Край на дежурството

Рога и копита

Фреди се събужда, но не от болката; събужда я пикочният ѝ мехур — сякаш ще се пръсне. Ставането от леглото е операция с повишена трудност. Главата ѝ пулсира, гърдите ѝ са като гипсирани. Не я боли прекалено много, усеща предимно тежест и схващане. Всяко поемане на дъх е мъчително.

Банята е като снимачна площадка на филм на ужасите. Фреди затваря очи щом сяда на тоалетната чиния, за да не гледа кръвта. „Имам късмет, че съм жива — мисли си докато от нея се изливат може би двайсет литра урина. — Страхотен късмет. А защо съм в центъра на лайнената буря? Защото занесох на Брейди онази снимка. Майка ми беше права. Никое добро дело не остава ненаказано.“

Но ако някога е имало момент, изискващ да се мисли трезво, то това е сегашният и тя трябва да признае пред себе си, че не занасянето на снимката я доведе дотук — да седи в обляната с кръв баня и да е простреляна в гърдите. Причината е, че продължи да посещава някогашния си колега от „Дискаунт Електроникс“, а продължи, защото ѝ плащаха по петдесет долара на посещение. Което я превръщаше в нещо като момиче на повикване.

„Знаеше за какво е всичко. Можеш да си повтаряш, че се досети чак когато погледна какво има на флашката, която ти донесе доктор Зет и която активира зловещия уебсайт, но си знаеше още когато пренастройваше всички игри, нали? Работеше като на конвейер — четирийсет-петдесет на ден, докато «минира» всички изправни джаджи. Над петстотин броя. От самото начало знаеше, че в основата на всичко е Брейди, а Брейди Хартсфийлд е луд.“

Вдига си панталона, пуска водата и излиза от банята. Светлината от прозореца на дневната е приглушена, но пак дразни очите на Фреди. Тя ги присвива, вижда, че навън започва да вали сняг, и се повлича към кухнята, борейки се за всяка глътка въздух. В хладилника има само кутии с остатъци от китайска храна, но на вратата има и няколко кутийки „Ред Бул“. Тя взема една, изгълтва на един дъх половината и започва да се чувства по-добре. Сигурно е на психологическа основа, но не ѝ пука.

„Какво ще правя? Какво, за Бога? Има ли изход от тази каша?“

Отива в компютърната стая (сега се движи малко по-бързо) и включва монитора. Влиза в Гугъл, оттам в zeetheend, като се надява анимационното човече все още да размахва анимационната си кирка, но сърцето ѝ спира, когато вместо човечето вижда на екрана осветен погребален салон — тъкмо това бе видяла на флашката, когато я стартира, вместо да качи на сляпо програмата, както я бяха инструктирали. Звучи тъпата песен на „Блу Ойстър Кълт“.

Подминава надписите под ковчега, нарастващи и избледняващи като бавно сърцебиене (КРАЙ НА БОЛКАТА, КРАЙ НА СТРАХА) и кликва на ПУБЛИКУВАЙТЕ КОМЕНТАР. Не знае откога е активно електронното отровно хапче, но вече е събрало стотици коментари.

VerbanaTheMonkey не е единственият (или единствената) противник на самоубийството, но на Фреди не ѝ се налага да прегледа всички коментари, за да разбере, че той или тя определено е малцинство. „Това ще се разпространи като грипен вирус — казва си. — Не, по-скоро като ебола.“

Поглежда ретранслатора и вижда как 171 ОТКРИТИ се заменя със 172. Новината за номерираните рибки се разпространява бързо и до вечерта почти всички пренастроени игри ще работят. Анимацията хипнотизира хората, прави ги податливи. На какво? Ами, първо на идеята да влязат в zeetheend. Може би дори не се налага да посещават сайта, за да си посегнат живота. Глупости! Възможно ли е хората под хипноза да се подчинят на команда за самоубийство? Не, нали? Нали?

Фреди не смее да изключи ретранслатора от страх Брейди да не я посети отново, но уебсайта?

— Мъртъв си, задник — изсъсква и затраква по клавиатурата.

След по-малко от трийсет секунди невярващо се взира в съобщението на екрана: ФУНКЦИЯТА НЕ Е ПОЗВОЛЕНА. Понечва да опита отново, но се отказва. Възможно е втора атака на уебсайта да ликвидира всичко — не само компютърното оборудване, но и кредитните ѝ карти, банковата сметка, мобилния телефон, дори шибаната ѝ шофьорска книжка. Ако има някой, който знае как да заложи подобен зъл капан, то това е Брейди.

„Мамка му. Трябва да се разкарам оттук.“

Набързо ще нахвърли в куфар някакви дрехи, ще повика такси, ще отиде в банката и ще изпразни сметката си. Май са останали около четири хиляди долара. (Всъщност знае, че по-скоро са три.) От банката — право на автогарата. Снежинките, които вижда през прозореца, предвещават разразяването на силна снежна буря — може да се наложи да чака няколко часа на автогарата, но какво от това. По дяволите, ако се наложи, ще спи там. Цялата история носи отпечатъка на Брейди. Задействал е сложен план в стил Джоунстаун и пренастроените игри са само част от този замисъл, а тя му помогна да го осъществи. Няма представа ще успее ли планът, но няма намерение да остане в града достатъчно дълго, че да научи. Съжалява за хората, които биха могли да пострадат чрез електронните игри, или да бъдат подтикнати към самоубийство от онзи гаден уебсайт, вместо трезво да обмислят нещата, но тя трябва да се погрижи за себе си. Няма кой друг да го стори.

Добира се до спалнята възможно най-бързо.

Изважда от килера вехтия си „Самсонайт“ и усеща как ѝ се завива свят от недостига на кислород, породен от повърхностното дишане и от прекомерното вълнение. Краката ѝ се подкосяват, но някак си стига до леглото, сяда и навежда глава.

„Не бързай — успокоява се. — Поеми си въздух. Едно по едно.“

Само че заради глупавия си опит да премахне уебсайта не знае с колко време разполага. Толкова е напрегната, че изпищява, когато от мобилния ѝ, оставен на тоалетката, „Андрюс Систьрс“ запяват „Буги Уги Бюгъл Бой“. Не иска да се обади, обаче се налага. Понякога незнанието е по-страшно.

Снеговалежът още е слаб, докато Брейди напуска междущатската магистрала, но се усилва, когато той подкарва по шосе 79 сред пущинака. Скоро снегът ще започне да се трупа по асфалта, а му остават още шейсетина километра до мястото, където възнамерява да се укрие и да се захване за работа.

„Езерото Чарлс — мисли си. — Където ще започне истинският купон.“

В този момент лаптопът на Бабино се включва и три пъти изсвирва — аларма, програмирана от Брейди. Винаги е по-добре да се презастраховаш, нали така? Не бива да отбива, не ѝ докато се надбягва с проклетата буря, но се налага. Вдясно зърва изоставена сграда — прозорците са заковани с дъски, на покрива се мъдрят две метални момичета по ръждясали бикини, държащи табела с надпис: „ПОРНО РАЙ XXX — ОБИЧАМЕ ДА СЕ СЪБЛИЧАМЕ“. Сред неасфалтирания паркинг, вече побеляващ от снега, стърчи друга табела, на която пише „Продава се!“

Брейди отбива, паркира и отваря лаптопа.

Съобщението на екрана помрачава доброто му настроение.

Отваря жабката на малибуто и вижда очукания мобилен телефон на Ал Брукс. Истински късмет, защото забрави да вземе мобилния на Бабино.

„Голяма работа — казва си. — Човек не може да се сети за всичко, а и бях зает.“

Не си прави труда да влиза в Контакти, а по памет набира номера на Фреди. Същият е като в доброто старо време на „Дискаунт Електроникс“.

Ходжис се извинява и отива до тоалетната; Джером го изчаква да излезе и се приближава до Холи, която стои до прозореца и гледа навън. Тук, в града, снеговалежът още е слаб, снежинките танцуват във въздуха, сякаш са безтегловни. Младата жена отново е скръстила ръце на гърдите си и е обхванала с длани раменете си.

— Какво е състоянието му? — прошепва Джером. — Защото не изглежда добре.

— Има рак на панкреаса. Как да изглежда човек с подобна диагноза?

— Ще издържи ли до края? Защото има желание и мисля, че няма да е зле да сложи точка на тази история.

— С Хартсфийлд, нали? С противния Брейди Хартсфийлд. Макар че онзи е мъртъв.

— Да, тъкмо това имам предвид.

— Според мен никак не е добре. — Обръща се към него и се насилва да го погледне в очите, нещо, което винаги я кара да се чувства гола. — Забеляза ли как постоянно притиска ръка до корема си?

Джером кима.

— От седмици е така, но се оправдаваше с лошо храносмилане. Отиде на лекар само защото му писна да му опявам. И като научи диагнозата, се опита да ме излъже.

— Не ми отговори на въпроса. Ще издържи до края?

— Мисля, че да. Надявам се. Защото си прав, той изпитва необходимост да сложи точка на тази история. Обаче е задължително да го подкрепяме. И двамата. — Пуска едното си рамо и го хваща за китката. — Обещай ми, моля те. Няма да отпратиш вкъщи кльощавото момиченце, та момчетата да си играят в къщичката на дървото без него.

Той се откопчва от хватката ѝ и стиска дланта ѝ:

— Не бой се, Холибери. Екипът ни остава същият.

— Ало? Ти ли си, доктор Зет?

Брейди няма време за игрички. Снеговалежът все повече се усилва, а скапаното малибу на Зет Бой, навъртяло над двеста хиляди километра, и без зимни гуми, ще му изневери, когато бурята се разрази. При други обстоятелства щеше да му е любопитно как Фреди още е жива, но тъй като не възнамерява да се върне, за да я очисти, няма смисъл да разсъждава по този въпрос.

— Знаеш кой е, а аз знам какво се опита да направиш. Пробвай пак и ще ти пратя хората, които наблюдават сградата. Имаш късмет, че си жива, Фреди, не бих изкушавал съдбата повторно.

— Съжалявам. — Почти шепне. Това не е непукистката, с която той работеше в Киберпатрула. Но и не е напълно пречупена, иначе нямаше да се бъзика със сайта.

— Казала ли си на някого?

— Не! — Тя е ужасена, което го устройва.

— А смяташ ли да го направиш?

— Не!

— Чудесно, защото ако го направиш, ще разбера. Под наблюдение си, Фреди. Не забравяй.

Затваря телефона, без да чака отговор — по-вбесен е от факта, че е жива, отколкото от онова, което се беше опитала да направи. Ще повярва ли, че някой наблюдава жилищната ѝ сграда? Май да. Досега се е срещала с доктор Зет и със Зет Бой и няма представа още колко дронове са под неговата команда.

Така или иначе сега не може да направи нищо повече. Открай време обвинява другите за проблемите си и сега вини Фреди, задето не е мъртва.

Включва на скорост и натиска газта. Колата буксува по тънката снежна покривка на паркинга пред някогашния „порно рай“, но гумите зацепват, щом отново излиза на шосето — банкетите от двете страни на платното вече побеляват. Брейди кара със сто километра в час. Скоро скоростта ще е прекалено висока, но ще я поддържа, докато има възможност.

Тоалетните на седми етаж се използват и от персонала на „Търси се“, и от хората от туристическата агенция, но в момента Ходжис е сам в мъжката тоалетна, за което е благодарен. Навел се е над една мивка, държи се за нея с едната ръка, другата притиска до корема си. Коланът му е разкопчан, панталоните му се свличат от тежестта на предметите в джобовете: монети, ключове, портфейл, телефон.

Влезе тук, за да се изходи, но когато започна да се напъва, коремът му отляво сякаш избухна. Предишната болка е като разсвирване на оркестъра преди концерт и мисълта какво го чака занапред го плаши.

„Не — мисли си — не ме плаши. Ужасява ме. За първи път в живота си съм ужасен от бъдещето, което първо ще съсипе всичко, което съм и което съм бил, после ще го заличи напълно. Ако не го стори болката, по-силните лекарства, които ще ми дават, за да я потушат, ще го направят.“

Сега разбира защо ракът на панкреаса се нарича потаен и защо почти винаги е смъртоносен. Промъква се, изгражда армия и праща тайни емисари в дробовете, лимфните възли, костите и мозъка. Сетне провежда блицкриг — светкавична война — без да съзнава, заслепен от собствената си хищност, че победата ще доведе до собствената му смърт.

„Освен ако не иска точно това — казва си Ходжис. — Може да мрази себе си, да е роден не с желание да убие гостоприемника си, а да убие себе си. Което превръща рака в истинския принц на самоубийствата.“

Оригва се шумно, което незнайно защо го кара да се почувства малко по-добре. Няма да е за дълго, обаче охотно приема всичко, което помага. Изтръсква в дланта си три хапчета от шишенцето (вече ги сравнява със стрелба с капси по препускащ слон) и ги изгълтва с вода от чешмата. Наплисква лицето си със студена вода в опит да му придаде малко цвят. Когато не се получава, се шамаросва — по две силни плесници на всяка страна. Холи и Джером не бива да знаят колко се е влошил. Този ден му е обещан и смята да оползотвори всяка минута от него. Чак до полунощ, ако се наложи.

Излиза от тоалетната и тъкмо си напомня да се изправи и да престане да притиска корема си, когато телефонът му започва да вибрира. Сигурно Пийт ще поднови оплакванията си, обаче не е той, а Норма Уилмър.

— Открих папката — казва тя. — Онази на покойната Рут Скапели…

— Да. Списъкът с посетители. Кой е в него?

— Няма списък.

Той се подпира на стената и затваря очи.

— Ох, мамка…

— Но има бележка, написана на официална бланка на Бабино. Цитирам текста: „Фредерика Линклатър да бъде допускана и в рамките на часовете за свиждане, и извън тях. Спомага за възстановяването на господин Б. Хартсфийлд.“ Това помага ли?

„Късо подстригана млада жена — мисли си Ходжис. — Опърпана мацка с татуировки.“

Когато чу описанието за първи път, му се стори познато, и сега знае защо. Запозна се с кльощавата мацка с подстрижка трети номер в „Дискаунт Електроникс“ през 2010, когато с Джером и Холи се приближаваха до Брейди. Дори шест години по-късно помни какво каза тя за колегата си от Киберпатрула: „Сто на сто е заради мамчето. Болен е на тази тема.“

— Там ли си още? — раздразнено пита Норма.

— Аха, обаче се налага да затворя.

— Нали обеща да платиш допълнително, ако…

— Да, ще си получиш парите, Норма. — Прекъсва връзката.

Хапчетата вече действат и той сравнително бързо се връща в покоите на „Търси се“. Холи и Джером стоят до прозореца, гледащ към Марлборо Стрийт, и като се обръщат, чули отварянето на вратата, по израженията им личи, че са говорили за него, само че той няма време да мисли за това. Мисли за пренастроените игри „Заппит“. Откакто парченцата от мозайката започнаха да се подреждат, го мъчеше въпросът как Брейди е модифицирал игрите, след като е затворен в болничната стая и едва ходи. Сега му хрумва, че ненормалникът познава някого, който почти сигурно притежава способността да свърши тази работа. Някой, с когото е работил преди. Пънкарка с много татуси и с чепат характер.

— Посетителят на Брейди — единственият му посетител — е била жена на име Фредерика Линклатър. Тя…

— Киберпатрулът! — почти виква Холи. — Беше му колежка!

— Точно така. Имаше и трети човек — мисля, че беше шефът. Някой от вас помни ли му името?

Холи и Джером се споглеждат, после поклащат глави.

— Беше отдавна, Бил — казва младежът. — А и тогава се бяхме съсредоточили в Хартсфийлд.

— Да. Помня Линклатър само защото бе някак незабравима.

— Мога ли да ти ползвам компютъра? — пита Джером. — Надявам се да го открия, докато Холи търси адреса на момичето.

— Разбира се, давай.

Холи вече седи пред своя компютър и съсредоточено се взира в екрана. Мисли на глас, както ѝ е обичай, когато е погълната от нещо.

— Лошо. В „Бели страници“ не е вписан нито номер на телефона, нито адрес. Така или иначе не очаквах друго, много неомъжени жени не… момент, задръжте така… намерих страницата ѝ във фейсбук…

— Не ме интересуват снимки от почивката ѝ или колко приятели има — сопва се Ходжис.

— Сигурен ли си? Защото има само шестима приятели и един от тях е Антъни Фробишър. Почти съм сигурна, че това е името на…

— Фробишър! — крещи Джером от кабинета на Ходжис. — Антъни Фробишър е третият от Киберпатрула!

— Изпреварих те, Джером — доволно се усмихва Холи. — Отново.

За разлика от Фредерика Линклатър Антъни Фробишър фигурира в указателя — и поименно, и като „Вашият компютърен гуру“. И двата номера са еднакви — мобилният му, предполага Ходжис. Казва на Джером да стане и бавно и предпазливо сяда на стола. Споменът за нечовешката болка, която усети, докато седеше на тоалетната чиния, още е пресен.

Фробишър вдига още на първото позвъняване:

— Компютърен гуру, Тони Фробишър на телефона. С какво да помогна?

— Господин Фробишър, обажда се Бил Ходжис. Едва ли ме помните, но…

— О, много добре ви помня. — Тонът на Фробишър е враждебен. — Какво искате? Ако е за Хартсфийлд…

— Става въпрос за Фредерика Линклатьр. Имате ли настоящия ѝ адрес?

— Фреди? Защо да имам адреса ѝ? Не съм я виждал, откакто затворихме „Дискаунт Електроникс“.

— Наистина ли? Приятели сте във Фейсбук.

Фробишър се изкисква:

— Кой друг ѝ е приятел — Ким Чен Ун? Чарлс Менсън? Вижте, господин Ходжис, устатата кучка няма приятели. Хартсфийлд ѝ беше нещо като приятел, а току-що телефонът ми съобщи новината, че е мъртъв.

Ходжис няма представа как така телефонът му съобщава новини, но и няма желание да научи. Благодари и прекъсва връзката. Предполага, че никой от шестимата приятели на Фреди във Фейсбук не е истински и че ги е добавила само за да не се чувства напълно отхвърлена. Някога Холи би сторила същото, но сега наистина има приятели. Което води до въпроса как да открие Фреди Линклатьр.

Агенцията, която управляват с Холи, неслучайно се нарича „Търси се“, обаче повечето им специализирани търсачки са създадени да откриват лоши хора с лоши приятели, с дълги полицейски досиета и със заповеди за издирване. Може да я намери, в епохата на компютрите малцина остават неоткриваеми, обаче времето го притиска. Всеки път щом хлапе включи някоя от пренастроените игри, се появяват номерираните рибките, сините проблясъци и — предвид преживяното от Джером — скрити послания, внушаващи на потребителя да посети zeetheend.

„Детектив си. Да, болен си от рак, но все пак си детектив. Така че престани да се разсейваш и разследвай.“

Само че е трудно. Все му се пречка мисълта за хлапачките, които Брейди неуспешно се опита да избие на концерта на „Раунд Хиър“. Сестрата на Джером е една от тях и ако не беше Дърийс Невил, Барбара можеше вече да е мъртва, а не с гипсиран крак. Може би нейната „Заппит“ е била тестови модел. Може би и тази на Елъртън. В това има известна логика. Но сега става въпрос за толкова много игри, които са отишли някъде, да му се не види!

Внезапно му просветва и се провиква:

— Холи! Намери ми един телефонен номер!

Тод Снайдър си е в офиса и е доста любезен:

— Чувам, че ви чака силна буря.

— Така казват.

— Успяхте ли да проследите дефектните игри?

— Всъщност тъкмо по този повод се обаждам. Случайно да имате адреса, на който са изпратени закупените устройства?

— Разбира се. След малко ще ви се обадя и ще ви го продиктувам.

— Имате ли нещо против да изчакам на телефона? Доста е спешно.

— Спешен проблем по потребителска жалба? — възкликва Снайдър. — Доста е нетипично. Момент така.

Следва прещракване и Ходжис е оставен на изчакване, придружено с успокояваща мелодия, която никак не го успокоява. Холи и Джером вече са в кабинета, двамата седят зад бюрото. Ходжис с усилие се въздържа да не притисне с длан корема си. Секундите се превръщат в минута. После в две. „Или е приел друго обаждане и ме е забравил, или не може да намери адреса“ — мисли си Ходжис.

Музиката заглъхва.

— Господин Ходжис? Още ли сте на линия?

— Да.

— Ето адреса: „ГеймЗ Ънлимитид“ — с главно З, нали помните — на Маритим Драйв 442. Получател: Фредерика Линклатър. Помогнах ли ви?

— Определено. Благодаря, господин Снайдър. — Затваря и поглежда двамата си помощници — единият слаб и блед, другият — заякнал от изграждането на къщи в Аризона. Заедно с дъщеря му Али, която живее в другия край на страната, те са хората, които обича най-много сега, когато животът му е пред края си.

— Да се поразходим с колата, деца — казва им.

Брейди завива от шосе 79 по Вейл Роуд към автосервиза на Търстън, където няколко местни наемни работника зареждат пикапите си, товарят луга или пият кафе и разговарят. Минава му през ум да отбие и да купи зимни гуми за малибуто на Ал Библиотеката, обаче се отказва — сигурно ще чака часове, защото заради бурята в сервиза е истинско стълпотворение. Вече е близо до целта, затова решава да продължи. Голямо чудо, ако снегът затрупа шосето, след като пристигне. Вече два пъти е ходил до хижата — първия — за да проучи мястото, а втория път занесе и припаси.

Снежната покривка по Вейл Роуд е минимум осем сантиметра и пътят е хлъзгав. Малибуто поднася няколко пъти, веднъж почти до канавката. Брейди е плувнал в пот, пръстите му — пръстите на Бабино, пулсират от стискането на волана.

Най-сетне вижда високите червени пилони, които са последният му ориентир. Натиска спирачките и с пешеходна скорост влиза в завоя. Последните три километра са по необозначен, еднолентов черен път, но благодарение на надвисналите дървета платното още не е покрито със сняг. Няма да е за дълго, щом бурята се разрази с пълна сила, което според радиото ще се случи към осем вечерта.

Стига до разклонение, където дървени стрелки, заковани за стар бор, посочват наляво и надясно. На тази вдясно е написано „МЕЧИ ЛАГЕР НА ГОЛЕМИЯ БОБ“. На лявата — „РОГА И КОПИТА“. На около два метра над стрелките, вече покрита с тънък слой сняг, е монтирана охранителна камера.

Брейди завива наляво и най-сетне ръцете му се отпускат. Съвсем близо е.

В града снеговалежът още е слаб. Улиците са празни и колите се движат нормално, но за по-сигурно тримата се качват в джипа „Ранглър“ на Джером. Маритим Драйв 442 се оказва жилищна сграда от онези, които през осемдесетте изникнаха като гъби откъм южния бряг на езерото. По онова време бяха голяма работа. Сега повечето са наполовина празни. Във фоайето Джером проверява списъка на живеещите в сградата и намира „Ф. ЛИНКЛАТЪР — апартамент 6-А“. Понечва да позвъни, обаче Ходжис го спира.

— Защо? — Младежът озадачено го поглежда.

— Гледай и се учи как се прави — строго казва Холи.

Ходжис натиска подред другите звънци и на четвъртия опит му отговаря мъжки глас:

— Да?

— „Федекс“.

— Че кой ми праща нещо с „Федекс“? — изненадано пита човекът.

— Нямам представа, приятел. Не създавам новините, само ги съобщавам.

Вратата сърдито изжужава. Ходжис я бута и я придържа, за да минат Джером и Холи. Има два асансьора, на единия е залепена бележка, че не работи. На работещия има друга бележка: „Който и да е собственикът на дерящото се псе на четвърти етаж, ще го намеря.“.

— Доста зловещо — коментира Джером.

Вратата на асансьора се отваря и докато кабината пътува нагоре, Холи започва да рови в чантата си. Намира си никотиновите дъвки и лапва една. Асансьорът се отваря на шестия етаж и Ходжис нарежда:

— Ако госпожицата си е у дома, аз ще говоря с нея.

6-А е точно срещу асансьора. Ходжис почуква.

Няма отговор и той чука по-силно, накрая заблъсква с юмрук.

— Махай се. — Гласът от другата страна на вратата звучи слаб и отпаднал. „Като малко момиченце с грип“ — мисли си Ходжис.

— Отворете, госпожице Линклатър! — Блъска отново.

— Полицията ли е?

Може да каже да, няма да е за пръв път след пенсионирането му да се представя за полицейски служител, но инстинктът му казва да не го прави този път.

— Не. Казвам се Бил Ходжис. Срещали сме се преди за кратко, през 2010. Беше, когато работехте в…

— Да, помня.

Изщраква една ключалка, после втора. Вдига се предпазна верижка. Вратата се отваря и коридорът се изпълва с тръпчивата миризма на трева. Жената на вратата държи между палеца и показалеца си наполовина изпушен джойнт. Мършава е и е бледа като платно. Носи раирана тениска с надпис „ПАРИЧНИ ГАРАНЦИИ ЗА ЛОШИ МОМЧЕТА, БРАДЪНТЪН, ФЛОРИДА“. Отдолу е и мотото на фирмата: „В ЗАТВОРА? ПОД ГАРАНЦИЯ ОТ НАШ’ТЕ ХОРА!“, което се чете трудно заради кървавото петно.

— Трябваше да ви се обадя — казва Фреди и макар да гледа Ходжис, той се досеща, че тя говори на себе си. — Щях, ако се бях сетила. Вие го спряхте предишния път, нали?

— Леле, какво е станало тук бе, жена? — възкликва Джером.

— Сигурно прекалих. — Фреди посочва двата куфара в дневната. — Трябваше да послушам майка ми. Все ми казваше да пътувам с малко багаж.

— Надали говори за куфарите — отбелязва Ходжис и посочва с палец прясната кръв по тениската на Фреди. Влиза, следван по петите от Джером и Холи, която затваря вратата на апартамента.

— Знам за какво говоря — промърморва Фреди. — Копелдакът ме простреля. Раната отново прокърви, когато довлякох куфарите от спалнята.

— Я да видя — казва Ходжис, но щом пристъпва към нея, Фреди прави крачка назад и кръстосва ръце пред себе си — жест, толкова типичен за Холи, че трогва детектива.

— Не! Не съм сложила сутиен, защото много ме боли.

Холи избутва встрани Ходжис и се обръща към Фреди:

— Да отидем в банята. — Говори спокойно, но яростно дъвче никотиновата дъвка.

Фреди я хваща за ръката и я повежда покрай куфарите, спира за миг да дръпне от джойнта и казва (докато говори, пушекът излиза от устата ѝ като поредица от димни сигнали):

— Оборудването е във втората спалня. Вдясно. Хубаво го огледай. — После добавя, връщайки се към първоначалната си мисъл: — Отдавна щях да съм духнала, ако не бях помъкнала толкова багаж.

„Надали — казва си Ходжис. — Сигурно щеше да припаднеш в асансьора.“

Ловната хижа „Рога и копита“ е голяма почти колкото внушителната къща на Бабино в Шугър Хайтс. Сградата е дълга и ниска. Отвъд нея заснежените склонове се спускат до езерото Чарлс, което при предишното посещение на Брейди синееше сред гората, но сега е замръзнало.

Той паркира отпред и предпазливо заобикаля сградата. Скъпите мокасини на Бабино се пързалят по снега. Ловният лагер е разположен на поляна и тук снежната покривка е много по-дебела. Глезените на Брейди премръзват. Съжалява, че не е взел ботуши, и отново си напомня, че човек не може да мисли за всичко.

Изважда от сандъчето с електромера ключа за бараката, където е генераторът, а от там взема ключовете за къщата. Генераторът е скъп, марка „Дженерак Гардиън“. Още не работи, но вероятно ще се включи по-късно. В пущинаците токът спира почти при всяка буря.

Брейди се връща до колата за лаптопа на Бабино. В хижата има безжичен интернет и лаптопът е единственото, което му трябва, за да поддържа връзката с настоящия си проект и да следи случващото се. Играта „Заппит“ също му е необходима, разбира се.

Добрият стар „Заппит Зиро“.

Къщата е тъмна и студена и щом влиза, постъпва като всеки човек, когато се прибере у дома: пали лампите и включва отоплението. Салонът е просторен, с борова ламперия, полилеят е от полирани кости на елен карибу — вероятно е изработен по времето, когато в тези гори все още са живеели елени от този вид. Камината, напомняща зейнала паст, е достатъчно голяма да побере носорог. Дебелите, кръстосващи се греди на тавана, са потъмнели от дима. По продължение на едната стена се простира бюфет от черешово дърво, върху който са подредени най-малко петдесет бутилки с алкохол — някои са почти празни, други — с непокътнати бандероли. Мебелите са стари, но скъпи — удобни кресла и грамаден диван, на който през годините са били изчукани безброй мацки. Мъжете идваха тук не само за лов и за риболов, а и да се насладят на извънбрачен секс. Кожата пред камината е от мечка, убита от доктор Елтън Марчънт, който вече работи в голямата операционна на небето. Окачените по стените препарирани глави на животни са трофеи на почти дузина други лекари, някои от които също са се преселили в отвъдното, а други — още не. Сред трофеите се отличава главата на мъжки елен с шестнайсет разклонения на рогата, убит от самия Бабино, докато още си беше Бабино. Застрелял беше животното, когато ловният сезон още не беше открит, но нали забраните са за това да се пренебрегват?

Брейди оставя лаптопа на старинното затварящо се писалище в дъното на помещението, после го включва, преди да си свали палтото. Първо проверява показанията на ретранслатора и с радост вижда надписа 243 ОТКРИТИ.

Мислеше си, че разбира колко мощен е заложеният капан, беше видял колко хипнотизираща е анимацията още преди да я подобрят, но на такъв успех не се бе надявал дори в най-смелите си мечти. Не е получавал нови предупредителни сигнали от zeetheend, но все пак влиза и там, за да провери посещенията. Отново очакванията му са надминати. Над седем хиляди посетители досега, седем хиляди и дори в момента броят им се увеличаваше!

Оставя си палтото и изпълнява бърза джига върху мечата кожа. Уморява се бързо (когато реши да се всели в друг човек, ще избере някой двайсет-трийсетгодишен), но танцът го загрява приятно.

Взема от бюфета дистанционното и включва грамадния телевизор с плосък екран, едно от малкото неща, свързващи хижата с живота през двайсет и първи век. Сателитната антена хваща бог знае колко канала и картината е с невероятно качество, но днес Брейди се интересува повече от „местната програма“. Натиска бутон на дистанционното и на екрана се появява пътят към ловната хижа. Не очаква някой да наруши спокойствието му, но му предстоят два-три натоварени дни, най-важните и продуктивни в живота му, затова ще следи какво показва камерата, монтирана на разклона към хижата.

Складът за оръжията е голям, на стените с дървена ламперия са окачени пушки и пистолети. Най-доброто тук е полуавтоматичната газова пушка FN SCAR 17S с ръкохватка на пистолет, която един проктолог, запален по оръжията, е модифицирал в напълно автоматична; това е ролс-ройсът на бойните оръжия. Брейди я взема заедно с няколко резервни пълнителя, изважда от склада и няколко тежки кутии с патрони „Уинчестър“ калибър 308, после подпира оръжието на стената до камината. Мисли си да я запали — дървата за огрев вече са подредени в нишата, — но първо ще свърши друго нещо. Влиза в градския сайт за „горещи новини“ и набързо го преглежда, търсейки новини за самоубийства. Засега няма, обаче той има лек за това.

— Да го наречем запперитив — подхвърля с усмивка и включва играта. Настанява се удобно на едно кресло и започва да гони розови рибки. Щом затваря очи, те все още са там. Поне отначало. После се превръщат в червени точки, движещи се по черно поле.

Брейди напосоки избира една и се захваща за работа.

Ходжис и Джером се взират в дигитален дисплей, на който пише: 244 ОТКРИТИ, когато Холи довежда Фреди в компютърната стая, приближава се до Бил и му прошепва:

— Добре е. Което е цяло чудо. Дупката в гърдите ѝ е като от…

— От каквото казах, че е. — Гласът на Фреди е малко по-стабилен. Очите ѝ са кървясали, но вероятно е от джойнта. — Онзи ме простреля.

— Намерих мини дамски превръзки и с лейкопласт залепих една върху раната — прекалено дълбока е за обикновена медицинска лепенка — обяснява Холи. Сбърчва нос и изпъшква: — Ужасна е!

— Шибанякът ме простреля — повтаря Фреди, сякаш все още не може да го повярва.

— И кой е шибанякът? — пита Ходжис. — Феликс Бабино?

— Да, той. Смахнатият доктор Зет. Само че всъщност това е Брейди. Също и другият — Зет Бой.

— Зет Бой ли? — учудва се Джером. — Кой, по дяволите, е този?

— Старец? — пробва Ходжис. — По-възрастен от Бабино. С къдрава бяла коса. Кара трошка с грунд по нея. Може да е бил с канадка, подлепена с ремонтна лента.

— Не знам за колата, но канадката е същата — отвръща Фреди. — Това е нашето момче Зет Бой. — Сяда пред настолния Мак — понастоящем с въртящ се фрактален скрийнсейвър — и си дръпва за последно от джойнта, преди да го смачка в пепелника, пълен с угарки от „Марлборо“. Още е много бледа, но донякъде си е възвърнала напереността, която Ходжис си спомня от предишната си среща с нея. — Доктор Зет и верният му помощник Зет Бой. Само дето и двамата са Брейди. Шибана матрьошка, това са те.

— Госпожице Линклатър? — обажда се Холи.

— Ох, моля те, наричай ме Фреди. Всяка мацка, която види чаените чашки, на който викам цици, може да ми говори на ти.

Холи се изчервява, но продължава. Когато надуши нещо, не се отказва.

— Брейди Хартсфийлд е мъртъв. Взел е свръхдоза сънотворни късно снощи или рано сутринта.

— Елвис е напуснал този свят? — Фреди обмисля идеята, после поклаща глава. — Щеше да е чудесно. Ако беше вярно.

„А нямаше ли да е чудесно, ако можех да повярвам, че е луда?“ — мисли си Ходжис.

Джером сочи монитора.

Вече показва 247 ОТКРИТИ.

— Това нещо търси ли, или сваля?

— И двете. — Фреди машинално притиска ръка към импровизираната превръзка под ризата си — жест, който напомня на Ходжис за самия него. — Нарича се ретранслатор. Мога да го изключа — поне така мисля, — но само при условие, че ще ме пазите от хората, които наблюдават сградата. Със сайта обаче… ударих на камък. Знам ай пи адреса и паролата, но не можах да блокирам сървъра.

Ходжис иска да ѝ зададе хиляди въпроси, но 247 ОТКРИТИ се сменя с 248 ОТКРИТИ и само две питания са от решаващо значение:

— Какво търси? И какво сваля?

— Първо ми обещайте да ме защитите, да ме отведете на сигурно място. Да ме включите в Програмата за защита на свидетелите, нещо такова.

— Не е нужно да ти обещава защита, защото вече знам — намесва се Холи. Тонът не е злобен, а по-скоро успокояващ. — Търси игри „Заппит“, Бил. Всеки път, когато някой включи играта си, ретранслаторът го открива и пренастройва анимацията на „Вирче с рибки“.

— Номерира розовите рибки и добавя сините проблясъци — допълва Джером. Поглежда към Фреди. — Така е, нали?

Тя вдига ръка към моравата цицина на челото си. Докосва я, присвива очи и отпуска ръка.

— Да. От осемстотинте доставени устройства двеста и осемдесет бяха дефектни. Или блокираха при включването, или се скапваха, щом се опитвах да отворя някоя игра. Другите бяха наред. От мен се искаше да инсталирам руткит на всяко. Много работа падна. Скучна работа. Като да сглобяваш джаджи на поточна линия.

— Значи петстотин и двайсет са били наред — обобщава Ходжис.

— Човекът може да смята, почерпете го с пура. — Фреди поглежда екрана. — И почти половината вече са пренастроени. — Засмива се, но смехът ѝ е невесел. — Брейди може да е смахнат, обаче с това се справи блестящо, не мислите ли?

— Изключи ретранслатора — нарежда ѝ Ходжис.

— Става. Но първо ми обещайте закрила.

Джером, изпитал на гърба си въздействието на устройството и знаейки какви неприятни идеи насажда в съзнанието, няма намерение да стои безучастно, докато Фреди се пазари с Бил. Швейцарското армейско ножче, което носеше на колана си в Аризона, сега е в джоба му. Отваря голямото острие, блъсва ретранслатора от рафта и прерязва кабелите, които го свързват с компютърната система на Фреди. Устройството с трясък пада на пода, аларма зазвучава от процесора под бюрото. Холи се навежда, натиска бутон и пищенето замлъква.

— Има прекъсвач, тъпако! — крещи Фреди. — Не се налагаше да го правиш!

— Налагаше се — тросва се Джером. — Една от скапаните игри за малко не уби сестра ми. — Пристъпва към нея и тя изплашено се свива. — Ти знаеше ли какво правиш, а? Сигурно си знаела. Изглеждаш надрусана, а не тъпа.

Фреди заплаква:

— Нямах представа. Кълна се, че нямах. Защото не исках да знам.

Ходжис си поема дълбоко въздух, което пробужда болката в корема му.

— Започни отначало, Фреди, и ни разкажи всичко.

— И то по-бързо — добавя Холи.

Джейми Уинтърс бе на девет, когато с майка си отиде на концерта на „Раунд Хиър“ в зала „Минго“. Само няколко момчета в предпубертетна възраст бяха там тогава; групата бе от онези, които повечето му връстници наричаха „лигава момичешка банда“. Джейми обаче си падаше по момичешки работи. На девет още не беше сигурен, че е гей (дори не бе сигурен какво точно значи това). Знаеше само, че като види Кам Ноулс, вокалиста на „Раунд Хиър“, изпитва странно усещане в слабините си.

Сега е почти на шестнайсет и вече знае какъв е. Пред някои момчета в училище леко променя името си и за тях е Джейма. Баща му също знае какъв е и го третира като някакъв изрод. Лени Уинтърс — олицетворение на мъжествеността — притежава процъфтяваща строителна компания, но днес и четирите обекта на „Уинтърс Констръкшън“ са затворени заради приближаващата се буря. Лени си е в кабинета у дома и се поти над таблиците на екрана на компютъра.

— Татко!

— Какво искаш? — изръмжава той, без да отмести поглед от монитора. — И защо не си на училище? Да не са ви разпуснали?

— Татко!

Този път Лени поглежда момчето, което понякога нарича (когато си мисли, че то не може да го чуе) „педала в семейството“. Първото, което вижда, е, че синът му е с червило, руж и сенки. Второто е роклята, навлечена от момчето и принадлежаща на майка му. Хлапето е много високо и дрехата едва покрива бедрата му до половината.

— Какви са тия дивотии, мамка му?!

Джейми доволно се усмихва:

— Така искам да бъда погребан!

— Какво… — Лени се изправя толкова бързо, че столът му се преобръща. Едва сега забелязва, че хлапакът държи пистолет. Неговия пистолет, който вероятно е взел от гардероба в спалнята.

— Гледай внимателно, татко! — все така усмихнат казва Джейми. Като че ли възнамерява да покаже забавен фокус. Вдига пистолета и опира дулото в дясното си слепоочие. Пръстът му е свит около спусъка. Нокътят му е с лак с брокат.

— Свали това чудо, сине! Свали го…

Джейми — или Джейма, както е подписал краткото си предсмъртно писмо — дърпа спусъка. Пистолетът е 357 калибър и изстрелът е оглушителен. Кръв и мозък изригват като фонтан и полепват по рамката на вратата. Момчето с майчината си рокля и грим полита напред, лявата половина на лицето му е издута като балон.

Лени Уинтърс пронизително изпищява. Също като момиче.

Брейди излиза от съзнанието на Джейми Уинтърс тъкмо когато момчето насочва пистолета към главата си, защото се бои, не, ужасява се! — какво може му се случи, щом куршумът влезе в размътения от него мозък. Дали ще бъде изплют като семка, както когато бе в главата на полухипнотизирания кретен, тътрещ парцала по пода на стая 217, или ще умре заедно с хлапето?

За миг му се струва, че е закъснял и че оглушителното звънтене е онова, което всеки чува при напускането на този свят. След миг се озовава в дневната на ловната хижа, държи електронната игра, а лаптопът на Бабино е пред него. Оттам идва звъненето. Поглежда екрана и вижда две съобщения. Първото е 248 ОТКРИТИ. Това е добра новина. Втората е лоша: РЕТРАНСЛАТОР ИЗКЛЮЧЕН.

„Фреди! — изругава мислено. — Не предполагах, че ти стиска. Гадина такава.“

Със свободната си ръка напипва на бюрото керамичен череп, пълен с химикалки и моливи. Вдига го с намерението да разбие с него екрана и да премахне вбесяващото съобщение. Обаче му хрумва идея, която го спира. Ужасяващо логична идея.

Може би не ѝ е стискало. Може би някой друг е спрял ретранслатора. Кой би могъл да бъде? Ходжис, разбира се. Дъртият ДВО. Неговият най-зъл враг.

Дава си сметка, че не е съвсем наред в главата, знае го от години и разбира, че може би го гони параноя. И все пак предположението е донякъде разумно. Ходжис престана да го посещава преди година и половина, но Бабино твърдеше, че вчера пенсионираното ченге е слухтяло в болницата.

„А и открай време дъртият знае, че се преструвам — мисли си Брейди. — Казвал го е неведнъж.“ Някои костюмари от прокуратурата бяха на същото мнение, обаче тяхната мотивация беше друга: искаха да го изправят пред съда и да приключат с него. Ходжис обаче…

— Беше убеден — изрича на глас.

А и в крайна сметка новината може да не е чак толкова лоша. Половината игри, пренастроени от Фреди, вече са активни, следователно повечето им притежатели ще са отворени за неговата атака като малкото педалче, с което се разправи току-що. Освен това уебсайтът работи. Щом собствениците на игри „Заппит“ започнат да се самоубиват (с малко помощ от Брейди Уилсън Хартсфийлд), сайтът ще тласне други към ръба — примерът е заразителен. На първо време ще са само онези, които по принцип са най-склонни към самоубийство, обаче ще ги последват още мнозина. Ще скачат в бездната на смъртта както стадо биволи скачат от скала в паническото си бягство…

Обаче! Обаче някой иска да му попречи.

Ходжис.

Помни надписа на плаката в момчешката си стая: „Ако животът ти предлага лимони, направи си лимонада!“ Хубаво мото, особено като се има предвид, че за да приготвиш лимонада, трябва да изстискаш лимоните докрай.

Взема стария, но полезен мобилен телефон на Зет Бой, и отново набира по памет номера на Фреди.

Фреди изпищява, когато някъде в апартамента зазвучава мелодията на „Буги Уги Бюгъл Бой“. Холи я хваща за рамото, за да я успокои, и поглежда въпросително Ходжис. Той кима и тръгва по посока на звука, Джером го следва по петите. Мобилният е на тоалетката сред кутийки с кремове, хартийки за свиване на цигари марка „Зиг-Заг“, метални щипки и цели два плика с трева.

На екранчето пише „ЗЕТ БОЙ“, но Зет Бой, някога известен като Ал Библиотеката Брукс, в момента е задържан в полицията и надали звъни по телефона.

— Ало? — казва Ходжис. — Вие ли сте, доктор Бабино?

Тишина… или почти. Той чува дишане.

— Или да ви наричам доктор Зет?

Отговор няма.

— А Брейди ли си? — Все още не го вярва, въпреки разказаното от Фреди, но може да повярва, че Бабино има шизофрения и наистина се мисли за Брейди. — Ти ли си, гад?

Дишането се чува още две-три секунди, после изчезва. Връзката е прекъсната.

— Възможно е, да знаете — казва Холи. Дошла е при тях в претъпканата с мебели спалня на Фреди. — Възможно е наистина да е Брейди. Проекцията на личността е надлежно документирана. Всъщност това е втората най-срещана причина за тъй нареченото демонично обсебване. На първо място е шизофренията. Гледах документален филм за това по…

— Не — прекъсва я Ходжис. — Не може да бъде. Не.

— Недей да затваряш очи пред възможността. Не бъди като госпожица Хубави сиви очи.

— Какво искаш да кажеш? — О, Боже, пипалата на болката вече стигат чак до топките му.

— Че не бива да пренебрегваш улики само защото водят в посока, която не ти допада. Знаеш, че Брейди се беше променил, когато излезе от комата. Притежаваше способности, недостъпни за повечето хора. Телекинезата може да е била само една от тях.

— Никога не съм го виждал да мести каквото и да било.

— Но вярваш на сестрите, които са го виждали. Нали?

Ходжис е навел глава, мълчи и мисли.

— Отговори ѝ — подканя го Джером. Тонът му е мек, но Ходжис долавя нетърпението му.

— Да. Вярвах на някои. На здравомислещите като Беки Хелмингтън. Историите им си пасваха прекалено добре, за да са измислици.

— Погледни ме, Бил.

Подобна молба — не, заповед — от Холи Гибни е толкова необичайна, че той вдига глава.

— Наистина ли вярваш, че Бабино е пренастроил игрите и е създал уебсайта?

— Не е нужно да го вярвам. Използвал е Фреди.

— Не и за уебсайта — прозвучава тих глас. — Обръщат се. Кльощавата пънкарка стои на вратата. — Ако го бях създала, щях да го премахна. Получих от доктор Зет само флашка с информация, която свалих. Щом той си тръгна обаче, проведох малко разследване.

— Първо провери Ди Ен Ес, нали? — подхвърля Холи.

— Явно ги разбираш тези неща — кима Фреди.

Холи обяснява на Ходжис:

— Ди Ен Ес е акроним за сървър за названия на домейните. Преминава от един сървър към следващия, сякаш ползва камъни да прекоси поток, и пита „Познавате ли този сайт?“ Продължава да обикаля и да пита, докато намери верния сървър. — После се обръща към Фреди: — Но след като намери ай пи адреса, пак не можа да го закриеш, така ли?

— Да.

— Сигурна съм, че Бабино знае много за човешките мозъци, но се съмнявам, че притежава компютърните умения да заключи уебсайт — отбелязва Холи.

— Бях само платена помощничка — обяснява Фреди. — Зет Бой ми донесе разпечатка на програмата за пренастройване на игрите, написана като рецепта за кекс или нещо подобно, а се обзалагам на хиляда долара, че той разбира от компютри само колкото да ги включи — и то, ако открие правилното копче, — и да си влезе в любимия си порносайт.

Ходжис ѝ вярва. Не е сигурен, че полицаите ще са на неговото мнение, когато накрая се докопат до това, но той ѝ вярва. И… не бъди като госпожица Хубави сиви очи.

От това го заболя. Заболя го много.

— А най-важното беше — продължава Фреди, — че имаше двоеточие след всяка стъпка в програмното упътване. Брейди правеше така. Мисля, че го беше научил в някакви компютърни курсове в гимназията.

Холи хваща Ходжис за китките. По едната ѝ ръка има кръв от превързването на раната на Фреди. Наред с другите си странности Холи е маниачка на тема чистота и фактът, че е пропуснала да измие кръвта, показва доколко е погълната от случая.

— Бабино е давал на Брейди експериментални лекарства, което е неетично, но нищо повече, защото го е интересувало само как да върне в съзнание нашия човек.

— Не можеш да си сигурна — възразява Ходжис.

Сътрудничката му още го държи — повече с погледа си, отколкото с ръце. Обикновено избягва очен контакт и е лесно да забравиш колко е пронизващ погледът ѝ, когато го включи на макс.

— Всъщност има само един въпрос — казва тя. — Кой е принцът на самоубийствата в тази приказка? Феликс Бабино или Брейди Хартсфийлд?

Фреди заговаря замаяно и напевно:

— Понякога доктор Зет си беше просто доктор Зет, понякога Зет Бой си беше просто Зет Бой, само че тогава сякаш се бяха надрусали. В другите случаи обаче не бяха себе си. Тогава в тях беше Брейди. Ако щете вярвайте, но беше той. Не са само двоеточието или наклоненият почерк… работех с противния копелдак и го познавам като петте пръста на ръката си. — Влиза в дневната и добавя: — А сега, ако никой от детективите любители не възразява, ще си свия още един джойнт.

Брейди крачи с краката на Бабино из голямата дневна на ловната хижа и мисли напрегнато. Иска да се върне в света на „Заппит“, да си избере нова мишена и да изпита прекрасното усещане да бутне още някого в пропастта на смъртта, обаче за тази цел трябва да е спокоен, а не е.

Ходжис.

Ходжис е в апартамента на Фреди.

Дали глупачката ще се раздрънка? Дали слънцето изгрява от изток?

Вълнуват го два въпроса. Първият е дали Ходжис е способен да ликвидира уебсайта. Вторият е дали Ходжис може да го намери тук, в пущинака.

Смята, че отговорът и на двата въпроса е положителен, но колкото повече самоубийства предизвика междувременно, толкова повече ще страда дъртото ченге. Погледнато от този ъгъл, ще е чудесно, ако Ходжис се добере до него. Така или иначе разполага с достатъчно време. Намира се доста далеч от града, а и снежната буря е на негова страна.

Отново сяда пред лаптопа и се уверява, че сайтът още работи. Проверява броя на посетителите. Вече са над девет хиляди и повечето (е, не всички обаче) ще са тийнейджъри, привлечени от мисълта за самоубийство. Интересът нараства през януари и февруари, когато се стъмва рано и сякаш пролетта няма никога да настъпи. Освен това има под ръка „Заппит Зиро“ и с него лично може да работи с много хлапета. Да стигне до тях е лесно като да ловиш риби, плаващи в кофа.

„Розови риби“ — казва си и се подсмихва.

След като измисли как да се справи с дебелия ДВО, ако онзи се появи като конниците в последните сцени на уестърн с Джон Уейн, Брейди е по-спокоен; взема играта и я включва. Докато гледа рибките, му хрумва строфа от някакво стихотворение, което е чел в гимназията, и го рецитира на глас:

— О, недей ме пита: „Кой е той?“ /Да вървим със теб на посещение.27

Затваря очи. Стрелкащите се розови рибки се превръщат в стрелкащи се червени точки, всяка представляваща хлапе от едновремешен концерт, което в момента разучава новата си игра и се надява да спечели награди.

Брейди избира една, спира движението ѝ и я гледа как разцъфва. Като роза.

— Да, има компютърен полицейски отряд — отговаря Ходжис на въпроса на Холи. — Ако трима кръшкачи на половин работен ден могат да се нарекат отряд де. И не, няма да ме изслушат. Напоследък съм обикновен цивилен. — Всъщност положението е по-лошо. Той е цивилен, който е бил ченге, а когато пенсионираните ченгета се опитат да се месят в полицейски работи, им викат „чички“. Доста неуважително.

— Тогава нека Пийт се свърже с тях — предлага Холи. — Защото гадният сайт трябва да бъде ликвидиран.

Двамата са в стаята, която Фреди Линклатър нарича свой компютърен център. Джером е в дневната с Фреди, която според Ходжис надали се кани да избяга, защото изпитва ужас от вероятно измислените мъже, стоящи на пост около сградата, но поведението на надрусаните е непредсказуемо. Извън факта, че обикновено искат да се надрусат още повече.

— Обади се на Пийт и му кажи да накара някой от зубрачите им да ми телефонира. Всеки кръшкач с половин мозък може да досне сайта и да го спре.

— Да го досне?

— Означава „отказ на услуга“28. Човекът трябва да се свърже с ботова мрежа и… — Вижда обърканото изражение на Ходжис и добавя: — Няма значение. Идеята е да се задръсти сайтът с искания за услуга — хиляди, милиони, — и така да се блокира сървърът.

— Ти умееш ли го?

— Не, Фреди също не може, но полицейски компютърен спец вероятно ще се справи. Ако не успее, ще накара „Вътрешна сигурност“ да го направят. Защото това е проблем на вътрешната сигурност, нали? На карта е заложен животът на безброй хора.

Така е и Ходжис се обажда на бившия си партньор, но телефонът на Пийт се включва на гласова поща. Ходжис търси старото си приятелче Каси Шийн, обаче служителят, който вдига телефона, го информира, че майката на Каси получила диабетна криза и Каси я завела на лекар.

Останал без други варианти, той телефонира на Изабел:

— Изи, Бил Ходжис е. Опитах се да се обадя на Пийт, но…

— Пийт го няма. Приключи. Край.

За един ужасяващ миг Ходжис решава, че Пийт е мъртъв.

— Оставил ми е бележка на бюрото. Щял да се прибере вкъщи, да изключи и мобилния, и домашния си телефон, и да спи през следващите двайсет и четири часа. Добавил е, че днес бил последният му работен ден в полицията. Има право на това, дори не се налага да си взема отпуска, въпреки че разполага с достатъчно компенсаторни дни за извънреден труд. Мисля, че е най-добре да си задраскаш от календара купона за пенсионирането му. Може вместо това със странната си партньорка да отидете на кино.

— Обвиняваш мен, така ли?

— Теб и вманиачаването ти по Брейди Хартсфийлд. Зарази и Пийт.

— Не. Той искаше да разследва. Ти бързаше да приключиш случая и да се завреш в миша дупка. Пийт го предположи и се оказа прав.

— Видя ли? Видя ли? Тъкмо за това отношение говоря. Събуди се, Ходжис, приеми действителността. За последен път ти казвам да не си завираш дългата гага, където не ти е рабо…

— А аз ти казвам, че ако искаш да те повишат, трябва да си извадиш главата от задника и да ме чуеш.

Изрича го, преди да го обмисли. Бои се, че Изи ще затвори, а ако го направи, към кого да се обърне? Обаче тя не затваря, но мълчи — толкова е потресена.

— Самоубийства. Има ли докладвани, след като се върнахте от Шугър Хайтс?

— Не зн…

— Ами, провери! Веднага!

Чува глухото тракане на клавиатурата на Изи, след пет секунди тя казва:

— Току-що съобщиха за едно. Хлапе в Лейкуд се е застреляло. Пред баща си, който е съобщил за инцидента. Бил в истерия, както може да се очаква. Какво общо има това с…

— Кажи на ченгетата, които са на местопрестъплението, да търсят електронна игра „Заппит“. Като онази, която Холи откри в дома на Елъртън.

— Пак ли започваш? Ти си като повредена грамоф…

— Ще намерят. И до края на деня ще има още самоубийства, свързани с играта. Вероятно много повече.

— Уебсайтът! — подсказва безгласно Холи. — Кажи ѝ за уебсайта!

— Освен това съществува сайт, подтикващ към самоубийство. Нарича се zeetheend. Трябва да бъде премахнат.

Изи въздиша и му заговаря като на дете:

— Има всякакви сайтове за самоубийства. От Отдела за малолетни ни информираха преди година. Появяват се в нета, избуяват като плевели. Обикновено са създадени от хлапета с черни тениски, които прекарват свободното си време заключени в стаите си. Те публикуват бездарни стихотворения и информация как безболезнено да си отнемеш живота. Плюс обичайното мрънкане как родителите им не ги разбират, естествено.

— Този е различен. Може да предизвика лавина от самоубийства. Съдържа скрити послания. Накарай някой от компютърния отдел спешно да се свърже с Холи Гибни.

— Не е по правилата — отговаря тя с леден тон. — Ще погледна този сайт, после ще действам по каналния ред.

— Накарай някой от вашите компютърни гении да се свърже с Холи до пет минути, в противен случай, щом започнат самоубийствата (а съм сигурен, че ще започнат), ще се постарая всички да разберат, че съм те информирал, но ти си се измъкнала с куп бюрократични извинения. Местният вестник ще пише за теб, ще те изтипосат и по телевизията. Отделът няма много приятели и на двете места, особено след като двамата униформени застреляха невъоръженото черно хлапе миналото лято.

Тишина. После тя заговаря с по-мек тон, дори някак наскърбено:

— Очаква се да си на наша страна, Били. Защо се държиш така?

„Защото Холи беше права за теб“ — казва си той и ѝ се сопва:

— Защото не разполагаме с много време.

В дневната Фреди свива нов джойнт и докато наслюнчва хартийката, поглежда Джером:

— Пораснал си, а?

Той не продумва.

— Колко тежиш? Деветдесет и пет? Сто?

И този въпрос остава без отговор.

Без да се обезсърчава, тя пали джойнта, дръпва и му го подава. Той поклаща глава.

— Ти губиш, красавецо. Тревата я бива. Смърди на кучешка пикня, обаче е първо качество.

Джером не казва нищо.

— Да не си глътна езика?

— Не. Мислех си за курса по социология в гимназията. В продължение на месец изучавахме самоубийствата и тогава се натъкнах на статистика, която никога няма да забравя. Всяко самоубийство на тийнейджър, за което се пише в социалните мрежи, води до седем други опита, пет от които са само за привличане на вниманието, а два — сериозни. Помисли за това, вместо да се правиш на много печена.

Долната ѝ устна затреперва:

— Не знаех. Честно.

— Лъжеш.

Тя се взира в джойнта. Сега е неин ред да не продума.

— Сестра ми чула глас.

— Какъв глас? — вдига глава Фреди.

— От играта. Наговорил ѝ какви ли не гадории. Как се изживява като бяла и се отрича от своите. И че е лоша и безполезна.

— И това ти напомня на някого?

— Да. — Джером си мисли за обвинителните писъци, които с Холи чуха от компютъра на Оливия Трилони дълго след като нещастната жена бе мъртва. Писъци, програмирани от Брейди Хартсфийлд и предназначени да подтикнат Трилони към самоубийство.

— Всъщност да.

— Брейди проявяваше голям интерес към самоубийствата — обяснява тя. — Все четеше в интернет за такива неща. Искаше да убие и себе си заедно другите на концерта, нали знаеш?

Джером знае. Беше там.

— Наистина ли мислиш, че се е свързал телепатично със сестра ми? Ползвал е играта като… какво? Като проводник? — Ако е могъл да се всели в Бабино и в другия тип — а е така, независимо дали го вярвате или не, — тогава да, би могъл да го стори.

— А другите притежатели на пренастроени игри? Те са над двеста и четирийсет души, какво ще стане с тях?

Фреди само го поглежда през завеса от дим и мълчи.

— Дори ако ликвидираме уебсайта, какво ще се случи с тях, когато гласът започне да им внушава, че са кучешкото лайно, залепнало за подметката на живота, и че единственото решение е кратък скок от блок висок?

Преди Фреди да отговори, Ходжис се намесва:

— Трябва да спрем гласа. Което означава да спрем Брейди. Хайде, Джером. Връщаме се в агенцията.

— Ами аз? — жално пита Фреди.

— Идваш с нас. И още нещо.

— Да?

— Марихуаната помага при болки, нали?

— Мненията по въпроса са различни, като се има предвид в каква скапана страна живеем, но на мен тревата ми влияе добре, особено по време на месечното неразположение.

— Вземи пликчетата — отсича той. — И хартийките за свиване на цигари.

Връщат се в „Търси се“ с джипа на Джером. Задната седалка е заета от багажа на младежа, така че Фреди трябва да седне в нечий скут и определено няма да е този на Ходжис. Не и в сегашното му състояние. Затова той шофира, а тя се настанява на коленете на Джером и се подсмихва:

— Леле, чувствам се като гадже на Джон Шафт — прочутия частен детектив, който е сексмашина за мацките.

— Гледай да не ти стане навик — намръщва се Джером.

Телефонът на Хол и звъни. Обажда се някой си Тревор Джепсън от компютърния отдел към полицейското управление. Холи скоро заговаря на жаргон, който Ходжис не разбира — нещо за ботове и за тъмен нет. Каквото и да ѝ казва онзи, явно ѝ харесва, защото се усмихва, когато затваря.

— Досега не го е правил. Реагира като хлапе на Коледа, когато вижда подаръците под елхата.

— Колко време ще отнеме?

— Щом имаме паролата и ай пи адреса ли? Не много.

Ходжис паркира на едно от местата пред Търнър Билдинг с позволен престой до половин час. Няма да се бавят, ако извадят късмет, а тъй като напоследък не му върви, крайно време е съдбата да го компенсира.

Влиза в кабинета си, затваря вратата и запрелиства опърпания си стар бележник, търсейки номера на Беки Хелмингтън. Холи често му предлага да качи адресника в телефона му, но той все отлага. Харесва си стария бележник. „Май няма да остане време за тази глезотия — казва си. — Май това ще е последният случай на Трент29.“

Беки му напомня, че са я преместили в друго отделение.

— Не съм забравил. Научи ли за Бабино?

Гласът ѝ става по-тих:

— Боже, да. Чух, че Ал Брукс — Ал Библиотеката — убил жената на Бабино и може да е очистил и него. Главата ми не го побира.

„Мога да ти разкажа много неща, които да не ти ги побере главата“ — мисли си Ходжис и казва:

— Още не отписвай Бабино. Мисля, че е избягал. Експериментирал е някакви лекарства върху Брейди Хартсфийлд и е възможно тъкмо те да са причинили смъртта му.

— Исусе, наистина ли?

— Да. Но дори да е избягал, надали ще стигне далеч — метеоролозите предвещават разразяването на силна буря. Сещаш ли се къде би могъл да отиде? Има ли вила или нещо подобно?

Беки отговаря, без дори да се замисли:

— Не е вила, а ловна хижа. Обаче освен него собственици са още четирима-петима лекари. — Тя отново снижава глас и заговорнически прошепва: — Чувала съм, че не само ловуват там. Ако се сещаш за какво намеквам.

— Къде се намира?

— Край езерото Чарлс. Лагерът е с някакво гадничко име. Забравила съм го, но се обзалагам, че Вайълет Тран го знае. Веднъж прекара един уикенд там. Каза, че били най-пиянските четирийсет и осем часа в живота ѝ, и се върна с хламидия.

— Ще я попиташ ли веднага?

— Разбира се. Но ако добрият чичо доктор си е плюл на петите, може да се е качил на самолет. До Калифорния или отвъд океана може би. Сутринта все още излитаха и кацаха самолети.

— Не би посмял да се появи на летището, като знае, че полицията го издирва. Благодаря ти, Беки. Ще чакам обаждането ти.

Отива до сейфа и набира кода. Чорапът, пълен със сачмени лагери — неговият Бияч — е в дома му, но и двете му оръжия са тук. Едното е служебният му 40-калибров глок. Другият е револвер „Виктори“, 38 калибър Беше на баща му. Сваля брезентовата мешка от най-горния рафт на сейфа, слага вътре оръжията и четири кутии амуниции, после здраво затяга връзката.

„Този път няма да ми попречат никакви инфаркти, Брейди — казва си. — Сега имам само рак, с който мога да живея.“

Осъзнава иронията на мисълта си и прихва. Болката го пронизва.

От другата стая се чува ръкопляскането на трима души. Ходжис е почти сигурен какво означава и не греши. Съобщението на компютъра на Холи гласи: „ZEETHEEND ИМА ТЕХНИЧЕСКИ ЗАТРУДНЕНИЯ“. И под него: „ОБАДЕТЕ СЕ НА 1-800-273 ЗА ПОМОЩ“.

— Идеята беше на Джепсън — обяснява Холи, без да се откъсва от онова, което прави. — Това е телефонът на Националната гореща линия за превенция на самоубийствата.

— Браво — одобрява Ходжис. — И тези са добри. Ти си жена със скрити таланти. — Пред Холи има спретната редица цигари с марихуана. Тя добавя още една и стават точно дузина.

— Много е сръчна и бърза — отбелязва с възхищение Фреди. — И изглеждат като навивани с машинка.

Холи поглежда дръзко съдружника си:

— Терапевтът ми казва, че малко марихуана от време на време не вреди. Стига да не прекалявам. Както правят някои хора. — Очите ѝ се плъзгат към Фреди, после обратно на Ходжис. — Освен това не са за мен, а за теб, Бил. Ако ти потрябват.

Той ѝ благодари и за момент се замисля колко далеч стигнаха заедно с нея и колко приятно беше пътуването. Но и колко кратко. Твърде кратко. Телефонът му звъни. Беки е.

— Ловната хижа се нарича „Рога и копита“. Казах ти, че названието е гадничко. Вай не помни как се стига дотам — предполагам, че е обърнала няколко още по пътя, просто за загрявка, но помни, че потеглили на север по магистралата, а като завили по локалното шосе, спрели да заредят на бензиностанцията на сервиза на Търстън. Помогнах ли ти?

— Да, много. Благодаря, Беки. — Затваря телефона. — Холи, потърси в интернет сервиза на някой си Търстън, намира се северно от града. После се обади на „Херц“ на летището и питай дали разполагат с голямо возило с предно предаване.

— Моят джип… — подхваща Джером.

— Е малък, лек и стар — довършва Ходжис… макар това да не са единствените причини да иска друга кола. — Обаче ще е добре да ни закараш до летището.

— Ами аз? — пита Фреди.

— Както ти обещах, ставаш защитена свидетелка. Ще е като сбъдната мечта.

Джейн Елсбъри беше съвсем нормално бебе — роди се три килограма, което бе малко под средното тегло, — но когато стана на седем, тежеше четирийсет и един килограма и вече бе запозната с песничката, която и до днес се появява в кошмарите ѝ: „Дебела, дебелана, не минава през вратата, пред банята остана, ака на земята.“ През юни 2010, когато майка ѝ я заведе на концерта на „Раунд Хиър“ като подарък за петнайсетия ѝ рожден ден, тежеше деветдесет и пет. Все още можеше да мине през вратата на банята без проблем, но ѝ бе трудно да си завързва обувките. Сега е на двайсет, теглото ѝ се е покачило до сто четирийсет и пет и когато гласът от безплатната „Заппит“, която получи по пощата, ѝ проговаря, всичко ѝ се струва напълно логично. Гласът е тих, спокоен и разумен. Казва ѝ, че е никой не я харесва и че всички ѝ се присмиват. Изтъква, че тя не може да престане да яде — дори сега, когато плаче, не престава да се тъпче с шоколадови бисквитки. Като някакъв Призрак на бъдещите Коледи, който отваря очите на Ебенизър Скрудж, гласът ѝ обрисува бъдеще, в което тя все повече ще пълнее. Всички в квартала (тя живее с родителите си на Карбайн Стрийт в квартала, наричан „Рай на селяндурите“), ще я гледат с отвращение. Ще ѝ лепнат прякора Дирижабъла и ще ѝ се подиграват: „Пазете се, лоената топка се задава. Внимавайте да не ви прегази!“ Гласът обяснява логично и разумно, че тя никога няма да има гадже, никога няма да я вземат на хубава работа, след като заради политическата коректност не назначават дебелани дори за циркови артистки, че около четирийсетата си година вече ще спи седнала, защото грамадните ѝ гърди ще затрудняват дишането ѝ, и че преди да умре от инфаркт на петдесет, ще чисти с прахосмукачка за кола трохите, попаднали в гънките на туловището ѝ. Когато се опитва да му възрази, че би могла да поотслабне — може би да отиде в някоя клиника — гласът не прихва, а я пита меко и съчувствено откъде ще вземе пари, след като доходите на родителите ѝ едва стигат да задоволят неутолимия ѝ апетит. Добавя, че те ще живеят по-добре, ако я няма, и тя се съгласява.

Джейн — известна сред обитателите на Карбайн Стрийт като Дебелата Джейн — се домъква до банята и взема от аптечката шишенцето с таблетки оксиконтин, предписани на баща ѝ заради болките в гърба му. Преброява ги — трийсет са. Би трябвало да са предостатъчни. Изгълтва ги с мляко по пет наведнъж и след всяка доза хапва шоколадова бисквитка. Започва да се отнася. „Минавам на диета — казва си. — Дълга, дълга диета.“

„Точно така — насърчава я гласът от играта. — И никога няма да се откажеш, нали, Джейн? Нали?“

Изгълтва последните пет хапчета. Опитва се да вземе играта, но пръстите вече не ѝ се подчиняват. Голямо чудо. Така или иначе в това състояние не може да хване бързите розови рибки. По-добре да погледа през прозореца как снегът покрива света с бял саван.

„Вече никой няма да ми се подиграва, че от дебелина не мога да мина през вратата“ — мисли си и преди да изпадне в безсъзнание, чувства облекчение.

Преди да отиде в „Херц“, Ходжис паркира джипа на Джером пред хотел „Хилтън“ край летището.

— Това ли ти е закрилата? — сопва се Фреди. — Това?

— Тъй като нямам на разположение къща-скривалище, ще те приютя тук. Ще регистрирам стаята на мое име. Влизаш, заключваш вратата, гледаш телевизия и чакаш, докато тази история приключи.

— И сменяй превръзката на раната — добавя Холи.

Фреди не ѝ обръща внимание, а пита Ходжис:

— После ще ме тикнат ли в пандиза?

— Не знам и нямам време да го обсъждаме.

— Може ли поне да използвам румсървис? — В кървясалите ѝ очи се прокрадва надежда. — Вече не ме боли толкова, а от тревата ми се отвори вълчи апетит.

— Поръчвай — разрешава Ходжис.

— Само гледай през шпионката, преди да пуснеш сервитьора. Увери се, че не е някой от мъжете в черно на Брейди — обажда се Джером.

— Майтапиш се — промърморва тя. — Нали?

В този снежен следобед във фоайето на хотела няма жив човек. Ходжис, който се чувства така, сякаш телефонното обаждане на Пийт го е събудило преди около три години, отива до рецепцията, попълва формуляра и се връща при другите. Холи пише нещо на айпада си и дори не вдига очи. Фреди протяга ръка за ключа, но Ходжис го подава на Джером.

— Стая 522. Ще я придружиш ли? Искам да говоря с Холи.

Джером повдига вежди и след като Бил не благоволява да му съобщи подробности, свива рамене и хваща дланта на Фреди:

— Джон Шафт ще ви отведе в покоите ви, милейди.

Тя отблъсква ръката му и мърмори:

— Ще е чист късмет, ако има минибар. — Става и тръгва с него към асансьорите.

— Открих сервиза на Търстън — обяснява Ходи. — На деветдесет километра северно по I-47 е. За съжаление тъкмо от там се задава бурята. След сервиза се завива по шосе 79, което води към хижата. Виж, Бил, времето е прекалено лошо за…

— Не бой се — прекъсва я той. — „Херц“ са ни запазили форд „Експедишън“ — чудесна кола за зимни условия. По време на пътуването ще ми разкажеш какво си научила. Сега искам да поговорим за нещо друго. — Взема айпада ѝ и го изключва.

Холи стисва ръце на скута си и чака.

Брейди се връща от Карбайн Стрийт в повишено настроение — дебеланата Елсбъри беше и лесна, и забавна. Чуди се колко мъже ще са нужни да свалят тялото ѝ от апартамента на третия етаж. Предполага, че поне четирима. Ами ковчегът! Размер „Гигант“!

Проверява уебсайта, открива, че е свален, и доброто му настроение отново се изпарява. Да, очакваше Ходжис да открие начин да го премахне, но не и толкова бързо. А и телефонният номер на екрана е вбесяващ като дразнещите съобщения, които Ходжис му оставяше в „Под синия чадър на Деби“ по време на първия рунд помежду им. Това е гореща линия за превенция на самоубийствата. Дори не е нужно да проверява. Знае го.

И да, Ходжис ще дойде тук. Много хора в „Кайнър“ знаят за хижата, тя е легендарна. Но дали ще дойде направо? Брейди не го вярва и за минута. Първо, проклетият ДВО ще се досети, че много ловци оставят оръжията си в ловните хижи (макар малцина да разполагат с арсенала на „Рога и копита“). Второ и по-важно, дъртакът е хитра хиена. Състарил се е с пет години след последната им среща, задъхва се и ръцете му леко треперят, но е лукав противник. Дебнещ хищник, който не ти се нахвърля, а изчаква да се разсееш и захапва сухожилията на краката ти.

„И така, аз съм Ходжис. Какво ще направя?“

След сериозно размишление Брейди отива до гардероба и след кратка справка с паметта на Бабино (по-точно с онова, което е останало от нея) избира връхни дрехи по мярка на тялото, което обитава. Взима дебели ръкавици, за да защити ревматичните пръсти на Феликс Бабино, и излиза. Снеговалежът още не е силен, няма вятър и клоните на дърветата са неподвижни. Идеално време за разходка.

Отива до купчината дърва, покрита с брезент и с няколко сантиметра пресен сняг. Отвъд се простират няколко декара със стари борови дървета и млади фиданки, разделящи „Рога и копита“ от „Мечият лагер на Големия Боб“. Чудесно!

Следващата му цел е оръжейната. Пушката я бива, но там има и други полезни неща.

„О, детектив Ходжис — мисли си, докато бързо върви по обратния път. — Бедна ти е фантазията каква изненада съм ти подготвил.“

Джером изслушва Ходжис, после поклаща глава:

— Не съм навит, Бил. Настоявам да ви придружа.

— А пък аз настоявам да се прибереш при вашите. Тъкмо сега трябва да си до сестра си. Вчера беше на косъм да загине.

Седят във фоайето на „Хилтън“ и говорят тихо, макар служителят на рецепцията да се е дянал някъде. Джером се накланя напред и подпира длани на бедрата си — намръщен е, по изражението му личи, че няма лесно да се предаде.

— Щом разрешаваш на Холи да те придружи…

— За нас с Бил е различно — прекъсва го тя. — Искам да го проумееш. Открай време не се разбирам с майка ми. Виждаме се един-два пъти годишно. Радвам се, като си тръгвам, и мисля, че тя изпитва същото. А Бил… да, ще се бори с болестта, но и двамата знаем какви са му шансовете. А ти имаш близки, за които да се грижиш и които да подкрепяш.

— Брейди е опасен — обажда се Ходжис. — И не можем да разчитаме на елемента на изненадата. Ако не се досеща, че ще го подгоня, значи е глупак. А тъкмо това никога не е бил.

— Бяхме тримата в „Минго“ — възразява Джером. — А когато на теб ти се задави двигателят, останахме само двамата с Холи. Справихме се.

— Миналия път беше различно — търпеливо обяснява тя. — Тогава Брейди не владееше вуду номерата с контрола на съзнанието.

— И все пак настоявам да съм с вас.

— Разбирам — кима детективът. — Но все още съм шефът и казвам не.

— Ама…

— Има и друга причина — добавя Холи. — По-важна. Ретранслаторът е изключен и сайтът е свален, но остават почти двеста и петдесет активни игри. Вече има едно самоубийство, кой знае колко още не са известни, а не можем да разкажем на полицията какво става. Изабел Джейнс смята Бил за досадник, който си пъха носа в чужди работи, колегите ѝ ще ни сметнат за луди. Ако ни се случи нещо, оставаш само ти. Не го ли разбираш?

— Разбирам само, че ме изолирате — намусва се Джером. Изведнъж заприличва на хлапака, който преди години косеше моравата на Ходжис.

— Има и още — признава детективът. — Може да се наложи да го убия. Всъщност това е най-вероятният изход.

— Господи, Бил, знам!

— Но за ченгетата и за всички хора човекът, когото ще убия, е уважаваният неврохирург Феликс Бабино. Откакто основахме „Търси се“, съм се измъквал от какви ли не заплетени правни ситуации, обаче този път е различно. Искаш ли да те обвинят в съучастие в непредумишлено убийство, което в този щат се определя като престъпление по непредпазливост? Може дори да ти лепнат предумишлено убийство първа степен, тоест — планирано.

— Склонен си да допуснеш Холи да поеме този риск, нали?

— Ти си този, на когото животът предстои — намесва се Холи.

Ходжис се привежда, макар и да го боли, и слага ръка на рамото на младежа:

— Знам, че не ти харесва. Не съм и очаквал да е иначе. Но така е правилно.

Джером обмисля думите му и въздиша:

— Схващам логиката.

Холи и Ходжис чакат. И двамата съзнават, че това не е достатъчно.

— Добре… — неохотно добавя той. — Не ми харесва, обаче ще се подчиня.

Ходжис става и притиска длан към корема си, сякаш да задържи болката.

— Да си вземем колата от „Херц“. Искам да изминем колкото е възможно повече километри по магистралата, преди бурята да се разрази.

Излизат от агенцията за коли под наем с ключовете за високопроходимия експедишън и виждат, че Джером ги чака, подпрян на капака на джипа си. Той прегръща Холи и ѝ прошепва:

— Моля те за последен път. Нека ви придружа.

Тя завърта главата си, опряна на гърдите му.

Джером я пуска и се обръща към Ходжис, чиято вехта шапка вече е покрита с тънък слой сняг. Детективът му подава ръка:

— При други обстоятелства щях да те прегърна, но тъкмо сега прегръдките ми причиняват болка.

Джером стиска дланта му. В очите му блестят сълзи.

— Внимавай, човече. И да върнеш Холибери жива и здрава.

— Такива са ми намеренията.

Джером гледа как Бил сяда зад волана (и се смръщва от болка), а Холи — до него. Знае, че Ходжис е прав, обаче пак му е много криво — чувства се като хлапе, което пращат вкъщи при мама. Щеше да ги последва, ако не беше казаното от Холи в празното фоайе на хотела: „Ако ни се случи нещо, оставаш само ти.“

Качва се в джипа и потегля към дома си. Щом излиза на околовръстното, го обхваща лошо предчувствие: повече няма да види двамата си приятели. Опитва се да се убеди, че не бива да се поддава на суеверия, обаче не успява.

Когато фордът напуска околовръстното и излиза на I-47, снегът вече не се шегува. Шофирането през гъстата снежна завеса напомня на Ходжис кадър от един научнофантастичен филм, който гледа с Холи — когато космическият кораб „Ентърпрайз“ влиза в хиперскорост или както там я наричат. На електронните табла край магистралата проблясват съобщения „ВНИМАНИЕ! СНЕГОВАЛЕЖ!“ и „НАМАЛИ СКОРОСТТА НА 40“, обаче той заковава скоростомера на 100 и ще кара така, докато не се наложи да намали — може би след петдесет километра. Или само след трийсет. Задминава няколко коли и шофьорите натискат клаксоните, за да го подканят да намали, после изпреварва два тромави тежкотоварни камиона, завихрящи сняг след себе си, което е упражнение за контрол на страха.

Минава почти половин час, преди Холи да наруши мълчанието:

— Оръжията са в теб, нали? В мешката ли са?

— Аха.

Тя си разкопчава колана (което го притеснява) и взема торбата от задната седалка.

— Заредени ли са?

— Глокът е зареден. Револверът ще заредиш ти. За теб е.

— Не знам как.

Веднъж той ѝ предложи да я заведе на стрелбището, за да я обучи, та по-лесно да вземе разрешително за оръжие, но Холи твърдо отказа. Не ѝ предложи повторно, вярвайки, че никога няма да ѝ се наложи да използва оръжие. Мислеше, че никога няма да го допусне.

— Бързо ще схванеш. Не е трудно.

Тя изучава револвера, като се старае да не докосва спусъка и да не насочва дулото към лицето си. След няколко секунди успява да отвори барабана.

— Чудесно. А сега сложи патроните.

Взел е две кутии „Уинчестър“ 38 калибър — 130-грейнови30 с пълно метално покритие. Холи отваря едната, оглежда патроните, щръкнали като миниатюрни бойни глави, и изпъшква:

— Ужас!

— Ще се справиш ли? — Изпреварват пореден камион и снежната вихрушка обгръща форда. Асфалтът в дясната лента още е сравнително чист, обаче лентата за изпреварване е покрита със сняг и камионът вдясно сякаш е безкраен. — Ако не можеш, не се тревожи.

— Нали не питаш дали мога да го заредя? — ядосано се сопва тя. — Разбрах как — и дете може да го направи.

„И понякога го правят“ — казва си Ходжис.

— Интересуваш се дали мога да застрелям онзи.

— Вероятно няма да се стигне дотам, но ако се наложи, ще можеш ли?

— Да — отвръща Холи и зарежда шестте гнезда. Предпазливо затваря барабана, стиснала е устни и е присвила очи, сякаш се бои оръжието да не гръмне в ръката ѝ. — Къде е предпазителят?

— Револверите нямат предпазител. Ударникът е свален, друго предпазване не е необходимо. Сложи го в чантата си. Също и патроните.

Тя се подчинява и слага чантата в краката си.

— И престани да си хапеш устните, ще ги разкървавиш.

— Ще се опитам, обаче съм под напрежение, Бил.

— Знам. — Отново се движат в дясната лента. Напредват мъчително бавно, а болката в корема му е като нажежена медуза с дълги пипала, които сякаш вече са се разпрострели навсякъде, дори в гърлото му. Преди двайсет години сгащи в необитаема сграда един крадец и той го простреля в крака. Сега чувства същата болка, но тогавашната след време бе отшумяла. Тази никога няма да отшуми. Известно време лекарствата ще я притъпяват, но едва ли ще е за дълго.

— Ами ако Брейди не е в ловната хижа, Бил? Мислил ли си по този въпрос?

Мислил е и няма представа каква ще е следващата им стъпка, ако е така.

— Да не се тревожим излишно, става ли?

Мобилният му иззвънява. Той го изважда джоба на палтото си и го подава на Холи, без да отклони поглед от пътя.

— Ало, Холи е на телефона. — Тя се заслушва и изговаря беззвучно: „Госпожица Хубави сиви очи.“. — Да… добре, разбирам… не, не може, зает е в момента, но ще му предам. — Слуша още известно време, после казва: — Мога да те осведомя, Изи, но няма да ми повярваш.

Прекъсва разговора и пуска мобилния обратно в джоба на Ходжис.

— Самоубийства, нали?

— Засега три, ако броим момчето, което се е застреляло пред баща си.

— Игри „Заппит“?

— На две от трите местопроизшествия. Екипът на третото още не е разследвал. Опитали се да спасят хлапето, обаче било късно. Хлапакът се обесил. Изи почти е обезумяла. Настоя да ѝ разкажа всичко.

— Ако нещо ни се случи, Джером ще разкаже на Пийт, а Пийт — на нея. Май вече е готова да слуша.

— Трябва да попречим на Брейди да убие още хора.

„Сигурно убива и в момента“ — казва си Ходжис, но се опитва да я успокои:

— Ще го направим.

Продължават напред. Ходжис е принуден да намали скоростта на осемдесет, а когато фордът започва да се тресе от въздушната струя на тежкотоварен камион с две ремаркета, изрисувани с реклами на „Уолмарт“, намалява на седемдесет. Малко след три часа, когато светлината на зимния ден започва да помръква, Холи проговаря отново:

— Благодаря ти.

За миг Ходжис откъсва очи от платното и я поглежда въпросително.

— Че не ме накара да те моля да ме вземеш със себе си — пояснява тя.

— Правя само онова, което би препоръчал терапевтът ти. Давам ти възможност веднъж завинаги да оставиш зад гърба си тази история.

— Шегуваш ли се? Никога не мога да преценя. Имаш особено чувство за хумор, Бил.

— Не се шегувам. Ние двамата ще сложим точката. Ние и никой друг.

От белезникавия здрач изниква зелена табела.

— Шосе 79 — промърморва Холи. — Тук завиваме вдясно.

— Слава богу. Мразя да карам по магистралата дори при хубаво време.

Според айпада на Холи сервизът на Търстън е на двайсет и пет километра източно от щатската магистрала, обаче им отнема половин час да стигнат до там. Фордът се движи нормално по заснеженото платно, но вятърът вече набира скорост (по радиото съобщават, че към осем ще стане ураганен) и след всеки порив колата се озовава сред снежна вихрушка, затова Ходжис намалява на двайсет и пет километра в час, докато не започва отново да вижда шосето.

Вижда голямата рекламна табела на „Шел“ и завива към сервиза, в същия момент телефонът на Холи зазвънява.

— Виж кой се обажда — казва ѝ. — Няма да се бавя.

Слиза и придърпва надолу широкополата си шапка, за да не я отнесе вятърът. Докато върви към канцеларията на сервиза, яката на палтото го пляска по врата при всеки силен порив. Болката в корема е нетърпима; чувства се, сякаш е погълнал живи въглени. Пред бензиновите колонки няма автомобили, фордът е единствената кола на паркинга. Момчетата със снегорините вече са потеглили; предстои им дълга нощ, докато си изкарат надниците, защото първата сериозна буря през тази година вече бушува с пълна сила.

За миг (ужасяващ миг) на Ходжис му се струва, че зад бюрото в канцеларията е Ал Библиотеката: същия зелен работен панталон, същата бяла като памук коса, стърчаща изпод зелената шапка с логото на компанията, произвеждаща тракторите „Джон Диър“.

— Какво ви води навън в такъв шантав ден? — пита старецът и поглежда зад посетителя — Или вече е нощ, а?

— По малко и от двете — отговаря Ходжис. Няма време за разговори — може би в този момент хлапета скачат от високите етажи или се тровят със сънотворни, — но тази работа се върши така. — Вие ли сте господин Търстън?

— Самият той. Понеже не отбихте при колонките, взех да се чудя дали не сте апашин, ама не ми мязате — бая сте изтупан за обирджия. От града ли сте?

— Да — потвърждава Бил. — И бързам.

— Гражданята все бързат. — Търстън оставя настрани списанието за лов и риболов, което беше чел досега. — Тогаз какво искате? Упътване? Господине, дано отивате някъде наблизо, че като гледам какво време се заформя…

— Май мястото, което търся, е наблизо — ловна хижа „Рога и копита“. Чували ли сте я?

— Че как? — ухилва се Търстън. — Имотът на докторите. Близко е до „Мечият лагер на Големия Боб“. Онези тузари обикновено си пълнят при мен ягуарите и поршетата или на идване, или на тръгване. — Произнася „поршета“ така, сякаш говори за смрадливи порове. — Обаче не ми се вярва да заварите там някой. Ловният сезон свършва на девети декември… говоря за лова с лък. Ловът с огнестрелно е забранен след края на ноември, а всичките доктори стрелят с пушки. Големи. Май им харесва да си мислят, че са в Африка.

— Никой ли не се е отбивал тук по-рано днес? Някой със стара кола с грунд по нея?

— Не.

От авторемонтната работилница излиза младеж, който си бърше ръцете с парцал.

— Аз видях такава кола, дядо. Шевролет. Бях отпред и си говорех с Паяка Уилис, като мина. — Обръща се към Ходжис: — Запомних я, щото си помислих: „Накъде е тръгнал в тоя пущинак с тая трошка?“ Автомобилът му не беше як като вашия.

— Ще ми кажете ли как да стигна до лагера?

— Ааа, фасулско е — уверява го Търстън. — Така де, когато няма снежна буря. Продължавате по пътя още около… — Обръща се към младежа: — Според теб колко са, Дуейн? Пет километра?

— По-скоро шест и половина.

— Ами, да закръглим на шест — предлага Търстън. — Като наближите, ще видите вляво два червени стълба. По метър и осемдесет са, ама снегорините минаваха вече два пъти, та може да са ги позатрупали, затуй си отваряйте очите на четири. А, и още нещо — дано си носите лопата, иначе няма как да минете през снега, натрупан покрай шосето.

— Мисля, че този звяр, който карам, ще се справи — уверява го Ходжис.

— Да, най-вероятно, а и звярът няма да пострада, щото снегът още не се е слегнал. Та пътувате около два километра, може и да са три, тогаз пътят се разделя — към лагера на Големия Боб и към „Рога и копита“. Не помня кое разклонение накъде води, ама имаше табели…

— Още ги има — намесва се Дуейн. — Големия Боб е вдясно, „Рога и копита“ — вляво. Знам, защото през октомври поправях покрива на Големия Боб Роуън. Сигурно е нещо много важно, господине, та да пътувате в тая буря.

— Дали джипът ще стигне дотам?

— О, да, не берете грижа. Заради дърветата платното не е толкова заснежено, а и шосето се спуска надолу към езерото. Виж, на връщане може да се озорите.

Ходжис измъква портфейла си от задния си джоб (Божке, дори това движение му причинява болка) и изважда полицейската си карта с червен печат „В ОСТАВКА“. Добавя към нея визитната си картичка от „Търси се“ и оставя и двете на тезгяха.

— Господа, можете ли да пазите тайна?

Двамата кимат, явно едва сдържат любопитството си.

— Трябва да връча призовка, разбирате ли? Гражданско дело е и е заложена седемцифрена сума. Човекът, когото сте видели да минава, онзи с раздрънкания шевролет, е лекар на име Бабино.

— Виждаме го всеки ноември — информира го Търстън. — Има едно такова неприятно отношение, ще знаете. Гледа те, все едно си боклук. Ама той кара беемве.

— В момента кара всичко, до което може да се добере. Ако не връча призовката до полунощ, възрастната жена, която е доста бедна, няма да получи пукнат цент.

— Лекарска небрежност, а? — подхвърля Дуейн.

— Не бива да го коментирам. Така или иначе тръгвам натам — заявява Ходжис и си казва: „Това ще го запомните. Както и името на Бабино.“

— Под навеса държим няколко моторни шейни. Вземете една, ако искате. Препоръчвам „Полярна котка“. Ще се смръзнете, но поне е сигурно, че ще успеете да се върнете — казва старецът.

Ходжис е трогнат от предложението, направено на напълно непознат човек, обаче поклаща глава. Моторните шейни са шумни. Човекът, който понастоящем се е настанил в „Рога и копита“ (Брейди, Бабино или странна смесица от двамата), е наясно, че пенсионираният детектив ще го намери. Единственият плюс е, че не знае кога ще се случи това.

— С партньорката ми ще отидем дотам — казва, — после ще му мислим за връщането.

— Ще го хванете по бели гащи, а? — Дуейн се усмихва и допира пръст до устните си.

— Така сме го намислили. На кого да се обадя, ако закъсаме с колата?

— На нас. — Търстън изважда визитка от пластмасовата кутия до касата и му я подава. — Ще пратя или Дуейн, или Паяка Уилис. Може да е късно през нощта, затуй ще ви струва четирийсет долара, ама щом клиентката ви ще спечели милиони, сигурно няма да се стискате.

— Мобилните телефони имат ли покритие тук?

— Да, дори при лошо време — обяснява Дуейн. — На юг от езерото има клетка на мобилния оператор.

— Чудесно. Благодаря. Благодаря и на двама ви.

Понечва да си тръгне, но старецът подхвърля:

— Тая ваша капела не става за такова време. Вземете тази. — Подава му плетена шапка с голям оранжев помпон. — Ама обувки не мога да ви дам.

Ходжис благодари, взема шапката, сваля своята и я оставя на бюрото. Хрумва му, че е на лошо, същевременно му се струва, че постъпва правилно.

— Заменям я с вашата — казва.

И двамата се усмихват широко.

— Бива — кима Търстън. — Все пак сигурен ли сте, че искате да шофирате до езерото, господин… — поглежда визитката на „Търси се“ и добавя: — … господин Ходжис? Защото изглеждате малко отпаднал.

— Настинал съм. Всяка проклета зима е така. Благодаря и на двамата. И ако случайно доктор Бабино ви се обади…

— Няма да му кажа даже колко е часът — прекъсва го Търстън. — Фукльо такъв.

Ходжис тръгва към вратата, внезапно го пронизва болка, каквато не е усещал никога през живота си, надигаща се от корема му чак до челюстта. Сякаш са го простреляли със запалена стрела. Краката му се подкосяват и залита.

— Наистина ли сте добре? — пита старецът и понечва да заобиколи бюрото.

— Да, да, добре съм — лъже Ходжис. — Кракът ми се схвана от шофирането. Ще се върна за шапката, да знаете. „Ако имам късмет“ — добавя наум.

— Забави се — промърморва Холи. — Дано си измислил правдоподобна история.

— Връчване на призовка. — Не е нужно да обяснява повече; ползвали са историята с призовката и преди. Всички обичат да помагат, стига призовката да не е за тях. — Кой се обади? — Мисли си, че може да е бил Джером да провери как са.

— Изи Джейнс. Има още два инцидента — опит за самоубийство и самоубийство. Едно момиче скочило от втория етаж и имало счупвания. Момче пък се обесило в килера. Оставило бележка на възглавницата си. Само една дума — Бет — и сърце, разбито на парчета.

Фордът започва да буксува, когато Ходжис го включва на скорост и излиза на шосето. Налага се да кара на къси светлини. Дългите превръщат падащия сняг в бляскава бяла стена.

— Няма как, ще действаме сами — продължава Холи. — Ако е Брейди, никой няма да ни повярва. Ще се преструва на Бабино и ще разкаже колко се бил изплашил, затова избягал.

— И дори не се обадил в полицията, след като Ал Библиотеката застрелял жена му? — повдига вежда Ходжис. — Съмнявам се, че му повярват.

— Може и да мине. Ами ако се пресели в друг човек? Щом може да проникне в Бабино, значи е способен да се прехвърли и в някой друг. Да, налага се да действаме сами дори да ни арестуват за убийство. Смяташ ли, че ще ни арестуват, Бил? Смяташ ли? Смяташ ли? Смяташ ли?

— После ще му мислим.

— Не съм сигурна, че мога да застрелям някого. Дори да е Брейди Хартсфийлд, ако прилича на друг човек…

— После ще му мислим — повтаря той.

— Добре. Откъде взе тази шапка?

— Размених я за моята.

— Помпонът е нелеп, но сигурно шапката топли.

— Искаш ли я?

— Не. Обаче…

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— С ласкателства няма да стигнеш далеч.

— Иронизираш ме. Добре. Кога ще стигнем?

— Според господата в сервиза ще караме шест километра по шосето, после по черен път.

Мълчат пет минути, колата продължава да пълзи сред падащия сняг. „А истинската буря още не се е разразила“ — напомня си Ходжис.

— Бил?

— Какво сега?

— Нямаш ботуши, а на мен ми свършиха никотиновите дъвки.

— Защо не си запалиш един джойнт? Пуши си, само гледай да не пропуснем двата стълба вляво. Според мен скоро ще ги стигнем.

Тя не си пали джойнт; изпъва се на седалката и гледа наляво. Фордът отново започва да буксува, задницата поднася, но Холи сякаш не забелязва. Минута по-късно пита:

— Тези ли са?

Тези са. Изринатият сняг почти ги е скрил, стърчат само петдесетина сантиметра, но яркочервеният им цвят е като маяк. Ходжис за миг удря спирачки, после завива така, че предницата на форда да е към стената от изринат сняг. Подвиква на Холи същото, което понякога казваше на дъщеря си, когато я качваше на въртележката в увеселителния парк „Лейкуд“:

— Стискай си здраво изкуствените зъби.

Съдружничката му, която винаги приема нещата буквално, отговаря, че не е със зъбни протези, но все пак се подпира с ръка на таблото.

Ходжис натиска леко газта и колата се врязва в пряспата. Очаква да чуе глух удар, обаче това не се случва; да, снегът още не се е слегнал и втвърдил. Разлетява се встрани и полепва по предното стъкло; за миг Ходжис шофира на сляпо. Пуска чистачките на максимална скорост и след секунди вижда, че се движат по еднолентов черен път, бързо покриващ се с бяла пелена. От време на време от надвисналите клони се чува пуф! — натрупаният по тях сняг пада на пътя. Няма следи от автомобилни гуми, но това не е повод за успокоение. Ако ги е имало, снегът вече ги е заличил.

Ходжис изключва фаровете и бавно, много бавно продължава напред. Пътят изглежда безкраен — спуска се, пак се изкачва и отново се спуска, — но накрая стигат до разклона. Не се налага Ходжис да слезе, за да прочете надписите на табелите — през снежната завеса и между дърветата вляво вижда слаба светлинка. Това е ловната хижа и там има някой. Той завива надясно.

И двамата не поглеждат нагоре и не виждат видеокамерата, но тя ги вижда.

Докато фордът, шофиран от Ходжис, си пробива път през стената от сняг край пътя, Брейди седи пред телевизора; носи зимното палто и ботушите на Бабино. Не си е сложил ръкавици, защото може да му се наложи да стреля с автоматичната пушка, но на коленете му лежи черна маска за ски като онези, които използват командосите. Когато настъпи моментът, ще я нахлузи, за да скрие лицето и побелялата коса на Бабино. Без да откъсва поглед от екрана, нервно опипва моливите и химикалките в керамичния череп. Най-важното сега е да бъде нащрек. Като наближи хижата, Ходжис ще изключи фаровете.

„Дали негрото, дето му косеше моравата, е с него — пита се. — Де късмет! Както се казва, две на цената на…“

Внезапно го вижда.

Боеше се, че заради обилния снеговалеж няма да забележи колата на дъртото бивше ченге, но опасенията му са безпочвени. Джипът е като черен правоъгълник, движещ се сред белия сняг. Брейди се привежда към екрана, присвива очи, обаче не вижда дали в колата има един, двама души или половин дузина. С яката автоматична пушка може да опука цял взвод, ако се наложи, но няма да е забавно. Иска Ходжис жив.

Най-малкото на първо време.

Остава само още един въпрос — дали дъртият ще завие наляво, или надясно? Готов е да се обзаложи, че К. Уилям Ходжис ще избере пътя към лагера на Големия Боб, и се оказва прав. Щом джипът изчезва сред заснежената гора (с лек проблясък на стоповете, когато Ходжис взема първия завой), Брейди оставя до дистанционното черепа с моливи и се пресяга за нещо, което беше оставил на масичката до бюрото. Нещо, което е съвсем законно, ако се използва по предназначение… само дето това предназначение не важеше за Бабино и приятелчетата му. Може да бяха добри лекари, но тук, в гората, се превръщаха в лоши момчета. Брейди взема ценния апарат и го окачва на ластичната лента така, че да виси на гърдите му. Нахлузва маската, грабва автомата и излиза. Сърцето му бие до пръсване, вече не чувства ревматичните болки в пръстите на Бабино.

Време е да си отмъсти и отмъщението ще е сладко.

Холи не пита Ходжис защо завива надясно. Невротична е, но не е глупава. Той кара много бавно и гледа наляво, сякаш измерва разстоянието до светлините. Щом се изравнява с тях, спира джипа и изключва двигателя. Вече е съвсем тъмно и когато се обръща да погледне Холи, за миг ѝ се струва, че главата му е заменена от череп.

— Ти оставаш тук — казва ѝ тихо. — Прати съобщение на Джером, че сме добре. Ще мина напряко през гората и ще спипам онзи мръсник.

— Ще го убиеш, нали?

— Да, ако го видя да държи „Заппит“. — Ще го застреля при всички случаи, но няма намерение да се обяснява. — Не бива да рискуваме.

— Значи вярваш, че е той. Брейди.

— Дори да е Бабино, той е замесен. Затънал е и с двата крака. — Но да, в някакъв момент се е убедил, че съзнанието на Брейди Хартсфийлд управлява тялото на Бабино. Интуицията му е твърде силна, за да я потисне, а от опит се е убедил, че винаги трябва да ѝ се доверява.

„Господ да ми е на помощ, ако съм сгрешил и убия когото не трябва — мисли си. — Само че как да разбера истината?“

Очаква, че Холи ще протестира, ще настоява да го придружи, но тя само казва:

— Няма как да се върна с джипа, ако нещо се случи с теб, Бил. Не мога да шофирам това чудо.

Той ѝ подава визитката на Търстън:

— Ако не се върна до десет минути — нека са петнайсет, — позвъни на този човек.

— Ами ако чуя изстрели?

— Ако съм аз и съм добре, ще натисна клаксона на колата на Ал Библиотеката. Два кратки сигнала. Ако не ги чуеш, карай до другата хижа… как ѝ викаха… хижата на Големия Боб. Разбий ключалката или счупи прозорец, влез, скрий се някъде и се обади на Търстън.

Той се накланя над лоста за скоростите и за първи път, откакто се познават, я целува по устните. Холи така се изумява, че само стисва устни, но не се отдръпва. После навежда глава и изтърсва първото, което ѝ хрумва:

— Бил, ти си с обувки. Ще премръзнеш!

— Между дърветата няма толкова много сняг, само няколко сантиметра. — А и премръзналите крака са му последната грижа в момента.

Намира копчето, с което се изключват светлините в купето, слиза от джипа и пъшка от болка; за миг Холи чува усилващия се шепот на вятъра сред боровете. Ако беше глас, щеше да е на оплаквачка. После вратата се затваря.

Тя наблюдава как тъмната фигура на Бил се слива с тъмните силуети на дърветата и чака; когато вече не може да го различи, слиза и тръгва след него. 38-калибровият револвер „Виктори“, принадлежал на бащата на Ходжис — патрулен полицай през петдесетте, когато на мястото на тузарския квартал Шугър Хайтс още е имало гора — е в джоба ѝ.

Ходжис бавно гази в снега, вървейки към светлините на „Рога и копита“. Снежинките полепват по лицето и по клепачите му. Горящата стрела пак се е забила в него и го пари. Изгаря го. Лицето му е облято в пот.

„Поне не ми е горещо на краката“ — казва си, спъва се в покрит със сняг пън и се просва на земята. Пада тежко на левия си хълбок и притиска лице до ръкава на палтото си, за да не изкрещи. Между бедрата му руква гореща струя.

„Напиках се в гащите — мисли си. — Напиках се като детенце.“

Щом болката понамалява, той свива крака и се опитва да стане, обаче не успява. Мокрото му бельо вече се вледенява. Струва му се, че пенисът му се спаружва, за да не докосва студеното място. Хваща се за един надвиснал клон и отново се опитва да стане. Клонът се прекършва и той глуповато се взира в него, чувствайки се като анимационен герой (например Уили Койота), после го хвърля настрана. Някой го хваща под мишницата.

Толкова се изненадва, че едва не изкрещява. После чува шепота на Холи:

— Ставай, Бил. Опалянка!

С нейна помощ най-сетне успява да се изправи. Светлините са близо, на не повече от четирийсет метра отвъд боровете. Той вижда заскрежената коса на Холи и пламналите ѝ страни. Внезапно се връща в миналото, в кабинета на Андрю Халидей, търгуващ с редки книги. Спомня си как с Холи и Джером откриха Халидей мъртъв на пода. Той, Ходжис, беше наредил на помощниците си да стоят настрана, обаче…

— Холи, ако ти заповядам да се върнеш, ще се подчиниш ли?

— Не! — Тя шепне. И двамата шепнат. — Вероятно ще се наложи да го застреляш, а сам не можеш да стигнеш дотам.

— Ти ще си ми подкреплението. Застраховката ми. — Усеща, че е плувнал в пот. Слава богу, че палтото му е дълго. Не иска Холи да разбере, че се е напикал.

— Джером е застраховката — поправя го тя. — Аз съм ти партньорка. Затова ме доведе, независимо дали го осъзнаваш. А и това искам. Открай време искам само това. Хайде, тръгвай. Хвани се за мен. Да приключим веднъж завинаги тази история.

Движат се бавно сред дърветата, вече наближават хижата. „Не е за вярване, че тази крехка жена може да е толкова силна опора“ — казва си Ходжис. Спират, преди да излязат на поляната около къщата. Свети в две стаи. Съдейки по приглушената светлина от по-близката до тях, Ходжис решава, че това е кухнята. Там е включена само една лампа — вероятно тази над печката. Светлината от другия прозорец ту се усилва, ту намалява — навярно е от пламъците в камина.

— Тръгваме натам — прошепва — и действаме като командоси по време на нощна акция. Тоест ще пълзим.

— Ще можеш ли?

— Да. Може да е по-лесно от ходенето. Виждаш ли полилея?

— Да. Изглежда направен от кости. Отврат.

— Това е дневната и вероятно онзи е там. Ако не е, ще чакаме да се появи. Видя ли, че държи „Заппит“, ще го застрелям. Без „Горе ръцете“, без „Легни с ръце зад гърба“. Нещо против?

— Нищо.

Коленичат и запълзяват. Ходжис оставя пистолета в джоба на палтото си, за да не се намокри от снега.

— Бил. — Шепотът ѝ едва се чува от усилващия се вятър.

Обръща се да я погледне. Подава му едната си ръкавица.

— Малка ми е — отказва той и се сеща за думите на адвокат Джони Кокран: „Щом ръкавицата не става, сама по себе си го оправдава“31. Странно какви неща минават през съзнанието на човек в подобни моменти. Само че тъкмо такъв момент май не е имал.

— Сложи я — шепне Холи. — За да стреляш, ръката ти трябва да е топла.

Права е и той почти успява да я нахлузи. Не покрива цялата му ръка, само пръстите, но те са важните.

Пълзят, Ходжис — малко по-напред. Болката още е силна, но след като не е на крака, стрелата в корема му тлее, вместо да гори.

„Трябва да си пазя силите — мисли си той. — Колкото да гръмна онзи.“

Разстоянието до прозореца на дневната е петнайсетина метра и на половината път непокритата му ръка вече е напълно безчувствена. Не може да повярва, че е довел тук, на километри от всякаква помощ, най-добрата си приятелка, че е изложил на риск живота ѝ и че пълзят в снега като деца, които си играят на войници. В „Хилтън“ аргументите му изглеждаха смислени и логични. Вече не.

Поглежда наляво към малибуто на Ал Библиотеката, затрупано от снега. Поглежда надясно и вижда покрита със сняг камара дърва за огрев. Поглежда пак прозореца на дневната, после рязко завърта глава към камарата дърва — алармата в главата му прозвучава с малко закъснение.

В снега има следи. Нямаше как да ги види от края на гората, но сега личат съвсем ясно. Водят от задната врата на къщата към дървата за огрев. „Излязъл е през задната врата — казва си. — Затова в кухнята свети. Трябваше да се сетя. Щях, ако не бях толкова зле.“

Бърка в джоба си за пистолета, обаче заради тясната ръкавица му е трудно да го напипа и когато най-сетне го хваща и се опитва да го извади, оръжието се заклещва. Иззад камарата дърва се надига тъмна сянка — не, не е сянка, а човек, който с четири подскока изминава петнайсетте метра помежду им. Прилича на извънземен във филм на ужасите — без лице, само с кръгли, изпъкнали очи.

— Холи, пази се!

Тя вдига глава точно когато прикладът на автомата се насочва към главата ѝ. Чува се противно изпукване и тя пада в снега по корем с разперени ръце: марионетка с прерязани конци. Когато онзи отново замахва с приклада, Ходжис най-сетне изважда пистолета от джоба си. Усеща и чува как китката му се чупи, вижда как пистолетът пада в дълбока снежна пряспа.

Все още на колене, поглежда нагоре и вижда висок мъж — много по-висок от Брейди — изправен пред неподвижната Холи. Носи маска, покриваща цялото му лице, и очила за нощно виждане.

„Гледал ни е как излизаме от гората — казва си. — Може дори да ни е наблюдавал в гората, докато нахлузвах ръкавицата на Холи.“

— Здравей, детектив Ходжис. — Човекът с маската говори на „ти“, явно няма време за учтивости.

Ходжис не отговаря. Пита се дали Холи е жива и ако е, дали някога ще се оправи след ужасния удар. Глупости! Брейди няма да ѝ даде възможност да се оправи.

— Идваш с мен вътре — заповядва Брейди. — Въпросът е дали да вземем госпожицата, или да я оставим тук, докато се превърне в ледена висулка. — После, сякаш е прочел мислите на Ходжис (според детектива може и да ги чете), добавя: — Още е жива, поне засега. Виждам, че диша. Но докога ли след такъв удар?

— Аз ще я нося — казва Ходжис и ще го направи. Колкото и да го боли.

— Добре — кима Брейди, без да се замисли.

Тъкмо това е очаквал. Винаги е крачка напред. И кой е виновникът?

„Аз. Само аз. Така става, като пак се правя на Самотния рейнджър… но какво друго можех да сторя? Кой би ми повярвал?“

— Вдигни я — заповядва Брейди. — Да видим можеш ли. Понеже ми се струваш поизнемощял.

Ходжис пъха ръце под Холи. В гората не можа да стане на крака, след като падна, но сега събира последните си сили и изтласква нагоре отпуснатото ѝ тяло, сякаш е щанга. Залита, за малко не пада, но успява да запази равновесие. Горящата стрела я няма, изпепелена е от горския пожар, който е отприщила в него. Притиска Холи до гърдите си.

— Браво на теб. — Гласът на Брейди изразява искрено възхищение. — Сега да видим можеш ли да стигнеш до къщата.

Някак си Ходжис успява.

Високите пламъци в камината разпръскват унасяща топлина. Ходжис се бори да си поеме дъх, снегът по взетата назаем шапка се топи и струите се стичат по лицето му. Успява да стигне до средата на помещението и се свлича на колене, придържайки врата на Холи в свивката на лакътя си, защото счупената китка се е подула като наденица и ръката му е станала безполезна. Главата ѝ не се удря в дървения под, което е добре. Стига ѝ жестокият удар от приклада.

Брейди си сваля палтото, очилата за нощно виждане и маската. Лицето е на Бабино, побелялата коса (сега нетипично разчорлена) — също, но това е Брейди Хартсфийлд. Ходжис вече не се съмнява.

— Има ли оръжие?

— Не.

Човекът с лицето на Феликс Бабино се усмихва:

— Ето какво ще направя, Бил. Ще ѝ претърся джобовете и ако намеря оръжие, ще ѝ гръмна кльощавия задник. Какво ще кажеш?

— 38-калибров револвер — предава се Ходжис. — Деснячка е, така че ако го носи, сигурно е в десния джоб на палтото ѝ.

Брейди се навежда, но продължава да държи Ходжис на прицел — пръстът му е на спусъка, притиска приклада до гърдите си. Намира револвера, оглежда го, после го затъква в колана си. Въпреки болката и отчаянието на Ходжис му става смешно. Онзи сигурно е гледал стотици телевизионни сериали и екшъни, в които отракани типове затъкват револверите в коланите си, но в реалния живот това е възможно само с автоматичните оръжия, понеже са плоски.

От гърлото на Холи се изтръгва хъркащ звук. За миг единият ѝ крак спастично потрепва.

— А ти? — пита Брейди. — Имаш ли друго оръжие? Прословутият прикрепен към глезена пистолет, а?

Ходжис поклаща глава.

— Защо не си запретнеш крачола? Направи ми това удоволствие.

Ходжис се подчинява, разкривайки само подгизналите си обувки и мокрите си чорапи.

— Отлично. Сега си съблечи палтото и го хвърли на дивана.

Детективът се разкопчава и успява да се сдържи, докато сваля дрехата, обаче като я хвърля на канапето, сякаш рог на побеснял бик го разпаря от чатала до сърцето и той изстенва.

Очите на Бабино се ококорват:

— Наистина ли те боли, или симулираш? Съдейки по това колко си отслабнал, заключавам, че не се преструваш. Какво става с теб, детектив Ходжис? Какво ти е?

— Имам рак. На панкреаса.

— Леле, лоша работа. Дори Супермен не може да се справи с това. Обаче горе главата, може да съкратя страданията ти.

— Прави каквото искаш с мен. Но нея остави на мира.

Брейди любопитно се взира в жената на пода:

— Да не би това да е хубавицата, която размаза предишната ми глава? — Фразата му се струва забавна и той се разсмива.

— Не. — Светът се е превърнал в обектив на камера, която се приближава и се отдалечава с всеки удар на блъскащото му, поддържано от пейсмейкър сърце. — Холи Гибни те халоса. Тя се върна при родителите си в Охайо. Тази е Кара Уилсън, асистентката ми. — Името му хрумва спонтанно и го изрича без капка колебание.

— Асистентка, която решава да те придружи на самоубийствена мисия? Малко ми е трудно да го повярвам.

— Обещах ѝ премия. Парите ѝ трябват.

— А къде, ако мога да попитам, е негрото-косач?

Ходжис обмисля за кратко дали да не каже истината — Джером е в града, знае, че Брейди вероятно е в ловния лагер и скоро ще съобщи тази информация на полицията, ако вече не го е сторил. Но дали това ще спре лудия? Разбира се, че няма.

— Джером е доброволец в Аризона. Строи къщи за бедните.

— Колко благородно! Надявах се да е с теб. Тежко ли пострада сестра му?

— Само кракът ѝ е счупен. Ще се оправи за нула време.

— Жалко.

— Беше само тестови обект за теб, нали?

— Тя получи една от оригиналните игри „Заппит“, да. Бяха дванайсет. Като дванайсетте апостоли, тръгнали да разпространяват Божието слово. Седни на креслото пред телевизора, детектив Ходжис.

— Не, благодаря. Само в понеделник дават любимите ми програми.

Брейди се усмихва любезно:

— Сядай.

Ходжис се подчинява, като се подпира със здравата си ръка на масичката до креслото. Сядането е агония, но после болката понамалява. Телевизорът е изключен, обаче той се взира в екрана и пита:

— Къде е камерата?

— Над табелите при разклона. Не се упреквай, че не я видя. Беше покрита със сняг. Подаваше се само обективът, а и тогава ти вече бе изключил фаровете.

— Останало ли е в теб нещо от Бабино?

Брейди свива рамене.

— Отделни частици. От време на време се обажда някоя, която още го смята за жив. Скоро ще престане.

— Божичко! — мърмори Ходжис.

Брейди коленичи. Дулото на автомата още е насочено към детектива. Обръща яката на палтото на Холи и разглежда етикета.

— Х. Гибни — чете на глас. — Написано е с неизтриваемо мастило, което не изчезва при прането. Харесвам хора, които си пазят вещите.

Ходжис стиска клепачи. Болката е много силна, би дал всичко да престане и той да предотврати онова, което ще се случи. Обаче отваря очи и се насилва да погледне Брейди, защото играта се играе до край.

— Имам много неща за вършене през следващите четирийсет и осем или седемдесет и два часа, детектив Ходжис, но ще отложа всичко, за да се разправя с теб. Чувстваш ли се специален? Би трябвало. Дължа ти толкова много, задето ме прецака.

— Не забравяй, че ти дойде при мен. Ти ме предизвика с онова тъпо, самохвално писмо.

Лицето на Бабино — лице на застаряващ актьор, играещ характерни роли — помръква.

— Предполагам, че си прав, но виж кой победи, детектив Ходжис.

— Ако победа е да накараш няколко тъпи хлапета с размътени мозъци да се самоубият, да, печелиш. Аз обаче съм на друго мнение.

— Това е контрол! Упражнявам контрол! Опита се да ме спреш и не можа! И тя не може! — Брейди изритва Холи. Лицето ѝ е пепеляво, затворените ѝ очи са хлътнали в очните кухини. — Благодарение на нея станах гениален! По-гениален отпреди.

— Тогава престани да я риташ! — извиква Ходжис.

От вълнението и гнева на Брейди лицето на Бабино пламва. Ръцете му стискат пушката. Поема си дъх, за да се успокои, после още веднъж. И се усмихва.

— Госпожица Гибни ти е слабост, а? — Рита я пак, този път в бедрото. — Чукаш ли я? Не е красавица, обаче човек на твоята възраст не може да подбира. Знаеш ли какво казвахме навремето? Омотай ѝ главата с националния флаг и чукай за чест и слава.

Пак рита Холи и се озъбва — гримаса, минаваща за усмивка.

— Питаше ме дали съм чукал майка ми, помниш ли? Влачеше се при мен в болницата и всеки път ме питаше дали съм чукал единствения човек, на когото някога му е пукало за мен. Разправяше колко секси изглеждала и питаше дали е била мръсница. Питаше ме дали се преструвам. Надяваше се, че страдам. А аз бях принуден да те слушам.

Кани се пак да изрита горката Холи. За да му отвлече вниманието, Ходжис казва:

— Да те питам за една медицинска сестра, Сейди Макдоналд. Ти ли я подтикна към самоубийство? Ти беше, нали? Сейди беше първата ти жертва.

Брейди доволно се ухилва и изважда на показ скъпите коронки на Бабино.

— Беше лесно. Винаги е лесно, щом се вмъкнеш в някого и започнеш да дърпаш конците.

— Как го правиш, Брейди? Как се промъкваш? Как се добра до игрите от „Сънрайз Сълюшънс“ и как ги пренастрои? Ами уебсайта? Как го направи?

— Чел си прекалено много криминалета, в които хитрият частен детектив кара лудия убиец да говори, докато дойде подкрепление, или докато му отвлече вниманието, за да се сборичка с него и да му вземе оръжието — смее се Брейди. — Не мисля, че ще дойде подкрепление, а като те гледам, и бебе не можеш да пребориш. Освен това вече знаеш повечето факти. Иначе нямаше да си тук. Фреди се е разприказвала и — с риск да прозвуча като анимационния злодей Снидли Уиплаш — ще си плати за това. Най-после.

— Тя твърди, че не е създала уебсайта.

— Не е, защото не ми беше необходима за тази цел. Направих го съвсем сам, в кабинета на Бабино, на неговия лаптоп. По време на поредното ми бягство от стая 217 — да, бягах, вселявайки се в други хора.

— Ами…

— Млъквай. Виждаш ли масичката до теб, детектив Ходжис?

От черешово дърво е като бюфета и изглежда скъпа, но по нея има избелели кръгове от чаши, които хората са слагали отгоре ѝ без подложки. Лекарите, притежаващи хижата, може да са стриктни в операционната, но тук са мърлячи. На масичката сега са дистанционното за телевизора и керамичният череп, пълен с моливи.

— Отвори чекмеджето.

Ходжис се подчинява. Вътре има розова игра „Заппит“, оставена върху старо списание с телевизионната програма и с Хю Лори на корицата.

— Извади я играта и я включи.

— Няма!

— Както искаш. Тогава ще се позанимая с госпожица Гибни. — Брейди насочва дулото към тила на Холи. — Като включа на автоматична стрелба, това чудо ще ѝ откъсне главата. Дали ще отхвръкне в камината? Да проверим.

— Добре — предава се Ходжис. — Добре, добре, добре.

Взема играта и натиска бутона за включване. Появява се началната графика; буквата Z изпълва екрана. Следва надпис, който го подканва да прокара пръст по екранчето, за да получи достъп до игрите. Прави го, без да чака Брейди да му заповяда. По лицето му се стича пот. Счупената му китка пулсира от болка.

— Виждаш ли иконката на „Вирче с рибки“?

— Да.

Не иска да отвори „Вирче с рибки“, но алтернативата е да се превива от болка в корема и в китката и да види как откосът от автоматичното оръжие откъсва главата на Холи. Не, няма да го допусне. А и е чел, че човек не може да бъде хипнотизиран против волята си. Да, играта на Дайна почти го приспа, но тогава не знаеше какво става. Сега знае. Ами ако се престори на хипнотизиран, може би… може би…

— Сигурен съм, че упражнението вече ти е познато — подсмихва се Брейди. Очите му блестят като на момче, което се кани да подпали паяжина, за да види какво ще направи паякът: дали ще се опита да избяга, или ще изгори? — Докосни иконката. Рибките ще плуват, музиката ще свири. Докосвай розовите риби и събирай цифрите. За да спечелиш, трябва да изкараш сто и двайсет точки за сто и двайсет секунди. Ако успееш, няма да убия госпожица Гибни. В противен случай ще проверим как действа това чудесно автоматично оръжие. Веднъж унищожи наведнъж няколко бетонни блокчета, струпани едно върху друго, така че си представи какво ще направи с приятелката ти.

— Дори да изкарам пет хиляди точки, пак ще я убиеш! Изобщо не ти вярвам.

Сините очи Бабино се разширяват, все едно е дълбоко засегнат от несправедливото обвинение.

— А трябва! Всичко, което съм сега, дължа на тъпачката, просната пред мен! Най-малкото, което мога да направя, е да ѝ пощадя живота. Стига да не е получила мозъчен кръвоизлив и вече да не е пътничка. А ти престани да увърташ, за да печелиш време. Пусни играта. Сто и двайсетте секунди започват да текат, щом докоснеш иконката.

Ходжис няма избор и се подчинява. Екранът побелява. После проблясва в синьо толкова ярко, че той присвива очи; ето ги и рибките — плуват напред-назад, нагоре-надолу, една над друга, към повърхността на „вирчето“ се издигат сребристи мехурчета. Зазвучава песента: „Край морето, край морето, край красивото море…“

Не е само песента. В нея са преплетени думи. В сините проблясъци също има думи.

— Минаха десет секунди — напомня му Брейди. — Тик-так, тик-так.

Ходжис докосва една розова рибка, но тя му се изплъзва. При всяко докосване на екранчето болката в счупената му китка се усилва, но е несравнима с другата, пронизваща го от чатала до гърлото. Хваща рибка на третия опит и тя се превръща в петица.

— Пет! — извиква.

— Само пет точки за двайсет секунди? Съсредоточи се, детектив.

Ходжис докосва рибките по-бързо, очите му се движат наляво-надясно, нагоре-надолу. Вече не ги присвива при проблясъците, защото са привикнали с ярката светлина. Освен това сега му е по-лесно. Рибките вече изглеждат по-големи и са малко по-бавни. Музиката е приглушена, някак по-плътна. „Край морето, край морето, край красивото море…“

Брейди ли приглася на мелодията? На живо ли е или „Меморекс“32? Ходжис няма време да мисли за това… Tempus fugit.

Хваща рибка-седмица, после четворка, после — джакпот! — една се превръща в числото дванайсет. Казва:

— Вече имам двайсет и седем точки.

Но дали е така? В главата му е пълна каша.

Брейди не потвърждава, само го информира:

— Остават осемдесет секунди.

Сега гласът му отеква, като че ли идва от далечния край на дълъг коридор. Междувременно с Ходжис се случва нещо прекрасно: болката в корема му започва да отшумява.

„Леле, това си е цяло откритие и е редно Американската лекарска асоциация да бъде информирана“ — казва си.

Хваща още една рибка. Става на двойка. Лошо, но пък има много други. Много, много други.

После започва да усеща нещо странно — пръсти, които ровят в главата му. Не, не си въобразява. Някой прониква в него. „Беше лесно — каза Брейди за сестра Макдоналд. — Винаги е лесно, щом се вмъкнеш в някого и започнеш да дърпаш конците.“

А щом Брейди задърпа неговите конци?

„Ще се прехвърли в мен, както се е прехвърлил в Бабино — казва си Ходжис. Сега мислите му са като гласа и като песента — идват от другия край на дълъг коридор. В дъното е вратата на стая 217 и е отворена. — Защо му е да го прави? Защо да влиза в тяло, което се е превърнало във фабрика за ракови клетки. Защото иска аз да убия Холи. Не с пистолета обаче, няма да ми позволи. Ще я удуши с моите ръце, въпреки счупената ми китка. После ще ме остави да се пека в ада на угризенията.“

— Ставаш все по-добър, детектив Ходжис, а и разполагаш с цяла минута. Отпусни се и продължавай. По-лесно е, щом се отпуснеш.

Гласът вече не ехти по коридор, а идва от далечна галактика, въпреки че Брейди стои точно пред Ходжис. Навежда и нетърпеливо се втренчва в лицето на бившия детектив. Само че помежду им плуват рибки. Розовки, синички, червенички. Защото Ходжис е във „Вирче с рибки“. Само че вирчето всъщност е аквариум и той е рибката. Скоро ще го изядат. И то жив.

— Хайде, Били, хващай розови рибки!

„Не бива да го пусна в мен — мисли Ходжис, — но и не мога да му попреча.“

Докосва розова рибка, която се превръща в деветка, и той вече не усеща пръсти, а друго съзнание, изливащо се в неговото. Опитва се да се съпротивлява и знае, че ще загуби битката. Личността, която прониква в него, притежава невероятна мощ.

„Ще се удавя. Ще се удавя във «Вирче с рибки». В Брейди Хартсфийлд.“

„Край морето, край морето, край красивото м…“

Някъде наблизо се счупва стъкло, дрънченето е последвано от ликуващи момчешки гласове: „Това е ХОУМРЪН!“

Изненадващият звук прекъсва връзката между умовете на Ходжис и Хартсфийлд. Ходжис се свлича на креслото и вдига глава, Брейди рязко се обръща, ококорва се и зяпва от изненада. Револверът, затъкнат отзад на колана му (всъщност е затъкнато само късото дуло, барабанът пречи оръжието да бъде напъхано по-навътре), тупва върху мечата кожа.

Ходжис не се колебае. Хвърля играта в огъня. Брейди се обръща и изкрещява:

— Не! — Вдига автоматичната пушка. — Не смей да…

Ходжис грабва първото, което успява да сграбчи — не револвера, а поставката за писалки. Лявата му ръка не е пострадала, а и разстоянието е малко. Запраща керамичния череп в лицето, което Брейди е откраднал от Бабино, и улучва право в целта. Керамичният череп се счупва. Брейди изкрещява (от болка, да, но най-вече от изненада) и от носа му шурва кръв. Опитва се да се прицели, обаче старият ДВО вдига крака (болката става още по-нетърпима, сякаш рогата на разярения бик се забиват още по-дълбоко в корема му) и го изритва в гърдите. Онзи полита назад, за миг запазва равновесие, после се спъва във възглавничка и се просва на мечата кожа.

Ходжис се опитва да стане от креслото, но не успява, само събаря помощната масичка. Отпуска се на колене, а Брейди сяда и хваща пушката. Преди да се прицели в най-злия си враг, проехтява изстрел и той отново изкрещява, този път само от болка. Невярващо се взира в рамото си — през дупката в ризата му шурти кръв.

Холи седи на пода. Над лявата ѝ вежда има грозна цицина — почти на същото място като цицината на челото на Фреди. Лявото ѝ око е кървясало, но другото не е засегнато от удара. Тя държи револвера с две ръце.

— Стреляй пак! — изкрещява Ходжис. — Стреляй пак, Холи!

Залитайки, Брейди се изправя (с едната си ръка притиска раната на рамото си, с другата държи пушката) и Холи стреля отново. Не улучва, куршумът рикошира в камината.

— Престани! — крясва Брейди и се привежда, същевременно се опитва да се прицели. — Престани, гади…

Холи стреля трети път. Хартсфийлд изскимтява. Ходжис не е сигурен дали го е улучила отново, но със сигурност куршумът е одраскал рамото му.

Изправя се и се опитва да се нахвърли върху ненормалника, който напразно се опитва да вдигне автоматичната пушка.

— Пречиш ми, Бил — вика Холи. — Между нас си!

Ходжис коленичи и навежда глава. Брейди се обръща и побягва. Револверът изгърмява. От рамката на вратата на трийсетина сантиметра вдясно от Хартсфийлд политат трески, но той се изплъзва. Външната врата се отваря, в дневната прониква леден въздух и пламъците в камината подхващат бърз танц.

— Не го улучих! — отчаяно се провиква Холи. — Аз съм безполезна глупачка! Некадърница! — Пуска револвера и се зашлевя.

Преди да повтори, Ходжис хваща ръката ѝ и коленичи до нея.

— Простреля го поне веднъж, може би два пъти. Ти си причината да сме живи.

Но докога? Брейди избяга с пушката, може би има един-два резервни пълнителя. Освен това Ходжис знае на какво е способна пушката SCAR 17S. Виждал е как подобен автомат — HK 416 — разрушава бетонна стена. С Пийт се упражняваха на частно стрелбище в пущинаците на окръг Виктория, а на връщане се майтапиха как HK трябва да се въведе на въоръжение в полицията.

— Какво ще правим? — прошепва Холи. — Какво ще правим сега?

Ходжис вдига револвера и завърта барабана. Останали са два патрона, а и револверът е само за стрелба от близко разстояние. В най-добрия случай Холи има сътресение на мозъка, а той е почти неспособен да се движи. Горчивата истина е, че късметът им се усмихна, но го изпуснаха.

Прегръща я и признава:

— Не знам.

— Дали да не се скрием някъде в хижата?

— Няма да ни помогне — възразява той, без да обясни откъде знае, и се радва, че тя не започва да го разпитва. Знае, защото в съзнанието му е останало мъничко от Брейди. Вероятно няма да е задълго, но сега служи като маяк, който ще е ориентир за Хартсфийлд.

Залитайки, Брейди гази в дълбокия сняг, шейсет и три годишното сърце на Бабино блъска в гърдите му. В устата си усеща метален вкус, болката в рамото му е пареща, в главата му непрекъснато се върти една и съща мисъл: „Тази гадина, тази мръсна подмолна гадина, защо не я убих, докато можех?“

И вярната „Заппит Зиро“ отиде на кино, а той не разполага с друга. Вече няма как да прониква в съзнанията на хлапетата, които са включили своите модифицирани игри. Стои запъхтян пред „Рога и копита“, без палто е и усилващият се вятър го пронизва. Ключовете от колата на Зет Бой са в джоба му заедно с още един пълнител за автомата, но за какво са му? Трошката ще предаде богу дух още при изкачването на първия хълм.

„Трябва да ги очистя — мисли си, — и то не само за да си отмъстя. Джипът, с който пристигнаха, е единственият начин да се махна оттук, а ключовете сигурно са или в дъртия ДВО, или в гадината.“ Възможно е да са на таблото на експедишъна, обаче не може да рискува.

А и ако избяга, няма как да убие бившия детектив и приятелката му.

Знае какво да направи, затова превключва пушката на пълен автоматичен режим. Подпира приклада на здравото си рамо и започва да стреля в дневната, където остави враговете си.

Проблясъците от изстрелите прорязват мрака и падащият сняг се превръща в поредица от фотографии, заснети със светкавица. Трясъкът на автомата е оглушителен. Прозорците се пръсват навътре, летвите от обкова на къщата се разлитат като подплашени прилепи. Вратата, която е останала открехната след бягството на Брейди, се затваря, отскача и пак се отваря. Лицето на Бабино е изкривено в гримаса, изразяваща и радост, и омраза — чувства, типични за Брейди Хартсфийлд, — и той не чува нито приближаващото се ръмжене на двигател, нито тракането на метални гъсенични вериги.

— Залегни! — крещи Ходжис — Холи, залегни!

Не изчаква тя да се подчини, а се хвърля отгоре ѝ, за да я предпази. В дневната се вихри буря от летящи трески, счупено стъкло и парчета от камината. Препарирана глава лос пада от стената и тупва на пода. Едното стъклено око е пронизано от куршум и сякаш намига. Холи пищи. Половин дузина бутилки на бюфета експлодират, замирисва на бърбън и джин. Куршум улучва горящ пън в камината, разцепва го на две и от него изригват искри.

„Моля те, Боже, дано Брейди има само един пълнител — мисли си Ходжис. — И ако се цели ниско, нека улучи мен, а не Холи.“ Само че ако го улучи куршум с толкова голям калибър, ще прониже и Холи.

Стрелбата спира. Дали онзи презарежда, или е свършил патроните? На живо или „Меморекс“?

— Бил, махни се от мен, не мога да дишам.

— За сега не бива. Аз…

— Какво е това? Какъв е този шум? — сепва се тя, после си отговаря сама: — Идва някой!

Ушите на Ходжис са позаглъхнали от стрелбата, но след миг и той чува звука. Отначало си казва, че сигурно внукът на Търстън е пристигнал с моторна шейна и ще загине заради желанието си да е добър самарянин. А може и да не е той. Май двигателят не е на моторна шейна.

Ярките жълто-бели светлини, които нахлуват през счупените прозорци, напомнят прожектори на полицейски хеликоптер. Само че това не е хеликоптер.

Брейди зарежда в пушката резервния пълнител, когато чува приближаващите се ръмжене и тракане. Обръща се (раненото му рамо тупти като възпален зъб) тъкмо когато нещо грамадно се появява в края на черния път. Заслепяват го фарове. Сянката му се удължава, докато нещото (каквото и да е то) потегля към хижата и снегът захвърчава изпод тракащите гъсенични вериги. Не, това чудо не върви към хижата, а към него.

Той натиска спусъка и автоматът отново загърмява. След миг вижда, че „нещото“ е грамаден снегоход с яркооранжева кабина. Предното стъкло на машината се пръсва тъкмо когато някой бързо скача през отворената шофьорска врата, за да се спаси от куршумите.

Чудовището не спира. Брейди се опитва да побегне, обаче скъпите мокасини на Бабино се подхлъзват. Той се взира в приближаващите се фарове и размахва ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успява и пада по гръб. Оранжевото чудовище се извисява над него, пред очите му се върти гъсенична верига. Опитва се да я оттласне с мисълта си, както понякога преместваше предмети в стаята си, обаче сякаш се опитва да отблъсне с четка за зъби нападащ го лъв. Вдига ръка и понечва да изкрещи, но лявата верига на оранжевия снегомобил го прегазва и почти го разполовява.

Холи няма никакви съмнения кой е спасителят им и не се поколебава нито за миг. Тичешком прекосява антрето, чиито стени са надупчени от куршуми, изтичва навън и непрекъснато вика по име човека, който им се е притекъл на помощ. Джером става и се изтръсква от снега — изглежда като поръсен с пудра захар. Тя едновременно плаче и се смее, когато се хвърля в прегръдките му:

— Как разбра? Как разбра, че трябва да дойдеш?

— Заслугата не е моя, а на Барбара. Обадих ѝ се да ѝ кажа, че се прибирам, но тя ми нареди да ви последвам, защото иначе Брейди щял да ви убие… само че тя го нарече Гласа. Беше почти откачила.

Залитайки, Ходжис бавно върви към тях, и вече е достатъчно близо да чуе думите на младежа; спомня си как Барбара беше казала на Холи, че частица от гласа, подтикващ я да се самоубие, още е в съзнанието ѝ. Бе го описала като слузеста следа. Той вече знае какво е имала предвид, защото поне за момента в главата му също се стрелкат отвратителни чужди мисли. Може би Барбара е имала достатъчно силна връзка да разбере, че Брейди се е спотаил в хижата и чака.

Може да е била само женска интуиция. Ходжис е старомоден и вярва в тези неща.

— Джером! — Гласът му е като дрезгаво грачене. — Приятелю! — Краката му се подкосяват.

Джером се освобождава от вкопчената в него Холи и подхваща Ходжис, преди да е паднал:

— Добре ли си? Така де… Знам, че не си добре, но ранен ли си?

— Не. — Ходжис прегръща Холи през раменете. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш. Обещанията и на двама ви не струват пукната пара.

— Не биваше да разделим групата преди последния концерт, нали? — шегува се Джером. — Да влезем в…

Отляво се чува звук, сякаш издаван от животно, гърлен стон, който не може да се превърне в думи.

Ходжис е като пребит, но въпреки това тръгва към звука. Защото… Ами защото така.

Какво беше казал на Холи, докато пътуваха насам? Да остави тази история зад гърба си, нали?

Прегазеният Брейди лежи на снега. Червата му, разпилени около него, са като криле на червен дракон. Локви от гореща кръв попиват в снега. Очите му обаче са отворени и ясни и изведнъж Ходжис пак усеща в главата си онези пръсти. Този път не опипват лениво. Този път са обезумели, домогват се до целта. Той ги прогонва лесно, както навремето санитарят, тътрещ парцала по коридора, прогони този човек от главата си.

Изплюва Брейди като динена семка.

— Помогни ми — шепне Хартсфийлд. — Помогни!

— Мисля, че никой не може да ти помогне. Прегазен си от тежка машина. Сега вече знаеш какво е да те премаже автомобил. Нали?

— Боли — шепне онзи.

— Да. Вярвам ти.

— Застреляй ме, ако не можеш да ми помогнеш.

Ходжис протяга ръка, Холи му подава револвера като медицинска сестра, която подава скалпел на лекаря. Той отваря барабана и изважда единия от двата патрона. Завърта обратно барабана и макар че болката вече се е разпростира в цялото му тяло, коленичи и слага оръжието на баща си в ръката на Брейди:

— Ти го направи. Открай време го искаш.

Джером е нащрек, готов да се намеси, ако откаченият психопат реши да използва последния патрон, за да убие Ходжис. Обаче Брейди се опитва да допре дулото до главата си. Не успява. Ръката му потръпва, но не се вдига. Той отново изпъшква. От устата му бликва кръв и се стича между зъбите на Феликс Бабино, разкрасени със скъпи коронки. „Щях да го съжаля, ако не знаех какво направи пред Общинския център, какво се опита да стори в концертна зала «Минго» и каква машина за самоубийства задейства днес — мисли си Ходжис. Тази машина ще се забави и ще спре след смъртта на основния ѝ оператор, обаче преди това ще погуби още неколцина млади хора. Самоубийството е заразно. — Можеше да събуди у мен съжаление, ако не беше чудовище!“

Холи коленичи, вдига ръката на Брейди и притиска до слепоочието му дулото на револвера:

— Господин Хартсфийлд, трябва да довършите сам. И нека Господ се смили над душата ви.

— Аз пък се надявам Бог да не му прости — обажда се Джером. Под светлината на фаровете лицето му е като издялано от камък.

В продължение на един безкраен миг се чуват само ръмженето на мощния двигател на снегохода и воят на усилващия се вятър.

— Майчице! — възкликва Холи. — Пръстът му не е на спусъка. Моля ви, помогнете, няма да мога…

Прогърмява изстрел.

— Последният фокус на Брейди — промърморва Джером.

Ходжис няма сили да се върне при експедишъна, но Джером успява да го качи в кабината на снегохода. Холи сяда от другата му страна. Джером се настанява зад кормилото и включва на скорост. Макар да дава назад и да заобикаля останките от тялото на Бабино, нарежда на Холи да не гледа, докато не превалят първия хълм, и пояснява:

— Оставяме кървави следи.

— Отврат.

— Точно така — съгласява се той. — Отврат е.

— Търстън ми предложи моторна шейна — отбелязва Ходжис. — Не спомена за танк „Шърман“.

— Това е снегоход „Тъкър Сноу-Кат“, а ти не си предложил на дядката да задържи като гаранция кредитната ти карта плюс чудесния джип, който ме докара благополучно до този пущинак.

— Наистина ли Брейди е мъртъв? — пита Холи. Обърнала се е към Ходжис и грамадната цицина на челото ѝ сякаш пулсира.

— Нали го видя как се застреля?

— Да, но сигурен ли си, че е мъртъв?

Отговорът, който няма да ѝ даде, е „Не, не още. Не и докато слузестата диря в главите на бог знае колко хора не изчезне благодарение на забележителната способност на мозъка да се самолекува. Но след седмица, най-много месец, Брейди ще е мъртъв.“

— Да — казва. — И още нещо, Холи. Благодаря ти, че ми избра този сигнал за съобщенията. Момчетата с хоумръна.

— Какво пише? В съобщението де.

Ходжис изважда мобилния си от джоба на палтото, прочита съобщението и възкликва:

— Да му се не види! — Засмива се и добавя: — Бях го забравил, честно…

— Какво? Покажи, покажи, покажи!

Накланя телефона, та тя да прочете съобщението, изпратено от дъщеря му Алисън от Калифорния, където без съмнение няма сняг и е топло:

За първи път след завръщането на Джером от Аризона, се появява Тайрон Зевзека:

— Ма вий на седемдесе ли сте, мастъ Ходжис? Глей ти! Че ас и шейсе и пет не ви давам!

— Стига, Джером — скастря го Холи. — Знам, че ти е забавно, но е нелепо да говориш като невежа.

Ходжис се разсмива. Боли го, обаче не може да се сдържи. Остава в съзнание по целия път до сервиза на Търстън, дори няколко пъти си дръпва от джойнта, който Холи запалва и му подава. После започва да му притъмнява. Хрумва му, че май си отива.

„Честит ми рожден ден“ — казва си.

И мракът го поглъща.