Крайбрежната чайна

„Водата е майката на чая, чайникът — неговият баща, а огънят — учителят."

Китайска поговорка

38

— Ето една, която ще ти стане — каза Кат и подаде на Зоуи една малка бяла престилка от задната част на вратата в кухнята на Лети. Тя, Зоуи, Лети и Серафин се бяха събрали в кухнята на „Крайбрежната“ за урок по печене. Кат помогна на Зоуи да завърже връзките отзад.

— Е, исках да покажа на три от любимите си жени как да направят маделинките — заяви Серафин. Тя разопакова съставките върху кухненския плот. — Успях да намеря едни подходящи формички — добави тя. — Можете да използвате и чашки за мъфини, но стават много по-красиви, когато са с форма на мидички.

— Идеални са — каза Лети и включи фурната. — Юън каза, че кучето му е пристрастено към тях. Струва ми се ужасно тези страхотни сладки да се прахосват така, ако питате мен.

Серафин и Зоуи се спогледаха и се засмяха.

Кат беше благодарна, че баща й предложи да гледа Лео отново. Печенето на сладкиши и времето с приятелки беше точно това, от което имаше нужда в момента. Мислеше само за Адам от партито насам. Случилото се с Джейк очевидно я беше извадило от релси — защо иначе би направила нещо толкова глупаво? Сега просто искаше да забрави за това.

— Добре. Зоуи, би ли настъргала кората на този лимон? — попита Серафин на френски и Зоуи взе лимона от нея и започна да стърже.

Лети повдигна вежди към Серафин и Кат дискретно, за да покаже, че е впечатлена, а Серафин се усмихна гордо.

Те направиха маделинките заедно в кухнята и когато ги сложиха да се изпекат във фурната, седнаха на кухненските табуретки.

— Печенето на сладкиши е готино всъщност — каза Зоуи, докато гледаше как сладките се надигат във фурната. — Не бих имала нищо против да науча как се правят и други такива.

— Трябва да дойдеш до селото ми някой ден — заяви Серафин. — Има един фантастичен курс по сладкарство, който върви през лятото. Можеш да го изкараш.

— Звучи забавно — каза Зоуи с усмивка.

Кат си го представи — удоволствието от почивка във Франция, съчетано с курс по печене. Звучеше направо божествено. Но това беше някакъв друг свят. За някого другиго, а не за нея.

— Мога и аз да се присъединя — каза Лети. — Винаги съм мечтала да направя нещо подобно.

Кат кимна окуражително:

— Трябва да отидеш — каза тя.

— Да, Лети — каза Зоуи. — Ти не си толкова стара.

— Зоуи! — възкликна Серафин и я потупа по ръката.

— Какво? — отвърна Зоуи.

Лети се засмя:

— Не се притеснявай, Зоуи. И да, може би имаш право.

Кат си събра нещата в края на вечерта и си облече палтото.

— Ето — каза Серафин и й подаде сребриста картонена кутия, пълна със сладкишите, които бяха приготвили. — Не забравяй това!

— Благодаря — каза Кат и поклати глава. — Колко глупаво от моя страна.

— Добре ли си, Кат? — попита я тихо Серафин. — Изглеждаш замислена.

— Няма нищо — каза Кат.

— Същото нищо, заради което и Адам ми сипа сол в чая вчера ли? — попита Серафин.

— Същото — усмихна се безпомощно Кат.

39

Чарли мина бързо покрай бюрото на Бен и се настани във въртящия се стол на своето бюро с чаша горещо кафе. Тя го бе зърнала и отместила поглед бързо. Това беше едва вторият й ден в офиса и именно в работата щеше да се съсредоточи. Нямаше време за отвличане на вниманието.

Тя включи компютъра си и отбеляза, че всичко на бюрото й е точно така, както го беше оставила, преди да замине — дори напомнящите листчета с по една надраскана дума по монитора й. Сякаш никога не беше заминавала.

Когато се прибра в апартамента си късно в неделя вечерта, си взе вана и се настани в леглото. Беше очаквала да се чувства добре вкъщи, в собственото си пространство отново, без никакви усложнения, но вместо това апартаментът й се струваше празен и студен. Неполетите й растения бяха единствените, на които беше липсвала. Докато лежеше в чаршафите си от египетски памук, не можеше да се отърве от чувството, че никого, освен шефката й, не го беше грижа, че не се е върнала. Изкушението да се обади на Юън, за да му каже, че не е била искрена с него почти я обзе напълно. Беше си изключила телефона и го бе оставила в чантата си — нещо, което никога не правеше.

— Радвам се, че отново си тук, Чарли — каза Джес и седна на ръба на бюрото й.

— Благодаря. Хубаво е да се върна — тя се усмихна, но думите не прозвучаха искрено. В сивия офис с познатите разделителни стени от матирано стъкло и колеги, които бързаха в костюми и ботуши, тя се чувстваше без посока.

Липсваше й спокойствието на брега на морето, кифличките на Лети, да говори с приятелите си. И топлината на ръцете на Юън.

— Материалът изглежда страхотно между другото — каза Джес. — Ти успя. Слушай, закъснявам за среща. Да поговорим по-късно.

Колонката, която Чарли планираше да напише (най-новата добавка към ноемврийското издание) започваше да се оформя в ума й. Щеше да е анонимна и да представя какво е преживяла „Крайбрежната“ през века — историята на една скрита чайна. Искаше й се да бе имала време да разгледа нещата, които Лети й беше дала, но крайният срок беше съвсем близо. Ще трябва да работи с онова, което вече беше открила.

Тя остави бележките си на една страна и започна да пише.

„През Втората световна война Скарбъро преживява редица трагедии, включително нападение над града. През тези тежки времена общността се събира заедно и традиционната чайна е превърната в център за обучение на Кралските военновъздушни сили. Масите са прибрани, а обучаващите се се подкрепяли с ваниловия пандишпанов сладкиш на Джулия Грей… "

Тя изпрати статията на Джес по обяд. Като промени името на Лети, тя беше написала историята на чайната през шестдесетте и седемдесетте години — как Лети и Джон бяха преодолели всичко: от финансови трудности до вандализъм, и бяха успели да запазят мястото. Надяваше се да е направила сложната история на чайната достатъчно правдоподобна.

Отвори готовата си салата. Грахът и чери доматите имаха банален и разочароващ вкус след сладкишите, които току-що бяха преминали през съзнанието й.

Телефонът на бюрото й иззвъня с вътрешен разговор и тя вдигна.

— Чарли, Луис се обажда — гласът на управляващия директор беше жив и делови, както обикновено. — Имаш ли минутка?

— Разбира се — отвърна Чарли и стана от стола си. Човек не казва на управляващия директор, че тъкмо обядва, нали? — В твоя офис?

— Да. Благодаря.

Тя стана, поизтупа се и се запъти към офиса на Луис. Той се беше навел над лаптопа си с очила за четене на носа и разпечатан проект на корицата за броя с чайните на бюрото си.

Той вдигна очи и се усмихна, когато тя почука на вратата.

— Здравей, Чарли. Седни.

Тя седна на стола срещу него. Големите прозорци предлагаха ясна гледка над Темза. По Милениъм Бридж имаше постоянен поток от пешеходци, преминаващи през моста — малки точици с пъстри чадъри, които ги предпазваха от силния дъжд. Зачуди се дали вали и в Скарбъро.

— Исках да те уведомя — каза Луис с грейнал поглед. — Всички сме възхитени от това как се получава броят, а и от прогнозите за поръчките. Ти свърши чудесна работа.

Чарли се усмихна:

— Благодаря.

— Ще бъда честен. Впечатлен съм. Независимо от факта, че не беше тук, в офиса, за срещите (от което не бях много доволен първоначално), ти излезе с ярка концепция и осигури приятен и искрен материал, какъвто читателите очакват от списанието. Ти откри свежи нови писатели и ги привлече на борда. Качества, които те правят много силен редактор. Както знаеш, Джес напуска. Не виждам нужда да й търсим заместник извън компанията.

Сърцето на Чарли се стегна. Това беше. Новината, която бе чакала и която се беше надявала да чуе през последните няколко месеца. Нещото, за което се беше трудила, откакто бе започнала работа в списанието.

— Как би се чувствала като редактор? Това е повишение, за което всички ние вярваме, че си готова. През последните осем години ти затвърди уменията си и неведнъж доказа себе си. Налично ниво, за мен винаги е било удоволствие да работя с теб. Затова много се надявам, че ще приемеш.

Чарли се усмихна и прехапа устни развълнувано. Редактор! Беше успяла. С помощта на Кат и Серафин беше успяла.

— Да — каза тя, без да може да прикрие ентусиазма си.

— Значи е договорено — каза Луис и се пресегна да стисне ръката й. — Развълнуван съм.

— Благодаря, Луис. Очаквам с нетърпение да започна.

Тя се върна до бюрото си замаяна, неспособна да сдържа усмивката на лицето си. Списанието щеше да бъде нейно. Тя щеше да има пълна свобода с идеите и щеше да може да изгради своя собствена група писатели. Щеше да участва в търговската страна, в изграждането на продажбите. Вместо да следва чужди заповеди, щеше тя да е тази, която ги раздава.

Пътуването до този момент бе започнало преди години, но тя знаеше, че никога не би успяла да мине последния етап сама. Кат и Серафин й дадоха подкрепата си, когато тя се нуждаеше от нея най-много — и практическа, и емоционална.

Когато се върна на бюрото си, тя кликна върху иконата за нов имейл.

До: Серафин и Кат

Здравейте,

Току-що научих най-вълнуващата новина. Направиха ме редактор на списанието! Не мога да повярвам. Дължа и на двете ви огромно БЛАГОДАРЯ. Просто не знам как щях да се справя без вас. Вашите проучвания, идеи и писане бяха от огромно значение.

Нямам търпение да го отпразнуваме, когато дойдете в Лондон.

Благодаря отново,

Чарли

Тя натисна бутона за изпращане и се облегна назад в стола си.

Имаше още един човек, на когото искаше да каже. Ако все още бяха заедно, тя знаеше, че Юън би споделил вълнението й. Можеше да си представи лицето му, топлата му усмивка, очите му и задоволството от нейното постижение, за което беше работила толкова дълго време. Сега искаше повече от всичко да бъде с него, за да могат да споделят момента.

— Чувам, че трябва да те поздравя.

Чарли погледна нагоре, когато чу познатия глас — дрезгав, със следи от лондонски акцент. Ето го и него — същия тен и тъмна коса, непринудена самоувереност и небрежен вид. Мъжът, с когото някога си бе представяла бъдещето си, но който я беше оставил с разбито сърце.

— Бен — каза тя. Беше разигравала този момент в съзнанието и десетки пъти. Когато беше в Скарбъро и се чувстваше уверена и силна. Беше мислила какво ще му каже, когато се върне в офиса и го види отново. Хладнокръвна реакция, остроумни, саркастични забележки. Но ето го сега тук, навесил се над разделящата преграда на бюрото й в работното пространство на Чарли, толкова близо, че почти се докосваха и сърцето й запрепуска. Почувства се малка, както в дните, след като чу новината, че й е изневерявал. Интелигентните й, обмислени реакции я напуснаха.

— Редактор, а? — той се усмихна и показа перфектните си бели зъби. — Браво, Чарли.

— Благодаря — отговори тя, доволна, че звучеше контролирано и спокойно, макар че изобщо не се чувстваше така.

— Сериозно, Чарли. Заслужаваш го.

Думите бяха точно там, под повърхността: „Да, така е — заслужавам го. И това няма нищо общо с теб. Успях въпреки теб. А ти нямаш никакво право да си тук и да се опитваш да споделяш моя успех.“

— Благодаря — каза тя отново.

— Как беше отпуската? — попита бодро той. — Джес каза нещо за сестра ти. Всичко наред ли е с Пипа?

Фамилиарността в тона му я подразни — нямаше право да пита за живота й. Беше загубил това право, когато се разделиха. Той не й е приятел. Той не й е никакъв сега. Начинът, по който я кара да се чувства, начинът, по който винаги я бе карал да се чувства, беше абсолютно противоположен на това как се чувстваше с Юън. Искаше й се Бен просто да изчезне.

— Добре е — каза тя. — Пипа е добре.

— Страхотно, радвам се да го чуя — той се изправи. — Е, радвам се да те видя отново, Чарли. Изглеждаш много по-добре — почивката сигурно ти е повлияла положително.

40

— Писмо — извика Лео и се затича към изтривалката, върху която току-що се беше пльоснал малкият пакет. Вдигна го и й го подаде. Беше адресирано и до двама им. — Може да е подарък за нас.

Тя се усмихна. Откакто баща й се беше върнал от пътуванията си, писмата с ръкописен текст отпред бяха малко и рядкост, затова се зачуди от кого ли може да е.

— Отвори го, отвори го! — Лео заподскача нагоре-надолу на място.

— Полека, почакай малко — каза тя и разроши косата му. Все още не беше съвсем свикнала отново с присъствието му — толкова много й харесваше, че му беше простила дори подскачането по леглото й в шест часа сутринта. Заедно с него там, апартаментът й отново бе дом.

— Имай малко търпение — тя се засмя и отвори плика.

— Какво е?

— Сега ще видим — вътре в пакета имаше по-малък плик с два билета. Тя ги извади и се усмихна широко, когато видя какво е — билети за Морския център. Кой би могъл да ги изпрати? Озадачението й се превърна в задоволство. Трябва да са от Джейк в опит да се реваншира. Лео щеше да е много развълнуван.

Тя разгледа внимателно писмото. Очевидно входът за Морския център не беше единственият подарък. И двамата бяха поканени на специална среща с делфините.

Тя погледна към Лео, чиито яркозелени очи танцуваха от вълнение.

— Мамо! Кажи ми.

— Това е изненада — каза Кат и разроши косата му. — Ще трябва да изчакаш до края на седмицата, за да разбереш.

Същия следобед Кат и Лео обикаляха супермаркета, докато Кат вземаше хранителни стоки от рафтовете и ги зареждаше в количката като зашеметена. Пакети овесени ядки и опаковки сок. Тя разгледа ваучерите в портфейла си, за да се увери, че ще може да използва някои.

Щеше да звънне по телефона, когато се приберат. Нямаше да си позволи да се подвежда от жеста на Джейк, разбира се. Заради доброто на Лео не можеше да го направи. Но мисълта, фактът, че Джейк си е направил труда да разбере за какво си мечтае Лео и е спестявал, за да му го осигури — това означаваше нещо, нали?

Обратно в апартамента Лео играеше с ксилофона си и Кат отиде с телефона в кухнята и натисна бутона за бързо набиране 1.

— Здравей, Джейк.

— Здравей — звучеше щастлив да я чуе. — Всичко наред ли е?

— Да — тя се обърна с лице към прозореца. В късния следобед слънцето се отразяваше в малките прозорчета в горната част на фара. — Обаждам се, за да ти благодаря. Получихме подаръка днес следобед.

— Подарък? — Джейк беше объркан.

— Да — каза Кат. — Билетите за Морския център?

— Това намек ли е? — попита Джейк с нотка на раздразнени в гласа. — Искам да кажа, съжалявам, че не мога да си позволя такива неща, но си мислех, че се разбрахме, че основните неща трябва да са на първо място. Започнах да пестя…

— О — сърцето на Кат се сви. — Джейк, съжалявам! Явно е станало недоразумение. Не исках да те притеснявам. Прав си, че трябва да се фокусираме върху сметките и нещата от първа необходимост.

— Точно така. Добре — гласът му беше груб, далечен. — Е, това беше странно — каза той.

— Да, съжалявам, объркала съм се. Да се чуем следващата седмица.

— Разбира се. Целуни малкия човек от мен, нали?

— Разбира се.

Кат затвори. Чувстваше се малко наранена от разговора с Джейк, точно толкова загрижена, колкото и когато бяха говорили в Единбург.

Значи нищо не се беше променило в крайна сметка.

В хола, тя погледна билетите върху камината. Ако Джейк не ги беше изпратил, кой тогава?

41

Морските кончета подскачаха из аквариума, грациозно вплели опашките си около морските водорасли.

— Знаеш ли какво им е специалното? — попита Кат и разроши небрежно косата на сина си.

— Че имат магически опашки?

— Да. Това също. Но има и още нещо…

— Лица на коне?

— И това. Но също и че таткото морско конче е този, който носи бебетата.

— Наистина ли? — ококори очи Лео. Той се взря по-близо, като притисна лице до стъклото. — Всичките са с дебели коремчета. Бебета ли ще имат?

— Не мисля — Кат се засмя. — Просто така изглеждат.

— Здравей, Кат.

Кат погледна нагоре и видя Адам, който стоеше до тях. Очите им се срещнаха. Сърцето й заби лудо и тя се надяваше отчаяно, че не е очевидно. Не го беше виждала от нощта, в която се целунаха, но щом той се усмихна, всяка неловкост между тях изчезна. Хубаво беше да го види отново. Присъствието му беше спокойно и стабилно.

— Здравей — каза тя.

— Харесва ли ви посещението? — попита ги Адам.

— Изкарваме си страхотно, нали, Лео?

— Това е най-хубавият ми ден — каза той.

Кат се обърна към Адам.

— Радвам се да те видя. Какво те води насам?

— Трябваше да се видя един човек за един пингвин. Реших да дойда и да кажа здрасти.

И тогава Кат осъзна — чудеше се как изобщо не беше разбрала.

— Значи ти си бил, нали? — каза Кат и сви очи игриво. — Ти си този, който ни е изпратил билетите, нали?

— Да — каза Адам. — Спомням си, че ми каза колко много Лео обича животните, затова се възползвах от връзките си покрай работата ми.

— Благодаря ти, Адам. Много мило от твоя страна. Лео много отдавна искаше да дойде.

— Пак заповядай — очите им се срещнаха и Кат се почувства привлечена от него, както в нощта на партито.

— Имаш ли време да се отбиеш в кафенето след това? — попита той.

Тя отвори уста, за да каже някакво извинение, но не можа да измисли никакво. Вместо това кимна.

— Да — отвърна Кат с усмивка. — Защо не?

Час по-късно Кат и Адам бяха в кафенето, а Лео си говореше с жената на гишето и й показваше новата химикалка, която Кат му беше взела.

— Това беше много специален ден за нас — каза Кат на Адам. — Наистина беше много мило от твоя страна. А срещата с делфините беше просто невероятна.

— Радвам се, че ви е харесало — каза Адам. — Забавно е да срещна момче като Лео, което се интересува от същите неща като мен. Не съм много сигурен какво говори това за моята собствена възраст обаче… — засмя се той.

— Прекарвам толкова време в разговори с Лео, че понякога забравям как да си говоря с възрастни — каза Кат. — И знаеш ли какво — рядко ми липсва.

Той кимна.

— Знам точно какво искаш да кажеш. Зоуи е далеч по-възрастна от мен напоследък.

— Как е тя?

— Добре е — каза Адам. — Вече обсъждаме гимназиите. Наистина не мога да разбера кога мина цялото това време, но догодина ще трябва да се запише.

— Харесала ли си е някое по-специално училище?

— До съвсем наскоро искаше да ходи в пансион.

Кат повдигна вежда.

— Не, че съдя, но…

— Знам. И аз се изненадах. И това още преди да започна да се чудя как, за бога, ще си го позволя. Реших, че напоследък чете твърде много „Малори Тауърс“ но не знам. Както и да е, изведнъж се отказа от идеята. Което ме кара да се чудя дали всъщност не се е интересувала от този вариант като един вид бягство.

— А сега?

— Сега много повече й харесва да си е у дома. Не мога да го обясня. Става въпрос за малките неща. Серафин прави така, че винаги сядаме и се храним заедно. Преди да дойде, сутрин обикновено си вземах кафе, а Зоуи ядеше зърнената си закуска и дори при най-добри намерения имаше дни, когато си казвахме само няколко думи. Сега си отделяме време един за друг.

— Това е добре. Е, щом вече се е отказала от идеята с пансиона, къде мислите да се запише?

— Знаеш ли — най-странното е, че иска да ходи в нашето училище.

Кат се усмихна при спомена за училището, в което ходеха заедно с Адам и Юън.

— Странно.

— Да. Някои от нейните приятели ще ходят там и всъщност нея само това я интересува.

— Ти си доволен, нали?

— Хубави времена бяха там. Нали?

Кат кимна.

— Имам доста добри спомени.

— Знам, че беше по-малка, но винаги си ми се струвала готина — Адам се усмихна при спомена. — Имаше някаква аура. Като че ли не ти беше нужно да правиш онова, което всички останали правят.

— Ха! — Кат се засмя. — Е, предполагам, че не бях в нито една от групичките, но не беше, защото съм била готина. Всъщност през повечето време страдах от факта, че съм аутсайдер. Прекарвах цялото си време в четене на книги. Все още го правя.

— Е, на мен ми се струва, че имаш много приятели напоследък. Знам, че Серафин ви чувства като сродни души — теб и Чарли.

Кат се усмихна.

— Да. Нещо такова. Ще ходим при Чарли в Лондон следващия уикенд. Ще бъде хубаво да се видим отново.

— Звучи забавно.

Кат се обърна и видя, че Лео ходи на колене по пода.

— Лео, ставай горе — тя забърза към него и го изправи отново на крака. — Загубихме много панталони по този начин — обясни тя на Адам. — Мисля, че е време да вървим.

— В магазина! — въодушеви се Лео.

— Да, може да отидем до магазина първо — каза тя и се обърна към Адам. — Благодаря отново.

Тя се наведе, за да го целуне по бузата, и затвори очи за миг, щом бузата й докосна неговата, леко набола, със слаб мирис на одеколон. Чувстваше се добре близо до него. Спомни си как се беше почувствала, когато го целуна онази вечер на партито, и осъзна колко много й се искаше това да се случи отново.

Докато се отдръпваше, очите им се срещнаха.

— Ще се видим скоро… Може би някъде с повече вино и по-малко морски живот — добави тя с усмивка.

42

В хола Чарли отвори кутията, която Лети й даде в чайната. Беше твърде късно да използва всичко в материала си, понеже броят на списанието вече беше готов, но въпреки това й беше любопитно. Искаше да я разгледа, преди да я върне обратно с благодарствена бележка. Тя извади карта на града от 1970 г. и се усмихна, когато видя местата, които й бяха станали толкова познати. Улицата със старото кино на нея, както и „При Роза“ където двамата с Юън бяха пили кафе.

Тя се зарови отново в кутията и разгледа картичките от клиенти, които благодаряха на родителите на Лети — Джулия и Леон — за гостоприемството и вкусните кифли. Имаше и друга лична кореспонденция, фактури от доставчици, фотокопия.

Разсея я звук от таблета й — имаше нов имейл.

Сърцето й заби в гърдите, когато видя името на Юън. За първи път, откакто се бяха сбогували. Тя щракна, за да го отвори.

Здравей, Чарли,

Опитвам се да забравя какво се случи между нас двамата — както ти даде да се разбере, че искаш да стане.

Но истината е, че не мога.

Не мога да спра да мисля за теб. Знам, че почувствах връзка помежду ни. Това не е нещо, което се случва често. Поне не и за мен.

Аз не искам да се отказвам. Искам да дам шанс на онова, което се случва с нас — каквото и да е то. Да, на известно разстояние сме един от друг (добре де, доста сме далече). Но това не означава, че трябва да оставим нещата да се изплъзнат.

Искам отново да те видя как се смееш.

Юън

Тя затвори съобщението и седна на дивана, като остави думите му бавно да потънат в съзнанието й. Той я беше прозрял. Беше чувствал същата връзка, която и тя бе усетила, и не се беше хванал на опита й да омаловажи срещата им като нещо несериозно. Той беше смел, когато нея я беше страх. И не можеше да не мисли, че той е правият в случая.

На следващия ден Чарли се облече като за новата си длъжност на работа — в елегантен сив костюм и блуза в цвят слонова кост отдолу. Говори по време на заседанията, на които обикновено мълчеше, и каза на новия си помощник от какво щеше да има нужда. Джес все още беше в редакцията до Нова година, но тя вече бе започнала да предава нещата в ръцете на Чарли и, що се отнася до екипа, новият редактор вече беше факт. Следобед Чарли седна на бюрото си и започна да разработва новите си идеи за следващото издание. Докато работеше, можеше да изтика мислите си за Юън на заден план. Неговият имейл все още стоеше без отговор.

Бен я потупа по рамото и й подаде кафе.

— Идвам с мир — каза той с усмивка.

Тя го взе с неохота, като все още изпитваше онова смесено чувство на неудобство, раздразнение и тревожност като последния път, когато бяха говорили. Но си каза, че ако щяха да работят в една и съща служба, щеше да е по-лесно да се държат цивилизовано.

— Какво ще кажеш да те заведа на по питие, за да отпразнуваме повишението ти? — попита той.

Чарли поклати глава и сложи кафето настрана.

— Не… Няма начин — тя почувства прилив на енергия, когато осъзна, че думите бяха прозвучали точно по начина, по който искаше — ясно и категорично.

Лицето на Бен се помрачи.

— Защо не?

Чарли го погледна.

— Наистина ли питаш?

— Онова, което се случи… Е, това е минало-заминало, нали? — каза той. — Не искаш ли да продължим напред, да бъдем приятели? Ние работим заедно, в края на краищата.

Той изглеждаше толкова жалък, докато стоеше там сам и без да разбира защо тя отхвърля приятелството му. Ризата му беше евтина и синтетична и твърде плътно опъната върху гърдите му. Чарли се зачуди какво изобщо е виждала в него някога.

— Искам да продължим напред — каза Чарли спокойно. — Но не искам да бъдем приятели. Животът ми е безкрайно по-добър без теб в него.

Тя забеляза, че хората, които работеха на съседните бюра около нея, бяха замълчали и всички гледаха нея и Бен.

— Хайде — сниши глас Бен. — Бъди разумна, Чарли. Не бъди гаднярка.

— Не, ти си този, който трябва да бъде разумен, Бен. Ти ме взе за глупачка. Излъга ме, изневери ми, ти ме унижи. Имах достатъчно късмет да разбера какво е истинското приятелко — уважение, подкрепа, доброта. Не мисля, че ти изобщо си способен на тези неща.

Устата на Бен беше широко отворена.

— Държиш се грубо — промълви той едва-едва.

Джес наблюдаваше от вратата си с огромна усмивка на лицето, няколко други колеги на Чарли дискретно й вдигнаха палци окуражаващо.

Докато гледаше Бен, един малък, лутащ се мъж, който се опитва да намери начин да заличи провинението си чрез прошката й, тя усети вълна на облекчение. Беше избегнала брак с този човек. Болката, която беше изпитала, не беше от разбито сърце, а от дълбоко чувство на унижение и наранена гордост. Най-сетне можеше да го види такъв, какъвто е всъщност — жалък, безсъдържателен и повърхностен. Тя вече не се чувстваше обвързана с него по никакъв начин.

— Не, Бен. Ако бях груба, можех да кажа много повече, повярвай ми. Просто съм честна.

43

От: Серафин

До: Кат и Чарли

Re: ЛОНДОН. Нямам търпение да ви видя!

Здравейте,

Утре е денят!

Исках да кажа колко нямам нетърпение да се видим отново в Лондон, преди да замина — ще е перфектното сбогуване с Англия и с вас, мои мили приятелки.

Серафин

От: Кат

Здравейте, момичета!

Нямам търпение да ви видя и двете. Чарли, надявам се, че всичко е наред в офиса. Имаме толкова много да си приказваме.

Ще се видим на гарата в осем утре, Серафин.

К.

44

Чарли, Серафин и Кат прекосиха Грийн парк под свежото зимно слънце и си бъбреха радостно, докато вървяха към Странд.

— Лондон, точно както съм си го представяла — заяви Серафин, докато подминаваха опашките пред Кралската академия на изкуствата. — Искам да дойда тук още откакто бях малко момиче, след като гледах филма „Наистина любов“.

— О, и е също толкова романтичен — каза Чарли. — Точно такъв е животът ми! — тя се усмихна.

Серафин крачеше бодро покрай Риц и правеше снимки.

— Имам само още две седмици като турист и трябва да се възползвам от тях.

— Е, къде ще ни водиш, Чарли? Много си загадъчна за всичко — каза Кат.

— Стигнахме — Чарли посочи разкошната витрина на „Фортнъм и Мейсън“. — Един от най-добрите следобедни чайове в града.

Те влязоха вътре и Серафин погледна нетърпеливо към ръчно изработените шоколадови бонбони и масите, отрупани с фини лакомства и кутии от чай.

— Родителите ми биха се зарадвали на някои неща от тук — каза тя.

— Ще имаме време за пазар после — каза Чарли, — сега имаме много за наваксване.

Асансьорът се изкачи до върха на сградата, където се откри елегантна рецепция с висок таван. Бяха седнали до прозореца с гледка над високите сгради на централен Лондон. Чарли поръча на сервитьорката.

— Имам изненада за вас — каза тя и се наведе, за да вземе нещо от чантата си.

— Та-да! Топло-топло, още пари, току-що излязло от печат!

Тя извади копие на списанието, лъскаво и ярко, със снимка на чаена чаша отпред.

— Излязло е! — рече Кат доволно.

— Това са първите копия. На практика ги грабнах от ръцете на производствения ни директор, за да мога да ви ги донеса. Ще излезе по магазините следващата седмица.

Кат прелисти страниците и видя думите, които бяха написали с Чарли, до снимки на посетените от тях места.

— Изглежда красиво.

— Ето, виж — имената ви.

— А това ли е материалът, който ти написа? Историята на „Крайбрежната"? — попита Кат.

— Да, трябваше да я включа по някакъв начин, не би било редно да не го направя. Но не се притеснявай — не съм дала прекалено много информация, а и всичко е минало първо през Лети. Ето, имам и едно копие за нея.

— Толкова е… реално сега — каза Кат, като го държеше в ръцете си.

— А има и нещо друго, Кат. От списанието много харесаха начина ти на писане и биха искали да работят отново с теб. Ще си на свободна практика, така че не могат да гарантират постоянни доходи, но работата ще е интересна, когато я има. Навита ли си?

Кат не можеше да повярва на ушите си. Имаше възможност да печели пари, като прави онова, което обича — това вече не беше просто далечна мечта, а нещо, което й се случва в действителност.

— Да — усмивка се разля по лицето й. — Ти сериозно ли?

— Разбира се — каза Чарли. — Ти със сигурност се доказа.

— Това е невероятно — Кат беше почти вцепенена от изненада.

— Ти го заслужаваш — каза Чарли. — Ще се радваме да работиш за нас.

— Поздравления — рече Серафин и я прегърна приятелски.

— Благодаря — Кат сияеше. — Значи всичко върви добре в списанието?

— Да, връщам се към лондонския си живот — каза Чарли. — Доста съм ангажирана след повишението, но така ми харесва.

— Значи не съжаляваш, че се върна? — попита Кат невинно.

— Какво имаш предвид?

— Просто предчувствие — Кат сви рамене.

Гласът на Чарли стана малко по-хладен:

— Ако говориш за Юън — а аз знам, че е така — тогава съм напълно отдадена на решението си. Работя за това повишение в продължение на години.

— Щом казваш — каза Кат и двете със Серафин се спогледаха.

— Не се споглеждайте така. Няма да хвърля всичко това на боклука.

— Поддържате ли връзка?

— Да — каза Чарли, като си играеше с лъжицата. — Той ми изпрати имейл.

— А ти какво отговори? — очите на Серафин се оживиха.

— Все още не съм отговорила.

— Изглежда жалко всичко това да отиде на вятъра — каза Кат. — Можех да се закълна, че има между вас двамата се случва нещо специално.

— Вижте, не съм му отговорила, защото не знам какво да кажа — обясни Чарли, като свали малко защитата си. — Струва ми се по-лесно просто да не казвам нищо.

— Кой ще вземе последната ореховка? — попита Кат час по-късно. — Не бъдете толкова срамежливи.

— Ти я вземи — предложи Чарли. — Не мога да изям нищо повече.

— Ореховките са едно от малкото неща, които мога да занеса у дома. С удоволствие ще ти я оставя — заяви Серафин.

— Как е Лети? — попита Чарли.

— Добре е — отвърна Кат. — Ще помага на баща ми с Лео по-късно. Искаше да е сигурна, че ще дойда да се видим. Не че нямаше да дойда, де. Толкова е хубаво да имам почивен ден и да се отпусна с вас двете. Истинска почивка.

— Как са нещата, откакто ме няма?

— Добре са. С Лео се разбираме по нашия си начин. Страхотно е, че си го върнах, а и татко се прибра.

— Адам спомена, че те е видял онзи ден — каза Серафин.

— Не започвай…

— А, така значи — за мен може, за теб не може — засмя се Чарли.

— Ха, може би си права. Но при мен е по-сложно, имаме деца. Но във всеки случай беше много мило от негова страна да ни направи този подарък. На Лео страшно му хареса.

Чарли изпрати Серафин и Кат до гарата. Слънцето беше ниско в зимното небе. Бяха заобиколени от прибиращи се от работа пътници и хора с пазарски чанти.

— Какъв прекрасен ден — рече Серафин.

— Беше фантастично — съгласи се Кат. — Благодарим ти, Чарли.

— Не, аз ви благодаря — каза Чарли и сложи нежно ръка върху им. — Вие ми помогнахте, когато се нуждаех най-много. Нямаше да мога да съм до Пипа, ако нямах късмета вие да сте до мен. Изключително много се радвам, че се запознахме. Чувствам се благословена, че срещнах такива добри приятелки.

— Отнася се и за мен — пророни сълза Серафин. — Бях изгубена отначало. Мислех, че съм сторила огромна грешка, но вместо това се оказа, че е едно от най-добрите неща, които някога съм правила.

— О, вие двете — каза Кат и трите се прегърнаха. Тя се отдръпна и проговори въпреки буцата в гърлото си. — Откъде точно да започна? Чувствам се много по-силна, като знам, че имам вас.

— Ние винаги ще сме с теб — каза Серафин. — Дори и да не живеем на едно и също място. Защото предполагам, че това е сбогом, Чарли. Е, нека го наречем довиждане. Надявам се, че ще дойдете до Франция. И двете.

— Това е много съблазнително — каза Чарли.

— Винаги сте добре дошли — заяви Серафин.

Те се прегърнаха отново.

45

Серафин се качи по стълбите към стаята си. Къщата беше тиха — Адам и Зоуи сигурно все още бяха на кино. Двете с Кат почти бяха задрямали във влака на връщане, уморени от деня, в уютната тишина на компанията си.

Тя извади нещата от чантата си и ги сложи на малкото бюро.

Макет на червен лондонски автобус.

Карта за метрото.

Салфетки и пакетче захар от „Фортнъм и Мейсън“

Ретро чаена чаша на розови и жълти цветчета, увита в бяла хартия.

Старо издание на „Чаринг Крос Роуд 84“ с меки корици.

Черно-бяла картичка на „Бийтълс“, пресичащи пешеходната пътека пред студиото на „Аби роуд“.

Тя обърна картичката и написа:

Скъпа Карла,

Няколко сувенира от Лондон — да се върнем заедно някой ден.

С любов, Серафин

— Трябва ли да си ходиш? — попита Зоуи на закуска следващия ден. — Не може ли да останеш по-дълго, може би до Коледа?

Серафин се засмя.

— Ще ми бъде приятно. Но мисля, че семейството ми няма да одобри.

Тя погледна Зоуи през масата в кухнята — красиво младо момиче, мило и с богато въображение. Серафин се почувства благодарна, че за краткото време, през което се познаваха, Зоуи й се беше доверила и открила — бяха обсъдили чувствата, заради които отначало се беше държала така дръпнато. Приятелството им беше истинско и въпреки разликата във възрастта, в много отношения бяха равни — истинската устойчивост и понесеното от Зоуи страдание бяха помогнали на Серафин да види собствените си преживявания в перспектива.

— Ще ни липсваш — каза Адам. — Чувстваме те като част от нашето семейство.

— Вярно е — каза Зоуи. — Ще бъде странно без теб.

— Бяхте толкова мили, да ме посрещнете по този начин — каза Серафин. — Накарахте ме да се почувствам като у дома си.

— Ще бъде скучно без теб — каза Зоуи.

— Сигурна съм, че баща ти ще донесе вкъщи огромно куче или някое друго животно съвсем скоро — заяви Серафин. — Тогава ще забравиш съвсем за мен.

— Няма — каза Зоуи. — Като за начало, кучетата не са толкова добри в сладкарството.

— Надявам се, че ще продължиш да си учиш френския — рече Серафин. — Оставих ти тези книги и ще очаквам изчерпателни мнения. Ще ти изпращам имейлите си на френски.

— Добре, добре! — каза Зоуи с престорена въздишка. — Не мога да повярвам, че хем няма да си тук, хем пак ще ме тормозиш.

Серафин се засмя.

— Правя си труда да тормозя само най-способните си ученици — каза тя.

— Сигурно нямаш търпение да се върнеш към собствения си живот? — предположи Адам. — Вероятно има много хора, които са ти липсвали.

— Един-двама — отвърна тя с усмивка.

Серафин си мислеше за Карла и колко скоро дългото им чакане ще бъде възнаградено. Повече от всичко искаше да бъдат отново заедно.

Скъпа Карла,

Ще съм си у дома след седмица в петък. Можем да се срещнем и да поговорим в събота следобед — да те чакам ли пред пекарната в два? Умирам за боровинковия ти бриош още откакто пристигнах тук. Предполагам, че можеш да ми запазиш няколко от съботната партида и да ги хапнем с кафе на площада?

Липсваше ми толкова много и нямам търпение да чуя как си. Не знам какво ще стане с нас, но знам само, че имам толкова много да ти казвам. И знам, че когато отново съм с теб, ще се чувствам завършена.

С.

Скъпа Серафин,

Разбира се, че искам да се срещнем. Толкова съм развълнувана, че се прибираш, че едва мога да мисля за нещо друго. Освен за бриоша, който ще направя за нас.

Не искам да се крием повече. Не искам да живея в лъжа, при положение, че няма от какво да се срамуваме.

К.

Скъпа К.,

Права си. Напоследък много мислих за това. Като се прибера вкъщи, ще кажа на родителите си за нас, за теб. И ще им кажа колко съм щастлива.

С.

46

Кат разгледа снимките в телефона си от деня, който беше прекарала в Лондон с Чарли и Серафин — бяха вдигнали чашите си чай в наздравица в елегантната чайна на „Фортнъм и Мейсън“ на заден план.

Десет дни, а изглеждаше като сън. Беше се свързала със списанието във връзка с писането на още материали за тях, а Чарли беше обещала, че ще има работа през новата година, но плащанията й не можеха да чакат дотогава. Тази сутрин бе приела работа в колцентър в покрайнините на града — щеше да изкара достатъчно, за да покрие сметките.

— Мамо, не мога да заспя — каза Лео, застанал на прага на дневната по пижама.

— Късно е, скъпи — тя тръгна към него. — Връщай се в леглото.

Тя заведе Лео тихо в стаята му и го пъхна под завивките. После му даде стегозавъра и го целуна по бузата. — Заспивай сега.

— Не мога. Не ми се спи — той вдигна поглед към нея. — Кога ще видя татко отново?

Кат си пое дълбоко дъх.

— Ще му се обадим утре и ще можеш да си поговориш с него тогава.

— Добре — каза Лео и се обърна на една страна, за да гушне плюшената играчка. — Не е същото обаче. Искам да го видя.

— Знам — жегна я вина. — Ще измислим нещо, обещавам.

Той кимна и дръпна одеялото до брадичката си.

— Сладки сънища, скъпи.

Тя се върна в дневната и набра номера на Джейк.

— Здравей, Кат — каза той. — Как си?

— Добре. Намерих си работа днес — тя се опита да звучи развълнувана, въпреки че перспективата да започне работа в безличен циментов офис я караше да се вцепени от страх.

— Наистина ли? Това е добра новина.

— Благодаря. Започвам в понеделник. Получих парите от теб този месец, между другото. Благодаря.

— Радвам се, че са пристигнали. Слушай, знам, че има да наваксвам. Ще изпращам пари, когато мога. Работата ми ще е по-редовна сега.

— Разбирам. Слушай, Джейк, обаждам се за друго.

Кат се поколеба. Не трябваше да отваря вратата за Джейк отново. Но после си спомни какво каза Лео — че баща му му липсва, и знаеше, че трябва да го направи.

— Лео питаше за теб — каза тя най-сетне.

— Така ли? — гласът на Джейк се оживи.

— Казах му, че ще ти се обадя утре да си поговорите.

— Разбира се.

— Но той всъщност иска да те види. Така че се чудех, дали би искал да ни дойдеш на гости?

— Ти сериозно ли? Няма да е проблем за теб?

— Разбира се, че не. Но искам и аз да съм там. През цялото време. И не съм сигурна кога ще се промени това — кога ще съм готова да го пусна отново. Ще трябва да видим как ще тръгнат нещата.

— Знам. Разбирам.

— Аз не искам да те изрязвам от живота ни Джейк. Без значение какво се е случило или какво се случва между нас. Ти си баща на Лео, нищо не може да промени това.

— Няма да объркам нещата отново, Кат. Няма да те нараня. Няма да нараня никого от вас двамата. Обещавам.

47

Чарли спря кранчетата и влезе във ваната. Тя остави топлата вода да успокои умореното й тяло. Беше след полунощ и тя се бе прибрала у дома след дълга вечер в офиса. Почти заспа, докато слушаше музика в метрото. Докато се отпускаше в пяната, съзнанието й се понесе в спомени. Ранна утрин до морето, на чист въздух, опиянението от тичането. От смеха.

От какво се боеше толкова?

Думите на Кат и Серафин отекнаха в главата й и онова, което се страхуваше да не изгуби, вече не й се струваше толкова важно. Може би беше време да се отвори отново, дори ако това означаваше да рискува и да сгреши. Предателството на Бен може и да я беше пречупило, но й беше останал опитът от тази случка. Миналото й не можеше да се промени. Но това не важеше за бъдещето й. То беше в нейните ръце.

На следващия ден Чарли се обади на работа, за да каже, че е болна.

Знам, че минаха няколко седмици. Но се надявам, че нищо не се е променило… — написа Чарли на телефона си до Юън, — защото идвам да те видя. Ч.

Затаи дъх и й се стори, че мина цял половин час до отговора от Юън:

Нищо не се е променило. Нямам търпение да те видя. Ю.

— Хей — каза Юън, когато тя пристигна на вратата му. — Ти си тук.

— Тук съм.

Той затвори вратата зад себе си и те застанаха за момент в коридора му, близо един до друг, но без да се допират.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — каза Чарли. По лицето й се разля усмивка. Изражението на Юън отразяваше нейното и той уви ръце около нея, за да я придърпа към себе си. Отдръпна се леко, така че да може да вижда лицето й.

— Тук беше тихо без теб.

Той я целуна по устата и с една ръка проследи чувствителната гънка на врата й. При допира на устните му тя се почувства така вкоренена, че беше повече от сигурна, че най-накрая е на точното място, в точното време.

— Е, какво се е случило? — попита Юън, като й подаваше чаша вино. — Когато не ми отговори на имейла, се почувствах като пълен идиот.

— Не си — каза тя бързо. — Ти беше по-смел от мен, това е всичко.

Тя отпи от виното си, докато се окопити. Беше опитала всички други начини — оставаше й само истината.

— Юън, ти си добър човек…

— О, не, това съм го чувал — той поклати глава.

— Не искам да кажа добър в онзи смисъл… Искам да кажа, че си страхотен. Секси. По малко от всичко, което ми харесва.

Той се усмихна:

— Така е по-добре.

— Но никак не ми е лесно. Не беше много отдавна, когато планирах сватбата си с друг.

— Наистина ли? За Бога. Е, радвам се, че не продължаваш да го правиш.

— Аз също — каза тя. — Щеше да е огромна грешка. Но това, което се опитвам да кажа, е, че макар и да си мислех, че съм го преодоляла, може би все още не съм. Аз съм малко…

— Емоционално колеблива? — предложи Юън.

— Не бих се изразила точно така, но да…

— Е, не си единствената.

— Ти изглеждаш толкова спокоен.

— Не съм. Трудно ми е да се доверявам, да се обвързвам, всички тези неща. Изобщо не струвам по отношение на връзките.

— И какво… За какво изобщо говорим тогава?

— Защото когато те срещнах, осъзнах, че искам да се променя, да се опитам и да намеря начин да бъда по-добър в тези неща. И това бе толкова очевидно, че не можех да го игнорирам. Когато те е грижа за някого достатъчно, всичките ти възгледи за живота се преобръщат с главата надолу.

— И сега искаш да се лутаме в неизвестното, с цялото невежество на двама ни, взети заедно?

— Точно това искам — очите му се свиха в краищата и той се усмихна.

Чарли се пресегна и докосна наболата му буза, а той се наведе към ръката й и я целуна нежно. Тя се приближи и го целуна по устните.

— Добре — каза тя, когато се отдръпна отново. — Можем да го направим.

Юън я погали по косата и я придърпа близо до себе си, за да я целуне отново.

— Остани с мен тази вечер — каза той.

— Ти се върна! — извика Фло и се покатери в скута на Чарли на следващия ден. Тя уви ръце около врата на леля си и зарови глава в свивката на шията й.

— И ти ми липсваше, скъпа — каза Чарли. — Хубаво е да ви видя отново.

Чарли погледна в хола, където Пипа седеше на килимчето за игра с Грейси и Джейкъб, който размахваше някаква играчка пред лицето на бебето.

— Мама ми каза, че са те повишили — каза Фло. — Тя толкова се гордее с теб.

Чарли срещна погледа на Пипа.

— Много мило от нейна страна. Да, аз много се вълнувам за повишението.

— И ние имаме нещо ново — рече Фло. — Искаш ли да ти покажа?

— Не го казвай — каза Пипа. — Знам, че сигурно съм луда.

Заинтригувана, Чарли последва Фло, която я дръпна за ръката в кухнята.

Там, в ъгъла до вратата, седеше мърляв черен котарак със стърчаща козина и липсващо парче от дясното ухо. Винъс, руската синя, трепереше от страх в плюшената си кошница.

— Казва се Роджър — обяви гордо Фло. — Роджър, котаракът-пънкар.

Люк влезе в кухнята, облечен в дънки и риза с къси ръкави.

— Адам е виновен за всичко — усмихна се той. — Последното нещо, от което имаме нужда, както сама виждаш. Другата котка е ужасена.

— Ти го обичаш много — каза Пипа и прокара ръка около кръста на мъжа си. — Хванах го да си говори с Роджър онази вечер.

— Ето до това ме докара по-малкото работа — каза Люк. — Вместо да се закачам с колегите в заседателната зала цял ден, седя тук и си говоря с един бивш уличен котак.

— Оправила съм ти леглото в стаята за гости — обърна се Пипа към сестра си. — Искаш ли да ти помогнем с нещата? Пантата ти в колата ли е?

— Не, благодаря. Няма проблем. Ще отседна другаде тази вечер.

Пипа повдигна вежда.

— Добре, добре. Сложи чайника и ще ти разкажа всичко.

— Заповядай — каза Юън и подаде на Чарли чаша чай в леглото.

— Благодаря — тя дръпна завивката около себе си и го целуна. Устните му бяха топли и меки. Чувстваше се доволна и сигурна там — сякаш двамата съществуваха в балон, в който нищо не може да ги достигне.

— Сигурна ли си, че трябва да ходиш на работа днес?

— Опасявам се, че да — каза той, като седна на леглото до нея. — Колкото и да се изкушавам да остана, сме на изключително важен етап от проекта. Има купувач за ресторанта, но проблемът е, че иска да е завършен вчера, така че това означава да избързаме с крайния срок.

— На добър час — тя прокара ръка по неговата и усети топлината на кожата му. — Мислиш ли, че ще имаш време за обяд?

— Разбира се. Ще ти се обадя. Ти какво ще правиш днес?

— Имам да върна едни неща на майка ти в чайната, след което ще звънна на Кат да видя какво прави.

— Супер. Сигурен съм, че имате много да си приказвате.

— Надявам се не намекваш, че ще клюкарстваме.

— В никакъв случай. Слушай, трябва да бързам — той я целуна и я погали по косата леко. — До скоро.

Чарли се изкъпа и облече, след което извади папките, които Лети й беше дала, от чантата си, за да се увери, че е взела всичко.

След снощи се чувстваше спокойна, завършена. Дори дузината пропуснати обаждания на мобилния й телефон не можеха да й отнемат това. С Юън не трябваше да се опитва да бъде друга, освен себе си — беше така естествена и непринудена. Чувстваше се като у дома си в апартамента му, сякаш да се събужда в леглото му бе мястото, където винаги е трябвало да бъде.

Багел нахълта в стаята, скочи при нея и заблиза лицето й. Той бутна купчината папки от нощното шкафче и една картичка изпадна от една от тях на килима. „Благодаря“ — думите бяха изписани в сребърен курсив, а отпред имаше букет цветя. Тя я отвори и видя ръкописна бележка.

— Шшт, Багел, седни — каза тя и го избута на земята, след което прочете бележката.

Август, 1988 г.

Скъпа Летиша,

Не мога да ти благодаря достатъчно за това, което направи за нас Направи живота ни пълен. Знам, че не ти беше лесно, но ние винаги ще бъдем благодарни за жертвата, която направи. Винаги съм мечтала да бъда майка…

Чарли прочете картичката до края. После седна на леглото на Юън, за да се окопити. Все още стискаше замаяно картичката в ръка.

48

Серафин слезе от самолета на летището в Бордо. Тя сложи слънчевите си очила, за да предпазите очите си от яркото зимно слънце. Родителите й и близнаците я чакаха с табела с името й и тя се усмихна, когато я видя.

— Серафин! — извика Матилд. Двамата с Бенджамин се затичаха и обгърнаха кръста й, от което тя едва не падна. Серафин целуна майка си и баща си по бузите.

— Колата е точно отпред — каза Патрик. — Чакай, дай си куфара — той го взе от нея и я поведе през паркинга.

Елен се забави назад с дъщеря си, хванала ръката й в своята.

— Е, английският ти трябва да е фантастичен вече — рече тя закачливо.

— Предполагам, че е по-добре — каза Серафин.

— И си ги научила как да пекат сладкиши, надявам се? Хората говорят такива ужасни неща за английската храна.

— Научих ги на някои неща, но мисля, че те ме научиха на повече.

— Качвайте се всички — извика Патрик.

Близнаците се втурнаха в колата и Серафин се пъхна до тях.

Те се върнаха в селото и паркираха под ябълката до дома им. Серафин слезе и вдиша чистия въздух и сладкия аромат на градината им. Сякаш времето бе спряло тук. Като изключим промените, които настъпваха със сезоните, но толкова предсказуеми, колкото изгрева и залеза, къщата изглеждаше същата като преди. Тя почти можеше да се преструва, че нищо не се е променило с нея. Но не съвсем.

Тази вечер те седнаха да хапнат пържола със зеленчуци, приготвена от Елен. Серафин дъвка, без да обръща внимание на вкуса, твърде заета да се включи в разговора. Тя отчаяно искаше да каже на родителите си, каквото трябваше да им каже, но перспективата я ужасяваше. Трябваше да го направи все пак — дължеше го на себе си и на Карла.

Тя отпи от виното и отвори уста да говори.

— Имам новина — подготви се тя.

— И ние имаме — каза Патрик.

— Наистина ли? — стресна се Серафин.

— Първо ти — каза Елен.

Смелостта изостави Серафин.

— Не, първо вие.

— Няколко неща се случиха, докато те нямаше — каза Елен. — Не искахме да те тревожим, но…

— Какво има? — сърцето на Серафин препускаше. — Нещо с близнаците ли?

— Не, не. Не е това.

— Какво е тогава?

— Брат ти.

— Гийом? — прошепна тя.

— Да. Чухме се с него преди седмица.

— Как е той? Какво каза?

— Каза, че е загазил — челото на Елен се набразди от притеснение.

— Не ни интересува какво е направил — каза Патрик и хвана ръката на жена си. Интересува ни само той да е жив и здрав.

— Той каза, че иска да се промени. Не ни разказа всичко… — Рече само, че иска да се върне у дома.

49

Лети включи лампа в чайната и отключи вратата на Чарли.

— Здравей — каза тя. — Каква приятна изненада. Влез, навън е голям студ тази вечер.

— Имаш ли време да си поговорим?

— Разбира се.

Чарли беше чакала с нетърпение целия ден да поговори с Лети насаме. Беше отменила обяда си с Юън, понеже знаеше, че няма начин да може да седне и да говори с него, сякаш нищо не се е променило, когато в действителност бе установила нещо, което щеше да преобърне света му с главата надолу.

Погледът на Лети премина по папката, която държеше Чарли.

— Да идем ли да поговорим в апартамента?

— Да, разбира се.

Лети изключи касата, след което проведе Чарли през вратата в дъното на кафенето до стълбището. Изкачиха се заедно и влязоха в коридор, целия изпъстрен със снимки.

— Ще сложа чайника. Сядай.

Чарли седна на кафяв фотьойл със златисти шарки и огледа стаята, докато Лети правеше чая в кухнята. Върху камината имаше стандартна лампа, а на страничната масичка още снимки — най-вече на Юън като малко момче, както и една-две черно-бели на хора, които Чарли сега знаеше, че са родителите на Лети. Двете неразделки бяха в клетката, която висеше в кухнята, и си чуруликаха.

Малкият сводест прозорец гледаше към морето и от по-високата позиция Чарли можеше да види фара в далечината. Докато пътуваше насам с колата от Лондон, не й се струваше, че напуска дома. Вместо това, сега осъзна, че е имала чувството, че се връща там.

Лети сложи на масата сервиз за чай със златен ръб.

— Предполагам, че си се наситила на чай през последните няколко седмици. Но нали разбираш — винаги пия по чаша вечер. След като клиентите са си отишли, е мой ред — усмихна се тя. Тези сини очи, толкова бледи, сякаш бяха почти прозрачни. И все пак Чарли вече знаеше, че не издават нищичко.

Чарли си сипа чаша чай и добави мляко. Замисли се за момент как да изрази онова, което бе дошла да каже.

— Знам защо си тук — рече Лети.

— Така ли?

— О, да. Умно момиче като теб — чудех се дали ще се сетиш. После, когато разбрах, че съм оставила някои лични неща в тези папки, бях сигурна, че ще се досетиш.

— И си го пазила в тайна през всички тези години? — каза Чарли.

— Как бих могла иначе?

— Но през цялото това време си криела истината от Кат?

— Нямах избор — каза Лети. — Кат си имаше майка, която я искаше и я обичаше повече от всичко на света. И аз й обещах преди да умре, че никога няма да кажа на Кат какво се е случило. Онзи път, онзи един-едничък път, за кратко, ценно време, тя ми беше дъщеря.

— Но защо?

— Защо съм се отказала от нея ли? Това ли ще ме питаш? — попита Лети.

Чарли кимна.

— Дадох я на хората, които бях сигурна, че могат да я направят най-щастлива и на които знаех, че тя ще донесе слънце в живота, и никога не съм съжалявала.

— Баща й… не е бил Джон, нали?

— Можеш ли да си го представиш? — рече Лети и избута чая, който не беше докоснала. — Колко ужасен човек съм била?

Сълзи потекоха от очите на Лети.

— Юън беше още малък, а Джон постоянно пътуваше по командировки — тя избърса сълзите от очите си. — На всички други майки тук като че ли им беше лесно, но истината е, че на мен ми беше трудно да се справя сама. Бях самотна тогава.

Тя отпи глътка чай, после върна чашата в чинийката.

— Родителите ми наскоро ни бяха оставили чайната и правех всичко по силите си да въртя неща тук. Джон обичаше Юън, разбира се, също обичаше и работата си. Няма извинения. Нараних Джон — започнах една лъжа, която продължи. Е, и до сега, предполагам.

— Какво се случи с бащата на Кат?

— Един мъж се върна в живота ми, когато Джон беше на поредната си командировка. Мъж, когото обичах, когато бях по-млада и бях достатъчно глупава да мисля, че все още ме обича. Предлагаше ми утеха, предполагам — тя поклати глава. — Но после Джон се върна и разбрах, че съм бременна. Знаех, че не е на Джон. Да не родя бебето не беше вариант. С Юън бях видяла каква чест е да дадеш дете на света. Не бих съдила никого за избора му, но за мен… Знаех, че искам да я родя. Но не бях готова да излъжа Джон за това. Казах му какво се е случило от самото начало.

— Как реагира той?

— Животът е странно нещо. Той не реагира така, както очаквах. Изобщо. Каза, че иска да го отгледа като свое. Той ме обичаше и знаеше, че ме е разочаровал, като не е бил до мен. Аз бях тази, която не можеше да го направи. Просто чувствах, че не е редно. Знаех, че животът й ще бъде лъжа. Тя не заслужава това.

— Значи затова я даде.

— Аз ги познавах добре, семейство МакКарти. Те бяха редовни посетители, винаги сме си говорили приятелски. Играеха си с Юън, докато аз работех. Станахме близки и един ден майката на Кат ми довери, че правят опити за бебе в продължение на години, но все не успяват. Мъчеше се да звучи положително, но виждах, че я яде отвътре.

Чарли се опита да си представи какво е — да копнееш за дете, което не можеш да имаш. Изпита дълбоко съчувствие към майката на Кат — жена, която дори не познаваше.

— И така, аз имах нещо, което тя искаше — продължи Лети, — а тя имаше нещо, което аз желаех — връзка, която бе честна и без усложнения. Знаех, че моята с Джон никога не би могла да бъде такава отново. Ние се обичахме толкова много. Обичах го от дъното на душата си и, ако трябва да съм честна, все още го обичам. Но когато отидох и родих бебето, когато родих Кат, далеч от любопитни очи, и я дадох, аз загубих част от себе си. Макар че Джон наистина се опита да ми прости, не съм сигурна, че някога го направи. Аз самата не мога да си простя. С годините се отдалечихме един от друг и аз се отдадох на работата си тук, опитвайки се да забравя за нея. Кат — такова красиво малко момиченце беше — идваше тук от време на време и сформирахме приятелство, каквото имаме и до днес. Майка й умря, но въпреки това не ми се струваше подходящо да се намеся и да й кажа истината, без значение колко силно го исках. Когато я дадох, го направих с обещание към родителите й, че никога не бих се опитала да си я взема обратно.

— Значи бившият ти съпруг знае за нея?

— Джон? Да, той винаги е знаел. Той я познава. В много отношения това е малък град.

— Значи я познава, точно както и Юън — думите прозвучаха плоско, като обвинение. Чарли не го беше възнамерявала, но все пак не си ги взе обратно.

Лети кимна.

— Да, както Юън.

— Не са ли живели наблизо?

— Да. Аз трябваше да кажа на Юън нещо, така че когато беше достатъчно голям, му обясних, че е трябвало да дам едно дете. Знаеш го Юън колко е спокоен. Той дори не трепна — просто ме прегърна и каза, че това трябва да е било трудно решение за мен. Обичам това момче — каза тя, докато бършеше сълзите си. — Но не можех да му кажа кое е детето, не и при положение, че самата Кат не знаеше. Не би било справедливо.

— Вероятно той е намерил картичката — каза Чарли. — Това ли си мислиш, че се е случило?

— Може би. Но не съм го планирала.

— Тези неща си имат начин да излизат на повърхността, нали?

— Ще й кажеш, нали? — Лети изглеждаше загрижена.

— Не мисля, че това е моя работа. Ако искаш, ще направя, каквото мога, за да забравя, че някога съм го разбрала.

— Не — Лети поклати глава. — Идването ти при мен днес си има причина. Всичко това, което се случи, си има причина — да се появиш в чайната ми точно когато животът беше стихнал — тя си пое дълбоко дъх. — Време е.

50

— Отивам в селото — извика Серафин през кухненската врата.

— Виж, ще правим десерт — каза развълнувано Матилд и размаха тестото във въздуха. — Малинови тарталети.

— Вкусно. Запазете ми малко.

— Добре, скъпа — каза Елен. — Приятно изкарване. Ще вземеш ли бутилка вино за довечера? Анна и Рави ще се отбият.

— Разбира се. Би било хубаво да ги видя отново. Имам да им показвам снимки. Ще се видим по-късно — тя целуна майка си по бузата.

— Ще се видим — извика Бенджамин. — Вземи ни и бонбони. Елен поклати глава и отново погледна към най-голямата си дъщеря.

— Не, никакви бонбони повече за тях.

Близнаците се заеха с тестото и Серафин се възползва от възможността да поговори тихо с майка си.

— Добре ли си? — прошепна Серафин.

— Да, да. Нервна съм. Но съм добре. Леглото му е оправено. Той каза, че ще е тук утре на обяд.

— Добре. Всичко ще е наред. Може би не веднага, но ще бъде. Просто ще отнеме време.

— Знам — каза тя и прехапа устни.

— А татко?

— Той отиде на разходка. Каза, че трябва да си изчисти мислите.

Серафин стисна ръката на майка си нежно и видя, че имаше сълзи в очите.

— Мислех, че никога няма да си дойде вкъщи. Но ще се прибере. Той се връща при нас.

Серафин си взе колелото и кара до селото покрай нивя и лозя. Тънките колела от време на време минаваха през някоя по-твърда буца на пътя. Стигна до площада.

Някой свирна и тя се обърна. Там, до вратата на пекарната, стоеше Карла. Беше облечена с дънки и бяла тениска, а дългата й кестенява коса прибрана от слънчевите очила върху главата й.

— Хей, странниче — извика тя.

Серафин остави колелото си и отиде да прегърне Карла. Прегърнаха се силно и Серафин прошепна в ухото й:

— Липсваше ми толкова много.

— Искаш ме само заради моя бриош! — каза Карла. — Ела и седни.

Те седнаха на масата отвън и Карла извади прясно изпечените сладкиши от кафява хартиена торбичка, след което помоли приятелката си в пекарната да им донесе две оранжади.

— Изглеждаш различно — каза Карла, докато оглеждаше Серафин. — Косата ти е по-дълга и… Не знам, не мога да кажа точно. Но не е само косата.

— И се чувствам различно — заяви Серафин. — Заминаването ми ме промени. Промени начина ми на мислене.

Карла повдигна вежда, предпазливо.

— За добро — успокои я Серафин и докосна ръката й. — Когато тръгнах оттук, ме беше толкова страх. Беше ме страх да бъда себе си, страх, че чувствата ми вземат решенията вместо Мен и съм извън контрол. Но докато ме нямаше, докато бях далеч от теб, осъзнах колко много значиш за мен. И това ме научи, че има толкова много начини да се живее, толкова много начини да създадеш семейство, в което хората се обичат един друг. Вече не е нужно да се побирам в някаква малка кутийка.

Карла се усмихна.

— Радвам се. Отначало ме болеше много, че замина. Знаех, че част от теб иска да избяга — и че това означава, че ще си далеч от мен. Изглеждаше толкова решена да отречеш онова, което чувстваш, че си помислих, че в крайна сметка ще успееш. Но след като бях решила да чакам — първо да промениш мнението си и след това да се върнеш у дома — осъзнах, че изобщо не е трудно, че е лесно. Единственото нещо, което исках, е да съм тук за теб, когато най-накрая се прибереш.

— И ето ме тук — Серафин се усмихна. — Благодаря ти — тя стисна ръката на Карла.

— Имаше нещо сладко в цялото това чакане, към края. Когато ми се обадеше, когато получих тези малки хубави подаръци. Това ме накара да те желая както когато печеш хубав сладкиш във фурната и ароматът му започне да се разнася.

Серафин се засмя:

— Е, сега имаш целия сладкиш.

Те се спогледаха за миг — дълбоко чувство на интимност помежду им, тайна, която все още не беше готова да бъде споделена.

— И така, какво пропуснах тук в селото? — попита Серафин.

— О, ужасно много — отговори Карла с игрива усмивка. — Знаеш колко бързо тече животът тук. Искам да кажа, мадам Огустин — сещаш се — завърши новата шапка, която плетеше за внука си, и тя му пасва идеално. Джейн, библиотекарката, са я видели да целува онзи по-млад мъж, който живее до моста… О, а малкият Самюел има ново кученце. Кафявичко. Мисля, че с това се изчерпва всичко.

Серафин се засмя.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб да ме държиш в течение.

— Но най-важното, което чувам, е, че твоето семейство има добра новина.

— Слуховете са ме изпреварили? — учуди се Серафин.

— Да, опасявам се, че е така.

— Гийом се прибира утре. Все още не мога да го повярвам.

— Родителите ти сигурно са щастливи.

— Да. Тревожат се, но са щастливи. Все едно камък им е паднал.

— Можете да започнете да говорите отново, да изградите връзка.

— Точно така — Серафин се загледа в бриоша си, понеже не може да срещне погледа на Карла. — Знаеш ли, с всичко това, което се случва, не съм казала нищо… за нас.

— И аз така си помислих — Карла отпи от бутилката си оранжада.

— Не ми се стори редно да им кажа сега.

— Не се притеснявай, разбирам. Те имат достатъчно за размисъл в момента. Трябва да се съсредоточат върху прибирането на Гийом. И това наистина е добра новина.

— Ще бъде дълъг път, но е започнал. Той предприе първите стъпки.

Карла се вгледа в Серафин и без да отмести поглед рече:

— Както и ти.

51

— Татко, ще можеш ли да гледаш Лео за час-два?

— Разбира се, скъпа. Излизаш ли?

— Да, отивам за малко до чайната. Лети ми се обади, че иска да говори нещо с мен.

— Разбира се, отиди. Приятно изкарване. Ще изкъпя Лео и го слагам в леглото.

Лео си играеше с влакчетата в хола, изгубен в своя собствен свят.

Кат го целуна по главата.

— Благодаря ти, татко. Страхотно е, че се върна.

— И аз се радвам.

— Стига ли ти толкова пътуване?

— Така мисля. Поне за известно време — той се усмихна. — Въпреки че взех още един пътеводител от библиотеката. Явно Бразилия е много популярна дестинация напоследък.

— Ти си неспасяем случай.

Той си затананика „Момичето от Ипанема“.

— Стига си ме навивал — тя го сръга игриво.

— Какво е това? — той посочи термоса й.

— Ябълка с канела — каза тя. — И за теб има — тя посочи една чаша на масата в кухнята. — Не мога да те оставя да се чувстваш пренебрегнат.

Лети и Кат седяха на терасата. Табела „Затворено“ висеше на вратата на чайната зад тях. Лети носеше червено вълнено палто, а Кат стоеше с анорака си, с вдигната качулка. Държаха чашите с чая, който Кат беше донесла.

— Хубав е — каза Лети, когато отпи. — Канелата му отива много добре.

— Благодаря. Сигурна ли си, че е достатъчно топло тук?

— Да — Лети изглеждаше разсеяна. — Няма нищо по-хубаво от чист въздух след дългия ден.

— Добре ли си?

— Кат, не ми е никак лесно. И няма правилен начин да го направя. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Изведнъж стана много сериозна — Кат се засмя. Тя очакваше, че Лети ще се усмихне, но изражението й не се промени. Тя бе спокойна и сдържана, но Кат виждаше сянка на нещо друго там, несигурност в очите й.

— Какво има?

— Аз невинаги съм била честна с теб през годините — Лети говореше бавно, с ръце, кръстосани в скута си. — Всъщност, изобщо не бях честна с теб.

— Така.

— Имах си причини и по онова време ми се струваше правилно да не ти казвам истината.

— А сега нещо се е променило?

— Да.

— Не ме дръж в напрежение — Кат се засмя нервно.

— Нали знаеш колко много родителите ти те искаха в живота си?

— Аха.

— Е, за да може това да се случи, някой друг трябваше да се откаже от теб.

— Точно така.

— Но това не означава, че другият човек не те е обичал.

Кат погледна въпросително Лети и тя продължи:

— Че не те обича.

— Чакай — каза Кат. — Какво намекваш?

Тя отново погледна Лети — бледите й сини очи бяха честни и открити, а изражението й сериозно.

— Аз бях жената, която те даде. Съжалявам.

Думите бяха като удар в стомаха на Кат.

— Какво? — попита тя невярващо. — Не, не си — тя поклати глава.

Фрагменти от разговори, спомени в снимки нахлуха в съзнанието на Кат. Но нищо не пасваше.

— Иска ми се нещата да се бяха случили по различен начин — каза Лети. — Ти си моя дъщеря — или поне беше веднъж, за кратко.

— Не го казвай — настоя Кат. — Не знам защо ми казваш това, но аз не ти вярвам.

Лети се втренчи в нея спокойно.

Кат се изправи безшумно, без да може да осмисли чутото, после се обърна и си тръгна, без да се сбогува.

Кат мина през задните улички до дома си. Думите на Лети глождеха съзнанието й. Каква причина би могла да има, че да я лъже?

Цялата вечер вече й беше като в мъгла. Кат се мъчеше да си припомним как изобщо беше започнал разговорът. Единственото, което можеше да си спомни обаче, беше последната размяна на думи — онези думи, които й бяха дошли като гръм от ясно небе.

Тя се изкачи автоматично по стълбите към апартамента си. Нямаше да се остави да бъде въвлечена в това. Лети се е объркала. Случва се с хората — остаряват, паметта им започва да им изневерява. Болеше я да мисли, че Лети не е добре, че е загубила остротата на ума си, на която Кат винаги се е възхищавала — но вероятно именно това се случваше. Това бе единственото обяснение.

Кат се улови за тази мисъл. Колкото и ужасяваща да беше, й се струваше единственото смислено нещо. Тя трябваше да остане силна. Щеше да намери начин да подкрепи Лети и да го преодолеят заедно. Започна да й се гади. Кратката разходка до вкъщи й се стори непосилна.

Баща й я посрещна на входната врата.

— Рано се прибираш — каза той весело. — Тъкмо сложих малкия мъж в леглото.

Кат влезе и закачи палтото си до вратата мълчаливо.

— Искаше да му почета книжка след банята, а после ме помоли за още една, после още една — той се засмя. — В крайна сметка прочетохме почти цяла библиотека.

Кат се изправи вцепенена. Чувстваше се, като че ли не може да помръдне.

— Добре ли си, скъпа? Не изглеждаш добре. Много си бледа.

Тя вдигна поглед към баща си — милите му, набръчкани очи. Приветливите ръце, които я бяха утешили онзи ден, както и толкова много други пъти. Той можеше да оправи това.

— Мисля, че трябва да седнем — той хвана ръката й и я поведе към хола, където двамата седнаха.

— Лети се държа много странно — каза Кат. Чуваше думите да излизат от собствената й уста, но ги усещаше откъснати, сякаш някой друг ги казва.

— Така ли? — попита нежно баща й.

— Мисля, че нещо не е наред — каза Кат. — Тя не е на себе си.

— О, Боже. Какво те кара да мислиш така, скъпа?

Кат имаше бучка в гърлото си и й се стори трудно да образува думите:

— Тя каза нещо, в което няма никакъв смисъл.

— Така ли? — безпокойство премина по лицето му.

— Струва ми се глупаво дори да го повторя — каза Кат. — Искам да кажа, тя обикновено е толкова разумна. А сега да каже нещо толкова странно.

— Мисля, че може би трябва да ми кажеш.

— Тя… — Кат спря. Думите й се изплъзнаха, изпреварени от суеверни мисли. Може би ако го кажеше, щеше да го превърне в реалност. Тя ги изтласка от съзнанието си. Абсурдно е да мисли по този начин.

Каза го бързо и прозаично:

— Тя мисли, че ми е майка.

— Добре — каза бавно бащата на Кат. — Чудех се кога ще се случи това.

— Кога ще се случи кое? — попита объркано Кат. — И на теб ли ти го е казала?

Той сложи ръка върху нейната.

— Съжалявам — каза той, гласът му беше тих.

— Това не е истина — тя поклати глава.

— Онова, което ти е казала Лети, е вярно. По-скоро аз трябваше да съм този, който да ти го каже, но тя трябва да е имала причина.

— Не може да бъде! — каза Кат. Но увереността й започваше да се изпарява. Отричането вече не беше нищо повече от слаб опит да заздрави крехкото си чувство за реалност.

— Майка ти искаше да мислиш за нас като за своите родители — обясни баща й. — Ако ти беше пожелала да потърсиш майка си, това можеше да излезе по-рано наяве. Но ти винаги си настоявала, че не искаш да знаеш.

— Не исках да се срещна с някоя непозната, която се опитва да заеме мястото на майка ми, не — каза твърдо Кат. — Може и да не съм я познавала дълго, но все още чувствам лоялност към нея — тя се поколеба. Казаното от баща й бавно започваше да попива в съзнанието й. — Но Лети? Лети?

Помисли си за високите скули на приятелката си, формата на очите й, брадичката й. Нейните собствени черти изведнъж проблеснаха в съзнанието й. Приликите бяха очевидни. Сигурно винаги са били, но едва сега ставаха все по-ясни. Как така не го беше забелязала преди?

— Непосилно е да асимилираш нещо такова изведнъж, знам — каза баща й. — Не искахме да отнемаме на Лети възможността да бъде част от живота ти. Не сме ви събирали — вие сами се намерихте една друга, съвсем естествено. Би било погрешно да заставаме на пътя на приятелството ви.

— През целия ми живот тя е била там — каза Кат.

— Как остави нещата с нея?

— Казах й, че това не е вярно. После излязох. Просто си тръгнах — тя потърка чело. — Дори не се сбогувах. Поне довиждане да бях казала.

— Не се притеснявай за Лети. Тя ще се оправи.

— Мисля, че трябва да поспя — каза Кат. — Вие ми се свят.

— Да те сложим в леглото.

Тя отиде в спалнята си и баща й включи нощната лампа, като я прегърна и целуна за лека нощ. В мъждивата светлина, сама, тя се чувстваше по-сигурна. Искаше да остане тук. Да не говори с никого. Искаше да остане в стаята си, в леглото, докато всичко отмине.

На следващия ден Кат се насили да стане от леглото и да се облече, за да заведе Лео до парка. Земята беше мокра от дъжда през нощта. Сънищата на Кат бяха ярки, изпълнени от бурята и проблясъци от детството й, с далечни спомени за майка й. Беше се събудила плувнала в студена пот. Само кратък миг и спомените от предишната вечер я бяха връхлетели отново. Истината — вече беше факт — беше в стаята с нея. Лети й е майка. Тя е дъщеря на Лети. Те бяха свързани и винаги щеше да е така, по начин, който никога не си е представяла. Дори и сега не искаше да си го представи.

Тази сутрин беше благодарна за постоянните въпроси на Лео за движението на луната и слънцето. Мечтите му за пътуване в Космоса я отвличаха от объркващия въпрос коя е тя. На детската площадка Лео отиде направо на люлките и Кат го започна да го люлее. Ритмичното действие я успокои.

— По-високо! — извика Лео и риташе с ботушите си от вълнение. — Искам да отида чак до слънцето.

— Аз ще го люлея — чу се глас. — Мога да го залюлея много високо.

Кат се обърна и видя Зоуи до себе си да се усмихва.

— Здравей, Зоуи — каза тя, като се усмихна в отговор.

— Може ли? — попита Зоуи отново.

— Разбира се — тя се отдръпна. — Лео, това е Зоуи. Тя ще те люлее за малко. Ще те залюлее чак до слънцето.

Лео извика от вълнение.

— Ще внимаваш, нали? — прошепна тя на Зоуи.

— Да — прошепна тя в отговор. — Не се притеснявай.

Кат се огледа и видя Адам на една пейка наблизо. Той махна с ръка. Независимо от всичко, сърцето й подскочи, щом видя топлата му усмивка.

— Ще съм на пейката там — обясни тя на Лео.

Кат седна до Адам.

— Добро утро — каза тя.

— Здравей — отвърна той. Настъпи тишина между тях. Нежността, изписана по лицето му, каза на Кат всичко, което й трябваше да знае.

— Чул си, нали? — попита тя и се уви по-плътно с палтото.

Той кимна.

— Юън ми каза снощи.

— Значи и той не е знаел — рече Кат категорично. — Предполагам, че не би.

— Той знаеше, че има някого, някъде. Но не е имал представа, че си ти. Мисля, че все още е в шок.

— Е, значи ставаме двама — Кат успя да се усмихне леко.

— Как се чувстваш? — попита Адам.

— Странно.

— Странно по какъв начин?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Кат.

— Да — отговорът му беше толкова прост. Спешният копнеж на Кат да намери решение, да узнае всяка част от истината, сякаш изчезна, щом го погледна в очите. Може би беше твърде рано да узнае всичко. Може би онова, което чувстваше точно в този момент, е истината — нещото, което има значение.

Кат се замисли за начина, по който се беше почувствала, когато Лети й съобщи новина. Не беше едно изречение. Бяха две: Аз съм твоята майка. Аз те дадох. Именно второто изречение се беше запечатало у Кат и отекваше в сънищата й. Лети беше някой, когото тя обича и на когото се възхищава — някой, който вярваше, че я е избрал за свой приятел. Но сега нещата бяха различни — тя знаеше истината, че Лети е искала да я намери. Не беше достатъчно добро. Лети беше избрала да я даде. Баща й, мъжът, който винаги й е казвал да казва истината независимо от всичко, я е лъгал с години. През целия й живот. Може и да не е изрекъл думите, но е лъгал с бездействието си, отново и отново.

— Искаш да знаеш как се чувствам? — попита Кат. — Ядосана съм — тя прехапа устни, но не можеше да спре горещите сълзи, които се разливаха върху бузите й. — Ядосана съм, Адам. Хората, на които имах най-голямо доверие на този свят, не са тези, за които съм ги смятала. Не знам какво би трябвало да чувствам, но истината е, че съм им бясна: на Лети, на баща ми — дори на майка ми, която не е тук, за да се защити.

Адам сложи ръка върху нейната и я задържа. Тя го погледна. Сърцето й биеше силно в гърдите. Стори й се съвсем естествено той да е там.

— Гневи се — каза Адам. — И аз щях да съм бесен на твое място.

Сълзите й потекоха по-бързо. За пръв път тук с Адам, тя не изпитваше необходимост да бъде силна.

— Всичко ще бъде наред, Кат — каза той. — Ти ще се оправиш.

52

Чарли седеше с Юън в хола му, погледът му беше отнесен, а кафето в чашата, която държеше, вероятно отдавна беше изстинало. Предишната вечер двамата тъкмо излизаха, за да хапнат навън, когато Лети се обади. Тя искаше да говори с него и не, не можеше да почака.

Юън беше попитал толкова ли е важно. Резервацията в ресторанта трябва да се отмени, беше промърморил той, разочарован. С Чарли имаха толкова малко време заедно, така или иначе, а сега, заради това, щяха да изгубят цяла вечер. На Чарли й беше трудно да си мълчи, предвид онова, което знаеше. Но просто го окуражи да приеме молбата на майка си на сериозно и да отиде и да я види.

Новината за Лети, и Кат, и Юън беше едно от онези откровения, които идват от нищото, помисли си тя. Човек можеше да започне деня си с мисълта, че най-важното нещо е коя зърнена закуска ще избере сутринта, какви са заглавията във вестника или дали закъснява за работа с пет минути. И тя го беше преживявала, когато научи за Бен. Това не беше толкова сериозно, разбира се, но въпреки всичко само няколко думи бяха нужни, за да превърнат елементите на всекидневния живот в незначителни дреболии.

Сега за Юън и за Кат, двамата души, за които Чарли я беше грижа най-много, закуската, часовникът, заглавията във вестниците вече нямаше да са от значение. И вероятно дълго време щеше да е така.

— Знаех, че е имало дете — каза Юън бавно. — Знаех, че имам сестра някъде там. Но никога, нито за миг не съм си представял, че това е Кат.

Когато Юън се беше прибрал онази вечер, не искаше да говори. Сигурно беше разбрал, че Чарли знаеше. Лети трябва да му е обяснила, Чарли беше сигурна. Но когато си легна, просто помоли Чарли да го прегърне. Лежаха в леглото с преплетени крака, докато дъждът биеше в прозореца. И двамата мълчаха и дишаха равномерно в очакване на съня. Чарли беше устояла на желанието си да задава въпроси, както и на вродената си склонност да извлича всички подробности от сценария най-бързо и възможно най-пълно. Юън беше дал да се разбере, че има нужда най-вече от пространство, за да го асимилира. На сутринта обаче беше готов да говори.

— Мама ми разказа половината история, когато с татко се разделиха. Каза ми, че е дала момиченцето, защото не е дете на баща ми и тя не може да живее в лъжа. Предположих, че момичето беше израснало някъде другаде, а не тук в Скарбъро. Аз съм я познавал, Чарли. Тя живееше толкова близо до мен. Ние не бяхме приятели, но можехме да бъдем.

Чарли сложи ръка на рамото му и го погледна, за да покаже, че все още слуша.

— Чувствам се като идиот — каза Юън. — Като ги гледам двете, не знам как не съм разбрал? Ти каза, че виждаш мама в мен, но при тях двете е много по-очевидно, нали? Формата на лицата им. Веждите, начинът, по който грейват, когато са на път да кажат нещо, което мислят, че е смешно — усмивка трепна на устните му.

— Знам какво имаш предвид — каза Чарли. — И аз също го виждам сега. Но, разбира се, че не си идиот. Как може да си забелязал нещо, когато не си имал представа, че е възможно?

— Радвам се, че си тук — каза Юън и погали ръката й.

— Радвам се, че съм тук — каза Чарли. — Съжалявам, че… — тя потърси думите. — Е, съжалявам, че направих така, че това да се случи.

— Майка ми го е направила, не ти — той поклати глава. — Това е било неин избор. И тогава, и сега.

— Кат сигурно е много объркана — каза Чарли и се намръщи.

— Трябва да отидеш да я видиш.

— Знам. Ще ида. Отлагах го. Ще намина сега.

Чарли и Кат бяха в кухнята в апартамента й този следобед, докато Лео гледаше анимационни филми в другата стая.

— Значи сте излизали днес — Чарли видя мокрите анораци в коридора.

— Да, водих Лео в парка — гласът на Кат беше тих и равен, сякаш беше само наполовина там. Чарли я болеше да я вижда така апатична. — Имах нужда да си изчистя мислите. Предполагам, че Юън ти е казал всичко.

— Той ми каза какво са коментирали двамата с Лети, да. По отношение на вас… Кат, има нещо, което трябва да ти обясня — каза Чарли. — Искам да знаеш, че съм на твоя страна, напълно. Но аз съм част от причината Лети да говори с теб снощи.

— Ти? — очите на Кат бяха широко отворени, но изражението й беше по-скоро празно, отколкото ядосано, сякаш беше твърде изтощена от емоции, за да реагира. — И ти участваш в това?

— Не…

— Знаеш ли какво, Чарли, не мисля, че каквото и да кажеш, може да ме шокира повече. Първо Джейк, после това с Лети и баща ми.

Чарли си пое дълбоко дъх. Дори и да минеше зле, тя трябваше поне да обясни.

— Намерих бележка от майка ти до Лети. Благодари й, като казва, че винаги е мечтала да бъде майка, а вече е — на теб. Не пишеше всичко, но беше достатъчно ясно, за да разбера.

— Къде намери бележката?

— Беше попаднала в другите документи от чайната. Не съм ровила специално. Знам, че няма да повярваш, но в този случай е така. Може би дълбоко в себе Лети е искала някой да открие истината. Кой знае.

Кат й кимна, за да продължи.

— Разкъсваше ме колебание. Не знаех дали да дойда първо при теб. Не ми се струваше редно аз да съм разбрала, докато вие с Юън все още не знаете. Но не исках да ти казвам нищо, нито на теб, нито на него, дори част от историята, с риск да не би да не искате да разберете останалото. Лети е добър човек. Бях сигурна, че е имала причина да направи онова, което е направила, и заслужава шанс да го обясни и на двама ви.

Чарли зачака Кат да каже нещо, но тя седеше мълчаливо и чоплеше с нокът по износения кухненски плот. Минути минаха, преди да вдигне поглед и да каже:

— Ами аз и Юън? — тонът на гласа й стана студен. — Ние какво заслужаваме?

— Лети толкова много иска да поправи нещата — каза Чарли.

— Аз дори не знам коя съм вече — поклати глава Кат, — имам чувството, че Лети ме измами. Излъга ме. Баща ми също. А сега, като разбрах, че си знаела…

Чарли усети, че сърцето й потъва.

— Кат, моля те, повярвай ми. Никога не съм имала намерение да крия нещо от теб. Знам, че сигурно изглежда така, сякаш съм действала зад гърба ти, но го направих само за да се уверя, че когато разбереш, ще си разбрала цялата истина. Никога не съм искала да скривам нищо от теб.

Кат прехапа устни.

— Съжалявам. Изкарвам си го на теб. Типичен случай на „Убий вестоносеца“, нали?

— Разбираемо е — каза Чарли. — Вероятно и аз бих направила същото.

— Работата е там, че дори и да съм ядосана, а аз не съм, не съвсем, сега имам нужда от приятел повече от всякога.

Чарли се възползва от шанса, наясно, че може да я отблъснат. Тя пристъпи към Кат и протегна ръце. След миг колебание, Кат тръгна към нея и наведе глава на рамото й, а Чарли я притисна в прегръдка.

В понеделник сутринта Чарли и Юън седяха в кухнята му и закусваха пържени филийки с ягоди. Зимното слънце нахлуваше през големите прозорци.

— Да не се опитваш да ме изкушиш да остана с всичко това? — Чарли посочи храната.

— Безсрамно. Толкова ли е очевидно? — усмихна се Юън.

— Много е съблазнително.

— Какъв уикенд, а? — каза Юън и прокара ръка през косата си. — Обзалагам се, че като дойде тук, очакваше голяма романтична среща.

— Каквато имахме — каза Чарли.

— Да, каквато имахме. Но после се оказа в средата на всичко това.

— Това беше моят избор. Можех да прибера картичката и са се насиля да забравя за нея.

Юън завъртя очи игриво.

— Като че ли би могла да го направиш изобщо.

— Прав си.

Тя заобиколи и отиде от неговата страна на масата, след което го прегърна отзад и го целуна по лицето.

— Може и да не беше уикендът, който и двамата сме очаквали, но въпреки това беше идеален.

Той се обърна и я целуна.

— Иска ми се да не трябваше да се сбогуваме отново — каза тя. — Толкова скоро след последния път.

— Има и други варианти, нали знаеш? — каза той.

— Като да дойдеш да живееш в Лондон? Някак си не си го представям.

— Аз мога. И ще го направя — каза Юън — ако е необходимо.

— Не — каза Чарли. — Както и да е, трябва да водиш проекта си тук. А моята работа не може да се мести.

— Все още можем да се виждаме в събота и неделя — каза Юън. — Може би не всяка, но…

— Тази ситуация е ужасна — Чарли сбърчи нос.

— Да. Така е.

— Защото те харесвам. Аз те харесвам много — каза тя и сведе поглед.

— Накарах те да го кажеш — усмихна се Юън и взе ръката й.

— Не си ме накарал — засмя се тя. — Исках да го кажа.

— Не ме интересува защо го каза — Юън сияеше. — А само, че го направи.

53

Серафин седеше в библиотеката на шатото и подреждаше купените и дадените й от Кат в Англия книги по рафтовете. Днес беше решила, че е ден за подреждане у дома. Беше й малко мъчно, че трябва да започне да се оглежда за преподавателска работа и че не може да живее с родителите си завинаги, но всичко това можеше да почака още един ден.

Мислите й бяха прекъснати от звъна на мобилния телефон в джоба й: беше Кат.

— Здравей! — зарадва се тя.

— Здравей, Серафин — каза Кат.

— Хей, толкова се радвам да чуя гласа ти — Серафин отиде с телефона до креслото при прозореца и сгъна обутите си в дънки крака под тялото си. — Тъкмо си мислех за теб. Доста странно. Подреждах онези книги на Агата Кристи, които ми подари, по рафтовете в нашата библиотека.

— Имате библиотека? — зачуди се Кат — И аз трябва да си взема една.

— Имаме малко повече място тук — засмя се Серафин.

— Е, как са нещата?

— Хубаво е да съм си у дома — откакто си беше вкъщи, Серафин се чувстваше по-уредена, завършена. Възгледите й се бяха променили.

— Добре ли мина всичко с Карла? Как беше, като я видя отново?

Серафин затвори вратата на библиотеката и сниши глас до шепот:

— Беше фантастично. Все едно никога не се бяхме разделяли. И въпреки всичко, през това време сме израснали и двете. Преживяхме го заедно. Знаеш ли, Кат, в някои отношения Англия беше добър тест. Никога не съм била по-сигурна, че искам да бъда с нея.

— Радвам се да го чуя — каза Кат. — Надявам се да срещна Карла някой ден скоро. А как са нещата със семейството ти?

— Натоварено е — Серафин се замисли за вълнението и катаклизмите у тях покрай връщането на брат й предния ден. — И интересно.

— О, така ли?

— Нали знаеш, че ти разказвах за Гийом? Брат ми, който беше изчезнал? Ами той се върна да живее с нас отново.

— Брей. И това е добре, надявам се?

— Хубаво е, да. Не е съвсем просто — все още има да се оправя с някои неща, но е добре.

— Успя ли вече да се отпусне?

— Да. Близнаците са доволни и ми се струва, че да си играе с тях е добро разсейване за него. Не сме говорили много за случилото се все още.

— Ами ти — каза ли вече на някого за вас с Карла?

— Не — каза Серафин и замълча за миг. — Не че не искам. Искам. Но никога не ми се струва точното време.

— Карла има ли проблем с това?

— Не. Да. Тя не иска да се крием. Нито пък аз. Но сега, когато съм тук, е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Имам много за губене.

Всеки път, щом Серафин опиташе да си представи как казва на родителите си, сцената завършваше с това как един от тях — обикновено майка й — избухва. Тя не можеше да си представи да го разберат или да го приемат. Какво ще кажат в църквата? Това би тревожило майка й. Снощи, в леглото, тя се зачуди дали родителите й биха стигнали дотам, че да я отрежат като част от семейството.

— А какво ще се случи, ако не им кажеш? — попита Кат.

— Животът ми ще продължи да бъде една лъжа — заяви Серафин. — Не е толкова блестяща опция, предполагам, ако го погледнеш по този начин.

Линията замълча за миг.

— Достатъчно за мен — каза Серафин. — Как си ти?

— Уф — рече Кат.

— Уф, какво?

— Уф — всичко е истинска каша.

— Какво е станало?

— Колко време имаш?

— Нямам бърза работа.

— Нямам представа откъде да започна, Серафин. Последните няколко дни бяха толкова откачени. Имам чувството, че искам да се смея и плача едновременно.

— Започни от началото. Не бързай. ДИШАЙ.

Серафин чу как Кат си поема дълбоко дъх, след което започна да говори. Тя разказа на Серафин всичко — какво се е случило с Лети и новите й отношения с Юън. Как почти се беше скарала с Чарли, докато не успяха да обсъдят нещата.

— Значи, нека да изясним това — заяви Серафин, докато умът й преработваше цялата информация. — Откакто те видях последния път, си се сдобила с майка и брат?

Кат се засмя.

— Казах ти, че е откачено. Да, Юън ми е полубрат.

— Не си преувеличила. Наистина е лудост.

— Знам. Беше доста ужасно.

— Ужасно? — попита Серафин, като бавно обработваше чутото. — Искам да кажа, мога да разбера, че е било огромен шок. Не се опитвам да твърдя нещо друго. Но пък трябва ли да бъде нещо лошо?

— Не знам. Не съм сигурна, че мога да не се чувствам предадена от всичко това. Лети да ме лъже, баща ми да ме лъже…

— Ще отнеме време, разбира се — каза Серафин. — Но погледни от друг ъгъл. Ти си придобила нов човек в живота си — всъщност двама души. Не си загубила никого.

— Не знам. Имам чувството, че съм.

— Смяташ ли, че ако поговориш с Лети отново би помогнало?

— Не съм сигурна, че съм готова. Минах покрай „Крайбрежната“ на път към вкъщи. Беше най-странното нещо на света — да мина оттам и да не се отбия, за да кажа здрасти. Не мисля, че някога съм го правила.

— Лети не е нужно да ти бъде майка, нали знаеш — заяви Серафин. — Не е нужно да я приемаш като никого, когото не искаш тя да бъде.

Кат потърка челото си.

— Знам, че звучи странно, но именно Лети е тази, която чувствам, че съм изгубила.

Серафин се качи по стълбите към стаята си, умислена за Кат и колко й се искаше да е с нея, дори и само за една вечер, за да й помогне да се почувства по-силна отново. Тя беше сигурна, че Лети също страда и вероятно съжалява за решенията, които е взела.

Тя погледна в стаята на Гийом. Той седеше на леглото си, а тъмнорусата му коса покриваше едното око. Дрънкаше тихо на акустичната китара в скута си.

— Липсваше ми този звук — каза тя.

Той я погледна и се усмихна.

— Ела.

Тя затвори вратата след себе си и седна на пухкавия фотьойл тип барбарон в стаята му.

— Е; значи се върна? — каза тя.

— Върнах се — той прозвуча далечно.

— Добре ли се чувстваш?

Той кимна.

— По-добре, отколкото си мислех. Мисля, че най-трудната част беше да осъзная какво съм причинил на мама и татко.

Тя вдигна вежди.

— Какво съм причинил на всички ви.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита тя. — Какво се е случило?

— Ще поговорим. Още не. Предполагам, че трябваше да стигна дъното, преди да разбера, че нещо трябва да се промени. Това дъно беше полицейската килия и да знам, че нямам дом, където да се прибера.

— Нали беше отседнал при приятели преди това?

— Мислех, че са ми приятели — каза Гийом и махна косата от очите си. — Но не са били, не са били истински приятели. Просто познати, които изчезнаха, когато имах нужда от тях.

— Мислехме за теб през цялото време — заяви Серафин. — Мама и татко постоянно се надяваха, че ще се обадиш.

— Трябваше да го направя — каза той. — Но не можех да се изправя пред онова, което се случваше. Не можех да ги лъжа.

— Каза ли им какво се е случило с теб?

— Част от него. Те разбраха. Приеха го по-добре, отколкото си мислех.

— Това е добре.

— И ти имаш нещо, което трябва да им кажеш, нали? — попита той.

Серафин се стресна:

— Какво имаш предвид?

Той не би могъл да знае. Тя и Карла винаги са били толкова внимателни.

— Че си влюбена. И то не в някой фермер, за когото са си представяли, че ще се омъжиш.

— Как разбра? — попита Серафин, разтревожено.

Той се усмихна мило:

— Винаги съм подозирал, но не бях сигурен. Досега.

Тя чакаше нещо — да я отхвърли, да се отврати. Или да й се присмее, задето мисли, че е влюбена. Едно от многото неща, за които се беше приготвила.

— Тя сигурно е специална — каза Гийом. — Изглеждаш много по-щастлива напоследък.

— Така е — Серафин почувства облекчение. — И да, по-щастлива съм.

— Ще го приемат, да знаеш. Мама и татко — успокои я той. — Това може да отнеме известно време, но те те обичат. Ще трябва да свикнат с това.

— Мислиш ли?

— Да. Трябва да им кажеш.

Небрежният начин и разбиране, по който го прие Гийом, свали товара от раменете на Серафин. Той я обичаше заради човека, който е, а не заради това кого обича тя. Може би беше прав и родителите й щяха да сторят същото.

54

Кат държеше Лео за ръка, докато се приближаваха към вратата на детската градина. Тя се усмихна на другите майки с детските им колички и взе скутера на Лео.

— Да слушаш днес — каза Кат и се наведе да целуне Лео за довиждане. — Забавлявай се. Дядо ти ще те вземе днес следобед.

— Чао, мамо — тя разроши косата му и той влезе през вратата. От маратонките му проблясваха малки червени светлини.

На спирката тя потърси нещо за четене в чантата си, докато чакаше автобуса до колцентъра. Намери броя на списанието, който Чарли й беше дала да занесе на Лети. Отвори го и прегледа снимките на местата, които бяха посетили заедно с Чарли и Серафин.

Стигна до материала, написан от Чарли: тайната история. Искаше да го прочете на тишина и спокойствие. Докато го четеше, си представяше Лети.

… чайната преминава в ръцете на сегашната собственичка във финансово трудни времена, докато синът й е още малък, а съпругът й работи в чужбина. Когато вандали обират „Крайбрежната", собственичката трябва сама да поправи интериора и да намери мебели, за да смени откраднатите…

Представи си как Лети намира столове и маси, точно както тя трябваше да направи за собствения си апартамент, когато нямаха пари. И двете бяха имали своите предизвикателства в живота, взели решения, сторили им се най-добрите в момента, както и намерили начин да се примирят с последствията. Може би тъкмо затова Лети винаги е могла да разбере как се чувства Кат и каква подкрепа й е необходима. Може би сега беше времето тя да е подкрепа за Лети.

Денят в колцентъра беше дълъг и уморителен, но поне вторият й работен ден беше по-лесен от първия. Беше започнала да овладява техниката и имаше повече разговори и в края на деня шефът й я повика в кабинета си, за да я поздрави за покриването на планирания брой обаждания. Но всичко в този офис я караше да се чувства празна. След обяда си наля чаша чай от машината — стар и безвкусен със сухо мляко. Взе решение, че ще се помъчи да изкара колкото се може повече пари тук, докато търси друга работа.

На път за вкъщи мина покрай „Крайбрежната“. Представи си как топлият чайник пристига на масата и оправя лошия й ден, както толкова много пъти досега. Лети трябва да е там, помисли си Кат — занимава се със сметките или почиства масите.

Замисли се отново върху думите на Серафин — не беше нужно Лети да й бъде майка.

Тя почука на прозореца и Лети я пусна вътре.

— Здравей — каза Кат. Тя почувства прилив на смесени емоции. Беше невъзможно да погледне Лети в лицето, без да сравнява чертите й със своите собствени, да търси някаква следа във всяка черта или маниерничене към това коя е тя всъщност и защо Лети я беше дала.

— Толкова се радвам да те видя — каза Лети. — Ела!

— Донесох ти нещо — тя подаде списанието на Лети. — Чарли искаше да го видиш. Боя се, че бях забравила, че е у мен.

Лети го погледна и се усмихна.

— Значи върху това работихте вие трите. Получило се е доста добре, нали?

— Да — Кат седна. — Прочетох материала за това място.

— О, да.

— Каква история само — как сте го създали с Джон. Имаше много неща, които не знаех.

— Всеки има лоши времена и по-добри времена — каза Лети. — Такъв е животът и за теб, нали?

Очите им се срещнаха и Кат усети буца в гърлото си.

— Имам толкова много въпроси — каза Кат.

— Разбира се, че имаш — Лети кимна. — И аз ще направя всичко възможно, за да им отговоря.

— Няма нужда да знам нищо за баща си. Аз си имам татко — заяви Кат. — Но други неща… Много други неща.

Лети кимна сериозно.

— Само че не мисля, че съм готова за отговорите все още — добави Кат.

— Тогава нека просто да си поговорим днес, става ли?

Кат се усмихна и кимна.

— Ще имаме време за останалото. Много време — каза Лети.

55

— Серафин, Коледа е! — извика Бенджамин, докато подскачаше по леглото в стаята й. Матилд го последва.

— Не може да спиш по време на нещо толкова вълнуващо.

Серафин дръпна завивката над главата си и въздъхна престорено. Всъщност целият този шум я радваше дори и в шест часа сутринта.

Тя и майка й бяха прекарали предишния ден в последни приготовления за Коледната трапеза. Откакто Гийом си беше дошъл у дома, Елен говореше единствено за това колко чудесно би било да прекарат Коледа като семейство. Но тогава нещата се бяха променили.

На Серафин перспективата за Коледа у дома не й се струваше изобщо прекрасна. Атмосферата в кухнята беше напрегната и мразовита и й се струваше, че майка й щеше да се чувства по-удобно, ако я оставеше да готви сама или може би дори ако изчезнеше напълно. Понякога Серафин се изкушаваше да направи точно това — да излезе и да бъде с Карла, а не да се примирява с тайни срещи и кратки разговори по телефона.

Ситуацията в къщата беше странна от седмици — откакто Серафин беше казала на майка си и баща си за Карла. Елен не можа да приеме казаното от Серафин. Тя отказа да чуе думите, дори стигнат дотам, че запуши ушите си с ръце.

Патрик бе приел новината малко по-добре. Отначало изглеждаше като да не разбира съвсем и беше прекарал деня мълчаливо в работа в покритата със скреж градина. Когато се върна вътре малко преди вечеря, той сложи спокойно ръка на рамото на Серафин и я целуна по главата. Не бяха необходими думи.

Но въпросът с майка й стоеше по друг начин. В продължение на седмици Серафин и Елен избягваха да говорят, като се занимаваха усилено със забава на близнаците или приготвяне на храна.

Гийом увери Серафин, че Елен ще го приеме, но просто трябва да свикне с идеята. Една вечер Серафин дори го беше чула да се опитва да обясни това на майка им. Серафин винаги си беше представяла, че тя ще му помага да се установи отново у дома, а ето, че сега брат й се мъчеше да й помогне в нещото, което вече й се струваше отчаяна кауза.

В Бристол, Фло подаде на Чарли внимателно увит подарък от под дървото — пакет със сребриста хартия и панделка. Родителите им правеха кафе в кухнята и стаята беше относително спокойна за първи път тази сутрин.

— Благодаря — каза Чарли и прочете текста, който Пипа беше написала върху етикета и й се усмихна. Тя разопакова подаръка и извади сива копринена рокля от любимия й магазин. — Много е красива!

— Исках да ти взема нещо специално. В края на краищата, ако не беше ти, можеше да не сме всички днес тук.

Тя хвърли поглед към Люк, който седеше на дивана с Джейкъб в скута си.

— Пипа ми каза колко си й помогнала, докато ме нямаше — рече Люк. — И двамата сме ти много благодарни.

— Имаше един момент, когато си мислех, че аз може да не успея да съм тук — каза Чарли. — Че може би последната ни семейна Коледа вече се е случила.

— Няма начин — няма как да се отделите вие двете — каза Люк.

— Той е прав — каза Пипа. — Мисля, че всички ние сме заседнали един с друг. И с него — тя наклони глава по посока на кухнята.

— За дядо ли говорите? — попита Фло и вдигна поглед от подаръка, който разопаковаше.

— Не — каза набързо Пипа. — За Роджър. Говорех за котарака Роджър.

Фло присви очи подозрително:

— Не ми прозвуча така.

— Защо не отидем да проверим какво прави? — предложи Люк. — Мисля, че Роджър и Винъс са доста объркани тук, в къщата на дядо и баба. Не искаме да се изгубят, нали?

— Разбира се — Фло скочи на крака и Джейкъб я последва.

Пипа даде на сестра си кутия с шоколадови бонбони и разопакова един за себе си.

— Как е всичко там в Лондон? — попита тя.

— Бива — каза Чарли. Това обобщаваше всичко. Справяше се. Имаше време за сутрешното си тичане, през което прочистваше главата си за предстоящия ден. Последните два броя на списанието, които бе редактирала, се бяха продали добре и Луис изглеждаше доволен от напредъка й. Работеше до късно и рядко имаше време за себе си, но именно това беше очаквала. — Знаеш колко много исках това повишение. Щастливка съм, че получих работата.

— Това е добре в такъв случай.

— Ами ти?

— Нещата са по-добре, благодаря. Мисля да запиша задочно. Ще изчакам Грейси да порасне още мъничко и ще запиша право. Потърсих университети и Люк каза, че ще ме подкрепи, ако искам да го направя.

— Това е страхотно.

— Надявам се, че ще бъде по-щастлива Нова година — каза Пипа.

Чарли хвана ръката на сестра си и я стисна.

— Сигурна съм, че ще бъде.

Когато Коледният обяд свърши, Чарли се качи по стълбите до детската си стая с чаша чай в ръка. Седна на леглото и изпрати съобщение на Юън.

Весела Коледа! Изкарваме си страхотно. Това е може би най-хубавият ни ден заедно досега. Децата си харесаха подаръците. Имам чувството, че съм прекарала деня с нечие чуждо семейство, а не с моето! Дори и татко се държи добре. Как са нещата при вас? Ч.

Тя седна в креслото и сложи телефона си на нощното шкафче в очакване на отговора му. Никога не бе трябвало да чака толкова дълго.

Проблемът беше, че не можеше да го вижда. Минаваха седмици, преди да могат да се освободят от работа и да пропътуват пътя, за да се видят. Липсваше й — топлото, сигурно усещане на ръцете му около нея в леглото, нежността на целувката му. Начинът, по който я караше да се смее след дългия ден. Перспективата да се прибере при него, а не в студения си, празен апартамент беше нещо, за което копнееше постоянно.

Серафин отиде в кухнята и намери майка си да подрежда картофи в тава за печене. Косата й беше прибрана в конска опашка и носеше престилка на цветя. Всичко в тази сцена й беше познато, с изключение на празния поглед в очите на Елен, когато видя дъщеря си да влиза в стаята.

Серафин нямаше търпение да се измъкне и да прекара известно време у Карла, да си поговорят колко й е трудно собствената й майка да я отблъсне. Моментите, прекарани заедно с Карла, дори когато имаше нещо толкова сериозно, надвиснало над тях, бяха безценни. Късчета време, в които Серафин имаше пространството да бъде себе си и да бъде с някого, когото обичаше по-дълбоко с всеки изминал ден.

— Съжалявам, мамо — каза тихо Серафин.

Очите на майка й блестяха мокри от сълзи. Серафин беше съкрушена от мисълта каква болка причинява на майка си, която винаги е правила всичко възможно за нея. Елен поклати глава, без да каже нищо.

— Иска ми се това да не ти причиняваше такава болка.

— Сигурна ли си? — майка й се обърна към нея. Уязвимостта в сините й очи изведнъж бе толкова видима. — Абсолютно сигурна?

Серафин кимна.

— И това не е просто фаза? Няма никакъв шанс да промениш мнението си?

— Никога не съм била по-сигурна за нещо.

Една сълза се спря на бузата Елен и тя я избърса.

Серафин прехапа устни. Знаеше, че не може да отмени казаното, а дори и да можеше, фактът, че е вярно щеше да остане.

— Е — каза Елен и избърса ръце в престилката си. — По-добре да започна да свиквам с идеята тогава.

Тя се обърна към дъщеря си и едва доловима усмивка се появи на устните й.

— Доста по-различна Коледа тази година, а? — каза Юън.

В деня след Коледа, двамата с Кат наблюдаваха как Лео си играе с едно приятелче на южния плаж, където пляскаше с гумените си ботуши във вълните на брега.

— Да. Надявам се да не си имал нищо против, че и ние бяхме там?

— Разбира се, че не. Това направи деня много по-специален, особено с Лео наоколо. Винаги съм искал племенник.

— И сега се сдоби с такъв само за една нощ — усмихна се Кат.

— Той е чудесен — каза Юън, докато Лео махаше във въздуха с някаква пръчка, която беше намерил.

— Можеш да си му бавачка, когато си пожелаеш. Честна дума, не се притеснявай изобщо — Кат се ухили.

— Вече изглежда реално, най-накрая — каза Юън. — Как вървят нещата с мама?

— Говорим повече. Ще се получи. Отне ми време, но се чувствам щастливка.

— Ти не се отнесе лошо с нея. Можеше да е по-зле — пошегува се Юън.

— Надяваме се, че и тя чувства същото.

— Тя те обожава, Кат. Винаги е било така. Струва ми се, че я е боляло много да не може да ти каже истината. Но когато мама обещае нещо на някого, тя го спазва. Едно от най-добрите й качества. И все пак в този случай, именно заради него е била най-нещастна. Досега.

Докато таткото на Кат почистваше масата от остатъците празнична пълнена пуйка, Лети и Кат седнаха на дивана, а Лео си играеше с новите играчки акули в краката им.

— Мисля, че предпочитам пуешки сандвичи за Коледна вечеря — каза Лети.

— Може би защото не се суетиш около всички ни като вчера.

— За мен беше удоволствие да сте ми на гости всички тук — каза Лети. — Това означава много — знаеш го, надявам се.

Кат кимна.

— Не съм го очаквала. Но вчера беше най-щастливата Коледа, която съм имала от години.

— Радвам се — каза Кат. — Наистина ни хареса. На татко също.

— Добре — Лети взе вестника и го отвори. — Сега да видим какво ще дават по телевизията тази вечер, става ли?

Кат сложи ръка върху тази на Лети.

— Всъщност има нещо, което бих искала да те попитам.

— Какво?

— Нали се сещаш, че говорихме как трябва да прекарваме повече време заедно? Е, успях да спестя малко пари през последния месец, така че за първи път от години имам малко повече.

— Това е чудесно — каза Лети. — Какво си си наумила?

— Какво ще кажеш за пътуване в чужбина заедно?

— Това е прекрасна идея. Къде?

— Ще останем у Серафин. Спомняш ли си сладкарския курс в нейното село, за който ни разказа? Предполагам, че и ти си толкова запалена, колкото и аз. Да го пробваме.

Лицето на Лети грейна.

— Тя е точно до нискотарифното летище и каза, че може да ни осигури отстъпка за курса. Татко предложи да гледа Лео.

— Бих могла да затворя това място за няколко дни — Лети се огледа наоколо.

— Сигурна съм, че клиентите няма да имат нищо против чайната да затвори за известно време, особено ако кажеш, че ще има още по-добри сладкиши, когато се върнеш — усмихна се Кат.

— Точно така — каза Лети с широка усмивка. — Добре си го измислила.

— Това трябва да е Адам — каза Юън, щом се звънна на вратата на Лети.

Адам. Лицето му изникна в ума на Кат. Тя си припомни как за един миг изглеждаше сякаш нещата помежду им се изграждат в близост — точно преди животът й да се беше преобърнал с главата надолу от вестта за Лети.

— Здравейте всички — каза Адам и влезе в хола. Очите му срещнаха погледа на Кат и той се усмихна топло. — Добре ли прекарахте Коледа?

— Да — отвърна Кат. Погледът му се спря на нея и привличането я заля отново. — А вие?

— Страхотно, благодаря. Родителите ми са отседнали у нас, а и бабата и дядото на Зоуи дойдоха от Франция, така че къщата е пълна. За Зоуи Коледата беше брилянтна — с невероятно много подаръци. Серафин й е изпратила красива рокля, направена от нея. Но както и да е, с всички тези детегледачки наоколо си мислех, че трябва да се възползваме и да излезем да пийнем най-сетне.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Кат? — попита Юън.

Кат се замисли за момент, но после поклати глава.

— Предпочитам да си остана вкъщи тази вечер, но благодаря за поканата.

— Сигурна ли си, скъпа? — попита баща й. — Лети и аз можем да гледаме Лео.

— Няма проблем — каза тя и поклати глава. — Друг път, може би.

Юън облече палтото си.

— Добре, ще се видим по-късно — Адам кимна за сбогом на Кат и двамата мъже излязоха.

Щом тръгнаха, Кат се почувства сякаш бе взела грешното решение. Беше си обещала, че ще започне да бъде по-отворена, ще вземе живота си в ръце, а ето я сега — остави още първата възможност да й се изплъзне.

Ядосана на себе си, тя мина през кухнята и се загледа през прозореца. Искаше следващата година да бъде различна, но беше ясно, че животът й няма просто да се промени от само себе си. Тя погледна към морето и в съзнанието й изникна образ.

Тя извади телефона си и натисна третия бутон за бързо набиране. Имаше един човек, който беше сигурна, че щеше да знае какво трябва да направи.

— Чарли, здрасти — каза Кат.

— Здравей! — отвърна радостно Чарли. — Честита Коледа.

— Благодаря, подобно.

— Как беше? — попита Чарли.

— Знаеш ли, всичко беше изненадващо нормално.

— Това е добре. Тук също. Странна работа — Чарли се засмя. — Юън добре ли се държи?

— Той е страхотен. Лео обича да си играе с него. Толкова е, е щастлив, че има нов чичо. Изглежда, лесно е приел всичко.

— Нямам търпение да дойда при вас след няколко дни.

— И аз нямам търпение да те видя отново. Юън намина за по питие и Адам също се отби и…

— О? — рече Чарли.

— Боже, Чарли. Безнадежден случай съм в тези неща — Кат прехапа устни. — Мога ли да те помоля за съвет?

— Разбира се — каза Чарли. — О, Боже, но наистина ли точно мен намери за експерт по връзките?

— Опасявам се, че да — Кат се засмя. Разговорът с Чарли веднага я накара да се почувства по-спокойна, сякаш не й се налагаше да взема решения сама.

— Осъзнала си, че имаш чувства към Адам? И че си го знаела през цялото време? — каза Чарли.

Кат се засмя.

— Но сега мислиш, че може би си пропуснала шанса си. А и освен това, как да поканиш някого да излезете, когато и двамата сте били извън играта толкова дълго време. И имате деца, за които трябва да помислите.

— В голяма степен е точно това — каза Кат. — Толкова ли съм прозрачна?

— Ти си отворена книга — каза Чарли. — Освен това е невъзможно да ви види човек заедно с Адам и да не разбере, че и двамата сте луди един по друг.

— Имам чувството, че съм отново на петнадесет, Чарли. Откъде точно да започна?

— Защо не излезете за по питие? — предложи Чарли.

— Той току-що ме покани. И аз, идиотката, отказах. Двамата с Юън излязоха и…

— О, не — нямах предвид по този начин. Последното нещо, което искаш, е да се окажеш в зоната на приятелството. Слава богу, че си отказала.

— О, да — Кат се почувства облекчена, че е взела правилното решение.

— Ами на Нова година? Имаш ли планове?

— Не — каза Кат.

— Защо не видиш какво е намислил?

— Просто да го поканя? — каза Кат и сърцето й заби при мисълта.

— Да — каза Чарли.

— Ами ако откаже?

— Няма да ти откаже, Кат. Повярвай ми.

На Нова година Кат се зае да разтреби жилището преди Адам да дойде. Тя все още не можеше да повярва, че се беше съгласил. След по-малко от час щеше да бъде тук, в апартамента й. След като говори с Чарли, беше събрала кураж и му беше писала съобщение да го покани и той се беше съгласил, сякаш е най-естественото нещо на света. Той направи така, че да изглежда лесно. А може би наистина беше — тя просто бе вложила енергията си в решаване на проблемите на Джейк за толкова дълго време, че се чувстваше странно да поставя себе си на първо място.

Беше приготвила лазанята за печене, а в хладилника имаше шоколадов сладкиш за по-късно. Лео щеше да остане с баща й за през нощта и апартаментът се чувстваше празен. Но по един добър начин, този път. Тя пусна някаква музика и изпъна роклята си.

На входната врата се почука и тя изтича да провери кой е.

— Аз съм — вдигна поглед Адам, който държеше бутилка шампанско в едната ръка и цветя в другата.

— Здравей — извика тя и му отвори. Никога не се беше чувствала по-сигурна, че пуска правилния човек в дома си.

56

Заповядайте да отпразнуваме заедно нашата сватба

В „Спа хотел“ Скарбъро

03 юли в 15:00 ч.

Вечеря ще последва церемонията

с жива музика до полунощ

Носете си най-удобните обувки за танци

Чарли се качи в колата си и свали гюрука. Слънцето в Скарбъро топлеше голите й рамене в роклята без презрамки.

„Чудесен ден за сватба“ помисли си тя със сладко чувство на очакване. Светлината се отразяваше във водата, а въздухът беше свеж. Човек не може и да си мечтае за по-хубав ден за женене.

Кат облече копринена рокля с дължина до коляното и прибра тъмната си коса с деликатна кремава панделка. Топлият въздух влизаше през отворения прозорец.

— Много си хубава, мамо — каза Лео, който я наблюдаваше от мястото си на дивана в хола им. Той беше облечен в костюм с бяла риза, а обувките му втора употреба бяха полирани до блясък.

— Благодаря ти — отговори Кат. Чувстваше се различно. Да, чувстваше се хубава.

— Това е специален ден, нали? — попита Лео, като риташе с пети.

— Да, така е.

— Защо?

Тя отиде и седна до него.

— Сватбата е начин двама души да покажат на своите приятели и семейство, че се обичат и винаги ще е така.

— Както ти ме обичаш ли?

— Не, по-различно — Кат се зачуди как да го обясни най-добре. — Това е, когато срещнеш някого, който не ти е роднина, но е също толкова важен за теб, и решаваш, че искаш да изживееш живота си с него. За някои хора това е голяма, романтична любов, за други е едно спокойно, приятно нещо. Някои смятат, че са намерили другата половина от себе си и че този човек прави живота им по-пълен.

Докато говореше на сина си, Кат осъзна колко добре описват последните думи чувствата й към Адам — това чувство за пълнота. Беше различно от начина, по който бяха нещата с Джейк. Там, където някога е имало търкания, сега имаше откритост, и търпение, и смях. Те все още стъпваха леко помежду си и в новата връзка между техните две семейства. Не приемаха за даденост колебливото приемане от страна на Лео и Зоуи на случващото се — работеха всеки ден, за да се опитат да изградят сигурност за двама им, с надеждата, че един ден съюзът им ще се усеща по-силен.

— Значи е нещо много щастливо? — попита Лео.

— Да. Това е нещо много щастливо и днес ще бъде щастлив ден. И аз съм горда, че ще имам най-красивия кавалер.

Тя погъделичка Лео и той се разкикоти.

Кат взе поканата от камината.

— Хайде тогава, дребосък. Да тръгваме.

— Всичко ли взе? — извика Карла на Серафин от коридора. Серафин провери чантата си за последно — портфейл, фотоапарат, ключове, червило.

— Oui — извика тя.

— Сигурна ли си, че си готова?

— Не — каза Серафин и надзърна в кухнята. — Забравих това — тя вдигна бутилка с вода и отпи от нея. — Искаш ли малко? Горещо е днес.

— Добре съм, благодаря. Сега?

Серафин си пое дълбоко дъх.

— Всичко е готово. Мисля.

Таксито свирна отвън.

— Хайде, mabelle — Карла се усмихна. — Да тръгваме.

— Кое от двете? — Лети попита Юън и вдигна две цветя, за да му ги покаже.

— Метличината — отговори той. — Синьото винаги ти е отивало.

Тя забоде метличината в косата си зад ухото.

— Идеално — каза той.

— Сигурен ли си, че тази рокля е добре? — попита тя и заглади плата.

— Много е елегантна — отвърна той. — Подхожда на тена ти.

— Целият този свеж въздух във Франция ми дойде много добре.

— И си личи, мамо. Изглеждаш много по-спокойна.

— Изкарах си чудесно с Кат. А семейството на Серафин беше изключително гостоприемно.

— Ти заслужаваше една хубава почивка — каза Юън. — Виждам, че и Кат изглежда много щастлива. Въпреки че според мен има и друга причина за това напоследък.

— Двамата с Адам са чудесна двойка, нали?

— Те изглеждат много влюбени. Всъщност, почти не съм ги виждал тези дни — пошегува се Юън.

— Ти си имаш свой собствен живот, за който да се грижиш — каза Лети и го побутна.

— Предполагам, че е така. — усмихна се Юън. — Случва се и на най-добрите.

— Е, добре ли изглеждам? — попита отново Лети. — Доста време мина.

— Изглеждаш прекрасно. Хайде, мамо. Да тръгваме.

Чарли пристигна в хотела и излезе на терасата. Слънчевата светлина се отразяваше в черно-белия под. Бяха изнесли сгъваемите столове. Между тях пътеката бе осеяна с червени и бели розови листенца. Забеляза Юън, в бледо сив костюм, да си приказва с приятели. Той я видя и й се усмихна и тя се запъти към него.

— Хей, здравей — каза тя и го целуна по устните.

Той стисна ръката й.

— Красива си, Чарли.

Всички гости бяха заели местата си и си говореха помежду си. Оркестърът изсвири началото на „Ето го и слънцето“ на „Бийтълс“ и постепенно всички замлъкнаха. Това беше — сватбата започваше. Кат стисна ръката на Чарли.

Те се обърнаха едновременно.

Щом видяха двойката, която вървеше по пътеката, дъхът на Кат спря.

— Изглеждат зашеметяващо — прошепна тя в ухото на Чарли.

Косата на Серафин беше прибрана с червени рози, забодени в нея, като само няколко кичура падаха свободно около лицето й. Ослепителната й усмивка беше подчертана с червено червило. Носеше рокля от слонова кост малко под коляното и сатенени сандали на висок ток. Държеше за ръка Карла, която носеше червена рокля без презрамки, а кестенявата й коса падаше свободно до раменете. Серафин вървеше по пътеката и се усмихваше на приятелите си, докато погледът на Карла беше фокусиран право напред.

Невестите стигнаха края на пътеката и свещеникът ги поздрави сърдечно.

— Събрали сме се днес, за да отпразнуваме сватбата на Серафин и Карла…

Кат усети как очите й се наляха със сълзи и прехапа устни. Чарли се обърна към нея.

— Вече плачеш? — каза Чарли с усмивка.

— Нищо не мога да направя — прошепна Кат. — Виж ги. Толкова са щастливи.

След церемонията Чарли и Кат отидоха да поздравят двойката и семейството на Серафин. В разговорите и имейлите си от началото на годината със Серафин бяха чули всичко, довело до този ден. Дългите, понякога отчаяни разговори на Серафин с родителите й за това как се чувства. Как сега е осъзнала, че винаги се е чувствала така. Първия път, когато беше обяснила, че Карла, която носи кроасани на майка й всеки уикенд в местната сладкарница, е жената, в която е влюбена. Имаше фалстартове и разногласия по пътя, но с времето те бяха успели да изгладят всичко. През пролетта беше дошло и пълното признаване от страна на майка й, че дъщеря й е поела друг път — с посрещането на Карла в тяхното семейство и дълъг обяд под сянката на ябълката.

— Красива сватба — каза Кат на Елен и Патрик, като ги целуна по бузата.

— Това е Гийом — представи Серафин брат си на Кат. Беше облечен в бежов ленен костюм, а косата му бе изсветляла от слънцето. Той се усмихна топло. От всичко, което Серафин й беше разказвала, Кат имаше чувството, че вече го познава, а й се стори, че и той я усеща по същия начин.

— Тук е прекрасно, нали? — Елен прекъсна мислите на Кат. — Можеха да избират между Дордон или Барселона, но не — те определено искаха да се оженят тук, в Скарбъро. Казаха, че трябва да е тук — тя се усмихна.

— Искахме да дойдем на мястото, което ни събра, дори когато бяхме разделени — каза Карла. — Серафин беше категорична.

Чарли протегна чашата си за шампанско и сервитьорът покорно я напълни.

— Страхотно е да те видя — каза тя на Кат.

— И аз много се радвам. А доколкото чувам, ще се виждаме много повече от сега нататък — рече бодро Кат.

— Така изглежда — Чарли се усмихна. — Не мога да преценя дали това, което правя, е лудост, или не. Миналия месец имах постоянна работа и апартамент, а сега се местя да живея в друг град и започвам от нулата отново.

— Това е съдба — каза Кат. — Купувачите се отказват от проекта на Юън; ти наследяваш тези пари от леля си. Всичко е било писано.

— Все още не мога да повярвам, че го правя. Да започна собствен ресторант.

— Страхотно е. Малко ти завиждам, всъщност.

— Така ли? Е, подозирам, че можем да намерим начин да те качим на борда по един или друг начин.

Кат се усмихна.

— Пак ще си поговорим за това. Няма да ходя никъде, това е сигурно. Доста съм се установила тук тези дни.

— И на мен така ми се струва — каза Чарли топло и погледна многозначително по посока на Адам.

— Той е част от това, да — каза Кат. — Но освен това и Лео, и баща ми и… Е, оказа се, че имам повече роднини тук, отколкото някога съм очаквала.

Чарли се усмихна.

— Но е идеално, че мога да живея тук и да пиша за списанието. Наистина ми харесва. Беше истинско удоволствие да напиша рубриката за сладкарския курс във Франция. Поискаха да направя подобен материал за един курс по сорбе за следващото издание.

— Това означава ли, че ще кажеш сбогом на колцентъра? — попита Чарли.

— Да. Благодаря на Бога! — Кат се засмя с облекчение. — Няма да ми липсва това място. Вземам по някоя и друга смяна в чайната, за да осигуря по-стабилен доход, а от писането, когато има материал, също си докарвам. Джейк също вече помага много повече.

— Как са нещата с него?

— Оправя се — каза тя. — Ходи при специалист няколко пъти и това му помогна, мисля, и работата му върви добре. Винаги ще има дистанция помежду ни, но той възвърна доверието ми. Сега е сам с Лео.

— Това е добре.

— Да. Тази година Лео стана доста разглезен — каза Кат с усмивка. Апартаментът ми прилича на магазин за играчки.

Оркестърът започна да свири отново и Карла взе ръката на Серафин и я поведе към дансинга за първия им танц: „Лунен танц“ на Ван Морисън.

Бяха се упражнявали в хола на Карла през изминалата седмица — махаха килимчето и стъпваха боси върху каменните плочи, понякога сериозни, за да усъвършенстват движенията, но обикновено се смееха.

Тук, заобиколени от семейството и приятелите си, се чувстваха различно. Вълшебно. Нещо, което само преди шест месеца Серафин никога не би могла да си представи. Тя чу възгласите в чест на новия им брак, а след това звукът сякаш избледня. Единственото нещо, за което я беше грижа сега, беше Карла. Усмивката й, топлата й кафява кожа на голите рамене, миризмата на парфюма й. Държаха се взаимно и танцуваха, а телата им се движеха в хармония, без усилие, при всяка нота от музиката. Заедно. Те двете. Така, както Серафин се надяваше, че винаги ще бъде.

След като първият танц свърши и Серафин и Карла се бяха поклонили на публиката, сватбеният оркестър засвири мелодия на „Сюприймс“. И други гости се присъединиха към младоженците на дансинга и той започна да се пълни.

— Ще танцуваш ли с мен? — Юън протегна ръка към Чарли.

Тя се усмихна.

— Защо пък не?

Той я поведе към дансинга, където я придърпа към себе си и я погали по косата.

— Не е твърде късно да промениш мнението си, нали знаеш — каза той тихо.

Чарли се отдръпна и се усмихна.

— Юън, подписах договор за продажба на апартамента си, подадох си оставката на работа и откривам нов ресторант, който ти си построил. Така че според мен може би е твърде късно.

— Е, да, като го представиш по този начин — каза Юън. — Моля те, не се отказвай.

Тя се засмя.

— Няма. Нямам търпение да започна. От дни вече сънувам менюта.

— Но с цялата си сериозност, онова, което имах предвид, е, че не е твърде късно да промениш мнението си да се преместиш при мен — той я погледна в очите. — Когато ти предложих за първи път, ти каза, че не си готова. Искам да съм сигурен, че този път си.

— Не знам дали някога ще бъда напълно готова — каза тя. Мисли се носеха в ума й, докато беше показвала на потенциалните купувачи апартамента си в Лондон. Не искаше да изгуби независимостта си. Не беше сигурна дали някога може да вярва на мъж, дори и на Юън, на сто процента. Беше й удобно в собствения й начин на правене на нещата. И все пак, тези съмнения и тревоги се бяха изпарили от главата й точно толкова бързо, колкото и се бяха появили. — Но знам, че това искам. Всъщност няма нещо, което да искам повече.

— Това ми е достатъчно — каза той.

Той се наведе и там, на дансинга, с дузина други двойки около тях, те се целунаха. И несигурностите, които съществуваха и за двамата още от деня, в който се бяха срещнали, като че ли вече не бяха от значение.