Край на дежурството

BADCONCERT.COM

Кора Бабино избърсва потта си с кърпата с монограм и намръщено поглежда монитора на охранителната система, монтиран в помещението за фитнес, намиращо се в мазето. Изминала е на пътечката едва шест километра от задължителните десет и мрази да я прекъсват, а особнякът се е върнал.

На вратата се позвънява и тя се ослушва за стъпките на мъжа си на горния етаж, но не ги чува. На монитора се вижда как старецът с овехтялата канадка стърчи пред вратата — прилича на бездомник като онези, които стоят на кръстовищата с табели с надписи от рода на „ГЛАДЕН И БЕЗРАБОТЕН“, „ВЕТЕРАН ОТ АРМИЯТА, МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ“.

— Мамка му — измърморва и превключва пътечката на пауза. Качва се по стълбите, отваря вратата към задния коридор и се провиква:

— Феликс! Твоят шантав приятел е! Онзи Ал!

Няма отговор. Мъжът ѝ сигурно е в кабинета и пак зяпа онази игра, в която явно се е влюбил. Първите няколко пъти, когато тя сподели с приятелките си от кънтриклуба за новото увлечение на съпруга си, то ѝ се струваше забавно. Не и сега. Той е на шейсет и три, прекалено стар за детински компютърни игри, и прекалено млад, за да е толкова отнесен — дали пък няма Алцхаймер в ранен стадий? Минавало ѝ е през ума и че странният приятел на Феликс е някакъв дилър на дрога, но ѝ се струва, че е твърде стар за такава „дейност“. А и ако иска дрога, съпругът ѝ спокойно може да се снабдява сам; според него половината лекари в „Кайнър“ са дрогирани поне през половината работно време.

Отново се позвънява.

— Луд умора няма — измърморва тя, тръгва към външната врата и с всяка крачка се дразни още повече. Тя е висока и мършава, усилените тренировки във фитнеса почти са заличили женските ѝ заоблености. Тенът ѝ, придобит през лятото на игрището за голф, е изсветлял до бледожълто и лицето ѝ е като на човек с хронично чернодробно заболяване.

Отваря вратата. Януарската нощ се втурва в антрето и студът смразява потните ѝ лице и ръце.

— Искам да знам кой сте — процежда тя — и какви ги вършите със съпруга ми. Нима искам прекалено много?

— Не, госпожо Бабино — отговаря старецът. — Понякога съм Ал. Понякога — Зет Бой. Тази вечер съм Брейди и, повярвайте, страхотно е да си навън, дори в такава мразовита нощ.

Кора поглежда ръката му:

— Какво има в тази бутилка?

— Краят на всичките ви тревоги — отговаря човекът с подлепената канадка. Думите му са последвани от приглушен пукот. Дъното на бутилката от безалкохолно се пръсва на парчета, отвътре изскачат обгорели метални влакна и се понасят във въздуха като пухчета от глухарчета.

Кора усеща как нещо я удря точно под спаружената лява гърда и си казва: „Ненормалникът ме удари!“ Опитва се да си поеме дъх и в първия момент не успява. Гръдният ѝ кош сякаш го няма, нещо топло се стича към долнището на анцуга ѝ. Все така опитвайки се да си поеме въздух, поглежда надолу и вижда върху синия плат разширяващо се червено петно.

Вдига очи и зяпва стареца на вратата. Той ѝ поднася каквото е останало от бутилката, сякаш е подарък, с който се извинява за появата си без предупреждение. Кора най-сетне успява да си поеме дъх, обаче гърлото ѝ се напълва с някаква течност. Тя започва да кашля, от устата ѝ пръска кръв.

Мъжът с канадката влиза в антрето и затваря вратата. Хвърля бутилката и блъсва Кора. Тя залита, събаря декоративна ваза от масичката до закачалката за палта и пада. Вазата се пръсва като бомба. Кора поема още една глътка въздух. „Давя се — мисли си, — давя се в собственото си антре.“ От устата ѝ отново блика кръв.

— Кора? — провиква се отдалеч Бабино. Гласът му е като на човек, който току-що се е събудил. — Кора, добре ли си?

Брейди вдига крака на Ал Библиотеката и с тежката работна обувка стъпва върху опънатите сухожилия на кльощавия врат на госпожа Бабино. От устата ѝ бликва още кръв; лицето ѝ със силен слънчев загар е изпръскано с кървави капки. Той я настъпва с всички сили. Чува се зловещо пращене. Очите ѝ изскачат… и се замъгляват.

— Не се даде лесно — отбелязва Брейди почти любезно.

Някъде се отваря врата. Някой тича по коридора, появява се Бабино. По пантофи е и носи халат върху абсурдна копринена пижама в стил Хю Хефнър. Посребрялата му коса, с която той толкова се гордее, е разчорлена. Брадата му е набола. Държи зелена игра „Заппит“, от която звучи мелодийката на „Вирче с рибки“: „Край морето, край морето, край красивото море…“ Зяпа жена си, просната в коридора.

— Край на тренировките ѝ — добавя Брейди със същия любезен тон.

— Какво НАПРАВИ? — изкрещява Бабино, сякаш не е очевидно. Изтичва до Кора и се опитва да коленичи до нея, обаче Брейди го хваща под мишниците и му попречва. Ал Библиотеката не е мускулест като създателя на бодибилдинга Чарлс Атлас, но е много по-силен от тялото-развалина в стая 217.

— Нямаме време за лигавене — казва Брейди. — Момичето на Робинсънови е живо, което налага промяна в плана.

Бабино го зяпа и се опитва да си събере мислите, обаче му се изплъзват. Умът му, някога така бърз, сега е замъглен. И вината е на този човек.

— Гледай рибките — подтиква го Брейди. — Ти твоите, аз — моите. И двамата ще се почувстваме по-добре.

— Не! — отказва Бабино. Иска да гледа рибките, вече му се ще да ги гледа постоянно, но го е страх. Брейди се стреми да прелее съзнанието си в неговото, сякаш е някаква странна вода, и след всеки път, когато се случи, в Бабино остава все по-малко от собствената му същност.

— Да — настоява Брейди. — Тази вечер трябва да си доктор Зет.

— Отказвам!

— Не си в позиция да отказваш. Скоро полицията ще почука на вратата ти. Или Ходжис, което е още по-лошо. Той няма да ти прочете правата, а направо ще те халоса с Бияча. Защото е подъл шибаняк. И защото ти имаше право. Ходжис знае.

— Аз няма… Не искам… — Бабино поглежда жена си. О, Боже, очите ѝ! Изцъклените ѝ очи… — Полицаите няма да повярват. Аз съм уважаван лекар! Женени сме от трийсет и пет години!

— Ходжис ще повярва. А когато захапе нещо, се превръща в Уаят Ърп. Ще покаже снимката ти на момичето на Робинсънови. Малката ще я погледне и ще каже: „Ами да, това е човекът, който ми даде играта в търговския център!“. А щом си дал на нея, вероятно си дал и на Джанис Елъртън. Момент! Да не забравяме Скапели.

Бабино зяпва и се опитва да осмисли казаното.

— Да не забравяме и лекарствата, които ми даваше. Може би Ходжис вече знае за тях, защото е щедър в подкупите, а повечето сестри в Кофата са наясно. Обществена тайна е, защото никога не си се старал да се прикриваш. — Брейди кара Ал Библиотеката да кимне. — Каква самоувереност, а?

— Витамини! — само това успява да изрече Бабино.

— Дори ченгетата няма да повярват, ако получат разрешение да прегледат документацията ти и компютърните ти файлове. — Брейди поглежда безжизнената Кора Бабино. — Да не забравяме жена ти. Как ще обясниш смъртта ѝ?

— Да беше пукнал, преди да те докарат до болницата! — възкликва Бабино. Гласът му прераства във вой. — Или на операционната маса. Ти си Франкенщайн!

— Не бъркай чудовището със създателя му — казва Брейди, макар да не вярва, че лекарят притежава таланта да създаде каквото и да било. Експерименталното лекарство може да е подпомогнало новите способности на него, Брейди, но не и възстановяването му. Убеден е, че го е постигнал сам, благодарение на силната си воля. — А сега ни предстои да посетим някого и не бива да закъсняваме.

— Жената-мъж.

Има дума за това, Бабино я знаеше някога, но сега е заличена от паметта му. Както името, което върви с нея. Не помни дори какво вечеря днес. Щом Брейди му влезе в съзнанието, на излизане взема малко със себе си. Спомените на Бабино. Знанията му. Същността му.

— Точно така, жената-мъж. Макар че си има термин за сексуалните ѝ предпочитания.

— Не! — шепне Бабино. — Не мърдам от тук.

Брейди вдига пистолета, дулото вече се вижда сред остатъците от импровизирания заглушител.

— Ако смяташ, че си ми необходим, правиш най-голямата грешка в живота си. И последната.

Бабино не продумва. Мисли си, че сънува кошмар и скоро ще се събуди.

— Ще дойдеш с мен, иначе утре икономката ще те намери проснат до жена ти — злощастни жертви на обир с взлом. Предпочитам да си довърша работата като доктор Зет — тялото ти е десет години по-младо от това на Брукс и е в добра форма, — обаче ще те ликвидирам, ако се наложи. Освен това ще е подло да те изправя лице в лице с Кърмит Ходжис. Този тип е гадняр, Феликс. Идея си нямаш какъв мръсник е.

Бабино гледа стареца с подлепеното яке и вижда Хартсфийлд да се взира през воднистите сини очи на Ал Библиотеката. Устните му треперят и са влажни от слюнка. Очите му са пълни със сълзи. Брейди си мисли, че с тази разрошена побеляла коса Бабстър прилича на Алберт Айнщайн на снимката, на която известният физик се плези.

— Как стигнах дотук? — простенва Бабино.

— Като всички — меко казва Брейди. — Стъпка по стъпка.

— Защо ти беше да погваш момичето? — избухва Бабино.

— Беше грешка — признава Брейди. По-лесно е да признае това, отколкото цялата истина: нямаше търпение. Искаше да се отърве от сестрата на косящото морави негро, преди някой по-важен от нея да отвлече вниманието му. — Престани да се вайкаш и гледай рибките. Искаш, нали?

Да, иска. Това е най-страшното. Въпреки всичко, което вече знае, Бабино иска.

Гледа рибките.

Слуша мелодийката.

След малко отива в спалнята да се преоблече и да извади пари от сейфа. Преди да излязат, се отбива в банята — аптечката е заредена и с неговите лекарства, и на жена му.

Брейди се качва на беемвето на Бабино и оставя на улицата раздрънкания шевролет. Зарязва и Ал Библиотеката, който е заспал на дивана.

Приблизително по времето, когато Кора Бабино отваря външната врата за последен път, Ходжис седи в дневната на семейство Скот на Олгуд Плейс само на пресечка от Тийбъри Лейн, където живеят Робинсънови. Изпи няколко обезболяващи, преди да слезе от колата, и сега се чувства сравнително добре.

Дайна Скот седи на дивана между двамата си родители. Тази вечер изглежда малко по-голяма от възрастта си заради грима — току-що се е върнала от репетиция в гимназия „Норт Сайд“, където театралният клуб поставя мюзикъла „Господата Фантастик“. Тя играе Луиза, информира го Анджи Скот, страхотна възможност. (Думите ѝ карат Дайна да завърти очи.) Ходжис седи срещу тях на кресло, подобно на онова в собствената му дневна. От дълбоката вдлъбнатина на седалката заключава, че е любимото на Карл Скот.

На масичката пред дивана стои яркозелена игра „Заппит“. Дайна я донесе от стаята си веднага, от което Ходжис заключава, че играта не е била погребана под купища спортно оборудване в килера или зарязана в прахоляка под леглото. Не е била забравена и в училищното шкафче на Дайна. Не, била ѝ е под ръка. Което означава, че я е ползвала, колкото и да е старомодна.

— Тук съм по молба на Барбара Робинсън — казва им той. — Днес я е блъснал пикап…

— Майко мила! — възкликва Дайна и притиска длан до устата си.

— Добре е — успокоява я Ходжис. — Само кракът ѝ е счупен. Ще остане в болницата тази вечер, но ще си бъде вкъщи утре и вероятно ще е на училище другата седмица. Можеш да се подпишеш на гипса ѝ, ако още правите така.

Анджи прегръща дъщеря си през раменете и пита:

— Какво общо има злополуката с играта на Дайна?

— Ами, Барбара имаше същата и за малко не я е погубила — ударило я електричество. — Предвид казаното от Холи, докато идваше насам, не е лъжа. — Пресичала улицата, докато зяпала в екранчето, за миг в главата ѝ всичко се объркало и понечила да слезе на платното. В последния момент едно момче я блъснало встрани, иначе е щяло да се случи непоправимото.

— Боже! — изпъшква Карл.

Ходжис се привежда към Дайна:

— Не знам колко от тези джаджи са дефектни, но от случилото се с Барб и от другите инциденти, за които знаем, можем да съдим, че поне няколко не работят.

— Нека това ти е за урок — казва Карл на дъщеря си. — Следващия път, когато някой ти предложи нещо безплатно, внимавай.

Тя отново завърта очи — типична тийнейджърска мимика, изразяваща досада.

— Любопитен съм откъде си взела играта. Доста е загадъчно, защото компанията-производител не е продала много бройки. След фалита ѝ акциите ѝ били изкупени от друга компания, която пък преди две години обявила банкрут. Навярно ще си кажете, че игрите са били продадени, за да се покрият донякъде загубите…

— Или унищожени — намесва се Карл. — Така правят с непродадените книги с меки корици.

— Да, знам. Е, Дайна, откъде я взе?

— Влязох в уебсайта — обяснява тя. — Не съм загазила, нали? Не знаех, че е незаконно, обаче татко казва, че непознаването на закона не е оправдание.

— Не си направила нищо лошо — уверява я Ходжис. — В кой уебсайт?

— Badconcert.com. Потърсих го на телефона си, когато мама ми се обади по време на репетицията, че ще дойдете, но е изчезнал. Сигурно са раздали всички игри.

— Или са открили, че са опасни, и тихомълком са прекратили дейността си — кисело промърморва Анджи Скот.

— Силен ли е бил токовият удар? — пита Карл. — Отворих играта, когато Ди я донесе. В гнездото отзад има само четири двойни А батерии.

— Не разбирам от тези неща — казва Ходжис. Въпреки лекарството отново усеща болката в корема. Не че проблемът е в корема му — онова чудо се е загнездило в съседен орган, дълъг само петнайсет сантиметра. След срещата с Норма Уилмър потърси информация за процента на оцеляване на пациенти с рак на панкреаса. Само шест процента оставаха живи пет години след откриване на заболяването. Много оптимистично, няма що. — Дори не мога да сменя мелодията на текстовите съобщения на айфона си и плаша хората.

— Мога да ти я сменя — предлага Дайна. — Лесно е. На моя имам „Крейзи Фрог“.

— Първо ми разкажи за уебсайта.

— Ами, научих за сайта от Туитър. Някой в училище ме открехна. Разпространи се по много сайтове на социални медии. Фейсбук, Пинтерест, Гугъл Плейс, нали се сещате?

Ходжис не се сеща, но кима.

— Не помня точно какво пишеше, обаче знам горе-долу, защото съобщенията там са кратки, само до сто и четирийсет символа. Знаете, нали?

— Разбира се — потвърждава Ходжис, макар че тая работа с туитовете му е пълна мъгла. Ръката му машинално се опитва да притисне мястото вляво, където го боли. Не ѝ позволява.

— В този се казваше нещо като… — Дайна затваря очи. Доста е драматично, но, разбира се, тя идва от репетиция на театралния клуб. — „Лоши новини, отмениха концерта на «Раунд Хиър» заради някакво куку. Искате ли хубави? Или дори подарък? Отидете на badconcert.com“ — Отваря очи. — Сигурно не е съвсем точно, но…

— Аха, така е. — Той записва името на сайта в бележника си. — Значи, отишла си…

— Да, много хлапета влязоха в сайта. Беше малко особен. Имаше клипче с „Целувки до полуда“ — прочутото парче на „Раунд Хиър“ отпреди няколко години, а след него се чуваше звук от експлозия и крякащ глас възкликваше: „О, по дяволите, шоуто се отменя!“

— Не е забавно — намесва се Анджи. — Можеше всички да загинете.

— Сигурно е имало още нещо — настоява Ходжис.

— Да. Пишеше, че в залата имало около две хиляди хлапета, повечето за първи път дошли на концерт, и им прецакали удоволствието. Макар че… прецакали не беше думата, а…

— Мисля, че се сещаме, скъпа — промърморва Карл.

— После пишеше, че генералният спонсор на „Раунд Хиър“ е получил много електронни игри „Заппит“, които искат да подарят. Нали разбирате, нещо като компенсация за пропуснатия концерт.

— Макар че беше преди почти шест години? — пита Анджи невярващо.

— Да. Малко е странно, като се замислиш.

— Но ти не се замисли — укорява я Карл.

Дайна вдига рамене и се нацупва:

— Замислих се, обаче ми се стори нормално.

— Всички така казват, преди да стане белята! — сопва се баща ѝ.

— И ти какво направи? — намесва се Ходжис. — Прати им имейл с името и адреса си и получи по пощата това. — Той посочва играта.

— Не беше толкова просто — обяснява Дайна. — Искаха доказателство, че наистина си бил на концерта. Затова отидох при майката на Барб, Таня.

— Защо?

— За снимките. Моите са някъде тук, ама не ги намерих.

— Че как ще ги намериш в този хаос! — заяжда се Анджи и този път тя завърта очи.

Болката в корема на Ходжис отново започва да пулсира.

— Какви снимки, Дайна?

— Чакайте да обясня. Таня — тя няма нищо против да я наричаме така — ни заведе на концерта — мен, Барб, Хилда Карвър и Бетси.

— Бетси е…

— Бетси Деуит — уточнява Анджи. — Теглихме жребий, за да определим коя майка ще заведе момичетата. Задължението се падна на Таня. Тя натовари момичетата във вана на Джини Карвър, за да се поберат всички.

Ходжис кима с разбиране.

— Таня ни снима — продължава Дейна. — Трябваше да се снимаме. Да, беше глупаво, обаче тогава не ни се струваше така. Сега харесвам „Мендоса Лайн“ и „Рейвионетс“, но тогава за нас „Раунд Хиър“ бяха голяма работа. Особено Кам, вокалът. Таня ни снима с някой от нашите телефони. Или пък с нейния, не помня. Така или иначе изпрати снимките на всички, обаче не намерих моите.

— Трябвало е да пратиш на уебсайта снимка като доказателство, че си била в залата, така ли?

— Да, по имейла. Боях се, че на снимките се виждаме само пред колата на госпожа Карвър и няма да е достатъчно, но на две беше заснета концертната зала „Минго“ и хората, чакащи на опашка отвън. Мислех си, че може да поискат други, защото не се виждаше плакатът с името на групата, обаче явно ги одобриха и след седмица получих играта по пощата. Беше в голям плик, старателно опакована.

— Имаше ли обратен адрес?

— Не. Забравила съм пощенския код, но беше от името на „Сънрайз Сълюшънс“. Предполагам, че са били спонсори на турнето на групата.

„Възможно е, тогава компанията не е била фалирала, но се съмнявам“ — казва си Ходжис.

— Откъде беше пратката?

— Не помня.

— Аз съм почти сигурна, че беше от града — намесва се Анджи. — Взех скъсания плик и го хвърлих в боклука. Аз съм домашната прислужница в този дом — добавя и с укор поглежда дъщеря си.

— Съжаляаааавам — проточва Дайна.

Ходжис си записва в бележника: „«Сънрайз Сълюшънс» офис в Ню Йорк, но пакет, пратен оттук.“

— Кога се случи, Дайна?

— Чух за туита и влязох в сайта миналата година. Не помня точно кога, но знам, че беше преди Деня на благодарността. И както казах, стана супербързо. Бях приятно изненадана.

— Значи имаш играта от приблизително два месеца?

— Да.

— И не те е удрял електрически ток?

— Не.

— Имало ли е моменти, когато играеш на… да речем, на „Вирче с рибки“, да загубиш представа къде се намираш?

Господин и госпожа Скот изглеждат притеснени от въпроса, но Дайна се усмихва снизходително.

— Все едно съм хипнотизирана? Това ли имате предвид?

— Не знам точно какво имам предвид, но да.

— Не — спокойно казва Дайна. — Освен това „Вирче с рибки“ е мегатъпо. За малки деца е. Използваш лостчето до клавиатурата да командваш мрежата на Джо Рибаря, нали така? И хванатите рибки носят точки. Само че е прекалено лесно. Единствената причина да отварям тази игра е да проверя дали розовите рибки вече са номерирани.

— Номерирани ли? Как така?

— Беше обяснено в придружителното писмо. Закачих си го на дъската за съобщения, защото наистина искам да спечеля скутера. Искате ли да го видите?

— Определено.

Тя изтичва нагоре по стълбите, за да го донесе, и Ходжис иска разрешение да ползва тоалетната. Влиза, разкопчава ризата си и оглежда корема си. Отляво е малко подут и горещ на пипане, но може би си въобразява. Налива си вода от чешмата, изпива още две бели хапчета и пита пулсиращата си страна:

— Може ли да се укротиш за малко и да ме оставиш да довърша?

Дейна почти е свалила сценичния си грим и на Ходжис вече му е лесно да си я представи как заедно с още три девет-десетгодишни момичета отива на първия в живота си рокконцерт — всички подскачат от вълнение като пуканки в микровълнова фурна. Тя му подава писмото, придружаващо играта.

В горната част на листа се вижда изгряващо слънце, над което във формата на дъга са написани думите СЪНРАЙЗ СЪЛЮШЪНС. Нищо неочаквано, само дето не прилича на нито едно корпоративно лого, което Ходжис е виждал. Някак аматьорско е, сякаш оригиналът е бил нарисуван на ръка. Писмото е на бланка с вписано името на момичето, за да изглежда по-лично. „Не че в наши дни и на такава възраст би заблудило някого — мисли си Ходжис. — Вече и писмата от застрахователните компании, и от адвокатите, търсещи клиенти за медицински жалби, са с лично обръщение.“

Следва нечетлив подпис, просто драскулка. Под него:

— И ти повярва на тези глупости? — учудва се Карл Скот.

Макар въпросът да е зададен с усмивка, Дайна се просълзява:

— Добре, глупава съм, застреляй ме.

Карл я прегръща и я целува по слепоочието:

— Спокойно! На твоята възраст и аз щях да се хвана.

— Проверяваш ли розовите рибки, Дайна? — намесва се Ходжис.

— Да, един-два пъти на ден. Всъщност е по-трудно от играта, защото розовите са много бързи. Трябва да се съсредоточиш.

„Разбира се“ — казва си Ходжис. Тази история все повече започва да го плаши.

— Но няма цифри, а?

— Засега не.

— Може ли да я взема? — Той посочва играта. Мисли си да обещае да я върне, но не го прави. Съмнява се, че ще спази обещанието си. — И писмото, ако не възразяваш.

— При едно условие.

Болката на Ходжис понамалява и той успява да се усмихне:

— Давай.

— Да проверявате розовите рибки и ако излезе някой от номерата ми, наградата е за мен.

— Става — съгласява се Ходжис и наум добавя: „Някой иска да ти даде награда, Дайна, но много се съмнявам, че е скутер или ваучер за кино.“ Взема играта и писмото и се изправя. — Благодаря ви за отделеното време.

— За нищо — отговаря Карл. — Когато разберете каква е тази работа, ще ни кажете, нали?

— Разбира се — кима Ходжис. — Още един въпрос, Дайна, и ако ти се стори глупав, не забравяй, че съм почти на седемдесет.

Тя се усмихва:

— Нашият учител господин Мортън казва, че единствените глупави въпроси са…

— Незададените, знам. И аз съм на същото мнение, така че ето го въпроса. Всички ли в гимназия „Норт Сайд“ знаят за безплатните игри, рибките с номера и наградите?

— Знаят и всички, които имат профили в Туитър, Фейсбук, Пинтерест… такава е системата.

— И ако си бил на концерта и можеш да го докажеш, ще ти изпратят същата игра, така ли?

— Аха.

— А на Бетси Деуит изпратиха ли?

— Не, което е малко странно — намръщва се Дайна, — защото тя още си пази снимките от онази вечер и изпрати една на уебсайта. Обаче не веднага — всичко прави в последния момент, — така че може игрите да са свършили. Който превари, той ще натовари.

Ходжис още веднъж благодари на семейство Скот за отделеното време, пожелава на Дайна късмет с пиесата и тръгва по алеята към колата си. Сяда зад волана и потреперва — толкова е студено, че си вижда дъха. Болката отново се усеща: четири силни пулсации. Изтърпява ги със стиснати зъби и напразно се опитва да се убеди, че новите, по-силни болки, са психосоматични, защото вече знае какво му е. Внезапно му хрумва, че не бива да отлага химиотерапията още два дни, но ще го направи. Трябва, защото му хрумва ужасяваща мисъл. Ако я сподели, Пийт Хънтли няма да му повярва, а Изи Джейнс сигурно ще си каже, че се налага спешно да го закарат в най-близката лудница. Дори самият Ходжис не си вярва, обаче парченцата от мозайката пасват и макар картинката, която оформят, да е откачена, в нея има страховита логика.

Включва двигателя и потегля към дома си, откъдето ще телефонира на Холи с молба да се опита да открие дали „Сънрайз Сълюшънс“ са спонсорирали турне на „Раунд Хиър“. След това ще гледа телевизия. А като му писне да се преструва, че програмата му е интересна, ще си легне и буден ще чака утрото.

Само че непрекъснато мисли за зеления „Заппит“.

Не, може да изчака, докато се прибере у дома… На половината път между Олгуд Плейс и Харпър Роуд отбива на паркинга пред малък търговски център, спира пред затворено химическо чистене и включва устройството. Блясва ярка бяла светлина, после се появява червена буква Z, която се приближава и уголемява, докато червеният цвят залива екрана. Миг по-късно екранът отново побелява, излиза съобщение: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАППИТ! ОБИЧАМЕ ДА ИГРАЕМ! НАТИСНЕТЕ ПРОИЗВОЛЕН КЛАВИШ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖИТЕ, ИЛИ ПЛЪЗНЕТЕ ПРЪСТ ПО ЕКРАНА!“

Ходжис плъзва пръст по екрана, появяват се иконки на игри. Някои са версии на онези, които дъщеря му харесваше като малка: „Дънки Конг“, „Космически нашественици“, „Пак-Ман“ и любимата на Али „Мис Пак-Ман“. Има и различните варианти на пасианс, към които е била пристрастена Джанис Елъртън, и много други игри, за които Ходжис не е чувал. Плъзва пръст отново и между „Модното ревю на Барби“ и „Магическата Кула“ вижда „Вирче с рибки“. Поема си дълбоко въздух и докосва иконката.

„МИСЛИ ЗА «ВИРЧЕ С РИБКИ»!“, съветва надписът на екрана. Появява се малко кръгче, което се върти десетина секунди (струват му се повече), и после започва демо анимацията. Рибките плуват насам-натам, превъртат се в спирала или се стрелкат по диагонал. От устите им излизат мехурчета. Отгоре водата е зеленикава, надолу прелива в синьо. Мелодийката е непозната на Ходжис. Той се взира в екранчето и чака да се случи нещо — най-вероятно да му се доспи.

Рибките са червени, зелени, сини, златисти, жълти. Вероятно минават за тропически, обаче не са реалистични като в телевизионните реклами за „Ексбокс“ и „Плейстейшън“. Тези тук са пример за елементарна анимация. „Нищо чудно, че компанията е фалирала — мисли си той, — но наистина има нещо леко хипнотично в движенията им — понякога са сами, друг път — по двойки, от време на време се появява цял разноцветен пасаж.“

Внезапно се появява една розова. Ходжис я чуква с пръст, обаче тя е твърде бърза и му се изплъзва.

— Мамка му! — промърморва той. За миг отклонява поглед към тъмната витрина на ателието за химическото чистене, защото усеща, че му се доспива. Със свободната си ръка леко зашлевява първо лявата, после дясната си страна, и отново се вглежда в екрана. Сега там има много повече рибки, плуващи насам-натам.

Задава се още една розова и този път той я уцелва, преди да се изплъзне в левия край на екрана. Примигва (сякаш казва: „О’кей, Бил, този път ме спипа“), обаче не се появява цифра. Ходжис зачаква следващата и щом я зърва, чука с пръст върху нея. Отново няма цифра, само розова рибка, каквато не съществува в реалността.

Сега мелодийката му се струва по-силна и по-бавна. „Наистина има някакво леко въздействие — мисли си той. — Вероятно е случайност, обаче го усещам.“

Изключва играта. Просветва надпис „БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ИГРАХТЕ. ДО СКОРО“, после екранчето потъмнява. Ходжис поглежда часовника на таблото и с изненада установява, че се е взирал в играта повече от десет минути. Сторили му се бяха като две-три. Максимум пет. Дайна не беше споменала да е губила представа за времето, докато е гледала демото на „Вирче с рибки“, но пък той не я беше питал, нали така? От друга страна, беше изгълтал доста силни обезболяващи таблетки, които вероятно бяха изиграли роля в случилото се. Разбира се, ако се беше случило нещо.

Така или иначе нямаше цифри.

Розовите рибки бяха най-обикновени, ако не се брои странният им цвят.

Ходжис пъха играта и мобилния си телефон в джоба на палтото си и отново потегля към дома си.

Фреди Линклатър — някогашната колежка на Брейди в сервиза за компютри, преди светът да открие, че той е чудовище — седи до кухненската маса и с един пръст върти фласката, докато чака мъжа с тузарското куфарче.

Той нарича себе си доктор Зет, но Фреди не е глупачка. Знае името, което отговаря на инициалите на куфарчето: Феликс Бабино, завеждащ неврологията на Окръжна болница „Кайнър“.

Дали той знае, че тя е наясно? Предполага, че знае, обаче не ѝ пука. Но има нещо странно. Много странно. Той е прехвърлил шейсетте, обаче ѝ напомня на доста по-млад човек. На човека, който е най-известният (по-скоро печално прочул се) пациент на Бабино.

Фласката се върти, ли върти. От едната ѝ страна е гравирано „ГХ & ФЛ завинаги“. Е, завинагито продължи само около две години и Глория Холис отдавна излезе от живота на Фреди. Бабино — или доктор Зет, както се представя (като някой злодей от комикс) — донякъде е виновен за това.

— В него има нещо зловещо — казваше Глория. — И в по-възрастния. Парите също са зловещи. Твърде много са. Не знам в какво си се забъркала, Фред, обаче рано или късно ще те улучи като бумеранг и не желая да съм косвена жертва.

Освен това Глория си беше паднала по друга жена, изглеждаща доста по-добре от кльощавата Фреди с конската физиономия, и… не ѝ се мисли за това, не!

Фласката се върти, ли върти.

Всичко изглеждаше толкова просто в началото, а и как можеше да откаже парите? Не беше спестила много, докато работеше в Киберпатрула на „Дискаунт Елекроникс“, а работата като компютърен специалист на свободна практика, която намираше след затварянето на магазина, едва стигаше да не остане без покрив над главата. Друго щеше да е, ако притежаваше това, което бившият ѝ шеф Антъни Фробишър наричаше „човешки умения“, но те не бяха силната ѝ страна. Когато старчокът, който се представяше като Зет Бой ѝ направи предложение (Боже мили, това си беше същински псевдоним от комикс), ѝ дойде като дар от Бога. Живееше в скапан апартамент в квартал в южната част на града, презрително наричан „Раят на селяндурите“, и пак изоставаше с плащането на наема въпреки парите, които онзи ѝ беше дал. Нима можеше да откаже пет хиляди долара? Я стига!

Фласката се върти, ли върти.

Старчокът закъснява, може и да не дойде — вероятно така е най-добре.

Фреди помни как той огледа двустайния апартамент и хартиените пликове, в които бяха натъпкани дрехите ѝ и повечето ѝ вещи (тя си ги представяше натрупани около нея, когато спи под моста на Околовръстното).

— Трябва ти по-голям апартамент — заяви той.

— Да, и на фермерите в Калифорния им трябва повече дъжд. — Спомня си как погледна в плика, който старецът ѝ подаде. Как прокара пръст по банкнотите и колко успокояващ беше звукът на петдесетачките. — Не е зле, но като се разплатя с всички, на които дължа пари, няма да остане много. — Можеше да преметне повечето кредитори, обаче нямаше намерение да осведомява старчока.

— Ще има още, а шефът ми ще се погрижи да ти наеме апартамент, където ще приемаш пратки.

В главата ѝ се включи предупредителна аларма:

— Ако става дума за наркотици, аз съм пас. — Подаде му плика с парите, колкото и да не ѝ се искаше.

Той го отблъсна с презрителна гримаса:

— Никакви наркотици. Всичко е законно.

И ето я, обитава апартамент близо до езерото. Не че от шестия етаж се разкрива изглед към езерото, нито пък жилището е палат. Далеч е от дворец, особено през зимата. Езерото само се провижда между по-новите високи сгради, за сметка на което вятърът фучи между тях, а през януари вятърът е леден. Настроила е смехотворния климатик на двайсет и седем градуса, въпреки това е навлякла три ризи и носи дълги гащи под панталона със странични джобове. „Раят на селяндурите“ е в миналото, което не е малко, но въпросът си остава: достатъчно ли е?

Фласката се върти, ли върти. „ГХ & ФЛ завинаги.“ Само че нищо не е завинаги.

Домофонът иззвънява и тя подскача. Взима фласката — единственият ѝ спомен от славните дни с Глория — и тръгва към вратата. Потиска желанието да заговори с фалшивия руски акцент. Независимо дали се нарича доктор Бабино или доктор Зетнещо този тип я плаши. Не е като откачените дилъри на метамфетамини в предишния ѝ скапан квартал, в него има нещо страшно, което тя не проумява. Най-добре да не играе игрички и да се моли да не се окаже в прекалено голяма беда заради тази история.

— Прословутият доктор Зет ли е?

— Разбира се.

— Закъснявате.

— Да нямаш по-важна работа, Фреди?

Не, няма. Всичко, което прави напоследък, не е кой знае колко важно.

— Носите ли парите?

— Разбира се! — нетърпеливо се тросва той.

Старчокът, с когото се беше впуснала в тази авантюра, също беше нетърпелив. С доктор Зет не си приличаха по нищо, но говореха и се държаха еднакво, все едно бяха братя. Само дето напомняха на Фреди за друг човек, някогашен неин колега. За онзи, който се оказа Мистър Мерцедес.

Не иска да мисли по въпроса, както и за хакерските номера, които прави по искане на доктор Зет. Натиска копчето на домофона.

Чака го до вратата и отпива глътка скоч, за да си даде кураж. Пъха бутилката в джоба на ризата, която е под горната, сетне се пресяга до джоба на онази отдолу, в който държи ментовите бонбони. На доктор Зет надали ще му дреме, ако дъхът ѝ мирише на алкохол, но когато работеше в „Дискаунт Електроникс“, след като консумираше алкохол, винаги лапваше ментов бонбон, а старите навици трудно се забравят. От джоба на най-горната риза изважда кутия „Марлборо“ и запалва цигара. Така напълно ще замаскира миризмата на уиски и ще се успокои, а пък ако господинът се отврати от дъха ѝ, вонящ на цигара, да ходи да търкаля аспирини.

— Този тип те настани в доста сносен апартамент и ти плати почти трийсет хиляди през последната година и половина — беше изтъкнала Глория. — Висока цена за нещо, което всеки сносен хакер може да направи насън, поне според теб самата. Защо е избрал тъкмо теб? И защо парите са толкова много?

Още въпроси, за които Фреди не иска да мисли.

Всичко започна със снимката на Брейди и майка му. Намери я в склада на „Дискаунт Електроникс“ малко след като персоналът бе информиран, че магазинът в търговския център на Бърч Хил прекратява дейността си. Шефът им Антъни Тоунс Фробишър сигурно беше взел снимката от работното място на Брейди и я беше захвърлил в склада, след като стана известно, че Брейди е печално прочулият се Убиец с мерцедеса. Фреди не беше близка с Брейди (макар навремето да бяха водили няколко смислени разговора за половата идентичност). Вярно, че уви в хартия фотографията и я занесе в болницата, но решението ѝ беше спонтанно. А няколкото посещения при Брейди след това бяха предизвикани от любопитство, съчетано с малко гордост заради реакцията му. Той се беше усмихнал!

— Реагира на присъствието ви — каза старшата сестра Скапели след поредното ѝ посещение. — Много е необичайно.

Когато Скапели замени Беки Хелмингтън, Фреди вече знаеше, че мистериозният доктор Зет, който я снабдява с пари, всъщност е доктор Феликс Бабино. Не ѝ се мислеше и за това. Нито за кашоните, които започнаха да пристигат от Тера Хоут, Индиана, по Ю Пи Ес. Нито за хакерството. Специализира се в това да не мисли, защото веднъж започнеш ли, някои неща стават очевидни. И всичко беше заради проклетата снимка. Сега ѝ се иска да беше устояла на порива да я занесе в болницата, но майка ѝ казваше: „След дъжд качулка“.

Чува стъпките му по коридора. Отваря вратата, без да изчака позвъняването, и въпросът се изплъзва от устата ѝ, преди да се усети, че ще го зададе:

— Доктор Зет, вие Брейди ли сте?

Ходжис вече е вкъщи и тъкмо си сваля палтото, когато мобилният му иззвънява.

— Здравей, Холи.

— Добре ли си?

Вече си представя много бъдещи обаждания от нея, започващи по същия начин. Е, за предпочитане са пред „Пукни, гад мръсна!“.

— Да, добре съм.

— Още един ден и започваш лечението. И ще правиш, каквото кажат лекарите.

— Престани да се тревожиш. Мисля, че се разбрахме.

— Няма да се тревожа, ако пребориш рака.

„Недей, Холи — казва си той и затваря очи, защото внезапно го парват сълзи. — Недей, недей, недей!“

— Джером пристига довечера. Преди полета се обади да пита за Барбара и му разказах всичко, което тя сподели. Ще пристигне в единайсет. Добре че самолетът е излетял, защото се задава буря, и то сериозна според метеоролозите. Предложих да му наема кола, както правя за теб, когато пътуваш извън града, много е лесно, след като имаме фирмена сметка…

— За откриването на която ми пили на главата, докато не се предадох. Повярвай ми, знам, че е лесно.

— Той обаче отказа. Баща му ще го вземе от летището. Ще отидат при Барбара утре в осем и ще я заведат вкъщи, ако лекарите разрешат. Джером предложи да дойде в агенцията към десет, ако е удобно.

— Чудесно. — Ходжис избърсва сълзите си. Не знае доколко ще помогне Джером, но пък ще се радва да го види. — Дано успее да научи от нея още нещо за проклетата джаджа…

— Помолих го да я разпита. Взе ли играта на Дайна?

— Да. И я пробвах. Има нещо особено в анимацията на „Вирче с рибки“. Доспива ти се, ако я гледаш прекалено дълго. Мисля, че ефектът е случаен, и не виждам как би могъл да повлияе на хлапетата, защото те биха пуснали направо играта.

Разказва ѝ другите подробности, които научи от Дайна, накрая тя отбелязва:

— Значи не се е сдобила с играта като Барбара и Елъртън.

— Не.

— Да не забравяме и Хилда Карвър. Човекът, представил се като Майрън Заким, също ѝ е дал „Заппит“. Само че играта била дефектна. Барб каза, че само просветнала в синьо и повече не проработила. Да си виждал сини проблясъци?

— Не. — Ходжис оглежда полупразния хладилник за нещо, което стомахът му не би отхвърлил, и се спира на кофичка кисело мляко с аромат на банан. — Още нещо — видях розови рибки, но когато успях да хвана няколко, което хич не е лесно, те не бяха маркирани с цифри.

— Обзалагам се, че на играта на госпожа Елъртън е имало цифри.

И Ходжис смята така. Рано е за обобщения, но започва да подозира, че номерираните рибки се появяват само на игрите „Заппит“, раздавани от Майрън Заким, човека с куфарчето. Смята и че някой блъфира с буквата Z, а блъфовете плюс нездравият интерес към самоубийствата са характерни за Брейди Хартсфийлд, негова запазена марка. Само че Брейди е затворник в стаята си в „Кайнър“, да му се не види! Ходжис продължава да си блъска главата върху този неопровержим факт. Ако Хартсфийлд има помощници, които да му вършат мръсната работа (започва да изглежда точно така), как ги ръководи? И защо биха вършили нещо за него?

— Холи, ще провериш ли нещо в интернет? Може би не е важно, обаче не бива да оставяме нищо на случайността.

— Казвай.

— Интересува ме дали „Сънрайз Сълюшънс“ са спонсорирали турнето на „Раунд Хиър“ през 2010, когато Хартсфийлд се опита да вдигне във въздуха концертна зала „Минго“. Или което и да е турне на групата.

— Дадено. Вечерял ли си?

— Сега си приготвям вечеря.

— Добре. Какво ще хапнеш?

— Пържола, пържени картофи и салата — отговаря Ходжис и гледа киселото мляко със смесица от отвращение и примирение. — Останала ми е и ябълкова пита за десерт.

— Стопли я в микровълновата и сложи отгоре лъжица ванилов сладолед. Вкусно е!

— Непременно.

Изненадва се (макар че не би трябвало, защото добре познава Холи), когато след пет минути тя телефонира, за да съобщи поисканата информация.

— Боже, Холи, колко си бърза!

Без да има представа, че почти дословно повтаря думите на Фреди Линклатър, Холи отговаря:

— Другия път поискай нещо трудно. Може би ще ти е интересно да научиш, че „Раунд Хиър“ се разпаднали през 2013. Явно момчешките групи не се задържат дълго.

— Не. Започнат ли хлапаците да се бръснат, момиченцата губят интерес към тях.

— Не съм капацитет по въпроса. Открай време харесвам Били Джоел. И Майкъл Болтън.

„О, Холи!“ — мислено изпъшква Бил. За пореден път.

— Между 2007 и 2012 групата е направила шест национални турнета. Първите четири били спонсорирани от компанията за производство на мюсли „Шарп“ и на концертите раздавали безплатни мостри. Последните две участия, включително това в концертна зала „Минго“, били спонсорирани от „Пепси“.

— Тоест „Сънрайз Сълюшънс“ не са сред спонсорите.

— Точно така.

— Благодаря, Холи. До утре.

— Да. Вечеряш ли?

— Тъкмо сядам.

— Добре. И гледай да посетиш Барбара, преди да започнеш лечението. Хубаво е да е заобиколена от приятели, защото каквото и да не ѝ е било наред, още я държи. Каза, че сякаш било оставило следа от слуз в съзнанието ѝ.

— Непременно ще отида — уверява я Ходжис, но по независими от него причини няма да изпълни обещанието си.

Брейди ли сте?

Феликс Бабино, който понякога се представя като Майрън Заким, понякога като доктор Зет, се усмихва. Лицето му с наболата брада се сбръчква и става зловещо. Тази вечер е с пухкава ушанка вместо с меката шапка с тясна периферия и побелялата му коса стърчи отстрани. На Фреди ѝ се иска да не го е питала, да не го е пускала да влезе, дори да не е чувала за него. Ако е Брейди, той е като ходеща къща с призраци.

— Не питай, за да не те излъжа — отговаря старчокът.

Иска ѝ се да смени темата, обаче не може:

— Защото говорите като него. И хакнатата програма, която донесе другият човек след пристигането на кашоните… беше на Брейди, доколкото го познавам. Все едно го е подписал.

— Брейди Хартсфийлд е почти в кататония и едва ходи, камо ли да пише хак за старомодни електронни игри, някои от които отгоре на всичко се оказаха и дефектни. Не си получих парите от копелдаците от „Сънрайз Сълюшънс“, което адски ме дразни.

„Адски ме дразни.“ Фраза, която Брейди използваше често в дните на Киберпатрула, обикновено по адрес на шефа им или на малоумен клиент, който беше разлял кафе върху компютъра си.

— Платено ти е много щедро, Фреди, и почти приключваме. Престани да ровиш, става ли? — Минава край нея, без да дочака отговора ѝ, слага куфарчето на масата и го отваря. Изважда плик с инициалите ѝ, написани отгоре. Буквите са с обратен наклон. През годините в „Дискаунт Електроникс“ е виждала същия почерк на стотици ордери, попълвани от Брейди. — Десет хиляди — добавя. — Последна вноска. Сега се хващай за работа.

Фреди се пресяга за плика и промърморва:

— Не е необходимо да присъствате. Всичко става автоматично, все едно нагласяваш алармата на часовник.

„А и ако си Брейди, можеш да го направиш и сам — добавя наум. — Добра съм в тези неща, но ти беше по-добър.“

Той обаче не ѝ позволява да вземе плика:

— Ще остана. Не че ти нямам доверие.

„Да бе, не на мен тия“ — мисли си тя.

Доктор Зет зловещо се усмихва и лицето му отново се сбръчква:

— А и кой знае? Може да извадим късмет и да видим първия „удар“.

— Бас държа, че повечето хора, получили игрите, вече са ги изхвърлили. Това е само тъпа играчка, а и някои не работят, както изтъкнахте.

— Не бери грижа за това — казва доктор Зет и пак се усмихва. Очите му са зачервени, сякаш се е напушил с трева.

Фреди мисли да го пита какво точно правят, какво точно се надява да постигне… но вече има представа, а ѝ не иска да научи отговора. Освен това ако този човек е Брейди, каква вреда може да причини? Брейди имаше стотици идеи, всичките смахнати.

Е, не всички. Повечето.

Повежда го към спалнята за гости, която е превърнала в команден център — електронно убежище, за каквото винаги е мечтала и никога не е могла да си позволи, и необходимостта от което Глория — красива, със заразителен смях и с „човешки умения“, никога не би разбрала. Тук подовото отопление е изключено и температурата е по-ниска, отколкото в другите помещения. На компютрите не им е студено.

— Хайде — подканва я той. — Направи го.

Тя сяда зад първокласния настолен „Макинтош“ с двайсет и седем инчов монитор, включва го и въвежда паролата си — случайна поредица от цифри. Има директория, озаглавена Z, която отваря с друга парола. Файловете са наречени Z-1 и Z-2. Използва трета парола, за да отвори Z-2, после бързо затраква по клавиатурата. Доктор Зет стои зад нея. Отначало присъствието му я разсейва, но после това, което прави, я поглъща изцяло. Както винаги.

Не ѝ отнема много време; доктор Зет ѝ е дал програмата и да я стартира е като детска игра. Вдясно от компютъра на висока етажерка стои сигнален ретранслатор. Когато приключва, тя натиска едновременно клавишите КОМАНДА и Z и ретранслаторът се включва. Появява се една-единствена дума в жълто: ТЪРСЕНЕ. Мига като светофар на изоставено кръстовище.

Чакат и Фреди си дава сметка, че е затаила дъх. Издишва шумно, за миг хлътналите ѝ страни се издуват. Понечва да стане, но доктор Зет слага ръка на рамото ѝ:

— Да изчакаме още малко.

Чакат още пет минути. Чуват се само тихото бръмчене на компютъра и воят на вятъра над замръзналото езеро. Надписът ТЪРСЕНЕ продължава да мига.

— Добре — въздъхва той. — Знаех си, че се надявам на твърде много. Всичко с времето си, Фреди. Да се върнем в другата стая. Ще ти дам последната вноска и ще си тръг…

Надписът в жълто внезапно се сменя с друг в зелено: ОТКРИТ ОБЕКТ.

— Ето! — крясва старчокът и я стряска. — Ето, Фреди! Ето го първия!

Последните ѝ колебания са пометени, вече е сигурна. Победоносният вик е на Брейди. Превърнал се е в жива матрьошка. Поглеждаш в Бабино и там е доктор Зет, надникваш в доктор Зет и вътре, дърпащ всички конци, е Брейди Хартсфийлд. Бог знае как е възможно, но е така.

ОТКРИТ ОБЕКТ се заменя със ЗАРЕЖДА в червено. След броени секунди се появява надпис ЗАДАЧА ИЗПЪЛНЕНА. След това ретранслаторът започва ново търсене.

— Добре. Доволен съм. Време е да си вървя. Имах тежка вечер, а още не съм приключил.

Тя го следва в другата стая, като затваря вратата към убежището си. Взела е решение, което вероятно е закъсняло, но все пак… Щом той си тръгне, ще изключи ретранслатора и ще изтрие последната програма. После ще сложи в куфар най-необходимите си вещи и ще отиде на мотел, а на другата сутрин завинаги ще напусне шибания град и ще се пресели във Флорида. Писнало ѝ е от доктор Зет и от помощника му Зет Бой, както и от зимите в Средния Запад.

Доктор Зет си облича палтото, но се спира пред прозореца:

— Няма кой знае каква гледка към езерото. Високите сгради пречат.

— Да, кофти е.

— Все пак е по-хубава от моята — изтъква той, без да се обърне. — През последните пет и половина години гледам закрит паркинг.

Внезапно ѝ идва в повече. Ако доктор Зет остане още шейсет секунди, тя ще изпадне в истерия.

— Дай си ми парите — крясва — и се разкарай! Приключихме.

Той се обръща. В ръката си държи пистолета с късо дуло, с който застреля жената на Бабино.

— Права си, Фреди. Приключихме.

Тя реагира мигновено, избива пистолета от ръката му, изритва го в чатала и когато той се превива, му нанася саблен удар като Луси Лиу, после се втурва навън през отворената врата, крещейки колкото ѝ глас държи… Всъщност не помръдва: всичко това се прожектира с цвят и звук в съзнанието ѝ, докато стои като закована. Пистолетът изгърмява. Фреди залита назад, блъсва се в креслото, на което седи, когато гледа телевизия, премята се през него и се изтърколва на пода, удряйки главата си. Пред очите ѝ притъмнява. Последното ѝ усещане е топлината в гърдите ѝ, когато започва да кърви, и между бедрата ѝ, когато се напикава.

— Последната вноска, както се разбрахме. — Думите идват от много далеч.

Обгръща я мрак. Тя пропада в него.

Без да помръдва, Брейди гледа как кръвта образува локва под нея. Ослушва се дали някой ще почука на вратата и ще попита наред ли е всичко. Надали, обаче иска да е сигурен.

След около деветдесет секунди пъха пистолета в джоба на палтото си при своята електронна игра „Заппит“. Не устоява на любопитството и преди да си тръгне, надниква в „командния център“ на Фреди. Ретранслаторът продължава безкрайното си автоматично търсене. Противно на очакванията си Брейди е завършил изумително пътуване. Невъзможно е да предвиди какви ще са крайните резултати, но е убеден, че ще има някакъв резултат. И ще прояде като киселина дъртия ДВО. Отмъщението наистина е сладко.

На слизане е сам в асансьора. И във фоайето не среща никого. Излиза от сградата, завива в съседната пряка, вдига яката на скъпото палто на Бабино да се предпази от вятъра и с дистанционното отключва беемвето на лекаря. Сяда зад волана и включва двигателя, но само за да пусне отоплението. Предстои му да направи още нещо, преди да се отправи към следващата си цел. Всъщност не иска да го прави, защото, колкото и да се е провалил като човешко същество, Бабино притежава остър ум и голяма част от този ум е непокътната. Да го унищожи ще е равнозначно да постъпи като онези тъпи религиозни фанатици от ИДИЛ, които унищожават безценни произведения на изкуството и на архитектурата. И все пак се налага да го стори. Не бива да рискува, защото и тялото на този човек е ценно. Да, кръвното на Бабино е по-високо от нормата и през последните години е започнал да недочува, обаче, общо взето, е в добра форма, защото редовно играе тенис и два пъти седмично тренира във фитнеса на болницата. Пулсът му е седемдесет удара в минута. Няма ишиас, подагра, катаракта или каквото и да било друго заболяване, характерно за мъжете на неговата възраст.

Освен това добрият доктор е единственото, с което Брейди разполага, поне за момента.

Той прониква в съзнанието на Феликс Бабино и открива останките от мозъка му. Опустошен е и изранен от многократните окупации на Брейди, но все още там, все още на Бабино, все още способен (поне теоретично) да си върне контрола. Обаче е напълно беззащитен като костенурка, извадена от черупката. Не е от плът — мозъкът, по-точно същността на Бабино, по-скоро е като преплетени нишки от светлина.

Не без угризения Брейди ги сграбчва с фантомната си ръка и ги разкъсва.

Ходжис сяда пред телевизора, включва го на метеорологичния канал и започва да гребе от кофичката с кисело мляко.

Зимната буря, наречена от спецовете по времето с абсурдното име Юджени, още е далеч и се очаква да се разрази в града следобед на следващия ден.

— Трудно е да бъдем по-конкретни в момента — казва оплешивяващият очилатко на русата мацка с червена рокля. — Все пак очаквайте натоварен трафик и големи задръствания.

Блондинката се киска, сякаш той е казал нещо безкрайно духовито, и Ходжис използва дистанционното, за да ги прекъсне. Поглежда го и си казва:

„Джаджа. Така сега наричат тези устройства. Страхотно изобретение, като се замислиш. Можеш да сменяш стотици канали, без да ставаш. Все едно си в телевизора вместо на креслото си. Или на двете места едновременно. Наистина е чудо.“

Отива в банята да си измие зъбите и телефонът му звъни. Поглежда екрана и се засмива, макар да го боли, когато се смее. Каква ирония — сега, когато е сам в собствения си дом и няма кого да обезпокои с глупавия сигнал за съобщение, бившият му партньор звъни, вместо да му прати есемес.

— Здрасти, Пийт, радвам се, че не си ми забравил номера.

На онзи явно не му е до шеги.

— Ще ти доверя нещо, Кърмит, и ако решиш да го разнищиш, ще си затварям очите като сержант Шулц от „Героите на Хоугън“. Помниш ли го?

— Да. — В момента Ходжис не усеща болка, а вълнение. Странно е колко са подобни. — „Нищичко не знам“ — така казваше.

— Точно. Така и трябва, защото що се отнася до нашия отдел, случаят с убийството на Мартийн Стоувър и самоубийството на майка ѝ официално е приключен. Определено няма да подновим разследването заради едно съвпадение и тази е само една от причините. Ясен ли съм?

— Кристално — потвърждава Ходжис. — Какво съвпадение?

— Старшата сестра на ТМУ на „Кайнър“ се е самоубила снощи. Рут Скапели.

— Чух за случилото се.

— По време на поредното ти поклонение пред безподобния господин Хартсфийлд, предполагам.

— Да. — Не споменава, че така и не успя да види безподобния господин Хартсфийлд.

— Скапели е притежавала една от онези игри. „Заппит“. Явно я хвърлила в боклука, преди да умре от кръвозагуба. Един от нашите техници я откри.

— Виж ти. — Ходжис се връща в дневната и сяда, като се смръщва от болка. — И наричаш това съвпадение, така ли?

— Не точно аз — отговаря мрачно Пийт.

— Но?

— Но искам да се пенсионирам на спокойствие, мамка му! Ако започнат ново разследване, нека го ръководи Изи.

— Само че Изи не иска, нали така?

— Не. Нито капитанът или комисарят.

В този момент Ходжис вече не мисли за бившия си партньор като за човек, на когото му е писнало от работата и гледа да се отърве от нея.

— Наистина ли разговаря с тях? Опитал си се да подновиш разследването ли?

— Разговарях с капитана. За твое сведение — въпреки възраженията на Изи Джейнс. Разпалените ѝ възражения. Капитанът е докладвал на комисаря. Преди малко ми се обадиха да се откажа и ти знаеш защо.

— Да. Защото е свързано с Брейди по два начина. Мартийн Стоувър беше една от жертвите пред Общинския център. Рут Скапели беше медицинска сестра, която се грижи за него. На умерено паметлив репортер ще отнеме около шест минути да свърже двата факта и да спретне доста плашеща дописка. Това ли научи от капитан Педърсън?

— Да. Никой в полицейската администрация не иска Хартсфийлд да се върне под светлината на прожекторите, не и докато още е смятан за неспособен да се защити и съответно не може да бъде изправен пред съда. По дяволите, никой в градската управа не го иска.

Ходжис мълчи и мисли — може би по-напрегнато от всякога. Научи в училище фразата „Да преминеш Рубикон“ и схвана значението ѝ без обясненията на госпожа Брадли: да вземеш решение, от което няма връщане назад. По-късно разбра, че за съжаление човек се изправя пред повечето рубикони най-неочаквано. Ако каже, че Барбара Робинсън също е имала „Заппит“ и може също да е обмисляла самоубийство, когато е напуснала училище и е отишла в Лоутаун, Пийт ще е длъжен отново да проведе разговор с Педърсън. Две самоубийства, свързани със „Заппит“, могат да бъдат причислени към съвпаденията, но три? Е, Барбара всъщност не успя и слава Богу, обаче и тя също е свързана с Брейди, защото беше на концерта на „Раунд Хиър“. Заедно с Хилда Карвър и Дайна Скот, които бяха получили същите електронни игри, но дали от полицията ще приемат теорията му? Важно е, защото Ходжис обича Барбара Робинсън и не иска да я разпитват, без да разполагат с конкретни факти.

— Кърмит? Чу ли какво казах?

— Да. Бях се замислил. Скапели имала ли е някакви посетители снощи?

— Не мога да ти кажа, защото съседите не са разпитвани. Било е самоубийство, не убийство.

— И Оливия Трилони се самоуби — отбелязва Ходжис. — Помниш ли?

Сега Пийт не продумва. Разбира се, че си спомня. Помни и че ѝ помогнаха да се самоубие. Хартсфийлд инсталира на компютъра ѝ програма, която ѝ внуши, че я преследва призракът на млада майка, убита пред Общинския център. Освен това повечето хора в града смятаха, че е допринесла за трагедията, като е оставила на таблото ключа за мерцедеса.

— Брейди открай време си пада по…

— Знам по какво — прекъсва го Пийт. — Не се налага да го обсъждаме. Имам и друга информация…

— Казвай.

— Вчера около пет следобед разговарях с Нанси Олдърсън.

„Браво! — мисли Ходжис. — Не отчиташ дейност през последните си седмици като ченге, а действаш.“

— Тя каза, че госпожа Елъртън вече била купила нов компютър на дъщеря си. За онлайн курса. Бил в нишата под стълбището към мазето, още неразопакован. Елъртън искала да го подари на Мартийн за рождения ѝ ден идния месец.

— С други думи, имала е планове за бъдещето. Не като жена, която се кани да се самоубие, нали?

— Не, не бих казал. А сега затварям, Кърм. Топката е у теб. Отиграй я или се откажи. Както решиш.

— Благодаря. Оценявам жеста.

— Да можеше да е като едно време… — промърморва Пийт. — Щяхме да разнищим тази история и да ударим джакпота.

— Но не е. — Ходжис отново разтрива корема си, сякаш така ще прогони болката.

— Не, не е. А ти се вземи в ръце, хапвай повече, качи някое и друго кило.

— Ще се опитам — обещава Ходжис, но Пийт вече е затворил.

Измива си зъбите, взема едно обезболяващо и бавно си облича пижамата. После си ляга, взира се в тъмнината и чака съня или утрото — което дойде първо.

След като се преоблича с дрехите на доктор Бабино, Брейди взема от бюрото служебната му карта, понеже с нея се отключват всички врати в „Кайнър“. В десет и половина (когато Ходжис вечеря пред телевизора) я използва за първи път, за да вкара колата в служебния паркинг зад главната сграда на болницата. Паркингът е препълнен през деня, но по това време има много свободни места. Брейди спира така, че да е възможно най-далеч от ярката светлина на външните лампи. Избутва назад седалката на луксозното возило на доктор Б. и изключва двигателя.

Задрямва и се озовава сред мъглявина от несвързани спомени, единственото, което е останало от Феликс Бабино. Усеща вкуса на ментовото червило на първото момиче, което е целувал — Марджъри Патерсън в началното училище „Ийст Джуниър“ в Джоплин, Мисури. Вижда баскетболна топка с Марката „Войт“, написана с избледнели черни букви. Усеща топлината в анцуга си, когато се напикава, докато оцветява книжки, скрит зад големия зелен диван на дядо си.

Явно спомените от детството си отиват последни.

Малко след два през нощта се стряска от яркия спомен как баща му го зашлевява, задето си играе с кибрит на тавана на къщата, стряска се и се събужда зад волана на беемвето. За момент най-яркият детайл от този спомен остава: вена, пулсираща на почервенялата шия на баща му, точно над яката на синята му спортна риза „Айзод“.

После отново си е Брейди, вселен в тялото на Бабино.

Докато беше затворен в стая 217 и в парализираното си тяло, Брейди разполагаше с дълги месеци, през които да крои планове, да ги преразглежда и да ги променя. Е, допусна и грешки (например съжаляваше, че е използвал Зет Бой, за да прати съобщение на Ходжис през „Синия чадър“, освен това трябваше да изчака, преди да погне Барбара Робинсън), но прояви постоянство и ето че е на ръба на успеха.

Десетки пъти е преговарял мислено тази част от операцията наум и сега напредва уверено. С картата на Бабино отваря вратата с надпис „ПОДДРЪЖКА“. На горните етажи звукът от агрегатите и от медицинската апаратура напомня приглушено бучене, обаче тук, долу, е като непрекъснато гърмене, а облицованият с плочки коридор е горещ и задушен. Обаче няма жив човек, както очакваше. Градските болници никога не спят, но в ранните утринни часове притварят очи и задрямват.

Няма никого в стаята за почивка на персонала по поддръжката, както и в банята, и в съблекалнята зад нея. Някои шкафчета са заключени с катинари, обаче вратичките на повечето са открехнати. Брейди ги отваря една след друга, оглежда дрехите в тях, докато открива сива риза и работни панталони, които са приблизително неговия размер… тоест размерът на добрия чичо доктор. Преоблича се, като не забравя да прехвърли шишенцето с болкоуспокояващи таблетки, което взе от аптечката на семейство Бабино. На закачалка до банята вижда идеалното допълнение: бейзболна шапка на „Граундхогс“ в червено и синьо. Взема я и я нахлупва над челото си, като се уверява, че побелялата коса на Бабино не се вижда.

Прекосява цялото крило и завива вдясно към пералнята на болницата, където е влажно и горещо като в коридора. Две работнички седят на пластмасови столове пред две редици гигантски сушилни „Фошан“. И двете спят дълбоко, на скута на едната са се пръснали бисквитки във формата на животинки, изпадали от преобърнатата кутия. След пералните машини има две колички за пране. Едната е пълна с болнични нощници, другата — с чисти чаршафи. Брейди взема купчина нощници, слага ги върху прилежно сгънатите чаршафи и подкарва количката по коридора.

Сменя асансьора и минава през топлата връзка, за да стигне до Кофата. По пътя вижда четирима души. Две сестри, които си шепнат пред складово помещение, и двама стажанти, разположили се в стаята за почивка на лекарите — гледат нещо на екрана на един лаптоп и тихичко се смеят. Никой не обръща внимание на човека, свел глава над претоварената количка с изпрани дрехи.

Има опасност да го забележат — и може би да го разпознаят — в манипулационната по средата на Кофата. Но едната сестра реди пасианс на компютъра си, а другата пише нещо, подпряла глава на свободната си ръка. С крайчеца на окото си тя зърва човека в коридора и без да вдигне глава, го пита как е.

— Добре — отговаря Брейди. — Обаче навън е адски студ.

— Аха, а и казаха, че ще вали сняг. — Тя се прозява и се връща към работата си.

Брейди продължава по коридора и спира близо до стая 217. Една от малките тайни на Кофата е, че тук стаите на пациентите са с две врати — едната с номера на стаята, другата без надпис. Тези с надписите са към килерите, което позволява да бъдат зареждани през нощта, без да безпокоят пациентите… или неспокойните им съзнания. Брейди взема няколко нощници, оглежда се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и се вмъква в помещението зад немаркираната врата. Миг по-късно гледа надолу към себе си. С години подведе всички, че Брейди Хартсфийлд е онова, което хората от персонала наричат (само помежду си) зеленчук, куха лейка или САННВ — Свети, Ама Няма Никой Вкъщи. Сега наистина е точно това.

Навежда се и погалва страната си с леко набола брада. Прокарва пръст по затворения клепач, усеща изпъкналата очна ябълка отдолу. Вдига едната ръка, сгъва я в лакътя и я слага с дланта нагоре върху завивката. Изважда от джоба на чуждия сив панталон шишенцето с хапчета и изсипва около половин дузина в дланта си. „Изгълтай ги! — мисли си. — Сега ти си зеленчукът. Свършено е с теб.“

За последен път прониква в ума на Бабино. Вече не се нуждае от „Заппит“, за да го направи, нито пък се тревожи, че онзи ще поеме контрол и ще избяга, надавайки кански писъци. Щом съзнанието на Брейди го няма, кухата лейка е Бабино. Останал е само споменът за спортната риза на баща му.

Брейди се оглежда като човек в хотелска стая, който проверява да не е забравил нещо, преди да напусне хотела. Нещо закачено в гардероба? Паста за зъби в банята? Или копче за ръкавели под леглото.

Не. Всичко е събрано и стаята е празна. Стиска юмрук, ненавиждайки бавното движение на пръстите — свиват се трудно, като че ли ставите са пълни с тиня. Отваря уста и пуска вътре хапчетата. Сдъвква ги. Бабино се е свлякъл на пода като парцалена кукла. Брейди преглъща. И пак. Ето. Готово. Стиска клепачи и когато отново отваря очи, вижда пантофите под леглото. Брейди Хартсфийлд няма да ги носи никога повече.

Изправя се на краката на Бабино, поотупва се и поглежда за последно тялото, което бе негово почти трийсет години. Тялото, което престана да му служи след втория удар по главата в концертна зала „Минго“, миг преди да задейства пластичния експлозив, прикрепен под инвалидната количка. Навремето би се тревожил, че тази драстична стъпка ще се окаже грешка, че съзнанието му и всичките му велики планове ще умрат с тялото му. Вече не. Пъпната връв е прерязана. Преминал е Рубикон.

„Сбогом, Брейди — мисли си. — Радвам се, че се запознахме.“

Този път, когато минава с количката край манипулационната, сестрата, която редеше пасианс, я няма, вероятно е в тоалетната. Другата е заспала.

Но часът е четири без петнайсет, а му предстои още много работа.

Преоблича се отново с дрехите на Бабино, напуска болницата по същия път и потегля с колата към Шугър Хайтс. Самоделният заглушител на Зет Бой е сдал багажа, а изстрелът вероятно ще предизвика суматоха в най-шикозния квартал на града (където наемните копои на Охранителна агенция „Бдителност“ винаги са наблизо), затова Брейди се отбива на Вали Плаза. Паркингът е празен, няма полицейски коли; той спира пред товарната рампа на „Мебели за дома на ниска цена“.

Боже, колко е хубаво да си навън! Великолепно е!

Заобикаля беемвето, вдишва дълбоко студения зимен въздух и увива ръкава на скъпото зимно палто на Бабино около късото дуло на пистолета 32 калибър. Няма да е като заглушителя на Зет Бой и той осъзнава, че поема риск, обаче не много голям. Само един изстрел. Първо поглежда нагоре — иска да види звездите, но небето е покрито с облаци. Е, ще има и други нощи. Много. Вероятно хиляди. В крайна сметка няма да е винаги в тялото на Бабино.

Прицелва се и стреля. В предното стъкло на беемвето се появява малка кръгла дупка. Тук идва другата опасност — да измине последната миля до Шугър Хайтс с дупка от куршум в стъклото точно над волана, но по това време улиците на предградията пустеят и ченгетата дремят, особено в по-хубавите квартали.

Два пъти вижда приближаващи се фарове и затаява дъх, обаче и двата автомобила го подминават, без да намалят скорост. Януарският вятър свисти през дупката в стъклото. Стига до тузарския дом на Бабино без инциденти. Този път не е нужно да въведе кода на алармата — само натиска копчето за отваряне на вратата, прикрепено на сенника на беемвето. Стига до края на алеята, излиза на заснежената морава, колата подскача, преминавайки над купчина твърд сняг, прегазва един храст и спира.

Отново у дома, отново у дома, тра-ла-ла.

Единственият проблем е, че забрави да донесе нож. Може да вземе от къщата, и там има работа, но не му се влиза два пъти. Предстои му дълъг път, преди да си позволи да заспи, и няма търпение да потегли. Отваря отделението за вещи между предните седалки и започва да рови. Със сигурност конте като Бабино държи вътре резервни пилички за нокти, ножичка… дори нокторезачка ще е от полза… обаче няма нищо. Надниква в жабката и в папката с документите на беемвето (кожена, разбира се), открива ламинирана карта на застрахователното дружество „Олстейт“. Ще свърши работа без проблем. Сигурно затова рекламата на „Олстейт“ твърди, че с тяхната застраховка никога нямаш проблеми.

Брейди запретва ръкава на кашмиреното палто на Бабино и на ризата под него, после прокарва ъгълчето на картата по ръката си. Остава само тънка червена линия. Прави го отново, като натиска по-силно и устните му се разтеглят в грозна гримаса. Този път разрезът е по-дълбок и потича кръв. Той слиза от колата, като държи ръката си вдигната, после се навежда в купето. Накапва с кръв първо седалката, после изстисква няколко капки по долната част на кормилото. Не е много, но повече не е необходимо. Не и в комбинация с дупката от куршум в предното стъкло.

Качва се по стълбите на верандата, като взема по две стъпала наведнъж — всеки подскок е като оргазъм. Кора лежи под закачалката в коридора и си е все така мъртва. Ал Библиотеката още спи на дивана. Брейди го разтърсва и когато онзи само изръмжава, го сграбчва с две ръце и го събаря на пода. Ал отваря очи.

— А? К’во? — Изглежда замаян, но погледът му не е съвсем празен. В оплячкосаната му глава вероятно не е останало нищо от Ал Брукс, но още има малко от човека, създаден от Хартсфийлд.

— Здравей, Зет Бой. — Брейди кляка до него.

— Ей — изграчва Ал и се опитва да седне. — Мараба, доктор Зет. Наблюдавам къщата, както ми заръчахте. Жената — оная, дето още може да ходи, — често използва играта. Гле’ам я от гаража отсреща.

— Вече не е нужно да го правиш.

— Тъй ли? Ама ние къде сме?

— В дома ми — обяснява Брейди. — Ти уби жена ми.

Зет Бой зяпва и се взира в белокосия мъж. Дъхът му вони, обаче Брейди не се отдръпва. Лицето на Зет Бой постепенно започва да се сбръчква, все едно гледаш на забавен каданс автомобилна катастрофа.

— Убил?… А, не!

— Да.

— Не! Никога не бих ѝ посегнал!

— Обаче го направи. Но само защото аз ти наредих.

— Сигурен ли си? Не помня.

Брейди го хваща за рамото:

— Не си виновен. Беше хипнотизиран.

— От „Вирче с рибки“! — Лицето на Зет Бой се прояснява.

— Да, от „Вирче с рибки“. И докато беше под хипноза, ти казах да убиеш госпожа Бабино.

Зет Бой колебливо се взира в него, лицето му се изкривява.

— Ако съм го направил, не ще да е било по моя вина. Щото съм бил хипнотизиран.

— Вземи го. — Брейди му подава пистолета. Онзи озадачено се взира в оръжието, сякаш е някакъв екзотичен артефакт. — Сложи си го в джоба и ми дай ключа от колата си.

Зет Бой пъха пистолета в джоба на панталона си и Брейди присвива очи — очаква оръжието да гръмне и да простреля в крака клетия малоумник. Малоумникът покорно му подава ключодържателя си. Брейди го пуска в джоба си, става и прекосява дневната.

— Къде отивате, доктор Зет?

— Няма да се бавя. Защо не седнеш на дивана, докато се върна?

— Ще седна на дивана, докато се върнете — повтаря Зет Бой.

— Браво на теб, схващаш бързо.

Брейди отива в кабинета на Бабино. На едната стена (вероятно наричана от лекаря стената на славата) са окачени много снимки, включително една, на която много по-младият Феликс Бабино се ръкува с втория президент Буш, и двамата са ухилени като идиоти. Брейди не обръща внимание на фотографиите — виждал ги е много пъти през месеците, когато се учеше как да бъде в чуждо тяло, и за които сега мисли като за тренировки. Подминава настолният компютър, интересува го лаптопът. Отваря го, включва го и въвежда паролата на Бабино, която (каква ирония!) е ЦЕРЕБЕЛУМ — малък мозък23.

— Лекарството ти не ми подейства — казва Брейди на екрана. Всъщност не е сигурен, но предпочита да го вярва.

Пръстите му летят по клавиатурата със скорост, на която Бабино е неспособен, появява се скрита програма, която е инсталирал при предишно посещение в главата на лекаря. Наречена е „Вирче с рибки“. Той отново затраква по клавиатурата и програмата се свързва с ретранслатора в компютърното убежище на Фреди Линклатър.

„РАБОТИ — информира го екранът на лаптопа. — ОТКРИТИ 3 ОБЕКТА.“

Три! Цели три!

Брейди се радва, обаче не е изненадан въпреки ранния час. Винаги се намират по няколко страдащи от безсъние и онези, получили безплатни електронни игри от сайта badconcert.com., не правят изключение. Игрите помагат да изтърпиш безсънните часове до зазоряване. И преди да наредиш пасианс или да поиграеш на „Енгри Бърдс“, защо да не погледнеш анимацията на „Вирче с рибки“ — може би най-сетне при почукване върху тях да се появяват цифри. Като улучиш правилната комбинация, получаваш награда, обаче в четири сутринта наградата надали е основната мотивация. По това време е ужасно да си буден. Тогава те обземат най-неприятните и песимистични мисли, а пък анимацията е успокояваща. И води до пристрастяване. Ал Брукс го разбра, преди да стане Зет Бой. Брейди го разбра в мига, в който я видя. Беше щастлива случайност, но онова, което той направи — подготви — не е случайност. Резултат е от дългото и внимателно планиране на човек, затворен в болнична стая и в тяло-развалина.

Затваря лаптопа, пъха го под мишница и понечва да излезе от кабинета. На вратата му хрумва нещо и се връща до бюрото. Отваря средното чекмедже и веднага намира тъкмо каквото му трябва — дори не му се налага да рови. Когато късметът ти проработи, няма спиране.

Връща се в дневната. Зет Бой седи на дивана, навел е глава, ръцете му са провиснали между коленете. Изглежда капнал от умора.

— Време е да тръгвам — казва Брейди.

— Къде отивате?

— Не е твоя работа.

— Не е моя работа.

— Точно така. Ти си лягай.

— Тука, на дивана?

— Или в някоя от спалните горе. Но първо ще направиш нещо. — Подава му флумастера, който намери в бюрото на Бабино. — Остави си подписа, Зет Бой, точно както в къщата на госпожа Елъртън.

— Бяха живи, докато гледах от гаража, туй го знам, но сигур вече са умрели.

— Сигурно, да.

— Не съм ги убил и тях, нали? Щото мисля, че бях в банята. Написах Z там.

— Не, не, нищо подоб…

— Потърсих играта, както ми заръчахте. Много я търсих, ама я нямаше. Май оная жена я е изхвърлила.

— Вече няма значение. Ще си оставиш знака, нали така? Поне на десет места. — Сеща се още нещо. — Можеш ли още да броиш до десет?

— Едно… две… три…

Брейди поглежда ролекса на Бабино. Четири и петнайсет. Сутрешната визитация в Кофата започва в пет. Как неусетно лети времето!

— Чудесно. Напиши го най-малко на десет места. После можеш да си легнеш.

— Добре. Ще напиша тая буква поне на десет места, после ще спя, после ще отида с колата до оная къща, дето искате да наблюдавам. Или сега, като са умрели, може да не ходя, а?

— Вече не се налага. Да преговорим. Кой уби жена ми?

— Аз, ама не бях виновен. Бях хипнотизиран и нищичко не помня. — Зет Бой заплаква. — Ще се върнете ли, докторе?

Брейди се усмихва, лъсват скъпите зъбни коронки на Бабино.

— Разбира се — казва и машинално завърта очи нагоре и наляво.

Наблюдава как старецът се дотътря до грамадния скъп телевизор, окачен на стената, и пише огромно Z на екрана. Не е наложително да напише буквата навсякъде на местопрестъплението, обаче според Брейди ще са симпатична подробност, особено когато полицията попита бившия Ал Библиотеката за името му и той отвърне, че се казва Зет Бой. Буквата Z е като допълнителна украса на фино изработено бижу.

Брейди тръгва към входната врата и пътьом отново прескача Кора. Слиза с подскоци по външните стълби и като се озовава долу, изпълнява танцова стъпка, щракайки с пръстите на Бабино. Малко е болезнено, понеже докторът има лек артрит, но какво толкова? Той знае какво е истинска болка и тази не му прави впечатление.

Подтичва до малибуто на Ал. В сравнение с беемвето на покойния доктор Бабино това е скапана таратайка, но ще го закара докъдето трябва. Включва двигателя и се намръщва, щом от радиото зазвучава класическа музика. Превключва на БАМ-100 и попада на парче на „Блек Сабат“ от времето, когато Ози още беше готин. Поглежда за последно беемвето, паркирано напреки на моравата, и потегля.

Предстои му много път, преди да си позволи да заспи, но му предстои да направи нещо вълнуващо, черешката на тортата. За да го свърши, не му е необходима Фреди Линклатър, а само лаптопът на доктор Б. Вече е разкъсал оковите.

Свободен е.

Приблизително по времето, когато Зет Бой доказва, че още може да брои до десет, покритите със засъхнала кръв мигли на Фреди Линклатър се отлепят. Открива, че се взира в опулено кафяво око. След няколко дълги минути решава, че не е око, а само шарка в дървото, която прилича на око. Лежи на пода и я мъчи най-ужасният махмурлук в живота ѝ, по-лош дори от онзи след щурия купон по случай двайсет и първия ѝ рожден ден, когато смеси метамфетамини с евтин ром „Ронрико“. По-късно си мислеше, че е имала късмет да оцелее след този експеримент. Сега почти ѝ се иска да не беше останала жива, защото сега се чувства по-зле от тогава. Не е само главата ѝ; болката в гърдите ѝ е непоносима, все едно прочутият футболист Маршон Линч я е използвал да тренира върху нея събаряне на играч от противниковия отбор.

Заповядва на ръцете си да се движат и те неохотно се подчиняват. Обляга длани на пода, сякаш се подготвя за лицева опора, и се повдига, но горната ѝ риза остава залепнала на пода в локва от нещо, което прилича на кръв и подозрително мирише на скоч. Значи се е наливала с уиски, паднала е и си е ударила главата. Но колко е изпила?

„Не беше така — казва си. — Някой дойде и знаеш кой беше.“

Лесно е да се досети. Напоследък я посещават само двама души (Зет типовете, както ги нарича мислено), а онзи с подлепеното яке не се е вясвал отдавна.

Опитва се да се изправи и отначало не може. Трудно ѝ е да си поеме дъх, защото след всяко вдишване усеща болка над лявата гърда. Сякаш нещо е забодено там.

„Къде ми е бутилката? Въртях я, докато чаках онзи. Исках да ми даде последната вноска и да се разкара от живота ми.“

— Простреля ме — изграква. — Шибаният доктор Зет ме простреля.

Някак си се завлича в банята и не може да повярва на онова, което вижда в огледалото. Лявата страна на лицето ѝ е покрита с кръв, над лявото ѝ слепоочие има дълбока рана, но това не е най-страшното. Синята ѝ джинсова риза е подгизнала от кръв (Фреди се надява, че кръвта е от раната на слепоочието — тези рани кървят много), на левия джоб се вижда кръгла черна дупка. Да, онзи я простреля. Сега си спомня как преди да загуби съзнание, чу гърмежа и усети миризмата на барут.

Пъха треперещите си пръсти в джоба на ризата и изважда кутията „Марлборо Лайт“. Точно в средата на буквата М има дупка от куршум. Пуска кутията в мивката, разкопчава ризата и я оставя да падне на пода. Миризмата на скоч става по-силна. Втората риза е бежова, с големи джобове с капачета. Фреди се опитва да извади от левия фласката и изскимтява от болка (само толкова може, без да си поеме дълбоко въздух), но когато най-сетне измъква плоската метална манерка, болката в гърдите ѝ понамалява. Куршумът е минал и през фласката и назъбената дупка, откъдето е излязъл, е обагрена с кръв. Фреди хвърля върху цигарите пробитата плоска метална бутилка и започва да разкопчава втората риза. Отнема ѝ доста време, но накрая и тази дреха пада на пода. Отдолу е мъжка тениска с джобче, от което Фреди изважда метална кутия с ментови бонбонки „Алтойдс“, която също е пробита. Тя пъха кутрето си в дупката от куршум в джоба, дърпа силно и тениската се скъсва. Най-сетне вижда гърдите си, изпръскани с кръв.

Над малката ѝ гърда зее дупка и в нея има нещо черно. Прилича на умряло насекомо. Фреди разкъсва плата още малко, вече с три пръста, после хваща насекомото и го завърта като разклатен зъб.

— Ооооо… оооох… ооооох, МАМКА МУ…

Черното нещо излиза. Не е насекомо, а куршум. Фреди го поглежда и го пуска в мивката при другите неща. Да, има нетърпимо главоболие и болката в гърдите ѝ също е силна, но тя си дава сметка, че е извадила луд късмет. Пистолетът беше малокалибрен, обаче от упор дори малокалибреното оръжие убива. И щеше да е мъртва, ако не се беше случило чудо — шанс едно на хиляда. Куршумът е преминал през кутията с цигари, през фласката (която е изиграла най-сериозна роля за спирането му), после през кутията с бонбонки и накрая е попаднал в гърдите ѝ. Колко близо до сърцето? Два сантиметра? По-малко?

Стомахът ѝ се свива, повдига ѝ се. Не, не бива да повърне. Раната в гърдите ѝ ще закърви отново, но не това е най-важното. Най-важното е, че главата ѝ ще се пръсне.

Диша малко по-леко, след като извади от джоба си пробитата фласка, която ѝ причиняваше болка, но пък беше спасила живота ѝ. Довлича се до дневната и зяпва локвата от кръв и от уиски на пода. Ако онзи се беше навел и я беше прострелял още веднъж, но в тила… за по-сигурно…

Фреди затваря очи и се опитва да не припадне, въпреки че е отпаднала и ѝ се вие свят. Изчаква да ѝ попремине, отива до креслото си и сяда много бавно. „Като старица, която има болки в гърба“ — казва си. Взира се в тавана. Какво да направи?

Първата ѝ мисъл е да се обади на 911, за да изпратят линейка, която да я закара в болницата, обаче какво ще обясни на диспечера? Че човек, представил се за мормон или за свидетел на Йехова, е позвънил на вратата и я е прострелял, когато му е отворила? Но защо? По каква причина? И защо жена, която живее сама, отваря на непознат в десет и половина вечерта?

Де да беше само това… Полицаите ще намерят в спалнята ѝ трийсетина грама трева и няколко грама кока. Може да ги изхвърли, но какво да прави с командния си център? В компютъра ѝ са качени половин дузина хакнати програми, да не говорим за скъпата техника, за която тя няма касови бележки. Ченгетата ще се поинтересуват дали по една случайност човекът, който я е прострелял, не е закупил оборудването. Ще ѝ кажат: „Госпожице Линклатър, може би сте му дължали пари за компютъра, така ли е? Може би сте работили за него, крали сте номера на кредитни карти и друга лична информация. — А и трудно биха пропуснали ретранслатора, мигащ като ротативка в Лас Вегас, докато изпраща безкрайния си сигнал по безжичната интернет връзка и вкарва специален вирус всеки път, щом засече включена игра «Заппит». — Какво е това, госпожице Линклатър? За какво служи? Как действа?“

И какво ще им отговори?

Оглежда се, надявайки се да види плика с парите на пода или на канапето, но той, разбира се, го е взел със себе си. А може би вътре вместо банкноти е имало нарязани вестници… Тя е простреляна, има сътресение („Моля те, Господи, дано нямам нещо счупено“) и е без пари. Какво да прави?

Първо трябва да спре ретранслатора. Брейди е в доктор Зет, а Брейди е способен само на злини. Както и да действа ретранслаторът, няма как да не е гадно. Освен това тя така или иначе възнамеряваше да го изключи, нали? Да, съзнанието ѝ може да е замъглено, обаче помни, че възнамеряваше да го изключи и да вдигне гълъбите. Не получи последната вноска, с която да подсигури бягството си, но въпреки че има широки пръсти, в сметката ѝ са останали няколко хиляди и банка „Корн Тръст“ отваря в девет. Освен това има дебитна карта. Ще изключи ретранслатора, ще ликвидира зловещия сайт zeetheend.com, ще измие кръвта от лицето си и ще офейка. Не със самолет — напоследък зоните за сигурност на летищата са като заредени капани, — а с който и да е автобус или влак, пътуващ на запад. Така е най-разумно, нали?

Затътря се към компютърната стая, обаче пътьом ѝ хрумва защо това не е най-разумното действие. Брейди си е отишъл, но нямаше да го стори, ако не можеше да следи дистанционно техниката в компютърната стая, особено ретранслатора. За него това е фасулска работа. Разбира от компютри — всъщност е гениален, колкото и да ѝ е неприятно да го признае — и почти сигурно е измислил как по всяко време да проверява данните от ретранслатора; необходим му е само лаптоп. Ако тя изключи проклетата машина, Брейди ще разбере и ще се досети, че като по чудо е останала жива.

Ще се върне.

— Какво да правя? — шепне Фреди. Затътря се до прозореца. Трепери като лист — през зимата в апартамента е ужасно студено — и се взира в тъмнината навън. — Какво да правя?

Ходжис сънува Баузър, палавия дребен мелез, който имаше като малък. След като симпатягата ухапа вестникарчето толкова силно, че се наложи в болницата да зашият раната, бащата на Бил заведе Баузър при ветеринаря и го приспа въпреки плача и молбите на сина си. Сега Бил сънува, че пак е хлапе и че Баузър хапе него, захапал е хълбока му. Не престава дори когато малкият Били му подава най-хубавия от пликчето със сладкиши… а болката е нетърпима. Чува се звън и той си мисли: „Ето го вестникарчето, тичай да хапеш него, а не мен!“

Само че като се сепва и се връща в реалния свят, осъзнава, че не е звънецът, а телефонът на нощното му шкафче. Стационарният. Търси го опипом, изпуска го, вдига го от завивката и изграква „Ало?“. Чува гласа на бившия си партньор:

— Реших, че си настроил мобилния на режим „Не ме безпокойте“. — Гласът му е бодър и дори весел. Ходжис примижва към часовника до леглото, но шишенцето с обезболяващи, вече наполовина празно, му пречи да види колко е часът. Божичко, колко ли таблетки е изгълтал вчера?

— И тази настройка не я умея — промърморва и се опитва да седне в леглото. Не е за вярване колко бързо се усили болката, която го мъчеше напоследък. Сякаш беше чакала да определят какво я причинява, за да се нахвърли върху жертвата си.

— Крайно време е да го удариш на живот, Кърм.

„Май е късничко за този съвет“ — казва си Ходжис и стъпва на пода.

— Пийт, защо звъниш по никое време. Часът е… — премества шишенцето с хапчета и добавя: — Още няма седем, да му се не види.

— Нямах търпение да ти съобщя хубавата новина. Брейди Хартсфийлд е мъртъв. Открила го една сестра по време на сутрешна визитация.

Ходжис се изправя, при което болката отново го пронизва, но той почти не я усеща.

— Какво? Как?

— По-късно днес ще му направят аутопсия, но дежурният лекар, който е констатирал смъртта му, е почти сигурен, че става въпрос за самоубийство. По езика и венците на Хартсфийлд има следи от нещо. Дежурният взел проба, а в момента лекарят от патологията взема втора. Изследванията ще бъдат направени по спешност, нали Хартсфийлд е прочут като рокзвезда.

— Самоубийство — повтаря Ходжис и прокарва пръсти през разрошената си коса. Наглед новината е съвсем обикновена, но той още не може да я осмисли. — Самоубийство?

— Нашият хубавец открай време си пада по самоубийствата — отбелязва Пийт. — Май ти самият си го казвал, при това неведнъж.

— Да, но…

Но какво? Пийт е прав, Брейди си падаше по самоубийствата и самият той беше готов да посегне на живота си: първия път на трудовата борса в Общинския център през 2009, а година по-късно — в концертна зала „Минго“, където влезе на инвалидна количка с килограм и половина пластичен експлозив, прикрепен под седалката. Което означаваше, че заедно с другите и той ще изчезне в небитието. Само че оттогава нещата се бяха променили. Нали?

— Какво?

— Не знам — признава Ходжис.

— Аз знам. Най-сетне е намерил начин да го направи. Това е всичко. Във всеки случай, ако мислиш, че някак си е бил замесен в смъртта на Елъртън, Стоувър и Скапели — признавам, че моите мисли бяха точно такива, — престани да се тревожиш. Той е бита карта, а всички викаме ура!

— Виж, трябва ми малко време да го осмисля.

— Не се и съмнявам — отговаря Пийт. — Вие двамата отдавна си имате зъб. Сега ще телефонирам на Изи. Да я събудя с блага вест.

— Ще ми се обадиш ли, когато получиш лабораторния анализ на онова, което е погълнал?

— Естествено. Междувременно, сайонара, мистър Мерцедес, нали така?

— Да, да.

Ходжис затваря телефона, отива в кухнята и слага да се вари кафето. Би трябвало да пие чай, от кафето ще му стане още по-зле, но в момента не го е грижа. И няма да взема никакви хапчета, поне засега. Не бива да позволи на болкоуспокояващите да замъгляват разсъдъка му.

Взема мобилния от зарядното и звъни на Холи. Тя вдига веднага. За миг Бил се запитва в колко часа става сътрудничката му. В пет? По-рано? Може би някои въпроси е най-добре да си останат без отговор. Казва ѝ какво му е съобщил току-що Пийт и за първи път в живота си Холи изтърсва цинизъм:

— Престани с тия шибани майтапи!

— Не е майтап, освен ако Пийт не се е шегувал, в което се съмнявам. Обикновено прави опити за шегички чак следобед, а и тогава не му се удават.

Тишина за момент, сетне Холи пита:

— Вярваш ли?

— Че Брейди е мъртъв? Да. Едва ли може да стане объркване на самоличността. Дали се е самоубил? Струва ми се… — Търси точния израз, не го намира и повтаря същото, което каза на бившия си партньор преди пет минути: — Не знам.

— Приключи ли всичко?

— Може би не.

— И аз така мисля. Трябва да разберем какво е станало с игрите, останали след фалита на компанията. Не разбирам как е възможно Брейди Хартсфийлд да има нещо общо с тях, обаче следите водят към него. И към онзи концерт, когато той смяташе да взриви залата и да погуби стотици хора.

— Да. — Ходжис отново си представя мрежа с голям паяк в средата, пълен с отрова. „И всички викаме ура“ — мисли си. — Холи, можеш ли да си в болницата, когато Робинсънови отидат да вземат Барбара?

— Мога. — Прави пауза и добавя: — Бих искала. Ще се обадя на Таня да поискам разрешение, но съм сигурна, че няма да ми откаже. Защо държиш да съм там?

— Искам да покажеш на Барб шест снимки. На петима костюмирани белокоси мъже, плюс доктор Феликс Бабино.

— Смяташ, че Майрън Заким е лекарят на Хартсфийлд? Че той е дал на Барбара и Хилда онези игри?

— На този етап е само предчувствие.

Меко казано. Всъщност е малко повече. Бабино наговори на Ходжис куп глупости, за да го държи настрана от Брейди, после почти му избиха чивиите, когато бившият детектив го попита дали е добре. Норма Уилмър твърди, че е правил непозволени експерименти с Брейди. „Разследвай Бабино — каза му, когато се видяха в бара. — Създай му неприятности. Предизвиквам те.“ Като човек, на когото вероятно остават около пет месеца живот, това не е кой знае какво предизвикателство.

— Вярвам в предчувствията ти, Бил. И съм сигурна, че мога да намеря снимка на Бабино от някое благотворително събитие за събиране на средства за болницата.

— Добре. Сега ми припомни името на синдика.

— Тод Снайдър. Трябва да му телефонираш в осем и половина. Ако съм с Робинсънови, ще дойда по-късно. Ще доведа Джером.

— Да, добре. Ще ми дадеш ли номера на Снайдър?

— Пратих ти го по имейла. Помниш как да си отвориш пощата, нали?

— Имам рак, Холи, а не Алцхаймер.

— Днес ти е последният ден. Не забравяй и това.

Как би могъл? Ще го настанят в болницата, където умря Брейди, и — край! — последното му разследване ще се провали. Мрази тази мисъл, обаче е безпомощен. Събитията се развиват прекалено бързо.

— И да закусиш, чу ли?

— Добре.

Затваря телефона и гледа с копнеж каната с горещо кафе. Ухае божествено. Излива го в мивката и се облича. Не закусва.

Агенция „Търси се“ изглежда пуста без Холи зад бюрото си в приемната, но поне на етажа е тихо. Шумните служители на туристическата агенция в дъното на коридора ще започнат да пристигат най-рано след час.

Ходжис мисли най-добре, когато сложи пред себе си бележник — записва хрумналите му идеи, опитва се да свърже информацията и да получи адекватна картина. Така работеше, когато беше ченге, и в повечето случаи успяваше да открие връзките. Беше награждаван много пъти, но сега грамотите бяха натрупани на рафта в дрешника, вместо да са окачени на стената. Никога не им беше отдавал значение. Награда му беше проблясъкът в ума му, щом откриеше нещо важно. Оказа се, че е неспособен да се откаже от полицейската работа. Затова след пенсионирането си основа „Търси се“.

Тази сутрин в бележника пред него няма записки, само рисунки на човечета с клечести крачета и ръчички, изкачващи се по някакъв хълм, и на летящи чинии. Сигурен е, че повечето парченца от пъзела са вече на масата и му остава само да се сети как да ги подреди, но смъртта на Брейди Хартсфийлд е като верижна катастрофа на информационната му магистрала — блокира цялото движение. Всеки път, когато погледне часовника си, са изминали пет минути. Съвсем скоро трябва да телефонира на Снайдър. Докато приключи разговора, шумният персонал на туристическата агенция ще е започнал да пристига. После ще дойдат Барбара и Джером. Всякаква надежда за размисъл на спокойствие ще е загубена.

„Трябва да разберем какво е станало с игрите, останали след фалита на компанията — каза му Холи. — Не разбирам как е възможно Брейди Хартсфийлд да има нещо общо с тях, обаче следите водят към него. И към онзи концерт, когато той смяташе да взриви залата и да погуби стотици хора.“

Да, да, така е. Защото единствените с право да получат „Заппит“ от онзи сайт са хора (повечето тогава момиченца, а сега тийнейджърки), които можеха да докажат, че са били на концерта на „Раунд Хиър“, а сега уебсайтът не работи. Също като Брейди badconcert.com вече е бита карта и всички викаме ура.

Накрая написва две думи сред драсканиците и ги огражда. Едната е Концерт, другата — Остатък.

Обажда се в Окръжна болница „Кайнър“ и го свързват с рецепцията в Кофата. Казват му, че Норма Уилмър е на смяна, но е заета и не може да се обади. Ходжис предполага, че е много заета тази сутрин, и се надява махмурлукът да не я мъчи прекалено. Моли да ѝ предадат да се свърже с него при първа възможност и подчертава, че е спешно.

Продължава да си драска до осем и трийсет и пет (сега рисува игри „Заппит“ може би защото тази на Дайна Скот е в джоба на палтото му), после звъни на Тод Снайдър, който лично вдига телефона.

Ходжис се представя като адвокат доброволец по потребителски дела от „Кантора за по-добър бизнес“ и казва, че са му възложили разследване на няколко игри „Заппит“. Говори спокойно, почти небрежно:

— Не е някакво нарушение, най-вече защото игрите са били подарени, обаче някои от получателите свалят книги от сайт, наречен „Читателски клуб «Сънрайз»“, и файловете са повредени.

— Читателски клуб „Сънрайз“ ли? — Снайдер изглежда озадачен. Явно не се кани да замаже положението с неразбирам юридически жаргон, което устройва Ходжис. — Като в „Сънрайз Сълюшънс“?

— Да, затова се обаждам. Според информацията ми преди „Сънрайз Сълюшънс“ да фалират, са купили „Заппит“

— Така е, но имам цял тон документация на „Сънрайз Сълюшънс“ и не помня нищо за читателски клуб. А щеше да ми направи впечатление. „Сънрайз Сълюшънс“ поглъщаха малки компании за електроника и търсеха големия удар. За съжаление така не го и намериха.

— А клуб „Заппит“? Звучи ли ви познато?

— Никога не съм го чувал.

— Или уебсайт, наречен zeetheend.com? — Докато задава въпроса, Ходжис се плясва по челото. Трябваше да провери сайта, вместо да драска в бележника си.

— Не съм чувал и за него. — В гласа на синдика се прокрадва предпазливост — явно е готов да прибегне до неразбираемия юридически език и да се скрие зад него като зад щит. — Да не става въпрос за дело за измама на потребители? Защото законите за банкрута са съвсем категорични по този въпрос и…

— Нищо подобно — успокоява го Ходжис. — Единствената причина да сме замесени са повредените свалени файлове. А и най-малко една от игрите не е работела. Получателят иска да я върне и евентуално да получи нова.

— Не се учудвам, че някой е получил дефектна игра, ако е от последната партида — коментира Снайдър. — Може би трийсет процента от произведените накрая са били прецакани.

— Питам само от любопитство — колко са били в последната партида?

— Трябва да проверя, за да съм напълно сигурен, но мисля, че около четирийсет хиляди броя. „Заппит“ съдиха производителя, макар че да съдиш китайска компания е като да преливаш от пусто в празно, обаче отчаяно се мъчеха да се задържат на повърхността. Давам ви информацията само защото компанията вече не съществува.

— Разбрано.

— И така, производителят — „Ичен Електроникс“ — отвърна на огъня с цялата си мощ. Вероятно не заради парите, а защото се тревожеха за репутацията си. Човек не може да ги вини, нали така?

— Не. — Ходжис повече не издържа болката.

Изважда шишенцето с хапчета, изтръсква на дланта си две и неохотно връща обратно едното. Слага другото под езика си да се разтопи, като се надява така да подейства по-бързо. — Предполагам, че не.

— „Ичен“ заявиха, че дефектните бройки са се повредили по време на транспортирането, най-вероятно са били намокрени. Казаха, че ако става въпрос за софтуерен проблем, всички игри са щели да са дефектни. Струва ми се донякъде логично, обаче аз не съм компютърен спец. Така или иначе „Заппит“ фалираха, а „Сънрайз Сълюшънс“ предпочетоха да прекратят съдебното дело. На този етап имаха по-сериозни проблеми. Кредиторите ги следваха по петите. Инвеститорите напускаха потъващия кораб.

— Какво стана с последната партида?

— Ами, тя беше актив, разбира се, но не особено ценен заради дефектите. Известно време запазихме игрите и ги рекламирахме на компании, специализирани в продажби на намалени стоки на дребно. Вериги като магазините „Долар“ и „Цар на икономиите“. Познати ли са ви?

— Да. — Ходжис си беше купил намалени мокасини от местния магазин „Долар“. Струваха повече от долар, но не бяха лоши. Приятни за носене.

— Разбира се, длъжни бяхме да ги информираме, че три от всеки десет „Заппит Командир“ — така се наричаше последната версия — може да са дефектни, което означаваше, че всяка игра трябва да се провери. Това съсипа всички шансове да продадем цялата пратка. Да се проверяват игрите една по една щеше да е прекалено трудоемко.

— Аха.

— Затова като синдик реших да ги дам за унищожаване и да поискам данъчно облекчение, което щеше да се равнява на… ами, на доста. Не по стандартите на „Дженеръл Мотърс“, но поне средна шестцифрена сума. Така беше най-добре, нали разбирате?

— Да, логично е.

— Но преди да успея да го направя, ми се обади някакъв тип от компания на име „ГеймЗ Ънлимитид“ от вашия град. Точно така ѝ беше названието — с главно З накрая. Човекът се представи като изпълнителния директор. Сигурно беше шеф на трима души, работещи в двустаен апартамент или в някой гараж. — Снайдър презрително се изкисква. — Откакто революцията в компютрите стана толкова мащабна, подобни фирми никнат като гъби, макар да не съм чувал някоя от тях да подарява продуктите си. Понамирисва на измама, не мислите ли?

— Да — съгласява се Ходжис. Разтварящото се хапче горчи, но облекчението е сладко. Хрумва му, че с много неща в живота е така. Мъдра мисъл от сълзливо списание, обаче вярна. — Така е, наистина.

Снайдър е зарязал юридическите термини, служещи му като щит. Говори разпалено, погълнат от собствения си разказ:

— Онзи тип предложи да купи осемстотин игри по осемдесет долара бройката, което бе около сто долара под стойността на дребно. Попазарихме се и се договорихме за сто.

— На бройка.

— Да.

— Тоест за осемдесет хиляди долара — обобщава Бил. — Мисли си за Брейди, срещу когото се водеха бог знае колко граждански дела за суми, възлизащи на десетки милиони долари. Брейди, който притежаваше (ако не го лъжеше паметта) около хиляда и сто долара в банката. — И сте получили чек за тази сума, така ли?

Не е сигурен дали ще получи отговор на въпроса — много адвокати биха приключили разговора на този етап, но не и този. Сигурно защото фалитът на „Сънрайз Сълюшънс“ беше уреден съвсем законно — все едно го бяха пакетирали и завързали с панделка. За Снайдър това е като разбор на играта след важен мач.

— Точно. От сметката на „ГеймЗ Ънлимитид“.

— Имаше ли покритие?

Тод Снайдър пуска поредния си презрителен кикот:

— Ако нямаше, онези осемстотин игри щяха да са рециклирани.

Ходжис прави бърза сметка на бележника, осеян с рисунки. Ако трийсет процента от осемстотинте игри са били дефектни, остават петстотин и шейсет работещи. Може би по-малко. Хилда Карвър беше получила игра, която би трябвало да работи (защо иначе ще ѝ я дават?), но според Барбара просветнала в синьо и изгаснала.

— И ги изпратихте на онази фирма, така ли?

— Да, с Ю Пи Ес от склад в Тера Хаут. Незначителна компенсация, но пак е нещо. Правим каквото можем за клиентите си, господин Ходжис.

— Сигурен съм. — „И всички викаме ура“ — казва си Ходжис. — Спомняте ли си адреса на получателя?

— Не, обаче го има във файловете. Дайте ми вашия имейл и ще ви го изпратя, стига да обещаете да ми се обадите и да ми съобщите в каква измама са замесени хората от „ГеймЗ“.

— Разбира се, господин Снайдър — обещава Бил. Убеден е, че ще получи номер на пощенска кутия и че онзи, който я държи, отдавна е изчезнал.

— Все пак трябва да се провери. Холи ще го направи, докато той е в болницата и се лекува от нещо, което почти сигурно не се лекува. — Много ми помогнахте, господин Снайдър. Само още един въпрос. Случайно да си спомняте името на изпълнителния директор на „ГеймЗ Ънлимитид“?

— О, да — отговаря синдикът. — Предположих, че затова фирмата се пише „ГеймЗ“ вместо „Геймс“.

— Не разбирам.

— Името му беше Майрън Заким.

Ходжис затваря телефона и отваря Файърфокс. Написва zeetheend.com и на екрана се появява анимация на човече, размахващо кирка. Наоколо летят облаци прахоляк и отново и отново образуват едно и също съобщение:

„Друга мисъл, достойна за «Рийдърс Дайджест»“ — казва си Ходжис и отива до прозореца. Сутрешното движение по Марлборо е оживено. Осъзнава с учудване и благодарност, че болката е изчезнала за първи път от няколко дни. Почти може да повярва, че му няма нищо, но горчивият вкус в устата му го опровергава.

„Горчивият вкус — мисли си. — Остатъкът.“

Мобилният му телефон звъни. Норма Уилмър е. Говори толкова тихо, че се налага да напрегне слуха си, за да я чува:

— Ако звъниш за така наречения списък с посетители, не съм го търсила още. Тук е пълно с полицаи и със служители от окръжната прокуратура — познават се по евтините костюми. Човек ще си каже, че Хартсфийлд не е умрял, а е избягал.

— Не става въпрос за списъка, макар че тази информация все още ми трябва и ако ми я дадеш днес, ще ти дам още петдесет долара. Ако я получа преди обяд, ще ти дам сто.

— Боже, какво му е чак толкова важното? Питах Джорджия Фредерик — тя се мести ту в Ортопедия, ту в Кофата през последните десет години — и ми каза, че единственият посетител освен теб била някаква опърпана мацка с татуировки и с много къса коса.

Думите ѝ напомнят нещичко на Ходжис, обаче какво? Изгаря от желание да подреди пъзела, което означава да действа много внимателно.

— Какво искаш, Бил? Скрила съм се в склада със спалното бельо и ми е горещо, освен това ме цепи главата.

— Бившият ми партньор ми съобщи, че Брейди изпил някакви хапове и се самоубил. Твърди, че сигурно си бил заделял постепенно, докато събере за смъртоносна доза. Възможно ли е?

— Да. Възможно е също аз да приземя „Джъмбо-767“, ако целият екипаж умре от хранително отравяне, но и двете са малко вероятни. Ще ти кажа същото като на ченгетата и на двете досадни плямпала от прокуратурата. През дните, когато беше на физиотерапия, Брейди вземаше анапрокс — едно хапче с храната преди упражненията и още едно по-късно през деня, ако си поиска, което се случваше рядко. Анапроксът не е много по-силно болкоуспокояващо от тези, които се купуват без рецепта. Беше му предписан и най-силният тиленол, но рядко го искаше.

— Как реагираха на това тези от прокуратурата?

— Работят по версията, че се е отровил със смъртоносна доза анапрокс.

— Но ти не вярваш?

— Естествено, че не! Къде ще скрие толкова хапчета? В кльощавия си, изранен от лежане задник? Сега затварям. Ще ти се обадя за списъка с посетители. Ако изобщо има такъв.

— Благодаря, Норма. Пийни един анапрокс за главоболието.

— Майната ти, Бил — отговаря тя, но през смях.

Първата мисъл, която минава през главата на Ходжис, когато вижда Джером, е: „По дяволите, малкия, пораснал си!“

Когато Джером Робинсън започна да работи за него — първо му косеше моравата, после поправяше това-онова в къщата, накрая стана ангелът спасител, който поддържаше компютъра му — беше тийнейджър, висок около един седемдесет и два и тежащ около шейсет килограма. Младият великан на вратата е висок поне метър и осемдесет и пет и тежи деветдесет килограма. Винаги е изглеждал добре, но сега прилича на кинозвезда и е направил мускули.

Младият великан широко се усмихва, бързо прекосява кабинета и прегръща Ходжис. Стисва го, но го пуска, щом вижда как Холи трепва.

— Леле, извинявай.

— Нищо ми няма, просто се радвам да те видя, приятелю. — Сълзи замъгляват очите му и той ги избърсва с опакото на дланта.

— И аз се радвам. Как си?

— В момента съм много добре. Имам лекарство за болката, но ти си по-добър лек.

Холи стои на вратата, зимното ѝ палто е разкопчано, сложила е ръце на кръста си. Гледа ги с печална усмивка. Ходжис не би повярвал, че има печални усмивки, но е очевидно, че съществуват.

— Влез, Холи — подканва я. — Без групови прегръдки, обещавам. Разказа ли всичко на Джером?

— Знае за случилото се с Барбара, но реших, че е по-добре ти да му разкажеш останалото.

Джером поставя за миг топлата си длан на тила на Бил.

— Холи каза, че утре влизаш в болница за още изследвания и за лечение и че ако се опиташ да спориш, да те накарам да млъкнеш.

— Глупости — възразява тя, гледайки го строго. — Изобщо не съм използвала този израз.

— Да, изрази се по-културно, но погледът ти казваше друго — ухилва се Джером.

— Глупак! — сопва се Холи, но се усмихва.

„Щастлива, че сме заедно, но нещастна от повода“ — казва си Ходжис. Прекъсва закачливия диалог, като пита как е Барбара.

— Сравнително добре. Има фрактури на тибията и фибулата, но можеше да ги получи на футболен мач или на детската ски-писта. Очаква се счупванията да заздравеят без проблем. Гипсирана е и вече се оплаква колко я сърби.

— Холи, показа ли ѝ снимките?

— Да, и тя разпозна доктор Бабино. Дори не се поколеба.

„Имам няколко въпроса, доктор Бабино — казва си Ходжис, — и смятам да получа отговори, преди да пукна. Хич не ми дреме — ще те притисна здраво, докато не ми отговориш.“

Както обикновено Джером сяда на ръба на бюрото на пенсионирания детектив и казва:

— Разкажете ми всичко от самото начало. Може да забележа нещо ново.

Говори предимно Ходжис. Холи отива до прозореца, скръства ръце така, че да хване раменете си, и се взира в улицата. Добавя по нещо от време на време, но най-вече слуша.

Когато Ходжис приключва, Джером пита:

— Сигурен ли си за тази история със съзнанието, надмогващо тялото?

— Осемдесет процента. Може би повече. Лудост е, обаче има прекалено много подобни истории, за да го отхвърлим.

— Ако може да го прави, вината е моя — обажда се Холи, без да се обръща. — Когато го ударих с Бияча, Бил, може някак да съм му пренастроила мозъка. Да съм му дала достъп до деветдесетте процента сиво вещество, което никога не ползваме.

— Може — съгласява се Ходжис, — но ако не го беше халосала, с Джером щяхте да сте мъртви.

— Заедно с много други хора — добавя Джером. — А и ударът може да няма нищо общо. Каквото и да му е давал Бабино, може да е постигнало повече от това да го извади от комата. Експерименталните лекарства имат неочаквани странични ефекти.

— Да предположим, че е комбинацията от двете — обажда се Ходжис. Не е за вярване, че обсъждат това, но да не го направят би означавало да потъпчат правило номер едно на детективската работа: да следваш фактите.

— Той те мрази, Бил — промърморва Джером. — Вместо да се самоубиеш, каквато беше целта му, ти го погна.

— И обърна собственото му оръжие срещу него — намесва се Холи, все така загледана през прозореца. — Използва „Синия чадър на Деби“, за да го подмамиш да се разкрие. Той ти е пратил съобщението преди две вечери, сигурна съм. Брейди Хартсфийлд, наричащ себе си Зет Бой. — Тя се обръща. — Ясно е като бял ден. Спря го в „Минго“…

— Не аз, а вие го спряхте, Холи. Аз… аз бях безпомощен, защото получих инфаркт.

Тя тръсва глава:

— Брейди не го знае, защото не ме видя. Мислиш ли, че ще забравя какво се случи тогава? Ще го помня до края на живота си. Барбара седеше от другата страна на пътеката и той гледаше нея, а не мен. Извиках му нещо и го ударих, щом понечи да обърне глава. После го ударих пак. О, Боже, ударих го толкова силно.

Джером тръгва към нея, но тя му махва да не се приближава. Избягва да гледа хората в очите, но сега гледа Ходжис и очите ѝ светят.

— Ти го примами да се покаже, ти разкри паролата, така че да влезем в компютъра му и да разберем какво се кани да направи. Теб обвинява. Знам го. Знам и колко често го посещаваше и му говореше…

— И смяташ, че затова го е направил, каквото и да е то!

— Не! — почти крещи тя. — Прави го, защото е ненормалник! — Спира, после с по-мек глас се извинява, че е повишила тон.

— Не се извинявай, Холибери — промърморва Джером. — Кефиш ме, когато командориш.

Тя прави кисела физиономия. Той се засмива и пита къде е играта на Дайна Скот.

— В джоба на палтото ми е — отвръща Ходжис. — Но внимавай с демото на „Вирче с рибки“.

Джером рови в джоба, намира пакетче бонбони против киселини и неизменно присъстващия детективски бележник, накрая изважда зелената игра на Дайна.

— Леле, братче, мислех си, че тези са изчезнали като видеото и модемите.

— Почти са на изчезване — казва Холи. — А и цената не помага за популяризирането им. Проверих. Препоръчителна цена на дребно през 2012 — сто осемдесет и девет долара. Абсурдно.

Джером подхвърля играта от ръка в ръка. Лицето му е мрачно, изглежда уморен. „Как да не е уморен — казва си Ходжис. — До вчера строеше къщи в Аризона. Наложи се да се прибере по спешност, понеже обичайно жизнерадостната му сестра се опита да се самоубие.“

Може би изражението му издава мислите му, защото младежът казва:

— Кракът на Барб ще се оправи. Повече се тревожа за съзнанието ѝ. Говори за сини проблясъци и за глас, който я напътствал. Идвал от играта.

— Още го чувала — добавя Холи. — Като музикално парче, което ти се върти в главата безспир. Сигурно ще изчезне с времето, след като играта ѝ е повредена, но какво ще стане с другите хора, които притежават същите игри?

— След като уебсайтът е свален от интернет, как ще разберем още колко са раздадени безплатно?

Холи и Джером се споглеждат, после едновременно поклащат глави.

— Мамка му — въздъхва Ходжис. — Не че съм изненадан, но все пак… мамка му.

— Тази просветва ли в синьо? — Джером още не е включил играта, само я подхвърля като горещ картоф.

— Не, а и розовите рибки не са номерирани. Опитай и ще видиш.

Вместо да включи играта, Джером я обръща и отваря кухината за батериите.

— Обикновени двойни А. От зареждащите се. Нищо нередно. Демото на „Вирче с рибки“ наистина ли действа приспивно?

— Поне мен ме приспа — отговаря Ходжис. Не уточнява, че тогава е бил надрусан с лекарства. — В момента повече ме интересува Бабино. Той е замесен. Не разбирам как се е стигнало до това „партньорство“, но ако още е жив, ще ни каже. Замесен е и още някой.

— Човекът, когото е видяла икономката — обажда се Холи. — Който кара стара кола с петна от грунд. Искате ли да ви кажа какво мисля аз?

— Давай.

— Единият от тях, или Бабино, или човекът със старата кола, е посетил Рут Скапели. Хартсфийлд сигурно ѝ е имал зъб.

— Как би могъл да прати някого където и да било? — пита Джером и затваря капачето на кухината за батерии. — Контрол над съзнанието? Според теб, Бил, единственото, на което е бил способен, е било да пуска водата в банята чрез теле… както и да се нарича това, а ми е трудно да го повярвам. Предполагам, че са само слухове. Болнични легенди вместо градски.

— Сигурно са игрите — предполага Ходжис. — Направил е нещо с игрите. Някак ги е настроил.

— От болничната си стая? — Джером го поглежда така, сякаш казва: „Я не се занасяй!“

— Знам, че изглежда абсурдно, дори като добавим телекинезата. Но сигурно въздейства чрез игрите. Няма друг начин.

— Отговорът е в доктора — изтърсва Холи, без да забележи граматичната си грешка.

— Виж ти, имаме си поетеса — подсмихва се Джером. Още подмята играта, все едно едва се сдържа да я хвърли на пода и да я стъпче, в което има известна логика. В крайна сметка проклетото устройство за малко не уби сестра му.

„Не — мисли си Ходжис. — Друга игра е била. Демото на «Вирче с рибки» на Дайна предизвиква само лек хипнотичен ефект, нищо повече. И вероятно е…“

Изправя се рязко, при което отляво го пробожда болка:

— Холи, потърси ли в интернет информация за „Вирче с рибки“?

— Не, дори не ми хрумна.

— Ще погледнеш ли сега? Искам да знам дали…

— Дали се споменава демото. Трябваше сама да се сетя. Сега ще проверя. — Тя забързано отива в приемната.

— Не разбирам защо Брейди ще се самоубие, преди да види резултатите от „работата“ си — промърморва Ходжис.

— Тоест преди да види колко тийнейджъри ще накара да се самоубият — уточнява Джером. — Хлапета, които навремето са били на тъпия концерт. Защото тъкмо за това става въпрос, нали?

— Да. Има много неясноти, Джером. Прекалено много. Дори не знам как се е самоубил. Ако наистина го е направил.

Джером притиска длани до слепоочията си, сякаш да попречи на мозъка си да се взриви:

— Само не казвай, че го мислиш за жив.

— Не, мъртъв е. Пийт не би могъл да се обърка. Казвам, че е възможно някой да го е убил. Предвид на това, което знаем, Бабино ще е главният заподозрян.

— Каква съм загубенячка! — провиква се Холи от другата стая.

Джером и Ходжис се споглеждат и едва сдържат смеха си.

— Какво откри? — пита Ходжис. Само това може да каже, без да избухне в неистов кикот, който ще му причини болка и ще нарани чувствата на Холи.

— Намерих сайт, наречен „Хипнозата на «Вирче с рибки»!“ Началната страница предупреждава родителите да не позволяват на децата си да гледат демо анимацията твърде дълго. Първо са го забелязали при версията от 2005! „Геймбой“ отстранили проблема, обаче „Заппит“… момент… казали, че са го отстранили, но не са! Коментарите са дълги един метър!

Ходжис недоумяващо поглежда Джером, който обяснява:

— Има предвид онлайн коментарите, подредени един под друг.

— Дете от Де Мойн припаднало, ударило си главата в бюрото и получило фрактура на черепа! — почти весело отбелязва тя, става и тръгва към тях. Страните ѝ са зачервени. — Сигурно много хора са завели дела срещу компанията! Басирам се, че това е една от причините „Заппит“ да фалират! Може да е била една от причините „Сънрайз Сълюшънс“…

Телефонът на бюрото ѝ зазвънява.

— Да ти се не види! — сопва му се тя.

— Който и да е, кажи му, че днес не работим.

Но след като казва „Ало, свързахте се с агенция «Търси се»“, Холи само слуша. После се обръща и се провиква:

— Пийт Хънтли е, Бил. Иска да говори с теб веднага и звучи… странно. Като че ли е тъжен, ядосан или нещо подобно.

Ходжис отива в приемната, за да разбере защо Пийт звучи тъжен, ядосан или нещо подобно.

Джером най-сетне включва играта на Дайна Скот. В компютърната стая на Фреди Линклатър (Фреди е изпила четири екседрина и си е легнала в спалнята), надписът 44 ОТКРИТИ се превръща в 45 ОТКРИТИ. На ретранслатора мига ЗАРЕЖДАНЕ.

После се появява надпис ЗАДАЧА ЗАВЪРШЕНА.

Без да каже здрасти, Пийт изтърсва:

— Заеми се, Кърм, и не спирай, докато истината не излезе наяве. Гадината е в къщата заедно с няколко души от ОКОР, а аз се обаждам от бараката в двора. Бог знае за какво служи, обаче вътре е кучи студ.

В първия момент Ходжис е толкова изненадан, че загубва ума и дума, и то не задето хора от ОКОР — съкращение на Окръжен криминален отдел за разследване — са на местопрестъпление, чието разследване е поверено на Пийт. Изненадан е (по-скоро стъписан) от думата гадина — през дългите години на съвместната им работа само веднъж е чул партньора си да я използва по адрес на жена. Въпросната жена беше тъщата му, която след като убеди съпругата му да го напусне, я приюти заедно с децата. Гадината, за която говори сега, може да е само партньорката му, по-известна като госпожица Хубави сиви очи.

— Кърмит? Чуваш ли ме?

— Да. Къде си?

— В Шугър Хайтс. В дома на доктор Феликс Бабино на живописната Лайлък Драйв. Мамка му, това не е къща, а имение. Знаеш кой е Бабино, нали? Никой не следеше Брейди Хартсфийлд по-изкъсо от теб. Известно време ти беше хоби.

— Знам за кого говориш, но не и за какво.

— Тази история ще гръмне като бомба, партньоре, и Изи не иска да я улучи шрапнел, когато това се случи. Амбициозна е, нали разбираш? Вижда се като главен инспектор след десет години, а след петнайсет — може би шеф на полицията. Разбирам го, но това не означава, че ми харесва. Обадила се е на началник Хорган зад гърба ми, а той се обадил на ОКОР. Ако сега случаят не е техен официално, до обяд ще стане. Имат си извършител, обаче тук има нещо гнило. Знам го, знае го и Изи. Само че не ѝ дреме на задника.

— По-спокойно, Пийт. Обясни какво става.

Холи нервно крачи напред-назад. Ходжис свива рамене и вдига пръст: „Чакай!“

— Икономката идва в седем и половина, нали така? Казва се Нора Евърли. Вижда беемвето на Бабино на моравата и дупката от куршум в предното стъкло. Поглежда вътре и щом зърва кръвта по волана и на седалката, телефонира на 911. На пет минути от къщата е спряла патрулка — в Хайтс винаги има кола на пет минути път откъдето и да било — и когато пристига, Евърли седи в колата си, заключила е всички врати и трепери като лист. Униформените ѝ казват да не мърда от там и отиват до вратата. Отключено е. Госпожа Бабино — Кора — лежи мъртва в коридора и съм сигурен, че куршумът, който ще извади от нея патологът, ще е същият като онзи, пробил дупка в предното стъкло на беемвето. На челото ѝ е написана — дръж се да не паднеш! — черна буква Z. Същите букви се виждат в дневната, включително на екрана на телевизора. Точно като в къщата на Елъртън. Мисля, че в този момент партньорката ми е решила да не се забърква в тази каша.

— Аха, сигурно — съгласява се Ходжис, за да го насърчи да говори. Грабва бележника, оставен до компютъра на Холи, и написва „ЖЕНАТА НА БАБИНО Е УБИТА“ с големи печатни букви като вестникарско заглавие. Сътрудничката му сепнато притиска длан до устата си.

— Едното ченге телефонира в участъка, другото чува хъркане от горния етаж. Звукът бил като от верижен трион, работещ на празен ход. Качват се горе с извадени пистолети и в една от трите спални за гости, цели три — както ти казах, това не е къща, а палат, — намират дълбоко заспал някакъв дъртак. Събуждат го и той им казва, че името му е Алвин Брукс.

— Ал Библиотеката! — възкликва Ходжис. — От болницата! Той ми показа първия „Заппит“!

— Да, точно този човек е. В джоба на ризата му имало пропуск за „Кайнър“. И сам си казал, че е убил госпожа Бабино. Твърди, че е станало, докато бил под хипноза. Щракнали му белезниците, завели го в дневната и го накарали да седне на дивана. Там го заварихме, когато след около половин час с Изи пристигнахме на местопрестъплението. Не знам какво му е, може да е получил нервен срив или нещо друго, обаче не е на себе си. Нямаш представа какви дивотии плещи.

Ходжис си спомня нещо, което Ал му каза по време на последното му посещение при Брейди — май беше малко преди Деня на труда през 2014.

— Например „Нищо не е по-хубаво от онова, което не виждаш“.

— Да — изненадва се Пийт. — Ей такива неща. И когато Изи го попита кой го е хипнотизирал, отговори, че били рибките. Онези в прекрасното море.

Ходжис вече е наясно какви са тези рибки и как действат на хората.

— Продължих да го разпитвам, междувременно Изи се изниза в кухнята — бързаше да приключи разследването, без да изчака мнението ми. Та той обясни, че Доктор Зет му наредил, цитирам: „да си остави знака“. На десет места, включително на челото на мъртвата. Попитах го дали доктор Зет е доктор Бабино, а той отвърна, че не е — доктор Зет бил Брейди Хартсфийлд. Не е ли налудничаво?

— Да — съгласява се Ходжис.

— Питах го и дали е стрелял по доктор Бабино. Той само поклати глава и помоли да го оставя да поспи още малко. В този момент Изи цъфна и заяви, че началник Хорган се обадил в окръжното полицейско управление, защото доктор Б. бил високопоставена личност и случаят щял да е важен, освен това двама души от ОКОР случайно били в града, за да свидетелстват по дело — колко удобно, нали? Не смееше да ме погледне в очите, беше се изчервила и когато взех да посочвам буквите Z и да я питам не ѝ ли се струват познати, отказа коментар.

Ходжис не бе долавял толкова гняв и негодувание в гласа на бившия си партньор.

— В този момент ми позвъниха по телефона и… нали помниш как сутринта ти казах, че преди идването на патолога от Съдебна медицина дежурният лекар е взел проба от белезникавият прах в устата на Хартсфийлд?

— Да.

— Обаждаше се тъкмо този лекар. Саймънсън му е името. Резултатите от Съдебна медицина ще са готови най-малко след два дни, но Саймънсън веднага анализирал белезникавото вещество. Оказало се смесица от викодин и амбиен. Нито едното, нито другото лекарство не е било предписано на Хартсфийлд, а едва ли е можел да изприпка до най-близкия шкаф с медикаменти и да задигне няколко таблетки, нали така?

Ходжис, който вече знае какви обезболяващи е вземал Брейди, се съгласява, че е малко вероятно.

— Сега Изи е в къщата, сигурно стои настрани и си трае, докато типовете от ОКОР разпитват Брукс, който не помни дори собственото си име, ако не му го подскажат. Иначе се представя като Зет Бой, все едно е герой от комикс на „Марвел“.

Стиснал химикалката почти до счупване, Ходжис отново започва да пише нещо в бележника си, а Холи се навежда над него и като прочита фразата „АЛ БИБЛИОТЕКАТА Е ОСТАВИЛ СЪОБЩЕНИЕТО В СИНИЯ ЧАДЪР НА ДЕБИ“, се ококорва. Между временно Пийт продължава монолога си:

— Точно преди да дойдат онези от ОКОР — повярвай, не им отне много време, — попитах Брукс дали е убил и Брейди Хартсфийлд, а Изи му нареди да не отговаря.

— Какво? Сериозно ли говориш? — възкликва Ходжис. Тъкмо сега не му се мисли за влошаващите се отношения между Пийт и партньорката му, обаче е изумен. В крайна сметка, Изи е детектив от полицията, а не адвокат на Ал Библиотеката.

— Съвсем сериозно. После ме погледна и каза: „Не си му прочел правата.“ Обърнах се към униформените и ги попитах дали са го уведомили за правата му. „Разбира се“ — отговориха. Лицето на Изи пламтеше, обаче се беше запънала като магаре на мост. Каза ми: „Ако прецакаме това разследване, няма да обвинят теб, защото ще се пенсионираш след няколко седмици, но аз ще опера пешкира.“

— После са дошли хората от ОКОР…

— Да, и сега се обаждам от бараката на покойния доктор Бабино и задникът ми е посинял от студ. Изи знае, че ще ти телефонирам, бас държа. Знае, че ще споделя с добрия стар чичо Кърмит.

Вероятно е прав за последното. Но ако госпожица Хубави сиви очи наистина е решена да се издигне в служебната йерархия, както предполага Пийт, сигурно би нарекла обаждането с друга дума: портене.

— Този Брукс е загубил и малкото разум, който е имал, и е идеалната жертва, на която да се припише престъплението, когато новината гръмне в медиите. Нали се сещаш как ще представят случилото се?

Ходжис знае, но оставя Пийт да го каже.

— Брукс си въобразил, че е някакъв отмъстител и борец за справедливост, наречен Зет Бой. Дошъл тук, убил госпожа Бабино, щом отворила вратата, после убил и мъжа ѝ, когато онзи се качил в беемвето и се опитал да избяга. Накрая отишъл в болницата и дал на Хартсфийлд шепа хапчета от запасите в домашната аптечка на семейство Бабино. Без проблем е влязъл в ТМУ, понеже има карта за достъп и работи в болницата от поне шест-седем години. Важно е нещо друго — защо го е сторил? И какво е направил с трупа на Бабино? Защото тук го няма.

— Уместен въпрос.

Пийт продължава:

— Ще кажат, че Брукс го е натоварил в собствената си кола и я е зарязал някъде. Може би на връщане от болницата я е бутнал в пропаст или в някой водоем, но защо е оставил в коридора трупа на жената? И защо се е върнал на местопрестъплението?

— Ще кажат…

— Да, че е луд! Убеден съм! Идеален отговор за всичко, в което няма логика! И ако изобщо се сетят за Елъртън и Стоувър, което едва ли ще се случи, ще кажат, че е убил и тях!

„В този случай — казва си Ходжис — Нанси Олдърсън ще подкрепи версията им, поне до известна степен. Защото несъмнено Ал Библиотеката е човекът, когото е забелязала да наблюдава къщата на Хилтоп Корт.“

— Брукс ще го отнесе, ще овладеят медийното отразяване и ще приключат разследването. Но това не е всичко, Кърм. Не може да е. Ако знаеш нещо, ако имаш каквато и да е улика, следвай я. Обещай ми.

„Имам повече от една — мисли си Ходжис, — обаче Бабино е ключът към загадката, а е изчезнал.“

— Имаше ли много кръв в колата, Пийт?

— Не, обаче криминалистите вече потвърдиха, че е от кръвната група на Бабино. Разбира се, това не означава, че… мамка му. Затварям. Изи току-що излезе през задната врата с единия от ОКОР. Търсят ме.

— Добре.

— Обади ми се. Ако ти трябва нещо, до което имам достъп, само кажи.

— Непременно.

Ходжис затваря и се обръща към Холи да ѝ предаде разговора, обаче тя вече не е до него, а е отишла в кабинета му.

— Бил — казва тихо, — ела тук.

На вратата на кабинета той се спира като закован. Джером седи на въртящия се стол зад бюрото и се взира в играта на Дайна Скот. Очите му са изцъклени и празни. Зяпнал е като олигофрен, на долната му устна се е събрала слюнка. От устройството звучи мелодийка, но не е същата от снощи — Бил е уверен в това.

— Джером? — Тръгва към бюрото, но Холи го дръпва за колана. Изненадващо силна е.

— Не — прошепва му. — Не бива да го стряскаш. Не и докато е в това състояние.

— Какво да правя?

— Когато бях на около трийсет, ходих на хипнотерапия цяла година. Имах проблеми с… е, няма значение. Нека опитам.

— Сигурна ли си, че можеш?

Поглежда го. Лицето ѝ е бледо, очите — пълни със страх.

— Не, но не бива да го оставим така. Не и след случилото се с Барбара.

Играта в безжизнените ръце на Джером просветва в яркосиньо. Той не реагира, не мигва, само продължава да се взира в екранчето; мелодийката също продължава да звучи.

Холи пристъпва крачка напред, после още една.

— Джером?

Той не продумва.

— Джером, чуваш ли ме?

— Да — отговаря той, без да отмества поглед от екранчето.

— Къде си?

— На моето погребение. Всички са тук. Прекрасно е.

Брейди се запали по самоубийствата на дванайсет, когато прочете „Гарван“, описание на истинско престъпление — масовите самоубийства в Джоунстаун, Гвиана, където над деветстотин души, една трета от които — деца, се отравят с плодов сок, смесен с цианкалий. Да, броят на жертвите беше внушителен, но любопитството на Брейди беше възбудено от още нещо — как се е стигнало до „грандиозния финал“. Дълго преди деня, в който цели семейства погълнали отровата (медицински сестри — истински медицински сестри! — наливали със спринцовки цианкалия в гърлата на пищящите бебета), Джим Джоунс подготвял последователите си за техния апотеоз с разпалени проповеди и с репетиции на самоубийството, които наричал Бели нощи. Първо ги превърнал в параноици, после ги хипнотизирал с обаянието на смъртта.

Единствената отлична оценка на Брейди в гимназията беше за доклад, който беше написал за тъпия курс по социология, наречен „Животът в Америка“. Беше го озаглавил „Американски пътища на смъртта: кратко проучване на самоубийствата в САЩ“. Брейди цитираше статистиката за 1999, която по това време беше най-актуалната. През тази година над четирийсет хиляди души се бяха самоубили, предимно с огнестрелно оръжие (най-надеждния метод да посегнеш на живота си), но мнозина бяха прибягнали до сънотворни. Други се бяха обесили, удавили, умрели от кръвозагуба, трети се бяха отровили с газ, самозапалили се или блъснали колите си в мостови подпори. Един изобретателен тип (това Брейди не включи в доклада си; още тогава внимаваше да не го заклеймят като особен) пъхнал в ректума си кабел, по който течал ток с напрежение 220 волта. През 1999 самоубийството беше на десето място в списъка с причини за смърт в Америка, а ако се добавеше гибелта и на хората, уж умрели при злополуки и от „естествена смърт“, несъмнено самоубийството щеше да се класира веднага след сърдечните заболявания, рака и катастрофите.

В доклада си Брейди цитираше мисъл на Албер Камю: „Съществува само един истински сериозен философски въпрос — самоубийството.“

Цитира и известен психиатър на име Реймънд Кац, който заявяваше: „Всеки човек се ражда с гена на самоубийството.“ Не добави края на мисълта на Кац, защото отнемаше от драматизма: „В повечето от нас този ген не се проявява.“

През десетте години между завършването на гимназията и ужасния момент в концертна зала „Минго“ интересът на Брейди към самоубийствата — включително неговото собствено, винаги планирано като грандиозно действие, което ще остане в историята — се запази.

Въпреки обстоятелствата, сега посятото семе е дало плод.

Той ще бъде Джим Джоунс на двайсет и първи век.

Изминава шейсет и пет километра и решава, че повече не издържа. Завива в място за почивка на магистрала I-47, изключва измъчения двигател на малибуто на Зет Бой и включва лаптопа на Бабино. Тук няма Wi Fi, но на около шест километра, изправена гордо срещу сгъстяващите се облаци, се извисява антената на мобилния оператор „Върайзън“. С лаптопа „Макбук Еър“ на Бабино може да отиде където си пожелае, без да напуска празния паркинг. Мисли си (не за първи път), че телекинезата е нищо в сравнение със силата на интернет. Уверен е, че хиляди самоубийства са се излюпили в сайтовете на социалните мрежи, където троловете се вихрят на воля и тормозът е безкраен. Кликва на скрит файл, който е записал на лаптопа по време на едно от предишните си посещения в главата на Бабино.

Поставя курсора на ДА, натиска клавиша за връщане и чака. Кръгчето се върти и не спира. Тъкмо когато започва да се пита дали нещо не се е объркало, лаптопът изписва очакваното съобщение:

Добре. Zeetheend е само глазурата на тортата. Успя да раздаде само ограничен брой игри и повечето се оказаха дефектни, но тийнейджърите са стадни създания, а стадните създания се движат в емоционален и умствен синхрон. Затова пчелите се движат на рояци, а рибите — на пасажи. Затова лястовиците се връщат в Капистрано всяка година.

Юношите са склонни да носят еднакви торбести панталони и да си пускат еднакви бради, инак ще ги изключат от стадото. Девойките добиват еднакъв стил на обличане и полудяват по едни и същи музикални групи. Тази година са „Уи Ар Йор Брадас“, неотдавна бяха „Раунд Хиър“ и „Уан Дайрекшън“. Някога бяха „Ню Кидс Он Дъ Блок“. Модите-еднодневки покосяват тийнейджърите като епидемия от шарка, от време на време една от тези мимолетни моди е самоубийството. В Южен Уелс десетки подрастващи се обесиха между 2007 и 2009, а съобщенията в социалните мрежи разпространяваха лудостта. Дори прощалните писма на самоубийците бяха на интернет език: „& a3 qhvam lu4a, 6te se vdm pak.“

Горски пожари, изгарящи милиони декари, могат да започнат от една-единствена запалена клечка кибрит, хвърлена в сухите храсти. Игрите „Заппит“, които Брейди разпространи чрез човешките си дронове, са стотици клечки. Не всички ще се запалят, някои от запалените няма да се разгорят. Брейди го знае, но zeetheend.com му служи и като подкрепа, и като катализатор. Ще сработи ли? Не е сигурен, но времето е прекалено кратко за продължителни опити.

Ами ако се получи?

Ще последват самоубийства на тийнейджъри в целия щат, може би дори в целия Среден Запад. Стотици, дори хиляди. „Какво ще кажеш по въпроса, ДВО Ходжис? Ще разведря ли пенсионерските ти години, дърт нахалнико?“

Сменя лаптопа на Бабино с играта на Зет Бой. Държи да ползва тъкмо тази. Мисли за нея като за „Заппит Зиро“ — нулевия „Заппит“ — защото е първата, която видя — донесе му я Ал, защото беше решил, че може да се хареса на почти парализирания човек в стая 217. Наистина му хареса. О, да, дори много.

Допълнителната програма с номерираните рибки и скритите съобщения не е добавена на този „Заппит“, защото не е необходима на Брейди. Тези неща са само за жертвите. Гледа как рибките плуват насам-натам, докато се успокоява и съсредоточава, после затваря очи. Първо има само тъмнина, но след малко започват да се появяват червени светлинки — вече над петдесет. Като точки на компютърна карта са, макар че не са неподвижни, а се движат напред-назад, отляво надясно, нагоре-надолу, пресичат се. Избира една на случаен принцип, очите му се движат под затворените клепачи, докато следи движението ѝ. Светлинката все повече забавя скоростта си. Спира и започва да се увеличава. Разтваря се като цвете.

Намира се в спалня. Някакво момиче се взира в рибките на своята „Заппит“, получена от badconcert.com. Малката си е в леглото, защото днес не е отишла на училище. Може да е казала, че е болна.

— Как се казваш? — пита Брейди.

Понякога мишените чуват само глас, идващ от устройството, но най-податливите наистина го виждат като аватар във видеоигра. Тази тийнейджърка е от тях — обещаващо начало. Винаги реагират по-добре, ако ги нарича по име, затова ще продължава да го повтаря. Тя поглежда без изненада младия мъж, седнал до нея на леглото. Лицето ѝ е бледо. Погледът ѝ е замъглен.

— Аз съм Елън — отговаря тя. — Търся правилните цифри.

„Разбира се“ — мисли си той и се вмъква в нея. Тя е на шейсет и пет километра южно от него, но щом чрез анимацията проникне в набелязаната жертва, разстоянието е без значение. Може да я контролира, да я превърне в един от своите дронове, обаче той не го иска, както не искаше да се вмъкне в дома на госпожа Трилони през някоя тъмна нощ и да ѝ пререже гърлото. Убийството не е контрол върху някого; убийството е просто убийство.

Самоубийството е контрол.

— Щастлива ли си, Елън?

— Бях. И отново ще бъда, ако намеря онези цифри.

Брейди ѝ се усмихва, усмивката му е и тъжна, и очарователна:

— Да, но те са като живота. В живота сборът почти никога не е правилен, Елън. Не е ли така?

— Аха.

— Кажи ми, Елън, какво те тревожи?

Би могъл да научи и сам, обаче е по-добре да му каже сама. Знае, че има нещо, защото всички хора се тревожат, а тийнейджърите — най-много.

— Сега ли? За изпита CAT.

„Аха — мисли си той, — прословутия Стандартизиран Академичен Тест, който помага на Отдела по научно земеделие да отсява плявата от зърното.“

— Много съм зле по математика — признава тя. — Гола вода съм.

— Разбирам.

— Ако не изкарам най-малко шестстотин и петдесет точки, няма да ме приемат в добър колеж.

— А ще си късметлийка, ако изкараш и четиристотин — отбелязва той. — Не е ли така, Елън?

— Да. — Сълзите ѝ преливат от очите ѝ и започват да се стичат по страните ѝ.

— А и по английски ще се представиш зле — добавя Брейди. Постепенно я „отваря“, което му доставя най-голямото удоволствие. Все едно да бръкнеш в корема на животно, което е зашеметено, но още живо, и да му изкараш червата. — Ще се панираш.

— Вероятно ще се панирам — повтаря Елън. Вече хлипа с глас. Брейди проверява краткосрочната ѝ памет и разбира, че родителите ѝ са отишли на работа, а братчето ѝ — на училище. Така че нека си хлипа. Няма кой да я чуе.

— Не вероятно. Ти ще се панираш, Елън. Защото няма да издържиш напрежението.

Тя хлипа.

— Кажи го, Елън.

— Няма да издържа напрежението. Ще се панирам, а ако не вляза в добър колеж, татко ще се разочарова, а мама ще се ядоса.

— Ами ако не влезеш в никакъв колеж? Ами ако единствената работа, която успееш да си намериш, е да чистиш къщи или да сгъваш дрехите в някоя обществена пералня?

— Мама ще ме намрази!

— Тя вече те мрази, нали, Елън?

— Аз не… Не мисля…

— О да, мрази те. Кажи го, Елън. Кажи „Майка ми ме мрази!“

— Майка ми ме мрази. Боже, толкова ме е страх и животът ми е толкова гаден!

Ето това е най-големият дар, комбинация от хипнозата на играта и от способността на Брейди да прониква в умовете на хората, щом се „отворят“ така, че да им въздейства. Обичайните страхове, с които хлапета като това живеят и които са като неприятен фонов шум, могат да се превърнат в опустошителни чудовища. Малките балончета параноя могат да се издуват, докато станат големи колкото дирижабли.

— Можеш да престанеш да се страхуваш — казва на момичето. — И да накараш майка си да съжалява много.

Елън се усмихва през сълзи.

— Можеш да забравиш всичко това.

— Мога. Мога да забравя всичко това.

— Можеш да си в покой със себе си.

— Покой — въздиша тя.

Чудесно! Изминаха седмици, докато отвори майката на Мартийн Стоувър, която все спираше демото, за да играе проклетия си пасианс, и много дни, докато овладее ума на Барбара Робинсън. Друго си беше с Рут Скапели и с тази пъпчива ревла в натруфената ѝ розова стая. Необходими му бяха само няколко минути. „Но пък — казва си — открай време съм си схватлив и се уча бързо.“

— При теб ли е телефонът ти, Елън?

— Ето го. — Бърка под една декоративна възглавничка. И телефонът ѝ е в бонбоненорозово.

— Искам да напишеш нещо във Фейсбук и в Туитър. За да го прочетат всичките ти приятели.

— Какво да напиша?

— Да речем „Вече съм в покой. И вие можете да бъдете. Отидете на zeetheend.com.“.

Тя се подчинява, обаче пише много бавно. Когато са в това състояние, хората сякаш са под вода. Брейди си напомня колко добре върви всичко и се опитва да не губи търпение. Когато малката е готова и съобщенията са изпратени — още запалени клечки кибрит, хвърлени в сухия прахан, — ѝ предлага да отиде до прозореца.

— Мисля, че малко свеж въздух ще ти дойде добре. Ще ти избистри главата.

— Малко свеж въздух ще ми дойде добре — повтаря тя, отмята завивката си и спуска босите си стъпала на пода.

— Вземи играта.

Тя се подчинява.

— Преди да отвориш прозореца, отиди в главното меню, където са всички иконки. Можеш ли да го направиш, Елън?

— Да… — Дълга пауза. Тази глупачка ще му скъса нервите. — Да, виждам иконките.

— Чудесно. Сега отиди на „Кръстословици“. Дъската за игра с гумичка.

— Виждам я.

— Докосни я два пъти, Елън.

Прави го: играта просветва в синьо. Ако някой се опита да използва отново същото устройство, то пак ще светне и ще изгасне завинаги.

— Сега можеш да отвориш прозореца.

Нахлува студен вятър и отмята косата ѝ. Тя се поколебава, изглежда на ръба на пробуждането и за миг Брейди усеща как му се изплъзва. Все още е трудно да контролира от разстояние набелязаните мишени, дори когато са в хипнотичен транс, но е сигурен, че ще подобри техниката си. Съвършенството се постига с тренировки.

— Скачай — прошепва Брейди. — Скачай и няма да се налага да вземаш CAT. Майка ти няма да те мрази. Ще съжалява. Скачай и нещата ще си дойдат на мястото. Ще получиш голямата награда. Наградата е сън.

— Наградата е сън — съгласява се Елън.

— Направи го сега — мърмори Брейди, който е затворил очи и седи зад волана на раздрънканата кола на Ал Брукс.

На шейсет и пет километра южно от мястото за почивка Елън скача от прозореца на стаята си. Падането не е дълго, а и долу има голяма купчина изрит сняг. Вече се е втвърдил, но все пак омекотява удара дотолкова, че Елън само си счупва ключицата и три ребра. Запищява от болка и Брейди е изхвърлен от главата ѝ като пилот, катапултирал от F-111.

— Мамка му! — крещи той и блъска волана. Артритът на Бабино сковава ръката му чак до рамото и това го вбесява още повече. — Мамка му, мамка му, мамка му!

В приятния изискан квартал Брансън Парк Елън Мърфи с мъка се изправя на крака. Последното, което си спомня, е как каза на майка си, че е болна и не може да отиде на училище — излъга я, за да остане вкъщи и да лови розови рибки — беше се пристрастила към тях. Играта лежи наблизо, екранчето е счупено. Вече не я интересува. Зарязва я и боса се затътря към входната врата. С всяко вдишване я прорязва жестока болка.

„Но съм жива — мисли си. — Поне съм жива. Какво ми беше станало? Какво, за Бога?“

Гласът на Брейди все още е с нея: усеща го като вкуса на нещо слузесто, което е погълнала живо.

— Джером? — пита Холи. — Чуваш ли ме още?

— Да.

— Искам да изключиш играта и да я оставиш на бюрото на Бил. — После, понеже открай време обича да се подсигурява, добавя: — С екрана надолу.

Той смръщва чело:

— Трябва ли?

— Да. Веднага. Остави я, без да я гледаш.

Преди Джером да се подчини, Ходжис вижда плуващите рибки и още един яркосин проблясък. За миг му се завива свят — може да е от обезболяващите, а може и да не е. После Джером натиска бутона за изключване на устройството и рибките изчезват.

Ходжис не чувства облекчение, а разочарование. Може и да е лудост, но предвид настоящия му медицински проблем може и да не е. Виждал е как психиатрите използват хипноза, за да помогнат на свидетели да си припомнят по-добре случилото се, но за първи път осъзнава напълно истинската ѝ мощ. Хрумва му мисъл, може би богохулна в тази ситуация, че розовите рибки са по-ефикасно болкоуспокояващо от хапчетата, предписани от доктор Стамос.

— Ще броя от десет до едно, Джером — продължава Холи. — След всяка цифра сънят по малко ще те напуска. Става ли?

Няколко секунди Джером не продумва. Намира се в някаква друга реалност и сякаш се опитва да прецени какво ли ще е да остане в нея завинаги. Холи пък вибрира като камертон, а Ходжис усеща как ноктите му се впиват в дланите му, докато стиска юмруци.

Накрая Джером проговаря:

— Ами… добре… Щом го искаш, Холибери.

— Започваме. Десет… девет… осем… връщаш се… седем… шест… пет… будиш се…

Джером вдига глава. Гледа право в Ходжис, но Бил не е уверен, че младежът го вижда.

— Четири… три… почти приключихме… две… едно… събуди се! — Холи плясва с ръце.

Джером подскача. Едната му ръка закача играта на Дайна и я събаря на пода. Той се втренчва в Холи и изненадата му е толкова неподправена, че при други обстоятелства би била смешна.

— Какво стана? Заспах ли?

Холи се тръшва на стола, отреден за клиенти. Поема си дълбоко дъх и избърсва потта от лицето си.

— Донякъде — обяснява Ходжис. — Играта те хипнотизира. Както е хипнотизирала сестра ти.

— Сигурен ли си? — пита Джером и си поглежда часовника. — Явно да. Губят ми се петнайсет минути.

— По-скоро двайсет. Какво си спомняш?

— Докосвах розовите рибки, за да се превърнат в цифри. Изненадващо трудно е. Трябва да гледаш внимателно, да се съсредоточиш, а сините проблясъци пречат.

Ходжис вдига играта от пода.

— Не я включвай! — възкликва Холи.

— Няма. Обаче я включих снощи и тогава нямаше сини проблясъци и колкото и да докосвах розовите рибки, не се появиха никакви цифри. А и мелодийката сега е различна. Не много, но е по-различна.

— Край морето, край морето, край красивото море, ние двамата седим и ни е добре — изтананиква съвършено вярно Холи. — Мама ми я пееше, когато бях малка.

Джером я гледа по-настойчиво, отколкото тя може да понесе, затова притеснено извръща очи и пита:

— Какво? Какво има?

— Чувах думи, но други.

Ходжис чу само мелодийката без думи, но не продумва. Холи пита Джером дали си ги спомня.

Той не пее вярно като нея, но все пак те се уверяват, че са чули тъкмо тази мелодийка:

— Ще заспиш, ще заспиш, сънят е прекрасен… — Спира и после добавя: — Само това помня. Ако не си го въобразявам де.

— Сега вече е сигурно — обажда се Холи. — Някой е пренастроил демото на „Вирче с рибки“.

— Наблъскал го е със стероиди — добавя Джером.

— Какво означава това? — пита Ходжис.

Джером кима на Холи и тя обяснява:

— Някой е качил скрита програма в демото, което по принцип е леко хипнотизиращо. Програмата не е била активна, когато играта е била в Дайна, нито когато ти си я включил снощи, Бил — което е добре за теб, — но някой я е пуснал след това.

— Бабино?

— Или той, или някой друг, ако полицията е права и Бабино е убит.

— Може да е била предварително настроена — промърморва Джером и пояснява на Ходжис: — Нали знаеш, като аларма на часовник.

— Да видим дали съм разбрал. Програмата си е била там през цялото време, но е проработила чак когато днес включихме играта на Дайна, така ли?

— Да — кима Холи. — Сигурно някъде е включен ретранслатор, нали, Джером?

— Да. Компютърна програма, която постоянно излъчва тази актуализация и само чака някой мухльо — в този случай мен — да включи заппита и да активира безжичната връзка.

— Това може да стане с всичките игри ли?

— Ако скритата програма я има на всичките, да — потвърждава Джером.

— Това е работа на Брейди. — Ходжис започва да крачи насам-натам, притискай длан до корема си, сякаш така ще хване болката и ще я задържи. — Шибаният Брейди Хартсфийлд.

— Как? — пита Холи.

— Не знам, но само това е логично. Опита се да вдигне във въздуха концертна зала „Минго“ по време на онзи концерт. Попречихме му. Спасихме стотици хора.

— Ти ги спаси, Холи — намесва се Джером.

— Тихо, Джером. Остави го да се изкаже. — В очите ѝ се вижда, че знае какво има предвид Ходжис.

— Минават шест години. Онези момиченца, повечето в началното училище през 2010, сега са в гимназията. Или в колежа. „Раунд Хиър“ отдавна са се разпаднали, и момиченцата вече са млади жени, харесват друга музика, но внезапно получават предложение, на което не могат да устоят. Безплатна електронна игра, ако докажат, че са били на концерта на „Раунд Хиър“ онази вечер. Играта сигурно им се струва старомодна като черно-бял телевизор, но какво пък — безплатна е.

— Да! — възкликва Холи. — Брейди е продължил да ги преследва. Това е отмъщението му, но не само към тях. Това е отмъщението му към теб, Бил.

„Което означава, че съм отговорен — опечалено си казва Ходжис. — Само че какво можех да сторя? Какво друго можехме да сторим всички? Щеше да взриви залата.“

— Бабино, представящ се като Майрън Заким, е купил осемстотин от тези игри. Трябва да е бил той, понеже е фрашкан с пари. Брейди нямаше пукнат цент, а се съмнявам, че Ал Библиотеката Брукс е събрал и двайсет хиляди долара в пенсионния си фонд. Тези игри сега са в ръцете на различни хора. И ако в тях е качена скритата програма, щом притежателите им ги пуснат…

— Момент! — прекъсва го Джером. — Наистина ли смяташ, че в тази гадост е замесен уважаван неврохирург?

— Да, смятам. Сестра ти го разпозна и вече знаем, че уважаваният неврохирург е използвал Брейди Хартсфийлд като опитно зайче.

— Само че Хартсфийлд е мъртъв — намесва се Холи. — Остава Бабино, който може също да е умрял.

— Може и да е жив — подхвърля Ходжис. — В колата е имало кръв, но трупът го няма. Не за първи път някой се опитва да инсценира собствената си смърт.

— Ще проверя нещо на компютъра. — Холи тръгва към приемната. — Ако безплатните игри имат новата програма от днес, тогава…

— Не разбирам как е възможно, но… — подхваща Джером.

— Бабино ще ни каже — прекъсва го Ходжис. — Ако още е жив.

— Чакай малко. Барб говореше за глас, който ѝ казвал всякакви ужасни неща. Аз не чух глас и съм сигурен, че не ми се иска да се самоубия.

— Може би не си се поддал на хипнозата.

— Напротив. Чух текст с мелодийката и ми се струва, че имаше и думи в сините проблясъци. Като скрити съобщения. Но… нямаше глас.

„Може да има стотици причини за това — казва си Ходжис. — Джером не е чул глас, но това не означава, че повечето от хлапетата, получили безплатни игри, няма да чуят.“

— Да речем, че този ретранслатор е бил включен през последните четиринайсет часа — разсъждава Ходжис на глас. — Знаем, че е бил, преди да пусна играта на Дайна, защото щях да видя номерираните рибки и сините проблясъци. Така че въпросът ми е следният: възможно ли е програмата да е добавена, ако игрите са изключени?

— Няма начин — обяснява Джером. — Трябва да са включени. След това обаче…

— Активен е! — извиква Холи. — Лошият сайт zeetheend е активен.

Джером се втурва към бюрото ѝ в приемната. Ходжис го следва по-бавно.

Холи усилва звука на компютъра си, музика изпълва помещенията на „Търси се“. Този път не „Край красивото море“, а „Не бой се от Жътваря“ на „Блу Ойстър Кълт“. Докато звучи „четирийсет хиляди мъже и жени всеки ден, още толкова на идния ден“ — Ходжис вижда осветен от свещи погребален салон и ковчег, покрит с цветя. Край него минават усмихнати млади мъже и жени, движат се насам-натам, напред-назад, избледняват, появяват се повторно. Някой от тях помахват, други показват знака на победата. Под ковчега има поредица от съобщения, които се издуват и свиват като бавно биещо сърце.

Следва поредица от сини проблясъци. В тях са вградени думи. „Или ако ги наричаме с истинските им имена — мисли си Ходжис — капки отрова.“

— Спри го, Холи! — Не му харесва как се е вторачила в екрана — изглежда хипнотизирана като Джером преди няколко минути.

Джером реагира по-бързо от нея. Пресяга се над рамото ѝ и натиска копчето за изключване на компютъра.

— Не биваше да го правиш — укорява го тя. — Може да ми изчезне информация.

— Точно затова е шибаният уебсайт! Да те накара да си загубиш информацията. Да си загубиш ума. Успях да прочета съобщението в последния проблясък, Бил. Пишеше „Направи го сега!“.

Холи кима.

— Едно от другите беше „Кажи на всичките си приятели.“

— Дали играта ги насочва към това… това нещо? — пита Бил.

— Не е нужно — отговаря Джером. — Защото тези, които го открият, а много ще успеят, дори хлапета, които не са и чували за безплатна игра „Заппит“, ще разпространят информацията за нея във Фейсбук и къде ли не още.

— Искал е да причини епидемия от самоубийства — прошепва Холи. — Някак си я е стартирал и после се е самоубил.

— Сигурно за да пристигне преди тях — процежда Джером. — За да ги чака на вратата.

— Очаква ли се да повярвам, че рокпарче и снимка на погребение ще накарат хлапетата да се самоубиват? — възкликва Ходжис. — Игрите мога да приема. Видях как става. Но това?

Холи и Джером се споглеждат по начин, който Ходжис разтълкува лесно: „Как да му го обясним? Как да опишеш червеношийка на човек, който не е виждал птица?“ Само погледът е почти достатъчен да го убеди.

— Тийнейджърите са податливи на подобни неща — подхваща Холи. — Не всички, но много. Аз щях да бъда, ако бях на седемнайсет.

— И е заразно — добавя Джером. — Веднъж започне ли… ако започне… — Той вдига рамене.

— Трябва да намерим този ретранслатор и да го спрем — заключава Ходжис. — Да ограничим щетите.

— Може да е в къщата на Бабино — предполага Холи. — Обади се на Пийт. Да провери има ли някакви електронни устройства там. Ако намери, веднага да ги изключи от електрическата мрежа.

— Ако е с Изи, ще ме прехвърли на гласова поща — промърморва Ходжис, но все пак натиска бутона за бързо избиране и Пийт вдига на първото позвъняване. Обяснява, че Изи се е върнала в участъка с хората от ОКОР, за да изчака първите доклади на криминалистите. Ал Библиотеката Брукс вече е отведен под стража от униформените, които ще се бият в гърдите, че са участвали в залавянето на убиеца.

Гласът на Пийт издава умора.

— С Изи се изпокарахме. Сериозно. Опитах се да ѝ кажа онова, което научих от теб, когато започнахме да работим заедно — как разследването е началник и как отиваш, където те отведе. Не се снишаваш, не покриваш нещата, просто следваш червената линия до източника ѝ. Госпожицата ме слушаше, беше скръстила ръце и кимаше от време на време. Помислих си, че започва да проумява. После изтърси нещо, с което ме гръмна — знам ли кога за последно жена е заемала управленски пост в градската полиция. Отговорих, че не знам, а хубавицата се тросна, че отговорът е „никога“. Заяви, че тя щяла да е първата. Човече, мислех си, че я познавам. — Пийт се засмива — най-тъжния смях, който Ходжис е чувал някога. — Мислех, че е истинска полицайка.

Ходжис ще му съчувства по-късно. Тъкмо сега няма време. Пита за компютърното оборудване.

— Намерихме само айпад с изтощена батерия — информира го Пийт. — Евърли, икономката, твърди, че докторът имал лаптоп в кабинета, почти нов, но е изчезнал.

— Като собственика си — отбелязва Ходжис. — Може да е у него.

— Може. Ако мога да помогна, Кърмит…

— Ще се обадя, повярвай.

В момента приема всякаква помощ.

Резултатът с момичето на име Елън е вбесяващ — провал като с Робинсъновата чернилка, — но накрая Брейди се успокоява. Проработи, над това трябва да се съсредоточи. Купчината сняг под прозореца беше просто лош късмет. Ще има много други възможности. Предстои му още много работа, много клечки за палене, но разгори ли се веднъж огънят, може да се успокои и да гледа.

Пали колата на Зет Бой, напуска мястото за почивка и отново излиза на магистралата, където движението не е натоварено. В този момент от побелялото небе започват да се спускат първите снежинки и полепват по предното стъкло на малибуто. Брейди натиска педала за газта. Трошката на Зет Бой е с летни гуми, а излезе ли от магистралата, пътищата ще стават все по-лоши. Трябва да изпревари бурята.

„О, ще я изпреваря“ — мисли си и се усмихва — хрумнала му е приятна мисъл. Може би Елън ще се парализира от шията надолу като гадината Стоувър. Не е много вероятно, но е възможно, приятна мечта, която да му запълва времето, докато пътува.

Пуска радиото, намира станция, предаваща парчета на „Джудас Прийст“, и усилва звука до дупка. И той като Ходжис си пада по твърдите24 неща.