Епилог

I

През 1915 година епидемия от жълта треска обхвана целия полуостров и граничещата с него част от материка. Бедствието достигна страшна сила; всеки ден мряха по петстотин и повече души.

Малко преди това в числото на командата на отново построения параход „Валкирия“ бях изпратен да приема този кораб от корабостроителницата на „Ратнер и Ко“ в Лис, където и останахме, тъй като беше заболяла почти цялата наета за „Валкирия“ команда. Освен това строгите карантинни правила по различни съображения не биха ни пуснали с кораба от пристанището по-рано от три седмици и аз, като се настаних в хотела на крайбрежната улица „Кание“, отчасти скучаех, отчасти прекарвах времето с колегите си в бюфета на хотела, но най-често се скитах из града с надежда да срещна случайно някого от участниците на историята, която беше се разиграла преди пет години в двореца „Златната верига“.

От времето, когато Орсуна сутринта, на другия ден след онези събития, ме отведе от „Златната верига“ в Сан Риол, не бях ходил още в Лис — живеех като пълен пансионер и за мене плащаше невидима ръка. След месец ми писа Поп; той ме уведомяваше, че Ганувер умрял на третия ден от разрив на сърцето и че той, Поп, заминава за Европа, но с каква цел, за дълго ли, а също тъй какво е станало с Молли и другите — нищо не споменаваше. Аз препрочетох много пъти това писмо. Написах също тъй сам няколко писма, но нямах никакви адреси, освен нос Гарден и дон Естебан. Тези писма така и пратих. В тях се опитвах да науча адреса на Поп и Молли, но тъй като писмото до „Златната верига“ беше адресирано от мене едновременно до Естамп и Дюрок, отговор не получих, може би защото те бяха вече заминали оттам. Дон Естебан отговори, но отговори тъкмо това, че не знае къде е Поп, а адреса на Молли не съобщава, за да не й напомням лишен път за нейното нещастие с посланията си. Накрая той ме съветваше да се заема със собствените си работи.

И тъй, аз не писах вече никому, но с възмущение и безрезултатно чаках писма още три-четири месеца, докато не стигнах до една много проста мисъл: че всички си имат достатъчно работа и грижи извън моите. Това откритие ми беше неприятно, но ми помогна най-сетне да се откъсна от ония трийсет и шест часа, които бях прекарал сред най-силни вълнения и опасности, възхищение, тъга и любов. Полека-лека почнах да си спомням за златната верига като за отзвучала песен, но за да не забравя нищо, употребих няколко дни да записвам всички разговори и случаи от оня ден. Благодарение на тази стара тетрадка мога сега да възстановя точно всичко. Но още много пъти след това виждах на сън Молли и, струва ми се, бях неравнодушен към нея твърде дълго, тъй като сърцето ми почваше да бие ускорено, когато чуех нейде това име.

На втория ден от пристигането си в Лис посетих това кътче от пристанището, дето стоеше „Еспаньола“, когато избягах с нея. Сега там стояха две американски шхуни, но това не ми попречи да си спомня как пронизително свиреше вятърът в нощта преди появяването на Дюрок и Естамп. Направих също справка за „Златната верига“, с намерение да отида там на среща с миналото, но стопанинът на хотела ми разказа, че този дом е взет от градските власти за лазарет и там са настанени множество болни от епидемията. Относно съдбата на дома изобщо известно му беше само, че Ганувер, понеже нямал преки наследници и не оставил завещание, подхвърлил с това цялото имущество на дълъг процес от страна на съмнителни претенденти и домът бил затворен цялото време от епидемията, когато поради неговата уединеност намерили, че отговаря на всички идеални изисквания за един гигантски лазарет.

Аз имах вече малки мустаци; почнала беше също да се подава нежна като мъх брада, толкова жалка, че усърдно я свалях с бръснача. Понякога с достойнство поглеждах в огледалото, свивах устни и мърдах рамо — раменете ми бяха станали значително по-широки.

Като не забравях никога за всичко това и пазех в ума си изяществото и юначеството, прекарвах вечерите или в бюфета, или на булеварда, където си бях харесал кафенето „Тонус“.

Веднъж излязох от кафенето, когато нямаше още седем часа — чаках един приятел, за да отидем заедно на театър, но той не дойде, като изпрати подозрителна бележка, знае се от какъв род, а аз не обичах да посещавам сам театъра. И тъй, тази работа се осуети. Аз се спуснах към долната алея и я изминах цялата, а когато поисках да се върна към града, насреща ми се изпречи старец в лятно палто, с бомбе и бастунче, излязъл, види се, да се поразходи, тъй като със свободната си ръка държеше едно момиченце на около пет години.

— Паркер! — извиках аз, застанал пред него лице срещу лице.

— Вярно — рече Паркер, като се вглеждаше. Паметта му усилено работеше, тъй като лицето му поред се издължаваше, усмихваше и се силеше да познае кой съм. — Нещо си припомням — заговори той нерешително, — но извинете, през последните години не виждам добре.

— „Златната верига“! — рекох аз.

— Ах, да! Така значи… Не, да ме убие бог — не мога да си опомня.

Тупнах го по рамото:

— Санди Пруел — рекох, — същият, който знае всичко!

— Момче, ти ли си? — Паркер наведе глава настрана, просия и умилено затържествува. — О, никак нямаше да те позная! Униформата ти отива! Порасъл си, наедрял. Какво пък, трябва да си поприказваме! А мене на, внучката ме дърпа: „Да отидем, дядо, да отидем“ — обича да се разхожда с мене.

Влязохме пак в „Тонус“ и поръчахме вино; на момиченцето поръчахме сладки и то почна да ги анатомира с пръст, като мъркаше и клатеше крака, а ние с Паркер се отнесохме пет години назад. Известно време Паркер ми говори на „ти“, после постепенно се проникна от гледката на промяната в лицето на елегантния загорял моряк, който носеше щурманска униформа с обичайната небрежност на опитен морски вълк, и премина на „вие“.

Естествено, че разговорът се водеше за историята и съдбата на известните нам лица, а най-вече за Молли, която се беше венчала с Дюрок преди година и половина. Освен това аз научих, че и двамата са тук и живеят не много далече — в хотела „Пленер“, — пристигнали са по работи на Дюрок, а по какви точно, Паркер не знаеше, но той беше ходил у тях и беше останал много доволен както от приема, тъй и от угощението. Аз бях учуден и се радвах, но повече се радвах за Молли, че не й се е случило да попадне в хищните лапи на братята си. От тази минута не ми се седеше вече и аз машинално кимах, като дослушвах разказа на стареца. Научих също, че Паркер познавал Молли отдавна — бил неин далечен роднина от майчина страна.

— А вие знаете ли — рече Паркер, — че тя дохожда в навечерието на онази вечер сама, тайно в „Златната верига“ и че аз й уредих това? Не знаете… Та тя беше дошла да се сбогува с оня дом, който покойният беше построил за нея, както искаше тя — глупаво момиче! — и ме намери, загърната с шал до очите. Ние дълго ходехме там, дето можеше да се ходи, без да разчитаме, че ще срещнем някого. Очите й заблестяха — така беше поразена; знае се, Ганувер се беше разгърнал на широко, както само той можеше да прави това. Да. Голямо удоволствие беше изписано на лицето й — приятно беше да я гледаш. Ходеше и замираше. Озърташе се. Почукваше с крак. Почна тихичко да пее. И ето — а това беше в прохода между двете зали — напреки на вратата мина онази авантюристка с Ганувер и Галуей. Молли се отдръпна в сянката и никой не ни забеляза. Погледнах — съвсем друг човек стоеше пред мене. Заприказвах за нещо, но тя махна с ръка, забърза, млъкна и не каза нищо повече, докато не излязохме в градината и не намерихме лодката, с която беше дошла. Когато се сбогуваше, каза: „Закълни се, че никому няма да издадеш как съм ходила тук с тебе днес“. Всичко разбрах, дадох клетва, както тя искаше, а на ум си мислех: „Ей сега ще й кажа цялото си мнение, за да изхвърли от главата си тези мисли за Диге“. И не можах. Беше се вече разнесла мълвата; сам не знаех какво ще стане и ха да се реша, а погледна лицето й — няма желание да говори, виждам по лицето й, че запрещава да й се говори и си отива обидена. Решавах се така три пъти и не се реших. Такива ми ти работи.

Паркер продължи да говори по-нататък; колкото и интересно да беше да слушам за всичко, от което произтекоха събитията през онази паметна вечер, нетърпението ми да се отправя при Дюрок растеше и се разрази в това, че страдайки и мърдайки крака под стола, аз най-сетне викнах прислугата, за да се разплатя.

— Какво пък, разбирам ви — рече Паркер, — вие горите от желание да отидете в „Пленер“. Па време е и внучката да спи — той свали момиченцето от стола и го хвана за ръка, а другата ръка ми подаде, като рече:

— Бъдете здрав!

— Довиждане — извика момиченцето, като отнасяше сладките в пакет и се кланяше. — Довиждане. Благодаря. Благодаря.

— А как те наричат? — попитах аз.

— Молли! — ето как — рече тя, като си отиваше с Паркер.

Праведно небе! Знаех ли тогава, че виждам бъдещата си жена! Такава безпомощна, малко по-висока от стол?!

II

Вълнение на миналото. Нещастен е оня, който е недостъпен за това тънко чувство; в него се разстила светлината на съня и звучи тъжна почуда. Никога, никога вече няма да се повтори то! С отминаването на годините отминава неговата осезаемост, мени се формата, изчезват подробностите. Изглежда така, макар същността му да е същата, в която сме живели, заобиколени от грижи и страсти. Ала нещо се е променило и в същността. Както човек, израсъл само с ума — не със сърцето си, може да познае себе си в портрета от десетгодишната си възраст, тъй и събитията, станали преди няколко години, се изменят заедно с нас; и като надникнеш в дневника, иска ти се много неща да препишеш така, както ги усещаш сега. Затова аз осъждам навика да се води дневник. Напразна загуба на време.

В такова настроение аз пратих на Дюрок визитната си картичка и седнах, като четях вестника, но го държах наопаки. Не минаха пет минути и слугата вече се върна, почти тичешката.

— Канят ви — рече той и аз се изкачих на втория етаж със замряло сърце.

Вратата се отвори — насреща ми се изправи Дюрок. Той беше такъв, какъвто беше преди пет години, само сколуфите му се бяха посребрили. За срещата бях приготвил фразата: „Виждате пред себе си една фигура из мрака на миналото и наистина с мъка ме познавате, тъй съм се променил оттогава“ — но объркан рекох само: „Не очаквахте, че ще дойда, нали?“

— О, здравей, Санди! — рече Дюрок, като се вглеждаше в мене. — Сигурно се смяташ сега за старец, но за мене ти си предишният Санди, макар и с петльов бас. Отлично! Ти си тук у дома си. А Молли — додаде той, като видя, че се оглеждам — излезе; тя скоро ще си дойде.

— Трябва да ви кажа — заявих аз, като изпаднах в предишната си лекомислена искреност, — че много се зарадвах, когато научих за женитбата ви. По-добра жена — продължавах с неуместен и объркващ самия мене жар — мъчно е да се намери. Да, мъчно! — извиках, защото исках да говоря отведнъж за всичко, безсилен да изскоча от първата тема.

— Ти много ли си търсил, сравнявал? Голям ли опит имаш? — попита Дюрок, като ме хвана за ухото и ме накара да седна. — Мълчи. Учи се, когато влизаш в една къща, макар и след пет години, да кажеш няколко незначителни фрази, които се въртят около значителното, и затова като че значителни.

— Как? Вие ме учите?

— Моят съвет е хубав за всяко място, където още не са те познавали като бъбрив и буен хлапак. Хайде, добре. Разкажи за своите пет години. Звънецът е до тебе, протегни ръка и позвъни.

Разказах му приключенията на първия моряк в света, Сандерс Пруел от Зурбаган, където се бях родил под най-хубавото слънце, което осветява най-ярко само моята фигура, видима от всички, като Статуята на свободата, от шестдесет мили далече.

В това време прислугата внесе знаменит стар ром, който ние почнахме да пием от порцеланови чашки, като си опомняхме събитията от Сигналния пущинак и „Златната верига“.

— Хубава беше тази страница, нали? — рече Дюрок. Той се замисли, изразителното му твърдо лице отрази някакъв спомен и той продължи: — Смъртта на Ганувер беше за всички ни изненада. Не можеше да се допусне. Бяха взети мерки. Нищо не сочеше печалния изход. Очевидно вътрешното му напрежение се разрази с по-голяма сила, отколкото мислехме. Три часа преди края той седеше и говореше много весело. Той не написа завещание, тъй като вярваше, че ако го напише, ще приближи краят. Ала смъртта вече държеше ръката си над главата му. Но — Дюрок погледна към вратата — при Молли няма да подхващаме вече разговор за това — тя спи лошо, ако поприказва за тия дни.

В това време се чу леко почукване, вратата излеко се отвори и един женски глас почна да изговаря с разсъдителен нежен речитатив: „Нас-той-чи-во мо-ля да ме пус-нете, не мо-же ли да ви пре-ду-пре-дя, че то-ва съм аз, ду-шо мо-я…“

— Кой е там? — престорено високо се осведоми Дюрок.

— Дой-де зми-я-та о-чи-лар-ка — довърши гласът, вратата се отвори и вътре се втурна една млада жена, в която тозчас познах Молли. Тя беше в костюм с пепелив цвят и синя шапка. Като ме видя, засмяното й лице внезапно изстина, издължи се и отново пламна.

— Разбира се, аз ви познах! — рече тя. — С моята памет, и да не познаеш другарката от младите си години! Сандерсче, ти възкръсна, мили? Хайде, здравей и ми прости, че съчинявах стихове, когато ти сигурно си чакал моето появяване. Какво, вече пиете? Отлично, много се радвам и… и… не знам какво да ви кажа още. Засега ще седна.

Забелязах как я гледаше Дюрок и разбрах, че я обича много; и от начина, по който наблюдаваше разсеяните й бързи движения, у мене се роди желание да бъда някога в положението му.

С идването на Молли общият разговор премина главно върху мене и аз пак разказах за себе си, после се осведомих къде са Поп и Естамп. Молли без всякакво стеснение ми говореше на „ти“, като че бях все още предишният Санди, пък и аз, като се вгледах сега в нея, намерих, че макар да е станала напълно развита жена, запазила е в лицето и движенията си три четвърти от предишната Молли. И тъй, тя рече:

— Ти не би познал Поп, макар и „да знаеш всичко“, извинявай, но аз много обичам да дразня. Поп стана толкова важен, толкова положителен, че да си излезеш от кожата! Той върти голяма работа в една чайна фирма. А Естамп е в Мексико. Той замина при болната си майка; тя умряла, а Естамп се влюбил и се оженил. Няма да го видим вече.

Аз имах желания, които не можех да изпълня, и се измъчвах безкрайно от тях, като се усмихвах и разговарях, сякаш бях навит. Искаше ми се да кажа: „Да извикаме, да се учудим и ужасим — да потънем във вълнението на миналия преди пет години ден, да върнем това остро напрежение на всички чувства. Вие, Молли, сте за мене първата светла черта на женската младост, увенчана със смях и скръб, вие, Дюрок — първата твърда черта на мъжество и достойнство! Срещнах ви ненадейно. Защо седим тъй сдържано? Защо нашият разговор е тъй потиснат, тъй отвлечен?“ Защото прескачащите от един предмет на друг разговори ценях малко. Жар, страст, сълзи, клетви, проклятия и ръкостискания — ето от какво се нуждаех сега аз!

За всичко това, уви, тогава не бих намерил думи, но много добре чувствувах какво не достига. По-късно научих защо малко си спомняхме тримата и не бяхме увлечени от миналото. Но и сега забелязах, че Дюрок насочва разговора като с кормило и се придържа повече към прохладния север, отколкото към горещия юг.

— Кой знае? — рече Дюрок на нейното „няма да го видим“. — Ето Сандерс Пруел седи тук и се опива малко по малко. Срещите, и то неочакваните, се случват по-често, отколкото е прието да се мисли. Всички ние се връщаме на старата следа, освен…

— Освен умрелите — рекох глупаво и диво. Понякога държиш в ръцете си чуплив предмет, разсеяно го въртиш и — прас! — той се счупва.

Молли се позамисли, после дяволито ми наля ром и почна да тананика, като рече: „Ето сега ще ви посвиря“. Тя скочи и отиде в съседната стая, отдето загърмя бурното биене на клавишите. Дюрок тревожно се озърна подире й.

— Тя е уморена днес — рече той — и едва ли ще се върне — действително във все повече нарастващия гръм на пианото се чувствуваше упорито желание да се заглуши друг ритъм. — Отлично — продължаваше Дюрок, — нека тя свири, а ние ще поседим на булеварда. За такова нещо не мога да намеря по-добър спътник от тебе, защото ти имаш жива душа.

Като се уговорихме къде да се срещнем, аз почаках, докато затихна музиката, и тръгнах да си ходя. „Молли, Санди си отива“ — рече Дюрок. Тя тозчас излезе и почна да ме моли да идвам често и „не навреме“: „Тогава ще се види, че си приятел“. После ме тупна по рамото, целуна ме по челото, пъхна ми в джоба шепа бонбони, намери и ми подаде фуражката, а аз поднесох към устните си топлата гъвкава ръка на Молли и изразих надежда, че ще се радва на добро здраве.

— Ще се постарая — рече Молли, — само че често ме боли глава много силно. Не знаеш ли средство? Не, ти нищо не знаеш, ти си лъжец със своя надпис. Заминавай!

Не я видях вече никога. Отидох си, като запомних последната видяна от мене усмивка на Молли — ей тъй, от средна веселост, макар не без хумор, и се запътих към „Пристанищен трибун“ — хотел, дето можех да почакам Дюрок и дето за свое учудване срещнах бай Гро, който размахваше чаша сред една компания, яхнала столовете като коне.

III

Съединете няколко червени клинове от сурово месо и червеникави конски косми, без да се грижите за посоката, в която стърчат острията, разрежете това сцепление долу с напречна пролука, а горе поставете два гнили ореха — и ще получите подобие на физиономията на Гро.

Когато влязох, от стола в кръга на тази компания скочи, като се почесваше за ухото, един матрос и рече на приближилия до него другар: „Да го вземат мътните! Пак лъже като кандидат на избори!“

Гледах Гро с приятното чувство на безопасност. Интересно ми беше дали ще ме познае. Седнах на масата в съседство с неговата маса и нарочно високо поисках студен пунш, за да ми обърне Гро внимание. И действително старият шкипер, колкото и да беше увлечен от собствените си разкази, се обърна на моя вик и печално забеляза:

— Щурманът вдига шум. Май че има много пари!

— Много или малко — рекох, — няма вие да ги броите, почтений шкипере!

Гро несъчувствено облиза с език мустаците си и се обърна към компанията.

— Ето — рече той, — ето ви живо копие от Санди Пруел. Той също тъй отговаряше някога и вечно говореше дързости. Смея да ви попитам, нямате ли брат, който да се казва Сандерс?

— Не, аз съм едничък — отговорих аз, — но в какво се състои работата?

— Много приличате на един юнак, да го убие гръм! Такова неблагодарно говедо! — Гро беше пиян и държеше чашата си наведена, поради което виното течеше върху панталоните му. — Аз се държах с него като роден баща и наистина отгледах змия! Казват, този Санди сега бил разбогатял като набаб; не знам това, но че за една работа получи, като се възползува от кораба ми, сто хиляди банкноти — за това мога да се закълна в мачтите на целия свят!

На това място част от слушателите си отидоха, като не искаха да слушат повторно глупостите, а аз се престорих, че съм много заинтересуван от историята. Тогава Гро нападна мене и аз узнах за приключенията на Санди Пруел. Ето тази история.

Преди пет години станало нужда тайно да погребват родилия се от незаконна любов двуглав човек, израсъл в заточение и умрял от това, че едната му глава изсъхнала. Поради това, като подкупили матроса Санди Пруел, неизвестни хора вързали Санди, за да не падне върху него подозрение и изнесли трупа на остров Гарден, дето го скрили в обширните гробници на „Златната верига“. За тази работа Санди получил сто хиляди, а Гро само петстотин пиастра, наистина златни — но, както виждате, много малко в сравнение с хонорара на Санди. Скоро след това трупът бил изваден, покрит с лак и оживен с електричество, така че почнал като жив да отговаря на въпросите и досега го представят за механическа фигура. Що се отнася до Санди, той дълго време бе известен на полуострова като разсипник и пияница и бил арестуван в Зурбаган, но скоро пуснат срещу много пари.

На това място от легендата, която имаше може би още по-поразително заключение (колко странно, дори страшно ми беше да я слушам), влезе Дюрок. Той беше в палто, с шапка и затова имаше по-друг вид, отколкото през нощта в началото на моя разказ, но мене ми се стори, че аз отново потъвам в своята история, готова пак да започне. Поради това необяснима тъга ме обзе. Набързо станах, оставих Гро, който така и не ме позна, но като видя, че излизам, извика:

— Щурмане, хей, щурмане! Една чаша за Гро в памет на тая свиня Санди, която разори своя шкипер!

Повиках слугата и в присъствието на Дюрок, който следеше с любопитство как ще постъпя, поръчах на Гро и неговите сътрапезници осем бутилки портвайн. После, като тупнах Гро по рамото така, че той се олюля, рекох:

— Гро, ами че аз съм Санди!

Той врътна глава, изхлипа и се втренчи в мене. Настъпи общо мълчание.

— Осем бутилки — рече най-сетне Гро, като тършуваше машинално в джоба си и разглеждаше коленете си. — Лъжеш! — изведнъж извика той. После Гро се наведе и махна с ръка, като че отстраняваше тежки мисли.

— А, може би… Може би… — забъбри Гро. — Хм… Санди! Всичко може да бъде! Осем бутилки, бути…

На това място ние го напуснахме, излязохме и се разходихме по булеварда, дето седнахме в една каменна ротонда. Тук се чуваше далечният плисък на вълните; на другата алея, по-горе, свиреше оркестър. Прекарахме прекрасна вечер и за всичко, което тук е разказано, си спомнихме и поприказвахме с всички подробности. После Дюрок се сбогува с мене и изчезна по посока на хотела, дето живееше, а аз, като пушех, пиех и слушах музиката, се унесох в Чудесната страна и дълго гледах в тая посока, дето се намираше нос Гарден. Аз размишлявах върху думите на Дюрок за Ганувер: „Неговият ум жадуваше за жива приказка; душата му диреше спокойствие“. Струваше ми се, че пак виждам внезапното появяване на Молли пред пременената тълпа и чувам пресекливите й думи:

— Аз съм, мили! Дойдох, както обещах! Сега не тъжете!

Загрузка...