Кралицата на жарта

Милост

През нощта Блейз и неговият легион потеглят, останалите заспиват, а аз оставам будна върху постелята си и премятам в ръката си отварата за сън без сънища, която ми даде Херон. Обещах му, че ще я изпия, но сега, когато стана време, не мога да се заставя да го сторя.

Крес може да ме нарани в сънищата ми — веднъж вече ме прободе! В последния ми сън също искаше да ме погуби. Не се съмнявам, че и сега, разярена от смъртта на Дагмар и другите две, ще направи нов опит. Но този път ще съм готова. Този път имам план. Имам въпроси. Имам начин да избягам.

Обръщам се на една страна и пъхвам шишенцето с отварата под възглавницата си. Минава време, докато заспя, но когато успявам да се унеса, съм подготвена, здраво стиснала в ръка собствената си кама.

Както никога, успявам да изненадам Крес. Тя седи изгърбена на трона на майка ми, с короната на майка ми, в черна рокля, обсипана с рубини и Огнени камъни, и този път е сама, без антуража от свои подобия. Изглежда някак по-дребна, по-уязвима в огромната зала, на огромния трон. Когато ме вижда, се намръщва и сяда малко по-изправена.

— Върна се — промълвява тя, сякаш не може да повярва.

Пристъпвам към нея, въртейки камата между пръстите си, както ме научи Арт. След всичко, което стори Крес, след всички хора, на които причини зло, би трябвало да мога да забия камата в сърцето й без капка жал. Тя, изглежда, не изпитва угризения, когато се опитва да ме убие, така че защо аз да изпитвам? Да, но изпитвам.

— Върнах се — потвърждавам.

Тя успява да възвърне част от хладнокръвието си, но когато се обляга назад и ме поглежда замислено, усмивката й не изглежда никак уверена.

— Е, какво? Хареса ли ти изненадата ми? — пита тя.

Спомням си за огъня, за миризмата на горяща плът във въздуха, за виковете, които ще се връщат в кошмарите ми години наред. Мисля си за Артемизия, която може никога да не се събуди. Стисвам по-силно камата в ръката си и се насилвам на свой ред да се усмихна.

— Навремето си казвах, че ти изобщо не приличаш на баща си — отвръщам. — Само че съм грешала. Той щеше много да се гордее с теб, с твоята безмилостност.

Това не е комплимент и въпреки любовта, която знам, че изпитва към баща си, Крес не го възприема като възхвала.

— Направих това, което беше необходимо, Тора — отвръща тя. — И съм готова да го повтарям, докато го схванеш.

— 0, разбирам — уверявам я аз. — Разбирам, и още как!

Това я кара да седне съвсем изправена.

— Така ли? — пита предпазливо тя, сякаш мисли, че й погаждам номер. — Значи си дошла да молиш за милост? Няма да е лесно, но може би, ако се помолиш убедително…

— Не искам милост от теб — отговарям. — Не мисля, че изобщо си способна да проявиш милост. Не, имам предвид, чете разбирам: разбирам каква си, какво искаш. Разбирам, че си чудовище и че нищо не може да те спаси. Разбирам, че единственият начин да сложа край на този ужас, е да те видя как изгаряш в пламъците.

— За теб може би е така — отговаря тя и очите й проблясват. — Но моята майка ми показа друг начин да сложа край веднъж завинаги. Искаш ли да видиш какъв е той?

Гърлото ми пресъхва.

— Твоята майка — казвам бавно.

Усмивката на Крес става още по-широка. Тя става и профучава покрай мен напът към вратата. Забързвам след нея по криволичещите коридори на двореца.

— Призна, че ти е разказала за това — за оръжието, което са създали тя и любовникът й. Веластра. Не смяташ ли, че това име е прекалено хубаво за подобно оръжие?

Стомахът ми се свива. Видях какво е причинила Крес на Ерик и Сьорен, и мога само да си представям какво е сторила с Бригита. Какво навярно е причинила и на Лайъс.

— Тя ти е майка!

— Да — съгласява се Крес и поглежда към мен през рамо. — Питам се дали и аз ще изглеждам толкова жалка, докато умирам. Не ми се иска да е така, но се боя, че двете си приличаме в лице.

— Накъде ме водиш, Крес? — питам, макар да съм сигурна, че знам. Минаха толкова месеци, а тези коридори все още са запечатани в паметта ми. Спомням си последната си нощ тук, помня как ме повлякоха по същия път, за да ме хвърлят в тъмницата.

— След толкова години паметта е започнала да й изневерява и беше трудно да си спомни с какви точно оръжия е разполагала. Освен това, разбира се, майка ми не е имала същата дарба за алхимия като любовника си. Отне ми повече време, отколкото се надявах, но постигнахме пробив в създаването на веластра — казва Крес. — Помислих си, че ще искаш да видиш сама.

Усещам тялото си натежало, а всяка стъпка — мъчителна, но слизам след Крес по тъмните стълби, стиснала камата в ръката си толкова здраво, че филигранната дръжка се забива болезнено във възглавничките на пръстите ми.

Когато стигаме до някой страж на пост, Крес просто му кимва, минава, завива зад следващия ъгъл, а после след още по-следващия, докато накрая се спира пред килия, в която виждам една-единствена фигура, притисната към стената в дъното. Ръцете й са оковани с тежки железни вериги.

Когато чува стъпките на Крес, човекът вдига глава и аз залитам назад.

Лайъс.

Той дойде тук, за да умре, затова ми е по-лесно да мисля, че е умрял в мига, в който се разделихме във Водната мина и той пое по пътя на благородната си, героична саможертва. Най-добрата участ, на която се надявах за него, беше бърза смърт, но в най-дълбоките кътчета на сърцето си знаех, че Крес не е тъй милостива.

Оставам потресена, когато се изправям пред него, когато съзирам хлътналите му бузи и големите му тъмнокафяви очи, трите липсващи пръста на ръцете му, превръзките, покриващи ръцете и краката, където предполагам, че има още откъсната плът.

— Признавам, Тео, че малко се ядосах, когато разкрих измамата ти. Не бях доволна, че си ми изпратила някакво момче вместо алхимика; оказа се обаче, че си ми направила по-голям подарък, отколкото си мислела.

— Лайъс — промълвявам, защото това е единствената дума, която мога да изрека. Той не може да ме види, не може да ме чуе, но все пак я изричам.

— Така ли се казва? — осведомява се Крес и вдига рамене. — Оказа се, че веластра е комбинация от алхимия и скъпоценни камъни на Духа. Така поне каза майка ми, а при тази болка, която изпитваше, не вярвам, че би могла да измисли убедителна лъжа. Въпреки това обаче не успяхме да получим желания резултат, не можахме да накараме ефекта да продължи по-дълго от няколко минути дори когато открихме формулата в кръвта й. Но точно това ми подсказа една идея: кръвта. Тя е тайната на живота, нали така? Щом моята сила е в кръвта ми, защо и неговата да не е там? Кръвта е хиляди пъти по-силна от всеки камък.

— Какво имаш предвид? — питам аз, без да откъсвам поглед от Лайъс.

Тази гледка навярно го тревожи — Крес стои пред него и си говори сама. Но после си спомням какво ми каза Сьорен и осъзнавам, че за него гледката може да е обичайна. От тази мисъл ми се повдига.

— За жалост, това решение няма постоянен ефект, но успяхме значително да подобрим трайността. Сега въздействието продължава часове, понякога дори дни. Но ще е по-лесно да ти покажа, отколкото да ти разказвам — продължава тя и минава зад решетките. Бръква в джоба си и изважда едно празно шишенце. Не, не е празно. Въздухът в него блести на мътната светлина на свещта. Всъщност е почти опалесцентно.

— Лайъс — казва Крес с противно сладък глас. Той трепва и се мъчи да се отдръпне от звука, но после бавно вдига поглед към нейния. — Кажи какво щеше да каже твоята кралица, ако можеше да те види сега? Ако можеше да види в какво сломено, разбито, слабо и жалко създание си се превърнал?

Тези думи го карат да потръпне.

— Не! — произнасям със силен глас, макар че той не може да ме чуе. Лайъс не е нито слаб, нито жалък. Той е смел и предан и аз съм тази, която го предаде, а не обратното.

Лайъс отклонява погледа си, а после отново среща нейния и въпреки болката, окървавените ръце, липсващите пръсти, откъснатата плът, в очите му блясва гняв. Погледът му не трепва.

— Мисля, че щеше да ви напомни какво се случи, когато сметнахте нея за сломена, натрошена и слаба. Мисля, че моята кралица щеше да ви покаже ясно, че разбитите неща са най-опасните.

Устата на Крес се разкривява в гримаса, тя надава дивашки вик и запраща стъкленото шишенце в килията, в краката на Лайъс.

Отначало не се случва нищо. Въздухът около Лайъс заблестява, но едва забележимо. А после нещо го променя ненадейно, очите му стават изцъклени и отнесени, а лицето — лишено от всякакъв израз.

— Лайъс! — казва отново Крес и на устните й трепва жестока усмивка. — Трябва да проявиш уважение към своята императрица. Изправи се!

Той се надига с мъка, сякаш се движи през плаващи пясъци.

— Поклони ми се! — заповядва тя.

Той се прегъва в кръста. Движението е непохватно, но все пак е поклон. Поклон, който той не иска да прави. Виждам го в изражението му, виждам в тези мъртви очи проблясък на омраза — толкова тиха и далечна, че ако не наблюдавах внимателно, нямаше да я забележа. Толкова слаба, че не може да промени нищо. Лайъс изпълнява заповедите й, защото няма друг избор.

— Няма толкова голям обхват, колкото искам — пояснява Крес и насочва вниманието си към мен. — Човек трябва да се намира близо до газа в момента на освобождаването му, преди да се разтвори във въздуха и силата му да отслабне. Както казах, въздействието не продължава дълго. След няколко часа момчето ще се съвземе. Нали разбираш, не за пръв път използваме веластра върху него. Той е идеален — толкова войнствен, така непокорен до мига, в който я вдиша.

В гласа й звучат такива ликуване и злорадство, че не искам нищо друго, освен да нанеса удара си. Да забия камата дълбоко в гърдите и, там, където трябва да е сърцето, макар да не съм сигурна, че има такова. Преди се питах дали мога да го сторя. Не мислех, че съм способна. И може би допреди няколко секунди наистина беше така, но сега, когато виждам Лайъс с мъртви очи и отнета воля, знам без капка съмнение, че мога. Че съм способна да взема живота на Крес в ръцете си и да го разбия. Знам, че смъртта ще бъде прекалено добра за нея.

Преди да успея да проговоря, тя продължава:

— Мисля обаче, че от сега нататък не може да ни е полезен — казва тя, обърната с гръб към Лайъс. Още не съм успяла да проумея какво означават думите й, когато тя бърка в джоба на роклята си и вади собствената си кама. Пръстите ми се сключват по-здраво около моята, готови за борба, но Крес не насочва острието към мен. Вместо това го провира през решетките с дръжката напред.

— Вземи го, Лайъс! — нарежда тя на момчето.

— Не! — прошепвам и замръзвам, докато ръката на Лайъс се протяга към камата. — Крес, недей! Не го прави!

Тя обаче не ме чува — спокойните й очи са приковани в Лайъс. Макар че държи здраво камата, ръцете му треперят и аз знам, че някъде в себе си, дълбоко под мъглата, с която веластрата е застлала съзнанието му, той разбира какво се случва и се съпротивлява с цялата си сила. Ала знам, че това няма да е достатъчно.

— А сега, Лайъс — казва Крес с мек, сладникав глас, — ти ще си прережеш гърлото.

Не мога да издам и звук. Не мога да помръдна. Не мога да направя нищо друго, освен да гледам как Лайъс изпълнява нареждането й и сребърното острие оставя червен разрез в шията му. Точно както ножът на тейна сряза гърлото на майка ми преди толкова години. Ръцете ми посягат да сграбчат железните решетки на килията, сякаш мога да ги издърпам и да стигна до него, сякаш мога да го спася.

Но не мога. Мога само да гледам как пада първо на колене, а после на земята и остава там неподвижен.

Следващото, което осъзнавам, е че съм притиснала Крес към стената на коридора и съм допряла камата си до овъгленото й, лющещо се гърло. Притискам го достатъчно силно, та по кожата й да забълбукат тъмночервени капки кръв.

Това сякаш не я смущава. Тя ме поглежда и накланя глава на една страна.

— Значи, ще ме убиеш? — Всяка нейна дума прелива от сарказъм.

Трябва да я убия. Искам да я убия. Но това няма да е краят. Ако сега убия Крес, няма да разреша нищо. Някой друг ще заеме мястото й и този някой може да е още по-лош от нея.

Кой би могъл да бъде по-лош? Мисля, че бих предпочела дори императора пред нея.

Но познавам Крес, разбирам я и сега сме прекалено близо до края. Не бива да променям правилата на играта.

— Не — отговарям и думата излиза с усилие от гърдите ми. — Не и тук. Не и по този начин. Няма да те убия, но идвам за теб. С цялата си мощ, с цялата си ярост и с цялата си омраза. Идвам за теб и съм готова на всичко, за да те унищожа. И искам да знаеш, че когато настъпи моментът, когато разбереш, че съм спечелила… когато ме помолиш за милост… няма да те чуя. А когато загинеш, когато народът ти бъде разгромен и Астрея е под моя власт, никой никога няма да изрече отново името ти. Няма да останат никакви документи за теб, няма да има истории, които хората да разказват на бъдните поколения, няма да пеят песни, посветени на теб. Историята ще те забрави, Крес. А когато и аз умра, няма да остане никой, който да те помни. От теб ще остане само шепа пепел, разпръсната от вятъра. Загубена. Заличена. Забравена.

Крес ме поглежда в очите, без да отклонява погледа си, и аз със задоволство установявам, че изглежда малко стресната.

— Някога бяхме приятелки, Крес. Ти ми беше сестра по душа и в известен смисъл сърцето ми винаги ще скърби за теб. Но при следващата ни среща ще се погрижа да си платиш за ужасните престъпления, от първото до последното. Включително и това.

— Това ли е моментът, в който трябва да се предам? — пита Крес с подигравателна усмивка.

Поклащам глава.

— Не. Това е моментът, в който трябва да се помириш с боговете си и да се молиш те да се смилят над теб. Защото аз няма да се смиля.

Крес само ме гледа, но аз не изпитвам нужда да чуя от нея нито дума. Нямам повече работа тук.

Притискам върха на камата си до възглавничката на палеца и оставям острата болка да ме изтръгне от съня и да ме върне в относителната безопасност на леглото ми.

С радост опипвам грапавия, износен юрган и чувам баритоновото хъркане на Херон. Сядам бавно и разтърквам очи, за да се разсъня. Бледата светлина на изгряващото слънце едва си пробива път през платнището на палатката, но отвън вече се разнася шум от хора, които говорят с тихи, уморени гласове, докато се подготвят да вдигнат лагера.

Бих могла да поспя още половин час — дори и толкова малко допълнителен сън ще ми е от полза, защото ме чака ужасно натоварен ден — но знам, че няма да мога да затворя очи, без да виждам лицето на Лайъс, без гласът му да отеква в главата ми, без да ме преследват очите му, загубили всякакъв израз в мига, в който веластра започна да му въздейства.

Крес нарече своя напредък „пробив“, но истината е, че тази веластра, която са успели да разработят, все още е прекалено слаба, твърде немощна, за да причини такива поражения, каквито иска Крес. Но какво само може да причини! Дори и в тази си форма, веластра може да унищожи човек, да му отнеме волята, да затвори самата му душа в клетка.

Заравям лице в ръцете си, започвам да си поемам дълбоко дъх и се опитвам да се съсредоточа, да попреча на ума си да се връща към ужаса, който видях, към предположенията за кошмара, който се надява да отприщи Крес, ако успее да направи по-силна веластра.

Тогава няма да имаме никакъв шанс — знам го, както знам собственото си име, и тази увереност се загнездва дълбоко в мен и отказва да си тръгне.

Един звук си пробива път през всичките мрачни мисли, които заплашват да ме удавят — той е не по-силен от мяукането на новородено котенце.

— Тео? — промълвява Артемизия.