Кралството на златния дракон

16Войниците йети

След като се увериха, че Пема и другите момичета вървят към долината, ламата, принцът, Александър, Надя и Бороба поеха нагоре към върховете. Колкото повече се изкачваха, толкова по-осезателно усещаха студа. На няколко пъти им се наложи да използват дългите тояги на монасите, за да прескачат тесни оврази. Тези импровизирани мостове се оказаха по-сигурни и здрави, отколкото изглеждаха на пръв поглед. За Александър, свикнал да пази равновесие на голяма височина, покрай катеренето из планините с баща си, не беше проблем да стъпи върху тоягата и да скочи на другия бряг, където го очакваше яката ръка на Тенсинг, който оглавяваше редицата, но Надя не би посмяла да го направи дори да беше здрава, камо ли с едно изкълчено рамо. Дил Бахадур и Александър опъваха здраво въже между двата бряга на урвата, а Тенсинг хващаше Надя под едната си ръка, като пакет, и храбро я пренасяше отсреща. Смятаха, че въжето ще му бъде от полза, в случай че се подхлъзне, но той се придвижваше така умело, че двете момчета не усещаха дори леко подръпване, докато минаваше: монахът едва докосваше въжето. Залюляваше се за миг върху тоягите, сякаш се носеше във въздуха, и още преди Надя да е изпаднала в паника, вече беше от другата страна.

— Може би греша, почитаеми учителю, но ми се струва, че това не е посоката към Чънтан дзун — обади се принцът няколко часа по-късно, когато спряха за кратка почивка и да сварят чай.

— Обичайният път би ни отнел навярно няколко дни, а разбойниците имат преднина. Добре е да хванем по-пряка пътека… — отвърна Тенсинг.

— Тунелът на йетите! — възкликна Дил Бахадур.

— Мисля, че няма да ни е излишна малко помощ, за да се опълчим срещу Сектата на Скорпиона.

— И моят почитаем учител смята да я поиска от йетите?

— Може би…

— С всичкото ми уважение, учителю, но според мен йетите имат по-малко мозък и от тази маймуна — продължи принцът.

— В такъв случай сме добре, защото Бороба има толкова мозък, колкото и ти — прекъсна го обидено Надя.

Александър се стремеше да следи разговора и да улавя образите, които се оформяха по телепатичен път в съзнанието му, но не беше съвсем сигурен за какво говорят.

— Добре ли разбрах? За йети ли говорехте? За отвратителния Снежен човек? — попита той.

Тенсинг кимна в знак на потвърждение.

— Професор Людовик Льоблан го е търсил дълги години из Хималаите и е стигнал до заключението, че той не съществува, че е само легенда — каза Александър.

— Кой е този професор? — поиска да разбере Дил Бахадур.

— Един враг на моята баба Кейт.

— Може би не е търсил, където трябва… — предположи Тенсинг.

Перспективата да видят Снежния човек се стори на Надя и на Александър не по-малко привлекателна от невероятната им среща със Зверовете в приказния златен град в Амазония. Тамошните праисторически същества биваха сравнявани с противния Снежен човек заради огромните следи, които оставяха, и заради загадъчното им държание. И за Зверовете се говореше, че били мит, но те ги бяха видели със собствените си очи.

— Баба ми ще получи инфаркт, като разбере, че сме видели йети и не сме направили снимки — въздъхна Александър, с мисълта, че бе сложил в раницата си всичко друго, освен фотоапарат.

Продължиха пътя си в мълчание, защото всяка дума ги оставяше без дъх. Надя и Александър не бяха привикнали към подобни височини и страдаха повече от липсата на кислород. Болеше ги главата, виеше им се свят и привечер бяха съвсем изнемощели. Внезапно от носа на Надя рукна кръв, тя се преви на две и повърна. Тенсинг потърси защитено от вятъра място и реши да пренощуват там. Докато Дил Бахадур приготвяше цампа и кипваше вода за целебен чай, ламата облекчи височинните страдания на Надя и Александър с иглите си за акупунктура.

— Мисля, че Пема и другите момичета са на сигурно място. Това означава, че може би много скоро генерал Мияр Кунлун ще научи, че кралят е в манастира… — обади се монахът.

— Откъде знаете, почитаеми учителю? — запита Александър.

— Съзнанието на Пема вече не излъчва такава тревога. Енергията й е различна.

— Чувал бях за телепатията, учителю, но не подозирах, че действа като мобифон.

Ламата се усмихна любезно. Той не знаеше какво е мобифон.

Младежите полегнаха на завет сред камъните, доколкото това беше възможно, докато Тенсинг отпускаше съзнанието и тялото си, без обаче да престава да бди с шестото си чувство, защото из тези върхове имаше леговища на големите бели тигри. Нощта им се стори безкрайна и много, много студена.

Пътниците стигнаха по началото на дългия естествен пролом, който водеше към скритата долина на Снежния човек. Надя и Александър вече се чувстваха напълно изтощени, кожата им бе изгоряла от отражението на слънцето върху снега, а устните им бяха сухи, напукани и целите покрити с корички. Тунелът беше толкова тесен и миризмата на сяра така силна, че Надя помисли, че ще умрат от задушаване; за Александър обаче, след като бе слизал до самите недра на Града на Зверовете, това тук му изглеждаше като песен. Двуметровият Тенсинг на места едва се провираше, но понеже беше минавал оттук и преди, напредваше уверено.

Когато най-сетне пред тях се разкри Долината на Снежния човек, Надя и Александър ахнаха от изумление. Не си бяха представяли, че сред ледените хималайски върхове ще зърнат подобно място, забулено от топли изпарения, потънало в непозната другаде по света растителност. За няколко минути телата им се стоплиха така, както не се бяха усещали дни наред — можеха дори да съблекат якетата си. Бороба, която беше пътувала вкочанена, залепена за Надя, подаде главица и поемайки мекия въздух, възвърна обичайното си добро настроение: намираше се в своя среда.

Гледаха с изненада високите стълбове пара, локвите със сернисти води и топлата мъгла над долината, месестите морави цветя и стадата чегно, които пасяха наоколо и унищожаваха острата суха трева, а когато йетите се зададоха насреща им съвсем се смаяха.

Орда от мъжкари с криваци в ръце, които крещяха и подскачаха като зли демони, запречи пътя им. Дил Бахадур посегна към лъка с мисълта, че йетите нямаше да го познаят в тия разбойнически дрехи. Надя и Александър, които никога не си бяха представяли, че Снежния човек изглежда така страховито, инстинктивно застанаха зад Тенсинг. Той обаче продължи непоколебимо напред, събра ръце пред лицето си, поклони се и ги поздрави с мисловна енергия и с малкото думи, които знаеше на техния език.

Изминаха две или три безкрайни минути, преди споменът за посещението на ламата от преди няколко месеца да изплува в първобитните мозъци на йетите. Когато ги разпознаха, те не станаха по-любезни, но все пак спряха да размахват боздуганите си на сантиметри от главите на пришълците.

— Къде е Грр-импр? — попита Тенсинг.

Поведоха ги към селото с ръмжене и без да ги изпускат от очи. Ламата установи със задоволство, че за разлика от предишния път, воините бликаха от енергия, а в селото се разхождаха здрави на вид женски и деца. Забеляза, че езиците им вече не бяха морави и че белезникавата козина, която ги покриваше от главата до петите, вече не бе същата непробиваема кора от мръсотия. Някои от женските изглеждаха сравнително чисти и като че ли дори бяха попригладили козината си, което доста го учуди, защото не знаеше нищо за женското кокетство.

В селото нямаше промяна: същата купчина бърлоги и подземни пещери в кората от вкаменена лава, съставляваща по-голямата част от терена. Тази кора бе покрита с тънък слой сравнително плодородна пръст и тя, благодарение на топлината и влагата в долината, осигуряваше храната на йетите и на единствените им домашни животни чегно. Заведоха ги право при Грр-импр.

Магьосницата беше грохнала съвсем. Тя беше достатъчно стара още при първата им среща, но сега сякаш бе навършила хиляда години. И докато останалите изглеждаха по-здрави и чисти от преди, при нея бе точно обратно: беше се превърнала в шепа изкривени кокали, покрити с мазна козина. По ужасяващото й лице се стичаха секрети от носа, очите и ушите. Вонята на мръсотия и разлагаща се плът, която се носеше от нея, беше толкова непоносима, че дори Тенсинг, с дългата си лечителска практика, едва я издържаше. Разбраха се по телепатия и с малкото обши думи, които знаеха.

— Виждам, че твоят народ е оздравял, почитаема Грр-импр.

— Лилава вода — забранена. Който я пийне — бой — отвърна кратко тя.

— Цярът май е по-страшен от болестта — усмихна се монаха.

— Болест — няма — повтори старицата, недокосната от иронията на ламата.

— Много се радвам. Родиха ли се нови деца?

Тя показа с пръсти, че имат две бебета и добави на своя език, че са здрави. Тенсинг тълкуваше без усилие образите, които се оформяха в съзнанието й.

— Кои са тези с теб? — изръмжа тя.

— Единият го познаваш — Дил Бахадур: монахът, който разкри отровата във водите на лилавия извор. Другите двама също са приятели и идват много отдалеч, от друг свят.

— За какво?

— Дошли сме да те помолим най-почтително за помощ, уважаема Грр-импр. Нуждаем се от твоите воини, за да спасим един крал, отвлечен от разбойници. Ние сме само трима, плюс едно момиче, но с твоите бойци, може би ще успеем да ги надвием.

Старицата схвана по-малко от половината от неговата реч, но се догади, че монахът търси отплата за сторената преди време услуга. Той искаше да използва нейните воини. Предстоеше му някаква битка. Идеята не й хареса, главно защото от десетилетия се стремеше да държи под контрол безумната агресивност на йетите.

— Бойци бият: бойци загиват. Село без бойци: също загине — обобщи тя.

— Да, услугата, която искам от теб е огромна, почитаема Грр-импр. Може би битката ще бъде опасна. Не мога да гарантирам за живота на твоите воини.

— Грр-импр, умира — изфъфли старицата, удряйки се в гърдите.

— Знам, Грр-импр — каза Тенсинг.

— Грр-импр умре: стане много лошо. Ти излекува Грр-импр: ти вземе бойци — предложи тя.

— Не мога да те излекувам от старостта, почитаема Грр-импр. Твоето време на този свят е изтекло, тялото ти е уморено и духът ти иска да си иде. В това няма нищо лошо — обясни монахът.

— Тогава няма бойци — отсече тя.

— Защо се боиш да умреш, почитаема стара жено?

— Грр-импр: нужна. Грр-импр нарежда: йети слушат. Грр-импр мъртва: йети се сбият. Йети убиват йети и край — заключи тя.

— Разбирам, не можеш да си отидеш от този свят, защото се боиш, че народът ти ще пострада. Няма ли кой да те замести?

Тя тъжно отрече с глава. Тенсинг разбра от какво се страхува магьосницата: че след смъртта й йетите, сега вече здрави и енергични, ще започнат отново да се избиват помежду си, както преди, докато напълно изчезнат от лицето на земята. В продължение на няколко поколения тези полухора бяха живели благодарение на нейното мъжество и познания: тя беше тяхната строга, справедлива и мъдра майка. Те й се подчиняваха сляпо, защото вярваха, че притежава свръхестествени способности; без нея племето щеше да загине. Ламата затвори очи и в продължение на няколко минути съзнанието и на двамата остана пусто. Когато отново отвори клепачи, Тенсинг обяви плана си на висок глас, за да го разберат и Надя, и Александър.

— Ако ми заемеш неколцина воини, обещавам да се върна в Долината на Йетите и да остана тук шест години. Най-смирено ти предлагам да те заместя, почитаема Грр-импр, за да се преселиш спокойно в света на духовете. Аз ще се грижа за твоя народ, ще ги науча да живеят възможно най-добре, да не се избиват помежду си, да използват даденостите на природата. Ще открия най-способния Йети, бил той мъж или жена, който след шест години да оглави племето. Това е моето предложение…

Като чу това, Дил Бахадур скочи на крака и се изправи пред своя учител, пребледнял от ужас, но ламата го спря с жест: не искаше да прекъсне мисловната си връзка със старицата. На Грр-импр й бяха нужни няколко минути, за да проумее думите на монаха.

— Добре — прие тя с дълбока въздишка на облекчение, защото най-сетне беше свободна да умре.

Веднага щом останаха насаме, Дил Бахадур поиска обяснение от своя любим учител със сълзи на очи. Как бе могъл да предложи подобно нещо на магьосницата? Кралството на Златния дракон се нуждаеше много повече от него, отколкото йетите; той самият не бе завършил обучението си, учителят не можеше да го изостави по този начин, проплака принцът.

— Може би ще станеш крал по-скоро от предвиденото, Дил Бахадур. Шест години минават бързо. През това време навярно ще успея да помогна малко на йетите.

— Ами аз? — извика момчето, неспособно да си представи живота без своя наставник.

— Може би си по-силен и по-добре подготвен, отколкото предполагаш… След шест години ще напусна Долината на Йетите, за да обуча твоя син, бъдещият владетел на Кралството на златния дракон.

— Какъв син, учителю? Аз нямам син.

— Този, който ще си родите с Пема — отвърна спокойно Тенсинг, докато принцът се изчервяваше до уши.

Надя и Александър едва успяваха да следят разговора, но схванаха смисъла и не се учудиха на предсказанието на монаха относно Пема и Дил Бахадур, нито от намерението му да застане начело на йетите. Александър си помисли, че само преди година би окачествил подобно нещо като безумие, но сега знаеше, че светът е изпълнен с тайни.

Посредством телепатията, малкото думи, които бе научил на езика на Забраненото кралство, тези, които Дил Бахадур бе схванал на английски, и невероятната дарба за езици на Надя, Александър успя да разкаже на своите приятели, че неговата баба е правила репортаж за „Интернешънъл джеографик“ за определена порода пума, която се срещала във Флорида, и била на път да изчезне. Животното живеело в отдалечена, труднодостъпна и не много обширна местност, съешавало се с други видове и от непрекъснатото размножаване в рамките на котилото постепенно изнемощяло и оглупяло. Разнообразието е нещо като застраховка за живот, обясни Александър. И допълни, че ако съществува например само един сорт царевица, много скоро вредителите и климатичните промени биха го поразили; при наличието обаче на стотици разновидности, всеки изчезнал вид бива заменен веднага от появата на нов. Разнообразието гарантира оцеляването.

— Какво стана с пумата? — попита Надя.

— Поканили експерти във Флорида, които пуснали района други подобни на пумата бозайници от рода на котките. Те се смесили и след по-малко от десет годи расата била възстановена.

— И ти смяташ, че това е случаят и с йетите? — заинтересува се Дил Бахадур.

— Да. Живели са прекалено дълго изолирани, много са малко на брой, съвкупяват се само помежду си и затова са толкова слаби.

Тенсинг се замисли над казаното от младият чужденец. Така или иначе, дори да излезеха от тайнствената си долина, йетите нямаше да имат с кого да се смесят, защото едва ли щяха да срещнат себеподобни по цялата, земя, а никое човешко същество не би се съгласило да направи семейство с тях. Рано или късно обаче те щяха да бъдат принудени да се приобщят към външния свят — беше неизбежно. Но трябваше да се подходи предпазливо, защото контактът им с хората можеше да се окаже пагубен. Това бе възможно единствено в защитената среда на Кралството на Златния дракон.

През следващите часове приятелите се нахраниха и починаха малко, за да възстановят силите си. Когато разбраха, че предстои битка, всички йети настояваха да тръгнат, но Грр-импр не им позволи — не можеше да остави селото без мъже. Тенсинг ги предупреди, че могат и да загинат, защото ще се изправят срещу зли човешки същества, наречени „сините мъже“, които са много силни и имат ножове и пушки. Йетите не знаеха какви са тия неща и монахът им ги описа по възможно най-преувеличения начин. Те с най-голяма радост изслушаха обясненията му какви рани причиняват огнестрелните оръжия, колко много кръв тече и разни други подробности. А това само засили разочарованието на онези, на които се налагаше да останат в долината: никой не искаше да пропусне възможността да се позабавлява в бой с човеците. Един по един всички се изредиха пред ламата, като скачаха, издаваха страховити крясъци, показваха зъбите и мускулите си, за да го впечатлят. Така Тенсинг избра десетимата с най-зъл нрав и най-червена аура.

Монахът прегледа лично кожените им защитни кори, които биха смекчили удар с нож, но срещу куршум щяха да бъдат безполезни. Въпреки цялата си свирепост, тези десет полузверове, не много по-умни от едно шимпанзе, нямаше да могат да надвият мъжете на Скорпиона, но ламата разчиташе на елемента изненада. Сините разбойници бяха суеверни и дори да бяха чували за отвратителния Снежен човек, никога не го бяха виждали.

По заповед на Грр-импр следобед бяха заклали две чегно, за да нагостят гостите. С огромна погнуса, защото не приемаха жертвоприношението на никое живо същество, Дил Бахадур и Тенсинг събраха кръвта на животните и намазаха с нея къдравата козина на избраните бойци. С помощта на ивици кожа, рогата и най-дългите кости, те измайсториха ужасяващи шлемове, които йетите нахлупиха с възторжени крясъци, докато женските и децата подскачаха от възторг. Учителят и неговият ученик със задоволство стигнаха до заключението, че и най-неустрашимият би загубил ума и дума при вида на подобна орда.

Мъжете настояваха Надя да остане в селото, но не успяха да я убедят и накрая трябваше да отстъпят и да я вземат със себе си. Александър не искаше да я излага на опасностите, които ги очакваха.

— Може би никой от нас няма да се отърве жив, Орлице… — говореше й той.

— В такъв случай ще бъда принудена да прекарам дните си в тази долина сама сред йетите. Не, благодаря. Идвам с вас, Ягуар — отсече тя.

— Тук ще бъдеш на сравнително безопасно място. Не знам какво ще заварим в оня изоставен манастир, но едва ли ще е много приятно.

— Не се отнасяй с мен като с дете. И сама мога да се грижа за себе си, нали от тринайсет години това правя. Мисля, че мога да ви бъда полезна.

— Добре, но ще вършиш само това, което ти кажа — отсече Александър.

— Забрави. Ще правя, каквото си реша. И ти не си спец, разбираш от битки колкото мене — отвърна му Надя и той трябваше да признае, че е права.

— Може би най-добре ще е да тръгнем през нощта, така призори ще бъдем в другия край на тунела и ще използваме сутринта, за да стигнем до Чънтан дзун — предложи Дил Бахадур и Тенсинг се съгласи.

След като се натъпкаха до насита с вкусната вечеря, йетите налягаха по земята и захъркаха, без да свалят новите си шлемове — бяха ги приели като знак за храброст. Надя и Александър бяха толкова гладни, че излапаха порциите си печено месо от чегно, въпреки горчивия му вкус и кичурите опърлени косми по него. Тенсинг и Дил Бахадур си приготвиха обичайните цампа и чай, после седнаха да медитират с лице към необятната небесна шир, чиито звезди не успяваха да съзрат. Нощем, когато температурата в планините паднеше, парата от димящите кладенци се превръщаше в гъста омара, която се разстилаше над долината като памучен плащ. Йетите никога не бяха виждали звездите, а луната беше за тях необясним ореол от синкава светлина, който понякога прозираше през мъглата.