Корабът с алени платна. Златната верига

IX

Зад носа вятърът стихна и аз чух слабо долитащи звуци на пиано — един бегъл мотив. Той беше ясен и прост като полски вятър. Дюрок се спря внезапно, после тръгна по-бавно, със затворени очи, навел глава. Помислих, че пред очите му са се явили тъмни кръгове от ослепителния блясък на белите камъчета; той бавно се усмихна, без да отваря очи, после се спря повторно с малко повдигната ръка. Не знаех какво мисли. Очите му внезапно се отвориха, той ме видя, но продължи да гледа много разсеяно, сякаш отдалеч; най-сетне, като забеляза, че съм учуден, Дюрок се обърна и без да каже нещо, се запъти по-нататък.

Обливайки се в пот, достигнахме сянката на зданието. Откъм морето фасадата беше обградена с двуетажна тераса и брезентови навеси; тясната пуста стена с капандура беше обърната към нас, а входовете бяха, трябва да се предполага, откъм гората. Сега ни предстоеше да узнаем какъв е този бординхауз и кой живее там.

Музикантът престана да свири кроткия си мотив и взе да прелива звуците от заострени трели към глухо басово мърморене, после обратно, всичко много бързо. Най-сетне той няколко пъти поред удари силно в прелестната тишина на морското утро еднотонен акорд и сякаш изчезна.

— Забележително нещо! — зачу се от горната тераса дрезгав, обезпокоен глас. — Оставих водка в бутилката един пръст над етикета, а сега тя е под етикета. Вие ли сте пили, Бил?

— Как не, ще взема да пия чуждата водка! — мрачно и благородно отговори Бил. — Аз само помислих дали не е оцет това, тъй като страдам от главоболие, и намокрих малко кърпичката си.

— По-добре би било да не страдахте от главоболие, а да се научехте…

После, тъй като ние вече се изкачихме по пътеката към задната страна на къщата, спорът се чуваше като неясна борба на гласове, а пред нас се откри вход със стълба. По-близо до ъгъла имаше втора врата.

Между редките, много високи и сенчести дървета, които растяха тук около къщата и преминаваха по-нататък в гъста гора, ние останахме за известно време незабелязани от единствения човек, когото видяхме тук. Мома ли беше или момиченце, не можех да кажа веднага, но склонен бях да кажа, че е момиченце. То ходеше босо по тревата, навело глава и сложило ръце отзад, напред-назад с такъв вид, както ходят от ъгъл в ъгъл из стаята. Под дървото на забит в земята стълб имаше кръгла маса, покрита с покривка, на нея лежеше разчертан лист, молив, ютия, чукче и купчина орехи. Девойката носеше само кафява фуста и лека бяла кърпа със син кенар, наметната върху раменете. В нейните много гъсти, намотани надве-натри коси стърчаха дълги фуркети.

Като походи, тя неохотно седна до масата, записа нещо в разчертания лист, после мушна ютията между коленете си и почна да чупи на нея орехи с чукчето.

— Здравейте — рече Дюрок, като се приближи до нея. — Казаха ми, че тук живее Молли Варен.

Тя се обърна тъй живо, че цялото орехово производство се изсипа в тревата; изправи се, стана и малко пребледняла, уплашено повдигна ръка. По нейното много изразително, тънко, излеко мрачно лице минаха (Няколко бегли, странни движения. И тозчас тя се приближи до нас не бързо, а сякаш долетя с подухването на вятъра.

— Молли Варен! — рече девойката, като че обмисляше нещо и изведнъж страшно се изчерви: — Заповядайте, влезте след мене, аз ще й кажа.

Тя полетя, като щракаше с пръсти, а ние, вървейки след нея, влязохме в малка стая, задръстена от сандъци и лоша, но чиста мебел. Момичето изчезна, без да ни обърне вече никакво внимание в друга врата и я затръшна. Ние стояхме, скръстили ръце, в естествено напрежение. Зад вратата, която скри тази особа, се чу падане ща стол или нещо прилично на стол; звън, какъвто се чува при счупване на чивии, яростно „дявол да ги вземе тези телени копчета“ и след известно силно тропотене внезапно влезе много стройна девойка, с разтревожено усмихващо се лице, с богата прическа и святкащи от грижа, нетърпеливи, ясни, черни очи, облечена в тънка копринена рокля с прекрасен люляков цвят, е чехли и бледозелени чорапи. Беше същото босо момиче с ютията, но аз трябваше сега да призная, че тя е мома.

— Молли съм аз — рече тя недоверчиво, но като се усмихваше неудържимо, — кажете ми всичко отведнъж, защото аз се вълнувам много, макар по лицето ми никога да не забелязват това.

Аз се смутих, тъй като в тоя си вид тя много ми хареса.

— Тогава вие се досещате — рече Дюрок, сядайки, както седнахме и ние всички. — Аз съм Джон Дюрок, мога да се смятам за действителен приятел на човека, когото ще назовем веднага: Ганувер. С мене е едно момче… тоест просто един добър Санди, комуто аз се доверявам.

Тя мълчеше, като гледаше Дюрок право в очите и неспокойно се движеше. Лицето й потрепваше. Като почака малко, Дюрок продължи:

— Вашият роман, Молли, трябва да има хубав край. Но стават тежки и необясними неща. Аз знам за златната верига…

— По-добре да я нямаше! — извика Молли. — Ето къде тъкмо е тежкото, уверена съм, че от нея е всичко.

— Санди — рече Дюрок, — иди да видиш не иде ли лодката на Естамп.

Като закачих с крак стола, станах с тежко сърце, тъй като думите на Дюрок намекваха много ясно, че преча. Когато излизах, сблъсках се е една млада жена с разтревожен вид, която едва ме погледна и се вторачи в Дюрок. На излизане чух как Молли рече: „Сестра ми Аркол“.

И тъй, излязох в средата на недопитата песен, която започваше да действува обаятелно, както всичко, свързано с тъгата и любовта, и още в лицето на такава прелестна стрела, както тази девойка Молли. Стана ми жално за себе си, че съм лишен от участие в тази история, дето бях подръки на всеки като джобно ножче — него бяха го сгънали и скрили. И аз, който имах оправдание, че не преследвам никакви лоши цели, важно обиколих къщата, видях откъм морето разтворения прозорец, познах шарката на пердето и седнах под него, гърбом към стената, слушайки почти всичко, което се говореше в стаята.

Разбира се, пропуснах много неща, докато идвах, но бях възнаграден от онова, което чух по-нататък. Говореше много нервно и горещо Молли:

— И как пристигна той? Но какви срещи са тия? Ние се видяхме всичко на всичко седем пъти, ф-у-у! Трябваше да ме отведе незабавно при себе си. Какво беше това бавене? Поради това ме проследиха и всичко стана окончателно известно. Знаете, тези мисли, тоест критиката, идат, когато се замислиш за всичко. Сега у него живее и една хубавица — и нека си живее, и да не е посмял да ме вика!

Дюрок се засмя, но невесело.

— Той пие много, Молли — рече Дюрок, — и пие, защото получи вашето окончателно писмо. Сигурно то не му е оставяло надежда. Хубавицата, за която говорите, е гостенка. Тя, както мислим ние, е просто отегчаваща се млада жена. Пристигнала е от Индия с брат си и приятеля на брат си: единият е журналист, другият, струва ми се, археолог. Вие знаете какво представлява дворецът на Ганувер. За него се е пръснал далече слух и тези хора са дошли да погледат архитектурното чудо. Но той ги остави да живеят, тъй като не може да бъде сам — съвсем сам. Молли, днес… в дванайсет часа… вие сте дали дума преди три месеца.

— Да, и аз си я взех обратно.

— Слушайте — рече Аркол, — аз сама често не знам на какво да вярвам. Нашите братя работят за този подлец Лемарен. Изобщо в нашето семейство се разделихме. Аз живях дълго в Риол, дето имах друго общество, да, по-добро от компанията на Лемарен. Какво пък, служих и тъй нататък, бях и помощница на градинаря. Аз напуснах, завинаги напуснах с душата си Пущинака. Това няма да върнеш. А Молли — Молли, бог те знае, Молли, как израсна ти на улицата и не те стъпкаха! Ех, аз увардих, колкото можах, момичето… Братлетата работят — двамата братя; кое е по-лошо, мъчно е да се каже. Сигурно не едно писмо е било откраднато. И те втълпили в главата на момичето, че Ганувер с нея… не е постъпил чак много хубаво. Че той си има любовница, че са го видели там и там в подозрителни места. Трябва да знаете мрачното настроение, в което тя изпада, когато чува такива неща!

— Лемарен ли? — рече Дюрок, — Молли, кой е този Лемарен?

— Негодник! Мразя го!

— Вярвайте ми, макар че е срамно да призная това — продължаваше Аркол, — Лемарен има общи работи с нашите братя, Лемарен е хулиган, страшилище на Пущинака. Сестра ми му харесала и той лудее повече от самолюбие и алчност. Бъдете уверени. Лемарен ще дойде днес тук, щом сте били при брат ми. Всичко се е стекло отвратително, от това не може по-лошо. Ето нашето семейство: тате е в затвора за хубави работи, единият брат е също в затвора, а другият чака кога ще го турят там. Ганувер остави преди четири години пари — освен нея само аз знаех у кого са те; та това е нейната част, която тя се съгласи да вземе, — но за да се ползува от тях как да е, трябваше през цялото време да се измислят предлози — пътувания в Риол — ту при леля, ту при приятелките ми и тъй нататък. Не биваше пред очите на хората да откриваме нищо: Ще ни набият и ще ни ги вземат. Сега: Ганувер пристигна и него го видяха с Молли, почнаха да я следят, заловиха писмо. Тя е сприхава. На една дума, която й била казана тогава, отговори, както тя умее: „Обичам, да, и вървете по дяволите!“ Ето тук пред тях се мярна лека печалба. Брат ми от глупост ми откри намеренията си, като се надяваше да ме привлече: да дадем момичето на Лемарен, за да я сплаши, да я подчини на себе си, а после на Ганувер, и да тегли пари, много пари като от робиня. Жената трябваше да обира мъжа си заради любовника. Аз разказах всичко на Молли. Не е лесно човек да я принуди, но плячката беше примамлива. Лемарен направо заяви, че ще убие Ганувер, ако се сключи брак. Тогава започна тази мръсотия — сплетни и заплахи, и гаври, и укори и аз трябваше да взема с бой Молли при себе си, когато получих място в този бординхауз, място на надзирателка. Бъдете уверен, Лемарен ще дойде днес тук, щом сте били при брата. С една дума — кумир за глупачки. Приятелите му подражават в маниери и дрехи. Общи работи с братята. Това са лоши работи! Ние дори не знаем точно какви работи… Само че ако Лемарен отиде в затвора, и нашето семейство ще се намали с останалия брат. Молли, не плачи! Така ми е срамно, така ми е тежко да ви говоря всичко това! Дай ми кърпата. Дреболии, не обръщайте внимание. Ей сега ще мине.

— Но това е много тъжно — всичко, което казвате — рече Дюрок. — Ала аз няма да се върна без вас, Молли, защото за това дойдох. Бавно, много бавно, но сигурно Ганувер умира. Той обкръжи края си с пияна мъгла, с нощен живот. Забележете, че не е уверен, вече с треперещи крачки е стигнал той до днешния ден, както е определил — деня на тържеството. И всичко е направил за вас, както е било то във вашите мечти на брега. Всичко това знам и съм много разстроен от всичко, защото обичам този човек.

— А аз, аз не го ли обичам? — пламенно рече девойката. — Кажете Ганувер и сложете ръка на сърцето ми! Там има любов! Само любов! Сложете! Е, чувате ли? То казва — „да“, винаги „да“! Но аз казвам „не“!

Като си помислих, че Дюрок слага ръка на гърдите й, моето собствено сърце заби силно. Цялата история, отделни черти от която постепенно научавах, като че се оформяше пред очите ми от утринния блясък и нощните тревоги, без край и начало, в една смътна сцена. По-късно познах жените и разбрах, че едно момиче на седемнайсет години разбира от обстоятелствата и постъпките на хората толкова, колкото конят от аритметика. А сега мислех, че ако тя тъй силно се противи и е огорчена, навярно е права.

Дюрок каза нещо, което не различих. Но всички думи на Молли чувах ясно, като че тя ги хвърляше през прозореца и те падаха до мене.

— … ето как нещастно се стече всичко. Когато той замина, две години аз не го обичах, само си спомнях за него много сърдечно. После пак почнах да го обичам, когато получих писмо, а след това много писма. Какви хубави писма бяха те! След това — подарък, който трябва, знаете ли, да се пази така, че да не го видят — такива бисери…

Станах, като се надявах да надникна вътре и да видя какво показва тя там, но бях поразен от неочакваното идване на Естамп при мене. Той идеше от бреговете на издатината, разгорещен, като бършеше с кърпа потта си, и щом ме видя, още отдалеч поклати глава, вътрешно смазан; приближих се до него, не много доволен, тъй като бях изгубил — о, колко вълнуващи думи и подаръци бях изгубил аз! — престанало беше невидимото ми участие в историята на Молли.

— Вие сте подлеци! — рече Естамп. — Оставихте ме да ловя риба. Къде е Дюрок?

— Как ни намерихте? — попитах аз.

— Не е твоя работа. Къде е Дюрок?

— Той е там! — преглътнах обидата, така бях обезоръжен от разгневеното му лице. — Там са трима: той, Молли и сестра й.

— Води ме!

— Послушайте — възразих със свито сърце. — Може да ме извикате на дуел, ако думите ми са обидни за вас, но, знаете ли, сега там се води важен разговор. Молли плаче и Дюрок я предумва.

— Така — рече той, като ме гледаше с избиваща на лицето му малко по малко усмивка. — Ти вече си подслушал! Мислиш, не виждам, че следите от обущата ти идат направо от прозореца? Ех, Санди, капитан Санди, трябвало е да те нарекат не „Аз знам всичко“, а „Аз чувам всичко“!

Като съзнавах, че е прав, можах само да се изчервя.

— Не разбирам как е станало това — продължи Естамп, — че само за едно денонощие ние се озовахме така здраво в лапите ти? Хайде, хайде, пошегувах се. Води ме, капитане! А какво, хубавичка ли е тази Молли?

— Тя… — рекох. — Сам ще видите.

— Туйто! Ганувер не е глупак.

Тръгнах към съкровената врата, а Естамп почука.

Аркол отвори вратата.

Молли скочи, като си изтри набързо сълзите. Дюрок стана.

— Как? — рече той. — Тук ли сте?

— Това е свинство от ваша страна — захвана Естамп, като се кланяше на дамите и само бегло погледна Молли, но тозчас се усмихна с трапчинки на бузите и взе да говори много сериозно и любезно като истински мъж. Той си каза името, изрази съжаление, че е попречил на разговора и обясни как ни е намерил.

— Същите диваци — рече той, — които ни плашеха на брега, за две златни монети ми продадоха твърде охотно необходимите сведения. Естествено аз бях озлобен, дотегнало ми беше и влязох в разговор с тях; тук очевидно знаят всичко един за друг или знаят нещо, затова вашият адрес, Молли, ми беше съобщен по най-недвусмислен начин. Моля ви да не се безпокоите — додаде Естамп, като видя, че момичето пламна, — аз направих това като тънък дипломат. Придвижила ли се е на нашата работа, Дюрок?

Дюрок беше много развълнуван. Молли трепереше цяла от възбуда; сестра й се усмихваше насила, като се стараеше с изкуствено спокойния израз на лицето си да внесе сянка от мир в горещата престрелка на думите, които очевидно бяха засегнали най-важното в живота на Молли.

Дюрок рече:

— Казвам й, Естамп, че ако любовта е голяма, всичко трябва да млъкне, всички други съображения. Нека другите съдят за нашите постъпки, както си щат, ако има това вечно оправдание. Нито разликата в положенията, нито състоянието не трябва да стоят на пътя и да пречат. Трябва да вярваш на оня, когото любиш — рече той, — няма по-голямо доказателство за любовта. Човек често не забелязва как с постъпките си прави неизгодно за себе си впечатление, без да желае в същото време да стори нещо лошо. Що се отнася до вас, Молли, вие се намирате под вредното и силно внушение на хора, на които не бихте повярвали в нищо друго. Те са съумели да обърнат всичко така, че простото ви събиране с Ганувер е станало сложна, мътна, изобилствуваща с неприятни последици работа. Та Лемарен не е ли казал, че ще го убие? Вие сам казахте това. Намирайки се под мрачни впечатления, вие сте взели кошмара за действителност. Много е помогнало и това, че всичко е тръгнало от златната верига. Вие сте видели в това началото на съдбата и се страхувате от края, който във вашето потиснато състояние ви се рисува като ужасна неизвестност. Мръсна ръка е легнала върху вашата любов и вие се боите, че тя ще оцапа всичко. Вие сте много млада, Молли, а за човек, млад като вас, достатъчен е понякога създаденият от него самия призрак, за да реши работата в каква да е посока, а после — по-леко е да умре, отколкото да признае грешката си.

Девойката почна да го слуша с бледо лице, после почервеня и седя така, цялата почервеняла, до края.

— Не знам за какво ме обича — рече тя. — О, говорете, говорете още! Вие така хубаво говорите! Мене трябва да ме смекчите, тогава всичко ще мине. Аз вече не се страхувам! Вярвам ви! Но говорете, моля ви!

Тогава Дюрок почна да прелива силата на душата си в тази наплашена, стремителна, самолюбива и угнетена девойка. Аз слушах и всяка негова дума запомнях завинаги, но няма да изреждам всичко, иначе на стари години пак ще си спомня ярко този час и навярно ще ме хване моето главоболие.

— Дори ако му донесете нещастие, както сте уверена в това, не се страхувайте от нищо, дори от нещастието, защото това ще бъде обща ваша скръб и тази скръб е любов.

— Той е прав, Малли — рече Естамп, — хиляди пъти прав. Дюрок, златно сърце!

— Молли, не упорствувай повече — рече Аркол, — чака те щастие!

Молли сякаш се опомни. В очите й заблестя светлина; тя стана, потърка челото си, заплака, като затуляше с пръсти лицето си, но скоро махна с ръка и взе да се смее.

— Ето че ми е по-леко — рече тя, като се секнеше. — О, какво е това? Ф-фу-у-у, сякаш изгря слънце! Какъв беше този кошмар? Някакъв мрак! Аз не разбирам и сега. Да вървим по-скоро! Аркол, разбери ме! Аз нищо не разбирах и изведнъж — ясно зрение.

— Добре, добре, не се вълнувай — отговори сестрата. — Ще се приготвяш ли?

— Незабавно ще се приготвя! — тя се огледа, спусна се към раклата и взе да изважда от нея парчета разни материи, огърлици, чорапи и вързани пакети; не мина минута, и около нея се търкаляха купчина неща. — Още не съм ушила нищо! — рече тя тъжно. — С какво ще отида?

Естамп почна да я уверява, че роклята й прилича и че така е добре. Не много доволна, тя мрачно мина покрай нас, като търсеше нещо, но когато й поднесоха огледало, се развесели и примири. През това време Аркол спокойно завиваше и нареждаше всичко, което беше разхвърляно. Молли я погледна замислено, сама прибра нещата и прегърна мълчаливо сестра си.

— Знам… — рече един глас зад прозореца; стъпки на няколко души, отдалечавайки се, заобикаляха ъгъла.

— Само да не са те — рече, като побледня изведнъж и се спусна към вратата Аркол. Молли, прехапала устни, гледаше нея и нас. Погледът на Естамп към Дюрок предизвика отговора на последния: „Нищо, ние сме трима“. Едва той рече това, и по вратата удариха с юмрук; аз, който бях по-близо до нея от другите, отворих и видях един млад човек, невисок на ръст, в контешки летен костюм. Той беше набит, с бледо, плоско, дори мършаво лице, но изразът на нелепо превъзходство в тънките устни под черните мустачки и в острите черни очи беше необикновено крещящ. След него вървяха Варен и трети един човек — дебел, в мръсна блуза, с шалче около шията. Той шумно дишаше, гледаше с изпулени очи и когато влезе, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и застана като стълб.

Всички ние продължавахме да седим, освен Аркол, която се приближи до Молли. Застанала до нея, тя хвърли на Дюрок отчаян, умолителен поглед.

Новопристигналите явно си бяха малко пийнали. Те не издадоха нито с един поглед, нито с едно движение на лицето, че освен жените в стаята се намираме и ние, дори не ни погледнаха, като че тук съвсем ни нямаше. Разбира се, това беше сторено нарочно.

— Искате ли нещо, Лемарен? — рече Аркол, като се мъчеше да се усмихне. — Днес сме много заети. Трябва да преброим бельото, да го предадем, а после да отидем да вземем провизии за матросите — после тя се обърна към брат си и това беше една дума: — Джон!

— Аз ще поговоря с вас — рече Варен. — Какво, няма ли място за нас да седнем?

Лемарен, изпъчен, замахна със сламената си шапка. Очите му с остра усмивка бяха обърнати към девойката.

— Привет, Молли! — рече той. — Прекрасна Молли, бъдете добра, обърнете внимание на това, че съм дошъл да ви навестя в уединението ви. Погледнете — аз съм!

Видях, че Дюрок седи с наведена глава, като че безучастно, но коляното му трепереше и той почти незабелязано го задържаше с длан. Естамп беше повдигнал вежди, беше се отдръпнал и гледаше от горе на долу бледото лице на Лемарен.

— Махай се! — рече Молли. — Стига си ме преследвал! Не съм от тези, към които ти можеш да си протегнеш лапата. Говоря ти направо и откровено — повече няма да търпя! Върви си!

От черните й очи по стаята се разлетя силата на отчаяна съпротива. Всички почувствуваха това. Почувствува това и Лемарен, тъй като разтвори широко очи, смигна и като се усмихваше неловко, се обърна към Варен.

— Как! — рече той. — Сестра ви ми каза дързост, Варен. Аз не съм свикнал с такива обноски, кълна се в патериците на всички хроми от тази къща! Вие ме поканихте на гости и аз дойдох. Дойдох учтиво — не с лоша цел. Каква е тук работата, питам?

— Работата е ясна — изкрякал глухо, рече дебелият човек, като въртеше юмруци в джобовете на панталоните си. — Нас ни пъдят.

— Кой сте вие? — разсърди се Аркол. По нападателния израз на кроткото й дори в гнева лице видях, че и тази жена е стигнала до крайния предел. — Аз не ви познавам и не съм ви канила. Това е мое жилище, аз съм тук стопанката. Потрудете се да си отидете!

Дюрок вдигна глава и погледна Естамп в очите. Смисълът на погледа беше ясен. Побързах да хвана по-плътно револвера, който беше в джоба ми.

— Добри хора — рече Естамп, като се подсмиваше, — по-добре е да си отидете, тъй като разговорът в този тон не доставя решително никому удоволствие.

— Чувам птица! — възкликна Лемарен, като погледна бегло Естамп и тозчас се обърна към Молли. — Вие ли отглеждате щиглеци, Молли? А имате ли зрънца за канарчета, а? Отговорете, моля ви!

— Няма ли да питаме моя сутрешен гостенин — рече Варен, като излезе напред и застана срещу Дюрок, който неохотно се изправи насреща му. — Може би този господин ще благоволи да обясни — защо е тук при моята, дявол да я вземе, сестра?

— Не, аз не съм твоя сестра! — рече, сякаш хвърли тежък камък, Молли. — А ти не си ми брат! Ти си втори Лемарен, тоест подлец!

И като каза това, вън от себе си, в сълзи, с открито страшно лице, тя грабна от масата една книга и я хвърли срещу Варен.

Книгата изпърха със страниците си и го удари по долната устна, тъй като той не успя да се закрие с лакът. Всички ахнаха. Аз целият горях, чувствувайки, че е извършено отлично, и бях готов да стрелям срещу всички.

— Ще отговори този господин — рече Варен, като сочеше с пръст Дюрок и разтриваше с другата ръка брадата си, след като настъпилото мълчание изведнъж стана непоносимо.

— Той ще ти пречупи кокалите! — извиках аз. — А аз ще ти пробия мишената, щом…

— Щом си отида — рече изведнъж отзад нисък, мрачен глас, толкова силен, въпреки боботещия тембър, че всички отведнъж се озърнаха.

Срещу вратата, която твърдо и широко беше разтворил, стоеше човек с побелели бакенбарди и побеляла купа коси, които бяха се разлетели като навиляци сено. Той беше без ръка — единият ръкав на моряшката му куртка висеше; другият, засукан до лакътя, беше оголил кафявата пружина на мускулите, които завършваха в мощна китка с дебели пръсти. В тази прослужила на времето си мускулна машина човекът държеше празна цигарена кутия. Очите му, скрити дълбоко сред веждите, гънките и бръчките, изцеждаха оня старчески блестящ поглед, в който се долавят и отлична памет, и тънък слух.

— Ако е сцена — рече той, като влизаше, — трябва да затворим вратата. Туй-онуй чух. Лельо Аркол, бъдете добра да дадете малко скълцан пипер за яхнията. Яхнията трябва да бъде с пипер. Ако имах две ръце — продължи той със същото спокойно деловито темпо, — не бих те погледнал, Лемарен, и бих ти натъпкал този пипер в устата. Така ли се отнасят хората с девойка?

Едва продума той това, и дебелият човек направи движение, в което не можех да сбъркам: той изпружи ръката си с дланта надолу и почна да я отдръпва назад, възнамерявайки да удари Естамп. По-бързо от него аз протегнах револвера към очите на негодника и натиснах спусъка, но изстрелът блъсна ръката ми и отклони куршума от целта.

Дебелакът отскочи назад, блъсна се о етажерката и едва не я събори. Всички трепнаха, разбягаха се и се вцепениха; сърцето ми се бъхтеше като гръм. Дюрок с не по-малка бързина насочи дуло към Лемарен, а Естамп се прицели във Варен.

Няма да забравя безумната уплаха в лицето на дебелия хулиган, когато стрелях. Тогава разбрах, че играта временно остава наша.

— Няма какво да се прави — рече Лемарен, като безсилно вдигна рамене. — Ние още не сме се приготвили. Хайде, пазете се! Вие победихте! Само помнете, че сте вдигнали ръка срещу Лемарен. Да вървим, Бос! Да вървим, Варен! Когато се срещнем друг някой път с вас, ще се видим отлично. Поздрав на прекрасната Молли! Ах, Молли, хубавице Молли!

Той продума това бавно, студено, като въртеше в ръцете си шапката и поглеждаше ту нея, ту всички ни поред. Варен и Бос го гледаха мълчаливо.

Той им смигна; те излязоха от стаята един по един, като се спираха на прага; озъртайки се, те изразително изгледаха Дюрок и Естамп, преди да се скрият. Последен излезе Варен. Като се спря, той погледна и рече:

— Хайде, внимавай, Аркол! И ти, Молли!

Той притвори вратата. В коридора си шепнеха, после, бързо прозвучали, стъпките утихнаха зад къщата.

— Ето — рече Молли, като дишаше бурно. — И това е всичко, и няма нищо повече. Сега трябва да тръгваме. Аз тръгвам, Аркол. Добре че имате куршуми.

— Правилно, правилно и правилно! — рече инвалидът. — Такова поведение одобрявам. Когато беше бунтът на „Алпест“, аз открих такава стрелба, че всички легнаха по корем. А сега какво? Да, аз исках пипер за…

— Да не сте посмели да излизате — бързо заприказва Аркол. — Те караулят. Не знам как да постъпим сега?

— Не забравяйте, че имам лодка — рече Естамп. — Тя не е много далече. Оттук не се вижда и затова съм спокоен за нея. Ако бяхме без Молли…

— Тя ли? — рече инвалидът на Аркол, като устреми показалеца си в гърдите на девойката.

— Да, да, трябва да замине.

— Тя ли? — повтори матросът.

— О, колко несхватлив сте вие, а още…

— Там ли? — Инвалидът махна с ръка зад прозореца.

— Да, аз трябва да замина — рече Молли, — ето измислете, хайде по-скоро, о боже мой!

— Също такава история имаше на „Гренада“ с юнгата; да, спомних си. Наричаха го Санди. И той…

— Аз съм Санди — рекох, без самият да зная защо.

— Ах, и ти ли си Санди? Ех, миличък, колко хубав си ти, ревльо мой! Помогни, помогни на девойката! Вървете с нея. Върви, Молли. Той е на твоя ръст. Ти ще му дадеш фустата и — да кажем — кърпата, за да закрие онова място, дето след десетина години ще порасте брада. Ще му дадеш фуста, която се хвърля в очи, такава, в каквато са те виждали и те помнят. Разбра ли? Върви, скрий се и преоблечи човека, който сам каза, че го наричат Санди. Той ще мине през вратата, ти — през прозореца. Толкоз!