бяха споменати: счупената чашка със син надпис „На милия мъж от вярната му жена“; потъналото дъбово ведро, което сам, по искане на шкипера, бях откраднал от палубата на „Западно зърно“; задигнатата ми от някого жълта мушама, стъпканото от крака ми цигаре на шкипера и строшеното все от мене стъкло на каютата. Шкиперът съобщаваше всеки път точно колко струва всяко произшествие и беше безполезно да се пазариш с него, защото той обичаше да си попийва.

Събрах сумата и видях, че тя покрива напълно заплатата ми. Не ми оставаше да получавам нищо. Едва не заплаках от яд, но се сдържах, тъй като от известно време упорито решавах въпроса — „какво съм аз — момче или мъж?“ Потрепервах при мисълта, че съм момче, но, от друга страна, чувствувах нещо безвъзвратно в думата „мъж“ — представях си ботуши и мустаци като четка. Ако аз съм момче, както ме нарече веднъж една чевръста девойка с кошница пъпеши — тя каза: „Я ми стори път, момче“ — защо тогава мисля за всичко голямо: за книгите например и за длъжността капитан, за семейство, дечица, как трябва да се каже с дебел глас: „Хей вие, акулово месо!“. Ако съм пък мъж — за това повече от всички други ме накара да мисля един парцаланко на седем-осем години, който ми каза, изправен на пръсти: „Дай да запаля, чичо!“, — защо тогава нямам мустаци и жените винаги ми обръщат гръб, сякаш не съм човек, а стълб?

Беше ми тежко, студено, неуютно. Вееше вятър, „Вий!“ — казвах, и той виеше, като че намираше сила в тъгата ми. Росеше дъжд. „Плискай!“ — казвах, като се радвах, че всичко е лошо, всичко е влажно и мрачно — не само сметките ми с шкипера. Беше студено и аз вярвах, че ще простина и ще умра, моето неспокойно тяло…