Кралството на златния дракон

7В Забраненото кралство

Нито един от пътниците, които за пръв път летяха по тази линия, не бе подготвен за онова, което последва. Беше по-лошо от влакчето на ужасите в увеселителните паркове, самолетът или се стрелваше отвесно нагоре и ушите им заглъхваха, а в стомасите си усещаха празнина, или внезапно пропадаше със стотици метри надолу и червата им сякаш се залепваха за мозъка. Тъкмо когато изглеждаше, че най-сетне малко са се стабилизирали, летецът се отклоняваше под остър ъгъл, за да избегне някой хималайски връх и те практически увисваха с главата надолу, след което той завиваше под същия ъгъл в обратната посока.

През илюминаторите от двете им страни се мяркаха стръмни планински склонове, а долу, много ниско долу — неописуемите пропасти, чието дъно едва се мержелееше. Само едно погрешно движение или миг колебание на пилота и малкият самолет щеше да се разбие в скалите или да падне като камък. Капризният вятър ги тласкаше на пристъпи напред, но веднъж прелетели над поредния хребет, за миг нахлуваше обратно и те увисваха във въздуха привидно неподвижни.

Индийският търговец и лекарят от Забраненото кралство бяха доста неспокойни и стояха като залепени за седалките си, въпреки твърденията си, че и преди са минавали през същото изпитание. Членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“ придържаха стомасите си с две ръце и се опитваха да потиснат позивите за повръщане и страха. Никой не отронваше дума, дори Жоел Гонсалес: пребледнял като платно, той шепнеше молитви и галеше сребърния кръст, окачен както винаги на врата му. Всички бяха впечатлени от спокойствието на Джудит Кински — тя разлистваше някаква книга за лалета, без изобщо да й призлява.

Полетът трая няколко часа, които им се сториха дълги като дни. Накрая се приземиха с пикиране върху къса площадка, изсечена сред растителността. Отгоре пред очите им се бе разкрил великолепният пейзаж на Забраненото кралство: низ от тесни долини и тераси по склоновете, с пищна, почти тропическа растителност, сред величествена верига от заснежени върхове. Селцата приличаха на бели кукленски къщички, пръснати тук и там на почти непристъпни места. Столицата бе разположена в дълга и тясна котловина, сгушена между хълмовете. Управляването на самолет на подобно място изглеждаше невъзможно, но пилотът си знаеше добре работата. Когато най-сетне кацнаха, всички заръкопляскаха, за да отпразнуват края на невероятното си премеждие. В този момент към самолета вече се приближаваше стълба и вратата се отвори. Пътниците с мъка се изправиха на крака и тръгнаха залитайки към изхода, с чувството, че всеки миг ще повърнат или ще припаднат; изключение правеше само невъзмутимата Джудит Кински, която не бе загубила самообладанието си.

Първа до вратата стигна Кейт Колд. Внезапен порив на вятъра я блъсна в лицето и тя се съвзе. С изненада забеляза красиво изтъкания килим, постлан от долния край на стълбата до входа на малка цветна дървена постройка с покрив на пагода. От двете страни на килима бяха наредени деца с кошници, пълни с цветя. Покрай пътеката се издигаха тънки стълбове, на които се вееха дълги копринени знамена. Неколцина музиканти, в ярки одежди и с огромни шапки на главата, биеха барабани и надуваха метални тръби.

До последното стъпало стояха в очакване четири високопоставени особи в церемониални премени: дълги до коленете поли, пристегнати на кръста с тъмносини пояси — белег за министерски ранг, — дълги сака, обшити с корали и тюркоази и високи островърхи кожени шапки с позлатени украшения и ленти. В ръцете си държаха ефирни бели шалове.

— Гледай ти. Не очаквах подобно посрещане — възкликна писателката, приглаждайки с пръсти сивите си кичури и ужасяващото яке с хиляда джоба.

Тя слезе с усмивка на уста, следвана от другарите си, и размаха ръка за поздрав, ала никой не й отвърна. Минаха покрай знатните личности и децата с цветя, които не ги удостоиха дори с поглед, сякаш не съществуваха.

Зад тях вървеше Джудит Кински, спокойна, усмихната, с чудесна външност. Тогава музикантите надуха оглушително инструментите си, децата започнаха да хвърлят шепи с цветя, а високопоставените лица се приведоха в дълбок поклон. Джудит Кински отвърна с леко навеждане, после протегна ръце, за да поеме белите копринени шалове, наречени ката.

Репортерите от „Интернешънъл Джеографик“ видяха как от къщичката с покрив на пагода излиза свита от богато пременени сановници. В средата крачеше по-висок от всички мъж на около шейсет години, но с младежко излъчване, облечен с обикновена дълга тъмночервена пола или саронг, която закриваше долната част от тялото му и, с преметната през рамо лента от шафраненожълт плат. Главата му беше обръсната и не носеше шапка. Пристъпваше бос и единствените му украшения бяха молитвената гривна от кехлибарени мъниста и окачения на гърдите медальон. Въпреки прекомерната простота, контрастираща с разкошните одежди на околните, чужденците не се усъмниха нито за миг, че това е кралят. Те се отдръпнаха, за да му сторят път, и автоматично се поклониха дълбоко, както всички наоколо — толкова внушително бе излъчването за власт на монарха.

Негово Величество кимна за поздрав на Джудит Кински и тя мълчаливо му отвърна по същия начин, веднага след което двамата размениха шалове си с поредица от сложни реверанси. Чужденката изпълни ритуала безупречно: наистина бе изучила подробно нравите на тази страна, както бе обяснила на Кейт Колд. Когато посрещането завърши, кралят и Джудит се усмихнаха широко и си стиснаха ръцете по западен маниер.

— Добре дошла в нашата скромна страна — изрече владетелят на английски с британски акцент.

Монархът и неговата гостенка се оттеглиха, съпроводени от многолюдната свита, докато Кейт и екипът й се почесваха по главата, смаяни от видяното. Очевидно Джудит Кински бе впечатлила дълбоко владетелят, след като я посрещаше не като специалистка, наета да засади лалета в градината му, а като пълномощен министър.

Докато събираха багажа си, апаратите и триножниците на фотографите, към тях се приближи някакъв човек, който се представи като Уанджи, техният екскурзовод и преводач. Беше облечен с характерната носия: саронг, привързан на кръста с раиран пояс, къс елек без ръкави и тънки кожени ботуши. На Кейт й направи впечатление шапката му, подобна на тези от филмите за италианската мафия.

Натовариха багажа на раздрънкан джип, настаниха се удобно, доколкото това бе възможно, и потеглиха към столицата. Тя, според Уанджи, била „ей там“, ала пътуването продължи почти три часа, защото онова, което той наричаше „шосе“, се оказа тясна пътека с безброй завои. Водачът говореше старомоден английски с трудноразбираемо произношение, сякаш го беше учил от книгите, без да е имал много възможности да го упражнява.

По пътя вървяха монаси и монахини на всички възрасти, някои от тях пет-шестгодишни, с купички за подаяния. Срещнаха и натоварени с торби селяни, младежи на велосипеди, както и биволски впрягове. Хората бяха представители на много красива раса: средни на ръст, с аристократични черти и горда осанка. Усмивката не слизаше от лицата им, сякаш бяха доволни по рождение. Покрай тях минаха само две моторни превозни средства: стар мотоциклет с чадър вместо покрив и малък автобус, боядисан в хиляди цветове, претъпкан с пътници, животни и вързопи. За да се разминат, джипът трябваше да изчака в страни, защото на тесния път нямаше място за две возила. Уанджи им съобщи, че Негово Величество разполагал с няколко модерни автомобила и че Джудит Кински сигурно отдавна е пристигнала в хотела.

— Кралят се облича като монах… — отбеляза Александър.

— Негово Величество е нашият духовен водач. Първите му години са преминали в тибетски манастир. Той е свят човек — обясни им водачът, като се покланяше в знак на почит със събрани пред лицето ръце.

— Мислех, че монасите не се женят — обади се Кейт Колд.

— Повечето от тях — да, но кралят е длъжен да го стори, за да даде синове на короната. Негово Величество е вдовец. Любимата му съпруга почина преди десет години.

— Колко деца имаха?

— Бяха благословени с четири момчета и пет дъщери. Един от синовете ще стане крал. Тук не е като в Англия, където най-големият наследява короната. При нас Принцът с най-чисто сърце сяда на престола след смъртта на баща си — отвърна Уанджи.

— Как разбират кой е с най-чисто сърце? — запита Надя.

— Кралят и кралицата познават добре децата си и обикновено се досещат, но решението им трябва да бъде потвърдено от Далай лама, който проучва астралните знаци и подлага избраното дете на различни изпитания, за да определи дали именно то е превъплъщение на предишен владетел.

Преводачът им обясни, че изпитанията били неоспорими. Едното от тях, например, се състояло в това принцът да разпознае седемте предмета, използвани от първия господар на Кралството на Златния дракон преди хиляда и осемстотин години. Вещите се нареждали на пода, сред много други, и детето избирало. Преминело ли това първо препятствие, то трябвало да обязди див жребец. Ако било прероден крал, конят усещал властния му дух и се укротявал. Бъдещият владетел бил длъжен да преплува сам и буйните ледени води на свещената река. Течението помагало на момчетата с чисти сърца, другите загивали. Безпогрешен метод за определяне на престолонаследници.

През цялата си история Забраненото кралство винаги е имало справедливи и прозорливи владетели, продължи Уанджи и добави, че страната му никога не е било нападана, нито поробвана, макар да не разполагала с армия, способна да се изправи пред могъщите си съседи Индия и Китай. При сегашното поколение наследник на баща си ставаше най-малкият син, който бил още невръстен, когато майка му се поминала. Първосвещениците го нарекли с името, което носел при предишните си превъплъщения: Дил Бахадур, „смело сърце“. Оттогава никой не го бил виждал: обучението му протичало незнайно къде.

Кейт Колд не пропусна случая и попита водача за тайнствения Златен дракон. Уанджи не изглеждаше много склонен да говори по въпроса, но екипът на „Интернешънъл Джеографик“ все пак успя да си извади някои заключения от уклончивите му отговори. Статуята се славела с това, че можела да предсказва бъдещето, но единствено кралят бил способен да разгадава непонятния език на пророчествата й. Причината, поради която владетелят следвало да бъде с чисто сърце била, че властта на Златния дракон трябвало да се използва само в защита на нацията и никога за лична изгода. В сърцето на монарха нямало място за алчност.

Покрай пътя се нижеха селски домове и безброй храмове — разпознаваха ги веднага по развяваните от вятъра молитвени знамена, подобни на онези, които бяха забелязали на летището. Водачът се поздравяваше с всеки срещнат — тук, изглежда, всички се познаваха.

Разминаха се с върволица момчета в тъмночервени монашески туники и Уанджи им обясни, че по-голямата част от образованието се водело по манастирите и учениците отивали да живеят там още на пет-шестгодишна възраст. Някои така и не напускали светата обител, защото предпочитали да следват стъпките на своите учители, ламите. Момичетата посещавали отделни училища. Имало и университет, но обикновено специалистите се дипломирали в Индия, а в някои случаи и в Англия, когато семейството било платежоспособно или студентът заслужел правителствена стипендия.

Върху няколко скромни магазинчета стърчаха телевизионни антени. Преводачът им каза, че когато имало програма, съседите се събирали там, но поради честите прекъсвания на тока, часовете на излъчване варирали. Добави, че в по-голямата част от страната имало телефонна връзка: за да проведеш разговор, трябвало само да идеш до пощата, ако такава съществувала в населеното място, или в училището, където задължително разполагали с апарат. У дома, разбира се, никой нямал телефон, защото не било необходимо. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес се спогледаха въпросително. Дали щяха да могат да използват клетъчните си телефони в страната на Златния дракон?

— Планините ограничават много покритието и затова тези апарати са почти непознати тук. Разказвали са ми, че у вас вече никой не говорел очи в очи, а само по телефона — каза водачът.

— И по електронната поща — добави Александър.

— Чувал съм за това, но не съм го виждал — отвърна Уанджи.

Неопетненият от модерните технологии пейзаж беше фантастичен. Земята се обработваше с помощта на биволи, които теглеха ралото бавно и търпеливо. Стотици оризови полета зеленееха като изумруди върху изсечени по склоновете на околните хълмове тераси. Край пътя растяха непознати дървета и цветя, а в далечината се извисяваха снежните хималайски върхове.

Александър отбеляза, че селското стопанство изглежда доста изостанало, но баба му отвърна, че не всичко следва да се измерва според добивите, като поясни, че това е единствената страна в света, където екологията е много по-важна от бизнеса. Уанджи се почувства поласкан от тези думи, но не каза нищо, за да не ги обиди, тъй като гостите идваха от страна, където, както беше чувал, бизнесът бил по-важен от всичко.

Два часа по-късно слънцето вече залязваше зад планинските хребети и вечерните сенки се спуснаха над зелените оризови полета. Тук-там по домове и храмове започнаха да припламват треперливите светлинни на лоените лампи. Във въздуха се носеше тихия гърлен звук на големите метални тръби, с които монасите зовяха за вечерна молитва.

Скоро в далечината се показаха първите постройки на Тункхала: столицата, която изглеждаше малко по-голяма от село. Няколкото фенера по главната улица им дадоха възможност да забележат не само чистота и реда наоколо, но и контрастите: яковете, които се разминаваха с италиански мотоциклети, възрастните жени, понесли внуците си на гръб, и полицаите, облечени като принцове, които регулираха движението. Вратите на много от къщите бяха широко отворени и Уанджи им обясни, че тук практически не съществувала престъпност, а и всички се познавали. Всеки гостенин можел да се окаже приятел или роднина. Полицията нямала много работа: само пазела границите, грижела се за реда по време на тържествата и държала под око немирните студенти.

Магазините бяха още отворени. Уанджи спря джипа пред един от тях — не по-голям от дрешник, — където се продаваха паста за зъби, сладкиши, филмчета „Кодак“, избелели от слънцето пощенски картички и ограничен брой списания и вестници от Непал, Индия и Китай. Забелязаха по рафтовете празни консервени кутии, бутилки и употребявани пликове. Тук изобилието беше непознато явление и всяка вещ, дори най-незначителната, имаше своята стойност. Нищо не се хвърляше, всичко се използваше или преработваше. Найлоновият плик или стъкленото шише се считаха за съкровища.

— Това е моят скромен магазин, а до него е малкият ми дом, където ви каня най-почтително: ще бъде огромна чест за мен — обяви Уанджи и се изчерви, защото не желаеше чужденците да го сметнат за суетен.

Момиче на около петнайсет години излезе да ги посрещне.

— А това е дъщеря ми Пема. Името и означава „цвят лотос“ — добави водачът.

— Лотосът е символ на чистота и хубост — обади се Александър, изчервявайки се като Уанджи, защото още щом го изрече, му се стори смешно.

Изненадана, Кейт го погледна под око. Той й намигна и й прошепна, че го бил прочел в една библиотека, преди да тръгне на път.

— Какво още научи? — промърмори тя полугласно.

— Попитай ме и ще разбереш, Кейт, знам почти толкова, колкото и Джудит Кински — отвърна Александър по същия начин.

Пема се усмихна неустоимо чаровно, събра ръце пред лицето си и се поклони в традиционния поздрав.

Беше слаба и стройна като бамбуково стъбло, под жълтата светлина на фенерите кожата й изглеждаше като от слонова кост, а в големите й очи проблясваше палаво пламъче. Черната й коса падаше свободно, като копринен плащ, по раменете и гърба й. И тя, както всички други хора, които бяха видели, бе облечена в национална носия. Разликата между женското и мъжкото облекло беше малка — всички носеха пола или саронг със сако или блуза.

Надя и Пема се спогледаха с взаимно учудване. От едната страна девойката, дошла от сърцето на Южна Америка, с пера в косите и увиснала на врата й черна маймуна, а от другата — изящното като балерина момиче, родено сред най-високите планини на Азия. И двете се почувстваха свързани от внезапен прилив на симпатия.

— Ако желаете, утре Пема би могла да покаже на малката и на бабчето как се носи саронга — предложи смутено водачът.

Александър подскочи, като чу думата „бабчето“, но Кейт Колд не реагира. Писателката току-що бе осъзнала колко обидни изглеждаха в тази страна късите панталони, с които тя и Надя бяха обути.

— Ще й бъдем много благодарни… — отвърна Кейт, покланяйки се на свой ред с ръце пред лицето.

Изтощените пътници най-сетне пристигнаха в хотела — единственият в столицата и страната. Малкото туристи, които се осмеляваха да посетят селата във вътрешността, спяха по селските къщи, където винаги бяха добре дошли. На никого не се отказваше гостоприемство. Повлякоха багажа си към двете стаи, в които щяха да се настанят: една за Кейт и Надя, и втора — за мъжете. В сравнение с невероятния разкош в палата на махараджата в Индия, помещенията тук приличаха на монашески килии. Без да се мият и събличат те се хвърлиха на леглата, съсипани от умора, но малко след това се събудиха вцепенени от студ. Температурата бе паднала рязко. Светнаха с фенерчетата си и откриха дебели вълнени одеяла, подредени спретнато едно върху друго в ъгъла, увиха се с тях и спаха до сутринта, когато ги събуди зловещият вой на дългите тежки тръби, с които монасите зовяха за молитва.

Уанджи и Пема ги очакваха с чудесната новина; че кралят е готов да ги приеме на следващия ден. Докато поемаха питателната закуска от чай, зеленчуци и ориз, който, според предписанията на добрите обноски, трябваше да се яде с трите пръста на дясната ръка, техният водач ги постави в течение на протокола за посещението в двореца.

Най-напред трябваше да набавят подходящо облекло за Надя и Кейт. Мъжете се явяваха задължително със сака. Кралят беше човек с широки разбирания и сигурно щеше да разбере, че са с работни дрехи, защото са на път, но така или иначе редно бе да покажат уважение. Уанджи им показа как се разменят церемониалните шалове, тъй наречените ката, обясни, че следва да останат на колене там, където им бъде посочено, докато не им се даде знак, че могат да седнат, и че не бива да се обръщат към краля, преди сам той да го е сторил. Ако им предложеха храна или чай, трябваше да откажат три пъти, а после да се хранят бавно и тихомълком, за да покажат, че оценяват ястието. Да се говори по време на ядене, се смятало за липса на уважение. Бороба щеше да остане при Пема. Уанджи не знаеше какъв е протоколът по отношение на маймуните.

Кейт Колд успя да включи компютъра си в една от двете телефонни линии в хотела, за да изпрати новини на списание „Интернешънъл джеографик“ и да се свърже с Льоблан. Професорът беше неврастеник, но не можеше да му се отрече, че е неизчерпаем източник на информация. Възрастната писателка го запита какво знае за обучението на кралете и за легендата за Златния дракон. Малко след това получи дълга лекция по въпроса.

Пема заведе Кейт и Надя до някаква къща, където продаваха саронги, и всяка от тях си купи по три, защото през деня валеше по няколко пъти и трябваше да имат време да ги сушат. Никак не им беше лесно да се научат да увиват плата около тялото си и да го захващат с пояса. Най-напред го стегнаха така, че едва пристъпваха, после пък го оставиха толкова хлабав, че се свличаше при всяко движение. След няколко опита Надя успя да схване техниката, но Кейт приличаше на омотана в плат мумия. Не й се отдаваше да седне и вървеше като каторжник с пранги на краката. Като я видяха, Александър и двамата фотографи прихнаха в неудържим смях, докато писателката се препъваше, мърморейки през зъби и кашляйки.

Кралският дворец беше най-голямата сграда в Тункхала, с над хиляда стаи, разпределени върху три видими и два подземни етажа. Беше разположен стратегически върху висок хълм, до който се стигаше по криволичещ път, обрамчен от гъвкави бамбукови стълбове с молитвени знамена по тях. Зданието беше в изискания стил на всички други къщи, включително най-бедните, но покривите му бяха керемидени, на няколко нива, увенчани със старинни керамични фигури на митологически създания. Балконите, вратите и прозорците бяха изрисувани в невероятни цветове.

Постовите, облечени в жълто и черно, с кожени куртки и шлемове с пера, бяха въоръжени с шпаги, лъкове и стрели. Уанджи обясни, че те им служели по-скоро за украса — истинските полицаи използвали съвременни оръжия. Добави също, че лъкът бил традиционното оръжие в Забраненото кралство, както и най-предпочитаният спорт. В ежегодните състезания участвал дори кралят.

Бяха посрещнати от двама сановници с натруфени дворцови одежди, които ги преведоха през няколко зали, обзаведени само с ниски маси, големи цветни дървени ракли и купчини кръгли възглавници за сядане. Направиха им впечатление религиозните статуи с даровете от свещи, ориз и листенца от цветя. По стените имаше стенописи, някои от тях толкова древни, че мотивите им бяха почти заличени. Видяха неколцина монаси с четки, глинени делви с боя и тънки златни листове да възстановяват фреските с безкрайно търпение. Навсякъде висяха великолепни бродирани гоблени от коприна и сатен.

От двете страни на дългите коридори, през които преминаха се редуваха врати, водещи към помещенията, където се трудеха десетки служители и писари монаси. Компютрите все още не бяха въведени, сведенията на обществената управа се нанасяха в тетрадки на ръка. Имаше и стая за оракулите. Там народът идваше да иска съвети от определени свещеници и монахини, надарени с гадателски способности, които помагаха в моменти на съмнение. За будистите от Забраненото кралство пътят към избавление беше винаги личен и се основаваше на състраданието към всичко съществуващо. Без практика, теорията беше безполезна. С добър водач, наставник или прорицател посоката можеше да бъде променена, както и да се ускорят резултатите.

Свитата пристигна в голяма зала без украшения. В средата й се издигаше огромен Буда от позлатено дърво, чието чело докосваше тавана. Дочуха музика, като от мандолини, но после си дадоха сметка, че това са гласовете на хор от монахини. Мелодията се извисяваше нагоре и все по-нагоре, после внезапно се снижаваше и ритъмът се променяше. Пред внушителната статуя имаше молитвен килим, запалени свещи, пръчици с тамян и кошници с дарове. Следвайки примера на високопоставените си водачи, гостите се поклониха три пъти пред реликвата, допирайки пода с чело.

Кралят ги прие в зала, обзаведена по същия прост и изискан начин, както и останалата част от двореца, но украсена с тъкани платна с религиозни сцени и ритуални маски по стените. От уважение към чужденците, ненавикнали да седят на земята, бяха донесли пет стола.

На паното зад краля беше избродирано животно: за изумление на Надя и Алекс то приличаше поразително на красивите крилати дракони, които двамата бяха видели в сърцето на Амазония, в тепуито, където се намираше Градът на Зверовете. Те бяха последните представители на изчезнал преди хилядолетия вид. Кралският гоблен показваше, че някога тези дракони по всяка вероятност бяха обитавали и Азия.

Монархът носеше туниката от предишния ден, но на главата си имаше някакво причудливо украшение, подобно на платнен шлем. На гърдите му блестеше медальона на властта — старинен златен диск с инкрустирани корали. Беше седнал в поза „лотос“ върху висока половин метър платформа.

До владетелят се бе излегнал като котка красив леопард, който при вида на гостите се надигна с наострени уши, впери поглед в Александър и оголи зъби. Кралят го докосна по гърба и го успокои, но издължените му очи си останаха впити в младия американец.

Край Негово Величество се бяха наредили високопоставени сановници, облечени богато в раирани платове, бродирани сака и шапки, украсени с големи златни листа, макар че някои от тях носеха западни обувки и куфарчета на бизнесмени. Присъстваха и неколцина монаси с характерните за тях червени туники. Три момичета и две високи и представителни момчета стояха прави до владетеля и гостите предположиха, че това са децата му.

Следвайки съветите на Уанджи, те отказаха столовете, защото не биваше да застават на една и съща височина с монарха, и предпочетоха малките вълнени килими, наредени срещу кралската платформа.

След размяната на шаловете както и задължителните поздрави, чужденците зачакаха знак от своя височайши домакин, за да се настанят на пода — мъжете с кръстосани крака, а жените приседнали на една страна. Кейт Колд се оплете в саронга си и насмалко не се изтърколи, при което монархът и придворните с мъка прикриха усмивките си.

Преди да започне разговорът, поднесоха чай, орехи и някакви особени плодове, поръсени със сол, които гостите вкусиха след трикратен отказ. Беше настъпил мигът за подаръците. Писателката кимна и Тимоти Брус Жоел Гонсалес се примъкнаха на колене, за да поднесат на краля кутия с първите дванайсет броя на „Интернешънъл джеографик“, издадени през 1888 г., заедно с лист от ръкопис на Чарлз Дарвин, който главният редактор на списанието бе открил най-случайно в лондонски антикварен магазин. Кралят благодари и на свой ред им поднесе книга, увита в сукно. Уанджи им бе казал, че не бива да отварят пакета — това било признак на липса на нетърпение, приемлив единствено за децата.

Междувременно човек от прислугата съобщи за пристигането на Джудит Кински. Пътешествениците от „Интернешънъл джеографик“ разбраха защо не я бяха видели сутринта в хотела: тя бе гост на двореца. Джудит поздрави със свеждане на глава и се настани на пода до първенците. Носеше обикновена рокля, същата кожена чанта, с която изглежда никога не се разделяше, и едно-единствено украшение: широка африканска гривна от гравирана кост.

В този миг Чеуан, кралският леопард, който стоеше мирен, но напрегнат, скочи и се озова пред Александър със заплашителна гримаса, при която лъснаха всичките му остри зъби. Всички присъстващи замръзнаха и двама от пазачите понечиха да се намесят, но кралят ги спря с ръка и повика животното. Леопардът се обърна към господаря си, но не се подчини.

Без да съзнава какво върши, Александър си бе свалил очилата и бе застанал на четири крака с не по-малко заплашителен вид: свил пръсти като животински нокти, се озъби и заръмжа.

Тогава Надя, както си стоеше на мястото, започна да издава странни звуци, подобни на котешко мъркане. Леопардът веднага се отправи към нея, доближи муцуна до лицето й, помириса я и завъртя опашка. След това, за всеобща изненада, легна по гръб пред нея, а тя без никакъв страх го погали по корема, като продължаваше да мърка.

— Умеете ли да разговаряте с животните? — попита непринудено кралят.

Объркани, чужденците предположиха, че в това кралство да се разговаря с животните е нещо обичайно.

— Понякога — отвърна момичето.

— Какво му става на моя верен Чеуан? Обикновено е любезен и послушен — усмихна се монархът, сочейки едрото животно.

— Мисля че се уплаши, като видя ягуара — отговори Надя.

Никой, освен Александър, не разбра какво искаше да каже. Кейт Колд несъзнателно се плесна по челото: представлението наистина си го биваше, приличаха на банда безумци, изтървани от лудницата. Ала кралят не се впечатли от отговора на чужденката със златиста като мед кожа. Само погледна внимателно младия американец, който се бе върнал към нормалното си състояние и отново седеше със скръстени крака. Единствено капките пот по челото му издаваха страха, който го бе разтресъл.

Надя Сантос постави един от копринените шалове пред леопарда, той го пое внимателно със зъби и го отнесе пред нозете на своя господар. После зае обичайното си място върху кралската платформа.

— И с птиците ли можеш да разговаряш, момиче? — запита кралят.

— Понякога — повтори тя.

— Тук често долитат някои интересни пернати — добави той.

Кралството на Златния дракон беше истинско екологично светилище: тук се срещаха много изчезнали в останалата част на света видове, но хвалбите се смятаха за непростим признак на лошо възпитание и дори кралят, най-големият авторитет и областта на флората и фауната, не си ги позволяваше.

По-късно, когато екипът на „Интернешънъл джеографик“ отвори кралския подарък, установи, че това е албум със снимки на птици. Уанджи подчерта, че кралят сам ги е правил, но името му не се споменавало в никъде, защото би било израз на суета.

До края срещата премина в разговори за Кралството на Златния дракон. Чужденците забелязаха, че всички говорят доста неопределено. Най-често използваните думи бяха „може би“ и „навярно“, с което се избягваха крайните мнения и противоречията, и се отваряше възможност за достоен изход в случай, че страните не постигнат съгласие.

Джудит Кински очевидно беше доста добре запозната с прекрасната природа в района. Това бе впечатлило владетеля и неговата свита, тъй като познанията й бяха твърде необичайни за чужденец.

— За нас е чест да посрещнем в родината си пратениците на списание „Интернешънъл джеографик“ — каза кралят.

— Честта е наша, Ваше Величество. Ние знаем, че никъде другаде по света природата не се зачита така, както в това кралство — отвърна Кейт.

— Ако нанесем щети на природния свят около нас, сами ще плащаме последствията. Само безумец би извършил подобно неблагоразумие. Вашият водач, Уанджи, ще ви заведе, където пожелаете. Може би ще успеете да посетите храмовете и укрепените манастири дзун, където монасите навярно ще ви посрещнат като скъпи гости и ще ви дадат сведенията, от които се нуждаете — допълни монархът.

Всички забелязаха, че не включва в групата Джудит Кински и предположиха, че владетелят има намерението сам да й покаже красотите на кралството си.

Аудиенцията бе приключила, оставаше само да благодарят и да се сбогуват. Тогава Кейт Колд прояви първата липса на такт. Тя не успя да се сдържи и запита направо за легендата за Златния дракон. В залата начаса се възцари ледено мълчание. Високопоставените особи се вцепениха, а любезната усмивка на краля се стопи. Последва доста тежка пауза, преди Джудит Кински да се осмели да се намеси.

— Простете дързостта ни, Ваше Величество. Ние не познаваме добре тукашните нрави и се надявам, че въпросът на госпожа Колд не ви е засегнал… Всъщност тя говореше от името на всички нас. И аз се интересувам от тази легенда не по-малко от репортерите на „Интернешънъл джеографик“ — изрече тя, втренчила кафявите си очи в зениците му.

Кралят отвърна на погледа с много сериозно изражение, сякаш преценяваше намеренията й, и най-накрая се усмихна. Ледът веднага се разчупи и всички въздъхнаха с облекчение.

— Свещеният дракон съществува, той не е само мит, но не е възможно да го видите — отвърна кралят с повелителна нотка в гласа, каквато дотогава беше избягвал.

— Четох някъде, че статуята се пази в укрепен манастир в Тибет. Питам се какво е станало с нея след китайското нашествие… — настоя Джудит Кински.

Кейт помисли, че друг едва ли би дръзнал да продължи разговора по темата. Тази жена беше твърде уверена в себе си и във влиянието си над краля.

— Златният дракон въплъщава духа на нашата нация. Той никога не е напускал кралството — поясни монархът.

— Простете, Ваше Величество, не съм била добре осведомена. Логичното е да се съхранява тук, в този дворец, до вас — продължи Джудит Кински.

— Може би — отвърна кралят и се изправи на крака, за да покаже, че срещата е приключила.

Екипът на „Интернешънъл джеографик“ се сбогува с дълбоки поклони и излезе заднешком, с изключение на Кейт Колд, която така се бе оплела в саронга си, че не й остана нищо друго, освен да го вдигне над коленете си и да излезе препъвайки се, с гръб към Негово Величество.

Чеуан, кралският леопард, последва Надя до вратата на двореца, търкайки муцуна в ръката й, но без да изпуска от очи Александър.

— Не го поглеждай, Ягуар. Той ревнува… — засмя се момичето.