Кралицата на жарта

Пъкъл

Зрението ми е замъглено, а умът ми шеметно препуска. Те не са истински — не може да са истински. Но всъщност са. Естествено, че това не е обикновен огън, предизвикан от драсване на няколко клечки. Разбира се, че Крес е измислила по-сложен план. Мога почти да си представя как трите фигури в траур пред мен напускат двореца веднага щом Крес е разбрала накъде сме тръгнали, как препускат ден и нощ, необременени от тежестта на оръжия или хранителни припаси. Навярно са пристигнали в лагера преди час и са казали на стражите да се махат, преди да използват силите си, за да разпалят пламъци и да започнат да ги подхранват все повече и повече, докато пожарът обхване целия лагер.

Крес не можеше да дойде лично, не и когато над главата й е надвиснала заплаха от преврат, но предполагам, че това е най-доброто, което е могла да направи при тези обстоятелства.

С усилие фокусирам погледа си върху Дагмар… всъщност върху която и да било от трите. Зрението ми продължава да се замъглява, а очите ми парят от дима. Призовавам обаче дарбата си — извиквам огнено кълбо и го запращам към Дагмар, но на нея не й се налага дори да го избегне. Кълбото профучава на половин метър вдясно от нея. Тя го проследява с почти отегчен поглед, обръща се към мен и вдига вежди.

— Виж ти! Май не си във форма — казва тя, цъква с език и се приближава към мен. Шлейфът на черната й рокля се е подпалил и пламъците я следват плътно, но тя не изглежда обезпокоена. — Уморена ли се чувстваш? — пита тя със сладък глас, сякаш се обръща към дете.

Протяга ръка и докосва бузата ми. Пръстите й са горещи, изгарящи. Отблъсвам ръката й и тъй като не разполагам с никакво оръжие, правя първото нещо, което ми идва наум: свивам юмрук и я удрям с всички сили. Движението е несръчно и слабо, но все пак чувам изпукване, когато кокалчетата ми се сблъскват с носа й.

Дагмар залита няколко крачки назад и вдига ръка към счупената си кост. Отдръпва пръстите си и се взира в кръвта, която ги покрива. Изглежда някак запленена. А после отново поглежда към мен. Кръвта, която шурти по лицето й, я кара да изглежда още по-страшна отпреди.

— Май все още не си загубила докрай духа си — казва тя и устните й се извиват в злобна усмивка. — Добре. Така ще бъде по-забавно.

Извиква огън на върха на пръстите си и двете момичета зад нея правят същото. После тръгват към мен. Всяка крачка изглежда агонизиращо бавна.

Напрягам болезнените си кости, горящите си дробове, замаяния си ум и се мъча да се съсредоточа, да призова собствената си сила да извличам огън от себе си. Това поне не ми коства особено усилие. Тук, където огънят ме заобикаля от всички страни, единственото силно нещо у мен е магията ми. Струва ми се, че е неизчерпаема.

Дагмар оглежда замислено огъня в ръцете ми.

— Не е зле — казва тя. — Непременно ще кажа на Крес, че си умряла достойно.

— Нали не трябваше да я убиваме? — обажда се едно от другите момичета.

— Млъкни, Мейв! — изсъсква му Дагмар. — Разбира се, че ще се опитаме да я заловим жива, но… ами… понякога стават злополуки, нали така? — Тя се извръща към мен. — А не мисля, чети ще тръгнеш доброволно с нас.

За миг се замислям какво ще се случи, ако тръгна. Мога да се върна в двореца и този път да се изправя срещу Крес наяве, а не насън, не като се преструвам на някоя друга. Тогава… тогава ще се озова там съвсем сама, без план, без съюзници, без нищо друго освен собствената си сила. А тя няма да е достатъчна. Дори да успея да убия Крес, пак ще се намирам в капана на двореца, обкръжена от врагове, без да мога да избягам.

Не. Не мога да го направя сама. Мислех си, че е възможно да успея чрез споделените ни сънища, но това беше грешка и струва живота на толкова хора. Трябва да се върна при другите, да съставя план, да подходя правилно.

Вместо отговор запращам огъня в ръката си към Дагмар, която се дръпва настрана и го избягва с лекота.

— Добре! — усмихва се тя. — Надявах се, че ще ни затрудниш.

Запраща към мен огън и аз се опитвам да се отдръпна, но той ме улучва в хълбока и нервите ми там пламват от болка. За щастие, нощницата ми все още е цялата мокра и огънят бързо угасва. За секунда оставам превита надве.

— Само толкова ли можеш, Дагмар? — питам я и се изправям. — Е, предполагам, че аз съм по-трудна за убиване от шестгодишния ти заварен син. Тогава успя ли да се почувстваш силна и могъща?

Тя не трепва.

— Ти не знаеш нищо за властта, Тора! — отговаря. — Откъде Да знаеш? Ти, с твоята корона от пепел! Ти, която винаги разчиташе на други да ти помагат! Първо на Крес, после на всеки бунтовник, когото имаше на разположение. А после на принц Сьорен, нали така? Цялата ти сила е втора ръка — даваха ти я други и те диктуваха условията. Дори сегашната си сила дължиш на Крес. Ти не я искаше — дори не се опита да я вземеш!

Тя призовава още огън и запраща към мен три малки пламъчета. Успявам да избегна двете, но третото ме улучва в рамото и аз надавам вик от болка.

Някъде в далечината някой извиква името ми, но аз едва го чувам. Не чувам нищо освен бученето на кръвта в ушите си.

— Тази сила не ми я даде Крес! — обръщам се към Дагмар. Всяка дума излиза от устните ми остро, изпълнена с увереност. — Ако я видиш пак, непременно й го кажи. Онова, която ми даде тя, беше едно нищо — сянка на сянка и нищо повече. Едва стигаше да запаля кибритена клечка. Тази сила я открих сама — така, както ми беше писано — в Огнената мина. Борих се за нея. Спечелих я.

Дагмар се засмива и отново тръгва към мен с пламъци в двете ръце.

— Виж ти! Е, ще видим дали това има значение, нали? — пита ме подигравателно тя. Очите й блестят и пламъците около нас се отразяват в зениците й.

Стягам се, призовавам своя собствен огън и се приготвям за нападение. Но преди някоя от нас да успее да нанесе удара си, зад гърба ми се разнася силен вик. Шурва вода, удря Дагмар в гърдите, събаря я назад и тя се блъсва в другите две момичета. Огънят в ръцете им угасва.

Трите започват да плюят, мъчат се да се изправят на крака и се оглеждат наоколо объркани.

Артемизия излиза от пламъците и застава до мен с меч в едната ръка. Другата е вдигната, готова да призове нов поток вода.

— Много се забави — обръща се тя към мен. — Реших, че може да имаш нужда от помощ.

— Чудесно подбра момента — отговарям.

— Виждам, че пак някой друг ти се притичва на помощ! — изръмжава Дагмар. От присмехулната й усмивка не е останала и следа. Вече не прелива от самодоволство — сега е ядосана и това, че виждам нейната ярост, само подхранва моята.

— Съжалявам, няма как да ти обясня какво е приятелството — отвръщам и запращам към нея огнено кълбо. Улучвам я в корема, пламъкът започва да пращи при допира с мократа й рокля и Дагмар надава пронизителен писък, преди да се хвърли към нас. Другите две я следват по петите.

Артемизия запраща към тях нов мощен воден поток, но този път те са подготвени и това само ги забавя. Артемизия също с готова и се хвърля към тях с меча си.

Мога да направя само едно: да не й се пречкам, макар че се опитвам да запратя няколко огнени кълба, когато съм сигурна, че няма да улуча нея. Повечето отиват нахалост и предизвикват само страх, но не и рани, ала няколко улучват целта и запращяват върху мокрите им рокли. Веднъж улучвам дори разголена кожа.

Но ми се струва, че за всеки удар, който нанасяме, те нанасят двойно повече. Огненият обстрел срещу мен и Артемизия не секва и нейната Водна дарба не успява да блокира абсолютно всички кълба. Много от тях ни улучват, обгарят кожата ни и опърлят дрехите ни.

От ръцете на Дагмар излита един по-голям пламък и ме улучва в рамото с такава сила, че залитам назад и падам на земята. Едно от другите момичета — Мейв, усетило слабостта ми, тръгва към мен с дива, свирепа усмивка. Знае, че сега съм по-безпомощна. Артемизия е заета с другите две и дори не ме забелязва.

Винаги разчиташе на други да ти помагат.

Думите на Дагмар отекват в ума ми. Вярно, мога да призовавам огъня, но това важи и за Мейв, а точно сега тя има предимство. Пламъците зад нея помръдват едва-едва и ми хрумна една идея.

Протягам ръка към Мейв и тя се отдръпва, преди да осъзнае, че не държа никакъв огън.

Тя избухна в смях.

— Умори ли се вече, Тора? — пита ме тя. — След всички тези приказки как си била по-силна…

Преди да довърши, аз рязко отдръпвам ръката си назад и зад гърба на Мейв се извива пламък, като пипалце се увива около кръста й и я дръпва в огъня. От устата й започват да излизат оглушителни писъци, които след малко заглъхват.

Артемизия поглежда към мен. Очите й блестят както винаги в разгара на битката, а на лицето й е изписана радост.

— Удивително, Тео…

Преди да довърши, Дагмар се хвърля към нея. Цялата й котешка грация се е стопила и тя блъсва Артемизия на земята, обвива врата й с ръце и започва да я души и гори едновременно.

— Не! — изкрещявам аз.

Опитвам се да направя същото, което направих с Мейв, но Дагмар отскача настрани от огъня, при което пуска Артемизия, а пламъците поглъщат другото момиче. Засмукват го в огнената стихия толкова бързо, че няма време дори да извика.

Дагмар отново тръгва към Арт, но този път аз съм по-бърза. Без да се замислям, се хвърлям върху Арт и я засланям с тялото си. Призовавам всяка капка сила, която ми е останала, правя пламъците все по-големи и по-големи, представям си целия лагер в огън — как всеки сантиметър от него гори. Веднага щом си го помислям, чувам рева на огнената стихия в ушите си, усещам как писъците на Дагмар вибрират във въздуха. После си представям как изтласквам огъня надолу. Натиквам го дълбоко в земята, докато накрая не остава нито искрица — само пепелища.

Остават единствено тишината, димът и неподвижността, която е обхванала всичко. Усещам обаче, че сърцето на Артемизия бие, чувствам равномерното надигане и спускане на гърдите й и това е достатъчно.

Насилвам се да вдигна глава, отварям очи и виждам, че около мен се простира само овъглена земя с останки от изгорели сгради, късове от разрушена стена. И обгорели тела — толкова много, че не мога да ги преброя. Едно от тях е само на сантиметри от мен и усещам с абсолютна сигурност, е това е Дагмар макар че от нея не е останало много, за да я разпозная.

Чувам как някой крещи името ми, после избухва какофония от гласове и всичко пред очите ми потъмнява, и преставам да чувам каквото и да било.