Крайбрежната чайна

„Любовта и скандалът са най-добрите подсладители за чая“

Хенри Филдинг

1

Скарбъро

Кат Мъри държеше малката ръчичка на тригодишния си син Лео и двамата се разхождаха на плажа по джапанки. Рокмагазинчетата и безистените на Южния залив бяха пълни с туристи, които се възползваха максимално от редките случаи на топло слънце по британското крайбрежие. Когато приближиха пристанището, познатата миризма на прясно уловена риба от кея напомни на Кат, че почти си бяха у дома.

Лео пусна ръката на майка си и се затича към магазина под техния апартамент. Долу имаше неонова розова табела с форма на поничка, която беше по-голяма от него. Кат се затича след него.

— Аз съм първи! — извика той и пипна поничката.

— Не отново — въздъхна пораженчески тя и се усмихна. — Някой ден. Някой ден ще те победя.

Кат извади ключовете от чантата си, отключи входната врата и Лео се качи по стълбите в коридора пред нея. С Джейк се бяха преместили в апартамента преди четири години, когато тя беше на двадесет и две, влюбена и безгрижна. Много се беше променило, откакто заживяха там.

— Какво има за закуска с чая днес, мамо? — извика Лео през рамо.

Кат се опита да си спомни какво е останало в кухненските шкафове и в хладилника.

— Динозаври — отговори тя. — В менюто тази вечер, сър, има Тиранозаври Рекс и Диплодоци. Надявам се, че не сте вегетарианец.

— Няма начин — каза Лео радостно. — Обичам да ям Тиранозавър Рекс.

На горния етаж Кат взе филийка ръжен хляб и я изряза с остър нож внимателно около картонения шаблон, който беше направила с формата на динозавър. Свари няколко стръка броколи и ги нареди покрай динозавъра все едно са дървета, след което с помощта на домашно зеленчуково чили оформи пръстта под тях.

Беше решила да остане в апартамента след като с Джейк се разделиха, за да запази някаква постоянна величина в живота на Лео. Но освен това имаше и нещо друго в това място, което смяташе, че ще й липсва — гледката към морето, евтиният наем, дори чайката с извитите нокти, която почукваше с клюна си по прозореца им всеки ден.

Тя занесе храната на Лео в хола и той й се усмихна, щом я видя.

— Харесва ми! — каза той, като гледаше чинията. — Първо ще му отхапя главата.

— Давай! — Кат се засмя. — Преди той да го е направил.

Лео се засмя и вдигна вилицата си.

— Ще ми донесеш ли стегозавъра, за да гледа?

— Разбира се — Кат отиде в стаята на Лео и намери плюшената играчка върху червения скрин. На стената над скрина висеше нарисуваният от Джейк Груфало. Тя замълча за момент, за да го погледа. Едно време нещата бяха чудесни.

Кат сложи стегозавъра на Лео върху масата в кухнята, така че да може да го гледа, докато яде.

— Мамо, знаеш ли къде искам да отида скоро? — попита той, докато дъвчеше парче броколи.

— Къде?

— В Морския център — отвърна той и удари с вилицата си от радост.

Кат кимна и се усмихна. Той я молеше за това почти всеки ден цяло лято. Но там не беше евтино и всеки път, когато заделеше пари настрана, идваше по някоя сметка. Надяваше се, че утре нещата ще се променят — приятелката й Кали, която работеше като рецепционистка в хотел „Саут Клиф“, я беше предложила за работа там. Изглежда управителят почти беше потвърдил, че ще назначат Кат, ако иска. Няколко часа седмично би означавало достатъчно пари за допълнителните неща, от които имаше нужда Лео, а предвид, че хотелът се намираше само на няколко крачки от детската му градина, пак щеше да може да го взема лесно оттам.

— Били казва, че е забавно. Има медузи. И акули.

— Сигурна съм, че е така. Ще отидем скоро — каза тя и го целуна по главата. — Обещавам!

Лео я погледна. Щом видя тъмните му кафяви очи, не можа да не си помисли за Джейк.

Щеше да събере парите.

На следващия ден г-н Питърсън, управителят на хотела, отбеляза името на Кат върху списъка с интервюираните. Тя се заигра със сребърния си тюркоазен пръстен, докато го чакаше да каже нещо.

Кат беше минавала може би стотици пъти покрай хотел „Саут Клиф“ в дните, когато вземаше въжената линия нагоре от залива, но днес влизаше за първи път в голямата бяла сграда. Беше пристигнала едновременно с група италиански туристи, които все още се чуваха как говорят на рецепцията в залата отзад.

За интервюто беше скрила татуировката на китката си (плътен кръг, също като този на Джейк) под дългите ръкави на черно сако и беше изправила тъмната си коса със сешоар. Обаче в стаята беше топло и тя умираше да свали сакото си. Обикновено не носеше такива дрехи.

— И така, Катрин, с какво ви привлича работата тук в „Саут Клиф“? — попита г-н Питърсън.

Тя се опита да си спомни упражняваното пред огледалото снощи и си пое дъх.

— Много се интересувам от работа в сферата на хотелиерството, а „Саут Клиф“ е международно признат хотел. За мен би било чест да съм част от екипа, а и чувствам, че бих могла да допринеса много от гледна точка на…

Г-н Питърсън погледна автобиографията й, след което свали очилата си и ги сложи на масата. Изражението му сякаш се смекчи.

— Работата е свързана най-вече с почистване, нали знаете?

— Да, Кали ми каза.

— Аха… — г-н Питърсън кимна бавно. — Е, Кали настоява, че сте идеална за работата.

— Работя здраво — каза тя. — Каквото и да правя, работя здраво.

— Да — каза управителят и сложи ръка върху автобиографията й. — Това със сигурност го потвърждава.

Напрегнатите раменете на Кат се отпуснаха малко. Г-н Питърсън се облегна назад в стола си.

— Надявам се, че ще ме разберете правилно. Завършили сте Хотелиерство и кулинарни изкуства, курсове по чаена дегустация, сладкарство…

— Знам какво ще кажете, но наистина бих се радвала да….

— Вие сте прекалено квалифицирана.

Думите иззвъняха в главата на Кат и тя се опита да измисли някакъв отговор.

— Трябваше да разгледам по-внимателно данните, но знаете каква е Кали. Може да е много убедителна. Вижте, Катрин — млада сте. Само на… — той погледна листа пред себе си — двадесет и шест? Все още имате време да изградите кариера. Не мисля, че ако ви наема като чистачка, ще е добре за когото и да е от нас.

— Мислите, че ще напусна ли? Защото не бих. Имам нужда от нещо сигурно.

Г-н Питърсън поклати глава.

— Съжалявам, ако съм ви изгубил времето.

— Добре — каза Кат сковано и стана. — Е, благодаря все пак, че се срещнахте с мен. Нали ще…

— Разбира се. Ще имаме предвид кандидатурата ви.

Кат излезе и свали сакото си. Хладният морски бриз докосна кожата й. Тя пресече улицата към розовата градина на скалата, седна на една пейка и изпрати бързо съобщение на Кали, за да й каже какво е станало. След като го написа, доби по-реална представа за случилото се. Почувства се, все едно е разочаровала Лео.

В такива моменти се чудеше дали нямаше да е по-лесно, ако с Джейк бяха останали заедно, ако по някакъв начин бяха оправили нещата. Сега той се беше върнал у дома в Шотландия, работата му вече не беше стабилна и сега Лео трябваше да се лишава.

Тръгна през парка, докато гледката се отвори и разкри пълната шир на морето. Малко по-надолу по хълма пред нея се виждаше мястото, към което беше тръгнала — „Крайбрежната чайна“

Няколко души седяха на масите отвън, но вътре кафенето изглеждаше спокойно. Тя бутна изрисуваната стъклена врата и звънецът оповести пристигането й. Щом влезе, веднага усети непогрешимия аромат на прясно изпечени кифли. Той я обгърна като уютно одеяло в студен зимен ден. „Крайбрежната чайна“ беше окуражително позната отвътре — с дървените си маси със спретнато застлани изгладени бели покривки, крехките порцеланови чаши по рафтовете и лампите от 20-те години на миналия век по масите.

— Кат! — собственичката Лети се усмихна и прибра един сребристосив кичур от карето си зад ухото. — Влез. Надявах се да се видим днес.

Кат затвори вратата след себе си.

— Здравей — каза тя и се наведе да я целуне за поздрав. Лети беше облечена както обикновено с изгладени черни панталони и престилка, поръсена с брашно. Синът й Юън седеше на бара, облечен в костюм, и гледаше нещо на таблета си.

— Мислех да мина и да се обадя.

— Всичко наред ли е? — Лети вдигна бледосините си очи в деликатен въпрос.

— Да — каза Кат възможно най-безгрижно и седна на обичайния си стол до прозореца. — Бях на интервю за работа. Не се получи.

— Съжалявам да го чуя — тя прегърна Кат съчувствено. — Е, те губят.

— А и вероятно не е била подходяща за мен, така или иначе.

— Ето това е дух. Ще изскочи нещо по-добро за теб, сигурна съм.

— Обаче парите наистина щяха да ми дойдат добре, все пак.

Лети сбърчи чело:

— Ще можеш ли да покриеш основното? Винаги бих могла да помогна, знаеш го.

— Не се притеснявай — каза Кат. — Ще се оправим. Лео обаче добре си похапва… и дрехите му умаляват толкова бързо.

— О, да — каза Лети. — Помня го това. И с Юън беше същото — каза тя и кимна към сина си, който хапваше с голям апетит една от нейните кифли. — Вече е на тридесет, но пак е тук и ми яде печалбата през почивките си за чай.

— Чувам, че говориш за мен, нали знаеш — извика той и сините му очи блеснаха.

Лети завъртя очи снизходително.

— Нахална маймуна! — тя се обърна към Кат — Не можеш ли да поговориш с Джейк?

— Той все още е зает със стартирането на фирмата в Шотландия, а това отнема време.

— Да, така е. Предполагам, че няма как да стане за един ден. И това ще се случи. Дотогава, какво да ти донеса? Един „Ърл Грей“? Имам и викторианска пандишпанова торта, прясно изпечена. Аз черпя с тортата днес.

Кат погледна към тезгяха. Видя кифлите, които насищаха въздуха с така неустоимия си аромат, пандишпановата торта и подноса с какаови сладки.

— О, да, в такъв случай с удоволствие — каза Кат и по лицето й плъзна усмивка. — Благодаря ти.

Лети изчезна в кухнята и се върна на масата няколко минути по-късно с чайник и чаша на розово-зелени шарки и парче кейк, намазано с конфитюр и сметана.

— Заповядай — каза тя, докато слагаше нещата на масата.

Кат й благодари и отхапа от сладкиша.

— Леле, много е вкусно, Лети!

Лети се усмихна:

— Благодаря. Оценявам това — знам колко ти е висока летвата.

Кат се засмя.

Юън стана, облече си сакото и се приближи до тях.

— Как си, Кат? Отдавна не съм те виждал.

— Добре, благодаря — действаше й успокоително да види Юън. Бяха израснали на една и съща улица и макар и да се движеха в различни социални среди, с четири години разлика между тях, той винаги беше мил с нея.

— А Лео?

— Расте бързо. Едва смогвам да му наваксам напоследък — тя се усмихна.

— Трябва да го доведеш следващия път.

— Ще го доведа. Той обича това място.

— Ще се видим по-късно, мамо — рече Юън и прегърна Лети. — Трябва да се връщам вече.

— Чао, скъпи — каза Лети и сложи нежно ръка на рамото му.

— Чао, Кат — Юън кимна на Кат за довиждане и излезе, като започна разговор по мобилния си телефон.

— По какво работи Юън сега?

— Старото кино — ще го правят на ресторант. Част от дизайна за проекта е негов. Жалко, че не можаха да го запазят като работещо кино, но пак е по-добре, отколкото да пустее.

— Да.

— Ще му кажа да се ослушва — каза Лети — може да изскочи някаква работа за теб.

— Благодаря, би било добре.

Нямаше смисъл да сантименталничи. Старата й работа на гишето за билети в киното не беше идеална, въпреки че на нея й харесваше да работи там, особено по време на дневните прожекции с дружелюбните пенсионери и млади майки. Кат отпи бавно от чая си, загледана през прозореца. Животът продължаваше, местата се променяха. Щеше да намери начин да ги следва.

Час по-късно Кат чакаше пред детската градина на Лео с пуловер за него. Радваше се, че го беше сложила в чантата си — топлият ден вече беше малко по-студен, а Лео беше облечен само с тениска, когато го остави сутринта преди интервюто.

Докато разглеждаше в телефона си в чайната, беше намерила друга работа, която можеше да се окаже подходяща — помощник-администратор в една агенция за недвижими имоти. Беше извън града, което би означавало дълго пътуване дотам и обратно, но тя можеше да се справи с това, ако се наложеше.

На около метър от нея си бъбреха две майки — Амелия — червенокоса с бременно коремче, и Ема, тъмнокоса жена, която носеше розов скутер. Тя познаваше бегло жените от случайни срещи, докато оставяха и вземаха децата, и от време на време си приказваше с тях. Днес задържа поглед върху вратата на детската градина в очакване да види Лео да излиза.

— Какво ще кажеш за тази неделя? Със Сам свободни ли сте за обяд? — попита Амелия приятелката си. — На работа е истинска лудница и ще ми дойде добре да очаквам нещо с нетърпение.

— Звучи страхотно — отговори ентусиазирано Ема. — Със Сам ще водим Лили в детския кът сутринта, така че малко компания от възрастни след това би било чудесно. Не може да се разчита на мъжа ми за това!

Амелия се засмя.

— Значи се разбрахме. Обичате ли сладкиш с ревен? Имам пресен ревен от градината и…

Нещо погъделичка Кат в гърлото и тя се прокашля. Амелия се обърна и я забеляза и изглежда се смути леко:

— Здравей, Кат, не те видях.

— Здравейте — каза Кат с усмивка.

— Тъкмо казвах… — Амелия като че ли се спря. — Знаеш ли, трябва да доведеш Лео да си поиграят някой ден. Той и Ноа се разбират толкова добре.

— Той ще се радва — каза Кат.

Те постояха мълчаливо няколко минути, които се проточиха. Накрая вратата на детската градина се отвори.

Кат се огледа нетърпеливо за сина си. Все още беше в дъното на залата и не бързаше да излиза. Амелия и Ема поздравиха своите деца.

— Е, най-добре да вървим — каза Амелия на Кат с усмивка. Двете жени се отправиха по посока на магазините с децата, които пищяха от вълнение.

Кат стисна пуловера на Лео към гърдите си. Той я забеляза, махна бързо за довиждане на своя приятел и се втурна към нея с огромна усмивка. Щом приближи, той се уви в мечешка прегръдка около краката й.

— Здравей, скъпи — каза Кат и разроши тъмнорусата му коса. — Ето, облечи това — тя му подаде червения пуловер и той го навлече бързо върху главата си.

Лео видя сакото и полата й и сбърчи нос.

— Защо си облечена така странно?

— О — възкликна тя и докосна синтетичния материал. — Трябваше да съм елегантна за нещо.

— Скучно. Зелената ти рокля ми харесва повече.

— Ще я облека, когато се приберем вкъщи — каза тя и се усмихна. — Става ли?

Вечерта, след като сложи Лео да спи, Кат отвори античния дървен шкаф в кухнята си. Вътре имаше стъклени буркани, пълни с различни видове чай — от ароматни индийски смеси до освежаващи билки, всички саморъчно надписани. Тя избра пъпка жасмин, която се разпуква във водата и се превръща в цвят, пусна я в една фина порцеланова чаша и я пренесе до дивана. Вдигна завивката, която правеше за Лео от парчета стари одеяла, и забоде иглата в плата. Всеки нов бял памучен шев я успокояваше.

Утре сутринта щеше да кандидатства за работата на администратор, която беше видяла, като този път щеше да нагласи по-внимателно автобиографията си. Да, бяха минали два месеца на отхвърлени кандидатури, както и интервюта, завършващи с извинително поклащане на глава, но това можеше да е различно.

Тя чу, че нещо извибрира през музиката.

Телефонът й вибрираше върху куфара и екранът светеше. Тя се пресегна към него.

ДЖЕЙК.

Името, което беше половината й свят преди. Сега бяха просто няколко букви, нищо повече.

— Здравей, Джейк — каза тя, когато вдигна.

— Хей — каза той. — Как са нещата? — шотландският му акцент като че ли сега беше по-силен.

— Аз съм добре — каза тя. — Какво става?

— Нищо. Слушай, Кат, аз съм тук, долу. Звънецът не работи.

Тя стана и отиде до прозореца на кухнята, за да надникне.

Джейк я погледна от улицата и се усмихна, докато все още говореше в слушалката.

— Ще ми отвориш ли?

2

Село до Бержерак, Франция

— Достатъчно за мен, благодаря — отказа Серафин на баща си Патрик, който отново й предложи парчето малиновата тарта, като мислеше, че ще промени решението си, но тя сложи ръка върху чинията си. — Наистина, папа, ядох достатъчно.

Патрик сбърчи тъмните си вежди и неохотно върна тортата на масата, после поклати глава.

— Точно като майка си — обърна се той на английски към гостите си Рави и Анна. — Вършат цялата тежка работа в кухнята и после оставят другите да се справят с яденето.

Всички около масата се засмяха топло. Майката на Серафин Елен я побутна леко в ребрата и прошепна иззад ръката си на френски:

— Те не виждат какво се случва в действителност, когато правим сладкишите, разбира се.

Тя се усмихна, докато си играеше със златния медальон на огърлицата си.

Още откакто Серафин беше малко момиченце, тя и майка й правеха заедно сладкишите, като двете си похапваха доста от прясно набраните малини и парченцата бадеми и шоколад, които едва стигаха до фурната.

Днес слънцето напичаше голите рамене на Серафин над тънките презрамки на червената й лятна рокля и се отразяваше в чашата й. Единствените остатъци от дългото следобедно хапване под ябълката в градината на семейното шато в чинията й бяха няколко трохи от багетата и маслинова костилка. Осемгодишните й брат и сестра-близнаци се плацикаха доволно в басейна наблизо.

— Радвам се, че успя да слезеш — Анна, едната гостенка на родителите й, се обърна към Серафин през тясната маса, застлана с червено-бяла памучна покривка. — Майка ти каза, че не си се чувствала добре по-рано.

— Сега съм много по-добре, благодаря — отвърна тя учтиво и хвана вълнообразната си тъмноруса коса с шнола. Хладният следобеден вятър духна във врата й. — Просто ме болеше главата.

Сутринта Серафин се беше изкушила да остане в леглото с мислите си, които все още гъмжаха от събитията от изминалата седмица, но в крайна сметка реши, че ще е добре да се поразсее. Разговорът с Рави и Анна, двойката англичани, които бяха купили наскоро съседното шато, беше спокоен и ненапрягащ, сякаш ги е познавала винаги. А и беше хубаво да упражни английския си с тях, тъй като през лятото, след края на изпитите й, почти не беше казала и дума на английски.

— Матилд, Бенджамин — извика Елен на близнаците, които пръскаха вода над ръба на басейна, понеже си подаваха плажна топка. — Време е да излизате вече!

Тя се обърна към по-голямата си дъщеря.

— Серафин, виждала ли си кърпите?

Тя вдигна пухкавите плажни кърпи на тревата до нея и ги подаде на майка си.

— Заповядай!

Елен отиде при близнаците, които излизаха от басейна и леко трепереха.

— Майка ти каза, че обичаш да четеш. Четеш ли на английски? — попита Анна Серафин. — Имам няколко книги, които може да ти харесат.

— Благодаря, да. Най-много обичам мистерии и криминални романи — Агата Кристи, неща от този род. Също и класика. Чета „Ребека“ в момента, много ми харесва.

— Чудесна книга — съгласи се Анна.

— Харесва ми онази част, в която описва поднасянето на следобедния чай: цялото изпълнение — от сребърния поднос, до чайника и покривката. И точно на секундата.

— Да. Това е доста важна част от деня; или поне е било тогава — каза Анна. — Повечето хора или не разполагат с време, или не отделят толкова сега. Ако трябва да съм честна, обикновено си взимам едно лате набързо, вместо да спра за по Ърл Грей.

— Серафин винаги е била запалена по английската култура — каза Патрик на Анна и съпруга й. — И, разбира се, тя е езиковедът в семейството. Английският ми е, както и сами можете да чуете, ужасен. За щастие, на нея много й се отдава.

Серафин усети как се изчервява.

— Татко, шшшт! — засмя се тя, погледна Рави и Анна и завъртя снизходително очи по посока на баща си. — Доста съм го позабравила. Завърших курс за обучение на учители, но искам да подобря английския си, преди да започна да си търся работа.

— Това е хубаво. Такъв вълнуващ момент от живота — да се готвиш да излетиш от гнездото — каза Анна.

На Серафин явно й пролича, че е объркана.

— О, извинявай! — да излетиш от гнездото, имах предвид да напуснеш дома — поясни Анна.

— А! — Серафин се засмя. — Това е хубава фраза. Да, предполагам, че е така. Въпреки че аз няма да ходя твърде далеч — ще си търся работа в Бордо, ще започна с частни уроци, а след това постоянна работа следващата есен.

— А преди това не би ли искала да отидеш в Англия? — попита Рави. — Сега е времето в живота за големи приключения. На колко години си сега?

— Двадесет и три — отвърна тя.

Възрастта не е от голямо значение, помисли си Серафин. Важното е как се чувстваш отвътре. Спомни си усещането за тревата под босите си крака от реката предишния ден. Смееше се. Чувстваше се свободна. Пеперудения допир на целувка по врата й. Чувстваше се така завършена, както никога досега.

— Това е и начин да усъвършенстваш езика си — продължи Рави — изцяло в средата на носителите му.

— Чакай малко, Рави — сръчка мъжа си Анна. — Точно това казвахме за идването си тук, нали? А я виж — все още сме толкова зле, че накарахме тези прекрасни хора да говорят с нас за английски — тя се засмя. — Но ти ще си по-дисциплинирана в това отношение, Серафин, сигурна съм. А и вече говориш доста свободно.

— Ще ми се да можехме да те поканим на гости — каза Рави. — Но продадохме всичко и вече няма връщане назад.

— Тук ли ви харесва повече? — попита Серафин. Беше й по-удобно да говорят за тях, отколкото за нея.

— Обожаваме мястото — каза Анна. — Кой не би? Добрата храна, виното, компанията… Бяхме готови за промяната, след като децата напуснаха дома.

Инстинктивно, Серафин погледна родителите си. Един поглед, който премина между тях. Брат й Гийом бе напуснал дома миналата година, при тежки обстоятелства, а те изобщо не бяха готови за промяната.

— … но Англия е прекрасно място за млад човек, ще ти хареса.

— Ти си мислила да живееш там, нали, скъпа? — подкани Патрик дъщеря си нежно. — По-рано тази година казваше…

Серафин се напрегна.

— Но там е много скъпо, нали? Един мой приятел замина за Лондон и…

Анна се засмя и сбърчи нос.

— Англия не е само Лондон, нали знаеш.

— Тя е права, трябва да отидеш в Йоркшир — каза Рави. — В някоя по-северна част не ти ли се ще?

— Може би — каза Серафин. — Не знам. Вие къде живеехте?

— В Скарбъро. Това е един прекрасен град. Точно на брега на морето. Но, макар че определено не бихме могли да го сравним с блясъка или времето в Антиб или Ница, през лятото е забавно. Хората са дружелюбни, а цените достъпни.

Серафин усети, че останалите я чакаха да реагира.

— Звучи хубаво. Не очаквам да има много работни места, все пак. Лятото почти свърши.

— Обзалагам се, че все ще намериш нещо като гувернантка — каза уверено Анна. — Чакай малко, ами Адам, Рави? Още ли търси някого?

Рави кимна.

— Мисля, че да, всъщност — той се обърна към Серафин. — Прекрасен човек. Беше ни съсед в продължение на години — има десетгодишна дъщеря.

— Съпругата му беше от тук — каза Анна. — Ожениха се много млади и живяха във Франция, докато тя почина при инцидент преди четири или пет години. Не знам какво се е случило, но сигурно е било ужасно. Спомням си, че ми е разказвал как много иска дъщеря му да говори френски, за да запази връзката — затова търси някой да живее с тях и да я научи.

— Ще си чудесна гувернантка — каза Елен, докато увиваше треперещата Матилд в една от топлите кърпи. — Би ли искала, скъпа?

— Може би — каза Серафин бавно.

Анна вече бъркаше в чантата си за лист и химикалка. Тя записа нещо.

— Ето това е имейлът на Адам. Помисли си.

Серафин взе листа хартия и се усмихна:

— Благодаря!

Вечерта настъпи и докато Елен сложи близнаците в леглото, Серафин и баща й занесоха чиниите в кухнята.

— Наистина ли няма да се присъединиш към нас за по питие в библиотеката? — попита той.

— Не, благодаря. Малко съм уморена.

Тя се сбогува с гостите и се качи горе.

В спалнята си се приближи до прозореца, за да затвори дървените капаци, но спря за миг и се загледа навън. Вечерното небе оцветяваше добре поддържаната градина и лозята в сиво и розово. На изток се виждаше площадът на селото — калдъръмен район с магазини около него, където веднъж на две седмици имаше пазар. На няколко метра беше училището, в което ходеше, както и църквата, която цялото семейство, включително нейните баба и дядо, посещаваше всяка неделя. Познаваше пейзажа, улиците и сградите като дланта си.

И въпреки това всеки камък, клон и уличен ъгъл сега й се струваха различни. Срещата с човек, който я разбира, я накара да осъзнае колко от нейната истинска същност е държала скрита. Тя пусна капаците и свали резето.

От съседната стая се чу кикот. Тя излезе в коридора и пъхна глава през вратата на спалнята на близнаците.

— Матилд! Бенджамин! Защо сте още будни вие двамата? — попита тя с най-строгия си глас.

В тандем, без да кажат и дума, те се шмугнаха под завивките и се обърнаха настрани. Серафин тихо затвори вратата и погледна по коридора към стаята на брат си. Въпреки че се беше изнесъл, по стените в стаята му все още висяха футболните му плакати, а рафтът със старите му обувки стоеше до гардероба. Гийом и Серафин бяха близки, тъй като имаха само две години разлика. Тя сядаше на стола в стаята му, а той свиреше на китарата си новите песни, които беше написал, докато в ъгъла гореше тамян.

Серафин се върна в стаята си, светна лампата и легна на леглото. Когато Гийом напусна, в дома им зейна празнина. В интерес на истината празнината се появи по-рано и просто се задълбочи, когато си тръгна — беше започнал да се отдалечава от тях преди повече от година. Прекарваше повечето си време с групата в Бордо, като рядко си правеше труда да се прибере нощем. Но с все по-големия успех на групата и започналите турнета в Европа, той изглеждаше някак по-малко щастлив. В редките случаи, когато се появеше, изглеждаше откъснат, апатичен.

Родителите й предпочитаха да не виждат промяната в него — мъртвостта, която Серафин беше забелязала зад очите му. Накрая той си тръгна преди Коледа, като се сбогува, но не остави адрес.

— Комуна — беше казал той на Серафин някак импровизирано. — Можеш да бъдеш себе си там, а не като на това място, този затвор. Ако искаш да ме намериш, ела до Бордо. Попитай и ще ти покажат.

Тръгна си със спортен сак в ръка, нищо друго.

Серафин вдигна поглед към сенките на тавана. Тя винаги се беше чудела дали, ако, когато се появи правилният човек, щеше да знае, че това е любов. Дали можеш да си сигурен инстинктивно, че именно това чувстваш. Тя беше имала гаджета преди, разбира се, но никога не бе лежала будна през нощта, за да мисли за тях. Сега знаеше: любовта е липса на въпроси, на съмнение. Сигурно е, че си намерил онова, което търсиш, и няма причина да търсиш повече.

Тя знаеше как ще реагират родителите й и затова никога не трябваше да разбират. Ако последваше сърцето си, тя щеше да се отклони от доброто възпитание, което са се стремили да дадат на децата си. Щеше да бъде като Гийом. Толкова лоша, колкото Гийом. Нейната любов — чиста, мила и искрена, каквато я чувстваше — нямаше да представлява за тях нищо повече от незачитане.

Тя не можеше да ги нарани отново. В същото време не можеше да отмени случилото през последните няколко седмици, да отрече тази част от себе си, да забрави как се чувства.

Действията й обаче са друго нещо — все още можеше да постъпи правилно.

Англия. Докато баща й не беше повдигнал въпроса, тя беше забравила как (преди тази първа целувка да й вземе акъла) беше мечтала да поживее в Англия.

Може би заминаването щеше я направи по-силна. Може би, когато се върнеше, щеше да е достатъчно, силна, за да устои.

Тя взе таблета си и написа една дума в полето за търсене: Скарбъро.

„Може би имахте предвид Скарбъро?“, отвърна търсачката.

— Да, така е — прошепна тя, разочарована от себе си. — Благодаря.

На екрана се показа снимка на бял фар, а пред него — каменна статуя на жена, готова да се потопи във водата. Появиха се и други снимки: пристанище с лодки, проблясващи на слънцето, както и миниатюрна железница. Тя прокара пръст по екрана, за да разгледа още снимки — пясъчни заливи, замък на върха на един хълм, магазини и кафенета. Опита се да си се представи в морския град. Струваше й се напълно различен свят. Можеше ли изобщо да живее в чужд дом?

Звукът на съобщение прекъсна мислите й.

„Salut, ma Belle"

Тя видя името и сърцето й заби лудо. На устните й се появи усмивка, докато се опитваше да се пребори с това чувство.

Пое дълбоко дъх и затвори прозореца на чата. Днес щеше да е новото й начало. Пръстът й увисна над иконата за секунда. Не. Нямаше да отговори.

Тя се наведе към масата до леглото си, за да вземе бележката, която Анна й беше дала този следобед. Разгъна листа и прочетете имейл адреса, след което написа ново съобщение.

Уважаеми Адам…

3

Бруклин, Ню Йорк

Чарли се облегна на металния парапет на покрива на ресторанта и се загледа в пейзажа, докато салсата гърмеше от повдигнатите високоговорители около нея. Уханната нощ беше изкарала нюйоркчани навън да вечерят с приятели и почти всички маси на „Ла Месита“ бяха пълни. Чарли беше мечтала за няколкоседмичното си посещение при приятелката си Сара всяка сутрин, докато пътуваше по линията Пикадили и четеше пътеводителя на града. Най-накрая, тя беше тук.

Сара се появи до нея с две ледени маргарити.

— Заповядай — тя подаде едната на Чарли и се присъедини към приятелката си, за да се полюбува на гледката. — Красиво е, нали?

Светлините на Бруклинския мост изпълваха хоризонта и се отразяваха в тихите води на реката, а отвъд небостъргачите чернееха. Но не само гледката правеше това място — градът имаше такава енергия, каквато никоя пощенска картичка или филм може да предаде.

— Да. Невероятно е — каза Чарли. Тя отпи от коктейла си и острият вкус на лайм и текила наслои цитруса върху вкусовите й рецептори. Е, могли са да го поразклатят още малко, но коктейлът и така беше доста добър.

Сара погледна треперещата ръка на Чарли.

— Защо трепериш?

— Не е ли очевидно? — попита тя и сложи чашата на масата, за да хване ръката си. — Свръхдоза кофеин — тя се засмя. — Ще пишем за бруклинските кафенета в зимния брой на списанието и понеже имам само няколко дни тук, трябваше да изпия сума ти капучино днес. Хубаво е, че съм в града, който никога не спи.

— Е, аз съм навита за купон до сутринта, ако искаш — каза Сара с усмивка. Тя носеше елегантна зелена рокля с презрамки зад врата, а червената й коса беше прибрана с шнола отстрани. — Двете с теб имаме сериозно да наваксваме с приказките така или иначе, а и съм запазила маса на наше име по-късно в един клуб.

— Страхотно — Чарли се зарадва при мисълта. — Не съм ходила на танци от цяла вечност. Знаех си, че може да се разчита на теб.

— Да. Винаги ще съм танцьорка, макар и вероятно непрофесионална. Ще са необходими повече от няколко неуспешни прослушвания, за да си избия тази страст от ума.

Сервитьорът, млад латиноамериканец, се появи до тях:

— Senoritas, нека ви покажа вашата маса.

Той ги поведе към съседната маса и им направи знак да седнат, след това постави две менюта пред тях.

— Ще се върна след малко за поръчката ви.

— Еха! — възкликна Чарли, докато очите й препускаха по менюто, а устата й започваше да се пълни със слюнка. — Рибни такос, мексикански кесадили със сирене… Боже, мога да изям всичко тук!

Сара повика сервитьора.

— Ще поръчаме селекция от вашите предястия, пиле бурито и пикантни такос с телешко за двама — каза тя бързо. — С много гуакамоле.

Той премести поглед от Сара към Чарли в очакване да добави нещо.

— Ако чакаме тя да реши, ще стоим тук цяла нощ — поясни Сара.

— Хей, това не е честно! — запротестира Чарли.

— Кажи ми, че не съм права.

— Добре, добре! — Чарли вдигна ръце.

— Освен това не си на работа днес, забрави ли? — Сара върна менютата на сервитьора с усмивка. — Също и два „Космополитъна“. Благодаря.

— Винаги ли си била толкова деспотична? — учуди се Чарли. Тя извади телефона си и го провери за нови съобщения.

— Да, винаги. Някой интересен? — Сара вдигна въпросително вежди.

— О, нищо подобно — Чарли се усмихна и поклати глава. — Сигурно съм голяма късметлийка. Сестра ми е бременна отново. Всеки момент ще роди.

— Пак ли?

— Да. Ще станат три. Още едно момиче този път.

— Доста е плодовита. Е, надявам се, че всичко ще мине гладко. А ти и Пипа разбирате ли се по-добре напоследък?

— Не съвсем — каза Чарли, като сви рамене. — Но фактът, че живеем в различни градове, помага. Както и да е, нека не говорим за това. Не и тази вечер — тя остави телефона си.

— Никакви разговори за семейството. Добре. Мога да го направя. И така, работата върви ли? Чувам, че си градиш доста добро име. „Джей Рейнър в женски вариант“ — видях това в „Туитър“.

— Едва ли — каза Чарли, като сбърчи нос, но все пак поласкана. — Но да, върви добре, благодаря. Ресторантьорската рубрика, която пиша за списанието, се радва на много нови читатели, а и заведенията, за които пиша, са пълни цяло лято.

— Това е страхотно!

— Хубаво е, че накрая все пак получавам някакво признание. Вече осем години работя там. Можеш ли да повярваш?

— Толкова дълго? Още си спомням, когато започна онази работа като помощник-редактор след стажа си. Ти беше на седмото небе. Кой би си помислил, че скоро ще бъдеш редактор рубрики и ще пишеш за най-добрите ресторанти в цял свят.

— Не всичко е толкова бляскаво — Чарли се усмихна. — Истината е, че се чувствам като в коловоз напоследък. Джес, главната редакторка, има много силни идеи за това как иска да изглежда списанието и затова винаги трябва да работя според нейните насоки.

— Ами в такъв случай какво следва? Смяташ ли да продължиш?

— Да се надяваме, че ще успея да се издигна. Джес напуска през новата година и намекна, че имам добри шансове да поема като редактор. Ще съм гост-редактор на следващото издание за проба.

— Звучи като отлична възможност — каза Сара. — Трябва да го направиш.

— Надявам се — каза Чарли, развълнувана при мисълта. — Ще трябва да изляза със силна концепция за броя, но като цяло всичко трябва да е ясно — напоследък пиша много.

— Мога да си го представя — каза Сара. — Винаги ти е било писано да си на върха.

— Не съм много сигурна за това — Чарли се засмя. — Ами ти, как върви личното обучение?

— Харесва ми — каза Сара. — Има някои капризни клиенти, но повечето са чудесни. Успявам да си плащам сметките и дори ми остава за бананови палачинки и лате.

— Сигурно е прекрасно да живееш тук — каза завистливо Чарли. — И определено изглежда по твой вкус.

Сара, която беше истинска мъжкарана през тийнейджърските им години, сега беше елегантна и зашеметяваща — цветът на косата й беше обогатен с няколко по-светли кичура, а лятната й рокля разкриваше перфектно поддържани ръце. Чарли, която беше обула сините си дънки и черен потник без презрамки, се чувстваше не чак толкова шик, но й беше удобно, а и дънките са важна част от гардероба й — разпъваха се милостиво, когато качеше няколко кила. Тази вечер беше пуснала правата си руса коса да се разлива по раменете, а и беше обула високи златни токчета.

— Благодаря — отговори Сара. — Със сигурност е моят тип град. Невъзможно е да се отегчиш тук.

— Липсва ли ти нещо от вкъщи?

— Какво например „Кингс хед“ ли? — попита Сара, като си спомни местното кръчме в южен Лондон. — Не, тази долнопробна кръчма не ми липсва ни най-малко.

Чарли се засмя.

— Добре, може би не е това. Но със сигурност трябва да има нещо?

— Хората, очевидно. Семейството. Животът с теб.

— Това е отговорът, който търсех — каза Чарли с усмивка.

— И нещо друго…

— Какво?

— Хубава чаша чай. Искам да кажа, наистина хубава чаша чай. И истинска кифла със сметана. Храната тук е невероятна, не ме разбирай погрешно, но старомодна чайна? Съществуват ли още?

— Спомняш ли си онова магазинче за чай зад гарата?

— „Роузбъд“? — Сара се усмихна при спомена. — Да, разбира се, че го помня. Заради тортата там почти си струваше да те зареже гаджето.

В кафе „Гърила“, ароматът на прясно смляно кафе изпълва въздуха. И макар обслужването да е толкова своевременно, че на моменти граничи с безцеремонността, еспресото далеч компенсира всичко. Най-различни ранобудници — от градски работници, през писатели на свободна практика до махмурлии след среднощни партита по клубовете се събират около дъбовите маси за по глътка от горещите чаши…

Чарли потърка очи, докато пишеше. Беше закрепила лаптопа си на масичката пред себе си в самолета и умираше за едно горещо макиато. Провери в ъгъла на екрана — все още на британско време — имаше цели четири часа, докато кацнат, и още шест рецензии за писане. Беше приключила с рецензиите за две места — бутиковото кучешко кафене и подземния айскафе бар — написа ги, докато самолетът прелиташе над Атлантическия океан.

Двете със Сара се прибраха чак рано сутринта. Ходиха в Гринуич Вилидж с група приятели на Сара и купонясваха както някога — с танци на бара и смях, докато бузите ги заболят. Беше дремнала за няколко часа на разтегателния диван в таванския апартамент на приятелката си, след което хвана такси директно за летището. Сбогуването със Сара беше горчиво — и двете знаеха, че вероятно ще минат година или повече, докато се видят отново. Пътешествието й беше тонизиращо, но твърде кратко и Чарли не бързаше да се връща. У дома означаваше да си спомни раздялата с Бен.

Надяваше се тази година да бъде по-добра от предишната.

Сети се за стария брой на булчинското списание, което стоеше на масичката за кафе в апартамента й. Планираше сватбата с Бен по-рано тази година и беше подгънала ъгълчетата на някои страници — рокля с гол гръб, ресторант с дървена къщичка, букет от рози и метличеста гипсофила. Трябваше да го изхвърли. Бен беше напуснал живота й завинаги и сега тя беше друг човек. Спомни си деня, когато се бяха срещнали.

— Имаш ли време да разведеш новото момче наоколо? — попита Бен в столовата на редакцията.

— Да — отвърна тя с усмивка. — Не мога да те оставя да седиш сам първия си ден, предполагам.

— Благодаря — каза той, с престорена въздишка на облекчение. — Тук е като сцена от „Гаднярки“. Виж онези там — каза той и посочи групичка безупречно нагласени жени и мъже в елегантни дрехи, всички съзаклятнически обърнати един към друг.

— От модната редакция са — поясни Чарли. — Може би трябва да стоиш далеч от тях.

Бен погледна надолу към тоалета си — изгладени памучни панталони и синя риза — и повдигна вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се обиждай, но те ще те изядат за закуска — тя се засмя. — По-добре се навъртай покрай гурметата — тя кимна към другия край на стаята. — Това е екипът реклама и маркетинг на гурме редакцията. Те са доста дружелюбни… А в ресторантьорската редакция са най-добрите. Единственият недостатък е, че няма такова нещо като кратка пауза за обяд: всяко ястие трябва да бъде разчленено и обсъдено в най-малки подробности.

— Боже. Стига — каза той. — Не знам почти нищо за храната, освен че обичам да ям.

— Как се озова на работа тук в такъв случай?

— Безсрамен непотизъм. Брат ми случайно се ожени за мениджърката по продажби. А аз съм завършил продажби. Е, все пак не съм работил за гурме списание преди.

— Ясно. Е, понеже виждам, че сам ще ти е трудно, ще улесня старта ти. Можем да седнем до момичетата от булчинската редакция — обикновено са твърде погълнати от цветни концепции, за да обърнат внимание на когото и да било.

— Не изглеждат зле — коментира той, като хвърли поглед в онази посока.

Тя се изненада от ревността, която я жегна, и присви очи.

— Шегувам се — каза той.

— Хммм. Така, дръж се мило с Керъл-Ан — каза Чарли и посочи най-възрастната от жените, които обслужваха столовата — и тя винаги ще ти дава най-големите порции.

— Ще го имам предвид. Да се залавяме с храната. Умирам от глад.

Бяха си приказвали непринудено през целия ден и не след дълго вече си обменяха имейли и съобщения на претъпкания етаж в редакцията. Топлият хумор на Бен правеше приятни дори дните, в които имаше краен срок за предаване на материал, като ги изпълваше със смях и приятна тръпка.

Лятното парти на редакцията беше приключило с целувката им до ледената статуя след твърде много шотове. На следващия ден снимки от събитието циркулираха из целия офис и ги караха да се чувстват неловко. Но скоро се превърнаха в любимците на редакцията, почти като някаква звездна двойка. Чарли си мислеше, че всичко е идеално.

Бен хвърляше по един поглед към страниците на булчинското списание, които тя му показваше, но винаги с уклончиво „Хмм“ или „Да, хубаво е". Може би тя трябваше да осъзнае по-рано, че бракът не му е по сърце. Но те бяха Чарли и Бен — двойката, която всеки искаше да покани на своите вечерни партита — те бяха един за друг. Докато един ден вече не бяха. И все още я болеше.

Мислеше си, че ще се омъжва следващата пролет. Сега, когато сватбата отпадна, тя трябваше да тръгне в друга посока. Да докаже на себе си, че й е по-добре сама. И, разбира се, нямаше да навреди, ако и Бен, който все още работеше в нейната редакция, го разбереше.

— Чай или кафе? — гласът на стюардесата прекъсна мислите й.

Тя отвори уста, за да си поръча кафето, за което умираше, но после си спомни какво беше казала Сара и промени решението си:

— Чай, моля!

Спомни си неделните следобеди, които бяха прекарвали двете със Сара в „Роузбъд“ за да си поклюкарят, докато хапват английска закуска и морковен кейк. Всеки си има любимо кафене, нали? Специално място, което може да нарече свое.

Тя нахвърля някои идеи в бележника си.

Чаени наши… история… приказки… следобеден чай… чайни.

Брой на списанието, с който читателите биха могли да се почувстват уютно, съвсем като за ноември, със студените му, дълги нощи. Тя захапа химикалката си, докато обмисляше идеята. Може би щеше да излезе нещо добро.

— Извинете, госпожице, ще трябва да приберете масичката. Ще кацаме.

— Разбира се — каза Чарли и затвори лаптопа си.

Тя остави компютъра настрана и се загледа как облаците оредяваха и разкриваха все повече земята, докато приближаваха Лондон.

— Скоро ще кацнем на лондонското летище „Хийтроу“. Времето е доста мрачно и хладно — температурата е осемнадесет градуса…

Чарли погледна с какво беше облечена — дънкова пола и чехли. „Хайде пак на английското лято“ помисли си тя мрачно. Поне се беше сетила да сложи яке в ръчния си багаж.

По-късно, на таксиметровата стоянка до летището, тя отново включи мобилния си телефон. Пропуснато обаждане: МАМА. Тя натисна бутона, за да я набере.

— Чарли!

— Здравей, мамо. Току-що се върнах. Звъняла си ми, случило ли се е нещо?

— Да. Чудесна новина: Пипа роди здраво момиче.

— Това е прекрасно — каза Чарли с облекчение. — Избраха ли име вече?

— Грейси.

Мила физиономия изникна в съзнанието на Чарли и тя се усмихна.

— На баба.

— Да. Чудесно го измислиха. Всички са добре. Тя казва, че Джейкъб и Фло се радват на новата си сестричка. Баща ти и аз ще ходим този уикенд.

— Това е добре. Как е татко?

— О, знаеш го баща ти… — тя сниши глас до шепот. — Никога не е лесно с него.

— Сигурна съм, че ще се ободри, като види бебето.

— Точно така.

Чарли, която вече беше най-отпред на опашката, избута количката си с багаж до черното такси, което спря.

— Слушай, не мога да говоря сега — каза Чарли. — Все още съм на летището.

— Добре. Но, Чарли…

— Ммм-хмм? — каза тя, като притискаше телефона с рамо до ухото си и качваше багажа в таксито.

— Знам, че със сестра ти невинаги сте на едно мнение, но този път ще я посетиш по-рано, нали?

Чарли се замисли за работния си график — пълен чак до януари. След това си спомни как се скараха с Пипа последния път, когато ходи в Скарбъро на гости. Тя прехапа устни. Някак си ще трябва да намери начин да вмъкне посещението в графика. И този път щеше да е по-търпелива.

— Разбира се, мамо! Ще си купя билет за влака тази вечер.

4

Джейк се наведе към Кат и нежно я целуна по бузата в коридора на някогашния му дом. Допирът на наболата му брада, миризмата на шампоана му — тези дребни неща й навяваха спомени.

— Малко изневиделица, знам, но един приятел пътуваше от Единбург и ме покани в колата.

— Всичко е наред — каза тя с усмивка. — Свикнала съм на изненади.

Те тръгнаха заедно нагоре по стълбите.

— Тези са нови — той посочи черно-белите снимки, които Кат беше направила на магазинчетата за сладолед по залива и поставила в ръчно изработени дървени рамки. — Хубави са.

— Благодаря! Лео намери част от дървото за тях. Има някои нови неща от последния път.

— Два месеца си е много време — той поклати глава. — Лео страшно ми липсваше и сигурно е пораснал толкова много. Къде е той? — Джейк погледна надолу по коридора към стаята на Лео. — Може ли да му кажа здрасти? Нося му нещо — той й показа найлонова торбичка с увита кутия вътре.

— За съжаление, той е в леглото.

Джейк се удари леко по челото:

— О, да. Разбира се.

— Ела. Ще сложа чайника.

Джейк седна на дивана, като поглади разсеяно с ръка рипсеното кадифе на облегалката.

— Е, как върви при теб?

— Бива — каза Кат, като влезе в кухнята, за да извади чаши от шкафа и да сложи чайника. — Доста съм заета — тя направи чая на Джейк по инерция — с повече мляко и две супени лъжици бяла захар.

Когато се върна в хола, тя да сложи напитката пред Джейк и седна до него на дивана:

— Лео е луд по скутера, който му купи.

— Така ли? Радвам се, че му харесва — Джейк грейна. Той отпи глътка чай, без да го чака да изстине. — Виж, съжалявам, че не можах да изпратя пари този месец… — той прокара ръка през косата си и сведе поглед. — Правя всичко по силите си, но започвам от нулата в Единбург и има цял куп други фирми за боядисване и ремонт. Бавно, от уста на уста, хващам по някоя поръчка, но…

— Разбирам — каза Кат. — Но няма да те лъжа — трудно ми е да плащам сметките, при положение, че и аз нямам работа.

— Не намери ли нещо?

— Още не. Ходя на интервюта.

— Все ще изскочи нещо. Винаги си била мозъкът на операцията.

— Ха — каза тя и се усмихна. — Е, да се надяваме, че ще е скоро. Знаеш какво става тук през зимата.

— Да — каза той и я погледна. — Страшен студ. Не се притеснявай, ще се погрижа да изпратя пари другия месец.

Кат кимна.

— Добре.

— Междувременно имам предложение за теб.

— Така ли?

— Почти не съм виждал Лео през последните няколко месеца, а и мама и татко много искат да прекарат известно време с него. Не са го виждали от последното им посещение тук, а то беше… — думите му заглъхнаха.

— Когато все още бяхме заедно.

— Да.

Тя помнеше много добре посещението. Беше слънчев пролетен уикенд миналата година. Четиримата бяха завели Лео да пуска хвърчило на плажа, а те си направиха пикник на пясъка. Някой външен човек сигурно би си помислил, че това е перфектният излет.

— Може ли да го взема с мен в Единбург за няколко седмици — три, може би? Мама и татко могат да се грижат за него, ако и когато имам работа.

— Три седмици? — тя усети, че се задъхва. Не се беше отделяла от Лео за толкова дълго време, откакто се беше родил.

— Ами… детската градина, Джейк? Да не изпусне училище?

— Хайде, Кат. Аз съм му баща — това са неговите баба и дядо. Не е ли по-важно, че ще прекараме малко време както трябва с него? Ще се погрижим да поддържаме нещата колкото е възможно.

Тя се опита да си представи апартамента без Лео — празната му стая; тишината.

— Не знам…

— Трябва да си търсиш работа, да изпращаш автобиографии — нали все това казваш. Не ми казвай, че учи толкова здраво в университета за нищо. Ако взема Лео за няколко седмици, ти ще можеш да съсредоточиш върху кариерата си.

От стаята на Лео се чу кашляне и Кат се обърна към звука.

Беше ли егоистично да иска да го държи при себе си? Отново настъпи тишина.

Джейк се обади:

— Нали казахме, че ще си споделяме грижите за него.

— Прав си.

Джейк завърши чая си.

— Слушай; трябва да тръгвам. Ще пренощувам у един приятел. Ще се върна сутринта да го видя. Ще си помислиш, нали?

— Добре — каза Кат, като се надяваше, че на сутринта идеята за раздялата със сина й ще й се струва по-лесна. — Да поговорим тогава.

5

Скарбъро, Пийсхоум парк

Таксито намали, когато наближиха една къща-близнак. Над пътя, точно както беше описал Адам, имаше парк с японска пагода, мистично стихнала на фона на свечеряването.

— Това е — каза Серафин на шофьора.

Сутринта тя се беше сбогувала с родителите си и близнаците на летището в Бордо. Сега се чувстваше, все едно е на другия край на света.

Видя едно момиче на прозореца — с кестенява коса на опашка, а носът й беше почти притиснат до стъклото. Серафин й се усмихна. Адам отвори вратата.

— Здравей — каза той сърдечно. Тя го позна веднага от видеоразговора им по „Скайп“. Беше около тридесетте, с пясъчноруса коса, малко разрошена отпред, с кафяви очи, облечен със сив пуловер и дънки. Той пристъпи напред и протегна ръка, за да се здрависат.

— Аз съм Адам — той поклати глава и се засмя срамежливо. — Но ти вече знаеш това. Дай да ти взема чантата.

— Благодаря — отвърна с тя усмивка, докато вземаше куфара от нея.

Тя го последва вътре. В сравнение с шатото на семейството й, къщата изглеждаше малка и разхвърляна — най-различни палта и якета бяха струпани едно върху друго, килимът до вратата беше изцапан от мръсните обувки и кални ботуши по него. Две празни котешки кошници и клетка за хамстер образуваха съмнителна купчина до тях.

— Извини ме за хаоса — рече Адам топло. — Ще свикнеш с него, надявам се.

— Няма проблем, не се притеснявай — увери го Серафин.

— Имате ли домашни животни? — попита тя, загледана в клетките.

— В момента не — отговори той с усмивка. — Но от време на време имаме по някое гостенче за кратко. Ветеринар съм — не мога да не прибера някой безпризорен мъник. Може би трябваше да те предупредя.

— Няма проблем — аз обичам животни.

Тя погледна покрай Адам до вратата на хола, където стоеше дъщеря му. Носеше дънки и потник със сребриста звезда на него. Беше втренчила поглед в Серафин.

— Това е Зоуи — представи я Адам, като прегърна момичето, за да влезе в коридора. Той изглеждаше млад да има дъщеря на десет. — Зоуи, това е Серафин, за която говорихме. Тя ще остане с нас, за да те поучи малко на френски.

— Здрасти — каза Зоуи.

— Здравей — каза любезно Серафин, като се наведе до нея.

— Донесла съм ти нещо — каза тя и й подаде подаръка — тетрадката с ключалка, която беше купила от хипермаркета до тях.

— Благодаря — Зоуи я взе.

— Имам сестра малко по-малка от теб. Много си приличате всъщност.

— О, така ли?

— Зоуи, какво ще кажеш да покажем на Серафин стаята й?

Те се изкачиха заедно по застланите с мокет стълби. По стените висяха снимки на Адам, Зоуи и някаква жена — вероятно майка й. Имаше мила усмивка, очила и дълга черна коса. Стигнаха малка таванска стая.

— Ето тук ще спиш — каза Адам.

В средата на стаята имаше единично легло с износен червен килим до него. А прозорецът предлагаше гледка към парка. В ъгъла на стаята имаше маса за шиене и машина, която изглеждаше така, сякаш не е докосвана от години. Дантелени пердета висяха пред прозореца.

— Не е кой знае какво — каза Адам извинително.

— Идеално е — отвърна с усмивка Серафин.

— Оправи си спокойно багажа и после се надявам, че ще се присъединиш към нас за вечеря около седем?

— Ще се радвам много.

— Има селски пай — английска класика.

— Звучи вкусно. А утре е мой ред. Нещо автентично по френски.

— Отлично — каза той. — Обичаш ли да готвиш?

Серафин веднага се успокои.

— Да, обожавам. Особено сладкиши и торти — те са ми специалитет.

— Чу ли това, Зоуи? — попита Адам и стисна леко рамото на дъщеря си. — Ако се държим мило със Серафин, тя може да ни направи някоя торта.

Той се усмихна и тръгна да слиза отново долу.

Зоуи се забави на вратата на малката стая и си играеше с бронзовата дръжка на вратата.

— Имаш ли снимка на сестра ти? — попита тя.

Серафин намери снимка на Матилд на телефона си и я показа на Зоуи.

— Ето я и нея. Хубава е като теб. Тя е близначка на другия ми брат. Имам и двама братя.

— Не прилича много на мен — каза Зоуи. — Даже изобщо.

Серафин си взе душ, обади се на родителите си, за да им каже, че е пристигнала благополучно, и след това забоде няколко снимки на стената до масичката на леглото си. Обу си дънки и потник и погледна часовника: шест и половина — още половин час до вечеря.

Седна на стола до прозореца. Беше направила най-трудното нещо, като замина, но в същото време знаеше, че се е държала като страхливка и това не й даваше мира. Тя прегледа контактите на телефона си и започна ново съобщение:

„Съжалявам, че тръгнах, без да се сбогувам…"

Тя прехапа устни, в опит да се пребори със сълзите. Болеше я при мисълта какво беше изгубила.

„…много ми е трудно."

Миг по-късно иззвъня отговор и сърцето й подскочи.

„Знам. И с мен се е случвало."

6

Саут Клиф, Скарбъро

— Леля Чарли е тук — извика Пипа в коридора зад себе си. Светлорусата й коса беше прибрана в конска опашка, А Грейси — най-новото попълнение в семейството — беше привързана плътно до гърдите й в слинг за бебета.

— Здравей, Люк — каза Чарли и целуна зет си по бузата, докато влизаше в едуардианската къща. Сложи малкия си куфар в коридора — беше опаковала съвсем малко неща, колкото за една седмица престой. За щастие, идеята на Чарли да направи рубрика за чайните беше допаднала много на шефката й и даже се беше съгласила, че може да се възползва от дните си на престой, за да проучи. Чарли беше потърсила в интернет възможните места предишната вечер, някои от които по крайбрежието, а други в Йорк и Лийдс.

Къщата на Пипа беше точно такава, каквато я помнеше Чарли — безупречно чиста и подредена, със стени и килими в кремав цвят.

— Добре ли пътува? — попита Люк с топла усмивка.

— Да, не беше зле, благодаря — тя го огледа отгоре до долу. — Защо си с костюм? Събота е.

— Имам голям проект. За съжаление не мога да остана, понеже трябва да ида в офиса днес.

— Люк работи повечето уикенди — каза Пипа. — Свикнах да съм сама в събота.

— Пип, не е вярно… — започна Люк, като поклати глава.

— Лельо Чарлииииииииии! — викът беше последван от бесния тропот на Фло и Джейкъб, които се втурнаха надолу по стълбите, за да посрещнат леля си с прегръдки и целувки. Тя се наведе, за да ги прегърне.

— Леле! Вие двамата сте станали много големи — каза Чарли, като приклекна, за да ги огледа. Шестгодишната Фло беше по-висока, облечена в сукман, изпод който се подаваха дългите й крачета, обути в раиран чорапогащник. Джейкъб, който наскоро бе навършил две години, вече щъкаше из къщата съвсем спокойно, без да се придържа колебливо за мебелите като последния път, когато го видя.

— Чакаха те с нетърпение — каза Пипа. — Направихме торта тази сутрин. Нали така, деца?

— Да — каза гордо Фло. — Шоколадова.

— Съжалявам, но трябва да изчезвам — каза Люк и целуна набързо жена си и децата за довиждане. — Приятен ден! Ще се върна късно, така че не ме чакайте за вечеря.

— Добре, разбира се — каза Пипа и на Чарли й се стори, че видя проблясък на разочарование по лицето на сестра си.

— Ще се видим утре, Чарли — добави Люк с учтива усмивка, преди да тръгне към входната врата. Когато вратата се затвори, усмивката на Пипа се върна.

— Чарли, искаш ли да дойдеш в кухнята за малко торта?

— Как бих могла да откажа на такава покана?

Винъс, елегантната котка от породата Руска синя, се търкаше в краката на Пипа през целия път до кухнята. Стаята беше просторна и светла, с френски врати, които се отваряха към зелената градина с плачещата върба. На хладилника и стените имаше рисунки на децата, а по рафтовете беше пълно с най-новите готварски книги.

— Сядай някъде — извика Пипа през рамо, докато вадеше тортата от хладилника — всичко това без нито звук от бебето, което висеше в слинга.

— Нося нещичко за Грейси — каза Чарли, като децата кръжаха около тортата, за да добавят украсата. Тя подаде на сестра си тюркоазена подаръчна торбичка.

— Благодаря — Пипа взе чантата и отвори опаковката вътре. — Нямаше нужда.

Тя извади гащеризонче с картинка на „Котката с шапка“ отпред и същите буйки. Чарли беше намерила дрехите в един бутик в Гринуич Вилидж и веднага се влюби в тях.

— Мама ни четеше книгите, спомняш ли си? — каза тя. — Надявам се, че Грейси ще ги хареса.

— Колко е хубаво — възкликна Пипа, докато разглеждаше етикета. — Това е органичен памук, нали?

— О, не съм сигурна — зачете се Чарли през рамото й.

— Не, не е — заяви категорично Пипа. — Но въпреки това, много добре си се сетила. Благодаря!

Тя върна гащеризончето в торбичката и я сложи в единия край на тезгяха.

— Е, деца, ще сядаме ли?

Те се струпаха около дъбовата маса, а Пипа наля сок за децата и наряза тортата, за да я сложи в чинии.

— Как е с Грейси? — попита Чарли.

— О, добре — отвърна Пипа. — Тя е лесно бебе, също като другите две. Фло и Джейкъб обикновено са на уроци по музика и разни други занимания, така че имам много време с Грейси, само ние двете. Време да градим връзката мама и бебе — тя се усмихна с обич на заспалата Грейси.

— Това е хубаво.

— На мен ми харесва. Това е много чист вид щастие — каза Пипа. — Още повече, че и Люк го няма много наоколо напоследък — в гласа й се усети нотка на тъга, но тя бързо се оживи и продължи. — Разбира се, очарователно е да видиш и промяната у тези двамата сега, когато имат по-малка сестра.

Джейкъб дърпаше розовата украса на тортата и чоплеше от глазурата с пръстче. Пипа сякаш не забеляза.

— И така, мама каза, че си на път да те повишат — рече Пипа.

— Надявам се — отвърна Чарли. — Не съм само аз, но според шефката ми имам добри шансове.

— Това е чудесно — възкликна Пипа. — Ти определено живееш за работата си, нали?

— Харесва ми, ако това имаш предвид.

— Да, разбира се — каза невинно Пипа. — А и си много добра в това, нали?

Чарли го беше очаквала. Неизбежното чоплене. Тя знаеше как действа сестра й.

— Но не забравяй, че има и други важни неща — рече Пипа, като нежно махна едно косъмче от лицето на Фло. — Животът може да те подмине, когато всичко, за което мислиш, е работата ти.

— Имам си и живот, Пип.

— Не бъди докачлива — рече Пипа.

— Не съм.

— Казвам само, че в крайна сметка, след цялата тази работа с Бен… си мислех, че може би ще искаш да си направиш преоценка…

Фло вдигна поглед от тортата си, внезапно заинтригувана:

— Бен?

Чарли кипеше отвътре, но си напомни какво си беше обещала — да бъде търпелива. Тя някак си успя да отговори хладнокръвно и спокойно:

— Не, Пипа. Няма абсолютно нищо, което искам да преоценя.

На следващия ден, в неделя, Чарли излезе от дома на Пипа и Люк и отиде на разходка в града под яркото есенно слънце, за да потърси кафенето, което сестра й беше препоръчала като идеалното за рубриката й с чайните.

Насред „Мейн стрийт“ беше невъзможно да подминеш „Кухнята на Кейти“ — с розово-белите й завеси на точки на предната витрина и подредените чайници на перваза. Чарли влезе вътре. В чайната жужаха разговори, а по стените имаше големи платна със снимки на чаени чаши. По тезгяха, покрит с мушама на цветя, беше пълно с тарталети и кифли. До тях имаше голяма торта за рожден ден с принцеса отгоре.

Чарли забеляза една празна маса в ъгъла и пристъпи внимателно над пазарските чанти на другите клиенти, за да стигне до нея. Тя взе ламинираното меню и се зачете, за да види какво се предлага.

Накрая до масата й се приближи тийнейджърка с вързана на висока конска опашка коса:

— Какво да Ви донеса? — попита тя, като извади тефтерчето си, без да поглежда Чарли.

— Една боровинкова кифла, резен джинджифилов сладкиш и… — тя отново погледна менюто. — С какъв вкус са розовите мъфини?

— Ами с розов — каза момичето. — Хубави са, с много глазура.

— О — отвърна Чарли колебливо. — Едно шоколадово, моля.

— Доста сладкиши. Още хора ли очаквате? — попита момичето, като погледна празния стол.

— Не — отвърна Чарли, като се насили да се усмихне. — Всичко е за мен. И чаша чай „Английска закуска“. Благодаря.

Когато сервитьорката се отдалечи, Чарли извади телефона си и набра номера на шефката си. Когато се събуди, имаше две съобщения на телефонния секретар с молба да звънне на Джес спешно — нещо, което не беше необичайно дори и през почивните дни.

— Здравей, Джес, току-що получих съобщенията ти…

— Чарли! Благодаря, че ми връщаш обаждането. И така, октомврийският брой тъкмо отиде за печат и рубриката ти за кафенетата в „Голямата ябълка“ изглежда невероятно.

— Страхотно — каза Чарли с облекчение. Тя вдигна глава и кимна благодарствено на сервитьорката, която остави нещата на масата.

Чарли погледна подозрително шоколадовият мъфин. Тя го бодна с вилицата си и сухата глазура се отлющи на парченца. След това и мъфинът се разпадна.

— Проучването на чайните върви добре, надявам се? — попита Джес.

— О, да — излъга Чарли. — Тук има много добри места.

Тя вдигна боровинковата кифла и колебливо я захапа — беше мека и безвкусна и й се наложи да устои на изкушението да я изплюе. Глътката преварен чай не направи нищо, за да помогне.

— Радвам се да го чуя — каза Джес, — защото има някои промени, за които трябва да те информирам.

— Промени? — Чарли остави чашата чай настрана.

— Както знаеш, в отдел продажби харесаха идеята за чайните толкова много, че искат не само една статия — искат дванадесет страници с рецензии. Искат да излезе заедно с чаената изложба в Ърлс Корт и да пуснем броя там по-рано. Така че ще ни трябва още материал и ще работим с нов краен срок за печат.

— Добре, това е страхотно — каза Чарли развълнувана, но и малко притеснена в същото време. — Какъв е срокът?

— Ще ни трябват копия за изложбата в края на октомври, така че ще трябва да предоставиш целия материал, готов за редакция, до началото на октомври.

Чарли прехапа устни. Тя обичаше предизвикателствата, но това беше прекалено.

— Значи имам само три седмици — умът й препускаше. Ставаше въпрос за два пъти повече материал от онова, което обикновено правеше за списанието. — Може ли Ники да ми помогне с проучванията?

— За съжаление тя е заета да помага на Маркъс в момента — линията затихна. — Но ти ще успееш да го направиш въпреки това, нали? Това е реална възможност да се докажеш, Чарли. Не ме разочаровай.

— Няма — каза тя уверено. — Мога да го направя.

Чарли затвори и погледна дневника си. Три седмици! Ще трябва да направи списък на всички чайни за проучването и след това да ги посети. Едно нещо е сигурно, помисли си тя, като погледна жалкото кексче пред себе си. Ще трябва да са много по-добри от „Кухнята на Кейти“.

— Нали ще хапнеш леща? — попита Пипа сестра си в кухнята същата вечер, като сложи яденето във фурната, за да го стопли.

След цял ден ходене из града в безуспешни опити да намери чайна, за която си струва да напише рецензия, устата на Чарли се напълни със слюнка при споменаването на нещо по-хранително от кексче. Тя вече беше планирала вечерята — беше се отбила в супермаркета на път за вкъщи, за да купи продукти за лазаня. Нямаше търпение да я сготви.

— Пип, мислех, че се разбрахме, че аз ще готвя тази вечер. Можеш да си починеш един път.

— О, не е проблем, честна дума — Пипа махна с френския си маникюр. — Сутринта я направих, трябва само да се стопли — тя извади някаква чиния от хладилника и я сложи на плота.

— Е, добре… Благодаря! — нямаше смисъл да спори за това.

— Аз ще налея виното, тогава — тя взе две чаши от кухненския шкаф. Чаша вино можеше да направи повечето неща по-хубави — това беше нещо като девиз на Чарли.

— Кажи колко — попита тя, докато наливаше виното.

— О, за мен не — кърмя — отговори Пипа и наклони леко глава. — Забравили?

— О, съжалявам. Мислех, че все пак може да пийнеш малко.

— Предполагам, че някои го правят — Пипа сви рамене. — Ако исках да сложа собственото си удоволствие пред бъдещото благосъстояние на детето ми, може би и аз бих го правила — тя се засмя глухо.

Чарли мълчаливо върна втората чаша в шкафа и напълни само своята.

— Люк ще се прибере ли за вечеря?

— Не. Трябва да завърши нещо на работа. Пак ще си дойде късно.

— Жалко. Дано да успеем да си поприказваме скоро.

Пипа само кимна в отговор. Чарли забеляза отдалечения поглед в очите на сестра си.

Те седнаха на масата в кухнята и Пипа отпи от чашата си с вода.

— Говорих с мама и татко по-рано днес.

— О? Как са те?

— Мама нещо я болеше гърбът, но се оправя вече.

Чарли опита да си спомни да е споменавала за това.

— Разтегнала си е някакъв мускул, докато работела из градината — продължи Пипа. — Но ти знаеше за това, нали?

— Не, не си спомням да е казвала нещо. Сериозно ли е?

— Доста я боли, да.

— Горката мама. Татко едва ли й е много от помощ.

— Ти не говориш с тях много често, нали? — попита остро Пипа.

— Ще й се обадя. Не знаех…

Чарли усети прояждащо чувство на вина. Да звънне на родителите си обикновено отпадаше от списъка й със задачи, макар че мислеше за тях доста често. Беше сигурна, че не е било чак толкова отдавна, когато им се обади, за да ги чуе, както трябва.

— Виж — продължи Пипа, като си пое дълбоко дъх, — аз може би не трябва да се намесвам. Казах й, че няма да кажа нищо — тя прехапа устни. — Мама се разстрои онзи ден, като каза, че напоследък почти не се обаждаш.

Думите я жегнаха.

— Е — каза Чарли и се облегна с ръка върху столчето на чашата. — Може би е права. Да, предполагам, че трябва да им звъня по-често. От сега нататък ще се постарая да го правя.

— Искам да кажа, знам, че е трудно понякога… — Пипа приглади русата си коса и погледна през френските прозорци към градината. — И мама, и татко разбират, че си заета, но работата е там, Чарли, че дори и с три деца, аз все пак намирам време…

— Разбрах — Чарли прекъсна сестра си нежно.

— Само казвам — Пипа изглеждаше обидена.

— Ще се постарая повече. Какво друго мога да кажа?

— За Бога, Чарли, толкова си чувствителна в момента.

— Така ли?

— Да. И снощи беше сприхава, забрави ли?

— О, стига. Ти намекна, че отношението ми към работата засяга личния ми живот.

— Сега се държиш глупаво. Изобщо нямах предвид това — каза Пипа с уморен смях. — Просто коментирах нещата като цяло. Откъде да знам, че като спомена Бен, ще прекрача границата?

— Не си я прекрачила — каза Чарли. — Но не ми допадна особено посоката, в която тръгна разговорът. Освен това си има времето и мястото, което не е пред Фло. Знаеш как се радваше, че ще ми бъде шаферка.

— Тя много се разочарова, когато отмени сватбата, това е вярно.

— Виж, знам, че ти е трудно да го разбереш, Пип. Но всъщност съм по-щастлива сега.

Пипа се облегна в стола си.

— Сега, може би.

— Тоест? — Чарли се опита да потисне нарастващото раздразнение.

— Опитвам се само да те предпазя.

— Да ме предпазиш от какво?

— От разочарование — каза тихо и бавно Пипа. — Не искам да изпуснеш последния влак, Чарли. Децата са такова прекрасно нещо — и ти си вече на тридесет. Аз не съм единствената, която се притеснява.

— Така значи. Двете с мама сте ме обсъждали зад гърба ми? — бузите на Чарли пламнаха.

— Ние сме загрижени за теб, това е всичко. Бен изглеждаше достатъчно добър, ако оставим някои неща настрана. Ако ти не работеше през цялото време… Не си ли съгласна, че може би ти го отблъсна?

Последната частица спокойствие у Чарли се изпари.

— Забрави ли какво се случи?

— Той се отдръпна от връзката, от основата на нещата.

— Той изчезна за цял уикенд, нямаше го никакъв. Оказа се, че е с някаква тъпа стриптийзьорка — каза Чарли, като се мъчеше да запази самообладание при спомена за унижението.

— Типично поведение, което вика за помощ — каза тихо Пипа.

Чарли не й обърна внимание.

— После дори нямаше смелостта да ми каже. Спомняш ли си тази част? Той ме остави да разбера сама, от шефката си, което е още по-унизително.

— Само казвам, че може би е усетил, че не си напълно посветена на бъдещето си с него. Всеки изразява нуждите си по различен начин.

Чарли допи чашата си вино мълчаливо. Ако избухнеше сега, Пипа щеше да спечели.

Таймерът на фурната иззвъня.

Пипа се усмихна:

— Вечерята е готова. Ще я донеса…

7

До краката на Кат в коридора имаше куфар, пълен с всичко, от което Лео щеше да се нуждае следващите три седмици, грижливо подредено, дрехите му бяха прилежно сгънати. С наближаването на деня сърцето й натежаваше при мисълта, че Джейк щеше да дойде да вземе Лео и че щеше да го види отново чак след седмици.

Лео, без да обръща внимание на безпокойството й, наблюдаваше вратата с нетърпеливо изражение на лицето.

— Сигурна ли си, че не мога да взема Стегозавъра? — попита я Лео, като се обърна към нея.

— Няма място — каза Кат. — Баба ти и дядо ти имат други играчки за теб.

Лео въздъхна и отново погледна към вратата в очакване.

Докато чакаха, Кат прегледа пощата — бележка от личния лекар, меню с храна за вкъщи и пощенска картичка със снимка на голям руски дворец отпред. Тя се усмихна, защото знаеше от кого е картичката, и я обърна, за да я покаже на Лео.

— Ето — това е за теб. Да я прочетем ли заедно?

Той кимна.

„Скъпи Лео,

Ето ме и мен в Санкт Петербург в Русия — има много сняг и замъци като в твоите книжки с приказки. Сега трябва да бързам, за да хвана влака за следващата част от пътуването ми.

Изпращам ти прегръдки. Липсваш ми!

Дядо“

— Мога да използвам шейната си в Русия — каза Лео весело.

Кат се усмихна.

— Да, определено можеш.

— Кога ще се върне дядо? Липсва ми.

— Преди Коледа — каза Кат, докато броеше дните наум. Липсваше й времето, което прекарваше с баща си, но в същото време се радваше, че се реши на пътуването — винаги е мечтал за него. Седмиците преди заминаването си беше пълен с енергия и ентусиазъм, сякаш отново бе млад.

— И дядо няма да има нищо против да отида на гости на другите ми дядо и баба?

— Не, разбира се — каза Кат през смях. — Той знае, че трябва да те дели с тях.

Тя разроши косата на Лео.

През матираното стъкло Кат видя висока фигура пред вратата им.

— Татко е тук — каза тя и остави Лео да отвори вратата. Лицето му светна веднага, когато видя баща си.

— Хей, здравей! — Джейк вдигна Лео високо над главата си и той се засмя шумно, като риташе с крачета.

Тъмните кафяви очи на Джейк срещнаха тези на Кат, докато се наведе, за да остави сина си на земята, и той й се усмихна. За миг сякаш всичко беше както преди. Все едно Джейк се прибираше вкъщи от магазина.

— В колко часа е влакът? — попита Кат.

— Единадесет и половина.

Тя провери телефона си.

— По-добре да тръгвате тогава.

— Отиваме на почивка — каза радостно Лео.

— Да, отиваме — каза Джейк. — Надявам се, че си носиш топъл пуловер. Студено е в Шотландия, нали знаеш.

— Сложила съм му в багажа — отговори Кат. Тя се наведе до Лео и го прегърна и целуна. — Да слушаш баща си във влака.

— Ще слушам.

— Ще ти се обадя веднага щом пристигнем — каза Джейк. Кат изтри една сълза набързо и когато Лео вдигна поглед към нея, тя се усмихна.

— Добре ли си? — прошепна Джейк на Кат над главата на Лео.

— Да, разбира се, добре съм — каза тя. — Хайде, да не изпуснете влака.

Тя наблюдаваше как Лео и Джейк вървят надолу към залива. След това, когато вече изчезнаха от погледа й, тя затвори вратата.

8

Чарли влезе в хотел „Саут Клиф“ и се запъти към рецепцията. Голямата бяла сграда на площада й беше хванала окото, докато се разхождаше из града; реши, че, ако не друго, то сигурно предлага прекрасна гледка към морето.

Млада, тъмнокоса рецепционистка я посрещна с усмивка.

— Добър ден, мога ли да Ви помогна?

Чарли погледна табелката с името й — Кали.

— Здравейте. Имате ли свободни единични стаи?

Напрежението между Чарли и Пипа беше нараснало и въпреки опитите й да бъде търпелива, просто не можеше да си представи, че ще прекара още една нощ под покрива на сестра си. От друга страна, не се чувстваше готова да се прибере у дома — тук на север имаше чайни, които искаше да види, а Скарбъро беше идеалното място за това.

— Да, имаме — отвърна Кали. — А и понеже сме извън сезона, цените са разумни — ето ценовата ни листа.

— Изглежда добре. Мога ли да резервирам единична за тази вечер и за утре, моля?

— Разбира се — Кали записа данните й.

— Ще си донеса нещата по-късно.

— Ще Ви очакваме.

Чарли сложи чантата си на рамо и тръгна да излиза, когато се сети нещо и се обърна.

— Кали, нали? Може ли да Ви задам един въпрос?

— Разбира се — Кали се усмихна топло.

— Знаете ли дали има някакви чайни в района?

— Да. „Хановер“ е зад ъгъла — там правят хубав чай…

— Всъщност — каза Чарли, като се чудеше как да формулира въпроса си — се надявам да намеря нещо специално.

— А! — Кали сякаш оглеждаше Чарли, за да я прецени. — В такъв случай знам точното място.

Чарли последва инструкциите на рецепционистката. Зави надясно, когато се изравни с боядисаните в цветовете на дъгата бунгала и пое по пътечката към морето. Щом зави, кафенето се показа: дървена сграда с малка часовникова кула върху нея и прозорци, частично затъмнени с красиви дантелени завеси.

Вътре тя видя някаква жена зад щанда, която вземаше сладкиш от таблата и го слагаше внимателно върху поставка. Имаше чувството, че трябва да почука, преди да влезе, толкова интимно изглеждаше случващото се. Тя бутна вратата.

— Здравейте — каза собственичката и вдигна поглед. — Добре дошли в „Крайбрежната“. Маса за един?

— Да, благодаря.

Чарли последва собственичката, която се представи като Лети, до една ъглова маса с изглед към морето. Интериорът в кафенето не беше богат, даже старомоден. Свиреше джаз. Сякаш някой беше помолил последните няколко десетилетия да спрат пред входната врата. Лети й подаде менюто и я покани да седне.

До нея имаше рафтове, пълни с буркани с листа чай, всички с надписани на ръка кафяви етикети: жасмин, полска роза, летни плодове.

Симпатична жена с къса черна коса седеше на масата до нейната и четеше внимателно вестника, в който заграждаше обяви с химикалка.

Чарли погледна менюто си, но само за кратко — тя вече знаеше какво иска. Лети се приближи със своя тефтер.

— Какво ще поръчате?

— Вашето класическо следобедно меню, моля.

— Разбира се. Какъв чай бихте искали с него?

Погледът на Чарли се премести към бурканите на стената.

Богатият избор я обърка.

— Чакайте да Ви покажа — каза Лети. Тя донесе няколко буркана до масата и седна при Чарли. — Имаме портокал с подправки — тя отвори един буркан и го подуши, след което го подаде на Чарли.

Чарли вдиша сладкия, цитрусов аромат. Устата й се напълни със слюнка.

— И летните плодове са популярни — каза Лети и й подаде друг буркан.

След като разгледа изсушените розови и лилави листенца за момент, Чарли отвори капака. Ароматът беше лек и ободряващ.

Жената на масата до нея се обади:

— Ако предпочитате нещо класическо, „Лейди Грей“ е най-добрият.

— Такъв голям избор — усмихна се Чарли на тъмнокосата жена и погледна към Лети. — Като че ли този път ще се спра на „Лейди Грей“, щом го препоръчват.

— Добър избор. Кат има безупречен вкус — рече Лети и кимна към другата жена. — Тя е неофициалният ми помощник-дегустатор. Никога няма да срещнете жена с по-голяма страст към чая.

Кат се засмя.

— Това е учтив начин Лети да каже, че съм обсебена.

— От чая — повтори Чарли, докато в ума й се оформяше идея. — Дали бихте имали време да се присъедините към мен? Има нещо, за което бих искала да поговоря с вас…

Кат изпи чая си и внимателно сложи чашата обратно в чинийката. Чарли разглеждаше лицето й за признаци на интерес към нейното предложение, но не можа да открие такива.

— Значи идеята е да намираме тези чайни заедно, да ги изпробваме, а след това да помагам при писането на рецензиите?

— Точно така — кимна Чарли. — За самия чай ми трябва малко помощ; винаги съм си падала повече по кафето, така че трябва да започна почти от нулата за тази работа. Как започна да се интересуваш от чай?

— Като тийнейджър — поясни Кат. — Баба ми ми подари първата кутия с чай и оттогава започнах да си събирам. Когато започнах работа през съботите, докато учех за кандидат-студентските изпити, спестявах парите и идвах тук в края на седмицата. Опитах всички чайове, които имаше Лети, след това й помогнах да направи списъка.

— Това е чудесно! Значи знаеш всичко за тази област. Имам нужда от някой като теб, който знае какво говори. Обикновено сама бих си направила проучването, но съм затрупана в момента. Боя се, че няма да мога да ти плащам много, но ще е достатъчно да си покриеш разходите и нещичко да ти остане отгоре. Ако писането за храна е нещо, от което се интересуваш, ще се учиш по време на работа.

Докато чакаше отговора на Кат, Чарли довърши последното парче торта с розова вода и шамфъстък. Тя я ядеше съвсем бавно, за да се наслади на вкуса на всяка хапка — богат, плътен и деликатен. Една от най-добрите торти, които беше опитвала някога.

— За какви места си мислиш?

— За тези — Чарли извади дневника си и показа на Кат списъка на чайните, които беше нахвърлила. — Може да ми помогнеш за първите няколко.

Кат прочете имената, кимна и върна списъка. Чарли не можеше да се отърси от чувството, че тя е тази, която е на интервю, а не обратното. Това я притесняваше — беше свикнала да държи нещата под контрол.

— Бих искала да включа и това място, разбира се — каза Чарли.

— Тук? — лешниковите очи на Кат се разшириха.

— Абсолютно. Идеално е. Това е точно типът място, което търся. Истински скрит скъпоценен камък. Всъщност, никога нямаше да го открия, ако рецепционистката в хотел „Саут Клиф“ не го беше споменала…

— Кали ли ти каза за това място? — Кат сякаш се отпусна малко след това и за втори път този ден Чарли се почувства, сякаш беше преминала някакъв тест.

— Да. Но не веднага. Имам чувството, че хич не й се искаше да го сподели.

— Това е, защото „Крайбрежната“ е почти нещо като тайна тук.

— Разбирам — рече Чарли с нарастващ ентусиазъм при мисълта за възможността да промени бъдещето на чайната. — Е, това е тайна, която можем да споделим сега — тя се усмихна. — С рубриката в списанието можем да превърнем мястото в туристическа дестинация, да привлечем клиенти от всички краища на страната. Ще стане истински бум!

— Не съм много сигурна за това — Кат поклати глава предпазливо.

— Защо? — попита Чарли, докато вече си представяше идеята реализирана. — Една статия, която писах през пролетта, докара огромни тълпи в кафенетата, които препоръчах. Това място може да е наполовина празно сега, но може да се превърне в златна мина.

Кат погледна към Лети, която носеше сметката на възрастна двойка в далечния ъгъл на стаята.

— А мислиш ли, че Лети иска това? — Кат сбърчи вежди. — На нея й харесва да вижда най-вече познати лица тук. Ето защо Кали не те е пратила веднага насам.

— Но със сигурност всеки иска повече работа в наши дни?

— Не всеки. Лети не плаща скъпо за наема на мястото, а и не харчи много пари за луксозни стоки. Ако се нуждае от нещо друго, синът й, Юън, се грижи за нея.

— Значи държи чайната за удоволствие?

— Точно така.

— О! — Чарли не можа да скрие разочарованието си.

— Виж, Чарли. Много мило, че ме помоли да ти помогна с рубриката, но не мисля, че…

Чарли трябваше да действа бързо. Кат беше идеалният човек, който да й помогне — тя вече беше сигурна в това — но ако не направеше нещо, тя щеше да се изплъзне.

— Не те помолих от любезност — нуждая се от някой като теб на борда.

— Не знам… — Кат клатеше глава.

— Последен опит — Чарли извади най-добрите си умения за водене на преговори. — Ако не споменавам „Крайбрежната“ в рубриката и това място си остане добре пазена тайна, би ли променила решението си?

Ъгълчетата на устните на Кат трепнаха леко и след миг се появи широка усмивка.

— Добре — каза тя. — Ако „Крайбрежната“ не участва, тогава аз ще участвам.

Чарли се усмихна с облекчение и развълнувана.

— Страхотно! — каза тя. — Въпреки че трябва да отбележа колко ми е мъчно, че няма да включа това място — идеално е!

— Е, значи сега може да си остане такова — отвърна Кат с усмивка.

Чарли се върна в къщата на Пипа, изпълнена с ентусиазъм за рубриката, за която щеше да пише. Беше се разбрала да вземе Кат на другия ден, за да отидат до Йорк. Чарли беше сигурна, че с нейна помощ щеше да успее да направи такъв брой на списанието, който да докаже, че е достатъчно добър редактор, за да поеме юздите от Джес.

Пипа отвори вратата, облечена в панталон и лилав потник, който подчертаваше тънката й фигура. Русата й коса бе грижливо изсушена със сешоар и беше гушнала Грейси в ръце.

— Здравей, Чарли — каза тя безгрижно и направи място на Чарли да влезе в коридора.

Чарли се стегна за разговора, от който се страхуваше.

— Пипа, не искам да те разстройвам, но мисля, че може би ще е по-добре за всички ни, ако отседна в хотел тази вечер.

— В хотел? — попита Пипа, видимо жегната. — Заради онова, което се случи снощи ли?

— Отчасти — отвърна Чарли. — Прекалено големи сме, за да се караме като тийнейджърки.

Пипа прехапа устни и погледна надолу.

— Звучиш, сякаш вече си го решила. Върви тогава.

Чарли мина покрай нея и се качи по стълбите.

— Винаги си тръгваш, когато стане трудно — извика след нея Пипа.

Чарли се обърна:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Опитах всичко, за да те накарам да се почувстваш като у дома си, защото знам колко много означава за мама и татко ние двете да се разбираме — звучеше сякаш ще се разплаче. — Но вместо да се опиташ да оправиш нещата, ти се предаваш.

— Опитах. Но мисля, че ще се разбираме много по-добре, ако си тръгна.

— Върви в такъв случай — въздъхна Пипа. — Макар че трябва да кажа, че Фло и Джейкъб ще бъдат много разочаровани.

Чарли не обърна внимание на сестра си и се качи до стаята за гости, където прибра дрехите и гримовете си в куфара. Тя кипеше отвътре с цялата емоция на онова, което остана неизказано. Повече от всякога й се искаше да се махне от къщата на Пипа и да остане сама.

Когато излезе, видя, че Пипа не е мръднала от мястото си в коридора.

— Ако постоянно отблъскваш хора от себе си, Чарли, може никога да намериш някого, с когото да споделиш живота си. Нали знаеш това?

Чарли не каза нищо, докато издърпа куфара си през входната врата, без да поглежда назад.

— И ти си тръгна? — попита Сара.

Чарли върза косата си на опашка, докато говореше с приятелката си през екрана на лаптопа.

— Да. Сега съм на хотел. Трябваше да се махна оттам или в противен случай мисля, че щяхме да се удушим взаимно.

— Значи нещата не са се подобрили изобщо?

— Мили Боже, не! Тя си е все същата стара Пипа. Всъщност, даже е още по-зле. Не знам какво се е случило с нея. Превърнала се е в нещо като сладка мамозила.

— Това звучи страшно.

— Така е. Знам, че сме различни, но винаги съм уважавала нейните решения. Докато тя не проявява никакво уважение към моите. Всичко е игра на перчене за нея. Дори зачекна Бен в един момент.

— Шегуваш се.

— Била съм го пропъдила, защото съм твърде обсебена от работата си, според нея.

— Аз друго си спомням. Не искам да трия сол в раната, но не беше ли замесена някаква стриптийзьорка?

— Уффф! Да, така беше. Направо класика!

— И Пипа има нахалството да те обвинява, че ти си го пропъдила! Това е смешно. Е, какъв е планът сега, ще си тръгваш ли?

— Не, вече уредих да остана и да направя някои проучвания за списанието. Запознах се с една жена тук, която ще ми помогне. Казва се Кат и е експерт по чай. Нямам търпение да започнем.

— Така те искам — каза Сара. — На добър час!

9

Серафин замесваше тесто за кроасани върху плота — монотонното движение я успокояваше. През прозореца на кухнята на Адам се виждаше мъглата над парка тази сутрин. Имаше само един възрастен мъж с чадър, който дръзко се бореше със ситния дъждец, докато разхождаше хрътката си около езерото. Серафин започваше да се чуди дали снимките на слънчевия морски град, които беше видяла в интернет, не са от някое друго място.

У дома, във Франция, дните й започваха, щом близнаците дойдеха и седнеха на ръба на леглото й и си бърбореха за анимационни филми и игрите, които искаха да играят. Тук, в Скарбъро, всяка сутрин блясъкът на сивата сутрешна светлина я поздравяваше през завесите. Първия ден, когато се събуди, още сънена, пръстите й докосваха непознатата завивка. Трябваше й миг да си спомни къде се намира.

Беше свикнала със стаята си, но с някои неща не беше толкова лесно да свикнеш.

Серафин подреди красиво тестените полумесеци в тавата за печене и ги сложи във фурната. Щом чу стъпките на Зоуи по стълбите, сърцето й се сви. Напомни си да мисли позитивно — днес е нов ден. Денят, в който ще направи така, че да се сработи със Зоуи.

— Какво правиш? — попита Зоуи от прага на кухнята. Беше облечена в жълта пижама и дългата й кестенява коса бе разрошена от съня.

— Направих кроасани — рече бодро Серафин и посочи фурната. Стаята беше започнала да се пълни със сладкия аромат на прясно изпечени сладкиши.

— Но ти знаеш, че винаги ям зърнена закуска — каза Зоуи и присви очи.

Серафин въздъхна.

— Е, днес ще опитаме нещо различно. Татко ти каза, че много си обичала кроасани като малка.

— О? Не си спомням — каза Зоуи и издърпа един стол, за да седне на масата.

— Ще ти харесат — заяви Серафин и донесе пресен портокалов сок и малка чаша с кафе за Адам.

— Откъде знаеш? — възрази Зоуи, като наклони глава и притвори подозрително очи — физиономията, която Серафин беше виждала толкова често по време на краткия си престой в къщата.

— Добре, надявам се, че ще ти харесат. Моля те, не бъди груба, Зоуи!

— Само попитах.

— Така, днес си мислех да отидем на разходка в парка. Казаха, че слънцето ще се появи по-късно.

Зоуи я погледна, мълчаливо и непоколебимо.

— Може.

— Можем да почетем „Малкия принц“, когато се приберем.

— Тази книга е глупава. Дори не я разбирам — нацупи се Зоуи. — Може ли да си изям зърнената закуска сега?

— Добре — каза Серафин и се изправи неохотно. Тя застана за миг и си пое дъх, за да се успокои, след което взе пакета със зърнената закуска и я изсипа в купа.

— Добро утро, Серафин — тя се обърна и видя Адам, облечен в костюм, с коса, още влажна от душа. — Еха, нещо мирише вкусно!

— Благодаря. Направих кроасани — каза уморено Серафин.

— Страхотно.

— И аз това казах — рече Зоуи на баща си и очите й светнаха. — Страхотно!

Същия следобед Серафин и Зоуи свалиха калните ботуши в коридора.

— Да идем в хола — предложи Серафин.

— Защо?

— За да поучим. Време е за урок по френски.

— Няма начин. Отивам си в стаята.

— Виж, не съм тук, за да те наказвам, Зоуи. Баща ти иска да научиш френски и ме помоли да те науча. Сега ела с мен и да започваме.

Зоуи я последва, като извъртя очи с досада. В хола тя се отпусна в един фотьойл.

— Не си първата, нали знаеш?

— Моля?

— Не си ми първата учителка по френски — Зоуи завъртя кичур от дългата си тъмна коса. — Въпреки че може би си единствената, за която татко настояваше да живее с нас. Никоя от тях не успя да ме научи на нищо.

— Изглеждаш горда от този факт.

— Не съм. Просто не ми пука. За какво ми е френски, така или иначе? Никога няма да се върна във Франция.

— Откъде си толкова сигурна?

— Не знам. Но съм сигурна — Зоуи погледна надолу и дръпна едно конче от чорапа си.

— Защо?

Момичето вдигна рамене:

— Ужасно място е.

— Честно, папа. Добре съм — каза Серафин по телефона същата вечер. Тя беше седнала на ръба на леглото и си сушеше косата с кърпа след банята. — Трябва да се адаптирам. Различна култура.

— Сигурна съм, че нещата ще се подобрят, когато се опознаем по-добре. Как вървят нещата с теб? — попита тя, нетърпелива да смени темата. Представяше си се със семейството си — как се смеят заедно с майка си в кухнята, чете на малките си брат и сестра приказки — и усети пристъп на носталгия.

— Изкарахме прекрасен уикенд. Рави и Анна правиха парти за двадесет и петгодишнината от сватбата си снощи, затова баба ти се грижи за децата и двамата с майка ти отидохме. Елен направи от прочутия си Тарт Татен. Почти цялото село беше там. Наистина се забавлявахме.

— Радвам се да го чуя — тя се опита да изтласка мислите си за това как бе прекарала вечерта в четене сама в стаята си.

— Казахме им, че Скарбъро ти харесва. Всъщност, като се замисля за това, Анна спомена нещо, което трябва да ти кажа… — гласът му заглъхна, докато се провикна към другата стая. — Елен, какво спомена Анна?

Елен взе слушалката.

— Здравей, миличка. Ами, Анна каза, че имало някаква страхотна чайна с изглед към морето, където правят най-вкусните торти и сладкиши. Собственичката била прекрасна жена.

— Не ми звучи като културна разлика, а като лошо поведение.

Луси или нещо такова. „Крайбрежната чайна“ на Южния залив, до бунгалата.

Серафин не беше ходила все още към фара и пристанището; така че не познаваше тази част на брега — беше видяла бунгалата само отдалече.

— Ще проверя — обеща тя.

— Добре, скъпа — каза Елен. — Вечерята е готова; така че трябва да се сбогуваме. Изпращам ти целувки.

— Това място е скучно. Ще си играя на играта — Зоуи седна и веднага извади конзолата от чантата си.

След като взе Зоуи от училище в сряда, Серафин я беше довела в чайната; която беше споменала майка й по телефона, но вече започваше да съжалява за това.

Собственичката, седнала зад щанда, улови погледа на Серафин и й отправи съчувствена усмивка. Серафин също се усмихна и се приближи до тезгяха.

— Може ли да поръчам от вашите кифли с мармалад, моля?

— Разбира се — тя бръкна в стъклената витрина и извади поднос на цветя, отрупан с кифлички.

— Изглеждат вкусни.

— Благодаря. Специалитетът ми. Аз съм Лети между другото — гласът й беше любезен и приветлив.

— Серафин.

— От Франция ли си?

— Да. И не бих имала нищо против да съм там сега. Времето винаги ли е такова през септември? — Серафин се загледа през прозореца, докато дъждовните капки се стичаха по червената тента и падаха на земята.

— О, никога не знаем какво ще е точно. Единственото сигурно нещо е студеният вятър. Не ми казвай — продължи Лети, като снижи гласа си до шепот, — дори и в този дъжд ти се иска да си там навън сама, вместо тук, в опити да накараш Зоуи да съдейства.

Серафин се разсмя против волята си. Чудеше се на колко ли години е Лети. Въпреки тънката й като хартия кожа на бузите и около очите, имаше някаква игривост в изражението й, която не подлежеше на възрастта.

— Да. Толкова ли е очевидно?

— Не си първата, чието търпение изпитва — каза Лети и сряза кифлите на две, за да ги сложи във фини порцеланови чинии; с малка паничка малинов конфитюр до тях от едната страна и още една с масло от другата.

— Откъде я познаваш?

— Баща й Адам и синът ми са най-добри приятели от училище. Почти двадесет години.

— Адам е страхотен човек.

— Нали? Тежка съдба го сполетя, но никога няма го да чуеш да се оплаква. Сигурно никак не му е лесно да отглежда Зоуи сам.

— Той е търпелив. Може би имам нужда от повече търпение — заяви Серафин. — Винаги съм смятала, че ме бива с децата. Но това…

— Не се кори, скъпа — каза нежно Лети и я потупа по рамото. Серафин усети топлината на допира й, което я успокои малко. — Тя е трудно момиче, Адам знае това.

— Да — каза Серафин и прехапа устни. Сега, когато бе започнала да говори, се ужаси от начина, по който чувствата й бяха изплували на повърхността.

— Липсва ти домът, нали?

— Много — заяви Серафин и очите й се напълниха със сълзи. — Малките неща. Говорих снощи със семейството си и майка ми беше направила Тарт Татен…

— Ооо, вкусно!

— Това е едно от любимите ни ястия, които правим заедно. Почти мога да го помириша и да усетя вкуса му сега — тя си припомни сладкия аромат на ябълката и устата й се напълни със слюнка.

— Винаги съм искала да се науча да го правя.

— Така ли? Аз мога да ти покажа.

— Наистина? Би било чудесно. Защо не наминеш в петък вечер?

Серафин се поколеба.

— Струва ми се, че трябва да гледам Зоуи тогава.

— Не се притеснявай. Ще поговоря с Адам, той няма да има нищо против. И ако тези кифлички ти харесат — тя посочи чиниите, които беше приготвила, — ще ти споделя моята тайна рецепта.

— Наистина ли? — оживи се Серафин. — Много ще се радвам.

— Значи се разбрахме. Междувременно — каза Лети — искам да те запозная с две момичета.

Серафин погледна Зоуи, която все още не отделяше поглед от играта си.

— Няма да й стане нищо за пет минути — успокои я Лети и заведе Серафин към една маса в ъгъла, където две жени се бяха надвесили над лаптоп — блондинка в дънки и черно сако и жена с късо подстригана кестенява коса, облечена в ретро рокля с цветя и ботуши.

— Кат, Чарли, това е Серафин. Тя е гувернантка, нова е в града. Реших да я доведа да се запознаете.

— Здравей! Радвам се да се запознаем — каза Кат и се здрависа със Серафин. Серафин забеляза татуировката върху долната страна на китката й — плътен, непрекъснат кръг. Лети се усмихна и ги остави.

— Здравей — каза Чарли и махна лаптопа. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Имам предвид, ако нямаш нищо против разговори за чайни.

— Звучи забавно — заяви Серафин и дръпна един стол до масата им. — Над какво работите?

— Това е за изданието за храни и напитки в списанието, за което работи Чарли — обясни Кат. — Ще правим рецензии на чайни и планираме пътуването до Йорк утре.

— Колко интересно. Много обичам да чета такива статии — почти можеш да опиташ всички торти и сладкиши, само че без никакви калории — Серафин се усмихна.

— Точно така — каза Чарли. — Но за дегустацията това не важи.

— Звучи ми като сбъдната мечта — заяви Серафин. — Аз съм малко луда на тема сладкиши. Има една пекарна, подобна на тази, в моето село у дома — нали се сещате — сигурни сте, че ще опитате нещо вкусно, когато отидете там.

— Точно такова място търсим — каза Кат.

Серафин погледна към Зоуи, за да провери дали е добре.

— На работа ли си?

— Да — кимна Серафин.

— Къде си отседнала в Скарбъро? — попита Кат.

— До Пийсхоум парк.

— Супер. Израснала съм там. И добре ли върви?

— Любезен отговор или честен отговор? — попита тихо Серафин.

— О, Боже! — възкликна Чарли. — Сигурна съм, че нещата ще се оправят.

— Сега, когато откри „Крайбрежната“, със сигурност — усмихна се топло Кат.

— Имам почивен ден утре, това ще помогне.

Чарли погледна Кат, която кимна в мълчаливо съгласие, след което двете отново погледнаха Серафин.

— Ако нямаш други планове — каза Чарли, — защо не дойдеш с нас?

Серафин се усмихна:

— С удоволствие!

10

— Готова ли си? — попита Чарли. Двете със Серафин стояха в коридора у Кат.

Кат се погледна за последен път в огледалото. Косата й беше прибрана от едната страна със седефена шнола. Беше облякла клоширана рокля с елегантни токчета.

— Мисля, че да — каза тя. — Да не забравя нещо?

Тя бързо провери чантата си. Телефон, червило, ключове, бележник, писалка — стори й се толкова празна без оризовите кексчета и мокрите кърпички, с които обикновено беше пълна. Сърцето й се сви малко, като си помисли за Лео.

— Трябва ти само апетит — засмя се Чарли.

— Аз си нося моя — заяви Серафин.

— Нямам проблеми в това отношение — Кат се усмихна и затвори вратата след себе си.

Те свиха към страничната улица и Чарли натисна бутона на ключовете. Мигачите на зелен MG кабриолет светнаха.

Кат си пое дъх:

— Това ли ти е колата?

— Да — отвърна доволно Чарли. — Моята гордост и радост.

Серафин се качи отзад, а Кат седна на предната седалка и прокара ръка по кремавата кожа.

— Леле, много е хубава! — тя се облегна в седалката, за да се наслади на усещането как кожата отлива формата на тялото й. — Никога не съм се возила в такава кола досега.

— Чакай да тръгнем.

Чарли завъртя ключа, пусна радиото и свали прозорците от двете страни. Млад мъж мина край тях на тротоара и спря, за да им кимне с възхищение.

Чарли постави крака си върху педала на газта и Кат инстинктивно се хвана от двете страни на седалката.

— Дръжте се, пътешествието ни започва! — каза Чарли, като се обърна към Кат и Серафин с усмивка.

Те слушаха музика по време на пътуването и съзнанието на Кат се зарея, докато гледаше пейзажа. Чувстваше се странно да бъде в компанията на две жени, които почти не познаваше, но й беше по-комфортно, отколкото беше очаквала. Серафин незабавно предразполагаше с топлия си нрав на здраво стъпило на земята момиче. Колкото до Чарли, Кат все още нямаше съвсем ясна представа. Държеше се дружелюбно, разбира се, и беше впечатляващо решителна в подхода си към работата. Кат се зачуди какво ли впечатление й е направила тя самата — дали не я считаше за не чак толкова амбициозна.

Един час по-късно, в ранния следобед, те пристигнаха в Йорк.

— Първа спирка — „При Бети“ — каза Чарли.

Те тръгнаха по калдъръмените улички, докато стигнаха до известната чайна, разположена на ъгъла на централната улица.

— Значи това е? — Кат се загледа възхитено през витрината на чайната. Вътре масите бяха застлани с чисти покривки, а сервитьорките бяха облечени с традиционните черно-бели тоалети. — Винаги съм искала да дойда тук.

Посрещна ги една от сервитьорките и ги заведе до маса в спокоен ъгъл на помещението.

— Благодаря — каза Чарли. Тя поръча без да гледа менюто. — Нямаме много време, затова бихте ли ни донесли пълното меню за следобедния чай? Какъв чай ще вземем?

— Не ме гледай — заяви Серафин с усмивка. — Вие двете сте специалистите.

— Дарджилинг — каза Кат без колебание.

— Точно така — каза Чарли. — От този.

Няколко минути по-късно сервитьорката донесе бял чайник и чаени чаши.

— Шампанското сред чайовете — поясни Кат и повдигна капака на чайника, за да вдъхне аромата. — Помиришете. Има нотки на касис.

— Вкусно — каза Серафин и се наведе.

Пристигна стъпаловидна поставка за сладкиши. Кат огледа деликатно направения микс от солени и сладки хапки. Мини-сандвичи с фини резени краставица и пушена сьомга бяха подредени на най-долния стелаж, а над тях имаше различни кексчета и сладкиши.

Кат наля чая внимателно в две крехки бели чаени чаши. Светлата течност беше точно нюансът, който трябваше да бъде.

— Да започваме, а? — предложи Чарли.

Трите жени отпиха от чая и всяка опита по сандвич, докато обсъждаха първоначалните си впечатления. Чарли поръча някои допълнителни неща и помоли сервитьорката да им донесе вода.

— Трябва ли да си водим бележки? — попита Кат.

— Определено не — каза Чарли. — Не искаме те да знаят, че ще пишем рецензия, така че просто се отпуснете и се насладете.

— Щом настояваш — усмихна се Серафин. — Да опитаме тези — тя посочи слепените с крем ореховки. — Те са ми позната материя.

— Всъщност би било грубо да не ги опитаме — каза Чарли, като подаде една на Кат и взе една за себе си.

Чарли изяде своята на две хапки.

— Какво мислите?

— Добри са — ароматът на шамфъстък им придава изискан финес — заяви Серафин.

— И не са прекалили с крема. Доста добра ореховка като цяло — добави Кат.

Те си изпиха чая, докато ентусиазирано споделяха мнения за филийките бадеми и шоколадовите еклери. Когато останаха само трохи и чаени листа, Кат попита Чарли какъв е следващият етап от процеса.

— Ще обединим бележките си, след което аз ще напиша рецензията и когато имаме пълен комплект, ще ги изпратя по имейла за редакция. Аз съм гост-редактор на този брой, но Джес, шефката ми, все още ще има последната дума.

— Звучи добре — Кат изпи чая си. — Е, аз вече имам много за казване.

— Как така не си била тук и преди? — попита Чарли. — Живееш само на час път.

Кат премести чашата и чиния си и замръзна. Чарли я изчака да заговори — сините й очи я наблюдаваха мило, а изражението й беше открито и спокойно.

— Аз не мога да си позволя подобно нещо — отвърна тя. — Откакто се появи Лео, не можем да се простираме по-далеч от обичайното ни посещение на „Крайбрежната“ от време на време. И дори тогава Лети понякога ни помага.

— Това е много мило — каза Чарли.

— Лети е чудесна — каза Кат. — Тя винаги поставя другите на първо място. Тя ми помогна, когато се нуждаех най-много.

— Кога е било това? — попита Серафин.

Кат замълча и погледна Чарли и Серафин. Едва ги познаваше, но нещо й каза, че може да говори с тях честно.

— Трудната раздяла с бащата на Лео.

— Какво се случи? — попита Чарли.

— Не бяхме готови да имаме бебе — каза Кат. — Живеехме заедно само от няколко месеца, когато забременях с Лео.

— Той как реагира? — попита Чарли.

— Доста зле. Старият ни живот му липсваше много и предполагам, че отвърна, като продължи да живее по същия начин — излизания с приятели, пиене, късно прибиране. Да имаш дете сближава някои хора, но в нашия случай ни отдалечи един от друг.

— Трябва да е било много трудно — каза Серафин.

— Да, бяха самотни времена. Не говорехме достатъчно.

— Нещата по-добре ли са сега, когато сте разделени? — попита Серафин.

— Да. Намираме начин да се напаснем — най-накрая започна да му харесва да е баща. В момента Лео е с него в Шотландия — за първи път го правим.

— Изглеждаш много милостива и силна — заяви Серафин.

— Ха-ха — засмя се Кат. — Не съм толкова силна. Просто се заемам с нещата, доколкото мога. Но наистина понякога ми се струва, че животът на всеки друг върви гладко.

— Не съм сигурна за това — каза Чарли с крива усмивка. — Моят със сигурност не е. Мислех, че ще се омъжвам следващата пролет… но това съвсем не тръгна по план.

— Съжалявам да го чуя! — каза Кат. Значи животът на Чарли не беше идеален в края на краищата. Това я изненада.

— Случват се такива неща — Чарли вдигна рамене. — Но няма да се преструвам, че не ме разстрои. Срещнах го на работа и след една година се преместихме да живеем заедно. За първи път в живота ми сякаш всичко вървеше по план. Чарли замълча, като се замисли за Бен. — Бях целувала достатъчно жаби и бях сигурна, че Бен е различен. Той беше добър човек, всички така казваха, и когато ме помоли да се омъжи за него, не се поколебах. Това беше. Той беше мъжът. Моята приказка с щастлив край! — тя поклати глава. — Е, явно не се получи така.

— Какво се обърка? — попита меко Кат.

— Една сутрин през юни говорехме за медения си месец в Италия по време на закуска и след това хванах автобуса за редакцията. Седнах на бюрото си, готова да започна работа, също като всеки друг ден. Тогава Джес, шефката ми, ми се обади и ме помоли да отида в кабинета й. Всякакви мисли ми минаваха през ума — че съм изпуснала някоя подробност или краен срок. Но не. Беше чула от момчетата от отдел „Продажби“ че Бен е спал със стриптийзьорката по време на тяхно излизане. Очевидно всички говореха за това.

— Ох! — каза Кат и поклати глава. — И това ти го каза шефката?

— Да. Все едно самият факт, че съм разбрала, не беше достатъчно унизителен. Скъсах с него онази нощ, а на следващия ден реших да накъсам всяка картичка, която някога ми е подарявал, в шредера в редакцията.

— Добре си направила — каза Серафин.

— Нямаше как да се върна при него — каза Чарли. — Както и да е. Онова, което ми се стори най-нахално, беше, че сякаш изпита облекчение. Предполагам, че е търсил начин да се отърве и този му се сторил достатъчно добър. Радвам се, че не съм с него, наистина. Но все още се чувствам така, сякаш отне част от мен. Боли и до днес, въпреки че знам, че е за добро.

— Има много какво да се каже за това да си несемеен — рече Кат.

— Определено има — съгласи се Чарли с усмивка.

Серафин кимна, но не каза нищо. Кат се зачуди дали защото е срамежлива, или имаше нещо, което не иска да сподели. Тя изглеждаше като да се чувства комфортно по време на разговора, но сякаш предпочиташе да остави Кат и Чарли да говорят през повечето време.

— Цяла вечер във ваната с чаша вино и хубава книга — няма нищо по добро от това — каза Чарли.

— Спане по диагонал в леглото — добави Кат. — Това е любимото ми занимание. О, както и яденето на сладолед в полунощ.

— Да. Въпреки, че моят „сладолед" е топено сиренце и чипс в сандвич — рече Чарли.

— Гадост! — Кат изкриви лице в отвратена физиономия.

— Честна дума: Пробвай! — настоя Чарли.

— Предполагам, че дори и на човек, който пише за храна, му е позволено малко време за почивка. Какво друго?

— Да си гледам каквото и когато си поискам — отвърна Чарли. — Без мрънкане по време на кулинарните предавания.

— А аз имам време да шия юргани и възглавници.

— Това не го правя — каза Чарли със смях. — Но да чета вестника, без да се налага да подавам най-добрите статии — това е друго нещо, което ми харесва.

— Да знаеш как да поправяш всички малки неща в дома си, защото никой друг няма да ти ги поправи — добави Кат.

— О, да — Чарли се засмя. — Даже съм станала експерт по отстраняване на паяци вече.

— И имаш повече време за приятели — включи се Серафин.

— Да — съгласи се Чарли с топла усмивка. — Определено и това.

Чарли плати сметката и си облече якето.

— Добре. Следващата ни спирка е при реката.

— Да вървим — рече Кат и стана.

Слънцето грееше, докато трите жени минаваха през калдъръмените улички и покрай сгради от епохата на Тюдорите, които сега бяха превърнати в бутици и ресторанти. Група туристи спря, за да снима градските стени.

— Това място е толкова красиво! — каза Серафин.

— Да, така е. Макар че е доста тихо все пак, нали? — заяви Чарли.

— Мислиш ли? — учуди се Кат. Тя огледа пазаруващите и туристите, загрижени единствено от оживената дейност, която ги заобикаля.

— В сравнение с Лондон, предполагам — поясни Чарли. — Когато не съм там, все имам чувството, че изпускам неща.

— Не изпускаш нищо — каза уверено Кат. — Може би сега е добър момент да поговорим за „Основното правило на следобедния чай“.

— Моля? — вдигна вежди Чарли.

— Какво е то? — попита Серафин.

— Хайде да седнем — каза Кат и посочи една пейка.

Чарли погледна часовника на телефона си:

— Сега?

— Да — настоя Кат.

— Но…

Кат хвана Чарли за ръка и трите жени седнаха една до друга на пейката. Листа падаха леко на тревата пред тях — прясно постлан килим в зелено и златно.

— Виждате ли онази котка? — Кат посочи сивата раирана писана, която си беше намерила парче слънчева светлина на близката ниска стена и се припичаше доволно там.

— Да — каза Чарли.

— Какво прави тя?

Чарли наблюдаваше котката, която се обливаше в кръпката си топлина.

— Нищо.

— Нищо? Сигурна ли си?

— Да. Тази котка не прави абсолютно нищо — заяви Чарли.

Серафин се засмя:

— Не съм съгласна. Тя живее бавно. Размишлява. Наслаждава се.

— Точно така! — заяви триумфално Кат. — Серафин го разбра.

— Тази котка си губи времето — настоя Чарли.

— Не, не е така — поклати глава Кат. — И когато не бързаме по време на следобедния си чай, ние също не си губим времето. Това е основното правило — никога не бързай! Отдели време, за да го вкусиш.

Чарли и Серафин преглеждаха менюто в чайна „Ривърсайд“, а Кат огледа различните дървени столове, пребоядисани в патешко жълто, като се възхити от старинния стил. Малки хартиени птички тип оригами висяха нанизани от тавана, а обикновените лампи с ръчно направени абажури с цветен мотив от седемдесетте внасяха топла светлина в стаята. Миндерчето, на което бяха седнали и трите, беше осеяно с хубави възглавнички, направени от ватирани квадрати.

— Знаете ли какво? В името на проучването — и тъй като вече официално не бързаме, мисля да изберем варианта с шампанско — каза Чарли.

— Сигурна ли си? — попита Серафин.

— Разбира се — усмихна се Чарли. — Това е проучване. Освен това, когато човек е работил толкова пъти до късно вечер, колкото аз, малко повече разходи няма да го съсипят.

— Е, ако настояваш — каза Кат, развълнувана от перспективата.

Когато напитките пристигнаха, Кат колебливо отпи глътка и мехурчетата затанцуваха върху езика й. Тя се усмихна:

— Бих могла да се пристрастя към това.

— Е, какво мислите за мястото? — рече Чарли и се облегна в стола си.

— Симпатично е — каза Серафин. — По-модерно, може би. Много ми харесва как са направили античните поставки за сладкиши — тя посочи витрината на тезгяха.

— И на мен ми харесва.

— Не съм сигурна за някои от вкусовете обаче — каза Кат, — лимон и лавандула?

— Може да си отива така или иначе, предполагам — каза Чарли.

Сервитьорката се приближи до масата им с поднос кексчета и сладки сандвичи.

— Да пием за следобедния чай — каза Чарли и вдигна чашата си.

— И шампанско! — добави Серафин.

— И за това, че научихме как трябва да се прави — добави Кат.

След чая поеха по един живописен маршрут към колата на Чарли, докато си говореха и се смееха. Умът на Кат беше изпълнен с новите вкусове и преживявания, а в компанията на новите си приятелки тя се чувстваше спокойна и свободна. На път за вкъщи, Чарли пусна радиото и те пяха заедно с песните, които знаеха, и обясняваха някои от текстовете на Серафин. Когато спряха пред апартамента на Кат до кея беше рано вечерта и небето бе тъмно.

— Утре по същото време, нали? — попита Чарли.

— Аз няма да мога, опасявам се — заяви Серафин. — Ще работя.

— Аз участвам — каза Кат и се усмихна широко. — Този път по крайбрежието.

11

— Серафин, използвах обедната си почивка, за да дойда дотук за малко. Може ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се — каза Серафин. Адам стоеше в коридора, а входната врата все още беше отворена. Имаше разтревожен израз на лицето му.

— Можеш ли да направиш една доставка за мен?

— Зависи каква е. Предупреждавали са ме за хора като теб — пошегува се тя.

— Не е нищо незаконно, честна дума. Ела и виж.

Той я заведе в хола, където на средата на пода стоеше бял метален кафез.

Тя го приближи и се наведе, за да го огледа отблизо:

— Неразделки. Колко са хубави!

— Да, красиви са, нали? Много са влюбени, но за съжаление собственикът им вече не ги обича толкова…

— Няма ли да ги задържиш?

— Не. Няма начин. Но за щастие вече има кой да ги вземе. Ще се виждаш с Лети тази вечер, нали? Дали би могла да й ги занесеш вместо мен? Тя каза, че малко компания ще й дойде добре. Има апартамент над чайната. Бих ги занесъл сам, но ме извикаха след работно време във „Фламинго“ резервата. Зоуи е на урок по цигулка, така че ще я взема на път за вкъщи.

— Добре. Няма проблем. Ще ги взема с мен довечера.

— Благодаря. Ще платя таксито.

Серафин поклати глава:

— Няма нужда, ще отида с автобуса.

— Сигурна ли си? Има и още нещо дребно.

— Какво пък сега? — попита тя през смях. — Тарантула? Боа?

— Не е чак толкова лошо — каза Адам. Лаят от градината го издаде. Серафин отиде до прозореца.

— Куче? — усмихна се тя. — Откъде се взе то?

— Просто го доведох с мен. Появи се тази сутрин. Мелез между бигъл и нещо друго. И напълно откачено, както изглежда. Предишните собственици не могли да му осигурят движението, което му трябва.

— И той ще…?

— Моят приятел Юън, който е обсебен от маратонното тичане, ще го вземе.

— Идеални са един за друг!

— Надявам се. Обеща да го вземе за двумесечен пробен период и се надявам да се сработят, защото алтернативата не е толкова розова. Не е необходимо да му го носиш — Юън ще го вземе по-късно. Би ли наглеждала Багел дотогава?

— Багел?

— Бигълът Багел.

— Сладко. Да, разбира се, че ще го наглеждам.

— Може ли да го изведете на разходка със Зоуи? Юън каза, че ще се появи около единайсет да го вземе.

— Добре — каза Серафин с леко безпокойство в гласа.

— Всичко ще е наред, обещавам.

— Това не ми го пишеше в длъжностната характеристика — пошегува се Серафин.

— Нима не си забелязала, че почти нищо не съм сложил в длъжностната ти характеристика? Защото, ако бях, никога нямаше да дойдеш.

Серафин се засмя.

— Може би е вярно. Както и да е. Не се притеснявай! Хотелът ти за животни е в сигурни ръце с мен. Приятен ден.

— И на теб. И съжалявам за всичко това.

— Няма проблем. Но се опитай да не водиш други за тази вечер.

— И така, това са различните магазини в града — заяви Серафин, като посочи една снимка на селото си с надеждата да ангажира вниманието на Зоуи. — Patisserie, boul… — звънецът на вратата я прекъсна.

— Спасена от звънеца — каза Зоуи и скочи на крака. — Обзалагам се, че е Юън — тя погледна през прозореца. — Да, той е. Би ли отворила вратата? Аз ще отида за Багел.

Серафин отиде да отвори вратата. Мъжът на прага беше в средата на тридесетте, с тъмноруса коса.

— Здравейте — каза тя. — Вие трябва да сте Юън. Аз съм Серафин.

— Удоволствие е да се запознаем — каза той. — Адам ми е разказвал.

— Само хубави неща, надявам се.

— Да. Само хубави.

— Вие сте тук за кучето, нали? Зоуи ей сега ще го доведе.

— Юън — извика Зоуи от градината. — Той не иска да помръдне!

— О, Боже — каза Юън. — Не звучи много обещаващо като начало.

Бигълът се буташе в градинския зид и скимтеше. Зоуи го беше хванала за нашийника и го дърпаше, но колкото повече дърпаше, толкова по-категорично отказваше да помръдне кучето. То започна да вие.

— Виж, Юън, не иска да помръдне — каза Зоуи и хвърли отчаяно повода на земята. — Ти пробвай.

Юън пристъпи напред и приклекна до кучето. Заговори му меко:

— Здравей, Багел, няма да ти направим нищо лошо.

Той се обърна и погледна Серафин:

— Има ли нещо, с което да можем да го примамим? Някаква храна?

— Кроасани? — предложи Зоуи.

— Не е най-доброто — каза Юън. — Има ли нещо по-твърдо? Няма ли кучешка храна?

— Струва ми се, че не — каза Зоуи. — Изразходихме бисквитите последния път.

— Последния път? — учуди се Серафин.

— И други кучета е имало — заяви Зоуи. — Предимно стафордширски бултериери. Но и хъски, чихуахуа…

— Това е първото, за което Адам успя да ме придума да се съглася, Серафин — каза Юън с усмивка. — Той знае, че имам слабост към бигъли. Винаги съм се възхищавал как могат да се научат сами да си отварят хладилника.

— Да пробваме с маделинки? — предложи Серафин. — Никой, не може да устои на маделинка.

Багел позволяваше на Юън да го гали, но не помръдваше и на сантиметър.

— Добре, да пробваме с маделинки, каквото и да е това — каза Юън.

— Опитай първо ти една — каза Серафин. Тя се шмугна в; кухнята и се върна с кутия бисквити и подаде една на Юън Той отхапа и кимна одобрително.

— Не е зле.

Багел надуши храната и започна да лае силно. Юън се изправи на крака.

— Добре, ще оставя следа от трохи. Зоуи, ти остани тук, за да не отиде по-далеч, а Серафин да отиде при входната врата, за да му попречи да се шмугне навън.

През следващия четвърт час тримата дружно изкушаваха Багел с трохи, докато накрая се качи в колата.

— Благодаря! — каза Юън.

— Няма за какво — Зоуи вдигна рамене.

Серафин започваше да вижда различна нейна страна в компанията на Юън. По-внимателна, съобразителна и мила.

— Пожелавам ви много щастлив живот заедно — каза Серафин на Юън. — И ако някой от вас някога иска още сладкиши, знаете къде да ме намерите.

Серафин слезе от автобуса и тръгна към „Крайбрежната" Градът изглеждаше различно вечер с отраженията на светлините, които блестяха по водата. Тя погледна към клетката в ръката си и се усмихна. Неразделките бяха привлекли доста внимание по време на пътуването. Приятно й беше да се разхожда вечерта сама, да разговаря с местните хора, а сега вече имаше и приятели, и къде да отиде. Кат й беше изпратила съобщение по-рано, за да каже, че с Чарли също ще ходят в чайната тази вечер.

Лети й отвори вратата на „Крайбрежната" Серафин я поздрави и помаха на Кат и Чарли, които дойдоха при тях на вратата.

— Здравейте всички. Лети, донесох ти нещо от Адам — Серафин постави внимателно клетката с птиците долу.

— Еха! — възкликна Чарли усмихната. — Това съвсем не съм го очаквала!

— О, не са ли прекрасни? — каза Лети и клекна, за да се полюбува на птиците.

— Много са хубави — Кат надникна в клетката. — Твои ли са сега, Лети?

— Да. Надявам се да не правят проблеми, докато летят наоколо на горния етаж. Не мога да понеса мисълта да седят в тази клетка през цялото време — тя ги взе от Серафин. — Благодаря, че ги донесе.

— Ще ги кача горе да ги настаня. Ще се видим след малко — каза Лети и тръгна с кафеза към стълбището в дъното на чайната.

— Е, как беше? — Серафин попита Кат и Чарли. — Хубаво ли беше пътуването днес?

— Доста добре — каза Кат. — Исках да разкажа на Лети. Мисля, че малко завижда, че не можа да дойде с нас. Днес ходихме в едни чайни по крайбрежието и намерихме много красиво място, изсечено в скалата. Отне ни около час да стигнем до него, но чаят и тортата напълно си заслужаваха дългото ходене.

— Звучи чудесно — заяви Серафин. — Приключихте ли или има още места за посещение?

— Имаме още няколко — каза Чарли.

— След това започвам отново с търсенето на подходяща работа — сбърчи нос Кат.

— Отложи реалността, докато можеш — усмихна се Серафин.

Лети се появи отново, вече без клетката за птици.

— И така, вие двете, познайте какво ще ме научи да правя Серафин? — каза тя.

Кат се обърна към Серафин.

— Чакай да помисля… Не са кроасани, защото Лети може да прави. Нещо с плодове? Тарталета?

— Точно така — потвърди Серафин. — Тарта татен. А пък Лети ще ми покаже как се правят кифлички. Защо не се присъедините към нас?

— С удоволствие — каза Кат. — Чаша чай не би навредила.

— Опасявам се, че трябва да се връщам в хотела — каза Чарли. — Имам да чета един тон имейли. Друг път, може би — тя се усмихна и се сбогува с останалите.

— Елате, да вървим към кухнята. Оттук— каза Лети.

Жените тръгнаха към задната стая.

— Чаках го с нетърпение — рече Серафин. Дори дългите часове със Зоуи бяха поносими днес, понеже знаеше, че скоро щеше да се наслаждава на почивка и да прави това, което обича най-много на света — сладкиши. Имаше нещо успокояващо в мелодичния глас на Лети, което караше Серафин да се отпусне.

Тя вдигна пазарската си чанта:

— Взех съставките по пътя насам.

— Ти си страхотна — каза Лети. — Сега изпразни тази торба на тезгяха и да започваме.

Лети и Серафин работеха заедно в кухнята, с престилки и навити ръкави, докато Кат си приказваше с тях от стола си до тезгяха.

— Знаеш ли как се е появил този десерт? — попита Серафин.

— Струва ми се, че не — каза Кат. — Как?

— Според историята една от сестрите Татин правела ябълкова тарталета, но случайно я оставила прекалено дълго във фурната. В опита си да я спаси я обърнала наопаки. Гостите й много го харесали.

— Колко хубаво! Някои от най-добрите неща се получават от грешки, нали? — каза Лети.

— Да. Моят брат и сестра, например — отговори Серафин с хитра усмивка.

— Така ли? — попита Кат.

— Определено — Серафин кимна категорично. — Имаме почти петнадесет години разлика — не мисля, че е планирана! Родителите ми никога не биха го признали, но двамата с брат ми Гийом винаги сме били доста сигурни, че Матилд и Бенджамин са щастлива случайност.

— Сигурна съм, че сега не биха променили нищичко — каза Лети.

— Определено не. Ние всички страшно ги глезим — рече Серафин.

Кат отпи глътка чай и се загледа как Серафин подготвя плодовете за тарталерата.

— Значи, обелвам ябълките, след това ги разполовявам ето така — тя хвана една, за да покаже на Лети. — След това издълбавам в средата — семената и сърцевината.

Лети се захвана за работа с подготовката на ябълките върху дървена дъска.

— Загрявам тигана, където се прави карамелът. Добавям шушулка ванилия заедно с остърганите семена. Когато добавя ябълката, се получава нещо прекрасно… как да кажа… нещо като карамел, щом омекне.

Докато правеше тарталетата, Серафин осъзна, че усеща нещо, което не беше чувствала от идването си в Англия.

— Винаги съм мислела, че това е ужасно сложно. Но ти правиш да изглежда лесно — усмихна се Лети.

— Израснала съм с този десерт. Странно ми е да го разказвам, защото в продължение на толкова много години това е било нещо, което майка ми и аз сме правили без рецепта. Без дори да се налага да го обсъждаме, докато го правим.

— Прекрасно! Трябва да кажа, че обожавам френските сладкиши. Но колкото и да се гордея с нашите английски печива, продължавам да мисля, че нищо не може да се сравни с добрия стар викториански пандишпан. Радвам се, че следобедният чай се превърна в такава международна афера напоследък. Наполеони, еклери — понякога има добри доставки през Ламанша.

Серафин се засмя.

— Аз самата едва наскоро научих как се правят тези неща. В селото, което е близо до нашето, има фантастична школа по сладкарство. Световноизвестна е. За последния ми рожден ден баща ми ми направи най-хубавия подарък, който можех да си пожелая — едноседмичен курс там.

Тя се усмихна при спомена. Това бяха едни от най-щастливите дни в живота й. Да, беше цялата в брашно и по цял ден над горещата пещ, но в добра компания. Бяха ги сложили в една стая с Карла, дошла чак от Барселона за курса.

— Винаги ли си искала това? — попита Серафин, докато слагаше тарталетата във фурната. — Да си направиш собствена чайна?

— О, не — каза Лети. — Макар че много ми харесва, това беше семейният ни бизнес. Ако трябва да съм честна, никога не ми е минавало през ума да правя нещо друго — тя се усмихна. — В днешно време това сигурно звучи странно.

— Ни най-малко. Мисля, че е хубаво да има нещо, което да споделяш със семейството си. Приемствеността — заяви Серафин. — Ще оставиш ли мястото на Юън?

— О, не! — Кат се усмихна. — Искам да кажа, че не би му се занимавало, нали, Лети?

Тя поклати глава:

— Той помага от време на време, но не би работил в „Крайбрежната“, не. Вложи прекалено много усилия в архитектурното си образование, че да го карам да управлява чайната — в погледа й се появи копнеж. — Бих искала да поеме мястото все пак, ако нещата бяха различни… — тя замълча за момент, след това взе една торба с брашно. — Но нещата са такива, каквито са. Е, тези кифли няма да се направят сами, нали? Готова ли си да научиш моята тайна рецепта?

Час по-късно Кат си тръгна и Лети и Серафин седнаха на една от масите в чайната, за да опитат кифличките и тарталетата, които бяха направили.

— Тарт Татен е вкусен със сметана. Но не можах да намеря, затова ще трябва да се задоволим с малко ванилов сладолед — заяви Серафин. — Не е лош вариант, всъщност.

— А кифличките вървят с ягоди и сметана — каза Лети, докато гледаше как Серафин си взема от плодовете и сметаната. — Не, сложи още — настоя тя и спря Серафин, преди да сложи кифличката в устата си. — Това е малко.

Серафин се засмя.

— Още? Вече съм я затрупала, Лети.

— О, да, определено трябва още. А и хайде, ти си толкова слабичка. Нищо няма да ти стане от малко повече калории.

— Знаех си, че има причина да искам да дойда в Англия! — усмихна се Серафин и си сложи допълнителен слой сметана и мармалад. През последните дни Лети, Чарли и Кат й бяха помогнали да се отпусне и да си върне част от присъщия й оптимизъм. Инстинктивно усещаше, че може да бъде себе си с тях, без никакви притеснения, че някой ще я съди. Чувство й, че е взела грешно решение да дойде в Англия, постепенно беше заменено от увереност, че е била права да прояви смелост и да тръгне сама.

— Много съм горда с този тарт!

— И трябва да си — заяви Серафин. — Добре се справи с обръщането. Доста е трудно, когато карамелът е толкова горещ.

— Мисля, че ще я добавя в менюто ни — Лети вдигна едно парче, за да му се възхити.

— Сериозно ли? Каква чест! Майка ми ще бъде поласкана.

— Радвам се — каза Лети и остави вилицата си за момент. — Е, кажи ми как са нещата при Адам? Зоуи все още ли ти стъжнява живота?

— Нищо не се е променило все още — каза Серафин. — Тя просто не иска да се учи.

— Чудя се какъв е проблемът. Зоуи знае малко френски — спомням си, че говореше през цялото време с майка си на френски.

— Така ли?

— Да. Адам трябва да ти е казал, че живееха във Франция, когато съпругата му Мариан беше жива. Е, идваха тук за почивка и да посетят родителите на Адам, както и да видят Юън. По време на тези пътувания Мариан винаги водеше Зоуи тук. Сядаха на масата в ъгъла и си бърбореха над парче ягодов сладкиш.

— Разбирам.

— После Мариан почина, което беше невероятно тъжно. Тя беше толкова млада. Адам и Зоуи се върнаха в Скарбъро, за да може родителите му да му помагат. Той все още води Зоуи тук от време на време, както ти я доведе онзи ден, но тя е различно момиче сега. Не е изненадващо, като се има предвид какво е преживяла.

— Как е починала майката на Зоуи?

— Инцидент при езда. В провинцията близо до дома им. Нейният любим кон се стреснал и я хвърлил от гърба си.

— Това е ужасно!

Серафин се замисли за Зоуи — за нейната враждебност и студенина. Като се има предвид това, което бе чула, никак не беше трудно да разбере защо момичето упорства с непозната в дома си и защо негодува срещу опитите на Серафин за приятелство. Може би опитите на Серафин да не обръща внимание, вместо да признае очевидното отсъствие от къщата, бяха грешният начин да изгради отношенията си със Зоуи.

— Наистина. Адам беше много влюбен в Мариан. Спомням си как Юън ми каза, че според него той никога няма да го преживее.

— А сега?

— Е, все още не го е преживял — не съм сигурна, че човек може да преживее подобно нещо. Но Юън изглежда мисли, че е намерил начин да продължи напред. Съсредоточаването върху Зоуи сигурно помага.

— Значи желанието му Зоуи да говори френски е свързано с нещо повече от образование.

— О, да, много повече. Става въпрос за изпълнение на ангажимент към жена му: единственото нещо, което все още може да направи за нея.

В събота Серафин и Зоуи се върнаха заедно от супермаркета. Серафин задаваше въпроси, а Зоуи даваше едносрични отговори, докато си влачеше петите. Но след разговора си с Лети, Серафин осъзна, че е намерила търпението, което й липсваше.

Тази вечер те ядоха заедно и когато Зоуи отиде да си чете в стаята, Серафин остана, за да разчисти масата.

— Не е нужно да правиш това — каза Адам.

— Не е проблем — каза тя, докато поставяше чиниите в съдомиялната. — Предпочитам да съм заета — когато приключи, тя напълни мивката с вода, за да измие тавите, в които беше сготвили вечерята. — Аз ще се измия, а ти ще ги подсушиш.

— Разбрахме се — каза Адам и взе една кърпа.

Те се шегуваха известно време, докато Серафин събра смелост да повдигне въпроса, който я глождеше.

— Оставам с впечатлението; че Зоуи разбира доста френски. Повече, отколкото очаквах.

Адам погледна изненадано:

— Тя е започнала да говори с теб?

— Не — Серафин поклати глава. — За съжаление не. Но съм сигурна, че разбира.

— Да. Тя знае малко. Но вече минаха няколко години; откакто е говорила, и затова си помислих, че може би е по-добре да се започне от нулата.

Серафин изплакна съда и го сложи върху сушилнята:

— Ако наистина разбира и е можела да говори на френски преди, защо мислиш, че не иска да говори с мен?

Адам изтри тигана с кърпата, сякаш подсушаването на съда беше най-важната задача в целия свят. Серафин устоя на желанието да запълни настанилата се помежду им тишина.

— Тя говореше френски с майка си — каза Адам най-накрая. — Понякога се чудя дали на Зоуи не й е трудно да се върне към онзи момент. Аз самият не го намирам за лесно. Може би като чуе езика на майка си, всички спомени се връщат.

— Възможно е — заяви Серафин. — Говориш ли с нея за това?

— Преди — да, когато беше по-малка. Припомняхме си времената заедно с Мариан, почивките, на които ходехме. На Зоуи й харесваше. Но в последните няколко години тя започна да се затваря — гласът му прозвуча развълнувано и Серафин инстинктивно сложи ръка върху неговата.

— Благодаря — каза той и се прокашля. — Винаги е там, предполагам, точно под повърхността.

— Разбира се.

— Може би е моя вината, че ти е толкова трудно с нея сега.

Серафин поклати глава.

— Не е така. А и не е твърде късно да се променят нещата. Имаш ли някакви снимки на Мариан? Защото мисля, че може би аз самата трябва да я опозная малко по-добре.

— Да отидем в хола — каза Адам.

Той свали няколко фотоалбума от лавиците.

— Не сме ги разглеждали скоро — рече Адам и изтупа прахта от тях. — Не знам защо. Когато за първи път се върнах тук — Зоуи беше на седем — ги гледахме през цялото време. Но сега — просто сякаш никога не е най-подходящият момент. Ето — той седна до Серафин. — Това е Мариан, когато беше бременна със Зоуи.

Той посочи снимка на красива жена в жълта лятна рокля с бременно коремче, върху което беше поставила нежно ръката си. Дългата й черна коса беше пусната и гледаше право в обектива. Серафин си представи как Адам я снима. На лицето й имаше спокойна усмивка.

— А ето я и Зоуи, когато се роди.

— Красива е.

Серафин прелисти страниците на албума и заразглежда снимки на Зоуи върху гърдите на спящия си баща, Зоуи на черга за пикник с жълта шапчица…

— Много обичаше Мариан да й свири на китара — дори и когато беше съвсем малка. А двете също така рисуваха заедно.

Серафин се наведе, за да погледне снимката на майка и дъщеря, които рисуваха заедно върху ниска дървена маса, а ръцете и лицето на Зоуи бяха изпръскани с ярки боички.

— Сякаш се забавляват.

— Те бяха истински отбор. О, тук са с конете. Мариан повдигаше Зоуи, за да ги погали. Зоуи обичаше да е около тях.

Адам прелистваше страниците и Зоуи израстваше пред очите на Серафин, в проходилката, след това на малка червена триколка, собствен велосипед…

— Чудесно семейство!

— Бяхме щастливи — каза Адам. — Мина толкова бързо. Нямахме достатъчно дълго време.

В неделя Зоуи и Серафин бяха в хола. Серафин беше сложила обичайните си учебни материали на една страна.

— Мислех си дали не можем да направим нещо по-различно днес — каза Серафин. Тя се стегна. Или щеше да се получи много добре, или много, много зле.

Тя извади фотоалбума, който Адам й беше показал, този със снимките на Зоуи като малко дете.

— Това е твое, нали?

— Да. Това са снимки на семейството ми.

Тя подаде албума на Зоуи:

— Защо не ми покажеш кой кой е?

Зоуи отвори албума и се втренчи в него за известно време. Серафин се чудеше дали това, което прави, е правилно.

След минута, Зоуи посочи една снимка на майка си, на която свиреше на китара.

— Това е майка ми.

Тя вдигна поглед към Серафин. Очите й бяха тъжни, но на устните й имаше горда усмивка.

— Tres belle — заяви Серафин.

— Oui.

— И изглежда много мила — продължи Серафин на френски.

— Oui. Наистина беше. Тя беше най-добрата. La meilleure.

— Разкажи ми повече за нея.

— Разказваше ми глуповати шегички. Понякога говорехме зад гърба на татко, на френски, така че той да не може да разбере. И elle adorait chanter, обичаше да пее. Ужасно, но през цялото време. В банята, на конете, на мен.

— Звучи забавно. Ще ми се да можех да я познавам.

— Maman много ни разсмиваше — добави Зоуи.

— Липсва ли ти?

— Elle me manque tellement. Тя ми липсва толкова много — каза Зоуи и избърса сълзите, които се стичаха по зачервените й бузи. — Мразя да нямам майка. Да съм различна от приятелите ми. Мразя, че татко е самотен понякога.

Буца заседна в гърлото на Серафин, докато я слушаше. Твърдото изражение на лицето на младото момиче беше изчезнало напълно, заменено от нежност и уязвимост.

— Но и нещо повече — Зоуи продължи да бърше сълзите си, — тя ми липсва заради това, което беше. Нейните прегръдки. Песните, които ми пееше, за да заспя. Минаха години, знам, но тя ми липсва всеки ден.

12

— Здрасти, мамо — гласът на Лео прозвуча ясно по телефона. Сърцето на Кат подскочи.

— Здравей, скъпи. Как си? — тя беше седнала на ръба на дивана и държеше телефона до ухото си.

— Отлично — каза той.

— Така ли? И от какво така?

— Ходих с баба и дядо да храним патиците.

— Наистина ли? А те какво правеха?

— Крякаха. Махаха с крила. Бяха гладни. Мисля, че им беше време за хранене.

Кат чу гласа на Даян, бабата на Лео, която му каза:

— И на теб ти е време за хранене.

— Храниш ли се добре?

— Да, само че не ям хляб като патиците. Ям рибни пръстчета, като пингвините.

— Страхотно. Всичко да си изяждаш. Татко ти там ли е?

— Да. Сега ще ти го дам.

— Добре, чао. Обичам те — каза Кат и прехапа устната си, за да не се разплаче. — Изпращам ти трицератопска прегръдка.

— Аз ти изпращам бронтозавърска. И аз те обичам. Чаооооо… — гласът му заглъхна, докато подаваше телефона на Джейк.

— Здравей, Кат.

— Хей! Изглежда добре си прекарва. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. Забавлява се — той звучеше далечен.

— Как е работата?

— Бива. Не е зле. Слушай, Кат. Тъкмо ще вечеряме. Може ли да се чуем утре?

— Разбира се — каза Кат. — Чао засега.

Кат си направи „Ърл Грей“ и донесе чашата и чинийката до кухненската маса. Беше хубаво да чуе гласа на Лео. Звучеше толкова щастлив с баща си и баба си и дядо си.

А, разбира се, за нея това означаваше повече време и пространство, за да мисли. Тя извади химикалка и тетрадка, отвори празна страница и започна да пише мислите си за рецензиите на чайните. Отпиваше от чая си и си припомняше чайните, които бяха посетили — обстановката, отношението на персонала и (най-любимата й задача) вкусотиите, които бяха опитали.

Кат не искаше да признае пред Чарли, че да изпращаш електронна поща не е толкова лесно, когато не разполагаш с компютър. Беше й се наложило да продаде лаптопа си през лятото — така или иначе беше стар и тя си бе обещала, че ще си вземе по-добър, когато има пари. Но щеше да се справи. Можеше да го напише на ръка и да изпрати половината от телефона си тази вечер, а след това да отиде до библиотеката на следващия ден и да напише останалите. Имаше нещо, което й харесваше в писането на ръка, така или иначе.

Докато думите й течаха върху листа хартия, Кат забрави за пазаруването, плащането на сметки и дори (макар и за кратко) че е майка. Тя бе погълната в момента. Спомни си последния път, когато се беше чувствала по този начин — когато беше стояла цяла нощ, за да спази крайния срок за университетската си дисертация, сама с мечтите си и със сериозен запас от бисквити за подсилване.

Може би работата не означаваше само заплата. Някога си мислеше, че може да работи нещо, което да съвпада със страстта й в живота. Беше ли твърде късно да се надява, че все още може да е истина?

— Джес, здрасти — Чарли отиде до прозореца на хотелската си стая, където връзката беше по-добра. — Отново в неделя, съжалявам, предполагам, че си си у дома, но ти каза да ти се обадя да ти кажа как върви.

— Да, казвай, не се притеснявай — в офиса съм, така или иначе. Тук е абсолютен кошмар с октомврийското издание — някак си печатарите са набрали грешен файл и първата партида отиде по дяволите. Изпълнителният директор никак не е доволен.

— О, не — Луис с теб ли е?

— Не, остави ме сама да се оправям. Слава богу, че се връщаш утре. Е, как е чаената афера?

— Добре върви. Намерих една чудесна нова писателка, която ми помогна с част от проучванията и открихме няколко истински перли по крайбрежието на Йоркшир. Трябва да успеем навреме. Ще се върна в офиса утре следобед.

— Да, побързай. Помощта ти ще ми е от полза да оправим тази каша. Оставих Ники да отговаря, докато те няма, и е пълна катастрофа.

— О, Боже! Е, не се притеснявай! Ще оправим всичко. Ще се видим утре.

Чарли затвори телефона и сложи обувките си върху останалите дрехи в куфара си. Какъвто и хаос да имаше в службата, едва ли е по-зле от това да трябва да се занимава със сестра си.

Серафин слезе на долния етаж, за да направи малко горещ шоколад. Чу Адам и Зоуи да се смеят в хола.

— Хей Серафин — извика Адам.

Тя подаде глава в хола:

— Здравейте.

— Здравей — каза Зоуи. — Има пакет за теб. Съседката ни го остави. Сложих ти го на масата в коридора.

— Голям е. Изглежда интересно — добави Адам.

— О? Колко е вълнуващо! Не очаквам нищо.

Тя намери пакета в коридора и го разгледа. Марките и почеркът определено бяха френски, но обратният адрес беше нечетлив. Тя го качи в стаята си и затвори вратата.

Седна на леглото и го разопакова. Вътре имаше пакет от домашно приготвени маделинки и компактдиск на любимия й джаз певец.

На картичката имаше черно-бяла снимка на чаша чай.

Тя прочете съобщението:

Надявам се маделинките да ти харесат. Аз ги направих — идеални са с чист английски чай. И, сигурно помниш, ха! Този диск свиреше, когато те целунах за първи път.

Липсваш ми, Серафин.

Вътре имаше снимка на двете им: Серафин и Карла. Гледаха към обектива, докато Карла снимаше с телефона си. И двете бяха усмихнати, а тъмната коса на Карла се сливаше с русата на Серафин.

Серафин си спомни как направиха снимката. Завършеността, която беше почувствала онзи ден.

— И ти ми липсваш — прошепна тя.