Корабът с алени платна. Златната верига

IПредсказание

Лонгрен, моряк от якия тристатонен бриг „Орион“, на който прослужи десет години и към който бе привързан по-силно от син към родната си майка, трябваше най-после да напусне службата.

Това се случи така. При едно от редките си завръщания в къщи той не видя както друг път, още отдалеч на прага на своя дом жена си Мери да пляска с ръце, а после да тича насреща му до задъхване. Вместо нея до детското креватче — нова вещ в малката къща на Лонгрен — стоеше развълнувана съседката.

— Три месеца се грижих за нея, съседе — каза тя, — виж дъщеря си.

Смъртно бледен, Лонгрен се наведе и видя едно осеммесечно същество, което съсредоточено се взираше в неговата дълга брада, после седна, отпусна глава и взе да суче мустака си. Мустакът му беше мокър от дъжда.

— Кога умря Мери? — попита той.

Жената разказа печалната история, като прекъсваше разказа си и нежно гукаше на момиченцето, уверявайки, че Мери вече е в рая. Когато Лонгрен научи подробностите, раят му се видя малко по-светъл от бараката им за дърва и той помисли, че ако можеха сега да бъдат заедно и тримата, пламъкът на обикновената им лампа щеше да бъде незаменима радост за отишлата в незнайна страна жена.

Преди около три месеца материалното положение на младата майка съвсем се влошило. Повече от половината пари, които Лонгрен оставил, отишли за лекуване след трудното раждане и по грижи за здравето на новороденото; накрая изчерпването на тая малка, но необходима за преживяване сума заставило Мери да поиска пари назаем от Менерс. Менерс имаше хан и бакалница и минаваше за състоятелен човек.

Мери отишла при него в шест часа вечерта. Около седем съседката я срещнала по пътя за Лис. Разплакала и разтревожена, Мери й казала, че отива в града, за да заложи венчалния си пръстен. Тя прибавила, че Менерс бил съгласен да й даде пари, но в замяна поискал от нея да му стане любовница. Мери не успяла да постигне нищо.

— В къщи нямаме трохичка хляб — казала тя на съседката си. — Ще отида до града и до завръщането на мъжа ми ще преживеем с детето криво-ляво.

Тази вечер времето било студено, ветровито. Съседката напразно уговаряла младата жена да не тръгва толкова късно за Лис: „Ще се намокриш, Мери, ръми, а току-виж, че вятърът донесъл и пороен дъжд.“

За да отиде от крайморското село до града и да се върне обратно, й били необходими най-малко три часа бърз ход, но Мери не послушала съветите на съседката. „Стига съм ви додявала — казала тя — и без това почти не остана семейство, от което да не съм заела хляб, чай или брашно. Ще заложа пръстена и толкоз.“ Тя отишла, върнала се, но на другия ден легнала в силна треска и загубила съзнание; лошото време и вечерният студ предизвикали възпаление на белите дробове, както казал градският лекар, извикан от добросърдечната съседка. След седмица в двойния креват на Лонгрен останало празно място и съседката се преселила в дома му, за да храни и гледа момиченцето. За нея, самотната, вдовица, това не представлявало трудност.

— При това — прибави тя — без такова глупаче е скучно.

Лонгрен отиде в града, получи каквото имаше да получава, сбогува се с другарите си и се зае с отглеждането на малката Асол. Докато момиченцето не се научи да ходи уверено, вдовицата живееше при моряка и заместваше майката на сирачето. Но щом Асол престана да пада, когато прекрачваше прага, Лонгрен заяви решително, че отсега нататък сам ще се грижи за детето си, поблагодари на вдовицата за дейното й съчувствие и заживя самотния живот на вдовец, като съсредоточи всичките си помисли, надежди, любов и спомени върху малкото същество.

Десетгодишният скитнически живот беше оставил в ръцете му съвсем малко пари. Той започна да работи. Скоро по градските магазини се появиха неговите играчки — изкусно направени малки модели на лодки, катери, еднопалубни и двупалубни платноходки, крайцери, параходи — с една дума, всичко, което му беше близко и поради характера на работата отчасти му заместваше грохота на пристанищното всекидневие и живописния труд при плаванията. По този начин Лонгрен успяваше да припечели толкова, колкото му беше необходимо, за да преживява икономично. Необщителен по природа, след смъртта на жена си той стана още по-затворен и саможив. Понякога, в празник, го виждаха в кръчмата, но той никога не се застояваше там, а набързо изпиваше при тезгяха чаша ракия и си отиваше, като в отговор на всички реплики и кимвания на съседите отправяше наляво и надясно по едно кратко: „да“, „не“, „здравей“, „горе-долу“, „сбогом“. Гости не понасяше, заставяше ги да си отидат, тихо, не със сила, а с такива намеци и измислени поводи, че на посетителя не оставаше нищо друго, освен да измисли причина, която не му позволява да остане повече. Самият той не посещаваше никого; така между него и земляците му се появи студенина и отчужденост и ако работата на Лонгрен — играчките — зависеше повече от селските работи, той щеше да изпита по-силно последствията от тези отношения. Стоки и хранителни продукти купуваше в града — Менерс не можеше да се похвали, че Лонгрен е купил от него дори кутийка кибрит. Той вършеше сам и цялата домакинска работа, като изучаваше търпеливо сложното и непривично за мъжа изкуство — отглеждането на дете.

Асол беше вече на пет години и баща й започна да се усмихва все по-меко и по-меко, като гледаше нейното нервно, добро личице, когато тя, седнала на коленете му, гадаеше тайната на закопчаната му жилетка или забавно тананикаше моряшки песни — диви „гръмкостишия“. Когато се пееха с детския глас и обикновено без буквата „р“, тези песнички напомняха танцуваща мечка, накичена с небесносиня панделка. По това време се случи едно събитие, чиято сянка, паднала върху бащата, покри и дъщерята.

Беше пролет, ранна и сурова като зима, но по-различена от нея. Цели три седмици острият крайбрежен норд притискаше студената земя.

Изтеглени на брега, рибарските лодки образуваха на белия пясък дълги редици от черни килове, прилични на гръбнаци на грамадни риби. В такова време никой не се осмеляваше да ходи на риболов. По единствената улица на селцето рядко можеше да зърнеш човек, излязъл от къщи — студената вихрушка, която се носеше от крайбрежните хълмове към пустошта на хоризонта, превръщаше „чистия въздух“ в жестоко изтезание. Всички комини на Каперна димяха от сутрин до вечер, като разстилаха дима над стръмните покриви.

Но тези дни на борда по-често примамваха Лонгрен вън от малката му топла хижа, отколкото слънцето, което при ясно време намяташе морето и Каперна с покривала от въздушно злато. Лонгрен излизаше на мостика, накован върху дълга редица от колове, и там, на самия край на този дъсчен вълнолом, дълго пушеше разпалваната от вятъра лула и наблюдаваше как откритото на брега дъно дими със сива пяна, която едва успява да следва грамадните вълни. Те препускаха с грохот към черния буреносен хоризонт и изпълваха простора със стада от фантастични дългогривести същества, които се носеха в разюздано, свирепо отчаяние, за да се успокоят нейде далеч. Стоновете и шумовете, ревящата канонада на надигналите се огромни водни маси и почти видимата струя на вятъра, който браздеше околността — толкова силно беше равномерното му препускане — даваха на изтерзаната душа на Лонгрен оная притъпеност и приглушеност, която снизява мъката до някаква смътна тъга и действува като дълбок сън.

В един такъв ден дванадесетгодишният син на Менерс, Хин, като забеляза, че бащината му лодка се удря о коловете на мостика и ломи борда си, отиде и каза това на баща си. Бурята бе започнала скоро; Менерс бе забравил да изтегли лодката си на пясъка. Той се отправи бързо към водата и там, на края на вълнолома, видя Лонгрен, кой го стоеше с гръб към него и пушеше. Освен тях двамата на брега нямаше никого. Менерс дойде до средата на мостика, спусна се до бясно плискащата се вода и отвърза шкота. Изправен в лодката, той започна да се промъква към брега, като се държеше с ръце за коловете. Не беше взел весла и в момента, когато се олюля и не успя да се хване за следващия кол, силен удар на вятъра отблъсна носа на лодката от мостика към океана. Сега дори и с цялата дължина на тялото си Менерс не би могъл да достигне най-близкия кол. Вятърът и вълните залюшкаха лодката и я понесоха към гибелния простор. След като осъзна положението си, Менерс поиска да се хвърли във водата, за да плува до брега, но закъсня с решението си — лодката вече се въртеше близко до края на вълнолома, където значителната дълбочина на водата и яростта на големите вълни вещаеха сигурна смърт. Между Лонгрен и Менерс, отвличан в бурната далечина, имаше не повече от десет сажена все още спасително разстояние, тъй като на мостчето под самата ръка на Лонгрен висеше навито въже с вплетена на единия му край тежест. Това въже беше окачено тук, за да може при бурно време да го хвърлят от мостика на пристигащите параходи.

— Лонгрен! — завика смъртно изплашеният Менерс. — Защо стоиш като пън? Не виждаш ли, че вълните ме отвличат? Хвърли въжето!

Лонгрен мълчеше, загледан спокойно към мятащия се в лодката Менерс; само лулата му задимя по-силно и той бавно я извади от устата си, за да наблюдава по-добре това, което ставаше.

— Лонгрен! — молеше Менерс, — не ме ли чуваш, аз загивам, спаси ме!

Но Лонгрен не му каза нито дума; сякаш не чуваше отчаяните вопли. Докато вълните не отвлякоха лодката така далече, че виковете на Менерс едва долитаха до него, Лонгрен дори не се помръдна от мястото си. Менерс ридаеше от ужас, заклеваше моряка да изтича при рибарите за помощ, обещаваше пари, заплашваше и сипеше проклятия, но Лонгрен само се приближи до самия край на вълнолома, за да не загуби от погледа си мятанията и подскачанията на лодката.

— Лонгрен — долетя до него гласът, глух като глас от покрив към намиращ се в къщата си човек, — спаси ме!

Тогава Лонгрен, като набра въздух и го пое дълбоко, за да не се загуби нито една негова дума във вятъра, извика:

— Тя също така те е молила! Мисли за това, Менерс, докато си още жив, и не го забравяй!

Тогава виковете замлъкнаха и Лонгрен си тръгна към къщи.

Събудила се, Асол видя, че баща й седи пред гаснещата лампа дълбоко замислен. Като чу гласа на момиченцето, което го викаше, той се приближи до него, целуна го силно и го зави със смъкналото се одеяло.

— Спи, миличко — каза той, — утрото е още далече.

— Ти какво правиш?

— Направих черна играчка, Асол, спи!

На другия ден жителите на Каперна говореха само за изчезналия Менерс, а на шестия ден докараха и самия него, умиращ и злобен. Това, което той разказа, бързо обходи околните селца. Вълните носили Менерс до вечерта; разбит от тласканията в борда и дъното на лодката по време на страшната борба със свирепите вълни, които непрестанно заплашвали да изхвърлят в морето обезумелия кръчмар, той бил прибран от парахода „Лукреция“, който отивал за Касет. Простудата и сътресението от преживяния ужас довършиха дните на Менерс. Той живя едва четиридесет и осем часа, като призоваваше върху Лонгрен всички бедствия, възможни на земята и във въображението му.

Разказът на Менерс — как морякът наблюдавал неговата гибел и отказал да му помогне, — още по-красноречив поради това, че умиращият дишаше трудно и стенеше, порази жителите на Каперна. Без да споменаваме, че малцина от тях бяха способни да помнят по-тежко оскърбление от това, което бе понесъл Лонгрен, и да тъгуват така силно, както той тъгуваше за Мери до края на живота си — за всички бе отвратително, неясно и поразяващо, че Лонгрен е мълчал. Мълчал до последните си хвърлени след Менерс думи. И стоял. Стоял неподвижен, строг и тих като съдия, изразявайки дълбокото си презрение към Менерс — в мълчанието му имало нещо по-силно от ненавист и всички чувствуваха това. Ако той бе викал, ако бе изразявал с жестове или със суетно злорадство, или с нещо друго тържеството си при вида на отчаяния Менерс, рибарите биха го разбрали. Но той бе постъпил по-различно от тях, бе постъпил внушително непонятно и така се беше поставил над другите, е една дума — бе направил това, което не прощават. Вече никой не го поздравяваше, не му протягаше ръка, не му хвърляше дружески, приветствен поглед. Той остана завинаги настрана от работите на селото; хлапетата, когато го видеха, подвикваха след него: „Лонгрен удави Менерс!“ Той не обръщаше внимание на това. Той сякаш не забелязваше и друго — в кръчмата или на брега, сред лодките, рибарите замлъкваха в присъствието му и се отстраняваха от него като от чумав. Случаят с Менерс утвърди по-раншното непълно отчуждаване. Станало пълно, то предизвика силна взаимна ненавист, сянката на която падна и върху Асол.

Момиченцето растеше без приятелки. Тридесетината деца на нейна възраст, които живееха в Каперна, пропити като гъба с вода от суровите семейни принципи, основани върху непоколебимия авторитет на майката и бащата, и възприемчиви като всички деца по света, зачеркнаха веднъж завинаги малката Асол от кръга на своето покровителство и внимание. Разбира се, това стана постепенно, по пътя на внушението и укорите от страна на по-възрастните и придоби характер на страшна забрана, а по-късно, разпалвано от одумките и лъжливите слухове, прерасна в детските умове в страх към дома на моряка.

На всичко отгоре затвореният живот на Лонгрен доразвърза истеричния език на клюките; заговори се, че морякът бил убил някъде някого си и затова, виждате ли, повече не го вземали на работа по параходите, а самият той е мрачен и саможив, защото го „терзаят угризенията на престъпната му съвест“. Когато играеха, децата пъдеха Асол и ако тя се приближеше до тях, те я замеряха с кал и я дразнеха, че баща й ядял човешко месо, а сега правел фалшиви пари. Нейните наивни опити да се сближи с тях завършваха един след друг с горчив плач, синини, драскотини и с други прояви на общественото мнение; накрая тя престана да се обижда, но понякога все още питаше баща си: „Кажи, защо не ни обичат?“ — „Е, Асол — казваше Лонгрен, — нима те умеят да обичат? Трябва да умееш да обичаш, а точно това те не могат.“ — „Какво значи да умееш?“ „Ето, това!“ Той вземаше момиченцето на ръце и силно го целуваше по тъжните му, притворени от нежно удоволствие очи.

Вечер или в празник, когато бащата оставяше кутиите с лепило, инструментите и недовършената работа, снемаше престилката и сядаше с лула между зъбите да си почине, за Асол беше любимо развлечение да се покатери на коленете му и като се намества в грижливо обхваналите я бащини ръце, да докосва различните части на играчките и да го разпитва за тяхното предназначение. Така започваше своеобразната фантастична беседа за живота и хората — беседа, в която благодарение на миналия живот на Лонгрен, на случайностите и изобщо на случая главно място се отделяше на странните, поразителни и необикновени събития. Като назоваваше пред момиченцето имена на корабни въжета, платноходки, предмети от морския бит, Лонгрен постепенно се увличаше и преминаваше от обяснения към различни епизоди, в които участвуваха ту брашпилът, ту кормилото, ту мачтата или някакъв вид лодка и други подобни неща, а от тези отделни илюстрации се прехвърляше към широките картини на морските пътешествия, като вплиташе суеверията в действителността, а действителността — в образите на своята фантазия. Така се появи морската котка — предвестница на корабокрушение, и рибата, която хвърчи и говори — не изпълниш ли заповедите й, ще сбъркаш посоката; и Летящият холандец с неговия буен екипаж; поличби, привидения, русалки, пирати — с една дума, всички ония приказки, с които моряците убиват свободното си време при безветрие или в любимата кръчма. Лонгрен разказваше още за корабокрушенци, за подивели и отучили се да говорят хора, за тайнствени съкровища, за бунтове на каторжници и за много други неща, които момиченцето слушаше може би по-внимателно, отколкото е бил слушан за пръв път разказът на Колумб за новия материк.

— Разказвай ми още! — молеше Асол, когато Лонгрен млъкнеше замислен, и заспиваше на гърдите му, склонила глава, пълна с чудесни сънища.

Появата на търговеца от градското дюкянче за играчки, който охотно закупуваше изработеното от Лонгрен беше също така голяма и винаги придружена с подаръци радост за Асол. За да предразположи бащата и да изтръгне някаква отстъпка, търговецът носеше на момиченцето малко ябълки, сладкиш, шепа орехи. Обикновено Лонгрен искаше истинската цена, защото не обичаше да се пазари, но търговецът му отбиваше.

— Ех, вие — казваше Лонгрен, — та аз цяла седмица съм седял над тази лодка — лодката беше дълга около двадесет сантиметра. — Виж каква здравина, каква изработка! Тая лодка при всяко време би издържала петнадесет човека.

Свършваше се с това, че тихото сновене на момиченцето, което си тананикаше над своята ябълка, лишаваше Лонгрен от упоритост и желание да спори; той отстъпваше и търговецът, натъпкал кошницата си с превъзходни, трайни играчки, си отиваше, като се усмихваше под мустак.

Лонгрен вършеше сам цялата къщна работа: цепеше дърва, носеше вода, палеше печката, готвеше, переше, гладеше бельото; освен всичко това успяваше и да работи за пари. Когато Асол навърши осем години, бащата я научи да чете и пише. Вече я вземаше понякога със себе си в града, а по-късно започна да я изпраща и сама, ако беше нужно да се вземат малко пари за късо време от магазина или да се отнесе стока. Това се случваше рядко, въпреки че Лис се намираше само на четири версти от Каперна. Защото пътят минаваше през гора, а в гората много неща могат да изплашат децата наред с физическата опасност, която, наистина, беше малка на такова близко разстояние от града, но все пак не биваше да се забравя. Ето защо Лонгрен: пускаше Асол в града само през хубави дни, сутрин, когато гъстата гора около пътя беше пълна със слънчеви водопади, цветя и тишина, така че призраците на въображението не заплашваха впечатлителността на момиченцето.

Веднъж по средата на едно такова пътешествие до града момиченцето седна край пътя да изяде парчето пирог, сложено в кошничката й за закуска. Като закусваше, то прерови играчките; от тях две-три се оказаха непознати за нея. Лонгрен ги беше направил през нощта. Една от тях беше миниатюрна яхта за надбягване. Бялото корабче имаше алени платна, направени от изрезките коприна, с които Лонгрен облепваше каютите на параходчетата — играчки за богати купувачи. Когато е направил корабчето, Лонгрен, изглежда, не е намерил подходящ материал за платна и е употребил каквото е имал под ръка — парченца червена коприна. Асол изпадна във възторг. Пламенният, весел цвят гореше така ярко в ръката й, сякаш държеше огън. Пътят се пресичаше от поток с плетено мостче над него; надясно и наляво потокът се губеше в гората. „Дали да го пусна да поплава малко във водата — размишляваше Асол, — то няма да се намокри отвътре, а после аз ще го избърша.“ Момиченцето навлезе по течението на потока навътре в гората зад моста и внимателно пусна във водата до самия бряг корабчето, което я беше пленило; платната изведнъж блеснаха с алено отражение върху прозрачната вода. Светлината прониза плата и легна върху белите камъни на дъното като трептящо розово излъчване. „Ти откъде си дошъл, капитане?“ — попита важно Асол родения от въображението й човек и в отговор сама си каза: „Аз дойдох… дойдох… дойдох от Китай.“ — „А какво донесе?“ — „Какво съм донесъл, няма да ти кажа.“ — „А, значи, така, капитане! Е, тогава ще те върна обратно в кошницата.“ Капитанът току-що се бе приготвил да отговори смирено, че се е пошегувал и че е готов да покаже слон, когато изведнъж лекото отклонение на крайбрежното течение изви корабчето с нос към средата на потока, то като истинско напусна с пълен ход брега и безпрепятствено заплава надолу. За миг мащабите на околната действителност се измениха: сега потокът се стори на момиченцето огромна река, а корабчето — далечен голям параход, към който то уплашено и объркано протягаше ръце, като едва се крепеше над водата. „Капитанът се изплаши“ — помисли си то и се затече след отплавалата играчка с надежда, че някъде водата ще я изхвърли на брега. Като мъкнеше бързо кошничката си, която не беше тежка, но й пречеше, Асол повтаряше: „Ах, боже мой! Ами ако се случи…“ Тя се стараеше да не изгуби от погледа си хубавия, плавно отдалечаващ се триъгълник на платната, спъваше се, падаше и пак бягаше.

Никога Асол не беше навлизала толкова дълбоко в гората, както сега. Погълната от нетърпеливото желание да хване играчката, тя не се озърташе встрани; по брега, където се суетеше, имаше много препятствия, които отвличаха вниманието й. Обраснали с мъх дънери на паднали дървета, ями, висока папрат, шипкови храсти, жасмин и лески й пречеха на всяка крачка; като ги преодоляваше, тя постепенно губеше сили и се спираше все по-често и по-често, за да си отпочине или да махне от лицето си лепкава паяжина. Когато на по-широките места се заредиха тръстики и блатни гъсталаци, Асол съвсем загуби от погледа си аления блясък на платната, но след като заобиколи острия завой на течението, отново ги видя да се носят омело и неотстъпно напред. На едно място момиченцето се огледа и огромната гора със своята пъстрота, която преминаваше от димните стълбове светлина сред листата към тъмните процепи на задрямалия полумрак, силно го порази. За миг то се стъписа, но като си спомни пак за играчката, изпусна няколко пъти едно дълбоко „ф-фу-у-у“ и се затече с всички сили.

В такава безуспешна и тревожна гонитба премина почти час; тогава Асол учудено, но и с облекчение видя как отпред дърветата се разстъпиха свободно, за да пропуснат синия разлив на морето, облаците и края на жълтия пясъчен насип, на който тя изтича, като едва се държеше на краката си от умора. Тука беше устието на потока; той се разливаше не особено широко и плитко, така че се виждаше струящата се синина на камъните, и се губеше в насрещната морска вълна. От ниския, изровен от корените насип Асол видя на голям плосък камък край потока да седи гърбом към нея човек, който държеше в ръцете си доплувалото до него корабче и го разглеждаше от всички страни с любопитството на слон, уловил пеперуда. Поуспокоена, че играчката е цяла, Асол се спусна по насипа, приближи се до непознатия и като вторачи в него изпитателен поглед, зачака кога той ще повдигне глава. Но непознатият беше така зает да съзерцава горския сюрприз, че момиченцето можа да го разгледа от глава до пети и да установи, че досега нито един път не му се бе случвало да срещне подобни на него хора.

Но пред нея не беше някой друг, а странствуващият пешком Егъл, известен събирач на песни, легенди, предания и приказки. Посивелите му къдри падаха и се диплеха под сламената му шапка; сивата блуза, напъхана в син панталон, и високите ботуши му придаваха вид на ловец; бялата яка, връзката, коланът с нанизани сребърни украшения, бастунът и чантата с новичка никелова закопчалка издаваха гражданина. Неговото лице, ако можем да наречем лице носа, устните и очите, които поглеждаха изпод избуялата чаталеста брада и изпод разкошните, свирепо щръкнали нагоре мустаци, би ни се сторило прозрачно бяло, ако не бяха сивите като пясък и блестящи като чиста стомана очи, които обладаваха силен и смел поглед.

— Върни ми го сега — плахо каза момиченцето. — Ти вече си поигра. Как го хвана?

Егъл повдигна глава и изтърва корабчето — така неочаквано бе прозвучало развълнуваното гласче на Асол. Около минута старецът я разглежда, като й се усмихваше и бавно приглаждаше брада е голямата си жилеста шепа. Много пъти праната басмена рокля прикриваше едва до коленете слабите загорели крачка на момиченцето. Тъмната му гъста коса, прибрана в дантелена кърпа, се бе смъкнала до раменете. Всяка черта на Асол беше изразително лека и чиста, както е лек и чист полетът на лястовичката. Тъмните й очи със затаен тъжен въпрос изглеждаха малко по-възрастни от лицето й, чийто неправилен мек овал бе обвеян от оня прелестен загар, който е присъщ на здравата белота на кожата. В полуотворената малка уста блестеше кротка усмивка.

— Кълна се в Грим, Езоп и Андерсен — каза Егъл, като поглеждаше ту момиченцето, ту корабчето, — че това е нещо необикновено! Чуй ме, растенийце! Това твое ли е?

— Да, по целия поток тичах подире му, мислех, че ще умра. Чак дотук ли стигна?

— До самите ми нозе. Корабокрушението стана причина да мога аз като крайбрежен пират да ти връча тази плячка. Изоставено от екипажа си, корабчето бе изхвърлено от една малка вълна на пясъка между лявата ми пета и края на тоягата ми — той чукна с бастуна си: — Как се казваш, детенце?

— Асол — каза момиченцето, като криеше в кошницата играчката, която й подаде Егъл.

— Добре — продължи непонятната си реч старецът, без да сваля от момиченцето очи, в дълбочината на които проблясваше усмивка на дружелюбно благоразположение. — Аз собствено не трябваше да те питам за името ти. Хубаво е, че то е толкова странно, толкова монотонно, толкова музикално, както свистенето на стрелата или шумоленето на морската раковина; какво щях да сторя, ако ти се наричаше с някое от ония благозвучни, но нетърпимо обикновени имена, които са чужди на Прекрасната неизвестност? Още по-малко искам да зная коя си ти, кои са твоите родители и как живееш. Защо да нарушавам очарованието? Седнал на този камък, аз се занимавах със сравнителното изучаване на финските и японските сюжети… когато внезапно потокът изхвърли това корабче, а после се появи и ти… Такава, каквато си. Аз, миличко, съм поет по душа — при все че сам никога не съм писал. Какво има в кошничката ти?

— Лодчици — каза Асол, като разтърси кошничката — и още параход, и три такива къщички със знаменца. Там живеят войници.

— Отлично. Изпратили са те да ги продадеш. По пътя си се заиграла. Пуснала си корабчето да поплава, а то побягнало. Нали така беше?

— Ти нима видя? — със съмнение попита Асол, като се мъчеше да си спомни дали тя самата не му бе разказала това. — Каза ли ти някой? Или ти сам отгатна?

— Аз знаех това.

— Но как?

— Защото съм най-големият вълшебник.

Асол се смути; напрежението й при тия думи на Егъл премина границата на уплахата. Пустинният морски бряг, тишината, мъчителното приключение с корабчето, непонятната реч на стареца с блестящите очи, величествената му брада и коса започнаха да изглеждат на момиченцето някаква смесица на свръхестественото е действителността. Ако Егъл направеше сега гримаса или извикаше нещо, момиченцето щеше да побегне, разплакано и изнемогващо от страх. Но Егъл забеляза как широко се отвориха очите му и направи остър завой.

— Няма какво да се страхуваш от мене — каза сериозно той. — Напротив, аз искам да поговоря с тебе от душа.

Той едва сега си обясни какво в лицето на момиченцето му бе направило такова силно впечатление. „Неволно очакване на прекрасното, на блажена съдба — реши той. — Ах, защо не съм се родил писател? Какъв чудесен сюжет!“

— Хайде — продължи Егъл, като се стараеше да дооформи оригиналното положение (свързаната с работата му страст към митологията бе по-силна от опасението да хвърли семената на голямата мечта върху непозната почва), — хайде, Асол, изслушай ме внимателно! Аз бях в това село, откъдето ти вероятно идваш; с една дума — в Каперна. Обичам приказките и песните и прекарах в това село цял ден, като се стараех да чуя нещо, което никой не е чул досега. Но у вас не разказват приказки. У вас не пеят песни. А ако разказват и пеят, то, знаеш ли, това са истории за хитри селяни и войници с вечната възхвала на мошеничеството; това са кратки куплети с ужасен мотив — мръсни като немити крака, груби като куркане в корема… Почакай, аз се оплетох. Ще започна отново.

Той помисли и продължи така:

— Не зная колко години ще минат дотогава, но в Каперна ще се роди една приказка, която ще се помни дълго. Ти ще пораснеш, Асол. И тогаз, някоя утрин, в морската далечина ще блесне под слънцето кораб с алени платна. Сияйните алени платна на белия кораб ще порят вълните и ще се носят право към теб. Тихо ще плава тоя прекрасен кораб, без викове и гърмежи; много народ ще се събере на брега, ще се чуди и мае, там ще бъдеш и ти. Под звуците на прекрасна музика корабът ще се приближи величествено до самия бряг; от него ще се откъсне бърза лодка, нагиздена цяла в килими, злато и цветя. „Защо сте дошли? Кого търсите?“ — ще попитат хората на брега. Тогава ти ще видиш красив и храбър принц; той ще стои прав и ще протяга към тебе ръце. „Здравей, Асол! — ще каже той. — Далеко, много далеко оттук те видях в съня си и дойдох, за да те отведа завинаги в царството си. Там ти ще живееш с мен в дълбока, покрита с рози долина. Ще имаш всичко, което пожелаеш; ще живеем така сговорно и весело, че душата ти никога не ще узнае какво е сълзи и скръб.“ После принцът ще те настани в лодката, ще те отведе на кораба и ти ще отпътуваш завинаги към оная великолепна страна, откъдето слънцето изгрява, а звездите ще се спуснат от небето, за да те поздравят с добре дошла.

— И всичко това за мен ли? — попита тихо момиченцето. Сериозните му очи станаха весели и засияха доверчиво. Разбира се, опасният вълшебник не би говорил току-така; тя се приближи до него.

— А може би вече е пристигнал… корабът?

— Не, това няма да бъде толкова скоро — възрази Егъл, — най-напред, както вече ти казах, ще пораснеш. После… Какво да говорим повече. Това ще стане и толкоз. Ти какво би направила тогава?

— Аз ли? — Асол погледна в кошницата, но явно не намери там нищо, с което би могла да се отблагодари. — Аз бих го обичала — бързо каза тя и после прибави не съвсем твърдо: — Ако не бъде побойник.

— Не, няма да бъде побойник — каза вълшебникът, като намигна тайнствено, — няма да бъде, аз гарантирам за това. Върви, момиченце, и не забравяй какво ти казах между две глътки ароматна водка и като размишлявах за песните на каторжниците. Върви! Мир на пухкавата ти главичка.

Лонгрен работеше в малката си зеленчукова градина — прекопаваше картофите. Като вдигна глава, той видя Асол, която тичаше стремглаво към него с радостно и нетърпеливо лице.

— Ох — каза тя, като се мъчеше да си поеме дъх, и хвана с две ръце престилката на баща си. — Слушай какво ще ти разкажа… На брега, ей там, далеч седи вълшебник…

Тя започна с вълшебника и с неговото интересно предсказание. Трескавата мисъл й пречеше да предаде последователно случилото се. По-нататък следваше описанието на външността на вълшебника и — в обратен ред — как е гонила изпуснатото корабче.

Лонгрен изслуша момиченцето, без да го прекъсва, без да се усмихва, и когато то свърши, въображението бързо му нарисува неизвестния старец с ароматната водка в една ръка и с играчката в друга. Той се обърна, но като си спомни, че в ония случаи, които са значителни в детския живот, подобава да бъдем сериозни и учудени, тържествено закима с глава и заговори:

— Да, да, по всичко личи, че това не може да бъде друг, освен вълшебник. Бих искал да го видя… А ти, когато пак отидеш там, не се отбивай встрани; в гората лесно можеш да се загубиш.

Той остави лопатата, седна до ниския плет и взе момиченцето на коленете си. Страшно уморена, Асол се опитваше да прибави още някои подробности, но от горещината, вълнението и отпадналостта й се доспа. Очите й се слепваха, главата й се отпусна на твърдото бащино рамо, само миг и тя би се унесла в страната на сънищата, но изведнъж, обезпокоена от внезапно съмнение, Асол се изправи със затворени очи и като се облягаше с юмручетата о жилетката на Лонгрен, каза високо:

— Ти как мислиш, ще дойде ли корабът на вълшебника да ме вземе или няма?

— Ще дойде — спокойно отговори морякът, — щом са ти казали всичко това, значи е вярно.

„Ще пораснеш и ще забравиш — помисли си той, — а сега… не си струва да ти се отнема такава играчка. В бъдеще ще ти се случи да видиш много кораби, но не е алени, а с мръсни и хищни платна; отдалече — бели, гиздави, а отблизо — окъсани и нагли. Пътникът се е пошегувал е момиченцето ми. Какво от това?! Хубава шега! Нищо особено — шега! Виж как те е изморило това — половин ден в гората, из гъсталаците. А колкото за кораба с алени платна — мисли като мен: ще имаш кораб с алени платна.“

Асол спеше. Със свободната си ръка Лонгрен извади лулата си и запуши; вятърът отвя дима през плета в храста, който растеше от външната страна на оградата. Край храста, гърбом към оградата, седеше и ядеше пирог млад просяк. Разговорът между бащата и дъщерята го бе развеселил, а миризмата на хубавия тютюн го изкушаваше да си изпроси.

— Стопанино, дай ми на мене, бедния човек, да запаля — каза той през прътите на оградата. — В сравнение с твоя моят тютюн не е тютюн, а чиста отрова.

— Бих ти дал — отговори полугласно Лонгрен, — но тютюнът ми не е в този джоб. Не ми се иска, виждаш ли, да будя дъщеря си.

— Голяма работа! Ще се събуди и пак ще заспи, а човек ще си попуши.

— Ех — възрази Лонгрен, — ти си имаш тютюн, а детето е уморено. Ако искаш, ела по-късно.

Просякът плю презрително, надяна торбата на тоягата си и отвърна хапливо:

— Принцеса, ясно! Натъпка й ти главата с тия задморски кораби! Ех ти, чудак такъв, и това ми било стопанин!

— Я слушай — прошепна Лонгрен, — ако река, ще я събудя, но само за да натъркам здравия ти врат. Марш оттук!

След половин час просякът седеше с дузина рибари на една маса в кръчмата. Зад тях седяха едри жени с гъсти вежди и обли като валчести камъни ръце. Те ту подръпваха мъжете за ръкавите, ту прехвърляха през раменете им по чашка ракия — за себе си, разбира се. Просякът кипеше от обида и разказваше:

— … И не ми даде тютюн. „Ти, казва, ще навършиш пълнолетие и тогава, казва, ще дойде специален ален кораб… за тебе. Защото ти е писано да се омъжиш за принц. И ти, казва, вярвай на този вълшебник.“ А аз му думам: „Събуди я, събуди я, за да извадиш тютюна.“ А той до половината път ме гони.

— Кой? Какво? За какво говори? — чуваха се любопитните гласове на жените.

С полуобърнати глави рибарите обясняваха с насмешка:

— Лонгрен и дъщеря му са подивели, а може и да са се побъркали; ето, човекът го казва. Някакъв магьосник бил у тях — така трябва да се разбира. Те чакали — лелички, вие да не пропуснете! — задморски принц, и то на кораб с алени платна.

След три дни, като се връщаше от градския магазин, Асол чу за първи път:

— Хей, обеснице! Асол! Я погледни натам! Корабът с алени платна иде!

Момиченцето трепна и като вдигна ръка над очите си, неволно погледна към разлялото се море. После се обърна по посока на възклицанията; на двадесет крачки от него стояха група деца, те правеха гримаси и се плезеха. Момиченцето въздъхна и се затича към къщи.