Край Бизоновото езеро

5. Лагерът

Експедицията на дон Естебан де Аречиса беше построила лагера си недалеч от Рио Хила, след като през десетдневния си поход бе изгубила в битки с индианците двайсет мъже. Но въпреки отслабналата й мощ силите на белите авантюристи и винаги готовите да отбраняват своята територия индианци бяха горе-долу равни.

Но въодушевлението на шейсетимата мъже вече не беше толкова голямо, както в деня, когато потеглиха от Тубак, изпълнени с надежди за победа.

Дон Естебан, който сякаш с непонятен инстинкт предвиждаше всичко, не беше изпускал необходимите превантивни мерки. Досега в подобни експедиции всеки бе действал на собствена глава и в отбраната бе разчитал единствено на себе си, на своите оръжия и коня си. Испанецът, напротив, бе обучил и принудил на подчинение тези своеволни мъже.

Фургоните, които беше закупил, служеха както за транспорт, така и за отбрана. Дон Естебан беше възприел тази тактика от Съединените щати, чиито жители са предопределени, изглежда, да населят Запада на североамериканския континент и да го направят подвластен на цивилизацията. И ето как под неговото умело и енергично ръководство експедицията проникна по-навътре в територията на апачите от коя и да е друга преди това.

Определяйки днес с Кучильо лагерното място, дон Естебан бе изразил надеждата, че Златната долина не е далеч.

— Ако не се заблуждавам, ние действително сме близо. Може би ще ми разрешите да поогледам местността, докато вие надзиравате построяването на бивака?

— Вървете! Но не се губете и се пазете да не паднете в ръцете на индианците.

По лицето на Кучильо плъзна особена усмивка.

— Не се страхувайте за мен, дон Естебан. Вярно, че срещу някой бял сегиз-тогиз проявявам непохватност, ала когато си имам работа с червените дяволи, нито един удар, нито един изстрел не отива нахалост.

— Както там в хасиендата, а?

— Да, но оня Тибурсио сам поправи пропуска ми, така че можете да бъдете доволен. В тази местност много е лесно да се изгубя. Не бихте ли се погрижили за един пътеуказател?

— Какъв?

— Наредете да запалят огньовете така, че пушекът им ясно да се вижда.

— Това може да привлече диваците.

— Днес със сигурност не. Тоя Педро Диас наистина си го бива. С няколко добре пресметнати обхода така преметна червенокожите, че въобще няма да им хрумне да ни търсят тук.

— Тогава ще изпълня желанието ви, което всъщност е голяма непредпазливост от моя страна.

Кучильо се метна на белия си кон със сивкави петна и препусна.

— Да, драги ми дон Естебан, или дон Антонио де Медиана, голяма непредпазливост е да запалиш такъв огън — ухили се той злорадо на себе си. — Но аз желая тъкмо това, от което вие се страхувате! Диваците трябва да видят лагера и да го нападнат!

Той насочи коня си на изток.

— Шейсет човека! Това е твърде, твърде много. Бонансата ще се раздели на прекалено малки дялове. Но аз ще се погрижа по-голямата част от тези алчни хора да се разкара от пътя ми. Колкото повече от тях опитат индианските куршуми, толкова по-голям ще е паят ми. И ако диваците не са внимателни, аз ще ги накарам да станат такива!

Не беше яздил и половин час из равнината, когато забеляза многобройни конски следи.

— Това са апачите. Вижда се от отпечатъците на неподкованите им коне.

Той прегледа внимателно дирите.

— Изкачили са се от оная страна там и наброяват над сто души. Това е гибел за кервана, а и за мен. Ще изчакам, докато укрепят лагера, след което експедицията поне няма да бъде напълно смляна.

Кучильо слезе от коня и се просна на земята. От възвишението, на което лежеше, виждаше цялата околност, така че нямаше защо да се опасява от изненадващо нападение.

— Ще има обсада и битки, в които няма да участвам, защото аз единствено знам къде се намира бонансата и ще трябва да бъда пазен. По време на тази обсада вероятно ще ми се удаде възможност да отскоча сам до Златната долина и да предприема нещо в своя полза. Плейсърът всъщност си е все още мой — заплатил съм го с едно хубаво ръгване на ножа си.

Кучильо извади цигара и я запали.

— Ужасна борба беше — живот за живот, смърт за смърт — продължи да си мърмори. — Тоя Ареляно беше здрав мъжага и ме превъзхождаше. Ако не му бях причинил по време на сън оная рана по главата, то не знам в крайна сметка кой щеше да изчезне във водите на Хила. Най-сигурното ръгване, което съм правил, наистина, беше онова навремето в Еланчове. То ми донесе неколкостотин унции, макар и да бях принуден да зарежа скъпоценния вързоп, защото оня мигелет междувременно довтаса. Поразително! Сега той е ловец на мечки и било писано да се срещнем тук, в Мексико. Ама мярна ли го още веднъж, ще си разчистя сметките с него. Ще ми плати той за изгубената бохча, както е вярно, че се казвам Кучильо — поне засега, защото кой ще ми попречи да се окича с някое знатно име, когато оплячкосам бонансата?

Кучильо почака още един час, после яхна коня и го подкара бавно и предпазливо по намерените следи.

Към лагера се издигна висок бял пушек.

— Аха, захванали са се с ковачницата и готвенето! Укреплението е готово и сега мога да отида и да доведа червенокожите.

Пришпори коня си и скоро стигна до един хълм, от който видя индианците пред себе си, но и те го забелязаха и нададоха викове.

Други двайсет яздеха през равнината по реката. Това бе отделението, изпратено срещу тримата ловци от острова. Останалите се понесоха, размахвайки копия, към него.

Кучильо обърна рязко коня и пое обратно, но не бързаше особено, а внимаваше да поддържа една сигурна преднина пред диваците. Ни най-малко не го беше грижа да предупреди час по-скоро дон Естебан за заплашващата го атака. Знаеше също, че индианците предпочитат да нападат през нощта, и ето защо не се учуди, че те яздеха с бавен ход след него.

Не беше изминал половината път до лагера, когато чу откъм реката изстрел, последван от няколко други. Битката между апачите и «гарнизона» на острова беше започнала.

Спря стъписан. Можеше да го стори, защото индианците зад него също бяха спрели. Кои ли можеха да стрелят там? Реши да не продължава пътя си, преди раздвижване на апачите да го принуди.

В лагера също бяха чули изстрелите и се впуснаха в какви ли не предположения.

Дон Естебан дълго и напразно бе чакал завръщането на Кучильо и затова изпрати човек след него, който попадна в ръцете на диваците и бе удушен и скалпиран пред очите на Боа роз, Пепе и Фабиан.

Водачът на експедицията нямаше ни най-малко основание да вярва на някогашния си моряк повече, отколкото на всеки друг. След кратък размисъл той стигна до извода, че онзи всъщност няма основателна причина да се отдалечи сам от бивака. Кучильо би трябвало да знае достатъчно добре местоположението на бонансата и да не му се налага да я търси. А като си спомни и за искането да бъде запален високо пушещ огън, Дон Естебан не можеше да се отърве от споходилото го опасение.

Земята започна да се охлажда от свежестта на нощта и колкото повече гаснеха на запад последните зари, толкова по-светъл ставаше сърпът на луната, на чиято светлина лагерът предлагаше призрачна гледка.

На хълма се издигаше палатката на графа. Слаба светлина, която мъждееше през ленената стена, известяваше, че предводителят бди за всички. Огънят, за чието огнище бе изкопана дупка в земята, пръскаше по пода червеникаво сияние.

В случай на нощна атака можеха незабавно да бъдат запалени купчините от снопове съчки, които щяха да дадат светлина, способна да замени дневната.

Едни от авантюристите се търкаляха безгрижно по земята, а други бяха заети с приготвяне на вечерята. Тези мъже изцяло разчитаха на бдителността на своя предводител.

Извън укреплението лъчите на луната посребряваха равнината. Нощното светило караше да проблясва мъглата, покриваща върховете на една планинска верига, западно от лагера, и осветяваше стражите, които вървяха нагоре-надолу с карабина в ръка.

Сред лежащите до колите мъже се намираха Бенито — старият слуга на Аречиса, Бараха и Педро Диас.

— Сеньор Бенито — поде Бараха, — вие познавате всички видове шумове в пустинята и горите. Бихте ли могли да ни кажете какво означаваха пушечните изстрели, които слушахме целия следобед?

— Аз познавам твърде малко обичаите на тези индианци, но все пак…

— Но все пак…? Хайде казвайте, каквото искате да кажете, само не ни плашете толкова, както през онази ужасна ягуарска нощ!

— В моята младост бях пленник на индианците и съм на мнение, че не мога да си обясня пушечния им огън, стига случайно…

— Ее? Стига случайно…?

— …стига случайно да не изтезават някой пленник, който им е попаднал в ръцете.

— Искате да кажете, че тези диваци се отнасят зле със своите пленници?

— Те си разбират от занаята да ги измъчват до смърт.

— И що за мъчения са това?

— Какви ли не и често толкова ужасни, че смъкването на скалпа, изтръгването на части от тялото и бавното изгаряне са просто една шега.

— Чумата да ги тръшне! Да се надяваме, че диваците измъчват някого само когато имат причина да са озлобени.

— Така ли мислите? Напротив, те най-обичат да го правят тъкмо когато са в добро настроение. А те винаги са в такова, когато имат пленници. Ако нещастието пожелае някой път да им налетите в ръцете, сеньор Бараха, то молете Бога точно тогава апачите да са в лошо настроение, защото ще се отървете с едно наистина страшно, но кратко измъчване.

— И колко дълго продължава краткото измъчване?

— Ха отгатнете, де!

— Ее, вероятно пет-шест минути! Или това е вече множко?

— По-добре кажете пет-шест часа! Понякога трае и малко по-дълго, обаче…

— …по-дълго, обаче…!

— …обаче никога по-кратко! Впрочем вие най-добре ще прецените дали едно шестчасово измъчване не е за предпочитане пред някое двайсет и четири часово. Защото от всички видове смърт най-ужасната е онази, при която карат човека да умре от страх.

— Вървете по дявола с вашите истории! — викна Бараха гневно. — Не знам защо съм такъв глупак да ви разпитвам!

— Това, което казвам, не е приятно наистина, но е назидателно. И тъй като вие всеки миг можете да попаднете в ръцете на диваците, то все пак е добре да знаете какво ви очаква. Все е някакво утешение.

— Щом вие не знаете по-добро, то занаятът на златотърсача е най-отвратителният, който може да съществува! Значи сте били в индиански плен?

— В моята младост, както вече казах.

— И вас също са ви измъчвали?

— Измъчвали точно не. Зависи как го възприема човек!

— Добре де, какво направиха? В какво настроение се намираха?

— В много лошо. Бяхме убили мнозина от хората им. Само аз бях пленен и цялото им отмъщение се стовари единствено върху мен.

— Били сте скалпиран?

— Нее, защото нали виждате, че още си имам косата. Те се съвещаваха дали да бъда скалпиран, жив одран, накълцан на парчета или бавно изпечен, но накрая решиха, че всичко това ще стане по-късно, след като…

— След като…? Ама престанете с тия паузи, де. Човек остава с усещането, че самият той ще бъде дран!

— …след като съм послужел за цел на техните стрелкови упражнения.

— Как я започнаха тая работа?

— Много просто! Вързаха ме за едно дърво и от изгрев та до залез слънце бях мишена за техните карабини. Всеки воин приближаваше, прицелваше се в главата ми и гърмеше.

— В главата?

— Нее, нали нямаше да съм жив — увери с невъзмутима сериозност Бенито. — Те преднамерено стреляха встрани, за да удължат възможно най-много смъртния ми страх. По този начин стреляха двеста осемдесет и четири пъти. Броях ги, понеже страшно се отегчавах.

— Двеста осемдесет и четири! Ама, сеньор Бенито, истина ли е? Да не би пък да са с някой и друг изстрел в повече, а?

— С нито един-едничък по-малко!

— И вие мислите, че днес те са измъчвали някого?

— Това е твърде възможно.

— Кой ли може да е бил?

— Вероятно пратеникът, когото дон Естебан изпрати след Кучильо. Двамата още не са се върнали. Възможно е да са били заловени. Дано само не издадат мястото, където се намираме!

— Страхувате ли се от това?

— Защо не?

— И какво ще стане после?

— Червенокожите ще дойдат и ще нападнат лагера ни. Само че зле ще си изпатят… Но какво е това? Мулетата престанаха да хрупат царевицата си и се ослушват!

Бараха подскочи.

— Сигурно надушват някаква опасност. Все пак това още нищо не значи. Но когато тези животни не само зарежат фуража, ами разширяват ноздри и сподавено започнат да пръхтят и треперят, тогава…

— Тогава…? Че хайде говорете, де!

— Тогава индианецът е наблизо. Те го подушват точно както преди време надушиха при водоема ягуарите и пумата.

— По дяволите! Нещо не ми харесва тук на апаческата земя. Ще ми се да си съм при водоема.

— Желанието ви е позакъсняло. Но аз ще взема да хвърля едно око дали не се мъти нещо около лагера!

Той се надигна. Бараха, когото разказите на стария вакеро едновременно и плашеха, и омайваха, го последва. Те пропълзяха под колите и стъпиха пред укреплението.

Наблизо нищо не подсказваше за опасност. Зададе се един поставен на караул ездач.

— Нещо подозрително да сте забелязали? — попита Бенито.

— Не. Преди малко ми се стори, че чувам конско цвилене, което идваше сякаш откъм някоя от долините отсреща, но всичко си остана спокойно, без съмнение съм се заблудил.

Двамата мъже се върнаха на мястото си, за да продължат разговора. Но Бенито наблюдаваше внимателно животните и скоро отново се видя принуден да извика:

— Я вижте добичетата! Пак престанаха да ядат и се ослушват.

— Дано само не почнат да треперят и сподавено да пръхтят — рече Бараха.

— Може би и това ще сторят. Но сега позволете ми да се завия със серапето си и да дремна малко. В пущинака, където човек нито миг не е сигурен дали няма да бъде събуден, не бива да пропуска съня!

Той се уви и се изтегна.

Бараха стори същото и опита да заспи. Не му се удаде. Неговата фантазия рисуваше ужасяващи картини и не го оставяше да се унесе.

Изведнъж в тихата нощ откъм реката прозвучаха пушечни изстрели. Бараха сръчка Бенито.

— Още се стреля. Чувате ли?

— Да. Не се отнася за нас, така че няма защо да ни пука кого се тъкмят да заколят там!

Той тъкмо се канеше да дръпне пак наметалото над очите си, когато едно от товарните животни стана неспокойно. Вакерото надигна глава и се ослуша.

— Чухте ли, сеньор Бараха?

— Съвсем ясно. То пръхти сподавено и ако не се лъжа и трепери.

— Червените дяволи се скитат в близката околност.

В същия миг вън прозвуча вик за тревога. Един ездач се носеше в бесен галоп насам, а от далечината се зачу цвилене и конски тропот.

— Това е Кучильо! — извика вакерото.

— На оръжие! На оръжие! — изкряска Кучильо и полетя с коня си в укреплението през прохода, оставен от стражите.

За миг целият лагер беше на крак. Бъркотията, която викът на Кучильо бе предизвикал, трая няколко минути. Пирамидите от подредени карабини изчезнаха. Конете и мулетата трепереха и потръпваха; дърпаха ремъците и въжетата, с които бяха вързани.

Всеки зае поста, посочен му от предводителя при случай на нападение.

Бенито и Бараха бяха първите, които зададоха въпроси на Кучильо.

— Как ни откриха индианците, ако вие не сте им помогнали да намерят следата? — каза старият вакеро и метна на бандита един мнителен поглед.

— Аз действително ги примамих насам — призна Кучильо, докато слизаше. — Ако и вас ви преследват сто такива дявола, то и вие ще препуснете в галоп към лагера да подирите защита!

— В такива случаи — отговори Бенито сериозно — човек трябва да мисли преди всичко как да спаси спътниците си. Не само не бяга, ами се оставя да му смъкнат кожата от черепа само и само да не ги издаде. Аз поне бих го сторил! — прибави той простичко.

— Всеки постъпва, както намери за добре. Аз впрочем съм задължен да давам отчет за действията си на своя предводител, а не на неговия слуга.

— Многобройни ли са апачите? — попита Бараха. Той не беше участвал в битка и изпитваше неимоверен ужас от сблъсъка с хора, измъчващи пленниците си повече от пет-шест минути.

— Нямах време да ги броя — отряза го Кучильо. — Мога само да кажа, че те вече не са далеч оттук.

Той прекоси лагера и се изкачи при дон Естебан, който стоеше на входа на палатката си.

Кучильо междувременно си бе окачил паникьосана физиономия. Отметна дългите си коси назад, разчорлени около главата му от вятъра като след дива гонитба, после влезе в палатката, давайки вид, че едва сега си поема отново дъх, и подсуши несъществуващата пот от челото си.

Докладът му беше сбит: натъкнал се на индианска орда, от която бил преследван и на която се изплъзнал само благодарение на своя кон.

— Защо не ги отведохте в погрешна посока? — запита Аречиса студено.

— Трябваше да мисля единствено за собствената си безопасност, тъй като без мен няма как да намерите бонансата.

Графът се усмихна особено.

— Означава ли това, че трябва да бъдете освободен от предстоящата битка?

— Ще зависи от вашето виждане!

— Кучильо, вие ще се биете, ясно? И без вас ще намерим плейсъра, мога да ви уверя в това, така че отпуснете юздите на вашата всеизвестна храброст. Впрочем аз ви презирам. Давам ви дума, че ще си получите вашия дял от бонансата, както ви обещах, но… отчитано при осемдесет гамбусиноси! Ако не ви поставя такава бариера, то от експедицията няма да остане никой освен вас. Сега навън!

Кучильо тръгна със скърцане на зъби към своя пост, а Аречиса остана на хълма, за да хвърли един поглед върху осветяваната от луната равнина.

Един от ловците взе главня от огъня, за да запали наръча съчки.

— Още не! — викна графът. — Може би е само фалшива тревога. Докато не сме сигурни, че наистина ще бъдем нападнати, не бива да осветяваме полето. Но нека всеки да оседлае коня си и да бъде готов!

— Бараха, амиго, това означава — подхвърли Бенито, — че ние със сигурност може да очакваме атака, щом бъде дадена заповед за запалване на огньовете. Точно през нощта това е нещо ужасно!

— Надали някой го знае по-добре от мен! — завайка се Бараха.

— Нима вече сте участвали в такова нощно приключение?

— Никога и тъкмо затова най-добре зная какво му е на човек!

— Ще ви дам един добър съвет: стреляйте, мушкайте и удряйте само натам, където стои някой индианец, ама не пък покрай него, защото колкото повече избиете, толкоз по-малко ще ви измъчват, когато ви заловят!

— Защо пък точно мен ще заловят?

— За да ви бъде за в бъдеще един добър урок, сеньор.

— Благодаря за бъдещето, ако ще трябва да бъда жив опечен!

Бараха се намираше в такова душевно състояние, че му идеше да застреля Бенито вместо някой индианец. Погледна свъсено бялата повърхност на пустинята, където сега се забелязваха фигурите на ездачи, приближаващи лагера.

— Запалете всички огньове! Идат! — извика дон Естебан. Няколко мига по-късно червено зарево заля целия лагер и освети авантюристите на техните постове, с карабини в ръце и стъкмени коне край себе си. Наоколо владееше тишина, в която имаше нещо ужасяващо.

— Ето ти го на — каза Бенито на Бараха. — След няколко минути в ушите ви ще прокънти ревът на червените дяволи като тръбите на Страшния съд. Казвам ви го, макар да познавам слабо обичаите на индианците.

— Я стига! — рече Бараха. — Вие сте най-добрият тигърски и индиански познавач, когото съм виждал през живота си, ама защо тровите с познанията си живота на другите хора.

— Имате ли някакво желание или последна воля, сеньор Бараха?

— Защо?

— Защото сега всеки от нас трябва да очаква, че ще бъде скалпиран и удушен. А после — вярвайте на думите ми — ще е твърде късно за последно желание.

— Е добре, моето последно желание е: Дано дяволът препусне с цялата тая индианска пасмина към пъкъла макар!

— В такъв случай сатаната ще трябва да е добър ездач, защото, казвам ви, никой не умее да язди така, както тези червенокожи, най-много Тибурсио Ареляно да прави изключение, от него вероятно и те биха могли да научат едно-друго. Те яздят като духовете, които в полунощ… Те идват и вие сам ще видите как яздят!

Стогласен рев прозвуча пред укреплението.

Който е срещал само «мансас», той не може да си представи техните диви сродници. Нищо не прилича по-малко на дегенериралия род червенокожи, живеещи по градовете, както дивият, необуздан син на прерията, пред когото човек и животно треперят.

Апачите се бяха отказали от обичайната си тактика — внезапното, бързо като стрела нощно нападение. Те разхождаха с неописуем вой конете си нагоре-надолу пред лагера. Огньовете хвърляха трепкаща светлина върху нацапотените им с крещящи бои лица. Дългите им коси се развяваха на вятъра, ремъците по дрехите им просвирваха като змии около тях при препускането. Те приличаха на демони.

Сред членовете на експедицията имаше само неколцина мъже, които нямаха причина да отмъщават на индианците заради някаква неправда. Никой от тях обаче не бе изпълнен с такава пламтяща омраза към диваците, както Педро Диас. Видът на неговите смъртни врагове му действаше така, както аленочервеният цвят на бика и той само с мъка устояваше на изкушението да изскочи навън и да извърши едно от онези геройства, направили името му толкова страховито за червенокожите. Но сега се налагаше да обуздава своето палещо нетърпение.

Дон Естебан беше разставил най-добрите стрелци на хълма край палатката си. Огньовете осветяваха добре и стрелците можеха да вземат враговете си на сигурна мушка. Графът се надяваше, че благоприятното положение ще компенсира предполагаемото числено превъзходство на индианците.

Апачите се бяха убедили в неуязвимостта на лагера. След първия рев сред тях се забеляза известна нерешителност, но тя не продължи дълго.

Воят се повтори. Земята потрепери под лавина от конски копита. Безредна тълпа воини с развети коси атакува лагера от три страни — посипа се град от куршуми, стрели и камъни.

От хълма незабавно отговори силен огън. Дълги смъртоносни светкавици проблясваха надолу към вражеския отряд.

Под убийствения огън из равнината хукнаха безстопанствени коне; ездачи се освобождаваха от рухналите си животни. Апачите опитаха да се качат по колите, да пропълзят под тях и започна ожесточена битка.

Педро Диас, Бенито, Бараха и Ороче стояха непосредствено един до друг. Ту се отдръпваха, за да избегнат острите копия на своите врагове, ту отново се придвижваха напред, за да мушкат и нанасят удари. Те се ободряваха един друг и от време на време хвърляха по някой поглед към предводителя си.

Бенито се биеше като някой витяз от старите времена — безмълвно вилнееше сред нападателите.

При Ороче и Бараха златната мания действаше почти толкова силно, както при другите мъже вдъхновението на боя.

— Caramba [42] — извика Бараха, — аз си браня кожата! Не разбирам защо трябва да се оставя да ме пречукат, преди още да съм проиграл и изпил моя дял от бонансата!

— Вярно — присъедини се Ороче, — който си има бонанса, е неуязвим, дори безсмъртен, защото…

Удар от боздуган, улучил черепа му, го накара да замлъкне. Той се свлече на земята.

Индианецът, нанесъл удара, бе увлечен от силата на инерцията и падна от коня си. Но още не бе докоснал земята, и главата му бе почти отделена от трупа от острата кама на мексиканеца.

Поставените на котата стрелци станаха вече безполезни, тъй като куршумите им можеха с еднакъв успех да улучат и враговете, и собствените им компанерос в блъсканицата, и те слязоха да се смесят в редиците на биещите се.

— Хора, ето че идва нова сила — провикна се Бенито. — Стой, сеньор Бараха, тук някакъв се е заел нещо с гърлото ви!

Един индианец беше сграбчил Бараха и се канеше да му тегли ножа през гръкляна, ала получи от стария вакеро прикладен удар, който го просна на земята.

— Довършете го, Бараха, аз исках само временно… я гледай, вие сте отново бодър, сеньор Ороче? Е, да, да, който има такива къдрици на масури и такава дебела шапка, в която се е набивал прахът на трийсет лета, той като нищо може да превъзмогне удар от макана.

В този миг Диас му запрати един вече ранен индианец, докато забиваше камата си до дръжката в гърдите на другия, който бе пропълзял под колите, и се изправи до него.

— Ето, Бенито!

— Благодаря, сеньор Диас! Имате нещо в излишък? Помагам с удоволствие!

Той тикна с такава сила цевта на пушката си в стомаха на дивака, че оня отлетя мъртъв назад с бликнал от устата му поток кръв.

Дон Естебан и Кучильо бяха застанали в един ъгъл на укреплението и удържаха друга не по-малко яростна атака.

Докато мислеше за личната си отбрана — в подобна битка предводителят е длъжен да се бие като всеки обикновен войник, — графът хвърли един поглед по цялата укрепена линия. Ала в шумотевицата на боя заповедите не можеха да бъдат чути.

Зад него стоеше Кучильо, и то — с повече благоразумие, отколкото с храброст — възможно по-надалеч от ръкопашния бой. Той следеше със загрижени очи променливостта на битката. В един момент внезапно се олюля, отстъпи назад, давайки вид на тежко улучен, и рухна като смъртно ранен.

Този инцидент едва ли бе забелязан в бъркотията на кървавата битка. Само дон Естебан, наблюдавал преди туй как изкусно се щади, отбеляза хладно:

— Имаме един страхливец по-малко!

Минута-две Кучильо остана неподвижен, после бавно надигна глава и се огледа предпазливо. Секунда по-късно лежеше по-далеч от мястото, където бе паднал. Конят му го последва и подуши предпазливо. Ако всички мъже на експедицията не бяха притискани яростно от враговете, щяха да видят как Кучильо се претърколи

към една точка на укреплението, оставена свободна от индианците. Там той се измуши измежду колелата на фургона извън лагера. Изправи се и застана твърдо на земята. По устните му пробягна подигравателна и злорада усмивка. Суматохата и тъмнината благоприятстваха неговото начинание.

С безкрайна предпазливост Кучильо освободи железните вериги на две коли и отвори по този начин проход за коня си. Без да докосва стремената, той се метна на седлото, смушка животното с шпорите и изчезна в далечината.

Недалеч от бойния плац беше спряла група от трийсет индианци. Червенокожите спазваха тактиката да оставят резервен отряд под командата на възрастен индианец.

Те слушаха гласовете на битката с онова външно спокойствие, което не напуска индианеца дори в най-напрегнатите мигове, ала в душите им гореше страстното желание да се включат в боя.

Конете им също бяха възбудени. Най-храбрите животни наостряха уши при всеки боен вик, долетял откъм лагера, извиваха нагоре разкошните си опашки, изправяха се на задните крака и само с усилие биваха удържани.

Откъм реката се зададе в галоп ездач. С присвити нагоре крака — сигурен признак, че е бързал много. Жребецът спря посред бесния си галоп и сякаш се врасна в земята.

— Кой предвожда моите братя? — попита ездачът.

— Дебнещия вълк — отговори възрастният индианец.

— Защо те стоят тук и не вземат участие в битката, която чувам да бушува в лагера?

— Вождовете наредиха на Дебнещия вълк да остане и да чака.

— Идеята за засадата е добра, но не е храбра. Моите братя ще получат възможност да накарат своите пушки и стрели да заговорят. Нека дойдат при реката — така заповяда вождът Черната птица.

— Дебнещия вълк не бива да напуска мястото, на което са го оставили вождовете. Толкова ли са нужни воините ни на Черната птица.

— Островът във водата носи тримата най-прочути бледолики. Те избиха с куршумите си червените мъже, с които се биха, и ще ни се изплъзнат, ако Дебнещия вълк не дойде с мен.

— Кои са белите?

— Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга. Пушките им сеят сигурна смърт.

Изненадани до немай-къде при споменаването на трите имена, диваците сключиха кръг около пратеника.

— Дебнещия вълк много би желал да види с воините си великите ловци от Снежните планини, само че той няма право да напуска мястото си. Нека моят брат язди до лагера на бледоликите и да попита вожда Леопарда.

— Леопарда е голям воин, той ще бъде сред измиращите бледолики.

Пратеникът препусна към бойната арена. Както правилно бе предположил, Леопарда се намираше сред лагера. Диваците бяха забелязали направената от Кучильо пролука и бяха проникнали през нея с един победен вик, прозвучал ужасяващо надалеч в степта. Беше се разразила страшна битка и белите като че търпяха поражение. Силен вик доведе Леопарда при пратеника.

— Моят син идва да ми каже, че Черната птица е убил своите врагове от острова?

— Великия дух закри за апачите своя лик. Четиринайсет от тях преминаха в Царството на сенките, а Черната птица седи тъгуващ на земята, която се пои с неговата кръв.

Очите на вожда проблеснаха гневно.

— Синовете на апачите наброяваха двайсет, а бледоликите бяха само трима. Червените мъже на жени ли са се превърнали?

— Имената на бледоликите са по-велики от всички имена на земята — простичко отвърна пратеникът.

— Как гласят те?

Пратеникът ги назова и по физиономията на вожда веднага пролича, че Черната птица е извинен пред него.

— Какво трябва да ми каже моят син?

— Нека Леопарда ми даде воини, които да отмъстят за смъртта на своите братя!

Вождът хвърли един поглед наоколо и видя, че белите навсякъде се намират в неизгодно положение.

— Нека Дебнещия вълк тръгне с брат ми. Синовете на апачите ще унищожат бледоликите и повече не се нуждаят от засадата!

Пратеникът обърна мигновено коня си и препусна. Вождът отново се озова в разгара на битката.

Наполовина изгорелите снопове вършини хвърляха червеникава светлина върху кървавата сцена. Ревът на разярените врагове, свистенето на стрелите и трясъкът на изстрелите се редуваха непрекъснато, а тежки боздугани безмълвно се размахваха и ножове проблясваха един срещу друг. Изрисуваните лица на дивите ездачи бяха още по-страховити при светлината на пламъците; белите сякаш се биеха с разбеснели се животни, а не с хора.

Пред укреплението битката се водеше на отделни групи, но във вътрешността цареше страшна бъркотия. Само там, където се биеха Диас, Бенито, Бараха и Ороче, златотърсачите имаха предимство.

На тези четирима мъже се бе удало да прочистят обкръжението си от червенокожи. Сега можеха да насочат вниманието си към останалите бойни площадки.

— Caramba, нещата стоят зле! — извика Диас уплашено. — След десетина минути лагерът ще бъде превзет от червените негодници. Там… по дяволите, оня там е Леопарда! Познавам го от доста време и той мен също. Ще ида да си кажа една думица с него!

Страшният убиец на индианци досега като че само си бе играл, защото по челото му не се виждаше и капчица пот, която обливаше лицата на всички около него. Той вдигна от земята боздугана на един повален дивак.

— Напред, Бенито, напред, иначе всички сме загубени! Завъртя макана над главата си и се втурна към навалицата.

Проникваше неудържимо, като събаряше враговете и си проправяше кървав път към вожда. Леопарда го видя и позна.

— Диас, Пумата! — извика той, отстъпвайки неволно.

— Да, Диас, Пумата, която ще разкъса Леопарда! — изрева Диас със страшен глас.

Индианецът смушка коня си, за да се доближи и замахна за смъртоносен удар. Но пропусна, защото Диас се наведе и в следващия миг се появи зад коня на дивака. С един дързък скок се метна върху животното на вожда, сграбчи за косите почти падналия от седлото враг, дръпна го назад и му заби ножа в гърдите.

Изхвърляйки мъртвеца от коня, Диас улови юздите, изправи животното на задните крака и с висок, пронизителен вик го вряза всред диваците.

— Сеньор Бараха, сега знаете ли как викат? — попита Бенито, който също бе грабнал един боздуган и докато говореше, повали един индианец. — Потърсете си и вие макана. В близък бой тя е най-доброто оръжие.

— Дайте ми вашата, дон Бенито, аз нямам време за себе си!

Плашливият Бараха, чийто житейски път досега бе осеян само с дела, извършени с коварен нож в гърба, бе обладан от бойната треска. Той се хвърли с боздугана срещу враговете.

Ороче, свирачът на мандолина, също изпълняваше своя дълг. Остатъци от наметалото се крепяха на раменете му, старата шапка отдавна лежеше на земята и дългите коси се вееха на вятъра, докато удряше с приклада на пушката около себе си, сякаш бе решил сам да унищожи всички врагове.

Въпреки лошото положение на нещата дон Естебан бе запазил цялото си хладнокръвие. Пушката му трещеше от минута на минута и всеки изстрел костваше живота на един индианец.

Диас още на мига бе разбрал какъв отличен кон има под себе си и повече не слезе от него. Газейки диваците по пътя си, той препусна през тях към колите, до мястото на първоначалната му позиция и откачи от един дървен клин сабята си — отлично толедско острие. Диас се засили и връхлетя диваците. Останалите двама вождове, познаващи се по бойната украса, паднаха под поривистите му удари и панически страх завладя индианците. Те го обърнаха на бяг и се втурнаха през пробива навън — Диас подире им.

— На конете, след тях! — извика Естебан.

Който не беше ранен, скочи на първия попаднал му кон и препусна след бягащите диваци. Обстоятелството, че Леопарда бе отпратил резерва, беше пагубно за индианците и златотърсачите извоюваха блестящ успех. Антилопата, бързоходецът, докладва това на вожда Черната птица при Рио Хила.

Белите бяха загубили около трийсет мъже. Повечето от останалите бяха ранени. Хората се превързаха, възстановиха пострадалото укрепление и налягаха на пропитата с кръв земя, за да се възстановят от страхотното напрежение.

Денят посивя.

Силният вятър, предхождащ обикновено изгрева на слънцето, разкъса на няколко места полегналата върху реката пелена на мъглата, ала бдящите по брега индианци все още не можеха да различат острова.

Скоро първата дрезгавина стана по-определена. Мъгливите маси се кълбяха като облаци прах, извиващи се под копитата на бизонско стадо. Слънцето се издигна и всеки повей на утринния вятър отнасяше къс от булото на мъглата със себе си.

Черната птица нададе вик на ярост и разочарование, защото островчето беше изчезнало — мястото, което бе заемало миналата вечер, беше гладко като огледало.

Чувствата, изпълнили в този миг сърцето на вожда, бяха толкова могъщи, че той се изправи въпреки раната си — сам и без странична помощ. Очите му бяха широко разтворени, а лицето — пребледняло под нанесените пластове охра.

Заклатушка се към най-близкия пост и вдигна бойната секира. Но застрашеният воин не помръдна. Остана с протегната напред глава в позата на напрегнато заслушан човек, сякаш искаше да подчертае, че до този нещастен миг той не е преставал вярно да пази.

Индианецът не се страхува от смъртта; той я посреща от ръката на своя вожд, без да трепне.

В следващия миг томахавката щеше да се стовари върху главата на поста… но Антилопата улови ръката на Черната птица.

— Нека великият предводител на апачите не се вслушва в гласа на своя гняв. Злия дух, чиито деца са белите, е махнал острова, но апачите не са виновни за това!

От гняв и ярост Черната птица не можеше да отговори. Раната му се отвори наново и изпод ремъците на здраво стегнатата превръзка рукна кръв. Той потрепери, коленете му се подкосиха и бегачът трябваше да го сложи да седне на тревата, където вождът изгуби съзнание.

Когато дойде отново на себе си, превръзката беше подновена и половината воини се бяха събрали около него, докато другата половина стоеше на отвъдния бряг в очакване на заповедите му.

— Накъде са изчезнали бледоликите? — попита Черната птица.

— Великият дух просветли моите мисли — отговори Антилопата. — Островът не стоеше здраво на дъното на реката; белите са го освободили и са отплавали по течението.

Черната птица кимна в знак на съгласие. Така трябва да е било, както казваше бегачът, друга възможност нямаше.

— Те нямат нито гребла, нито кормило. Островът се е ударил с тях в брега. Търсете следите им от двете страни!

Хората се подчиниха на заповедта, а раненият остана под закрилата на неколцина пазачи, които се заеха да издирят своите мъртъвци, за да ги погребат по индиански.

През това време дойде втори пратеник от страна на сразените от златотърсачите апачи, които настойчиво молеха вождът да отиде при тях. Черната птица не отговори, а мълчаливо зачака връщането на разпратените мъже.

Те дойдоха едва по пладне. Въпреки предпазливостта на тримата ловци индианците бяха открили мястото, където белите бяха слезли на сушата. Но тъй като не намериха никаква следа от сала, предположиха, че ловците са продължили да плават с него по течението.

Чак сега Черната птица взе решението си. Той нареди да го вържат на един кон и пое, придружаван от всички воини, към мястото, където според доклада на пратеника го чакаха апачите.

Слънцето заливаше с потоци зной пустинята, когато Черната птица пристигна с отряда си при каучуковите дървета, където предния ден бе седял с другите вождове край огъня на съвета. След претърпяното поражение и нощното преследване индианците се бяха събрали отново на същото място.

При появата на вожда, чието завръщане всички бяха очаквали с нетърпение, диваците избухнаха в радостни викове. Черната птица прие възгласите с достойнство и разпореди да го свалят от коня. При вида на раненото му рамо се чу общ вопъл. Вождът беше отнесен до огъня, където го настаниха да седне на земята…

През това време лагерът на златотърсачите беше без водач. Когато битката свърши и всеки легна да почива, дон Естебан повика Диас при себе си и се оттегли с него в палатката.

— Сеньор Диас, вие сте мъж, на когото мога да се доверя, нали? Запитаният се поклони в знак на съгласие.

— Така мисля, дон Естебан.

— Какво ви е мнението за Кучильо?

— Той, изглежда, е ваш довереник — отвърна уклончиво Диас.

— Не е такъв. Дайте ми, без да се безпокоите, открит отговор!

— Той е страхливец и мерзавец!

— Ние сме единодушни, както виждам! А какво мислите за неговото отношение към нападението?

— Той заслужава куршум, сеньор, ако трябва да кажа накратко мнението си.

— Вече си го получи, защото лежи там долу сред убитите.

— Кучильо? Не, сеньор, той не е сред тях.

— Не е? — попита Аречиса шокиран. — Но аз го видях как пада! Без съмнение… а, да, сега се сещам… после го нямаше на мястото, където се строполи.

— Видяхте ли коня му?

— Не.

— Сред преследвачите не може да е бил.

— Не беше с тях. Вероятно знаете как се вмъкнаха индианците в нашето укрепление?

— През пробива. По дяволите, сега разбирам какво искате да кажете! Той е офейкал.

— Веригите на колите бяха откачени. Това може… ах, само той може да го е сторил!

— Нека го потърсим, дали наистина не е тук някъде!

Те излязоха от палатката и започнаха усърдно да търсят липсващия, но напразно.

— Нещата се потвърждават, той е изчезнал — отсече Диас.

— И аз зная накъде — отговори Аречиса.

— Аз също.

— Откъде пък ще знаете вие, Диас? — попита дон Естебан учудено.

— Разсъждавам, а толкова е близо до ума, че всеки би се досетил.

— Споделете с мен!

— Вчера той тръгна с коня си, за да доведе диваците при нас, за да останат по-малко участници в делбата на бонансата. Това е лесно за проумяване. А днес се е отправил към Златната долина, която е някъде наблизо, с намерението да извлече някаква изгода.

— Вашето предположение е като моето. Ако е така, той зле ще си изпати.

— Известно ли ви е местонахождението на плейсъра, сеньор?

— Не точно. Вярно, той ми описа местността, но да се намери самото място, все пак ще е трудно. Трябва да тръгна след него, и то час по-скоро.

— Преди разсъмване тая работа няма да стане, тъй като трябва да следвате дирята му, а в тъмнината няма как да го сторите.

— Вие ще ме придружите, сеньор Диас, вие, Бараха и Ороче. Но пред другите си трайте за намеренията ни. Ако потеглим в зори, привечер може да сме отново в лагера.

— Където през деня несъмнено няма от какво да се опасяват — добави Диас и се отдалечи да уведоми двамата спътници.

Рано сутринта четиримата мъже потеглиха, след като Аречиса бе заповядал да се погребат труповете и никой да не напуска лагера.

След като обиколиха няколко пъти района във все по-разширяващи се окръжности, те намериха отпечатъци от копитата на кон, който би трябвало да принадлежи на Кучильо. Последваха дирята и скоро се изгубиха на хоризонта.

Останалите изхвърлиха труповете на индианците през укреплението и приготвиха за своите общ гроб. Предиобедът мина и жажда започна да мъчи златотърсачите. Провизиите също привършиха, но тъй като мъжете не биваше да напускат лагера, не можеха да ударят дивеч.

Привечер постовете съгледаха в далечината облак прах, който се приближаваше към лагера. Веднага вдигнаха тревога и всичко живо се отправи към тази страна с надеждата, че ще види завръщащия се дон Естебан.

Но посред облака прахоляк започнаха да се мяркат индиански снопчета пера и наконечници на копия, украсени с човешки коси.

— На оръжие! Индианците идват! — прозвуча ужасен вик. Суматохата, настъпила вчера при пристигането на индианците, беше нищо в сравнение с тази, която сега овладя белите. Кой трябваше да поеме командването, кой на кого трябваше да се подчинява? Всеки реши да застане на поста, който вчера бе заемал.

— Не са само шестима! — извика един караул отвън. Вместо да галопират насам, надавайки бойните си викове, индианците идваха бавно и спокойно. Един от тях размахваше копие, на което висеше бял парцал. Очевидно идваха с миролюбиви намерения.

На разстояние около два пушечни изстрела от лагера те спряха, като продължи само носителят на мирния знак.

Сред златотърсачите се намираше един мъж, родом от Пресидио Тубак. Той бе контактувал по-рано като търговец с племената на апачите и знаеше достатъчно езика им, за да разбира и говори употребявания по границата испански диалект.

Бенито пристъпи към него.

— Сеньор Гомес, виждате ли индианеца там?

— Естествено.

— А знаете ли какво иска?

— Във всеки случай идва като парламентьор.

— Е, добре! Вие сте единственият сред нас, който може да говори с него. Тръгнете към него!

— Много бих се пазил, дон Бенито!

— Защо?

— Хмм, типът ми изглежда подозрителен.

— Толкова ли ви е страх?

— Дон Бенито, моля да не ме оскърбявате, иначе ще ви ръгна с камата си между ребрата!

Старият храбър вакеро хвърли подигравателен поглед върху дребната фигура на Гомес, стигаща едва до рамото му.

— Сеньор Гомес, тая работа лесно няма да ви се удаде, защото още преди да замахнете за удар, аз ще съм ви сплескал и строшил между пръстите си. Вие изпитвате страх — това ясно се вижда!

— Страх? Не е вярно! Но я огледайте добре типа! Той изглежда като някой дявол или човекоядец.

— Да, на такъв прилича. Той е вожд и затова се е нагиздил. Но я се вгледайте по-внимателно в него. Не забелязвате ли, че е ранен?

— Вярно бе! Цялото му рамо е омотано с ремъци. Трябва да е отнесъл някой куршум и е за чудене как понася такава болка.

— Тези неща ги може всеки индианец. Но той не е опасен за нас. Хайде отивайте при него!

Всички гамбусиноси се бяха насъбрали около двамата. Те също бяха на мнение, че Гомес трябва да напусне крепостта от фургони, за да преговаря с дивака. Боязливият мъж се съгласи след дълго опъване. Беше изнамерена една дрипа, била някога бяла носна кърпа, която трябваше да бъде парламентьорският флаг. Гомес закрачи към индианеца, който беше Черната птица.

Всички диваци са големи ценители на външната красота. Когато вождът на апачите видя идващия към него дребен, сух мексиканец, по устните му заигра презрителен израз, но само за кратко. Той беше и хитър дипломат и умееше да овладява всяко чувство в интересите на своята цел.

Двамата мъже се поздравиха и Черната птица пръв взе думата.

— Нека моят бял брат ми каже дали е вожд. Бащата на апачите няма да говори с един обикновен воин на бледоликите.

Гомес се смути, но все пак отговори.

— Аз съм вождът на белите мъже. Моят червен брат може спокойно да говори с мен.

Черните очи на апача проблеснаха.

— Понякога се случва голяма душа да обитава мизерно тяло. Моят брат трябва да е прочут вожд. Но защо е дошъл той с воините си в ловната територия на апачите?

Гомес нямаше намерение да издава същинската цел на експедицията, ала от страх и обърканост не измисли нищо друго. Индианецът видимо се наслаждаваше на вида на борческия, според собствените му думи, бял.

— Може би в лагера на бледоликите има неколцина такива мъдри и храбри вождове като моя брат?

— Аз съм единственият вожд.

— И всички бойци се подчиняват на брат ми?

— Всички.

— Те няма да изпълняват дълго неговите заповеди, защото синовете на апачите са многобройни като листата на гората и непреодолими като огъня в саваната. Утре моят брат и хората му няма да са вече живи.

Очите на Черната птица запламтяха зловещо, когато забеляза въздействието на думите си върху страхливия Гомес. Гомес беше пребледнял и инстинктът за самосъхранение му внушаваше най-погрешните мисли, които можеше да има в неговото положение.

— Защо всъщност идва моят червен брат със знака на мира? Белите мъже не жадуват кръвта на неговите воини!

— Вождът на апачите идва, за да говори с бледоликите думите на мира. Но той знае, че те няма да го убият, и поради това казва, че трябва да отидат в Страната на смъртта.

— Какви думи имаме да чуем?

Апачът се изправи високо и гордо.

— Моят брат наистина ли е вожд? В такъв случай би трябвало да знае, че речта на един воин с орлови пера звучи само край лагерния огън. Защо изисква отговор от мен на това място тук като от някой презрян туземец, който рови корени и яде вътрешностите на кукумявката?

При вида на разгневения индианец Гомес отстъпи неволно крачка назад.

— Моят червен брат иска да влезе в нашия лагер?

— Ако белият вожд беше дошъл с някоя вест при апачите, те щяха да го посрещнат край огъня на съвета, защото в техните души няма нито страх, нито боязън. Черната птица ще говори само когато се отнесат с него като с вожд, имащ право да седне край огъня.

Объркаността на мексиканеца се увеличи. Можеше ли да отведе предводителя на индианците в лагера? Можеше ли да го отпрати, след като едно мирно уреждане на нещата бе навярно най-доброто?

— Колко воини биха придружавали брат ми?

— Един-единствен.

— Тогава той може да дойде!

Без да се обръща назад, дивакът нададе пронизителен гърлен звук и един от петимата индианци се приближи. Беше Антилопата, бегачът.

Гомес закрачи напред и двамата апачи го последваха, разменяйки си доволен поглед.

През деня индианците се бяха натъкнали на следите на дон Естебан и придружителите му. Черната птица следователно знаеше, че лагерът е с четирима бранители по-малко, и бе взел решение да проникне в него като парламентьор и да го огледа. Обстоятелството, че дребосъкът Гомес се бе представил за вожд, го наведе на мисълта, че истинският предводител е един от четиримата мъже, и понеже Антилопата бе видял вчера дон Естебан по време на битката, той го повика, за да се увери.

Двамата индианци слязоха от конете и преминаха във вътрешността на укреплението. Техните глави не се помръднаха настрани, а очите им останаха полузатворени, сякаш околната среда бе за тях най-безразличното нещо на света. Въпреки това те видяха всичко, което искаха да знаят.

Черната птица се насочи към палатката на дон Естебан. Гомес се опита да го задържи.

— Нека брат ми остане тук в кръга на моите воини!

Черната птица спря и хвърли искрящ поглед на дребния мъж.

— Трябва ли вождът на апачите, ранен почти до смърт, да се пърли тук, в страната на слънцето? Не умеят ли белите мъже да посрещат гости и вождове?

Въпреки тежката си рана силният мъж се бе държал на коня си, без да е вързан, и сега стоеше като бронзовата статуя на някой бог, изпълваща съзерцателя с възхищение. Той изобщо не дочака отговора на мексиканеца, а влезе с Антилопата в палатката, където двамата се настаниха на земята.

Гомес остана за няколко мига, за да уговори с другите поведението си. Индианците си размениха няколко думи.

— Вождът на бледоликите тук ли е?

— Не — отговори Антилопата.

През отворения вход те можаха да обходят с поглед целия лагер.

— Кой от тези мъже е страшният убиец на индианци, когото белите наричат Педро Диас и който е победил вчера Леопарда?

— Антилопата го видя, когато отне живота на Леопарда; той не е тук.

Черната птица не съумя да потисне тих възглас на радост.

— Големите воини на бледоликите са заминали и са оставили страхливите мъже без закрила. Мишките ще умрат. Това джудже поиска да измами вожда на апачите, ала окото на Черната птица проникна под кожата му. Бледоликите са изгубени, а после червените воини ще имат време да преследват Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга.

Гомес влезе. Той направи напразен опит да си придаде достолепното държане на вожд. Думите, с които го посрещна Черната птица, смалиха фигурата му още повече.

— Белият мъж твърди, че бил вожд, пък не знае, че човек не бива да оставя госта си сам. Със скалпа си ли иска да заплати той това оскърбление?

— Трябваше първо да кажа на моите хора какви гости са дошли — опита да се оправдае Гомес.

— Нямат ли белите воини очи, за да видят сами? Обичай ли е при бледоликите вождът да пита какво да прави и говори? Белият мъж няма право да върши нещо без разрешение на своите братя, той не е вожд!

— Аз съм единственият вожд на този лагер — заяви Гомес. Черната птица му метна унищожителен поглед и прогърмя:

— Ухото на вожда на апачите долови една голяма лъжа! Той ще затвори устата си, защото неговият език не говори с лъжливи крастави жаби. Нека говори моят червен брат!

До момента Антилопата бе седял със затворени очи. Сега отвори клепачи и устни.

— Аз видях вожда на бледоликите в битката. Неговата двуцевна пушка брулеше червените мъже на земята, както бурята — плодовете на ореховото дърво. Косите му бяха черни, с бели нишки, раменете широки, а очите остри като на орела. Той напусна лагера, когато денят се възкачи на изток. Нека белият мъж каже дали и аз лъжа като него!

Гомес не отговори. Той беше така сплашен, че не се осмели да каже нито да, нито не.

— И аз видях един друг вожд, който уби Леопарда. Фигурата му беше здрава и твърда като желязно дърво, а пестникът му като лапата на мечка. Бледоликите го наричат Педро Диас. Той замина с коня си заедно с първия вожд. Право ли казах?

— Моят червен брат каза право — отвърна Гомес. — Двамата вождове заминаха и сега аз съм единственият предводител.

— Нека белият мъж не нарича Антилопата свой брат. Апачът не е брат на един лъжец! Белият мъж не е никакъв вожд.

— Такъв съм.

— Ако той наистина е това, нека назове името си!

— Гомес.

— Гомес? Това името на чакал ли е или на заек? Така някаква муха ли се нарича или червеят, който птицата поглъща? Синовете на апачите никога не са го чували. Никоя стара жена не познава мъжа Гомес. Неговата фигура е като на дете, смелостта му като на жаба, а езикът като на змия, която бълва само лъжи. Накъде заминаха двамата вождове?

— Отидоха на лов за бизони, за да ни снабдят с храна.

— Антилопата ще чака, докато се върнат, и на тях ще каже думите, които трябва да чуят. Но моят велик червен брат ще се върне в лагера на апачите, за да ги уведоми, че Антилопата остава тук!

Само един къс, светкавичен поглед от очите на Черната птица беше достатъчен Антилопата да разбере. Той трябваше да остане като заложник, за да вдъхва увереност на мексиканците, докато Черната птица подготви нападението. Острите му очи добре забелязаха, че в лагера няма запас от дърва за запалване на огньове като вчерашните, и ловко обърна внимание на Черната птица върху това с думите си.

— Антилопата пожелава двамата вождове на бледоликите да се върнат, преди да е настъпила нощта, иначе няма да може да говори с тях, тъй като те не са в състояние да запалят огън. Нека Черната птица, вождът на апачите, заповяда на своите воини да оставят двамата бледолики мирно да се върнат, защото Антилопата иска да сключи мир с белите за много лета и земи!

Черната птица се надигна. Неговият стиснат юмрук и втори бърз поглед осведомиха Антилопата, че вождът ще постави засада на дон Естебан, за да направи завръщането му невъзможно.

— Моят червен брат говори добре — отвърна вождът, изпълнен с достойнство. — Ще стане, както той каза!

Той излезе от палатката, без да удостои Гомес с поглед, закрачи надолу по възвишението. Метна се въпреки болките на седлото, взе и животното на Антилопата за юздите и препусна.

Гомес огледа останалия индианец с неуверен поглед. Антилопата беше затворил очи и отметнал назад глава в знак, че сега не съществува за никого.

— Има ли червеният мъж още нещо да каже?

Без да отваря очи, дивакът вдигна ръка.

— Махай се!

Гомес напусна палатката и се върна при спътниците си. Беше наплашен както никога през живота си. Бенито пристъпи към него.

— Е, сеньор Гомес, защо единият си тръгна, а другият остана?

— Дявол да ги вземе и двамата! Типовете се държат така, сякаш те са господари на нашия лагер. Разбраха, че аз не съм предводителят, и се отнасяха с мен като с хлапе, което не може да отличи три от четири.

— Което напълно сте си заслужили, щом толкова спокойно сте го допуснали да се случи, дон Гомес. Какви предложения ви направиха всъщност?

— Никакви — озъби се вбесеният дребосък. — Те много добре знаеха, че дон Естебан е напуснал с Педро Диас и другите лагера, и искат само на тях да кажат какво ги води насам. Оня обесник, дето се нарича Антилопата, ме изпъди от палатката като куче.

— И вие си тръгнахте? Това е много благоразумно от ваша страна наистина, но не е много храбро. Ами другият? Защо не остана и той да чака, а пое обратния си път?

— Защото иска да каже на апачите да оставят Аречиса да мине необезпокоявано.

— Хубава работа, сеньор Гомес! И вие повярвахте?

— Защо не?

— Защото човек може да вярва и да се довери на един червенокож едва след като е изпушил с него петдесет центнера тютюн и двайсет талиги листа от смрадлика. Това едно и второ, защото…

— Ее, защото…?

— Защото ми се струва, че днес имаме особена причина да бъдем предпазливи.

— Каква причина имате предвид, сеньор?

— Дон Естебан отстъпва и ние приличаме на стадо без пастир, което тези вълци могат лесно да издавят. Нямаме и дърва, за да осветим в случай на нападение лагера.

— Да отидем тогава да си набавим.

— Не става! Дон Естебан ни забрани да напускаме лагера в негово отсъствие, а дори и да не пожелаем да му се подчиним, всеки, който поиска да събере, веднага ще падне в ръцете на диваците.

Никой не изяви готовност да донесе горивен материал. Бенито продължи:

— Вие сигурно сте сметнали Антилопата за някой главатар, а, сеньор Гомес?

— Действително. И той си е такъв.

— Точно колкото и вие! Той е индиански бегач, това веднага се познава по името му. Забелязахте ли нещо по труфилата му, което да подсказва, че е вожд?

— Не.

— Ето ти на! И защо тъкмо вождът си тръгна, а при нас остави един обикновен воин?

Другите го погледнаха очаквателно, без да могат да отговорят на въпроса му.

— Аз не съм познавач на индианците наистина, но…

— Но…? Хайде, продължавайте де, сеньор Бенито! Не ни разпъвайте на кръст! Вие сте най-добрият тигърски и индиански познавач в Мексико. Доказали сте го и следователно знаете защо вождът си обра крушите, а оня тип там — не.

— Ако апачите действително трябваше да бъдат известени, че на дон Естебан и сеньор Диас нищо не бива да се случи, то бегачът можеше да отнесе посланието. Но фактът, че вождът иска сам да го предаде, ми дава основание да мисля, че…

— Че…? Та говорете най-сетне, де!

— Че те нещо кроят.

— И какво например, дон Бенито?

— Те знаят, че сега сме без предводител. Обстоятелството, че вождът се върна при хората си, ми подсказва, че той има да им съобщи някакъв план. Те ще отрежат Аречиса от нас и ще ни нападнат веднага щом се стъмни.

— Предположенията ви са погрешни, дон Бенито — отвърна Гомес, за когото бе много важно да представи поведението си в по-добра светлина. — Те дойдоха с миролюбиви намерения, за което си имат всички основания, понеже вчера претърпяха големи загуби. И тези намерения ги имат и сега, в противен случай Антилопата нямаше да остане.

— Хмм, звучи правдоподобно, ама…

— Ама…? Хайде продължавайте, за Бога!

— Аз не съм индиански познавач, ама в дните на моята младост попаднах веднъж при тях като пленник и подозирам, че не са наумили нищо добро.

— А заложникът, дето седи там в палатката?

— Въоръжен ли е нехранимайкото?

— Не. Двамата червенокожи оставиха оръжията си при конете.

— Тъй! Хм! Де да си дойдеше все пак по-скоро дон Естебан! Но колко лесно може да му… хм, се случи някакво нещастие, така че изобщо да не се върне. Предлагам за всеки случай да си изберем един предводител, за да знаем поне кого трябва да слушаме, ако ни нападат.

— А аз предлагам — възрази Гомес, — въобще да не предприемаме нищо. Дон Естебан ще бъде недоволен, а и трябва преди всичко да се пазим да не предизвикаме недоверието на индианеца.

Предложението намери всеобща подкрепа. Повторното предупреждение на Бенито се провали, така че в крайна сметка той се оттегли ядосан, но не без да произнесе преди туй решението.

— Добре, както искате, сеньорес! Но ви заявявам, че ще седна до палатката и ще наръгам червения мошеник веднага щом забележа и най-малкото, което ми прилича на нападение!

И той начаса изпълни намерението си, като се изкачи на могилата и се просна на земята до палатката. Оттук можеше да обхваща с поглед местността, но колкото остри и бдителни да му бяха очите, не забеляза нищо подозрително.

Денят преваляше. Слънцето се спусна на запад.

Бенито се изправи на височината. Наблюдавайки скришом индианеца, той беше забелязал, че затворените му очи се бяха отворили, за да хвърлят един къс, но пронизващ поглед навън по равнината. Клепките веднага се бяха спуснали, ала по тъмното лице като че бе преминало доволство. Вакерото огледа степта. По нея нищо не се забелязваше, освен стадо мустанги, които, гонени от трима-четирима индианци, галопираха насам-натам с развяващи се гриви и опашки.

Кабалядата [43] изчезваше често зад някое земно образувание, показваше се след минута, препускаше към лагера, отдалечаваше се наново, гонена от своите преследвачи, докато се спусна краткият сумрак, няколко минути след който следваше дълбока тъма.

Стадото сега се различаваше само като тъмна точка, която постепенно ставаше по-ясна. Търсейки изход от преследвачите си, конете се втурнаха към лагера. Четиримата диваци ги следваха и сега.

Зрелището не беше нещо обичайно из тези местности. Малкото диваци, носещи се с високо размахвани ласа, не можеха да бъдат опасни. Напротив, обстоятелството, че се осмеляваха да се доближат до лагера, беше показателно за миролюбивите им замисли. А и заложникът правеше златотърсачите толкова сигурни, че те се покатериха по колите, за да видят по-добре как стадото ще профучи край тях.

Бенито също се бе изправил, обърнал гръб на палатката, той не забеляза как Антилопата разкопча изработеното от щавена бизонова кожа бойно наметало и извади томахавката, като остана в същата поза.

Стадото идваше все по-близо. Наистина бяха диви коне, защото не се виждаше никакъв ездач, никакво седло или стремена, нито пък връв. Само на петдесет крачки от укреплението кънтеше тропотът от копитата и вече изглеждаше, че дивата гонитба ще се отдалечи, когато… най-предният кон изви право към пролуката, оставена за проход, прозвуча боен вик, на гърба на всеки кон израсна като по чудо ездач и безогледно дръзките нападатели профучаха като хала един след друг през непредпазливо оставения вход вътре в лагера.

Горе до палатката се разнесе крясък. Антилопата беше скочил, оставяйки наметалото да падне, с издигната секира. В мига, когато Бенито се обърна, измъквайки ножа си, за да забие острието в гърдите на индианеца, брадвата разцепи главата му.

Апачите използваха срещу мексиканците хитрост, с каквато само дръзки ездачи като тях можеха да си послужат. С единия крак, пъхнат във вързаното около тялото на коня ласо, и прикрити зад трупа на животното, те са обучени да изминават дори и по-големи разстояния. Здрачът, а сега и настъпилият мрак бяха облекчили осъществяването на тази бойна хитрост, така че златотърсачите, включително и опитният Бенито, бяха измамени.

За миг мексиканците бяха напълно лишени от разсъдък. Те наскачаха от колите, ала вече не можеха да се доберат до подредените на пирамиди пушки. Диваците имаха лесна плячка; за хората от лагера часът на смъртта беше настъпил.

Няколко минути бойната секира, боздуганът, ножът и копието вилняха ужасно. Труповете се търкаляха наоколо. Неколцина мексиканци се биеха все още с куража на отчаянието, ала и те щяха да бъдат сразени. Само малцина се изплъзнаха изпод колите на открито, опитвайки се да избягат. Но и те бяха изгубени, защото бързите ездачи скоро ги настигнаха. Ако някой все пак се бе изплъзнал през нощта, то той нямаше никакъв шанс да преживее деня.

Един час по-късно огънят на събраните в клада фургони освети надалеч покритата с мъртъвци и умиращи равнина. Индианците си деляха грабежа и скалповете на тези, които жаждата за злато бе довела в пустинята и при смъртта.

Черната птица стоеше редом с Антилопата.

— Великият дух даде на своите червени синове победа, ала вождът на апачите трябва да види скалповете на тримата ловци от изчезналия остров. Той не може да препусне след тях, но моят син ще донесе косите им.

— Утре Антилопата ще вземе трийсет мъже и ще проследи дирята им — отговори бегачът. — Ловците от Севера ще запеят своята смъртна песен, хоуг!…