Край Бизоновото езеро

3. Последният Медиана

Беше привечер. От ветреца белите цветове на маслиновите дървета се сипеха меко като снежинки. Пеоните се връщаха по колибите си след свършената работа — едни натоварени със земеделски сечива, други подбутваха с остена мудните волове.

По бреговете на потока, който протича през нивите на хасиендата Дел Венадо, се събираха хиляди животни да утолят жаждата си. Бикове и крави мучаха от радост при вида на «напитката» си, волни коне препускаха на големи хергелета към водата или се гонеха помежду си. Земята трепереше под галопа на тези благородни животни. Макар и свикнали с човека, те все още притежаваха боязливата гордост на дивите мустанги с блестящи очи, разтворени, отделящи пара ноздри и развети гриви. След като утолиха жаждата си, конете се понесоха с бързината на светкавица, като хвърляха немирно къчове със задните копита, докато изчезнаха в облаци прах.

Двама мъже се зададоха откъм гората и се насочиха към хасиендата. Единият яздеше на кон, а другият — муле. Ездачът на коня беше дон Агустин Пена. Той носеше сламена шапка, риза от фина бяла батиста — вамс нямаше — и плътно прилепнал около кръста кадифен панталон със златни копчета. Другият беше капеланът на хасиендата — достопочтен францискански монах, чието препасано с копринен кардон синьо расо бе високо запретнато над дългите ботуши със звънтящи шпори. Голяма сива филцова шапка, килната дръзко настрани, му придаваше повече воински, отколкото монашески вид. Двамата се бяха срещнали недалеч от хасиендата и сега се връщаха заедно.

— Но кажете, преподобни отче, защо отсъствахте толкова дълго? Още преди три дни ви очаквах и понеже не дойдохте, едва ли не си помислих, че свети Хулиан — вашият светец закрилник според собственото ви уверение, ви е изоставил и ви е сполетяло нещастие.

— Човек навсякъде се намира в Божиите ръце, сеньор Пена, а се връщам толкова късно, защото по време на пътуването си използвах всяка възможност да служа с думи и дела на Бога. Гладуващи нахраних, жадни напоих, опечалени утеших, болни посетих, на умиращи светото причастие дадох…

— Умиращи? Да не би наблизо да е починал някой?

— Не наблизо. На два дни оттук бях повикан при майката на растреадора Тибурсио Ареляно. Тя очакваше смъртта като жена на истински храбър гамбусино — с благочестиво сърце и неустрашима душа.

— На Тибурсио? Да, зная, че е мъртва. Той ми разказа.

— Къде и кога?

— По-късно ще ви информирам, за тая работа се иска поне един свободен час. Присъствахте ли на смъртта й?

— Не, времето ми беше така оскъдно, че скоро трябваше да си тръгна. Но изслушах нейната изповед и й дадох последното причастие.

— Май не се знае със сигурност дали мъжът й, Марко Ареляно, е мъртъв или само безследно изчезнал?

— Той е мъртъв.

— Точни ли са сведенията ви?

— Точни.

— Къде е починал?

— Край Рио Хила, но не е починал, а е бил убит от безбожната ръка на един мъж, комуто оказал цялото си доверие.

— Гледай ти! И убиецът е открит? Признал си е деянието?

— Не.

— Ами как тогава може да се знае толкова конкретно, че е умрял от насилствена смърт, както и мястото на престъплението?

— Нито вие, нито аз имаме представа за удивителната проницателност, с която тези ловци и златотърсачи сглобяват достоверно и от най-незначителните белези, които друго око изобщо не би забелязало, цяла една заплетена история.

— Аз обичам Тибурсио Ареляно, дължа му голяма благодарност и много бих желал да чуя историята.

— Мога да ви я разкажа. Тя не е част от изповедта, макар да ми бе поверена под печата на мълчанието. Марко Ареляно открил отвъд Пресидио Тубак изключително богато златно находище, но бил принуден да отстъпи пред апачите и се върнал при съпругата си, за да се подготви за нова визита на бонансата. Доверил й всичко и дори й оставил рисувана карта, на която пътят и местоположението на Златната долина били точно нанесени.

— Защо го е сторил? Такива важни неща на жени не се доверяват.

— Съпругата на Марко беше жена, при която тайната е била добре съхранена. А той я споделил с нея, за да не бъде изгубена, ако на него му се случи нещо.

— Вие видяхте ли картата?

— Не.

— Кой я притежава?

— Тибурсио. Ако той си е бил вкъщи, Ареляно сигурно е щял да довери на него нещата, а не на жената. Та значи Марко заминал отново и стигнал в Тубак. Тук го виждали всеки ден да общува с един гамбусино, с когото впоследствие напуснал града. Сигурно е, че този човек го е придружил до бонансата.

— И е неговият убиец?

— Най-вероятно. Те трябва да са били отново прогонени от индианците, защото един вакеро ги видял на два дни път отвъд Хила. Той проследи дирите им — водели към реката, — стигнал до две места, където били нощували, а сетне и до друго, откъдето продължавала следата само на един мъж. Липсващата била на Ареляно. Утъпканата и окървавена земя свидетелствала, че се е състояла борба и е било извършено убийство.

— Убиецът сигурно е искал да запази тайната само за себе си.

— Така е. Вакерото се върнал благополучно. Бил изгубил следата на убиеца, но сметнал за свой дълг да отнесе вестта на жената на убития.

— Това е проклятието на златото. Моите засмени поля ми се струват хиляди пъти по-ценни от всичките златни кюлчета в раклите ми.

— И все пак одобрявате експедицията, която дон Естебан де Аречиса възнамерява да предприеме?

— Длъжен съм да я одобря. Дон Естебан преследва възвишена според мен цел, нямаща нищо общо с обичайната мания към бляскавия метал. А и знаете онова, което не е известно никому, че хасиендата Дел Венадо не е моя собственост, а негова, и аз съм само един пожизнен арендатор.

Двамата мъже влязоха в двора и слязоха от животните пред външното стълбище, което водеше до голямо преддверие, откъдето пък се стигаше до приемната на хасиендата.

Тя представляваше голям салон, в който — според обичая в онези горещи страни — непрестанно въздушно течение създаваше хладина. Фини и красиво изработени китайски рогозки покриваха каменния под, а други, по-богато украсени, служеха като щори на прозорците. По варосаните стени бяха окачени ценни медни гравюри, а мебелировката се състоеше от кожени люлеещи се столове, наричани бутакас, сребърни мрасерос — малки мангали, от чиято жарава пушачът пали своята сигарильо, една софа от ротанг [33] и тапицирани столове от същия материал.

Големи резени диня — на езика на страната пастекес — показваха от сребърен поднос розовото си месо, чийто апетитен сок проблясваше на перлени капки. Редом с полуразпуканите нарове питаляс — плодове от разновидност на свещениковия кактус — разкриваха тъмния пурпур на своите зърна, а портокали, гренадийе [34], сладки лимони, с една дума, всички видове южни плодове, предизвикващи и утоляващи жаждата, показваха гостоприемната същност на дон Агустин.

Той и францисканецът се разположиха край масата, за да вкусят деликатесите, но едва бяха започнали, влезе един слуга и доложи:

— Сеньор, отвън стоят двама пътници и молят за вашето гостоприемство. Единият от тях твърди, че ви познава.

— Те са добре дошли при мен — гласеше радушният отговор. Скоро след това двамата мъже влязоха. По-младият от тях имаше открито, будещо доверие лице, интелигентно и дръзко. Беше със стройно телосложение; облеклото му въпреки своята простота показваше определена елегантност.

— Аа, това сте вие, Педро Диас! — възкликна дон Агустин. — Да не би да има наблизо някой и друг индианец, та сте довтасали в този пущинак?

Педро Диас беше прочут със своята неугасима ненавист към индианците, с дързостта, с която воюваше срещу тях, и с умението си да излиза и от най-затрудненото положение.

— Позволете, преди да отговоря — поде той усмихнато, — да ви представя краля на гамбусиносите и княза на музикантите, сеньор Диего Ороче! Той надушва златото, както кучето дивеча и свири на мандолина, както никой друг.

Ороче поздрави с необикновена сериозност. Впрочем той май от дълго време не бе имал възможност да прояви префиненото си обоняние, за което спомена Педро Диас, защото външният му вид дори и не намекваше за голямо богатство. За да посегне към допотопната си филцова шапка, не беше необходимо да нарушава порядъка на художествено надипленото си наметало, а трябваше просто да избере една измежду многото дупки по него и да провре удобно ръка. Големите му загрубели ръце имаха нокти на хищник — несъмнено доказателство, че той владее изкуството да изтръгва особени тонове от мандолината, която висеше на врата му. Докато се покланяше дълбоко пред дон Агустин, дългите гъсти фъндъци на невчесаната му коса паднаха в лицето му.

Когато двамата седнаха, Диас взе думата.

— Чухме, че в Ариспе се подготвя експедиция към вътрешността на Апачерията. Познавате ли водача й, сеньор Пена?

— Той се казва дон Естебан де Аречиса.

— Дали е мъж, на когото можеш да се довериш?

— Да.

— Подочух, че често ви спохождал, и бих искал да питам по какъв начин мога да се включа в експедицията.

— Останете тук, докато дойде! Очаквам го тези дни, така ще имате възможност да разговаряте лично с него.

— Значи подробности не са ви известни?

— Детайлите той държи в тайна… Златната треска най-сетне и вас завладя, драги ми Диас!

— Боже опази! Търсенето на злато предоставям на такъв опитен гамбусино, какъвто е сеньор Ороче. Що се отнася до мен, то гледам на експедицията само като на отлична възможност да подиря сметка на диваците за многото злини, които са ми причинили.

След разговора на двамата гости бе посочено подходящо помещение. Прислугата тъкмо се занимаваше с приготвянето на вечерята под ръководството на Росарита, когато отвън се чу конски тропот и през прозорците проникна светлината на няколко факли.

— Дон Естебан де Аречиса е пристигнал! — извика един от слугите. Пена побърза да излезе да посрещне нечакания все още гост.

Никой от неговия ескорт не се осмели да прекрачи прага на приемната. Влезе само Тибурсио, сякаш се разбираше от само себе си, че той не се числи към прислугата.

Росарита тутакси се завтече към него и му подаде ръка.

— Добре дошли, сеньор Тибурсио! Хубаво е, че идвате, отдавна ви чаках!

После поздрави с почтителен поклон дон Естебан, който метна ненавистен поглед на младежа, понеже беше предпочетен пред него.

— Какво щастие — рече той, — че ви остана и една думица за мен! Вече си мислех, че обяздвачът на коне изцяло ви е обсебил.

Тя се изчерви от този неделикатен укор, а и хасиендерото смръщи леко чело.

— Не се сърдете на детето, дон Естебан! Ние сме толкова задължени на Тибурсио Ареляно, така че позволете да му го доказваме без задръжки. Впрочем вие ни заварвате неподготвени, тъй като очаквах пристигането ви след няколко дни.

— Извинен сте, сеньор! Престоят ми няма да продължи дълго. Трябва да стигна час по-скоро в Тубак. По този въпрос ще поговорим по-подробно.

След вечерята дон Естебан се оттегли с хасиендерото в работната му стая.

— Знаете, че първоначалният ми план беше да стигна близо до Рио Гранде дел Норте?

— Така си мислех.

— Аз го промених. При мен се яви един мъж, който открил край Рио Хила невероятна бонанса и ми продаде тайната си. Ще поведа експедицията най-напред натам и после ще видя дали да осъществя и първото си намерение.

— Този мъж при вас ли е?

— Да.

— Как се казва?

— Кучильо!

— Накуцва ли?

— Да. Как ви хрумна този въпрос?

— А конят му от време на време се препъва?

— И това е така. Познавате ли го?

— Много добре, макар и още да не съм го виждал — отговори Пена, намерил толкова бързо потвърждение на неволното си предположение. — Внимавайте с него, той е убиец!

— Убиец? Какво ви прихваща?

— Бонансата принадлежи на Тибурсио Ареляно. Неговият баща я е открил и е бил убит от този Кучильо.

— Откъде го знаете?

— Чух го от сигурна уста.

— И въпреки това сте погрешно осведомен. Кучильо никога не е виждал този Марко Ареляно.

— Той е бил с него в Апачерията, намушкал го е с камата си и после го е хвърлил в реката. Нека се пази от куршума на Тибурсио!

— Знае ли той нещо за тая работа? — попита Аречиса напрегнато.

— Знае всичко!

— И местоположението на бонансата?

— И това. Той носи в джоба си точна карта.

— По дяволите! Виж ти… и все пак нещата стоят другояче. Аз ще проуча внимателно вашите твърдения, но съм убеден, че Кучильо и убиецът не са едно и също лице. Имате ли уговорената сума в наличност?

— Да, но си позволявам да отбележа, че тя погасява плащания от мен наем за арендата за години напред.

— Няма значение. Ставам ви длъжник, но скоро ще бъда в състояние да си изплатя дълга. Или вече не давате кредит на господаря си?

— Колкото искате! Именията ви в родната страна отвъд океана бездруго са неизмерими, поне според постъпленията, които получавате от тях. На вас бонанса не ви е необходима.

— На мен лично не, но за целта, чието постигане сега е моя задача. Мексико не трябва да остава по-дълго република. Добри условия на живот се постигат само при монархична конституция. Аз ще намеря необходимите милиони от бонансата и после ще дам на страната крал, който е роден за трона, но за съжаление бе изгонен от него от една достойна за окайване политика.

— Ще приеме ли дон Карлос короната на Мексико?

— Аз действам по негова заръка, повече не е необходимо да знаете. Всичко до най-дребната подробност е пресметнато и подготвено. Веднага щом се сдобием със златото, мечът ще тръгне по страната и ще съгради портата, през която аз ще въведа монарха.

— А ако бонансата принадлежи на друг?

— Ще проуча въпроса, както вече ви казах. Впрочем на отделния индивид тя би могла да донесе само гибел. Обкръжена е от пояс диви орди, който може да бъде разкъсан само от обединената мощ на силни и дръзки мъже. Стаите ми подредени ли са?

— Те се поддържат в постоянна готовност. Позволете да ви водя!

Дон Агустин придружи госта си до разкошно обзаведените помещения, предназначени специално за собственика на хасиендата, и се сбогува с него.

Хасиендата Дел Венадо беше източник, от който дон Естебан се снабдяваше с необходимите средства. Някогашните пиратски плавания му бяха донесли добра печалба и той бе вложил парите в покупката на това имение, за което знаеше, че под управлението на Пена се намира в сигурни и верни ръце. Това бе прелюдията към делото, за чието цялостно завършване бе дошъл сега от Испания.

Останал сам, Аречиса нареди Кучильо да дойде при него.

— Какво прави Тибурсио?

— Не знам.

— Спомняте ли си какво ви казах вчера за него?

— Той трябва да умре.

— Е, добре! На колко високо го оценявате?

— Хмм, десет квадрупли [35] няма да са прекалено много — пет сега, а другата половина, когато си свърша работата.

— Ето петте.

— Благодаря, сеньор. Кога трябва да се уреди въпросът?

— Още днес.

— Я гледай, толкова скоро?

— Така трябва. Той не само знае за нашата бонанса, ами има в джоба си и подробна карта.

— Сигурен ли сте в това, дон Естебан?

— Толкова сигурен, че ще получите допълнително още десет монети, веднага щом картата се намери в ръцете ми.

— В такъв случай тръгвам на часа. Но може би ще се нуждая от помощ.

— Вземете някого от нашите хора — кого, сам решете.

— Вече е решено. Бараха и Ороче тутакси ще помогнат, ако им дам ясно да разберат, че това е в тяхна изгода.

— Наистина ли сте сигурен в тях?

— Бараха е бандит, чиято кама вече е вкусила някоя и друга червена капка, а Ороче се нарича гамбусино наистина, но преживява единствено от комар и за една жълтица ще наръга и собствения си баща.

— Тогава върви! Ще чакам резултата тук.

Кучильо се отправи към помещението, отредено за ескорта на неговия господар. Бараха и Ороче играеха карти. Диас беше легнал с другите в съседна стая. На масата се мъдреше голяма, наполовина изпразнена стомна с мескал [36], а погледите на двамата мъже говореха, че отдавна бяха минали онази граница, след която човек престава да бъде разумно, мислещо същество.

— Елате, Кучильо, пийте и ни разкажете за бонансата! — изфъфли Бараха.

— За бонансата? С нея е свършено.

— Свършено? — провикнаха се двамата, като че из един път изтрезнели от тази шокираща вест.

— Да, свършено!

— Защо? По какъв начин?

— Защото има един, който ще ни я оспори.

— Кой пък е тоя? Ще го пречукам на място! — увери Ороче, като сграбчи мандолината си и направи движение, сякаш се канеше да бухне с нея някого по главата.

— А аз ще го пронижа тихо и кротичко с ножа си между ребрата — врече се Бараха, чиято пъзлива натура, беше подходяща за подобно коварно дело.

— Тибурсио!

— Тибурсио? Какво общо има той с нашата бонанса?

— Твърде много! Той е бил вече там, иска да предяви правото си за собственост и се е присъединил към дон Естебан само за да ни подпита.

— Той трябва да умре!

— Да, той трябва да умре!

— Хубаво го казвате, но ще го направите ли?

— Колко давате, Кучильо, ако му дам да се разбере?

— На какво играхте?

— На нищо. Джобовете ни са толкова празни, че да му се дореве на човек.

— Налага се да ви помогна! Виждате ли тази златна монета, Бараха?

— Естествено! Дайте я насам!

— А вие тази, Ороче?

— Давай, казвам!

— Веднага щом в телесата на Тибурсио се озоват няколко цола студено желязо, получавате ги и двете!

— Все едно че са спечелени. Ще отучим ние нехранимайкото как се оспорва нашата бонанса. Къде е той, Кучильо? Отивам при него!

— Изчакайте няколко минути! Ще видя къде се е дянал.

Кучильо излезе на двора и започна да се прокрадва около постройката. Една стая на приземния етаж беше ярко осветена. На отворения прозорец се бе облакътила Росарита и вдъхваше уханието на цветята. Той продължи нататък. От другата страна на къщата само един прозорец хвърляше светлина и той забеляза сянката на мъж, който вървеше напред-назад в стаята.

— Ареляно е!

Тъкмо обмисляше как най-добре би могъл човек да се добере догоре, и светлината угасна.

— Отива да спи. Вратата на външното стълбище е отворена и той сигурно няма да заключи стаята си. Ето как ще може да стане.

Кучильо се върна обратно в съседната постройка, където се намираха другарите му. За обиколката му трябваше малко повече време, отколкото бе предполагал, и когато влезе, от пръв поглед разбра, че вече не може да разчита на двамата бандити. Те бяха изпразнили стомната до дъно. Бараха лежеше под масата, а Ороче се бе строполил наполовина върху него и никой от тях не владееше сетивата си. Не му оставаше нищо друго, освен да навести пак Аречиса.

Докато се промъкваше по двора, една фигура се спусна тихо по стълбището и се запъти към осветения прозорец на Росарита.

— Пак е оня! И той се кани да се наслади на мириса на цветята, но това ще му е последната наслада в живота!

В следващата минута той стоеше отново пред дон Естебан.

— Е?

— Нищо не можах да направя.

— И защо?

— Бараха и Ороче са се натряскали до козирката и не са в състояние да сторят и крачка.

— А Ареляно?

— Разхожда се долу. Да имах само един помощник, работата щеше да стане на бърза ръка!

— Толкова ли ти е нужен?

— За всеки случай.

Дон Естебан вече се бе облякъл. Взе си отново камата и отвърна:

— Аз ще дойда!…

Тибурсио се намираше под един покрив с Росарита! Тази мисъл не му даваше покой. Тя го караше да шари напред-назад из стаята и тя го подтикна да излезе навън в прохладната нощ. Видя пламъчето на свещта и разпозна Росарита.

Дали ще се разсърди, ако го забележи? Да я заговори ли? Краката му се колебаеха, но го носеха напред и Тибурсио се озова близо до прозореца. Светлината обля фигурата му и Росарита го позна.

— Тибурсио!

— Сеньорита!

— Ароматът на виолетките май ви се струва по-сладък от съня?

— Аз и без него не намирам покой!

— Защо?

— Не зная точно, доня Росарита.

— Потиска ви някаква мъка. Елате, доверете ми се!

Младежът пристъпи съвсем близо до нея.

— Смъртта на майка ви ли ви натъжава толкова, Тибурсио?

— Тя ми причини много мъка, ала аз скоро ще я превъзмогна. Човек трябва да заключи в сърцето си най-голямото страдание, защото къде има душа, която ще поиска да го облекчи, на която да може да се довери?

Тя се надвеси още повече към него.

— Вие се бихте за мен, вие бдяхте над мен, вие сте толкова добър и храбър. Нека си побъбрим!

Тя говореше така мило и приятелски и скоро двамата бъбреха като две невинни деца за всичко, което им хрумваше. Те не забелязаха как две фигури се промъкнаха и се стаиха под няколкото растящи наблизо лимонови дървета. Тибурсио беше уловил ръката на Росита, обърнат с гръб към дърветата.

— Напред, Кучильо, сега е моментът! — прошепна Аречиса. Бандитът измъкна ножа си и се метна с два скока към растреадора. Един писък на Росарита избави Тибурсио от сигурна смърт. Той се извъртя рязко и насоченият към сърцето удар попадна само в ръката му. В следващия миг Кучильо лежеше под него и пъшкаше под натиска на сключените около гърлото му ръце.

— Сеньор Кучильо, изречете си последното «Отче наш», свършено е с вас!

— Тибурсио! — извика Росарита с неимоверен страх.

Той погледна нагоре. Втора забулена фигура бе вдигнала пестник, в който блестеше острие. Тибурсио се изви назад, изстреля се като пружина нагоре, сграбчи новия нападател и го запрати обратно сред дърветата. После с бърз като мисълта скок се намери в стаята при момичето.

— Прощавайте, сеньорита, но само тук съм в безопасност.

— Да, да, елате при мен! Останете, останете и не си тръгвайте, иначе ще ви убият! — помоли тя смъртно бледа и трепереща от ужас, като се свлече в креслото и простря умолително ръце към него.

Той затвори прозореца и отстъпи в дъното на стаята.

— Познахте ли ги, сеньорита?

— Не, видях само фигурите им.

— Бяха Кучильо и дон Естебан.

— Дон Естебан, херцогът?

— Херцогът? — повтори Тибурсио удивено.

— А, да де, вие не го знаете! Това е тайна, ала на вас мога да я кажа. Дон Естебан в действителност се казва граф Антонио де Медиана, или херцог Де Медиана. Той е собственикът на тази хасиенда и не е възможно той да ви е нападнал.

— Той беше, а сега знам и причината, поради която се опита да ме убие.

— Каква е?

— Позволете да я премълча! И хасиендата е негова собственост? В такъв случай тук не мога повече нито миг да бъда сигурен. С ваше разрешение ще си вървя!

Преди да се опита да му попречи, той беше изчезнал в мрака на коридора. Едва сега Росарита забеляза на пода кръвта, която се бе стекла от раната му.

— Той е ранен! Той ще умре!

Взе свещта и побърза след него. Горе се чуха стъпки. Тибурсио вече се спускаше по стълбите, наметнал серапето, с пушка в ръка.

— Не можете да си тръгнете, Тибурсио, ранен сте!

— Лека драскотина, която нищо не значи, сеньорита!

— О, влезте, трябва да ви превържа!

Погледът му просветна и се спря успокоително на изплашеното й лице.

— Благодаря, сеньорита! Но вън ще намеря една билка, която е по-добра от всяка превръзка. Останете със здраве!

Тя го улови за ръката и здраво го задържа.

— Не бива да го допусна! Вие ни спасихте и закриляхте, а в замяна на това бяхте нападнат в дома ни. Татко ще трябва да ви издейства удовлетворение!

— Няма как да го стори. Полагащото ми се удовлетворение единствено аз мога да получа, а вашата къща не бива да се превръща в арена на борба, чието място е само навън в саваната.

— Тибурсио!

— Росарита!

Той поднесе ръцете й до устните си.

— Сбогом… за днес!

После се спусна бързо по стълбището, прекоси двора и излезе през портата.

Конете пасяха навън. Неговият се намираше сред тях. Тибурсио потърси седлото, сложи юздите, метна се и препусна. Отсреща в гората, полускрит от храсти, проблясваше лагерен огън. Там можеха да се намират само ловци или вакероси, предпочели квартирата на леса пред мекото легло, и при тях той сигурно щеше да намери радушен прием. Насочи коня нататък.

Онази част от равнината, която лежеше зад хасиендата, беше все още неразработена и дива. На разстояние един пушечен изстрел се извисяваха първите дървета на огромна гора. Тя се простираше далеч на север до границите на пустинята, зад която бе разположен Пресидио Тубак.

Лошо прокараният път през гората беше единственият, по който човек можеше да стигне до пресидиото [37]. Пресичаше го бърза река, шумяща между високи, стръмни брегове. Тя събираше в своя бяг още няколко притока, един от които протичаше край хасиендата. Груб мост, направен от два поставени един до друг дървени ствола, свързваше двата бряга и спестяваше на пътника дълго заобикаляне.

В близост до този път и на приблизително еднаква отдалеченост от хасиендата и споменатия мост гореше огънят, който Тибурсио беше видял.

Край огъня бивакуваха Боа роз и Дормилон.

В местност, където няма човешки жилища, обикновен факт като лагерен огън посред гората в никакъв случай не би бил от значение, но тук, в близост до хасиендата, в която на морния друмник с удоволствие и готовност предлагат гостоприемство, особени причини биха накарали двамата ловци да предпочетат гората пред комфорта.

Голям куп сухи клони и съчки, нахвърляни край огъня, подсказваше, че те са решили да прекарат цялата нощ на това място. Два чаталести клона бяха забучени от двете страни на огъня и Пепе Дормилон въртеше на тях овнешки бут, чиято мазнина падаше на големи капки в жаравата.

Боа роз носеше облекло — нещо средно между това на индианец и бял. На главата му се мъдреше шапка от лисича кожа с формата на конус. Памучна риза на сини райета покриваше широките му плещи, а на земята до него лежеше измайсторено от вълнено одеяло наметало. Беше обут с индиански кожени панталони, а на краката му се виждаха тежки обковани обуща.

Грижливо полиран биволски рог с барут висеше през едното му рамо, а през другото — кожена торба с голям запас куршуми. До него лежеше тежка дългоцевна пушка — единствено равностойната на трофея на Тибурсио, — а в пъстрия вълнен пояс бе затъкнал ловджийски нож със здраво двуостро лезвие.

Косите му бяха започнали да се прошарват, а един дълъг белег пресичаше челото му от едното слепоочие до другото — Боа роз най-вероятно е бил застрашен от скалпиране.

Израз на доброта дружески хармонираше с херкулесовата сила на неговото тяло. Природата често дарява такива колоси с толкова благост, колкото и с телесна сила.

Макар и с една глава по-нисък, спътникът му не можеше да бъде наречен пигмей. Черните му очи и очертанието на лицето говореха както за пъргав ум, така и за неустрашимост. Облеклото и екипировката му бяха подобни на тези на Боа роз.

Съюзяването на тези двама мъже предупреждаваше всеки враг да проявява предпазливост без страх и колебание да се изправят и пред по-могъщ противник.

Канадецът наблюдаваше ухаещото печено с видимо добро настроение.

— Този дон Агустин Пена е чудесен тип, ако се съди по овните, които има в стадата си. Бутът наистина е деликатес, от който сигурно ще си отрежа няколко допълнителни мръвки.

— Аз пък мисля — отговори Пепе, — че в хасиендата ще се ядат и по-големи деликатеси. Тоя дон Естебан де Аречиса се държи по такъв начин, че сигурно в никоя хасиенда няма да му стъкмят мизерно посрещане.

— Значи ти си сигурен, че той е граф Антонио де Медиана?

— Точно толкова сигурен, както знам, че ти си спасил малкия Фабиан, когото той искаше да погуби.

Добродушното лице на исполина се преобрази.

— Пепе, до мига, в който намерих детето в дрейфуващата лодка, аз бях един самотник. Не познавах ни баща, ни майка, нямах братя и сестри, нито приятел и жена. Момчето заобичах с цялата си душа. То беше всичко за мен и откак онези англичани ме разделиха с него, нямам друго желание, освен да науча дали е живо. Разбира се, това надали е възможно, тъй като съдбата ме отведе от морето в горите и саваните, където да се получи някаква информация, е немислимо.

— Това все още не е повод да изоставяш всяка надежда. Помисли за граф Антонио. Аз трябваше да бягам, защото откак се помня, не съм любител на лова на тон и навярно никога няма да имам правото да се завърна в Испания. Санта Лаурета, почти бях забравил клетвата си да разчистя някой ден сметките си с него, когато го разпознах при водоема! Защо и при теб да не е възможна подобна среща?

— Възможна, но нищо неподсказваща! Как да позная младежа, дори ако го срещна?

— По белега, останал от ножа ми. Той не ни ли послужи вече като доказателство, че намереното от теб момче е било тъкмо онова, което съм ранил?

— Порязването не е било дълбоко, времето навярно е заличило следата, а чертите на едно момче се променят много за толкова дълъг срок, така че разпознаването изобщо не е възможно. При дон Антонио нещата са други. Когато си се запознал с него, той е имал вече напълно оформено лице, което се е състарило наистина, но основните черти не са се променили.

— Тогава и при мен случаят е такъв и трябва да се очаква, че той също ме е познал, още повече че чу името ми — Пепе Дормилон.

— Той и теб, и мен още по-добре ще опознае!

— Това исках да кажа! В Еланчове бях известен като Сънливеца, защото бях принуден да се браня със сън срещу глада — единствената заплата за великолепния ми служебен пост. Оттогава насам си държа очите отворени и не бих допуснал един такъв улов да ми се изплъзне. Ако законите на Щатите вземат страната на престъпника, то…

Той не довърши изреченото, а бързо грабна пушката си и застана зад храстите. Беше забелязал една фигура, която предпазливо се приближаваше към лагерното място. Големия орел седеше с гръб към хасиендата и нямаше как да види нещо, ала въпреки това мигновено се озова до своя приятел.

— Стой! Кой е? — извика Пепе, насочвайки пушката.

— Един, който би желал да лагерува при вас.

— Тогава пристъпете по-близо до огъня, та да може човек да ви огледа!

Заповедта беше изпълнена и двамата горски скитници тутакси смъкнаха пушките си.

— Тибурсио Ареляно! Бъдете добре дошли!

Те излязоха напред и му протегнаха ръце. Той позна двамата дръзки ловци.

— Аа, вие ли сте? Не предполагах, че се намирате по тези места.

— Но ще останете въпреки това при нас! — рече канадецът. — Ако не се лъжа, възнамерявахте да отидете с дон Естебан де Аречиса в хасиендата Дел Венадо?

— Действително.

— Защо не останахте там?

— Защото се опитаха да ме убият.

— Гръм и мълния! Кой е дръзнал да го стори?

— Самият дон Аречиса.

— Той самият? — прозвуча удивеният възклик. — Каква причина е имал?

— На драго сърце ще ви кажа, но позволете преди това да доведа коня си, който трябваше да оставя, за да стигна незабелязано до вас. Това наистина зле ми се удаде.

Пепе се ухили.

— Защото хората от Скалистите планини имат съвсем други очи от вас, тукашните.

Тибурсио доведе коня си и го върза за едно колче. Печеното бе станало и Големия орел покани растреадора да се настани край огъня. Едва сега светлината падна върху лицето на младия мъж. Пепе му хвърли един изучаващ поглед и не можа да скрие изненадата си. Предишната вечер при водоема беше седял на място, което не му бе позволило да огледа внимателно растреадора.

— Какво е това? Вие сте ранен? — извика канадецът.

— Малко.

— Я покажете!

Тибурсио поднесе ръката си и канадецът прегледа раната.

— По дяволите! Имали сте си работа с негодяй, който притежава нелош опит. Мисля, че само едно бързо извъртане ви е спасило от проникването на острието в сърцето. Не се бойте, момчето ми, няма да има лоши последствия! Ще направя една превръзка със счукани треви. Пепе, събери една стиска орегано, която расте навсякъде между храстите, и я начукайте между два камъка, докато аз почистя раната!

Боа роз наложи билката върху раната и след това я привърза с тънката прозрачна тъкан, служеща на Тибурсио за пояс.

— Тъй! Трябва да чувствате вече облекчение, защото нищо не предотвратява така добре възпалението, както тревата орегано. Няма да усетите и най-малка следа от треска. А сега този сочен къс овнешко е ваш, стига да имате апетит.

— Вече се нахраних.

— Ваша воля! Ние ще се захванем с бута, а вие ни разкажете какво е накарало достопочтения дон Аречиса да се отнесе по такъв начин с вас.

— Не той, един от хората му нанесе удара, ала той присъстваше.

— Двама срещу един, и то вероломно! Това не говори добре за този уважаван господин. И той се осмелява да ръководи експедиция до Апачерията?

— Тази експедиция е причината да ме намушкат.

— Ще ни обясните ли?

— Разбира се. Баща ми открил изключително богата бонанса и споделил откритието си с някой си Кучильо. Оня го убил, както предполагам, и продал тайната на дон Естебан. Не ми е известно как, но те са научили, че аз зная за плейсъра, и днес поискаха да ме разкарат от пътя си.

— Ама че история! Не можете ли да ни я разкажете по-подробно?

Тибурсио откликна на подканата. Докато той говореше, очите на Дормилон бяха зорко приковани към него, а после по лицето на ловеца плъзна доволната усмивка на човек, изяснил си нещо.

— Какво ще правите сега? — попита Пепе, когато растреадорът свърши.

— Ще тръгна след тях и ще изпълня клетвата, която дадох на мама.

— Наистина ли бонансата е толкова богата?

— Когато татко го споделял с майка, не можел да намери думи да опише съкровищата, които видял.

— Той истински баща ли ви беше?

— Не. Бях осиновено дете.

— Аха! Мога ли да ви попитам кои са били същинските ви родители?

— Никога не съм ги познавал.

— Но знаете къде са живели?

— Не, Дошъл съм тригодишен с английски военен бриг в Гуаймас, където Марко Ареляно ме приел при себе си.

— С английски военен бриг казвате? — попита канадецът с внезапно пробудено внимание.

— Я се обърнете!

Той седеше от лявата страна на Тибурсио и не можеше да види дясната му буза. Учуден от това настояване, растреадорът обърна към него дясната страна на лицето си. Големия орел забеляза тънката резка, която минаваше напреко през нея, и попита с боязлив глас, примесен с очаквано ликуване:

— Откъде имате този белег?

— Това не зная.

— Нищо конкретно ли не можете да си спомните от детството си?

Тибурсио бе объркан от настойчивия тон на думите.

— Защо питате?

— Защото… по дяволите, Пепе, ти какво мислиш? Всичко съвпада — белегът, английският кораб, възрастта е същата. Дали добрият Господ Бог наистина е решил да зарадва мен, стария тип? Каква е… що за физиономия правиш?

— Хмм, моята физиономия отдавна си е направена и завършена, но ако беше видял навремето граф Антонио де Медиана, то…

— Граф Антонио де Медиана? — прекъсна го Тибурсио. — Познавате ли го? И вие ли познавате този дон Естебан?

— Кажете първо дали вие познавате двамата! — повели бързо Боа роз.

— За пръв път видях Естебан де Аречиса при Ла Поса, а преди малко в хасиендата научих, че той бил граф Де Медиана.

— Кой ви го каза?

— Доня Росарита, дъщерята на дон Агустин.

— Тя откъде знае? В хасиендата Дел Венадо познават ли графа?

— Той е собственикът. Агустин Пена е само арендатор.

Пепе скочи.

— Сега всичко ми е ясно! «Есмералда» е бил капер [38], дон Антонио го е командвал и е инвестирал грабежа тук. Ето защо го познават толкова добре, а при предишните си скитания сигурно е открил някой плейсър, към който е била насочена първоначално експедицията му, преди тоя Кучильо да му продаде тайната си.

— Може би си прав, Пепе! — съгласи се Боа роз. — Но какво искаше да кажеш преди малко с «ако беше видял навремето граф Антонио де Медиана, то…»?

— То щеше да ти направи впечатление приликата между него и Тибурсио.

— Вярно ли?

— Не се заблуждавам. Ти огледа ли внимателно тоя дон Естебан?

— Той беше предпазлив, седеше в сянката. Но, за Бога, имаш право, лицата им са като на баща и син или като на чичо и племенник! Тибурсио Ареляно, питам ви още веднъж, нищо ли не си спомняте от вашата най-ранна възраст?

Младият растреадор бе обхванат от голямо вълнение. Дали тези непознати ловци от далечния Север можеха да му дадат разяснението, което не бяха съумели да направят дори неговите осиновители?

— Ще помисля. Само ми дайте време!

Той подпря глава с ръка и опита да се върне обратно във времето.

— Виждам една голяма, светла стая… и… и красивия лик на жена, надвесена над мен. Тя има големи тъмни очи и ми говори думи, от които струи щастие и любов.

От вълнение или поради друга причина се занизаха картини, непознати и заключени досега за Тибурсио.

— Аз обвивам ръце около шията й, тя ме целува и ме нарича с име, което… не мога да различа отделните звуци.

— Фабиан! — подхвърли рязко Пепе.

— Фа…би…ан…? — изговори Тибурсио, заслушан при всяка сричка в собствения си глас. — Фа…би…ан… да, то е, то е! Виждам как устните й се отварят, за да го произнесат, и сега го чувам толкова ясно, сякаш тя стои пред мен и ме вика.

Големия орел седеше в приведена напред поза, като човек в очакване край него да прелети нещо, което иска да сграбчи и задържи. Очите му бяха впити в лицето на Тибурсио, а ушите му попиваха всяка дума от неговата уста.

— По-нататък, по-нататък! — викна той нетърпеливо.

— Стаята е отворена. Тя ме взема на ръце и изнася навън. Стоим високо, високо, а дълбоко под нас лежи морето…

— Балконската стая, балконската стая! — провикна се ликуващо Пепе.

— После един мъж ме взема на ръце и ме отнася. Тъмно е и мъжът ме заплашва да мълча. Отеква изстрел и… а, да, сега зная откъде се е взел белегът — един нож се плъзва по лицето ми. Мъжът побягва с мен.

— Накъде? — попита Пепе със затаен дъх.

— Виждам вода, много вода… усещам глад… жаден съм и плача, а при мен няма никого. Ето че един мъж се навежда през планшира на лодката и ме вдига при себе си.

— Как изглежда той, Тибурсио, как изглежда? — прозвуча напрегнато от устата на канадеца.

— Той е застрашително едър, но явно ме обича и аз му казвам татко.

— Боже мой, разказвай по-нататък! — настоя Боа роз и широко отворените му очи излъчваха безкрайна любов към младия растреадор.

— Дълго време съм на голям кораб и безкрайно много обичам татко.

— Наистина ли го обичаш, Тибурсио, наистина?

— Да, той е толкова добър с мен, толкова благ, неочаквано за неговата исполинска външност. Изведнъж на кораба се вдига ужасна шумотевица. Гърмят оръдия, пропукват пушки, крясъци. Татко слиза при мен с почерняло от барута лице и изпръскан с кръв.

— Какво прави той, какво прави? — запита Големия орел силно напрегнат.

— Казва да коленича и да се моля.

— Думите, които ти казва, думите? Забравил ли си ги?

— Не. Той сключва ръце и казва: «Моли се, сине мой, смъртта е тук!» После изтичва отново нагоре и скача…

— Моли се, сине мой, смъртта е тук! Чуваш ли, Пепе? Чу ли думите, които хиляди пъти съм изричал и споменавал? Той е, той е, Дормилон!

И Боа роз сграбчи растреадора в обятията си, притискайки го към себе си с такава мощ, сякаш се канеше да го задуши. После продължи:

— Мъжът — онзи великан, съм аз, а ти си Фабиан, сине мой, когото обичах и за когото съм пролял единствените сълзи в живота си!

— Вярно ли е, възможно ли е? Вие сте моят татко? — потрепери от радост Тибурсио.

— Да, вярно е, аз съм твоят татко, твоят втори татко, защото истинският ти баща отдавна е мъртъв, а майка ти е била убита.

— Убита?

— Да, намушкана от дон Естебан де Аречиса или по-точно от граф Антонио де Медиана!

— А кои са били родителите ми?

— Кажи му, Пепе, ти си ги познавал!

— Вашият баща беше граф Хуан де Медиана, а майка ви доня Луиса, най-красивата жена на Биская и Астурия.

— Баща ми… граф, испански гранд?

— Да, и то един от най-богатите и знатни грандове на кралството.

— Дон Хуан де Медиана! И убиецът на майка се нарича също Де Медиана?

— Те бяха братя, убиецът е собственият ви чичо!

— Боже мой, свят ми се вие от тези разкрития.

— Той ви е разпознал при водоема — това е сигурно, и по тази причина, а не заради бонансата, е поискал да ви убие. Но Бог ви доведе на подходящото място. Пепе Сънливеца има да урежда с него една дребна работица и ако искате, можете да му помогнете!…

По време на този разговор в стаята на дон Естебан течеше друг. Кучильо стоеше пред него.

— Аз нямам вина, сеньор! Ако не беше се извъртял, острието ми щеше да го прониже в сърцето.

— Нямате вина? Тъй! Аз пък ви казвам, че сте един слабак, който си заслужава тоягата, защото…

— Тоягата? — прекъсна го Кучильо с пламтящи очи. — Дон Естебан де Аречиса, не забравяйте, че каперският матрос Хуан е заслужил нещо по-различно от подобно оскърбление! Ами какво пък заслужавате вие, задето се оставихте да ви пипне младокът и да ви запрати на кажи-речи двайсет метра?

Челото на дон Естебан силно почервеня; вените му се издуха, ала той имаше основателна причина да се овладее.

— Кучильо, откажете се за в бъдеще от този тон, ако не искате да научите начина, по който съм свикнал да се оправям с подобни типове. Вашият несполучлив удар ни поставя в най-калпавата ситуация, каквато въобще може да има. Дон Агустин е на различно мнение, що се отнася до правата върху бонансата — той ги присъжда на растреадора. Покушението върху последния, който е негов гост, ще бъде сметнато от него за най-голямо оскърбление, а той ще научи, че то е наше дело. Престоят ни тук вече не е желателен. Тибурсио си е дигнал чукалата, както ми казаха. Той незабавно ще се отправи към Тубак, за да хвърли подозрение върху нас и да предяви правата си като първи. Отчитайки присъствието на тоя Пепе Дормилон, който е станал толкова прочут ловец, осъзнавам необходимостта от незабавното ни потегляне. А те може да се срещнат! Непредвиденото обстоятелство може да доведе дотам, че Тибурсио да узнае произхода си и кой е убиецът на неговата майка. А кой ви гарантира, че убиецът на неговия осиновител Марко Ареляно е подсигурен срещу отмъщението му?

— Тая работа хич не ме засяга. Марко Ареляно не е паднал от ръката на убиец!

— Не, а от същата кама, която прониза доня Луиса де Медиана — рече Аречиса злостно. — Но нека не спорим! Тибурсио трябва да умре, и то на всяка цена. Ще потеглим още в ранни зори. Кажете го на другите и се пригответе. Погрижете се Бараха и Ороче да ви помогнат, та ударът ви да бъде по-успешен от последния! Бонансата е заложена на карта, отбележете си това, Кучильо!

— Той няма да ми се изплъзне, сеньор! Утре ще открия дирята му и знам как да действаме.

На утрото отрядът потегли, без да се сбогува с дон Агустин. Аречиса нареди да му кажат, че се е явила важна причина да отпътува без бавене за Тубак. Кучильо насочи коня си към челото на шествието, където яздеше дон Естебан.

— Прегледах вече следата.

— И?

— Води в гората.

— Аа! Значи не е потеглил веднага за Тубак? Колко надалеч я проследи?

— Докато го видях.

— Къде?

— Немного далеч оттук, край един лагерен огън.

— Колко непредпазливо от негова страна! Знае, че се намира в опасност, а не се разкарва оттук.

— Той стои под най-добрата закрила, която би могъл да има. Големия орел и Падащата светкавица са при него.

— Пепе Дормилон? По дяволите, няма време за губене, в противен случай те ще се заемат с нас!

— Аз щях да се промъкна и да поправя пропуска си, ала испанецът стоеше на пост, а да подхвана бой с него, означаваше да хукна направо за пъкъла.

— Бараха и Ороче осигурени ли са?

— Да. Те не искат да се разделят с бонансата и са готови да отправят Тибурсио в една различна от Тубак посока. Впрочем аз не разделих париците с тях — обстоятелство, което би трябвало съвсем да ви легне на сърце.

— Свършете си добре работата и за мен една златна монета повече няма да е от значение!

— Какво ще заповядате?

— Яздете с Бараха и Ороче близо до тях. Двамата остават като прикритие за оттеглянето, а вие се промъквате и му теглите куршума. Но се целете добре! Аз ще яздя с останалите към моста и ще ви чакам там. Ще трябва да разрушим моста, за да не ни последват.

Когато стигнаха до мястото, където Тибурсио бе свърнал към гората, Кучильо се отклони с двамата бандити, а дон Естебан с Диас и другите продължи към моста.

Тримата мъже край лагерния огън бяха потърсили съня след дълъг и оживен разговор. На Пепе се бе паднала последната стража и когато утринният хлад започна да отстъпва, той събуди другите двама. Огънят бе по-висок и нов овнешки къс бе сложен над него. Канадецът се обръщаше с изключителна любов към Тибурсио.

— Синко — каза той, — няма да те наричам вече Тибурсио, а Фабиан, защото това е истинското ти име.

— Добре, татко!

— Кажи сега какво възнамеряваш да правиш. Аз и Пепе ще те следваме до края на света.

— Санта Лаурета, това е вярно! — потвърди Сънливеца. — Особено ако решите да полазите малко по кожата на тоя Естебан де Аречиса. Погледнете този пръстен! Той ми го даде навремето, за да си трая. И аз го сторих, защото мислех, че се касае за някаква работа, съвместима с моята съвест. Но когато узнах истината — че съм подпомогнал извършването на убийство и отвличането на дете, вече не знаех мира и покой. Длъжен бях да се заема с нещата, да открия престъпника и да го предам за наказание. Но вместо това трябваше да отида на галерата и да бъда откаран за Сеута, за да ловя риба тон. Но доблестният дон Лукас Деспиерто ми помогна да се измъкна от батака, защото искаше да си върне писмото, което наистина получи. Трябваше да бягам, ала дадох клетва да предам все пак убиеца на правосъдието и да открия отвлеченото момче. Дойдох в Съединените щати и срещнах в Монтана един ловец на мечки, който ми позволи да се присъединя към него и…

— И той те научи да държиш правилно в ръцете си добрата пушка — прибави Боа роз. — С други думи, добрякът Пепе вярваше, че е изключителен стрелец, ала улучваше гризли по-често в опашката, вместо между ребрата. Само че той беше добър ученик. След няколко месеца най-много да сбъркаше окото на някоя видра с ухото. Но след една година бях напълно доволен от него. Макар и да няма пушка като моята, той винаги улучва онова, което иска да уцели. Всичко, което може да се стигне с един добър изстрел, е наше. Ти също си разбираш от работата, както видях по пумата, която довлече до водоема, а когато трима такива мъже с шест сигурни очи и силни ръце се сплотят, съм сигурен, че на тоя граф Антонио няма да му се удаде повторно да прати моя Пепе да лови тон.

— Той ми е чичо, татко!

— Да, такъв ти е, момчето ми, но това не бива да бъде причина за снизхождение. Напротив, тъкмо защото беше девер на майка ти, убийството й е дваж по-безбожно и трябва двукратно да бъде отмъстено. Моят стремеж не е да спечеля злато и сребро, повече радост ми доставя един удачен изстрел. Но тази Златна долина е твоя собственост. Ако искаш да я имаш, то аз и Пепе сме на линия, а дон Естебан с всичките си осемдесет човека няма да може да ти я отнеме. Само остави коня си, защото…

— Да оставя коня си? Та това означава предварително да се откажа от всичко!

— Ще си позволя да ти кажа, че един посредствен ловец без кон наистина не е в състояние да свърши много нещо, но хора с по-добра закваска напредват на нозете си по-леко, отколкото върху гърба на едно животно, което изисква много време и грижи и често става издайник със следите от своите копита. Решим ли да следваме експедицията в Апачерията, ще си имаме работа с два вида врагове, на които много по-лесно можем да излезем насреща пеша, отколкото на коне. Вярно, има участъци, които човек може да измине само с кон, но пък и ние сме достатъчно способни да си намерим животни, когато това се наложи. Но сега съм на мнение, че трябва…

Той скочи по средата на думите си. Беше отекнал изстрел и куршумът закачи косата на Фабиан.

В следващата секунда те вече стояха в близкия гъсталак, загледани и заслушани в посоката, от която дойде изстрелът. Доловиха бързо отдалечаващи се удари от копита на кон.

— Това се отнасяше за вас, Фабиан — отбеляза Пепе.

— Сигурно е бил оня Кучильо, когото Естебан е пратил да проследи дирята ми! — викна растреадорът вбесен. — Аз ще…

— Стой! — извика канадецът. — Първо да помислим и после да действаме! Мъжът беше на кон — това е сигурен знак, че те са потеглили. Само мостът води през реката. Дон Естебан вероятно ще чака там убиеца, та после да разруши моста. Пепе, ние ще ударим направо през шубраците, а ти, Фабиан, проследи човека с коня. Имаш да заобикаляш и сигурно ще пристигнем едновременно. Напред!

Фабиан възседна коня си и препусна. Смачкани листа, прясно пречупени и скършени клонки и отпечатъци от копитата по земята показваха на обучените му очи, че преследваният е пред него. На песъчливия път, който с многобройни извивки водеше към моста, той забеляза, че ездачът не беше сам. Отпусна юздите, смушка коня в слабините със зъбците на шпорите и полетя по трудния терен. И все пак минаха минути, преди да стигне до моста.

Кучильо беше останал с убеждението, че куршумът му е улучил целта си, и от страх пред двамата страховити ловци се бе изтеглил по най-бързия начин. Преднината му беше твърде голяма и Фабиан въпреки бързината на коня си не успя да го настигне. Но дочу бученето на горската река и скоро на фона му долови и човешки гласове.

Кръвта на Фабиан кипеше. Подновеният опит за убийство беше потиснал всеки милостив порив на неговото сърце и той се ръководеше от едничката мисъл, да настигне враговете си и да ги смаже. За тяхното числено превъзходство беше забравил.

Когато остави последния храст зад себе си и полетя към реката, пред очите му се разкри гледка, която го разгневи.

Мост от два грубо издялани дървесни ствола свързваше бреговете, между които се носеше с грохот буйната река. Краищата на тези трупи, чиято обща ширина бе колкото да мине един кон, просто се опираха на голата скала, без с нещо да са закрепени към нея. Ето защо за неколцина здрави мъже нямаше да е трудно да разрушат моста и да направят прехвърлянето на това място невъзможно.

Четири коня, подтиквани от своите ездачи, теглеха с всички сили моста, вързан чрез силно опънати ласа със седлата. Гредите се раздвижиха, отделиха се и бухнаха в реката, пръскайки нависоко вода, а бързо освободените ремъци ги последваха със свистене.

Фабиан нададе яростен вик. Аречиса го видя. Той се вбеси, защото растреадорът за втори път му се е изплъзнал.

— Кучильо, вие сте един хлапак!

— Сеньор, самият дявол закриля този човек, защото ясно видях, че куршумът ми…

Той спря по средата. Не беше необходимо другите да знаят какви ги е вършил преди малко с Бараха и Ороче.

— Елате отсам, сеньор Тибурсио — подигра се Аречиса. — Ние смятаме да навестим бонансата!

Пред разрушения мост Фабиан бе обърнал рязко коня си. Животното стоеше с тупкащи хълбоци под него, а и той трепереше от бяс и възбуда.

— Добре, идвам — отвърна.

Остави пушката да се плъзне на земята, измъкна ножа, извъртя коня и препусна обратно до храстите, за да се засили. После хвана юздите извисоко, изправи се на стремената, натисна шпорите и полетя като стрела към реката.

Ужасяващото по своята рискованост начинание не можеше да успее. Конят се изплаши от разпенената бездна, изправи се на задните си крака и се метна назад.

— Страх го е, момче. Колкото и да го заплашваш, няма да скочи! — извика дон Естебан.

— Сеньор Аречиса, каква разправия имате с Тибурсио? — запита честният Диас, който нищо не можеше да проумее от целия ход на събитията.

— Само една малка частна работа, която не ви засяга!

— Тогава спокойно го оставете да си тръгне. Невъзможно е да премине отсам, а с вашите подигравки го тласкате към сигурна смърт.

— Нека се дави, щом не иска да се откаже.

Фабиан бе обърнал за втори път коня, за да поднови засилването. Аречиса видя в младежките му черти решителност и презрение към смъртта, забеляза как вдигна високо ножа, за да го забие в шията на коня и да го подтикне чрез болката да се напрегне до краен предел.

— Той взема нещата на сериозно. По дяволите, идва! Кучильо, Бараха, Ороче, застреляйте го!

Тримата мъже веднага насочиха пушки към Фабиан.

— Стой! Който стреля, ще умре! — прогърмя един мощен глас, който надвика бученето на реката.

Боа роз и Дормилон бяха пристигнали на мястото и стояха с вдигнати към отсрещния бряг пушки. Тримата бандити тутакси сведоха своите. Знаеха, че Големия орел като нищо ще изпълни заканата си.

— Назад, Фабиан! — извика канадецът. — Иначе си изгубен!

«Фабиан! — отекна в душата на Аречиса. — Те са се разпознали. Фабиан и Пепе»!

Предупреждението на Боа роз дойде твърде късно. Напрегнал всички мускули, конят летеше към реката… един ужасяващ скок… и той достигна и с четирите си копита отвъдния бряг. Ала разядената от времето скала поддаде… вик на ужас от устата на двамата ловци, ликуващ вик от страна на дон Естебан… и кон, и ездач изчезнаха с шумен ехтеж във водните талази, от чийто ревящ и вихрено въртящ се хаос нямаше измъкване…