Край на дежурството

Блекиш

Макар Ходжис да бе направил Холи пълноправен партньор в „Търси се“ и да ѝ беше предоставил кабинет (малък, но с гледка към улицата), тя предпочете да остане в приемната. И днес седи зад бюрото си и се взира в екрана на компютъра си, когато Ходжис влиза в единайсет без петнайсет. Бързо скрива нещо в голямото чекмедже под плота, но обонянието на Ходжис все още е наред (за разлика от някои повредени части на тялото му по-надолу) и той долавя миризмата на десертче „Туинки“.

— Какво става, Холибери?

— Прихванал си това обръщение от Джером и знаеш, че го мразя. Наречи ме Холибери още веднъж и ще отида на гости при майка ми за цяла седмица. Все ме кани.

„Да, бе, да — мисли си Ходжис. — Не можеш да я понасяш, а и си надушила нещо, скъпа. Няма да се откажеш тъкмо сега, нали? Все едно си пристрастена към хероин.“

— Извинявай, извинявай.

Поглежда екрана на компютъра и вижда статия от „Блумбърг Бизнес“ от април 2014. Заглавието е „ЗАППИТ ЗАПЕЦНА“.

— Да, компанията се издънила и фалирала. Май ти казах вчера — промърморва.

— Каза ми. Интересува ме описът на непродадените стоки.

— Какво имаш предвид?

— Хиляди непродадени игри „Заппит“, може би десетки хиляди. Искам да разбера какво е станало с тях.

— И разбра ли?

— Още не.

— Може да са ги пратили на бедните деца в Китай заедно с всички зеленчуци, които отказвах да ям като дете.

— Гладуващите деца не са шега — скастря го тя.

— Не, разбира се.

Ходжис се изправя. На връщане от кабинета на Стамос си купи болкоуспокояващите, които му изписаха (силни, но не колкото медикаментите, които вероятно щеше да взема скоро), и сега се чувства почти добре. Дори стомахът леко го престъргва от глад, което е положителна промяна.

— Вероятно са били унищожени. Мисля, че така правят с непродадените книги с меки корици — отбелязва.

— Съмнявам се. Устройствата са заредени с игри и още работят. Най-скъпите, конзолите, дори са с вграден безжичен интернет. Кажи сега за изследванията.

Ходжис се насилва да се усмихне, надявайки се, че изглежда доволен:

— Новините са добри. Язва е, но съвсем малка. Доктор Стамос ми предписа разни хапчета и нареди да внимавам какво ям. Каза, че ако го послушам, ще се излекувам.

Сияйната ѝ усмивка донякъде успокоява съвестта на Ходжис, задето изръси наглата лъжа. Същевременно го кара да се чувства и като кучешко лайно, залепнало за подметката на вехта обувка.

— Слава Богу! Ще правиш каквото ти е казал, нали?

— Разбира се, ще пазя строга диета. — Още една нагла лъжа. Леката храна (разбирай безвкусна) няма да излекува заболяването му. Той не е от онези, които се предават лесно, и при други обстоятелства щеше вече да е в кабинета на гастроентеролога Хенри Ип, независимо колко малки бяха шансовете да се пребори с рака на панкреаса. Съобщението в „Синия чадър“ обаче променя всичко.

— Ами, много се радвам. Защото не знам какво ще правя без теб, Бил. Просто не…

— Холи…

— Всъщност знам. Ще се върна вкъщи. И няма да е добре за мен.

„Никак даже — мисли си Ходжис. — При запознанството ни — беше пристигнала за погребението на леля си Елизабет, — майка ти се държеше с теб като с дете идиотче: «Направи това, Холи, направи онова, Холи, и се постарай да не ме изложиш».“

— Казвай какво ново — подканя го тя.

— Дай ми петнайсет минути и ще ти разкажа всичко. Междувременно виж дали можеш да разбереш какво е станало с електронните игри. Вероятно не е важно, но не се знае.

— Добре. Новините за изследванията са чудесни, Бил.

— Да.

Влиза в кабинета си. Холи се обръща на стола и го изпровожда с поглед, защото той рядко затваря вратата. Все пак не е нещо нечувано. Тя се връща към работата си.

— Още не е приключил с теб — повтаря тихо Холи. Оставя настрана картонената чинийка с недоядения си вегетариански сандвич. Ходжис току-що е омел своя, говорейки между хапките. Не споменава, че се е събудил от болка; лъже, че е открил съобщението, защото го мъчело безсъние и станал да посърфира в нета.

— Точно това пишеше.

— От Зет Бой.

— Аха. Все едно е помощникът на някой супергерой, нали? „Приключенията на Зет Ман и Зет Бой, пазещи от престъпници улиците на Готам Сити!“

— Тези са Батман и Робин. Те пазят Готам Сити.

— Знам, чел съм комикси за Батман, преди да се родиш. Просто дадох пример.

Тя взема сандвича, изважда от него листенце маруля, пак го оставя.

— Кога посети Брейди Хартсфийлд за последно?

„Право към същността на въпроса — мисли си Ходжис с възхищение. — Типично за моята Холи.“

— Бях при него веднага след историята със семейство Саубърс и още веднъж, малко по-късно. Трябва да беше през лятото. Тогава ме сгащихте с Джером и ми наредихте да престана. И аз ви послушах.

— Беше за твое добро.

— Знам, Холи. Довърши си сандвича.

Тя отхапва, попива със салфетка майонезата от ъгълчето на устата си и го пита как му се е сторил Хартсфийлд последния път.

— Почти същият. Седеше до прозореца и се взираше в отсрещната стена. Аз говоря, задавам въпроси, той мълчи. Готов е за „Оскар“, ако питаш мен — пациент с мозъчно увреждане, превърнал се в зеленчук. Само че подочух нещо за него. Според слуховете притежавал способността със силата на ума си да пуска и да спира водата в банята и го правел понякога да плаши персонала. Бих казал, че са глупости, но когато Беки Хелмингтън беше старша сестра, потвърди, че няколко пъти е била свидетелка на необясними явления: щорите се движат, телевизорът се включва сам, банките на стойката за системи се полюшват… А тя беше олицетворение на надежден свидетел. Знам, че е трудно за вярване…

— Не съвсем. Телекинезата, понякога наричана психокинеза, е документиран феномен. Ти никога ли не си виждал нещо подобно по време на посещенията си?

— Ами… — Той млъква за миг и споменът изплува. — Случи се нещо на предпоследното ми посещение. На шкафчето до леглото му имаше снимка — Брейди и майка му, прегърнати, с долепени страни. Някъде на почивка. В къщата на Елм Стрийт имаше същата, но по-голяма. Сигурно я помниш.

— Разбира се. Помня всичко, което видяхме в онази къща, включително някои от палавите ѝ снимки, които бяха на компютъра му. — Тя скръства ръце на гърдите си и прави погнусена гримаса. — Връзката им беше много неестествена.

— Не думай. Не знам дали всъщност са правили секс…

— Отврат! — изпъшква тя.

— … но мисля, че вероятно е искал и тя най-малкото е подсилвала фантазиите му. Така или иначе взех снимката и казах някои гадости по адрес на майка му, като се опитвах да го предизвикам, да го накарам да отговори. Защото той е там, вътре, Холи, там си е. Сигурен бях тогава, сигурен съм и сега. Седи неподвижно, но е същата зла оса, заради която загинаха мнозина пред Общинския център, същата, заради която щяха да загинат много повече в концертна зала „Минго“.

— И използва „Синия чадър на Деби“, за да се свърже с теб, не го забравяй.

— След снощи едва ли бих могъл.

— Доразкажи какво стана при последното ти посещение.

— За секунда престана да гледа през прозореца. Очите му… завъртяха се и той ме погледна. Целият настръхнах, а въздухът се… как да се изразя… наелектризира се. — Той се насилва, за да довърши разказа си. Усещането е, че бута скала нагоре по стръмен баир. — Арестувал съм лоши хора, докато бях ченге, някои много лоши — майка, убила тригодишното си дете за застраховка, която дори не стигаше да зареди с храна хладилника, — но никога не съм усещал присъствието на злото в тях, след като бяха заловени. Сякаш то е лешояд, който отлита, щом престъпниците са зад решетките. Обаче тогава го усетих, Холи, повярвай ми. Почувствах го в Брейди Хартсфийлд.

— Вярвам ти — едва чуто казва тя.

— И имаше електронна игра „Заппит“. Това е връзката, която ми убягваше. Ако е връзка, а не съвпадение. В клиниката имаше един тип — не му знам фамилията, но всички го наричаха Ал Библиотеката, — който раздаваше на пациентите игри „Заппит“ заедно с киндълите и с книгите с меки корици. Не знам дали беше санитар или доброволец. По дяволите, може да е бил и работник по поддръжката, вършещ добри дела в свободното си време. Мисля, че не се сетих веднага, защото играта, която намери в къщата на Елъртън, беше розова. Онази на Брейди беше синя.

— Как е възможно случилото се с Джанис Елъртън и дъщеря ѝ да е свързано с Брейди Хартсфийлд? Освен ако… някой съобщавал ли е за телекинетични явления извън стаята му? Имало ли е слухове за нещо подобно?

— Не, но тъкмо когато приключи историята със Саубърс, се самоуби една медицинска сестра от ТМУ. Преряза си вените в банята, намираща се близо до стаята на Хартсфийлд. Казваше се Сейди Макдоналд.

— Мислиш ли… — Тя отново взема сандвича, накъсва едно листо маруля и пуска парченцата в чинията си. Чака го да продължи.

— Хайде, Холи. Няма да го кажа вместо теб.

— Смяташ ли, че Брейди някак си я е убедил да го стори? Струва ми се невъзможно.

— И на мен, но знаем, че е обсебен от самоубийствата.

— Тази Сейди Макдоналд… имала ли е игра „Заппит“?

— Един бог знае.

— Как… как е…

Този път той ѝ помага:

— Със скалпел, който задигнала от хирургичната зала. Научих го от медицинската асистентка. Подарих ѝ ваучер за „Демазио“, италианския ресторант, и тя се разприказва.

Холи накъсва още едно листо маруля. Парченцата в чинийката приличат на конфети за леприконски рожден ден. Ходжис започва да се дразни, но не я спира. Тя се настройва да каже, каквото ѝ е на ума. И накрая се осмелява:

— Ще посетиш Хартсфийлд.

— Точно така.

— Мислиш ли, че ще изкопчиш нещо от него? Досега не си успял.

— Сега знам малко повече. — Но какво, какво знае всъщност? Дори не е сигурен какво подозира. А и в крайна сметка може би Хартсфийлд не е зла оса. Може би е паяк, а стая 217 е центърът на паяжината му.

„Или пък всичко е съвпадение. Може би ракът вече разяжда мозъка ми и поражда параноични идеи.“

Така би помислил Пийт, а партньорката му — трудно му е да престане да я нарича мислено госпожица Хубави сиви очи — би го изрекла.

Изправя се и добавя:

— Кови желязото, докато е горещо. Отивам при Брейди.

Холи оставя сандвича си върху купчинката накъсана маруля и го хваща за ръката:

— Моля те, внимавай.

— Разбира се.

— Пази си мислите. Знам колко налудничаво звучи, но аз съм луда, поне понякога, така че мога да го кажа. И ако ти хрумнат някакви идеи да… ами, да се нараниш… обади ми се. Обади ми се веднага.

— Добре.

Тя скръства ръце и обгръща раменете си — някогашният „защитен“ жест, който Бил вече вижда по-рядко.

— Ще ми се Джером да беше тук.

Джером Робинсън е в Аризона, прекъснал е следването за един семестър и строи жилища с екипа на „Хабитат фор Хюменити“15. Веднъж, когато Ходжис използва фразата „Пудри си автобиографията“ във връзка с дейността му, Холи му се скара, като заяви, че Джером го прави, защото е добър човек. По този въпрос няма спор — Джером наистина е добър човек.

— Всичко ще е наред. А и вероятно отново ще ударя на камък. Ние сме като деца, които се страхуват, че изоставената къща наблизо е обитавана от духове. Ако го споделим с Пийт, сто на сто ще се погрижи и двамата да бъдем освидетелствани.

Холи, която е била в психиатрична клиника (два пъти), вярва, че някои празни къщи може и да са обитавани от духове. Отмества от едното си рамо малката си ръка (без пръстени) само колкото да сграбчи ръкава на палтото му:

— Обади ми се, когато стигнеш и когато си тръгнеш. Не забравяй, защото ще се тревожа, а аз не мога да ти се обадя, защото…

— Мобилните телефони са забранени в Кофата, да. Ще ти се обадя, Холи. Междувременно имам малко работа за теб. — Вижда как тя се пресяга за бележник и поклаща глава: — Не, не е необходимо да записваш. Елементарно е. Първо влез в ибей или където там влизаш, за да купиш стоки, които не се продават вече по магазините, и поръчай една електронна игра „Заппит“. Ще можеш ли?

— Лесно е. Какво друго?

— „Сънрайз Сълюшънс“ изкупили акциите на „Заппит“, след това фалирали. При банкрутите се назначава синдик, който наема адвокати, счетоводители и ликвидатори, за да се погрижат да измъкнат всеки цент от компанията. Намери името му и ще се свържа с него по-късно днес или утре. Искам да разбера какво се е случило с всички непродадени игри „Заппит“, защото някой е дал такава на Джанис Елъртън дълго след като и двете компании са прекратили дейността си.

— Гениално! — грейва тя.

„Не е гениално, а обикновена полицейска работа — мисли си той. — Имам рак, който може да ме убие, но още помня как да я върша, а и това е нещо.“

Нещо хубаво.

Докато излиза от Търнър Билдинг и се отправя към автобусната спирка (по-бързо и по-лесно ще прекоси града с автобус №5, отколкото да изкара от гаража приуса и да шофира), Ходжис е много разтревожен. Мисли си как да подходи към Брейди. Как да го „отвори“. Беше цар на разпитите, докато работеше в полицията, би трябвало и сега да се справи. Преди го посещаваше само за да го сръчква и да потвърждава усещането си, че онзи се преструва. Сега има истински въпроси и трябва да намери начин да го накара да му отговори.

„Трябва да сръчкам паяка“ — мисли си.

Планирането на предстоящата среща е прекъсвано от мисли за диагнозата, която му поставиха току-що, и от придружаващия неизбежен страх. Да, страхува се за живота си. Но го мъчат и други въпроси — колко ще страда занапред и как ще информира онези, които трябва да узнаят за тежкото му заболяване. Корин и Али ще бъдат потресени от новината, обаче ще се справят. Същото важи за семейство Робинсън, макар че Джером и Барбара, малката му сестра (вече не толкова малка — след няколко месеца ще стане на шестнайсет), ще го приемат тежко. Тревожи се най-вече за Холи. Тя не е луда въпреки твърденията ѝ, но е уязвима. Много уязвима. Преживяла е два нервни срива — в гимназията и малко след като навършила двайсет. Сега е по-силна, но през последните няколко години се крепи главно благодарение на него и на малката агенция, в която работят заедно. Ако ги няма, тя е изложена на риск. Не бива да се залъгва по този въпрос.

„Няма да ѝ позволя да се срине — казва си Ходжис. Върви с наведена глава и ръце в джобовете, дъхът му е като белезникава пара. — Не бива да го допусна.“

Дълбоко замислен (за трети път през последните два дни), не забелязва шевролета с червените петна от грунд. Паркиран е срещу сградата, в която се помещава „Търси се“ и където в момента Холи търси синдика на „Сънрайз Сълюшънс“. До колата стои възрастен мъж с вехта военна канадка, подлепена с хартиена лента. Гледа как Ходжис се качва в автобуса, сетне изважда мобилен телефон от джоба на канадката и се обажда на някого.

Холи гледа как шефът ѝ — който е и човекът, когото обича най-много в целия свят — върви към автобусната спирка. Толкова е отслабнал, вече е почти сянка на едрия мъж, с когото тя се запозна преди пет години. Ръката му е притисната към корема. Напоследък често го прави, но според нея не го осъзнава.

Било само малка язва. Иска ѝ се да го вярва — ще ѝ се да му вярва, но не е сигурна, че може.

Автобусът пристига и Бил се качва. Холи стои до прозореца, гризе си ноктите и копнее за цигара. Има никотинови дъвки, но понякога помага само цигара.

„Престани да си губиш времето — казва си. — Ако си решила най-подло да шпионираш, сега е моментът.“

Влиза в кабинета на Ходжис.

Екранът на компютъра му е тъмен, но той изключва машината само вечерта, когато си тръгва; тя трябва само да включи монитора. Посяга към копчето, но забелязва до клавиатурата бележника на шефа. Той винаги го държи под ръка, обикновено жълтите листове са запълнени с бележки и с драскулки. Това му помага да размишлява.

Най-отгоре на листа има фраза, които ѝ е позната и отеква в главата ѝ, откакто я е чула за първи път по радиото в песента на Бийтълс: „Всички самотни хора“. Подчертал го е. Отдолу са написани имена, които са ѝ познати.

Има и още. Нейното, разбира се; и тя е стара мома. Пийт Хънтли, който е разведен. И самият Ходжис, също разведен.

Необвързаните хора са два пъти по-склонни към самоубийство. Разведените — четири пъти повече.

— Брейди Хартсфийлд е пристрастен към самоубийствата — мърмори тя. — Хоби са му.

Под имената, оградена с молив, е надраскана бележка, която тя не разбира: „Списък с посетители? Какви посетители?“.

Натиска случаен клавиш, екранът светва и на него се появява десктопът с всички файлове на Ходжис, пръснати безразборно. Неведнъж му се е карала за този навик, казвала му е, че е като да оставиш вратата на дома си отключена и ценните си вещи разпръснати по масата в трапезарията с бележка „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ“, и той винаги казва, че ще се поправи, но никога не се случва. Не че в случая с Холи това ще промени нещо, защото знае паролата му. Той ѝ я даде. Ако му се случи нещо. Сега тя се бои, че му се е случило нещо.

Един поглед ѝ стига, за да разбере, че нещото не е язва. Вижда папка със страшно име и кликва на нея. Ужасните готически букви на названието са достатъчни да потвърдят, че документът наистина е завещанието на Кърмит Уилям Ходжис. Затваря го веднага. Няма никакво желание да го прегледа. Стига ѝ да разбере, че такъв документ съществува и че той го е отварял преди малко. Всъщност ѝ идва в повече.

Отново обгръща с ръце раменете си и хапе устни. Следващата стъпка е по-гадна от шпионирането. Ще е равнозначна на влизане с взлом.

„Стигнала си дотук, така че давай.“

— Да, трябва — прошепва тя и кликва на иконката „пощенски плик“, която отваря имейла му, като си казва, че сигурно няма да намери нищо. Само че намира. Най-новото съобщение сигурно е дошло, докато ѝ разказваше какво е открил по-рано днес в „Под синия чадър на Деби“. Имейлът е от лекуващия му лекар, доктор Стамос. Холи отваря писмото и прочита: „Изпращам копие от последните ви изследвания, което трябва да приложите към останалите.“

Тя кликва на приложението, сяда на стола на Бил и се привежда към монитора; ръцете ѝ са стиснати в скута ѝ. Разплаква се, след като прочита втората от осемте страници.

Ходжис тъкмо сяда на задната седалка на автобуса, когато чува чупене на стъкло и гласовете на момчетата, ликуващи за хоумръна, счупил прозореца на дневната на госпожа О’Лиъри. Някакъв костюмиран мъж оставя в скута си вестника „Уолстрийт Джърнал“ и с неодобрение поглежда Ходжис, който промърморва:

— Извинете. Все се каня да го сменя.

— Трябва да ви е приоритет — отбелязва бизнесменът и отново взема вестника.

Съобщението е от бившия партньор на Бил. Отново му праща есемес. Със силно чувство на дежа вю Ходжис му се обажда:

— Пийт, какви са тези съобщения? Все едно ми нямаш номера на бутон за бързо набиране.

— Предположих, че Холи сигурно ти е настроила телефона и е сложила някоя идиотска мелодия — обяснява Пийт. — Сигурно това е нейната представа за голям майтап. А и предположих, че си усилил звука докрай, глухар такъв.

— Тонът за съобщенията е усилен докрай — казва Ходжис. — Когато ми звънят, телефонът получава миниоргазъм до бедрото ми.

— Ами, намали звука, да му се не види!

Преди броени часове разбра, че му остава да живее само няколко месеца. Сега обсъжда силата на звука на телефона си.

— Непременно. Какво ново?

— Хванах един тип от компютърните криминалисти, който се залепи за играта като муха на лайно. Хареса му, каза, че била ретро. Представяш ли си? Джаджата едва ли е произведена преди повече от пет години и вече е ретро.

— Животът се забързва.

— Абе, не знам, ама явно му става нещо. Та на въпроса — заппитът запецна. Когато нашият човек сложи нови батерии, играта няколко пъти проблесна в синьо и „умря“.

— Каква е причината?

— Възможно е да е някакъв вирус, предполага се, че джаджата е с безжичен интернет, а точно така се свалят повечето вируси, но според специалиста причината най-вероятно е повреден чип или късо съединение. Въпросът е, че това нищо не означава. Няма начин Елъртън да го е ползвала.

— Тогава защо зарядното му беше включено в банята на дъщеря ѝ?

Пийт не отговаря веднага, после казва:

— Добре де, може да е работило за малко и после чипът да се е скапал. Или каквото там е станало.

„Играта си е била наред — мисли си Ходжис. — Госпожата е седяла в кухнята и е редила пасианси — «Клондайк», «Пирамида» и «Рамка». Което щеше да знаеш, драги ми Питър, ако беше разпитал Нанси Олдърсън. Длъжен беше да го направиш.“

— Добре — казва. — Благодаря за информацията.

— Последната информация, Кърмит. Имам партньорка, с която работя доста успешно, откакто ти напусна, и държа да дойде на тържеството за пенсионирането ми, вместо да си седи на бюрото и да се цупи, че съм предпочел теб пред нея до самия горчив край.

Ходжис би могъл да възрази, но вече е на две спирки от болницата. Освен това открива, че иска да се отдели от Пийт и Изи и да поеме по свой път в това разследване. Пийт е муден, а Изи всъщност не си дава зор. Ходжис иска експедитивност — времето го притиска.

— Разбирам — промърморва. — Отново благодаря.

— И случаят е приключен, нали така?

— Финито.

Ходжис завърта очи нагоре и наляво.

На деветнайсет пресечки от мястото, на което Ходжис пъха айфона в джоба на палтото си, съществува друг свят. И то неприятен. Сестрата на Джером Робинсън е там и е в беда.

Скромна и хубава в униформата си на училище „Чапъл Ридж“ (сиво вълнено палто, сина пола, бели три-четвърти чорапи, червен шал), Барбара върви по Мартин Лутър Кинг Авеню и държи жълта игра „Заппит“. Рибките от вирчето се стрелкат и плуват, макар да са почти невидими под ярката обедна светлина.

МЛК е една от двете главни пътни артерии в градския район, известен като Лоутаун, и макар населението тук да се състои предимно от чернокожи и самата Барбара да е чернокожа (по-скоро мургава като кафе с мляко), досега никога не е идвала тук и дори само този факт я кара да се чувства безполезна и глупава. Това са нейните хора, доколкото знае, общите им предци може някога да са вдигали бали в една и съща плантация и все пак тя не е идвала тук нито веднъж. Не родителите ѝ, а брат ѝ я беше предупредил да стои далеч от този квартал.

„В Лоутаун изпиват бирата и после изяждат бутилката — каза ѝ веднъж. — Не е място за момиче като теб.“

„Момиче като мен — мисли си тя. — Добро момиче от средната класа като мен, което ходи в хубаво частно училище, има хубави бели приятелки и много хубави дрешки, които подхождат на униформата, и джобни пари. Имам и дебитна карта. Мога да изтегля шейсет долара от банкомат, когато си поискам. Страхотно!“

Върви като момиче, унесено в сън, и усещането прилича на сън, защото всичко наоколо е странно, макар кварталът да е по-малко от три километра от дома ѝ — уютна къща с гараж за две коли и изплатена ипотека. Минава край бюра, предлагащи осребряване на чекове срещу процент и бързи кредити с висока лихва, заложни къщи, на витрините на които има китари, касетофони и старомодни бръсначи със седефени дръжки. Минава край заведения, предлагащи храна за вкъщи, подобни на гишета и вонящи на прегоряла мазнина. Някои предлагат пица на парче, други — китайска храна. На витрината на едно има табела с надпис „ХЪШ ПЪПИС16 И КЕЙЛ, КАКТО ГИ ПРАВИ МАМА“.

„Не и моята мама — мисли си Барбара. — Дори не знам какво е кейл. Спанак? Зеле?“

По ъглите — всъщност на всеки ъгъл — се виждат момчета с три-четвърти панталони или с широки джинси; някои стоят до ръждиви варели, в които са запалили огън, за да се стоплят, други — с грамадански кецове и с разкопчани якета въпреки студа, — подскачат на едно място. Подвикват „Йо!“ на бездомниците и на преминаващите коли и ако някоя спре, подават малки хартиени пликчета през свалените стъкла. Барбара изминава пресечка след пресечка по МЛК (девет, десет, може би дузина, престава да ги брои) и всеки ъгъл е като гише в закусвалня за обслужване на автомобилисти, само дето не се предлагат хамбургери или такос, а наркотици.

Подминава треперещи жени с клинове, къси палта от изкуствена кожа, с лъскави ботуши и с изумителни разноцветни перуки. Минава покрай пустеещи сгради със заковани прозорци. Минава покрай кола на трупчета, изрисувана с графити. Минава покрай жена с мръсна превръзка на едното око. Жената влачи за ръка пищящо току-що проходило дете. Минава покрай мъж, седнал на одеяло, който пие вино направо от бутилката и като я вижда, изплезва сивия си език. Бедност и отчаяние властват в този квартал, винаги е било така, но тя не е знаела, не е направила нещо, за да го промени. Дори не е мислила за него. Пише си домашните. Говори по телефона и вечер си разменя съобщения с най-добрите си приятелки. Поства статуси във Фейсбук и се тревожи за цвета на кожата си. Тя е стандартният тийнейджър паразит, който вечеря в хубави ресторанти с родителите си, докато нейните братя и сестри на по-малко от три километра от хубавия ѝ дом в предградията се наливат с вино и се друсат, за да забравят ужасния си живот. Тя се срамува от хубавата си прическа. Срамува се от чистите си бели три-четвърти чорапи. Срамува се от цвета на кожата си, защото е като техния.

— Ей, блекиш! — провиква се някой от отсрещния тротоар. — К’во пра’иш тука? Ня’аш ра’ота тука.

Блекиш17.

Така се нарича телевизионният сериал, който гледат вкъщи и се заливат от смях, но думата точно описва Барбара. Не е черна, а блекиш — тъмнокожа. Живее като белите в квартал за бели. Родителите ѝ печелят много пари и притежават дом в квартал, където хората са дотолкова лишени от предразсъдъци, че потръпват, когато детето им нарече тъпак някое друго. Може да води живота на белите, защото не представлява заплаха за никого, не клати лодката, както гласи популярната фраза. Живее безгрижно, бъбри си с приятелките за момчета и за музика, за дрехи и за момчета, за телевизионните програми, които всички харесват, и за кое момиче са видели с кое момче в търговския център „Бърч Мил“.

Тя е блекиш, дума, която означава безполезен, и не заслужава да живее.

„Може би е време да приключиш безсмисления си живот. Нека това е посланието ти.“

Идеята е като глас и ѝ идва по някаква логика, близка до откровение. Емили Дикинсън казва, че „поезията ѝ е нейното писмо до света, който никога не ѝ пишел“, четоха го в училище, обаче Барбара никога през живота си не е писала писмо. Писала е глупави съчинения, доклади за книги, имейли, но нищо значимо.

„Може би е време да напишеш.“

Не е нейният глас, а гласът на приятел.

Спира пред ателие, в което предсказват бъдещето и гледат на карти таро. Струва ѝ се, че в мръсната витрина вижда отражението на някой, който стои до нея — бял мъж с усмихнато, момчешко лице и с рошав рус перчем, паднал на челото. Оглежда се, обаче наблизо няма никого. Било е плод на въображението ѝ. Отново свежда очи към екранчето на електронната игра. В сянката на тентата над ателието на гледачката рибките отново плуват — ярки и ясни. Напред-назад, от време на време скривани от ярък син проблясък. Барбара поглежда назад в посоката, от която е дошла, и вижда голям черен пикап да се приближава към нея по булеварда. Движи се бързо и криволичи от лента в лента. Гумите му са много големи — от онези, които съучениците ѝ наричат Голямата стъпка или размер „Гангста“.

„Ако ще го правиш, действай веднага, не се мотай.“ Като че наистина до нея стои някой. Някой, който я разбира. И има право. Досега не е обмисляла самоубийство, но в този момент идеята ѝ се струва уместна.

„Дори не е нужно да оставиш прощално писмо — казва приятелят ѝ. Отново вижда във витрината отражението му. Призрачно отражение. — Фактът, че си го направила тук, ще е посланието ти към света.“

Отново има право.

„Вече знаеш прекалено много за себе си, за да продължиш да живееш — изтъква гласът, щом тя отново се заглежда в рибките. — Знаеш прекалено много и все лоши неща. — После побързва да добави: — Което не означава, че си лош човек.“

Тя си мисли: „Не, не съм лоша, само безполезна.“

Блекиш.

Пикапът се приближава. Сестрата на Джером Робинсън пристъпва към бордюра, готова да посрещне автомобила със суперголеми гуми и нетърпелива усмивка озарява лицето ѝ.

Доктор Феликс Бабино носи костюм за хиляда долара под бялата престилка, която се развява зад него, докато бърза по коридора на Кофата, но вече е още по-наложително да се обръсне, а обикновено идеално подстриганата му бяла коса е разчорлена. Не обръща внимание на медицинските сестри, които стоят до бюрото на дежурната и развълнувано си шепнат.

Сестра Уилмър се приближава до него:

— Доктор Бабино, чухте ли…

Той не я поглежда, затова Норма бързо отскача назад, за да не я повали на пода, и го изпровожда с изненадан поглед.

Бабино изважда червената табелка с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“, която винаги държи в джоба на престилката си, окачва я на бравата на стая 217 и влиза. Брейди Хартсфийлд не вдига очи. Цялото му внимание е съсредоточено в играта на коленете му, където рибките плуват насам-натам. Няма музика — изключил е звука.

Често когато влиза в тази стая, доктор Бабино изчезва и доктор Зет заема мястото му. Но не и днес. Доктор Зет е само друга версия на Брейди, негова проекция, а днес Брейди е прекалено зает за проектиране.

Спомените му за това как се опита да взриви зала „Минго“ по време на концерта на „Раунд Хиър“ са разбъркани, но едно му е ясно, откакто се е събудил: лицето на последния човек, когото видя, преди светлините в главата му да угаснат. Лицето е на Барбара Робинсън, сестрата на негрото, което косеше моравата на Ходжис. Стоеше почти срещу него от другата страна на пътеката. Сега тя е тук, плува с рибките, които са на екранчетата на неговата и на нейната игра. Брейди се добра до Скапели, садистичната кучка, която му ощипа зърното. Сега ще се погрижи за гадната Робинсън. Смъртта ѝ дълбоко ще наскърби брат ѝ, но това не е най-важното. Ще забие кама в сърцето на дъртия детектив. Това е най-важното.

Най-прекрасното.

Успокоява я, казва ѝ, че не е лоша. Още миг и тя ще се подчини на гласа, който чува. Нещо се задава по МЛК, не е сигурен какво, защото нещо в нея все още се съпротивлява, но е голямо. Достатъчно голямо да свърши работа.

— Слушай, Брейди. Зет Бой се обади. — Истинското име на Зет Бой е Брукс, но Брейди вече отказва да го нарича така. — Наблюдавал е, както ти поиска. Ченгето, бившето ченге… както и да му казват сега…

— Млъкни!

Брейди не вдига глава, разрошената му коса пада на челото. Под силната слънчева светлина изглежда по-скоро на двайсет, отколкото на трийсет.

Бабино, който е свикнал да го слушат и който все още не е схванал напълно подчиненото си положение, не му обръща внимание, а продължава да говори:

— Ходжис е бил в Хилтоп Корт вчера, първо в къщата на Елъртън, после е душил в онази отсреща, където…

— Казах да млъкнеш!

— Брукс го е видял в автобус номер 5, което означава, че вероятно идва насам! А ако идва насам, знае!

Брейди го поглежда само за миг — очите му гневно проблясват, — после отново се съсредоточава в екрана. Ако сега не успее, ако позволи на доктора идиот да отклони вниманието му…

Няма да го допусне. Иска да нарани Ходжис, иска да нарани черньото, който му косеше моравата, и само така ще го постигне. Не е и само въпрос на отмъщение. Малката чернилка е първият му тестови обект; беше на онзи концерт и не е като другите, които бяха лесно контролируеми. Но я контролира, необходими са му само още десет секунди и вече вижда какво се приближава към нея. Черен пикап. Много голям.

„Хей, принцесо — мисли си Брейди Хартсфийлд. — Каляската ти пристигна.“

Барбара стои на бордюра, гледа приближаващия пикап, преценява подходящия момент, в който да се хвърли под колелата му, но тъкмо когато свива колене, някой я сграбчва отзад.

— Хей, малката, какво ти става?

Тя се съпротивлява, обаче ръцете на раменете ѝ са силни и пикапът, от който дъни парче на „Гоустфейс Кила“, префучава край нея. Тя се извърта, изтръгва се от хватката и се озовава срещу кльощаво момче на нейната възраст с яке на гимназия „Тодхънтър“. Високо е, може би към два метра, затова тя вдига глава, за да го погледне в лицето. Момчето е с късо подстригана къдрава кестенява коса и с брада „катинарче“. На шията му има златна верижка. Усмихва се. Зелените му очи дяволито проблясват.

— Готина си. Това е и факт, и комплимент, ама не си от тоз квартал, нали? Не и както си се изтупала. Абе, майка ти не те ли е учила да се оглеждаш, като пресичаш?

— Остави ме на мира! — Не я е страх, бясна е.

Непознатият се засмива:

— О, била си и опасна! Падам си по такива мацки. Да те черпя пица или кола?

— Нищо не искам от теб!

Приятелят, който ѝ говореше, си е тръгнал… може би отвратен от нея. „Не съм виновна — мисли си тя. — Виновно е това момче. Този грубиянин.“

Грубиянин. Дума на блекиш. Усеща как лицето ѝ пламва и свежда очи към рибките на екранчето на електронната игра. Анимацията я успокоява, рибките винаги ѝ помагат. Само като си помисли, че за малко не изхвърли играта, след като онзи човек ѝ я даде! Преди да открие рибките! Рибките винаги я отвличат, а понякога водят приятеля ѝ. Но успява да погледне само за миг, преди играта да изчезне. Пуф! Няма я! Грубиянинът я държи и я гледа с интерес:

— Леле! Това е ретро!

— Върни ми я! — виква Барбара.

От другата страна на улицата някаква жена се засмива и крясва с пиянски глас:

— Покажи му, сестро! Смачкай го тоя дългуч!

Барбара се пресяга за играта. Дългучът я държи над главата си и се усмихва.

— Дай ми я! Не бъди гадняр!

Гледат ги и други хора и Дългуча играе пред публиката. Пристъпва наляво, после отскача надясно, както сигурно прави на баскетболното игрище, и не престава да се усмихва снизходително. Зелените му очи блестят и танцуват. Сигурно всяко момиче от „Тодхънтър“ е влюбено в тези очи и Барбара вече не мисли за самоубийство, нито че е блекиш, нито каква социално неангажирана гаднярка е. Сега е само бясна, а това, че Дългуча е чаровен, я вбесява още повече. Играе във футболния отбор на „Чапъл Ридж“ и сега се засилва като за дузпа, изритвайки пищяла на Дългуча.

Той изкрещява от болка (но болката го забавлява, което я разгневява още повече, защото ритникът ѝ е много силен) и се навежда, за да хване крака си. Озовава се на едно равнище с нея и Барбара изтръгва от ръцете му жълтата електронна игра. Завърта се, при което полата ѝ се развява, и изтичва на платното.

— Муцко, внимавай! — крещи жената с пиянския глас.

Барбара чува скърцане на спирачки и помирисва горяща гума. Поглежда наляво и вижда камионче за доставки, което всеки миг ще връхлети върху нея, въпреки че шофьорът е ударил спирачки. Тя разперва ръце и изпуска играта. Изведнъж последното, което Барбара Робинсън иска, е да умре, но вече е на платното и е твърде късно.

„Каляската ми пристигна“ — проблясва в ума ѝ.

Брейди изключва своята игра, поглежда Бабино и широко се усмихва.

— Докопах я. — Думите му са ясни, няма и следа от заваляне. — Да видим колко ще се зарадват Ходжис и харвардската чернилка.

Бабино се досеща за кого говори Брейди; би трябвало да се разтревожи за момичето, обаче не му пука. Грижа го е само за собствената му кожа. Как допусна Брейди да го въвлече в това? Защо не спря, докато можеше?

— Дошъл съм заради Ходжис. Уверен съм, че в момента пътува насам. Да те види.

— Идвал е много пъти — отбелязва Брейди, макар че дъртото бивше ченге не се е мяркало отдавна. — Досега не е разкрил номера с кататонията.

— Започнал е да се досеща. Не е глупав, самият ти си го казвал. Познава ли Зет Бой от времето, когато беше просто Брукс? Сигурно го е виждал наоколо, когато те е посещавал.

— Нямам представа. — Брейди е изцеден, преситен. Иска само да се наслади на смъртта на малката Робинсън и после да подремне. Има много работа, предстоят му велики дела, обаче в момента му е необходима почивка.

— Не бива да те вижда такъв — казва Бабино. — Поруменял си и си изпотен. Изглеждаш, сякаш си участвал в градския маратон.

— Тогава го дръж настрана. Можеш да го направиш. Лекар си, а той е само поредният полуплешив пенсиониран лешояд. Вече няма право да напише дори глоба за паркиране.

Брейди се пита как ли ще приеме новините негрото. Джером. Дали ще плаче? Ще падне ли на колене? Ще си разкъса ли дрехите, ще се удря ли в гърдите?

Ще вини ли Ходжис? Малко вероятно, но ще е хубаво. Ще е чудесно.

— Добре — съгласява се Бабино. — Да, прав си, мога да го направя. — Говори колкото на човека, който трябваше да му бъде опитно зайче, толкова и на себе си. Последното се оказа страхотна шега, нали? — Поне засега. Но той сигурно има приятели в полицията, да знаеш. Вероятно доста.

— Не ме е страх нито от тях, нито от него. Не искам да го виждам. Поне засега. — Брейди се усмихва. — След като научи за момичето. Тогава искам да го видя. Сега изчезвай.

Бабино, който най-сетне започва да разбира кой е шефът, излиза от стаята 217. Както винаги изпитва облекчение, че е самият себе си. Защото всеки път, когато престава да е доктор Зет и пак си е доктор Бабино, от истинското му аз остава все по-малко.

Таня Робинсън се обажда на мобилния на дъщеря си за четвърти път през последните двайсет минути и за четвърти път чува само звънливия глас на гласовата поща на Барбара.

— Забрави предишните ми съобщения — казва след сигнала. — Все още съм бясна, но най-вече се тревожа. Много! Обади ми се, за да съм сигурна, че си добре.

Оставя телефона си на бюрото и започва да крачи из малкия си кабинет. Обмисля дали да се обади на съпруга си, но се отказва. Поне засега. Той ще се разгневи, предполагайки, че Барбара бяга от училище. Самата Таня предположи същото, когато госпожа Роси, служителката от „Чапъл Ридж“, занимаваща се с отсъствията, се обади да пита дали Барбара е болна. Барбара досега не беше бягала от училище, но за лошото поведение винаги има първи път, особено при тийнейджърите. Само че Барб никога няма да избяга без приятелка и след по-подробна консултация с госпожа Роси Таня се увери, че всичките близки приятелки на дъщеря ѝ днес са на училище.

Оттогава я мъчат все по-мрачни мисли и един образ не ѝ дава мира: табелата на околовръстното, която полицията използва за спешни издирвания на отвлечени деца. Представя си името БАРБАРА РОБИНСЪН на таблото, проблясващо като реклама за филм на ужасите.

Телефонът ѝ иззвънява с първите тонове на „Одата на радостта“ и тя се втурва към него, мислейки си: „Благодаря ти, Боже, ще я накажа до края на зи…“

Само че на екрана не е усмихнатото лице на дъщеря ѝ, а надпис: „ГРАДСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ: ЦЕНТРАЛА“. Ужасът пропълзява в сърцето ѝ, краката ѝ се подкосяват. За момент не може дори да отговори на обаждането, защото палецът ѝ отказва да мръдне. Накрая успява да натисне зеления бутон и да спре мелодията. Всичко в кабинета ѝ, особено семейната снимка на бюрото, е прекалено ярко. Телефонът сякаш плува до ухото ѝ.

— Ало?… Да, на телефона. — Слуша гласа от отсрещната страна на линията, а дясната ѝ ръка се вдига, за да покрие устата ѝ и да заглуши звука, който иска да излезе оттам. Чува се да пита: — Сигурно ли е, че е дъщеря ми? Барбара Роузелън Робинсън?

Полицаят, който се обажда да я уведоми за произшествието, потвърждава. Открили документите ѝ на улицата. Не ѝ казва, че е трябвало да избършат кръвта от тях, за да видят името.

Ходжис разбира, че нещо не е наред, още щом излиза от топлата връзка между Окръжна болница „Кайнър“ и клиника за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“, където стените са боядисани в успокояващо розово и денонощно звучи успокояваща музика. Обичайната рутина е нарушена и като че не се върши много работа. Количките за храна са изоставени, отрупани с чинии с остатъци от фиде, полято с мазен сос — нечия представа за китайско ястие. Сестрите са скупчени в коридора и тихо разговарят. Една май плаче. Двама стажанти стоят до чешмичката, допрели са глави и си шепнат. Санитар говори по телефона, което по принцип е повод за отстраняване от работа, но на Ходжис му се струва, че няма да има последствия — никой не обръща внимание на санитаря.

За щастие Рут Скапели я няма, което увеличава шанса му да посети Хартсфийлд. Норма Уилмър е на бюрото на дежурната. Заедно с Беки Хелмингтън Норма го информираше за всичко, свързано с Брейди, преди той да престане да посещава стая 217. Лошата новина е, че лекарят на Хартсфийлд също е там. Ходжис така и не успя да установи контакт с него, макар че, Бог му е свидетел, се опита.

Той бавно тръгва към чешмичката, надявайки се Бабино да не го е забелязал и скоро да отиде да си гледа работата и да остави Уилмър сама. Пийва глътка вода (примижва и като се изправя, притиска ръка до корема си), сетне заговаря стажантите:

— Нещо случило ли се е? Всички изглеждат доста разтревожени.

Те се поколебават и се споглеждат.

— Нямаме право да го обсъждаме — казва единият. Лицето му още е осеяно с младежки пъпки и той изглежда на около седемнайсет. Ходжис усеща как го побиват тръпки при мисълта младокът да асистира при хирургична операция, по-сложна от вадене на треска от палеца.

— Някой пациент ли? Да не е Хартсфийлд? Питам само, защото бях ченге и аз го вкарах тук.

— Ходжис — намесва се вторият. — Така ли се казвате?

— Да.

— Вие го хванахте, нали?

Ходжис кима, макар че ролята му в залавянето беше минимална и ако не бяха Холи и Джером Робинсън, Брейди щеше да загроби много повече хора в концертна зала „Минго“, отколкото пред Общинския център. Те попречиха на ненормалника да взриви саморъчно приготвения експлозив.

Стажантите отново се споглеждат, после първият казва:

— Хартсфийлд си е същият — куха лейка. Сестра Рачид е гушнала букета.

Колегата му го сръчква с лакът:

— Не говори лошо за мъртвите, задник. Особено ако този, който слуша, може да е плямпало.

Ходжис моментално прокарва пръст по устата си, сякаш да запечата устните си.

Първият сконфузено обяснява:

— Имам предвид сестра Скапели. Самоубила се е снощи.

Всички лампи в главата на Ходжис светват и за първи път от вчера забравя, че вероятно скоро ще умре.

— Сигурни ли сте?

— Прерязала си вените и умряла от кръвозагуба — уточнява вторият. — Поне така чух.

— Оставила ли е предсмъртно писмо?

Нямат представа.

Ходжис тръгва към бюрото на дежурната. Бабино още е там, преглежда картони с Уилмър (която изглежда развълнувана от повишението си по спешност), но той не може да чака повече. Знае, че вината е на Хартсфийлд. Не знае как е накарал сестрата да посегне на живота си, обаче е сигурен, че е била принудена от Брейди. От шибания принц на самоубийствата.

За малко не се обръща към сестра Уилмър на малко име, но интуитивно се спира в последния момент:

— Сестра Уилмър, аз съм Бил Ходжис. — Нещо, което тя знае отлично. — Работих по случаите в Общинския център и в концертна зала „Минго“. Искам да видя господин Хартсфийлд.

Тя понечва да отговори, но Бабино я изпреварва:

— Изключено е. Дори да беше позволено да го посещават, според заповедта на прокуратурата тъкмо вие нямате право да се срещате с него. Необходимо му е спокойствие. Всяко от предишните ви посещения разстройваха пациента.

— Не знаех — кротко отговаря Бил. — Всеки път си седеше и не реагираше.

Очите на Норма Уилмър се движат ту наляво, ту надясно. Изглежда, сякаш гледа тенисмач.

— Не сте видели онова, което ние виждахме, след като си тръгнехте. — Под наболата брада страните на Бабино почервеняват. Под очите му има тъмни кръгове. Ходжис си спомня картинка от учебника си от неделното училище, озаглавен „Живей с Исус“ — спомен от отдавна отминала епоха, когато колите бяха с перки и момичетата носеха чорапки с къдрички. Лекарят на Брейди изглежда точно като човека на картинката, само дето надали е хроничен мастурбатор. От друга страна, Беки му беше казала, че често невролозите са по-луди от пациентите си.

— И какво точно е то? — пита Ходжис. — Наблюдавали сте номерата на човек, притежаващ паранормални способности. Виждали сте как предметите падат, без някой да ги докосне. И как водата в тоалетната се е пускала сама? Това ли оставях след себе си?

— Глупости. Оставяхте психическа разруха, господин Ходжис. Мозъкът му не е чак толкова увреден, за да не разбира, че сте обсебен от него. И че жадувате за отмъщение. Вървете си. Тук се случи трагедия и мнозина пациенти са разстроени.

Ходжис вижда как Уилмър се ококорва: пациентите, които са способни да разсъждават (а в Кофата те се броят на пръсти), нямат представа, че старшата сестра си е видяла сметката.

— Искам само да му задам няколко въпроса и ще си тръгна.

Бабино се привежда. Очите му зад очилата със златни рамки са кървясали.

— Слушайте внимателно, господин Ходжис. Първо, господин Хартсфийлд не може да отговори на въпросите ви. Иначе отдавна щяха да са го изправили пред съда заради престъпленията му. Второ, нямате официални правомощия. Трето, ако не напуснете веднага, ще повикам охраната и насила ще ви изведат от сградата.

— Извинете за въпроса, но добре ли сте? — кротко пита Ходжис.

Бабино рязко се отдръпва, сякаш бившият детектив го е ударил с юмрук в лицето, и крясва:

— Вън!

Медицинските работници прекратяват разговорите и се оглеждат.

— Разбрах — отвръща Ходжис. — Тръгвам си, не се безпокойте.

Близо до входа към топлата връзка има ниша с автомат за закуски. Вторият стажант стои наблизо, пъхнал ръце в джобовете си.

— Оооо, драги — подхвърля. — Дадоха ти да се разбереш.

— Май така стана. — Ходжис разглежда артикулите в автомата. Не открива нещо, от което няма да му прилошее, но и без това не е гладен. — Младежо — добавя, без да се обърне, — ако искаш да изкараш петдесетачка за услуга, която няма да ти създаде ядове, ела насам.

Стажантът, който може би в обозримото бъдеще ще стане зрял мъж, застава до него:

— Каква услуга?

Ходжис държи бележника си в задния джоб, както когато беше детектив в полицията. Изважда го и написва „Звънни ми“, после надрасква номера на мобилния си телефон:

— Предай бележката на Норма Уилмър веднага щом Смог18 разпери криле и отлети.

Младокът взима листчето и го пъха в джобчето на униформата си. Гледа очаквателно. Ходжис си изважда портфейла. Петдесет долара са твърде много за обикновена куриерска услуга, но да си болен от рак има един плюс: вече не се налага да пестиш.

Под горещото аризонско слънце Джером Робинсън влачи някакви дъски, когато телефонът му иззвънява. Къщите, които строят (първите две вече са почти готови), са в евтин, но приличен квартал в южните покрайнини на Финикс. Оставя дъските на ръчната количка и издърпва телефона от колана си — вероятно го търси бригадирът Хектор Алонсо. Сутринта един работник (по-точно работничка) се спъна и падна върху купчина арматура. Счупи си ключицата и си нарани лошо лицето. Алонсо я закара в спешното на „Сейнт Люк“ и временно повери на Джером ръководенето на бригадата.

На екранчето на телефона не е името на Алонсо, а лицето на Холи Гибни. Снимал я е той самият, улавяйки една от редките ѝ усмивки.

— Здрасти, Холи, как си? Ще ти звънна по-късно, тук е лудница от сутринта, но…

— Налага се да си дойдеш — прекъсва го Холи. Звучи спокойна, но Джером я познава отдавна и усеща, че тя едва сдържа чувствата си. Преобладаващото е страхът. Още е боязлива. Майката на Джером, която я обича много, веднъж нарече страха „настройка по подразбиране“ на Холи.

— Да си дойда? Защо? Какво е станало? — Внезапно и той се сковава от страх. — Да не е нещо лошо, свързано с татко? С мама? Или с Барби?

— С Бил — лаконично отговаря тя. — Има рак. На панкреаса. Ако не се лекува, ще умре, вероятно ще умре така или иначе, но може да си удължи живота, а ми каза, че е само невинна язва, заради… заради… — Поема си дъх дълбоко и на пресекулки и Джером присвива очи. — Заради ужасния Брейди Хартсфийлд!

Джером няма представа за връзката между Брейди Хартсфийлд и страшната диагноза на Бил, но интуицията му подсказва, че се задава беда. В другия край на строителната площадка двама мъже с каски — колежани-доброволци на „Хабитат фор Хюменити“ като самия Джером — дават противоречиви указания на бетоновоз, който се движи назад с натиснат клаксон. Назрява бедствие.

— Холи, ще ти позвъня след пет минути.

— Но ще дойдеш, нали? Обещай ми. Не мога да говоря сама с него, а той трябва да започне лечение веднага!

— Пет минути! — Джером затваря. Мислите му препускат толкова бързо, че сякаш триенето ще подпали мозъка му, а от горещото слънце му става още по-зле. Бил? Има рак? От една страна, не изглежда възможно, но, от друга, му се струва напълно възможно. Беше във върховна форма по време на историята с Пийт Саубърс, когато Джером и Холи му бяха партньори, но скоро ще навърши седемдесет, а последния път, когато Джером го видя, преди да замине за Аризона през октомври, Бил не изглеждаше много добре. Беше твърде слаб. Твърде бледен. Но Джером не може да направи нищо, преди Хектор да се върне; все едно да остави пациенти да управляват лудница. А като знае какви са болниците в Аризона, където спешните отделения са пренаселени двайсет и четири часа в денонощието, може да се окаже вързан тук до края на работния ден.

Затичва се към бетоновоза и крещи колкото му глас държи:

— Спри! СПРИ, да му се не види!

Успява да накара безхаберните доброволци да спрат бетоновоза, който насочват към прясно изкопан отводнителен канал, и тъкмо се привежда да си поеме дъх, когато телефонът му отново иззвънява.

„Холи, обичам те — казва си, докато пак изважда телефона от колана си, — но понякога ме докарваш до изтрещяване.“

Само че този път не е Холи, а майка му.

И плаче.

— Ела си веднага — изхлипва тя и в ума на Джером внезапно изниква любимата пословица на дядо му: „Неприятностите не идват сами.“.

Наистина се е случило нещо лошо. С Барби.

Ходжис е във фоайето и върви към вратата, когато телефонът му започва да вибрира. Норма Уилмър е.

— Тръгна ли си? — пита Ходжис.

Не се налага Норма да пита за кого говори.

— Да. След като видя звездния си пациент, се успокои и започна визитациите.

— Съжалявам за сестра Скапели. — Вярно е. Не го беше грижа за нея, но все пак е вярно.

— И аз. Ръководеше персонала както капитан Блай е командвал „Баунти“19, но не искам да мисля, че някой би направил… това. Казват ти новината и първата ти реакция е: „О, не, не и тя, никога! — След това си мислиш: — Ами да, съвсем логично е. Не се омъжила, няма близки приятели — поне аз не знам да има — нищо, освен работата. Където всички я ненавиждаха.“

— Всички самотни хора — промърморва Ходжис, излиза от болницата и тръгва към автобусната спирка. С една ръка закопчава палтото си и отново машинално притиска длан до корема си.

— Да, много са самотниците. С какво да ви услужа, господин Ходжис?

— Имам няколко въпроса. Може ли да се видим на по едно питие?

Норма дълго мълчи. Ходжис си мисли, че ще му откаже, но тя отговаря:

— Въпросите ви ще създадат ли проблеми на доктор Бабино?

— Твърде е възможно, Норма.

— Ще е чудесно, но така или иначе съм ви длъжница. Задето не показахте, че се познаваме. Предлагам да се видим в един бар на Ривиър Авеню с хитро название — „Бар Бар Блек Шийп“20. Няма опасност да ни види някой от персонала, защото повечето колеги посещават заведенията, които са по-близо до болницата. Ще го намерите ли?

— Да.

— Свършвам в пет. Да се видим там в пет и половина. Пия добре охладено мартини с водка.

— Дадено.

— Само не искайте да ви вкарам при Хартсфийлд. Ще ме уволнят като едното нищо. Бабино открай време е шантав, но напоследък е… особен, меко казано. Опитах се да му кажа за Рут, но префуча край мен. Не че ще му пука, когато научи.

— Май много го харесвате.

Тя се разсмива:

— За това ще ме черпите две питиета.

— Готово.

Прибира телефона си в джоба на палтото си, но апаратът отново зазвънява. Ходжис вижда, че го търси Таня Робинсън, веднага се сеща за Джером, който строи къщи някъде в Аризона. На строителната площадка стават злополуки…

Натиска бутона за приемане на разговора. Таня плаче и отначало му е трудно да схване какво става; разбира само, че Джим е в Питсбърг и тя не иска да му звъни, преди да научи повече. Ходжис притиска свободната си ръка до другото си ухо, за да заглуши шума от уличното движение.

— Говори по-бавно, Таня. Нещо с Джером ли е станало?

— Не, той е добре. Вече се свързах с него. Барбара е. Била в Лоутаун…

— Какво, за Бога, е правила там, и то когато трябва да е на училище?

— Не знам! Знам само, че някакво момче я е блъснало на платното и я е ударил пикап! Карат я към „Кайнър“. Пътувам натам!

— С колата ли си?

— Да, но какво общо има…

— Затвори телефона, Таня. И намали скоростта. Аз съм в „Кайнър“. Ще се видим в спешното.

Затваря и тръгва обратно към болницата, преминавайки в тромав тръс. Мисли си: „Проклетата болница е като мафията. Щом си помисля, че съм се отървал от нея, тя ме дърпа обратно.“

Линейка с проблясващи лампи на покрива спира пред една от рампите на спешното. Ходжис се затичва към нея, изважда полицейската карта, която още държи в портфейла си, и я показва на парамедиците, изваждащи носилката, като притиска палец върху червения печат „В ОСТАВКА“. Технически погледнато, углавно престъпление е да се представя за полицейски служител, затова рядко прибягва до този трик, обаче този път ножът е допрял до кокал.

Барбара е на обезболяващи, но в съзнание. Когато вижда Ходжис, здраво сграбчва ръката му:

— Бил! Как дойде толкова бързо? Мама ли ти се обади?

— Да. Как си?

— Добре. Дадоха ми нещо за болката. Аз… казаха, че кракът ми е счупен. Ще изпусна баскетболния сезон, обаче надали има значение, защото мама ще ме накаже, докато навърша поне двайсет и пет. — От очите ѝ рукват сълзи.

Времето му е ограничено, затова по-късно ще я пита какво е правила в Лоутаун, където седмично има поне четири улични престрелки. Има по-важен въпрос:

— Барб, знаеш ли как се казва момчето, което те е блъснало пред пикапа?

Тя се ококорва.

— Разгледа ли го? Можеш ли да го опишеш?

— Блъснал ме?… О, не, Бил! Не е вярно!

— Полицай, нямаме време — обажда се парамедикът. — Ще я разпитвате по-късно.

— Чакайте! — извиква Барбара и се опитва да седне. Парамедикът леко я побутва надолу и тя се смръщва от болка, но Ходжис е окуражен от силния ѝ вик.

— Кое не е вярно, Барб?

— Той ме бутна, след като слязох на платното! Избута ме от пътя на пикапа! Май ми спаси живота и се радвам. — Сега ридае, но Ходжис не вярва, че е заради счупения крак. — В крайна сметка разбрах, че не искам да умра. Не знам какво ми беше станало!

— Наистина бързаме, шефе — намесва се парамедикът. — Трябва да ѝ направим снимка.

— Не им позволявай да стоварят вината на онзи младеж! — провиква се Барбара, докато парамедиците я вкарват през двойните врати. — Той е висок! Със зелени очи и брада катинарче. Учи в „Тодхънтър“…

Вратите се затварят. Ходжис излиза, за да използва мобилния, без да го смъмрят, и звъни на Таня.

— Не знам къде си, но намали и не минавай на червен светофар. Докараха я в спешното и е в съзнание. Добре е, само кракът ѝ е счупен.

— Ох, слава Богу! А вътрешни наранявания?

— Лекарите ще кажат, но е доста жизнена. Мисля, че пикапът само я е закачил.

— Ще се обадя на Джером. Май му изкарах акъла. Ще се свържа и с Джим…

— Ще им се обадиш, когато пристигнеш тук. Сега затвори телефона.

— Ти им се обади, Бил.

— Не, Таня, не мога. Спешно трябва да говоря с друг човек.

Стърчи пред спешното, издиша облаци бяла пара, ушите му изтръпват от студа. Не иска този друг човек да е Пийт, защото в момента му е малко ядосан, което важи с двойна сила за Изи Джейнс. Обмисля други варианти, но има само един: Касандра Шийн. С нея са работили заедно няколко пъти, когато Пийт беше на почивка и когато си взе шест седмици неплатен отпуск, без да дава обяснения. Беше скоро след развода му и Ходжис предполага, че си е дал почивка, преди да започне на чисто, обаче никога не го е питал, а Пийт не е благоволил да даде обяснение.

Няма номера на Каси, затова звъни в отдел „Разследване“ и моли да го свържат с нея, като се надява тя да не е извън участъка. Има късмет. След по-малко от десет секунди, през които слуша гласа на Макгръф, кучето, което лови престъпници, тя е на линия.

— Каси Шийн, кралицата на ботокса ли е?

— Бил Ходжис, дърт мръснико! Мислех, че си пукнал!

„Скоро, Каси“ — мисли си той.

— С удоволствие бих се занасял с теб, но искам услуга. Още не са затворили участъка на Страйк Авеню, нали?

— Не. Планиран е за догодина. Което е гениално. Престъпност в Лоутаун? Каква престъпност, а?

— Аха, това е най-безопасният квартал в града. Виж, може би са задържали един младеж, но ако информацията ми е вярна, всъщност трябва да му дадат медал.

— Знаеш ли му името?

— Не, но знам как изглежда. Висок, зелени очи, брада катинарче — повтаря той думите на Барбара и добавя: — Може да е с яке на гимназия „Тодхънтър“. Вероятно е арестуван, задето е блъснал момиче пред пикап. Всъщност я е избутал от пътя му и пикапът само я е закачил, вместо да я премаже.

— Сигурен ли си?

— Да. — Не е точно така, но вярва на Барбара. — Открий как се казва и помоли да го задържат още малко, става ли? Искам да говоря с него.

— Мисля, че мога да го направя.

— Благодаря, Каси. Задължен съм ти.

Затваря телефона и си поглежда часовника. Ако иска да говори с младежа от „Тодхънтър“ и да стигне навреме за срещата с Норма, няма да стане с градския транспорт.

Нещо, казано от Барбара, непрекъснато се върти в главата му: „В крайна сметка разбрах, че не искам да умра. Не знам какво ми беше станало!“

Обажда се на Холи.

Тя стои пред магазина „Севън-Илевън“ близо до агенцията, държи пакет „Уинстън“ в едната ръка, а с другата се опитва да махне целофана. Не е пушила почти пет месеца (нов рекорд) и не иска да започва отново сега, но това, което видя на компютъра на Бил, отвори пропаст в живота, който беше изграждала през последните пет години. Бил Ходжис е еталонът, по него преценява способността си да комуникира със света. Казано другояче, той е мерило за нормалността ѝ. Да си представи живота си без Бил е все едно да стои на върха на небостъргач и да гледа тротоара шейсет етажа по-долу.

Точно когато издърпва лентата на целофана, телефонът ѝ иззвънява. Пуска цигарите в чантата си и го изважда. Ходжис е.

Тя не казва „Ало“. Беше споделила с Джером, че не ще може да говори сама с Бил за ужасяващото си откритие, но сега, докато стои на тротоара и зъзне въпреки топлото си зимно палто, няма избор. Думите се изливат от устата ѝ:

— Погледнах на компютъра ти и знам, че е гадно да шпионираш, но не съжалявам. Трябваше, защото мислех, че лъжеш, че е язва и може да ме уволниш, не ми пука, стига да се лекуваш!

Ходжис мълчи. Иска да го пита още ли е там, но устата ѝ е замръзнала, а сърцето ѝ бие толкова силно, че пулсира в гърлото ѝ.

Накрая той отговаря:

— Холс, не мисля, че мога да се излекувам.

— Нека поне да опитат!

— Обичам те — казва той. В гласа му се долавя примирение. — Знаеш го, нали?

— Не ставай глупав, разбира се, че го знам. — Тя се разплаква.

— Ще пробвам лечението, разбира се. Но ми трябват няколко дни, преди да вляза в болницата. А точно сега ми трябваш ти. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Добре. — Тя ридае безутешно, защото знае, че той наистина се нуждае от нея. А да си необходим на някого е чудесно. Може би най-чудесното. — Къде си?

Казва ѝ и добавя:

— Още нещо.

— Какво?

— Не мога да те уволня, Холи. Ти не си служител, а моя партньорка. Опитай се да го запомниш.

— Бил?

— Да?

— Не пуша.

— Радвам се, Холи. Хайде, побързай. Ще те чакам във фоайето. Навън е страшен студ.

— Добре, но няма да нарушавам ограничението за скоростта.

Тя забързва към паркинга, където държи колата си. Пътьом хвърля в кофа за смет неотворения пакет цигари.

Докато пътуват към участъка на Страйк Авеню, Ходжис разказва за посещението си в Кофата, като започва с новината за самоубийството на Рут Скапели и приключва със странните думи на Барбара, преди да я вкарат в спешното отделение.

— Знам какво си мислиш — казва Холи, — защото и аз си го мисля. Че всичко води към Брейди Хартсфийлд.

— Принцът на самоубийствата. — Ходжис изпи още две болкоуспокояващи, докато чакаше Холи, и сега се чувства почти добре. — Ще му викам така. Добре звучи, а?

— Предполагам. Обаче съм запомнила нещо, което ти ми каза веднъж. — Седи изправена зад волана, очите ѝ шарят, докато навлизат в Лоутаун. Завива и заобикаля количка за пазаруване, зарязана от някого по средата на улицата. — Каза, че съвпадение не означава конспирация.

— Да. — Тази мисъл му е любима. Има си няколко подобни.

— Каза, че можеш да разследваш безкрайно някакъв заговор и да не откриеш нещо, ако става въпрос за навързали се съвпадения. Ако през следващите два дни не успееш — ако ние не успеем, — трябва да се откажеш и да започнеш лечение. Обещай ми.

— Може да отнеме малко повече вре…

— Джером си идва и ще помогне. Ще бъде като едно време — прекъсва го тя.

Ходжис внезапно си спомня заглавието на стар криминален роман — „Последният случай на Трент“ — и се подсмихва. С крайчеца на окото си тя зърва усмивката, приема я за неохотно съгласие и също се усмихва.

— Четири дни — пазари се Бил.

— Три. Не повече. Защото с всеки ден на бездействие намаляваш шансовете си за оздравяване. Които и така не са много. Не започвай с гадното пазарене, Бил. Не мога да ти изляза насреща, прекалено си умел.

— Добре — склонява той. — Три дни. Ако Джером помогне.

— Разбира се, че ще помогне. Да се опитаме да свършим за два дни, а?

Участъкът на Страйк Авеню прилича на средновековна крепост в страна, къде кралят е свален и цари анархия. Прозорците са със солидни решетки; паркингът за служебни автомобили е ограден с метална мрежа. Охранителните камери са насочени така, че да улавят всеки нарушител, но сивата бетонна сграда е надраскана с графити, а една от лампите над главния вход е счупена.

Ходжис и Холи изпразват в пластмасови контейнери съдържанието на джобовете си и на чантичката на Холи и минават през детектор за метал, който укорително запищява заради металната каишка на часовника на Бил. Холи сяда на пейка във фоайето (също наблюдавано от многобройни камери) и отваря айпада си. Ходжис отива на регистратурата, съобщава причината за посещението си и след няколко секунди към него се приближава слаб детектив с прошарена коса, който малко прилича на Лестър Фиймън в сериала „Наркомрежа“ — единственият полицейски сериал, който Ходжис може да гледа, без да му идва да повърне.

— Джак Хигинс — представя се детективът и подава ръка. — Като писателя, но за разлика от него съм чернокож.

Ходжис се ръкува с него и представя Холи, която му махва и избърборва обичайното си „здрасти“, преди отново да се загледа в айпада си.

— Мисля, че ви помня — казва Ходжис. — Работехте в участъка на Марлборо Стрийт, нали? Когато бяхте униформен.

— Отдавна, когато бях млад и буен. И аз ви помня. Вие хванахте убиеца на онези жени в парк „Маккарън“.

— Благодарение на отличния си екип, детектив Хигинс.

— Наричайте ме Джак. Каси Шийн се обади. Вашият човек е в една от стаите за разпит. Казва се Дърийс Невил. — Хигинс произнася първото му име буква по буква. — При всички случаи ще го пуснем. Няколко души, присъствали на инцидента, потвърждават версията му — закачал момичето, то се ядосало и изскочило на платното. Невил видял, че пикапът приближава, изтичал след малката, опитал се да я избута встрани и почти успял. Освен това всички тук го познават. Той е звездата на баскетболния отбор на „Тодхънтър“, има страхотни оценки и вероятно ще получи спортна стипендия в първокласен университет.

— Какво е правил господин Страхотни оценки на улицата през учебен ден?

— А, всички били навън. Отоплителната система в гимназията пак се скапала. За трети път през тази зима, а е едва януари. Кметът твърди, че в Лоутаун е истински рай — много работни места, благоденствие, усмихнати щастливи хора. Не е идвал тук от предишната предизборна кампания, ще го видим едва когато се кандидатира за втори мандат. Ще довтаса с бронирания си джип…

— Пострадал ли е младежът? — прекъсва го Ходжис.

— Само дланите му са ожулени. Според някаква жена, която е стояла на отсрещния тротоар и е била най-близо до местопроизшествието, той бутнал момичето и, цитирам дословно, „Прелетя над нея като грамаданска птица“.

— Той наясно ли е, че няма да го задържите?

— Да, но се съгласи да остане. Искал да се увери, че момичето е добре. Хайде, поговорете си с него и ще го пуснем. Освен ако не виждате причина да го оставим в ареста.

— Дойдох по молба на госпожица Робинсън — усмихва се Ходжис. — Ще му задам няколко въпроса и ще ви освободим от присъствието си.

Малката стая за разпити е задушна, тръбите на отоплението громолят. И все пак сигурно е най-хубавата в участъка, защото има малко диванче, а не маса за арестанта, от която като стоманен пръст стърчи болт за заключване на белезниците. На няколко места диванът е подлепен с ремонтна лепенка и Ходжис се сеща за човека, видян от Нанси Олдърсън на Хилтоп Корт — онзи с подлепеното яке.

Дърийс Невил седи на дивана. Носи памучен панталон и закопчана догоре бяла риза — обикновен младеж от непрестижен квартал. Отличават го само брадата катинарче и златната верижка на шията му. Училищното му яке е сгънато на страничната облегалка на дивана. Става, когато Ходжис и Хигинс влизат, и им подава ръка — пръстите му са дълги, сякаш създадени да боравят с баскетболна топка. Дланта му е оцветена от оранжев антисептик.

Ходжис се ръкува с него, като внимава да не стисне прекалено силно ожулената му длан, представя се и добавя:

— Не сте загазили, господин Невил. Всъщност Барбара Робинсън ме изпрати, за да ви благодаря и да се уверя, че сте добре. От години съм близък с всички от семейството ѝ.

— Тя добре ли е?

— Кракът ѝ е счупен — отговаря Ходжис и придърпва един стол, после машинално притиска ръка до корема си. — Можеше да е много по-зле. Обзалагам се, че догодина пак ще играе футбол. Седнете, седнете.

Младежът се подчинява и коленете му щръкват — стигат почти до челюстта.

— Донейде аз съм виновен. Не биваше да се занасям с нея, ама беше толкоз сладка. Обаче… не съм кьорав. — Млъква и се поправя: — Не съм сляп. С какво се беше надрусала? Знаете ли?

Ходжис се намръщва. Идеята, че Барбара е била дрогирана, не му беше хрумвала, макар че трябваше: в крайна сметка тя е тийнейджърка и всички на нейната възраст обичат да експериментират. Само че той вечеря с Робинсънови три-четири пъти месечно и никога не е забелязвал признаци, че тя използва наркотици. Може би близостта с тези хора го заслепява. Или е твърде стар.

— Защо смяташ, че е била дрогирана? — пита, преминавайки на „ти“.

— Първо, задето беше в тоз квартал. Носеше униформа на „Чапъл Ридж“. Знам, щото два пъти годишно играем с момчетата от това училище. И ги отнасяме. Освен туй беше като замаяна. Стоеше до будката на ясновидката, на която всички тук викат „мама Звездобройка“, и изглеждаше тъй, сякаш смята да се метне под някоя кола. — Свива рамене и добавя: — Затуй я заговорих, закачих я, че пресича, без да се огледа. Побесня и ми налетя. Беше симпатично, затуй… — Поглежда Хигинс, после пак извръща очи към Ходжис. — За тая работа съм си виновен и си го признавам, ясно?

— Ясно — кима Ходжис.

— Ами, взех ѝ играта. Само на майтап де. А тя взе, че ме ритна — страхотен ритник за момиче, — и я гепи от ръката ми. Вече не мязаше на надрусана.

— А как изглеждаше, Дърийс?

— Леле, братче, беше бясна! Но и я гонеше шубето. Все едно беше загряла, че е на улица, дето не стъпват момичета като нея с униформи на частни училища, хеле пък сами. — Привежда се, ръцете му са стиснати между коленете, изражението му е сериозно. — Не знаеше, че само се бъзикам с нея, сещате ли се? Май здравата се беше паникьосала, нали ме разбирате?

— Да — отговаря Ходжис и макар да звучи заинтригуван (поне се надява), в момента е на автопилот, зациклил е върху думите на Невил: „Взех ѝ играта.“. Някакъв глас му подсказва, че надали произшествието има нещо общо с Елъртън и Стоувър. Друг глас, много по-убедителен, твърди, че всичко се връзва. — Сигурно си се почувствал гузен.

Невил примирено разперва издраните си ръце, сякаш казва: „Какво да се прави?“ и обяснява:

— Кварталът е виновен, човече. Малката спря да се рее в облаците и загря къде се намира, толкоз по въпроса. Аз смятам да се омета от Лоутаун при първа възможност. Докато мога. Ще играя в първа дивизия, ще се скъсам от учене, за да хвана свястна работа после, ако не моа… мога да стана професионален играч. После ще измъкна от тука и семейството. Само аз, мама и двамата ми братя сме. Мама е единствената причина да стигна толкоз далеч. Никога не ни е остаяла да живееме като другите боклуци. — Дава си сметка какво е казал, и се засмива: — Леле, братче, ако ме чуе, че казах „остаяла“, ще ме побърка.

„Толкова е свестен, че не е за вярване“ — мисли си Ходжис. Само че е. Убеден е в това и не иска да си представя какво можеше да се случи на малката сестричка на Джером, ако Дърийс Невил днес беше на училище.

— Не е трябвало да се занасяш с момичето — казва Хигинс, — но си си изкупил вината. Ще се сетиш ли каква беля можеше да стане, когато пак ти скимне нещо подобно?

— Да, сър, разбира се.

Хигинс вдига длан. Вместо да я плесне, Невил я тупва леко и иронично се усмихва. Той е добро момче, но все пак са в Лоутаун, а човекът срещу него е кука.

Хигинс се изправя:

— Приключихме ли, детектив Ходжис?

Ходжис кимва — благодарен му е, че се обръща към него като към колега, макар и бивш, но още не е свършил.

— Почти. Каква беше играта, Дърийс?

— Ретро — отвръща без колебание младежът, — нещо като „Гейм Бой“, ама брат ми имаше „Гейм Бой“ — мама я взе на финална разпродажба или както там му казват — и тази на момичето не беше същата. Нейната беше яркожълта, гаранция Франция. Право да ви кажа, мацките, дето ги познавам, не си падат по тоя цвят.

— Видя ли екрана?

— Само за малко. Някакви рибки, плаващи насам-натам.

— Благодаря, Дърийс. Сигурен ли си, че е била дрогирана? Дай оценка от едно до десет, ако десет означава, че си напълно уверен.

— Ами, пет, да речем. Щях да кажа „десет“, ако ме питахте, като я доближих, щото изглеждаше, все едно ще скочи на платното, а пък се задаваше огромен пикап, много по-голям от камиончето за доставки, дето мина след това и я бутна. Рекох си, че не е на кока, метамфетамини или моли, а на нещо по-леко като екстази или трева.

— А когато започна да я закачаш? Когато ѝ взе играта?

— На бърза ръка се освести, братче. — Дърийс забелва очи.

— Добре, всичко е ясно. Благодаря ти.

Хигинс също благодари, после с Ходжис тръгват към вратата.

— Детектив Ходжис? — Младежът се е изправил и Бил вирва глава, за да го погледне. — Навит ли сте да ѝ дадете моя номер?

Ходжис се замисля, после изважда от джоба на ризата си химикалката си и я подава на високото момче, което вероятно беше спасило живота на Барбара Робинсън.

Холи кара обратно към „Търси се“. По пътя той ѝ предава разговора си с Дърийс Невил.

— Ако бяха герои във филм, щяха да се влюбят — замечтано промърморва тя.

— Животът не е филм, Хол… Холи. — В последния момент се усеща, че не бива да я нарича „Холибери“. Не им е до шеги.

— Знам. Затова ходя на кино.

— Едва ли знаеш дали са произвеждали „Заппит“ в жълто.

Както се случва често, Холи разполага с всички необходими факти.

— Произвеждани са в десет различни цвята и да, жълтият е един от тях.

— Мислиш ли каквото и аз? Че има връзка между случилото се с Барбара и с двете жени на Хилтоп Корт?

— Не знам какво да мисля. Де да можехме да го обсъдим с Джером, както когато Пит Саубърс беше загазил.

— Ако Джером пристигне довечера и Барбара е добре, може би ще успеем да си поговорим утре.

— Утре ти е вторият ден — припомня му тя и спира пред паркинга, който използват. — Вторият от три.

— Холи…

— Не! — гневно го прекъсва тя. — Дори не започвай! Обеща! — Превключва на режим паркиране и се обръща, за да го погледне. — Вярваш, че Хартсфийлд се преструва, нали така?

— Да. Може би не от първия път, когато отвори очи и потърси скъпото си мамче, но мисля, че оттогава е стигнал далеч. Може би докрай. Преструва се, че е в полукататонично състояние, за да не го изправят пред съда. Въпреки че Бабино би трябвало да е разбрал — от изследванията, скенерите на мозъка и така нататък…

— Това няма значение. Ако той може да разсъждава и разбере, че си отложил химиотерапията си и си умрял заради него, как мислиш, ще се почувства? — Ходжис не отговаря и тя добавя: — Ще е щастлив, щастлив, щастлив! Ще е адски доволен!

— Добре — съгласява се Ходжис. — Дай ми още два дни. Моля те за едно — засега да забравиш за болестта ми. Ако Брейди някак си може да въздейства на хората от болничната стая… това е страховито.

— Знам. Отгоре на всичко никой няма да ни повярва. И това е плашещо. Но нищо не ме плаши повече от мисълта да умреш.

Иска му се да я прегърне, обаче изражението ѝ подсказва, че не ѝ е до прегръдки, затова той си поглежда часовника:

— Имам среща и не бива дамата да ме чака.

— Аз отивам в болницата. Дори да не ми позволят да видя Барбара, Таня ще е там и сигурно ще се зарадва на подкрепата ми.

— Чудесно. Но първо опитай да откриеш синдика на „Сънрайз Сълюшънс“.

— Казва се Тод Снайдър. Работи в адвокатска фирма с шестима съдружници. Седалището ѝ е в Ню Йорк. Открих го, докато ти говореше с господин Невил.

— Айпада ли използва?

— Да.

— Гениална си, Холи.

— Какво говориш — само използвах интернет. Ти си умният, първи се сети за синдика. Ще му позвъня, ако искаш. — По изражението ѝ личи, че перспективата да разговаря с непознат я ужасява.

— Не е необходимо. Обади се и се опитай да ми уредиш среща с него. По възможност още утре.

Тя се усмихва:

— Добре. — После усмивката ѝ помръква. Посочва корема му. — Боли ли те?

— Съвсем малко. — Засега е вярно. — Инфарктът беше по-страшен. Ако видиш Барбара, поздрави я от мен.

— Хубаво.

Тя го гледа как пресича към колата си, забелязва как притиска длан до корема си, след като си вдига яката на палтото. Идва ѝ да заплаче. Животът е толкова несправедлив! Знае го още от гимназията, когато всички ѝ се подиграваха, но още се изненадва. Не би трябвало, но е така.

Ходжис потегля обратно (предстои му да прекоси града), върти копчето на радиото и търси станция, предаваща рокендрол. Намира на БАМ-100 „Моята Шарона“ на „Дъ Нак“ и усилва звука. Когато песента свършва, водещият съобщава за голяма буря, идваща откъм Скалистите планини.

Ходжис не му обръща внимание. Мисли си за Брейди, за първия път, когато видя една от електронните игри „Заппит“. Ал Библиотеката ги раздаваше. Как му беше фамилното име? Не си спомня. Ако някога го е знаел.

Влиза в бара с тарикатското име и вижда Норма Уилмър на една ъглова маса, далеч от влудяващата тълпа от бизнесмени на бара, които викат и се потупват по гърбовете, докато се редят за питиета. Норма е заменила сестринската униформа с тъмнозелен костюм с панталон, носи обувки с нисък ток. Вече си е поръчала питие.

— Нали аз щях да черпя? — подхвърля той и сяда срещу нея.

— Не се тревожете. Пишат ми ги на сметка, която ще платите вие.

— С удоволствие.

— Бабино не може да ме уволни или да ме прехвърли в друго отделение, ако някой ме види тук и ме издаде, че съм разговаряла с вас, обаче може да ми вгорчи живота. Разбира се, и аз бих могла да вгорча неговия поне мъничко.

— Така ли?

— Точно така. Мисля, че експериментира с вашия стар приятел Брейди Хартсфийлд. Дава му хапчета, съдържащи бог знае какво. Бие му и инжекции. Уж били витамини.

Ходжис изненадано я зяпва:

— Откога го използва като опитно зайче?

— От години. Това е една от причините Беки Хелмингтън да се премести. Не искаше да загази, ако Бабино по погрешка убие ненормалника.

Идва сервитьорката. Ходжис поръчва кока-кола с черешка.

— Безалкохолно? — изсумтява Норма и минава на „ти“. — Вземи да пораснеш, а?

— Като говорим за пиене, разлял съм повече, отколкото можеш някога да изпиеш, муцко — отвръща Ходжис. — Какви ги върши Бабино?

— Нямам представа — вдига рамене тя. — Но няма да е първият лекар, който си прави опити с някой, за когото на никого не му дреме. Чувал ли си за експеримента в Тъскаги? Американското правителство използвало четиристотин чернокожи мъже като лабораторни плъхове. Заразили ги със сифилис и ги наблюдавали четирийсет години, а доколкото знам, никой от тях не е връхлитал с кола върху невинни хора. — Усмихва се невесело и добавя: — Разследвай Бабино. Създай му проблеми.

— Интересува ме Хартсфийлд, но предвид всичко, което научих току-що, няма да се изненадам, ако Бабино се окаже косвена жертва.

— Тогава ура за косвените жертви. — Произнася го „кошфените шертфи“ и Ходжис заключава, че това не ѝ е първото питие. В крайна сметка той е опитен следовател.

Сервитьорката му носи кока-колата, Норма пресушава чашата си и я вдига:

— Още едно и тъй като джентълменът плаща, нека е двойно.

Сервитьорката взима чашата ѝ и се отдалечава. Норма отново насочва вниманието си към Ходжис:

— Каза, че имаш въпроси. Хайде, питай, докато още мога да отговарям. Устата ми започва да изтръпва и скоро съвсем ще се вкочани.

— Кой е в списъка с посетители на Брейди Хартсфийлд?

— Посетители? — Норма се мръщи. — Шегуваш ли се? Кой ти каза, че има такъв списък?

— Покойната Рут Скапели. Точно след като замести Беки като старша. Предложих ѝ петдесет долара за всякакви слухове, които чува за него — толкова давах на Беки — а тя се държа, все едно съм ѝ препикал обувките. После заяви, че даже не съм в списъка на хората, които имат право да го посещават.

— Виж ти!

— А днес Бабино каза…

— Някаква глупост за прокуратурата. Чух го, Бил. Бях там.

Сервитьорката донася поредното питие и Ходжис разбира, че трябва да приключи бързо, преди Норма да започне да се оплаква от това колко е недооценена в работата и че няма личен живот. Когато медицинските сестри пият, се наливат до козирката. В това отношение приличат на полицаите.

— Работиш в Кофата, откакто посещавам Брейди…

— Много по-отдавна. Цели дванайшет години. — Вдига чашата като за тост и изгълтва половината питие. — А сега съм повишена в старша сестра, поне временно. Два пъти повече отговорности, същата заплата.

— Виждала ли си някого от прокуратурата напоследък?

— Не. В началото довтасваше цяла бригада костюмари, придружавани от лекари, които ги сърбеше да обявят кучия син за вменяем, но се обезкуражаваха, щом го видеха как пуска лиги и се опитва да си вземе лъжицата. После разредиха посещенията, а напоследък никакви ги няма. За тях онзи е зеленчук. Изпята му е песента, както казваха в „Кръстника“.

— Значи не им пука. — А и защо да им пука? Вестникарите се сещат за него само когато няма интересни новини, но по принцип интересът към Брейди Хартсфийлд е замрял. Почти винаги има кървави престъпления, върху които да се нахвърлят като лешояди.

— Знаеш, че не им пука. — В очите ѝ е паднал кичур коса и тя го духва назад. — Някой опита ли да те спре, когато го посещаваше?

„Не — мисли си Ходжис. — Обаче за последно идвах преди година и половина.“

— Ако има списък с посетители…

— Щеше да е съставен от Бабино, не от прокуратурата. Ония от прокуратурата са като ленивци, Бил — дреме им!

— А?

— Забрави.

— Можеш ли да провериш дали има такъв списък? След като вече си старша сестра.

— Няма да е в компютъра казва тя, след като го обмисля, — всеки би могъл да го види, но Скапели държеше няколко папки в заключено чекмедже в бюрото на дежурните. Нямаше равна в това да дебне кой е непослушен и кой — примерен. Ако открия нещо, ще дадеш ли двайсетачка?

— Петдесет, ако ми се обадиш утре — обещава Ходжис, макар да не е сигурен, че на другия ден тя ще си спомня разговора. — Времето ме притиска.

— Ако има такъв списък, сигурно се състои само от шепа хора. Бабино иска да запази Хартсфийлд само за себе си.

— Но ще потърсиш, нали?

— Да, защо не? Знам къде Скапели криеше ключа за чекмеджето. Мамка му, повечето сестри на етажа знаят. Трудно е да свикна с мисълта, че старата Рачид е мъртва.

Ходжис кима.

— Той мести разни неща, нали знаеш? Без да ги пипа. — Норма не го гледа, прави кръгчета по масата с дъното на чашата си. Изглежда, сякаш се опитва да възпроизведе олимпийското лого.

— Хартсфийлд ли?

— Че кой друг? Прави го, за да плаши сестрите. — Тя вдига глава. — Пияна съм, затова ще ти кажа нещо, което нямаше да чуеш, ако бях трезва. Ще ми се Бабино да го беше убил. Да беше му инжектирал отрова и да го беше изпратил на оня свят. Защото ме плаши. — Млъква, после добавя: — Плаши всички ни.

Холи се свързва със секретаря на Тод Снайдър тъкмо когато той се кани да си тръгне. Казва ѝ, че господин Снайдър ще е на разположение между осем и трийсет и девет на следващия ден. После имал много срещи.

Холи затваря, измива си лицето в малката баня, пръсва си още малко дезодорант, заключва агенцията, качва се в колата и потегля към окръжна болница „Кайнър“ тъкмо когато започва вечерният пиков час. Пристига чак в шест, когато вече е паднал мрак. Жената на информацията проверява в компютъра и ѝ казва, че Барбара Робинсън е в стая 528 в крило Б.

— Това реанимация ли е? — пита Холи.

— Не, госпожо.

— Добре. — Холи продължава напред, ниските ѝ токове потракват по коридора.

На петия етаж вратата на асансьора се отваря и тя вижда родителите на Барбара, които чакат да се качат. Таня държи мобилния си телефон и поглежда Холи, сякаш вижда призрак. Джим Робинсън възкликва:

— Не може да бъде!

Холи се сепва:

— Какво? Защо ме гледате така?

— Тъкмо се канех да ти се обадя… — прошепва Таня.

Вратите на асансьора започват да се затварят, но Джим протяга ръка те се плъзват встрани. Холи слиза.

— … но чаках да слезем във фоайето — довършва Таня и посочва табелата с мобилен телефон, задраскан с плътна червена лента.

— На мен ли? Защо? Мислех, че положението на Барбара не е толкова тежко. Счупен крак е сериозно, разбира се, но…

— Будна е и е добре — прекъсва я Джим, но с жена му си разменят погледи, подсказващи, че това не е съвсем вярно. — Счупването не е тревожно, костта не е раздробена, обаче откриха голям хематом на тила ѝ и решиха за по-сигурно да я задържат през нощта. Според лекаря, който ѝ намести крака, било деветдесет процента сигурно, че ще я изпишат утре сутринта.

— Изследваха я за наркотици — добавя Таня. — Пробата е отрицателна. Не съм изненадана, но все пак изпитвам облекчение.

— Тогава какво не е наред?

— Всичко — отвръща лаконично Таня. Изглежда остаряла с десет години от последния път, когато Холи я видя. — Майката на Хилда Карвър закарала Барб и Хилда на училище — тази седмица е неин ред — и каза, че дъщеря ни била добре — малко по-мълчалива от обичайното, но иначе добре. Барбара казала на приятелката си, че ще отскочи до тоалетната, и Хилда повече не я видяла. Според нея Барб сигурно е излязла през някоя от страничните врати на гимнастическия салон. Хлапетата им викат врати за бягство.

— Какво обясни Барбара?

— Мълчи. — Гласът ѝ трепери и Джим я прегръща. — Но каза, че ще говори с теб. Затова щях да ти се обадя. Според нея само ти можеш да разбереш.

Холи бавно върви по коридора към стая 528, която е в дъното. Навела е глава и се е замислила, затова едва не се блъсва в човека, бутащ количка с книги и електронни четци с етикети „СОБСТВЕНОСТ НА Б-ЦА «КАЙНЪР»“, залепени под екраните.

— Извинете — промърморва.

— Няма нищо — отговаря Ал Библиотеката и продължава по коридора. Тя не забелязва как се спира и се обръща да я погледне, защото събира сили за предстоящия разговор. Явно ще е емоционален, а емоционалните сцени открай време я ужасяват. Още по-тежко ще е, защото обича Барбара.

Освен това я гризе любопитство.

Почуква на вратата, която е открехната, и когато не получава отговор, надниква в стаята.

— Барбара? Холи е. Може ли да вляза?

Барбара изнурено се усмихва и оставя оръфаното издание на „Сойка-присмехулка“, което чете. „Сигурно го е взела от човека с количката“ — мисли си Холи. Облегнала се е на възглавницата и носи розова пижама вместо болничната. Навярно майка ѝ я е донесла заедно с лаптопа на нощното шкафче. Розовата дреха придава малко жизненост на лицето ѝ, но още изглежда замаяна. Главата ѝ не е превързана, така че хематомът надали е чак толкова голям. Холи се пита дали не са я задържали поради друга причина. Сеща се само за една и ѝ се иска да вярва, че е нелепа, обаче не ѝ се удава.

— Холи! Как дойде толкова бързо?

— Идвах насам да те видя. — Холи влиза и затваря вратата. — Когато приятел е в болница, отиваш да го посетиш, а ние с теб сме приятелки. Срещнах вашите пред асансьора. Казаха, че си искала да говориш с мен.

— Да.

— С какво да помогна, Барбара?

— Ами… Може ли да те питам нещо? Доста е лично.

— Добре. — Холи сяда на стола до леглото. Предпазливо, сякаш по седалката тече електричество.

— Знам, че си имала тежки моменти. Като по-млада. Преди да започнеш работа с Бил.

— Да — кима Холи. Лампата над леглото не свети, включена е само тази на нощното шкафче. Приглушената светлина ги обгръща и създава усещането, че са в някакво собствено пространство. — Много тежки.

— Някога идвало ли ти е да се самоубиеш? — Барбара се засмива нервно. — Казах ти, че е лично.

— Два пъти — отговаря Холи без колебание. Чувства се изненадващо спокойна. — Първия път бях приблизително на твоята възраст. Съучениците ми в гимназията се държаха ужасно с мен и ми измисляха злобни прякори. Не успях. Но и не се постарах. Изгълтах шепа аспирини и таблетки за кръвно.

— Постара ли се повече втория път?

Сериозен въпрос. Холи се замисля, после отговаря:

— И да, и не. Имах проблеми с шефа си, които сега биха нарекли сексуален тормоз. Тогава още не им бяха измислили название. Тъкмо бях навършила двайсет. Взех по-силни хапчета, но все пак не достатъчно силни, за да свършат работа, и частица от разума ми го съзнаваше. Бях психически нестабилна, но не глупава, и неглупавата Холи искаше да живее. Донякъде желанието ми беше подклаждано от вярата, че Мартин Скорсезе ще направи още филми, които исках да гледам. Мартин Скорсезе е най-добрият жив режисьор. Филмите му са дълги като романи. Повечето са като разкази.

— Твоят шеф да не те е нападнал?

— Не ми се говори за това и е без значение. — Холи не иска да вдигне очи, но си напомня, че разговаря с Барбара, и се насилва да я погледне. Защото Барбара ѝ е приятелка и не се смущава от нейните странности. А сега е в беда. — Причините винаги са без значение, защото самоубийството е срещу всеки човешки инстинкт и е равнозначно на лудост.

„Освен в някои случаи — добавя мислено. — Когато хората умират. Но Бил няма да умре. Няма да го допусна.“

— Разбирам — прошепва Барбара и кима. На светлината на нощната лампа вадичките от сълзи блестят на страните ѝ. — Знам за какво говориш.

— Затова ли беше в Лоутаун? Да се самоубиеш?

Барбара затваря очи, но сълзите се процеждат през миглите ѝ.

— Не. Поне не в началото. Гласът ми каза да отида там. Моят приятел. — Млъква и се замисля. — Обаче явно не ми е бил приятел. Приятел не би искал да се самоубия, нали?

Холи хваща ръката ѝ. Обикновено избягва допира с други хора, но не и тази вечер. Може би защото чувства, че двете са на сигурно в тяхно тайно местенце. Може би защото обича това момиче. Може би поради двете причини.

— Кой е този приятел?

— Онзи с рибките. Онзи в играта — прошепва Барбара.

Ал Брукс бута количката с книгите през главното фоайе на болницата (подминава господин и госпожа Робинсън, които чакат Холи) и се качва в друг асансьор към топлата връзка между основната сграда на болницата и клиниката за травматични мозъчни увреждания. Поздравява сестра Рейниър, дългогодишна служителка, която отвръща на поздрава, без да откъсне очи от екрана на компютъра на бюрото на дежурната. Бута количката по коридора, но когато влиза в стая 217, Ал Брукс изчезва и се появява Зет Бой.

Брейди седи на стола и държи на скута си електронната игра. Не отмества поглед от екранчето. Зет Бой изважда своята игра от левия джоб на широката си сива престилка и я включва. Докосва иконката на „Вирче с рибки“ и рибките започват да плуват по екрана: червени, жълти, златисти, от време на време за миг се мярва по някоя розова. Звучи веселата мелодийка. Сегиз-тогиз играта проблясва и светлината обагря в синьо лицето му и празните му очи.

Остават така почти пет минути — единият седнал, другият прав, — и двамата втренчени в плуващите рибки и заслушани в мелодийката. Щорите на прозореца тракат неуморно. Завивката се смъква, после се връща върху леглото. Един-два пъти Зет Бой кима в знак, че разбира. Накрая Брейди изпуска играта. Тя се плъзва по безжизнените му крака, после между тях и тупва на пода. Устата му се отваря. Клепачите му се притварят. Сякаш престава да диша.

Зет Бой изпъва рамене. Тръсва глава, изключва своята игра и я пуска обратно в левия си джоб. От другия изважда айфон. Някой спец по компютрите е инсталирал няколко свръхмодерни охранителни устройства и вграденият джипиес е изключен. В папката с контакти няма имена, само няколко инициала. Зет Бой докосва ФЛ.

На второ позвъняване ФЛ отговаря с фалшив руски акцент:

— Тук агьент Зипити-Ду-Да, тавариш. Ачакваю тваи каманди.

— Не ти плащам за тъпи шеги.

Тишина. После:

— Добре. Без шеги.

— Започваме.

— Само когато си получа останалите пари.

— Ще ги имаш довечера и ще се захванеш за работа веднага.

— Дадено — съгласява се ФЛ. — Следващия път ми дай нещо трудно.

„Следващ път няма да има“ — мисли си Зет Бой.

— Гледай да не се издъниш.

— Няма. Но няма да работя, преди да видя зеленото.

— Ще го видиш.

Зет Бой затваря, пуска телефона в джоба си и напуска стаята на Брейди. Минава край бюрото на дежурната сестра Рейниър, която все така се взира в компютъра. Оставя количката в нишата с автомата за закуски и минава през топлата връзка. Върви пъргаво като много по-млад мъж.

След час-два Рейниър или някоя от другите сестри ще намери Брейди Хартсфийлд или смъкнат на стола, или проснат на пода. Няма да се разтревожат кой знае колко — изпадал е в безсъзнание много пъти и винаги се е свестявал.

Според доктор Бабино това е част от процеса на рестартиране, така че при всяко завръщане Хартсфийлд е малко по-добре.

— Нашето момче се оправя — казва често. — Може да не ви се вярва, но момчето ни наистина се подобрява.

„Нищо не ти разбира главата — мисли си онзи, който в момента е в тялото на Ал Библиотеката. — Не знаеш дори половина истина. Но започваш да се досещаш, доктор Б. Нали?“

По-добре късно, отколкото никога.

— Този, който ми викаше на улицата, грешеше — казва Барбара. — Повярвах му, защото ми каза да му повярвам, обаче грешеше.

Холи иска да научи повече за гласа от играта, но може Барбара още да не е готова да говори за него. Затова пита кой е бил този човек и какво е крещял.

— Нарече ме блекиш като в онзи сериал по телевизията. Сериалът е смешен, но на улицата това е обида, това е…

— Гледала съм го и знам как използват думата някои хора.

— Аз не съм блекиш. Тъмнокожите не са блекиш! Дори ако живеят в хубава къща на хубава улица като Тийбъри Лейн, си остават чернокожи. Да не мислиш, че не знам как ме зяпат и обсъждат в училище?

— Разбира се, че знаеш — съгласява се Холи, която също са зяпали и обсъждали някога; прякорът ѝ в училище беше Хънта-Мънта.

— Учителите говорят за равенство между половете и между расите. Стараят се да бъдат толерантни — поне повечето от тях, предполагам, — обаче през междучасията всеки може да тормози чернокожите, китайците и мюсюлманката, защото сме едва двайсетина и сме като няколко зрънца черен пипер, попаднали случайно в солницата.

Разпалва се и въпреки че гласът ѝ е изтощен, възмущението и оскърблението вземат превес.

— Канят ме на купони, но не на всички, и само две момчета са ме канили на среща. Едното беше бяло и всички ни гледаха, когато влязохме в киното, дори някой ни замери с пуканки. Явно в кино „Ай Ем Си 12“ равенството между расите свършва, когато светлините изгаснат. Знаеш ли какво стана по време на един футболен мач? Тичах с топката, откри ми се възможност за удар и един бял извика на дъщеря си: „Пази чернилката!“ Престорих се, че не съм го чула. Съученичката ми се ухили. Идваше ми да я съборя пред него, но не го направих. Преглътнах обидата. А веднъж, когато бях първа година, на обяд забравих учебника си по английски на една пейка и когато се върнах да го взема, някой беше сложил на него бележка с надпис „Гаджето на чичо Том“. Преглътнах и това. Дни наред може всичко да е наред, дори седмици, после пак има нещо за преглъщане. Знам, че и с мама и татко е така. Може би за Джером е различно в Харвард, но се обзалагам, че и на него му се налага да преглъща.

Холи стиска ръката ѝ, но не продумва.

— Не съм блекиш, но гласът каза, че съм, защото не съм израснала с майка наркоманка и с баща побойник. Защото никога не съм яла кейл и дори не съм сигурна точно какво представлява. Защото казвам пържола вместо пръжолъ. Защото в Лоутаун живеят бедняци, а на Тийбъри Лейн — състоятелни хора. Имам дебитна карта, посещавам престижно училище, Джер е в Харвард, но… разбираш ли… Холи, разбираш ли, че изборът не е…

— Изборът не е бил твой — довършва Холи. — Такава си по рождение, също като мен. Като всички нас всъщност. И никой не те е принуждавал да се промениш.

— Да! Давам си сметка, че не бива да се срамувам, но онзи глас ме накара да се засрамя, да се почувствам като безполезен паразит… и не мога да го забравя. Сякаш е оставил в ума ми слузеста следа. Защото никога преди не бях стъпвала в Лоутаун, където е ужасно, в сравнение с всички там аз съм блекиш и се боя, че гласът няма да ме остави на мира и че животът ми ще бъде провален!

— Удуши го! — твърдо, но спокойно казва Холи.

Барбара я поглежда изненадано.

— Точно така. Удуши го, както се удушава бясно куче. Накарай го да млъкне. Това да ти е първата работа. Ако не се погрижиш за себе си, няма да се оправиш. А ако не се оправиш, няма как да оправиш другото.

— Не мога да се върна в училище и да се преструвам, че Лоутаун не съществува. Ако ще живея, трябва да променя нещо.

— Мислиш за някаква доброволческа работа ли?

— Не знам за какво си мисля. Не зная какво може да направи хлапе като мен. Но ще разбера. И ще се върна там, макар че нашите ще са против. Искам да ми помогнеш с тях, Холи. Знам, че няма да ти е лесно, но те моля. Обясни им, че трябва да накарам гласа да замлъкне. Дори да не успея да го… удуша, поне мога да го накарам да млъкне.

— Добре — съгласява се Холи, макар да е ужасена. — Ще разговарям с вашите. — Хрумва ѝ нещо и лицето ѝ се прояснява: — Не е зле да говориш с момчето, което ти е попречило да попаднеш под колелата на пикапа.

— Не знам как да го намеря.

— Бил ще ти помогне. Сега ми разкажи за играта.

— Счупи се. Пикапът я прегази — видях парчетата — и се радвам. Всеки път, щом затворя очи, виждам рибките, особено розовите номерирани рибки, и чувам мелодийката.

Изтананиква я, обаче мелодията не е позната на Холи.

Влиза сестра с количка с лекарства. Пита Барбара дали я боли. Холи се засрамва, че не се сети да я попита още като влезе в стаята. Понякога е много несъобразителна.

— Не зная — казва Барбара. — Ако оценявам болката по десетобалната система, може би отговорът е пет.

Сестрата отваря пластмасова кутия за хапчета и подава на Барбара картонена чашка с две бели таблетки:

— Специални хапчета за болка пета степен. Ще спиш като къпана. Поне докато не дойда да ти проверя зениците.

Момичето изпива таблетките с глътка вода. Сестрата предупреждава Холи, че трябва да остави „нашето момиче“ да си почине.

— Ей-сега си тръгвам — отговаря Холи и когато сестрата излиза, се привежда и пита: — Откъде взе играта, Барб?

— Даде ми я един човек. Бях в търговския център на Бърч Стрийт с Хилда Карвър.

— Кога се случи?

— Малко преди Коледа. Помня, защото не бях намерила подарък за Джером и започвах да се притеснявам. Видях хубаво спортно сако в „Банана Рипъблик“, но беше прекалено скъпо, а и той щеше да строи къщи чак до месец май. Строителните работници нямат много поводи да се изтупват, нали?

— Предполагам, че нямат.

— Така или иначе онзи човек дойде при нас с Хилда, докато обядвахме. Забранено ни е да говорим с непознати, обаче вече не сме малки, а и бяхме в заведение за бързо хранене, сред много хора. Освен това човекът беше симпатичен.

„Най-гадните обикновено са симпатични“ — казва си Холи.

— Беше със страхотен костюм, който сигурно струва мучо кинти, и носеше куфарче. Каза, че се казва Майрън Заким и работи за компания на име „Сънрайз Сълюшънс“. Даде ни визитката си. Показа ни няколко игри — в куфарчето му имаше още много — и каза, че ще ни даде безплатно по една, ако попълним въпросника и го изпратим на фирмата. Адресът беше на въпросника. И на визитката.

— Случайно да го помниш?

— Не. Изхвърлих визитката, а и беше само номер на пощенска кутия.

— В Ню Йорк ли?

Барбара се позамисля и отговаря:

— Не, тук, в града.

— Значи взехте игрите.

— Да. Не казах на мама, защото щеше да ми чете конско, задето съм разговаряла с непознат. Попълних въпросника и го изпратих. Хилда не го изпрати, защото нейната игра не работеше. Просто светна в синьо и угасна, затова тя я хвърли. Каза, че не можеш да очакваш друго, когато безплатно ти дадат нещо. — Барбара се изкисква. — Говореше като майка си.

— Обаче твоята работеше.

— Да. Беше старомодна, но някак… глупаво забавна. Така си помислих в началото. Сега ми се иска моята да беше повредена, за да не чувам гласа. — Клепачите ѝ се притварят, после тя отваря очи. Усмихва се. — Леле! Май заспивам…

— Опитай се да не заспиш още малко. Можеш ли да опишеш онзи човек?

— Бял мъж с бяла коса. Беше стар.

— Много стар, или не съвсем?

Очите на Барбара започват да се премрежват.

— По-стар от татко, по-млад от дядо.

— На около шейсет и пет ли?

— Май да. Горе-долу на възрастта на Бил. — Тя внезапно се ококорва. — Сетих се нещо. Стори ми се малко странно, на Хилда — също.

— Какво?

— Каза, че името му е Майрън Заким, на визитката му пишеше така, но инициалите на куфарчето бяха други.

— Можеш ли да си ги спомниш?

— Не… съжалявам… — унесено избърборва момичето.

— Ще се опиташ ли да си ги спомниш, когато се събудиш, Барб? Тогава умът ти ще е отпочинал, а може да е важно.

— Добре…

— Жалко, че Хилда е изхвърлила играта си — казва Холи. Не получава отговор и не очаква: често говори на себе си. Започва да си закопчава палтото и се сепва, когато Барбара отново проговаря:

— Дайна има същата, нейната работи. Тя играе на „Пресечи пътя“… и на „Растения срещу зомбита“… и свали цялата трилогия „Дивергенти“, обаче се оплака, че текстът не се четял.

Холи престава да се закопчава. Познава Дайна Скот, виждала я е в къщата на Робинсънови много пъти, често остава за вечеря. И въздиша по Джером като всички приятелки на Барбара.

— Същият човек ли ѝ я е дал?

Барбара не отговаря. Холи си хапе устните: не ѝ се иска да я притиска, но се налага. Разтърсва я за рамото и я пита отново.

— Не — сънено промърморва момичето. — Получила я по интернет.

— Кой я е изпратил?

Отговаря ѝ похъркване. Барбара е заспала.

Холи знае, че Робинсънови ще я чакат във фоайето, затова влиза в магазина за подаръци, скрива се зад щанд с плюшени мечета (бива я да се крие) и се обажда на Бил. Пита го познава ли приятелката на Барбара Дайна Скот.

— Разбира се. Познавам повечето ѝ приятелки. Най-малкото онези, които гостуват в дома ѝ. Ти също ги познаваш.

— Мисля, че се налага да отидеш при нея.

— Тази вечер ли?

— Веднага. Има „Заппит“. — Холи си поема дълбоко въздух. — Тези игри са опасни. — Не успява да се насили и да каже онова, което започва да вярва: че са машини за самоубийства.

В стая 217 санитарите Норм Ричард и Кели Пелам вдигат Брейди и го слагат на леглото под надзора на Мейвис Рейниър. Норм вдига от пода електронната игра и се взира в рибките на екрана.

— Защо господинчото не се разболее от пневмония и не умре като другите кухи лейки? — мърмори Кели.

— Този е прекалено инатлив, за да умре — отговаря Мейвис, после забелязва, че Норм зяпа рибките. Ококорил се е, устата му е отворена.

— Събуди се, великолепие в тревата21! — Тя взема устройството. Изключва го и го пуска в най-горното чекмедже на нощното шкафче на Брейди. — Имаме мили път преди съня22.

— А? — Норм поглежда ръцете си, сякаш очаква да види играта още в тях.

Кели пита сестра Рейниър дали иска да измери кръвното на Хартсфийлд.

— Струва ми се, че е паднало — добавя.

Мейвис се позамисля и отсича:

— Майната му!

Двамата санитари излизат.

В Шугър Хайтс, най-тузарския квартал в града, стар шевролет „Малибу“ с петна от грунд бавно се приближава до затворената порта на Лайлък Драйв. Изкусно вплетени в кованото желязо са инициалите, които Барбара Робинсън не можа да си спомни: ФБ. Зет Бой слиза от колата, вехтата му канадка (съдраното на гърба и на левия ръкав е внимателно подлепено с хартиена лента) се развява около него. Въвежда верния код и портата започва да се отваря. Той отново сяда зад волана, бърка под седалката и изважда два предмета. Единият е празна бутилка от безалкохолно с отрязано гърло, натъпкана с метална вата. Другият е пистолет 32 калибър. Той пъха дулото на пистолета в самоделния заглушител — друго изобретение на Брейди Хартсфийлд — и оставя оръжието на скута си. Със свободната си ръка насочва малибуто по алеята за коли.

Фотоклетката включва осветлението на верандата.

Портата от ковано желязо безшумно се затваря.