Край на дежурството

Принцът на самоубийствата

Брейди завоюва много победи, докато беше затворен в стая 217, но беше принуден да ги пази в тайна. Излезе от комата, която беше равнозначна на смърт, макар да го водеха жив; откри, че може (заради лекарството, давано му от Бабино, или заради някаква коренна промяна в мозъчните му вълни, или пък заради комбинацията от двете) да премества малки предмети само с мисълта си; внедри се в мозъка на Ал Библиотеката и създаде там втора личност, Зет Бой. И си го върна на тлъстото ченге, което го удари в топките, когато беше беззащитен. И все пак най-големият му успех беше как подтикна Сейди Макдоналд да извърши самоубийство. Това вече беше упражняване на власт.

Хареса му, искаше отново да изпита същото усещане за могъщество.

Въпросът, който предизвикваше това желание, беше елементарен: кой да е следващият самоубиец? Лесно щеше да накара Ал Брукс да скочи от някой надлез или да се нагълта с препарат за отпушване на канали, но с него щеше да си отиде и Зет Бой, без когото Брейди щеше да остане затворник в стая 217, която всъщност беше затворническа килия с изглед към закрит обществен паркинг. Не, Брукс му беше необходим.

По-важният въпрос бе какво да направи с мръсника, превърнал го в затворник в клиниката. Урсула Хабър, нацистката, завеждаща отделението по физиотерапия, казваше, че на пациентите в рехабилитация са им необходими СЗР: стимули за развитие. Е, развиваше си се и целта да си отмъсти на Ходжис беше страхотен стимул, но как да я постигне? Не и като го накара да се самоубие, дори да можеше. Веднъж се беше опитал и се беше провалил.

Когато Фреди Линклатър дойде в клиниката и му донесе снимката, на която той беше с майка си, на Брейди все още му оставаше година и половина, докато се сети как да си довърши работата с Ходжис. Посещението на Фреди обаче му даде необходимия начален тласък. Само че щеше да се наложи да внимава. Много да внимава.

„Стъпка по стъпка — повтаряше си, докато лежеше буден в малките часове на нощта. — Стъпка по стъпка. Налага се да преодолея почти невъзможни препятствия, но и разполагам с невероятни оръжия.“

Първата стъпка беше да накара Ал Брукс да разкара от болничната библиотека останалите игри „Заппит“. Ал ги занесе в дома на брат си (самият той живееше там, но в апартамента над гаража). Беше лесно, защото и без това никой не ги искаше. Брейди мислеше за тях като за патрони. Рано или късно щеше да намери оръжие, с което да ги изстреля.

Брукс сам взе игрите, макар да действаше по командата на мисъл, която Брейди внедри в съзнанието на Зет Бой. Подхождаше предпазливо с проникването в ума му и се стараеше да не го контролира напълно, защото това твърде бързо унищожаваше мозъка на стареца. Налагаше се да „дозира“ проникванията. Жалко, защото му харесваха излетите извън болницата, обаче хората започваха да забелязват, че главата на Ал Библиотеката е започнала да се поразмътва. Ако състоянието му се влошеше, щяха да го уволнят. И което беше още по-лошо, Ходжис можеше да надуши нещо гнило. Което щеше да е фатално. Нека дъртото ченге разпитва персонала, разпространяващ слуховете за телекинеза, обаче не биваше да допусне онзи да разбере какво се случва в действителност.

През пролетта на 2013 и въпреки риска от умствено изчерпване Брейди изцяло пое контрола над Брукс, защото му трябваше компютъра в библиотеката. Нямаше друг начин да го използва. А и проникването в съзнанието на Ал беше кратко, колкото да настрои компютъра така, че да изпраща чрез Гугъл съобщения с ключови думи „Заппит“ и „Вирче с рибки“.

На всеки два-три дни пращаше Зет Бой да проверява съобщенията и да му докладва. Инструктирал го беше да превключва на сайта на спортния канал И Ес Пи Ен, ако някой наминеше да провери какво гледа (случваше се рядко; библиотеката беше голяма колкото килер и малцината, отбили се там, всъщност търсеха параклиса в съседство).

Съобщенията бяха интересни и полезни. Явно адски много хора бяха изпаднали в полухипнотично състояние или бяха получили лек епилептичен пристъп, след като прекалено дълго бяха гледали анимацията на „Вирче с рибки“. Въздействието ѝ беше по-силно, отколкото той се надяваше. Дори в бизнес раздела на „Ню Йорк Таймс“ бяха поместили статия по този въпрос, която беше навредила на фирмата-производител. Оказа се фатално за нея, защото и без това беше закъсала. И без човек да е гений (а Брейди се смяташе за гениален), щеше да се досети, че „Заппит“ или скоро ще фалира, или ще бъде погълната от по-голяма компания. Брейди залагаше на фалит. Шефовете на коя компания ще са толкова глупави, че да купят фирма, произвеждаща електронни игри, които са безнадеждно остарели и нелепо скъпи, а като капак една от игрите има опасен ефект?

Междувременно му предстоеше да измисли как да настрои тези, които притежаваше (бяха складирани в апартамента на Зет Бой, но Брейди ги смяташе за своя собственост), за да накара хората да ги гледат по-дълго. Беше зациклил на този проблем, когато го посети Фреди. След като тя си тръгна, изпълнила християнския си дълг (не че Фредерика Бимъл Линклатър беше или някога е била християнка), Брейди дълго разсъждава какво да направи.

В края на август 2013, след като изтърпя безкрайно отегчително посещение на дъртия ДВО, изпрати Зет Бой при Фреди.

Фреди преброи парите, след това внимателно огледа прегърбения старец със зелен работен панталон, застанал по средата на помещението, минаващо за дневна. Парите бяха изтеглени от сметката на Ал Брукс в „Мидуест федерал“. Първо теглене от жалките му спестявания, но далеч не и последно.

— Двеста долара за няколко въпроса? Да, става. Но ако си дошъл за свирка, потърси си друга мацка, дядка. Обратна съм.

— Само въпроси — отвърна Зет Бой. Подаде ѝ играта и я помоли да гледа анимацията на „Вирче с рибки“. — Обаче не повече от трийсет секунди, щото иначе става нещо… ъъъ… шантаво.

— Шантаво, а? — Усмихна му се снизходително и се загледа в плуващите рибки. Трийсет секунди станаха четирийсет. Беше безопасно според указанията, които му бе дал Брейди, преди да го изпрати на тази мисия (винаги ги наричаше мисии — беше открил, че Брукс свързва думата с героизъм). Но след четирийсет и пет секунди изтръгна играта от ръцете ѝ.

Фреди го погледна и примигна:

— Леле. Размътва ти мозъка, а?

— Да. Тъй прави.

— Четох в едно списание, че играта „Стар Смаш“ действа така, но трябва да я играеш примерно половин час. Това устройство работи много по-бързо. Хората знаят ли за него?

Зет Бой се престори, че не е чул въпроса, и каза:

— Шефът ми се интересува как да се направи тъй, че хората да зяпат рибите, без да играят.

За първи път Фреди заговаря с престорен руски акцент:

— Кой тваи безстрашний лидьер, Зет Бой? Будь добрий челавек и скажи меня, да?

— А? — сбърчи чело старецът.

— Кой е шефът ти, хубавецо? — въздъхна Фреди.

— Доктор Зет. — Брейди беше предвидил въпроса — познаваше Фреди отдавна — и беше дал съответното указание. Имаше планове за Феликс Бабино, но все още неясни. Все още налучкваше пътя. Следваше интуицията си.

— Доктор Зет и приятелчето му Зет Бой — ухили се Фреди и запали цигара. — По пътя към световно господство. Мале, мале. Това означава ли, че аз съм Зет Гърл?

Ал нямаше указание как да отговори на подобен въпрос, затова не продума.

— Няма значение, схванах — продължи Фреди и издиша дима. — Шефът ти иска да заложи капан. Може да го направи, като превърне анимацията в игра. Само че да е простичка. Не бива да се омотава в сложно програмиране. — Взе вече изключения „Заппит“ и добави: — Тази джаджа е доста тъпичка.

— Каква игра?

— Не питай мен, братче. Това си е творческа работа. Никога не ми е била силната страна. Кажи на шефа си да го измисли. Така или иначе, щом вгради акъл на това чудо и получава стабилен Wi Fi сигнал, трябва да инсталира руткит — зловреден код, който се разпространява като вирус чрез мрежи за обмен на данни. Да ти напиша ли какво да се направи?

— Не. — Брейди е отделил място в бързо намаляващата памет на Ал, където да се съхрани тази информация. А и всъщност Фреди ще свърши всичко.

— След инсталирането на руткита изходният код може да се свали от друг компютър. — Отново започна с руския акцент: — От тайная база Ноль под Полярная шляпа.

— Това да му го казвам ли?

— Не. Просто му кажи „Руткит плюс изходен код“. Схвана ли?

— Да.

— Нещо друго?

— Брейди Хартсфийлд иска пак да го посетиш.

Веждите на Фреди рязко се повдигнаха и стигнаха почти до късата ѝ коса.

— Той ти говори?

— Да. Отначало се разбира бая трудно, ама после се свиква.

Фреди огледа дневната си — мрачна, претъпкана, вмирисана на снощната китайска храна за вкъщи, — сякаш ѝ беше интересна. Разговорът започваше да ѝ се струва все по-зловещ.

— Не знам, човече. Извърших си доброто дело, но никога не съм била самарянка.

— Ще ти плаща — каза Зет Бой. — Не много, обаче…

— Колко?

— Петдесет долара всеки път, като идеш в болницата.

— Защо?

Зет Бой не знаеше, но през 2013 в главата му все още бе останало достатъчно от Ал Брукс, че да отговори смислено:

— Ами… щото се знаете отдавна. От когато заедно сте поправяли компютрите на хората. Едно време.

Омразата на Брейди към Бабино беше несравнима с ненавистта му към К. Уилям Ходжис, но това не означаваше, че доктор Б. не е в списъка му с хора, на които ще отмъсти. Беше го използвал като опитно зайче, което беше отвратително. Беше загубил интерес към него, когато бе решил, че експерименталното му лекарство не действа, което беше още по-лошо. А най-гадното беше, че поднови „лечението“ след излизането на Брейди от кома — кой знае какво му беше инжектирал. Можеше да го убие, но Брейди не се страхуваше, защото и без това искаше да умре. Онова, което не му даваше покой, бе възможността тези инжекции да заличат новите му способности. Пред хората Бабино отхвърляше като нелепи предположенията, че пациентът може да действа чрез ума си, но всъщност вярваше в това, макар Брейди никога да не демонстрираше таланта си пред него въпреки насърченията му. Бабино смяташе, че е възможно психокинетичните способности на младежа да са резултат от медикамента, който беше нарекъл церебелин.

Отново започнаха да правят на Брейди компютърни томографии и изследвания с ядрено-магнитен резонанс.

— Ти си осмото чудо на света — каза му Бабино след поредното изследване през есента на 2013. Вървеше до Брейди, докато санитар буташе количката му към стая 217. Физиономията му изразяваше онова, което Брейди наричаше самодоволно злорадство. — Настоящото лечение е постигнало повече от това да спре разрушаването на мозъчните ти клетки — стимулирало е създаването на нови. По-издръжливи. Имаш ли представа колко е забележително?

„Имам, задник! — помисли си Брейди. — Затова не показвай резултатите на никого. Ако прокуратурата разбере, спукана ми е работата.“

Бабино го потупа по рамото, сякаш потупваше любимото си куче — жест, който Брейди ненавиждаше.

— Човешкият мозък е изграден от около сто милиарда нервни клетки. Тези в твоя център на Брока25 бяха сериозно увредени, но са се възстановили и дори броят им се увеличава с невиждана скорост. Някой ден ще си известен не като изверг, отнел живота на мнозина, а като спасител на много хора.

„Дори да се случи — помисли си Брейди, — ти няма да доживееш този ден. Гарантирам ти, смотаняко.“

„Творческата работа никога не ми е била силната страна“ — каза Фреди на Зет Бой. Но пък Брейди открай време беше творец, създател на изобретения, и докато месеците минаваха и 2013 отстъпи мястото си на 2014, той обмисляше как да превърне анимацията на „Вирче с рибки“ в онова, което Фреди определи като капан. И все нещо му се струваше не както трябва.

По време на посещенията ѝ не разговаряха за въздействието на електронната игра, а си припомняха (говореше предимно Фреди) за добрите стари дни в Киберпатрула. За всички откачени клиенти, с които се бяха сблъсквали. И за Антъни Тоунс Фробишър — гадния собственик на „Дискаунт Електроникс“. Фреди постоянно го споменаваше и се хвалеше, че му е казала право в очите думи, които преди не ѝ беше стискало да изрече. Беше скучна събеседница, но посещенията ѝ успокояваха Брейди и му помагаха да издържи безкрайните безсънни нощи, през които му се струваше, че ще прекара остатъка от живота си в стая 217 като опитно зайче на доктор Бабино, инжектиращ го с „витамини“.

„Трябва да му попреча — мислеше си. — Да поема контрол над него.“

За тази цел подобрената версия на анимацията трябваше да е съвършена. Ако се издънеше при първия си опит да проникне в съзнанието на Бабино, може би нямаше да има втора възможност.

Сега телевизорът в стая 217 работеше поне по четири часа дневно; Бабино обясни на старшата сестра Хелмингтън, че това е метод, чрез който „господин Хартсфийлд е подложен на външни стимули“.

Господин Хартсфийлд нямаше нищо против обедните новини (някъде по света винаги имаше я вълнуваща експлозия, я масово убийство), обаче повечето предавания, в които се подвизаваха готвачи, лечители мошеници или жени, разговарящи на уж важни теми, — бяха глупави. И все пак един ден, докато си седеше на стола до прозореца и гледаше „Награда-изненада“ (или поне се взираше в екрана), получи просветление. Участничката, оцеляла след бонус рунда, бе получила шанса да се бори за пътуване до Аруба с частен самолет. Изправиха я пред огромен компютърен екран с големи, движещи се разноцветни точки. От мацката се искаше да докосне пет червени, които да се превърнат в цифри. Ако сборът от тези цифри беше сто, плюс/минус пет, тя печелеше екскурзията.

Докато я наблюдаваше как мести очи по екрана, Брейди разбра, че е намерил каквото му е необходимо. „Розовите рибки! — каза си. — Те са най-бързи, а и червеното е цвят на гнева. Розовото е… какво? Как се наричаше?“ Спомни си думата и се усмихна толкова лъчезарно, че сякаш се подмлади и отново стана на деветнайсет.

Розовото е успокояващо.

Понякога, когато Фреди посещаваше бившия си колега, Зет Бой оставяше количката с книги в коридора и сядаше при тях. При един от тези случаи (вече беше лятото на 2014) подаде на Фреди разпечатка на програма. Написана беше на компютъра в библиотеката по време на един от редките случаи, в които Брейди не даде указания, а пое контрола изцяло. Налагаше се, защото всичко трябваше да е изпипано без грешка.

Фреди я прегледа, заинтригува се и я проучи по-внимателно.

— Гледай ти, доста хитро. И добавянето на скритите съобщения е готино. Гаднярско, но готино. Мистериозният доктор Зет ли го измисли?

— Да.

Тя прехвърли вниманието си към Брейди:

— Знаеш ли кой е този доктор Зет?

Той бавно поклати глава.

— Сигурен ли си, че не си ти? Защото прилича на твоя работа.

Брейди продължи да я фиксира с празния си поглед, докато тя не извърна очи. Беше ѝ разкрил много повече от себе си, отколкото на Ходжис или на персонала, но нямаше да ѝ позволи да го разбере. Не и на този етап. Шансът Фреди да се разприказва беше прекалено голям. Освен това не беше сигурен точно какво прави. Ралф Уолдо Емерсън е казал, че ако измайсториш по-добър капан за мишки, хората ще си проправят път до вратата ти, но тъй като Брейди не знаеше дали в неговия капан ще се хванат гризачи, предпочиташе да си мълчи. А и доктор Зет още не съществуваше.

Но щеше да се появи.

Един следобед скоро след като Фреди получи разпечатката, обясняваща точно как да пренастрои анимацията на „Вирче с рибки“, Зет Бой отиде в кабинета на Феликс Бабино, който прекарваше там по един час през повечето дни, когато беше в болницата — пиеше кафе и четеше вестник. До прозореца имаше миниигрище за голф (този прозорец не гледаше към обществения паркинг), където Бабино понякога тренираше. Там го намери Зет Бой, когато влезе, без да почука.

Лекарят го изгледа накриво:

— Какво искате? Стаята ли объркахте?

Зет Бой извади „Заппит Зиро“, който Фреди бе пренастроила (след закупуването на няколко компютърни компонента, платени с бързо топящите се спестявания на Ал Брукс).

— Гледай в екрана — нареди. — Ще ти кажа какво да правиш.

— Веднага напуснете! — кресна Бабино. — Не знам какви бръмбари имате в главата, но това е личното ми пространство и личното ми време. Ако не се махнете, ще повикам охраната!

— Гледай или ще се видиш във вечерните новини. „Лекар експериментира с неизследвано южноамериканско лекарство, като го прилага на обвинения в масово убийство Брейди Хартсфийлд.“

Бабино го зяпна — в този момент приличаше на съществото, в което щеше да се превърне, след като Брейди започнеше да отнема по малко от съзнанието му.

— Нямам представа за какво говорите.

— За церебелина. Ще минат много години, преди да бъде одобрен от Агенцията по лекарствени средства, ако изобщо го одобрят. Влязох ти във файла и направих дузина снимки с телефона си. Снимах и разпечатките на мозъчните томографии, които пазиш в тайна. Нарушил си доста закони, докторе. Гледай в играта и всичко ще си остане между нас. Ако откажеш — край на кариерата ти. Имаш пет секунди да решиш.

Бабино взе играта и загледа плуващите рибки. Мелодийката звучеше. От време на време проблясваше синя светлина.

— Започни да докосваш розовите, докторе. Ще се превърнат в цифри. Събирай ги наум.

— Колко време да го правя?

— Ще разбереш.

— Луд ли сте?

— Заключваш си кабинета, когато те няма, което е умно, но картите, осигуряващи пълен достъп, се намират лесно. И си оставяш компютъра включен, което според мен е тъпо. Гледай рибките. Докосвай розовите. Събирай цифрите. Направи го и ще те оставя на мира.

— Това е изнудване!

— Не, изнудването е за пари. Това е размяна. Гледай рибките. Няма да те моля повече.

Бабино се подчини. Докосна една розова и не уцели. Докосна пак, отново не уцели. Измърмори: „Мамка му!“ Беше доста по-трудно от очакваното и започна да му става интересно. Очакваше се сините проблясъци да са дразнещи, но не бяха. Всъщност му помагаха да се съсредоточи. Тревогата от това какво знае този старчок започна да избледнява. Успя да докосне една розова рибка, преди тя да се стрелне към левия край на екрана, и се появи деветка. Чудесно. Добро начало. Забрави защо го прави. Важното беше да лови розовите рибки.

Мелодийката продължаваше да звучи.

В стая 217 на горния етаж Брейди се взираше в своята игра и усети как дишането му се забавя. Затвори очи и погледна самотната червена точка — Зет Бой. Зачака и тъкмо когато започваше да си мисли, че мишената му не се поддава на въздействието на анимацията, се появи втора червена точка. В началото беше смътна, после стана ярка и ясна.

„Сякаш разцъфва роза — помисли си той. Двете точки игриво заплуваха напред-назад. Брейди се съсредоточи в тази на Бабино. Тя постепенно намали скоростта си и накрая престана да се движи. — Пипнах те!“

Само че трябваше да внимава.

Отвори очи — очите на Бабино. Лекарят още гледаше рибките, но бе престанал да ги докосва. Бе станал… каква беше думата, която използват? Куха лейка. Беше се превърнал в куха лейка.

Не остана дълго в съзнанието му, но не му отне много време да разбере на какви съкровища се е натъкнал. Ал Брукс беше касичка. Феликс Бабино — банков трезор. Брейди имаше достъп до спомените му, знанията му и способностите му. Докато беше в Ал, можеше да отстрани късо съединение. В Бабино можеше да извърши краниотомия и да отстрани късото съединение в човешки мозък. Най-хубавото беше, че получи доказателство за нещо, за което само бе размишлявал и на което се бе надявал: притежаваше способността от разстояние да прониква в умовете на хората чрез предизвикана от анимацията хипноза. Играта, модифицирана от Фреди, бе чудесен капан за окото и работеше толкова бързо!

Нямаше търпение да го приложи на Ходжис.

Преди да напусне съзнанието на Бабино, пусна няколко мисловни риби в мозъка му, но не много. Възнамеряваше да подхожда много внимателно. Бабино трябваше да бъде приучен към анимацията (която се бе превърнала в наричаното от специалистите по хипноза „подбуждащо устройство“), — преди да му се разкрие. Една от мисловните риби през този ден беше, че томографиите на Брейди не показват нищо интересно и трябва да бъдат прекратени. Както и инжекциите с церебелин.

„Защото Брейди не бележи напредък. Защото съм неудачник. Защото може да ме хванат.“

— Ще е лошо да ме хванат — промърмори Бабино.

— Да. Ще е лошо и за двама ни.

Бабино беше изпуснал стика си. Зет Бой го вдигна и му го сложи в ръката.

Горещото лято отмина, настъпи студена и дъждовна есен, междувременно Брейди усилваше влиянието си над Бабино. Предпазливо му пускаше мисловни риби, сякаш зарибяваше езеро с пъстърва. Бабино започна да изпитва желание да опипва по-младите сестри, рискувайки да се оплачат от сексуален тормоз. От време на време крадеше от Кофата болкоуспокояващи, използвайки картата на измислен лекар — трик, реализиран с помощта на Фреди Линклатър. Правеше го, макар че неизбежно щеше да бъде заловен, ако не престанеше, и макар да имаше други, по-безопасни начини да си набави лекарства. Открадна ролекс от стаята за почивка на Неврологията (макар да си имаше собствен), скри го в най-долното чекмедже на бюрото си и веднага го забрави. Малко по малко едва ходещият Брейди Хартсфийлд обсеби лекаря, който уж го беше превърнал в своя собственост, и го вкара в капана на гузността. Ако Бабино сглупеше да каже на някого какво става, капанът щеше да щракне.

Същевременно Брейди се зае да извае личността на доктор Зет, като действаше много по-внимателно, отколкото с Ал Библиотеката. Първо, сега беше по-опитен. Второ, работеше с по-фини материали. През октомври същата година в главата на Бабино плуваха стотици мисловни риби и Брейди започна да овладява и тялото му, предприемайки все по-дълги пътувания с него. Веднъж кара беемвето на Бабино чак до границата с Охайо, за да провери дали контролът му намалява с увеличаването на разстоянието. Не намаляваше. Пътуването беше чудесно. Спря в един крайпътен ресторант и се натъпка с пържени лучени кръгчета.

Бяха адски вкусни!

С наближаване на празниците през 2014 Брейди се озова в състояние, в каквото не беше изпадал от най-ранното си детство. Бе му толкова чуждо, че Коледа мина и наближи Свети Валентин, преди да осъзнае какво изпитва.

Беше доволен.

Нещо в него се съпротивляваше на чувството, определяше го като малка смърт, но умът му искаше да го приеме. А и защо не? Не е като да беше заточен в стая 217 или дори в собственото си тяло. Можеше да излезе от болницата по всяко време или като пътник, или като шофьор. Само трябваше да внимава да не управлява твърде дълго или да не се застоява прекалено много. Същинското съзнание явно бе ограничен ресурс. Щом се изчерпеше, край.

Много лошо!

Ако Ходжис бе продължил с посещенията си, Брейди щеше да има друга мисия — да го накара да гледа в екранчето на играта, прибрана в чекмеджето му, да влезе в него, да му внуши самоубийствени мисли. Щеше да е като да ползва отново „Синия чадър на Деби“, само че този път с много по-мощни внушения. Дори не внушения, а команди.

Единственият проблем с този план бе, че Ходжис престана да го посещава. Беше се появил точно след Деня на труда с обичайните си глупости („Знам, че разбираш всичко, Брейди, надявам се, че страдаш, Брейди, наистина ли можеш да местиш предмети, без да ги докосваш, Брейди, ако можеш, покажи ми“), но след това повече не стъпи в клиниката. Брейди подозираше, че изчезването на Ходжис от живота му е истинската причина за необяснимото му задоволство. Дъртият пенсиониран детектив беше като трън под седлото, вбесяваше го и го караше да препуска. Трънът вече го нямаше и Брейди можеше да препуска на воля.

И го направи. В известен смисъл.

След като вече имаше достъп не само до мислите на Бабино, а и до банковата му сметка, Брейди се отдаде на купуване на компютърно оборудване. Бабино теглеше парите и пазаруваше, Зет Бой доставяше оборудването в гадния апартамент на Фреди Линклатър.

„Наистина заслужава по-хубаво жилище — казваше си Брейди. — Ще направя нещо по въпроса.“

Зет Бой ѝ занесе и последните игри, които бе задигнал от библиотеката, и тя промени във всички анимацията на „Вирче с рибки“… срещу определена сума, разбира се. И макар цената да беше висока, Брейди плати безропотно. В крайна сметка парите бяха на доктора, кинтите на Бабино. Нямаше обаче никакви идеи какво да прави с пренастроените игри. Може би в даден момент щяха да са му необходими още едни-два дрона, но нямаше смисъл да се изхвърля веднага. Започна да проумява какво представлява задоволството му: емоционалната версия на пълно затишие, когато вятърът утихва и корабът се носи по течението.

Появяваше се, когато му липсваше набелязана цел.

Това положение се запази до 13 февруари 2015, когато вниманието на Брейди беше привлечено от обедните новини. Говорителите, които се бяха смели на лудориите на две бебета панди, внезапно станаха сериозни (физиономиите им сякаш казваха: „Божичко, ужасно е!“), когато фонът зад тях премина от пандите към лого с разбито сърце.

— Денят на Свети Валентин ще бъде тъжен в предградието Суикли — обяви дамската половина от дуото.

— Точно така, Бети — потвърди мъжката половина. — Двама от оцелелите в касапницата пред Общинския център, двайсет и шест годишната Криста Кънтриман и двайсет и четири годишният Кийт Фрайъс са се самоубили в дома на Кънтриман.

Беше ред на Бети:

— Кен, шокираните родители казват, че двамата планирали да сключат брак през май тази година, но били сериозно пострадали при нападението, извършено от Брейди Хартсфийлд, и продължителната физическа и емоционална болка им дошла в повече. Франк Дентън ще ни съобщи повече подробности.

Сега Брейди беше наострил уши, седеше изпънат на стола, очите му блестяха. Имаше ли право да си припише заслугата и за тези двамата? Май да, което означаваше, че броят на жертвите му пред Общинския център скачаше от осем на десет. Все още не бяха дузина, но и така не беше зле.

Кореспондентът Франк Дентън, който също бе с кахърно изражение, известно време дрънка празни приказки, после показаха опечаления баща на Криста, който прочете предсмъртното писмо, оставено от двойката. Изфъфли неразбираемо половината, но Брейди схвана същината. Те вярвали в задгробния живот, където раните им ще са изцелени, товарът на болките им ще е изчезнал и щели да са напълно оздравели, когато се врекат във вярност пред техния Господ и Спасител Исус Христос.

— Боже, колко тъжно — заключи говорителят. — Много, много тъжно.

— Да, така е, Кен — съгласи се Бети. После екранът зад тях показа басейн, в който стояха тълпа идиоти със сватбени дрехи, и тъжното ѝ изражение беше заменено от щастлива физиономия. — Но това ще те разведри — двайсет двойки решиха да се оженят в плувен басейн в Кливланд при температура на въздуха минус седем градуса!

— Дано любовта ги стопли — коментира Кен, широко се усмихна и разкри зъбите си със съвършени коронки. — Бррррр! Пати Нюсфийлд с подробностите.

„Колко още мога да спипам? — запита се Брейди. Беше въодушевен. — Разполагам с девет пренастроени игри, плюс двете у дроновете и онази в чекмеджето. Кой каза, че съм приключил с ония безработни кретени пред Общинския център? Кой каза, че не мога да унищожа още?“

Продължаваше да следи какво се случва с компанията „Заппит“ по време на бездейния си период, като два пъти седмично караше Зет Бой да проверява уведомленията от Гугъл. Слуховете за хипнотичния ефект на анимацията на „Вирче с рибки“ (и по-слабия ефект на „Чуруликащи птички“) замряха и бяха заменени от предположения кога ще фалира компанията — вече въпросът не беше дали. Когато „Сънрайс Сълюшънс“ изкупиха „Заппит“, блогър, подвизаващ се под никнейма Електрическа Вихрушка (на името на една от магиите в онлайн играта „Айсисъс“), писа: „Леле! Все едно двама раковоболни, на които остават по шест седмици живот, да решат да избягат заедно!“

Скритата личност на Бабино вече беше добре установена и доктор Зет издирваше оцелелите от касапницата пред Общинския център от името на Брейди, като направи списък на най-тежко пострадалите и най-склонни към самоубийствени мисли. Двама от тях, Даниел Стар и Джудит Лома, още бяха в инвалидни колички. Лома имаше шанс да проходи, Стар — не. Следваше Мартийн Стоувър — парализирана от шията надолу, живееща с майка си в Ридждейл.

„Ще им направя услуга“ — помисли си Брейди.

Реши, че мамчето на Стоувър ще е добро начало. Първоначалната му идея бе да накара Зет Бой да ѝ прати игра по пощата („Безплатен подарък за Вас, госпожо Стоувър!“), но как можеше да е сигурен, че тя няма да я изхвърли? Разполагаше само с девет и не искаше да рискува. Пренастройването на играта му беше струвало (е, беше струвало на Бабино) доста пари. Реши, че е по-добре да накара Бабино да посети дъртата глупачка. Докторът, издокаран със скъп костюм, със строга тъмна вратовръзка, вдъхваше много по-голямо доверие от Зет Бой с вехтия зелен панталони, а и беше мъж, по когото тя да си падне. Само трябваше да му измисли достоверна история. Може би нещо за маркетингово проучване? Читателски клуб? Състезание с награди?

Все още обмисляше различни сценарии — нямаше бърза работа, — когато в началото на април уведомленията от Гугъл оповестиха очаквана смърт — компанията „Сънрайз Сълюшънс“ беше гушнала букета. Бяха назначили синдик и скоро в обичайните сайтове за продажби щеше да се появи списък с тъй наречените „вещни активи“. По-нетърпеливите щяха да намерят в документите за банкрута пълен списък с непродаваемите боклуци на компанията. Брейди реши, че това е интересно, но не дотолкова, че да кара доктор Зет да прегледа този списък. Вероятно сред тъй наречените активи имаше купища игри „Заппит“, но той притежаваше девет и те му бяха достатъчни.

Месец по-късно си промени мнението.

Една от най-популярните рубрики в обедните новини беше „Няколко думи от Джак“. Джак О’Мали беше шишкав дъртак, вероятно влязъл в занаята, когато телевизията още е била черно-бяла, и в края на всяка емисия около пет минути дрънкаше за всичко, което му дойде наум. Носеше грамадни очила с дебели черни рамки и докато говореше, двойната му брадичка се тресеше като желе. Обикновено забавляваше Брейди — малко комедийно разтоварване, — но в рубриката му през онзи ден нямаше нищо забавно. Тя разкри нови хоризонти пред Брейди Хартсфийлд.

— Семействата на Криста Кънтриман и Кийт Фрайъс са получили многобройни съболезнователни писма след репортажа, излъчен по тази програма неотдавна — с опечалена физиономия каза Джак, подражавайки на Анди Руни26. — Решението им да се самоубият, когато вече не издържали неспиращата и неотслабваща болка, поднови дебатите за и против самоубийството. За съжаление ни напомни и за страхливеца, причинил тази безкрайна болка, за чудовището Брейди Уилсън Хартсфийлд.

„За мен говори — радостно си помисли Брейди. — Щом споменават дори бащиното ти име, значи си се прославил.“

— Ако има задгробен живот — продължи Джак (беше се навъсил и двойната му брадичка все така се тресеше), — там Брейди Уилсън Хартсфийлд ще плати за престъпленията си. Междувременно да мислим за светлия лъч надежда сред мрачните облаци на мъката, защото надежда има. Година след отвратителното му деяние пред Общинския център Брейди Уилсън Хартсфийлд се опита да извърши още по-отвратително престъпление. Успя да внесе голямо количество пластичен експлозив в зала „Минго“ с намерение да убие хиляди тийнейджъри, присъстващи на концерта на популярна група. Пъкленото му дело беше предотвратено от пенсионирания детектив Уилям Ходжис и храбра жена на име Холи Гибни, която смаза черепа на гнусния убиец, преди да успее да взриви…

Тук Брейди изгуби нишката. Някаква жена на име Холи Гибни била тази, която му размаза черепа и едва не го уби? Коя, по дяволите, е Холи Гибни? И защо никой не му го е казал през петте години, откакто гадината му изгаси тока и го заточи в тази стая? Как е възможно да не го е узнал?

„Възможно е — каза си. — Докато историята е била прясна, бях в кома. После предположих, че ме е халосал или Ходжис, или черньото.“

При удобен случай щеше да потърси в интернет информация за тази Гибни, но не тя беше важната. Тя олицетворяваше миналото. Бъдещето? Бъдещето беше чудесна идея, която му хрумна, както му идваха идеите за най-хитроумните му изобретения: цялостна, с минимални промени, които щеше да направи в движение, за да стане съвършена.

Включи играта си, откри Зет Бой (дядката раздаваше списания на пациентките в отделението по акушеро-гинекология) и го прати до компютъра в библиотеката. Щом онзи седна пред монитора, Брейди го изхвърли от шофьорското място и пое контрола — приведе се и примижа срещу екрана с късогледите очи на Ал Брукс. В сайта „Активи от банкрути 2015“ откри списък на всички наличности, останали от „Сънрайз Сълюшънс“ — боклуци от дузина различни компании, подредени по азбучен ред. „Заппит“ бе последната в списъка, но за Брейди беше първата по важност. На първо място в списъка на техните активи бяха 45 872 броя електронни игри „Заппит“ (препоръчителна цена на дребно 189,99$). Продаваха се на партиди по четиристотин, осемстотин и хиляда. Отдолу в червено бе написано предупреждение, че „част от партидата е дефектна, но повечето игри са в идеално състояние“.

Вълнението на Брейди накара сърцето на Ал Библиотеката да препусне. Ръцете му се отместиха от клавиатурата и се свиха в юмруци. Идеята да накара още от оцелелите от Общинския център да се самоубият бледнееше пред грандиозния проект, който му хрумна: да довърши започнатото в концертна зала „Минго“. Представяше си как пише на Ходжис в „Синия чадър“: „Въобразяваш си, че си ме спрял? Помисли пак.“

Ще е чудесно!

Беше сигурен, че Бабино разполага с достатъчно пари да купи „Заппит“ за всеки, присъствал на онзи концерт, но понеже той, Брейди, щеше да контролира жертвите една по една, не биваше да прекалява.

Накара Зет Бой да му доведе Бабино. Отначало лекарят отказа, после обаче се подчини. Сега се боеше от доскорошното си опитно зайче — факт, който очароваше въпросното зайче.

— Искам да купиш някои неща — информира го Брейди.

— Да купя някои неща — покорно повтори човекът. Вече не се боеше. В стая 217 бе влязъл Бабино, но сега пред стола на Брейди стоеше доктор Зет.

— Ще прехвърлиш пари в нова сметка. Мисля, че ще е на името на „ГеймЗ Ънлимитид“. ГеймЗ с главно З.

— С главно З като мен. — Завеждащият отделението по неврология на „Кайнър“ се поусмихна.

— Точно така. Ще преведеш сто и петдесет хиляди долара, да речем. Ще уредиш и нов, по-голям апартамент на Фреди Линклатър. Там ще ѝ доставят всичко, което купуваш, за да го преустройва. Ще е много заета.

— Ще ѝ уредя и нов, по-голям апартамент, за да…

— Просто мълчи и слушай. Ще ѝ трябва и оборудване.

Брейди се приведе напред. Виждаше бляскавото бъдеще, в което той, Брейди Уилсън Хартсфийлд, е коронован за победител, и то години, след като дъртият ДВО си е въобразявал, че играта е приключила.

— Най-важното устройство се нарича ретранслатор.