Кралицата на жарта

Тревога

Камбаненият звън ме изтръгва от съня секунда преди Артемизия да си проправи път в палатката ми с блеснали очи. Ако има едно нещо, което съм научила за нея, то е: всяко нещо, което кара очите й да блестят, обикновено е беда, при това ужасна. Заставям се да се надигна и посягам към наметалото, преметнато през ръба на тясното ми легло.

— Да не ни напада някой? — питам, макар че думите на Крес все още кънтят в ума ми: „Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен?“. Но това беше само сън, а случващото се сега категорично не е.

— Не знам — отговаря Артемизия. — Но смятам да разбера, а хората обикновено са по-откровени с теб, отколкото с мен.

Не мога да се въздържа и изсумтявам, докато си слагам наметалото.

— Да, защото аз ги питам любезно.

— Не, защото си кралица! — отвръща остро тя.

Нахлузвам ботушите си колкото се може по-бързо, макар и очевидно не достатъчно бързо за Арт, която нетърпеливо потропва с крак.

— Е, ти винаги можеш да се наречеш принцеса Артемизия, ако смяташ, че това ще ти помогне — казвам аз, затягам последните върви и се надигам.

Ако се съди по изражението на Арт, тя е готова направо да ме ухапе. От техническа гледна точка казвам истината: като дъщеря на астрейска принцеса тя има право да използва тази титла, стига да поиска. Но мисля, че би предпочела да влезе в кошер с пчели.

— Не смей да го изричаш дори на шега! — тросва се тя. — А сега идвай!

Тя се завърта на пета, излиза с широка крачка от палатката и ме оставя да вървя след нея. Небето все още е тъмно, а слънцето — само бледа ивица на хоризонта. Лагерът обаче е разтурен. Всички са събрали багажа си, готови да потеглят след час, макар че може би дори тогава ще се окаже твърде късно. Накъдето и да погледна, виждам хаос — хора, които тичат напред-назад, сякаш умът им е замъглен от паника.

— Ще трябва да ти намерим тиара — казвам на Арт, като подтичвам, за да я настигна, и се опитвам да овладея страха, който се надига в собственото ми сърце. Трябва да крещя, за да ме чуе сред звука на камбаните и шума на тълпата. — И непременно ще трябва да поработиш върху дипломатическите си умения.

Без да обръща внимание на думите ми, тя ме хваща за ръка и ме дръпва през тълпата към групата воини, вече строени в редица край портата на лагера ни — човешка стена с брони от несъответстващи части, нахлузени върху дрехите им, и с мечове в ръце.

— Какво става? — пита ги Арт.

Нито един не се обръща към нея. Очите на всички остават приковани в хоризонта. Арт обаче не е човек, който ще се остави да го пренебрегват.

— Нейно Величество кралица Теодосия би искала да знае дали животът й се намира в опасност. Ако не ви създава прекалено голямо неудобство, трябва да й отговорите! — повишава глас тя.

Сега един от воините се обръща към нея.

— Нито ти, нито тя трябва да сте тук — казва той и вдига шлема си. Спирос. Той почти не поглежда към мен и напълно избягва очите на Арт. — Казахме ти да държиш кралицата в палатката й.

— Но не ми казахте защо! — възразява Артемизия. — Не мислиш ли, че тя има право да знае какво се случва в нейния собствен лагер?

— Веднага щом разберем какво иска, кралицата ще го узнае, при това преди всички други. Но засега той е заплаха! — отсича Спирос с твърд глас.

— Той — повтарям аз. В съня ми Крес каза, че ще изпрати един-единствен вестител. — Берсерк ли е? — питам.

Спирос поглежда към мен и кимва.

— Това е наше предположение, Ваше Величество — казва той. — Но никой няма желание да се приближи до него достатъчно, за да го провери. Той върви през полето бавно и нашите стрелци само чакат заповед да пуснат стрелите си.

— И кой ще даде тази заповед? — искам да разбера, но Спирос вдига рамене. — Можете ли да ми кажете дали този човек е астреец?

Спирос поклаща глава.

— На мен ми прилича на каловаксиец, но предполагам, че може да е от всяка една от северните земи. Бледа кожа, светла коса.

— Ако е от Севера, не може да е берсерк — изтъквам аз.

— Сигурно е така — съгласява се Спирос. — Но ако се приближи прекалено много до лагера и полудее, може да убие и себе си, и всички нас. Никой не иска да поеме този риск.

Още един воин се обръща към нас. Жена.

— Крещи нещо — казва тя. — Не можем да разберем какво.

— Сега е близо и виждаме лицето му! — извиква трети воин с далекоглед, вдигнат към лицето му.

Пристъпвам крачка напред и протягам ръка.

— Може ли? — питам.

Воинът — подозирам, че е поредният член на екипажа на Драгонсбейн — поглежда към Спирос за разрешение. Той очевидно го дава, защото воинът ми подава далекогледа и се отдръпва настрана, за да имам място да огледам. Вдигам далекогледа към окото си.

Минават няколко секунди, преди да намеря самотията приближаваща се фигура, и малко по-дълго време, преди да фокусирам далекогледа достатъчно добре, за да видя ясно лицето. С треперещи ръце свалям далекогледа и го връщам на воина.

— Познавам го — промълвявам. — Това е един от вестителите на императора.

Защо да хабя войници за подобна мисия, когато един-единствен пратеник е предостатъчен?

Това беше само сън — казвам си отново, но съмнението не спира да ме гризе. Пропъждам тази мисъл от съзнанието си и се извръщам към Спирос.

— Оставете го да се приближи до портата и чуйте какво има да каже. После ми предайте съобщението. Аз ще събера останалите водачи и ще решим как да действаме.

Спирос кимва.

— Ще бъде сторено.

— И, Спирос — продължавам аз, — той не бива да узнава, че съм жива. Ако разбере, ще каже на императрицата и тя ще доведе всички армии, с които разполага, обратно тук, за да ме убие. Не сме подготвени да я посрещнем.

Той се замисля за кратко.

— Ще дам заповед.

Напрежението в кабинета на бившия комендант е толкова осезаемо, че полепва по кожата ми, като че ли съм влязла в гореща баня. Драгонсбейн е седнала в коженото кресло зад бюрото на коменданта и се е облегнала назад, вдигнала крака върху бюрото. Макар че изглежда съвсем спокойна, стиска ръце в скута си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й са започнали да побеляват.

Майли и Сандрин са заели другите два стола. Сандрин ми предлага своя, но аз поклащам глава. Трудно ми е дори да присъствам тук. Не мисля, че съм способна да седя спокойно.

Отправям се към Ерик, който е застанал до прозореца, облегнат на стената, с кръстосани пред гърдите ръце. Но щом приближавам, веднага се оттласква от мястото си и отива в другия край на стаята. Част от мен копнее да тръгне след него, за да го накарам да говори с мен, но има ли смисъл? Не мога да му кажа нищо ново. Точно сега е невъзможно да спасим Сьорен. Веднага щом стане възможно, ще съставим план. Думите не звучат успокоително дори за мен.

Никой не казва нито дума, докато чакаме новините — рязък контраст с настроението от последната ни среща. Тогава всички говорехме един през друг, но сега в кабинета цари тишина. Не съм сигурна кое от двете предпочитам. Камбаната най-накрая е спряла да бие, а лагерът е станал толкова тих, че всеки порив на вятъра и всяко птиче чуруликане ме карат да подскачам.

Каловаксийците за нищо на света нямаше да ни оставят да задържим мината. Ние го знаехме. Крес го знаеше, когато ни го обеща, знаех го и аз, когато приех предложението й. Това, за което преговаряхме, всъщност не беше мината — ставаше въпрос за моята смърт срещу шанса за моите хора да се възстановят достатъчно, за да се бият. Аз обаче не съм мъртва, а след като повечето от моите войници вече не са тук, ние съвсем не сме готови за бой. Е, предполагам, че нито Крес, нито аз сме получили това, което искахме.

Тя обаче не знае, че съм жива. Не е възможно да знае. Дори в съня ми си мислеше, че съм само плод на въображението й,

точно както си мислех аз за нея. А сега? Какво мисля сега? Дори в тишината на кабинета не мога да измисля отговор. Мисълта, че сънят ми за Крес е бил нещо повече от сън, е прекалено абсурдна, за да я приема сериозно.

И все пак… Тя ми каза, че изпраща един-единствен вестител, и ето, пред портите ни наистина стои един-единствен вестител.

Познавам Крес. Знам как разсъждава. Възможно е да съм предположила, че ще изпрати вестител, защото я познавам. Това обяснение е по-просто и по-успокоително от другото, но тежи върху раменете ми като лъжа.

Прогонвам тази мисъл от ума си и се насилвам да се движа колкото мога, да преброждам малката ивица гол под. Тишината и мълчанието ще ме подлудят.

Драгонсбейн се взира в мен и вената на челото й започва да пулсира.

— Наистина ли е необходимо да го правиш? — пита тя и всяка дума е сякаш ледена висулка.

— Да — отвръщам аз, без да си правя труда да уточнявам. Спирам пред бюрото. — Ти имаш доста опит в битките. Ако трябваше да предположиш какво се е случило, какво щеше да заключиш?

Драгонсбейн си поема дълбоко дъх и кръстосва краката си в глезените.

— Нямам представа — казва тя. — В морето нямаше възможност да си разменяме пратеници. Стреляхме дотогава, докато врагът се предаде, без преговори и без излишно говорене. Този тип битка е… Ами, тук не съм в стихията си.

Изглежда, че това признание й причинява болка.

Майли се привежда напред на стола си.

— Най-простото обяснение е, че това е предупреждение за завръщането им. Дават ни възможност да избягаме.

Поклащам невярващо глава.

— Не мисля, че каловаксийците биха си губили времето с предупреждения. А и вече нямат достатъчно човешка сила, която да работи в мините. Би било глупаво да позволят който и да било да напусне този лагер без вериги на ръцете и краката. Каловаксийците не са глупаци. Всички ние го знаем прекалено добре.

Майли стрелва с очи Ерик и остава втренчена в него — погледът й е тежък и обвинителен.

— Ти какво мислиш? — пита го тя.

Ерик отвръща на погледа й с видима изненада.

— Знам толкова, колкото и ти.

Майли обаче не е убедена. Тя се надига от стола си и тръгва към Ерик. Косъмчетата по тила ми настръхват, докато ги наблюдавам. Не съм сигурна какво точно се случва помежду им. Със сигурност не е нищо хубаво.

— Трудно ми е да повярвам — казва Майли. — Ти си един от тях, нали?

Всеки мускул в тялото на Ерик се изпъва като тетива на лък. Очите му се присвиват и той сякаш е готов да удари Майли. Точно тази възможност ме притеснява. Отварям уста, но Ерик ме възпира с поглед, преди да се извърне отново към Майли.

— Да, във вените ми наистина тече каловаксийска кръв. Факт, който се дължи на сила. На насилие. Но аз съм толкова един от тях, колкото и ти — казва той. Гласът му е толкова тих, че се напрягам, за да го чуя. — Единственото, което ми дадоха каловаксийците, е умението да боравя с меча, и ако някога отново намекнеш нещо друго, с радост ще ти демонстрирам това умение.

Майли се стряска, прави крачка назад.

— Заплашваш ли ме? — пита тя и гласът й проехтява до оглушително кресчендо.

Ерик свива рамене, но не отрича.

— Само ако наистина си такава глупачка, за каквато те мислят дори собствените ти хора. — Гласът му прелива от язвителност. — Такава ли си?

— Стига толкова! — отсича Драгонсбейн, отмята краката си от ръба на бюрото и стъпва здраво на земята, сякаш е готова всеки момент да се изправи. — И двамата сте глупаци, ако мислите, че има по-голяма полза да се сражавате помежду си, отколкото с врага, който е буквално пред портите ни.

Лицето на Майли пламва, а зъбите й остават здраво стиснати, но все пак се отдръпва от Ерик и застава в другия край на стаята.

— Не казвам нищо, което другите да не си мислят — измърморва тя достатъчно високо, та да я чуят всички. — Той може да е шпионин.

Ерик избухва в смях.

— Ти наистина ли си мислиш, че каловаксийците са толкова глупави, та от всички хора в този лагер да изберат за шпионин единствения, в чиито вени тече тяхната кръв? Те не са достигнали до сегашната си мощ, като са правили онова, което другите са очаквали от тях. Аз на твое място бих внимавал повече за прислужниците, които превърнахме в шпиони, или за онези членове на екипажа на Драгонсбейн, които идват от Елкорт, или дори за безразсъдната, глупава дъщеричка на вожд, който я смята за безполезна.

Сега вече Майли се хвърля към Ерик, но Драгонсбейн е подготвена: след секунда е вече на крака, прескача бюрото с гъвкаво движение и бутва Майли в един стол. Майли е навярно два пъти по-едра от нея, но Драгонсбейн се движи с такава лекота, че изглежда само раздразнена. Майли е точно толкова удивена, колкото и ние, останалите, но Драгонсбейн дори не я поглежда повече. Вместо това се обръща към Ерик, който я гледа с широко отворени очи.

— А на теб ще съм ти благодарна, ако не обиждаш екипажа ми дори и само хипотетично! — отсича тя. — Аз вярвам в своите хора, точно както ти вярваш в твоите.

Ерик е онемял от смайване, но успява да кимне.

— Никой в тази стая не е шпионин! — промълвявам аз с треперещ глас. — В мига, в който се обърнем един срещу друг, каловаксийците ще са победили.

Още щом го изричам, думите на Крес от съня оживяват в паметта ми и натежават в стомаха ми като олово.

Успя да скърпиш завивка от отделни парчета — от воини от различни страни с различни вярвания и различни цели… Защото в такава завивка е достатъчно да срежеш само една нишка, за да се разпадне цялото.

— Ваше Величество? — обажда се Сандрин и гласът му е учудващо благ насред целия този гняв и всички тези крясъци. — Добре ли сте?

Примигвам, насочвам вниманието си към него и се насилвам да се усмихна.

— Да, напълно — отговарям с надеждата в гласа ми да звучи по-голяма сигурност, отколкото изпитвам. — Просто нямам търпение да разбера какво става, за да можем да се махнем от тази проклета стая.

Почти успявам да си повярвам — все пак думите ми не са съвсем лъжа. Но никой не вижда скритата паника, която бушува вътре в мен. Никой друг не чува как думите на Крес отекват в ума ми отново и отново, докато накрая се уплашвам, че ще ме накарат да полудея.

Защото наистина би било съвсем лесно съюзът ни да рухне — не само заради Ерик и Майли. Връзките, които ни свързват, са крехки. А без тези връзки просто няма да можем да се изправим срещу каловаксийците.