Крайбрежната чайна

„…дори чаено парти означава страх, счупване"

Вирджиния „Дневникът на Вирджиния

13

Пипа седеше в коридора си по бял халат и с ридаещата Грейси в ръце.

— Не стой на прага, Чарли. Влез.

Чарли влезе вътре, като се чудеше дали не сгреши, като дойде да се сбогува. Тя надникна през вратата в хола, където Фло и Джейкъб й помахаха и извикаха от пода. Стори й се, че си рисуват, само че зелената и оранжева боя не беше само върху хартията, а навсякъде по килима.

Чарли се обърна към сестра си:

— Видяла ли си ги какво правят?

Пипа кимна:

— Не ме интересува.

Тогава Чарли забеляза, че бузите й бяха зачервени и на петна и имаше тъмни кръгове под очите.

Чарли затвори вратата на дневната зад себе си и се обърна към сестра си. Пипа беше вдигнала Грейси на рамото си и я потупваше леко по гърба. Плачът утихна до хленчене.

— Какво става?

— Нищо — промърмори сестра й.

— На мен не изглежда така. Хайде, да седнем и поговорим.

Те отидоха в кухнята и Пипа постави Грейси в бебешкото й люлеещо се столче.

— Добре, кажи ми какво се е случило — рече Чарли, разтревожена от раздърпания вид на сестра си. — Изглеждаш…

— Недей — каза Пипа, като клатеше глава. — ужасно, знам. А се чувствам още по-зле.

— Защо, какво е станало?

— Не съм спала от два дни. Искам да кажа, изобщо не съм спала, нито миг.

— Това не звучи добре. Грейси да не е болна? Знам, че бебетата не спят много, но това изглежда прекалено.

Пипа погледна нагоре. Очите й бяха зачервени и проблеснаха сълзи.

— Не е заради Грейси.

Чарли замълча объркана.

— Тогава какво?

— Заради Люк е. Той се изнесе.

— Какво? — Чарли се облегна в стола в опит да осмисли казаното от сестра си. Люк — лоялният, мил Люк? Не й се струваше възможно да напусне семейството си. — Защо?

— Защото е женен за мен, а аз съм идиотка — каза Пипа с дрезгав глас. Тя вдигна ръце към лицето си и закри очи. — И знам, че това не е нещо, с което не би се съгласила.

— Стига, Пипа — рече Чарли. — Не говори така. Кажи какво се е случило.

— Прецаках всичко.

Фло нахлу в стаята с четка в ръка.

— Лельо Чарли, ти се върна! Ще останеш ли отново?

Чарли погледна Пипа, която се обърна, за да закрие с ръка лицето си и да изтрие сълзите от бузите си, така че Фло да не види че плаче.

— Може би — каза Чарли. Искаше й се да чуе цялата история от Пипа, но беше невъзможно да я пита, докато децата бяха наоколо. — Ще остана днес, във всеки случай. Майка ти има нужда от малко почивка, така че аз ще се грижа за вас двамата. Това означава, че трябва да сте възможно най-послушни.

— Ура! — Фло скочи и плесна с ръце. Джейкъб се втурна, за да разбере за какво е целият този шум.

Чарли отбеляза наум да се обади на Джес при първа възможност. Колкото по-рано й съобщеше за отмяната на срещата, толкова по-добре.

Тя се обърна към Пипа.

— Ти — отивай горе! Аз ще донеса бутилка с гореща вода и чай от лайка след минута. Преди да направим каквото и да било, трябва да се наспиш.

— Добре — рече Пипа, твърде слаба, за да протестира. Тя се уви по-плътно с пеньоара си и стана от стола. — Има малко изцедена кърма за Грейси… — промърмори тя смътно със замъглени очи. — Памперсите почти са свършили. Всъщност, мисля, че няма никакви… Боже! Обикновено държа всичко това под контрол.

— Не се притеснявай — каза Чарли спокойно. — Сигурна съм, че ще се оправим.

Пипа излезе от стаята, като прошепна едва доловимо:

— Благодаря ти.

Фло се обърна към леля си с безпокойство в очите:

— Мама добре ли е?

— Да. Просто й се спи, това е всичко — успокои я Чарли.

— Бебетата много изморяват, нали разбираш. Ние ще й пазим тишина, за да си почине днес.

В същия миг Грейси нададе вой. Чарли се наведе, за да я вдигне. Малкото телце изглеждаше неловко в ръцете на Чарли, невероятно крехко. Тя се опита да имитира начина, по който Пипа държеше Грейси, но имаше чувството, че и най-малката грешна стъпка може да я счупи. Плачът й се усили и Фло си запуши ушите.

На няколко крачки от тях Джейкъб натискаше зелен пастел в светлия плат на един от столовете за хранене.

— Оцветявам — заяви той гордо.

Фло подуши въздуха около дупето на Грейси.

— Пфу-ууу — каза тя и размаха малката си ръчичка напред и назад. — Наакала се е.

— Кат, Чарли се обажда — седнала на пода в банята, Чарли притискаше телефона до ухото си, за да чува гласа на Кат.

Племенницата й Грейси лежеше върху масичката за преповиване, чиста, но без памперс, импровизирано увита в кърпа, и гукаше доволно.

— Всичко наред ли е? — попита Кат. — Мислех, че пътуваш за Лондон днес?

— Да, щях. Но няма. Слушай, може ли да ми помогнеш с нещо? — Чарли беше претърсила всички шкафове в банята и детската стая, но не успя да намери никакви памперси. Кърпата вършеше работа засега — в известна степен — но нямаше да е за дълго, а не искаше да буди Пипа. Вариантът да повлече всичките три деца до магазина, за да купи пелени, далеч не й се нравеше повече. — Нямаше да те моля, ако не бях…

— ЛЕЛЬО ЧАРЛИ! — изрева Джейкъб от спалнята. — СКРИЛ СЪМ СЕ, ЕЛА И МЕ НАМЕРИ!!

Фло подаде глава през вратата на банята с притеснено изражение на лицето:

— Джейкъб е хванал котката, лельо Чарли. Мама каза, че не е позволено да я държи, не и след последния път.

— Последния път? — попита Чарли, като махна телефона от ухото си.

— СТИСКА я много силно.

— Добре, Фло. Иди и му кажи, че ей сега идвам и той много ще загази, ако пипне котката. Съжалявам, Кат — рече Чарли, като върна телефона до ухото си.

— Всичко наред ли е?

— Да. Искам да кажа, не. Горе-долу — Чарли потърка челото си. С крайчеца на окото си видя, че Грейси е успяла да се измъкне от кърпата. — Може ли да ми направиш огромна услуга и да се отбиеш в къщата на сестра ми на „Виктория Роуд“?

— Разбира се. Трябва ли ти нещо?

— Да. Някакви памперси за новородени. И доза здрав разум.

Чарли отвори вратата на Кат след петнадесет минути и я обля вълна на облекчение.

— Пелени, милейди — каза Кат и й подаде пазарската чанта.

— Ти ми спаси живота — каза Чарли, като ги взе и й даде парите. След това огледа външната страна на пакета. — Има инструкции на тях, нали?

— Дай аз да я преобуя, ако искаш — каза Кат любезно. — И без това си заета с тези двамата.

Чарли проследи погледа на Кат до мястото, където Джейкъб и Фло дърпаха завесите в хола, докато скачаха нагоре и надолу като подивели камбани.

— Спрете! — Извика тя на децата, докато подаваше Грейси на Кат и й посочи бебешката чанта в ъгъла на хола. — Благодаря, Кат.

Кат умело преобу и облече бебето и няколко секунди по-късно я държеше и полюшваше леко, като я накара да се усмихне.

— Някакво решение за тях? — попита Чарли, като посочи Джейкъб и Фло.

— Да. Спешни мерки — Кат взе дистанционното за телевизора и пусна детския канал. Децата неохотно пуснаха завесите и се настаниха на дивана.

— Е, защо ти се оправяш с тях? — попита Кат.

— Ти сериозно ли мислиш, че се оправям?

Докато Джейкъб и Фло бяха погълнати от предаването, Чарли се възползва от възможността да приготви мляко за Грейси.

— Ще сложа чайника — каза Кат. — Изглеждаш, като че ли ти трябва нещо ободряващо.

— Тя спомена нещо за изцедена кърма — каза Чарли, докато ровеше в хладилника, но намери само зеленчуци, кисело мляко и салата с нахут.

— Може да е във фризера — каза Кат, докато оглеждаше рафтовете. — Бинго! — тя извади някои торби, пълни с мляко.

— Замразена? Колко странно!

— Означава, че винаги имаш на разположение. Сестра ти не ти ли каза къде е?

— Нямаше време. Не е спала в продължение на няколко дни и изглеждаше така, сякаш щеше да умре всеки момент. Изпратих я горе да поспи.

— Сигурно е трудно с три деца.

— Да, но има и нещо друго. Съпругът й се е изнесъл.

— Завинаги ли?

— Не, искам да кажа, не знам. Не съм сигурна какво се е случило, почти нямах възможност да разговарям с Пипа за това.

— Надявам се, че е добре — каза Кат. — Значи реши да останеш?

— Мисля, че да — Чарли си помисли за пропуснатите обаждания от Джес. Тя беше успяла само да й изпрати бърз имейл, в който обясняваше, че няма да се върне, както е планирано.

— Но да се концентрираме как да преживеем днес. Трябва да се погрижим децата да се забавляват толкова, че да не осъзнаят, че нещо не е наред.

14

Серафин се разхождаше по Южния залив, а есенното слънце проблясваше във водата и двойки в дебели палта вървяха хванати за ръце. В чантата си носеше снимката, която беше получила от Карла. Сети се за последния път, когато се бяха видели — точно преди решението й да дойде в Англия и да прекрати връзката им.

Бяха край реката. Серафин седеше на одеялото за пикник, а Карла пушеше цигара и бавно издухваше дима през устата си.

— Не трябва да пушиш, нали знаеш — заяви Серафин, като се обърна към нея.

Карла повдигна вежди и се усмихна:

— А ти никога ли не правиш нещо, което не трябва, госпожице Перфектна?

— Не често, предполагам.

— Не достатъчно често, по-скоро — подразни я Карла.

Серафин се засмя. Бяха на една и съща възраст — двадесет и три, но някак си Карла изглеждаше по-възрастна. Мъдра. Като че ли се чувстваше по-удобно в кожата си. Това беше първото нещо, което Серафин беше забелязала у нея, когато ги бяха сложили в една стая на курса в школата. Докато нея самата я изяждаше притеснение, че ще обърка рецептата, Карла беше естествено уверена — като че ли не забелязваше или не й пукаше какво мислят другите. Бяха работили добре заедно и учителят беше повикал целия клас, за да пробват боровинковия им бриош.

— Правила ли си някога нещо, което родителите ти не биха одобрили? — попита Карла с игриво любопитство. — Искам да кажа, преди да се събереш с мен?

— Не — отвърна Серафин, като се почувства малко неудобно, че никога не е излизала от правия път. — Това много ли е скучно? Но от друга страна, те не са толкова строги, така че не съм изпитвала необходимост да го правя. Предполагам, че Гийом е бунтар и за двама ни.

— Но този път ти вървиш срещу желанията им?

— Да. И не ми е лесно да пазя такава голяма тайна от тях.

— Трябва ли да бъде тайна? Не можеш ли да им кажеш за нас?

Серафин поклати глава:

— Не. Как бих могла?

— Ами не знам — Карла сви рамене. — Отваряш си устата, казваш думите…

— Не е толкова просто — каза Серафин. — Те винаги са предполагали, че ще се омъжа за приятно момче от селото, ще остана тук, ще имам много деца.

— Ти пак можеш да имаш деца — каза Карла небрежно.

— Знам. Но не е само това. Те няма да могат да го възприемат. А и не мисля, че и останалата част от семейството би.

— Може да те изненадат — каза Карла. — Родителите ми приеха новината по-добре, отколкото очаквах.

— Родителите ти звучат като да са доста съвременни все пак. Не би било същото с моето семейство.

— Въпреки това не ми беше лесно да им кажа — рече Карла. — Имаше период на голяма адаптация. Сега е добре, но им отне много време, за да свикнат с това.

— На колко години беше?

— Шестнадесет — каза Карла.

— И беше сигурна тогава?

Карла кимна:

— Винаги съм знаела.

— Завиждам ти — каза Серафин. — Вложих много енергия в опити да променя себе си. Ако някое момче от училище ме поканеше да излезем, отивах, като се надявах, че чувствата ми ще преминат от симпатия или възхищение в нещо друго, че може би щях да започна да разбирам от какво са така ентусиазирани всички мои приятелки.

— И случи ли се?

— Никога — отвърна с усмивка Серафин. — И така, ето ме тук. С теб. През всички тези години нямах представа за какво говорят приятелките ми. Сега най-накрая разбрах.

— Преди мен никога ли не си опитвала да се срещаш с други жени?

— Виждала ли си нашето село? — Серафин се засмя.

— Добре, де — Карла се усмихна и вдигна ръце. — Разбирам какво имаш предвид.

— В Барселона сигурно е доста по-различно от тук.

— Пълна противоположност — каза Карла. — Хората са по-широкоскроени. Понякога се чудя какво съм си мислела, че реших да дойда тук. Това красиво, лудо място. Но след това се случи така, че срещнах красивата луда теб.

Тогава се целунаха.

Серафин се усмихна при спомена. Тя погледна стъпките, които правеха подметките на обувките й в мекия, мокър пясък на плажа. Колкото и далеч да отидеш, има някои неща, от които не можеш да избягаш.

15

Когато Джейкъб и Фло най-накрая бяха по леглата, Чарли се сбогува с Кат на прага. Тя й беше показала как да върже слинга и вече се наслаждаваше на комфорта на малкото телце на Грейси до гърдите си, достатъчно близо, че усещаше лекия ритъм на дишането й.

— Благодаря за всичко — каза Чарли.

— Винаги съм насреща — отвърна Кат. — Беше ми приятно. Липсва ми Лео, а Джейкъб ми напомня за него, когато беше на тази възраст.

— Е, въпреки това се радвам, че дойде.

Кат махна с ръка:

— Това е нищо. Както и да е, надявам се нещата да се оправят за сестра ти скоро.

— Аз също. Може би сега ще се виждаме по-често с теб.

Те се сбогуваха и Чарли затвори входната врата, след което се качи горе до спалнята на сестра си и почука внимателно.

— Влез… — чу се замаян от съня глас иззад вратата.

Пипа седеше в леглото, очите й бяха изцапани с размазана спирала, но цветът се беше върнал на бузите й.

— Боже, колко спах? — попита тя и разтри очи. Без да каже нито дума, тя протегна ръце за Грейси и Чарли й подаде бебето.

— През по-голямата част от деня. Явно наистина си имала нужда.

— Предполагам, че е така — тя погледна Грейси с любов. — Изглежда доволна.

Чарли се усмихна.

— Направих всичко възможно — тя седна на ръба на двойното легло. — За щастие, имаше кой да ми помогне.

Пипа погали косичката на дъщеря си нежно и Чарли забеляза как една сълза падна върху лицето на Грейси.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

Пипа погледна и поклати глава.

— Чувствам се като пълна глупачка.

— Глупачка? Е, на мен ли го казваш — имам доста опит в тази област — тя вдигна краката си на леглото и се приближи към сестра си.

Пипа се усмихна немощно. Бавно, тя започна да говори:

— Късметлийка съм, че съм омъжена за човек като Люк. Знам, че… — тя замълча и челото й се сбърчи тревожно. — Не мога да ти кажа защо не се чувствам щастлива, Чарли. Но всеки ден, когато се събудя — ако може да се нарече така — се чувствам, сякаш откакто Грейси се роди, едва затварям очи. Както и да е. Децата ме накачулват, отнемат цялото ми внимание. Люк заминава за работа и после оставам сама. Приготвям всичко. Почиствам. Разтребвам. Опитвам се да направя всичко да изглежда така, сякаш е перфектно. Хвърлям много усилия в тази илюзия.

Чарли си помисли за всички пъти, когато бе завиждала на Пипа — на скъпо украсената и спретната къща, на щастливия й брак. Сега тази фасада й се струваше толкова тънка, че Чарли не можеше да повярва как не е прозряла досега през нея.

— Аз ги обичам, Чарли — каза Пипа с натежал от вина глас. — Не ме разбирай погрешно. Но никога не съм мислела, че ще бъде толкова трудно.

— Казвала ли си на Люк как се чувстваш?

— Не. Дори и сега. Добра актриса съм, предполагам — тя изрече думите сковано, сякаш извън себе си. — Но Люк знае, че нещо не е наред. Той знае какво е прочел.

— Какво е прочел?

— Имейли, които никога не е трябвало да бъдат изпратени — страните й се зачервиха от срам.

— О, Боже. На кого?

— На Уил.

— Уил Мортимър? — Чарли сбърчи нос изненадана. Не беше чувала сестра си да го споменава, откакто бяха тийнейджърки.

— Знам — сега по лицето й се стичаха сълзи. — Това е нелепо. Цялото това нещо. Не съм го виждала, откакто бяхме на деветнадесет и аз все още се учех.

— За какво си му изпращала имейли?

— Той ми изпрати изневиделица, каза, че си мислел за мен. Аз му изпратих отговор, просто да си побъбрим, нали знаеш. Все си мислех, че ще ми изпрати покана за приятелство във „Фейсбук“. Тогава нямаше да ми се налага да разказвам — той щеше да види снимките на мен и Люк, деня на сватбата ни, щеше да види снимките на Грейси, Фло и Джейкъб.

— Значи той знае сега?

— Не. Работата е там, че така и не ми изпрати покана. Оказа се, че дори няма профил. Тогава разбрах, че не е нужно да му казвам всичко.

— А какво му каза?

— Започнах да му пиша посред нощ, докато Люк спеше, а аз хранех Грейси. Онази тишина в три часа през нощта, в която си мислиш, че само ти си буден в целия свят. Оказа се обаче, че и Уил е буден, и така си заразменяхме имейли. Разказах му за работата си като адвокат…

Чарли вдигна вежди.

— Няма да повярваш колко е бляскаво, Чарли. Медиен закон. Много големи амбиции. Много тузарски обеди и питиета в града след работа — тя й се усмихна криво. — Не тук, разбира се. Аз съм в Манчестър.

— Добре — рече Чарли, като изслуша всичко. — Значи си била малко креативна с истината и си казала, че имаш работа, която нямаш. Това не е най-ужасното нещо на света, нали?

— Това беше началото — Пипа намести Грейси върху гърдите си. Дишането на бебето се беше задълбочило и сега похъркваше тихичко. — Аз му изпратих мои снимки — предполагам от преди около пет или шест години.

— И не си споменала Люк?

— Не. Нито децата. Редактирах ги от живота си.

— Не си му казала нищо?

— Не. Сега разбираш ли какво имах предвид? Аз съм доста ужасен човек. И знаеш ли какво го прави още по-лошо? Чувствах се по-добре, Чарли. Чувствах се по-добре като жената, която си измислих.

Чарли си пое дълбоко дъх.

— Срещнахте ли се?

— Не. Той искаше, но аз все отлагах. Не исках да се срещна с него. Просто исках да имам онова усещане за свобода от време на време. Но снощи, когато Грейси не спря да плаче, Люк отиде да спи в стаята за гости. Той го прави от време на време, когато има голямо заседание на следващата сутрин и се нуждае от здрав сън през нощта. Обаче не осъзнавах, че съм си оставила телефона там и не съм си излязла от имейла.

Предполагам, че е подозирал, че нещо се случва, защото ми е проверил профила.

Пипа погали тила на дъщеря си.

— Изчака до тази сутрин, за да ми каже. На закуска с децата ме попита кой е Уил Мортимър. Прилоша ми. Не знаех какво да кажа, затова не казах нищо. Той се качи горе, много спокоен, и си стегна багажа. Каза, че ще му е необходимо пространство за размисъл, обясни на децата, че трябва да отиде в командировка и си тръгна.

— О, Боже! Това е ужасно!

Чарли се замисли за изминалата седмица. Как не беше успяла да забележи, че нещата са така объркани в тази къща? Сестрите не трябваше ли да имат някаква специална интуиция? Но тя беше толкова вкопчена в собственото си раздразнение от Пипа, че не можеше да прозре първопричината за поведението й. Бракът й беше в сериозна беда и тя имаше нужда не от някого, който да съди, а от добър приятел и слушател.

— Как се чувстваш сега? — попита Чарли.

— Ужасно! Сякаш всичко е обърнато с главата надолу — Пипа заплака отново.

— Все още ли го обичаш?

— Да — каза Пипа и избърса носа си набързо с ръка. — Мисля, че да. Да.

— Тогава ще трябва да намерим начин да оправим това — каза Чарли, като се опитваше да се съсредоточи върху намирането на решение. — Какво ще кажеш за онези горещи линии за консултации? Как им беше името? — тя вдигна телефона си, за да намери интернет страницата.

— Недей — каза Пипа и сложи ръка на рамото на сестра си, за да я спре.

Чарли замълча и затвори телефона.

— Знаеш ли от какво всъщност се нуждая в момента най-много? — попита Пипа. — Време. Да помисля. Да си върна енергията. Нуждая се от някого, който да ми помогне с постоянния цикъл от водене на училище, пране и миене. Има толкова много неща за правене, че изобщо нямам време да спра и да се замисля какво не е наред в брака ми, в живота ми. Трябва да намеря решение, но не мога да го направя сама.

Чарли погледна сестра си. Челото на Пипа се беше набраздило от тревога, а около очите й имаше фини бръчици. Тя не беше перфектна. Дори вече не се опитваше да бъде.

— Знам, че бях ужасна — продължи Пипа. — И не заслужавам да направиш това. Но ще останеш ли с мен? Компанията ти наистина ми е нужна.

Чарли видя отчаянието в очите на сестра си, после погледна към Грейси, сгушена в прегръдките на майка си. Чудеше се какво ще стане с тях, ако ги оставеше.

— Не се притеснявай — каза Чарли. — Няма да ходя никъде.

16

— Чарли, не можеш просто да не се появиш! — Джес беше бясна. — Казах ти, че си ми нужна тук. Къде си, по дяволите?

— Все още съм в Скарбъро. Изникна нещо.

— Нещо, което означава, че искаш да изхвърлиш кариерата си на боклука? Защото изглежда точно това възнамеряваш да направиш.

— Съжалявам, Джес, но е неизбежно. Имам седмици невзет отпуск и се налага да си го взема сега. Ще се радвам да направя, каквото мога, от имейла…

— Имам нужда от теб в офиса, Чарли! Именно затова си наета за работа в офиса.

— Не мога да тръгна точно сега. Съжалявам, но трябва да остана още поне една седмица.

През нощта на Чарли й се стори, че Пипа сякаш се влоши, вместо да се почувства по-добре. Седя и хлипа в продължение на часове, като едва продумваше и дума. Люк беше звънял няколко пъти, но тя бе отказала да говори с него; беше убедена, че той звъни, само за да й каже, че всичко е свършило, че тя е унищожила нещата помежду им.

— Как мога да ти имам доверие за следващото издание? Трябва да отиде за печат след няколко седмици, а нямаме нито статии, нито рецензии все още — осъзнаваш това, нали? — каза строго Джес.

— Да, осъзнавам го — каза Чарли, като понижи глас, за да не я чуят Пипа и децата. — И работя по въпроса. Но ще се наложи да го направя от тук. Съжалявам, Джес, но това е извънредна семейна ситуация.

Джес въздъхна:

— Вложих огромно доверие в теб, като ти позволих да си гост-редактор на този брой, а сега ми се налага да се извинявам вместо теб. Мислех, че го приемаш сериозно.

— Така е — каза Чарли, като се опитваше да запази гласа си спокоен въпреки трупащото се отчаяние. — Ще направя повечето рецензии, докато съм тук, и ще са готови за редактиране, когато се върна.

— И ще направиш всичко сама, докато се занимаваш с „извънредната семейна ситуация“?

— Да.

— Хубаво… — Джес замълча. — Добре, надявам се в крайна сметка да не съжалявам за това, но нека поговорим следващата сряда. Трябва да си готова с материала за редакция дотогава и абсолютно най-крайният срок, който мога да ти дам за останалата част, е понеделник, двадесет и девети. И това е всичко, Чарли. Ако ме разочароваш, няма да мога да те препоръчам за мястото ми.

— Не се притеснявай, всичко ще е готово. Благодаря ти! — Чарли усети как я залива вълна на облекчение. — Няма да те разочаровам, Джес. Кълна се. Това ще бъде най-добрият брой на списанието досега.

— Искрено се надявам да е така.

17

Чарли беше планирала всичко — щеше да вземе Джейкъб от детската градина, а след това Фло от училище и всички щяха да отидат заедно на детската площадка. Щяха да се забавляват в продължение на поне един час, за да й е относително спокойно на Пипа у дома с Грейси.

— Вали дъжд! — запротестира Фло и покри главата си театрално с ръце. — Не можем да играем. Люлките са мокри.

— Вали — повтори хленча на сестра си Джейкъб. — Не можем да играем.

За първи път Чарли трябваше да признае, че племенницата и племенникът й имаха право. Буреносни облаци се бяха скупчили в небето и макар сега само да ръмеше, изглеждаше сякаш щеше да се усили. Трябваше да потърси други възможности и с радост и облекчение забеляза „Крайбрежната".

Вътре, на стола на Лети зад касата, седеше мъж на възрастта на Чарли. Широкоплещест, с тъмноруса коса — от онзи тип мъже, в които Чарли би се загледала, ако нямаше други неща, за които да мисли в момента.

Фло нахлу със скутера си и стъклената витрина със сладкишите се разлюля. Няколко клиенти погледнаха към тях и Чарли се сви.

— Фло, Джейкъб, виждате ли онази маса до прозореца? Да проверим кой ще стигне пръв до нея, искате ли?

Племенниците й се плъзнаха по дъските на пода, а след това се покатериха върху столовете.

— Съжалявам за тях — каза тя на мъжа. — Обещах им, че ще отидем да играем, но после се изсипа този дъжд.

— Не се притеснявайте — каза той. — Няма проблем.

— Лети няма ли я днес?

— Трябваше да излезе, но ще се върне по-късно следобед.

— А Вие сте…

— Юън — каза той и протегна ръка към нея, за да се здрависат.

— Синът на Лети?

— Да — каза той. — Явно репутацията ми ме е изпреварила?

— Не — засмя се тя. — Просто… Приличаш на нея. Очите ти… — те бяха поразително светлосини.

Той се усмихна:

— Да, хората понякога казват, че е така.

— Тя те е споменавала. Каза, че си истинският инициатор на семейството.

— Да, гледам да не седя без работа, предполагам — каза той. — Въпреки че някак си ми харесва, когато мама ме моли да помагам тук. Времето сякаш минава бавно. А и „Крайбрежната“ е моят втори дом — практически израснах между тези четири стени.

— Късметлия.

— Е, какво да предложа?

— Може ли чаша… — тя погледна бурканите върху стената и си припомни отчетливо аромата на всеки един, когато капакът е отворен. — Мисля, че ще пия жасмин днес.

— А за децата?

— Две от най-хубавите джинджифилови курабийки, моля — тя ги посочи в стъклената витрина.

— Три ли каза? — попита Юън с блясък в очите, докато вадеше подноса.

— Три ще бъде още по-добре. Това си е своеобразна закуска, нали?

— Абсолютно. Една от най-добрите храни за закуска. Тежка сутрин?

— Може да се каже. Станах в шест и въпреки това нямах време да хапна нищо.

Юън подредили курабийките в чиния.

— А можеш ли да направиш малко бебечино?

— Бебе… какво? — Юън сбърчи нос и се засмя.

— Сещаш се. Детско капучино. Пенливо мляко, поръсено с шоколад?

— Разбира се — каза той и взе чаши. — Бебечино, а? А си мислех, че съм чувал всичко.

Когато Чарли отиде да плати, Юън обслужваше двойка на средна възраст. Бъбреше си непринудено с тях. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчици, когато се усмихваше. Навитите до лактите ръкави на ризата му разкриваха силни, загорели предмишници и ръце, сякаш е работил навън. Той погледна Чарли бегло и улови погледа й.

Докато чакаше, тя забеляза някакъв албум на тезгяха. Отпред пишеше „Крайбрежната: 1913 г. до наши дни“.

Отвори го — вътре имаше изрезки от вестници, датиращи от първите дни на чайната. На първата снимка се виждаха мъже и жени, които изграждат сградата.

— Съжалявам, че се забавих — каза той. — Сметката ли да дам?

Тя кимна.

— Това е очарователно — каза тя и посочи албума.

— О, да. Цялата история е там — поясни Юън. — Това място е оцеляло през двете световни войни.

— Така ли?

— Да. В годината, в която моите баба и дядо отворили чайната, градът бил бомбардиран от германските военни кораби. Деветнадесет души загинали, фарът бил разрушен — но чайната оцеляла.

— Впечатляващо — каза Чарли, като продължаваше да разглежда снимките.

Тя обърна страницата и видя снимка на Лети като млада, с чифт факли и блуза на цветя, до някакъв мъж с мустаци.

— Красив е — посочи мъжа Чарли.

— Това е баща ми, Джон.

— Той все още ли е наоколо?

— В известен смисъл — Юън се усмихна хитро. — Защо, интересуваш ли се?

Чарли се засмя:

— Изненадана съм, че не съм го виждала тук, това е всичко.

— С майка ми са разделени. Той не идва тук. Не е идвал от години.

— О, разбирам. Съжалявам, не исках да любопитствам — каза тя, като усети, че е засегнала чувствителна тема. Тя затвори албума и порови в чантата си за портмонето.

— Всичко е наред — успокои я Юън. — Никога не съм вярвал в пазенето на тайни, но мама — е, тя е различна в това отношение. Няма да намериш личната страна на историята в този албум.

Чарли чу почукване на прозореца и се огледа. Видя Фло, която й правеше гримаси да излиза.

— По-добре да вървя.

— А как се казваш? — попита Юън. — Да знам какво да кажа на майка ми — кой е идвал?

— Шарлът. Чарли — тя се усмихна. Когато се обърна да си тръгне, се усети, че се чуди дали той я наблюдава все още.

До: Кат

От: Чарли

Здрасти, Кат!

Моля те, кажи, че имаш малко свободно време! Рецензиите, които си ми изпратила, са фантастични — родена си за писател. Сигурна бях.

Крайният срок наближава толкова бързо и трябва да съм готова с целия материал скоро, но тук все още е лудница. Училище. Дъжд. Кал. Едва успявам да стигна до „Крайбрежната" в момента.

Случайно да можеш да се измъкнеш и да видиш някои от другите чайни в списъка ни? Може би Серафин ще има възможност да се присъедини? Все още имаме място в бюджета, така че ще се реванширам, обещавам!

Чарли

До: Чарли

От: Кат

Привет, Чарли!

Разбира се! С най-голямо удоволствие. Обади ми се, когато имаш минутка и можем да се разберем. Ще поговоря със Серафин междувременно.

К.

18

— Мама ги нарисува за мен — Зоуи посочи две квадратни платна. Рисунка на слон и друга, на малка къща в жълто, розово и лилаво. — Тя рисуваше всякакви неща. Предимно от въображението си.

— Elles sont tres belles — заяви Серафин и вдигна платното със слона, за да го разгледа по-отблизо. — Избрала е прекрасни цветове, нали?

— Оui— violet, rose etjaune… — Зоуи превключи без усилие от английски на френски, докато описваше картината, и дори сякаш не забеляза, когато Серафин я заговори на родния й език.

— Къде рисуваше майка ти?

— Имаше си стая близо до конюшнята — казваше, че светлината е добра. Така казваше, но ние с татко знаехме, че е, защото можеше да вижда конете от там. Тя беше най-щастлива, когато е близо до тях… — Зоуи замълча, след което продължи.

— Maman рисуваше, докато татко се грижеше за мен. Понякога отиваше в тази стая, след като заспях. От спалнята си виждах светлината в прозореца й.

— Къде намери тези картини?

— В една кутия под леглото ми. Не исках да ги окачвам, когато пристигнахме тук. Но може би сега… — тя сведе поглед и за момент Серафин си помисли, че ще се разплаче. Но вместо това, тя се обърна и поклати решително глава. — Мисля, че съм готова.

— Точно така. Защо да не го направим сега?

— Добре — каза Зоуи и стана. — Ще ми помогнеш ли? Татко държи чука под мивката.

— Да вървим.

Час по-късно двете картини бяха закачени на стената на Зоуи — малката къщичка над тоалетката, а слонът — до леглото й. След първия им разговор за Мариан Серафин се изненада колко бързо Зоуи се отвори за нея. Сякаш имаше резервоар на емоции, който чакаше правилния човек да се потопи в него. Студенината беше изчезнала и отстъпила място на топлина. Беше се случило нещо, което тя си мислеше, че е невъзможно — Зоуи се отваряше за нея.

— Малко е бебешко, нали? — каза Зоуи, като докосна хобота на слона. — Но не ми пука.

— Мисля, че е прекрасно — заяви Серафин и поизправи леко рисунката.

— Бях малка, когато я нарисува.

Зоуи седна на леглото си и издърпа една от лилавите сатенени възглавници в скута си.

— Ти обичаш ли да рисуваш? — попита Серафин.

— Да — Зоуи вдигна рамене. — Не съм много добра обаче.

— Обзалагам се, че си. Видя ли, че има още едно място? — тя посочи празната част на стената до вратата.

— Мислиш ли, че трябва да нарисувам нещо?

— Да. Имаш боички, нали?

Зоуи кимна.

— Нарисувай нещо, каквото искаш.

— Искам да направя рисунка на майка ми. Както аз си я спомням.

19

В осем сутринта небето беше изсветляло до сиво-синьо. Южният залив беше тих. Капаците на магазините и ресторант бяха спуснати и единственият звук идваше от чайките в небе

Чарли трябваше да потича, за да изчисти мислите си. Тя нямаше представа как смогва Пипа — последните няколко дни бяха изтощили напълно. Когато си беше в Лондон, тя си слагаше слушалките и тичаше покрай канала преди работа — музиката я подготвяше за предстоящия ден. Но днес не искаше тича с музика. Тук, далеч от града, се чувстваше по-спокойна! Не искаше да блокира света, като се затвори в собствения балон, както правеше обикновено.

Туп, туп, туп — беше хубаво да усеща краката си на писта! — звукът на усилията й. След няколкостотин метра, кожата се загря.

Туп, туп, туп.

По гърба й започна да се стича пот, но с всяка крачка, която правеше, спокойствието й се възвръщаше.

Туп, туп…

БАМ!

Тялото на Чарли се огъна.

Нещо се беше ударило рязко зад коленете и натискаше краката й през ликрата на дрехата. Тя падна и си удари лактите.

— ХЕЙ — извика тя, шокирана от болката в лактите и хълбока.

Огледа се замаяна и се натъкна на космата муцуна, която облизваше рамото й с розовия си език.

— Какво… — започна тя, докато се опитваше да избута животното.

— Багел! Багел! Махни се от нея! — Юън хвана кучето за повода. — Чарли, толкова съжалявам, добре ли си? — той й помогна да се изправи.

Шортите й бяха скъсани от едната страна и имаше драскотини на лакътя и бедрото.

— Почти.

— Слава Богу! Толкова съжалявам — каза той и се обърна към кучето. — Седни, Багел. СЕДНИ!

Неохотно, кучето седна, а езикът му все още висеше.

— Какво стана? — тя се облегна на морската стена в опит да си поеме дъх.

— Той се блъсна в теб. Имам го само от седмица и още не съм схванал съвсем как работи тази удължаваща се каишка. Е, добре де, разбрах как се удължава, но не и как се прибира… Още веднъж, много съжалявам.

Чарли погледна кучето подозрително.

— На изпитателен срок е — обясни Юън. — Спасен е от един приют. Моят приятел Адам е ветеринар и го взе. Обичам предизвикателствата, но трябва да призная, че не съм съвсем сигурен дали не беше прекалено голям залък за моята уста. Така да се каже.

Кучето изскимтя и наклони глава.

Чарли приклекна до нивото на кучето.

— Може ли да започнем отначало? — попита тя. Багел вдигна кална лапа и тя я разклати.

— Добре — продължи тя. — Простено му е. Но на теб? Може да се наложи да се потрудиш повече. Как възнамеряваш да ми се реваншираш?

Чарли и Юън седнаха навън в едно кафене до кея и си поръчаха кроасани и две чаши капучино. Багел лаеше по чайките наблизо, а Юън го държеше здраво за повода. Крайбрежието бавно започваше да се пробужда — един-двама души излизаха от домовете си, а в далечината Чарли видя как прозорците в чайната на Лети светват.

— Хубаво е, че имаш време да тичаш. Децата ти вкъщи ли са тази сутрин? — попита Юън.

— Не. Искам да кажа, да, вкъщи са. Но не са мои — тя се усмихна. — Това са децата на сестра ми.

— О, да, разбирам — лицето му се отпусна, а сините му очи блеснаха. — Предположих.

— Аз съм супер-лелята — тя се засмя. — Или нещо подобно. Доста съм заета с тях. Фло е най-голямата, после е Джейкъб и най-накрая е новото бебе, Грейси.

— Ново бебе — това е прекрасно. Е, какво те води тук?

— Да — или поне беше… Това е дълга история.

Той отвори уста, за да каже нещо, но тя поклати глава.

— Няма да питам — каза той.

— Дълго е за обяснение, но мога само да кажа, че сестра ми има нужда от помощ в момента.

— Затова си взе отпуск и дойде тук? — попита Юън, като си отчупи част от кроасана.

— Честно казано, все още работя, един вид — тя се усмихна. — Убедих шефката си, че мога да направя проучванията си тук. Пиша рецензии за храни и напитки и ще съм редактор на следващия брой на списанието, в което има рубрика, посветена на чайните.

— Страхотна работа — каза Юън. — Сега разбирам защо толкова се интересуваше от чайната на мама.

— Точно така. Въпреки че Кат ме убеди да не я включвам в рубриката. Тя мисли, че някои неща е най-добре да останат тайна, и аз започвам да разбирам какво има предвид.

— Да. Не съм сигурен как ще се справи мама с потока от гастрономически ентусиасти, които я разпитват за кифлите й. Тя е най-щастлива, когато има време да си поговори с редовните посетители. Миналата година се опитах да я убедя да направим уеб сайт, но тя просто се засмя и попита защо трябва да се опитваме да поправим нещо, което не е счупено.

— Вярно е. Справя се добре с работата си.

— Знам. Оставил съм я тя да решава напоследък — каза Юън.

Юън се усмихна на Чарли и тя усети как раменете й, прегърбени от стреса на последните няколко дни, започнаха да омекват. Имаше нещо у него, което я предразполагаше. Те замълчаха за момент.

— Харесва ли ти да пишеш рецензии? — попита Юън. — Звучи като мечтаната професия.

— О, да. Много ми харесва. Винаги съм се интересувала силно от храната. Така че да ми се плаща, за да пробвам готвенето на други хора, е идеално за мен.

— Сигурно е голямо обикаляне?

Чарли кимна.

— Да, канят ме на откривания на нови ресторанти в Лондон, партита по тераси, покриви, яхти — такива неща, а аз си пробивам път към… — Чарли замълча, защото изведнъж осъзна, че звучи повърхностно.

— Какво има? — попита той.

Тя се засмя горчиво:

— Няма да лъжа, това е работа като всяка друга. Има си и своите хубави страни, но през повечето време пътувам до офиса и обратно, отговарям на имейли в полунощ и съм вързана в безсмислени срещи, когато искам да пиша.

— Знам точно какво имаш предвид — рече Юън.

— Ти какво работиш?

— Архитект съм. Виждаш ли киното? — той посочи сградата на най-близкия ъгъл. — Ще правим част от него ресторант.

— Това е чудесна сграда. Арт Деко, нали? Няма да я събаряте, надявам се?

— Не, определено не. Ще я преобразуваме — ще се запази характеристиките на периода, но ще се даде възможност на пространството да работи по много различен начин.

— Харесва ми как звучи. Ще трябва да се върна и да я видя когато е готова.

— Трябва да е готова през лятото. Да се надяваме, въпреки че купувачите я искат за вчера. Харесва ми етапът на планиране. Но преговорите с тях са онази част от работата ми, която ми напомня, че това все пак е работа…

— Как намираш време да помагаш в чайната?

— Намирам си, когато мога. Предпочитам да работя до късно от време на време, ако се налага. Въпреки че, за да бъдем честни, често просто се наслаждавам на кифличките заедно с останалите клиенти, така че това изобщо не е непосилен труд.

— Сигурно на Лети й е приятно да си наблизо — каза Чарли. Помисли си за кратко за собствените си родители и колко рядко ги виждаше напоследък. Така й беше по-лесно, разбира се — да не й се налага да се оправя с въпросите на майка си и непредсказуемите изблици на баща си. Но смътно беше наясно, че един ден те няма да са там и че тогава може би ще се чувства по различен начин за всичко.

— Мисля, че е така, особено след като тя и баща ми се разведоха — каза Юън. — Тя винаги ми е давала свобода да правя моите си работи, но, както се оказа, избрах да остана в Скарбъро.

— Разбирам те.

— Родителите ти в Лондон ли живеят? — попита Юън.

— Не. Живеят в Бристол, където израснахме с Пипа. Пръснали сме се из цялата страна напоследък.

— Разкажи ми за семейството си.

Чарли прехапа устни, като се зачуди откъде да започне.

— Майка ми е прекрасен човек. Тя е нещо като старомодна майка, която търчи около всички ни, готви и подрежда. Татко и Пипа са малко по-капризни. Ние сме много различни — тя замълча, после се усмихна. — Или е така, или сме абсолютно еднакви, а аз твърдо го отричам.

Юън я слушаше спокойно, с празна чаша пред себе си. Носеше сива блуза с качулка и тениска, а косата му беше разрошена — изглеждаше напълно спокоен. Тя усещаше скъсаната ликра, както и факта, че косата й беше излязла от конската опашка и беше пълна бъркотия. Това не беше нещо, което правеше обикновено — да седи с мъж, когото едва познава, все още потна от тичането, и да говори за семейството си. Да казва неща, които никога не е казвала на никого, освен на Сара.

Стана й неловко и смени фокуса обратно към него.

— Обзалагам се, че си имал страхотно детство тук.

— Хубаво беше. С много време на открито. Мама е истински Плюшкин и побъркваше татко с нещата, които събираше постоянно. Когато бях малък, тя се върна със счупена стара лодка с гребла и я сложи в градината заради мен. Много ми хареса — Адам идваше постоянно, за да си играем в нея. Представяхме си, че плаваме към таен остров, като в „Лебеди и амазонки".

— Трябва да е било забавно.

— Така беше. Много приятели идваха вкъщи. Мисля, че мама и татко са се притеснявали да не би да стана странен, предвид, че съм единствено дете. Но смятам, че в крайна сметка съм си наред — той сбърчи нос. — Поне така се надявам. I

— Изглеждаш сравнително нормален — Чарли се усмихна. — Ако трябва да съм честна, не съм сигурна, че да имаш брат или сестра те прави по-нормален. Вероятно точно обратното — тя погледна часовника си. — Като говорим за братя и сестри, моята сигурно се чуди къде съм — каза тя. — Обещах на Пипа да не се бавя — Чарли избърса трохите от кроасана си на пода до Багел и той ги подуши бързо.

— Разбира се, разбира се — каза Юън.

Когато поискаха сметката, реалността се върна с гръм и трясък. Чарли се почувства така, сякаш се е изложила гола на показ и част от нея отчаяно търсеше начин да пусне защитната й стена отново. Докато беше с Бен, те никога не бяха разговаряли за семейството си — това беше нещо, което и двамата се бяха мъчили да пренебрегват, като предпочитаха да се съсредоточат върху излизания, за да се порадват на всеки високооктанов момент на наслада в баровете и клубовете на града след работа. И все пак, ето я и нея — да се открива пред човек, когото току-що е срещнала.

— Благодаря, че прояви толкова разбиране за този ужас — той посочи Багел.

— Няма проблем. Стига да си е научил урока — Чарли погали ушите на кучето. — Дръж се прилично — каза тя на Багел. — Той все още може да те върне, нали знаеш?

— Благодаря за кафето — каза тя спокойно и резервирано, като стана от масата. Така беше по-добре, по-удобно.

— Радвам се, че си поговорихме — отвърна Юън. — Ще се видим отново, надявам се.

Срещата им бе разтърсила Чарли и изкарала на повърхността чувства, които й беше трудно да обработи. Струваше й се по-лесно да не го вижда отново.

— Може би ще се видим — каза тя тихо.

20

Кат разпъна картата върху тезгяха на чайната.

— Ето тук в Уитби има едно прекрасно място, което един мой стар приятел държи — каза Лети и посочи с пръст върху картата. — „Чайна Александра“. Трябва да го посетите. И след това тук — пръстът на Лети се придвижи сантиметър нагоре до пристанището — ще намерите най-прекрасния малък магазин за чай. Мисля, че се нарича „Хайдъуей“. Не е кой знае какво отвън — а и не съм ходила там в продължение на десетилетие — но си спомням, че правят най-вкусните ягодови кексчета.

— Звучи перфектно — каза Кат и отбеляза мястото.

— Направо ви завиждам. Двете със Серафин ще си направите чудесно пътешествие.

— Очаквам го с нетърпение.

— Като че ли ти допада тази работа — каза Лети. — Не съм те виждала така развълнувана от много време.

— Харесва ми да си използвам мозъка отново, както и вкусовите рецептори — усмихна се Кат.

— Ти винаги си била създадена за велики неща, Кат.

— Благодаря. Макар че го усещам малко извън възможностите си, ако трябва да бъда честна. Но Чарли изглеждаше доволна от мненията, които написах досега, така че да се надяваме, че съм на прав път.

— Сигурна съм, че си — каза Лети. — Винаги си имала усет към писането.

— Когато седнах, думите просто потекоха — каза Кат. — Не мислех, че ще ми е толкова лесно. Знаеш как е, когато имаш малко дете — последните няколко години едва смогвах да намеря време да прочета някоя книга за големи, камо ли да се изразявам в писмена форма. Но след като започнах, сякаш нещо щракна в съзнанието ми отново. Може би всички тези години в университета не са пропилени в края на краищата.

— Разбира се, че не са — каза Лети. — Ще си намериш подходящата работа. А и стига да включва чай, съм убедена, че ще си щастлива.

— Познаваш ме много добре!

— Като говорим за чай — кръстих неразделките Лейди и Ърл Грей. Как ти се струва?

— Идеално!

— Започнаха да свикват доста. Не са чак толкова изтънчени като имената си — много обичат да гледат сериали — тя се усмихна. — Приятно ми е да си говоря с тях, докато си приготвям вечерята. Летят наоколо и след това си почиват по гредите — винаги заедно.

— Колко сладко.

— Да. Те са много романтични, истински отбор, няма да бъдат разделени.

Една мисъл осени Кат. В чайната беше спокойно и моментът изглеждаше добър да попита Лети нещо, за което се чудеше:

— Предполагам, че нищо не се е променило с Джон. Двамата все още не си говорите?

— Не, скъпа — каза Лети и поклати глава. — Прекалено далеч сме стигнали в това отношение. Чувам от време на време нещо от Юън какво върши напоследък — риболовни излети, на които ходят заедно, или новата кола, която се е заел да ремонтира. Нямам нищо против да чувам за него. Дълго време бяхме заедно, като много от тези години бяха щастливи. Винаги ще ме е грижа за него. Но така е по-лесно. По-добре двама щастливи родители, отколкото нещастен дом — ти знаеш как е, разбира се.

— Да — каза Кат.

— Макар че на теб сигурно ти е било по-трудно, при положение, че Лео е толкова малък.

— Не знам дали има такова нещо като добра възраст, когато става въпрос за това. Но децата са устойчиви, мисля, или поне се надявам. Отначало ми беше ужасно заради него. Но когато Джейк си тръгна… Е, стана ми някак си по-леко. Внезапно си спомних как да се забавлявам отново.

— Със сигурност изглеждаш по-щастлива — каза Лети.

— И съм. А сега, докато Лео е с Джейк, си спомних всички неща, които обичах да правя. Сега осъзнавам, че не е нужно да се отричам от себе си, за да съм на разположение на Лео. Ако не друго, ще му бъда по-добра майка, ако знам какво искам.

21

— Толкова се зарадвах, като ми се обади — каза Серафин Кат на следващата сутрин, докато се качваха в автобуса за пътуването до Уитби.

— Радвам се, че имаше време да дойдеш.

— Адам е доста разбран шеф. Знае, че работих здраво със Зоуи, каза, че иска да мога да разгледам повече от страната, докато съм тук. Особено сега, когато слънцето се показа най-накрая.

Сутринта Кат се беше събудила от топлите слънчеви лъчи, които огряваха лицето й през щорите на прозореца на спалнята. След седмица мрачни дни, почти беше забравила какво е усещането.

Облече си дънково яке и сложи оранжев шал, след което отиде пеша до автобусната спирка, където срещна Серафин.

— Къде точно отиваме?

— В североизточната столица на рибата и пържените картофки — каза Кат, като разгъна картата, за да покаже на Серафин местата, които беше отбелязала — и, да се надяваме, също така дом на някои добри чайни.

— Добре. Харесва ми… „Хайдъуей“ — ще ми е интересно да го видя това „скривалище.

— И на мен. Можем да започнем от там.

— Значи планът е готов — Серафин извади пътеводителя си и го отвори на страницата с по-малка местна карта. — Имам една приятелка у дома, която направо ще умре от завист. Обсебена е от английски чай, сладкиши и всякакви неща от този род.

— Ще трябва да опиташ всичко заради нея — каза Кат.

— Предполагам, че е мой дълг — заяви Серафин с хитра усмивка.

— Как са нещата в къщата? По-добре ли е с момичето?

— Да, благодаря. Точно както трябва, иначе вероятно щях да съм си тръгнала досега — тя се усмихна криво.

— Толкова зле ли беше?

— Първата седмица мислех, че съм направила ужасна грешка. Имах чувството, че трябва да се обърна и да хвана следващия полет към вкъщи. Не очаквах, че Зоуи ще е такова… е, как да кажа — ами, предизвикателство. Но сега мисля, че се разбираме помежду си малко по-добре. Животът й е бил доста труден в много отношения и да се държи така с мен, изглежда, е нейният начин да се справи с част от това. Все още не обича много да учи френски, но имаме напредък.

— Звучи сякаш вършиш добра работа. Тя на колко години е?

— На десет. Ще ги навърши на шестнадесети.

— Това е трудна възраст. Десет, нали? Човек е някак си по средата. Спомням си, когато аз бях на десет — гледах братовчедите си, които бяха тийнейджъри, и отчаяно исках да ме вземат, когато излизат, но за тях бях просто дете. Книгите бяха онова, което ме спаси. Ходех и си четях в стаята — дали Джейн Остин или някой роман за тийнейджъри. За мен това беше един вид бягство.

— Знам какво имаш предвид. С добра книга можеш да се потопиш в който свят си искаш. Когато намирам близнаците, Бенджамин и Матилд — брат ми и сестра ми — още да четат под завивките късно през нощта, понякога не мога да се насиля да ги накарам да спрат.

— Вълшебен миг е да откриеш това.

— Едно от нещата, заради които искам да преподавам.

— Това ли ще правиш, когато се прибереш у дома?

— Да. Ще преподавам английски. Вече съм квалифицирана, така че ще си търся работа, когато се прибера у дома. Дойдох тук, защото исках да подобря разговорния си английския и произношението, което чувствам, че е доста сковано.

— Английският ти ми звучи перфектно. Сигурна съм, че няма да имаш проблеми с намирането на учителско място.

— Нямам търпение да започна.

— Деца или тийнейджъри?

— Тийнейджъри, надявам се. Струва ми се по-голямо предизвикателство. Въпреки че се съмнявам някой да би могъл да е по-голямо предизвикателство от Зоуи — тя се засмя. — Ти имаш ли някакви снимки на сина си, Кат? Бих се радвала да видя.

— Да, разбира се. Ето го Лео — Кат извади телефона си и показа на Серафин скрийнсейвъра си, на който имаше снимка на Лео на една люлка. Косата му беше златиста на слънцето. — Той е на три. Не чете под завивките, все още.

— Прекрасен е!

— Благодаря. Доста е добър. Двегодишните със сигурност са си заслужили лошата слава. Но да стискаме палци, мисля, че на нас ни се размина — тя прехапа устни при спомена. — През изминалата година имаше изблици в супермаркета — отказваше да се качи в количката за деца, катереше се в леглото ми всяка вечер. Почти ме побърка. Но сега е съвсем кротичък.

— Спомням си, когато близнаците бяха на две. Понеже съм много по-голяма, съм им по-скоро като майка, отколкото сестра. Звъня им по „Скайп“, когато мога. Тях ги бива много повече с компютрите в сравнение с мен.

— И с Лео е същото.

— Сигурно много ти липсва — каза Серафин.

— Да. Въпреки че когато го няма, имам свободата да правя неща като тези — но все пак нямам търпение да се върне. Не е ли глупаво? Когато е тук, обикновено нямам и минутка за себе си. Мечтая да мога да отскоча по магазините или да изляза с приятели, без да се налага да моля услуга от някого. Дори и да почета списание на спокойствие. Но в момента го няма и се чудя какво изобщо съм правила без него.

— Не може да е това, нали? — рече Кат и занаднича през витрината на една опърпана на вид чайна до морето. Двете със Серафин бяха пристигнали в Уитби малко преди обяд и тръгнаха надолу към пристанището в търсене на кафенето, което Лети беше споменала. Имаше само едно място, което можеше да е.

— Тук пише „Хайдъуей“ — заяви Серафин. — Погледни.

Кат погледна табелата, която представляваше грубо замаскиран с вар надпис „РИБА И КАРТОФКИ“, а отгоре беше написано новото име. До вратата висеше друга табела, на която беше обявено, че заведението е с нова управа.

— Не е съвсем каквото си представях — каза Кат. — Но външният вид може да бъде измамен, нали? Хайде да влезем.

Те влязоха вътре и намериха маса в дъното. Мъж на около петдесет с побеляла коса и мустаци се приближи до тях.

— Какво да ви донеса, дами? — попита той учтиво.

— Здравейте — каза Кат. — Може ли един чайник и две от ягодовите ви тарталети, моля?

— Идват веднага.

— Мога ли да попитам нещо? — рече Кат, докато мъжът се отдалечаваше. Той се усмихна и кимна. — Отскоро ли сте поели това място?

— Да. От преди няколко месеца. С жена ми имахме тази идея. Това е неизследвана територия за нас — цялата тази работа с чая — но винаги сме обичали по чаша чай. Засега върви добре.

— Разбирам — каза Кат.

— Това е госпожата — той кимна по посока на някаква жена, която изглеждаше стресирана сред тенджерите в кухнята. — Изпробва нова рецепта.

Той се отдалечи, за да им донесе поръчката.

— Можеха да поосвежат малко отвътре — прошепна Кат, когато собственикът се отдалечи. Тя посочи избледнелите тапети, чийто мотив с кораби едва се виждаше.

— Усеща се влага — добави Серафин.

— Няма значение. Лети каза да не очакваме много от обстановката. Сигурна съм, че ягодовите тарталети ще компенсират всичко това.

— Да. Разбира се.

Чайникът пристигна няколко минути по-късно с тарталетите върху обикновена бяла чиния до него.

На Кат й трябваше само един бърз поглед.

— Купешки са — каза тя разочарована.

— О, Боже! — Серафин отхапа и кимна, за да потвърди подозренията на Кат. — Права си. И сладкото изобщо не е хубаво.

Вратата се отвори и някакъв мъж със сива опашка залитна в кафенето.

— Как върви, Стив? — извика той. — А кой е това? — той се запъти към тяхната маса и Кат усети силната миризма на уиски. — Не съм ви виждал тук преди.

— Не сме от тук — отговори учтиво Серафин. — За първи път идваме.

— Французойче, а? Ууу ла ла! — той придърпа един стол, обърна го и седна при Кат и Серафин. — Изглеждате достатъчно дружелюбни, въпреки всичко. Нямате нищо против да се присъединя към вас, нали?

— Всъщност ние тъкмо… — започна Кат.

— Приятен разговор с местен младеж, не можеш да устоиш, нали? Сега нека да ви кажа как дойдох тук…

Кат дискретно завъртя очи към Серафин и устата на Серафин трепна, докато се опитваше да сдържи смеха си.

— Работех в търговския флот — провлачи той. След това избухна в песен, забрави думите и изведнъж си спомни, че беше започнал да разказва нещо. — Бил съм навсякъде — Сингапур, Малайзия, Германия. Където щете — вдигна ръкава на ризата си и показа изпъстрената си с тъмносини татуировки ръка. — Връщат някои спомени.

— Супер — каза Кат.

— И ти имаш — той посочи към татуировката на ръката на Кат, — но се обзалагам, че не е било толкова болезнено като тези. Със стара химикалка — знаеш ли как се прави?

Кат се обърна към собственика с надежда за спасение, но той разговаряше с жена си в кухнята.

— Израснах в Ирландия — продължи мъжът. — Един от десет. Аз бях един от щастливците. Двама починаха от туберкулоза, бяхме натъпкани в една стая, всички ние и…

Провлаченият му пиянски говор се забави и той отново забрави за какво говори.

Кат погълна последното парченце от тарталетата си и повдигна вежди към Серафин.

— Страхувам се, че вече трябваше да сме на друго място.

— Така ли? — попита невинно Серафин.

Кат отвори широко очи.

— О, да, разбира се! — усети се Серафин и си взе якето. — Много съжалявам — каза тя на мъжа, — но трябва да вървим.

Кат остави пари на масата, за да плати сметката, и те се отправиха към вратата. Веднага след като излязоха на тротоара, и двете избухнаха в смях.

— Боже! Не мислех, че някога ще се спасим от него — каза Кат.

— Сигурно имаше достатъчно истории, за да ни държи цял ден.

— О, Боже! Не е най-обещаващото начало. Но трябва да продължим. Какво следва?

Те погледнаха картата.

— Какво ще кажеш за „Александра“? — предложи Кат. — Струва ми се достатъчно безопасно. Макар че нищо не се знае.

„Александра“ беше на кратък път пеша и имаше тераса с изглед към морето. Масите бяха пълни с възрастни двойки и групи млади екскурзианти.

— Мисля, че сме в безопасност — прошепна Серафин и Кат се засмя.

Поръчаха пълния следобеден чай и Серафин си сложи слънчевите очила, за да погледа водата.

— Красиво е тук.

— Да, зашеметяващо. Каква гледка! Всичко се вижда. Мислех, че при Лети има най-добрата гледка, но това…

— Ще й кажа какво си казала — подразни я Серафин.

— Да не си посмяла!

Чайникът и поставката със сладкиши пристигнаха и Кат наля чай в двете чаши.

— Това е прекрасна традиция — заяви Серафин.

— Знаеш ли как е започнало всичко? — попита Кат и си взе един сандвич.

— Не, как?

— В средата на деветнадесети век жена на име Анна-херцогиня, струва ми се, е искала нещо малко, за да я съживи в късния следобед. Сещаш се за онзи момент след обяда, когато нямаш енергия да правиш каквото и да било?

— Да. Обикновено просто искам да спя. Мисля, че испанците са го измислили най-добре.

— Е, херцогиня Анна поискала чаша чай и нещо за ядене и не след дълго нейните приятели правели същото. Идеята започнала да се разпространява.

— Значи за нашата приятелка Анна — заяви Серафин и вдигна чашата си. — Била е много умна жена.

— Би ли се изкушила да дойдеш да живееш тук? — попита Кат. — За постоянно, искам да кажа?

Серафин изглеждаше толкова спокойна в Англия, ненапрегната и уверена.

— Не мисля — заяви Серафин. — Има неща, които ще ми липсват — погледът й беше далечен.

— Хора? — попита нежно Кат.

Серафин кимна.

Нещо в изражението й подсказа на Кат да не пита повече.

— Е, значи просто ще трябва да се погрижим да ти хареса времето, прекарано тук, доколкото е възможно — каза Кат.

В следобедните часове след още две чайни, Серафин и Кат разгледаха антикварните магазини в града, като купиха малки дрънкулки и сувенири.

— Гладна ли си? — попита Кат. — Искам да кажа, ореховките са много засищащи, но ходи ли ти се на риба с картофки?

— Ще бъде страхотно! Никога не съм яла преди. Не и по английски, имам предвид.

— Тогава е уредено. Хайде да вървим.

Те си купиха порции атлантическа треска и картофки, увити в хартия и ги взеха надолу към морето. Изядоха топлите картофки на една пейка с дървени клечки.

— Добри са — заяви Серафин.

— А и много здравословни — каза Кат с усмивка.

— О, да, особено целият този кетчуп и солта.

— Ядяхме ги, когато бях малка. Всеки петък с татко ходехме до пристанището да си вземем. Той си вземаше риба, а аз наденица.

— Родителите ти още ли живеят в Скарбъро? — попита Серафин.

— Само баща ми. Е, поне когато си е вкъщи. Той пътува в момента — и си изкарва чудесно, ако съдя по картичките, които изпраща. Заслужил си го е. Работил е здраво още откакто е завършил училище.

— Ами майка ти?

— Тя почина, когато бях малка.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря. Иска ми се да си я спомням по-добре. Но ако трябва да съм честна, почти нямам никакви спомени за нея — Кат сви рамене. — Бях на четири, когато почина. Татко и Лети (която е нейна приятелка) са ми разказвали някои неща. И двамата казват, че много е искала да стане майка и след като ме е имала това я е завършило, в известен смисъл. Явно е била мила и щедра, и забавна.

— На нея ли приличаш? Това споменавали ли са го?

— Не — Кат поклати глава. — Като изключим, че и аз съм мила и забавна — пошегува се тя. — Но ако говорим сериозно, не. Изобщо не.

— Как можеш да си сигурна?

— Мама е била закръглена, а аз не съм. Червена коса, лунички…

— Наистина ли? — Серафин повдигна вежди.

— Да — каза Кат с усмивка. — Но не е толкова изненадващо, колкото изглежда, все пак. Аз съм осиновена.

— О, разбирам.

— Трябваше да го кажа още в началото. Понякога забравям, татко ми е толкова много баща. Ако беше сам, щеше да е загубен, когато мама умря, но не беше. Оправихме се. Не бяхме най-нормалното семейство, но за нас проработи. Ами твоето семейство?

— Съвсем обикновено — усмихна се Серафин. — Може би малко прекалено обикновено.

— Съвсем обикновено?

— Да. Въпреки че това е най-нормалното нещо там, където живеем. Църква в неделя, не казваме и не правим нещо, което би разстроило останалите в селото — такива работи.

— Притеснява ли те? — попита Кат.

— Невинаги. Но напоследък, да. Понякога се чудя как биха реагирали, ако разберат какво е истинското ми аз.

Кат искаше да попита — виждаше, че Серафин сдържа нещо в себе си, но в същото време внимаваше да не я пришпорва прекалено много.

— Мислиш ли, че това те спъва по някакъв начин? — попита тя.

Серафин обмисли въпроса, след това кимна.

— Предполагам, че е по-лесно да продължа да се преструвам на онова, което те искат от мен да бъда.

— Но човек има само един живот, за да бъде истински — каза Кат. — Не можеш да си позволиш да пропуснеш този шанс, нали знаеш.

Същата вечер Серафин седна на леглото и сложи чантата до себе си. Чистият въздух я беше успокоил и усещаше приятна умора. Но разговорът й с Кат й беше повлиял.

Родителите й вече бяха по средата на живота си и са имали достатъчно късмет да прекарат по-голямата част от тези години в любов. Беше ли честно тя да се отрича от същото това щастие в опит да ги удовлетвори? Когато се запозна с Карла, се чувстваше, сякаш оживява — всеки интерес, всяка глупава шега или спомен от детството беше посрещнат с възторг и подобен спомен от страна на Карла. Синергията помежду им беше безпроблемна и естествена. Серафин трябваше грубо да отблъсне Карла чрез бягството си в Англия, и въпреки това сега виждаше, че Карла е достатъчно силна сама по себе си, за да не обърне гръб на жената, която обича. Серафин усети, че вратата все още може да бъде отворена. Може би не ставаше въпрос да каже да — в неговата цялост и объркана завършеност — или не. Може би също така беше възможно да каже да но по-бавен начин. Да, но ми трябва време.

Тя извади нещата, които беше събрала през деня.

Гладка мида в бяло и прасковено. Две бурканчета чаени листа — Дарджилинг и Лейди Грей, които Кат й беше препоръчала да купи. Кутия бисквитки, които двете със Зоуи бяха направили. Ретро шал с шарка на диамантен пръстен върху него. Картичка на Скарбъро.

Тя ги уви в бронзова хартия и върза пакета с връв, преди да го постави в подплатен плик. На гърба на една нейна снимка, която си беше направила сама на Южния залив и после разпечатала, написа съобщение към подаръците:

Salutmabelle,

Оuque jesois, tuesavecmoi.

Je t`embrasse

Seraphine

Където и да съм, ти си с мен.

22

— Така изглеждаш добре, знаеш ли? — каза Чарли. — Напомня ми, когато бяхме тийнейджърки. Преди да започнеш да ми крадеш сенките за очи.

Пипа беше облечена с долнище на анцуг с петна от чай върху коляното, а косата й беше събрана в небрежна опашка. По лицето нямаше и следа от грим. През изминалата седмица тя спеше малко по-добре и част от цвета се беше върнал на бузите й.

Пипа се усмихна.

— Изобщо не ми пука — каза тя. — Ще си изровя спиралата, когато съм готова да изляза от къщата отново.

— Неприятно ми е да го споменавам, но не си забравила, че мама и татко ще идват днес, нали? Трябва да са тук на обяд.

— О, Боже, бях забравила — каза Пипа и сложи ръка на устата си, след което заоглежда хола. — Тук е хаос.

— Едва ли ще ги интересува.

— Не може ли бързо да отменим поканата?

— Вече сигурно са пристигнали. Както и да е, те са наши родители. И се притесняват за теб. Не очакват да ги забавляваш, идват само да видят теб и децата.

— Е, може би трябва да облека по-подходящи дрехи, най-малкото — каза Пипа и погледна мърлявия си анцуг. — На татко това няма да му хареса много.

— Ти се качи горе и се приготви, а аз ще пооправя набързо тук.

— Добре — каза Пипа и се обърна, докато излизаше. — Кажи ми, че няма да е ужасно.

— Всичко ще бъде абсолютно наред — успокои я Чарли.

— Пипа, скъпа! — каза баща им и й даде сърдечна мечешка прегръдка. Той се отдръпна и я погледна, облечена вече в люлякови дънки и бяла блуза. — На мен ми изглеждаш добре. Чарли каза, че си в добро състояние.

— Никога не съм го казвала — прошепна Чарли на сестра си.

— Само те дразня — каза Хенри и разроши косата на Пипа. — Трябва да се забавляваме във времена като тези, нали? Не може всички да се разпадат.

— Ще сложа чая — предложи майка им.

— Чаша бренди за мен, Паула, скъпа. Имаш, нали? — Хенри попита Пипа. Тя кимна.

— Едва обяд е, Хенри — Паула се намръщи.

— Подробности, подробности.

Паула изкара внуците си от стаята.

— Сега, Фло и Джейкъб, ще можете ли да ми помогнете да намеря една-две бисквити за чая?

Пипа седна в креслото до прозореца, като остави дивана за баща си и Чарли.

— Е, къде е той? — каза Хенри. — Онзи твой съпруг? Все още ли трепери някъде?

— Отседнал е у един приятел — каза Пипа.

— У другата жена, искаш да кажеш.

— Татко, не е така, както изглежда — Пипа поклати глава.

— Е, както и да е, ей толкова ми остава да му извия врата. За какъв се мисли, да напуска семейството си? Да обърне гръб на отговорностите си? Това не е мъж, ако питате мен.

— Ти не знаеш цялата история — каза Пипа и кръстоса крака. — Сложно е.

— На мен не ми звучи сложно — каза Хенри. — Съпругът ти ви оставя, а ти седиш тук и му измисляш извинения?

— Не му измислям извинения, татко… — Чарли видя, че в очите на сестра й се появиха сълзи.

— Татко — рече Чарли и сложи ръка на рамото на баща си, за да го успокои. — Пипа няма нужда от това точно сега.

— Ако питате мен, има нужда от достатъчно разум, за да смени ключалките.

Пипа прокара ръка през косата си и сбърчи чело.

— Нужно й е пространство — време да си помисли — каза Чарли.

— Добре — той седна обратно и сякаш се успокои малко. — Предполагам, че алтернативата не е твърде съблазнителна. Не и с три деца. Достатъчно лошо е и с една дъщеря, почти на тридесет и с никой, който да се грижи за нея.

Чарли усети тъп удар в стомаха си. Беше го чувала и преди, но това не значи, че не болеше. Очите на Пипа се разшириха.

— Татко! Не може да говориш така!

Думите на Пипа изненадаха Чарли и тя се изправи леко на мястото си.

— Защо да отбягваме темата? Мислиш си, че когато се пенсионираш, ще можеш да се отпуснеш, но когато едната ти дъщеря е стара мома, а другата…

— Стара мома? — повтори Пипа.

— Такова нещо по мое време не можеше да се случи — цялото това суетене около кариерата, вместо да се установиш. Пипа, нещата може и да са много кофти сега, но ти поне беше достатъчно умна да…

Пипа се изправи на мястото си.

— Говори каквото искаш за живота ми, но не засягай Чарли по този начин. Ти си в моя дом днес и аз няма да позволя да я тормозят.

Чарли усети вълна на възхищение, когато сестра й се застъпи за нея. Само преди няколко дни Пипа казваше почти същите неща. Промяната у сестра й изпълни Чарли с гордост. Сякаш Пипа събираше сили, преобразяваше се пред нея.

Баща им изду бузи и след това изпусна струя въздух.

— Чарли е щастлива. И аз самата й се възхищавам, че работи усилено и прави нещо, което обича.

Хенри пребледня. Той отвори уста да отговори, но не успя да издаде нито звук.

Паула се върна в стаята с поднос с напитки.

— Ето ти брендито, скъпи — тя постави чашата пред съпруга си. — А сега, кой иска чаша хубав чай?

В стаята настъпи тишина. Чарли потисна желанието си да се изкикоти.

— Пропуснах ли нещо? — попита Паула. — Хенри, изглеждаш така, сякаш току-що си видял призрак.

— Боже, радвам се, че всичко свърши — каза Пипа с крива усмивка. Двете с Чарли бяха по пижами тази вечер, с чаши вино и телевизор без звук.

— Аз също — каза Чарли. — Може би не трябваше да ги каня. Някак си бях забравила колко зле може да е. Татко винаги ли е бил такъв?

— Мисля, че е по-зле от всякога. Отдавах го на пенсионирането му и на факта, че има повече свободно време.

— Ужасно ли е, че не можем да понасяме собствения си баща? — попита Чарли и отпи от питието си.

— Не. Ние го обичаме въпреки всичко, нали?

Чарли кимна и се усмихна.

— Е, да.

— Но честно казано, не мога да повярвам, че каза всичките тези неща днес — Пипа се засмя. — Няма начин да се примирявам с това повече.

— Едва не падна от стола си, когато му отговори.

— Той го прие все пак, нали? Не каза нищо след това — Пипа се усмихна нахално.

— Благодаря ти, че се застъпи за мен.

— Най-малкото, което мога да направя. Слушай, Чарли, съжалявам за начина, по който се държах, когато дойде тук. Завистта е странно нещо.

— Ти? Завиждаш?

— Разбира се, че да. Ти сякаш се носиш през живота, а аз съм заета да казвам грешните неща и да наранявам хората, без да го искам.

— О, повярвай ми, и аз го правя — каза Чарли и се усмихна. — Предполагам, че сме наследили част от ъ-ъ… „чара“ на татко.

— Ха! Може би — Пипа се засмя.

— Горката мама! Сигурно й е трудно да се оправя с всичко това постоянно, нали?

— О, тя може да си отстоява позицията. Всъщност съм сигурна, че при закрити врати тя е тази, която взема решенията.

— И все пак, да си омъжена за човек, взискателен като татко — сигурно е трудна работа.

— Да. Сигурно е така — Пипа кимна със замислено изражение на лицето.

— За Люк ли си мислиш?

— Да.

— Какво за него?

— Че ми липсва. Че го обичам. Че можех да направя нещата много по-лоши.

Пипа вдигна телефона си от масата и подаде на Чарли дистанционното.

— Знаеш ли какво, ще те оставя с комедийното шоу. Трябва да се обадя по телефона.

23

— Заповядай — каза Серафин и подаде лаптопа на Кат в кухнята в дома на Адам. — Създадох документа, но ти си писателят, така че от теб зависи да превърнеш всичко това — тя посочи бележника между тях на масата с надрасканите в него идеи — в нещо разбираемо.

Кат взе лаптопа и започна да пише:

— Добре, ето. Чайната „Александра“ — четири звезди?

— Мисля, че е справедливо, да. Липсваше нещо малко, което да го направи пет.

— Съгласна съм. Обслужването беше учтиво, но доста бавно. Но пък ореховките си заслужават да бъдат споменати все пак — Кат написа разсъжденията им, след което обърна екрана към Серафин, за да види написаното. — Това обобщава ли го?

— Идеално, да.

— Боже, а какво ще кажем за „Хайдъуей“?

Серафин се намръщи, после се засмя.

Входната врата се отвори шумно и коридора се изпълни със звуците на развълнувано бърборене. Кат вдигна поглед от екрана.

— Здравей, Серафин — каза Зоуи и влезе в стаята. Беше облечена с джинси и лилава блуза на райе с качулка, а косата й беше прибрана в кок.

Тя погледна към Кат неразбиращо.

— Това е моята приятелка Кат — обясни Серафин.

— Здравей — каза Кат. — Ти трябва да си Зоуи.

Зоуи остави чантата, която носеше, и стисна ръката на Кат учтиво. Адам я последва през вратата.

Кат го позна веднага и я изпълни топло чувство. Бяха минали години, откакто ходеха на училище и чакаха същия автобус сутрин, но тази разрошена кестенява коса и изражение, което беше нещо средно между увереност и срамежливост — не се беше променил изобщо.

— Кат — каза Адам и на лицето му се разля широка усмивка.

— Вие двамата вече се познавате? — попита Серафин, объркана.

— Да — каза Кат. Тя се опита да си спомни последния път, когато се бяха виждали. — И не. Минаха толкова години. Но преди живеехме на една и съща улица.

Тя си ги спомни двамата с Юън да си говорят в автобуса и да карат скейтборд нагоре и надолу по улицата. В онези дни тя си мечтаеше Адам да я заговори и й се искаше да беше от онези момичета, които са достатъчно смели, за да си измислят извинение и да поговорят с него. Те си говореха рядко, но в дните, в които той й се усмихнеше или дори й кимнеше за поздрав, после цял ден се носеше върху възглавница от щастие.

— Ти живееше с баща си — каза той.

— Да. А ти и Юън Хил си спомням, че постоянно правехте бели.

Адам се усмихна.

— Сигурен съм, че паметта ти не те заблуждава — каза той и погледна Зоуи.

Зоуи се ококори към баща си:

— Вярно ли е? Ти и Юън сте били много палави?

— Е, имаше и такива моменти. Но далеч не съм бил толкова див като теб все пак — каза той и игриво разроши косата й.

— Адам е ветеринар — рече Серафин.

— И неофициално убежище за животни — добави той.

— Нали се сещаш за неразделните на Лети? — Серафин се обърна към Кат.

— От теб ли са? — Кат погледна към Адам и се усмихна. — Ах, сега нещата придобиват по-дълбок смисъл.

— Тя разбира ли се с тях? — попита Адам.

— Да. Доста се е привързала вече. Казва, че много й харесва компанията им. Държи да имат известна свобода, но едната почти излетя през прозореца онзи ден. За щастие, успя да я хване отново.

— Хубаво е, че им дава възможност да летят наоколо.

— Имахме куче тук. И една тарантула. Но сега я няма — каза Зоуи.

— Така ли? — Кат повдигна вежди.

— Беше само един път — увери я Адам.

Докато си говореха, Кат не можеше да се отърве от топлото чувство към Адам, точно каквото беше изпитвала всички онези години в миналото.

— Татко, може ли да гледам „Аз, проклетникът“? — попита Зоуи.

— Пак ли?

Тя се нацупи:

— Моля!

— О, добре тогава — той поклати глава.

— Благодаря! — Зоуи излезе и отиде в предната стая.

— Не че десетгодишно момиченце взема решенията в тази къща или нещо подобно — каза Адам и се усмихна.

Кат се засмя.

Адам се вгледа внимателно в лицето й:

— Не си се променила.

— Не съм ли? — учуди се Кат.

— Искам да кажа, последния път, когато те видях, имаше лилава коса… — той се усмихна. — Но като изключим това, не си.

— Това беше преди години — засмя се Кат. — Трябва да съм била на петнадесет тогава.

— Ти и баща ти живеехте в къщата с терасата на ъгъла. А през лятото той ми даваше пет долара, за да му измия колата. Той все още ли живее тук?

— Да. Но пътува в момента, иначе домът му е тук.

Кат си помисли колко малко изглежда Скарбъро понякога. Беше странно, че пътищата им не се бяха пресичали досега.

— Виждам Юън доста често, но теб…?

— Живях във Франция известно време — каза той. — А работното ми време може да е доста антисоциално.

— Като говорим за работа — Серафин се прокашля и посочи компютъра. — Не ми се иска да развалям тази среща, но с Кат имаме доста за вършене. Рецензиите, за които ти казах, Адам.

— Трябва да са готови за Чарли — Кат се усмихна извинително. — Друг път.

— Моля ви, няма да ви преча — каза Адам. Той задържа поглед върху Кат за момент. — Беше хубаво да те видя отново.

Кат си тръгна към вкъщи вечерта, като се чудеше дали е възможно химията да е нещо едностранчиво. Макар че видя! Адам съвсем за кратко, чувствата, които беше изпитвала преди десетилетие, се бяха върнали почти веднага — привличане, което означаваше, че иска да остане близо до него. Хареса й, че си поговориха. Но е прекалено стара, за да хлътва, каза си тя и се отърси.

Влезе в апартамента и си направи вечеря, след което се обади на Джейк.

— Лео наоколо ли е? — попита тя.

— Изпусна го за момент, опасявам се. Той е в банята.

— Сам?

— Не, за какъв ме вземаш? — Джейк се засмя. — Майка ми е с него.

— Е, жалко — каза Кат. — Искаше ми се да го чуя.

Обзе я пристъп на съжаление. Трябваше да се прибере малко по-рано или да му звънне по път. Тя отчаяно искаше да чуе гласа на сина си и да му каже, че мисли за него.

— Можеш ли да ми се обадиш, когато излезе? — попита тя.

— Трябва да го слагаме в леглото, струва ми се, че днес се умори.

Кат устоя на желанието да го помоли отново. Лео е с Джейк, значи той отговаря — дори и ако неговите решения не й се нравят.

— Така ли? Какво сте правили, момчета? — попита бодро тя.

— С татко го заведохме на панаира в града и двамата с Лео спечелихме огромно плюшено мече. Аз му помогнах.

— Браво на Лео — тя се усмихна, като си го представи.

— Много му хареса.

Кат се опита да сдържи емоцията — копнежа да държи сина си в ръцете си отново, да го целуне по главата, да вдиша позната миризма — на бебешки шампоан и чиста кожа. Въпреки че в моменти като този й беше трудно да е отделена от Лео, тя се чувстваше сигурна, че е взела правилното решение. С баща му изграждаха връзка и прекарваше време с баба си и дядо си. Що за майка би била тя, ако го лишеше от това?

— Звучи сякаш се радва на почивката си с вас — каза тя.

— Забавляваме се. Но непрестанно говори за теб.

Тя се усмихна.

— Това е добре. Мислех си, че не ми е простил, задето му казах, че стегозавърът му е твърде голяма за куфара.

— Минало му е вече — каза Джейк. — Баща ми му купи птеродактил, за да компенсира това.

— Капризно, капризно дете — засмя се тя.

— Хубаво е да си говорим така — каза Джейк.

Вярно е, помисли си Кат. Нещата между тях двамата се бяха успокоили с течение на времето. Обаче тонът му намекваше нещо повече от това.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Искам да кажа спокойно, да се посмеем, както преди — каза Джейк.|

Имаше право. Понякога вечер, когато беше сама в апартамента, беше невъзможно да не си припомни времето, което бяха прекарвали заедно — да си приказват на чаша вино. Сред трудните дни имаше и много хубави.

— Липсва ми това — каза Джейк. — Наистина ми липсва.

24

Чарли паркира детската количка до прозореца в „Крайбрежната чайна“ Грейси спеше дълбоко, лекото й дишане повдигаше бледожълтото одеяло, с което беше завита.

— Среща с Кат и Серафин ли имаш днес? — попита я Лети.

— Да — ще дойдат в два, за да разкажат за пътуването си до Уитби. Аз дойдох по-рано. Това малкото имаше нужда от глътка свеж въздух.

— Знаеш ли как е минало?

— Добре, доколкото мога да кажа. Написали са вече рецензиите. Интересни са. Като казах интересни — разгледах албума на тезгяха онзи ден. Има някои чудесни неща в него.

— Това място е видяло много, със сигурност. Радвам се, че си го разгледала. Повечето хора тук не мислят за историята. Просто предполагат, че винаги сме били тук и винаги ще бъдем.

— Мисля, че е очарователно.

— Имам още няколко неща, ако искаш да видиш. Докато чакаш другите и бебето спи.

— Бих се радвала.

Чарли седна на една от масите и Лети донесе чая, който беше поръчала, и голяма кутия за пури.

— Доста голяма бъркотия е, но кой знае, може да се намери нещо, което с Кат да използвате за вдъхновение.

— Благодаря.

Грейси се размърда и Чарли раздруса детската количка, да я успокои и приспи отново. Със свободната си ръка тя отвори кутията и разгледа вестниците и снимките.

Първото нещо, на което попадна, беше менюто. Не можеше да види дата върху него, но беше притиснато между писма от края на 1960 г.

Млечна напитка „Horlicks“, приготвена с мляко — 8d

„Bovril“ или „Охо“ с бисквити — 8d

Плодов сок, концентрат — 8d

Сладкишите — ето това наистина я интересуваше:

Шоколадови еклери, сметанови сандвичи, бадемови кексчета, маслен крем, сладкиши „Батенберг“… виенски сладкиш.

— Как отпразнува стогодишнината, Лети? — попита Чарли когато Лети се върна при нея.

— Никак — отговори Лети. — Малко е тъжно, нали? Някак си просто мина покрай мен. Беше ужасна година за „Крайбрежната“ ако трябва да бъдем честни. Започнахме годината с взлом, а след това през февруари част от покрива се срути. С Юън бяхме прекалено заети да оправяме тази бъркотия, че да мислим за парти. Като цяло не изглеждаше точното време за празник.

— Колко жалко. Това е толкова важен момент!

— Предполагам, че би било хубаво да го отбележим — Лети, като наклони глава, докато го обмисляше. — Но сега е твърде късно така или иначе.

Чарли се беше потопила в пощенските картички и снимки от първите дни на „Крайбрежната“. Тя остана така за известно време, с идеите, които минаха през главата й. Мъжки глас я извади от замаяното й състояние.

— Здравей.

Тя вдигна поглед от страницата и срещна този на Юън. На устните й се появи усмивка, когато го видя, застанал до масата й.

— Здравей — каза тя.

— Как върви? — погледът му се прехвърли към бебето, което сега се беше събудило и се усмихваше, ококорило сините си очички. — Предполагам, че това е небезизвестната Грейси.

— Същата — рече Чарли и остави вестниците, за да погледне в количката. — Това е тя. Най-малката ми племенница.

— Прекрасна е.

— Красива е, нали? — каза Чарли, като повдигна Грейси внимателно от количката. — На мен ми е позволено да го кажа, понеже не е мое — усмихна се тя.

— Ха, да.

— Как върви работата с киното? — попита Чарли.

— Добре, благодаря. Има лек проблем с един от плановете, но смятам, че измислихме как да го оправим.

— Купувачите са направили страхотна сделка. Това място ще стане невероятен ресторант.

— Мисля, че е така — каза Юън. — Вече всички го очакват с нетърпение и ще има голям интерес, когато отвори. Щеше ми се да отиде при по-хубави хора все пак. Тези купувачи искат разни безумни неща едно след друго.

— Напрегнато ли е?

— Да. Затова си взех и малко почивка — Юън се усмихна. — Какво правиш? — той погледна хартията на масата. — Проучванията ли са това?

— Да. И чакам едни приятелки.

— Юън, имаш ли минутка? — извика Лети от кухнята. — Кранчето на чешмата се счупи отново.

— Да, разбира се — той извъртя очи шеговито по посока на Лети. — Дългът ме зове.

— Ще се видим по-късно — каза Чарли, но не можа да отмести поглед от него, докато вървеше към кухнята.

— Не сме закъснели, нали? — попита Кат и взе един стол, за да седне срещу Чарли. Серафин седна до тях.

— Не, не се притеснявай, разбрахме се за два — каза Чарли. — Тръгнах по-рано, за да поразходя Грейси. Люк дойде, за да говорят с Пипа, и исках да им дам малко пространство.

— Значи ще говорят? — попита Кат. — Звучи обещаващо.

— Мисля, че е много добър знак. Пипа му се обади вчера и той се съгласи да дойде да обсъдят нещата. Тя се извини — което е доста голям проблем. Пипа не отстъпва лесно. Стискам палци да могат да оправят нещата днес. На децата им липсва ужасно.

Лети донесе на Кат и Серафин чай.

— Заповядайте — нашето предложение за деня.

— Благодаря, Лети — рече Серафин.

— А и предполагам, че ще трябва да се върнеш на работа скоро — предположи Кат.

— Определено. Шефката ми далеч не е щастлива от ситуацията. Но ще се опитам да се съобразя с решението на Пипа и Люк.

Юън излезе от кухнята, за да вземе нещо от тезгяха, и махна с ръка на Кат, която му върна поздрава.

— Ти познаваш Юън? — попита Чарли.

— Да — Кат сви рамене. — Всички познават Юън.

— По добър или лош начин? — Чарли наклони глава, като се престори, че не я интересува.

— Ха! — Кат се усмихна. — По добър. Защо питаш?

— Просто така — каза бързо Чарли.

— Да, бе, сигурно — Кат се засмя.

— Както и да е. Вашето пътуване — Чарли смени темата. — Искам да чуя всичко за него.

— Рецензиите добри ли бяха? — попита Серафин.

— Да, бяха страхотни — каза Чарли. — Направих някои малки промени, но нищо сериозно. Доволна съм от всичко — благодаря ви.

Тя беше приятно изненадана, когато прочетете рецензиите — бяха много по-кратки и искрени, отколкото онези, които обикновено трябваше да редактира, дори и от опитни писатели. Имаше нещо в стила на Кат, което интригуваше моментално, и ярките й описания караха чайните да оживеят пред читателя. Единственият проблем беше, че заради невъзможността й да участва, все още нямаха достатъчно рецензии.

— Значи си готова? — Серафин попита Чарли.

— Почти. Нещо такова — каза Чарли и прехапа устни. После осъзна, че няма смисъл да лъже за това. — С което искам да кажа, че съвсем не съм.

— Искаш ли да помогнем още? — предложи Кат.

— Бихте ли? Това наистина ще ми е от помощ. Ще ми трябват до края на седмицата.

— Разбира се — каза Кат. — Няма проблем. А ти, Серафин?

Серафин кимна.

— Пфу, такова облекчение — каза Чарли. — В момента нямам почти никакво време и, ако трябва да съм честна, се чувствам ужасно нефокусирана. А още няколко рецензии от вас, момичета, биха променили всичко.

— Разбира се. Можем да направим още едно пътуване — каза Серафин. — Има някои места в нашия списък.

— Отлично. После ще съберем нещата — каза Чарли. — И аз тъкмо правех едно проучване. Погледнете тези спомени на Лети — чудесни са. Вижте това старо меню.

Кат погледна и прочетете.

— Колко странно. Език? Наистина ли са сервирали това?

— Знам — Чарли се засмя. — Ужасно, нали? Лети със сигурност е подобрила менюто.

— Тези снимки са хубави — заяви Серафин. — Погледнете тази снимка на Лети и… Кой е това? Предполагам, че трябва да е съпругът й.

— Джон — каза Кат. — Бащата на Юън. Те не са заедно вече.

— Изглеждат така, сякаш са били щастливи тогава — каза Серафин. — Чудя се какво се е случило.

— Не знам — каза Кат. — Тя никога не говори за това, доколкото ми е известно.

Чарли извади статия от вестник, датираща от средата на Втората световна война.

— Има толкова много истории за онова, през което е преминала чайната. Толкова много история има тук, а семейството на Лети е било на това място още от първия ден. Над сто години сервиране на чай.

— Сто години? — Серафин се ококори.

— Да, колко жалко, че нямахме възможност да го отпразнуваме — каза Кат. — На Лети й се случиха поредица неприятности и нямаше как да организира нещата.

— Сигурна ли си, че е твърде късно? — попита Серафин.

Чарли се усмихна.

— Какво са една-две години за приятелите?

— Може би ние трите бихме могли да направим нещо нея? — заяви Серафин. — Да организираме парти?

— Това е прекрасна идея — каза Кат. — Но знаете каква Лети — не иска да се вдига шум.

— Може би няма думата в случая — каза Чарли закачливо.

— Харесва ми начинът, по който мислиш — заяви Кат. — Парти-изненада тук, в чайната! Свободни ли сте вие двете следващата събота?

— Аз явно съм на парти — заяви Серафин с усмивка.

— Шшшт — Пипа се усмихна и сложи пръст на устните си. — Грейси тъкмо заспа, а заклевам се, слухът й е супер чувствителен.

— Мислех, че децата все още са будни.

— Не, всички са по леглата.

— Как мина днес с Люк? — попита Чарли.

— Не беше зле — рече Пипа и наклони глава. — По-добре, отколкото очаквах.

— Фло и Джейкъб разбраха ли, че сте се срещали?

— Не. Не съм споменавала. Това само ще ги обърка, затова знаят само, че още е в командировка.

— Успя ли да обясниш всичко?

— Да. И слава богу, като че ли ми повярва, че нищо не се е случило между мен и Уил. Рече, че му се иска да съм му казала нещо по-рано, а не да реагирам по начина, по който го направих. И е прав, разбира се.

— Къде е отседнал?

— Все още е при един приятел. Казва, че иска да прекара още няколко нощи сам.

— И как се чувстваш?

— Ох, не знам — рече Пипа. — Той ми липсва. Повече, отколкото си мислех. Имам предвид, честно, какво съм си мислила?

— Имаш право понякога да ти е трудно.

— Може би. Но го нараних, Чарли. Все още ме вижда как се опитвам да отпиша него и децата от живота си. Смята, че именно това искам. Но не е така. Работата е там, че Грейси беше шок. И за двама ни. Мислех, че ако можех да избягам от всичко това за няколко минути, ще съм по-способна да се справя с реалния живот. Да се приспособя.

— Той разбра ли го?

— Започва да го разбира. Не решихме нищо категорично, но ми се струва, че сме направили първата стъпка. Прекалено голяма каша забърках — не може да се оправи за един ден.

— Нищо никога не е вина изцяло на един човек.

— Може би. Но аз съм тази, която пишеше имейли, нали?

— Има ли нещо, което Люк е могъл да направи или може да направи сега, за да ти помогне? Така, че да не си толкова много сама с децата?

— Не знам — тя сбърчи чело. — Да не работи през почивните дни, предполагам — тя сви рамене. — Но това няма да се случи.

— Откъде си толкова сигурна? Защо не пробваш да го попиташ?

Пипа сякаш го обмисляше.

— Предполагам, че си струва да пробвам.

Същата вечер Чарли разглеждаше една от книгите с рецепти на Пипа, за да реши какво ще правят за партито за стогодишнината, и размишлява върху деня си. Времето, прекарано с Кат и Серафин, беше ободряващо. Откакто Сара се беше преместила в Ню Йорк, тя рядко общуваше с истинските си приятели и макар че двете със Сара си говореха по „Скайп“ разликата във времето означаваше, че една от тях обикновено тъкмо трябваше да излиза. Чарли не се отваряше лесно за хората. Какво толкова хубаво има в това да бъдеш уязвим? И все пак усещаше, че именно това започва да се случва с Кат и Серафин. Чувстваше се спокойна в тяхната компания, в безопасност.

Докато прелистваше страниците с торти и кифли, си мисли за другата среща, която беше имала този ден — с Юън. Вълнението, което беше усетила, когато го видя отново. Имаше нещо между тях. Или пък си внушаваше?

Името на Кат проблесна върху телефона и тя вдигна.

— Хей, Кат, как върви?

— Добре, благодаря — отвърна бодро Кат. — Обаждам се за партито.

— Тъкмо навреме — каза Чарли. — Помогни ми да реша нещо. Колебая се между здравословни мъфини с фурми и стафиди или съблазнителен бял шоколад и червени боровинки.

— О, стига, това е лесен избор! — каза Кат.

— Да, така е — тя отбеляза страницата с мъфините с бял шоколад. — Е, ти какво искаше да попиташ?

— Обадих се на Юън да му кажа какво сме планирали.

Чарли настръхна само от споменаването на името му. Тя се самосмъмри — вече е зряла жена, а не тийнейджърка и трябва да действа като такава.

— Той ще осигури музиката — продължи Кат — и също каза, че може да намери някакво вино с отстъпка.

— Това е страхотно.

— Има и нещо друго…

— Какво?

— Поиска ми номера ти. Каза, че трябва да обсъди всичко с теб — рече Кат.

Сърцето на Чарли заби в гърдите й. Значи не си въобразяваше. Връзката, която бе почувствала, беше реална.

— Какво мислиш? — попита Кат с усмивка в гласа. — Да му го дам ли?

25

„Вечеря вкъщи утре вечер? — Кат прати съобщение на Серафин и Чарли. — Носете нещо за хапване, уменията си за планиране на парти и желание за пиене на вино."

Кат не беше имала гости отдавна и си личеше. Играчките на Лео бяха пръснати из хола, а в спалнята дрехите й бяха разхвърляни по всички възможни повърхности. Тя пусна музика и започна да подрежда нещата по местата им, като междувременно изхвърли всичко, което беше за изхвърляне. Имаше един час до пристигането на момичетата и понеже се бяха съгласили да донесат по ястие, нямаше да й отнеме много време да приготви своята част от вечерята. Докато подреждаше, бършеше праха и почистваше, очакваше с нетърпение предстоящата вечер. Със Серафин и Чарли й беше приятно и спокойно, сякаш се познаваха по-дълго от две седмици. Беше хубаво отново да има приятели — едно от първите неща, от които се беше отказала.

Тя отговори на позвъняването на телефона с една ръка, без да спира да чисти с другата:

— Здравей, Джейк.

— Здрасти. Удобно ли е?

Тя погледна часовника.

— Ами не съвсем. Нещо за Лео ли?

— Да, нещо такова — каза той.

— Добре, разбира се — тя остави купчината дрехи, които носеше. — Какво става?

— Става въпрос за Лео… — той се поколеба. — Но всъщност повече за нас. За теб и мен.

Кат сбърчи чело.

— За нас?

— Да — каза Джейк. — За нас.

— Добре — тя го изчака да поясни.

— Наистина имах предвид онова, което казах онзи ден, сещаш ли се. Че ми липсва времето заедно. Липсваш ми.

Сърцето на Кат се сви. Бяха минали през всичко това.

— Защо да не можем да сме нормално семейство отново? — попита той.

— Джейк, опитвали сме — каза тя спокойно. — Ти знаеш това. Опитвали сме много пъти.

— Обаче както трябва ли?

— Да, както трябва — каза Кат. Тя си спомни всеки един миг — вечерите навън с дългите, неудобни мълчания, семейните дни, когато полагаха усилия да са весели заради Лео. Накрая всичко се проваляше.

— Искам да кажа, знам, че ти опитваше, но не мисля, че аз някога съм влагал цялото си сърце. Сякаш бях вцепенен.

— Така е — тя си пое дълбоко дъх.

— Нещата се променят, нали? — каза той с нарастваща надежда в гласа. — Виж, няма да лъжа: не бях готов за отговорността, която идва с раждането на бебе, не и тогава. Но сега съм.

— Времето за това отмина — каза твърдо Кат.

— Чувствам се по съвсем различен начин сега — настоя Джейк. — Не си ли струва да поговорим за това?

Кат погледна рисунката на Лео на хладилника и си спомни как я бяха нарисували заедно и колко беше горда накрая, след като и двамата бяха целите изцапани с лепило и брокат. Може би не го разбираше постоянно, но си прекарваха много забавно заедно. Нейният дом бе сигурно убежище за тях двамата Имаше нещо, което й липсваше за известно време, но сега го нямаше. Когато двамата се сближиха и други приятели и роднини бяха дошли в живота им, тази празнота беше изчезнала. Тя и Лео се справяха. Повече от това — напоследък ставаше все по добре.

— За съжаление, Джейк, не искам да се връщам назад.

— Така ли го виждаш? Не мислиш ли, че може да вървим напред? — вместо надежда в гласа му сега се долавяше отчаяние.

— И двамата можем да сме там за Лео. Но съжалявам, Джейк, вече няма „нас".

Кат изпита облекчение, когато Чарли и Серафин пристигнаха и внесоха свежа енергия и я разсеяха. Разговорът с Джейк беше върнал най-лошите спомени от времето им заедно и въпреки че тя бе опитала да сложи край на разговора с нещо положително, усещаше, че отхвърлянето му е подействало като нов удар.

— Хей — Чарли влезе и огледа хола на Кат. — Приятно място.

— Прекрасен апартамент — добави Серафин. — Уютен.

— Благодаря — каза Кат, щастлива, че подреждането набързо явно беше от полза. — И ние много го обичаме. Обикновено никога не изглежда толкова подредено в действителност, но при положение, че Лео го няма реших, че бих могла да внеса малко ред в хаоса.

— Мястото определено има характер — каза Чарли. — Харесва ми тази маса — добави тя и прокара ръка по дървото.

— Благодаря — отговори Кат, — извадих късмет с нея. Затваряха една кръчма и искаха да се отърват от всички мебели. Боядисах я с тебеширена боя, после я изтърках. Тези столове в ъгъла са от същото място.

Кат си спомни деня — месец след като Джейк най-накрая се беше изнесъл и тя бе решила да направи апартамента по свой вкус и да го украси точно както тя искаше.

— Страхотно е! — каза Чарли впечатлена.

— Избави ме от неприятности — Кат се ухили. — Но стига приказки — рече тя и се наведе към Чарли. — Казвай — Юън обадили ти се? — попита нетърпеливо тя.

— Юън? — повтори Серафин.

— Да — Кат обясни на Серафин. — Той е хлътнал по Чарли. Измисли си много неубедителни извинения, за да ме пита за номера й. Беше много сладко.

Тя се обърна към Чарли:

— Е, обади ли се?

— Може и да се е обадил — Чарли се изчерви.

— И как беше? Какво каза той? — попита Серафин.

— Беше ми приятно да си говоря с него — каза Чарли. — Изобщо не говорихме за партито обаче. Той мина направо на въпроса.

— И…? — подкани я Кат.

— Имаме среща — каза Чарли без да може да сдържи вълнението си. — Утре.

— Чудесно! — казаха в един глас Кат и Серафин.

— Мислите ли, че това е добра идея? — Чарли сбърчи чело.

— Всичко ми се струва малко лудо, все едно съм планирала романтична почивка или нещо такова. А трябваше да съм тук, за да помогна на Пипа.

— Ти помагаш на Пипа. Но защо да не се позабавляваш междувременно? — каза Кат. — Ти си тук само за известно време.

— Това е вярно, предполагам — каза Чарли.

— Поживей си — каза Кат. — Макар че не поемам отговорност — Юън е прекрасен, но доколкото знам, не е особено сериозен по отношение на връзките.

— Хубаво — рече Чарли. — Това ме устройва перфектно.

— Ето така се вечеря — каза Чарли, докато сядаха на масата на Кат, — когато всеки прави по нещичко е много по-лесно, нали? — тя сложи в чинията си от салатата с тиква, която Кат беше направила, и добави от запечената паста на Серафин.

— И аз правя това с приятели у дома — каза Серафин. — Харесва ми да разбера какви са специалитетите на различните хора.

Кат прелисти страниците на тетрадката си, докато ядяха. Опита се да се съсредоточи върху списъка, който беше направила за партито в „Крайбрежната“, въпреки че мислите й за разговора с Джейк все още я тревожеха.

— Е, да видим за партито по случай стогодишнината — както знаете, цялата работа е тайна от Лети. Говорих с няколко души и те ще участват. Юън ще подготви музиката и пиенето.

— Аз ще направя поканите — заяви Серафин.

— Страхотно. Ще ти дам имената и адресите — каза Кат и си отбеляза в тетрадката. Сигурният процес на отбелязване и отметване по списък й помагаше да възстанови чувството за ред, което само преди няколко часа се усещаше като напълно изгубено. — Някои от приятелите на Лети вече пожелаха да донесат сладкиши и лакомства.

— Още торти и сладкиши — рече Чарли и вдигна ръка. — Плюс всичко необходимо за организиране на вечерта.

— Е, какво друго? — Кат погледна списъка. — Украса. Аз ще я направя — тя си отбеляза в тетрадката.

— Значи остава само операция „Да изведем Лети“ — каза Чарли.

— Какво е това? — попита Серафин.

— Трябва да успеем някак да направим всичко, без тя да разбере какво се случва — обясни Чарли, — което означава, че някой трябва да я изведе.

— Ще говоря с приятелката й Сю — каза Кат. — Тя много се развълнува за партито и мисля, че няма да има нищо против да излъже, ако ще е за добра кауза.

— Значи сме готови — заяви Чарли.

— Много ще й хареса — каза Серафин.

В полунощ трите жени се преместиха в хола. Чарли донесе втората бутилка вино, която вече беше наполовина празна.

— Добре ли си, Кат? — попита Серафин, щом седнаха. — Като че ли си малко разсеяна.

— Добре съм — каза тя. — Току-що имах странно телефонно обаждане, преди да пристигнете.

— Джейк? — предположи Чарли.

— Винаги е Джейк. Дори и сега, когато би трябвало да живее отделен живот. Изневиделица той ме попита дали искам да се съберем отново.

— А ти искаш ли? — попита Серафин.

— Не. Изобщо не искам. Обмисляла съм всичко това неведнъж. Няма повече „ами ако. Казах му, че няма да стане.

— Той как го прие? — попита Чарли.

— Струва ми се, че добре. Трудно е да се каже по телефона. Предполагам, че понеже Лео е там, затова е мислил доста. Винаги съм имала впечатлението, откакто скъсахме, той не го е приел напълно. Може би е нещо като забавена реакция.

— Никога не знаят какво имат, докато не го изгубят — каза Чарли.

— Точно така — каза Кат. — Предполагам, че е необходим етап, през който ще трябва да премине. Просто на него му отнема повече време, отколкото на мен.

— Но няма как да се случи лесно, ако всичко се разбърква отново — каза Чарли.

— Точно така — Кат отпи глътка вино. — Имам чувството, че сега Лео и аз сме екипът и искам да се съсредоточа върху това. Животът с Джейк винаги е бил толкова сложен.

— Хубаво е, че знаеш какво искаш — каза Серафин.

— Това със сигурност помага — отвърна Кат.

— Ами ти, Серафин? — попита внимателно Чарли. — Струва ми се, че не сме те питали — виждаш ли се с някого?

Серафин се изчерви веднага.

— Ха! — Чарли се усмихна. — Явно си от тихите води. Разкажи ни всичко.

Серафин се размърда неловко на мястото си.

— Не е нужно — каза Кат. — Само защото Чарли си пъха носа! — тя хвърли закачлив поглед към Чарли.

— Предпочитам да го наричам любопитство, не пъхане на носа — каза Чарли намусено. — А и ми е необходимо, нали знаеш — за професията. И така, от реакцията ти разбирам, че си имаш някого?

— Нещо такова — заяви Серафин.

— А, сложно е.

— Много сложно.

— Всички сме минали през това — каза Чарли.

— Не, през това не сте минали — отвърна Серафин. — Или поне силно се съмнявам, така или иначе.

— Сигурна ли си? — попита Чарли.

— Да — Серафин поклати глава.

— Хайде, да хапнем — настоя Кат.

Серафин ги погледна за миг, сякаш се опитваше да реши дали може да им се довери. Тя въздъхна и като че ли се отпусна, след което отново заговори:

— Трябва да обещаете, че няма да ме съдите.

— Разбира се, че няма — каза Чарли. — Така че давай. Вече нямаме търпение да чуем.

— Е, добре — Серафин прехапа устни. — О, Боже, не мога! Това е… Не знам. Аз едва ви познавам. Може би не трябва да казвам. Не искам да си промените мнението за мен.

— Ще помогне ли, ако първо ние ти признаем по нещо? — предложи Чарли.

— Може би — рече Серафин и се разсмя смутено.

— Добре, давай тогава — каза Чарли и побутна Кат. — Първо Кат.

— Първо аз? Как така? — тя изгледа Чарли престорено притеснено. — Е, добре, добре… Ами, твоето признание по-лошо ли е от нощ, прекарана в затвора?

— Не си била в затвора! — зяпна Серафин.

— О, бях.

— За какво? — попита Чарли.

— За пиянско буйстване. Първата ми седмица в колежа. Напих се с шотове. Имаше леден фонтан на бала на първокурсниците и някой ме убеди да изпия, колкото мога. Тогава ми се стори добра идея.

— О, Боже! — възкликна Чарли.

— Явно съм пяла песничката на криминалния сериал от телевизията по целия път до гарата отзад в полицейската кола — каза Кат през смях. — Обвих се със слава онази нощ.

— А изглеждаш като същинска божа кравичка — засмя се Чарли.

— Е, ами ти? — предизвика я Кат. — Обзалагам се, че имаш нещо по-добро.

Чарли погледна нагоре в търсене из дебрите на ума си, докато преценяваше коя точно история да разкаже.

— Веднъж спах с учител.

— Наистина ли? — Серафин отново зяпна. — На колко години беше?

— Някъде около единадесети клас — хитра усмивка пропълзя по лицето на Чарли. — Г-н Харисън. Той беше към средата на двадесетте. Не си представяйте някой от онези възрастни учители. Не че това прави ситуацията много по-добра в ретроспекция. Но беше сладък. Горкичкият, много го беше страх.

— Да не се разбере ли?

— Не, от мен като цяло, мисля. Някак си се нахвърлих върху него.

Серафин се засмя:

— Не мога да си те представя.

— Бях доста безстрашна по отношение на връзките тогава. Не знам какво се случи. Е, всъщност знам. Бен — бившият ми — това се случи. Бях по-безгрижна, доверчива. И аз не мога да си се представя по този начин отново.

— Обзалагам се, че тази твоя страна все още е там, точно под повърхността — каза Кат. — Правилният човек ще я извади отново.

— Не знам — рече Чарли. — Изградих си доста сериозна стена. Разочарованията вече ми се струват тежки.

Тя замълча и обърна поглед към Серафин:

— Но стига съм отвличала вниманието от основния въпрос. Последно повикване. Някой друг за изповедалнята?

— Добре — Серафин вдигна ръка. — След като видях, че изявявате желание. Но няма да казвате на никого. Сериозно.

— Честна скаутска — Чарли сложи ръка на гърдите си. — Така де, честна дума, макар и да не съм скаут.

Серафин повдигна вежда объркано.

— Означава, че обещаваме — поясни Кат.

— Виждам се с някого. Повече от това — мисля, че съм влюбена. Но никой у дома знае нищо за това.

— Не си казала на никого? — попита Чарли.

Серафин поклати глава.

— Защо? — попита Кат.

— Защото… тя е жена — каза бавно Серафин.

— Жена? — повтори Кат.

— Знаех си, че не трябва да казвам нищо — Серафин се изчерви отново. Тя погледна надолу към пода. — Това беше глупаво.

— Не — каза Кат и внимателно докосна ръката на Серафин. — Значи това е твоята изповед?

— Да — Серафин ги погледна отново. — Влюбена съм в жена.

— Как се казва? — попита Кат тихо.

— Карла.

— Разкажи ни нещо повече за нея — помоли Чарли.

Серафин се поколеба, като преценяваше реакциите им преди да продължи.

— Красива е. Имам предвид и външно, и като човек. Забавна също. Още щом влезе в стаята, все едно започва купонът.

— Звучи прекрасно — каза Чарли. — Късметлийка си.

— Да — добави Кат и побутна Серафин. — А сега се заеми с щастието си, за Бога! Не губи повече време да се чувстваш зле за това.

— Не си ли променихте мнението за мен сега, когато знаете? — попита Серафин.

Чарли и Кат поклатиха глави.

— Не, разбира се — каза Кат.

Бавно, Серафин започна да се усмихва.

26

Чарли чу почукване на вратата и се втурна да отговори, преди Пипа да може да стигне дотам. Беше казала на сестра си, че отива да види Кат — нямаше да понесе всичките въпроси. Беше достатъчно трудно да изключи гласовете в собствената си глава. Докато се приготвяше същата вечер — облече червен топ и черни тесни дънки — се вълнуваше, че ще види Юън отново. Съзнанието й чертаеше най-различни възможности.

Но тогава се появиха и съмненията — не беше излизала на среща с никого след Бен. Беше ли готова изобщо?

— Здравей — каза Юън, който стоеше на прага с риза и кожено яке и усмивка на лицето. — Това беше бързо.

— Не се мотая много — каза тя, а пулсът й се ускори, щом го видя. Той изглеждаше още по-красив, отколкото го помнеше. — Ще тръгваме ли?

— Разбира се. Спрял съм малко над пътя. Въпреки че вече се чудя как мога да се конкурирам с това — колата на сестра ти ли е? — той посочи MG-то й.

— Не, моята е — каза тя.

— Супер — рече той и кимна. — Вече съм малко притеснен как ще се качиш в стария ми фиат.

— Не че ми пречи да се возя във фиат, обаче искаш ли да покараш моята?

— Сериозно ли? — очите му светнаха.

— Разбира се, защо не?

— Би било невероятно!

— Заповядай — Чарли му подаде ключовете. — Едно припалване добре ще й дойде.

Юън се качи и завъртя ключа:

— Бих могъл да опропастя срещата ни точно сега, нали?

— Но няма. Вярвам ти — каза Чарли.

Той ги закара покрай „Саут клиф“ и до брега на морето, като вземаше умело завоите. Чарли пусна музика.

— Хубаво е да се повозя малко по-бързичко — каза Чарли. — В Лондон обикновено съм по червените светофари. Въпреки това ми харесва да шофирам. Един вид бягство.

— И аз се чувствам така, когато плавам. Не че имам моя лодка — няма начин — но обичам да карам сърф, уиндсърф, ветроходство с приятели. Никога не съм чувствал същата тръпка при шофиране, но може би бих могъл да свикна с това.

— Не се привързвай прекалено — заяви Чарли с хитра усмивка. — Е, къде ще ни водиш тази вечер?

— Много добър рибен ресторант, пан-азиатски. Има хубава оранжерия с изглед към морето. Добре ли ти звучи?

— Разбира се. Звучи перфектно.

Чарли и Юън седнаха в тих ъгъл в ресторанта и си поръчаха предястията. Приглушено осветление и спокойна атмосфера, приветлив персонал и оригинално меню, отбеляза наум Чарли — точно типът ресторант, който и тя би избрала.

— Как вървят нещата у сестра ти? — попита Юън.

— Моментите с децата са наистина вълшебни понякога, но е далеч по-уморително от нормалната ми работа. Колкото и да ги обичам, ще е цяло облекчение да й ги върна.

Чарли се замисли за това, че престоят й у Пипа беше по-дълъг от планираното. Разговорът й с Джес днес не беше никак лесен, но най-накрая беше успяла да договори няколко допълнителни дни извън офиса, предвид че вече беше предала част от материала.

Юън се усмихна:

— Винаги ми е харесвало да съм чичо — тогава получаваш само хубавите моменти, нали?

— Получаваш много прегръдки — каза Чарли, — но и брокат по лицето си и пластмасови паяци в спалните чаршафи.

— Трябва да призная, че когато се срещнахме за първи път, а ти беше с Джейкъб и Фло, си помислих: „По дяволите, вече е заета“.

Чарли се усмихна.

— Вероятно говоря твърде много — каза Юън. — Не знам защо ми е толкова лесно да си говоря с теб.

— Ха. Трябва да е заради журналиста в мен. Не ми се налага да казвам нито дума и хора смятат, че знам какво си мислят. Но ще ти кажа една тайна… — тя сложи ръка на устата си и прошепна. — Не знам.

— Ще съм по-прикрит от сега нататък в такъв случай. Е, какво ти се яде?

— Всичко. Умирам от глад — тя погледна менюто. — Стига да не са картофени гофрети или рибени пръстчета. Напоследък ям прекалено много от остатъците на Фло и Джейкъб.

— Това си е гурме!

— Знам, представяш ли си? — тя си преправи гласа. — Да, в тази шикозна закусвалня на „Бродуей маркет“ има прясна пържола, внос от Аржентина, но няма спагети в менюто.

Юън се засмя:

— Много ли готвиш у дома?

— Не. Което си е ирония, нали? Винаги ми е харесвало да готвя, не ме разбирай погрешно, но с моето работно време обикновено съм твърде уморена, когато се прибера. Обичам да готвя за приятели, когато имам възможност обаче. Ами ти?

— И аз така. Харесва ми да правя лесни ястия, с пресни съставки, нищо претенциозно, но все пак храна, която е добра за душата, предполагам. И разбира се, обичам да ям навън. Замисляла ли си се за друга професия — да управляваш собствен ресторант, вместо да пишеш рецензии?

Тя направи пауза, преди да отговори. Истината беше, че й бе хрумвало преди година и нещо. Когато посещаваше ресторанти, често обмисляше идеи — какво би направила, ако имаше свое място, как би изглеждало менюто, което би съставила. Но никога не го беше казвала на глас преди.

— Да. Мислила съм за това много.

— Какво те спира?

— О, не е толкова лесно — тя поклати глава и се усмихна. — Не бих могла да го направя. Просто неосъществима мечта.

Ставаше въпрос за парите, които ще трябва да вложи, вълчия свят на градските ресторанти и след това, разбира се, факта, че няма никакъв опит в ръководенето на бизнес.

— За къде сме без мечти? — каза Юън с усмивка. — Не ми приличаш на човек, който се отказва, само защото няма да е лесно.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Че изглеждаш решена, амбициозна. Възхищавам се на това — той я погледна и задържа погледа си за момент. Тръпка на очакване премина през гръбнака й.

— Благодаря — каза тя. — Струва ми се.

Малко след десет Чарли и Юън излязоха от ресторанта в хладната есенна нощ. Тя се чувстваше приятно заситена от храната и компанията. Имайки предвид, че това й беше първата среща след раздялата с Бен, всичко мина изненадващо гладко.

— Колата ще трябва да пренощува тук — каза Чарли. — Това вино беше твърде хубаво.

— Доста добре влиза, нали? — той се усмихна дяволито.

— Ти ми влияеш лошо — тя поклати глава игриво.

— Не си спомням да ти е трябвало много убеждаване — Юън се засмя. — Значи да повикаме такси?

— Да — каза тя. — Но да не бързаме. Да се поразходим.

Виното я беше отпуснало и леко замаяло и малко свеж въздух щеше да й се отрази добре. Освен това й беше приятно да си говори с Юън. Нямаше причина да бързат.

— Доста е студено — сигурна ли си, че не искаш да отидем някъде — в някой бар или нещо такова?

Чарли погледна към залива и видя старото кино на ъгъла. Усмивката пропълзя по лицето й.

— Ти нямаш ли ключове от онова място?

— Ами… — той присви очи. — Какво точно имаш предвид?

— Да ме разведеш наоколо? — каза шеговито Чарли. — Да видя как изглежда отвътре?

— Не мога — Юън поклати глава. — Това е строителна площадка. Не мога да те заведа по това време на нощта.

— О, хайде — сръга го тя. — Моля те!

Той изглеждаше на ръба да й откаже отново.

— Моля теееееееее! — след като идеята й беше хрумнала, като че ли нямаше да се откаже от нея. Беше в настроение за приключение.

— Винаги ли получаваш онова, което поискаш силно?

Тя се засмя:

— Понякога.

— Добре, добре — съгласи се той с неохота.

Те изминаха пресечката и ръката му намери тази на Чарли съвсем естествено. Имаше тръпка при допира му но в същото време топлината на кожата му срещу нейната я караше да се отпусне. Чувстваше се спокойна с него. Стигнаха до сградата и той се обърна, за да й прошепне инструкция:

— Сега ме следвай внимателно.

— Добре, добре, г-н Здраве и безопасност — пошегува се тя.

Той отключи сградата и двамата влязоха. Той й сложи жълта каска и взе една за себе си.

— Чувствам се като Строителя Боб с това — тя потупа каската.

— Не я сваляй — каза той строго.

— Да, сър! Е, какъв е планът, какво ще правиш тук? — тя се взираше в интериора на сградата.

— Тази стена ще я съборим и ще построим зона със стъклен покрив тук.

— Супер — Чарли погледна нагоре. — Можем ли да се качим горе?

Юън се намръщи:

— Не бива.

Тя вдигна вежди.

Той въздъхна:

— Но така или иначе не би трябвало да сме тук изобщо. Хайде тогава.

Той я поведе нагоре по стълбището към куполен покрив с малки прозорци.

— Красиво е тук — тя се загледа в белите светлини на града и залива до него. От тук изглеждаше така, сякаш улиците са покрити с малки куклени къщи.

— Гледката е прекрасна, нали? — каза Юън, загледан в нея. Този купол беше едно от нещата, които ме накараха да искам да участвам в проекта. Ще го запазим и ще го направим по-функционален.

— Хубава обстановка за коктейли — каза тя, като се оглед наоколо.

— Доверявам се на твоя нюх — пошегува се той.

— Просто се опитвам да ти помогна с плана — каза тя.

Тя се обърна към Юън и ръката й се отърка в неговата. При допира на кожата им, тя усети прилив на привличане.

Юън обхвана лицето й с една ръка и прокара палец леко над устните й, а тя инстинктивно покри ръката му със своята. Взря се в сините му очи и усети близост. Вълнение. Но когато той се наведе да я целуне, вълнението бързо се примеси с нещо не толкова удобно — паника.

Какво правеше тя? Как си беше помислила, че е готова за това?

Тя замръзна и той веднага го усети, преди устните им да се бяха докоснали.

— Трябва да съм разбрал напълно погрешно нещата — каза той тихо и се отдръпна назад. — Съжалявам.

— Не си — тя поклати глава. — Исках, но…

Тя търсеше думи, за да обясни какво чувства. Че го иска до болка. Но въпреки това нещо й пречеше.

— Не е нужно да обясняваш. Виж, дай да забравим, че дори се е случило — той й се усмихна мило. — Защо да не ти покажа и останалото?

— Да, хайде — каза тя с отпаднал глас.

Беше объркала всичко. Изпусна момента. И вината за това беше единствено нейна — и на глупавите стени, който си беше изградила.

27

— В „Медения чайник" беше прекрасно, нали? — попита Кат Серафин и пъхна крака под тялото си на леглото.

— Да, много ми харесаха малките детайли — искрящо белите покривки, онези красиви сребърни прибори, както и шахматната торта. Как й беше името?

— Батенберг — Кат се усмихна. — Никой не може да устои на добра торта Батенберг.

Серафин и Кат бяха прекарали деня на брега, като се отбиваха в чайните от списъка, който бяха направили с Чарли. Вече привечер, те бяха в стаята на Серафин, уморени, но все още пълни с впечатления от новопосетените места и пишеха бележките си.

— На мен най-много ми хареса „Заливчето“ — каза Серафин.

— Да, а пътят пеша през скалите до него го направи още по-специално. Събуди ни апетита за кифлички, нали?

— Можех да ги изям и четирите! Онова прясно приготвено сладко от ягоди беше направо неземно.

— Беше невероятно.

— И интериорът беше направен с голямо въображение — с онези претапицирани шезлонги и старинни дивани.

Кат започна да пише отново. Би могла да си спомни кифличките и дизайна и след няколко седмици — даже може би и месец — но най-вече щеше да помни онова, което си бяха говорили със Серафин. Беше непринуден разговор, докато вървяха по брега, а вятърът духаше в косите им преди най-накрая да седнат и да се насладят на горещия чай. Смяха се и си споделяха значими неща. Кат се чувстваше привилегирована, че Серафин говори открито с нея за Карла — каза й, че през последните няколко дни са се чували по телефона и са започнали да възстановяват връзката, която са имали във Франция. Промяната у Серафин си личеше — сякаш облак се беше вдигнали сега очите й грееха, а лицето й се беше отпуснало и естествената му красота се виждаше.

Когато свършиха с рецензиите, Серафин се изправи и отиде до гардероба си.

— Кат, мислех си — сещаш ли се за онази рокля, която видя онзи ден в Уитби?

— Невероятно скъпата? — попита Кат. — Това ми харесва на зяпането по витрините, че няма бюджет.

— Да. Имам нещо подобно, което мисля, че ще ти стане. С теб май сме един размер.

Тя прерови закачалките в гардероба и извади ретророкля, черна, на хавайски цветя.

— Как ти се струва?

— Красива е — каза Кат, като докосна плата.

— Хайде, пробвай я — рече Серафин.

— Не, честно, няма нужда — Кат поклати глава.

— Сериозно — настоя Серафин. — Просто я пробвай да видим как ще ти стои.

— Но тя е твоя — каза Кат смутено. Може би не трябваше да споменава пред Серафин колко рядко си купува нови неща.

— Никога не съм я носила. Няма и да я облека.

— Добре — каза тя. — Щом си абсолютно сигурна.

Кат свали тениската си и облече роклята върху клина. Серафин вдигна ципа и двете се загледаха в огледалото.

— Еха! — възкликна Серафин. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Става ми, нали? — тя се усмихна и се завъртя, за да види как й стои роклята отзад.

— Става ти идеално. Все едно за теб е шита. Подарявам ти я.

— Ти сериозно ли?

— Абсолютно. Никога не ми се е струвала подходяща за мен, дори не знам защо я взех.

— Това е много мило. Благодаря.

Някой почука на вратата на спалнята и Кат се стресна.

— Само секунда — извика Серафин и закопча ципа на роклята докрай. — Да отворя ли? — попита тя Кат.

Тя кимна.

— Влез — заяви Серафин.

Адам отвори вратата, облечен в дънки и сив кашмирен пуловер. Той замълча за миг, щом видя Кат и очите им се срещнаха. Кат се притесни от начина, по който изглеждаше, и съжали, че не беше със собствените си дрехи.

— Хубава рокля — каза Адам.

— Благодаря — отвърна Кат. — На Серафин е.

— Вече е твоя, нали ти казах — побутна я Серафин.

— Е, чиято и да е, много ти отива — каза той с усмивка. — Вечерята е почти готова. Ще се присъединиш ли, Кат?

Кат погледна часовника си — все още беше рано. Нямаше нищо лошо в това да остане за вечеря. Би било хубаво да прекара още известно време със Серафин, че и с Адам. Можеше да звънне на Лео на път за вкъщи.

— Да, благодаря.

— Вземи си още — Адам посочи останалите парчета пица,

— О, преядох — отказа Кат, доволна, че отново си беше облякла собствените дрехи, които бяха по-разтегливи от роклята. — Но благодаря, много е вкусно. Впечатлена съм, че ти сия направила, Зоуи.

— Благодаря. Татко почти нищо не свърши — каза Зоуи. Баща й й хвърли кос поглед. — Добре де — наряза няколко неща. Но, усмихнатите лица върху пицата са моя идея.

— Отдава ти се — каза Кат.

— Скрит талант си — съгласи се Серафин. — По-често ще има кой да ме замества.

Зоуи се усмихна гордо.

— Има и десерт — каза Зоуи. — Татко помогна с него.

— Ябълков сладкиш — обясни Адам. — Ябълките са от градината.

— В няколко имаше червеи — не сме слагали от тях — ухили се Зоуи.

— Какво? И ще се лишим от целия този протеин? — пошегува се Адам.

— Моят син Лео обича червеи — каза Кат. — Сигурно щеше да иска точно тези ябълки.

— Момчетата са тооолкова отвратителни — сбърчи нос Зоуи.

— Тя е права — каза Адам. — Ние сме ужасни. И с възрастта не става по-добре. Значи Лео обича природата?

— О, да. Луд е по животни — риби, пингвини, китове… О, и динозаври, макар че днес не се срещат лесно.

— Отдавна не са идвали за лечение такива — Адам се усмихна. — Трябва да се отбиете до ветеринарния кабинет с него някой ден. Идват всякакви видове животни там.

— Много ще му хареса.

Те си поприказваха хубаво по време на десерта — Кат и Адам споделяха спомени от училище и откриха, че са имали общи приятели. Кат се чувстваше сякаш вече го познава, въпреки че в миналото само си бяха разменяли по някой копнеещ поглед. Като тийнейджъри не си бяха разменили и дума и все пак да си говорят сега, когато бяха по-големи на възраст, беше толкова лесно. Когато всички си изядоха сладкиша, Кат помогна на Адам да вдигнат чиниите, докато Серафин и Зоуи подреждаха в кухнята.

— Искаш ли да останеш за по кафе? — попита Адам.

— С удоволствие, но трябва да се прибирам. Всички приключения днес със Серафин ме поизмориха.

— Разбираемо е. Май доста места сте обиколили днес.

— Открихме някои наистина хубави. И двете сме доволни как мина.

Кат си събра нещата и погледна вътре, за да се сбогува със Серафин и Зоуи.

— Ще се видим — Адам задържа вратата на кухнята отворена и я последва в коридора. — Наистина, доведи Лео в кабинета, когато решиш. На „Саут стрийт“ сме.

— Благодаря. Ще го доведа. Той е в Шотландия с баща си в момента, но ще се прибере скоро — Кат облече якето, което Адам й държеше, и се обърна, за да го целуне по бузата за довиждане.

— Слушай, благодаря ти, че ме покани тази вечер. Беше ми много приятно.

Адам кимна. Той се поколеба, после каза:

— За мен беше удоволствие.

Те стояха там, като се гледаха един друг без да кажат нищо, докато Адам наруши мълчанието.

— Ще се радвам да те видя отново.

Кат кимна, след това я осени вдъхновение:

— На партито — каза тя. — Юън ти е споменал, нали? Не тази събота, а следващата — в „Крайбрежната“. Трябва да дойдеш.

— Да, спомена нещо такова — Адам се усмихна. — Добре, ще се видим там.

Кат се прибра и включи телефона си да се зарежда. Бе опитала да се обади на Лео по път за вкъщи, но установи, че батерията й е изтощена. Ако го оставеше да се зареди сега за една-две минути, пак щеше да успее да го хване навреме.

Докато телефонът й се зареждаше, извибрира съобщение от Джейк.

Не се обади. Къде си?

Нямаше приятелски подпис, нищо освен укорителното изречение, последвано от въпроса. Тя набра номера му, като се чувстваше малко неловко.

— Не ми ли получи съобщението? — каза Джейк студено.

— Тъкмо го получих. Извинявай, опитах да се обадя, но нямах батерия.

— И очевидно си имала по-важни неща за вършене, отколкото да се обадиш на Лео.

— Бях на гости за вечеря, това е всичко.

— У кого?

Имаше острота в гласа му, която я разтревожи. Сякаш онова, което щеше да каже, нямаше да е правилният отговор. Приятното усещане от вечерята в дома на Адам и Зоуи се изпари.

— Не ги познаваш. Защо?

— Просто ми се стори странно, че забрави да се обадиш.

— Не съм забравила. Нямах батерия, нали ти казах.

Джейк не отвърна нищо. Дори по телефона можеше да усети враждебността у него.

— Джейк, какво се опитваш да кажеш?

— Нищо…виж, не разбирам какво става тук. С мъж ли излиза?

— Не — отвърна директно тя.

— Добре — каза той.

— А и да бях, теб какво те засяга?

— Засяга ме, защото това може да повлияе на Лео.

— Е, не съм излизала с мъж, така че това е без значение.

— Обикновено не пропускаш да се обадиш на Лео. Напоследък си различна.

— Джейк, не се опитвай да ми вменяваш вина. Знам, че не съм съвършена, но кой е? Не искам да играя тази игра, но ако трябва… Имало е моменти, когато не си виждал Лео със седмици…

— Пак ли за това ще говорим?

Гласът му беше дрезгав. Тя си припомни дните след раждането на Лео — онзи ръб, по който имаше чувството, че стъпва по яйчени черупки. Беше направила всичко възможно да му угоди, но като че ли така и не успя. Затова не искаше историята да се повтаря.

— Джейк, защо се заяждаш?

— Не мога да те питам нищо вече, така ли?

— Виж, всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред, Кат. Никога не съм бил по-добре.

— Добре — каза тя. Но чувството на безпокойство не я напускаше. Нещо не беше наред тук. — Има ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Има, да — отвърна Джейк.

— Какво е то?

— Лео. Говорих с него и с родителите ми. Той не изглежда щастлив.

— Какво има?

— Искам да кажа, че тук му е добре — това не е проблем. Но казва, че иска да прекарва повече време с мен.

— Разбирам — Кат си пое дъх. Не можеше да го приеме но. Може би имаше неща, които биха могли да направят, за, улесни ситуацията за Лео.

— Е, това можем да го уредим. Да го вземаш в събота и неделя. Винаги сме коментирали, че в крайна сметка това е дългосрочният план.

— Да… но мисля, че се нуждае от по-голяма стабилност, Кат. Такава организация само би го объркала.

— Значи какво предлагаш?

— Да живее с мен, за постоянно.

— Моля? — Кат се задави. Умът й започна да препуска. Сигурно беше чула погрешно. — Да не би да искаш попечителство?

— Да.

Челюстта й увисна:

— Откъде, за бога, дойде това? Не може просто така да направиш!

— Мога. И ще го направя. Ще направя каквото е най-добре за Лео.

Джейк затвори и Кат, зашеметена, остави телефона за да не от ръката й. Това не можеше да се случва. Лео бе всичко за нея. Не можеше и да си помисли да живее без него.

28

Чарли остърга и последното парченце зърнена закуска от плочките на пода в кухнята и усети ръка в косата си. Пръстите на Грейси, лепкави от зърнената закуска на брат й, бяха заровени в прясно измитата й коса. С мъка запази самообладание. Не беше още дори седем часът, а тя вече се чувстваше абсолютно изтощена.

— О, Боже, съжалявам — каза Пипа, когато видя какво се е случило. — За пръв път е.

Тя вдигна Грейси. Чарли се изправи на крака и махна зърнената закуска от косата си. Тази сутрин Фло я беше събудила в 4 часа сутринта, след като беше сънувала кошмар и настояваше да й го разкаже с най-малки подробности.

— Изглеждаш сякаш имаш нужда от почивка — рече Пипа.

— Няма проблем, честно.

— Хайде, говоря сериозно. Излез за малко. Бог знае, че ми помогна достатъчно. Не искам да се връщаш у дома изтощена. Ние ще се оправим.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Давай. Измъкни се, докато можеш — Пипа се ухили.

— Добре. Благодаря.

Докато Чарли се качваше по стълбите, си мислеше за по-миналата нощ. С Юън си бяха прекарали чудесно чак до момента, в който го отблъсна. Колкото повече си говореше с него, толкова повече го харесваше — само да можеше да не се чувства така адски уплашена от всичко това. Вероятно можеше да оправи нещата.

Помисли си за разговора си с Кат. Да прекара известно време с Юън трябваше да е просто забавление — нямаше нищо стресиращо в това. Нямаше да е тук достатъчно дълго, че да я наранят отново. Тя се стегна и извади телефона си, за да изпрати съобщение.

Добро утро. Искаш ли да потичаме?

След това добави:

При условие, че Багел има нов повод.

Телефонът й звънна със съобщение.

Разбира се. Дай ми половин час. Среща на местопрестъплението на Б.

Чарли тича до мястото на тротоара, където Юън стоеше кучето си.

— Добро утро! — извика тя бодро.

— Здравей, Чарли — усмихна се той.

Тя потича на място до него за миг.

— Да се състезаваме до фара — предложи тя, след което тръгна преди Юън да успее да отговори.

— Хей, ти не ми даде шанс! — запротестира той, като затича, за да я настигне. Багел излая от вълнение и хукна редом с тях.

Тя чу стъпките на Юън, който бързо набираше скорост. Погледна назад и видя, че е само на метър и нещо след нея. Чарли събра сили и се затича по-бързо, без да изпуска фара от поглед, докато маратонките й натискаха дървените дъски. Тя продължи да набира скорост, щом наближи кея.

— Мислех, че имаш предвид приятелско надбягване — каза той, като я изпревари. Той се обърна и се затича назад, като отметна косата от очите си.

Щом Юън се забави, тя сграбчи възможността и се втурна по-бързо, за да стигне фара миг пред него. Пипна стената и се преви на две, за да си поеме дъх.

Той я настигна секунди по-късно със задъхания Багел отстрани.

— Приятелско надбягване? — попита Чарли с усмивка. — Това само показва, че не ме познаваш изобщо.

Чарли се облегна на дивана във фоайето на Юън, докато отпиваше от чашата си с пресен портокалов сок.

— Обичаш ли яйца по флорентински? — попита Юън. — Мисля, че сме ги заслужили.

— Звучи вкусно.

Той извади съставките от хладилника и Чарли се обърна леко на седалката си, така че да може да си говори с него в кухненския бокс.

— Приятно място имаш тук.

— Благодаря. Нанесох се едва преди няколко месеца, но е страхотно най-накрая да си имам собствено място.

— След…?

Юън се усмихна:

— Делях апартамент с приятели през последните няколко години. Защо питаш?

— Няма причина — тя сви рамене.

Чарли го наблюдаваше, докато работеше в кухнята. Чувстваше се изненадващо удобно в дома му.

— Заповядай — Юън донесе чиния на Чарли няколко ми по-късно и я остави на масата пред нея.

Тя отхапа една голяма хапка от мъфина и яйцата:

— Много добър сос Холандес.

— Благодаря. Постарах се.

Багел седна до Чарли и сложи глава в скута й.

— Мисля, че иска от закуската ми — тя го потупа нежно по носа. — Няма начин, приятел.

Той изскимтя и легна.

— Никак не е капризен на храна.

— Значи това определено ще отиде на вятъра, ако му дам. Как върви изпитателният срок?

— Мисля, че свикнахме един с друг — Юън се ухили. — Свикнах да се навърта наоколо.

Чарли кимна и погали кучето.

— Това е добре. Радвам се да го чуя.

— Като че ли имаше причина да се срещнем — каза Юън. Чарли вдигна поглед, стресната от казаното. Наистина го мислеше? Когато очите им се срещнаха, блесна искрата й химия помежду им, но усмивката му я разсея:

— Аз и Багел, имам предвид — поясни Юън.

— Да — каза Чарли с усмивка. Разбира се.

29

Здравейте, Чарли, Серафин — имате ли време за чай?

Нещо се случи. Трябва да поговорим.

Кат

Кат тръгна към „Крайбрежната“ като се надяваше, че мястото ще е все още спокойно толкова рано сутринта. Вълните, които се разбиваха върху пясъка, изглеждаха по-силни днес, абразивни дори, а вятърът жулеше лицето й. След телефонния разговор с Джейк в четвъртък вечер почти не беше спала спокойно, тъй като си припомняше отново и отново какво бяха говорили, докато лежеше в леглото. Предишния ден се беше опитала да се разсее, като се фокусира върху проучванията и пробва да не си мисли най-лошото, но сега умът й беше зает единствено с мисълта как да отиде до Шотландия и да си вземе Лео обратно.

Лети й отвори вратата. Беше прибрала сивата си коса с шнола.

— Кат, какво не е наред? Добре ли си?

— Била съм и по-добре — тя остави Лети да я въведе вътре, но обичайният успокояващ ефект; когато влезе през вратата на „Крайбрежната“, липсваше днес. Адреналинът все още циркулираше в тялото й и тя не можеше да се успокои.

— Ела и седни — каза Лети с набръчкано от безпокойство чело като сложи успокоително ръка на рамото на Кат. — Чарли и Серафин вече са тук. Дойдоха веднага след като са получили съобщението ти.

Тя погледна към обичайната им маса и видя милите изражения по лицата на приятелките си.

Лети наля на Кат чаша чай и й я подаде, но тя само поклати глава и седна.

— Какво се е случило? — попита Чарли.

— Става дума за Джейк — каза Кат и очите й се насълзиха. — Той иска Лео.

— Какво искаш да кажеш, как така го иска? — попита Чарли.

— Обади ми се в четвъртък след като се върнах от вечеря с вас, Серафин. Каза, че иска пълно попечителство. Че Лео ще е по-добре с него — гласът на Кат стана дрезгав, докато говореше. Щом го изрече на глас, заплахата й се стори много по-реална.

— Това е ужасно! — Серафин сложи ръка на рамото на Кат. — Много съжалявам!

Лети поклати глава:

— Това не е редно. Изобщо не е редно.

— Това е нелепо, очевидно. Той никога няма да получи попечителство — добави Чарли.

— Как може да си толкова сигурна? — попита Кат.

— Съдилищата биха отсъдили в полза на майката — каза Чарли. — И отгоре на това Лео е бил щастлив тук с теб, откакто e роден.

— Всеки, който ви познава, ще гарантира това — каза Лета кимайки енергично.

— Помисли си за това. Кат, какво основание има Джейк да твърди, че той би бил по-добър родител? — заяви Чарли.

— Имаш право — каза Кат. — Той дори не е виждал Лео толкова често — посещенията му винаги са били доста хаотични.

— Освен това не ми ли каза, че дори не може да ви осигури финансова подкрепа напоследък? — попита Лети.

Кат кимна.

— Ами ето ти — каза Чарли успокоително. — Това няма да помогне в неговия случай.

— Но има… други неща, които може да каже — допусна Кат, като се почувства зле само при мисълта за нещата, които той може да спомене. Но тя знаеше, че не може да си позволи да пренебрегне тази възможност.

— Като например? — попита Чарли.

— След като Лео се роди аз бях много зле известно време. Лети, ти си спомняш — каза Кат и погледна към нея.

— Беше ти трудно в началото, както на много други майки им е трудно — каза Лети тихо. — Не е лесно, особено в началото, а ми се стори, че Джейк не ти беше особена подкрепа, не и колкото можеше да бъде.

— Не можех да си обясня — каза Кат. — Не знам дали бях в депресия или каквото и да е, но всичко изглеждаше толкова трудно.

Заболя я при спомена. Единственото, което можеше да мисли сега, бе колко много искаше да прегърне Лео отново, да си го върне при себе си. Но имаше моменти в онези ранни седмици и месеци, когато й се струваше, че част от нея е изчезнала. Дните, прекарани в родилното отделение, безлична в синята си нощница, с бебето до нея, за което беше мислела, че ще изпълни сърцето й с радост, а въпреки това като че ли в онзи момент то не беше нищо повече от един малък, сбръчкан, зависим от нея непознат. Джейк минаваше по болничния коридор и изпращаше съобщения по телефона. На Кат й се струваше сякаш ги избягва.

— У дома, когато Лео плачеше, понякога трябваше да се насиля, за да не изляза от апартамента и да избягам — Кат си припомни звука и как се отразяваше от стените и рикошираше във всяка една нейна клетка. Джейк излизаше вечер, когато плачът беше най-ужасен, тя започваше да се чуди дали не беше направила ужасна грешка. — Продължих, но имаше дни, в които можех единствено да стана от леглото. Опитах да кажа на Джейк как се чувствам, но това сякаш само да го накара да се отдалечи още повече. Трябваше да говоря с някого за това, затова дойдох тук, за да говоря с Лети — тя погледна към Лети, която й кимна да продължи, — и ние отидохме заедно до личния лекар. Той ми предписа антидепресанти. Не знам дали ми помогнаха, или не. Но с времето връзката с Лео се усилни нещата станаха по-лесни. За Джейк обаче хапчетата бяха потвърждение, че нещо не е наред с мен. Мисля, че това остана в съзнанието му.

— Звучи като да ти е било много трудно — каза Чарли. — Прави ти чест, че си успяла да излезеш от това по-силна — тя се протегна, за да хване ръката на Кат. — Да се чувстваш тъжен или депресиран не е признак за провал. А ти си го преодоляла. Що се отнася до Джейк, не виждам нещо от случилото се тогава да му е от полза в съда.

— Не съм толкова сигурна. Преди, когато сме се карали, вадеше тези неща от миналото. Той може да намери начин да използва.

Чарли поклати глава:

— Знам, че никога не съм срещала човека, но трябва да кажа, че не изпитвам особено топли чувства към този Джейк. Той е трябвало да е до теб, да ти помага, а вместо това те съди, че ти е било трудно?

Кат сви рамене.

— Не го правех на въпрос тогава. Бях твърде заета да се съсредоточа върху възможно най-доброто отглеждане на Лео. Може би трябваше да се разделим по-рано.

— Той не трябва да прави това с теб — каза Лети, седнала срещу Кат с намръщено лице. — Не че се застъпвам за него, но си мислех, че е по-разумен.

— Аз също — каза Кат. — Но онова, което ме притеснява, е, че той казва, че родителите му го подкрепят за това. Според думите му, единствената му грижа е най-доброто за Лео, а тримата са забелязали, че Лео не е щастлив. Ако родителите му се чувстват по същия начин, може би има нещо вярно.

— Ако Лео е разстроен, те трябва да говорят с теб конструктивно, не да се държат по този начин — заяви Серафин. — Звучи като да знаят, че си добра майка.

— Знаеш ли кое е най-лошата част? — рече Кат с дрезгав глас. — Дори аз самата започнах да се съмнявам в себе си.

— Не — Серафин сложи ръка на рамото на Кат. — Не трябва.

— Не разбирам — добави Кат. — Защо ми го причинява?

По-късно същия ден Кат стоеше на перона на гарата, увита в палтото си. В чантата носеше стегозавъра на Лео. Тя си спомни деня, в който той тръгна и как искаше да го вземе в Шотландия, но Кат не беше разрешила. Сега й се искаше да може да върне този миг.

След като тръгна от чайната, тя си отиде у дома, за да събере някои неща, след това отиде направо на гарата на Скарбъро. Чарли й беше дала аванс за рецензиите, за да може да си купи билет за връщане.

Кат си представи градската къща до ливадите, където е отседнал Лео с баба си и дядо си. Искаше единствено да е там и да държи сина си отново в ръцете си.

Тръпки я бяха побили от тона в гласа на Джейк. Мислите й препускаха оттогава насам и чертаеха различни сценарии — протяжно съдебно дело, адвокати, които се ровят в личния й живот, правни сметки, които се трупат към всички останали в коридора й. Какво знаеше тя за закона? Ще трябва да се научи бързо.

А през цялото време отвътре я гореше тиха ярост — мисълта, че мъжът, когото някога бе обичала, й причинява всичко това.

Във влака тя остави книгата си на една страна и се загледа в пейзажа през прозореца в опит да отърси ума си от всичките въпроси, които я глождеха. Вагонът беше тих и празен и за пръв път й се искаше да беше пълно с хора, само и само да се разсее.

Добре беше, че поговори с Чарли и Лети, за да получи известна представа за положението. До известна степен това я увери, че упованието на Джейк за пълно попечителство е слабо. Но Кат все още се чувстваше уязвима и знаеше, че няма да се успокои, докато не прибере Лео обратно у дома.

Когато с Джейк се бяха разделили, си беше обещала, че ще изгради безопасно убежище за Лео. Сега беше по-решена от всякога да спази това обещание.

Ливадите бяха покрити със скреж и докато Кат минаваше през тях, си спомни разходките им с Джейк, когато бяха на гости на родителите му. По онова време тя беше още в университета и й се струваше, че нищо не може да попречи или да застане на пътя на любовта, която изпитваха един към друг. Но малкото им новородено извади пукнатините във връзка им и с всяка безсънна нощ тези пукнатини ставаха все по-големи. Това беше нещо бавно, коварно. Джейк не искаше да промени начина си на живот и я беше убедил, че не трябва да правят компромиси. Тя бе завладяна от любовта към сина си, разкъсвана от необходимостта да запази Джейк щастлив, което я беше оставило с чувството, че се разпилява.

Нищо не можеше да върне времето, когато бяха щастливи заедно, но тогава наистина вярваше, че са намерили нов баланс, така че да бъдат родители, макар и вече да не са влюбени. Може би беше наивно от нейна страна да смята, че е възможно — че биха могли да бъдат приятели след всичко, което са преживели.

Даян, майката на Джейк, отвори вратата.

— Кат? — Челото й беше набраздено и от обичайната й усмивка нямаше и следа.

— Съжалявам, че се появявам без предупреждение.

— Не, радвам се, че си тук. Моля те, заповядай.

— Лео тук ли е? — попита тя, като се ослуша, но не можа да чуе нищо в къщата. У нея се надигна паника. — Той е тук, нали? — попита бързо отново.

— Да — каза Даян. — Не се притеснявай, той е в другата стая. Лео!

Те отидоха в хола, където Лео седеше на килимчето за игра в средата на пода, обграден от мрежа железопътни линии. Кат сложи ръка на сърцето си и се усмихна, изпълнена с облекчение, че го вижда отново.

— Мамо! — извика той и скочи към нея.

Тя разтвори ръце и го прегърна, като притисна малкото му телце в топлата си закрила. Вдъхна аромата на косата му и опря лице в русите кичури. Кожата на рамото и врата му, оголена от опънатата от прегръдката тениска, беше невероятно мека. Горещи сълзи потекоха по бузите й и трепнаха по горната й устна. Тя го стисна, после осъзна колко здраво го държи и разхлаби прегръдката си. Не искаше да знае колко е била притеснена. Беше длъжна да направи живота му възможно най-нормален.

Тя го пусна и, когато той се отдръпна назад, го погледна, застанал пред нея.

— Колко си пораснал! Отново! — засмя се тя. — Как ще ти наваксам?

— Липсваше ми, мамо — каза Лео.

Тя прокара ръка по бузата му. Думите не можеха да опишат как се чувстваше сега, когато бяха отново заедно. Притисна го плътно до себе си.

— Ще ти покажа какво ми подари баба — каза Лео и се отдръпна.

Даян се наведе напред и прошепна на Кат:

— Трябва да поговорим. Става въпрос за Джейк. Той изчезна.

Даян и Кат седнаха на дивана в хола. Слънцето струеше през прозореца към залива и изпъстряше червения персийски килим. Лео беше на горния етаж с дядо си Анди. Беше му казал, че трябва да се качат горе, за да запознаят стегозавъра с новите му динозаври. Кат изпита облекчение, че ще има време да си поговори с Даян открито.

— Много съжалявам за това, което се е случило — каза с ръце в скута, като въртеше венчалната си халка нервни. Нямаме представа какво му е щукнало.

— Значи не е вярно онова, което той ми каза — че го подкрепяте?

— Не, не е вярно… Ни най-малко. Той започна да говори за желанието си за попечителство онзи ден, ей така — от нищото, и оттогава ние двамата правим всичко по силите си, за да го разубедим. Не бихме искали Лео да преживее целия този ужас отново — достатъчно му беше изпитанието с раздялата. Освен това знаем, че го гледаш прекрасно — човек трябва само да г види, за да го разбере.

Кат почувства неописуемо облекчение от думите на Даян.

— Това означава много за мен. Бях много притеснена, че сте на негова страна за всичко това.

— Не, скъпа — Даян поклати глава. — Не бихме ти причинили такова нещо.

Облекчението на Кат беше краткотрайно, тъй като сериозността на ситуацията се възвърна. Джейк, бащата на сина й, все още беше в неизвестност.

— Значи казваш, че го няма от снощи?

— Отидох в стаята му тази сутрин и не си беше спал в леглото. Той е изчезнал, без да остави бележка или да каже нещо — клатеше глава Даян. — Като се има предвид състоянието на ума му, сме доста притеснени.

— Той не изглеждаше разстроен, когато говорихме по телефона. Предложи да се съберем отново, но след всичко… — Кат видя болката в очите на Даян и се спря. — Искам да кажа, че вече взехме решение.

— Разбира се. И няма смисъл да обърквате Лео, като се опитвате да поправите нещата, само за да се разделите отново.

— Имате ли някаква представа къде може да е? Питахте ли приятелите му?

Даян кимна.

— Никой не го е виждал.

— А в полицията?

— Твърде рано е за това.

Чу се как Лео говори с дядо си по стълбите и Кат се обърна инстинктивно в тази посока.

— Можем ли да останем тук тази вечер, ние двамата? — попита Кат.

— Разбира се, Кат — каза Даян.

— Не искам да тръгвам, докато не открием Джейк. Не мога да тръгна при тези обстоятелства.

30

— Намерих бележка на изтривалката за теб, лельо Чарли — каза весело Фло. — Знам, че е за теб. Пише името ти върху нея — тя подаде бял плик на Чарли в кухнята.

Чарли вдигна поглед от купчината пране, което сортираше и взе плика, като заразглежда почерка от предната страна — нямаше адрес, само името й. Трябва да са го доставили лично.

— Колко странно! Благодаря — тя си мислеше за Кат. Беше се обадила сутринта, за да каже, че Лео е добре, но че баща му е изчезнал преди две нощи. Звучеше стресирано и на Чарли й се искаше да има нещо повече, което да може да направи, за да помогне. Но Кат настоя, че й е достатъчно да я чуе по телефона.

Чарли отвори плика, извади листа и го разгъна.

— Мамо, Чарли получи писмо! — извика Фло зад нея.

— Какво пише? — каза Фло, като надникна над рамото на леля си.

Чарли погледна подписа в долната част.

Пипа надникна зад вратата, гушнала Грейси в едната ръка и хванала Джейкъб с другата.

— Писмо? — усмихна се тя. — Какво е това, деветнадесети век? От кого е?

— Не е нищо — отговори бързо Чарли.

— Ти се изчерви! — подразни я Пипа.

— Господи, вие сте ужасни — каза Чарли нацупена. — Ще бъда горе, ако някой има нужда от мен.

Тя отиде до банята и затвори вратата след себе си, за да се порадва на мига тишина. Тя седна на ръба на ваната и разгъна бележката.

Здравей, Чарли!

Хубаво беше да се видим в петък. Възможно ли е да се освободиш този следобед? Да се срещнем в 15:00 ч. на лодките в Пийсхоум парк.

Юън

Тя се усмихна неволно. Той искаше да я види отново.

— Здрасти — рече Юън, когато Чарли пристигна за срещата с него същия следобед. Езерото и паркът бяха тихи и спокойни — имаше само няколко лодки във водата.

— Здравей — каза Чарли. — Получих ти бележката.

— Разбрах — той се усмихна. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Имах малко свободно време — каза Чарли, като се опитваше да звучи равнодушно.

Нямаше нужда да споменава целия труд, който си беше направила, за да помогне на Пипа, така че да може да тръгне навреме и да се срещне с него. Докато се приготвяше да излезе, беше усетила силно вълнение от възможността да го види отново. След тичането и закуската у тях онзи ден беше установила, че не може да си го избие от главата.

Започваше да се чуди дали е възможно нещо да се случи между тях — че може би тя би могла да започне да се отпуска,

— Мислех си дали не можем да работим като екип този път — каза Юън, като подаваше билета на човека с лодките и водните колела. — Което, разбира се, е моят начин да кажа, че не искам да изгубя отново от теб след онова, което се случи на фара.

Той се качи в лодка с гребла и протегна ръка, за да й помогне да се присъедини към него. Тя я хвана и се качи до него. При допира на кожата им Чарли усети порив да бъде по-близо до него.

— Водата не е точно моята естествена среда — каза тя безгрижно. — Имаш добри шансове да спечелиш.

Те гребяха заедно, а слънчевата светлина на свежия есенен ден трепкаше по водата.

— Прекрасно е тук.

— Нали? — съгласи се Юън. — Само че това трябва да е релаксиращо занимание. Между другото, не е нужно да се престараваш с гребането, иначе ще се въртим в кръг — засмя се той.

— О! — Чарли отпусна греблото. — Съжалявам, не осъзнавах.!

Когато минаха покрай острова, Чарли видя голямата японска пагода.

— Хайде да отидем там — Юън посочи една част на острова, където дърветата бяха по-нагъсто и храстите стигаха чак до водата.

Дървената лодка се бутна в острова.

— Защо имам чувството, че ме водиш някъде, където не е редно да сме? — попита Чарли.

Той завърза лодката на един клон и й подаде ръка, за да й помогне.

— Всичко ще е наред — каза той. — Довери ми се.

Той я поведе за ръка до една полянка, изцяло скрита от останалата част на парка. Имаше одеяло за пикник с бутилка шампанско и кошница до него.

— Ти ли направи всичко това? — попита Чарли и се обърна изумена към него.

Той вдигна рамене:

— Ела и седни.

Тя седна на одеялото и той отвори бутилката шампанско и наля в две чаши.

— Знам, че си тръгваш скоро — каза той, — но докато си тук, искам да се възползвам максимално от времето ни заедно. Като приятели, ако това е, което искаш.

— Като приятели? — попита Чарли невинно.

— Разбира се — каза той.

Тя отпи от чашата с шампанско и го погледна право в очите.

— Само че… Като приятели би било загуба на всичко това, не мислиш ли?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха. Чарли се усмихна, след което докосна ръката му и го целуна нежно. Там, на поляната, с топлината на кожата му и нежността в целувката му, тя се отдаде напълно, а съмненията й затихнаха.

31

Серафин затвори учебниците, по които учеха със Зоуи, и ги плъзна по масата към нея.

— Е, това е за днес. Произношението ти става много добро, Зоуи. Впечатлена съм.

— Merci — отвърна Зоуи игриво. — Благодаря.

Напоследък Серафин нямаше търпение да прекарва време със Зоуи. Невинаги беше лесно, а имаше и моменти, когато Зоуи учеше с нежелание, но щом това отминеше и Зоуи навлезеше в урока, цялото усилие си заслужаваше.

— Само още едно нещо — каза Серафин. — Написа ли домашното, което ти дадох?

Серафин се подготви за извинение, но вместо това Зоуи извади грижливо написана разпечатка:

— Ето.

Серафин я взе от нея с усмивка.

— Как ти се стори? Лесно?

— Трябваше да използвам речник за някои от думите, така че не съм сигурна дали е вярно.

— Няма проблем, това е част от обучението — успокои я Серафин.

— Предполагам, че не ми се стори лесно, но не заради френския.

— Защо тогава? — попита Серафин.

— Защото става дума за нещо близко до сърцето ми.

Същата вечер Серафин се качи в леглото си по пижама и се обади на Карла по „Скайп“.

— Привет! — каза Карла. Тъмната й коса беше прибрана на кок и носеше бяла тениска. Нямаше грим, с изключение на малко спирала.

Серафин веднага се оживи.

— Здравей — каза тя. — Как вървят нещата?

— Добре — рече Карла. — По-добре, след като те видях. Беше дълга седмица и все още не съм свикнала да ставам рано.

— Какво ново в пекарната тази седмица?

— Опитах рецептата за кифличките, която ми прати, и направих малко ягодов конфитюр за тях. Добре вървят. Едно или две мрънкания, че не ядем толкова много „pain au chocolat“, както обикновено, но като цяло мисля, че английската ни седмица мина успешно.

— Ще кажа на Лети — заяви Серафин. — Ще се радва да го чуе.

— Явно си намерила добри приятели там — рече топло Карла.

— Да, така е — отговори Серафин, като се замисли от какво значение беше за нея, че срещна хора, които наистина я разбират. — Извадих късмет.

— А как вървят плановете за партито?

— Ще се получи добре. Вече много неща сме организирали. И имаме много сладкиши.

— Ще ми се и аз да съм там — въздъхна Карла.

— И на мен. Всъщност ми се иска да си тук през цялото в ме — Серафин се усмихна.

— Ще се прибереш скоро — каза Карла.

— Малко повече от месец — каза Серафин. — Толкова скоро.

— Радвай се на времето си там. Но не забравяй да се върнеш у дома.

— Никога.

Те си пожелаха лека нощ и Серафин се насили да сложи край на разговора. Тя изключи компютъра и се зави с юргана.

Преди да заспи, извади домашното на Зоуи. Това беше писмена творческа задача, която беше задала: „Представи си, че си животно. Кое животно си? Как минава обикновено един твой ден?“

Аз съм кон.

Когато съм вкъщи, стопанката ми се грижи за мен — реши ме внимателно с четката за коне и ме гледа с любов. Тя ми помага, ако имам камък в копитото или когато мухите се събират около очите ми. Досадно е, когато го правят. Тя ме гали нежно.

После излизаме навън. Усещам вятъра в гривата си, докато препускам през полето. Само аз и тревата под копитата ми — пълна свобода! Искам да тичам и тичам. Стопанката ми язди. Аз и се доверявам, когато ме води. Ние сме екип.

Тук живея, откакто бях малко конче. Зелени поля и слънчогледови ниви. Къщички, пръснати наоколо, други коне наблизо. Това е красива страна.

Серафин докосна страницата. „О, Зоуи“ прошепна сама на себе си. Тя си спомни момичето, което беше срещнала, когато пристигна за първи път — нещастното момиче, което мразеше Франция и се кълнеше, че никога няма да отиде там, и което не хареса на Серафин от пръв поглед. Като че ли за Зоуи всичко в страната, в която бе израснала, бе свързано с трагедията на смъртта на майка й. Тогава Серафин се чудеше дали това някога ще се промени. Сега тя имаше проблясък на надежда, че може.

32

„Все още няма и следа от Джейк", написа Кат на Чарли. „Вече три нощи. Обадихме се в полицията, на всички приятели и болниците. Стискаме палци да се върне днес. К"

Тя остави телефона си. От събота тя, Даян и Анди бяха търсили Джейк по местните кафенета и къщите на приятелите му, като се преструваха пред Лео, че всичко е игра на криеница. Беше идея на Анди — това разсейваше Лео да не задава въпроси, но Кат беше неспокойна. В крайна сметка, какво щяха да му кажат, ако все пак не успеят да открият баща му? Почувства се зле само при мисълта.

Тя отиде в кухнята, където Лео закусваше с баба си и дядо. Усмихваха се и си играеха с него, но Кат виждаше тревогата, изписана върху лицата им. Джейк никога не е бил човек, на когото можеш да разчиташ — той се прибираше късно без предупреждение и забравяше за срещи и ангажименти, дори важните. Но да изчезне за три нощи — никога не беше правил подобно нещо.

— Искаш ли банан? — Даян предложи един на Лео. Очите му светнаха и той посегна към плода. Анди се усмихна на радостта му. Независимо от обстоятелствата, Кат виждаше каква радост внася внукът им в живота на Даян и Анди и им беше благодарна за подкрепата. Не биваше да се съмнява в тях. Джейк винаги е имал начин да я накара да му повярва, дори когато тя знаеше, че не трябва.

Тя взе чашата си с чай, която беше оставила на масата, когато отиде да изпрати съобщението на Чарли. Все още беше достатъчно топъл, за да предложи малко утеха. Тя погледна Лео, който ядеше и бъбреше весело. Нещо трябваше да се промени днес, не могат да продължават да чакат. Полицията знае за Джейк, но като че ли нищо не се движи много бързо там.

Кат си спомни дните, които беше прекарала с Джейк в града, докато беше студентка. Беше отишла в повечето от редовните им съботни свърталища — някои се бяха променили, някои си бяха същите, но Джейк го нямаше в нито едно от тях. Приятелите му се бяха съгласили да хвърлят по едно око за него и да поддържат връзка с персонала, в случай че нещо се промени. Това бяха места, от които имаше хубави спомени с Джейк и тя се сети първо за тях. Обаче какво да каже за всички пъти, когато се бяха карали? Тя осъзна, че е филтрирала тези мигове, защото не иска да се връща към тях. Насили се да го направи сега. Когато беше разстроена, си отиваше в стаята, хващаше книга и се опитваше да облекчи болката по този начин. Но Джейк винаги излизаше — сега това й просветна.

— Ще наглеждаш Лео, нали? — попита Кат. — Трябва да изляза за малко.

— Да — каза Анди. Искрица надежда проблесна в очите му, сякаш разбра. — Не си забравяй палтото, а можеш да вземеш и шала от закачалката. Хладно е днес.

— Благодаря.

Кат излезе от къщата и ускори крачка, щом наближи хълма „Трона на Артур“, който гледаше към града. Студеният вятър щипеше бузите й. Нямаше логика някой да избере да спи навън в студеното време, но вероятно си струваше да опита. Тя се изкачи на хълма и видя пейката в далечината. Как не се беше сетила? Всеки път го беше намирала тук. Разкайващ се, обикновено, но понякога все още ядосан. С единбургската архитектура, изложена пред тях, те си бяха говорели и целували и одобрявали в търсене на пътя си обратно заедно повече от дузина пъти.

Два дни търсене и не й беше минало през ума досега. Тя се приближи и успя да различи фигура с отпусната глава в ръце. Това беше Джейк. Дъхът й секна. Намери го.

Кат пристъпи до пейката тихо и седна до него. Той като че ли усети присъствието й. Не вдигна глава, но погледна към обутите й в дънки крака и познатите му кафяви кожени ботуши.

— Кат — каза той, без да вдига поглед.

— Здравей.

Тя видя, че раменете му трепереха и се чу тих плач. Инстинктивно го прегърна.

Той зарови глава в рамото й, точно както синът му правеше, когато се нуждаеше от успокоение. Кат го задържа. Гневът и разочарованието, което се беше настанило у нея от телефонния им разговор насам, все още беше там, но в същото време усети съчувствие към него.

— Всичко обърках — думите му излизаха приглушени в рамото й.

Тя си пое дълбоко дъх. Не беше нужно да е тук, не беше нужно да говори с Джейк сега — нито някога повече. Но докато галеше ръката му, тя знаеше, че щеше.

— Да, обърка доста неща — каза Кат и се дръпна леко. — С родителите ти се разтревожихме адски много.

— Съжалявам — каза немощно той.

— Не е достатъчно. Трябва да поговорим.

Те тръгнаха през града и седнаха в едно кафене. Кат си поръча чаша чай и препечена филийка и закуска за Джейк.

— Гладен си — каза тя, докато той поглъщаше бекона и яйцата.

— Не съм спал, нито съм ял много. Просто се шляех из града в опит да си събера мислите. Кучи студ е. Наех си легло в хостел през първите две нощи, но снощи бях на пейката.

— Е, трябваше да се върнеш у дома — съчувствието й достигна своя лимит. — Повярвай ми, никой от нас също не е спал много. Притесних се, Джейк. Наистина се притесних. Начинът, по който говореше, ме накара да си помисля, че ще направиш нещо драстично, ще се нараниш, може би дори ще заминеш с Лео, без да ми кажеш. И после изчезна безследно.

— Това беше глупаво — Джейк поклати глава. — Не те обвинявам, че си ядосана. Бях пълен идиот. Казвах разни неща, само за да те нараня. И после имах нужда от малко пространство, за да разбера всичко.

— Но защо искаш да ме нараниш? — Кат усети как гневът я обзема отново.

— Защото ме отряза.

— Какво, защото не искам да се съберем отново?

— Защото дори не го обмисли. Предполагам, че за първи път осъзнах точно от какво съм се отказал. Когато Лео се роди, мислех само за онова, което бяхме изгубили… нашата свобода, как можехме да сме спонтанни. Трябваха ми три години, за да оценя с какъв дар сме се сдобили — Лео. Искам да сме семейство. Но тогава ти каза не, отряза ме, защото си мислиш, че е „твърде късно“ за това.

Кат го погледна в очите. Спомни си споделените моменти заедно, смеха, интимността.

— От доста време е твърде късно, Джейк — каза тя твърдо. — И начинът, по който се държиш напоследък, само го потвърди. Аз направих всичко възможно, за да съм сигурна, че ти и Лео можете да имате връзка, че той би могъл да има баща. Но сега… Искам да кажа, как ще продължим напред от тук?

— Права си — Джейк хвана главата си с ръце.

— Съжалявам, Джейк, но не знам дали ще мога да ти се доверя отново.

Джейк се върна, Кат писа на Чарли. С Лео тръгваме към вкъщи. Ще се видим скоро.

К.

Даян и Анди бяха посрещнали Джейк с прегръдки пред Лео, но докато тя опаковаше нещата на сина си, ги беше чула да говорят на висок глас зад затворената врата на кухнята. Лео очевидно беше безпрекословно щастлив да види баща си отново и му беше мъчно, че трябва да се сбогуват. През целия път с влака Кат се разхожда с Лео нагоре-надолу из вагоните, за да си говори с другите пътници и да се забавлява. Сега, след като си бяха у дома и той си беше вече в леглото, тя се озова сама с мислите и съмненията си.

Беше се обадила на Даян и Анди, за да им каже, че са пристигнали и с молба да предадат на Джейк. Тя остави ясно и точно съобщение — каквато щеше да бъде комуникацията им оттук нататък. Беше се надявала, че с Джейк ще бъдат от онзи тип хора, които ще си сътрудничат в родителството гладко, като учтиво ще се договарят за посещенията и нещата, необходими за училищните екскурзии. Но това никога не е било така с тях, а сега трябваше да приеме, че и никога няма да бъде.

Кат си наля чаша горещ шоколад и отиде до прозореца. Навън беше тъмно и в далечината се виждаха фойерверки, а ярките им светлини се отразяваха в морската вода.

Тя продължаваше да си казва, че Лео е вкъщи и че е в безопасност. Това беше всичко, което имаше значение. Но в момента, в който се окажеше сама, без да се разсейва с грижи за сина си, същите стари съмнения я обземаха отново.

Последното нещо, което бе искала, беше да изключи Джейк от живота на сина си. Беше се опитала да му даде пространство, за да си изгради своя собствена връзка с Лео. Но по този начин беше изложила Лео на риск. Беше оставила сина си на грижите на някого, който дори не е в състояние да се грижи за себе си. Как се преодолява това?

33

Лети извади пилешката касерола от фурната и седна да хапне на кухненската маса до прозореца. Гледката й беше толкова позната, както всичко останало в стаята — приливите и отливите, двойките, които се разхождаха по плажа.

Тя погледна телефона си, но нямаше съобщения. Нищо от Кат. Последното, което бе чула от Чарли, беше, че Джейк все още го няма. Не искаше да притеснява излишно Кат, като й звъни да провери. Тя щеше да се оправи. Разбира се, че ще се оправи. Кат е разумна, а и беше доказала не веднъж, че може да се измъква от трудни ситуации. Това беше едно от нещата, за които Лети й се възхищаваше най-много. Но в същото време й се искаше да има начин да знае със сигурност, че всичко е наред.

Тя пусна някаква музика, понеже не обичаше да яде на тишина. По радиото бяха пуснали „Среднощен влак към Джорджия“. Една от любимите на Джон.

Тя остави вилицата си при спомена. Двамата танцуваха на тази песен върху тъмночервената черга в средата на всекидневната й. Държеше я в обятията си късно вечерта, когато Юън спеше дълбоко в стаята си и двамата прекарваха скъпоценно време насаме. Това беше преди цял живот, но тя все още помнеше отлично усещането от ръцете на Джон около себе си, начина, по който се чувстваше в безопасност. Все едно може би, само може би, всичко щеше да се оправи.

Времето преди. Ето така мислеше за него сега. Времето, когато тайната, която пазеше, беше само едно трептящо нещичко, а не твърдата истина, която щеше да изкорени всичко скъпо и за двама им.

34

— Като ги гледаш сега, ще си помислиш, че винаги са били най-добри приятели — прошепна Чарли на Кат.

Тя, Кат и Серафин бяха застанали на вратата на хола у Пипа и гледаха как Лео, Джейкъб и Фло си играят в пиратския кораб, който си бяха направили от възглавниците на дивана. Лео размахваше хартиения флаг с нарисувани с маркер череп и кости.

— Аррр! — извика той.

— Не е разрешено за големи! — каза Фло.

— Явно Фло е началникът. Да ги оставим — каза Чарли и поведе приятелките си към кухнята.

— Лео добре ли е? — попита Серафин. — Мислиш ли, че е разбрал какво се е случило?

— Той изглежда добре за щастие, и не, не мисля, че има представа какво става, слава богу — отвърна Кат. — За радост баба му и дядо му прикриваха Джейк, докато беше в неизвестност, а след това Лео толкова се вълнуваше за пътуването с влака, че не задаваше много въпроси.

— Сигурно ти е било ужасно трудно през това пътуване до Единбург — предположи Чарли, докато сядаха.

— Това бяха най-дългите часове в живота ми. Нямах представа какво ще намеря — и дали Лео ще е добре. Джейк се държеше толкова необичайно, че започнах да се съмнявам на какво е способен.

Серафин докосна Кат леко по рамото и Кат избърса една сълза.

— Както и да е, Лео е добре и само това има значение. Но съм толкова ядосана на Джейк. Всичко е било измислено само и само за да ме накара да се чувствам зле, защото се чувства отхвърлен. Толкова детинско.

— Какво се разбрахте за виждането на Лео в бъдеще?

— Казах на родителите му, че трябва да говорят с него да отиде на консултации и те се съгласиха да го направят.

— Мислиш ли, че той ще се съгласи да го направи?

— Те като че ли смятат, че вече е ударил дъното и ще е отворен за това. Знам само, че не може да поеме отговорност за проблемите си повече. Той ще трябва да спечели доверието ми наново. Докато това не се случи, не го искам в живота на Лео, нито в своя.

— Не те виня — заяви Серафин. — Това, което направи той, беше много нередно.

— Съгласна съм. Но Джейк въпреки всичко е баща на Лео, така че в името на сина си, ще трябва да се опитам да накарам нещата да сработят — Кат сви рамене. — Както и да е — достатъчно за мен. Хубаво е да ви видя и двете отново. Разкажете ми нещо по-весело. Какво се случи, докато ме нямаше?

— Говорих с Карла — заяви Серафин. — Тя ми липсва ужасно и нямам търпение да я видя, но все още нямам идея как да се справя с всичко това, когато се върна у дома.

— Това е нещо, с което просто ще трябва да се справиш — рече Чарли.

— И аз това си повтарям — отвърна Серафин. — Карла е невероятно търпелива в това отношение за щастие.

— Звучи, като че ли имате, каквото е необходимо — каза Чарли. — Ще се справите.

— Надявам се да е така — рече Серафин.

— Бях толкова ангажирана в Шотландия, че така и не те попитах как мина срещата ти с Юън миналата седмица — Кат се обърна към Чарли. — Сега ми се струва преди векове.

Чарли се усмихна.

— Всъщност, срещите станаха повече от една.

— Шегуваш се! — Кат се усмихна. — Това звучи интересно. Е, и как вървят нещата?

— Моментът е ужасно неподходящ — каза Чарли.

— Хлътнала си по него — подразни я Кат. Тя побутна Чарли. — Виждам го.

— Може би — неохотно призна Чарли. — Чувствам се добре около него. Той ме кара да се смея и се разбираме много добре. Когато съм с него, никога не ми се налага да се правя на такава, каквато не съм.

— Това е добър знак — каза Серафин. — И как ти се струва — да се доверяваш отново?

— Сещаш ли се какво ти казах за бариерите? Не бих казала, че е станало чудо, но наистина имам чувството, че сякаш започват да падат.

— Това е страхотно — каза Кат.

— Но не тичайте да си купувате шапка — каза Чарли през смях. — Минали са само няколко седмици. Аз определено съм истинско бедствие по отношение на връзките, а и ти сама каза, че и на него не му е това силата.

— Идеална двойка сте значи — усмихна се Серафин.

— Имам добро предчувствие за това — каза Кат. — Мога да си ви представя заедно.

— Знаете ли какво? Доста е вълнуващо — сподели Чарли. — Не съм си позволявала да го кажа досега, но ми е приятно да прекарвам време с него.

— Чудесно — каза Кат. — Отпусни се и се възползвай максимално от това.

Щом го каза, Кат се замисли колко е лесно да пожелава щастие на приятелите си и въпреки това колко рядко се е оставяла да живее според същия съвет. Беше позволила нравът на Джейк да доминира в живота й прекалено дълго време. Животът в сянката му, дори и сега, не й беше позволил да се придвижи напред в собствения си живот. Тя не можеше да го промени, но можеше да направи всичко по силите си, за да се освободи от контрола, който той все още имаше над нея.

— Като споменахме почивка и приятно прекарване — каза Чарли, — остава по-малко от седмица до партито. Знам, че имахме други неща, за които да мислим, но всичко готово ли е?

— Да — каза Серафин. — прегледах списъка, който направихме у Кат, и повечето неща са готови. Ти все още си готова да направиш украсата, нали, Кат? Мога аз да се заема, ако си прекалено заета?

— Няма проблем — отвърна Кат. — Вече съм започнала. А и няма да позволя това, което се случи с Джейк, да ми попречи да се забавлявам.

Кат погледна останалите и се усмихна, като остана съсредоточена:

— Това е за Лети и ние трите ще й организираме паметно парти.

35

Кат пълнеше ваната за Лео и той си играеше с детските играчки в банята, когато телефонът й звънна.

— Стой тук за секунда, миличък — каза тя на Лео. — Ще отида само да вдигна.

Тя изтича към мобилния си и застана на вратата, където можеше да държи Лео под око.

— Ало?

— Кат, аз съм.

— Татко! — тя веднага грейна, щом чу гласа на баща си. Лео я погледна и се усмихна.

— Дядо ли е? — попита той развълнувано. Тя кимна.

— Как си, по дяволите? Откъде се обаждаш?

— Познай — каза той.

Връзката беше по-чиста от обикновено, но то като че ли не зависеше от това колко далеч е той.

— Къде мислиш, че е дядо? — попита тя Лео.

— Занзибар — това беше страната, която бе открил последно на картата.

— Лео казва Занзибар. Нямам идея. Ние ти очертавахме маршрута на картата, но ни свършиха кабарчетата някъде около руската граница.

— Е, аз съм по-близо, отколкото си мислите.

— Наистина ли? — Кат затаи дъх. — Да не би да…?

— Аз съм на гарата. В Скарбъро.

Тя подскочи на място от вълнение.

— Ти си се върнал! Дядо си е вкъщи, Лео!

Лео скочи и прегърна краката й.

— Вие с Лео ще дойдете ли да приберете един добре пътувал старец?

— С радост. Почакай, ще дойдем при теб.

Кат затвори и прегърна Лео възхитена.

— Това е дядо! Ваната се отлага — ще го вземем от гарата.

Час по-късно бащата на Кат седеше с нея и Лео в дневната й. Бяха говорили почти непрекъснато по път за вкъщи, като Лео задаваше въпроси, а таткото на Кат му разказваше за приключенията си.

Сега седеше спокойно в креслото си, а платнената му чанта беше в скута. Кат му се усмихна, доволна да го види отново. Винаги я караше да се чувства спокойна, като че ли всичко щеше да бъде наред — и сега, след всичко, което се бе случило с Джейк, именно от това имаше нужда.

— Много се радвам, че си у дома — каза тя тихо.

— Хубаво е да се върна. И съм ви донесъл някои дребни работи — той подаде на Лео един пакет.

Лео разопакова комплект матрьошки. Той погледна най-голямата с недоумение и дядо му показа как да ги отвори.

— Има много бебета вътре — възкликна той щастливо, докато вадеше малките кукли и ги редеше на опашка.

— А, Кат, за теб е това — той и подаде ръчно бродирана покривка: с жълти, червени и сини нишки върху бял памук.

— Прекрасна е — тя докосна плата. — Наистина специална. Благодаря, татко — тя се наведе да го целуне по бузата. — Явно си си прекарал страхотно — каза тя.

— Така е. Това беше всичко, за което съм си мечтал, и повече. Приятелски настроени хора, невероятни забележителности — имам да ви показвам толкова много снимки.

— Покажи ми! — каза Лео.

— Скъпи, отдавна трябваше да си си легнал. Дядо може да ти ги покаже утре. Отиди и си облечи пижамата.

Лео неохотно се затътри към стаята си, хванал матрьошката.

— Е, какво изпуснах? — попита баща й.

— Лео носи по-голям номер обувки, а аз станах критик по храни.

— Какво? — полюбопитства той.

— Пробвах се в писане на рецензии за храни и напитки. Посещавам чайни с една приятелка, журналистка — харесваше й да може сподели на баща си с какво се беше занимавала и колко много беше постигнала, като беше излязла от зоната си на комфорт. Благодарение на Чарли и Серафин тя бе преоткрила колко е важно да преследваш мечтите си, вместо да оставиш живота си да отмине.

— Това е моето момиче! — той се усмихна гордо. — Това е прекрасно! Ти винаги си обичала да пишеш, нали?

— Харесва ми. Това е само краткосрочно, но ми напомня онова, което искам да правя.

— И се оправяш с парите, нали?

— Да — излъга тя. Не можеше да се насили да му каже истината — никога не му беше признавала, че едва свързва двата края и нямаше да го направи сега. Той беше работил усилено през целия си живот, за да я осигури, и сега имаше право да използва заделените си пари, за да следва собствената си мечта — да види света. Тя не искаше да се чувства виновен, че го прави.

— Сигурна ли си? Знаеш, че мога да ти помогна, нали?

— Ще се оправя. Все още търся работа, но все нещо трябва да изскочи скоро.

— Надявам се, че Джейк ти помага?

— Там е сложно — каза Кат. — Страхувам се, че тази страна на нещата не е добра.

— Какво е направил? — изражението на баща й, обикновено меко и мило, сега се стегна.

— Джейк обяви, че ще настоява за попечителство на Лео — очите й се напълниха при спомена за това — онази ужасна нощ, която бе прекарала, убедена, че бъдещето на сина й висеше на косъм. — Сега това се оправи, но, ако трябва да бъда честна, беше истински кошмар.

Баща й сбърчи чело.

— Ще ми се да ми беше казала нещо. Неприятно ми е само като си помисля, че си преживяла всичко това сама.

— Не исках да ти развалям пътуването. Във всеки случай не бях сама. Лети ми беше подкрепа, както винаги, а и имах няколко добри приятели тук с мен.

— Радвам се да го чуя. Но все пак, никой не трябва да се отнасят с теб по този начин. На косъм съм да…

— Татко, остави го. Аз така избрах да се примиря с това. Джейк каза, че съжалява, знае, че е сгрешил.

— Ти заслужаваш повече.

Когато чу думите на баща си — същите думи, които Чарли и Серафин й бяха казали — мисълта в главата й се загнезди. Беше вярно. Тя заслужаваше повече. А това означаваше определяне на нови граници за връзката й с Джейк, правила, които няма да бъдат нарушавани.

— Липсваше ми, татко — каза тя. — Аз може и да съм пораснала, но невинаги се чувствам така.

— Ела тук и ми дай една прегръдка — каза баща й. Тя седна до него и той я взе в обятията си, в топла, успокояваща прегръдка. Той я целуна по челото. — Обичам те, Кат.

Лео се върна в стаята с четка за зъби в ръка.

— И аз искам прегръдка — каза той. Те го взеха помежду Кат го целуна по косата и тримата се гушнаха силно.

— И ние те обичаме — каза Кат.

36

Чарли извади тоалета, с който беше планирала да отиде на стогодишнината: черна рокля с деколте, което се завързва на врата, бронзови обеци тип халки и кафяви ботуши от велур. Това беше провереният й тоалет за партита и се радваше, че го е взела със себе си. Това щеше да е последната й нощ с Юън и тя искаше да изглежда и да се чувства по най-добрия начин. Вълнението й, че ще го види отново бе примесено със съжаление, че двамата не можеха да оставят нещата да се развият по естествен път, без да бъдат притискани от времето, както и от работните ангажименти. След като си тръгнеше, това щеше да е краят. Щяха да й останат спомените, но това щеше да бъде всичко.

Тя отдели роклята и обувките на една страна, за да не ги прибере случайно в куфара си и след това набра номера на Джес.

— Здравей, Джес — тя държеше мобилния си между ухото и рамото си, докато сгъваше останалите си дрехи в същото време. — Само да кажа, че ще се върна в офиса в понеделник, както се договорихме.

— Добре. Трябва да призная, че не знам как си го направила, но изглежда този брой на списанието ще е силен.

— Благодаря — тя усети вълна на облекчение от думите на шефката си. Сети се за Кат и Серафин и се усмихна. — Имах добър екип.

— Със сигурност.

— Дизайнът на корицата готов ли е вече?

— Да, вече е на бюрото ти за проверка. Що се отнася до вътрешното оформление все още липсва материал.

— Мислех аз да напиша нещо — колона за историята на една чайна, доста специална. Мисля, че нашите читатели ще се радват на този контекст.

— Хубаво. Само че трябва да е готово до понеделник. И, Чарли…

— Да?

— Не се мотай много по магистралата, а? Ние чакахме достатъчно дълго.

Чарли затвори и хвърли телефона си на леглото. Като оставим работата настрана, сега, когато Пипа и Люк изграждаха мостове помежду си и Люк беше приел да се върне в къщата, това беше точният момент за нея да се прибере вкъщи — или поне така си казваше.

Тя стана и започна да опакова някои от нещата на тоалетката. Спря за миг и погледна отражението си в огледалото. Гънките на челото й се бяха загладили и имаше цвят на бузите си. Може би има общо с морския въздух, помисли си тя.

Пипа подаде глава през вратата на спалнята за гости.

— Опаковаш ли вече? — попита тя.

— Защо, мъчно ли ще ти е, че си отивам?

— Никога не съм мислила, че ще го кажа, но ще ми е мъчно — рече Пипа и се облегна на рамката на вратата. — Честно, не си толкова лоша сестра.

Чарли се обърна в очакване на саркастична усмивка и подигравателен коментар. Но нямаше нищо такова.

— Наистина — каза Пипа спокойно.

Чарли погледна сестра си и осъзна, че нещата се бяха променили. Помежду им вече цареше мир. Те вече не се конкурираха.

— Хареса ми тук — каза Чарли. — Беше хубаво да прекарам известно време с децата. И с теб. Но усещам, че е време да си тръгвам, защото имам чувството, че нещата ще се наредят за вас.

— Наистина ли? — в очите на Пипа имаше несигурност.

— Всичко дотук свърши за теб и Люк, нали?

— Притеснена съм — Пипа наклони глава. — Не е ли странно? Да съм притеснена, че мъжът, за когото съм омъжена, ще се върне в нашата къща, обратно в нашата спалня. Защото трябва да съумеем да накараме нещата да потръгнат този път, Чарли.

— Ще стане — Чарли остави тоалетната си чанта и направи няколко крачки към сестра си. Тя протегна ръце, за да я прегърне.

Пипа отпусна глава нежно на рамото на Чарли и остана така, спокойно, за момент. Чарли погали меката й коса.

— Боже, наистина се надявам, че ще е така — каза тихо Пипа.

37

В събота вечер, в нощта на партито, Кат наближи „Крайбрежната“ с чувство на очакване. Баща й беше у тях с Лео и тя се беше възползвала от възможността да се приготви, както подобава — сложи грим и облече роклята, която Серафин й беше дала. Сети се за последния си разговор с Адам и че той също ще е там. Сякаш беше минал цял живот — беше толкова ангажирана с притесненията около Джейк и Лео — но сега се чудеше какво ли би било да го види отново.

— Здравей! — извика Серафин, която стоеше до входната врата на чайната, а русата й коса беше вързана на конска опашка.

— Здравей — отговори Кат и помаха в отговор.

— Еха! Я се виж! — каза Серафин и я прегърна за поздрав.

— Благодаря — каза Кат. — Реших, че това е добра възможност да я облека — тя посочи роклята.

— Страхотна е — каза Серафин с усмивка.

— Чисто ли е? — попита Кат и надникна през рамото на приятелката си и в чайната.

— Да. Лети е с нейната приятелка Сю и можем да подготвим всичко спокойно.

— Отлично — каза Кат.

— Виж — Серафин развълнувано извади голяма кутия от чантата си и даде на Кат да хвърли поглед отвътре. — Направих викториански пандишпан. Истинска английска торта. И малко палачинки с чаени сладки. Какво мислиш?

— Мирише невероятно. Гордеем се с теб — усмихна се Кат. — аз донесох ягодови тарталети.

Отвътре „Крайбрежната“ блещукаше с бели приказни светени, нанизани горе по гредите и по тезгяха.

— Здравейте — каза Юън от стереото в далечния ъгъл на стаята. — Тъкмо сортирам музиката. Чарли е отзад, слага кифлички във фурната. Обзела я е готварска треска.

— Значи сме три — заяви Серафин.

— Какво имаш там, Кат? — Юън заразглежда голямата торба, която носеше.

— Готови ли сте? — попита Кат и извади лентата с надпис от чантата и я разви, като държеше единия край, а Серафин другия.

Съшитите в синьо, сребристо и червено букви образуваха думите:

100 години „Крайбрежната чайна“!

От едната страна имаше апликация на чаена чаша на цветя, а от другата — парче торта.

— Ти ли направи това? — учуди се Юън. — Невероятно е.

— Много е красиво — съгласи се Серафин.

— Чарли — извика Юън, — ела да видиш това!

Чарли показа глава от кухнята, за да види.

— Леле! — възкликна тя, като изтри брашното от челото си. — Удивително е, Кат.

— Луда съм по шиенето — каза Кат смутено. — Ако е някакво извинение — тя извади цветята и малките вази, които беше приготвила за отделните маси.

В шест часа, когато поставките за сладкиши бяха пълни, чиниите отрупани и цялата украса завършена, Юън наля просеко за Серафин, Кат и Чарли.

— Наздраве! — каза Серафин. — Миг спокойствие.

— Наслади му се — каза Чарли. — Няма да продължи дълго.

— Най-после! — извика Юън, загледан във вратата на чайната. — Мислех, че никога няма да дойдеш.

Кат се обърна и видя Адам, който влизаше, облечен с бяла риза и ключове за кола все още в ръка. Когато очите им се срещнаха, тя усети прилив на адреналин да преминава през нея.

— Има две каси отзад, които трябва да се преместят — рече Юън на приятеля си. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, идвам след минутка — отвърна той и погледна Кат.

— Здравей — каза Кат. — Нека позная: татко е такси?

— От първия път. Зоуи ще ходи на първото си гости с преспиване.

— Спомням си моето — Кат каза на Адам. — Това е ритуал. Приказки до късни часове, промъкване до долу за среднощно хапване. Обзалагам се, че е развълнувана.

— Преструва се, че не е, но я чух в стаята й по-рано как се кикотеше по телефона — Адам се усмихна. Той грееше, когато говореше за дъщеря си, и Кат се радваше да го види. Беше ясно, че са истински отбор — какъвто се надяваше, че ще бъдат с Лео винаги.

— Значи имаш свободна вечер? — попита тя.

— Да, а ти?

— И аз. Баща ми е с Лео.

— Жалко, че баща ти не можа да дойде.

— Наистина. Той обича партита. Но какво мога да кажа, той е светец — рече Кат.

Юън се приближи до тях.

— Нямаме чак толкова време — каза той. — Хайде.

— Разбира се, съжалявам — Адам отново погледна към Кат. — Ще се видим по-късно.

— Ще се видим после — каза Кат.

Докато слагаше сладкишите по масите, чу смеха на Адам от задната стая, където помагаше на Юън с касите. Чарли се появи до нея.

— Изглеждаш отнесена — каза Чарли през рамо.

— Така ли? — Кат се върна към реалността. — Предполагам, че бях за момент.

Един час по-късно се бяха събрали цял куп приятели на Лети и редовни посетители и всички се бяха скрили на различни места в чайната — Чарли, Серафин и Кат се бяха шмугнали зад щанда, а мъжете бяха заели ъгълчето под стълбите.

Кат подаде глава леко и надникна през прозореца. Забеляза Лети в далечината да приближава „Крайбрежната" с приятелката си.

— Всички ли са готови? — прошепна тя. — Почти е тук.

Когато Лети отвори входната врата, всички скочиха.

— Изненада! — извикаха те.

Лети, която стоеше с ръка на сърцето и с пребледняло лице, погледна нагоре към надписа на Кат и сълзи бликнаха от очите й.

— За Бога! — каза тя. — Това всичко за мен ли е?

— Да — каза Юън и пристъпи напред. — Тричките тук казаха, че е крайно време да го отбележим — той посочи Кат, Чарли и Серафин. — Така че всички тук се обединихме, за да ти кажем благодаря.

— Колко прекрасно! Изглежда красиво. Ще ви простя задето почти ми докарахте сърдечен удар.

От тълпата се чу смях.

Чарли й подаде чаша шампанско.:

— Заповядай, Лети. Това би трябвало да спомогне за облекчаване на шока. Сега ела и се присъедини към партито.

Вечерта приятелите си говореха и хапваха от домашно приготвените сладкиши, като си обменяха спомени за чайната през годините. Чарли и Лети отидоха в кухнята да донесат следващата партида кифлички и се възползваха от възможността да си поговорят на сравнително спокойствие.

— Много мило от страна на вас трите да организирате това — каза Лети на Чарли. — Наистина прекрасна вечер.

— Беше удоволствие — каза Чарли. — „Крайбрежната“ е много специално място.

— Знаеш ли, именно клиентите го правят такова — отвърна Лети. — Има дни, в които се чувствам така, сякаш никога няма да успея да свърша всичко, което трябва да се свърши. Сладкишите не се надигат, имам цяла планина от документи… — тя поклати глава. — Но след това има дни, когато хора като вас трите идват и тогава съм сигурна, че имам най-добрата работа на света.

— Хубаво е да можем да празнуваме с теб тази вечер — каза Чарли.

— Изобщо не подозирах нищо — Лети се засмя. — Бях направо поразена, когато дойдох. Не съм свикнала на такова внимание. Но сега, е, си прекарвам много приятно.

— Радвам се. Такъв беше планът — Чарли се усмихна.

— Преди да се забравя, Чарли — каза Лети. — Знам, че в понеделник си тръгваш и исках да говоря с теб за нещо, преди да заминеш. Изглеждаше много заинтересована от албума и другите неща, а и спомена, че искаш да проучиш още малко.

Искаш ли да вземеш част от нещата от нашите архиви? С което имам предвид папките с боклуци, които така и никога не сортирах — тя се усмихна. — Можеш да ги изпратиш обратно по пощата, когато си готова.

— Разбира се — каза Чарли. — Ще бъде страхотно, ако сте сигурни, че нямаш нищо против. Мислех си да напиша нещичко въз основа на тях. Напълно анонимно и с твоето одобрение, разбира се.

— Разбира се. Радвам се, че и някой друг се интересува. Ако намериш нещо, което можеш да използваш, то моля, давай.

— Благодаря — каза Чарли.

Лети си прокара път през тълпата, отиде в кухнята и се върна с червена папка и малка картонена кутия.

— Не съм сигурна дали ще можеш да се ориентираш в изрезките, но има някои бележки от клиенти през годините — такива неща. Рецепти, използвани от моите баба и дядо.

Чарли ги взе от нея:

— Ще ги пазя много — каза тя.

— Кат — Серафин застана до масата със сладкишите, за да напълнят чиниите си, — виждала ли си се с някого след Джейк?

— Не, с никого — каза тя. — Защо питаш?

Серафин сниши глас до шепот:

— Защото мисля, че шефът ми май си пада по теб.

— Адам? — Кат усети как се изчерви.

— Да. Боя се, че се изпуснах и казах, че си нямаш гадже. Откакто ми беше на гости за първи път, вече не помня колко пъти е казал „Твоята приятелка Кат…"

— Много сладко — на устните й се появи усмивка. Надяваше се да не е твърде очевидно, че бузите й горят. — Искам да кажа мило от твоя страна да го кажеш. Адам е прекрасен, но съм сигурна, че не ме вижда по този начин.

Серафин повдигна вежда.

— А и аз не го виждам така — добави бързо Кат.

— Не би ли си помислила?

— Не мисля така, не — излъга тя. — Всичко, което ме интересува в момента, е малко стабилност — вярно беше, но все пак Кат не можеше да отрече, че казаното от Серафин беше изпратило тръпка на вълнение през нея.

— Е, добре — каза Серафин. — Мога да разбера, предполага С всичко, което се е случило в живота ти. Изглежда жалко, все пак. Сигурна ли си, че не би искала поне да го опознаеш по-добре? — каза тя и даде окуражаваща усмивка.

Чарли се приближи до тях и Кат бързо хвана ръката й:

— Чарли, ела и смени темата — каза тя закачливо.

Чарли се усмихна и погледна двете жени объркано, след което реши да послуша Кат:

— Добре, ако наистина искате нова тема на разговор, има нещо, което бих искала да попитам и двете ви. Какво ще правите след две седмици?

Кат сви рамене, облекчена, че Чарли е центърът на внимание сега:

— Аз нямам никакви планове.

— Нито пък аз — отговори Серафин.

— Е, какво ще кажете за едно пътуване до Лондон? Аз черпя. Искам да ви заведа, за да ви благодаря за цялата тежка работа, която свършихте с рецензиите.

— Не е нужно да го правиш — каза Кат и поклати глава. — Беше ни приятно.

— Знам… Но искам. Освен това не съм готова да се сбогувам с вас двете все още. Ще ви взема билети за влака и ще идем на много хубави места — всичко, което трябва да направите, е само да дойдете.

— Бих се радвала — каза Серафин. — Звучи перфектно.

Кат се поколеба.

— Не знам. Искам да кажа, много е съблазнително, но нещата напоследък бяха толкова объркани…

— Ето защо имаш нужда от почивка. Баща ти ще може ли да се грижи за Лео за един ден? — предложи Чарли. — Ти самата каза колко се вълнува, че може да прекарва време с него отново.

— Ще го питам — Кат каза с усмивка. — Може би бихме могли да измислим нещо.

Чарли и Юън бяха излезли от „Крайбрежната“ в свежата и хладна нощ, а небето беше пълно с ярки бели звезди. Музиката и шумът на гостите се носеха от кафенето, но там, където стояха те, се усещаха скрити сякаш никой няма да ги намери.

— Ще ми се да не се налагаше да си ходиш — каза Юън и взе ръцете на Чарли в своите.

— И на мен — каза Чарли. Вятърът духна кичур коса в очите й и Юън го отмести. — Но мисля, че шефката ми няма да си мълчи, ако отново удължа престоя си. Достатъчно дълго отлагах реалността.

— Беше ми приятно да прекарам това време с теб — каза Юън с дрезгав и тих глас.

— И на мен. Благодаря.

— Ти ми благодариш? — попита той с лека усмивка на устните.

— Да — поясни тя. — Ти ме разведе наоколо, извежда ме.

— Звучи сякаш съм екскурзовод — каза той и сбърчи вежди объркан. — Чарли, аз те извеждах, защото те харесвам. Мислех, че е очевидно.

— Така е. Но… Ти знаеш, че се връщам в Лондон. Ние ще бъдем на километри един от друг.

— Значи не искаш дори да опиташ? — попита Юън унило.

— Не виждам как бихме могли да направим така, че да се получи — каза тя. За момент се почувства по-добре, като контролираше ситуацията и отрязваше нещата, преди да пострада отново.

Той пусна ръцете й. Близостта, която бяха подхранвали през последните няколко дни, усещането за заедност, което бяха изградили със смях и споделени истории, започна да изчезва.

— Значи това е краят тогава. Ако това искаш — каза той.

Стомахът й се стегна. Тя не искаше това. Изобщо. Не искаше това да е краят, да няма друг споделен момент с Юън. Но не знаеше как да го поправи, какво решение да предложи. Тя кимна.

— Да, това е, което искам. Мисля, че е по-лесно, ако просто си кажем сбогом, нали?

— Сбогом, тогава — каза Юън категорично. Той се обърна и се отдалечи.

Чарли го наблюдава как се връща обратно на партито, след което се обърна към морето и покри лицето си с ръце. „Ти си идиотка, Чарли" промърмори сама на себе си. Искаше й се да можеше да върне всяка дума, която беше казала току-що.

Петнадесет минути преди полунощ, стаята все още беше пълна с хора, но светлините и музиката спряха.

— О, не! — Кат чу гласа на Серафин в тъмнината.

— Сигурно са бушоните — каза Чарли от другата страна на стаята. — Някой вижда ли Лети?

— Трудно ми е да видя когото и да било — чу се мъжки глас.

— Мисля, че излезе до паркинга с една приятелка — каза друг.

Кат си спомни, че и преди е спирал токът в „Крайбрежната", когато са били с Лети. Кутията с бушоните беше на стената близо до стълбите към апартамента на Лети.

— Не се притеснявайте. Мисля, че знам как да го оправя — каза тя.

— Ето — Адам включи фенерчето на телефона си, — това трябва да помогне.

Те тръгнаха заедно през претъпканата стая в задната част на магазина. Адам напипа дръжката на вратата, после я отвори и пусна Кат към стълбището до апартамента на Лети. Коридорът беше тъмен, с изключение на лъча светлина от телефона.

Тя обърна фенерчето към стената и намери кутията, след което се помъчи да я отвори с една ръка, без да изпуска светлината.

— Дай на мен — каза Адам и се наведе към нея, за да отвори кутията.

Тя се изправи на пръсти и надникна вътре.

— Побързайте! — чу се вик от чайната.

— Трябва да е един от тези — промърмори Кат и щракна някакъв бушон.

— Онзи мисля — Адам посочи ключа.

Лицата им почти се допираха. Думите на Серафин иззвъняха в ума на Кат. Сега беше сигурна. И той чувстваше нещо към нея.

В тъмнината, чуваше дишането им и беше наясно с близостта на телата им. Тя тръгна към него и устните й намериха неговите. Те се целунаха, ръцете им се сляха, а устните им се движеха заедно, естествено. Сърцето на Кат запрепуска. Всичко това се чувстваше като да е съвсем в реда на нещата.

След това, в един миг, се прокраднаха съмнения. Тя не можеше да позволи това да се случи, не и сега. Имаше достатъчно катаклизми в живота й и беше длъжна да не допуска повече нито за себе си, нито за Лео.

Тя се отскубна от Адам, намери бушона, който той й беше посочил преди това, и го натисна.

Музиката започна отново и лампите в коридора светнаха. Тогава видя изражението му — стреснато и объркано заради начина, по който се дистанцира от него.

— Ти беше прав — каза тя тихо. — Този беше бушонът.