Коронация

13 май

Изпаднах в превратно и мъчително положение, от което не знаех как да се измъкна.

От една страна, след вчерашното изясняване на отношенията в „Лоскутная“ напрежението между великите князе за щастие приключи и на закуска те се споглеждаха с истинска симпатия и дори според мен не като баща и син, а като приятели — това не можеше да не ме зарадва.

От друга страна, когато сутринта влязох в трапезарията с кафеника, поклоних се и пожелах на всички добро утро, двамата ме погледнаха особено и вместо обичайното кимване също ми отговориха с „добро утро“. Това ужасно ме смути и май даже се изчервих.

Трябваше по някакъв начин да отхвърля чудовищното им подозрение, но аз не си и представях как да подхвана с техни височества подобна тема.

Докато наливах кафе на Георгий Александрович, той поклати глава и укорително, но същевременно като че ли и с нещо като одобрение едва чуто избоботи:

— Виж го ти…

Ръката ми трепна и аз за първи път през живота си разлях няколко капки в чинийката.

Павел Георгиевич не ме упрекна, а благодари за кафето — което беше още по-лошо.

Стоях до вратата и жестоко страдах.

Мистър Кар бърбореше, без да спира, и правеше изящни движения е фините си бели ръце — май разказваше за операта, във всеки случай дочух на няколко пъти да казва „Khovanstchina“. Лорд Банвил не слезе за закуска поради мигрена.

Трябва да говоря с Георгий Александрович и да му кажа така: „Мнението, което сте добили, ваше височество, относно предполагаема моя връзка с известна вам особа, няма нищо общо с действителното положение, а в гардероба се озовах изключително по причина, че споменатата особа искаше да избегне компрометацията на Павел Георгиевич. Колкото до заявената от нея обич към скромната ми персона, дори това твърде приятно за мен чувство да съществува, то е безкрайно далеч от какъвто и да било намек за неплатонична любов.“

Не, става доста объркано и дори някак лукаво. По-добре така: „Благоговението, което изпитвам както към особите от августейшата фамилия, така и към сърдечните им увлечения, в никакъв смисъл не би ми позволило дори в най-разюзданите си фантазии да си представя, че…“ В този миг случайно срещнах очи с лейтенант Ендлунг, който с мимика изрази възхита — вдигна вежди, после ми смигна, накрая ми показа иззад покривката вдигнат палец, от което следваше, че Павел Георгиевич всичко му е разказал. Костваше ми огромно усилие да запазя невъзмутим вид.

Воистине Господу бе угодно да ме подложи на жестоки изпитания.

Когато напускаха трапезата, Ксения Георгиевна ми прошепна:

— Отбий се при мен.

След пет минути с натежала душа се запътих към стаята й, защото знаех, че не ме очаква нищо хубаво.

Великата княгиня вече се беше преоблякла в тоалет за излизане и си беше сложила шапката с воалетка, иззад която решително бляскаха красивите й, леко удължени очи.

— Искам да се повозим с каретата — каза тя. — Днес е толкова хубав слънчев ден. Ще караш вместо кочияша, както когато бях малка.

Поклоних се с неимоверно облекчение.

— Коя двойка коне да впрегна?

— Рижите, те са по-бързи.

— Веднага.

Но напразно ми беше олекнало. Когато докарах каретата пред входа, Ксения Георгиевна не се качи сама, а с Фандорин, който изглеждаше като истински денди — със сив цилиндър, сив сюртук и сребриста вратовръзка с перлена игла. Сега ми стана ясно защо нейно височество пожела да ги возя аз, а не кочияшът Савелий.

Тръгнахме през парка, по алеята, после Ксения Георгиевна ми нареди да обърнем към Воробьовия хълм. Каретата беше нова, с гумени тампони, да ти е драго да се возиш — ни те тръска, ни те друса, само леко те полюшва.

Докато конете препускаха в тръс между дърветата, тихият разговор зад гърба ми се сливаше в приглушен фон, но на „Болшая Калужкая“ задуха силен попътен вятър. Той подхващаше всяка дума и я донасяше до ушите ми, поради което неволно се озовах в ролята на подслушвач, но какво можех да направя?

— … а останалото е без значение — беше първото, което донесе вятърът (гласа на нейно величество). — Откарайте ме. Все едно къде. С вас бих отишла и накрай света. Не, наистина, не правете физиономии. Можем да заминем за Америка. Четох, че там няма нито титли, нито съсловни предразсъдъци. Защо мълчите?

Плеснах с камшика невинните кончета и те ускориха ход.

— Съсловни п-предразсъдъци има и в Америка, но не е там работата…

— А къде?

— Навсякъде… Аз съм на четирийсет, вие сте на д-деветнайсет. Това първо. Аз, както се изрази Карнович, съм „лице без определени занимания“, а вие, Ксения, сте велика княгиня. Това второ. Аз твърде добре познавам живота, а вие изобщо не го познавате. Това трето. И най-важното: аз принадлежа само на себе си, а вие принадлежите на Русия. Всичко е против нас.

Вечният му маниер да номерира в дадения случай ми се стори неуместен, но Ераст Петрович наистина, признавам, говореше съвсем отговорно. Настъпилото мълчание ми подсказа, че думите му са върнали на земята нейно височество.

След минута Ксения Георгиевна тихо попита:

— Обичате ли ме?

И той всичко развали!

— Не съм г-го казал. Вие… вие ме лишихте от душевно равновесие — забръщолеви Фандорин, заеквайки повече от обичайното. — Не б-бях мислил, че в-все още може да ми се случи т-такова нещо, но к-като че ли се случи…

— Значи ме обичате? Обичате ме? — продължи тя. — Ако е така, всичко друго няма значение. Ако не е — още повече. Една дума, само една дума. Е?

Толкова надежда и страх долових в гласа й, че ми се сви сърцето, същевременно не можех да не се възхитя от нейната решителност и благородна прямота.

А коварният съблазнител, разбира се, отговори:

— Д-да, обичам ви.

Оставаше да си позволи да не я обича!

— Във в-всеки случай съм влюбен — поправи се веднага Фандорин. — П-простете, но ще б-бъда съвсем честен. Вие напълно ме з-запленихте, но… Не съм сигурен, че е само заради в-вас. Може би и заради м-магията на титлата… Тогава е срамота… Боя се д-да не се окажа недостоен за любовта ви…

Сега беше дори жалък този героичен господин. Поне в сравнение с нейно височество, която беше готова в името на чувството си да изостави всичко, а в нейния случай думата „всичко“ означаваше такива неща, че свят ми се завиваше.

— И още н-нещо… — той заговори по-сдържано и печално. — Не съм съгласен с вас, че всичко друго освен любовта не е важно. Има и по-съществени неща от любовта. Това е може б-би най-важният урок, който съм извлякъл от живота си.

Ксения Георгиевна му отговори със звънтящ глас:

— Ераст Петрович, били сте лош ученик на живота — и ми викна: — Афанасий, връщаме се!

През обратния път не си казаха нито дума.

Съвещанието преди тръгването на мадмоазел за поредната среща с Линд мина без мен, защото там не присъства никой от великите князе и не се поднесоха напитки.

Аз пребивавах в мъчително очакване в коридора и сега, когато опасенията ми във връзка с Ксения Георгиевна малко се уталожиха, можах да се съсредоточа върху най-важното — съдбата на малкия пленник. Думите на премъдрата госпожа Снежневска относно пожертването на по-малкото заради по-голямото ми обръщаха душата, но пък Изабела Фелициановна не знаеше за Фандориновия план. Имаше малка надежда — всичко зависеше от това дали мадмоазел ще успее да изчисли местонахождението на скривалището.

Съвещанието не продължи много дълго. Аз причаках мадмоазел в коридора и тя ми каза на френски:

— Само да не сбъркам. Не спах цяла нощ — тренирах си паметта. Ераст каза, че най-добрият начин е да уча стихове, чийто смисъл не ми е съвсем ясен. Научих откъс от вашия ужасен поет Пушкин. Ето чуйте:

Да, виждах, че зад престорената й жизнерадостност, зад всички тези весели приказки се крие дълбоко вълнение.

Искаше ми се да й кажа, че много се боя за нея. Фандорин беше обяснил, че доктор Линд не оставя свидетели. Значи нищо няма да го спре да убие посредничката, когато тя вече не му е нужна. Щом във висшите сфери са готови да отпишат Михаил Георгиевич, кого ли би трогнала смъртта на някаква си гувернантка?

— Не трябваше да тичам тогава подир каретата. Това беше непростима грешка — казах най-накрая на руски. — Виждате ли, сега вие си изпащате заради мен.

Получи се съвсем друго и не това, което исках да кажа, а и тази дума „изпащате“, която гувернантката надали знаеше. Но мадмоазел прекрасно ме разбра.

— Не тхябва толкова да се плашите, Атанас — усмихна се тя, за първи път назовавайки ме по име, което в устата й придоби неочаквано кавказко звучене. — Днес Линд няма да ме убива. Утхе ще се наложи да му откахам „Охлов“.

Срам не срам, но в този миг изпитах облекчение, като си спомних увереността, с която Снежневска ми заяви, че в никакъв случай няма да дадат „Орлов“ на похитителите. Долно и недостойно чувство. Пребледнях, осъзнавайки, че в този миг бях предал клетия мъничък Михаил Георгиевич, от когото бездруго вече всички се бяха отрекли. А винаги съм смятал, че няма нищо по-отвратително от предателството. За мен най-тежкият грях е оскверняването на най-скъпоценните човешки чувства — любовта и доверието.

И ми стана още по-срамно, защото си спомних как господин Маса ме нарече с онази японска дума. Ури… угримоно?

Наистина бях постъпил безотговорно тогава. И като почтен човек трябваше да поднеса извиненията си.

Пожелах на гувернантката успех в трудното и опасно начинание и се запътих при японеца.

Почуках на вратата, чух някакъв неразбираем звук и след като поразмишлявах, реших да го приема като покана да вляза.

Господин Маса седеше на пода само по долни дрехи — тоест облечен по същия начин, както го бях видял да скача по стената. Пред него имаше лист хартия, по който японецът старателно рисуваше нещо с четка.

— Засто идва? — попита той и ме погледна с тесните си злобни оченца.

Стана ми неприятно от грубия му тон, но трябваше да изпълня задачата си. Покойният ми баща все казваше: не гледай как се държат другите с теб, а как се държиш ти с тях.

— Господин Маса — поклоних се. — Дойдох да ви кажа, първо, че не ви се сърдя за удара, защото напълно го заслужих заради грешката си. Второ, искрено съжалявам, че станах неволен виновник да се провали планът на господин Фандорин. Моля да ме извините.

Японецът ми се поклони, без да става от пода.

— Моря и мен да идзвините, но аз вас не мога идзвиня. На васите усуруги — и пак се поклони.

Добре, ако щеш, си казах. Аз изпълних моя си дълг. Сбогувах се и си излязох.

Трябваше да се захвана с нещо, докато се върне мадмоазел, та времето да не пълзи толкова бавно. Разходих се из стаите и в хола обърнах внимание на стенния килим с окачените кавказки и турски оръжия. Стъпих на стол, свалих кинжал със сребърна украса, прокарах пръст. Канията се оказа чиста, нито прашинка нямаше по нея. Стана ми интересно дали Сомов е толкова прецизен, та да почиства не само ножниците, но и остриетата.

Бавно изтеглих кинжала, дъхнах — да, петна. Ами ако някой от гостите бе полюбопитствал? Ще се изложим. Все пак Сомов има още много хляб да яде, докато стане истински иконом, реших аз и да си призная, усетих вътрешно задоволство.

Чух странни шляпащи стъпки. Обърнах се, както бях стъпил върху стола, и видях господин Маса. Той беше със същите японски долни дрехи и бос. О, Господи, какво си позволява! Да се разкарва из къщата в този вид!

Вероятно бях добил много сърдит израз, а и кинжалът в ръката ми със сигурност изглеждаше зловещо. Във всеки случай японецът явно се уплаши.

Той се втурна към мен, хвана ме за ръката и заговори толкова бързо, че половината не му разбрах:

— Сега видзям, наистина съжарявате. Вие сте състински самурай и аз приема идзвинения ви. Не е нузно харакири.

Схванах единствено, че е решил да се умилостиви и вече не ми се сърди. Още по-добре.

Така и не завърших огледа на помещенията. Лакеят Липс ме намери в бюфетната, където проверявах добре ли са изгладени салфетките, и ми заръча незабавно да отида при Павел Георгиевич.

В стаята на великия княз се намираше и лейтенант Ендлунг, който ме поглеждаше загадъчно и пушеше дълъг чибук.

— Седни, Афанасий, седни — покани ме негово височество, което беше необичайно.

Аз приседнах на крайчеца на стола, не очаквах нищо добро от този разговор.

Павел Георгиевич изглеждаше решителен и развълнуван, но изобщо не заговори за това, от което се опасявах.

— Филя отдавна ми внушава, Афанасий, че не си толкова наивен, колкото изглеждаш — подхвана великият княз и кимна към Ендлунг, — но аз не му вярвах. Сега виждам, че е бил прав.

Понечих да подхвана оправданията, но негово височество ми махна с ръка — помълчи — и продължи:

— Затова се посъветвахме и решихме да те привлечем към едно нещо. Не си мисли, че съм безсърдечен хаймана и че всички тези дни съм седял със скръстени ръце или съм обикалял примерно ресторантите. Не, Афанасий, това е само за пред очи, иначе с Филка непрестанно мислим как да помогнем на горкия Мика. Полицията си е полиция, но и нас все за нещо ни бива. Трябва да действаме, иначе тези умници държавници ще докарат нещата дотам, че престъпниците ще съсипят брат ми или направо ще го убият. За тях някакви си стъкълца са по-скъпоценни!

Това беше самата истина, същото си мислех и аз, но честно казано, не очаквах от тези моряци нещо смислено и затова се ограничих с почтително свеждане на главата.

— Ендлунг има своя собствена теория — рече въодушевен Павел Георгиевич. — Филя, разкажи му.

— С удоволствие — каза лейтенантът и пусна облаче дим. — Помислете само, Афанасий Степанович. Нещата са много прости. Какво знаем ние за този доктор Линд?

Изчаках лично да отговори на въпроса си и Ендлунг продължи с вдигнат пръст:

— Само едно. Че е женомразец. Има си хас да не е! Нормален човек, който си пада по сладуранки, както ние с вас (при тази ремарка неволно се смръщих), не би се занимавал с подобни гадости. Нали така?

— Да предположим — казах предпазливо. — И какво от това?

Някак не вярвах в аналитичните способности на храбрия лейтенант. Но Ендлунг ме изненада.

— А кой не понася жените? — с вид на победител се поинтересува той.

— Кой наистина? — подхвана и Павел Георгиевич.

Аз се позамислих и също попитах:

— Кой?

Негово височество се спогледа с приятеля си.

— Хайде, Афанасий, мисли.

Пак се замислих.

— Много жени не понасят посестримите си по пол…

— Ах, Афанасий, колко си загубен! Нали не говорим за жени, а за доктор Линд.

А Ендлунг каза:

— Педал.

В първия момент не съобразих за какъв педал става дума, после се сетих, че така наричат мъжеложците. Впрочем лейтенантът веднага ми помогна с още една дума, която изобщо не е приета в обществото, така че няма да я повторя.

— И всичко веднага се прояснява! — възкликна Ендлунг. — Линд е педал и цялата му пасмина са педали, манафи и швестери.

— Какви? — не разбрах.

— Задници, сестрички — пасивните обратни. Естествено в такава банда всеки брани другите! И Линд не е избрал случайно Москва за злодейството си. За педалите благодарение на чичо Сам тук сега е направо Мека. Нали затова се говори, че по-рано Москва имала седем хълма, а сега — един задник.

Бях чувал и преди този злобен каламбур, който намекваше за особената нагласа на Симеон Александрович. Намерих за необходимо да кажа на Ендлунг:

— Нима вие, господин камерюнкер, намеквате, че негово височество московският генерал-губернатор е замесен в отвличането на собствения си племенник?

— Не, разбира се, не! — възкликна Павел Георгиевич. — Но покрай чичо Сам се навърта каква ли не паплач. Ами да вземем дори нашите скъпи гости Кар и Банвил. Да речем, лорда горе-долу го знаем, макар и отскоро — познаваме го от три месеца. А кой е този мистър Кар? И защо Банвил се натрапи за гост на татко?

— Как може, ваше височество, такова събитие — коронация!

— Ами ако работата излезе съвсем друга? — разпалено замахва с чибука Ендлунг. — Ако изобщо не е никакъв лорд? Да не говорим колко е съмнителен този зализан Кар. Спомнете си, че се появиха в Ермитажа точно в деня на отвличането. И само обикалят тук и дебнат. Абсолютно съм сигурен, че единият или другият, а маже би и двамата са свързани с Линд!

— Кар, несъмнено е Кар — убедено настоя великият княз. — Банвил все пак е от висшето общество. Тези маниери и този изказ не може да се имитират.

— А кой ти е казал, Поли, че доктор Линд не е от висшето общество? — възрази лейтенантът.

И двамата имаха право и всичко това според мен не звучеше никак глупаво. Изобщо не бях го очаквал от тях.

— Дали да не съобщим за всички тези подозрения на полковник Карнович? — предложих аз.

— Не-не — врътна глава Павел Георгиевич. — Той или тъпакът Ласовски пак ще провалят всичко. Освен това и двамата са твърде ангажирани с утрешната коронация.

— Тогава на господин Фандорин? — едва ми се откъсна от устата.

Ендлунг и негово височество се спогледаха.

— Виж какво, Афанасий — провлече великият княз, — Фандорин наистина е умен човек, но той нали подготвя някаква хитроумна операция. Нека си я подготвя.

— Сами ще се оправим — отсече лейтенантът. — И да видим чия операция ще е по-хитроумна. Но ни трябва помощник. Кажете, Зюкин, с нас ли сте, или не?

Съгласих се веднага и без капка колебание. Мисълта, че отново ще участвам в истински действия, и то без участието на господин Фандорин, невероятно ме въодушеви.

— Какво трябва да се направи?

— Като начало да се проследят — делово подхвана Ендлунг. — И двамата. Поли не може да участва в това, той е с твърде високо положение и освен това има много задължения. Днес августейшата фамилия е на всенощно бдение, а на утрешната коронация ще е направо като вързано кученце. Затова се обърнахме към вас. И така, Зюкин, аз поемам Кар, а вие ще следите Банвил.

Направи ми впечатление, че по-многообещаващия от заподозрените е взел за себе си, но не възразих — в края на краищата той се беше домогнал до тази идея, а не аз.

— Ах, че ви завиждам! — жално възкликна негово височество.

Съгласно уговорката приседнах с „Московские ведомости“ на бордюра до стълбите, откъдето се виждаше вратата на милорда. А Ендлунг взе да си реди пасианси в малката гостна, защото оттам се виждаше стаята на мистър Кар.

Заради проследяването вместо ливреята си бях облякъл хубав тъмносив костюм от английски вълнен плат, миналогодишен подарък от великата княгиня. Ендлунг също се беше докарал в цивилни дрехи: пясъчен кариран костюм и елегантни чепици с бели гетри.

Докато чаках, четях текста на общонародната обява за утрешната коронация:

Със задоволство изчетох и състава на херолдите, които ежедневно трябваше да огласяват това послание на сенатския площад в Кремъл: „Генерал-адютант с пълен генералски чин, двама генерал-адютанти с генерал-адютантски чин, двама коронационни оберцеремониалмайстори, двама сенатски секретари, два дивизиона — конни поделения — един от кавалергардския полк на нейно величество императрица Мария Феодоровна и един от лейбгвардията на конния полк с тимпанисти и пълен хор тръбачи; към всеки дивизион по двама тръбачи с тръби, украсени с държавния герб на златен брокат, и дванайсет запасни ездитни коне с тържествени покривала.“ Каква красота! Каква музика във всяка дума, в звученето на всеки чин и звание!

Миналата година по възнамерение на новата императрица, която искаше да стане по рускиня от самите руски люде, в придворното чиноименуване за малко да се направи цяла революция — идеята беше да се заместят немските звания със старомосковски. Оберкамерхерите да се назоват спални господа, оберщалмайсторите — яхърени, камерюнкерите — стайни дворяни, и тям подобни. Сред придворните служители се надигна вълнение, което според израза на Ендлунг било като картината „Последният ден на Помпей“ на живописеца Брюлов, но слава Богу, размина се. Когато оберхофмаршалът, светлейшият княз Алтен Кобург Святополк-Бобруйски разбрал, че поновому (по-скоро по старовремски) ще се нарича „дворецки“ — „дворцов иконом“, стана ужасен скандал и проектът се забрави.

През дупчица, направена във вестникарската страница, видях по коридора да се приближава мистър Фрайби и се престорих на затънал в четивото, но англичанинът спря и ме поздрави.

Компанията на бътлъра обикновено ми действаше успокояващо, но сега появата му беше много ненавременна, защото вратата на лорд Банвил можеше да се отвори всеки миг.

— Good news? — попита Фрайби и измъкна речника от джоба си. — Хубав… новини?

Аз нямах речник у себе си — остана в ливреята ми, затова просто кимнах.

Той внимателно ме огледа и каза нещо, което се състоеше от четири кратки думи. Пак запрелиства речника:

— Ти… гледа… по-добре… днес.

Потръпнах и уплашено погледнах изотдолу румената му физиономия. Откъде знае за нашия план? Какво знае изобщо?

Икономът ми се усмихна доброжелателно, поклони се и продължи по пътя си.

А след пет минути в коридора се появи мистър Кар. Той изглеждаше доста странно. Въпреки ясното, топло време беше навлякъл пелерина до петите; шапката с голяма периферия нахлупена почти до носа; а забелязах и обувки с висок и доста тънък ток. Почти се лепнах на дупчицата и видях, че английският джентълмен е с повече грим и руж от обичайното.

Господин Кар се насочи към изхода, потропвайки елегантно с токове. После покрай мен с безгрижно подсвиркване мина Ендлунг. Озърна се, намигна ми, а аз останах на поста си.

Но не чаках много. Буквално след половин минута скръцна вратата на милорда и Банвил се изниза на пръсти. И той беше с пелерина, но не чак толкова дълга като на мистър Кар.

Ставаше нещо загадъчно. Изчаках съвсем мъничко, сложих си бомбето и се включих последен в странното шествие.

От днес венценосната двойка се беше преместила от Александрийския дворец в Кремъл, затова агентите до един се бяха изпарили от парка — съвсем своевременно, защото на страничен наблюдател маньоврите ни сигурно биха се видели съмнителни.

Не можех да предупредя Ендлунг, за да не стресна лорд Банвил, а самият лейтенант изобщо не се оглеждаше. Обаче се движеше с небрежна крачка на човек, излязъл на разходка, и аз скоро разбрах, че милордът не се интересува ни най-малко от Ендлунг, а само от мистър Кар.

Щом излезе от портите, въпросният взе файтон и потегли към Калужкия площад. Когато се качваше, пешът на пелерината му се повдигна и в лъчите на залязващото слънце блесна нещо яркоцветно като пола на брокатена или копринена рокля.

Ендлунг, потропвайки с бастунчето си, се разходи по тротоара, спря друг файтон, размени с кочияша няколко думи и потегли в същата посока. Банвил обаче не извади късмет — наблизо нямаше други конни коли. Британецът се затича към улицата и се загледа в отдалечаващите се каляски. Аз за всеки случай се спотаих в храстите.

Минаха пет, ако не и десет минути, докато милорд успя да вземе файтон. Очевидно Банвил знаеше или се досещаше накъде се е запътил мистър Кар, защото викна на кочияша нещо кратко и файтонът загромоли по паважа.

Дойде мой ред да се ядосвам, но аз изобщо не чаках свободна кола, а спрях каруца водоноска, обещах две рубли и се настаних отпред до бъчвата. Каруцарят завъртя камшика, тежкотоварното му добиче тръсна грива, изпръхтя и се втурна по широката улица като същинска файтонджийска кобилка. Кой знае как съм изглеждал на тази каруца в представителния си вид, но сега това нямаше никакво значение — важното е, че лорд Банвил оставаше в полезрението ми.

Минахме познатия ми вече Кримски мост, свърнахме по пресечките, храмът „Христос Спасител“ ни остана вдясно, и излязохме на красива богаташка улица, застроена цялата с дворци и големи къщи. Пред една от сградите спираха карети и каляски. Там слезе и Банвил и плати на файтонджията. Мина покрай важния портиер в одежди с позлата и изчезна през високите врати, а аз останах на тротоара — водоносецът с бъчвата и двете ми рубли затрополи нататък.

Очевидно в къщата се провеждаше маскарад, защото всички пристигащи бяха с маски. Загледах се в гостите и открих, че се делят на два типа: мъже с обикновени фракове и костюми или особи от неопределен пол, загърнати като мистър Кар с дълги пелерини. Мнозина идваха по двойки под ръка и се досетих каква сбирка се провежда тук.

Някой ме хвана за лакътя. Обърнах се — Ендлунг.

— Това е „Елизиум“ — прошепна той и очите му пръснаха искри. — Привилегирован клуб на московски педита. И моят е вътре.

— Мистър Кар ли? — попитах.

Лейтенантът кимна и угрижено размърда засуканите си светли мустачки.

— Не можем да влезем току-тъй. Трябва да се гримираме. Еврика! — той ме плесна по рамото. — Хайде, Зюкин! На пет минути оттук е вариетето, там е пълно с мои приятелки — хвана ме под ръка и ме поведе по бързо притъмняващата улица. — Видяхте ли, някои бяха с наметала до петите? Те са швестерките, отдолу са с женски рокли. От вас, Зюкин, швестерка не става, ще бъдете госпожата. Заради августейшата фамилия ще направя подвиг, ще се докарам като швестер.

— А аз кой ще съм? — помислих, че не съм го разбрал.

— Госпожа. Така се наричат покровителите на швестерките.

Насочихме се към служебния вход. Служителят ниско се поклони на Ендлунг, дори свали фуражка, за което получи монета от лейтенанта.

— Бързо, бързо — даде ми зор решителният камерюнкер и се втурна нагоре по стръмната и доста мърлява стълба. — Къде да идем? Най-добре в гримьорната на Зизи. Сега е девет без пет, след малко е антрактът.

В празната гримьорна той седна като вътрешен пред огледалото, критично огледа физиономията си и въздъхна:

— Ще трябва да си обръсна мустаците. Такива жертви руската флота не е правила от потопяването на черноморската ескадра насам. Ах, педеруги английски, ще си платите вие…

Без да му трепне ръката, взе от тоалетката ножица и първо рязна единия мустак, после другия. Тази саможертва за пореден път ми доказа, че съм подценявал лейтенант Ендлунг, а Георгий Александрович е бил съвсем прав по негов адрес.

Когато храбрият моряк насапуниса останалата си четина и разпери бръснача, в стаята влязоха две симпатични, но много наклепани госпожици в рокли с пайети и с прекалено изрязани деколтета.

— Филя! — възкликна едната, светлокоса и тъничка, и като му се хвърли отзад на врата, го млясна по бузата.

— Филюша! — не по-малко радостно възкликна и другата, пълна брюнетка, и целуна сапунисания лейтенант по другата буза.

— Зизи, Лола, кротко! — подвикна той на госпожиците. — Ще се порежа.

След което се посипа градушка от въпроси и коментари, тъй че не можах да разбера коя от девойките какво каза:

— Защо си бръснеш мустачките? Без тях ще си същински урод! Ах, ще затъпиш с четината си моя солинген! Ще идем ли някъде след представлението? А къде е Поли? Кого си довел! Тю, какъв надут и несимпатичен!

— Кой е несимпатичен — Афанасий ли? — защити ме Ендлунг. — Ех, да знаехте!… Направо ме бие по точки! Мустачките ли? Това е заради облог. Ние с Афанасий отиваме на маскен бал. Хайде, момичета, направете ме на хубавелка, а него по-така… интересно. Какво е това? — свали от кукичка на стената гъста рижа брада и сам си отговори: — А, от „Нерон“. Лолочка в тази роля е просто прелест. Обърнете се, брат Зюкин…

Актрисите, без да млъкнат нито за миг, весело се хванаха на работа. А след пет минути от огледалото ми се пулеше пренеприятен господин с кръгла рижа брада и същия цвят кичести вежди, гъста коса на венец, та и с монокъл.

Преобразяването на Ендлунг отне повече време, но той стана съвсем неузнаваем. Нагласи набора на пищната си рокля, цялата на рюшчета, сложи си домино, разтегли в усмивка начервената си уста, ухили се и внезапно от морски вълк се превърна в охранена нахакана дамичка. За първи път забелязах, че имал закачливи трапчинки на розовите си бузи.

— Шик! — одобри Ендлунг. — Момичета, направо сте сладуранки. Ще спечелим облога. Напред, Афанасий, времето лети!

Малко преди блесналия в електрически светлини вход и аз си сложих домино. Много ме беше страх, че няма да ни пуснат в клуба, но очевидно сме изглеждали съвсем comme il faut — портиерът с почтителен поклон ни отвори широко вратите.

Влязохме в луксозно антре, където Ендлунг хвърли наметката на ефирната си рокля. Нагоре водеше широка бяла стълба, на площадката блестеше огромно огледало с бронзова рамка. Там стояха две двойки като нас и се гласяха.

Щях да ги подмина, но Ендлунг ме побутна с лакът и се досетих, че това би изглеждало съмнително. Спряхме се пред огледалото, но аз нарочно погледнах встрани, за да не виждам карикатурния субект, сътворен от ловките ръце на Лола и Зизи. Лейтенантът обаче заразглежда отражението си с видимо удоволствие, понагласи си буклите, обърна се на една и друга страна, протегна краче. Слава Богу, бяха му избрали рокля без деколте и с ръкави.

Грамадната зала беше подредена разкошно и с вкус в най-нов виенски стил — със златни и сребърни шарки по стените, с уютни ниши и малки пещери, образувани от тропически растения в качета. В ъгъла имаше бюфет с вина и хапки, а на нисък подиум забелязах яркосин роял — за първи път виждах такъв. Отвсякъде ехтяха гласове и смях, миришеше на парфюми и скъп тютюн.

На пръв поглед всичко изглеждаше като най-обикновено светско соаре, но правеше впечатление прекалената руменина и почернени вежди на някои от кавалерите, а дамите бяха направо странни: широкоплещести, с адамови ябълки, една дори с тънки мустачки. Ендлунг също й обърна внимание и по оживеното му лице премина тъмна сянка — май напразно беше пожертвал собствените си мустачки. Впрочем срещаха се и такива особи, за които никой не би се досетил, че са мъже. Например една Коломбина, която ми се стори смътно позната, можеше да се мери по тънката снага и гъвкавите движения дори със самата госпожица Зизи.

С Ендлунг се разходихме под ръка, за да открием Банвил и Кар. Почти веднага ни пресрещна някакъв господин с лента на разпоредител и притиснал ръце към гърдите си, изблея укорително:

— Нарушение, нарушение на реда! Които са дошли заедно, се развличат отделно. Ще имате време да се нагушкате, гълъбици мои — намигна ми ужасно нагло, а лейтенанта леко щипна по бузата, за което Ендлунг веднага го плесна с ветрилото си по челото. — Палавнице — с удоволствие се обърна разпоредителят към камерюнкера, — позволи ми да те запозная с граф Монте Кристо. — И доведе старец с черна накъдрена перука и начервени устни. — А ти, рижият, ще се насладиш на очарователна нимфа.

Предположих, че в тези кръгове е прието да се говори на „ти“ с непознати хора, и подхванах в същия тон:

— Благодаря ти, грижовни приятелю, но предпочитам…

Обаче на ръката ми вече се беше увесила разпасана нимфа с гръцка туника и стисната под мишница позлатена арфа.

Тя незабавно задърдори нещо с много неестествен фалцет и непрестанно си свиваше устните на фльонга.

Помъкнах натрапницата през залата и внезапно видях мистър Кар. Той беше с кадифена маска, но веднага го познах по яркожълтата коса. Англичанинът — щастливец — седеше до стената съвсем сам, пиеше шампанско и се озърташе. Оказа се, че и лейтенантът с неговото старче са седнали на близка маса. С Ендлунг се спогледахме и той многозначително помести глава встрани.

Проследих погледа му. Зад една колона съзрях лорд Банвил, той по-трудно се разпознаваше, защото маската закриваше лицето му до брадичката, но аз го различих по панталона с ален кант.

Седнах на дивана и нимфата с готовност се пльосна до мен, притиснала крак до моя.

— Уморен ли си? — прошепна тя. — А на вид си толкова силен. Каква сладка брадавичка. Като стафидка — и докосна с пръст бузата ми. Едва се въздържах да не я, тоест да не го плесна през ръката.

— Копринена брадица, маслена главица — изчурулика нимфата. — Винаги ли си такъв мрачен?

Без да изпускам от очи Банвил, се сопнах:

— Винаги.

— Сега така ме погледна, все едно ме парна с камшик.

— Ако много ти шарят ръцете, ще те парна аз — избухнах с решението повече да не се церемоня с нея.

Заплахата ми я възбуди неочаквано.

— По дупето ли? — изпищя нимфата и цяла полегна отгоре ми.

— Такъв бой ще ти тегля, че има да ме помниш — отблъснах я.

— Ах, така ли, така ли? — прошепна моята мъчителка и въздъхна дълбоко.

Не знам как щеше да приключи диалогът ни, но изведнъж през залата премина едва доловимо раздвижване, сякаш вятър беше лъхнал над морска повърхност. Всички обърнаха глави в една посока, но някак неявно, уж потайно.

— Ах, Филадорчик дойде! — прошепна нимфата. — Колко е хубав! Прелест, прелест!

Разпоредителят в лек тръс се спусна към много висок и напет мъж с алена копринена маска, изпод която се виждаше добре оформена испанска брадичка. Видях зад гърба на влезлия строгото и безучастно лице на Фома Аникеевич и веднага се досетих какъв е този Филадор. Генерал-губернаторският иконом имаше такъв вид, сякаш е дошъл с господаря си на най-обикновена сбирка. Не беше с маска, а в ръце държеше дълга кадифена наметка — сигурно нарочно не беше я оставил на гардероб, та присъстващите да не се заблудят относно положението му. Деликатен човек, това си е.

— При кого да те настаня, божествени Филадоре? — чух медения глас на разпоредителя.

Генерал-губернаторът от височината на двуметровия си ръст огледа салона и се насочи към самотния мистър Кар. Седна до него, целуна англичанина по бузата и му прошепна нещо на ухо, като го гъделичкаше с мустак. Кар се усмихна, наклони глава, очите му заблестяха.

Забелязах как Банвил отстъпва назад.

Наблизо се появи и Коломбина, която ме беше впечатлила с невероятната си грациозност. Тя се спря до стената и загледана в негово височество, закърши тънки пръсти. Този жест ми беше познат и сега се досетих кой е — княз Глински, адютантът на Симеон Александрович.

А на сцената междувременно започна представление.

Две швестерки запяха в дует модния романс на господин Пойгин „Не си отивай, стой при мен“.

Пееха доста изкусно и с истинска страст, така че неволно се заслушах, но при думите „От любовта ми откровена сърцето ти да запламти“ нимфата изведнъж положи глава на рамото ми, а пръстите й уж случайно се плъзнаха под ризата ми, което ме изпълни с кошмарен ужас.

Погледнах паникьосан към Ендлунг. Той се смееше и удряше с ветрило през ръцете своя сбръчкан кавалер. Май и на лейтенанта не му беше никак лесно.

Певиците бяха възнаградени с бурни ръкопляскания, към които се присъедини и моята обожателка, което временно ме освободи от посегателствата й.

Разпоредителят се качи на сцената и съобщи:

— По желание на скъпия ни Филадор сега ще бъде изпълнен така обикнатият от всички гьобек. Танцува безподобната госпожа Дезире, която специално пътува до Александрия, за да изучи това прекрасно древно изкуство! Заповядайте!

Бурно аплодиран, на сцената се качи пълен господин на средна възраст с ажурни чорапи, къса наметка, поличка с лъскави пайети и гол корем — кръгъл и неестествено бял (вероятно току-що обръснат).

Акомпаниаторът засвири персийска мелодия от оперетката „Одалиска“ и „госпожа Дезире“ взе така да полюшва кълки, че обемистият й търбух се раз люля на вълни.

Това зрелище ми се стори крайно непривлекателно, но публиката изпадна във френетичен възторг. Отвсякъде се понесоха викове „Браво“ и „Омайница“!

Моята нимфа съвсем се разпаса — едва успях да задържа ръката й, вкопчена в бедрото ми.

— Толкова си недостъпен, обожавам такива — прошепна в ухото ми тя.

Симеон Александрович изведнъж рязко дръпна към себе си мистър Кар и впи устни в неговите в дълга целувка. Неволно погледнах Фома Аникеевич, изправен с невъзмутим вид зад дивана на великия княз, и си помислих: какво самообладание и силна воля са необходими, за да носи кръста си с такова достойнство. Ако знаеше Фома Аникеевич, че съм тук, в залата, сигурно щеше да се провали от срам вдън земя. Слава Богу, с рижата брада бях неузнаваем.

А после се случи следното.

С нечленоразделен вик лорд Банвил се втурна иззад колоната си, с няколко скока преодоля разстоянието до масата, сграбчи мистър Кар за раменете и го побутна встрани, като му крещеше нещо на шушкавия си език.

Симеон Александрович скочи прав, вкопчи се в роклята на мистър Кар и го дръпна обратно. Аз също се надигнах, защото пред очите ми пламваше отвратителен скандал, опасен за монархията, но развилите се събития надминаха най-ужасните ми опасения. Банвил пусна мистър Кар и извъртя як шамар на негово височество!

Музиката секна, гьобекчийката уплашено приклекна и настъпи пълна тишина. Чуваше се само задъханото дишане на лорд Банвил.

Нечувано! Физическо оскърбление, нанесено на августейшия дом! При това от чужденец! Май изстенах на глас, и то доста силно.

И едва сега се сетих, че тук няма и не може да има никаква августейша особа. Плесника бе изял някой си господин Филадор, човек с алена маска.

Симеон Александрович изви объркано вежди, вероятно не беше изпадал в подобни ситуации. Генерал-губернаторът се хвана за ударената буза и отстъпи крачка назад.

А милордът, без да проявява вече никакви признаци на вълнение, бавно свали бялата ръкавица. О, Боже! Сега наистина ще се случи непоправимото — ще му обяви дуел, и то публично. Банвил ще се представи и тогава негово височество не може повече да остане инкогнито!

Фома Аникеевич тръгна напред, но го изпревари Коломбина. Втурна се към милорда и бързо — раз-раз-раз-раз — заплющяха шамари дори още по-силни от първия, опукан на Симеон Александрович. Банвил замята глава наляво-надясно.

— Аз съм княз Глински! — извика на френски адютантът и дръпна маската от лицето си. Беше много красив в този миг — нито госпожица, нито юноша, а някакво особено същество, подобно на архангел от старинните италиански картини. — Вие, господине, нарушихте правилата в нашия клуб, за което ви обявявам дуел!

Банвил също си свали маската и аз сякаш за първи път го видях истински. Огнен поглед, врязани жестоки бръчки надолу от ноздрите, безкръвни устни и две алени петна на бузите. Никога не съм виждал по-страшно лице. Как съм можел да смятам този вампир за безобиден чудак.

— Аз съм Доналд Невил Ламберт, единайсети виконт Банвил. Приемам предизвикателството ви и отговарям със същото.

Фома Аникеевич наметна пелерината на великия княз и дискретно го подръпна. Какво изрядно поведение! Той запази абсолютно хладнокръвие в тази ужасна ситуация. Генерал-губернаторът дори и с маска не може да присъства при обявяване на дуел. Защото това вече не е скандал, а престъпно деяние, чието предотвратяване е свещен дълг на административната власт.

Негово височество и Фома Аникеевич бързо си тръгнаха. Мистър Кар, придържайки доминото си, изчезна подир тях.

Разпоредителят махна на акомпаниатора, онзи отново удари клавишите и не чух как завърши разговорът на милорда и княза. Те почти веднага излязоха, съпроводени от още двама господа, единия в смокинг, а другия с рокля и дълги ръкавици.

Постъпката на младия адютант ме възхити. На ви швестер! Пожертва кариерата си, репутацията си, заложи живота си на карта — само и само да спаси любимия си началник, който при това нямаше особено милосърдно отношение към него.

Скандалът като че ли само оживи веселбата. След източните ритми се чуха веселите звуци на канкан и трима господа с поли се впуснаха вкупом да подскачат, квичейки и вирейки крака. Ние с Ендлунг се спогледахме и без да се наговаряме, станахме едновременно. Нямахме повече работа тук.

Нимфата незабавно скочи.

— Да-да, да вървим — прошепна тя и здраво се вкопчи в ръката ми. — Цялата горя.

Реших, че навън ще ми е по-лесно да се отърва от безпардонната особа, и тръгнах към изхода, но нимфата ме дръпна в противоположната посока.

— Не, глупчо, не натам. Тук долу в подземието има чудесни стаи! Нали обеща така да ме нашляпаш, че дълго да го помня…

Търпението ми се изчерпа.

— Господине, пуснете ме — казах сухо. — Бързам.

— „Господине“?! — ахна нимфата, сякаш я бях наругал с най-долни думи. И нададе вик: — Господа! Той ме нарече „господине“! Той не е от нашите, господа! — и с отвращение се дръпна от мен.

Отстрани някой каза:

— Гледам аз, че брадата му е фалшива… — едър господин в сивкав полуфрак ме дръпна за неронската брада и тя най-предателски се кривна. — Ах, мерзавец, гнусен шпионин, лошо ти се пише! — озъби се господинът, замахна и аз едва избягнах тежкия му юмрук.

— Долу ръцете! — ревна Ендлунг, хвърли се към насилника и по всички правила на английския бокс му шибна кроше в челюстта.

От този удар господинът в сив полуфрак се просна на пода, но вече ни се нахвърлиха от всички страни.

— Господа, това са „Блюстителите“! — викна някой. — Цяла шайка са тук! Бийте ги!

И се посипаха удари и ритници отвред, от един ритник в корема чак дъхът ми секна. Свих се одве, стовариха ме на пода и повече не ме оставиха да се надигна.

Ендлунг очевидно се съпротивляваше лъвски, но силите бяха много неравни, държаха ни десетки ръце.

Бяхме заобиколени отвсякъде от озлобени лица.

— Това са „Блюстителите“ ръбати! Свине! Потисници! Да ги убием, господа, както те убиват нашите!

И ни обсипаха нови удари. Усетих солен вкус в устата и един разклатен зъб.

— Да ги тикнем в килията за изтезания, там да псовисат! — кресна някой. — Та и на другите да е за обица на ухото!

Всички одобриха зловещото предложение.

Издърпаха ни по коридора и ни помъкнаха надолу по някакво тясно стълбище. Аз само се предпазвах от ритниците, но Ендлунг ругаеше с разни моряшки думи и водеше битка за всяко стъпало. Най-накрая ни пренесоха на ръце по мъждиво осветен проход без никакви прозорци и ни хвърлиха в тъмна стая. Аз болезнено си ударих гърба в пода, зад мен се тресна желязна врата.

Когато очите ми малко свикнаха с мрака, видях горе в дъното сив правоъгълник. Отидох до него, като се държах за стената. Беше прозорче, но много високо, не можех да го стигна.

Обърнах се в посоката, където според мен би трябвало да са хвърлили Ендлунг, и попитах:

— Да не са полудели тези господа? Какви ръбати? Какви блюстители?

Невидимият в тъмното лейтенант запъшка, плю.

— … — той произнесе с дълбоко чувство думи, които не бих повторил. — Счупиха ми зъба с коронката. Ръбати са всички мъже нехомосексуалисти, включително и ние с вас. А „Блюстителите“, Зюкин, са тайна организация, която пази честта на династията и на старовремските руски родове от позор и хули. Не сте ли чували за тях? По-миналата година накараха този… как беше… композитора… по дяволите, не си спомням името му… да се отрови. Задето обърнал резбата на NN (Ендлунг назова един от младите велики князе, когото съвсем пък няма да спомена)73. А миналата година хвърлиха в Нева стария манаф Квитковски, който задяваше младите правници. Та за нас решиха, че сме от същите тези „Блюстители“ Добре че не ни разкъсаха. Значи ще гинем тук от глад и жажда. Понеделник, тринайсети — какво искате — лейтенантът се размърда на пода — вероятно да се нагласи по-удобно, и философски отбеляза: — А един ясновидец в Нагасаки ми предрече смърт в морско сражение. Как да вярва човек на предсказания.