Кралството на златния дракон

2Трите приказни яйца

Междувременно на другия край на света Александър Колд тъкмо кацаше в Ню Йорк заедно с баба си Кейт. От слънцето край Амазонка кожата на момчето бе заприличала на тъмно дърво. Прическата му беше дело на индианците и на върха на главата му светлееше избръснат кръг, с пресен белег по средата. Носеше мръсна раница на гръб, а в ръцете си стискаше бутилка с подобна на мляко течност. Кейт Колд, загоряла по същия начин, беше с вечните си къси панталони в цвят каки и кални обувки. Сивата й коса, която тя сама подстригваше, без да се гледа в огледалото, и придаваше вид на току-що събуден индианец-мохикан. Беше уморена, но зад счупените и закрепени с лейкопласт очила зениците й святкаха. Багажът им се състоеше от една близо триметрова тръба и няколко вързопа с необичаен размер и форма.

— Нещо за деклариране? — запита ги чиновникът от имиграционната служба, чийто поглед издаваше неодобрението му към странната подстрижка на Алекс и вида на баба му.

Беше пет часа сутринта и митничарят беше не по-малко уморен от пътниците от самолета, пристигнал току-що от Бразилия.

— Нищо. Ние сме репортери от списание „Интернешънъл джеографик“. Всичко, което носим, е работен материал — отвърна Кейт Колд.

— Плодове, зеленчуци, храни?

— Само лечебна вода за болната ми майка… — обади се Алекс и вдигна бутилката, която бе стискал в ръце през целия път.

— Не му обръщайте внимание, господин офицер, момчето има богато въображение — намеси се Кейт.

— Какво е това? — запита чиновникът, сочейки тръбата.

— Сербатана.

— Моля?

— Нещо като кухо стъбло, с което индианците от Амазония изстрелват отровните стрели… — започна да обяснява Александър, но баба му го срита да млъкне.

Чиновникът беше разсеян и преустанови въпросите, така че не узна за колчана със стрелите, нито за кратуната със смъртоносно кураре в един от вързопите.

— Още нещо?

Александър Колд порови в джобовете на якето си и измъкна три едри стъклени топчета.

— Какво е това?

— Мисля, че са диаманти — отвърна младежът и веднага получи нов ритник от баба си.

— Диаманти! Много забавно! Какво си пушил, момче? — възкликна митничарят през смях, докато подпечатваше паспортите им и им даваше знак да преминат.

Когато отвориха вратата на нюйоркския апартамент, непоносима воня блъсна Кейт и Александър в лицата. Писателката се плесна по челото. Не за първи път заминаваше и забравяше кофата с отпадъци в кухнята. Влязоха препъвайки се, запушили нос с ръка. Докато Кейт се оправяше с багажа, внукът й отвори прозорците и се зае с боклука, който вече гъмжеше от всевъзможна флора и фауна. Когато най-сетне успяха да вкарат триметровото индианско оръжие в маломерния апартамент, Кейт се отпусна с въздишка на дивана. Годините вече започваха да й тежат.

Александър извади топчетата от джоба си и ги постави върху масата. Тя ги погледна с безразличие. Приличаха на стъклени преспапиета, като онези, които туристите често купуват.

— Това са диаманти, Кейт — съобщи й момчето.

— Сигурно! Колкото аз съм Мерлин Монро… — отвърна възрастната писателка.

— Коя?

— О! — изсумтя тя, ужасена от бездната, която зееше между нея и поколението на нейния внук.

— Сигурно е някоя от твоето време — додаде Александър.

— Това е моето време! То е повече мое, отколкото твое. Аз поне не живея на луната, като теб — измърмори сърдито бабата.

— Наистина са диаманти, Кейт — настоя той.

— Добре, Александър, диаманти са.

— Може ли да ме наричаш Ягуар? Това е моето животно-тотем. Диамантите не са наши, Кейт, те са на индианците, на Хората от мъглата. Обещах на Надя, че ще ги използваме в тяхна защита.

— Стига! — измърмори баба му, без да му обръща внимание.

— С тях можем да финансираме фондацията, която смяташ да основеш заедно с професор Льоблан.

— От удара по главата май ти се е разхлопала дъската, момче — отвърна тя и разсеяно пусна стъклените яйца в джоба на якето си.

През следващите седмици писателката щеше да има повод да промени мнението си за своя внук.

Стъклените яйца престояха у Кейт цели две седмици, преди тя да се сети за тях, но веднъж, когато преместваше якето си от стола, едното от тях изпадна и почти премаза пръстите на крака й. Междувременно нейният внук Александър се беше прибрал у дома, при родителите си в Калифорния. Писателката ходи няколко дни с насинен крак и с камъните в джоба, като си играеше разсеяно с тях по улицата. Една сутрин влезе да пие кафе в близкото заведение и на тръгване без да иска остави един диамантите на масата. Собственикът италианец, кой я познаваше от двайсет години, я настигна на ъгъла.

— Кейт! Забрави си стъкленото топче! — извика й и й го подхвърли над главите на минувачите. Тя го улови в полет и продължи пътя си с мисълта, че е крайно време да направи нещо с тия яйца. Без ясен план, писателката се отправи към улицата на бижутерите, където се намираше магазина на стария й обожател Исак Розенблат. Преди четирийсет години двамата за малко щяха да се оженят, ако не се бе появил Джоузеф Колд и не бе прелъстил Кейт с концерта си за флейта. Тя беше убедена, че флейтата е вълшебна. Много скоро Джоузеф Колд се нареди сред най-прочутите музиканти в света. „Беше същата флейта, която глупавият ми внук загуби в Амазония!“, помисли с раздразнение Кейт. Хубавичко беше издърпала ушите на Александър, задето бе затрил великолепния инструмент на дядо си.

Исак Розенблат беше един от стълбовете на еврейската общност: богат и уважаван баща на шест деца. Беше от онези спокойни хора, които изпълняват дълга си без излишен шум, а в душата им цари мир, ала когато видя Кейт Колд да влиза в магазина му, той усети как потъва в тресавището на спомените. В миг отново се превърна в срамежливия младеж, който бе обичал тази жена с отчаянието на първата любов. По онова време тя беше девойка с порцеланова кожа и непокорни червени коси; сега лицето й беше по-набръчкано и от пергамент, а посивялата й, зле подстригана четина, стърчеше на всички страни като четка.

— Кейт! Никак не си се променила, момиче, бих те познал и в най-голямата тълпа… — промълви той развълнувано.

— Недей да лъжеш, дърти безсрамнико — отвърна тя, усмихвайки се поласкана мимо себе си, и пусна на пода раницата си, която тупна като чувал с картофи.

— Дошла си да ми кажеш, че си сгрешила и да ми поискаш извинение, задето ме захвърли и разби сърцето, ми, нали? — пошегува се бижутерът.

— Вярно е, Исак, сбърках. Не съм създадена за семеен живот. Бракът ми с Джоузеф трая съвсем кратко, добре поне, че ни се роди син — Джон. Сега съм баба на три внучета.

— Чух, че Джоузеф е починал, наистина съжалявам. Винаги съм му завиждал, така и не му простих, че ми отне годеницата, макар да купувах всичките му плочи. Имам пълна колекция от неговите концерти. Беше голям талант… — каза бижутерът. Той покани Кейт да седне на тъмния кожен диван и се настани до нея. — Значи сега си вдовица — добави изучавайки я с обич.

— Не си прави илюзии, не съм дошла да ме утешаваш. Нито да купувам бижута. Не са ми в стила — отговори Кейт.

— Виждам — отбеляза Исак Розенблат, поглеждайки крадешком смачканите й панталони, войнишките чизми и раницата на пода.

— Дойдох да ти покажа едни стъкълца — рече тя и извади яйцата от якето си.

Сутрешната светлина, която навлизаше от прозореца, попадна право върху топчетата в шепата на Кейт. Неочакван отблясък заслепи за миг Исак Розенблат и сърцето му подскочи в гърдите. Той беше потомствен бижутер. През ръцете на дядо му бяха минавали безценни съкровища от гробниците на египетските фараони, ръцете на баща му бяха творили диадеми за императрици, а собствените му ръце бяха демонтирали рубините и смарагдите на руското царско семейство, убито по време на болшевишката революция. Никой не разбираше от накити повече от него и много малко камъни успяваха да го развълнуват, но гледката пред очите му беше толкова невероятна, че му се зави свят. Без да каже дума, Розенблат взе яйцата, занесе ги на бюрото си и ги разгледа с лупа под една лампа. Когато се увери, че първото впечатление не го е излъгало, той въздъхна дълбоко, извади бяла батистена кърпа и избърса челото си.

— Откъде ги открадна, момиче? — запита с разтреперан глас.

— Идват от едно далечно място, наречено Градът на Зверовете.

— Шегуваш ли се? — попита бижутерът.

— Не, честна дума. Струват ли нещо, Исак?

— Да, струват. С тях можеш да купиш, да речем, някоя малка страна — промълви Розенблат.

— Сигурен ли си?

— Това са най-едрите и съвършени диаманти, които съм виждал. Къде са били? Подобно съкровище не може да остане незабелязано. Познавам всички значими камъни по света, но за тези никога не съм чувал, Кейт.

— Поръчай да ни донесат кафе и глътка водка, Исак. Настани се удобно, защото ще ти разкажа една прелюбопитна история — отговори Кейт.

Така добрият човечец научи за бразилското момиче, което се изкачило на върха на загадъчна планина в горното течение на Ориноко, водено от един свой сън и от някакъв гол шаман и там открило камъните в непристъпно орлово гнездо. Кейт подчерта, че девойката е предоставила съкровището на нейния внук Александър, срещу обещанието да го използва за защитата на Хората от мъглата — индианско племе, които все още живеело като в Каменната ера. Исак Розенблат я изслуша любезно, без да повярва на нито една дума от налудничавия й разказ. И най-големият глупак не би приел за истина подобни небивалици, отсъди той. Бившата му възлюбена явно се бе замесила в някаква тъмна афера или бе попаднала на приказна мина. Знаеше че Кейт никога не би си признала. Нейна работа, в правото си е, въздъхна за пореден път той.

— Виждам, че не ми вярваш, Исак — обади се ексцентричната писателка, след като се опита да потисне с глътка водка поредния пристъп на кашлица.

— Навярно ще се съгласиш с мен, че историята звучи доста неправдоподобно, Кейт…

— А още не съм ти разказала за зверовете: косматите и вонящи чудовища, които…

— Стига, Кейт, мисля, че нямам нужда от повече подробности — прекъсна я уморено бижутерът.

— Трябва да превърна тези стъкълца в капитал за една фондация. Обещах на внука си да бъдат използвани в защита на Хората от мъглата — така се наричат невидимите индианци, и…

— Невидими?

— Не точно невидими, Исак, но нещо подобно. Изчезват като с магическа пръчка. Надя Сантос твърди, че…

— Коя е Надя Сантос?

— Момичето, което откри диамантите, както ти казах. Ще ми помогнеш ли, Исак?

— Ще ти помогна, при положение, че всичко е законно, Кейт.

Така почтеният Исак Розенблат стана пазител на трите великолепни камъка, пое задължението да ги превърне в пари в брой, да ги вложи разумно и помогна на Кейт Колд да учреди фондация „Диамант“. Посъветва я да назначи антрополога Людовик Льоблан за председател, но управлението на средствата да бъде нейна грижа. По този начин възкреси и замрялото им преди четирийсет години приятелство.

— Знаеш ли, Кейт, аз също овдовях? — призна й той още същия ден, когато излязоха заедно на вечеря.

— Нали не смяташ да ми се обясняваш, Исак? Отдавна не съм прала мъжки чорапи, нямам намерение да го правя и сега — отвърна през смях писателката.

И двамата вдигнаха тост за диамантите.

Няколко месеца по-късно Кейт седеше пред компютъра си само по развлечена тениска, която прикриваше мършавата й снага едва до средата на бедрата и оставяше на показ възлестите й колене, набраздените от вени и белези прасци, и яките ходила на пътешественичка. Крилата на вентилатора се въртяха и жужаха като конски мухи над главата й, но не смогваха да облекчат летния нюйоркски зной. През последните шестнайсет-седемнайсет години писателката обмисляше възможността да сложи в апартамента си климатик, но все не намираше подходящ момент да я осъществи. Потта мокреше косата й и се стичаше по гърба й, но пръстите й яростно удряха по клавиатурата. Знаеше че е достатъчно само да докосва клавишите, но тя беше звяр със свои навици и затова блъскаше както преди по старата пишеща машина.

От едната страна до компютъра стоеше кана леден чай с водка: взривоопасна смес, с чието изобретяване Кейт много се гордееше, а от другата — незапалената й моряшка лула. Беше си наложила да намали пушенето, защото кашлицата не й даваше мира, но държеше лулата заредена, за компания: миризмата на черен тютюн повдигаше духа й. „Не са кой знае колко много пороците, които една шейсет и петгодишна вещица може да си позволи“, разсъждаваше тя. Не беше склонна да се отказва от нито един от лошите си навици, но ако не престанеше да пуши, дробовете й щяха да се пръснат.

От шест месеца Кейт се опитваше да изправи на крака Фондация „Диамант“: беше я основала заедно с прочутия антрополог Людовик Льоблан, макар че, между другото, го считаше за свой враг. Тя ненавиждаше този вид работа, но не я ли свършеше, нейният внук Александър никога нямаше да й прости. „Аз съм човек на действието, пиша статии за пътешествия и приключения, а не бюрократ“, въздишаше тя след всяка глътка чай с водка.

Освен че се бореше с проблемите около Фондацията, на два пъти й се бе наложило да лети до Каракас, за да дава показания по делото срещу Мауро Кариас и доктор Омайра Торес, обвинени за смъртта на стотици индианци, заразени с шарка. Мауро Кариас не се бе явил на заседанията: той лежеше в безсъзнание в някаква частна клиника. Жалко, че ударът, с който го бяха повалили индианците, не го бе изпратил на оня свят.

Нещата около Кейт Колд започваха да се сгъстяват, след като списание „Интернешънъл джеографик“ й поръча да направи репортаж за Кралството на Златния дракон. Не биваше да отлага много пътуването — току-виж го възложили на друг репортер, — но преди да замине, трябваше да излекува кашлицата си. Далечната малка страна бе кацнала сред хималайските върхове и климатът там беше прекалено суров: температурите често се променяха с трийсет градуса за няколко часа. Естествено, мисълта да отиде лекар дори не й минаваше през ум. Никога през живота си не беше ходила, та сега ли? Имаше твърде лошо мнение за специалистите, които печелеха на час. На нея й плащаха на брой думи. Изглеждаше й очевидно, че никой лекар нямаше сметка пациентът му да оздравее, и затова залагаше на домашните лекове. Вярваше безрезервно в парчето дървесна кора, донесено от Амазония, благодарение на което дробовете й щяха да станат като нови. Един шаман-столетник, на име Уалимаи, я бе уверил, че с това средство се лекували болестите на носоглътката. Кейт смилаше кората с пасатора, прибавяше я към чая си с водка, за да смекчи горчивия й вкус, и през целия ден я пиеше с най-голямо усърдие. Но, както в момента обясняваше тя на професор Людовик Льоблан по имейла, цярът още не бе дал резултат.

Взаимната омраза даряваше с щастие както Кейт, така и Льоблан и те не пропускаха случай да го изразят. Поводи не им липсваха: двамата бяха неизбежно свързани чрез фондация „Диамант“ — той беше председател, а тя управляваше парите. Общото дело ги принуждаваше да поддържат почти ежедневна връзка и те я осъществяваха по електронната поща, за да не се налага да си чуват гласовете по телефона. Стремяха се да се виждат колкото може по-рядко.

Фондация „Диамант“ бе учредена в защита на племената по Амазонка като цяло и на Хората от мъглата в частност, както настояваше Александър. Професор Людовик Льоблан твореше дебел академичен труд за същото племе и за собствена си роля в това приключение, макар че всъщност не точно той, а Александър Колд и бразилската му приятелка Надя Сантос, бяха спасили индианците от геноцид като по чудо. Спомените за онези седмици в селвата винаги предизвикваха у Кейт усмивка. Когато се отправиха към Амазония, внукът й беше едно разглезено мамино синче, а когато се върнаха, скоро след това, вече бе станал истински мъж. Александър или Ягуар, както си беше наумил, че следва да бъде наричан, се бе проявил като храбрец, редно беше да му го признае. Гордееше се с него. Фондацията бе създадена благодарение на Алекс и на Надя; без тях проектът щеше да остане само като пожелание: те двамата го бяха финансирали.

Първоначално професорът държеше организацията да бъде кръстена „Людовик Льоблан“ с убеждението, че неговото име ще привлече пресата и бъдещи дарители, но Кейт не му бе позволила да се доизкаже.

— Преди да сложите капитала, осигурен от собствения ми внук, на свое име, ще трябва да минете през трупа ми, Льоблан — бе го пресякла тя.

Антропологът се бе примирил, защото трите приказни диаманти от Амазония се намираха у Кейт. И той като бижутера Розенблат не вярваше на нито една дума от историята за невероятните камъни. Диаманти в орлово гнездо? Как ли пък не! Професорът подозираше, че тамошният им водач Сесар Сантос, бащата на Надя, има достъп до някоя тайна мина в джунглата и момичето беше отмъкнало диамантите оттам. Блазнеше го идеята да се върне в Амазония и да убеди водача да подели с него съкровището. Налудничав блян, защото вече беше стар, ставите го боляха и нямаше сили да пътува до места без климатик.

Изглеждаше му невъзможно да изпълни важната си мисия с мизерната си професорска заплата. Кабинетът му — нездравословна дупка — се намираше на четвъртия етаж на една грохнала сграда без асансьор: позор. Ех, да беше поне малко по-щедра тая Кейт Колд… „Ужасна жена!“, мислеше си антропологът. Общуването с нея беше истинска мъка. Председателят на Фондация „Диамант“ трябваше да има подобаващи условия за работа. Той се нуждаеше от секретарка и приличен кабинет, но тази скъперница Кейт не отпускаше нито цент повече от абсолютно необходимото за племената. Точно в този момент двамата спореха по електронната поща за колата, която той смяташе за абсолютно необходима. Придвижването с метрото означаваше загуба на ценното му време, което можеше да бъде използвано в служба на индианците и горите, настояваше той. Върху екрана пред нея се редяха изреченията на Льоблан: „Не искам нищо специално, Колд, не става дума за лимузина с шофьор, а за най-обикновена кола с гюрук…“

Телефонът иззвъня, но писателката не му обърна внимание, защото не желаеше да изтърве нишката на неоспоримите доводи, с които възнамеряваше да заклейми Льоблан, ала звъненето продължи, докато не я изкара от търпение. Побесняла, тя грабна слушалката, съскайки срещу нахалника, дръзнал да прекъсне интелектуалния й труд.

— Здравей, бабо — поздрави я весело гласът на най-големия й внук от Калифорния.

— Александър! — възкликна тя с радост, като го чу, но веднага се овладя, за да не си помисли внукът, че й е мъчно за него. — Колко пъти да ти повтарям да не ми викаш „бабо“?

— А ти ми обеща да ме наричаш Ягуар — отвърна невъзмутимо момчето.

— Да имаше поне мустака на ягуара, а ти си като жалък проскубан котарак.

— Ти обаче си майка на баща ми и мога съвсем законно да ти викам „бабо“.

— Получи ли подаръка ми? — смени темата тя.

— Прекрасен е, Кейт!

И наистина беше такъв. Навръх шестнайсетия си рожден ден Александър получи по пощата огромна кутия от Ню Йорк, изпратена от баба му. Кейт Колд се бе разделила с едно от най-скъпоценните си притежания: кожата на няколкометровия питон, който преди години погълнал фотоапарата й в Малайзия. Сега трофеят беше единственото украшение, окачено в стаята на Александър. Няколко месеца преди това момчето бе изпотрошило мебелите в изблик на мъка, заради болестта на майка си. Бяха останали само един полуизкормен матрак и фенерче, за да чете вечер.

— Как са сестрите ти?

— Андреа не влиза в стаята ми, защото изпитва ужас змийската кожа, но Никол ми прислужва като робиня, само и само да й разреша да я пипне. Предложи ми всичко, каквото има, в замяна на питона, но аз няма да го дам никога и на никого.

— Дано. А майка ти как е?

— Много по-добре, дори се върна към рисуването. Знаеш ли, шаманът Уалимаи твърдеше, че съм имал способност да лекувам и че трябвало добре да я използвам. Реших да не ставам музикант, както си мислех, а лекар. Какво ще кажеш? — запита Алекс.

— Явно си въобразяваш, че ти си излекувал майка си… — разсмя се баба му.

— Не аз, а лековитата вода и билките, които донесох от Амазония…

— Плюс химио– и лъчетерапията — прекъсна го тя.

— Никога няма да разберем какво я е излекувало, Кейт. Други пациенти, лекувани по същия начин в същата болница, вече са покойници, а мама е в процес на възстановяване. Тази болест е много коварна и може да се появи отново всеки миг, но аз вярвам, че тревите, които ми даде шаманът Уалимаи, и чудотворната вода ще я поддържат здрава.

— С голям зор се добра до тях — подхвърли Кейт.

— Едва не загинах…

— Това няма значение, лошото е, че загуби флейтата на дядо си — сряза го тя.

— Проявяваш трогателна загриженост за благополучието ми, Кейт — пошегува се Александър.

— Както и да е! Станалото — станало. Май трябва да попитам за семейството ти…

— То е и твое семейство — друго нямаш, струва ми се. Ако случайно те интересува, всички постепенно се връщаме към нормалния живот. На мама започна да й пониква къдрава и прошарена коса. С остригана глава й отиваше повече — уведоми я внукът.

— Радвам се, че Лайза е по-добре. Аз я харесвам, тя е добра художничка — съгласи се Кейт Колд.

— И добра майка.

Последваха няколко секунди мълчание по линията, докато Александър събра смелост, за да съобщи повода за своето обаждане. Обясни, че имал спестени пари, защото през семестъра давал уроци по музика и работел в една пицария. Целта му била да възстанови изпочупените вещи в стаята си, но след това променил намеренията си.

— Нямам време да слушам за финансовите ти планове. Карай направо, какво искаш? — прекъсна го баба му.

— От утре съм във ваканция.

— И?

— Помислих си, че ако си платя пътя, може би ще ме вземеш с теб при следващото си пътуване. Нали каза, че отиваш в Хималаите?

Въпросът бе посрещнат от ново ледено мълчание. Кейт Колд полагаше неимоверни усилия, за да прикрие обзелото я задоволство: всичко се подреждаше според плана й. Ако сама го беше поканила, внукът й щеше да отвърне с безброй възражения, както преди заминаването им за Амазония, но сега инициативата излизаше от него. Тя беше напълно убедена, че Александър ще тръгне с нея и дори му бе подготвила изненада.

— Там ли си, Кейт? — запита плахо Александър.

— Разбира се. Къде да бъда?

— Можеш поне да помислиш, нали?

— Гледай ти! А аз смятах, че младежта се занимава само с пушене на трева и с търсене на гаджета по Интернет… — процеди тя през зъби.

— Малко ми е рано за това, Кейт, аз съм на шестнадесет и нямам пари дори за виртуална среща — засмя се Александър, като добави: — Не ти ли доказах, че съм добър другар в пътешествията? Няма да те тормозя за нищо, мога и да ти помагам. Вече си на възраст, не бива да пътуваш сама…

— Какви ги дрънкаш, сополанко!

— Искам да кажа… че мога да ти нося багажа например. Бих могъл и да снимам.

— Да не си въобразяваш, че „Интернешънъл джеографик“ ще публикува снимките ти? Ще дойдат Тимоти Брус и Жоел Гонсалес — фотографите, които бяха с нас в Амазония.

— Гонсалес оправи ли се?

— Счупените му ребра зараснаха, но още ходи като замаян. Тимоти Брус се грижи за него като същинска майка.

— И аз ще се грижа за теб като майка, Кейт. Я си представи, че в Хималаите те стъпче стадо якове. При този разреден кислород там може да получиш и сърдечен пристъп — примоли се внукът.

— Няма да доставя на Льоблан удоволствието да умра преди него, — промърмори тя през зъби и продължи: — Както забелязвам, понаучил си нещичко за района.

— Да знаеш само колко много четох! Нека да дойда с теб! Моля ти се!

— Добре, но няма да те чакам нито минута. Ще се срещнем следващия четвъртък на летище „Джон Кенеди“, в девет вечерта летим за Лондон, а оттам — за Делхи. Ясно ли е?

— Ще бъда там, обещавам!

— Вземи си дебели дрехи. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-студено ще става. Сигурно ще ти се наложи да поупражниш алпинизма, така че си носи и екипа.

— Благодаря ти, бабо, благодаря! — възкликна развълнувано момчето.

— Ако пак ме наречеш „бабо“, няма да те заведа никъде! — отвърна Кейт и затвори, преди да завие от смях като хиена.