Край Бизоновото езеро

10. Преследване

Предния ден следобед един ездач следваше брега на Рио Хила, оглеждайки внимателно земята. Мъжът беше мускулест, носеше фино салтилско серапе, гамаши от яркочервено сукно и мокасини с изключително богата орнаментировка. Главата му беше покрита с нещо като тюрбан, през който се виеше лъскавата кожа на гърмяща змия.

От време на време той спираше и слизаше от коня, когато се съмняваше дали все още е на вярната следа. Преследваните бяха двама мъже, защото, когато дирята им приближаваше до реката, във влажната почва непогрешно се различаваха отпечатъците от два чифта различни крака.

Внезапно той спря изненадан. Следата се пресичаше странично от конски отпечатъци, насочващи се към реката. Ездачът се подвоуми коя диря да последва. Той беше команч. Изискваше се необикновен кураж, за да навлезе в ловната територия на най-върлите врагове на неговото племе.

След къс размисъл той взе решение и се насочи към реката. На едно място на брега ездачът беше разседлал коня си и го бе вкарал в реката. Животното трябва да е било много изморено, а може би и болно. После мъжът отново бе препуснал по следите на другите двама.

Тревата, върху която е било сложено седлото, бе все още ниско полегнала, а и водата, смила калния бряг, бе все още мръсножълта във вдлъбнатините от копитата. Ездачът беше напуснал реката едва преди пет минути.

Команчът смушка животното си и се приведе ниско напред, за да не загуби дирята при бесния галоп. Скоро видя преследвания пред себе си.

Непознатият го забеляза, но посред Апачерията той очевидно не намираше повод за тревога и спря коня си. Едва когато преследвачът приближи и си видяха шарките по лицето му, апачът се обърна и смушка коня, за да избяга.

Животното беше изтощено и накуцваше.

— Куче, чакал, крастава жаба! — извика команчът подире му. — Апачът на собствената си земя се страхува от команча. Страхът е загризал сърцето му. Той може само да краде коне и да бяга!

Понечи да свали обкованата със сребърни гвоздеи пушка от рамо, но размисли. На вражеска територия шумен изстрел можеше да означава неговата гибел. Разви ласото и го завъртя над главата си.

— Не искат ли краката на койота да спрат? Соколово око, команчът, желае да говори с него!

Но и това не накара апача да заеме положение за отбрана. Неговият кон не можеше да се мери с този на преследвача.

— Страхливото влечуго е единственият конекрадец, който се изплъзна на Соколово око, но сега и той ще му даде скалпа си и няма да разкаже на Черната птица за Якия дъб, повален от диханието на команча.

Ласото изсвистя във въздуха и се наниза върху тялото на апача. Соколово око дръпна юздите на коня, обърна го рязко и апачът излетя от седлото. С бърз скок команчът се намери до него и заби ножа си до дръжката в гърдите му.

Хвана косата на убития с лявата ръка и я опъна силно… три къси остри среза, силно дръпване… скалпът беше отделен.

След като го почисти от кръвта, Соколово око го окачи на пояса си, възседна отново коня, за да потърси напуснатата двойна диря. Ако Ел Местисо не беше съобщил на Черната птица новината за гибелта на отряда на Якия дъб, то до ушите на вожда вероятно така и нямаше да достигне вест за тяхната съдба, защото сега и последният от този отряд — вече толкова близо до целта — беше паднал от ръката на Соколово око.

Команчът откри следата и я следва до настъпването на мрака. Преустанови преследването, потърси паша и вода, и разположи нощния си бивак.

Докато се намираше на територията на враговете, не трябваше да пали огън.

Увит в чула на коня си, мислеше за Мо-ла, която обичаше и заради която бе предприел това рисковано дело — да дойде в Апачерията, за да вземе скалповете на Черната птица и двамата пустинни разбойници.

По едно време дочу далечни изстрели. Ослуша се. Убеди се, че се води някакво сериозно сражение. Скочи, оседла коня и препусна по посока на пушечната стрелба.

Битката не продължи дълго. Соколово око приближи бойната арена. Крепостта от фургони бе подпалена и огънят освети равнината. Команчът беше убеден, че апачите са унищожили експедицията на бледоликите. Беше му ясно, че Мано Сангриенто и Ел Местисо са при апачите, защото следваната диря водеше към полесражението. Той реши да подслуша тази среща или поне да я наблюдава.

Върза коня в оврага и закрачи към арената на кръвопролитието.

Стигнал в обсега на светлината от огъня, той знаеше как да остане невидим. Избягваше ярките, играещи по равнината светлинни ивици и се придържаше към тъмните сенки, които фигурите и очертанията на горящите предмети чертаеха в стрелкащи се облаци по степта.

Той видя Бараха да стои до едно дърво и Ел Местисо да преговаря с вожда. Къде ли беше Мано Сангриенто? После видя метиса да потегля с дванайсет индианци и ги последва, докато си изясни посоката им. Забеляза и бащата на метиса и се промъкна близо до апачите, за да разбере от няколкото стигнали до ухото му думи, че се канят да отидат до Мъгливите планини, за да нападнат трима бели ловци.

Кои бяха бледоликите? Можеха да са само врагове на апачите и следователно приятели на команчите. Дали не бяха тримата прочути бледолики, за които бе говорил Енсинас по време на ездата от Тубак към саваната? Той на драго сърце би ги предупредил, но не познаваше Мъгливите планини и нямаше да ги намери преди пристигането на апачите.

Докато Соколово око мислеше за всичко това, Ел Местисо изчезна с индианците в мрака. Тогава нещо се раздвижи под близките дървета и минута по-късно оттам препусна кон. Ездачът също беше подслушвал апачите и техните бели предводители. Той можеше да бъде само техен враг, иначе нямаше да се крие от тях. Беше препуснал в почти същата посока и можеше да се предположи, че има намерение да предупреди белите.

Соколово око закрачи обратно с намерението да последва всички тях и се приближи до бойния плац тъкмо навреме, за да стане свидетел на потеглянето на апачите.

Те поеха към реката. Оръжията им причиняваха толкова шум, а и самите те се държаха в своята победна самоувереност така шумно, че му беше лесно да ги следва по петите. При реката индианците се разделиха. Основният отряд започна да се приготвя за плаване и Соколово око подслуша две неща: че Черната птица е ранен от Падащата светкавица и че походът е до Бизоновото езеро. Другият отряд, който се състоеше от десет воини и техния предводител Антилопата, пое край реката. Соколово око се промъкна и след тях, за да узнае намеренията им. Те смятаха с настъпването на деня да проследят дирите на Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга.

Сега той знаеше достатъчно. Тримата бледолики в Мъгливите планини сигурно бяха вождовете на горите с Тибурсио, големия скаут. Трябваше да ги предупреди, преди единайсетте да са открили следите им. Но ясно бе едно — Ел Местисо и неговите придружители не знаеха кои бяха тримата бели, които търсеха в Мъгливите планини, иначе нямаше да изпращат специално отделение.

Соколово око възседна коня и препусна в мрака.

Въпреки тъмнината пред него се издигна тъмна маса, която команчът помисли за Мъгливите планини. Без да знае, той се намираше толкова близо до пирамидата, че само след няколко крачки щеше да се натъкне на трупа на коня, който канадецът бе застрелял под Диас и дон Естебан, и да попадне право в ръцете на осемте апачи, разпределени от Ел Местисо като стража към равнината.

Но щом съгледа тъмната група от хълмове пред себе си, Соколово око се отклони встрани по равнината, за да заобиколи планините и поеме край северния скат. Беше нощ и нямаше как да продължи пътя си. Ето защо спъна коня и легна да почине.

Пробуди се едва когато слънцето беше изминало четвъртината от дневния си път. Той скочи и яхна коня.

Навлезе в степта и зави в широк полукръг, оставайки Мъгливите планини отляво, за да ги заобиколи и стигне така до десния ръкав на Рио Хила. Когато се канеше да се насочи към хълмовете, забеляза на земята следата от двама ездачи. Неговата собствена сигурност му повеляваше незабавно да я последва.

Следата също водеше към планините. Стъпканите стръкове вече се бяха изправили, но въпреки това следата едва ли можеше да е по-стара от един час.

Команчът скоро забеляза двама души, единият от които следеше с очакване приближаването му. До този момент той не би могъл да ги забележи, защото между него и тях имаше многобройни земни образувания.

Единият седеше на сгъваем стол, който, като се сгънеше, ставаше на бастун. Пред него имаше статив, който също можеше да се сгъва. Дрехите му бяха от плат на сиви и сини карета, носеше широкопола панамена шапка, килната назад към тила. Очите му непрестанно се местеха от планините към статива и обратно. Ръката му, от която току-що бе свалил ръкавица от сиво гласе, водеше молива с такава безгрижност, сякаш мъжът се намираше в ателието на някой художник на Рийджънт стрийт в Лондон.

Вторият, който бе забелязал приближаването на команча, бе облечен от главата до петите в щавена кожа от елен рогач, наричана в Мексико гамуса, на главата си носеше измачкана филцова шапка и по пояса си бе овесил според маниера на американските трапери цял набор необходими предмети. Стиснал дългоцевна пушка в ръка, той оглеждаше приближаващия с бдителни очи и каза, без да поглежда към рисувача:

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Идва един индианец!

— Не ме е грижа!

— Може да е враг!

— Не ме е грижа!

— Но е много вероятно да се стигне до битка!

— Не ме е грижа! Аз съм дошъл в саваната, за да рисувам и да заловя прочутия Бегач на прерията. Ние сключихме помежду си договор, според който вие си получавате вашето възнаграждение, а в замяна ме пазите и закриляте от всяка физическа опасност. Червенокожият следователно си е ваша работа!

— Но аз мога да ви закрилям, сър Уилям, единствено ако следвате моето ръководство!

— Не ме е грижа!

— Договорът ме задължава да се заемам с опасностите, но ако аз падна в жертва, то и вие сте изгубен!

— Не ме е грижа!

— О, това не е враг, а команч! Можете спокойно да продължите да си рисувате, сър!

— Това при всички случаи щях и да правя — отговори англичанинът, докато приглаждаше с лявата ръка края на брадата си, а с дясната плъзгаше молива с безметежно безгрижие по хартията.

Бавно приближавайки, команчът също бе хванал пушката си. Беше видял, че двамата не са апачи, а бледолики, от които навярно нямаше защо да се опасява.

— Стой! — викна Уилсън на онзи завален език, употребяван навсякъде между индианци и мексиканци. — Какво прави червеният мъж в ловната територия на своите врагове?

— Моят брат приятел ли е на апачите?

— Той е приятел на всички, които го оставят спокойно да си върви по пътя, и враг на всички онези, които искат да вкусят куршума му.

— Ще разкаже ли той на апачите, че е видял един син на команчите?

— Той ще мълчи.

— В такъв случай моят бял брат ще запази скалпа си — прозвуча гордият отговор, при което индианецът смушка коня си да приближи.

Една пренебрежителна усмивка плъзна по обветрените страни на Уилсън.

— Охо! Толкова велик воин ли е червеният ми брат? Сто команчи и двеста апачи напразно биха се трудили да се сдобият с косите ми.

— Тогава бледоликият е любимец на Добрия дух, защото Соколово око, ако пожелае, взема скалпа на всеки мъж!

— Соколово око? — Презрителният израз изчезна и направи място на радост. — Слушал съм за Соколово око, команча. Той има вярно око, храбро сърце и силна ръка. Какво прави той в Апачерията?

— Той иска скалпа на Черната птица, страхливия вожд на апачите, кожите на Дяволите на саваната, които са там в планините.

— Дяволите на саваната? Смесената кръв и Кървавата ръка? Тези негодяи са тук?

— Те са в Мъгливите планини, за да убият Големия орел, Падащата светкавица и Тибурсио, скаута.

— Мътните го взели. Господарите на горите и прериите са в тази откачена страна? Аз трябва да ги видя и да им помогна! Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Позволете да ви представя Соколово око, най-храбрия команч!

— Не ме е грижа! Имам да рисувам!

— В планините се намират трима прочути мъже, преследвани от двама също така прочути нехранимайковци.

— Не ме е грижа!

Чудатият мъж все още не се бе обърнал да хвърли едно око на индианеца. Той продължи да си рисува с най-голямо душевно спокойствие.

— Ние трябва да ги спасим! — настоя североамериканският уестман, който се бе нагърбил да води този чудак през саваната и да го предпазва от всички опасности.

— Те са трима срещу двама и не се нуждаят от никаква помощ!

— Но аз бих желал да се запозная с тях!

— Не ме е грижа! Когато тази картина бъде готова, ще продължим да яздим към Рио Хила, накъдето се бил насочил Бегача на прерията. Баста!

— Дарете ми само няколко секунди, сър Уилям!

— Не ме е грижа. Аз се придържам стриктно към нашия договор. Вътре нищо не е писано за трима прочути мъже и двама прочути обесници, с които е трябвало да се запознаете!

Уестманът се отказа от опита си.

— Нека моят червен брат каже на Големия орел, ако говори с него, че Монтана Уилсън го поздравява!

— Соколово око ще му назове името, което неговите уши чуха. Брат ми дълго ли ще остане тук с този странен мъж?

— Може би!

— Тогава нека той държи пушката си готова. Дяволите на саваната имат дванайсет апачи при себе си, а други единайсет червени чакали ще дойдат откъм реката, за да се обединят с тях.

— Къде е разположило племето на Черната птица своя бивак?

— Един отряд бледолики отиваше в Мъгливите планини, за да търси там злато. Черната птица ги унищожи до един, когато слънцето заспа на запад, и после потегли с воините си към Бизоновото езеро.

— Какво ще прави там?

— Иска да вземе стадата и скалповете на бледоликите.

— Моят брат ще го последва ли?

— Соколово око трябва да търси Големия орел, при когото се намира скаутът. Той ще тръгне към Бизоновото езеро, веднага щом чуе, че Черната птица иска да избие неговите бели приятели. Соколово око ще го придружи.

Лицето на Уилсън се проясни.

— Значи господарите на горите също ще тръгнат към Бизоновото езеро?

— Соколово око така смята!

— Тогава моят брат ще срещне и мен там — обеща уестманът полугласно и на неразбираемото за англичанина полуиндианско наречие. А високо прибави: — Чувал ли е Соколово око за мустанга, наричан Бегача на прерията?

— Соколово око е слушал за него. Той е бял жребец, когото ничия ръка не е в състояние да залови. От очите му блика огън, ноздрите му издухват пара, гривата му се стеле до земята, под копитата му хвърчат искри от скалата, той е по-красив от младата скуав във вигвама на индианеца и е по-бърз от вихъра между планините. Той идва като мисълта и изчезва като лъча на светкавицата.

— Жребецът е бил видян в равнините на Юга.

— Значи той ще отиде към бреговете на Рио Хила и до Бизоновото езеро, където мустангът предпочита да пие в сенките на гората, отколкото на открития бряг на реката.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Този команч възнамерява да отиде до Бизоновото езеро…

— Не ме е грижа!

— Там той ще намери нещо извънредно рядко и ценно.

— Не ме е грижа!

— По-точно Бегача на прерията, който ще дойде до Рио Хила.

В същия миг англичанинът скочи от стола, обърна се, улови златните си очила с палеца и показалеца на лявата ръка и огледа индианеца с поглед, от който струеше задоволство.

— Well, мастър Уилсън, попитай го дали това наистина е вярно?

— Той току-що ме увери.

— Може ли да му се вярва?

— Без съмнение! Той е най-прочутият, най-храбрият и най-искреният команч в саваната.

— Добре, оттук тръгваме директно към Бизоновото езеро!

— Ами рисунката ви?

— Веднага ще бъде готова!

Той се взря още веднъж в Соколово око. Красивата, дивашко-елегантна фигура на команча въздейства с непреодолима магнетична сила върху неговия артистичен ум.

— Мастър Уилсън, попитайте го дали мога да му нарисувам портрет!

Уестманът се обърна към команча, който бе приближил коня си до статива и сравняваше с удивен поглед закрепената върху него рисунка с издигащите се отпреде му планини.

— Какво вижда моят червен брат?

— Белият мъж е голям шаман. Може ли той да задържи фигурата и на някой човек, без тя да умре?

— Бива ли той да задържи тази на моя червен брат?

— Кой ще я получи?

— Той ще я задържи два пъти и единия път ще я получи моят брат. Той ще може да я отнесе в своя вигвам и да я подари на скуав на неговото сърце.

Очите на Соколово око проблеснаха.

— Нека той започне голямата медицина!

— Какво казва Соколово око? — запита англичанинът.

— Казва да, при условие че и той получи един портрет.

— Ще го има! Нагласи го с коня така, че слънцето да му бъде от дясната страна!

Соколово око зае възможно най-горда стойка; Уилям закачи нов лист, взе молива и необикновеният сеанс започна.

Първата рисунка англичанинът пъхна в папката си, но втората получи команчът. Той докосна листа с върха на пръстите си и разгледа портрета с боязън, примесена с прехлас, сякаш държеше в ръцете си най-висшето благо на Земните и Вечните ловни полета.

— Уф! — даде простор на сърцето си с дълбок гърлен звук. — Това е Соколово око, команчът, и — добави после тихо: — Мо-ла, Цветето на саваната, ще го получи!

Той слезе, разхлаби седлото и подпъхна картината между него и чула.

Англичанинът вече се занимаваше с довършването на своя пейзаж и не обръщаше внимание на всичко останало.

— Кога ще бъде белият ми брат при Бизоновото езеро?

— Засега все още не знам — отговори Уилсън.

— Известен ли е на брат ми Бизоновия остров?

— Още не съм го виждал, защото моята родина лежи на много дни път на север от земята на команчите. Но ще го намеря, ако се наложи да го търся.

— Конете на моя брат са млади и силни. Ако той сега препусне, ще бъде там, преди слънцето да се е спуснало за втори път. Той ще изброи по пътя много острови и когато достигне седмия, ще види Бизоновия остров. Там десет воини на команчите чакат Соколово око. Нека брат ми им каже, че апачите идват, а зад тях — команчът с вождовете на горите.

— Апачите няма ли да бъдат там преди мен?

— Не. Те трябва да следват със своите канута големия завой на Рио Хила, докато моят брат има два бързи коня. Нека синовете на команчите пропуснат кучетата на апачите и да не им се показват.

— Ще им предам известието.

Соколово око извади ножа и отряза едно от изкусно изработените от четината на бодливо свинче топчета на гамашите си.

— Нека моят брат им покаже този жълъд и те ще знаят, че той е приятел на Соколово око!

Той възседна коня си.

— Команчът казва благодаря на своите бели братя за голямата медицина, която му дадоха. Той ще им заеме ръката си в беда и опасност!

И в бърз галоп препусна към планините. Но едва стигнал в подстъпите им, спря внезапно коня. Беше забелязал далеч долу няколко тъмни точки, които се движеха. Хора ли бяха или животни? Той трябваше да го знае и препусна неустрашимо към тях, но в ръката с пушка, готова за стрелба.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно ги различаваше. Бяха петима апачи. Трябва да бяха част от единайсетте индианци, изпратени да търсят следите на вождовете на горите. Те сигурно се бяха разделили. Шестима бяха последвали директно дирите, а петима бяха заобиколили планините, за да се явят в гръб на белите.

— Тези апачески кучета ще видят и ще нападнат Монтана Уилсън и бледоликия с четирите очи. Но Соколово око ще спаси своите бели братя и ще принуди койотите да го следват.

Рисунката на лорда вече се заплащаше с благородството на команча, решил да отклони апачите от тяхната посока.

Той хвана поводите изкъсо и препусна към тях. Апачите го бяха забелязали също така добре, както той тях и надигнаха врява, когато разпознаха в него един команч.

Пет пушки се насочиха към Соколово око и пет изстрела пропукаха, но нито един не го улучи, защото той беше извън обсега на стрелбата им. Но преди някой от враговете да е успял да зареди, той извъртя рязко коня, полетя към тях и стреля. Един апач рухна мъртъв от животното си. Соколово око преметна пушката и взе томахавката в ръка.

— Тук е Соколово око, команчът! — прогърмя неговият ликуващ, победен глас.

Препусна с коня към най-близкостоящия до него апач. Сблъскаха се гърди в гърди. Този дързък индиански номер успя. Животното на апача се срути и в същия миг високо размаханата томахавка изхрущя в черепа на ездача.

Конят на команча също се разтърси от сблъсъка, но Соколово око го вдигна на задните крака, извъртя го и препусна, преследван с бесни крясъци от другите трима.

По време на гонитбата зареди. Изстрелите им го бяха осведомили, че неговата сребърна карабина е по-далекобойна от техните пушки. Те също зареждаха. Команчът спря животното си, прицели се и стреля. Предният се сгромоли. Соколово око препусна отново и зареди. Двамата останали го последваха. Поглеждайки постоянно назад, за да преценява разстоянието, той спря само на няколко крачки извън огневия им обсег.

Зад него изтрещя изстрел и още един — никой от двата не улучи. Соколово око обърна коня и препусна право към тях. Простреля единия, после улови пушката за цевта и нанесе на разминаване такъв ужасен удар отдолу нагоре по муцуната на коня на последния апач, че животното се изправи на задните си крака, прекатури се и погреба ездача под себе си.

Конят начаса скочи отново, но преди апачът да се изправи, команчът коленичи върху него и заби ножа си в гърдите му.

Съвсем сам, без да получи и най-малкото нараняване, Соколово око беше победил за десет минути петима апачи.

Взе скалповете им и ги закрепи към седлото си. Като се изправи, видя да идват към него двама ездачи с един товарен кон. Беше англичанинът със своя уестман.

Двамата го разпознаха и приближиха без колебание.

— Белите мъже са чули пушките да говорят и са дошли да видят кой стреля? — попита Соколово око.

— Така е — отвърна Уилсън, гледайки с удивление петте свежи скалпа.

— Пет кучета на апачите се бяха запътили към мястото, където се намираха моите бели братя. Аз им взех косите — изрази се простичко команчът.

Лордът зяпна широко с уста, улови златните очила с палеца и показалеца на ръката си и рече:

— Goddam [59], един храбър тип, тип, почти като англичанин! После обърна коня си и препусна.

— Сър Уилям! — викна Уилсън.

— Мастър Уилсън!

— Трябва да благодарим!

— Не ме е грижа! Нашата сигурност и свързаните с нея благодарности според договора са ваша работа — отвърна чудакът, без изобщо да погледне назад.

— Команчът не се нуждае от благодарността на своите бели братя, той има нужда само от пушката си! — произнесе гордо Соколово око.

— Моят червен брат е голям воин и има добро сърце. Монтана ще разкаже на команчите от Бизоновия остров за храбростта на техния дързък брат!

Той му подаде ръка и последва англичанина. Конете на загиналите се пръснаха в далечината. Соколово око пое обратно по следата, която апачите бяха оставили. Той бързаше, защото беше изгубил много време, а трябваше да срещне шестимата индианци, преди те да са стигнали до Големия орел.

Скоро се озова на мястото, където единайсетимата се бяха разделили. Преброи отпечатъците и установи, че шестима са се насочили към Мъгливите планини. Оттук нататък земята бе камениста и следата на ловците бе трудна за откриване. Соколово око предположи, че шестимата са напредвали по-бавно от другите петима.

Това беше вярно и не след дълго команчът видя шестимата ездачи, които яздеха един след друг и обследваха земята. Никой от тях не намираше за нужно да се обърне поне веднъж да погледне назад.

Беше крайно време за действие, ако искаше да ги отклони от следите на ловците.

Соколово око сне пушката и пришпори коня. Полетя в галоп към тях и след минута се намираше в пушечния им обсег. Апачите чуха ударите от копитата зад себе си и се обърнаха. Соколово око нададе бойния вик на команчите. Спря коня, прицели се и куршумът събори първия враг от коня. Дръзкият индианец вече препускаше обратно по пътя, по който беше дошъл.

Яростни и изненадани викове се разнесоха зад него и апачите го последваха бързо.

Соколово око препускаше към Рио Хила, но щадеше силите на коня си. Апачите го настигаха, но без той да попада в обсега на пушките им. Намерението му беше те да сметнат, че животните им превъзхождат неговото. По този начин пришпорваше тяхното усърдие и ги отклоняваше от Мъгливите планини.

Стигнал до реката, той пришпори коня си. Следеше брега и стигна до мястото, където се бе намирал плаващият остров. От пръв поглед видя, че тук е имало битка. Многобройните отпечатъци от индиански мокасини го караха да се надява, че неговите собствени следи няма да бъдат открити лесно.

Вкара коня си във водата, вдигна високо пушката и рога с барут и заплува срещу преследвачите си по течението. Вярно, че беше достатъчно прикрит от крайбрежния храсталак, но въпреки това начинанието му беше безумно дръзко.

Чу ги да приближават, после профучаха в галоп покрай него и храстите. Соколово око изведе коня отново на брега и си проби път през гъсталака. Вдигна пушката… една-единствена секунда за целене… изстрелът проехтя и втори апач рухна от коня.

Четиримата измамени диваци обърнаха рязко конете и препуснаха по петите на Соколово око, без да удостоят и с един поглед загиналия.

След като зареди отново, Соколово око измери дистанцията между себе си и преследвачите. Беше подходяща за намерението му. Скочи от коня, който застина като някой зид, пристъпи зад него, използвайки тялото му за прикритие, и опря дулото на сребърната пушка във вдлъбнатината на седлото.

Апачите се стъписаха и обуздаха животните си.

— Тук е Соколово око, команчът — викна им той. — Кое куче иска да му вземе скалпа?

Апачите го виждаха извън далекобойността на пушките си и мислеха, че и те са недостижими за неговите куршуми.

— Апачите ще одерат неговата кожа, а сърцето му ще дадат за храна на лешоядите — провикна се един. — Техните храбри братя са зад него и ще го заловят!

— Братята на кучетата са мъртви. Пет скалпа висят на седлото на команча и пет коня търсят своите ездачи зад планините!

Те видяха скалповете и нададоха още по-ужасен вой.

— Убиецът ще ги последва в Страната на сенките — изрева един и вдигна пушката.

Изстрелът проблесна, ала куршумът не достигна Соколово око.

— Апачите са стари жени — не са се научили да стрелят. Команчът ще им покаже как улучва той кучетата!

Неговата пушка също прогърмя и индианецът, който бе стрелял, се катурна на земята, улучен в челото.

Ако сега се бяха спуснали към него, щеше да бъде принуден да бяга. Гневът обаче не им позволяваше да разсъждават спокойно. Те изстреляха пушките си, но така и не уцелиха.

Соколово око възседна коня и полетя към тях. Галопирайки, простреля един от последните трима врагове в рамото. Напрежението от ездата и възбудата от битката бяха накарали кръвта му да закипи, така че вече не се целеше точно, яздешком.

Извъртайки пушката, замахна за удар, ала конят му се препъна в някакъв корен и падна. Пушката излетя надалеч и преди Соколово око да успее да се изправи, получи удар по главата, който го зашемети.

Когато дойде на себе си, лежеше на земята с вързани ръце и крака, а двамата здрави апачи превързваха ранения.

— Команчът не умее да язди. Той е едно хлапе, което трепери от коня — подигра се единият, забелязал свестяването му. — Синовете на апачите ще отмъстят за своите братя и ще го измъчват в продължение на две слънца!

Без да отговори, команчът метна на говорещия изпълнен с презрение поглед и затвори очи. Успя да забележи всичко около себе си.

Двамата апачи яхнаха конете си, за да докарат тримата убити, а оставиха ранения да пази. Изминаха няколко часа, преди да се появят, и от това Соколово око заключи, че те са видели и убитите зад планините.

Единият от апачите хвърли мрачен, но изпълнен с възхищение поглед към пленника.

— Команчът е куче, но куче, което разкъсва пантерата. Неговата храброст ще бъде зачетена с големи мъчения!

И сега Соколово око не отговори. Апачът го срита.

— Не може ли кучето да отговаря, когато Антилопата му приказва?

— Комарът, който се нарича Антилопа, няма да ужили Соколово око. Той не е в състояние да приложи мъчения, които биха били достойни за команча! — прозвуча отговорът с най-презрителен тон.

— Той ще изтърпи толкова много болки, че ще вие като стара жена и ще забрави да запее смъртната си песен!

С помощта на ножовете си апачите изкопаха покрай крайбрежните върби гроб за тримата мъртъвци и ги положиха вътре. Седнаха на ръба на гроба и запяха «заупокойна» песен, в която прославяха добродетелите на загиналите. Когато гробът бе засипан, здрачът вече се спускаше.

Апачите събраха клони и сухи съчки, за да запалят Лагерния огън и огъня на мъченията. Соколово око наблюдаваше приготовленията с непоклатимо спокойствие. Той не се страхуваше от смъртта, но следеше, мобилизирал цялата острота на ума си, за някоя възможност да се освободи.

Двете клади бяха струпани и скоро щяха да бъдат запалени. Но апачите установиха, че им липсва пунксът [60]. Един от мъртвите бе погребан с него. Антилопата заповяда на другия наранен дивак да потърси кухо дърво и да донесе гнила прахан. Той самият се захвана да издялка двете дървени части за индианското огниво. Седеше гърбом към Соколово око.

Това беше единствената възможност за спасение. Команчът се заслуша в крачките на отдалечаващия се и след като те заглъхнаха, изчака още няколко минути. После се изправи рязко въпреки вървите, улови с вързаните ръце Антилопата отзад, събори го, натисна главата и раменете му към земята с тежестта на тялото си и изви ръката му с ножа. Стиснал дръжката със зъби, преряза вървите и освободи ръцете си, стисна апача с лявата ръка за гърлото, прерязвайки с дясната ремъците на краката си и заби ножа дълбоко в гърдите на врага. Цялата работа трая три секунди, така че нито Антилопата, нито раненият успяха да издадат звук.

Раненият скочи въпреки раната си, за да предупреди отсъстващия воин, но Соколово око сключи ръце около гърлото му и го събори на земята. Индианецът изгуби съзнание. Команчът не го уби. Той навлезе между храстите и се запромъква с нечути стъпки в посоката, в която се бе отдалечил последният апач. Сниши се до стъблото на една върба и зачака.

Не мина много време и чу бързите му стъпки. Остави го да подмине малко, после го сграбчи изотзад и го повали на земята.

— Кое куче може да измъчва Соколово око? Той ще научи апачите да яздят към Страната на духовете!

Едно намушкване, три среза… и той държеше скалпа на противника си в ръката.

Върна се при лишения от съзнание, върза му ръцете и краката и започна да разравя гроба, за да вземе скалповете на тримата победени. Взе и косите на Антилопата.

Апачът дойде отново на себе си. Соколово око пристъпи към коня си, вързан за едно дърво, и взе от чантата на седлото една изработена от рибешка кост риболовна кука със закрепена към нея връв от растителни влакна. Приближи се към вързания.

— Апачите не са по-умни от краставите жаби в тинята на блатото. Те търсят пункс и не питат дали команчът има огън. Те дадоха на Соколово око десет скалпа, като от единайсетия той се отказва. Раненият чакал ще живее, за да квичи сред своите синове и братя за делата на команча. Но той ще остави белег, че скалпът му принадлежи!

Соколово око улови ранения за косата и прекара с ножа двоен срез около главата му. После прибра всичко, което му принадлежеше, прибави мунициите и провизиите на апачите и хвърли оръжията им в реката. Едва тогава преряза ремъците на пленника и сложи въдицата в ръката му.

— Апачът ще бъде задържан тук от раната си. Той ще може да яде риба и да чака завръщането на своите, за да им каже, че Соколово око е бил посред страната на враговете и за половин слънце се е сдобил с единайсет скалпа. Хоуг!

Той възседна коня си и пое в посока към Мъгливите планини. Сега беше тъмно, но местоположението на планините му беше известно и се надяваше да се срещне и с вождовете на горите.

Внезапно до ухото му достигна отдалече вик.

— Фабиан!

Той спря и се ослуша.

— Фабиан, дете мое, сине мой!

Гласът звучеше нечовешки.

— Фабиан! — за трети път се чу в безмълвната нощ и настана тишина.

Дали не беше гласът на Големия орел, съдейки по силата му? Команчът продължи да язди. До водопада насреща му прозвуча:

— Стой! Кой приближава?

— Един приятел на бледоликите.

— Индианец, претендиращ да е наш приятел? Как е името му?

— Нека моят бял брат първо назове своето!

— Червените мъже ме наричат Големия орел, а тук има още един, когото те са нарекли Падащата светкавица.

— Уф! Команчът вече ги търси от две слънца!

— Команч? Тук в Апачерията? — попита Пепе невярващо. — Нека червеният ми брат каже как се казва!

— Приятелите и враговете на команчите му казват Соколово око.

— Соколово око! Санта Лаурета, ако това е вярно, Боа роз, то тъкмо това е мъжът, който може да ни бъде от полза. Нека моят червен брат слезе и ни разкаже как го е споходила мисълта да ни потърси!

Срещата на тримата прочути мъже посред територията на враговете беше необикновено събитие. Двамата бели подадоха сърдечно ръка на индианеца. Той самият имаше внушителен ръст, но трябваше да вдига поглед, за да гледа канадеца в лицето.

— Знаеше ли моят брат, че ние се намираме в Мъгливите планини? — попита Боа роз.

— Вождовете на горите, Дяволите на саваната и дванайсет кучета на апачите. Къде са те?

— Мъртви! — отговори Големия орел просто. — Иска ли моят брат да има скалповете им?

— Откак слънцето стоеше точно над главата му, Соколово око отдели десет скалпа и един беляза. Той носи само косите, които сам е придобил!

— Единайсет скалпа! — извика Пепе. — Нека брат ми разкаже!

Команчът заразказва, а двамата ловци го слушаха спокойно въпреки голямото си вълнение. Той не говори за делата си, но от неговите скромни слова те добиха представа какво е дръзнал да стори и за тях и бяха изпълнени с удивление и благодарност към него. Той беше един горд и великодушен потомък на онези бронзови герои, които са господствали някога над саваните и които единствено контактът с белите е довел до физически и морален упадък.

Големия орел на свой ред разказа събитията от последните дни. Приключи с внезапното изчезване на Фабиан. Замълча и почака Соколово око да изрази своето мнение.

— Дяволите на горите и прериите няма да убият големия скаут, а ще го предадат на апачите. Те го водят към Бизоновото езеро.

— Тогава трябва веднага да тръгнем натам! — рече лесно пламващият Дормилон.

— Моите братя ще чакат, докато се появи утрото и освети всички следи.

— Нашият брат Соколово око има право — съгласи се канадецът. — Мен може би не ме свърта повече и от теб, Пепе, но разумността повелява да разчетем от дирите как трябва да постъпим.

— И моите братя не бива да стъпват на гроба на вожда, преди да се е завърнало слънцето, за да не се натъкнат краката им на знаците, които искат да видят!

— Правилно! Пепе, ние вече проявихме невнимателност. Хайде да отидем отсреща на възвишението и да чакаме там, докато денят настъпи!

Беше ужасна нощ, през която двамата треперещи от гняв и очакване мъже не мигнаха, докато команчът спеше. Никой не издаваше звук, но всеки знаеше за другия, че е готов да заложи и живота си за освобождението на пленника и за наказанието на разбойниците.

Най-сетне на изток просветля и утринната зора неочаквано се превърна в светъл ден. Команчът се събуди и тримата мъже се заеха с изследването на пирамидата.

Те изкатериха срещуположната на възвишението страна и още със стъпването на платформата намериха ножа, изтърван от Кървавата ръка.

— Някакъв чужд нож — викна Пепе. — Не ще и съмнение, Фабиан е бил нападнат!

— И храбро се е бранил — прибави канадецът. — Били са повече от един, защото колкото и да е силен метисът, Фабиан определено не е по-слаб и непохватен от него. Битката се е водила оттук до отсрещния ръб, там са паднали, както доказва намереният нож на Фабиан.

— Но пушката му се търкаляше от тази страна! — възрази Дормилон.

— Това само доказва правилността на моето становище. Той за съжаление вместо да стреля, е решил да посрещне нападателите с приклада, при което пушката му е паднала. Я виж, Пепе, какво носи команчът!

Соколово око беше намерил снопчето пера на един от двамата разбойници.

— Перата на Ел Местисо — отсече той. — Команчът ги видя, когато се би с конекрадците.

Острите очи на индианеца претърсваха околността. Погледът му бе прикован от един клон във водите на езерото.

— Виждат ли моите братя дали онзи клон лежи неподвижно или плава?

— Плава! — установи веднага канадецът.

— Да — потвърди сега й Пепе, — той се движи, и то към скалите. Трябва да има подводно течение. Но какво ни грее това?

— Соколово око знае, че Дяволите на саваната често пребивават при кучетата на апачите. Никое око не ги е съгледало още на кон и въпреки това те бързо се придвижват от едно място на друго. Ето защо команчът смята, че те имат кану и го крият в планините, където никой няма да го търси. Но моите братя искат да видят дирята на разбойниците!

Без да се бави повече с преглеждане на земята, команчът забърза напред и двамата ловци го последваха.

Не беше се изкачил кой знае колко, когато спря и посочи някаква материя, закачила се на една издънка от желязно дърво.

— Парче от пояса на Фабиан! — извика Големия орел. — Ние сме на вярна следа. Напред!

Соколово око избърза пред тях. И най-малкият предмет, колкото и дребен и незначителен да беше, не убягваше от неговия обучен от най-ранна младост поглед, макар да крачеше толкова бързо, че двамата ловци бяха угрижени да не би нещо важно да се изплъзне от вниманието им. Той веднага зави по една пътека, която водеше покрай ръба на пропастта. Соколово око видя опустошенията, причинени вчера от куршумите на ловците. Труповете на простреляните индианци лежаха между скършени клони. Команчът продължи бързо напред, сигурен в непогрешимостта на някаква мисъл, насочваща неговите крачки.

Двамата горски скитници отделиха време да приберат мунициите на загиналите апачи — нещо, което Ел Местисо навярно бе забравил. Барутът и оловото са необходими и ценни за степта блага, от които човек няма как да носи достатъчно със себе си.

Команчът се спусна по отвъдната страна на хълма, по която се бяха смъкнали Бараха и Ороче, когато търсеха коня на Кучильо. После зави странично между скалите. Там легна на земята и се заслуша внимателно.

— Водата на езерото шепне долу под Соколово око, той ще следва нейния глас!

От време на време се заслушваше отново, връщаше се бавно, завиваше ту надясно, ту наляво и накрая спря пред едно отверстие, което водеше като порта в скалите. Там се наведе.

— Уф! — прозвуча задоволството му. — Душата на команча е предусещала истината. Нека моите братя погледнат във водата!

Те приближиха и видяха скрит канал, по който езерото изпращаше водите си на Рио Хила. Водата в канала беше плитка и така кристално бистра, че се виждаше дъното, което бе запазило отпечатъците от четири крака, водещи навътре в мрака на канала.

Команчът се освободи от мокасините и гамашите и нагази, следвайки стъпките. След няколко минути се върна с парче ремък от бизонова кожа.

— Кануто на разбойниците е било вързано за този ремък, който те са прерязали с острието на нож. Ремъкът е бил толкова здраво вбит в скалата, че Ел Местисо се е видял принуден да го среже.

Канадецът прегледа повърхността на среза. Тя беше още свежа, следователно срезът е бил направен едва през миналата нощ.

— Но това са следите само от четири крака! — отбеляза Пепе. — Нека моите братя огледат положението на следите!

Наистина, отпечатъците показваха, че онзи, който е влязъл първи, се е обърнал, за да поеме някакъв товар.

— Този канал се влива в Рио Хила. Сигурно е, че разбойниците са тръгнали към Бизоновото езеро. Ето защо не е необходимо да следваме дирите им, а можем да минем напряко — предложи Големия орел, който гореше от желание час по-скоро да настигне разбойниците. — Трябва да ги пипнем, преди да са се срещнали с апачите.

— Нека моят брат бъде спокоен — утеши го Соколово око. — Край Бизоновото езеро десет храбри воини на команчите чакат Соколово око. Те ще се скрият от кучетата на апачите, но няма да пропуснат разбойниците на пустинята. Нека моите братя тръгнат, за да вземе Соколово око коня си. Той ще им залови две от животните на мъртвите апачи, за да не се налага да се придвижват на краката си, които не са толкова бързи, както копитата на мустанга…

Приблизително по същото време, когато Соколово око се събуди, десет фигури приближаваха от север брега на Рио Хила. Те нямаха коне и техните шарки показваха, че са команчи. Вървяха един зад друг и всеки стъпваше в следите на другия. Само добре обучено око би могло да различи, че дирята не произхожда от един човек.

С изключение на водача всички останали освен оръжията носеха на гръб и големи парчета дървесна кора — знак, че възнамеряват да пътуват по реката. Тези парчета — свързани и уплътнени със смола, се превръщаха в канута.

Това бяха десетте воини, изпратени от Умната лисица да се срещнат при Бизоновия остров със Соколово око.

Най-предният боец следваше пътя си с такава увереност и точност, като че не се намираше в дивата степ, а на оживено шосе в някоя цивилизована страна. Те стигнаха до Рио Хила точно на мястото, срещу което лежеше Бизоновия остров.

Горделива усмивка заигра по сериозното лице на водача, когато се обърна към хората си.

— Уф! Кой може така точно да положи пътеката, както Бизоновата грива, команчът?

Наистина водачът имаше буйна, гъста коса, която се стелеше по раменете му, и си заслужаваше името.

След късо съвещание товарите бяха свалени и отрядът се разпръсна по острова и двата бряга, за да се убеди, че наблизо няма врагове. Когато мъжете отново се срещнаха, никой не беше открил нещо обезпокоително. Бизоновата грива пристъпи до водата и сложи длани около устата.

— О-хиии, о-хии! — нададе той вика на команчите нагоре и надолу по течението. Отговор не последва.

— Соколово око не е тук, но ще дойде. Неговата ръка винаги извършва онова, което устата му е обещала. Нека моите братя скрият корите и се притулят край водата, за да не може да ги открие никой враг!

Команчите се скриха добре.

Тяхното търпение действително щеше да бъде подложено на сурово изпитание. Денят мина, нощта — също, настъпи следващото утро, без да се мерне нещо, достойно за тяхното внимание. Най-сетне следобед доловиха конски тръс.

Надникналият от своето тръстиково скривалище страж на Бизоновата грива различи двама бели, които яздеха по брега и водеха товарен кон. Спряха срещу острова. Единият от тях сбута животното си до водата, сложи длани като рупор около устата и извика:

— Ехей, команчи!

Бизоновата грива тутакси застана пред него с насочена пушка.

— Откъде знае бледоликият, че команчът е тук?

— От Соколово око — отговори белият, ухилен от боевата готовност.

— Може ли белият ми брат да го докаже?

— Ето!

Той даде топчето от четината на бодливо свинче. Бизоновата грива разгледа внимателно знака.

— Моят бял брат е приятел на команчите. Къде видя той Соколово око?

— При Мъгливите планини. Той нареди да каже на воините на команчите, че ще дойде заедно с Големия орел, Падащата светкавица и Големия скаут. Преди това обаче щели да минат синовете на апачите — на път за Бизоновото езеро. Моите братя трябвало да се скрият от тях и да ги пропуснат.

— Думите на брат ми ще бъдат изпълнени. Накъде ще се насочат двамата бледолики?

Тогава приближи и лордът.

— Мастър Уилсън, какво преговаряте с този мъж?

— Предадох му една вест от Соколово око.

— Не ме е грижа! Размърдайте се и да продължаваме!

— Но аз трябва да сдържа думата си!

— Не ме е грижа! За вестта нищо не е вписано в нашия договор. Той обърна коня си.

— Отиваме към Бизоновото езеро — отвърна Уилсън на въпроса на команча. — Чувал ли е моят червен брат нещо за Белия бегач на прерията?

— Той е бил видян в ловните полета на команчите.

— Сър Уилям! — провикна се уестманът. — Чуйте какво казва този воин!

— Не ме е грижа! — прозвуча обратно.

— И за Белия бегач?

Чудакът незабавно извъртя коня си.

— Какво за него?

— Бил е видян в ловните земи на тези червени воини.

— Кога?

Водачът на англичанина преведе на команча въпроса.

— Един ден преди Бизоновата грива да напусне вигвамите на команчите — преди три слънца.

— И накъде е тръгнал? — заинтересува се лордът, когато чу английския отговор.

— Бизоновата грива смята, че се е запътил към Рио Хила или към поилата на Бизоновото езеро.

— Тръгнал е към Бизоновото езеро, сър Уилям — преведе Уилсън.

— Тогава напред! Goddam, трябва да го имам!

— Няма ли да отдъхнем малко при тези мъже? Аз трябва да им разкажа за Соколово око!

— Не ме е грижа! — прозвуча отговорът и обожателят на Белия бегач изчезна зад храстите.

— Соколово око за десет минути уби петима апачи! — добави Уилсън и побърза след англичанина.

Команчите отново проведоха кратък съвет, след което всеки изчезна в скривалището си.

Денят мина и настана вечер. Цареше дълбока тишина.

По едно време по реката се донесоха далечни, равномерни удари от весла и скоро скритите съгледвачи различиха едно пълно с апачи бойно кану, което преминаваше между тях и острова. Последва го второ, трето и четвърто. На носа на всяка лодка гореше смола. Пламъците осветяваха ярко фарватера и заливаха с мрачни краски реката и дърветата.

Команчите изчакваха и ги пропуснаха, както беше заръчал Соколово око, макар че биха могли да причинят големи вреди на апачите.

Нощта премина, настъпи утрото. Слънцето беше изминало една трета от пътя си, когато отново прозвучаха веслени удари, Приближаваше кану от дървесна кора, в която седяха двама души и гребяха така усилено, че малкият съд летеше по течението като движен от парна сила. Единият от тях носеше украсата от пера на папагосите. Другият само беше пристегнал тъмните си коси с няколко ремъка. Между тях полулежеше млад мъж с уморен израз на лицето. Команчите видяха, че ръцете му, а може би и краката, бяха вързани.

Кои бяха тези трима бледолики? Да не би вождовете на горите с Големия скаут, за който североамериканецът бе говорил? Надали. Бизоновата грива не знаеше как да постъпи и преди още да е взел някакво решение, кануто вече минаваше край Бизоновия остров.

Вързаният бе хвърлил един бърз, особен поглед на острова, по чийто бряг водата бе довлякла и изхвърлила всякакви стволове и други дървета, и внезапно — лодката се намираше на една ширина с острова — той се изстреля като пружина, направи един скок и водите на реката го погълнаха.

Прозвучаха две проклятия. Двамата мъже изтеглиха греблата и оставиха кануто да се носи от течението, наблюдавайки вбесено всички движения на водата. Грабнали бързо пушките в ръка, те седяха в кануто, готови да убият беглеца, веднага щом се появи на повърхността.

Но той не се появи. Мъжете загребаха обратно към острова и пристанаха. Никой не изричаше дума, но и най-малкото листенце от широката повърхност на реката не се изплъзваше от техните бдителни очи.

— Негодяят се е удавил! — рече най-сетне по-младият от тях. Беше Ел Местисо.

— Отървахме се от него — отговори Мано Сангриенто. — Изобщо си беше безполезно и досадно, дето го помъкна с нас.

— Мълчи, старо! Черната птица щеше да даде много за него, а сега ние няма да занесем дори скалпа му. Но той при всички случаи е мъртъв, защото не може да издържи толкова дълго под водата, а не е излязъл на сушата нито от едната, нито от другата страна — убеден съм в това. Може да е заминал единствено при дявола, но другите двама въпреки това ще ни следват и ще налетят в ръцете ни! Черната птица е напред. Хайде да поемаме, та да го настигнем!

Те размахаха отново весла и продължиха.

Бизоновата грива беше грабнал пушката и вече се канеше да даде знак за тяхното унищожение, но размисли. Команчите се намираха в мирни отношения с белите и той не знаеше какво ще каже Соколово око за едно такова прибързано решение.

След половин час на отсрещния бряг се появиха трима ездачи — двама бели и един индианец.

— О-хиии! — извика индианецът и десетимата команчи мигновено изникнаха от скривалищата си.

— Соколово око ще дойде при своите братя, нека останат на брега! — повели той.

Изведнъж нещо Се раздвижи изпод довлечените в края на острова стволове. Пленникът, който скочи преди малко от кануто във водата, се добра въпреки вървите си до сушата и извика, протягайки стегнатите с ремък ръце:

— Татко, Пепе Дормилон!

Канадецът трепна като светкавица.

— Фабиан, дете мое, сине мой!

Той рязко обърна стърчащата над водата глава на плуващия си кон към острова. Пепе и команчът го последваха.

— Санта Лаурета, това е той, той е наистина! Към острова, Боа роз, към острова, та ако ще цялата вода да гъмжи от риба тон!

Минута-две по-късно излязоха на сушата, ремъците на Фабиан бяха прерязани и приятелите потънаха щастливи в обятията си…