Кралицата на жарта

Свободни

Видях Ампелио. В мината. Спомням си го, докато тази нощ най-накрая се сгушвам в постелките в една от палатките, издигнати в лагера. Веднага щом това късче спомен се връща и се забива болезнено в ума ми, идва и останалото, процежда се в мислите ми като бои на акварел, докато сънят ме повлича под повърхността на съзнателното.

След като оставих майка си в нейната мъртва градина, се свлякох върху коравата земя, тупнах толкова силно, не усетих удара чак в костите си. На допир подът под пръстите ми приличаше на пръст и камък, но беше прекалено тъмно, за да разбера със сигурност, прекалено тъмно, за да видя каквото и да било освен този мрак. Никога не бях подозирала, че е възможно да съществува нещо толкова черно.

И тогава нечии ръце ме сграбчиха — черни пръсти с изпочупени, окървавени нокти, които стискаха полата ми, кожата ми, всичко, до което можеха да стигнат.

В гърдите ми се надигна паника и аз призовах в ръката си пламък. Тогава този пламък беше заровен дълбоко в мен, задушен от пластове кости, плът и жили, но го имаше. Издърпах го до върховете на пръстите си. Не беше кой знае колко силен, но сега поне можех да виждам.

Веднага щом успях, закопнях слепотата да се върне.

Пред мен стоеше едно момиче и ме стискаше отчаяно, жадно. Лицето му беше покрито с дълга, оплетена тъмнокестенява коса.

— Всичко е наред — обърнах се към него и се опитах да уловя ръцете му със своята незапалена ръка, да го успокоя. — Мога да те отведа на сигурно място.

Момичето застина, неподвижно и безмълвно.

— На сигурно място — повтори то, сякаш се опитваше да разбере как звучат думите.

Познавах този глас. Той се плисна по кожата ми като смразяващо студена вода. Пламъците по върховете на пръстите ми откликнаха и се уголемиха, обгърнаха ни в по-ярка светлина.

— Вече не се ли научи да не даваш подобни обещания? — Момичето вдигна глава към мен, косата му падна назад и откри лицето му. Имаше все същите големи кафяви очи, все същите лунички по бузите, но сега устните му бяха черни, а парчета от кожата му — обгорени. От отровата Енкатрио, която императорът го принуди да изпие.

— Елпис — промълвих аз с треперещ глас. — Ти си мъртва.

Тя се усмихна и черните й зъби проблеснаха.

— И кой е виновен за това?

Думите бяха като шамар в лицето ми, макар че и аз си бях мислила същото. След смъртта й бих дала всичко, само да можех да й поискам прошка, да мога да призная грешката си и да й кажа колко съжалявам, че я изложих на опасност. Но сега, когато имах тази възможност, застинах.

— Императорът — промълвих най-накрая в отговор.

Елпис се засмя, но това не беше онзи смях, който си спомнях — беше пронизителен, дрезгав и остър.

— Императорът ли ме превърна в убийца, когато бях тринадесетгодишна? — попита ме тя. — Ти знаеше ли, че това може да доведе до смъртта ми? Че дори и да успея, цял живот ще си остана убийца?

Отдръпнах се, направих крачка назад.

— Дадох ти избор — гласът ми потрепери.

— Аз бях дете! — отвърна рязко тя. Опитах се да се отдалеча от нея, но ръката й ме сграбчи за китката и обгорените й черни нокти станаха на пепел веднага щом докоснаха кожата ми. — А сега никога няма да бъда нещо друго.

Отскубнах се, но веднага се блъснах в нещо друго. Обърнах се, вдигнах горящата си ръка и се озовах лице в лице с друг призрак.

— Ти ме уби — каза Хоа. Очите й бяха стъклени и безжизнени, както последния път, когато я видях.

— Ти ме уби — обади се ерцхерцог Етмонд. Лицето му беше пурпурно и подуто.

— Ти ни уби — проговориха като един Пазителите от затвора.

— И нас — добавиха воини, цяло множество от воини, облечени в безброй различни униформи.

— И мен. — Това беше Лайъс. Невъзможно! Този спомен беше от толкова отдавна. Лайъс не трябваше да е тук с мъртвите, но ето че беше.

Призраците ме заобиколиха, обкръжиха ме от всички страни. Въздухът се изпълни с мирис на разлагаща се, тлееща плът, а дъхът им пареше по кожата ми. Опитах се да изкрещя, но звукът замря в гърлото ми. Не можех да извикам, не можех да проговоря, не можех дори да продължа да дишам. Аз бях тази, която им причини тези мъки. Аз сложих край на живота им — или собственоръчно, или чрез действията си. Всичко това беше мое дело и аз не мога да го върна назад.

— Съжалявам — успявам да промълвя задавено, едва чуто. — Много съжалявам. Нека ми се да върна всичко назад.

— Наистина ли? — проговори друг глас и останалите млъкнаха. Тълпата от призраци се раздели и направи път на един мъж.

Последния път, когато го видях, той беше окован във вериги, но сега беше свободен. Единствената му рана беше онази, която му бях нанесла аз — рана от меч в гърба. Кръвта изтичаше през корема му и петнеше бялата му роба.

— Ампелио — промълвих името му, беше като дихание на устните ми.

Той ми се усмихна мрачно.

— Ти ме уби — напомни ми. — Това искаш ли да го върнеш назад?

— Ти ме помоли — възразих аз.

Ампелио поклати глава.

— Решението беше твое, Тео — каза той. — Ако можеше да върнеш времето, щеше ли да постъпиш по същия начин?

От гърлото ми се изтръгна ридание, пламъците на върха на пръстите ми затрептяха, сякаш щяха да угаснат, но аз успях да ги задържа.

— Да — отговорих най-накрая. — Ти беше мъртвец още в мига, в който те заловиха. Ако не го бях направила аз, щеше да е някой друг. А твоята смърт ми позволи да се съпротивлявам, да избягам, да освободя тази мина. Тя направи възможно онова, което предстои да сторим — да освободим страната си от каловаксийците. Иска ми се да нямах тази участ, да не ми се налагаше да отнемам живота ти, но пак бих го сторила, ако нямах друг избор.

Ампелио не каза нищо и аз се огледах, погледнах към другите. Толкова много лица, толкова много кръв и смърт. Но всички те бяха необходимата жертва. Ампелио пристъпи към мен, протегна ръка и хвана висулката, която висеше на врата ми — неговия Огнен скъпоценен камък.

— Тогава трябва да ни оставиш да си отидем, Тео — каза ми той с тих, благ глас. Пусна камъка на Духа и ме хвана за китката. Кожата му беше топла, пулсираща от живот.

„Той не е истински — казах си аз, но не бях сигурна дали го вярвам. Без да откъсва поглед от мен, Ампелио поднесе пламтящата ми ръка към гърдите си.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Поклатих глава, но знаех, че е прав. Той ми се усмихна окуражително и аз призовах цялата сила, която ми беше останала, и притиснах горящата си ръка към гърдите му.

Той се стопи, превърна се в дим и изчезна само след миг.

Другите призраци се скупчиха около мен, но сега стенанията и обвиненията им не ми причиняваха такава болка, както преди. Все още чувах виковете им и страдах, но този път те не ме омаломощиха.

— Смъртта ви беше необходима саможертва — казвах аз и на тях, и на себе си. Погледнах към воините си, към Пазителите, към Елпис и Лайъс. — Някои от вас го знаеха, някои дори го избраха сами. А други бяха само наблюдатели — добавих и погледнах към ерцхерцог Етмонд и Хоа. — Но вие загинахте с чест и се надявам, че сте намерили покой.

Стенанията на Хоа заглъхнаха първи и за един кратък миг в безжизнените й очи проблесна искра. Тя вдигна ръка към бузата ми и аз отново усетих допира й.

— Моята Фирен — прошепна тя.

Допрях пламтящата си ръка до бузата й и я оставих да си отиде.

Ерцхерцог Етмонд я последва, след него тримата Пазители. Елпис. Лайъс. Всеки от тях наведе глава пред мен, преди да ги освободя. После дойдоха моите войници — безкрайна редица в разноцветни одежди. Астрейци, гораки, раджинкийци — нямаше значение откъде са. Целувах ги по челото един по един, слагах ръка на бузите им и ги освобождавах.