Кралството на златния дракон

8Похитени

Колекционера се събуди, сепнат от звъна на специалния телефон, поставен върху нощната масичка до него. Беше два през нощта. Само трима души знаеха този номер: личният му лекар, началникът на охраната и майка му. Телефонът не бе звънял от месеци. Колекционера не бе имал нужда нито от лекаря, нито от началника на охраната, а майка му в момента се разхождаше някъде из Антарктида и снимаше пингвини. Госпожата прекарваше последните си години на борда на различни луксозни кораби, които я водеха нагоре-надолу в едно безкрайно пътешествие. Стигнеше ли до поредното пристанище, нарочен пратеник я посрещаше с билет в ръка и я изпращаше на следващия круиз. Синът й си бе дал сметка, че по този начин тя прекарва живота си забавно, а на него не му се налага да я вижда.

— Кой ви даде този номер? — попита възмутен вторият по богатство човек в света, след като позна своя събеседник, въпреки устройството за променяне на гласа.

— Да научавам тайни е част от моя занаят — отвърна Специалиста.

— Имате ли новини за мен?

— Скоро ще разполагате с онова, за което говорихме.

— Защо ме безпокоите тогава?

— За да ви кажа, че Златният дракон няма да ви послужи за нищо, ако не знаете как да го използвате.

— За целта разполагам с преведения пергамент, който купих от онзи китайски генерал — поясни Колекционера.

— Нима мислите, че нещо толкова важно и тайно би било записано само върху парче пергамент? Преводът е зашифрован.

— Набавете ми шифъра! Затова съм ви наел.

— Не. Вие ме наехте, за да ви доставя въпросната статуя, нищо повече. Сделката не го предвижда — добави студено промененият глас от слушалката.

— Драконът не ме интересува без указанията, ясен ли съм? Намерете ми ги или няма да видите своите милиони долари! — кресна клиентът.

— Никога не преразглеждам условията на една сделка. Ние с вас се споразумяхме за нещо. До две седмици статуята ще ви бъде предоставена, а аз ще получа уговореното, в противен случай ще понесете непоправими щети.

Клиентът усети заплахата и разбра, че рискува живота си. За първи път вторият по богатство човек в света изпита страх.

— Имате право, сделката си е сделка. Ще ви платя допълнително за шифъра към пергамента. Дали ще успеете да го набавите в разумен срок? Както знаете, работата е много спешна. Готов съм да дам необходимото, парите не са проблем — рече Колекционера с помирителен тон.

— В случая не става дума за пари.

— Всеки си има цена.

— Грешите — отвърна Специалиста.

— Нали уж твърдяхте, че можете да доставите всичко на този свят? — запита разтревожен клиентът.

— Един от агентите ми ще се свърже скоро с вас — отвърна гласът и връзката прекъсна.

Мултимилионерът не можа повече да заспи. Прекара останалата част от нощта в пресмятане на безмерното си богатство в кабинета, който заемаше по-голямата част от дома му и бе снабден с петдесетина компютъра. Ден и нощ служителите му поддържаха връзка с най-големите борси в света. Но колкото и да се взираше в цифрите и да крещеше на подчинените си, Колекционера не успяваше да промени факта, че на света съществува човек по-богат от него. Това му късаше нервите.

След като ги разведе из очарователния град Тункхала с неговите къщи с покриви на пагода, с неговите религиозни кубета, с неговите храмове и дузини манастири, накацали по склоновете на хълмовете сред изобилие от дървета и цветя, Уанджи предложи да им покаже университета. Той бе разположен в природен парк с водопади и хиляди птички и се състоеше от няколко сгради. Покривите с форма на пагода, изображенията на Буда о стените и молитвените знамена придаваха на учебното заведение вид на манастир. По алеите в градината се разхождаха студенти, които разговаряха на групи, и чужденците останаха впечатлени от тяхната сериозност, така различна от свободното държание на западната младеж. Бяха приети от ректора, който помоли Кейт Колд да каже на младежите за списание „Интернешънъл джеографик“ — мнозина го четели най-редовно в библиотеката.

— Твърде рядко имаме възможността да посрещаме видни гости в нашия скромен университет — каза той, приведен в церемониален поклон пред нея.

И така писателката, фотографите, Александър и Надя се озоваха в една аудитория пред сто и деветдесетите възпитаници на висшето учебното заведение и техните преподаватели. Почти всички говореха малко английски — това бил любимият предмет на студентите, — но на Уанджи доста често му се налагаше да превежда. Първият половин час премина при голямо благоприличие.

Публиката задаваше почтително безобидни въпроси, като поздравяваше с поклон, преди да се обърне към чужденците. Отегчен, Александър вдигна ръка.

— Може ли и ние да задаваме въпроси? Дошли сме отдалеч, за да научим нещо повече за тази страна… — предложи той.

Настъпи тишина и студентите се спогледаха объркани: за пръв път лектор отправяше към тях подобно предложение. След известни колебания и шушукане с преподавателите, ректорът даде своето съгласие. През следващия час и половина гостите научиха някои интересни сведения за Забраненото кралство, а студентите, освободени от скованото приличие, на което бяха свикнали, се осмелиха да питат за киното, музиката, облеклото, колите и за хиляди други неща в Америка.

Към края Тимоти Брус извади касета с рокендрол и Кейт Колд я сложи на касетофона си. Срамежлив по природа, внукът й изведнъж почувства неудържим вътрешен порив и остави всички с отворена уста. Заразена от бесния танц, Бороба започна да подражава съвършено точно на движенията му сред всеобщия смях на присъстващите. След приключването на „конференцията“ младежите дружно ги изпроводиха до края на студентското градче, пеейки и танцувайки като Александър, докато преподавателите почесваха смаяно глави.

— Как успяха да научат американската музика само от едно чуване? — попита Кейт Колд с възхищение.

— Студентите я слушат от години, бабче. Вкъщи тези момчета и момичета ходят с джинси като вас. Внасят ги контрабандно от Индия — отговори Уанджи през смях.

На този етап Кейт Колд вече се бе примирила с прозвището „бабче“, което й бе присъдил преводачът. Това бе знак на уважение, учтив начин за обръщение към по-възрастен човек. Надя и Алекс от своя страна трябваше да викат на Уанджи „чичо“, а на Пема — „братовчедке“.

— Ако почитаемите гости не са много уморени, навярно ще пожелаят да опитат типичната за Тункхала кухня… — предложи срамежливо Уанджи.

Почитаемите гости бяха съсипани от умора, но нима можеха да пропуснат подобна възможност? Претовареният със събития ден завърши в дома на екскурзовода. Както повечето къщи в столицата, той беше двуетажен, построен от бели тухли и дърво, изрисувано със сложни плетеници от цветя и птици по подобие на дворцовия стил. Така и не успяха да разберат кои са преките роднини на Уанджи, защото десетки хора влизаха и излизаха и всички те биваха представяни като чичовци, братя или братовчеди на домакините. Фамилните имена тук не съществуваха. Появеше ли се на бял свят дете, родителите му го наричаха с две или три имена, за да го отличават от останалите, но всеки имаше право да се прекръства по свое желание няколко пъти в живота си. Само членовете на кралското семейство използваха определена фамилия.

Пема, майка й и няколко лели и братовчедки, поднесоха ястията. Всички насядаха на пода около кръгла маса, върху която се издигаше истинска планина от червен ориз, зърнени храни и няколко комбинации от зеленчуци с различни подправки и лют пипер. Веднага след това започнаха да носят деликатесите, приготвени специално в чест на гостите: черен дроб от як, бял дроб от овца, свински крачета, очи от коза, кървавици и всичко това така подлютено с червен и черен пипер, че чужденците се просълзиха само от миризмата, а Кейт избухна в кашлица. Храненето се извършваше с ръце, като от продуктите се оформяха топчета, които учтивостта изискваше да бъдат предложени първо на гостите.

При първата хапка Александър и Надя едва не изкрещяха: никога не бяха вкусвали нищо по-лютиво. Устата им пламна, сякаш бяха лапнали живи въглени. Давейки се от кашлицата, Кейт Колд им направи забележка, че обиждат домакините, ала местните жители на Забраненото кралство знаеха, че чужденците трудно преглъщат тяхната храна. И докато по страните на двамата младежи се лееха сълзи, всички наоколо се заливаха от смях, тропайки с ръце и крака по пода.

Пема, която също много се забавляваше, им поднесе чай, за да си изплакнат устата, заедно с блюдо от същите зеленчуци, но приготвени без лютиви подправки. Александър и Надя се спогледаха съучастнически.

Край Амазонка двамата бяха яли от печена змия до супа от прахта на мъртъв индианец. Без да кажат и дума, те едновременно решиха, че точно сега не бива да се предават. Благодариха с поклон, събрали длани пред лицето си, и всеки от тях приготви своя огнена топка и храбро я пъхна в устата си.

На другия ден се честваше религиозен празник, който съвпадаше с пълнолунието и рождения ден на краля. Цялата страна се бе готвила със седмици за събитието. Населението на Тункхала се изсипа на улиците, а от планините заприиждаха селяни от далечни села — вероятно бяха пътували няколко дни пешком или на кон. След благословиите на първосвещениците, напред пристъпиха музикантите с инструментите си, а готвачките подредиха дълги маси с ястия, сладкиши и кани с оризова ракия. За случая всичко беше безплатно.

Тръбите, барабаните и манастирските гонгове кънтяха от ранни зори. Богомолците и дошлите от далеч поклонници се тълпяха в храмовете, за да поднесат своите дарове, да завъртят колелото на съдбата и да запалят свещ от мас на як. Над града се стелеше гранива миризма на лой и дим от тамян.

Преди заминаването си Александър бе посетил училищната библиотека, за да научи нещо повече за Забраненото кралство, за неговите обичаи и религия. Той изнесе кратък урок по будизъм на Надя, която изобщо не бе чувала за Буда.

— Петстотин шейсет и шест години преди Христос в земите, където днес се намира южен Непал, живеел принц на име Сиддхартха Гаутама. При раждането му някакъв гадател предрекъл, че детето ще властва над цялата земя, но само при условие, че бъде опазено от покварата и смъртта. В противен случай щяло да стане голям духовник. Баща му, който предпочитал първото, оградил двореца с високи зидове, за да осигури на Сиддхартха безметежен живот, отдаден на насладите и красотата, и да му попречи да се сблъска със страданието, ори капещите от дърветата листа на часа бивали измива да не ги види принцът повехнали. Младежът се оженил и създал син, без да е излизал от палата. Бил на двадесет и девет години, когато надникнал извън градината и за пръв път видял що е болест, нищета, болка и жестокост. Той се подстригал, захвърлил накитите и пищните копринени одежди и тръгнал да търси Истината. Цели шест години учил при йогите в Индия и подлагал тялото си на най-суров аскетизъм…

— Какво значи това? — запита Надя.

— Живеел в лишения. Спял върху пирони и се хранел само с по няколко зърна ориз.

— Неправилно решение… — обади се момичето.

— До същия извод достигнал и Сиддхартха. След преминал от пълното блаженство в двореца към най-сурова саможертва, той открил, че по-правилно е да поживее по някакъв среден път — продължи Александър.

— Защо го наричат Просветления? — пожела да научи неговата приятелка.

— Защото, когато бил на трийсет и пет години седнал под едно дърво и прекарал цели шест дни и нощи неподвижен, потънал в медитация. В една нощ на пълнолуние, като тази, в която се провежда празненството, умът му и духът му се отворили и той прозрял всички житейски принципи и процеси. С една дума превърнал се в Буда.

— На санскрит „Буда“ означава „буден“ или „просветлен“ — поясни Кейт Колд, която слушаше внимателно обясненията на своя внук. — Буда не е име, а звание, всеки може да се превърне в буда, чрез достоен живот и духовни упражнения — добави тя.

— В основата на будизма стои състраданието към всичко живо или съществуващо. Буда е казал, че всеки трябва да търси истината или просветлението вътре в себе си, а не у другиго или във външните неща. Затова Нудистките монаси не ходят да проповядват, както нашите мисионери, а прекарват по-голямата част от живота си в мълчалива медитация, търсейки своята собствена истина. Единствените им притежания са туниката, сандалите и купичката за подаяния. Материалните блага не ги вълнуват — добави Александър.

На Надя, която разполагаше само е малката си торба с най-необходимите дрехи и три папагалови пера за украшение на косата, тази част от будизма й се стори съвършена.

Сутринта се проведоха турнирите за стрелба с лък — най-посетената проява на тържествата в Тункхала. Майсторите на този спорт се появиха облечени в лъскави костюми, а девойките ги закичиха с гирлянди от цветя. Лъковете бяха много тежки и близо два метра дълги.

Предложиха един на Александър, но той едва успя да го повдигне и разбира се пропусна целта. Опъна тетивата с всички сили, но по невнимание стрелата се изплъзна между пръстите му и полетя към изискано облечен сановник, застанал близо до мишената. Ужасен, Александър го видя да пада по гръб и реши, че го е убил, ала жертвата му бързо скочи на крака и то с усмивка. Стрелата се бе забила в центъра на шапката му. Никой не се засегна. Неумението на чужденеца бе посрещнато с всеобщ смях, а знатната особа до края на деня се разхожда със стрелата в шапката си, като трофей.

Жителите на Забраненото кралство се бяха пременили с най-празничните си одежди, мнозина носеха маски или бяха боядисали лицата си в жълто, бяло и червено. По шапки, яки, уши и ръце лъщяха накити от сребро, злато, старинни корали и тюркоази.

Този път владетелят пристигна с невиждано украшение на главата: короната на Забраненото кралство. Тя беше от везана коприна с инкрустации от злато и цялата осеяна със скъпоценни камъни. В средата, над челото, аленееше огромен рубин. На гърдите му висеше кралският медальон. С неизменното си изражение на спокойствие и оптимизъм, кралят се разхождаше без охрана сред поданиците си, които очевидно го боготворяха. Свитата му се състоеше от неговия верен леопард Чеуан и от почетната му гостенка Джудит Кински, облечена в характерната за страната носия, но с неизменната си чанта на рамо.

Следобед имаше театрални представления на актьори с маски, акробати, жонгльори и фокусници. Групи девойки представиха традиционните танци, докато най-добрите атлети премериха сили в нещо подобно на фехтовка и в някакъв вид напълно непознато за чужденците бойно изкуство. Изпълняваха смъртоносни скокове и се движеха с такава удивителна бързина, че сякаш прелитаха над главите на противника си. Никой не успя да надвие някакъв строен и красив младеж, гъвкав и свиреп като пантера. Уанджи осведоми гостите си, че това бил един от синовете на краля, но не избраника, който следвало да го наследи. Момчето притежавало заложби на боец, държало винаги да спечели, обичало аплодисментите, било нетърпеливо и властно. С една дума не притежавало качествата, за да стане мъдър владетел.

Когато слънцето залезе, песента на щурците се сля врявата на празненството. Пламнаха хиляди факли и лампи с хартиени абажури.

Сред въодушевената тълпа се разхождаха множество предрешени. Всички маски бяха истинско произведение на изкуството: до една различни, боядисани в злато и ярки цветове. Надя забеляза, че изпод някои от маските стърчат черни бради, а мъжете в Забраненото кралство се бръснеха най-старателно. Никой не ходеше с обрасло лице — считаше се за нехигиенично. Тя оглеждаше околните известно време и й направи впечатление, че брадатите индивиди не взимат участие в празника като всички останали. Тъкмо се канеше да сподели наблюденията си с Александър, когато той се приближи към нея обезпокоен.

— Погледни добре онзи човек там, Орлице — каза й той.

— Къде?

— Зад фокусника, който хвърля горящи факли във въздуха. Онзи с тибетския кожен калпак.

— Какво той? — запита Надя.

— Да се приближим незабелязано, за да го огледаме отблизо — предложи Александър.

Когато успяха да се промъкнат до там, иззад маската ги пронизаха две светли и безизразни зеници: това бяха очите на Текс Армадильо, не можеха да ги сбъркат.

— Как ли се е озовал тук? Не беше в нашия самолет, а следващият полет е след пет дни — зачуди се Александър след като се отдалечиха.

— Мисля, че той не е сам, Ягуар. Дали ония с брадатите маски не са от Сектата на Скорпиона? Наблюдавах ги и ми се струва, че кроят някакъв план.

— Ако забележим нещо подозрително, ще предупредим Кейт. Засега няма да ги изпускаме от очи — каза Александър.

За тържествата бе пристигнало от Китай семейство майстори на фойерверки. Щом слънцето се скри зад хълмовете, нощта настъпи внезапно и температурата спадна, но празникът продължи. В този миг небето просветна и тълпите по улиците посрещнаха с викове на учудване изумителните огньове на китайците.

Имаше толкова много хора, че нямаше къде игла да падне. Надя, навикнала на тропическия климат в родното си село Санта Мария де ла Лювия, трепереше от студ. Пема й предложи да я придружи до хотела, за да се облече по-топло, и двете се отдалечиха заедно с Бороба, пощуряла от пукотевицата на фойерверките; Александър остана да наблюдава Текс Армадильо отдалеч.

Надя беше благодарна на Кейт Колд, задето се бе сетила да й купи топли дрехи. Зъбите й тракаха, също като на Бороба. Тя облече най-напред маймуната с бебешката грейка, а после сама обу панталони, дебели чорапи, ботуши и яке пред развеселения поглед на Пема, която се чувстваше идеално в лекия си копринен саронг.

— Да вървим! Пропускаме най-хубавото от празника! — възкликна тя.

Двете излязоха тичешком на улицата. Луната и водопадите от пъстроцветни звезди на китайците озаряваха нощта.

— Къде са Пема и Надя? — попита Александър, давайки си сметка, че бяха тръгнали преди повече от час.

— Не съм ги виждала — отвърна Кейт.

— Отидоха до хотела, за да се облече Надя, но вече трябваше да са тук. Отивам да ги търся — реши Алекс.

— Ще дойдат, няма къде да се загубят — каза баба му.

Александър не откри момичетата в хотела. Два часа по-късно всички бяха доста загрижени, защото от доста време никой не ги бе срещал сред празнуващите. Водачът, Уанджи, взе на заем велосипед и тръгна към къщи с надеждата, че Пема може би е завела Надя там, но малко след това се завърна притеснен.

— Изчезнали са! — развика се той.

— Не може да им се случи нищо лошо. Нали сам казахте, че това е най-безопасната страна в света! — успокои го Кейт.

В този час на улицата вече бяха останали много малко хора: неколцина закъснели студенти и жените, които почистваха отпадъците и останалата храна по масите. Във въздуха се носеше смесена миризма на цветя и барут.

— Да не би да са тръгнали с някой студент? — обади се Тимоти Брус.

Уанджи ги увери, че това е изключено — Пема никога не би направила подобно нещо. Никое почтено момиче не излиза вечер само, без разрешението на родителите си, поясни той. Решиха да отидат в полицейския участък, където преуморените служители на реда ги посрещнаха учтиво — те бяха на работа от ранни зори и не изгаряха от желание да тръгнат да търсят двете момичета, които според тях със сигурност били отишли при приятели или роднини. Кейт Колд размаха пред носовете им паспорта и журналистическата си карта и започна да настоява с най-ужасния си заповеднически тон, но не успя да ги трогне.

— Господата са получили специална покана от нашия обичан крал — обади се Уанджи. Това вече веднага приведе в действие полицаите.

През останалата част от нощта търсиха Пема и Надя навсякъде. Призори цялата полицейска част — деветнайсет служители — беше на крак, защото стана ясно, че още четири девойки са изчезнали от Тункхала.

Александър сподели с баба си подозренията си относно присъствието на сини воини сред множеството и й каза, че е видял Текс Армадильо предрешен като тибетски пастир. Беше се опитал да го проследи, но американецът, изглежда, усетил, че е разпознат и се шмугнал в тълпата. Кейт съобщи това на полицаите, а те я предупредиха да не всява паника, без да разполага с доказателства.

Рано сутринта се пръсна ужасяващата новина, че няколко момичета са били отвлечени. Почти всички магазини останаха затворени, а вратите на къщите — отворени; жителите на мирната столица бяха наизлезли по улиците и обсъждаха събитието. Групи доброволци тръгна да обикаля из околностите — неблагодарна задача, защото неравният терен и непроходимата растителност затрудняваха търсенето. Скоро плъзна слух, който постепенно се разрасна и накрая се превърна в неудържима река от паника, която заля града: скорпионите, скорпионите!

Двама селяни, които не бяха участвали в празненствата, си спомниха, че видели някакви конници да профучават в галоп по посока на планините. Копитата на жребците хвърляли искри по камъните, черните плащове се веели на вятъра и под призрачното зарево на фойерверките те приличали на демони, разказваха селяните потресени. Малко след това, на път за вкъщи, едно семейство намерило край пътя стара кожена манерка, пълна с алкохол, и я донесе в полицията. Върху нея имаше гравиран скорпион.

Уанджи беше извън себе си. Клечеше и стенеше захлупил лице в длани, докато жена му стоеше безмълвна и със сухи очи, в пълно отчаяние.

— Имате предвид Сектата на Скорпиона, онази от Индия? — попита Александър Колд.

— Сините воини! Никога повече няма да видя Пема! — плачеше водачът.

Пътешествениците от „Интернешънъл джеографик“ постепенно научаваха подробностите. Свирепите номади вилнеели из северна Индия и имали обичая да нападат беззащитни села и да похищават девойки, които превръщали в свои робини. За тях жените стрували по-малко и от един нож, третирали ги по-зле и от животни и ги държали в ужас, скрити в пещери.

Родяло ли се момиче, те на часа го убивали; момчетата оставяли живи, но ги отделяли от майките им и още на три години започвали да ги обучават да се бият. Допускали скорпионите да жилят децата, за да свикнат с отровата и когато възмъжеят, да не загиват при ухапвания от влечуги и насекоми.

Робините много скоро издъхвали от болести, мъчения или насилия, а онези, които все пак доживявали до двайсетгодишна възраст, били прогонвани като ненужни и на тяхно място довеждали други похитени момичета. И всичко се повтаряло. Окаяните фигури на тези жени били често срещано явление по селските пътища на Индия — обезумели, целите в дрипи, те протягали ръка за милостиня. Никой не смеел да ги доближи от страх пред Сектата на Скорпиона.

— И полицията бездейства? — ужаси се Александър.

— Това става в най-отдалечените краища, в беззащитните и безкрайно бедни села. Хората не смеят да се опълчат на разбойниците, треперят от тях, защото вярват, че притежават сатанински способности и че могат да пратят напаст от скорпиони, която да изтреби всичко живо наоколо. Няма по-страшна съдба за една девойка от тази да попадне в ръцете на сините мъже. Ще поживее няколко години скотски, ще гледа как убиват дъщерите й, как отнемат синовете й и, ако не умре, ще стане просякиня — обясни им водачът, като добави, че Сектата на Скорпиона била шайка от крадци и убийци, които познавали на пръсти хималайските проходи, пресичали границата, когато им хрумне, и нападали винаги нощем. Промъквали се като сенки.

— Влизали ли са и преди в Забраненото кралство? — попита Александър, в чието съзнание започваше да се оформя страшно подозрение.

— Досега не. Вилнееха само в Индия и Непал — отвърна екскурзоводът.

— Защо са дошли толкова далеч? Странно е, че са рискували да влязат в град като Тункхала. И то точно по време на празненство, когато всички са на улицата, а полицията бди — отбеляза Александър.

— Още сега отиваме да говорим с краля. Всички налични сили трябва да бъдат вдигнат на крак — отсече Кейт.

Нейният внук мислеше за Текс Армадильо и за страховитите мъже, които бе видял в подземията на Червената крепост. Каква роля играеше американецът в цялата история? Каква карта разглеждаха тогава?

Не знаеше откъде да започне да търси Орлица, но бе готов да преброди Хималаите на шир и на длъж. Представяше си какво преживява в този миг приятелката му. Всяка минута бе скъпа: трябваше да я открие, преди да е станало прекалено късно. Нуждаеше се повече от всякога от ловния инстинкт на ягуара, но беше толкова напрегнат, че не успяваше да се съсредоточи, за да го призове. Потта се стичаше по челото и гърба му, мокреше ризата му.

Надя и Пема не успяха да видят нападателите си. Два големи плаща ги захлупиха, после яки ръце ги овързаха с въжета като пакети, и ги понесоха нанякъде. Надя закрещя и се опита да се брани, ритайки във въздуха, но силен удар по главата я зашемети. Пема от своя страна се предаде на съдбата си със съзнанието, че в този миг е безсмислено да се съпротивлява, по-добре беше да пази сили за по-късно. Похитителите метнаха момичетата напреко на конете, скочиха зад тях, притиснаха ги здраво и препуснаха. Вместо седло, те използваха сгънато на две одеяло и пришпорваха животните с колене. Бяха великолепни ездачи.

След няколко минути Надя дойде в съзнание и щом посъвзе, направи преценка на положението. Никога не беше яздила, но веднага разбра, че се носи в галоп на кон. Всяка стъпка на животното отекваше в стомаха и гърдите й, одеялото я задушаваше, а на гърба си усещане желязната хватка на голяма и силна длан, сякаш бе стисната с остри нокти.

Вонеше силно на потен кон и мъжки дрехи, но точно това проясни ума й и й позволи да мисли. Навикнала да живее сред природата и животните, Надя имаше силно развито обоняние. Нейният похитител миришеше различно от извънредно чистоплътните хора, с които се бе запознала в Забраненото кралство. Естественият дъх на копринените, памучни и вълнени тъкани се смесваше с този на подправките за готвене и бадемовото масло, с което всички мажеха косите си, за да им придадат блясък. Надя бе способна да разпознае със затворени очи жителя на Забраненото кралство. Мъжът, който я стискаше така здраво, беше мръсен, сякаш дрехите му не бяха виждали вода и сапун, а кожата му излъчваше горчивия мирис на чесън, въглени и барут. Явно не беше тукашен.

Момичето наостри слух и си даде сметка, че освен двата коня — нейният и на Пема — до тях препускаха поне още четири или пет други. Усети, че непрекъснато се изкачват. Когато конят промени ход, тя разбра, че вече не следват определена пътека, а галопират направо през полето. Чуваше ударите на копитата о камъните и усещаше усилието на животното при катеренето. От време на време то се подхлъзваше и изцвилваше, но ездачът му заповядваше на някакъв непознат език да продължи напред.

Надя чувстваше костите си като натрошени от тръскането, но не можеше да се намести заради стегнатите въжета. Натискът върху гърдите й беше толкова силен, че се уплаши да не й се счупят ребрата. Как да остави следа, по която да я открият? Беше сигурна, че Ягуар ще тръгне да я търси, но тези планини бяха лабиринт от склонове и пропасти. Да можеше поне да си изпусне обувката, но и това беше изключено, защото ботушите й бяха здраво вързани.

Доста по-късно, когато двете момичета бяха вече напълно съсипани и едва ли не в несвяст, конете спряха. Надя се напрегна да дойде на себе си и нададе ухо. Ездачите скочиха на земята, тя усети как някой я вдига и я хвърля долу като чувал. Падна върху камъни. Чу как Пема изстена, после нечии ръце развързаха въжетата и дръпнаха одеялото. Надя пое въздух с пълни гърди и отвори очи.

Първото, което видя бе непрогледното небе и луната, а после — две черни и брадати лица, надвесени над нея. Вонята на чесън, алкохол и нещо подобно на тютюн, което излъчваха двамата разбойници, я зашемети като юмручен удар. Те се закискаха подигравателно, а злите им очи искряха в хлътналите орбити. Някои от зъбите им липсваха, а малкото останали бяха почти черни на цвят. В Индия Надя беше забелязала хора с подобни зъби и Кейт Колд й бе обяснила, че те дъвчели бетел2. Макар да беше доста тъмно, тя разпозна в тях мъжете, които бе видяла в Червената крепост — страховитите воини на Скорпиона.

Бандитите грубо я дръпнаха, за да я изправят на крака, но се наложи да я подкрепят, защото коленете й се подгънаха. Надя съзря Пема на няколко стъпки от нея, превита от болка. Похитителите ги заблъскаха и с жестове им показаха накъде да вървят. Един от тях остана при конете, а другите поведоха пленниците си нагоре по хълма. Надя бе пресметнала вярно: ездачите бяха петима.

След петнайсетина минути изкачване пред тях внезапно изникна нова група тъмнокожи и брадати мъже със същите дрехи и затъкнати в поясите ножове. Надя се помъчи да превъзмогне страха и да „слуша със сърцето си“, като се опитваше да разбере езика им, но цялото тяло я болеше и се усещаше като пребита. Докато мъжете спореха, тя затвори очи и си представи, че е орлица, владетелка на висините, птицата-властелин, нейният тотем. За няколко секунди изпита чувството, че се понася във великолепен полет нагоре, хималайската планинска верига остана в нозете й, а някъде далеч напред се мержелее долината, сред която се гушеше град Тункхала. Един пестник я върна на земята.

Сините воини запалиха факли, стъкмени набързо от напоени с лой и овързани на прът кълчища. Под треперливата им светлина те поведоха момичетата през тесен проход сред скалите. Долепени за ската, всички стъпваха с безкрайно внимание, защото под краката им зееше дълбока пропаст. Макар да беше лято, между камъните светлееха преспи сняг и лед.

Надя си помисли, че зимата по тия краища трябва да е ужасна, след като и през лятото беше толкова мразовито. Пема беше по копринени дрехи и сандали. Реши да й даде якето си, но още щом понечи да го съблече, с един шамар я заставиха да продължи. Приятелката й вървеше последна в редицата и от мястото си Надя не можеше да я види, но предположи, че сигурно е в по-окаяно положение и от нея. За щастие не се наложи да се катерят дълго: скоро се озоваха пред някакви бодливи храсти, които мъжете отместиха настрана. Факлите осветиха входа на отлично скрита от терена естествена пещера. На Надя й призля: надеждата Ягуар да я открие все повече се стопяваше.

Пещерата беше просторна и се състоеше от няколко сводести зали. Вътре бяха струпани вързопи, оръжия, конски амуниции, одеяла, чували с ориз, леща, сухи зеленчуци, орехи и дълги сплитки чесън. Ако се съдеше по вида на лагера и по количеството храна, ставаше ясно, че разбойниците бяха прекарали тук няколко дни и смятаха да останат още толкова.

На едно по-издигнато място си бяха пригодили олтар, който караше косите да настръхват: върху купчина камъни стърчеше статуя на кръвожадната богиня Кали, обкръжена от черепи и човешки кости, плъхове, змии и други изсъхнали влечуги, съдове с някаква тъмна, подобна на кръв, течност, както и стъкленици с черни скорпиони. Още с влизането си воините коленичиха пред олтара, потопиха пръсти в съдовете и после ги поднесоха към устните си. Надя забеляза, че на пояса на всеки от тях висеше цяла поредица от ножове с различна форма и големина.

Блъснаха двете момичета към дъното на пещерата, където ги посрещна едра жена в парцаливи дрехи, наметната с кучешки кожи, които й придаваха вид на хиена. Лицето й имаше същия синкав цвят като на разбойниците, дясната й буза бе разсечена от окото до брадичката от страховит белег, сякаш някой я бе разпрал с нож, а на челото й чернееше прогорен с огън скорпион. В ръката си стискаше къс камшик.

Свити край огъня, още четири млади пленнички трепереха от студ и ужас. Надзирателката изръмжа и даде знак на Пема и Надя да седнат при тях. Само Надя беше облечена в зимни дрехи, всички останали бяха по копринените саронги, с които се бяха пременили за тържеството по повод рождения ден на краля. Надя разбра, че са били отвлечени по същия начин, както и те, и това й възвърна малко надеждата; полицията със сигурност вече ги търсеше под дърво и камък.

Хор от стенания посрещна Надя и Пема, но жената се приближи с вдигнат камшик и похитените млъкнаха и закриха глави с ръце. Двете приятелки се постараха да седнат една до друга.

В един миг, когато надзирателката им се обърна, Надя загърна Пема с якето си и й прошепна на ухото да не се отчайва, че ще намерят начин да се измъкнат от тази беда. Пема трепереше, но вече беше по-спокойна. Красивите й черни очи, преди неизменно усмихнати, сега излъчваха смелост и решителност. Надя стисна ръката й и всяка от тях се почувстваха окрилена от присъствието на другата.

Един от мъжете на Скорпиона не сваляше очи от Пема, запленен от изящната й и горда осанка. Той се доближи до ятото ужасени момичета и застана пред Пема, с ръка върху дръжката на кинжала. Носеше същата мръсна тъмна туника и мазна чалма, брадата му беше занемарена, кожата — с онзи особен синкавочерен цвят, а зъбите — почернели от бетела, като на другите, но държанието му излъчваше власт и всички останали го гледаха покорно. Изглежда беше главатарят.

Пема се изправи на крака и издържа жестокия поглед на разбойника. Той протегна ръка и подхвана дългата коса на момичето, която се плъзна като коприна между нечистите му пръсти. Мъжът като че ли се смути и дори леко се трогна, сякаш никога не бе докосвал нещо толкова красиво. Пема се освободи с рязко движение на главата. И да бе изпитала страх, не го показа, напротив — изражението й беше толкова предизвикателно, че женището с белега, другите бандити и момичетата замръзнаха, убедени, че главатарят ще пребие дръзката пленничка, но за всеобща изненада, той само се изсмя и отстъпи крачка назад. Изплю се на пода пред Пема, после се върна при съучастниците си. Клекнали край огъня, те отпиваха от манерките си, дъвчеха червените орехчета на бетела, плюеха и разговаряха около разгънатата на пода карта.

Надя предположи, че е същата или поне подобна на онази, която бе видяла в Червената крепост. Не разбираше за какво си говорят, защото бруталните събития от последните часове я бяха разтърсили така, че не смогваше да „слуша със сърцето“. Пема й прошепна на ухото, че това било някакъв диалект от северна Индия и че тя схваща някои думи: дракон, път, манастир, американец, крал.

Наложи се да прекъснат разговора, защото жената с белега ги беше чула и се приближи плющейки с камшик:

— Млък! — изръмжа тя.

Момичетата заскимтяха от страх, само Пема и Надя останаха безучастни, но все пак сведоха поглед, за да не я предизвикват. Когато надзирателката се обърна, Пема заразказва шепнешком на Надя, че всички изоставени от сините воини жени носели клеймото на скорпиона върху челото си и че много от тях били неми, защото езиците им били отрязани. Изтръпнали, двете замълчаха, но поддържаха връзка с очи.

Другите четири девойки, довлечени до пещерата малко преди тях, бяха така уплашени, че на Надя й мина през ума, че може би знаят нещо повече от нея, ала не се осмели да попита. Даде си сметка, че Пема също съзнава какво ги очаква, но беше по-смела и готова да се бори за живота си. Скоро и останалите момичета усетиха мъжеството на Пема и, без да се наговарят, полека се доближиха до нея, търсейки опора. Надя изпита едновременно възхищение към приятелката си и нещо подобно на тъга, че не може да контактува с останалите момичета, които не знаеха дума английски. Съжаляваше, че е толкова различна от тях.

Един от бандитите издаде някаква заповед и жената с белега загърби за миг пленничките, за да му се подчини. Тя бръкна в черната тенджера, окачена върху огнището, напълни няколко паници и ги подаде на мъжете. След нова заповед на главатаря, с неохота поднесе храна и на похитените.

Надя получи тенекиена съдина, в която димеше някакъв сивкав буламач. Миризмата на чесън я блъсна в носа и тя едва се сдържа да не повърне. Но си каза, че трябва да се храни, за да има сили да избяга. Направи знак на Пема и двете поднесоха паниците към устата си. Нямаха намерение да се оставят безропотно на съдбата.