Коронация

6 май

Пристигнахме в древната столица на руската държава сутринта. Поради предстоящите коронационни тържества Николаевската гара беше претоварена и нашият влак бе отклонен с маневра за Брестката гара, което от страна на местните власти ми се стори, меко казано, нередно. Вероятно си казаха думата малко хладните отношения между негово височество Георгий Александрович и негово височество Симеон Александрович, московския генерал-губернатор. Никак другояче не мога да си обясня унизителния половинчасов престой на разпределителната и последвалото отпращане на извънредния ни влак от централната гара към по-второстепенната.

А и там не ни посрещна лично Симеон Александрович, както е по протокол, традиция, роднинско задължение и най-малкото поне от уважение към по-големия брат, а председателят на комисията по посрещане на гостите, който впрочем веднага отпътува към Николаевската гара за посрещането на пруския принц. Откога пруският престолонаследник заслужава повече почести в Москва от чичото на негово величество, генерал-адмирал на руската флота и втори по старшинство от великите князе в императорския дом? Георгий Александрович не се издаде външно, но сигурно е бил възмутен от толкова явния афронт не по-малко от мен.

Добре че поне нейно височество княгиня Екатерина Йоановна беше останала в Петербург — тя е толкова ревностна спрямо тънкостите на ритуала и спазването на августейшото достойнство! Брусницата, поразила четиримата й по-малки сина — Алексей Георгиевич, Сергей Георгиевич, Дмитрий Георгиевич и Константин Георгиевич, — възпрепятства участието на нейно височество, образцова и любяща майка, в коронацията, най-висшето събитие в живота на държавата и императорската фамилия. Впрочем злите езици твърдяха, че отсъствието на нейно височество от московските тържества не се дължи толкова на майчината любов, колкото на нежеланието й да участва като статистка в триумфа на младата царица. Споменаваше се и миналогодишната история с коледния бал. Новата императрица предложи на дамите в августейшата фамилия да учредят ръкоделен кръжец — всяка от великите княгини да оплете топла шапчица за сирачетата в Мариинския приют. Може би Екатерина Йоановна наистина се беше отнесла излишно сурово към начинанието. Не отричам дори, че оттогава отношенията между нейно височество и нейно величество се влошиха, обаче нямаше никакво търсене на скандал в непристигането на господарката ми за коронацията, гарантирам. Екатерина Йоановна може да има каквото си иска отношение към нейно величество, но тя никога не би си позволила да пренебрегне династичния дълг без извънредно сериозна причина. Синовете на нейно височество наистина бяха много болни.

Тъжно, разбира се, но както казват хората, всяко зло за добро, защото заедно с нейно височество в столицата остана цялото великокняжеско обкръжение, което съществено облекчи нелесната ми задача, свързана с временното пребиваване в Москва. Придворните дами бяха много отчаяни, че няма да видят московското празненство, и не криеха недоволството си (в рамките на етикета, естествено), но Екатерина Йоановна остана непреклонна: според церемониала най-близкото обкръжение трябваше да е там, където са повечето членове на великокняжеската фамилия, а повечето Георгиевичи, както неофициално се именува нашето коляно от императорския дом, останаха в Петербург.

За коронацията потеглиха четирима — самият Георгий Александрович, най-големият и най-малкият от синовете му и единствената му дъщеря Ксения.

Както вече споменах, отсъствието на придворните можеше само да ме зарадва. Управителят на двореца княз Метлицки и управителят на придворната кантора тайният съветник Фон Борн щяха само да ми се пречкат, докато си върша работата, да си завират носовете в материи, които са абсолютно недостъпни за главите им. Добрият иконом няма нужда от бавачки и надзиратели, за да се справя със задълженията си. Колкото до фрейлините и придворната дама, която отговаря за тях, просто умът ми не побира къде щях да ги настаня, толкова жалка резиденция предложи коронационната комисия на Зеления двор (така ни наричат поради цвета на шлейфа на великата княгиня). Но за резиденцията по-нататък.

Пътуването мина благополучно. Влакът се състоеше от три вагона: в първия пътуваше августейшото семейство, във втория — слугите, в третия необходимата покъщнина и багажът, така че непрестанно ми се налагаше да обикалям и трите вагона.

Негово височество Георгий Александрович веднага след потеглянето седна да пие коняк с негово височество Павел Георгиевич и камерюнкер Ендлунг. Благоволи да изпие единайсет чашки, умори се и после отпочива чак до Москва. Преди да си легне, вече в „каютата“, както наричаше купето си, ми разказа за плаването до Швеция преди двайсет и две години, което много беше впечатлило негово височество. Защото, макар и със звание генерал-адмирал, Георгий Александрович само веднъж е бил в открито море, беше запазил пренеприятни спомени за това пътешествие и често се позоваваше на френския министър Колбер1, който изобщо не бил плавал с кораб, обаче направил страната си велика морска държава. Безброй пъти бях чувал историята за шведското плаване и вече я знаех наизуст. Най-голямата опасност в описанието беше бурята край бреговете на Готланд2. След думите: „И тогава капитанът като кресна: Всички на помпите!“ — негово височество винаги пули очи и удря с пестник по масата. Този път стана същото, но без никакви щети за покривката и сервировката, защото своевременно бях взел мерки: хванах гарафата и чашата.

Когато негово височество се омаломощи и взе да се изразява несвързано, дадох знак на лакея да го съблече и да го сложи да спи, а самият аз отидох да видя Павел Георгиевич и лейтенант Ендлунг. Като млади хора с желязно здраве, те не бяха толкова замаяни от коняка. Може да се каже дори, че нищо им нямаше, тъй че трябваше да се понагледат, и то най-вече заради нрава на господин камерюнкера.

Този Ендлунг! Не е редно да го казвам, но Екатерина Йоановна беше допуснала голяма грешка с избора на въпросния господин като подходящ наставник за големия си син. Лейтенантът, не ще и дума, е голям дявол: чист и ясен поглед, розова физиономия, изрядно сресана на път златиста коса, детски руменец на бузите — направо ангел. С възрастните дами е почтителен, трака токове, умее с най-заинтригуван вид да слуша и за Йоан Кронщатски3, и за ганата по хрътките. Нищо чудно, че Екатерина Йоановна се разтапяше в негово присъствие. Такъв приятен и най-вече сериозен младеж, не е като хайманите гардемарини от Морския корпус или безделниците от Гвардейския флотски екипаж. Намери кому да повери грижата за Павел Георгиевич в първото му голямо плаване. Видяхме го какъв е опекун!

Още на първото пристанище, Варна, Ендлунг се докара като паун — бял костюм, алена жилетка, фишу на искрици — и отиде в публичен дом, та помъкна със себе си и негово височество, тогава още дете. Понечих да се намеся, а лейтенантът ми вика: „Обещах на Екатерина Йоановна, че няма да го изпусна от очи и ще го водя навсякъде с мен, където аз, там и той.“ Казвам му: „Не, господин лейтенант, нейно височество рече: където той там и вие.“ А Ендлунг ми отговаря: „Това е казуистика, Афанасий Степанич. Важното е да сме неразлъчни като Аякси4.“ И помъкна младия мичман по всички вертепи чак до Гибралтар. А от Гибралтар до Кронщат и двамата, и лейтенантът, и мичманът, станаха много хрисими и дори не слизаха по пристанищата, само четири пъти дневно ходеха при доктора да им слага инжекции. Такъв настойник, моля ви се. Покрай този Ендлунг негово височество много се промени, просто е неузнаваем. Дори намекнах на Георгий Александрович, той само махна с ръка, ще рече: няма страшно, за моя Поли тази школа е от полза, Ендлунг, макар да е перушан, но е верен другар и душа-човек, няма да навреди на момчето. А според мен това се нарича да пуснеш вълка в кошарата, ако използвам народния израз. Този Ендлунг ми е като на длан. Как не — душа-човек. Благодарение на приятелството с Павел Георгиевич получи и монограм на пагоните, а сега вече е камерюнкер. Нечувано — такова почетно придворно звание за някакво си лейтенантче!

Останали сами, двамата младежи играеха на безик5 с изпълняване на желания. Когато надникнах в купето, Павел Георгиевич ме повика:

— Ела, Афанасий. Сяда й да играем на „американка“6. Ако загубиш, ще те накарам да си обръснеш скъпоценните бакенбарди, да знаеш!

Благодарих и отказах, позовах се на изключителната си заетост, макар че не бях натоварен с нищо особено. Само това липсваше, да играя с негово височество на „американка“! А и Павел Георгиевич беше съвсем наясно, че не съм за партньор, просто се шегуваше. От няколко месеца беше придобил този неприятен навик — да си прави шеги с мен. Пак благодарение на Ендлунг — под негово влияние. Самият той впрочем напоследък не се закачаше с мен, но Павел Георгиевич няма задръжки. Нищо, за негово височество е позволено, не му се обиждам.

Та и сега ми казва с най-строг вид:

— Знаеш ли, Афанасий, тази феноменална растителност на лицето ти буди ревност у някои влиятелни особи. Например онзи ден на бала, когато ти стоеше на вратата важен-важен с позлатения жезъл и бухналите на две страни бакенбарди, всички дами само теб гледаха, а на братовчеда Ники никоя не обърна внимание, ако че е император. Трябва, трябва да ги обръснем или поне да подстрижем.

Всъщност „феноменалната растителност“ не представлява нищо особено: мустаци и бакенбарди, бухнали наистина, но не прекалено и във всеки случай грижовно поддържани. Същите имаха и баща ми, и дядо ми, тъй че не възнамерявах нито да ги бръсна, нито да ги подстригвам.

— Стига, Поли — защити ме Ендлунг. — Не тормози Афанасий Степанович. По-добре играй, твой ред е.

Май все пак трябва да обясня за отношенията си с лейтенанта. То е цяла история.

Още в първия ден от плаването с корветата „Мстислав“, щом тръгнахме от Севастопол, Ендлунг ме причака на палубата, сложи ръка на рамото ми и вперил в мен нагли очи, абсолютно прозрачни от изпитите количества покрай изпращането, каза:

— Какво си развял космарлаците, Афоня, лакейска душо? Бризът ли ги роши? (бакенбардите ми наистина се бяха поразрошили от морския вятър — по-късно се наложи за времето на пътуването да ги поскъся). Най-приятелски те моля — припни до скръндзавия бюфетчик, кажи му, че негово височество е наредил да даде бутилка ром против морска болест.

Още по пътя, докато да пристигнем с влака в Севастопол, Ендлунг все ме подкачаше и заяждаше в присъствието на негово височество, но аз си траех и чаках удобен случай да се разберем насаме. И ето че ми се отвори такава възможност.

Деликатно, с два пръста, свалих ръката на лейтенанта (още не беше никакъв камерюнкер) от рамото си и учтиво казах:

— Ако ви е споходило хрумването, господин Ендлунг, да се погрижите за дефиниране на душата ми, по-точното ще е вместо „лакейска“ да я наречете „хоффуриерска“, защото за дългата безпорочна служба в двореца на негово величество ми е присвоено званието хоффуриер7. Този чин се отнася към девети клас и отговаря на званието титулярен съветник, армейски щабскапитан или лейтенант във флотата (надменно наблегнах на последното).

Ендлунг се изрепчи:

— Лейтенантите не обслужват трапезата!

А аз:

— Обслужва се в ресторант, господине, а в августейшото семейство се служи. Всеки на поста си с чест и дълг.

След този именно случай Ендлунг стана като агънце в мое присъствие: говореше ми любезно, не си позволяваше вече шегички, обръщаше се изключително на „вие“ и по име и бащино.

Трябва да кажа, че за човек с моето положение въпросът с „ти“ или „вие“ стои малко по-особено, защото статутът ни — на дворцовите служители — е малко по-особен. Затруднявам се да го обясня, но от едни хора звучи оскърбително обръщението на „ти“, а от други е обидно да чуеш „вие“. Но мога да служа само на тези последните, ако ме разбирате какво имам предвид.

Ще се опитам да го обясня. Обръщението на „ти“ приемам само от августейшите особи. Не че го приемам, а го имам за привилегия и специално отличие. За мен би било убийствено Георгий Александрович, нейно височество или някое от децата им, дори най-малките, да ме заговори изведнъж на „вие“. По-миналата година влязох в разногласие с Екатерина Йоановна във връзка с една камериерка, несправедливо обвинена в нехайство. Проявих твърдост и настоях на своето, а великата княгиня се обиди и после цяла седмица ми говори на „вие“. Аз ужасно се изтормозих, стопих се, нощем не можех да спя. После обсъдихме нещата, разбира се. Екатерина Йоановна с присъщото си великодушие призна неправотата си, аз също й поисках прошка и ми бе позволено да й целуна ръка, а тя ме целуна по челото.

Но много се отклоних.

На картоиграчите прислужваше младши лакей Липс, един от новаците, специално го бях взел с мен да го видя колко струва. По-рано беше служил в естландското имение на граф Бенкендорф и ми бе препоръчан от майордома на негово сиятелство, отдавнашен мой познат. Май беше пъргав и мълчалив, но добрият слуга за разлика от лошия не личи веднага. На ново място всеки е твърде усърден, трябва да се изчака половин-една година, някой път и две. Понаблюдавах Липс как налива коняк, как ловко смени зацапаната салфетка как стои на мястото си — това е много, много важно. Той стоеше правилно — не пристъпяше от крак на крак, не въртеше глава. Май можех да го пусна да обслужва гостите на малките приеми.

А играта си вървеше. Първо Ендлунг загуби и Павел Георгиевич го поязди из коридора. После късметът изневери на негово височество и лейтенантът пожела великият княз съвсем гол да изтича до тоалетната стая и да донесе оттам чаша вода.

Докато Павел Георгиевич се събличаше през смях, аз се изнизах навън, извиках камердинера и наредих никой от слугите да не занича във великокняжеския салон, а от дежурното купе взех наметало. Когато негово височество, озъртайки се и прикрил голотиите си с ръка, изскочи в коридора, понечих да го наметна, но Павел Георгиевич с възмущение отказа, рече, че думата си е дума, и изтича до тоалетната стая, а после обратно, през цялото време много се смя.

Добре че мадмоазел Деклик не надникна при този смях. За щастие негово височество Михаил Георгиевич още не беше си легнал въпреки късния час и се разскача на седалката, а после благоволи да се полюлее на пердето. Обикновено в осем и половина най-малкият от великите князе вече спеше, но сега мадмоазел прецени, че може да прояви известно снизхождение, тъй като според думите й негово височество бил твърде превъзбуден от пътешествието и все едно нямало да заспи.

При нас, в Зеления двор, към децата не се подхожда никак строго за разлика например от Синия двор — на Кириловичи. Там се спазват семейните традиции от времената на Николай Павлович — момчетата се отглеждат по войнишки, от седемгодишни ги учат на казармена дисциплина, закаляват ги със студени обливания и ги слагат да спят на походни легла. Докато Георгий Александрович е известен в императорското семейство като либерал. Възпитава синовете си с мекота, по френски маниер, а единствената си дъщеря, любимката си, дори направо е разглезил според мнението на роднините.

Нейно височество, слава Богу, също не излезе от купето си и не видя лудорията на брат си. Още от Петербург се беше затворила с книга и дори знам с коя именно — „Кройцерова соната“, съчинение на граф Толстой. Бях я чел за в случай, че стане дума между икономите — да не се изложа. Според мен е твърде скучно писание и за деветнайсетгодишна девойка, особено пък велика княгиня, неуместно. В Петербург Екатерина Йоановна в никакъв случай нямаше да позволи на дъщеря си да чете подобна гадост. Най-вероятно четивото тайно е било пъхнато в багажа. Сигурно фрейлината баронеса Строганова я е снабдила, само тя ще да е била.

Моряците мирясаха чак в малките часове, след което и аз си позволих малко да подремна, защото, честно казано, доста се бях уморил от грижите по пътуването, а и предвиждах, че първият ни ден в Москва няма да е лесен.

Трудностите надминаха всичките ми очаквания.

Така се беше случило, че за всичките си четирийсет и шест години живот никога дотогава не бях стъпвал в белокаменния град, макар че доста бях обикалял по света. Това е, защото в Семейството не обичат азиатщината, в цяла Русия за единствено поне малко от малко пристойно място за живот признават само Петербург, а и с московския генерал-губернатор Симеон Александрович сме в студени отношения, тъй че нямаме никаква причина да посещаваме древната столица. Дори за Крим, мисхорското имение8, обикновено пътуваме заобиколно през Минск, защото Георгий Александрович обича по пътя да отстрелва зубри в Беловежката гора. А на миналата коронация преди тринайсет години не ходих, защото бях на длъжност помощник-иконом и ме оставиха да замествам тогавашния си началник, днес покойния Захар Трофимович.

Докато пътувахме от гарата през целия град, правех първите си изводи за Москва. Градът се оказа още по-нецивилизован, отколкото бях очаквал — и дума не можеше да става за сравнение с Петербург. Улиците тесни, безсмислено криви, къщите мизерни, местните хора неугледни и провинциални. И то след като градът в навечерието на очакваното височайше посещение с всички сили се е помъчил да се поразхубави: фасадите измити, корнизите прясно боядисани, по „Тверская“ (централната московска улица, бледо подобие на „Невски проспект“) навсякъде окачени царски монограми и двуглави орли. Не знам дори с какво да сравня Москва. Същото голямо село като Солун, където бяхме с нашия „Мстислав“ миналата година. По пътя не видяхме ни шадраван, ни къща над четири етажа, ни конна статуя — само един прегърбен Пушкин, а и той според цвета на бронза скорошна придобивка9.

На Червения площад, който също много ме разочарова, кортежът се раздели. Техни височества, както подобава на членовете на императорската фамилия, отидоха да се поклонят на иконата на Иверската Богородица и на кремълските мощи, а аз заминах със слугите да подготвим временното ни московско обиталище.

Поради принудителното разделяне на дворцовите обитатели на две половини ми се наложи да се задоволя със съвсем скромно количество персонал. Можах да взема от Петербург само осем души: камердинера на негово височество, камериерката на Ксения Георгиевна, младшия лакей (гореупоменатия Липс) за Павел Георгиевич и Ендлунг, бюфетчика с един помощник, официален готвач и двама кочияши за английския и за руския впряг. Предполагаше се, че чая и кафето ще сервирам лично — това е своего рода традиция. С риск да се проявя като нескромен ще кажа, че в цялото дворцово ведомство никой не изпълнява по-добре от мен въпросното задължение, което изисква не само огромен опит, но и талант. Неслучайно пет години бях поднасял кафето на негово величество покойния император и на императрицата-майка, сега вдовица.

Аз, естествено, не можех да разчитам да се справя само с осем слуги и със специална телеграма замолих московския отдел на Дворцовото управление да ми даде оправен помощник от местните, както и да ми предостави двама форейтори10, обикновен готвач за прислугата, лакей за обслужване на старшите слуги, двама младши лакеи за почистването, камериерка за мадмоазел Деклик и двама портиери. За повече хора не помолих, защото бях съвсем наясно какъв недостиг на опитни слуги ще се яви в Москва във връзка с пристигането на такъв брой високопоставени особи. Разбира се, нямах никакви илюзии относно московската прислуга. Москва е град на опустели дворци и занемарени вили, а няма по-лошо за персонала от това да държиш гвардии от слуги без никаква работа. Това разваля и разтуря хората. Ние имаме три големи къщи, които сменяме всеки сезон (без пролетта, която прекарваме в странство, защото Екатерина Йоановна намира времето по Великите пости непоносимо скучно в Русия): през зимата Семейството обитава петербургския дворец, през лятото е във вилата в Царское село, през есента е в мисхорското имение. Във всяка от къщите има слуги и аз не ги оставям да безделничат. Всеки път на тръгване им възлагам дълъг списък задачи и непременно намирам възможност от време на време да правя проверки, пристигам винаги най-неочаквано. Слугите са като войниците. Непрекъснато трябва да са заети с нещо, иначе ще пият, ще играят карти и ще вършат глупости.

Московският ми помощник ни посрещна на гарата и докато пътувахме, успя да ми разкрие някои от очакващите ме проблеми. Първо, изясни се, че молбата ми, съвсем скромна и разумна, е изпълнена от Дворцовото управление само отчасти: отпуснали са един-единствен младши лакей, не са дали и готвач за прислугата, само слугиня, и най-лошото — нямало камериерка за гувернантката. Това ми беше най-неприятно, защото позицията на гувернантката поначало е двусмислена, тя е на ръба между обслужващия и придворния персонал и се изисква голяма деликатност, та да не засегнеш и унизиш човека, който бездруго през цялото време се страхува от посегателство върху достойнството му.

— И това не е най-лошото, господин Зюкин — каза московският ми помощник с характерното „а“11, забелязал недоволството ми. — Най-неприятното е, че вместо в Малкия Николаевски дворец в Кремъл, сте настанени в Ермитажа — в Нескучната градина.

Помощникът се казваше Корней Селифанович Сомов и на пръв поглед не го одобрих: някак неприлично клепоух, кльощав, с остра адамова ябълка. Веднага личи, че е стигнал върха в кариерата си и повече нищо няма да го огрее, ще си остане до пенсия в затънтената Москва.

— Какъв е този Ермитаж? — свих вежди.

— Красива къща с превъзходен изглед към Москва-река и града. Намира се в парка и е близо до Александрийския дворец, където преди коронацията ще се нанесе височайшата двойка, но… — Сомов разпери дългите си ръце. — Вехта, тясна, има и призрак — той се изкиска, но прочете на лицето ми, че не ми е до шеги, и заобяснява. — Построена е в средата на миналото столетие. Някога е принадлежала на княгиня Чесменска — прословутата богаташка и луда глава. Сигурно сте чували за нея, господин Зюкин. Някои казват, че тя е прототипът на Дама пика на Пушкин, а не старата княгиня Голицина.

Не обичам слугите да ми демонстрират колко са начетени и нищо не му казах, само кимнах.

Очевидно Сомов не разбра причината за неодобрението ми, защото продължи още по-префърцунено:

— Според преданието по времето на Александър Първи, когато всички от висшето общество се увлекли по новата модна игра лото, графинята играла със самия сатана и заложила душата си. Слугите в Ермитажа разказват, че понякога в безлунни нощи по коридора минава бяла фигура с боне и потропва с торба пулове.

Сомов пак се изхили, все едно ми даваше да разбера, че той самият, просветен човек, не вярва в подобни бръщолевения. Обаче аз се отнесох съвсем отговорно към чутото, защото всеки служител, особено ако подобно на мен е от стара дворцова династия, знае, че призраци и привидения наистина съществуват и шегите както с тях, така и за тях са глупаво и непремислено занимание. Попитах го дали призракът на старата графиня прави нещо друго, освен да потропва с торбата. Сомов отговори, че не, за близо сто години не е сторил никаква пакост, та се успокоих. Нека си броди, няма страшно. Ние във Фонтанния дворец имаме призрак на камерюнкер Жихарьов, писан красавец и неуспял фаворит на Екатерина Велика, отровен от княз Зубов. Никаква графиня с боне не може да се мери с него! Този обитател (по-точно казано, фантом) се държи по най-непристоен начин: в тъмното щипе дамите и слугините, а най се разпасва на Еньовден. Впрочем не закача августейшите особи — камерюнкер все пак. А в Аничковия дворец има призрак на възпитаничка на Института за благородни девици „Смолни“, според слуховете прелъстена от император Николай Павлович и после посегнала на живота си. Нощем минава през стените и рони студени сълзи върху лицата на спящите. Голяма наслада е да се събудиш от ледената й сълза и над теб да се е надвесило такова чудо!

Така че Сомов не можа да ме стресне с привидението си. По-лошото беше, че къщата наистина се оказа твърде малка и лишена от най-различни необходими удобства. Нищо чудно — откакто Дворцовото управление е изкупило сградата преди половин век от графския род Чесменски, в него нищо не е благоустроявано.

Огледах етажите да преценя какво ще трябва да се направи на първо време. Признавам, че с основните приготовления Сомов се беше справил доста добре: мебелите бяха със свалени калъфи, всичко блестеше от чистота, в спалните имаше свежи цветя, роялът в голямата гостна беше акордиран.

Огорчи ме осветлението — дори не беше прокаран горивен газ, а съвсем допотопно се палеха газени лампи. Да имах поне една седмица, щях да направя малка електроцентрала в мазето, щях да изтегля жици и дворецът щеше да добие съвсем друг вид. А сега ще седим вечер на тъмно. Така беше във Фонтанния дворец преди трийсет години. Значи щеше да ни трябва и човек да пълни лампите — те бяха английска изработка с часовников механизъм за изтласкване на газта, който се навиваше за едно денонощие напред.

Впрочем, като стана дума за часовници, изброих в къщата деветнайсет салонни и стенни и всички сочеха различно време. Реших да ги сверя лично — занимание, което изисква прецизност и точност. Хубавата къща, поддържана в идеален ред, си личи веднага по това дали часовниците в различните помещения сочат един и същ час. Това ще ви го каже всеки опитен иконом.

Открих само един телефонен апарат в антрето, наредих да се прокарат още две линии — за кабинета на Георгий Александрович и за моята стая, защото сигурно ще трябва да се поддържа непрестанна връзка с Александрийския дворец, генерал-губернаторството и Дворцовото управление.

Но предварително трябваше да реша кого къде да настаня и това ми коства доста усилия.

В къщата на два етажа имаше общо само осемнайсет стаи. Просто не си представям как щяхме да се поместим всички, ако с нас бяха великата княгиня с децата и цялата прислуга. Сомов ми разказа, че семейството на великия княз Николай Константинович с осем августейши персони и четиринайсет души свита било настанено в къща с петнайсет стаи, та придворните се сврели по трима-четирима в стая, а слугите направо били разпределени в помещенията над конюшнята! Ужас, макар и Николай Константинович по старшинство да е две степени по-долу от Георгий Александрович.

Затрудняваше ме и това, че негово височество беше поканил за коронацията приятеля си лорд Банвил, който трябваше да пристигне с берлинския влак. Англичанинът, слава Богу, беше ерген, но все пак трябваше да му се предвидят две стаи — за самия лорд и за иконома му. В никакъв случай не биваше да се изложим. Знам ги тези английски икономи, те са дори по-капризни от лордовете си. Особено мистър Смайли, икономът на негова светлост. Надут, превзет — нарадвах му се предостатъчно миналия месец в Ница.

И така, горният етаж ще е за августейшата фамилия. Двете стаи с изглед към парка и царския дворец — за Георгий Александрович, тук ще са спалнята и кабинетът му. На терасата трябва да се изнесе фотьойл, маса и кутия с пури; до прозореца в посока към Александрийския дворец да се сложи далекоглед, та негово височество да има поглед към прозорците на венценосния си племенник. За Ксения Георгиевна предвидих светлата стая с изглед към реката, това ще й хареса. В съседната стая ще се настани камериерката Лиза. Павел Георгиевич ще вземе стаята на мецанина, той обича да е по-далеч от останалите членове на семейството, а и за там води отделно стълбище, което е удобно за късните му прибирания. Ендлунг отива в съседната бивша багажна стая. Да не се прави на много важен. Ще му сложат легло, килим на стената, меча кожа на пода — и няма да личи, че е килер. За малкия Михаил Георгиевич — голямата стая с прозорци на изток. Идеална е за детска. А до нея има прекрасно помещение за мадмоазел Деклик. Разпоредих да сложат там букет от камбанки, това са любимите й цветя. Последната от стаите на горния етаж трябваше да стане малка гостна за приятни семейни сбирки, ако в тези напрегнати дни им остане поне една свободна вечер.

Двете най-големи помещения долу естествено се превърнаха в хол и трапезария, две съвсем прилични стаи заделих за англичанина, една взех за себе си (малка, но разположена на стратегически важно място под стълбището), а останалите слуги щяха да се настанят по няколко души заедно. A la guerre comme a la guerre12, или, казано по нашенски, сърце да е широко.

Общо взето, нещата се подредиха дори по-добре, отколкото бях очаквал.

След това започна разопаковането на багажа: тоалети, мундири, облекло, сребърни прибори, всевъзможни дребни, но абсолютно необходими неща, с чиято помощ и плевня може да се превърне в прилично и даже уютно прибежище.

Докато московчани внасяха раклите и сандъците, аз оглеждах всеки, за да видя какво представлява и къде може да бъде използван най-полезно. Основният талант на всяко ръководно лице е именно способността да определи силните и слабите страни на подчинените, за да се оползотворят първите и да се елиминират вторите. Дългият ми опит като началник на многоброен персонал ме научи, че на света рядко се срещат съвсем бездарни и неспособни за нищо хора. Всеки човек може да се използва. Когато някой в нашия клуб се оплаква от некадърен лакей, сервитьор или камериерка, аз си мисля: ех, драги, не те бива като иконом. При мен всички слуги след време стават кадърни. Просто трябва всеки да си обича работата — това е цялата философия. Готвачът трябва да обича готвенето, камериерката — превръщането на безредието в ред, конярят — конете, градинарят — растенията.

Висшето изкуство на истинския иконом е подробно да проучи човека, да разбере какво го тегли, защото, колкото и да е странно, повечето хора нямат ни най-малка представа към какво проявяват склонност и в какво е дарбата им. Понякога пробваш как ли не, докато уцелиш.

Защото тук не опира само до работата, макар че и това е важно, разбира се. Когато човек се занимава с любима работа, той е доволен и щастлив, а щом всички слуги са спокойни, радостни и доброжелателни, в къщата се създава изключително прекрасна обстановка или както се казва сега, атмосфера.

Подчинените непременно трябва да се награждават и поощряват, но с мярка и не просто за добросъвестно изпълнени задължения, а за специално усърдие. И наказанията са необходимост, стига само да са справедливи. При това трябва ясно да се обяснява за кое именно се налага наказанието и то, разбира се, в никакъв случай не трябва да е унизително. Пак повтарям: ако подчиненият не се справя с работата си — виновен е началникът. Във Фонтанния дворец имам четирийсет и двама души, в Царское село — четиринайсет, и в Крим двайсет и трима. И всеки си е на мястото, бъдете сигурни. Самият Пантелеймон Кузмич, икономът на негово височество великия княз Михаил Михайлович-старши, ми е казвал много пъти: „Вие, Афанасий Степанович, сте истински психолог.“ И не смяташе за унизително да ми поиска съвет в твърде затруднителни случаи. По-миналата година например в Гатчинския дворец беше започнал работа един младши лакей, невероятен дръвник. Пантелеймон Кузмич направо се напати с него и ме помоли да пробвам: пълен пукал, рече, ама грехота било да го пъди. Взех момчето при мен — да се докажа! В трапезарията се оказа негоден, в гардеробната също, за кухнята да не говорим. С една дума, дето вика народът, костелив орех. А веднъж го гледам — седи в двора и гледа слънцето през парче стъкло. Стана ми интересно. Спрях се и го наблюдавам. А той така се занимава с туй стъкълце, сякаш е скъпоценен брилянт. Дъхне му, забърше го с ръкав. И ми просветна. Възложих му да мие прозорците вкъщи — и какво да ви кажа? Грейнаха ми стъклата като планински кристал. Нямаше нужда даже да го подсещам, той и без това от сутрин до вечер лъскаше стъкло след стъкло. Сега е най-добрият мияч на прозорци в цял Петербург, икономите се записват на опашка за него при Пантелеймон Кузмич. Това се нарича човек да си намери призванието.

Тъкмо сверих часовниците, тъкмо слугите изнесоха от последната каляска последната кутия за шапки, и пристигнаха английските гости, та ми сервираха пренеприятен сюрприз.

Оказа се, че лорд Банвил си е довел приятел, някакъв мистър Кар.

Самия лорд помнех прекрасно от Ница, той изобщо не беше се променил: сресан идеално на среден път, с монокъл, с бастунче, с пура в зъбите, на показалеца му пръстен с голям брилянт. Облечен както винаги безукорно, типичен британски джентълмен. С черен, идеално огладен смокинг (след пътуването с влака!), черна атлазена жилетка и сияйно бяла колосана яка. Едва-що скочил от каретата, отметна глава назад и изцвили като кон, с което ужасно уплаши камериерката Лиза, навъртаща се наблизо, но аз изобщо не се учудих. Знаех, че негова светлост е много запален по конете, половината си живот прекарва в яхъра, разбира конския език и едва ли не може да го говори. Поне така разказваше Георгий Александрович, който се беше запознал с лорд Банвил на конни състезания в Ница.

След като се нацвили, негова светлост подаде ръка, помогна на друг господин да слезе и го представи като своя скъп приятел мистър Кар. Той беше съвсем друг типаж, каквито по нашите земи май не се и срещат.

Косата му, с удивителен сламеножълт цвят, беше отгоре права, а по краищата подвита, което надали съществува в природата. Лицето му бяло и гладко, на бузата — кръгла гладка бенка, като залепена. Ризата на приятеля на негова светлост не беше бяла, а светлосиня — не бях виждал такива. Сюртукът му пепелявосив, жилетката лазурна на златни точици, в петлицата — абсолютно син карамфил. Но вниманието ми най-вече приковаха невероятно тесните му трандафори със седефени копченца и лимоновожълти гамаши. Странният човек внимателно стъпи на паважа, грациозно се разкърши и на финото му кукленско личице се изписа капризно-маниерен израз. Внезапно погледът му падна върху портиера Трофимов, който дежуреше на вратата. Трофимов, както вече бях имал възможността да се убедя, беше невероятно тъп и негоден за никаква друга длъжност освен за вратар, но изглеждаше представително: два метра висок, широкоплещест, с кръгли очи и голяма черна брада. Английският гост се доближи до Трофимов, изправен, както се следва, като истукан, погледна го изотдолу, незнайно защо го подръпна за брадата и каза нещо на английски с висок мелодичен глас.

Предпочитанията на лорд Банвил ни се бяха изяснили още в Ница, така че Екатерина Йоановна, строга дама, не пожела повече да го вижда, но Георгий Александрович, човек с широки възгледи (освен това, да отбележа мимоходом, той съвсем отблизо познаваше подобни господа в обкръжението си), намираше забавно влечението на лорда към женствени слуги и румени лакеи. „Прекрасен събеседник, отличен спортист и истински джентълмен“ — така ми каза, обяснявайки защо е намерил за възможно да покани Банвил в Москва (вече се беше изяснило, че Екатерина Йоановна няма да присъства на коронацията).

Неприятният сюрприз за мен не идваше оттам, че негова светлост е довел поредния си приятел — в края на краищата мистър Кар имаше съвсем светски вид, — причината за смущението ми беше много по-проста: къде да настаня още един гост? Дори да нощуват в една стая, от приличие ще трябва да се предостави на втория англичанин отделна спалня. Позамислих се и веднага намерих решението: московските слуги с изключение на Сомов отиват на тавана над конюшнята. Така се освобождават две стаи, едната давам на англичанина, а другата — на великокняжеския готвач метр Дювал, че е обиден.

— Къде е господин Смайли? — попитах лорд Банвил на френски за иконома му, защото трябваше да го въведа в обстановката.

Като повечето възпитаници на дворцовото ведомство, аз от дете съм обучен на френски и немски, но английски не владея. Едва в последните години дворецът толкова се англизира, та все по-често съжалявам за този пропуск в образованието си, но по-рано английският се смяташе за неизискан език и ненужен в професията ни.

— Напусна — отвърна милордът на френски и махна с ръка. — А новият ми иконом Фрайби е там, в каретата. Чете книга.

Доближих се до каретата. Слугите сръчно разтоварваха багажа, а на кадифената седалка, преметнал крак връз крак, седеше господин с пълно лице и много важен вид. Беше плешив, с гъсти вежди и малка подстригана брадичка, с други думи, ни най-малко не приличаше на английски иконом и изобщо на иконом. През отворената врата видях, че мистър Фрайби държи дебел том. На корицата пишеше със златни букви: Trollope. Не знаех какво означава тази английска дума.

— Soyez le bienvenu! — поздравих го с учтив поклон.

Той мълчаливо обърна към мен спокойните си сини очи със златни очила и нищо не отговори. Стана ми ясно, че мистър Фрайби не знае френски.

— Herzlich wilkommen13 — минах на немски, но погледът на англичанина остана все така любезно-безучастен.

— You must be the butler Zyukin? — изговори той с приятен баритон нещо неразбираемо на английски.

Аз разперих ръце.

Тогава мистър Фрайби с явно съжаление прибра книгата в големия джоб на редингота си и извади оттам друга, много по-малка. Прелисти я и внезапно изреди една след друга разбираеми за ухото ми думи:

— Ти, ви… навярно… сте… икономът Зюкин?

А, това е англо-руски речник, досетих се и одобрих проявената предвидливост. Ако знаех, че мистър Смайли, който поназнайваше френски, вече не е на служба при милорда, а идва нов иконом, и аз щях да си потърся лексикон. Защото с този англичанин предстоеше да решим не един и два сложни и деликатни проблема.

Сякаш подслушал мислите ми, мистър Фрайби извади от другия си джоб още едно томче, на вид същото като англо-руския речник. Подаде ми го.

Аз го взех и прочетох на корицата „Руско-английски речник с произношение на английските думи“.

Англичанинът прелисти своето помагало, намери нужната дума и обясни:

— A present… Подарък.

Аз отворих подареното томче и видях че е подредено умно и хитро: всички английски думи са написани с руски букви и с ударения. Веднага изпробвах разговорника на практика. Исках да попитам къде чий багаж е. Получи се:

— Уеъ… хуз… лъгидж?

И той прекрасно ме разбра!

С небрежен жест извика лакея, понесъл на рамо тежък куфар, и заби пръст в жълтата лепенка. На нея пишеше Banville. Огледах се и видях, че всички багажи имат етикети, но едни са жълти с името на милорда, други — сини с надпис Carr, трети са червени с надпис Freyby. Много разумно, трябва да го използвам.

Очевидно решил, че проблемът е благополучно решен, мистър Фрайби пак извади от джоба си книгата и престана да ми обръща внимание, а аз се замислих, че английските бътлъри са добри, разбира се, и си знаят работата, но биха могли да се поучат на нещо и от руските икономи. А именно на сърдечност. Те обслужват господарите си, а ние ги обичаме. Как можеш да служиш на някого, ако не изпитваш обич към него? Получава се нещо механично, сякаш не сме живи хора, а автомати. Впрочем казват, че английските икономи не служат на господаря, а на дома — като котките, дето се привързват не толкова към човека, колкото към къщата. Ако е така, тази привързаност не е за мен. И мистър Фрайби ми се стори някак много странен. Макар че, си казах, на такъв господар няма как и слугите да не са странни. Пък и никак не е лошо, че mon colleague anglais14 е такъв, дето вика народът, отнесен — няма да ми се пречка в краката.

Нямаше за кога да се прави истински обяд, затова за пристигането на техни височества разпоредих набързо да се сервира a la picnic — с по-малко сребърни прибори и обикновения майсенски сервиз, без готвени ястия. Поръчах храната по телефона от „Delicatessen“ на Снайдърс: пастет от бекаси, пирожки с аспержи и трюфели, банички, желиран ордьовър, риба, пушени кокошки и плодове за десерт. Нищо, да се надяваме, че метр Дювал бързо ще се ориентира в кухнята и вечерята ще е по-прилична. Впрочем знаех, че Георгий Александрович и Павел Георгиевич вечерта са у негово императорско величество, който щеше да пристигне в пет и половина и направо от гарата да отиде в походния Петровски дворец. Височайшето посещение нарочно се направи на 6 май, рождения ден на царя. Още от обяд забиха черковните камбани, които в Москва са безброй — така започнаха молебените за здраве и дълголетие на негово императорско величество и цялата августейша фамилия. Аз пак си отбелязах да разпоредя за балдахина с монограм „Н“ над главния вход. Ако внезапно пристигне императорът, подобен белег на роднинско внимание ще е повече от уместен.

След четири Георгий Александрович и Павел Георгиевич си облякоха парадните мундири и отидоха на гарата, Ксения Георгиевна заразлиства старинните книги в малката трапезария, която по времето на Чесменски май се е използвала за библиотека, лорд Банвил с мистър Кар се заключиха в стаята на негова светлост и наредиха да не бъдат обезпокоявани, а ние с мистър Фрайби, оставени на спокойствие, седнахме да хапнем.

Обслужваше ни млад лакей със странното презиме Земляной, от московските. Недодялан, доста непохватен, но много усърден. Зяпаше ме ококорен — явно беше чувал за Афанасий Зюкин. Признавам, че ми беше приятно.

Скоро и гувернантката мадмоазел Деклик сложи възпитаника си да спи следобеден сън — repos — и се присъедини към нас. Тя беше обядвала с техни височества, но какво ти ядене, когато си редом с Михаил Георгиевич — негово височество има доста неспокоен темперамент и е голям немирник: ту замеря с хляб, ту се крие под масата и се налага да бъде издърпван оттам. С една дума, мадмоазел с удоволствие пи чай с нас и зачете прекрасните филиповски сладки.

Присъствието й се оказа много своевременно, защото мадмоазел знаеше английски и прекрасно се справи с ролята на преводачка.

Попитах англичанина, колкото да започна разговор:

— Отдавна ли сте иконом?

Той ми отговори само с една дума и мадмоазел ми преведе:

— Отдавна.

— Не се безпокойте, вещите ви са разопаковани, това не ни затрудни — казах аз с лек упрек, защото мистър Фрайби не взе никакво участие в подреждането — остана в каретата с книгата в ръка чак до края на тази отговорна операция.

— Знам — гласеше отговорът.

Стана ми интересно — във флегматичния маниер на англичанина се усещаше или изключителна леност извън всякакви мислими граници, или висш икономски шик. Та той не си мръдна пръста, а нещата им са разтоварени, разопаковани, подредени и закачени!

— Нима сте посетили покоите на милорда и мистър Кар? — попитах аз, макар да знаех прекрасно, че от момента на нанасянето мистър Фрайби не беше мръднал от стаята си.

— No need — отговори той и мадмоазел го преведе също толкова кратко:

— Pas besoin15.

Откакто мадмоазел живееше в нашата къща, успях добре да я опозная и разбрах по блясъка в присвитите й сиви очи, че англичанинът я е заинтригувал. Разбира се, тя умееше да се сдържа, както подобава на първокласна гувернантка, свикнала да работи в най-високопоставени европейски домове (преди да дойде у нас например, беше отглеждала сина на португалския крал и донесе от Лисабон най-прекрасни препоръки), обаче галската й природа понякога си казваше думата и когато мадмоазел Деклик се интересуваше от нещо, забавляваше се или се ядосваше, в очите й проблясваха такива искрици. Аз не бих взел в персонала особа с такива опасни прояви, защото тези искрици са сигурен знак, че е „тиха вода“, а „тихата вода бряг рони“. Но гувернантите и възпитателите не са мой ресор, те са грижа на дворцовия управник княз Метлицки, затова можех да си позволя да се наслаждавам на споменатите пламъчета без капка тревога.

Та и сега мадмоазел не се ограничи със скромната роля на преводачка, любопитството й надделя и тя попита (първо на английски, а после заради мен на френски):

— Откъде знаете, че с багажа всичко е наред?

И мистър Фрайби за първи път направи малко по-подробно изказване:

— Виждам, че мосю Зюкин си знае работата. А в Берлин, където се опаковаха нещата, ги подреди друг човек, който също си знае работата.

И сякаш за награда след тъй мъчителното усилие да изрече подобна пространна сентенция, икономът извади и запали лулата си, след като предварително поиска с жест разрешението на дамата.

И аз разбрах, че си имам работа с абсолютно изключителен иконом, какъвто не бях срещал никога през трийсетгодишната си служба.

Някъде след шест Ксения Георгиевна заяви, че й е омръзнало да седи затворена вкъщи, и четиримата — нейно височество, Михаил Георгиевич и ние с мадмоазел Деклик — излязохме да се повозим. Наредих да ни приготвят закритата карета, защото денят беше мрачен и ветровит, а следобеда дори неприятно заръмя.

По широкото шосе отидохме до възвишенията, наречени Воробьови хълмове, за да погледаме Москва отгоре, но заради сивата дъждовна завеса почти нищо не видяхме: котловина в широк полукръг, над нея надвесени като пара бели облаци — същински супник с димящ бульон.

Когато потеглихме в обратната посока, небето за първи път този ден малко просветля. Затова освободихме каретата и тръгнахме пеша от Калужката застава през парка.

Техни височества вървяха по-напред и Ксения Георгиевна водеше Михаил Георгиевич за ръка, да не побегне от алеята към мокрите храсти, а ние с мадмоазел ги следвахме.

Преди три месеца на негово височество престанаха да му се случват едни дребни неприятности, той стана на четири годинки, а това е възрастта, на която Георгиевичи минават от английската nanny към френска гувернантка, престават да обличат момченцата в момичешки роклички и вместо кюлотки им обуват панталонки. Промяната на тоалета се хареса на негово височество, а и с французойката се разбираха чудесно. Признавам, че първоначално намирах маниерите на мадмоазел Деклик твърде волни — например поощренията във вид на целувки и наказанията във вид на попляскване, както и шумните им игри в детската стая, но постепенно разбрах, че това е своеобразен педагогически метод. Във всеки случай негово височество още след месец започна да плямпа на френски, с удоволствие пееше песнички на този език и въобще стана къде по-весел и непринуден.

От известно време бях забелязал, че надзъртам в детската стая много по-често, отколкото по-рано — май дори по-често от необходимото. Това откритие ме накара да се замисля най-сериозно и тъй като съм верен на принципа винаги за всичко да съм честен пред самия себе си, доста бързо открих причината: очевидно общуването с мадмоазел Деклик ми правеше удоволствие.

А към всичко, което доставя удоволствие, съм свикнал да се отнасям изключително предпазливо, защото удоволствието върви ръка за ръка с отпускането, а отпуснеш ли се, си само на крачка от немарливостта и от сериозни, дори непоправими пропуски в работата. Затова за известно време изобщо престанах да наминавам в детската стая (освен в случаите, когато го налагаха служебните ми задължения) и възприех много сухо отношение към мадмоазел. Но това не продължи дълго. Тя самата ме потърси и с безупречна почтителност ме помоли да й помогна в овладяването на руски език — нищо особено, просто от време на време да говорим на различни теми на руски и да поправям най-грубите й грешки. Ще го кажа пак, тя ме помоли толкова учтиво, че отказът би изглеждал неоправдана бруталност.

Оттогава започна традицията на всекидневните ни събеседвания — на съвсем неутрални и, разбира се, благопристойни теми. Мадмоазел учеше удивително бързо и вече знаеше много думи. Говореше граматически неправилно, но в това имаше своя прелест, пред която невинаги успявах да устоя.

И сега, докато се разхождахме по алеята в Нескучния парк, си говорехме на руски. Но този път разговорът ни беше кратък и остър по причина, че мадмоазел беше закъсняла за разходката и се наложи да я чакаме в каретата цели трийсет секунди (гледах по швейцарския си хронометър). Въздържах се в присъствието на техни височества, ала сега, на четири очи, намерих за необходимо да й изнеса кратка лекция. Беше ми неприятно да мъмря мадмоазел, но се налагаше. Недопустимо е който и да било да си позволява да кара августейшите особи да чакат дори само половин минута.

— Никак не е трудно да успявате във всичко своевременно — говорех й аз и произнасях бавно всяка дума, за да ме разбира. — Трябва само да живеете с петнайсетминутно изпреварване. Да речем, имате среща с някое лице в три часа — идете в без четвърт. Или, да речем, за да сте някъде по някое време, трябва да излезете в два — излезте в два без четвърт. На първо време бих ви посъветвал просто да си преместите стрелките на часовника петнайсет минути напред, докато свикнете, после пунктуалността ще ви стане навик.

Говорех й разумни и важни неща, но мадмоазел Деклик ми отговори дръзко:

— Господин Зюкин, може ли аз пхемести часовник с половин минута? (Руското „р“ много я затрудняваше, докарваше го някак като „х“.) Аз хеално никога не закъснявала повече от половин минута.

След което аз се навъсих и реших да не казвам нищо, тъй че нататък продължихме мълчаливо, а мадмоазел дори извърна глава встрани.

Нейно височество разказваше приказки на брат си — май за Chapeau Rouge16, във всеки случай дочух думите „Et elle est allee a travers la foret pour voir sa grand-maman.“17 Михаил Георгиевич, много горд с новото си моряшко костюмче, се опитваше да се държи като голям и почти не правеше бели, само от време на време започваше да подскача на куц крак и веднъж хвърли на земята синята си шапка с червен помпон.

Въпреки мрачния ден по пътечките в парка имаше излезли на разходка. Защото, както ми беше обяснил московският помощник, обикновено Нескучният парк е недостъпен за гражданството и сега вратите му са отворени само заради тържествата, и то за няколко дни — до девети май, когато височайшата двойка ще пристигне тук от Петровския дворец. Нищо чудно, че някои московчани бяха решили да се възползват от рядката възможност да се разходят сред недостъпната зеленина, независимо от лошото време.

Някъде насред път към Ермитажа срещнахме елегантен господин на средна възраст. Той учтиво отложи цилиндър — видя се черна гладка коса и побелели слепоочия; взря се изпитателно, но впрочем съвсем пристойно в Ксения Георгиевна и отмина. Не бих му обърнал никакво внимание, ако нейно височество не беше се загледала подире му, а след нея и мадмоазел Деклик. Тогава вече и аз си позволих да се обърна.

Изисканият господин продължи, без да бърза, по пътя си, размахал бастунче — не открих във фигурата му съвсем нищо, заради което да се обърнат и великата княгиня, и гувернантката. Но пък отзад в нашата посока вървеше наистина интересен господин: широкоплещест, набит, с гъста черна брада. Той ме жегна със свирепи и черни като въглени очи и взе да си свирука някакво незнайно за мен шансонче.

Този субект ми се стори съмнителен и аз мислено се заклех до повторното закриване на парка повече да не се разхождаме тук. Каква ли не, с извинение, паплач може да си науми да направи тук своя promenade18.

Сякаш потвърждавайки опасенията ми, насреща ни иззад завоя се изтърколи кривокрак тантурест китаец — амбулантен търговец, понесъл табла със съмнителната стока. Сигурно си е въобразил, горкият, че в парка ще има много повече хора, обаче дъждовното време му беше скроило лоша шега.

Негово височество, щом видя жив китаец, си отскубна ръката и хукна презглава към завързака с дръпнати очи.

— Искам! — викна Михаил Георгиевич. — Ей това искам! — и посочи с пръст отровнорозов бонбон на клечка с формата на пагода.

— Ne montrez pas de doigt19 — възкликна незабавно мадмоазел.

А Ксения Георгиевна настигна брат си, пак го хвана за ръка и попита:

— A quoi bon се truc?20

— Je veux, c’est tout!21 — отсече негово височество и вирна брадичка, проявявайки прекрасна настойчивост за годините си, а настойчивостта е идеален фундамент за развитие на характера.

— Ах, Афанасий, купи му — обърна се към мен Ксения Георгиевна. — Ще ми извади душата. Нека го близне веднъж, и ще го хвърли.

Великата княгиня не разполагаше с лични пари и надали изобщо знаеше как изглеждат и кое колко струва. А и защо?

Погледнах мадмоазел, защото зависеше от нея. Тя сбърчи нос и сви рамене.

Китаецът, което си е вярно, не предприе никакъв опит да ни натрапва кошмарната си стока и само пулеше несмислени цепки към нейно височество. Понякога сред китайците има изключителни красавци — тънколики, белокожи, с изискани движения, но този беше същински урод. Плоска физиономия, съща пита, късите му коси стърчат като игли на таралеж.

— Ей, жълтур, колко струва това? — посочих пагодата и извадих портфейла си.

— Рубра — отговори безсрамният азиатец, очевидно разбрал по вида ми, че няма да се пазаря.

Дадох едно „канарче“ на този изнудвач, макар пагодата на клечка да не струваше и пет копейки, и продължихме нататък, а на негово височество явно му се услади скромното лакомство, във всеки случай не го хвърли.

В дъното на страничната алея се мярна оградата на Ермитажа и ние обърнахме в тази посока. Оставаха ни не повече от двеста метра.

На едно дърво изграчи врана — силно, рязко, и аз вдигнах глава. Не видях птицата, само късчета сиво небе през тъмния листак.

Какво не бих дал само да можех да спра онзи миг, защото той разцепи живота ми на две половини: всичко разумно, предсказуемо, подредено остана в онзи, а новият се изпълни с безумие, кошмар и хаос.

Дочух отзад бързо приближаващи се крачки. Учуден се обърнах — точно в последния миг преди на главата ми да се стовари чудовищен удар. Успях да видя неописуемо страшното, изкривено от ярост лице на одевешния брадатко и полетях на земята, губейки съзнание за една секунда. Казвам „за една секунда“, защото, когато надигнах от земята ужасно натежалата си глава, брадатият беше само на няколко крачки от мен. Той отблъсна Михаил Георгиевич, хвана нейно височество за ръката и я помъкна назад покрай мен. Мадмоазел се беше вцепенила и не помръдваше, аз също бях като вледенен. Вдигнах ръка, пипнах нещо мокро на челото си, погледнах — кръв. Не знам с какво ме беше ударил, с кастет или камшик с оловни топчета, но дърветата и храстите наоколо се люлееха като бурни морски вълни.

Брадатият изсвири като разбойник и иззад завоя — същия, откъм който току-що бяхме дошли — се появи черна карета с два врани коня. Кочияшът с голяма черна мушама опъна юздите с вик „стой“, от още неспрялата карета изскочиха двама мъже също в черно и се втурнаха в посока към нас.

Това е отвличане — каза вътре в мен много спокоен тих глас и дърветата изведнъж спряха да се люлеят. Надигнах се на четири крака, викнах на мадмоазел: „Emportez le grand-duc!“22, и хванах за краката брадатия, който тъкмо минаваше покрай мен.

Той не изпусна ръката на нейно височество, така че и тримата паднахме на земята. Аз съм доста силен, в рода ни всички сме яки, а на младини бях и дворцов скороходец, което също много укрепва мускулатурата, затова с лекота разтворих ръката, с която злодеят беше хванал Ксения Георгиевна, но с това не спечелих нищо. С освободения си юмрук той ме удари в челюстта, а нейно височество дори не успя да се изправи на крака — двамата в черно вече бяха до нас. Те хванаха княгинята под мишниците и на бегом я понесоха към каретата. Добре поне, че мадмоазел беше успяла да спаси Михаил Георгиевич — с крайчеца на окото си видях как грабва детето на ръце и хлътва в шубрака.

Противникът ми се оказа ловък и силен. Той ме удари още веднъж, а когато се опитах да го сграбча за гърлото, той си бръкна в пазвата и извади фински нож с назъбено острие. Това назъбване го видях така ясно, сякаш беше току до очите ми.

— Забие яко псе! — изсъска страшният човек не съвсем на руски, оцъкли кървясали очи и замахна.

Исках да си спомня думите на молитвата, но не можах, не знам защо, макар че бих казал: кога ли да се моли човек, ако не точно в такъв момент?

Ножът се вдигна високо, едва ли не до небето, но така и не се заби. По някакъв вълшебен начин китката, хванала камата, се оказа стисната от ръка в сива ръкавица.

Лицето на брадатия, и без това изкривено, се изкриви още повече, аз чух плякащ звук от удар и моят неуспял убиец се търкулна меко встрани, а вместо него над мен се извиси одевешният елегантен господин с цилиндъра, но вече не с бастун в ръката, а с дълго тясно острие, зацапано с червено.

— Жив ли сте? — попита на руски спасителят ми, веднага се обърна назад и кресна нещо на непознат за мен език.

Надигнах глава и видях, че по пътечката с шумно трополене, навел като бик глава, тича към нас китаецът, но вече без таблата, а със странно приспособление в ръка: върти над главата си малка метална топка с връвчица.

— Йия! — гадно изкряка азиатецът и топчето полетя напред, изсвистя на сантиметри над мен.

Врътнах се да видя накъде лети с такава скорост. Оказа се, че право към тила на един от похитителите. Чу се гнусно изпукване и уцеленият падна по лице. Вторият пусна княгинята, бързо се извъртя и извади револвер от джоба си. Сега бих могъл да разгледам по-добре този човек, но лицето му не се виждаше, защото беше скрито с черна платнена маска.

Кочияшът на капрата свали мушамата и остана със същите черни дрехи като другите, но без маска. Той скочи на земята и се втурна към нас, вадейки също нещо от джоба си.

Обърнах се да погледна спасителя си (колкото и да е срамно, признавам, че в тези драматични мигове бях загубил ума и дума и само въртях глава да не изпусна нещо). Елегантният господин замахна и хвърли острието си, но дали уцели или не, не знам, защото пред очите ми се разкри още по-невероятна гледка: от шубраците изскочи мадмоазел Деклик с тежък клон в ръка и подпретнала поли, тъй че се мярнаха фините й глезени, се втурна към нас. Шапката й беше паднала, косата й — разрошена на слепоочията, но никога не бях я виждал по-привлекателна.

— J’arrive! — викаше тя. — J’arrive!23

Едва в този миг осъзнах целия позор на поведението си. Изправих се и се хвърлих да помагам на непознатия господин и китаеца.

Уви, те вече не се нуждаеха от помощта ми.

Хвърленото острие бе улучило целта — човекът с маска лежеше по гръб и вяло потръпваше, а от гърдите му стърчеше стоманена шпага със сребърна дръжка за бастун. Сега разбрах откъде се беше взела — била е скрита в бастуна.

Колкото до кочияша, бързият китаец превъзходно се справи с него. Още преди бандитът да извади оръжието си от джоба, азиатецът подскочи и с всичка сила ритна противника в брадичката. От съкрушителния ритник главата на кочияша така рязко се дръпна назад, че и най-мощни шийни прешлени не биха издържали. Той рухна на земята с разперени ръце.

Когато мадмоазел дотича при нас със страховития клон, всичко вече беше приключило.

Първо помогнах на нейно височество да се изправи — нямаше никакви наранявания, слава Богу, само беше изпаднала в разбираем шок.

После се обърнах към непознатия.

— Кой сте вие, господине? — попитах аз, макар че първо трябваше да му благодаря за спасяването ни, който и да беше той. — И кои са тези хора, които ни нападнаха?

Ксения Георгиевна поправи грешката ми. Какво нещо е августейшата кръв — дори в такъв миг, преди още да беше дошла на себе си, тя направи необходимото: прояви учтивост и представи всички ни.

— Благодаря ви — каза тя, взряла внимателни очи в брюнета с побелелите слепоочия. — Вие ни спасихте. Аз съм великата княгиня Ксения Георгиевна. Момчето, което беше с мен, е Мика, великият княз Михаил Георгиевич. А това са мои приятели — мадмоазел Деклик и господин Зюкин.

Непознатият почтително се поклони на нейно височество, свалил цилиндъра, който по някакво чудо се беше задържал на главата му въпреки събитията, и с леко заекване (вероятно от притеснение пред августейшата особа) назова името си.

— Ераст П-петрович Фандорин — и не добави друго, от което вероятно следваше, че не е на никаква служба и е частно лице. — А това е моят к-камердинер или м-може би иконом, не знам как е по-правилно. Казва се Маса, японец е — посочи Фандорин побойника търговец, онзи на свой ред се поклони почти доземи и остана така, прегънат одве.

Тоест излезе, че елегантният господин изобщо не е смутен, а просто леко заеква; китаецът не е никакъв китаец; и на всичкото отгоре с него сме донякъде събратя по професия.

— А кои са тези хора, Ераст Петрович? — попита нейно височество и плахо посочи неуспешните похитители, проснати неподвижно на земята. — Припаднали ли са?

Преди да отговори, брюнетът отиде до всеки от тях, опипа сънните им артерии и четири пъти поклати глава. Последният, когото провери по този начин, беше страховитият мъж с брадата. Фандорин го обърна по гръб и дори аз, който не разбирам от тези неща, разбрах, че той е мъртъв — така безжизнено проблеснаха неподвижните му очи. Но Фандорин се наклони по-ниско над трупа, хвана го с два пръста за брадата и внезапно силно го дръпна.

Нейно височество ахна от изумление, а и на мен подобна безцеремонност към смъртта ми се видя неприлична. Но дългата черна брада с лекота се отлепи от лицето на покойния и остана в ръката на Фандорин.

Видях, че моравото лице на мъртвеца е сипаничаво, а на бузата му белее раздвоен белег.

— Това е известният варшавски бандит Лех Пендерецки, по п-прякор Близна, което ще рече Белязания или Белега — спокойно каза Фандорин, сякаш представяше свой познат, и добави като на себе си: — Значи такава била работата…

— Нима всички те са мъртви? — попитах аз и изведнъж потръпнах, осъзнавайки в какво ужасно положение може да изпадне целият августейши дом поради тази история.

Ако сега тук се появи някой от разхождащите се в парка, ще гръмне световен скандал. Представете си само — опит за отвличане на братовчедката на руския цар! Четирима убити! Някакъв варшавски бандит! Цялата тържественост на коронационното свещенодействие ще бъде съсипана.

— Трябва да ги приберем веднага в каретата! — възкликнах аз с несвойствена за мен разпаленост. — Дали вашият иконом не би ми помогнал?

Докато с японеца прибирахме труповете в каретата, ужасно се притеснявах дали някой няма да ни види как се занимаваме с подобно непочтено действие. А и то никак не ми беше привично — не стига че по лицето ми течеше кръв от сцепеното чело и спуканата устна, но и бях зацапал с чужда кръв новото си палто за разходки.

Затова не чувах какво си говорят нейно височество и Фандорин. Ако се съди по заруменелите й бузи, тя пак благодареше на тайнствения господин за спасяването.

— Къде е негово височество? — попитах мадмоазел, щом успях да си поема дъх. — Вече можете да го доведете.

— Оставих го в… — тя защрака с пръсти да си спомни думата, но не си я спомни. — La gloriette. Говохилка? Хазговохка?

— Беседка — подсказах й. — Да идем заедно. Негово височество сигурно е много уплашен.

Зад шубрака имаше доста голяма поляна, посред която се белееше лека дървена беседка.

Не намерихме в нея Михаил Георгиевич и взехме да го викаме, като решихме, че великият княз е решил да си поиграе на криеница.

Чул гласовете ни, дойде Фандорин. Огледа се наоколо, изведнъж клекна и заразглежда нещо в тревата.

Беше розовият китайски бонбон, размазан от нещо тежко — вероятно ток.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — кресна Фандорин и се удари с юмрук в бедрото. — Трябваше да го предвидя! — и се хвърли през шубрака.