Край на дежурството

10 април 2009 Мартийн Стоувър

Винаги е най-тъмно преди зазоряване.

Изтърканата фраза хрумна на Роб Мартин, докато линейката, която караше, пълзеше по Марлборо Стрийт към базата — Пожарна станция 3. Струваше му се, че който я е измислил, наистина е уцелил в десетката, защото беше по-тъмно отколкото в мармотски задник, а скоро щеше да се съмне.

Не че развиделяването щеше да промени кой знае какво, когато най-сетне дойдеше — щеше да е утро с махмурлук. Гъстата мъгла миришеше на близкото и не дотам голямо Голямо езеро. За да бъде пълна забавата, заръмя студен дъждец. Роб настрои чистачките на бавен режим. Недалеч напред в мрака се извисяваха две жълти арки, които не можеха да се сгрешат с нещо друго.

— Златните цици на Америка! — провикна се Джейсън Рапсис, който седеше до Роб. През петнайсетте си години в службата за спешна помощ Роб беше работил с много парамедици и Джейс Рапсис беше най-добрият: по принцип сговорчив и безгрижен, а в кризисни моменти — хладнокръвен и съсредоточен. — Няма да умрем от глад! Бог да благослови капитализма! Отбий, отбий!

— Сигурен ли си? — попита Роб. — След нагледния урок за вредата от тези боклуци, който получихме преди малко?

Връщаха се от спешно повикване от едно от тузарските имения в Шугар Хайтс: някой си Харви Гейлън се беше обадил на 911, оплаквайки се от силна болка в гърдите. Бяха го заварили проснат на дивана в онова, което богаташите несъмнено наричат „салон“ — мъж със синя копринена пижама, наподобяващ изхвърлен на брега кит. Жена му се беше надвесила над него, убедена, че той всеки момент ще се гътне.

— Мики Ди, Мики Ди2 — припяваше Джейсън и подскачаше на седалката. Сериозният и компетентен професионалист, проверил жизнените показатели на господин Гейлън (Роб стоеше до него с чантата за първа помощ, комплекта за интубация и лекарствата за сърце), беше изчезнал. Русата му коса падаше в очите и той приличаше на едро четиринайсетгодишно хлапе. — Хайде, отбий!

Роб отби. Самият той нямаше да откаже наденичка с маслено хлебче, а може би и един от онези хрупкави картофени шницели, които приличат на печен бизонски език.

Пред гишето за обслужване на автомобилисти имаше няколко коли. Той се устрои зад последната.

— А и този не беше получил инфаркт — добави Джейсън. — Само беше прекалил с мексиканската храна. Отказа да го закараме до болницата, нали така?

Така беше. След няколко могъщи оригни и още по-мощна пръдня, напомняща рев на тромбон, накарали кльощавата му съпруга да потърси убежище в кухнята, господин Гейлън седна на канапето, заяви, че се чувства много по-добре и че не смята за необходимо да го закарат в Окръжна болница „Кайнър“. Роб и Джейсън също не сметнаха, че е необходимо, след като чуха какво е омел Гейлън в „Розата от Тихуана“ предишната вечер. Пулсът му беше силен и макар кръвното му налягане да беше височко, вероятно си беше такова от години, а и в момента беше стабилно. Автоматичният външен дефибрилатор си остана в платнената чанта.

— Искам два Ег Макмъфина и два картофени шницела — обяви Джейсън. — Чисто кафе. Всъщност нека шницелите са три.

Роб, който още мислеше за Гейлън, промърмори:

— Този път беше лошо храносмилане, но скоро шишкото наистина ще получи инфаркт. Колко смяташ, че тежеше? Сто и четирийсет? Сто и шейсет?

— Минимум сто и петдесет — отвърна Джейсън. — И престани да ми разваляш закуската.

Роб махна с ръка към златните арки, извисяващи се над подобната на езеро мъгла.

— Това заведение и всички подобни фабрики за мазнотии са причината за половината проблеми на Америка. Като медицинско лице сигурно го осъзнаваш. Какво си поръча току-що? Цели деветстотин калории алангле, братле. Добави наденичка към Ег Макмъфините и ще чукнеш хиляда и триста.

— А ти какво ще поръчаш, доктор Здравословно хранене?

— Наденичка с маслено хлебче. Може би две.

— Железен си! — потупа го по рамото Джейсън.

Опашката напредваше. Бяха на две коли от гишето, когато радиото под бордовия компютър запращя. Диспечерите обикновено бяха хладнокръвни и съсредоточени, но този звучеше като комедиен радиоводещ, прекалил с „Ред Бул“:

— До всички линейки и пожарни коли, имаме ИМП! Повтарям, ИМП! Това е повикване с висок приоритет до всички линейки и пожарни коли!

ИМП беше съкращение за инцидент с много пострадали. Роб и Джейсън се спогледаха. Самолетна катастрофа, влакова катастрофа, експлозия, терористичен акт. Почти сигурно беше едно от четирите.

— Тръгнете незабавно към Общинския център на Марлборо Стрийт, повтарям, към Общинския център на Марлборо. Имаме инцидент с вероятност за много загинали. Внимавайте.

Стомахът на Роб Мартин се сви. Не те предупреждават да внимаваш, когато се отправяш към място, на което е станала катастрофа или има газова експлозия. Така че оставаше терористичен акт и може би нападението не беше приключило.

Диспечерът повтори съобщението. Джейсън включи лампите и сирената, Роб завъртя волана и изкара линейката „Фрайтлайнер“ на алеята, заобикаляща ресторанта, като закачи бронята на колата пред тях. Бяха само на девет пресечки от Общинския център, но ако „Ал-Кайда“ го обстрелваше с калашници, единственото, с което можеха да отвърнат на огъня, беше верният дефибрилатор.

Джейсън грабна микрофона:

— Разбрано, диспечер, тук кола 23 от Пожарна станция 3, след около шест минути ще сме на местопроизшествието.

Вече се чуваха и сирени от други райони на града, но съдейки по звука, Роб предполагаше, че тяхната кола е най-близо до Общинския център. Когато излязоха на Марлборо Стрийт, мракът вече отстъпваше място на мъжделива светлина; ненадейно от сивата мъгла изникна сива кола — голям седан със смачкан капак и ръждясала решетка. За миг дългите му светлини се насочиха право в тях. Роб включи сирените и рязко изви волана. Колата (май беше мерцедес, макар че нямаше как да е сигурен) се върна в собствената си лента и след секунда стоповете ѝ изчезнаха в мъглата.

— Леле, разминахме се на косъм! — възкликна Джейсън. — Надали ли му видя номера.

— Естествено, че не го видях. — Сърцето на Роб биеше толкова силно, че пулсираше в гърлото му. — Бях зает да ни спасявам. Слушай, как е възможно да има много пострадали в Общинския център? Та дори Господ още спи. По това време Центърът не работи.

— Може да е автобусна катастрофа.

— Няма начин. Автобусите тръгват чак в шест.

Сирени. Виеха от всички посоки и звуците започваха да се приближават като примигващи точки на екрана на радар. Някаква патрулка ги задмина с бясна скорост, но доколкото Роб можеше да прецени, засега те изпреварваха другите линейки и пожарни.

„Което ни дава възможност да сме първите застреляни или взривени от някой луд арабин, крещящ «Аллаху акбар» — помисли си. — Големи сме късметлии.“

Но работата си е работа, затова подкара линейката нагоре по стръмната улица към главните административни сгради и грозната зала, където беше гласувал, преди да се премести в предградието.

— Спри! — кресна Джейсън. — Мамка му, Роби, СПРИ!

От мъглата пред тях изскачаха хора и залитайки, тичаха надолу по склона. Някои пищяха. Един мъж падна, изтърколи се, изправи се и побягна — раздраната му риза се развяваше под якето. Роб видя жена с разкъсан чорапогащник, окървавени прасци и само с една обувка. Удари спирачки, за да не я блъсне, в линейката се разлетяха неприкрепени вещи. Лекарства, банки за системи и опаковани игли от шкаф, оставен незаключен в нарушение на разпоредбите, се превърнаха в снаряди. Носилката, която не бяха използвали за господин Гейлън, се блъсна в стената на купето и отскочи. Стетоскоп се удари в предното стъкло и падна на таблото.

— Карай много бавно — обади се Джейсън. — Просто пълзи, става ли? Да не влошаваме положението.

Роб заподава газ лекичко и подкара нагоре по хълма със скоростта на пешеходец. Хората продължаваха да прииждат, навярно бяха стотици — някои кървяха, други на пръв поглед нямаха наранявания, но всички бяха ужасени. Джейсън свали стъклото и се надвеси навън:

— Какво става? Какво става, да му се не види?

Някакъв мъж, зачервен и задъхан, извика:

— Беше кола! Вряза се в тълпата като косачка. Шибаният маниак ме пропусна на косъм. Не знам колко прегази. Бяхме като добитък в кошара заради колчетата с лента, които държаха хората, подредени на опашката. Направи го нарочно и сега те лежат на земята като… като… божичко… като чучела, пълни с кръв. Видях най-малко четирима мъртви. Сигурно има още.

Докато говореше, сякаш се поуспокои, и закрачи бавно, вместо да тича. Джейсън откопча предпазния си колан, наведе се през сваленото стъкло и се провикна след него:

— Видя ли какъв цвят е? Онази кола.

Човекът се извърна — беше пребледнял и посърнал.

— Сива. Беше много голяма и сива — отговори.

Джейсън се облегна назад и погледна Роб. Не им се искаше да го изрекат на глас: била е колата, която бяха избегнали на косъм, докато излизаха от „Макдоналдс“. И онова по решетката не е било ръжда.

— Тръгвай, Роби. После ще оправяме бъркотията отзад. Дай да стигнем до купона, без да прегазим някого, става ли?

— Добре.

Докато стигнат до паркинга, паниката започна да стихва. Някои хора си тръгваха пеша, други се опитваха да помогнат на ударените от сивата кола; разни гадняри, каквито ще се намерят във всяка тълпа, правеха снимки и видеоклипове с телефоните си. „Надяват се да оберат точките в Ютюб“ — помисли си Роб. Метални колчета с омотана около тях лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се търкаляха на земята.

Полицейската кола, която ги беше изпреварила, беше паркирана недалеч от сградата до спален чувал, от който стърчеше кльощава ръка. Някакъв мъж лежеше напреки на чувала, около който се виждаше разширяваща се локва кръв. Полицаят махна на линейката да се приближи. Ръката му сякаш трептеше под светлината на въртящите се лампи на покрива на полицейската кола.

Роб грабна мобилния компютър и слезе, а Джейсън заобиколи линейката, отвори задната врата и извади чантата за първа помощ и дефибрилатора. Развиделяваше се и Роб успя да прочете надписа на банера над главния вход на залата: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ „Ние се грижим за нашите съграждани! КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР“.

Трудова борса! Ето защо толкова много хора се бяха струпали още преди зазоряване пред Общинския център. Времената бяха тежки навсякъде, откакто икономиката беше получила инфаркт преди година, но най-тежки бяха в градчето на брега на езерото, където работните места бяха започнали да стават кът още преди настъпването на новия век.

Роб и Джейсън пристъпиха към спалния чувал, но полицаят поклати глава. Беше блед като платно.

— Мъжът и хората в чувала са мъртви. Жена му и бебето им, предполагам. Сигурно се е опитвал да ги предпази. — Издаде странен гърлен звук (нещо средно между оригване и гадене), притисна длан до устата си, после отмести ръката си и посочи: — Онази жена може би още е жива.

Непознатата лежеше по гръб, краката ѝ бяха неестествено извити, вероятно бяха счупени. Чаталът на елегантния ѝ бежов панталон беше потъмнял от урина. Лицето ѝ — каквото беше останало от него — беше омазано с грес. Част от носа ѝ и почти цялата ѝ горната устна липсваха. Красивите ѝ зъби (явно със скъпи коронки) бяха оголени в гримаса, напомняща хилене. Палтото и пуловерът ѝ също бяха разкъсани. На шията и на рамото ѝ се виждаха морави петна от натъртване.

„Шибаната кола е минала отгоре ѝ — помисли си Роб. — Премазала я е като катерица.“ С Джейсън нахлузиха сини латексови ръкавици и коленичиха до непознатата. Чантата ѝ беше паднала наблизо, върху нея имаше частичен отпечатък от автомобилна гума. Роб я вдигна и я хвърли отзад в линейката — следата от гума можеше да се окаже улика или нещо подобно. А и жената щеше да си иска чантата.

Ако останеше жива.

— Не диша — каза Джейсън. — Има пулс, но много слаб и накъсан. Махни пуловера.

Роб се подчини и заедно с пуловера смъкна и сутиена, останал без презрамки. Избута ги надолу, за да не му пречат, и започна сърдечен масаж, докато Джейсън се зае да интубира жената.

— Ще оцелее ли? — попита ченгето.

— Не знам — промърмори Роб. — Опитваме се да я спасим. А ти се опитай да помогнеш на другите. Ако по шосето насам фучат други линейки, някой ще загине.

— Човече, навсякъде лежат ранени. Все едно е бойно поле.

— Помогни на които можеш.

— Започна да диша — намеси се Джейсън. — Съсредоточи се, Роби, хайде да спасим един живот. Обади се в „Кайнър“, че караме пациентка с вероятна фрактура на врата, гръбначна травма, вътрешни наранявания, лицеви наранявания и Бог знае още какво. Състоянието ѝ е критично. Ще ти подам жизнените ѝ показатели.

Роб се свърза с болницата по мобилния компютър, докато Джейсън продължаваше да действа с ръчния апарат за обдишване. От спешното на „Кайнър“ отговориха веднага, гласът от другата страна на линията беше спокоен. „Кайнър“ беше болница за спешна медицинска помощ от първо ниво, наричано понякога „президентска класа“, и бяха подготвени за подобни случаи. Тренираха за тях пет пъти годишно.

След като се обади, Роб измери нивото на кислород в кръвта (естествено, че беше ниско) и взе от линейката твърдата ортопедична яка и оранжевата шина за торс. Пристигаха още противопожарни коли и линейки; мъглата започваше да се вдига и вече се виждаше, че навсякъде лежат ранени или мъртви хора.

„И всичко това, причинено от една кола — помисли си Роб. — Да не повярва човек.“

— Ние сме дотук — обади се Джейсън. — Дори да не е стабилна, повече не можем да направим. Хайде да я качим.

Стараейки се да държат спиналната дъска във водоравно положение, двамата вкараха жената в линейката, сложиха я на носилката и я закрепиха с ремъците. Бледото ѝ, обезобразено лице, обрамчено от ортопедичната яка, ѝ придаваше вид на ритуална жертва от филм на ужасите… само дето жените във филмите винаги са млади и привлекателни, а тази изглеждаше на около четирийсет и пет, дори на петдесет. Човек би си казал, че е твърде възрастна да си търси работа, но още щом я погледна, Роб разбра, че тя повече няма да се реди на трудовата борса. Нито да проходи. Ако имаше луд късмет, можеше да се размине с пълната парализа на четирите крайника (стига да останеше жива), но той беше сигурен, че ще остане парализирана от кръста надолу.

Джейсън коленичи, сложи ѝ прозрачната пластмасова маска и пусна кислорода от бутилката, прикрепена в горната част на носилката. Маската се замъгли. Добър признак.

— Какво друго? — попита Роб, имайки предвид „Какво друго да направя?“.

— Потърси ампули епинефрин — сигурно са паднали, когато ударих спирачки, — или вземи от чантата ми. За кратко пулсът беше стабилен, но сега пак едва го долавям. После карай към спешното. Цяло чудо, че тази нещастница е жива — травмите ѝ са много тежки.

Роб намери под кутия с бинтове ампула епинефрин и я подаде на колегата си. След това затръшна вратите на линейката, седна зад волана и потегли. Бяха пристигнали първи на местопроизшествието, което означаваше, че ще са първи и в болницата. Това даваше известен шанс на нещастницата. Но макар трафикът да не беше натоварен толкова рано сутринта, щяха да са в спешното чак след петнайсет минути, а дотогава жената сигурно щеше да е мъртва. Което може би щеше да е най-добре за нея.

Само че тя не умря по пътя.

В три същия следобед, дълго след като смяната им беше приключила, Роб и Джейсън, които бяха твърде превъзбудени, за да се приберат вкъщи, седяха в стаята на дежурните в Пожарна станция 3 и гледаха И Ес Пи Ен, без да включат звука на телевизора. Бяха направили осем курса, но жената беше най-тежкият случай.

— Казваше се Мартийн Стоувър — обади се по едно време Джейсън. — Още я оперират. Обадих се, докато ти беше в клозета.

— Казаха ли какви са шансовете ѝ да оцелее?

— Не, обаче не са я оставили да умре — все е нещо. Сигурен съм, че е отишла да си търси работа като секретарка на изпълнителния директор. Прерових ѝ чантата за лични документи (кръвната ѝ група беше записана в шофьорската книжка) и намерих цял куп препоръчителни писма. Явно е била добра в работата си. За последно е била служителка в „Банк ъф Америка“. Съкратили я.

— Ами ако остане жива? Как мислиш? Само краката ѝ ли ще са парализирани?

Джейсън се втренчи в бейзболистите на екрана и дълго не продума. Накрая каза:

— Ако оживее, и четирите ѝ крайника ще са парализирани.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и пет процента.

Пуснаха реклама на бира. Младежи, танцуващи вихрено в бар. Всички се забавляваха. За Мартийн Стоувър забавлението беше приключило. Роб се опита да си представи какво я очаква, ако оцелее. Живот в моторизирана инвалидна количка, която ще задвижва, като духа в тръба. Хранене с каши или през сонда. Дишане с помощта на респиратор. Сране в торбичка. Живот в медицинската зона на здрача.

— Сещам се за Кристофър Рийв3 — каза Джейсън, сякаш беше прочел мислите му. — Беше модел за подражание. Не увеси нос. Мисля, че дори режисира филм.

— Естествено, че не увеси нос — кисело отбеляза Роб. — Защото непрекъснато беше с ортопедична яка. А и вече е мъртъв.

— Беше се изтупала — замислено промърмори Джейсън. — Елегантен панталон, скъп пуловер, хубаво палто. Опитвала се е отново да си стъпи на краката. И някакъв откачен мръсник ѝ отне всичко.

— Хванаха ли го вече?

— Доколкото чух, още не са. Дано го обесят за топките, като го пипнат.

На другия ден вечерта, когато докараха в „Кайнър“ пациент с инсулт, двамата провериха как е Мартийн Стоувър. Беше в реанимацията и показваше признаци на увеличаваща се мозъчна активност, водещи до връщане в съзнание. Когато това се случеше, щеше да се наложи някой да ѝ съобщи лошата новина — парализирана беше от шията надолу.

Роб Мартин се радваше, че няма да е той.

А човекът, когото пресата наричаше Убиеца с мерцедеса, все още не беше заловен.