Коронация

10 май

— Е утре по същото време — каза Кода и кимна в посока към църквата. — Чукана каза точно в полунощ. Аре, полски, пак ш’са видим.

Фандорин си тръгна с нехайна походка, а японецът ме побутна в ребрата и с жест ми показа, че е време да слизаме от покрива.

Как сега вече в пълната тъмница се спусках по улука, да не ви разправям. Не искам и да си спомням дори. Изжулих си ръцете, доскъсах си многострадалните гащи и скочих право в една локва, но най-важното — не си счупих нищо, слава Богу.

Дълго не можахме да хванем файтон дори след като се махнахме от Хитровка. Нощните кочияши само ни поглеждаха и без дума да кажат, подкарваха конете и изчезваха в нощта. При това ми се стори, че най-голямо съмнение у тях будя аз с окъсания си и мърляв вид.

Накрая един ни качи — чак на Китайгородската стена. През цялото време се притеснявах, че Ераст Петрович пак ще откаже да плати, аз самият нямах нито грош.

Но не, този път плати, и то много щедро, все едно общо за двете пътувания.

В сегашния вид никак не ми се влизаше през портите и аз с известно смущение предложих пак да минем през оградата, макар че, Бог ми е свидетел, за този ден предостатъчно се бях катерил по огради и покриви.

Но Фандорин погледна ярко осветените прозорци на Ермитажа, проблясващи през дърветата, и поклати глава:

— Не, Зюкин, да минем през портите. Да не вземат да ни г-гръмнат.

Чак сега съобразих, че осветените прозорци в този късен час са чудноват и тревожен знак. Пред портите освен вратаря стояха двама цивилни. А като се вгледах, забелязах, че оттатък оградата се мяркат някакви хора. Господата от дворцовата полиция, кой друг. Това означаваше единствено, че в Ермитажа по нощите е пристигнал, кой знае защо, императорът.

След дълги обяснения на входа, завършили с повикването на Сомов и унизителното ми разпознаване (да бяхте видели лицето на московския ми помощник, когато ме съзря в този вид), ни пуснаха и докато вървяхме към къщата, видях няколко карети. Какво ли беше станало?

В антрето ме чакаше още едно изпитание: лице в лице се сблъсках с гувернантката.

— Mon Dieu! — възкликна тя, запремигва и от изумление забрави за уговорката ни да говорим само на руски. — Monsieur Zyukin, qu’est-ce qui s’est passe? Et qui sont ces hommes? C’est le domestique japonais49?

— Това съм аз, мадмоазел — поклони се Фандорин. — С Афанасий Степанович направихме малък оглед на московските забележителности. Но не е интересно. Кажете как мина вашата среща. Видяхте ли момчето?

Тогава научих какво се е случило със сапфирения склаваж на нейно величество.

— Много жалко, че жандармеристите са подгонили каретата — угрижено каза Ераст Петрович. — В никакъв случай не е трябвало да го правят. Опишете к-каретата.

Мадмоазел намръщи чело и каза:

— Чехна, пхашна, пхозохецът с rideau.50 Колелата с осем rais… Игли?

— Спици — подсказах аз.

— Да-да, осем спици. На вхата… вхатичка — дхъжка от мед…

— Точно така! — възкликнах аз. — Дръжките на каретата, която видях аз, бяха във вид на медни халки!

Фандорин кимна:

— Значи два пъти са използвали една и съща к-карета. Линд е прекалено уверен в себе си и има много ниско мнение за руската полиция. Това е добре. Опишете ми човека, който взе чантичката.

— Висок. Кафяви очи. Носът малко кхив. Мустаците и бхадата — хижи, но мисля, че не истински, слепени. Outre cela — мадмоазел се замисли. — Ah, oui!51 Бенка на лява стхана, ето тук — и докосна с пръст бузата ми, от което потръпнах.

— Добре, това е важно — одобри Ераст Петрович. — А тук какво става? Видях п-пред къщата каретите на царя и великите князе.

— Не знам — жално каза мадмоазел и окончателно мина на френски. — Нищо не казват. Всички ме гледат така, все едно аз съм виновна за всичко — тя обхвана с шепи лактите си, преглътна и додаде вече по-спокойно. — Май се е случило нещо ужасно. Преди един час донесоха някакво пакетче и всички се разтичаха, звънят телефоните. Преди половин час дойде негово величество, току-що дойдоха принц Кирил и принц Симон…

В този момент в антрето се появи полковник Карнович, веждите му сбърчени, устата му свита.

— Фандорин, вие ли сте? — попита той. — Съобщиха ми, че сте тук. Що за идиотски маскарад? Пак ли си играете на джентълмен детектив? Чакат ви. Ако обичате, докарайте се в приличен вид и незабавно вървете в хола. И вие също, госпожо.

Ераст Петрович и мадмоазел се оттеглиха, а Карнович ме огледа от главата до петите и погнусен поклати глава:

— Какъв е този вид, Зюкин? Къде се губите? Какви ги върши Фандорин? Много хубаво, че ви е взел за свой довереник. Говорете де, нали с вас сме от едно ведомство.

— Нищо особено, ваше високоблагородие — излъгах, и аз не знам защо. — Само си загубихме времето. Кой обслужва негово величество и техни височества?

— Камердинерът на императора и икономът на Симеон Александрович.

Какъв срам!

Никога не съм се мил и преобличал с такава скорост. След десет минути, вече в приличен вид, влязох безшумно в хола и с кимване благодарих на Фома Аникеевич и Дормидонт.

На масата нямаше нито напитки, нито хапки — само пепелници и някакъв разпечатан пакет от кафява хартия, съвсем малък. За всеки случай грабнах подноса от помощната маса и взех да редя чашите, а междувременно скришом огледах лицата на присъстващите в опит да разбера какво е станало.

Императорът нервно пушеше цигара. Кирил Александрович уморено разтриваше слепоочията си. Генерал-губернаторът барабанеше с пръсти по масата. Георгий Александрович със застинал поглед гледаше пакета. Павел Георгиевич беше като болен — устните му трепереха, очите му бяха насълзени. Най ме уплаши мадмоазел Деклик: тя седеше, закрила лицето си с длани, раменете й се разтърсваха и през стиснатите й пръсти се дочуваха конвулсивни хлипания. Никога не бях я виждал така разплакана и дори не си представях, че това е възможно.

Полицейският началник седеше отделно от останалите редом с безучастния Карнович и непрестанно бършеше с кърпа челото си и плешивата глава. Внезапно той хлъцна, цял се изчерви и измънка:

— Моля за извинение.

След което хлъцна пак. В пълната тишина неприличният звук се чу ясно.

Ужасих се. Така се ужасих, че направо се олюлях. Господи, нима?…

— Може ли да погледна? — наруши мълчанието Фандорин.

Очевидно беше влязъл в хола една-две минути преди мен. Беше си облякъл официален редингот и дори си беше вързал вратовръзка.

Какво искаше да погледне? Поредното писмо от Линд?

— Да — мрачно позволи Кирил Александрович, сигурно както винаги беше поел ролята на председателстващ. — Полюбувайте се.

Фандорин извади от пакета нещо увито с големина на бонбон. Разви го и видях нещо малко, розово-бяло. Ераст Петрович бързо извади от вътрешния си джоб лупа и се наведе над масата. Лицето му доби такъв вид, сякаш беше захапал лимон.

— Т-това със сигурност ли е пръст на негово височество?

Сребърната табла изпадна от ръцете ми, чашите станаха на сол. Всички стреснати се обърнаха към мен, а аз дори не помолих за извинение — едва успях да се хвана за ръба на масата, за да не падна.

— Що за глупашки въпрос! — сърдито избърбори Симеон Александрович. — Разбира се, това е кутрето на Мика! На кого да е?

С тиха стъпка се доближи до мен Фома Аникеевич, подхвана ме за ръката. Благодарно му кимнах, един вид: сега ще ми мине.

— Чуйте какво пише в писмото — каза Кирил Александрович и чак сега забелязах, че пред него има лист хартия.

Великият княз си сложи пенснето и прочете посланието, както и предишните написано на френски:

Най-много ме потресе поразителната осведоменост на злодея относно съдържанието на coffret на императрицата. Малкият брилянтов букет с шпинела беше същинското бижу на императорската рентерия53; навремето е пристигнал със зестрата на женат на Павел Петрович, бъдещият император Павел I. Този шедьовър на изключителното ювелирно изкуство от XVIII столетие се цени не толкова заради големината и чистотата на скъпоценните си камъни, колкото за красотата и изяществото си. Според мен в цялата брилянтова стая нямаше по-прекрасна от тази скъпоценност.

— Боже, горката Алиса — скръбно рече императорът. — Тя така страда за склаважа…

Негово величество заслужаваше съчувствие, като се имаше предвид нравът на царицата, но в този момент не бях в състояние да изпитам жал към никого освен към малкия Михаил Георгиевич.

— Изслушахте всички, Фандорин — доста безцеремонно прекъсна императора Кирил Александрович. — Вие как мислите? Вече е ясно, че сте били прав. Линд е истинско чудовище, той няма да се спре пред нищо. Какво ще правим?

— Ах, клетият Мика — царят сведе глава в покруса.

— Клетник е Мика наистина — удари с юмрук по масата Симеон Александрович, — но по-добре пожали себе си, Ники. Ако се разбере, че някакъв шарлатанин по време на коронацията на руския цар е отвлякъл братовчед ти и го реже на парчета като салам…

— Сам, опомни се! — с гръмовен глас ревна Георгий Александрович. — Говориш за съдбата на сина ми!

— Говоря за съдбата на нашата династия! — със същия глас му отговори генерал-губернаторът.

— Чичо Сам, чичо Джорджи! — помирително вдигна ръце негово величество. — Нека чуем господин Фандорин.

Ераст Петрович взе пакета от масата, повъртя го.

— Как е д-доставен?

— Като предишните — отговори Кирил Александрович. — По пощата.

— И пак няма клеймо — умислено произнесе Фандорин. — Разпитан ли е пощенският служител?

Полковник Карнович отговори:

— Не само е разпитан, но и тримата раздавачи, които носят градската кореспонденция в Ермитажа, се следят още от вчера. Нищо съмнително не е забелязано. Нещо повече, чантите с поща, изпращани от градската станция в тукашната, непрекъснато се наблюдават от маскирани агенти. Никой не се е доближавал до пощенските чанти нито при доставянето от „Мясницка“ до „Калужка“, нито после, когато раздавачът е тръгнал по адресите. Не е ясно откъде се появяват посланията на Линд. Същинска загадка.

— Добре, докато не сме я разгадали, ще направим следното. Букетът да се даде. Това първо. Никакво проследяване на хората на Линд. Това второ. Ще се надяваме единствено на наблюдателността на мадмоазел Деклик — за щастие много остра. Това трето. Нищо п-повече не мога да препоръчам. Сега най-малката непредпазливост на полицията — и ще получите не ухо, а трупа на детето плюс световен скандал. Линд е бесен, това е ясно.

Всички едновременно се извърнаха към гувернантката. Тя вече не плачеше и не прикриваше лицето си с длани. Чертите й ми се сториха вкаменени, сякаш изсечени в бял мрамор.

— Je ferai tout mon possible!54 — тихо каза тя.

— Да-да — умолително рече императорът. — Ако обичате. А ние с Алиса ще се молим на Всевишния. И незабавно започваме да постим. Бездруго така се полага по древен обичай преди коронясването…

— Чудесно, всеки ще помогне както може — мрачно се подсмихна Кирил Александрович. — Полковник Ласовски трябва да бъде отстранен от ръководството на издирването. (При тези думи полицейският началник хлъцна още по-силно, но се отказа от извиненията.) Отговорността пак пада върху вас, Карнович, но повече никакви погрешни стъпки. Нека да бъде така, както каза Фандорин. Вие, Карнович, временно ще се преместите в Ермитажа и оттук ще продължите диренето. В Александрийския дворец има прекалено много посетители. Зюкин, намери за полковника някоя стая и му прокарай телефон. Това е, разотиваме се. Утре всички ни чака труден ден, а ти, Ники, трябва да приемеш пратениците. От теб се иска да се държиш безупречно.

След като височайшите гости си тръгнаха, още дълго свестявах с чай техни височества, проляха се много сълзи, плака най-вече Павел Георгиевич, но и Георгий Александрович начесто триеше с маншета месестите си бузи, колкото до мен, аз направо се сринах. На два пъти дори се наложи да напусна спешно хола, за да не натъжавам още повече великите князе с физиономията си, подпухнала от риданията.

Чак след три през нощта, полужив от умора, се помъкнах по коридора към моята стая и внезапно пред стаята на Фандорин видях господин Маса в много странна поза. Той седеше на пода със скръстени крака и сънено клюмаше.

Спрях се учуден и изведнъж чух откъм стаята сподавени изхлипвания.

— Защо сте тук, а не вътре? — попитах аз. — Кой е там при господин Фандорин? — страшно подозрение ме накара да забравя всички останали ужаси. — Ако обичате, имам да съобщя нещо на господин Фандорин — казах решително и посегнах към бравата, но японецът се изправи пъргаво и ми препречи пътя.

— Не мозе — рече той и се вторачи в мен с черните си очички. — Господзин праче. Много му тедзи за детето. Не мозе да греда. Срамно.

Лъже, веднага разбрах, че лъже!

Без да кажа нито дума, се втурнах към горния етаж и почуках на стаята на Ксения Георгиевна. Никакъв отговор. Предпазливо отключих с шперца. Нямаше я. И леглото й непобутнато.

Направо свят ми се зави. Тя е там, насаме с този женкар!

Господи, научи ме и ме вразуми. Що за изпитания стоварваш Ти връз династията Романови!

Побързах към портиерната, където преди час бях постлал на полковник Карнович и му бях пренесъл телефона от антрето.

Началникът на дворцовата полиция ми отвори само по нощница и без вечните си сини очила. За пръв път му видях очите — малки, остри, със зачервени клепачи.

— Какво, Зюкин? Решихте все пак да ми разкажете какво е намислил приятелят ви, а?

— Нейно височество е в стаята на господин Фандорин — доложих шепнешком. — Чух я да плаче. И се боя… че е по своя воля там.

Карнович се прозя разочаровано.

— Пикантно наистина и като началник на дворцовата полиция трябва да знам с кого прекарват нощта девойките от императорската фамилия, но можехте да ми го съобщите и утре. Представете си, Зюкин, тъкмо рекох и аз малко да дремна.

— Но нейно височество си има годеник — принц Олаф! И е девствена! Господин полковник, може би още не е късно да се възпрепятства!

— А, не — пак се прозя той. — Не ми се ще да се набърквам в сърдечните истории на великите княгини. Такива неделикатности после ни изяждат главата. А колкото до девственица, надали е още — ухили се Карнович. — От плача до утехата, нали знаете, пътят е кратък, пък вашият приятел Фандорин е прочут с донжуанската си репутация. Пък за принца — какво му е, той се жени не за девственица, а за дома Романови. Непорочността е глупост. Но не са глупост номерата на Фандорин. Много ме плашат самоволните изпълнения на нашия Пинкертън55. Ако искате да ми помогнете, а съответно и на императора, ми разкажете подробно какво знаете.

И аз му разказах — и за Хитровка, и за Чукана, и за утрешната бандитска сбирка.

— Глупости — резюмира Карнович, след като ме изслуша. — Пълни глупости. Не се и съмнявах.

За спане не можех и да помисля. Тропосвах напред-назад коридора на горния етаж и кършех пръсти. Едновременно и се боях да не събудя Георгий Александрович, и вътрешно го желаех. Тогава той щеше да ме попита какво правя тук по никое време и защо съм като обезумял, а аз щях да му разкажа цялата истина.

Но надеждата ми беше дребнава и недостойна. След всичко изживяно днес не биваше да му стоварвам и това. Така че прекратих кръстосването и седнах на стълбищната площадка.

На разсъмване, когато новороденото слънце опъна плахи нишки по огледалния паркет, по стълбите се чуха леки стъпки и аз видях Ксения Георгиевна, наметната с лек дантелен шал.

— Афанасий, ти ли си? — попита тя не толкова без учудване, колкото като че ли без да се вълнува особено от срещата ни тук в този необичаен час.

Лицето й беше много особено, съвсем различно от досегашното — като ново.

— Колко е невероятно всичко — каза Ксения Георгиевна и седна на стъпалото. — Животът е толкова странен. Ужасното и прекрасното са редом. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и толкова щастлива. Аз съм чудовище, нали?

Очите и устните й бяха подпухнали. Очите — от сълзи. А устните?

Само се поклоних и нищо не казах, макар че много добре разбрах смисъла на думите й. Ако можех да се осмеля, бих й казал: „Не, ваше височество, не вие сте чудовище, а Ераст Петрович Фандорин. Вие сте просто младо неопитно създание“.

— Лека нощ, ваше височество — промълвих най-накрая, при все че нощта вече беше отминала, и се прибрах в стаята си.

Седнах на фотьойла, без да се събличам, и някое време останах тъпо заслушан в песента на утринните птици, които не разпознавах. Може би славеи или някакви дроздове? Никога не съм ги знаел. Слушах-слушах и неусетно съм заспал.

Сънувах, че съм електрическа крушка и трябва да осветявам салона, в който двойки танцуват валс. Отгоре виждах сиянието на еполетите, блясъка на елмазните диадеми, златните искри на везмото по мундирите. Свиреше музика, под високите сводове тътнеше ехото на безброй гласове, слети в общ шум. Изведнъж забелязах как се сблъскаха две двойки. После и други. Някой падна, някого вдигнаха, но оркестърът свиреше все по-бързо и валсирането на двойките не спираше нито за миг. Внезапно разбрах какво става — аз не си върша работата както трябва, светлината ми е много слаба, затова е тази бъркотия. Обзет от паника, се напрегнах да горя по-силно, но нищо не стана. Напротив, всеки миг ставаше все по-сумрачно. Право една срещу друга се бяха понесли в танц две бляскави двойки — и не виждаха, че сблъсъкът е неминуем. Не знаех кои са, но както почтително им сториха място останалите, разбрах, че не са от гостите, а августейши особи. С огромно усилие напрегнах цялата си мощ, чак припука тънкото стъкло — и стана чудо: аз самият и целият свят се изпълниха с ослепителна ярка светлина. Острото блаженство на този вълшебен миг ме докара до трепет и възторжен вик — и аз се събудих.

Отворих очи и веднага зажумях от силното слънце, което очевидно точно в тази секунда бе озарило лицето ми.

Последната вълна на химеричния възторг веднага се смени със страх: като видях колко високо в небето е слънчевият диск, разбрах колко е късно. Във всеки случай часът за закуска е отминал.

Ахнах, скочих и едва сега се сетих, че все още съм освободен от домакинските си задължения — те временно са поверени на Сомов. После се заслушах и установих, че в къщата цари пълна тишина.

Естествено. Всички бяха легнали толкова късно, че очевидно още никой не беше станал.

Измих се, преоблякох се, минах през служебните помещения и установих, че поне слугите не спят и масата е готова за закуска.

Излязох в двора да проверя дали и каретите са подготвени, а пътем свърнах и в градината да откъсна лалета за Ксения Георгиевна и теменужки за мадмоазел Деклик.

На поляната срещнах господин Фандорин. По-точно пръв го видях и машинално се скрих зад едно дърво.

Ераст Петрович си свали ризата, направи някакви странни движения с ръце, изведнъж подскочи и се хвана за долния клон на явора. Полюля се, после взе да прави някакви фантастични движения — прехващаше се с ръце и прелиташе от клон на клон. По този начин направи пълна обиколка на явора, повтори я още веднъж.

Не можех да откъсна очи от стегнатото му мускулесто тяло, изпълнен с пареща, абсолютно непривична за мен дива и безсилна ярост. О, да бях магьосник, на момента щях да превърна този човек в някаква маймуна — да си скача тогава колкото си иска по дърветата.

С усилие откъснах очи и се отвърнах от него, та в същия миг забелязах как пердето на един от долните прозорци се отмести — май беше стаята на мистър Кар. Веднага съзрях и самия англичанин. Той не отлепваше поглед от Фандориновата гимнастика, прехапал устна, пръстите му гладеха нежно стъклото, а на лицето му се бе изписал копнеж.

Денят, започнал тъй късно, се точеше с мъчителна мудност. Опитах да се разсея с грижи по къщата и подготовката на предстоящите приеми, срещи и церемонии, но скоро се отказах от всички отговорни дела, защото трябваше да се отнеса към тях много съсредоточено, а мислено бях безкрайно далеч от обсъждане на менюто, лъскане на сребърните прибори и проветряване на парадните мундири и тоалетите.

Така и не успях да обменя нито дума с мадмоазел, защото неотлъчно до нея се намираше Карнович. Той й обясняваше нещо за поредната среща с похитителите, а в два следобед качиха гувернантката в каляската и я откараха — видях я само в гръб как с гордо вдигната глава слиза по външните стълби. Носеше чантичка, в нея вероятно малкия брилянтов букет, прекрасна изработка на придворния бижутер Пфистер.

Когато мадмоазел потегли, аз седях на пейката в компанията на мистър Фрайби. Малко преди това, изгарян от тревога, излязох да се разходя, та видях на полянката английския иконом. Този път не беше с книга. Просто седеше и блажено мижеше към слънцето. Видът му беше толкова спокоен и безметежен, че спрях, обзет от ненадейна завист. Ето единствения човек в цялата къща, от когото лъха на нормалност и здравомислие, си казах. И внезапно ми се дощя със същата наслада като него просто да се порадвам на хубавия ден, да поседя на затоплената от слънцето пейка, да подложа лицето си на лекия майски ветрец и за нищо, за нищо да не мисля.

Сигурно по някакъв начин британецът отгатна желанието ми. Той отвори очи, учтиво приповдигна шапка и направи приканващ жест — не бихте ли желали да седнете и вие. Какво толкова, си помислих. Поне малко да си успокоя нервите.

Благодарих („тенк ю“) и седнах. На пейката наистина се оказа прекрасно. Мистър Фрайби ми кимна няколко пъти, аз на него, този ритуал напълно замести светския разговор, за какъвто в измъченото си състояние надали бих имал сили.

След като каляската понесе мадмоазел Деклик към „Волхонка“, в храма „Христос Спасител“, аз пак се развълнувах и не си намирах място на пейката, но бътлърът извади от обширния си джоб плоско шише, обвито с кожа, отвинти сребърното капаче, наля в него някаква кехлибарена течност и ми го подаде. Той самият се канеше да отпие направо от гърлото.

— Whisky — обясни ми той, забелязал моята нерешителност.

Много бях чувал за тази англосаксонска напитка, но никога не бях я опитвал. Честно казано, аз изобщо не употребявам силни спиртни напитки, а и не силни — по чашка ликьор два пъти годишно — на Великден и на именния ден на Георгий Александрович.

Но Фрайби с такова удоволствие надигна шишенцето, че и аз се престраших — отметнах глава и изпих на един дъх съдържанието на капачката, както лейтенант Ендлунг пие ром.

Все едно пила ми раздра гърлото, от очите ми рукнаха сълзи, не можех да си поема дъх. Ужасен се обърнах към коварния англичанин, а той одобрително ми намигна, сякаш се радваше на жестоката си постъпка. Как може да се пие тази гадост?

Но почувствах вътрешна топлина и сладост, тревогата ме напусна и вместо нея ме обзе лека тъга — не за себе си, а за хората, които превръщат живота си в нелепост и безпорядък, а после страдат и се мъчат.

Прекрасно си помълчахме. Ето кой можеше да ми помогне със съвет относно Ксения Георгиевна, помислих си внезапно. Веднага личи, че е здравомислещ човек, който не губи самообладание в никаква ситуация. Има такъв господар, че не е за завиждане, а как достойно се държи. Но нямаше никаква възможност да заговоря с англичанина по толкова деликатен въпрос. Въздъхнах тежко.

Тогава Фрайби леко обърна глава към мен, приотвори едното си око и каза:

— Live your own life — отвори речника и ми преведе: — Живее… свой… собствен… живот — доволен се облегна назад, сякаш сметнал темата за изчерпана, и отново затвори очи.

Странните думи бяха произнесени с тона, с който се дават добри съвети. Аз взех да размишлявам какво може да означава да живея собствения си живот. В какъв смисъл?

В този миг случайно погледнах лехата с часовника от цветя, видях, че е три часът, и потръпнах.

Господ да пази мадмоазел Деклик.

Мина час, два, три. Гувернантката я нямаше никаква. Карнович стоеше неотлъчно на пост до телефонния апарат, но се обаждаха други.

Три пъти позвъниха от Александрийския дворец от името на императора. Два пъти от името на Кирил Александрович.

След шест часа пристигна Симеон Александрович с адютанта. Не пожела да влезе в къщата, нареди да му се сервира студен крюшон56 в беседката. Корнет Глински, който съпровождаше генерал-губернатора, понечи да се присъедини към негово височество, но великият княз доста остро му каза, че желае да остане сам, и младият мъж остана да чака отвън с вид на сритано псе.

— Как са вашите англичани? — попита Симеон Александрович, когато му поднесох крюшона. — Сигурно се чувстват съвсем изоставени заради… — направи неопределено въртеливо движение — всичко това. Как е мистър Кар?

Не отговорих веднага на въпроса му. Одеве минах по коридора и пак чух доста гръмогласна кавга между лорд Банвил и неговия приятел.

— Предполагам, ваше височество, че ми лордът и мистър Кар са покрусени от събитията.

— М-да, това е негостоприемно — великият княз обърса вишнева капчица от добре гледания си мустак, побарабани с пръсти по масата. — Виж какво, драги, я покани мистър Кар тук. Искам нещо да обсъдя с него.

С поклон се оттеглих да изпълня нареждането. Забелязах трагичния вид на княз Глински — пречупени вежди, побелели устни, отчаян поглед. Ах, господине, да ви имах страданията, си помислих.

Мистър Кар седеше пред огледалото в стаята си. Върху странната му жълта коса имаше ажурна мрежа, аленият халат с дракони се беше отворил на неокосмените му гърди. Когато на френски му предадох поканата на негово височество, англичанинът поруменя и ме помоли да отговоря, че веднага идва.

„Tout de suite“57 се проточи всъщност около четвърт час, но Симеон Александрович, прочут нетърпеливец и гневливец, безропотно чакаше.

Когато мистър Кар се появи в беседката, представляваше същинска картинка: слънчевите лъчи блещукаха в безупречната му фризура, яката на синята риза подпираше намазаните е руж бузи, а белоснежният смокинг със зелена незабравка в бутониерата направо заслепяваше очите.

Не знам какво си говореха на английски негово височество и красивият джентълмен, но бях шокиран, когато в отговор на нещо казано от Симеон Александрович мистър Кар мелодично се разсмя и леко перна великия княз с два пръста по китката.

Чух конвулсивно изхлипване. Обърнах се и видях как княз Глински стремглаво се носи нанякъде, размятал по момичешки дългите си крака с улански ездитни панталони.

Боже, Боже.

Мадмоазел се прибра в осем без шест. Карнович, който чакаше заедно с мен на портите, щом съзря в края на алеята дългоочакваната каляска, ме прати веднага да повикам Фандорин, така че едва успях да видя познатата бяла шапка зад широкия гръб на кочияша.

Втурнах се тичешком по коридора и тъкмо да почукам на Ераст Петрович, буквално се парализирах от звука, който чух иззад вратата.

Отново ридания както през нощта!

Не повярвах на ушите си. Възможно ли е Ксения Георгиевна до такава степен да е забравила всяческо благоразумие, та да го посещава и посред бял ден?! Спомних си, че днес изобщо не бях виждал нейно височество — тя не се появи нито за закуска, нито за обяд. Какво става!

Озърнах се и залепих око на вече познатата ми ключалка.

— Стига, стига т-толкова — чух характерното заекване. — После ще съжалявате за тези прекалени откровения пред мен.

Тънък пресеклив глас му отговори:

— Не, по лицето ви веднага личи, че сте благороден човек. Но защо така ме измъчва? Ще го убия този долен британски въртиопашковец и после ще се застрелям! Пред очите му!

Не, не беше Ксения Георгиевна.

Успокоен почуках силно.

Отвори ми Фандорин.

До прозореца стоеше с гръб към мен адютантът на Симеон Александрович.

— Заповядайте в хола — рекох безизразно, взрян в омразните сини очи. — Мадмоазел Деклик се върна.

— Чаках поне четирийсет минути в тази голяма полупразна черква и никой не дойде. После се приближи един прислужник и ми подаде една бележка с думите: „Нахедиха да ви пхедам“ — цитира го мадмоазел на руски.

— Кой му е наредил — не попитахте ли? — веднага я прекъсна Карнович.

— Къде е бележката? — властно протегна ръка Симеон Александрович.

Гувернатката се обърка, погледна и двамата. Май не знаеше кому първо да отговори.

— Не я прекъсвайте! — нареди Георгий Александрович.

Присъстваха също Павел Георгиевич и Фандорин, но те не казаха нито дума.

— Да, попитах от кого е бележката. Той рече: „От един човек“, и се отдръпна.

Видях как Карнович си записва нещо в малка тетрадка и се досетих: слугата ще бъде открит и разпитан.

— После ми взеха бележката, но аз я запомних точно: „Излезте на площада, вървете до булеварда и завийте край малката черква.“ Текстът беше на френски, буквите не бяха печатни, а ръкописни. Почеркът дребен, полегат, с наклон вляво — мадмоазел погледна Фандорин и той одобрително кимна. Сърцето ме заболя. — Така и направих. Постоях още десетина минути при черквата. После някакъв висок широкоплещест мъж с черна брада и нахлупена шапка мина покрай мен и ме закачи с рамо, а когато се озърнах, ми направи потайно знак да го последвам. Тръгнах подире му. Минахме нагоре по пресечката. Там чакаше карета, не вчерашната, но пак черна и със спуснати пердета. Мъжът отвори вратата и ме качи, същевременно претърси дрехата ми — сигурно търсеше оръжие — тя потръпна от отвращение. — Казах му: „Къде е момчето? Никъде не отивам, докато не го видя.“ Но той сякаш не ме чу. Побутна ме по гърба и затвори вратата отвън, той самият се качи на капрата — усетих го по поклащането на каретата — и потеглихме. Открих, че пердетата не само са спуснати, но и са заковани с летви, така че нямаше никаква пролука. Дълго пътувахме. В тъмното не можех да си видя часовника, но мисля, че мина повече от час. После каретата спря. Кочияшът се качи при мен, затвори вратата и ми завърза здраво очите. „Това не тхябва, аз няма да гледа“ — казах му на руски, но той пак не обърна никакво внимание на думите ми. Подхвана ме през кръста и ме свали на земята, после ме поведе за ръка, но наблизо, само осем стъпки. Скръцнаха ръждиви панти и стана студено, все едно влязох в къща с дебели каменни стени.

— Сега възможно най-подробно — строго й заповяда Карнович.

— Да-да. Накараха ме да се спусна по стръмна, но доста къса стълба. Преброих двайсет стъпала. Наоколо стояха няколко души, мъже — усетих миризма на тютюн, ботуши, мъжки одеколон. Английски. Не помня как се нарича, но можем да попитаме лорд Банвил и мистър Кар, те ползват същия.

— „Граф Есекс“ — каза Фандорин. — Най-модният аромат за сезона.

— Мадмоазел, видяхте ли Мика? — тревожно попита Павел Георгиевич.

— Не, ваше височество.

— Как така? — възкликна Георгий Александрович. — Не са ви показали сина ми, но сте дали букета?!

Този упрек ми се стори въпиющо несправедлив. Сякаш мадмоазел е могла да се съпротивлява срещу цяла банда убийци! Впрочем и бащините чувства бяха разбираеми.

— Не видях Мишел, но го чух — тихо каза мадмоазел. — Чух гласа му. Той спеше и говореше насън, повтаряше: „Laissez-moi, laissez-moi58, няма никога-никога вече…“ — тя бързо извади кърпа и силно се изсекна, тази проста процедура обаче й отне доста време. Стаята плувна пред очите ми и отначало дори не разбрах, че е от сълзите. — Това е — с приглушен и сякаш настинал глас продължи мадмоазел. — Беше гласът на Мишел, сметнах условието за изпълнено и дадох чантичката. Един от мъжете ми каза с висок шепот: „Не го заболя. Сложиха му опиумна инжекция, преди да му отрежат пръста. Ако играта е честна, повече няма да са необходими подобни крайности… Утре да сте на същото място в същия час. Донесете брилянтовия аграф59 на императрица Анна. Повторете.“ Аз повторих: „Брилянтовия аграф на императрица Анна.“ После ме качиха в каретата, дълго ме караха и ме свалиха на някакво място. Взех файтон и стигнах до храма, а там ме чакаше каляската.

— Всичко ли ни разказахте? — попита Георгий Александрович след кратка пауза. — Да не сте пропуснали някоя дреболия? Помислете.

— … Не, ваше височество… Освен… — мадмоазел присви очи. — Мишел по-рано никога не е говорил насън. Подозирам, че вчера са му сложили много силна доза опиум и той още не се беше събудил.

Павел Георгиевич изстена, а аз неволно свих юмруци. Трябваше да освободим Михаил Георгиевич час по-скоро, докато този дяволски Линд не му е съсипал здравето!

— Анинският аграф! Този негодник имал много изискан вкус. Какво ще ни каже проницателният господин Фандорин? — саркастично попита Симеон Александрович, доколкото си спомням, за пръв път се обръщаше директно към бившия чиновник за специални поръчения.

— Ще съм готов да изложа идеите си след утрешното пътуване на мадмоазел Деклик — отговори Ераст Петрович, като си позволи дори да не извърне глава към негово височество. И полугласно, сякаш на себе си добави: — Шепнешком? Това е интересно… Моля ваши височества за разрешение да напусна — щракна капачето на часовника си. — Вече е девет, а тази вечер имам още някои неотложни задачи.

Да-да, спомних си. Сбирката на бандата на едноръкия.

Престорих се, че трябва да изнеса препълнения пепелник, и настигнах Фандорин в коридора.

— Ваше високородие — помолих го и се насилих да му се усмихна умолително. — Вземете ме с вас. Няма да съм ви в тежест, може дори да съм от полза.

Това конте ми беше безкрайно отвратително, но сега подобни дреболии не бяха от значение. Знаех, че няма да мигна тази нощ и все ще ми се счува жалното гласче на упоеното дете. Напълно е възможно Карнович да е прав и Фандориновият план да е пълна глупост, но всичко е за предпочитане пред бездействието.

Ераст Петрович ме погледна в очите.

— Добре, Зюкин. Вчера разбрах, че не сте страхливец. Щом искате, елате с нас. Надявам се, разбирате в каква опасна операция се набърквате?

С японеца останахме зад ъгъла, Фандорин продължи сам.

Леко надникнах и го гледах как върви с пружиниращата си походчица насред уличното платно, пак нагласен като бандит от класа. Месечина озаряваше небето, остра и огъната като ятаган, и нощната хитровска улица се виждаше така ясно, сякаш светеха улични лампи.

Фандорин се спусна към портата за избата и го чух как попита:

— Кода, ти ли си?

Не разбрах отговора.

— Аз съм Стши — от варшавските апаши — весело рече Ераст Петрович на невидимия от моето място часовой. — С Кода сме авери, като побратими сме. Вашите сбраха ли се? И Чукана ли дофтаса?… Бе знам паролата, знам я… Сега…

Чу се рязък звук, сякаш някой цепеше дърва, и Маса ме побутна: хайде.

Претичахме през откритото пространство и се спуснахме надолу. Фандорин се беше навел и оглеждаше вратичката, врязана в портата. До него опрян на стената беше зинал като извадена на сухо риба перчемлия юнак с помътнели очи.

— Хитроумна работа — рече угрижено Фандорин. — Виждате ли тази тел? Като в г-големите магазини — щом влезеш, звънва камбанка. Но ние сме скромни хора, нали така? Та ще я срежем с нож. Защо да откъсваме хората от приказките? Още повече че господин Чукана вече бил пристигнал, според както е п-прието да се казва в местното добро общество — цъфнал е.

Не можех да разбера защо е толкова весел. На мен от вълнение (надявам се, че беше именно вълнение, а не страх) леко ми тракаха зъбите, а той едва ли не потриваше ръце и се държеше така, сякаш участвахме в някакво радостно, макар и не съвсем прилично развлечение. Знам, че точно така се държеше Ендлунг, преди да тръгне с Павел Георгиевич към някой вертеп. Чувал съм, че съществува порода хора, за които опасността е като бутилката за пияницата или опиатът за някой закоравял опиумист. Очевидно и бившият статски съветник беше от тях. Във всеки случай това можеше да обясни много неща в постъпките и поведението му.

Фандорин леко побутна вратата и тя се отвори безшумно — значи пантите бяха добре смазани.

Видях стръмно нанадолнище, озарено от червени пламъци. Някъде долу гореше напален огън или факли.

Спуснахме се двайсетина крачки по доста тесен проход и Фандорин, който вървеше отпред, вдигна ръка. Чуха се екливи гласове, тътнещи под каменните сводове. Очите ми малко свикнаха с мрака и аз видях, че проходът е образуван от два реда стари дъбови бъчви, изгнили от времето и влагата.

Ераст Петрович внезапно се наведе и се шмугна в процеп между бъчвите. И ние след него.

Оказа се, че не са наредени плътно и помежду им се образува нещо като лабиринт. Безшумно напредвахме по този лъкатушен път, определяйки посоката според огнените отблясъци по тавана и звука на гласовете, които се чуваха все по-наблизо, така че скоро вече различавах отделни думи, макар и на много от тях да не разбирах значението.

— … утре… за гъкване трошим чутури… ще се обаждате само ако дам знак.

Ераст Петрович свърна в тясна междина и спря. Аз надникнах иззад рамото му и видях невероятна и зловеща картина.

Насред открито и доста голямо пространство, обкръжено отвсякъде с тъмни бъчви, имаше дъсчена маса. Наоколо стърчаха няколко железни триноги с втъкнати факли. Пламъкът мигаше и припукваше, към сводестия таван се виеха струйки черен дим.

Около масата бяха насядали шестима: един начело и петима от останалите три страни. Можах да разгледам главатаря по-добре, отколкото останалите, защото той беше с лице точно към нас. Видях грубо и силно лице с изпъкнало чело и широка долна челюст, но дори това лице не привлече толкова вниманието ми, колкото дясната ръка върху масата. Тя имаше в края тризъба вилица вместо китка!

Чукана — несъмнено беше той — ръгна невероятната си ръка в чинията, сложена пред него, набоде мръвка и си я метна в устата.

— Никой няма да гъкне — каза един от компанията. — Никво зяене. Немай грижа. Но поне ни светни ква е хавата. За кво сме се тропнали тук? Напрао се скапахме. Не фиркай, карти не играй — вече ни гепи амока.

Останалите зашумяха и се размърдаха в знак на пълно съгласие с изказалия се.

Чукана бавно преживяше и ги поглеждаше с дълбоко врязаните си очи, скрити в сенките под веждите — само искрици проблясваха. Остави съратниците си да вдигнат малко шум, после тресна вилицата в чинията. Чу се пукот и здравата глинена паница се сцепи на две. Мигом настъпи тишина.

— Ти на фиркане и на карти ще ми станеш — рече главатарят, без да повиши глас, и изплю недосдъвкана хапка. — Хавата е такава, дето изпада веднъж в живота, и пак не на всеки. Голям човек ни е потърсил. И ако някоя гнида ми се осере, ей с тая вилица ще й изскубна черволяците и ще я накарам да ги изяде.

Млъкна и по застиналите пози на бандитите разбрах, че заплахите му не са голи думи, а съвсем буквално обещание. Тръпки ме побиха.

— Не ни плаши, Чукан — обади се все същият разбойник, явно най-дръзкият в шайката. — А ни обясни като хората. Да не сме палаши? Два пъти пазихме, дебнахме некви дръвници. Тва ли ти е хавата? Ние сме вълчаци, да не сме помияри!

— Не е ваша работа — отсече главатарят. — Ще правите каквото ви се казва — наведе се напред: — Тук, Секира, е такава мътна и кървава, че по-добре да не знаете, та да си кютите спокойно. А защо съм ви повикал, тепърва ще разберете. Ще се проявим. И още нещо. Щом приключим, и да ни няма.

— От Хитровка ли? — попита някой. — Или от града?

— Тъпак. От Русия — тежко рече Чукана. — За тая работа фантетата живи ще ни изядат.

— Как от Русия? — възкликна онзи, когото той беше нарекъл Секира. — А къде ще живеем? У Турско ли? Не им разбирам.

Чукана кривна щърбава усмивка:

— Няма нищо, Секира, такъва пара ще падне, че агаряните ще заговорят руски. Вярвайте, авери, Чукана не говори празни приказки. Така ще намажем, че до гроб ще си караме най-охолно.

— Да не ни прецака тоя твой голям човек? — мнително попита все същият скептик.

— Не е такъв. Най-честният главатар на целия свят. Краля е нищо пред него.

— Значи як, а? Къв ти се виде?

Забелязах как Фандорин цял се напрегна в очакване на отговора.

Чукана явно се смути от въпроса. Той си почисти зъбите с вилицата, докато се чудеше сякаш да отговори или не, после все пак реши:

— Няма да ви ментосвам — не знам. Той е такъв човек, че просто така не можеш да припариш. С него дофтасаха всички големи клечки — те са яка работа, не са като вас. Човекът изобщо не знае по нашенски. Веднъж го видях. В мазе като нашето, само че по-малко и без осветление. Казвам ви, точен човек, думата му на две не става. Седи в тъмното, не се вижда. Пошепне на преводчика, онзи го рече по нашему. Виж, Краля си дере гърлото — а този е Европата. Пошепване и от вик по-силно може да се чуе.

Тази мисъл, макар и прозвучала от устата на завършен престъпник, ме порази с психологическата си точност. Наистина, колкото по-малко човек повишава глас, толкова повече се вслушват в думите му и по-добре го чуват. И оберпрокурорът на Светия синод, всесилният Константин Петрович60, ей тъй тихо шушне. А и Фандорин — колко е тих, пък отвори ли си устата, августейшите особи се вслушват във всяка негова дума.

— Тъй значи, добре. А къде ти беше срещата с тоя човек?

Фандорин чак се надигна, аз затаих дъх — дали ще каже?

В този момент се чу оглушителен трясък, отекнал страховито под свода, от каменния таван право върху масата се посипа трошляк.

— Стой на място, мерррзавци! — чу се оглушителен глас, многократно усилен от рупор. — Аз съм полковник Карнович. Всички сте ми на мушката. А някой е мръднал, а е отнесъл следващия куршум.

— Ммммммм — чух болезнения стон на Фандорин.

Полковникът наистина се беше появил някак много ненавременно, но от друга страна, арестът на цялата банда и най-вече на Чукана трябваше да ни насочи към доктор Линд. Брей този Карнович, как хитро се престори, че хич не го интересуват изкопчените от мен сведения!

Бандитите вкупом се обърнаха, но дори не успях да им видя лицата, защото Чукана викна:

— Гаси светлото! — и разбойниците се разбягаха, катурвайки и трите факли.

В избата стана тъмно, но съвсем за малко. След секунди дълги и злобни огнени езици пронизаха чернилката и се вдигна такава тупурдия, че оглушах.

Фандорин ме дръпна за ръката и двамата паднахме на пода.

— Кротко, Зюкин! — викна той. — Все едно, нищо не може да се направи.

Стори ми се, че стрелбата продължи още дълго, прекъсвана от време на време от стонове и гръмогласните команди на Карнович:

— Корнеев, къде си? Давай с твоите надясно! Милер, десет души вляво! Фенерите, фенерите насам!

И почти веднага по избата зашариха лъчи светлина — по бъчвите, по обърнатата маса, по двете неподвижни тела на пода. Стрелбата спря пак така неочаквано, както беше започнала.

— Излизайте с вдигнати ръце! — викна Карнович. — Все едно нямате изход. Чукана пръв!

— На ти Чукан!

От далечния ъгъл пак блъвна огън и лъчите веднага се насочиха натам — видях прекатурена бъчва и над нея силует — глава и рамене.

— Ще го убият д-дръвниците! — изсъска Фандорин.

Чу се оглушителен залп и от бъчвата се разлетяха трески, после втори, трети. От ъгъла никой вече не стреляше.

— Предаваме се! — чу се глас от тъмното. — Шефе, не пушкай!

Един след друг, високо вдигнали ръце, излязоха трима, двама от тях едва се държаха на крака, а Чукана го нямаше.

Ераст Петрович стана и излезе от убежището ни, ние с Маса подир него.

— Добър вечер — иронично се обърна към Фандорин полковникът, заобиколен от едри юначаги в цивилно облекло. — Каква неочаквана среща.

Без изобщо да погледне началника на дворцовата полиция, Ераст Петрович се запъти към прекатурената бъчва, иззад която стърчеше безжизнена ръка. Клекна и веднага се изправи.

Изведнъж отвсякъде заприиждаха хора. Едни слагаха белезници на предалите се разбойници, други сновяха между бъчвите, трети, кой знае защо, опипваха пода. Навсякъде святкаха електрически лъчи. Въздухът смъдеше от дим и барут. Погледнах си часовника. Беше дванайсет без седем минути, значи от влизането ни в избата бяха минали само шестнайсет минути.

— Провалихте всичко, Карнович — каза Фандорин. — Чукана е на решето, а само т-той знаеше къде е Линд. Откъде се взехте, по дяволите! Шпионирате ли ме?

Карнович изглеждаше леко сконфузен. Той погледна към мен и нищо не отговори, но Фандорин разбра.

— Вие ли, Зюкин? — тихо ме попита и поклати глава. — Колко тъпо…

— Каре да!61 — изкряка господин Маса, който беше на няколко крачки от мен. — Урагиримоно!

Като насън го зърнах как се засилва, скача високо и рита.

Явно зрението ми проработи много по-бързо от мозъка, защото успях много ясно да видя устремената към мен обувка на японеца (малка, от жълтеникава кожа, с изяден ток).

И 10 май свърши за мен.