Кръстоносци

I

В Тинец, в кръчмата „Свирепият тур“, която принадлежеше на местното абатство, седяха няколко души и слушаха разказите на един опитен воин. Той бе дошъл от далечни страни и разправяше за всичко, което му се бе случило на война и при пътуване.

Пътникът имаше брада, беше на зряла възраст, широкоплещест и много едър, но измършавял; косата му беше прибрана в мрежа, обшита с мъниста; носеше кожена дреха с дълбоки отпечатъци от бронята, а върху дрехата — пояс от медни скоби; на него висеше нож в рогова ножница, а на бедрото — къс, удобен при пътуване меч.

До него на масата седеше момък с дълга коса и весел поглед, навярно негов другар, а може би оръженосец, защото беше облечен със също такава пътна кожена дреха, по която бронята също беше оставила дълбоки следи. Останалите събеседници бяха двама земевладелци от околностите на Краков и трима граждани с червени надиплени шапки, чиито островърхи краища висяха отстрани чак до лактите им.

Стопанинът, немец с жълтеникава качулка и изрязана назъбена яка, наливаше на гостите от голяма кана силно пиво в глинени канички и се вслушваше с любопитство във военните разкази.

Но с още по-голямо любопитство слушаха гражданите. По това време омразата, която при крал Локетек1 разделяше Гражданите от рицарите-земевладелци, беше доста намаляла и гражданите бяха вирнали глава много повече, отколкото по-сетне. Тогава още се ценеше готовността им „ad concessionem pecuniarum“2, за това в кръчмите често се виждаха търговци да пият другарски с шляхтата3. Тях дори ги приемаха на драго сърце като хора с повече пара на ръка: те обикновено черпеха благородниците.

Така и сега те седяха, разговаряха и от време на време намигаха на стопанина да напълни каничките.

— Та, значи, вие, благородни рицарю, доста свят сте обходили? — каза един от търговците.

— Малцина от ония, които сега прииждат от всички страни към Краков, са видели толкова — отговори новодошлият рицар.

— А ще се струпа много свят — продължи гражданинът. — Голям празник и голямо щастие за кралството! Разправят, и така трябва да е, че кралят заповядал да постелят цялата спалня на кралицата със златоткана коприна, обшита с бисери, а над леглото да направят също такъв балдахин. На рицарските арени ще има забави и турнири, каквито светът не е виждал досега.

— Куме Гамрот, не прекъсвайте рицаря — каза вторият търговец.

— Не го прекъсвам аз, куме Ейертретер, но мисля, че и нему ще е драго да узнае какво се разправя, защото и той навярно отива в Краков. Днес ние и без това няма да се върнем в града, защото, доде стигнем, ще затворят портите, а през нощта гадинките, които се въдят в талаша, не ще ни оставят да спим, така че имаме време за всичко.

— Та вие на една дума отговаряте с двайсет. Взехте да остарявате, куме Гамрот!

— Все още мога да нося вързоп влажно сукно под една мишница.

— Хайде де! Такова, което прозира като сито.

Но пътникът-воин прекъсна препирнята, като каза:

— Разбира се, че ще остана в Краков, защото чух за състезанията и ще бъда доволен да опитам силата си на арената — та и братовият ми син също, който при все че е млад и голобрад, е повалил на земята не една броня.

Гостите изгледаха момъка, който се усмихна весело, прибра с ръце дългата си коса зад ушите и поднесе към устата си каничката с пиво.

А старият рицар прибави:

— Пък и да бихме искали да се върнем, няма къде.

— Как така? — попита единият от шляхтичите. — Отде сте вие и как се казвате?

— Аз се казвам Мачко от Богданец, а този юноша ми е братов син и се казва Збишко. Гербът ни е тъпа подкова, а бойният призив на рода ни е Градовци!

— А къде е вашият Богданец?

— Ех, братко, по-добре попитайте къде е бил, защото го няма вече. Още през войната на гжималитчите с наленчите изгориха нашия Богданец до основи; остана само старата къща, всичко друго разграбиха, слугите се разбягаха. Остана само гола земя, защото и селяните, които ни бяха съседи, забягнаха в горите. Наредихме се ние отново с брата, бащата на този юноша, но на следната година водата отнесе всичко. После брат ми умря, а като умря, аз останах сам със сирачето. Помислих си тогава: не ще уседя аз тук! А по онова време се приказваше, че ще има война и че Яшко от Олешница, когото крал Владислав беше изпратил във Вилно да смени Миколай от Москожов, търсел усърдно рицари по цяла Полша. А аз, като познавах добре достойния абат и наш сродник Янко от Тулча, заложих му земята си, с парите купих оръжие, коне — приготвих се както трябва за война; качих на един по-дребен кон момчето, което беше на дванайсет години, и хайде при Яшко от Олешница.

— С момъка ли?

— Не беше той момък тогава, но си беше здравеняк още от малък. Случваше се още дванайсетгодишен да опре арбалета о земята, да натисне с корем и така да го обтегне с витела, че нито един от ония англичани, които видяхме при Вилно, не ще може да го обтегне по-добре.

— Толкова ли е бил силен?

— Носеше и той като мене шлем, а когато направи тринайсет години — и щит за пешак.

— Надали сте останали там без войни.

— Все благодарение на Витолд. Този княз тогава беше при кръстоносците и всяка година нападаха заедно Литва около Вилно. С тях вървеше всякакъв народа немци, френци, англичани — майстори в стрелбата с лъкове, чехи, швейцарци и бургундци. Изпосякоха горите по пътя си, крепости строяха и накрай покориха Литва, жестоко, с огън и меч, така че целият народ, който населяваше тая земя, искаше вече да я напусне и да си търси друга, ако ще би и накрай света, ако ще би и при тартора на дяволите, само да е по-далече от немците.

— Чуваше се и тук, че всички литовци искали да се изселят с жените и децата си, но ние не вярвахме.

— А пък аз го видях с очите си. Ех! Ако не беше Миколай от Москожов, да не беше Яшко от Олешница, па без да се хвалим, ако не бяхме и ние, не щеше да има вече Вилно.

— Знаем. Вие не предадохте крепостта.

— Да, не я дадохме. Слушайте сега добре какво ще ви кажа, защото аз служа отдавна и разбирам от война. Още старите казваха „Яростната Литва“ — и то е истина! Бият се те добре, но на открито поле не могат да се мерят с рицарите. Виж, когато немските коне затънат в блатата или гората е гъста — тогава работата е друга.

— Немците са добри рицари! — извикаха гражданите.

— Като стена стоят те един до друг в своите железни брони, така закрити, че едва можеш да видиш през наличника очите на тия кучи синове. И вървят като стена. Случваше се литовците да нападнат такава стена и да се разсипят като пясък, ако ли пък не се разсипят, немците ще ги повалят а изпогазят. Но те не са само немци, защото, колкото народи има по света, всичките служат у кръстоносците. А пък са войнствени! Случваше се не един път някой рицар да се наведе, да насочи напред копието и сам-самичък преди битката да нападне цяла войска като ястреб — ято.

— Исусе! — извика Гамрот, — Ами кои от тях са най-добри?

— Зависи. С арбалет стреля най-добре англичанинът, който със стрела броня пробива, а на сто крачки гълъб улучва. Чехите секат страшно с брадви. А за двуръчния4 меч няма по-добър от немеца. Швейцарецът шлемове разбива с желязна тояга, но най-добри са рицарите, които идат от френската земя. Такъв ще ти се бие и с конница, и с пехота, а при това ще ти наговори някакви страшно войнствени думи, които не можеш и разбра, защото говорът им е такъв, като че ли тракат калаени паници, ако и да са набожен народ. Те ни укоряваха чрез немците, че помагаме на езичниците и сарацините срещу кръста, и се задължаваха да докажат това с рицарски двубой. Такъв именно съд божи е определен между четирима техни и четирима наши рицари, а срещата е назначена да стане при двора на Вацлав, крал римски и чешки5.

При тези думи още по-голямо любопитство обзе земевладелците и търговците. Те проточиха над каничките шии към Мачко от Богданец и го заразпитваха:

— Ами кои ще са от нашите? Казвайте по-скоро!

А Мачко поднесе чашата до устата си, изпи я и отвърна:

— Ей, не се бойте за тях. Ще бъде Ян от Влошчова, добжински кащелян6, ще бъде Миколай от Вашмунтов, още Яшко от Здаков и Ярош от Чехов: все славни рицари и яки момци. До копия ли дойде работата, до мечове ли или до секири — за всичко ги бива. Ще има какво да видят хорските очи, а ушите какво да чуят, защото, както казах, френецът и на шията му да стъпиш, той все рицарски думи ти приказва. Кълна се в бога и в светия кръст, че докато ония се набъбрят, нашите ще ги смажат.

— Ще се прославим, ако е рекъл господ — каза единият от шляхтичите.

— И свети Станислав! — добави другият.

После се обърна към Мачко и започна да го разпитва отново:

— Разправяйте по-нататък де! Хвалите немците и другите рицари, че са храбри и че лесно сломявали литовците. Ами с вас не им ли беше по-мъчно? Мигар с готовност излизаха и срещу вас? Как ви вървеше? Похвалете и нашите!

Но личеше, че Мачко от Богданец не е самохвалко, защото отговори скромно:

— Които бяха току-що дошли от далечни страни, нападаха охотно, но като се опитаха веднъж-дваж, нямаха вече сърце да се бият, защото нашият народ е жилав и за тая жилавост често ни укоряваха: „Презирате смъртта, казват, но помагате на неверниците литовци и затова ще бъдете осъдени на вечни мъки!“. А нашата упоритост още повече растеше, защото това не е истина! Кралят и кралицата покръстиха Литва и всеки човек там признава господа Исуса Христа, при все че не всеки умее да се моли както трябва. Знае се също, че когато изнесли от храма в Плоцк идола и го хвърлили на земята, дори нашият милостив господар заповядал да му запалят свещ — та свещениците трябвало да му обясняват, че такова нещо не бива да правят. А какво остава за обикновените хора! Мнозина от тях си казват: „Князът ми заповяда да се покръстя — покръстих се, заповяда ми да се кланям на Христа — кланям се, но защо да не дам малко извара на старите езически дяволи или да не им хвърля печена ряпа, защо да не им отлея пяна от пивото. Не сторя ли това, я конете ми ще заболеят, я кравите ще окраставеят или пък в млякото им ще има кръв, я на жътвата ще се напакости.“ И мнозина правят така, затова ги и подозират, че са езичници. Но те го правят от незнание и защото се страхуват от дяволите. Добре им е било на тия дяволи едно време: имали си и дъбрави, и големи горски хижи, и коне за езда, и десетък вземали. А сега горите изсечени, няма какво да се яде — по градовете бият камбани, цялата тази нечестива сбирщина се изпокри в най-гъстите гори и там вие от мъка. Отиде ли литовец в гората, ту един дявол, ту друг го дърпа за кожуха и казва: „Дай!“ Някои все още дават, но има и смели селяни, които не искат нищо да дадат, а дори и самите дяволи ловят. Един селянин насипал печен грах във волски мехур, а в мехура веднага влезли тринайсет дявола. Той го затъкнал с глогова клечка и го занесъл във Вилно да го продаде на монасите-францисканци, които му дали на драго сърце двайсет монети, за да унищожат враговете на Христовото име. Аз видях с очите си този мехур; от него излизаше страшна воня и дразнеше ноздрите още отдалече — така тия нечестиви духове издаваха страха си от светената вода…

— Ами кой ги е преброил, че са били тринайсет? — попита разсъдливо търговецът Гамрот.

— Литовецът ги броил, когато гледал как влизали в мехура. То си личеше, че са вътре, пък и по самия смрад можеше да се познае и никой не искаше да махне клечката.

— Брей, чудесии, същински чудесии! — извика един от шляхтичите.

— Нагледах се аз до насита на големи чудесии, защото — не ще и дума — народът си е добър, но всичко у тях е особено. Чорлави са и само някои боляри си разчесват косата; с печена ряпа се хранят, предпочитат я пред всяка друга храна, защото твърдят, че храбростта от нея растяла. В хижите си живеят заедно с добитъка и смоковете; а в яденето и пиенето мярка не знаят. Не зачитат за нищо женените жени, но девойките много почитат и им признават голяма сила: стига някоя девойка да разтрие корема на човек със сушени боровинки, и бодежите му минават.

— Да ти е драго да хванеш бодежи, ако момите са хубави! — извика Ейертретер.

— За тая работа питайте Збишко — отвърна Мачко от Богданец.

А Збишко тъй се разсмя, че чак пейката се разтърси под него.

— Има и прекрасни! — каза той. — Нима Рингала не беше хубавица?

— Каква е тая Рингала? Да не е някоя въртиопашка? Кажете!

— Как така? Не сте ли чували за Рингала? — попита Мачко.

— Не сме чували ни дума.

— Ами че тя е сестра на княз Витолд. И жена на Хенрик, мазовецкия княз.

— Какво приказвате? На кой княз Хенрик? Имаше един мазовецки княз с това име, беше избран за плоцки епископ, но умря.

— Той същият. Трябваше да получи от Рим разрешение, за да се откаже от духовния сан, но смъртта по-рано му даде разрешение, защото изглежда, че не е зарадвал бога с постъпката си. Яшко от Олешница ме беше изпратил с писмо до княз Витолд, когато от краля дойде в Ритерсвердер княз Хенрик, плоцкият епископ. На Витолд беше вече дотегнала войната, и то защото не можа да вземе Вилно, а на нашия крал бяха дотегнали родните му братя и тяхната разпуснатост. Когато разбра тогава, че Витолд има и сръчност, и ум повече от родните му братя, кралят прати при него епископа с поръка да убеди Витолд да напусне кръстоносците и да се покори, за което ще му се даде управлението на Литва. А Витолд, жаден за разнообразие, изслушал любезно пратеника. Имаше тогава и пиршества, и турнири. Епископът с готовност възсядаше коня, при все че другите епископи не одобряват това, и показваше на турнирите рицарската си сила. А всички мазовецки князе са от юнашки род — знае се, че дори девойките от този род лесно чупят подкови. Веднъж князът свали от седлото трима рицари, друг път петима, а от нашите свали мене, пък конят на Збишко от натиска му клекна на задните крака. А всички награди той приемаше от ръцете на дивната Рингала, пред която коленичеше в пълно въоръжение. И те тъй се залюбиха, че на пиршествата го дърпаха за ръкавите, за да го отделят от нея духовниците, които бяха дошли с него, а нея я възпираше брат й Витолд. Най-после княз Хенрик каза: „Аз сам ще си дам разрешение, а папата, ако не римският, то авиньонският, ще го потвърди, но сватбата трябва да стане веднага, инак изгорях!“ Това беше голям грях, но Витолд не искаше да се противи, за да не обиди кралския пратеник — и сватбата стана. Сетне те заминаха за Сураж, след това за Слуцк, за голяма жалост на ей тоя Збишко, който по немския обичай си бе избрал княгиня Рингала за дама на сърцето и беше дал клетва да й бъде верен до гроб…

— Ех — прекъсна го отведнъж Збишко, вярно е, Но после хората казваха, че княгиня Рингала, тъй като не й подобава да бъде жена на епископ (защото той, макар и женен, не искал да се откаже от духовния си сан) и за такъв брак не може да има божия благословия, отровила мъжа си. Като чух това, аз помолих един благочестив пустинник от околностите на Люблин да ме освободи от дадената клетва.

— Пустинник беше той наистина — възрази със смях Мачко, — но дали беше благочестив — не знам, защото ние отидохме при него в гората в петък, а той разсичаше с брадва костите на една мечка и така изсмукваше от тях мозъка, та чак гръклянът му играеше.

— Ама казваше, че костният мозък не е месо и че си бил измолил разрешение, защото, като се насмучел с мозък, виждал чудни сънища и на следния ден можел да пророкува чак до пладне.

— Добре, добре! — отвърна Мачко. — Но дивната Рингала сега е вдовица и може да те повика да й служиш.

— Напразно ще ме вика, защото аз ще си избера друга дама, на която ще служа до смъртта си, а после ще си намеря и съпруга.

— Ти си намери най-напред рицарски пояс.

— О-хо! Нали ще има състезания когато роди кралицата? А преди това или след това кралят ще препаше7 мнозина. Аз всекиму излизам насреща. И княз Хенрик нямаше да ме надвие, ако конят ми не беше клекнал на задните си крака.

— Ще има и по-добри юнаци от тебе.

При тези думи земевладелците от околностите на Краков завикаха:

— То се знае! Пред кралицата ще се явят не такива като тебе, а най-славните рицари на света. Ще се състезава там Завиша от Гарбов и Фарурей, и Добко от Олешница, и Повала от Тачево, и оня ми ти Пашко Злодей от Бискупице, и Яшко Нашан, и Абданк от Гура, и Анджей от Броховице, и Кристин от Остров, и Якуб от Кобиляни!… Де можеш се мери ти с тях, с които не може да се мери никой нито тук, нито при чешкия двор, нито при унгарския. Какво си приказваш; по-добър си бил от тях? На колко си години?

— Осемнайсета карам — отговори Збишко.

— Тогава всеки от тях може да те смачка с пръсти.

— Ще видим.

Но Мачко каза:

— Чувах, че кралят награждавал щедро рицарите, които се връщали от литовската война. Кажете, като сте тукашни, истина ли е това?

— Бога ми, вярно е! — отговори един от шляхтичите. Щедростта на краля е позната на цял свят, само че сега не ще може тъй лесно да се добере човек до него, защото в Краков гъмжи от гости, които се събират за деня, когато ще роди кралицата и за кръщавката. Те искат да окажат с това на нашия господар чест и почит, Ще дойде унгарският крал, ще дойде, както казват, и римският император, и различни князе, велможи и безчет рицари — и всеки се надява, че не ще си отиде с празни ръце, Казваха дори, че ще дойде сам папа Бонифаций, който също има нужда от благоволението и помощта на нашия господар срещу своя авиньонски противник. Затова при такава навалица достъпът до краля няма да бъде лесен; но стига човек да намери достъп и падне в краката на господаря — той щедро ще награди заслужилия.

— Така и ще направя, защото съм заслужил, а ако има война, пак ще отида. Там аз взех малко плячка, получих нещо и от княз Витолд като награда, та не съм зле, но вече съм на години, а на старини, когато костите отслабнат, човек би искал да има спокоен кът.

— Кралят посрещаше с радост ония, които се връщаха от Литва под началството на Яшко от Олешница, и те всички сега ядат тлъсто.

— Виждате ли! А аз тогава не се върнах веднага и продължих да воювам. Трябва да знаете, че съглашението на краля с княз Витолд излезе кисело на немците. Князът си върна с хитрост заложниците, а после — хайде срещу немците! Замъци разруши, изгори, рицари изтрепа, много народ погуби. Немците искаха да си отмъстят заедно със Свидригейло, който избяга при тях. Отново имаше голям поход. Сам магистър Конрад потегли към Литва с голяма войска. Обсадиха Вилно, опитаха се да разрушат крепостта със страхотни обсадни кули, опитаха се да д превземат с измама — нищо не сполучиха! А на връщане толкова много от тях паднаха, та и половината не стигнаха у дома си. Излязохме на бой и срещу Улрих фон Юнгинген, брат на магистъра и управител на Самбия, но той се уплаши от княза и избяга с плач. След неговото бягство настана мир и градът отново се съвзема. А един свет монах, който можеше да ходи бос по нагорещено желязо, предсказваше, че отсега нататък, докато свят светува, Вилно няма да види вече под стените си въоръжен немец. Ако това се сбъдне, на чии ръце се дължи то?

При тия думи Мачко от Богданец протегна напред своите широки и необикновено яки ръце, а другите почнаха да клатят глави и да потвърждават.

— Тъй! Тъй! Право е това, което казва! Така е!

Но разговорът беше прекъснат от глъчката, която се чу през прозорците, чиито рамки, облепени с ципа от животински мехур, бяха извадени, защото настъпилата нощ бе топла и приятна. Отдалече се чуваше дрънкане на оръжия, човешки гласове, пръхтене на коне и песни, Всички в кръчмата се зачудиха, защото беше доста късно и луната беше вече възлязла високо на небето. Стопанинът-немец изтича навън, но преди гостите да успеят да изпият до дъно последните канички, той се върна още по-бързо и завика:

— Приижда някакъв княжески двор!

А след малко на вратата се показа един момък с ясносиня дреха и червена шапка на главата, Той се спря, изгледа присъствуващите и като видя стопанина, каза:

— Избършете масите и запалете свещи: княгиня Ана Данута ще отседне тук на почивка.

След тия думи се обърна и излезе. В кръчмата настъпи оживление: стопанинът започна да подвиква на слугите, а гостите се споглеждаха в недоумение.

— Княгиня Ана Данута — каза единият от гражданите, — та това е дъщерята на Кейстут, жената на Януш Мазовецки. Тя вече две седмици е в Краков, но е ходила в Затор на гости на княз Вацлав, а сега навярно се връща в града.

— Куме Гамрот — каза другият гражданин, — да идем на сеното в плевника: това общество е много високопоставено за нас.

— Че пътуват нощем, не ми е чудно — обади се Мачко, — защото денем е горещо, но защо се отбиват в кръчмата, когато манастирът е толкова наблизо?

И се обърна към Збишко с думите:

— Родна сестра на дивната Рингала, разбираш ли?

А Збишко отговори:

— С нея трябва да има цял куп мазовецки девойки, ей!

II

И в този миг на вратата се показа княгинята — жена на средна възраст, със засмяно лице, наметната с черен плащ и дълга, зелена рокля с позлатен пояс на кръста, който се спущаше ниско отпред и се закопчаваше с голяма тока. След княгинята вървяха придворните дами, някои по-възрастни, а някои още съвсем деца, с венчета от рози и лилии на главите и повечето от тях с лютни в ръце. Имаше и такива, които носеха цели снопове цветя, пресни, види се, току-що откъснати по пътя. Кръчмата се изпълни с хора, защото след девойките се показаха неколцина придворни и млади пажове. Всички влязоха бодро, с весели лица, говореха високо или тананикаха, сякаш упоени от тихата нощ и от силния блясък на луната. Между придворните имаше двама пътуващи певци, единият с лютня, а другият с гусла на пояса. Една от девойките, още съвсем млада, на дванайсетина години, също носеше след княгинята малка лютня, украсена с медни гвоздейчета.

— Слава на господа Исуса Христа! — каза княгинята, като се спря всред стаята.

— Во веки веков, амин! — отговориха присъствуващите и се поклониха ниско.

— А къде е стопанинът?

Като чу, че питат за него, немецът излезе напред и леко приклекна според немския обичай.

— Ще се спрем тук да си починем и похапнем — каза княгинята. — Развърти се бързо, защото сме гладни.

Гражданите вече си бяха отишли, а двамата местни шляхтичи заедно с Мачко от Богданец и младия Збишко се поклониха повторно и се канеха да напуснат стаята, за да не пречат на княгинята и придворните.

Но княгинята ги задържа.

— Вие сте шляхтичи, няма да ни пречите! Запознайте се с моите придворни, Откъде ви води бог?

Те почнаха да изброяват своите имена, гербове, войни призиви и села, според които се именуваха. Но щом чу от Мачко откъде се връща, княгинята плесна с ръце и каза:

— Я виж какъв случай! Разкажете ни за Вилно, за брат ми и сестра ми. Ще дойде ли тук княз Витолд за деня, когато кралицата ще роди, и на кръщавката?

— Искаше му се, ала не знае дали ще може, затова отнапред изпрати по свещениците и болярите в Дар на кралицата една сребърна люлка. С тази люлка пристигнахме и ние с моя братанец, за да я пазим по пътя.

— Тук ли е люлката? Бих искала да я видя. Цялата ли е сребърна?

— Цялата е сребърна, но не е тук. Откараха я в Краков.

— Ами вие какво правите в Тинец?

— Ние се отбихме тук да се видим с управителя на манастира, наш роднина, и да оставим на съхранение при благочестивите монаси това, което ни даде войната и което ни подари князът.

— Значи, бог ви е пратил добра сполука. Струва ли си плячката? Но кажете, защо брат ми не е сигурен дали ще дойде?

— Защото готви поход срещу татарите.

— Зная аз това, само едно ме безпокои — че кралицата не е предсказала щастлив край на този поход, а което тя предскаже, всякога се сбъдва.

Мачко се усмихна.

— Ех, нашата кралица е благочестива, кой го отрича, но с княз Витолд ще отидат голям брой наши рицари, добри момци, с които борбата е мъчна.

— Ами вие няма ли да отидете?

— Изпратен съм с люлката на друго място, пък и вече пет години не съм снемал бронята — отговори Мачко и показа следите, които бронята беше оставила по кожената му дреха, — но щом си почина малко, пак ще отида и ако не отида аз самият, ще пратя ей този мой братанец Збишко при пан Спитко от Мелщин, под чието предводителство ще тръгнат всички наши рицари.

Княгиня Данута погледна снажната фигура на Збишко, но по-нататъшния разговор прекъсна идването на един духовник от манастира, който поздрави княгинята и почна смирено да я укорява, че не е пратила човек да извести за пристигането й и че се е отбила не в манастира, а в обикновена кръчма, недостойна за нейния висок сан. Та в манастира не липсват помещения, дето дори обикновеният човек намира гостоприемство, а що остава до високопоставени лица, особено, съпругата на княза, от чиито прадеди и роднини абатството е видяло толкова благодеяния. Но княгинята отговори весело:

— Ние слязохме тук да се поразтъпчем, а утре рано трябва да тръгнем за Краков. Отспахме си през деня и пътуваме нощем по хладина; а понеже петлите бяха вече пропели, не исках да събуждам благочестивите отци особено с такива спътници, които мислят повече за песни и танци, отколкото за почивка.

Монахът все настояваше, но тя отвърна:

— Не. Ще останем тук. Времето ще мине весело в слушане на светски песни, а за утринната служба ще дойдем в черква, за да почнем деня с бога.

— Ще отслужим литургия за здравето на милостивия княз и милостивата княгиня — каза монахът.

— Князът, моят съпруг, ще дойде чак след четири-пет дена.

— Господ има сила и отдалече да му прати благословията си, а сега нека бъде позволено на нас сиромасите да ви донесем от манастира поне вино.

— Ще ви бъдем признателни — каза княгинята.

А когато монахът излезе, тя завика:

— Ей, Дануша, Дануша! Качи се на една пейка и ни развесели с оная песничка, която пя в Затор.

Като чуха това, придворните поставиха бързо насред стаята една пейка. Пътуващите певци седнаха, на двата й края, а по средата се изправи онова момиче, което носеше след княгинята украсената с медни гвоздейчета лютня. На главата си имаше прочелник, косата му се спускаше по раменете, носеше синя рокля и червени пантофи с дълги остри носове. Изправено на пейката, то изглеждаше съвсем дете, но тъй прекрасно, сякаш статуйка от храм или от коледна къщичка. Личеше си, че то не за пръв път се качва така на пейка да пее пред княгинята, защото никак не се смущаваше.

— Хайде, Дануша, хайде! — викаха девойките от свитата.

А тя взе пред себе си лютнята, вдигна глава като птичка, която се кани да пее, примижа с очички и започна със сребрист гласец песента:

Певците веднага й запригласяха, единият е гуслата, другият с голямата лютня. Княгинята, която обичаше най-много светските песни, почна да клати глава наляво и надясно, а момичето продължаваше да пее с тънък, детски и ясен глас, както пеят птичките в гората напролет:

И певците пак пригласяха. Младият Збишко от Богданец, навикнал още от детинство на войната и на нейните сурови гледки, никога в живота си не беше виждал такова нещо; той побутна по рамото застаналия до него мазур8 и го попита:

— Коя е тази?

— Момиче от свитата на княгинята. У нас не липсват певци, които веселят замъка, но то е най-милият малък певец и ничии други песни княгинята не слуша с такова голямо удоволствие.

— Не ме учудва това. Аз помислих, че тя е истински ангел, и не мога да й се нагледам. А как я казват?

— Не чухте ли? Дануша. А неин баща е Юранд от Спихов, силен и храбър вожд, един от челните бойци под знамето.

— Ей! Такова момиче още не са виждали човешките очи.

— Всички я обичат и за песните, и за хубостта й.

— А кой е нейният рицар?

— Та тя е още дете.

Разговорът им беше отново прекъснат от песента на Данушка. Збишко поглеждаше отстрани русата й коса, вдигнатата й глава, премрежените й очички и цялата й снага, осветена както от блясъка на восъчните свещи, така и от лъчите на луната през отворените прозорци — и се смайваше все повече и повече. Струваше му се, че я е виждал вече някъде, ала не помнеше дали насън или някъде в Краков, на стъклото на черковен прозорец.

Той побутна отново придворния и попита със снишен глас:

Значи, тя е от вашия двор?

— Майка й дойде от Литва заедно с княгиня Ана Данута, която я ожени за граф Юранд от Спихов. Тя беше хубава и от знатен род, княгинята я обичаше най-много от всички други и самата тя много обичаше княгинята. Затова и дъщеря си кръсти на нея — Ана Данута. Но преди пет години, когато немците нападнаха при Злотория нашия княжески двор, тя умря от страх. Тогава княгинята взе момичето и оттогава го гледа. Бащата идва често при двора и се радва, като вижда, че детето му расте здраво, заобиколено от грижите на княгинята. Но колкото пъти я види, винаги се облива в горчиви сълзи при спомена за своята покойница, а после се връща да отмъщава отново на немците за своето страшно злощастие. Обичаше той много жена си, както никой дотогава не беше обичал в цяла Мазовия, и заради нея е изтрепал вече множество немци.

Очите на Збишко изведнъж пламнаха и жилите на челото му се издуха.

— Значи, немците са убили майка й? — попита той.

— И убиха, и не убиха. Тя сама умря от страх. Преди пет години имаше мир, никой не мислеше за война и всеки си ходеше спокойно. Князът беше отишъл да строи една кула в Злотория, без войска, само с придворните, както става в мирно време, Неочаквано, без да обявяват война, без каквато и да е причина, вероломните немци ни нападнаха… Забравили страха от бога и всички добрини, които бяха видели от прадедите на княза, те го завързаха на коня и го отвлякоха, а хората му изтрепаха. Дълго време князът стоя у тях в плен и едва когато крал Владислав ги заплаши с война, пуснаха го от страх, но по време на онова нападение бе умряла майката на Дануша, сърцето й дошло до гърлото и я задушило.

— Ами вие, пане, бяхте ли там? И как ви казваха, забравих?

— Казвам се Миколай от Длуголяс, а прякорът ми е Обух9. Аз бях тогава. Видях как един немец с паунови пера на шлема искаше да върже за седлото на коня си майката на Дануша и как тя пребледня на въжето. А мене тогава удариха с алебарда, от това ми остана тоя белег.

При тия думи той посочи един дълбок белег на главата си, който почваше под косата и стигаше до веждата му.

И двамата замълчаха. Збишко загледа отново Дануша. После попита:

— Та казахте, пане, че тя още няма рицар, а?

Но не дочака отговор, защото в тоя миг песента спря. Единият от певците, човек дебел и тежък, стана изведнъж и пейката се наклони на една страна. Дануша се залюля и разпери ръце, но преди да падне или скочи, Збишко се хвърли като дива котка и я грабна на ръце.

Княгинята, която в първия миг писна от уплаха, веднага се засмя весело и извика:

— Ето рицар за Дануша! Приближи се, рицарче, и ни предай нашата мила певица.

— Сръчно я прихвана! — чуха се гласове между придворните.

Збишко пристъпи към княгинята, като държеше на гърдите си Дануша, която го беше прегърнала с едната ръка през шията, а с другата дигаше нагоре лютнята от страх да не се счупи. Лицето й беше засмяно и радостно, но малко изплашено.

А момъкът, кат стигна до княгинята, сложи пред нея Дануша, коленичи, дигна глава и каза с чудна за възрастта му смелост:

— Нека — бъде според вашите думи, милостива господарке! Време, е вече, тая прелестна девойка да има рицар, пък време е и аз да имам своя дама, чиято хубост и добродетели да възхвалявам, затова с ваше разрешение искам да й се закълна, че ще й бъда верен до гроб, каквото и да се случи.

По лицето на княгинята се изписа учудване, но не от думите на Збишко, а защото всичко стана тъй неочаквано. Наистина рицарският обичай да се дава клетва на някоя дама не беше полски, но Мазовия, която граничеше с немската земя и често виждаше рицари дори и от много далечни страни, познаваше този обичай по-добре, отколкото другите области и доста често го прилагаше. Княгинята също беше чувала за него отдавна, при двора на своя велик баща, дето всички западни обичаи се смятаха за закон и служеха за образец на благородните рицари — затова в желанието на Збишко тя не намери нищо, което би могло да обиди нея или Дануша. Напротив, тя се зарадва, че обичната й придворна започва да привлича погледите и сърцата на рицарите.

И с разведрено лице тя се обърна към девойката:

— Данушке, Данушке! Искаш ли да имаш свой рицар?

А Дануша с разплетената коса подскочи високо с червените си пантофи, после обви с ръце шията на княгинята и почна да вика с такава радост, като че й обещаваха някаква игра, на която могат да играят само възрастните:

— Искам! Искам! Искам!…

Княгинята се смееше със сълзи, а заедно с нея се смееше и целият двор; най-после тя се освободи от прегръдките на Дануша и се обърна към Збишко:

— Е, обричай се, обричай се! В какво ще й се закълнеш?

Но Збишко, който всред общия смях запази непоколебима сериозност, отговори също тъй сериозно, застанал все още на колене:

— Кълна й се, че щом пристигна в Краков, ще окача щита си на стената на някоя странноприемница, а на него — покана, която ще ми напише по всички правила изкусен в писането духовник; ще пише там, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната от девойките на всички кралства. А с всеки, конто отрече това, ще се бия дотогава, додето или сам не загина, или той не загине — ако не предпочете да падне в робство.

— Добре! Вижда се, че познаваш рицарския обичай. Какво още?

— А после — понеже научих от пан Миколай от Длуголяс, че майката на пана Данута е издъхнала по вина на един немец с паунови пера на шлема, кълна се да снема няколко такива паунови китки от немските глави и да ги сложа в краката на моята господарка.

Княгинята стана сериозна и попита:

— Да не се кълнеш на шега?

Но Збишко отговори:

— Кълна се в бога и в светия кръст, същата клетва ще повторя в черква пред свещеника.

— Похвално е човек да се бори с най-върлия враг на племето ни, но ми е жал за тебе, защото си млад и можеш лесно да загинеш.

Изведнъж излезе напред Мачко от Богданец, който дотогава като по-стар човек само вдигаше рамене, сега обаче намери за потребно да се намеси в разговора и каза:

— Колкото за това — не се тревожете, милостива господарке. Смърт в боя може да намери всеки, а за шляхтича, бил той стар или млад, това е дори почтено. Но за този момък войната не е нещо ново, защото, при все че е невръстен, вече неведнъж му се е случвало да се сражава на кон и в пеши бой, с копие и с брадва, с дълъг или къс меч, с щит или без щит. Този обичай рицар да се кълне във вярност на девойката, която му допада на сърцето, е нов, но аз не ще укоря Збишко, че обещава на своята дама паунови пера. Той вече е трепал немците, нека още ги потрепе, а ако в тези боеве пукне още няколко черепа, от това славата му само ще порасне.

— Виждам, че пред мен стои не какъв да е момък — каза княгинята.

После се обърна към Дануша:

— Седни сега на моето място; ти днес тук си най-важната личност; само не се смей, защото не е прилично.

Дануша седна на мястото на княгинята, като искаше при това да си придаде важност, но сините й очички се смееха на коленичилия Збишко и тя не можеше да се сдържи да не клати крачката си от радост.

— Дай му ръкавиците си — каза княгинята.

Дануша извади ръкавиците си и ги подаде на Збишко, който ги пое с голяма почит, притисна ги до устните си и каза:

— Ще ги забода на шлема си, а който посегне да ги вземе, горко му!

После целуна ръцете на Дануша, след ръцете — краката й и стана. Тогава вече го напусна предишната сериозност, а сърцето му се изпълни с голяма радост, че от днес нататък целият този двор ще го смята за възрастен мъж. Той заразмаха Данушините ръкавици и полувесело, полупредизвикателно завика:

— Излезте насреща ми, кучи синове с паунови пера! Излезте!

Но в тази минута в кръчмата влезе същият монах, който беше идвал по-преди, а заедно с него други двама, по-стари. Манастирски слуги внесоха върбови кошници, а тях съдове с вино и с различни набързо стъкмени закуски. Двамата монаси почнаха да поздравяват княгинята и на свой ред да я укоряват, дето не се е спряла в абатството, а княгинята започна да им обяснява за втори път, че тя и целият й двор са се наспали през деня и пътуват нощем по хлад, та затова нямат нужда от почивка и понеже не искала да събужда нито знатния абат, нито достойните братя, предпочела да спре в кръчмата и да се поразтъпче.

След много любезни думи уговориха княгинята с придворните си да благоволи да закуси и да си почине В манастира след утринната служба и първата литургия. Гостоприемните монаси поканиха заедно с мазурите краковските земевладелци и Мачко от Богданец, който и без това се канеше да отиде в абатството, за да остави в манастира цялото си богатство, спечелено във войната или получено като дар от щедрия Витолд и предназначено да изкупи заложения Богданец. Но младият Збишко не чу поканите, защото се бе затекъл към своите и чичовите си коли, охранявани от слугите, за да се преоблече и да се представи на княгинята и Дануша с по-прилични дрехи. Взе от колата големи дървени кутии, заповяда да ги отнесат в стаята за слугите и почна да се преоблича. Най-напред подреди набързо косата си сложи отгоре копринена мрежа, украсена о кехлибарени мъниста, а отпред — с истински бисерчета. После облече къса дреха от бяла коприна а нашити по нея златни грифове, а отдолу със златна ивица; върху нея препаса двоен позлатен пояс, на който висеше малък къс меч, обкован със сребро и слонова кост. Всичко това беше ново, блестящо и незацапано с кръв, при все че беше взето плячка от един млад фризийски рицар на служба у кръстоносците. След това Збишко обу чудесни панталони, единият крачол на които беше на дълги червени и зелени ивици, а другият — на виолетови и жълти, а от крачолите нагоре платът беше на квадрати. Като обу и островърхи червени обувки, Збишко, хубав и пременен, се упъти към общото помещение.

И наистина, щом се показа на вратата, той направи на всички много силно впечатление. Княгинята видя сега какъв прекрасен рицар се е заклел на милата й Дануша и се зарадва още повече, а Дануша веднага се затече към него като сърна. Но дали хубостта на младежа или учудените гласове на придворните я задържаха, та преди да стигне, тя се спря на крачка пред него, изведнъж наведе очи, оплете ръце и почна да кърши пръстчетата си, зачервена и смутена.

След нея се приближиха и другите: самата княгиня, придворните кавалери и дами, певците и монасите, защото всички искаха да го разгледат по-добре. Мазовецките девойки разглеждаха Збишко като картина и всяка от тях съжаляваше, че не е избрал нея; по-възрастните пък се чудеха на скъпото облекло, тъй че около него се събра цял кръг любопитни. А Збишко стоеше по средата със самодоволна усмивка на младежкото си лице И се поизвръщаше на място, за да го разгледат по-добре.

— Кой е този? — попита един от монасите.

— Той е рицарче, братов син на онзи шляхтич — каза княгинята, като посочи Мачко. — Той току-що даде клетва на Дануша.

Монасите също не се зачудиха никак, защото такава клетва не задължаваше с нищо. Често рицарите се заклеваха на женени жени, а в знатните семейства, между които беше известен тоя западен обичай, почти всяка жена имаше свой рицар. Но ако рицар дадеше клетва на девойка, с това той не й ставаше годеник наопаки, най-често тя се оженваше за друг, а той, доколкото беше постоянен, не преставаше да й бъде верен, но се женеше за друга.

Малко повече учуди монасите крехката възраст на Дануша, но не особено много, защото по онова време шестнайсетгодишни младежи ставаха кащеляни. И великата кралица Ядвига, когато дошла от Унгария била само на петнайсет години, а понякога се женеха и тринайсетгодишни момичета. Впрочем сега всички гледаха повече Збишко, отколкото Дануша и слушаха думите на Мачко, който, горд с братанеца си, разказваше как младежът беше спечелил тия скъпоценни дрехи.

— Преди една година и девет недели — разправяше той — бяха ни поканили на гости едни саксонски рицари. У тях беше на гости и един рицар от далечния народ фризийци, които живеят ей чак край морето; а имаше той син, три години по-голям от Збишко. Веднъж на една гощавка синът на този фризиец почна непристойно да се подиграва на Збишко, че нямал нито мустаци, нито брада. Збишко, какъвто си е буен, не можа спокойно да го слуша, хвана го за муцуната и изскуба от нея всички косми, затова после се бихме на смърт или на робство.

— Как, бихте ли се? — попита шляхтичът от Длуголяс.

— Ами бащата се застъпи за сина си, а пък аз — за Збишко: и се бихме ние четиримата, пред гостите, на утъпкана земя. Бяхме се условили така: който победи, той ще вземе и колите, и конете, и слугите на победения. И бог ни помогна. Накълцахме ние фризийците, макар и с голям труд, защото не им липсваше нито храброст, нито сила. А плячка взехме великолепна: имаше четири коли и на всяка по четири кончета и четири грамадни жребеца, и девет слуги, и пълно въоръжение за двама, каквото у нас не можеш намери. Наистина шлемовете им ние бяхме съсипали в боя, но господ ни възнагради с друго, защото имаше един ковчег, отлично обкован, пълен със скъпоценни дрехи — и тези, с които се облече сега Збишко, бяха също в него.

Тогава двамата земевладелци от областта на Краков и всички мазури почнаха да гледат с по-голямо уважение на чичото и на неговия братанец, а пък панът от Длуголяс, по прякор Обух, каза:

— Вижда се, че сте мъже решителни и сурови. Сега вече вярваме, че този момък ще сдобие паунови пера!

А Мачко се смееше, но в суровото му лице имаше наистина нещо хищническо.

В това време манастирските слуги бяха извадили от върбовите кошници виното а закуските, а от готварницата прислужничките почнаха да изнасят блюда, пълни а горещи пържени яйца, оградени с наденици, от които по цялата стая се разнесе силна миризма на вкусна пържена сланина. При тази гледка всички усетиха охота за ядене и се спуснаха към масите.

Никой обаче не зае място преди княгинята. Тя седна в средата и заповяда на Збишко и на Дануша да седнат срещу нея, после се обърна към Збишко:

— Пада ви се с Дануша да ядете от една паница, но не бива да й настъпваш краката под масата, нито да я буташ по коленете, както правят другите рицари, защото е още много млада.

На това Збишко отвърна:

— Аз няма да направя това, милостива господарка, освен след две или три години, когато бог ми помогне да изпълня клетвата си и когато тази ягодка узрее; а пък да настъпвам краката й не мога, дори да искам, защото те не стигат до земята.

— Вярно — отговори княгинята, — но ми е приятно да узная, че си добронравен.

След това настъпи мълчание, защото всички почнаха да ядат. Збишко режеше най-тлъстите късчета от наденицата и ги подаваше на Дануша или ги слагаше направо в устата й, а тя, радостна, че й прислужва такъв пременен рицар, ядеше с изпъкнали бузи, мигаше с очички и се усмихваше ту нему, ту на княгинята.

Когато блюдата бяха изпразнени, манастирските слуги почнаха да наливат сладкото и ароматно вино — на мъжете обилно, а на жените по малко; но рицарството на Збишко блесна тогава, когато внесоха големи блюда, пълни с изпратените от манастира орехи и лешници. Тогава орехите бяха рядкост, защото ги караха отдалече, и всички сътрапезници лакомо се нахвърлиха, така че след малко в цялата стая се чуваше само трясък от черупки, чупени със зъби. Но напразно някой би помислил, че Збишко се грижеше само за себе си; той предпочиташе да покаже на княгинята и на Дануша рицарската си сила и въздържание, отколкото да падне в очите им с лакомията си за невижданите вкусни неща, Той загребваше всеки миг пълна шепа ту лешници, ту орехи, но не ги трошеше със зъби, както правеха другите, а ги стискаше е железните си пръсти, счупваше ги, а после подаваше на Дануша извадените от черупките ядки. Дори измисли за нея една игра: като извадеше ядките, той доближаваше до устата си ръката с черупките и със силно духване ги подхвърляше изведнъж чак до тавана, Дануша се смееше толкова силно, та княгинята се обезпокои, че може да се задави, и трябва да се заповяда на Збишко да прекъсне играта, но като виждаше, че Дануша е много доволна, запита:

— Е, Данушке, добре ли е да си имаш рицар?

— О, добре е! — отговори девойката.

После протегна розовото си пръстче, допря го до бялата копринена дреха на Збишко и като отдръпна веднага ръката си, попита:

— Ами утре ще бъде ли пак мой?

— И утре, и в неделя, и до смъртта — отвърна Збишко.

Вечерята продължи доста, защото след орехите поднесоха питки със стафиди. Някои от придворните искаха да танцуват, други искаха да чуят песните на певците или на Дануша, но очичките на Дануша най-после почнаха да се затварят, а главичката й да се люшка насам-натам. Тя погледна още един-два пъти княгинята, после Збишко, още веднъж потърка с ръце клепачите си и изведнъж се облегна доверчиво на рамото на рицарчето и заспа.

— Спи ли? — попита княгинята. — Ето ти тебе „дама“!

— Тя ми е по-мила, когато спи, отколкото другите, с които танцувам — отговори Збишко, като седеше право и неподвижно, за да не събуди девойката.

Но не я събудиха дори песните и музиката на певците. Някои потропваха с крак в такт с музиката, други пригласяха с чукане по паниците, но колкото шумът ставаше по-силен, толкова тя по-добре спеше, с отворена като на рибка уста.

Тя се събуди едва тогава, когато при пропяването на петлите и звъна на черковните камбани всички станаха от пейките и казаха!

— Да отидем на утринната служба!

— Да отидем пеш, за слава на бога — каза княгинята.

Тя хвана под ръка събудилата се Дануша и излезе първа от кръчмата, а след нея се изниза и целият княжески двор.

Нощта беше вече просветляла. Откъм изток на небе, то се виждаше слаба светлина, зелена отгоре, розова отдолу, а под нея тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. На запад луната като че отстъпваше пред тая светлина. Зората ставаше все по-розова и по-светла. Земята се събуждаше, мокра от изобилната роса, радостна и отпочинала.

— Бог даде добро време, но горещината ще бъде ужасна — казваха придворните на княгинята.

— Не е голяма беда — успокояваше ги панът от Длуголяс, — ще се наспим в абатството, а в Краков ще пристигнем привечер.

— Навярно пак на гощавка.

— Сега там всеки ден има гощавки, а след раждането и след турнирите ще има още повече.

— Ще видим как ще се прояви Данушиният рицар.

— Ех, яки като дъбове са тия мъже!… Чухте ли какво разправяха за битката между четиримата?

— Може би ще се присъединят към нашия двор, за щото нещо се съвещават помежду си.

А те наистина си говореха нещо, защото старият Мачко не беше особено доволен от това, което стана, и сега вървеше нарочно отзад, за да може по-свободно да говори. Той разсъждаваше така:

— Да ти кажа право, ти нямаш никаква полза от цялата тази работа. Аз, както и да е, ще се добера някак до краля, ако ще би и с този двор — и може би ще получим нещо. Страшно ми се иска някое замъче или малка крепост… Но ще видим. Богданец, разбира се, ще изкупим от залога, защото, което бащите са владели, трябва да го владеем и ние. Но отде ще вземем селяни? Които е заселил абатът, ще си ги вземе обратно, а пък земя без селяни все едно, че е нищо. Сега разбери добре какво ще ти кажа: давай не давай клетва комуто щеш, а все пак трябва да отидеш с пана от Мелщин при княз Витолд да се биеш срещу татарите. Ако войната се обяви, преди да роди кралицата, тогава не чакай нито раждането, нито рицарските състезания, ами върви, защото там може да има печалба. Ти знаеш колко е щедър княз Витолд — а вече те познава. Проявиш ли се, ще те награди богато, А най-главното, ако бог помогне — ще си вземеш колкото искаш пленници, Татарите по света са колкото мравките. В случай на победа ще се паднат по цяла тълпа на човек.

И Мачко, който беше алчен за земя и за безплатна работна ръка, почна да си мечтае:

— Бога ми! Да можеш да докараш до петдесет селяни и да ги заселиш в Богданец! Ще поразчистим доста от гората. Ще забогатеем и двамата! А ти знай, че никъде другаде не можеш намери толкова, колкото там можеш да събереш!

Но Збишко поклати глава?

— Ами! Ще отида аз да заробвам коняри, които се хранят с конска мърша и не знаят да орат земята! За какво ни са потрябвали в Богданец?… А освен това обещах три немски шлема. Де ще ги намеря между татарите?

— Обеща, защото си глупав но кой ти гледа такава клетва.

— Ами рицарската ми чест? Как така?

— А какво стана с Рингала?

— Рингала отрови княза — и пустинникът ме освободи от клетвата.

— А сега абатът в Тинец ще те освободи. Абатът е по-добър от пустинника, защото онзи повече приличаше на разбойник, отколкото на духовник.

— Но аз не искам.

Мачко се спря и попита с нескриван гняв:

— Ами тогава какво ще стане?

— Вървете сам при Витолд, аз няма да ида.

— Ах ти, хлапако! Ами кой ще се поклони на краля?… И не ти ли е жал за моите кости?

— Дърво да падне на вашите кости, и то не ще се строши. А и да бих ви съжалявал, пак не искам да отида при Витолд.

— Какво ще правиш тогава? Соколник ли или певец при мазовецкия двор ще станеш?

— Та лошо ли е да бъде човек соколник? Ако ви се иска повече да мърморите, отколкото да ме слушате, тогава мърморете си.

— Къде ще отидеш? Не ти ли е мъчно за Богданец? С нокти ли ще ореш тая земя без селяни?

— Не е така! Добре я измъдрихте за татарите. Забравихте ли какво разправят за тях русите? Татари ще намериш само толкова, колкото лежат убити на полето, а роб татарин никой не може да хване, защото никой не може го настигна в степта. Та и с какво ще го гоня аз? С ония ли тежки коне, които отнехме от немците? Виждате ли! А каква плячка ще взема? Скъсани кожуси и нищо повече. Ех, че богаташ ще се върна в Богданец! Тогава ще ме направят велможа!

Мачко млъкна, защото в думите на Збишко имаше много истина, и заговори отново чак след известно мълчание:

— Затова пък княз Витолд би те наградил.

— Ех, вие поне знаете: едному дава твърде много, а другиму — нищо.

— Е, казвай тогава, де ще отидеш?

— При Юранд от Спихов.

Мачко от яд изви пояса върху кожения си кафтан и каза:

— Ти май полудя!

— Чуйте ме — отговори спокойно Збишко. — Говорих с МиколаЙ от Длуголяс и той ми каза, че Юранд отмъщава на немците за жена си. Ще отида да му помагам. По-преди сам казахте, че не ми е за пръв път да се бия с немци, защото и тях самите, и борбата с тях познавам. Това първо. А второ, там на границата аз по-скоро ще се сдобия с паунови пера. Трето, както и вие знаете, с паунови пера не се кичи кой да е прост рицар, та ако господ ми помогне да намеря такива пера, ще ми даде и плячка. Най-сетне: оттам взелият пленник не прилича на татарина. Такъв да го оставиш дори в гората, и там ще ти върши работа.

— Ти, момко, да не си загубил ума си? Ами че сега няма война и един господ знае кога ще има!

— Ох, чичо! Направили мечките мир с пчеларите и кошерите да не развалят, и меда да не ядат! Ха, ха! Не знаете ли, че големите войски може и да не воюват, кралят и магистърът може и да слагат по пергаментите печатите си, но на границата всякога ще има страшни сблъсквания? Заграби ли се добитък, за една крава няколко села изгарят а замъци обсаждат. А не отвличат ли селяни и момичета? Не ограбват ли търговци по пътищата? Спомнете си за старите времена, за които сам сте разправяли! Лошо ли беше на оня наленчанец, който хванал четиридесет рицари, които отивали при кръстоносците, затворил ги в подземието и не ги пуснал дотогава, докато магистърът не му изпратил цяла кола сребро? Юранд от Спихов само това прави и на границата всякога има работа.

Няколко минути те вървяха мълчаливо. Беше се вече съмнало и лъчите на слънцето осветиха скалите, на които беше построено абатството.

— Бог навсякъде може да прати човеку щастие — каза с по-мек глас Мачко. — Моли се да те благослови.

— Вярно, че всичко е по божия милост!

— И мисли за Богданец, защото не можеш да ме убедиш, че заради Богданец искаш да отидеш при Юранд от Спихов, а не заради това крекливо патенце.

— Не говорете така, защото ще се разсърдя. Драго ми е да я виждам и не го отричам; по-друга е тази клетва, не е като онази пред Рингала. Срещали ли сте някоя по-хубава от нея?

— За какво ми е хубостта й? По-добре вземи я, когато порасте, щом е дъщеря на храбър и богат велможа.

Лицето на Збишко се озари от младежка добра усмивка.

— И това може да бъде. Нито друга господарка, нито друга жена! Когато ви отслабнат костите, ще бавите внуци от мене и нея.

При тези думи и Мачко се усмихна и каза вече съвсем придобрен:

— Градовци! Градовци!… Да валят, ако щат, като градушка. На старини радост, а след смъртта спасение — това ни дай, господи Исусе!

III

Княгиня Данута, Мачко и Збишко и по-рано бяха идвали в Тинец, но в свитата имаше придворни, които го виждаха за пръв път — и те разглеждаха в захлас великолепното абатство, назъбените стени, които минаваха по скалите над пропастта, и високите многоетажни здания, построени ту по склоновете на планината, ту между крепостните стени, позлатени сега от изгряващото слънце, По тези величествени стени и здания, по стопанските постройки, по градините, разположени в подножието на планината, и по грижливо обработените земи, които погледът обхващаше от височината, човек още от пръв поглед можеше да разбере, че тук се крие старо, неизчерпаемо богатство, на каквото не бяха навикнали и на което неволно се удивляваха хората от бедната Мазовия. Наистина стари и богати бенедиктински абатства имаше и в други части на страната, като например в Любуш на река Одра, в Плоцк, във великополското Могилно и на други места, но никое от тях не можеше да се сравни с Тинецкото, чиито владения бяха по-големи от някои независими княжества, а приходите му биха предизвикали завист дори у тогавашните крале.

И учудването на придворните растеше. Някои дори не искаха да вярват на очите си. А в това време княгинята, в желанието си да съкрати пътя и да привлече вниманието на девойките, замоли един от монасите да им разкаже старинната и страшна повест за Валгеж Красни, която тя вече беше чувала в Краков, при все че не толкова подробно.

Като чуха това, девойките заобиколиха княгинята и тръгнаха бавно нагоре, осветени от утринните лъчи на слънцето и прилични на подвижни цветя.

— За Валгеж нека разкаже брат Хидулф, комуто той се явил една нощ — каза един от монасите и погледна другия, който беше вече на преклонна възраст и вървеше малко прегърбен редом с Миколай от Длуголяс.

— Нима го видяхте със собствените си очи, благочестиви отче? — попита княгинята.

— Видях го — отговори мрачно монахът, — защото понякога по божия воля му се позволява да напуща адските подземия и да се явява на хората.

— Кога се случва това?

Монахът изгледа другите двама монаси и не отговори, защото имаше предание, че духът на Валгеж се явява тогава, когато в манастира се развалят нравите и когато монасите започнат да мислят за светски богатства и радости повече, отколкото им подобава.

Това именно никой не искаше открито да признае, но понеже се говореше също, че провидението се явява и преди война или други бедствия, брат Хидулф, като помълча малко, каза:

Появата му не предсказва нищо добро.

— Тогава не бих желала да го видя — каза княгинята и се прекръсти. — Но защо е в ада, щом казват, че само си бил отмъстил за тежка лична обида.

— Дори и цял живот да е бил благочестив — отговори строго монахът, — пак щеше да бъде осъден, защото е живял в езически времена и не е бил измит чрез светото кръщение от първородния грях.

При тези думи веждите на княгинята се свиха болезнено, защото й дойде наум, че и нейният велик баща, когото тя обичаше с цялата си душа, беше също умрял езичник и щеше да гори вечно в огъня.

— Говорете — каза тя след късо мълчание.

И брат Хидулф почна разказа си:

— Имало в езическите времена един могъщ граф, когото заради голямата му хубост наричали Валгеж Красни. Цялата тази страна, додето поглед стига, била негова, във време на война освен пешаци водел със себе си по сто копиеносци, защото всички владелци на запад чак до Ополе и на изток до Сандомеж били негова васали. Стадата му били неизброими, а в Тинец имал кула, пълна до върха с пари, както сега имал кръстоносците в Малборг.

— Зная, имат! — прекъсна го княгиня Данута.

— И бил той цял великан — продължи монахът, — дъбове с корени изтръгвал, а по хубост, в свирене на лютня и по пеене никой в цял свят не можел да му съперничи. А веднъж, когато бил при двора на френския крал, в него се влюбила кралската дъщеря Хелгунда, която баща й за слава божия искал да прати а манастир, и избягала с него в Тинец, дето двамата заживели в греховен съюз, защото никой свещеник не искал да ги венчае по християнски обред, А във Вислица тогава живял Вислав Хубави, от рода на крал Попел. Когато веднъж Валгеж Красни отсъствувал, Вислав опустошил Тинец като графство, Валгеж го победил и го докарал в Тинец пленник, без да помисли, че всяка жена, която види веднъж Вислав, готова веднага да се откаже от баща, от майка и от мъжа си, само да насити своята страст. Така станало и с Хелгунда. Тя веднага измислила за Валгеж такава примка, че той, ако и да бил великан и дъбове с корените изскубвал, не можал да я скъса — и го предала на Вислав, който го откарал във Вислица. Но Ринга, сестрата на Вислав, като чула пеенето на Валгеж в подземието, веднага се влюбила в него и го освободила от подземието, а той убил с меч Вислав и Хелгунда, хвърлил телата им на гарваните, а сам с Ринга се върнал в Тинец.

— Не е ли постъпил справедливо? — попита княгинята.

Но брат Хидулф отговори:

— Ако беше се покръстил и беше дал Тинец на бенедиктинците, може би господ би му простил греховете; но понеже не го сторил, земята го погълнала.

— Ами тогава имало ли е вече бенедиктинци в Кралството?

— Бенедиктинци в това кралство още нямало, защото тогава тук са живели само езичници.

— Тогава как би могъл да се покръсти и да даде Тинец?

— Не е можел — и именно за това е осъден в ада за вечни мъки — отговори важно монахът.

— Вярно! Право казва! — обадиха се няколко гласа.

В това време стигнаха до главните манастирски порти, дето сам абатът чакаше княгинята начело на многобройна свита монаси и шляхтичи. Светски лица като икономи, съдии, администратори и всякакви чиновници в манастира имаше всякога. Също така множество дворяни и дори могъщи рицари управляваха обширни манастирски земи по изключително васално право в Полша — и като васали на драго сърце живееха при двора на своя сюзерен, където от високия клир можеха лесно да получат подаръци, привилегии и всякакви благодеяния, които често пъти зависеха от някоя дребна услуга, от ловко казана дума или от доброто настроение на могъществения абат. Подготвяните в столицата тържества бяха събрали много такива васали и от по-далечни места, а ония, на които бе мъчно поради навалицата да си намерят място в краковските странноприемници, бяха се настанили в Тинец. По тази причина „абатът на сто села“ имаше възможност да поздрави княгинята, придружен от още по-многобройна свита от друг път.

Той беше човек с висок ръст, със сухо умно лице, с глава, обръсната отгоре, а по-долу, над ушите, обкръжена с венец от прошарена коса, На челото си имаше белег от рана, получена, види се, в младите рицарски години, Очите му бяха пронизителни и гледаха гордо изпод черните вежди Облечен беше с расо, както и останалите монаси, но върху него имаше черен плащ, подплатен с пурпурен плат, а на шията си носеше златна верижка, на която висеше също така златен кръст, украсен със скъпоценни камъни — знак на абатския сан. Цялата му осанка издаваше човек горд, самоуверен и навикнал да заповядва.

Княгинята обаче той поздрави любезно и дори с покорност, защото помнеше, че мъжът й произхожда от онзи род мазовецки князе, от който произхождаха кралете Владислав и Кажимеж, а по женска линия и сегашната кралица, господарката на едно от най-големите кралства в света. Затова той прекрачи прага на портите, наведе ниско глава, а после благослови Ана Данута и целия й двор с мъничко златно ковчеже, което държеше в пръстите на дясната си ръка, и каза:

— Поздравявам те, милостива госпожо, на скромния манастирски праг. Нека свети Бенедикт Нурсийски, свети Маур, свети Бонифаций и свети Бенедикт Аниански, а също и Йоан Толомейски — нашите покровители, които живеят във вечна светлина, да те дарят със здраве и щастие и да те благославят по седем пъти на ден до края на твоя живот.

— Само ако са глухи, не биха изслушали думите на такъв велик абат — каза любезно княгинята, — толкова повече, че ние дойдохме за литургията, през време на която ще се оставим под ваше покровителство.

При тези думи тя му протегна ръка, която той целуна по рицарски, като падна според придворния обичай на едно коляно, а после двамата влязоха заедно през портите. За литургията, изглежда, ги чакаха вече, защото веднага забиха големите и малките камбани; тръбачите, наредени пред черковните врата, затръбиха в чест на княгинята с големи тръби, други удариха по големите котли, изковани от червена мед и покрити с обтегната кожа, която засилваше гръмливия отглас. На княгинята, родена в нехристиянска страна, всяка черква и досега й правеше силно впечатление, а още повече тинецката, с чието великолепие рядко би могла да се сравни някоя друга черква. Вътрешността й беше потънала в мрак, само при големия олтар трептяха снопчета разноцветни лъчи, смесени с блясъка на свещите, които се отразяваха по позлатата и резбата. Един свещеник с одежди излезе да служи литургия, поклони се на княгинята и почна. Веднага се разнесе гъст и благовонен дим, който обви свещеника и олтара, заиздига се бавно нагоре на спокойни кълба и увеличаваше тайнствената тържественост на черквата, Ана Данута отметна назад глава, дигна ръцете си до лицето и почна горещо да се моли. Но когато се разнесоха из черквата звуците на още редкия в онези времена черковен орган и когато тия звуци с тържествения си гръм почнаха да раздрусват стените на храма и да го изпълват ту с ангелски гласове, ту с песента на славей, тогава княгинята дигна очи нагоре и по лицето и заедно с благоговението и страха се изрази безгранична наслада, а на оня, който я гледа, би могло да се стори, че тя е някаква светица, която в неземен унес вижда небето отворено.

Така се молеше родената в езичество дъщеря на Кейстут, която подобно на всички тогавашни хора във всекидневния си живот приятелски и като на близък произнасяше името божие, обаче в дома господен с детинско страхопочитание и смирение издигаше очи към тайнствената и неизмерима сила.

Също така набожно, макар и с по-малък страх, се молеха и всички придворни. Збишко стоеше на колене пред троновете между мазурите, защото само придворните девойки застанаха при троновете заедно с княгинята, и се отдаваше на божията закрила. От време на време той поглеждаше към Дануша, която стоеше до княгинята с полузатворени очи, и си мислеше, че наистина си заслужава човек да стане рицар на такава девойка, но че и той също така не й беше обещал нещо какво да е, И сега, когато беше отрезнял от изпитото в кръчмата пиво и вино, той се позамисли доста как ще изпълни обещанието си. Война сега нямаше. Наистина при пограничните сблъсквания беше лесно да се натъкнеш на някой въоръжен немец и да му пречупиш костите или да платиш с главата си. Така беше казал и на Мачко, „Но не всеки немец — мислеше той — носи на шлема си паунови или щраусови пера.“ От гостите на кръстоносците такива носят като че ли само графовете, а от самите кръстоносци — само графовете, и то не всички. Ако няма война, може да минат години, додето намери трите китки паунови дера! освен това дойде му наум, че ако дотогава не бъде посветен в рицарство, може да извика на двубой само непосветени в рицарство. Наистина той се надяваше да получи рицарски пояс от ръцете на краля по време на състезанията, които щяха да станат след кръщавката, защото отдавна го беше заслужил — а после какво? Ще отиде при Юранд от Спихов, ще му помага, ще се бие с прости войници, колкото му паднат — и с това се свършва всичко. Кръстоносните войници не са рицари с паунови пера на главата.

И при тия грижи и съмнения, като виждаше, че без нарочна божия милост малко нещо ще може да постигне, той почна да се моли:

„Прати ни, Исусе, война с кръстоносците и с немците, враговете на това кралство и на всички народи, които изповядват на наш език твоето свето име. Нас благослови, а тях затрий, защото те служат повече на господаря на ада, отколкото на тебе, а нас мразят в душата си най-вече за това, че нашият крал и кралицата покръстиха Литва и не ги оставят да преследват с меч твоите раби. Накажи ги за техния гняв!

А пък аз, грешният Збишко, се кая пред тебе и от петте ти рани очаквам помощ, очаквам да ми пратиш по-скоро трима знатни немци с паунови пера на шлемовете и да ми позволиш с твоето милосърдие да ги надвия до смърт. А това моля, защото обещах такива пера на панна Данута, дъщерята на Юранд и твоя рабиня, и се заклех в своята рицарска чест.

А каквото друго се намери у победените, десетата част от него ще дам на светата ти черква, та ти, все благи Исусе, да имаш от мене полза и слава и да са увериш, че съм ти обещал от чисто сърце, а не лице мерно. И както това е истина, така и ти ми помогни, амин!“

Но колкото повече се молеше, полкова сърцето му се изпълваше с някакво особено набожно вълнение и той прибави нов оброк: когато изкупят Богданец от залога, ще подари на черквата всичкия восък, който пчелите ще съберат за цяла година. Надяваше се, че чичо му Мачко няма да се противи на това, а господ Исус ще се зарадва особено на восъка за свещите — и в желанието си да го получи по-скоро, ще помогне по-скоро и на Збишко. Тая мисъл му се видя толкова вярна, че радост изпълни цялата му душа: сега беше почти убеден, че молитвата му ще бъде чута и че скоро ще има война, пък дори и да няма, той все пак ще получи своето. Той усети в ръцете И в краката такава сила, че беше готов веднага сам-самичък да се хвърли върху цял отряд. Дори си помисли, че след такива обещания пред бога би могъл в чест на Дануша да поиска поне още двамина немци, Младежката му разпаленост го подтикваше към това, но този път благоразумието надви, защото се страхуваше да не дотегне на божието търпение с прекалените си искания.

Но надеждата му порасна още повече, когато след литургията и продължителната почивка, на която се предаде целият двор, той чу по време на закуската разговора между абата и Ана Данута.

Тогавашните жени на князете и кралете, било от набожност, било поради великолепните подаръци, на каквито не се скъпяха за тях магистрите на Ордена, проявяваха голямо разположение към кръстоносците, Дори благочестивата Ядвига, додето беше жива, сдържаше издигнатата над кръстоносците ръка на своя могъщ съпруг. Само Ана Данута, претърпяла от тях жестоки семейни обиди, ги мразеше с цялата си душа, И когато абатът я попита за Мазовия и как вървят работите там, княгинята почна горчиво да се оплаква от Ордена:

— Какви могат да бъдат работите в едно княжество с такива съседи? Уж има мир — разменят се пратеници и писма, а не можеш да бъдеш сигурен за живота си ни ден, ни час. Покрай границата, който си легне вечер да спи, никога не знае дали няма да се събуди в окови или с острие на меч в гърлото, или със запален покрив над главата. Не те запазват от измяна нито клетвата, нито печатите, нито пергаментите, Нали така беше и в Злотория, когато по време на мир князът беше взет в плен, Кръстоносците казваха, че тоя замък можел да стане опасен за тях. А нали замъците се строят за отбрана, не за нападение — и кой княз няма право на своята собствена земя да си строи замък или да го преправя? Кръстоносците не може да умилостиви нито слабият, нито силният, защото те презират слабия, а пък силния се мъчат да отслабят. Който им направи добро, те му отплащат със зло. Има ли на света орден, който да е получил в други кралства такива благодеяния, каквито са получили кръстоносците от полските князе? А как се отплатиха? С омраза, с разграбване на земи, с война и измяна. Напусто бихте роптали, напусто бихте се оплаквали от тях и на самия папа, защото те в своята упоритост а гордост не слушат дори римския папа. Изпратили, казват, сега пратеници за раждането на кралицата Й за очакваната кръщавка, но само защото искат да отвърнат от себе си гнева на могъщия крал за онова, което направиха в Литва. В сърцата си обаче те мислят само за едно: да унищожат кралството и цялото полско племе.

Абатът слушаше внимателно и потвърждаваше, а после каза:

— Зная, че е дошъл в Краков начело на пратениците вождът Лихтенщайн, един от братята на Ордена, почитан много от тях за знатния си произход, за мъжеството и ума си. Може би наскоро ще го видите тук, милостива господарке, защото той вчера ми прати известие, че иска да се помоли на нашите свети мощи и ще дойде да ни посети в Тинец.

Като чу това, княгинята почна отново да се оплаква:

— Разправят хората — и дай боже да е истина, че скоро ще има голяма война, в която от едната страна ще бъдат полското кралство и всички народи, които говорят език, подобен на полския, а от другата — всички немци и Орденът. Имало предсказание за тази война от някоя си светица…

— Бригида — прекъсна я ученият абат. — Преди осем години тя беше призната за светица. Благочестивият Пьотр от Алвастър и Маней от Линкьопинг записали нейните пророчески думи, с които наистина е предсказана голяма война.

Збишко цял се разтрепера от радост при тези думи, не можа да се сдържи и попита:

— А скоро ли ще стане?

Но абатът, зает с княгинята, не чу, а може би се престори, че не е дочул въпроса.

А княгинята продължи:

— Радват се и у нас младите рицари на тази война, но по-възрастните и по-разсъдливите казват: „Не от немците се боим ние, при все че е голяма тяхната сила и тяхната надменност, нито от копията и мечовете им, но боим се, казват, от орденските реликви, защото пред тях човешката сила е нищо.“

Тук Ана Данута погледна със страх абата и прибави с по-тих глас:

— Имали били парче от истинския кръст господен! как тогава може да се воюва с тях?

— Пратил им го френският крал — отвърна абатът.

Настъпи кратко мълчание — после заговори Миколай от Длуголяс, по прякор Обух, човек опитен и вещ.

— Бях пленник у кръстоносците — рече той — и няколко пъти съм виждал процесии, на които носеха тази велика светиня. Но освен това в манастира в Олива има много други знаменити реликви, без които Орденът не би достигнал такава сила.

При тези думи бенедиктинците обърнаха глави към говорещия и почнаха да го разпитват с голямо любопитство:

— Кажете ни, какво има там?

— Има изрезка от дрехата на света Богородица — отговори владелецът от Длуголяс, — има един кътен зъб на Мария Магдалена и главничка от огнената къпина, в която сам бог отец се явил на Мойсей, там е ръката на свети Либерий, а пък що кости на други светии — тях не бих могъл да изброя с пръстите на ръцете и на краката си…

— Тогава как ще се воюва с тях? — попита с въздишка княгинята.

Абатът пък намръщи високото си чело, позамисли се и отговори:

— Тежко е да се воюва с тях, ако ще би и затова, че са монаси и носят кръст на плащовете; но ако са задминали мярката на прегрешенията, тогава и на тия свещени предмети ще бъде неприятно да останат в техни ръце и те не само че не ще им придадат сила, но ще им я отнемат, за да преминат в по-достойни ръце. Нека бог пощади християнската кръв, но ако настъпи голяма война, и в нашето кралство има реликви, които ще се застъпят за нас. А господ чрез устата на света Бригида казва: „Избрах ги да бъдат полезни пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват над тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И го направиха роб а не го учат на заповедите божи, отказват му светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адски, отколкото ако бе в езичество останал, А войни водят само за да задоволят алчността своя. Затова ще дойде време когато строшени ще бъдат зъбите им и отсечена ще бъде десницата им, а дясната им нога ще стане крома, за да съзнаят греховете си.“

— Дай боже! — извика Збишко.

Останалите рицари и монаси също много се ободриха от думите на пророчеството, а абатът се обърна към княгинята и каза:

— Затова уповавайте се на бога, милостива господарке, защото по-скоро техните дни са преброени, отколкото вашите; а сега с благодарно сърце приемете това ковчеже, в което се пази пръст от крака на свети Птоломей, един от нашите покровители.

Княгинята протегна разтрепераните си от щастие ръце, коленичи, пое ковчежето и веднага почна да го притиска до устните си. Радостта на господарката споделиха и придворните и девойките, защото никой не се съмняваше, че този подарък ще донесе благословия и успех на всички им, а може би и на цялото княжество. Збишко също се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че войната ще почне веднага след краковските тържества.

IV

Пладне беше вече отдавна минало, когато княгинята заедно със свитата си потегли от гостоприемния Тинец за Краков. Често пъти тогавашните рицари, когато отиваха в големите градове или в замъците на посещение на знатни лица, се стъкмяваха с пълно бойно въоръжение. Имаше наистина обичай оръжието да се снема, щом се минат портите, за което сам стопанинът на замъка подканваше гостите с традиционните думи: „Снемете оръжието, благородни рицарю, защото сте дошли у приятел“ — но при все това „военното“ влизане се смятащи за по-тържествено и повдигаше значението на рицаря. Заради тази именно тържественост както Мачко, така и Збишко си туриха най-добрите, отнети от фризийските рицари, ризници и нараменници, които бяха чисти, блестящи и по краищата украсени със златни нишки. Миколай от Длуголяс, който познаваше света и беше виждал през живота си много рицари, а беше и голям познавач на военните работи, веднага разбра, че това са доспехи, изковани от най-прочутите в света по онова време милански оръжейни майстори, каквито брони и оръжия могат да си позволят само най-богатите рицари, защото всяко от тях струва цяло имане. Оттук той направи заключението, че тези фригийци трябва да са били някои видни хора в родината си, и почна да гледа Мачко и Збишко с още по-голяма почит. Но шлемовете им, колкото и да бяха хубави, не бяха скъпи; затова пък едрите коне, покрити със скъпи покривала, предизвикаха между придворните учудване и завист. Седнали на извънредно високите седла, Мачко и Збишко гледаха като на длан цялата княжеска свита. Всеки от тях държеше в ръка дълго копие, всеки имаше меч на бедрото, а на седлото брадва. Щитовете си те наистина бяха оставили за по-удобно в колата, но и без тях и двамата имаха такъв вид, като че ли отиваха не в града, а на война.

И двамата яздеха близо до каляската, в която на задната седалка седяха княгинята и Дануша, а отпред — почетната придворна Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, и старият Миколай от Длуголяс. Дануша поглеждаше с голямо любопитство железните рицари, а княгинята изваждаше от пазвата си сегиз-тогиз златната кутийка с мощите на свети Птоломей и я поднасяше към устните си.

— Страшно съм любопитна да видя какви са костите вътре — каза тя най-после, — но сама няма да я отворя, за да не обидя светията. Нека я отвори епископът в Краков.

На това предпазливият Миколай от Длуголяс, отвърна:

— По-добре ще е да не ги изпущате от ръцете си, защото това е нещо много ценно и съблазнително.

— Като че ли имате право — каза княгинята, помисли малко и добави: — Отдавна никой не ми е доставял такова удоволствие, каквото ми достави почтеният абат и с този подарък, и с това, че разсея страха ми от реликвите на кръстоносците.

— Мъдро говори той и справедливо — обади се Мачко от Богданец. — Те и при Вилно носеха реликви, най-вече да убедят чужденците-гости, че уж воюват с езичници. И какво стана? Нашите видяха, че стига само да си плюеш на ръката и да замахнеш хубавичко с брадвата, тогава и шлемът се разсича, и главата също. Светците помагат — грехота е да се отрича това, — но само на справедливите, които отиват на война за правдата и в името божие. И аз мисля, милостива господарке, че дойде ли работата до голяма война, ако ще би всички немци да помагат на кръстоносците, ние ще ги разбием на провал, защото нашият народ е по-голям и господ е дал на костите ни по-голяма сила. А колкото за реликвите, нима у нас в манастира „Свети кръст“ няма частица от кръста Христов?

— Наистина! — каза княгинята. — Но те ще останат у нас в манастира, а кръстоносците носят своите със себе си на войната.

— Все едно! За божието всемогъщество няма далечина.

— Вярно ли е това? Кажете, как стои работата? — попита княгинята, като се обърна към мъдрия Миколай от Длуголяс, а той отговори:

— Това и всеки епископ ще потвърди. Рим също е далече и все пак папата управлява целия свят, та какво остава до бога!

Тези думи успокоиха княгинята напълно и тя заговори за Тинец и за неговото великолепие. Мазурите се чудеха не само на богатството на манастира, но и на богатството и на хубостта на тия краища, из които сега пътуваха. Навсякъде наоколо виждаха начесто заможни села, из тях овощни градини, липови горички, по липите щъркови гнезда, а под тях пчелни кошери със сламени покривчета. От двете страни на пътя се простираха избуяли ниви с всякакви посеви. Вятърът понякога полюляваше зеленото още море от класове, из които нагъсто като звездите на небето се мяркаха цветовете на синята метличина в светлочервения мак. Далече някъде зад нивите се чернееха тук-таме борови гори, тук-таме радваха окото дъбови и елови гори, окъпани от блясъка на слънцето, на места мочурливи ливади, пълни с треви и блатни птици, които се виеха над мочурищата, после хълмове, осеяни с хижи, и пак ниви: личеше по всичко, че в тая земя живее многоброен, трудолюбив, влюбен в земята народ и където и да погледнеш, целият тоя край изглеждаше не само пълен с мед и мляко, но и спокоен и щастлив.

— Кажимежовото кралско владение е това — каза княгинята; — да живееш тук и да не умираш!

— Сам господ Исус се усмихва на такава страна — отговори Миколай от Длуголяс — и божията благословия е над нея; пък и как може да бъде иначе, когато тук, щом почнат да бият камбаните, няма нито един кът, до който да не стига камбанният звън! А всички знаем, че злите духове не могат да понасят това и трябва да бягат в затънтените гори, чак към унгарската граница.

— Затова и аз се чудя — обади се пани Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, — че Валгеж Красни, за когото разправяха монасите, може да се явява в Тинец, дето камбаните бият седем пъти на ден.

Тази забележка смути за минута Миколай, който се позамисли и едва тогава отговори:

— Преди всичко пътищата господни са неведоми, а, второ, не забравяйте, че той получава специално разрешение за всяко явяване.

— Да бъде, както ще, но аз съм доволна, че не нощувахме в манастира. Умряла бих от страх, ако ми се явеше такъв великан от ада.

— Хм… Не се знае! Защото казват, не бил извънредно хубав.

— Да бъде, ако ще, и най-хубавият, не би искала да ме целува човек, от чиято уста дъхти на сяра.

— А отде знаете, че ще иска веднага да ви целува?

При тези думи княгинята, а след нея и пан Миколай и двамата рицари от Богданец почнаха да се смеят. По примера на другите се смееше, без да знае защо, а Дануша, но Офка от Яжомбково обърна разгневеното си лице към Миколай от Длуголяс и каза.

— Предпочела бих него, отколкото вас.

— Ех, не вкарвайте вълка в кошарата — отговори весело мазурът, — защото той често блуждае и по пътя между Краков и Тинец, особено привечер; току-виж, ви чул и се явил пред вас в образа на великан!

— На други да се явява! — отговори Офка.

Но в тоя миг Мачко от Богданец, който от високия си кон можеше да вижда много по-далече, отколкото седналите в каляската, дръпна юздите и каза:

— Божичко, що е това?

— Какво има?

— Великан някакъв иде насреща ни иззад хълма.

— Шегата стана истина! — извика княгинята. — Не говорете такива неща!

А Збишко се надигна на стремената й каза:

— Така си е — великанът Валгеж, никой друг!

Коларят от страх спря конете и без да изпуща юздите, почна да се кръсти, защото и той от седалката видя да срещуположния хълм гигантския образ на конника.

Княгинята се изправи и веднага седна отново с пребледняло от тревога лице, а Дануша скри главата си в гънките на дрехите й. Придворните, девойките и певците, които яздеха на коне зад колата, щом чуха зловещото име, почнаха да се трупат около нея. Мъжете още се опитваха да се смеят, но в очите им личеше безпокойство; жените пребледняха и само Миколай от Длуголяс, който много беше препатил през живота си, запази спокойно лице и за да успокои княгинята, каза:

— Не бойте се, милостива господарке. Слънцето още не е залязло, пък дори ако беше нощ, свети Птоломей рак ще се разправи с Валгеж.

В това време непознатият конник се изкачи на продълговатия гръб на хълма, сдържа коня си и застана неподвижен. В лъчите на залязващото слънце той се виждаше много ясно — и наистина фигурата му изглеждаше, че надминава със своята огромност обикновените човешки размери. Разстоянието между него и свитата на княгинята не беше повече от триста крачки.

— Защо се спря? — попита един от певците.

— Защото и ние се спряхме — отговори Мачко. — Разглежда ни, като че ли иска да си избере някого от нас — забеляза вторият певец; — да бях уверен, че е човек, а не някой зъл дух, щях да се приближа до него и да го цапна с лютнята по главата.

Жените съвсем се изплашиха и почнаха да се молят гласно, а Збишко, в желанието си да покаже своята решителност пред княгинята и Дануша, извика:

— Пък аз и така ще отида. Не ме е страх от Валгеж!

Дануша извика с плачлив глас: „Збишко! Збишко!“, но той подкара коня и запрепуска все по-бързо напред, уверен, че ако срещне дори и самия Валгеж, ще го прободе с копието си.

А Мачко, който виждаше надалече, каза:

— Изглежда ни, че е великан, защото стои на хълма. Едър някакъв мъжага, но съвсем обикновен човек — и нищо друго. Я да отида и аз, да не би Збишко да се сбие с него.

Збишко в това време яздеше тръс и размисляше дали веднага да насочи копието, или да поразгледа отблизо застаналия на хълма. Най-после реши първо да разбере с какъв човек има работа и веднага се убеди, че тази мисъл е по-добра, защото колкото повече се приближаваше, толкова непознатият започна да губи в очите му своите необикновено големи размери. Беше много едър мъж, възседнал огромен кон, още по-голям от коня на Збишко, ала не надминаваше човешките размери. Освен това той не беше въоръжен, на главата си имаше кадифена шапка, подобна на камбана, и беше облечен в бяло платнено наметало, за да го пази от праха, под което се виждаше зелена дреха. Изправен на хълма, той беше дигнал главата си нагоре и се молеше. Изглежда, беше спрял, за да довърши вечерната си молитва.

„Какъв ми ти Валгеж!“ — помисли младият момък.

Той беше вече толкова близо, та можеше да стигне непознатия с копието си, а онзи, като видя пред себе си великолепно въоръжен рицар, усмихна му се приятелски и каза:

Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— Не е ли това дворът на мазовецката княгиня там долу?

— Да.

— От Тинец ли идете?

Но отговор не последва, защото Збишко остана така изумен, та дори не чу въпроса. За миг той постоя като вкаменен, без да вярва на очите си, защото на петдесетина крачки зад непознатия мъж видя няколко конника, начело на които, но доста пред тях, яздеше рицар в бляскаво въоръжение, с бял сукнен плащ и черен кръст на него и със стоманен шлем, украсен с великолепен сноп от паунови пера, наредени като зъби на гребен.

— Кръстоносец! — прошепна Збишко.

И при вида на кръстоносеца той помисли, че молитвата му е чута, че милосърдният бог му праща немеца, за когото беше молил в Тинец, че трябва да използува божието благоволение, и без да се двоуми нито миг. Преди още да му бе минало всичко това през ума, преди да успее да се съвземе от изненадата, — той се наведе на седлото, свали копието до ушите на коня и с бойния вик на рода си: „Градовци! Градовци!“, полетя срещу кръстоносеца.

А онзи, също така зачуден, сдържа коня си и без да навежда копието, изправено нагоре от стремето, гледаше напред, сякаш се съмняваше, че него нападат.

— Наведи копието! — викаше Збишко и забиваше железните краища на стремената в хълбоците на коня си. — Градовци! Градовци!

Разстоянието между тях почна да намалява. Кръстоносецът разбра, че нападението е насочено наистина срещу него, сдържа отново коня, притъкми оръжието — и вече копието на Збишко щеше да се удари о гърдите му, когато изведнъж една силна ръка го пречупи като суха тръстика до самата китка на Збишко, после същата ръка стегна юздите на коня му с такава страшна сила, че жребецът зари в земята четирите си крака и се спря като вкопан на мястото си.

— Безумецо, какво правиш? — чу се дълбок и страшен глас. — Пратеник нападаш, краля оскърбяваш!

Збишко се озърна и видя същия онзи грамаден мъж, когото бяха взели за Валгеж и който преди малко беше изплашил толкова много придворните дами на княгинята.

— Пусни ме да се бия с немеца! Ти кой си? — завика Збишко и хвана дръжката на секирата.

— Остави секирата! Кълна се в бога! Остави секирата, казвам ти, или ще те сваля от коня! — завика още по-страшно непознатият. — Ти оскърби негово величество краля и ще бъдеш съден.

После се обърна към хората, които яздеха след кръстоносеца, и извика:

— Тука!

Но в това време пристигна Мачко с неспокойно и зловещо лице. И той разбираше добре, че Збишко е постъпил като безумен и че тази работа може да има гибелни последици за него, но все пак беше готов и да се бие. Целият отряд на непознатия рицар и на кръстоносеца броеше не повече от петнайсет души, въоръжени кой с копие, кой с лък, та двама тежко въоръжени рицари можеха да се сблъскат с тях не без надежда за победа. Мачко си мислеше още, че ако след това ги очаква съд, може би по-добре ще е да го избягнат, като си пробият път през тия хора и после се скрият някъде, докато мине бурята. И ето, лицето му се намръщи като вълча паст, готова да хапе, той спря коня между Збишко и непознатия мъж, хвана се за меча и запита:

— Кои сте вие? С какво право?

— С такова право — отговори непознатият, — че кралят ми е заповядал да бдя за безопасността на тия места, а се казвам Повала от Тачево.

При тия думи Мачко и Збишко изгледаха рицаря, после скриха в ножниците полуизвадените си вече мечове и наведоха глави. Не страх ги обзе, но те сведоха чела пред известното и добре познато име, защото Повала от Тачево, шляхтич от знаменит род и могъщ владелец на обширни земи около Радом, беше същевременно и един от най-славните рицари в цялото кралство. Певците го възпяваха в песните си като образец на чест и мъжество и прославяха името му наред с името на Завиша от Гарбов, на Фарурей, на Скарбко от Гура, на Добко от Олешница, на Яшко Нашан, на Миколай от Москожов, на Зиндрам от Машковице. Освен това сега той беше представител на кралската особа и да се нахвърлиш срещу него, беше все едно да сложиш главата си под секирата на палача.

Мачко се опомни бързо и продума с напълно почти телен глас:

— Чест и поклон на вас, пане, на вашата слава и мъжество!

— Поклон и на вас, пане — отговори Повала, — при все че бих желал да се запозная с вас не при такова тежко провинение.

— Защо така? — попита Мачко.

Но Повала се обърна към Збишко:

— Какво направи ти, момче! На широк път, толкова близо до краля, нападна пратеник! Знаеш ли какво те очаква за това?

— Нападнал пратеник, защото е млад и глупав и защото му е по-лесно да предприеме нещо, отколкото да го обмисли — каза Мачко. — Но не го съдете строго, докато не ви разкажа цялата история.

— Не аз ще го съдя. Моята работа е само да му сложа окови…

— Как така? — отвърна Мачко и изгледа отново с мрачен поглед цялата дружина.

— Според заповедта на краля.

След тези думи настъпи мълчание.

— Той е шляхтич — каза най-после Мачко.

— Тогава нека се закълне в рицарската си чест, че ще се яви пред всеки съд.

— Ще се закълна в честта си! — извика Збишко.

— Добре, Как ви казват?

Мачко спомена името и герба.

— Ако сте от Двора на княгинята, помолете я да се застъпи за вас пред краля.

— Не сме от нейните придворни. Идем от Литва, от княз Витолд. По-добре да не бяхме срещали никакъв двор! От тази именно среща дойде бедата за момъка.

И Мачко почна да разказва какво се случило в кръчмата, как пристигнала там княгинята, как братанецът му дал обет, докато най-сетне така го доядя на Збишко, чиято необмислена постъпка ги постави в такова тежко положение, че почна да му вика:

— По-добре да беше паднал при Вилно! Де ти беше умът, диво прасе?

— Ех — отговори Збишко, — като дадох клетва, аз се помолих на господа Исуса да ми прати повече немци и му обещах дан, а щом видях паунови пера и плащ с черен кръст, тутакси някакъв глас викна в мене! „Бий немеца, чудото стана!“ И го нападнах — а кой не би го нападнал?

— Слушайте — прекъсна го Повала. — Не ви желая зло, защото виждам ясно, че момъкът е направил грешка повече от лекомислие, свойствено на възрастта му, отколкото от зла воля. Много бих се радвал, ако можех съвсем да не обърна внимание на неговата постъпка и да продължа пътя си, като че ли нищо не се е случило. Ала бих могъл да направя това само ако тоя големец обещае, че няма да се оплаче на краля. Помолете го за това, може би той ще съжали юношата.

— По-скоро ще отида под съд, отколкото да се поклоня на един кръстоносец! — извика Збишко, — Това е недостойно за моята шляхтишка чест.

Повала от Тачево го изгледа строго и каза:

— Не правиш добре. По-старите знаят по-добре от тебе кое е достойно и кое недостойно за рицарската чест. За мене хората все са чули нещичко, но ще ти кажа, че ако бих направил такава грешка, не бих се срамувал да поискам прошка.

Збишко се засрами, но след като се огледа наоколо, каза:

— Земята тук е равна, стига да се поутъпче още малко… Дето ще моля немеца, предпочел бих да се бия с него на коне или пеш, на смърт или на робство.

— Глупако! — прекъсна го Мачко. — Как ще се биеш с пратеник? Нито ти можеш да се мериш а него, нито той с такова хлапе!

И се обърна към Повала:

— Простете, благородни рицарю. Момчето съвсем се разпусна през време на войната и по-добре ще е да не говори с немеца, защото може и да го нахока. Аз ще говоря, аз ще моля, пък когато се свърши пратеничеството му и този големец пожелае да се бие сам на заградено място, аз излизам насреща му.

— Рицар от знатен род е той и едва ли ще иска да се бие с кого да е — отговори Повала.

— Как така? Нима аз не нося пояс и шпори? Срещу, мене и княз може да излезе.

— Така е, но по-добре не му говорете за това, ако сам не отвори дума, защото боя се, че ще се разяри. Хайде, нека бог да ви е на помощ.

— Отивам да бера срам заради тебе — каза Мачко на Збишко, — ама чакай ти!

След тия думи той се приближи до кръстоносеца, който беше спрял на няколко крачки от тях, седеше неподвижно, сякаш излята от желязо статуя, на своя грамаден като камила кон и слушаше напълно равнодушно разговора им. През дългите години на войната Мачко се беше понаучил да говори немски; той почна да обяснява на кръстоносеца на неговия матерен език всичко, което се бе случило, като хвърляше вината върху младите години и буйния нрав на момъка, комуто се сторило, че сам бог му праща рицар с паунови пера, и най-после го помоли да прости вината на Збишко.

Лицето на кръстоносеца не трепна дори. Изправен и неподвижен, с вирната глава, той гледаше говорещия Мачко със своите стоманени очи така равнодушно и така презрително, като че виждаше пред себе си не рицар и дори не човек, а някакъв колец на плет. Владелецът на Богданец забеляза това и при все че думите му пак си бяха вежливи, душата му явно почна да се възмущава; той говореше с все по-голяма принуда, а по загорелите му бузи се яви червенина. Личеше си, че пред тази ледена надменност той се бореше със себе си да не скръцне със зъби и да не избухне.

Повала забеляза това и понеже имаше добро сърце, реши да му се притече на помощ. И той на младини беше ходил да търси рицарски приключения, които прославиха навсякъде името му, пред разни дворове — унгарския, хабсбургския, бургундския и чешкия, та се беше научил да говори немски; затова сега се обърна към Мачко на този език с примирителен и нарочно шеговит тон:

— Както виждате, пане, благородният вожд смята, че за цялата тая случка не заслужава и дума да се каже. Не само в нашето кралство, но навсякъде юношите са малко пернати, а такъв един рицар не воюва с децата нито с меч, нито в съда.

При тези думи Лихтенщайн изду русите си мустаци и без да продума, бутна коня си и отмина Мачко и Збишко.

А те побесняха от гняв, косите им под шлемовете щръкнаха, а ръцете им трепереха да посегнат към меча.

— Чакай ти, твоята кръстоноска майка! — процеди през зъби старият рицар от Богданец. — Сега вече аз ще се закълна и ще те намеря, само да свършиш веднъж пратеничеството.

Но Повала, чието сърце също почна да се гневи, каза:

— Това после. А сега нека княгинята се застъпи за вас, инак тежко на момъка.

Като каза това, той тръгна след кръстоносеца, спря го и доста време оживено разговаря с него. И Мачко, и Збишко забелязаха, че все пак немският рицар не гледаше с такова надменно лице Повала както тях и това още повече ги озлоби. След малко Повала се върна, почака да се отдалечи кръстоносецът и им каза:

— Застъпих се за вас, ала с него човек не може да се разбере. Казва, че няма да се оплаче на краля само ако направите това, което поиска…

— А какво иска?

— Той каза така: „Аз ще се спра, за да поздравя мазовецката княгиня; нека те, казва, се приближат, да слязат от конете, да снемат шлемовете и от земята, прави и гологлави, ми поискат прошка.“

Тук Повала хвърли бърз поглед на Збишко и прибави:

— Тежко е това за хора от благороден произход… разбирам, но трябва да те предупредя, че ако не го направиш, кой знае какво те чака, може би мечът на палача.

Лицата на Мачко и Збишко сякаш се вкамениха. Отново настъпи мълчание.

— Е, какво? — попита Повала.

А Збишко отговори спокойно и с такава сериозност, като че за една минута беше поумнял с двайсет години:

— Какво! Над всички е волята божия!

— Как така?

— Така. Дори и да имах две глави и ако ще би палачът да ми отсече и двете, чест имам само една и не мога да я опозоря.

Повала стана сериозен, обърна се към Мачка а попита:

— Ами вие какво ще кажете?

— Аз ще кажа — отвърна навъсено Мачко, — че съм отгледал тоя мъж още от дете… Само той може да продължи рода ни, защото аз съм вече стар, ала не може да се унижи, макар и да загине.

Суровото му лице затрепера и изведнъж любовта му към братанеца избухна с такава сила, че той го обхвана в своите обковани в желязо ръце ч завика:

— Збишко! Збишко!

Младият рицар остана изумен, но отвърна на чичо си с прегръдка и каза:

— Ох! Не знаех, че толкова много ме обичате!…

— Виждам, че сте истински рицари — каза развълнуван Повала, — а щом момъкът ми се закле в честта си, че ще се яви пред съда, аз няма да го задържа под стража; на такива хора като вас може да се вярва. Надявайте се! Немецът ще прекара утре целия ден в Тинец, значи, аз ще видя краля по-рано и така ще му представя случката, та ще се разсърди по-малко. Добре стана, че успях да пречупя копието — голямо щастие!

Но Збишко каза:

— Ако трябва непременно да ми отсекат главата, нека ми остане поне утешението, че съм строшил костите на тоя кръстоносец.

— Честта си ти знаеш да защищаваш, но не разбираш, че с неразумната си постъпка би опозорил целия ни народ! — отговори нетърпеливо Повала.

— За разбирането, разбирам — каза Збишко — и все пак съжалявам…

А Повала се обърна към Мачко:

— Знаете ли що, пане? Ако този момък сполучи да се отърве по някакъв начин, ще трябва да му нахлупите на главата качулка, както турят на ловните соколи. Иначе той няма да умре от своя смърт.

— Би могъл да се отърве, ако вие, пане, благоволите да премълчите пред краля случката.

— Ами немеца какво да го правя? Няма да му вържа езика на възел я!

— Вярно! Вярно!…

С такъв разговор те тръгнаха обратно към двора на княгинята. Слугите на Повала, които преди това бяха размесени с хората на Лихтенщайн, сега яздеха след тях. Отдалече се виждаха между мазовецките шапки разлюлените от вятъра паунови пера на кръстоносеца и неговият светъл, блеснал на слънцето шлем.

— Чудни хора са това кръстоносците — заговори като на себе си рицарят от Тачево. — Когато кръстоносец се намери натясно, той ще ти стане отстъпчив като францисканец, покорен като агне и сладък като мед — така че по-добър човек от него на света не можеш намери. Но само да усети, че е силен — никой друг не се надува повече и никой друг не е по-безмилостен. Изглежда, че Исус Христос им е дал камъни вместо сърца. Наблюдавал съм аз различни народи и не един път съм виждал как истинският рицар ще пощади по-слабия от себе си, като си казва: „Няма да спечеля много чест, ако стъпча падналия.“ А кръстоносецът именно в такива случаи е най-свиреп. Затова дръж го за шията и не го пущай, иначе горко ти! Ето и този пратеник! Веднага пожела да получи от вас не само извинение, но и позора ви. Но се радвам, че няма да го бъде.

— Много има да чака! — извика Збишко.

— Гледайте също да не забележи загриженост на лицето ви, защото веднага би се зарадвал.

След тези думи те настигнаха другите и се смесиха с двора на княгинята. Пратеникът на кръстоносците, като ги видя, тутакси прие надменен и презрителен вид, ала те се направиха, че съвсем не го виждат. Збишко се спря край Дануша и почна весело да й разказва, че от хълма Краков се вижда вече добре, а Мачко заразправя за един от певците за необикновената сила на пана от Тачево, който пречупил копието в ръката на Збишко като сухо стъбло.

— А защо го е счупил? — запита певецът.

— Защото момчето нападна немеца, но така, на смях.

На певеца, който беше шляхтич и човек опитен, тави шега не му се видя особено прилична, но понеже Мачко говореше за нея небрежно, не й придаде особено значение. Това тяхно държане почна да ядосва немеца. Той погледна веднъж-дваж Збишко, после Мачко; най-после разбра, че те няма да слязат от конете и че нарочно не му обръщат внимание. В очите му блесна нещо като стомана и той веднага почна да се сбогува а княгинята…

Но когато отмина малко, панът от Тачево не можа да се сдържи и му каза на прощаване:

— Вървете смело, храбри рицарю. Тук е мирна страна и никой няма да ви нападне освен някое хлапе — шегобиец…

— Макар обичаите в тая страна да са странни, аз търсех от вас не защита, а другарство — отвърна Лихтенщайн; — все пак надявам се, че ще се срещнем пак и в този двор, и някъде другаде…

В последните думи звучеше нещо като скрита закана, затова Повала отговори сериозно!

— И това ще бъде…

След тия думи той се поклони, обърна се назад, сви рамене и продума с половин глас, но така, че да чуят най-близките:

— Жалък глист! Бих те дигнал аз от седлото с върха на копието и бих те държал тъй във въздуха, докато прочетеш три пъти „Отче наш“!…

И той заговори с княгинята, която познаваше добре. Ана Данута го запита какво върши по пътя и той я осведоми, че обикаля по заповед на краля да поддържа реда из околността, дето сега покрай многото гости, които се стичат отвсякъде в Краков, лесно може да се случи някаква разправия. И за доказателство приведе случката, на която преди малко стана свидетел. Като съобрази обаче, че има още доста време да помоли княгинята да се застъпи за Збишко, ако стане нужда, той не придаде особено значение на случката, за да не разваля веселото настроение. И наистина княгинята дори се засмя, че Збишко толкова се разбързал за паунови пера, а други пък, като узнаха как е пречупено копието, се удивяваха, че панът от Тачево тъй лесно е направил това с една ръка…

Той беше малко самохвалко и се радваше, че го величаят, най-сетне почна сам да разказва за своите подвизи, които бяха прославили името му, особено в Бургундия, при двора на Филип Смели. Там веднъж по време на турнир счупил копието на един арденски рицар, а него самия сграбчил през кръста, извлякъл го от седлото и го хвърлил нагоре на височина едно копие, при все че арденецът цял бил облечен в желязо. Филип Смели му подарил за това златна верижка, а княгинята — кадифено пантофче, което той оттогава носи на шлема си.

На тоя разказ се удивиха всички с изключение на Миколай от Длуголяс, който каза:

— Няма вече в днешните изнежени времена такива мъже, каквито имаше през време на моята младост, или такива, за каквито ми е разказвал баща ми. Случи ли се сега някой шляхтич да раздере желязна ризница, да натегне арбалет без вител или да превие между пръстите си боен нож, той се смята вече за юнак и се превъзнася над всички други. А някога това правеха и девойки…

— Не отричам, че в миналото хората са били по-силни — отговори Повала, — но и днес ще се намерят яки юнаци. На мене господ не се поскъпил да ми даде сила в костите, но аз не се смятам за най-силния мъж в кралството. Виждали ли сте някога Завиша от Гарбов? Той и мене би надвил.

— Виждал съм го. Плещите му са широки колкото краковската камбана.

— Ами Добко от Олешница? Веднъж на един турнир, който кръстоносците бяха уредили в Торун, той просна на земята дванайсет рицари за голяма своя слава и за слава на нашия народ.

— Но нашият мазур, Сташко Бичето, беше по-силен, пане, и от вас, и от Завиша, и от Добко. За него разправяха, че като стиснел в шепа току-що отсечен клон, изцеждал от него сок.10

— Сок и аз ще изстискам! — извика Збишко.

И преди още някой да му предложи да опита, той скочи на края на пътя, откърши доста дебел клон от едно дърво, стисна му края пред очите на княгинята и на Дануша така силно, че наистина започнаха да капят капки сок по пътя.

— Ах, Исусе! — извика Офка от Яжомбково, като видя това. — Не отивай на война, защото ще бъде жалко, ако загинеш, преди да си се оженил…

— Жалко ще бъде! — повтори Мачко и се навъси изведнъж.

Но Миколай от Длуголяс почна да се смее, а след него и княгинята. Другите все пак гласно почнаха да хвалят силата на Збишко, защото в онези времена желязната ръка се ценеше най-много от всички други достойнства, а девойките викаха на Дануша: „Радвай се!“ И тя се радваше, ако и да не разбираше добре каква полза може да има от изцеденото дърво. А Збишко, забравил съвсем кръстоносеца, поглеждаше така победоносно, та Миколай от Длуголяс, като искаше да го накара да се опомни, рече:

— Напразно би се хвалил със силата си, защото има и по-силни от тебе. Аз самият не съм видял, но баща ми бил свидетел на нещо по-бележито, което се случило при двора на римския император Карл. Отишъл му на гости нашият крал Кажимеж с много дворяни, между които бил и онзи прочут по силата си Сташко Бичето, син на воеводата Анджей. Почнал тогава веднъж императорът да се хвали, че имал между своите хора един чех, който можел да сграбчи мечка и на място да я удуши. После наредили зрелище и чехът удушил две мечки една подир друга. Нашият крал се много обезпокоил да не би да си замине посрамен и казал: „Моят Сташко Бичето не ще се остави да го по-срамят.“ Назначили борба за след три дни. Пристигнали много дами и знаменити рицари, а след три дена чехът и Бичето се срещнали в двора на замъка; но борбата не траяла дълго, защото едва се хванали и Бичето пречупил гръбнака на чеха, изпотрошил всичките му ребра и за голяма слава на краля го пуснал мъртъв от ръцете си.11 Оттогава му дали прякор Костилом. Друг път той изкачил на камбанарията една голяма камбана, която двайсет души не можели да помръднат от мястото й.12

— Ами на колко години е бил? — попита Збишко.

— Млад бил.

В това време Повала от Тачево — той яздеше от дясната страна на княгинята — се наведе най-сетне до ухото й, каза цялата истина за важността на случилото се и я помоли да го поддържа, когато се застъпи за Збишко, който може тежко да отговаря за постъпката си. Збишко се беше понравил на княгинята; тя изслуша това съобщение със загриженост и се обезпокои силно.

— Краковският епископ е разположен към мене — каза Повала, — може би ще измоля това от него, също и от кралицата; колкото повече застъпници има, толкова ще е по-добре за младежа…

— Ако кралицата се застъпи за него, косъм от главата му няма да падне — каза Ана Данута, — защото кралят я почита много за набожността й и за зестрата, а особено сега, когато от нея падна позорът на безплодието. Но в Краков е и любимата сестра на краля, жената на княз Жемовит — идете при нея. Аз също ще направя, каквото мога, но тя му е родна сестра, а аз братовчедка.

— Кралят обича и вас, милостива господарке.

— Ала не по такъв начин — отговори с известна тъга княгинята. — За мене една халка, за нея цяла верижка; за мене лисица, за нея самур. Никого от близките си кралят не обича тъй, както Александра. Не е имало ден, когато тя да си е отишла с празни ръце…

Като разговаряха така, наближиха Краков. Пътят, оживен още край Тинец, сега стана още по-многолюден. Те настигаха много земевладелци, които отиваха в града начело на слугите си, едни в доспехи, други в летни дрехи и сламени шапки. Едни пътуваха на коне, други с кола, с жените и дъщерите си, които искаха да видят отдавна обещаните състезания. На места целият път беше задръстен от колите на търговците, които бяха задължени да минават през Краков, за да плащат на града многобройните налози. Те караха в колите сол, восък, жито, риба, говежди кожи, коноп, дървен материал. Други коли идеха от града, натоварени със сукно, с бурета пиво и с най-различни градски стоки. Краков се виждаше вече добре; градините на краля, на дворяните и на гражданите, заобиколили града отвсякъде, зад тях стените на черковните камбанарии. Колкото повече наближаваха, толкова движението ставаше по-голямо, а край градските порти беше мъчно да се мине през голямата навалица.

— Това се казва град! Надали има друг такъв по света — каза Мачко.

— Винаги е като панаир — отвърна един от певците. — Отдавна ли не сте идвали тук, пане?

— Отдавна. И всичко ме учудва, като че за пръв път го виждам, защото пристигаме от дива страна.

— Казват, че Краков страшно е порасъл, откак царува крал Ягело.

И това беше истина — откак стъпи на трона великият княз на Литва, неизмеримите литовски и украински земи се отвориха за краковската търговия, затова градът от ден на ден почна да расте по население, по богатство, по сгради — и стана един от най-знаменитите в света…

— И градовете на кръстоносците са великолепни — обади се отново дебелият певец.

— Само да се докопаме до тях — отговори Мачко. — Ще има добра плячка!

Но Повала мислеше съвсем за друго, а именно че младият Збишко, който сгреши само заради глупавата си буйност, отива все пак в устата на вълка. Панът от Тачево, суров и неумолим във време на война, имаше в мощните си гърди наистина сърце на гълъб, затова по-добре от всички разбираше какво очаква виновния — и му домъчня за него…

— Все мисля и мисля — каза отново той на княгинята — да кажа ли на краля за станалото, или да не му казвам. Ако кръстоносецът не се оплаче, няма да се подигне никакъв въпрос, но ако мисли да се оплаква, може би ще е по-добре предварително да кажем на господаря всичко, за да не избухне от внезапен гняв…

— Когато кръстоносецът може да погуби някого, ще го погуби — отговори княгинята, — но аз преди това ще кажа на младежа да се присъедини към нашия двор. Тогава кралят може да не накаже така строго един наш придворен…

След тия думи тя повика Збишко. Като разбра за какво се отнася работата, той скочи от коня, падна на колене в краката й и с най-голяма радост се съгласи да стане неин придворен не толкова за по-голяма безопасност, колкото затова, че така можеше да бъде по-близо до Дануша…

А в това време Повала попита Мачко:

— Де ще отседнете в града?

— В някоя странноприемница.

— В странноприемниците вече отдавна няма свободни места.

— Тогава ще отидем при един познат търговец, Амилей, може би ще ни приеме за нощуване.

— Пък аз ще ви кажа така: елате на гости у мене. Вашият братанец би могъл да се настани с придворните на княгинята в замъка, но за него ще е по-добре да не бъде много близо до краля. Това, което се направи в първия миг на гняв, после няма да се направи. При това, разбира се, ще трябва да си разделите вещите, колите и слугите, а всичко това изисква време. Знаете ли — у дома ще ви бъде добре и безопасно…

Мачко се разтревожи малко от това, че Повала се грижи тъй за тяхната безопасност, но му благодари много сърдечно и те влязоха в града. Тук и двамата със Збишко забравиха за минута грижите си, като видяха чудесиите, които ги обкръжиха. В Литва и по границата те бяха виждали само отделни замъци, а от по-значителните градове — само Вилно, неблагоустроен и изгорял, цял в пепелища и развалини; а тук дори къщите на търговците често пъти бяха по-величествени от тамошните великокняжески замъци. Наистина много от къщите бяха дървени, но и те учудваха с височината на стените и покривите, както и с прозорците си с малки кръгли стъкла в оловни рамки, които така отразяваха блясъка на залязващото слънце, та би могло да се помисли, че вътре има пожар. А в по-близките до градския площад улици беше пълно с къщи от червени тухли или изцяло каменни, високи, украсени с пристройки и с черни кръстоски по стените. Те стояха една до друга като войници в боен ред, някои широки, други тесни до девет лакти, но всички в готически стил, със сводести входове и често със знака на разпятието или с образа на света Богородица над портите. Имаше улици, в които се виждаха два реда къщи, над тях ивица небе, долу път, цял постлан с камък, а от двете страни, докъдето ти виждат очите, складове и складове — богати, пълни с най-отбрани, често пъти чудновати или съвсем невиждани стоки, които навикналият на война и плячка Мачко поглеждаше някак с лакомо око. Но още повече се учудиха и двамата на обществените сгради: черквата „Света Богородица“ на главния площад, Сукенице13, общинския дом с огромната изба, в която се продаваше свидницко пиво, общинския съд и пак черкви, пак складове за сукно, също и грамадния базар, предназначен за чуждите търговци, сетне сградата, в която се заключваха градските теглилки, работилници за престъргване на сукна, бани, леярници за мед, восък, злато и сребро, пивоварници, цели планини бъчви около тъй наречения шротамт14 — с една дума, изобилие и богатства, каквито незапознатият с града човек, макар и да е богат владелец на „крепост“, не е можел дори да си въобрази…

Повала заведе Мачко и Збишко в къщата си на улица Света Ана, заповяда да им дадат голяма стая, остави ги на грижите на своите оръженосци, а сам отиде в замъка, откъдето се върна за вечеря доста късно през нощта. Заедно с него дойдоха неколцина негови приятели. Те ядоха и пиха изобилно вино и месо, пируваха весело, само стопанинът беше някак угрижен, а когато най-сетне гостите се разотидоха по домовете си, каза на Мачко:

— Говорих с един монах, вещ в писането и в законите, и той казва, че оскърблението на пратеник е тежко престъпление. Молете се сега на бога да не се оплаче кръстоносецът…

Като чуха това, двамата рицари, при все че бяха пийнали на вечерята малко над мярката, отидоха да спят вече не с толкова весело сърце. Мачко не можеше дори да заспи и след известно време, когато бяха вече легнали, се обърна към братанеца си:

— Збишко?

— Какво?

— Като прецених всичко, мисля все пак, че ще ти отсекат главата.

— Така ли мислите? — попита Збишко със сънен глас.

После се обърна към стената и заспа сладко, защото беше уморен от пътя…

V

На другия ден двамата рицари от Богданец заедно с Повала отидоха за първа литургия в катедралата както заради богослужението, така и за да видят кралския двор и гостите, които бяха надошли в замъка. По пътя Повала срещна мнозина познати, а между тях много рицари, прославени в страната и в чужбина, които младият Збишко разглеждаше с възторг и си обещаваше, че ако работата с Лихтенщайн му се размине, ще се стреми да се изравни с тях по мъжество и по всички добродетели. Един от тези рицари, Топорчик, роднина на краковския кащелян, им съобщи новината, че се е върнал от Рим Войчех от Ястшембец, ректор на духовното училище, който занесъл на папа Бонифа-ций IX писмо от краля с покана да дойде за кръстник в Краков. Бонифаций приел поканата и при все че изказал съмнение дали ще може да дойде сам той, упълномощил пратеника си да държи от негово име при кръщавката детето, което ще се роди, и същевременно молел на детето да се даде името Бонифаций или Бонифация в знак на неговата голяма обич към краля и кралицата.

Говореха още за скорошното пристигане на унгарския крал Зигмунт и го очакваха, сигурни, че ще дойде. Защото Зигмунт идваше и канен, и неканен всякога, когато му се явеше случай да присъствува на някакви празненства, пиршества и състезания, в които на драго сърце вземаше участие, понеже искаше да се прочуе по света и като владетел, и като певец, и като един от първите рицари. Повала, Завиша от Гарбов, Добко от Олешница, Нашан и други знаменити като тях мъже с усмивка си спомниха как при предишното идване на Зигмунт крал Владислав ги бе замолил тайно да не бъдат много упорити на турнирите и да щадят „унгарския гост“, чиято широко известна по света суетност беше толкова голяма, та при несполука очите му се изпълваха със сълзи. Но най-голям интерес будеше всред рицарите Витолд. Разправяха чудеса за люлката, изляна от чисто сребро, която литовските князе и боляри донесли в дар от Витолд и от жена му Ана. Събрали се бяха, както всякога преди литургия, купчинки хора, които си разправяха новините. В една от тях Мачко, като чу за люлката, взе думата и почна да описва колко ценен е подаръкът, но повече говореше той за намерението на Витолд да предприеме голям поход срещу татарите. За това го питаха най-много. Походът бил почти готов, защото голяма войска потеглила вече на изток към Русия, и ако излезе сполучлив, ще разшири властта на крал Ягело едва ли не над половината от света, чак до непознатите далнини на Азия, до границата с Персия и бреговете на Арал. Мачко, конто отдавна се движеше близо до самия Витолд и можеше да знае намеренията му, умееше да разказва за тях подробно и толкова красноречиво, че докато забиха камбаните за литургията, пред входа на катедралата се бе събрал около него цял кръг любопитни. Отнася се — казваше той — просто за кръстоносен поход. Сам Витолд, макар да го пишат велик княз, управлява Литва от името на Ягело и е само наместник, а заслугата ще се падне на краля. И каква слава ще бъде за новопокръстената Литва и за могъществото на Полша, когато съединените войски занесат кръста в такива страни, дето не споменават името на Спасителя или го споменават само за да го хулят, и дето не е стъпвал досега кракът нито на поляк, нито на литовец! Когато полските и литовските войски качат отново на изгубения татарски трон изгнаника Тохтамиш, той ще се признае за „син“ на крал Владислав и както е обещал, заедно с цялата Златна орда ще се поклони на кръста.

Околните слушаха напрегнато тези думи, но мнозина не разбираха твърде добре за какво се отнася — кому Витолд щял да помага, срещу кого ще воюва, — затова някои почнаха да питат:

— Кажете ясно, с кого ще има война?

— С кого ли? С Тимур Куция — отговори Мачко. Настъпи кратко мълчание. До ушите на западните рицари бяха стигали наистина не един път имената на Златни, Сини, Азовски и разни други орди, но татарските работи и междуособните войни между отделните орди не им бяха добре известни. От друга страна, не би се намерил нито един човек в цяла Европа, който да не беше чувал за страшния Тимур Куция или Тамерлан, чието име се повтаряше с не по-малка тревога, отколкото някога името на Атила. Нали той беше „господар на света“ и „господар на времената“ — владетел на двайсет и седем завоювани държави, владетел на Московска Русия, владетел на Сибир, на Китай чак до Индия, Багдад, Испахан, Алеп, Дамаск — сянката на когото падаше през арабските пясъци върху Египет и през Босфора върху Византийската империя, — изтребител на човешкия род, чудовищен строител на пирамиди от човешки черепи, победител във всички сражения, непобеждаван нито в едно, „господар на душите и телата“.

Тохтамиш беше поставен от него на престола на Златната и Синята орда и признат за негов „син“. Но когато владенията му се прострели от Арал до Крим през повече земя, отколкото заема останалата Европа, „синът“ поискал да стане независим владетел, за което с „един пръст“ на страшния си баща бил свален от трона и избягал при литовския княз с молба за помощ Него именно възнамеряваше Витолд да качи отново на престола, но за да направи това, трябваше изпърво да премери силите си със световния владетел — Куция.

Затова името му направи на слушателите силно впечатление — и след кратко мълчание един от най-старите рицари, Войчех от Яглово, каза:

— Силен противник е това.

— И усилия за нищо — обади се бързо Миколай от Длуголяс. — Че някъде си зад десет земи щял да царува над дяволските синове Тохтамиш или някой си Кутлук, каква полза ще имаме ние от това?

— Тохтамиш може би ще приеме християнската вяра — отговори Мачко.

— Я приеме, я не. Може ли да се вярва на кучите синове, които не признават Христа?

— Но за името Христово е достойно да паднеш — отвърна Повала.

— И за рицарската чест — добави Топорчик, роднината на кащеляна. — Има вече между нас такива, които ще отидат. Пан Спитко от Мелщин има млада и любима жена, а за този поход той тръгна вече към княз Витолд.

— И нищо чудно — намеси се Яшко Нашан, — дори да има човек и най-тежък грях на душата си, за такава война прошката е сигурна и спасението също.

— И слава во веки веков — рече отново Повала от Тачево. — Щом е война, война е, а щом е със силен враг — още по-добре. Тимур е покорил света и владее двайсет и седем царства. Каква слава би била за нашия народ, ако го надвием.

— Че защо не? — отговори Топорчик. — Нека да има и сто царства, нека други да се страхуват от него — не ние! Добре казвате! Да съберем тъй до десетина хиляди копиеносци — ще преминем цял свят.

— А кой народ ще победи Куция, ако не нашият?…

Така си приказваха рицарите, а Збишко дори се чудеше как никога по-рано не е имал желание да отиде с Витолд в дивите степи… Когато беше във Вилно, искаше му се да види Краков, двора, да вземе участие в рицарските състезания, а сега си помисли, че тук може да намери позор и съд, а там в най-лошия случай би намерил славна смърт…

Но стогодишният Войчех от Яглово, чиято шия трепереше от старост, но умът му отговаряше на възрастта, обля със студена вода рицарите.

— Глупаци — каза той. — Никой ли от вас не е чул, че образът на Христа продумал на кралицата, а щом сам Спасителят я удостоява с доверието си, защо дух свети, третото лице на света троица, да бъде към нея по-малко милостив? Затова тя вижда бъдещите работи, като че стават пред очите й, и казала така…

Тук той се поспря, поклати глава, а после добави:

— Забравил съм какво е казала, но ей сега ще си припомня.

И започна да мисли, а те го чакаха съсредоточено, защото всеобщо беше мнението, че кралицата предвижда бъдещите събития.

— Аха! — продума той най-после. — Сетих се вече! Кралицата е казала, че ако всички тукашни рицари биха отишли с княз Витолд срещу Куция, тогава ще бъде съкрушена езическата сила. Но това не можело да стане поради безчестието на християнските владетели. Границите трябва да се пазят и от чехите, и от маджарите, и от Ордена, защото никому не може да се вярва. Ако ли пък само шепа поляци отидат с Витолд, ще ги победи Тимур Куция или неговите войводи, конто водят неизброими пълчища…

— Нали сега е мир — обади се Топорчик — и сам Орденът давал някаква си помощ на Витолд. Не могат дори и кръстоносците да постъпят другояче, макар и само от срам, защото искат да се представят пред светия папа, че са готови да се борят с езичниците. Приказват също придворните, че Куно Лихтенщайн не само за кръщавката, а и за преговори с краля се по-майвал тук…

— Ето го и него! — извика учудено Мачко.

— Наистина! — каза Повала, като се огледа. — Бога ми, той е! Малко е гостувал у абата и трябва да е тръгнал от Тинец, преди да съмне.

— Бързал е за нещо — отговори навъсено Мачко.

В това време Куно Лихтенщайн мина край тях. Мачко го позна по кръста, зашит на плаща му; но сам той не позна нито него, нито Збишко, защото ги беше видял преди това с шлемове, а с шлем, дори ако е дигнат наличникът му, може да се види само малка част от лицето на рицаря. Като минаваше, той кимна с глава на Повала от Тачево и на Топорчик, после заедно с оръженосците си се заизкачва по стълбите на катедралата с бавни и пълни с достойнство крачки.

Изведнъж почнаха да бият камбаните, като изплашиха цял орляк врани и гълъби, които гнездяха по камбанарията, и известиха, че литургията ще почне веднага. Мачко и Збишко влязоха заедно с другите в черква, малко обезпокоени от бързото връщане на Лихтенщайн. Но старият рицар се тревожеше повече, докато вниманието на младия беше погълнато изцяло от кралския двор. Збишко никога в живота си не беше виждал нещо по-великолепно от тази черква и от хората, събрани в нея. Отдясно и отляво го заобикаляха най-знаменитите мъже на кралството, прославени с мъдрите си съвети или в боя. Мнозина, чиято мъдрост бе довела до женитбата на великия княз на Литва с хубавата и младичка полска кралица, бяха вече измрели, но някои бяха още живи и всички ги гледаха с много голяма почит. Младият рицар не можеше да се нагледа на величествената осанка на Яшко от Тенчин, краковски кащелян, у когото суровостта се съчетаваше с благородството и справедливостта; чудеше се на умните и внушителни лица на другите съветници, на мощните фигури на рицарите, с равно подстригана на челото коса, която падаше на дълги къдрици отстрани и отзад на главата. Някои имаха мрежи на главите си, други само препаски да поддържат косата. Чужденците гости, пратеници на римския крал, чехи, маджари и австрийци, както и свитите им, поразяваха с голямото изящество на облеклото си; литовските князе и боляри, които живееха при двора на краля, въпреки лятото и горещите дни бяха облекли за представителност шуби, подплатени със скъпи кожи; руските князе с коравите си и широки дрехи изглеждаха на фона на черковните стени и позлата като византийски икони. Но с най-голямо любопитство очакваше Збишко влизането на краля и кралицата и се промъкваше колкото можеше към преградата, отвъд която близо до олтара се виждаха две възглавници от червено кадифе, защото кралят и кралицата слушаха литургията винаги на колене. Чакането не беше дълго: кралят влезе пръв откъм сакристията и докато стигна пред олтара, можеше добре да се разгледа. Коса имаше черна, бухлата и над челото малко оредяла, дълга, отстрани прибрана зад ушите, лице мургаво, бръснато, нос гърбав и доста заострен, около устата бръчки, очи черни, малки, бляскави, с които се озърташе на всички страни, като че ли искаше, докато стигне до олтара, да преброи всички присъствуващи в черквата. Лицето му имаше добродушен, но и предпазлив израз, като на човек, когото съдбата е издигнала повече, отколкото е очаквал, и трябва да мисли непрестанно дали постъпките му отговарят на положението му и който се страхува от зложелателни укори. Но именно затова от лицето и от движенията му личеше някаква нетърпеливост. Лесно беше да се разбере, че когато се разсърди, гневът му ще да е внезапен, страшен и че това е същият онзи княз, който на времето си, силно раздразнен от извъртанията на кръстоносците, извикал на техните пратеници: „Ти при мене с пергамент, а аз при тебе с копие!“

Но сега тази вродена избухливост се обуздаваше от голяма и искрена набожност. Не само новопокръстените литовски князе, но и набожните от деди и прадеди полски велможи се поучаваха от вида на краля в черква. Често пъти той махаше възглавницата и коленичеше на голите камъни, за да се измъчва повече; често издигаше ръцете си нагоре и ги държеше дотогава, докато сами паднеха от умора. Слушаше най-малко три литургии на ден и ги слушаше почти жадно. Откриването на потира и звънът на звънчето при светото възнесение всякога изпълваше душата му с унес, възторг, блаженство и страх. След литургията излизаше от черква като събуден от сън, успокоен, кротък и придворните знаеха, че тогава е най-удобното време да го молят за прошка или за дарения.

Ядвига влезе също откъм сакристията. Въпреки че литургията още не беше почнала, най-близките до преградата рицари паднаха на колене тутакси при нейната поява, неволно отдавайки й почит като на светица, Збишко направи същото, защото в цялата навалица никой не се съмняваше, че има пред себе си светица, чийто образ след време ще украсява черковните олтари. Особено от няколко години строгият постнически живот на Ядвига стана причина да я почитат не само като кралица, но й отдаваха почти религиозни почести. От уста на уста между благородниците и народа се разнасяше мълвата за чудесата, които вършела кралицата. Казваха, че допирането на ръката й изцерявало болни; които не можели да си служат с ръцете и с краката си, се изцерявали, след като облечели вехти дрехи на кралицата. Достоверни свидетели уверяваха, че чули с ушите си как веднъж Христос й проговорил от олтара. Прекланяха се на колене пред нея чуждите монарси, почиташе я и се страхуваше да не я обиди дори високомерният Орден на кръстоносците. Папа Бонифаций IX я наричаше благочестива и избрана дъщеря на църквата. Светът гледаше постъпките й и помнеше, че това дете на Анжуйския дом и на полските Пясти, че тази дъщеря на могъщия Лудвик, възпитана при най-бляскавия двор, а също и най-хубавата от девойките на земята, се бе отрекла от щастието си, отрекла се бе от първата си моминска любов и се бе венчала като кралица с „дивия“ княз на Литва, за да накара да се преклони заедно с него пред кръста последният езически народ в Европа — това, което не направиха силите на всички немци, могъществото на Ордена, кръстоносните походи, морето проляна кръв, направи го само една нейна дума. Никога още апостолски венец не е сиял на по-младо и по-прекрасно чело, никога апостолски подвиг не се е съчетавал с такова себеотричане, никога женска хубост не е светила с такава ангелска доброта и с такава тиха скръб.

Възпяваха я също трубадурите по всички европейски дворове; пристигаха в Краков рицари от далечни земи, за да видят „полската кралица“, обичаше я като зеницата на окото си и нейният собствен народ, комуто тя чрез женитбата си с Ягело донесе по-голямо могъщество и слава. Една само голяма тъга се бе надвесила над нея и над народа — че на тази своя избраница бог дълги години отказваше да прати потомство.

Но когато най-сетне отмина и тая зла съдба, радостната вест за измолената благословия се разнесе като светкавица от Балтика до Черно море и по Карпатите и изпълни с радост всички сърца на обширното кралство. Като изключим столицата на кръстоносците, дори в чуждите градове посрещнаха с радост тая вест. В Рим пееха на литургия „Тебе славим, боже!“. В полските земи окончателно се затвърди мнението, че за каквото „светата господарка“ помоли бога, то непременно ще стане.

При нея идеха хора с молби да им измоли здраве, идеха пратеници от земи и области да се помоли според нуждите им ту за дъжд, ту за сухо време зарад житата, ту за добра коситба, ту за изобилен мед, ту за изобилие на риба в езерата, ту за дивеч в горите. Страшните рицари от крайграничните замъци и крепости, които според възприетия от немците обичай се ограбваха взаимно или воюваха помежду си, при едно нейно напомняне прибираха мечовете в ножниците, освобождаваха пленниците без откуп, връщаха заграбените стада и си подаваха ръка за сдобряване. Всички унижени и бедняци се стичаха при портите на краковския замък. Нейният чист дух проникваше в сърцата на хората, смекчаваше участта на пленниците, гордостта на властелините, строгостта на съдиите и се възземаше над цялата страна като светлина на щастието, като ангел на справедливостта и на мира.

Затова всички с туптящи сърца очакваха деня на божията благословия.

Рицарите оглеждаха внимателно фигурата на кралицата, за да могат по нейните очертания да познаят дълго ли още ще чакат бъдещия наследник или наследница на престола. Краковският епископ Виш, който беше също най-опитният и прославен зад границата лекар, още не предричаше скорошно освобождаване от бременност и ако се правеха приготовления, то беше само затова, защото тогавашният обичай повеляваше всички тържества да се почват колкото е възможно по-рано и да продължават цели седмици. Снагата на кралицата, макар и малко издадена напред, все още запазваше предишната си стройност. Облеклото й беше до крайност просто. Възпитана при блестящ двор и най-хубава от всички тогавашни княгини, някога тя обичаше скъпоценните платове, огърлици, бисери, златни гривни и пръстени; сега — дори от няколко години — не само носеше монашески дрехи, но забуляше дори и лицето си от страх да не би мисълта за хубостта й да събуди у нея светска гордост. Като се научи за нейното положение, силно възрадваният Ягело поръча да украсят леглото й със златоткана коприна и скъпоценни камъни, но напразно беше всичко. Тя му отговори, че отдавна се е отказала от труфилата, а понеже знае, че часът на раждането бива често пъти час на смъртта, трябва да приеме милостта, която й праща господ, не всред скъпоценности, а в тихо смирение.

Златото и скъпоценностите се даваха на университета или на новопокръстени литовски младежи да следват богословие в чужди университети.

Кралицата се съгласи само с едно — да промени монашеския си вид. Откак надеждата за майчинство стана напълно сигурна, тя престана да забулва лицето си, като мислеше основателно, че вече не й подобава облеклото на каеща се…

Сега всички очи се спряха с обич върху това прекрасно лице, което нито златото, нито скъпоценните камъни можеха да разхубавят повече. Кралицата вървеше бавно към олтара, с вдигнати нагоре очи, в едната ръка с молитвеник, а в другата с броеница. Збишко видя бялото като крий лице, сините очи, ангелските черти на лицето, пълни със спокойствие, добрина, милосърдие — и сърцето му заби като чук. Той знаеше, че според божите заповеди е длъжен да обича и своя крал, и своята кралица, и ги обичаше по своему; но сега сърцето му пламна ненадейно от една велика обич, която се поражда не по заповед, а лумва от само себе си като пламък и е същевременно и най-голяма почит, и покорност, и желание за жертва. Млад беше и буен рицарят Збишко, затова го обзе изведнъж желанието да изрази някак тази обич и вярност на поданик-рицар, да направи нещо за нея, да полети някъде, някого да надвие, нещо да завоюва и сам при това да си жертвува живота. „Дали да отида с княз Витолд — си казваше той, — защото как ще угодя на светата господарка, щом наблизо няма никъде война?“ Не му минаваше дори през ума, че може да угоди другояче освен с меч, копие или бойна секира, но затова пък беше готов сам-самичък да нападне цялата войска на Тимур Куция. Искаше му се веднага след литургията да възседне коня и да предприеме нещо. Какво? И сам не знаеше. Знаеше само, че не ще издържи, че му горят ръцете и че гори цялата му душа…

Той отново беше съвсем забравил за опасността, която го заплашваше. Забравил беше за миг дори и Дануша, а когато изведнъж из черквата се разнесе детско пеене, Збишко се сети за нея, но почувствува, „че това е съвсем друго“. На Дануша беше обещал вярност, трима немци и ще удържи думата си, но нали кралицата стои над всички жени? И когато помисли колко души би искал да убие заради кралицата, видя пред себе си цели грамади брони, шлемове, щраусови и паунови пера и усети, че наспроти желанието му и това би било малко…

През всичкото време не снемаше от нея очи и с развълнувано сърце мислеше с коя молитва да се помоли за нея, защото смяташе, че за кралицата не може да се моли как да е. Той знаеше да каже: „Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen Tuum“15, на което го беше научил един францисканец във Вилно, но дали защото самият монах не знаеше повече, или сам Збишко беше забравил останалото, важното е, че цялата „Отче наш“ не можеше да каже. Сега обаче той започна да си повтаря и потретя тези няколко думи, които в неговата душа означаваха: „Дай на нашата любима господарка здраве и живот, и щастие и се грижи за нея повече, отколкото за всички други.“ А понеже това казваше човек, над собствената глава на когото висеше съд и наказание, в цялата черква нямаше по-искрена молитва.

Когато литургията завърши, Збишко помисли, че ако би могъл да се яви пред кралицата, да падне пред нея по очи и да прегърне стъпалата й, после би могъл да настъпи, ако ще би, и краят на света. Но след първата литургия започна втора, после трета, а след това кралицата се оттегли в своите стаи, защото тя обикновено не ядеше нищо до обяд и нарочно не вземаше участие във веселите закуски, на които за развлечение на краля и на гостите се явяваха шутове и фокусници. А при Збишко дойде старият рицар от Длуголяс и го повика при княгинята.

— Ще прислужваш през време на закуската на мене и на Дануша като мой придворен — каза княгинята, — та дано ти се удаде да се харесаш на краля с някоя весела дума или постъпка, с които да спечелиш сърцето му. Ако кръстоносецът те познае, не ще може да се оплаче, щом види, че ми прислужваш на кралската трапеза.

Збишко целуна ръка на княгинята, после се обърна към Дануша и при все че беше навикнал повече на война и битки, отколкото на придворни обноски, изглежда, че знаеше какво трябва да направи рицарят, когато срещне сутрин дамата на сърцето си, затова отстъпи назад, престори се на зачуден и извика, като се кръстеше:

— В името на отца и сина и светия…

А Дануша вдигна към него сините си очи и попита:

— Защо, Збишко, се кръстиш, когато литургията завърши вече?

— Защото през тази нощ, очарователна панно, ти си се разхубавила толкова много, та просто се чудя!

Но Миколай от Длуголяс като стар човек не обичаше чуждите рицарски обичаи, затова сви рамене и каза:

— Какво ще си губиш напразно времето да й говориш за хубостта й! Дребосък е тя, който едва се е надигнал от земята…

Збишко веднага го изгледа предизвикателно.

— Пазете се да я наричате дребосък — каза той и пребледня от гняв — и знайте, че ако годините ви бяха по-малко, веднага бих поръчал да утъпчат земята зад замъка и нека дойде вашата или моята смърт…

— Мълчи, хлапако!… Бих се разправил с тебе и днес!

— Мълчи! — повтори княгинята. — Вместо да мисли за собствената си глава, ще ми търси тук нови крамоли! Трябваше да потърся за Дануша по-въздържан рицар. Но ще ти кажа, че ако искаш да буйствуваш, върви, където щеш, защото тук такива не ни трябват…

Збишко се засрами от думите на княгинята и почна да й се извинява. Същевременно си каза, че ако пан Миколай от Длуголяс има възрастен син, кога да е ще го извика на пеши или на конен бой, но няма да му прости думата „дребосък“. Сега обаче реши да се държи в кралските стаи спокойно и да не призовава никого, освен ако това изисква на всяка цена рицарската му чест…

Звуците на тръбите известиха, че закуската е готова. Княгиня Ана хвана за ръка Дануша и се запъти към кралските стаи, пред които вече чакаха идването й светските големци и рицари. Другата княгиня, жената на Жемовит, беше вече влязла първа, защото като родна сестра на краля сядаше на масата на по-почетно място. Стаята изведнъж се изпълни с гости чужденци и поканени местни сановници и рицари. Кралят седеше на по-издигнатия край на масата, а до него краковският епископ и Войчех Ястжембец, който, при все че имаше по-долен сан от епископа, като папски посланик седеше от дясната страна на краля. Двете княгини заеха местата до тях. До Ана Данута се беше разположил удобно на широкия стол бившият гнезненски архиепископ Ян, княз от силезийските Пясти, син на ополския княз Болек III. Збишко беше чувал за него в двора на Витолд и сега, изправен зад княгинята и Дануша, го позна веднага по извънредно буйната му коса с виещи се кичури, която правеше главата му подобна на черковно ръсило. В полските княжески дворове му бяха извадили прякор Ръсилото, а дори и кръстоносците го наричаха Расилата. Той беше прочут със своята веселост и леконравието си. Като получил въпреки волята на краля право на гнезненското архиепископство, той искал да го вземе с въоръжена сила, за което бил лишен от чина си и изгонен; тогава се свързал с кръстоносците, които му дали в Поморието бедното Каменско епископство. Едва тогава разбрал, че е по-добре да живее в мир с могъщия крал, измолил си прошка, върнал се в страната и сега чакаше да се освободи някоя епархия с надежда, че ще я получи от ръцете на добродушния господар. По-късно очакванията му се сбъднаха, а сега той гледаше да привлече сърцето на краля с остроумни шеги. Но все още си го теглеше по старому към кръстоносците. Дори и при двора на Ягело, гледан не особено любезно от сановниците и рицарите, той търсеше обществото на Лихтенщайн и му беше драго да седи до него на масата.

Така беше и сега. Изправен зад креслото на княгинята, Збишко се озова тъй близо до кръстоносеца, че би могъл да го докосне с ръка. Веднага го засърбяха пръстите и неволно се свиха, но той овладя буйността си напълно и не си позволи непристойни мисли. Не можеше обаче да се сдържи да не хвърля от време на време лакоми погледи към малко плешивата отзад руса глава на Лихтенщайн, към шията, плещите и раменете, като при това искаше да прецени много ли работа ще има с него, ако им се случи да се срещнат в битка или в двубой. Стори му се, че не особено много, защото ако и плешките на кръстоносеца да изглеждаха доста яки под ушитата от тънко сиво сукно дреха, той беше слабак в сравнение с един Повала или Патко Злодей от Бискупице или в сравнение с двамата прославени Сулимци или Кшон от Козите глави и в сравнение с мнозина други рицари, които седяха сега на кралската трапеза.

Тях именно поглеждаше Збишко с възторг и завист, но вниманието му привличаше главно кралят, който хвърляше погледи на всички страни и почти всеки миг оправяше с пръсти косата си зад ушите, сякаш недоволен, че закуската не е още започнала. Погледът му се спря за миг и на Збишко и тогава младият рицар почувствува нещо като страх, а при мисълта, че навярно ще дойде ред да се яви пред разгневеното лице на краля, го обхвана силна тревога. За пръв път помисли сериозно за отговорността и наказанието, което можеше да го сполети, защото досега всичко това му се струваше нещо далечно, неясно, за което не заслужаваше да се тревожи.

А немецът и не подозираше, че онзи рицар, който дръзко го беше нападнал на пътя, стои тъй близо до него. Закуската започна. Поднесоха винена чорба с яйца, така силно подправена с канела, карамфил, джинджифил и шафран, та приятният и мирис се разнесе по цялата стая. В това време шутът Чарушек, седнал на столче при вратата, почна да подражава песента на славей, което личеше, че забавлява краля. След него друг почна да обикаля трапезата заедно със слугите, които разнасяха яденето, спираше се незабелязано зад гостите и тъй сполучливо подражаваше бръмченето на пчела, че някой току оставяше лъжицата и махаше с ръка по главата си. Като гледаха това, другите прихваха да се смеят. Збишко прислужваше внимателно на княгинята и на Дануша, но когато на свой ред и Лихтенщайн почна да се пляска по оредялата глава, той пак забрави за опасността и се разсмя до сълзи, а застаналият наблизо млад литовски княз Ямонт, син на смоленския наместник, се смееше заедно с него така сърдечно, та дори изсипваше ядене от блюдата.

Но кръстоносецът разбра най-после грешката, бръкна в кесията си, а същевременно се обърна към епископ Ръсилото и му каза няколко думи на немски, които епископът тутакси повтори на полски.

— Благородният рицар ти казва — рече той на шута, — ще получиш два скойца, но не бръмчи така близо, защото пчелите се пъдят, а търтеите се убиват…

Шутът прибра двата скойца, които му подаде кръстоносецът, и възползувай от свободата, която имаха шутовете при всички дворове, отговори:

— Много мед има в Добжинската земя16, затова са я нападнали търтеите. Бий ги, кралю Владиславе!

— На ти и от мене един грош, защото добре го каза — продума Ръсилото, — само помни едно, че ако стълбата се счупи, пчеларят не ще стигне меда, а ще си строши врата. Имат жило тези малборгски търтеи, които завладяха Добжин, и не е безопасно да се вреш в кошерището им.

— Хайде де! — извика Зиндрам от Машковице, краковският оръжеен началник. — Те могат да се изпъдят и с дим.

— Какъв?

— Барутен.

— Или със секира да съсечеш кошера! — каза грамадният Пашко Злодей от Бискупице.

Збишковото сърце се зарадва, понеже той разбра, че такива думи предвещават война. Но разбра това и Куно Лихтенщайн, който беше живял дълго в Торун и в Хелмно, та беше изучил полския език, но не си служеше с него само от гордост. Сега обаче, раздразнен от думите на Зиндрам от Машковице, впи в него сивите си зеници и отговори:

— Ще видим.

— Нагледаха се бащите ни при Пловце, нагледахме се и ние при Вилно — отговори Зиндрам.

— Pax vbiscum!17 — извика Ръсилото. — Мир! Мир! Нека епископ Миколай от Куров освободи куявското епископство, а милостивият крал ме назначи там след него, ще ви кажа такава хубава проповед за любовта между християнските народи, та до дън душа ще ви трогна. Защото какво нещо е омразата, ако не ignis, и то ignis infernalis18… такъв ужасен огън, че водата е безсилна срещу него и май че трябва да го заливаме с вино. Дайте вино! Да го обърнем на пиршество, както казваше покойният епископ Завиша от Курозвенки.

— А от пиршеството в ада, както казва дяволът — прибави шутът Чарушек.

— Тебе да вземе дяволът!

— Чудно ще бъде, ако вземе вас. Не са виждали още дявол с ръсило, но мисля, че всички ще имаме това удоволствие…

— По-напред тебе ще поръся. Дайте вино и да живее любовта между християните!

— Между истинските християни! — повтори с ударение Куно Лихтенщайн.

— Как така? — извика краковският епископ Виш, като вдигна глава. — Не сте ли сега в едно старо християнско кралство? Нима тук черквите не са по-стари, отколкото в Малборг?

— Не зная — отговори кръстоносецът.

Кралят беше особено раздразнителен, когато ставаше Дума за християнството. Струваше му се, че кръстоносецът може би иска да засегне именно него, та изпъкналите му бузи веднага се покриха с червени петна и очите му засвяткаха.

— Какво значи това? — обади се той с груб глас. — Не съм ли аз християнски крал, а?

— Кралството се нарича християнско — отговори кръстоносецът, — но обичаите му са езически…

При тия думи скочиха от местата си страшните рицари: Марчин от Вроцимовице с герб полукоза, Флориан от Коритница, Бартош от Водзинек, Домарат от Кобиляни, Повала от Тачево, Пашко Злодей от Бискупице, Зиндрам от Машковице, Яшко от Тарговиско, Кшон от Козите глави, Згмунт от Бобова и Сташко от Харбимовице — могъщи, славни, победители в много битки и много турнири. Пламнали от гняв и пребледнели, те скърцаха със зъби и почнаха да викат един през друг:

— Горко ни! Защото е гост и не можем да го извикаме на двубой!

А сулимецът Завиша Черни, най-славният между славните, „образец на рицар“, обърна навъсеното си чело към Лихтенщайн и каза:

— Не мога да те позная, Куно. Бива ли рицар като тебе да позори един велик народ, когато знае, че като пратеник не го заплашва никакво наказание за това?

Но Куно издържа спокойно страшните погледи и отговори бавно и ясно:

— Нашият орден, преди да дойде в Прусия, е воювал в Палестина, но там дори сарацините са почитали пратениците. Само вие не ги почитате — и затова нарекох обичаите ви езически.

При тия думи се дигна още по-голям шум. Отново по цялата трапеза се чуха виковете: „Горко! Горко!“

Но всички утихнаха, когато кралят, чието лице кипеше от гняв, плесна според литовския обичай няколко пъти с ръце. Тогава стана старият Яшко Топор от Тенчин, краковски кащелян, побелял, внушителен, вдъхващ страх с високото си положение, и каза:

— Благородни рицарю от Лихтенщайн, ако сте понесли някакво оскърбление като пратеник — кажете, и незабавно ще последва най-строга справедливост.

— Не ми се е случвало такова нещо в никоя друга християнска държава — отговори Куно. — Вчера по пътя за Тинец ме нападна един ваш рицар и при все че от кръста на плаща лесно можеше да се разбере кой съм, искаше да ме убие.

При тия думи Збишко силно пребледня и неволно погледна краля, чието лице наистина беше страшно, Яшко от Тенчин се зачуди и каза:

— Възможно ли е това?

— Попитайте пана от Тачево, който беше свидетел на случката.

Очите на всички се обърнаха към Повала, който постоя за минута мрачен, със спуснати клепки, после каза:

— Така е!…

Като чуха това, рицарите завикаха: „Позор! Позор! Да беше се разтворила земята под такъв!“ И от срам едни се биеха с пестници по бедрата и гърдите, други огъваха в ръцете си калаените блюда на масата и не знаеха къде да погледнат.

— Защо го не уби? — прогърмя кралят.

— Защото главата му принадлежи на съда — отвърна Повала.

— Оковахте ли го поне? — запита кащелянът Топор от Тенчин.

— Не, защото се закле в рицарската си чест, че ще се яви в съда.

— И не ще се яви! — извика подигравателно Куно с вдигната глава.

Ненадейно един млад тъжовен глас се обади наблизо зад гърба на кръстоносеца:

— Пазил ме господ да предпочета позора пред смъртта. Аз направих това: Збишко от Богданец.

След тези думи рицарите се спуснаха към нещастния Збишко, но ги сдържа строгото кимване на краля, който се надигна с разискрени очи и започна да вика със запъхтян от гняв глас, приличен на тропот от колелата на кола, засилена по камъни:

— Да му отсекат главата! Да му отсекат главата! Нека кръстоносецът занесе главата му на магистъра в Малборг!

После викна на застаналия наблизо млад литовски княз, син на смоленския наместник:

— Дръж го, Ямонте!

Стреснатият от кралския гняв Ямонт сложи разтреперани ръце на раменете на Збишко, който обърна към него пребледнялото си лице и каза:

— Няма да избягам…

Но белобрадият краковски кащелян Топор от Тенчин дигна ръка в знак, че иска да говори; и когато настъпи тишина, каза:

— Милостиви кралю! Нека тоя вожд се убеди, че не твоят гняв, а нашите закони наказват със смърт за посягане върху особата на пратеник. Инак той с право би могъл да мисли, че в това кралство няма християнски закони. Аз сам ще съдя виновния!

Последните думи той изрече с повишен глас и като не допущаше, види се, дори мисълта, че искането му може да не бъде прието, кимна на Ямонт:

— Да го затворят в кулата. А вие, пане от Тачево, ще бъдете свидетел.

— Ще изложа цялата вина на този юноша, каквато нито един от нас, зрелите мъже, никога не би допуснал — отговори Повала, като поглеждаше мрачно Лихтенщайн.

— Право казва! — подеха веднага другите. — Дете е той още! Защо заради него позорят всички ни?

Настъпи миг на мълчание и неприветливи погледи към кръстоносеца, а в това Време Ямонт поведе Збишко, за да го предаде в ръцете на стрелците, които стояха на стража в двора на замъка. В младото си сърце той изпитваше жалост към затворника, която се усилваше от вродената му омраза към немците. Но като литовец, навикнал сляпо да изпълнява волята на великия княз и сам изплашен от кралския гняв, почна по пътя да шепне на младия рицар и да го съветва другарски:

— Знаеш ли какво ще ти кажа: обеси се! Най-добре се обеси веднага. Кралят се разсърди, и без това ще ти отсекат главата. Защо да не му направиш удоволствие? Обеси се, приятелю! У нас има такъв обичай!

Замаян от срам и страх, Збишко изпърво като че не разбра думите на князчето, но най-сетне ги разбра и дори се спря от учудване:

— Какво ми приказваш?

— Обеси се! Защо трябва да те съдят? Ще зарадваш краля! — повтори Ямонт.

— Обеси се ти! — извика младият рицар. — Уж си се покръстил, а кожата ти е останала езическа, та дори не разбираш, че е грях за християнина да върши такива работи.

Князът сви рамене:

— Но то не е по добра воля. Така и така ще ти отсекат главата.

В ума на Збишко се мярна мисълта, че за подобни думи би трябвало веднага да извика шляхтича на пеши или конен двубой, с мечове или със секири, но сподави в себе си това желание, като си припомни, че вече не ще има време за двубой. И той наведе тежко глава и мълчаливо се остави да го предадат в ръцете на началника на дворцовите стрелци.

А в залата през това време вниманието на всички се насочи на друга страна. Като видя какво става, Дануша се изплаши изпърво тъй много, че дори дъхът й спря. Личицето й стана бяло като платно, очите й станаха кръгли от ужас и тя гледаше краля неподвижна като восъчна статуйка в черква. Но когато най-сетне чу, че се канят да отсекат главата на нейния Збишко, когато го подкараха и изведоха от стаята, тогава я обхвана безмерно отчаяние; устните и веждите й затрепераха; не помогнаха нито страхът от краля, нито хапането на устните — тя изведнъж избухна в такъв жаловит и звънлив плач, че всички лица се обърнаха към нея, а сам кралят попита:

— Какво значи това?

— Милостиви кралю! — извика княгиня Ана. — Тя е дъщеря на Юранд от Спихов, на която това нещастно рицарче се закле във вярност. Закле й се да снеме три паунови китки от шлемовете — и като видял такава китка на шлема на тоя вожд, помислил, че сам бог му го праща. Не от злоба е направил той това, господарю, но от глупост, затова бъди милостив и не го наказвай, за което те молим на колене.

След тия думи тя стана, хвана Дануша за ръка, затича се с нея към краля, който почна да се дърпа назад, А те и двете паднаха пред него на колене и Дануша обхвана с ръчичките си краката на господаря и почна да вика:

— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!

И от вълнение, а също и от страх, завря русата си главичка в гънките на сивата кралска дреха, целуваше му коленете и трепереше като лист. Княгиня Александра, жената на Жемовит, падна на колене от другата страна, сви ръце и загледа умилно краля, лицето на когото изразяваше голямо затруднение. Наистина той се дърпаше назад заедно със стола си, но не отблъскваше със сила Дануша, само махаше с двете си ръце, като че искаше да ги отпъди от себе си.

— Оставете ме на мира! — викаше той. — Провинил се е, опозорил цялото кралство! Нека му отсекат главата!

Но малките ръчички прегръщаха още по-силно коленете му, а детският гласец викаше все по-жаловито:

— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!

Обадиха се и някои рицари:

— Юранд от Спихов, прочут рицар, страшилище за немците!

— И този юноша се е вече доста отличил край Вилно! — добави Повала.

Но кралят продължаваше да се брани, при все че беше трогнат от вида на Дануша:

— Оставете ме на мира! Не пред мене е виновен и не аз мога да го простя. Нека пратеникът на Ордена го прости, тогава аз ще му простя, ако ли не, да му отсекат главата.

— Прости го, Куно! — каза сулимецът Завиша Черни. — Сам магистърът няма да те укори за това!

— Прости го, пане! — завикаха двете княгини.

— Прости го, прости! — повториха рицарските гласове.

Куно притвори клепки, но седеше с вирната глава, сякаш се наслаждаваше от това, че двете княгини и такива знаменити рицари се обръщат към него с молби. Но изведнъж се промени: наведе глава, скръсти ръце на гърди, от горд стана смирен и се обади с тих, умилен глас:

— Христос, нашият спасител, прости разбойника на кръста и враговете си.

— Прави думи казва рицарят! — обади се епископ Виш.

— Прави! Прави!

— …Как бих могъл да не простя аз — продължи Куно, — който съм не само християнин, но и духовник? Затова прощавам му от все сърце като слуга Христов и като монах!

— Хвала му! — викна Повала от Тачево.

— Хвала! — повториха другите.

— Но — продължи кръстоносецът — аз съм тук между вас като пратеник и представям величието на целия Орден, който е орден Христов. Следователно, който оскърби мене като пратеник, оскърбява Ордена, а който оскърбява Ордена, оскърбява самия Христос — и такава обида аз не мога да простя нито пред бога, нито пред хората, пък ако вашите закони я прощават, нека за това узнаят всички християнски владетели.

След тези думи настъпи глухо мълчание. Подир малко се чу тук-таме скърцане със зъби, тежки въздишки на потисната ярост и хълцането на Дануша.

До вечерта всички сърца минаха на страната на Збишко. Ония същите рицари, които сутринта бяха готови да го съсекат с мечовете си при един само знак на краля, сега напрягаха мислите си как да му се притекат на помощ. Княгините решиха да се обърнат с молба към кралицата, за да склони тя Лихтенщайн да се откаже от оплакването си или ако стане нужда, да пише на великия магистър на Ордена с молба да заповяда на Куно да се откаже от искането си. Този начин им се струваше най-сигурен, защото Ядвига се ползуваше с такава необикновена почит, че великият магистър би си навлякъл гнева на папата и укора на всички християнски князе, ако й откажеше това нещо. Отказ надали щеше да има още и затова, че Конрад фон Юнгинген беше човек спокоен и много по-миролюбив от предшествениците си. За нещастие краковският епископ Виш, който беше същевременно главен лекар на кралицата, забрани най-строго на всички да й споменат макар и една дума за тая случка. „Тя никога не иска да слуша за смъртни наказания — каза — и дори да се отнася до някой прост разбойник, веднага взема всичко присърце, а що остава, когато е въпрос за главата на един младеж, който справедливо може да разчита на нейното милосърдие. Всяко вълнение може лесно да докара тежка немощ, а нейното здраве значи много повече за цялото кралство, отколкото десет рицарски глави.“ Той заяви най-после, че ако някой се осмели въпреки забраната му да тревожи кралицата, сам ще навлече върху него страшния гняв на краля, а отгоре на всичко ще отлъчи виновния от църквата.

Двете княгини се изплашиха от тая закана и решиха да мълчат пред кралицата, а вместо това да молят краля дотогава, докато някак се смили. Целият двор и всички рицари бяха взели вече страната на Збишко. Повала от Тачево обеща, че ще каже самата истина, но показанията му ще бъдат в полза на младежа и ще представи цялата работа като момчешка буйност. А при все това всички предвиждаха, а кащелянът Яшко от Тенчин заявяваше високо, че ако кръстоносецът се заяде, суровият закон трябва да бъде приложен.

Ето защо сърцата на рицарите още повече се ожесточиха против Лихтенщайн и вече не един от тях мислеше, и дори казваше открито: „Пратеник е и не може да бъде извикан на двубой, но когато се върне в Малборг, не дай боже да умре от своя смърт.“ И това не бяха само празни заплахи, защото на рицарите, които носеха пояс, не беше позволено да казват на вятъра нито една дума и ако някой обещаеше нещо, трябваше да го изпълни или да загине. Тук страшният Повала се оказа най-ожесточен, защото имаше в Тачево любима щерка, връстница на Дануша, та сълзите на Дануша бяха трогнали силно сърцето му.

Той още същия ден посети Збишко в подземието, посъветва го да не мисли лошото и му разказа за молбите на двете княгини и за сълзите на Дануша… Като узна, че момичето се хвърлило заради него в краката на краля, Збишко се трогна от постъпката до сълзи, но не знаеше как да изрази своята благодарност и копнеж, а изтри с опакото на дланите очите си и каза:

— Ех! Бог да я благослови, а на мене колкото се може по-скоро да ми даде да изкарам някой пеши или конен бой заради нея! Малко немци й обещах аз, защото на такава трябваше да обещая толкова, колкото са годините й. Само бог да ме избави от тази беда, аз няма да се поскъпя!…

И дигна нагоре пълните си с благодарност очи…

— Най-напред обещай нещо за някоя черква — отговори панът от Тачево, — защото, ако обещанието ти бъде угодно богу, навярно веднага ще бъдеш освободен. А второ, слушай: чичо ти отиде при Лихтенщайн, а после ще отида и аз. Не е срамно да му искаш прошка за вината си, защото си виновен — и не някой си Лихтенщайн, а пратеника ще молиш ти. Готов ли си на това?

— Щом такъв рицар като ваша милост казва, че това е достойно, ще го направя! Но ако поиска да му се моля така, както искаше по пътя от Тинец, нека ми отрежат главата. Чичо ще остане и чичо ще му се отплати, когато се свърши пратеничеството му…

— Ще видим какво ще каже на Мачко — рече Повала.

А Мачко наистина отиде вечерта при немеца, но той го прие надуто, не поръча дори да запалят свещите, а говори с него в полумрака. Върна се оттам старият рицар мрачен като нощ и отиде при краля. Кралят го прие милостиво, защото се беше вече напълно успокоил, и когато Мачко падна на колене, заповяда му веднага да стане и го попита какво иска.

— Милостиви господарю — каза Мачко. — Като има вина, трябва да има и наказание, защото другояче не би имало никаква справедливост на света. Но има тук и моя вина, защото аз не само не обуздавах вродената буйност на този юноша, но още го и хвалех за нея. Такъв го отгледах, а после още от малък се е възпитавал на война. Моя е вината, милостиви кралю, защото неведнъж съм му казвал: първом сечи, па после ще видиш кого си съсякъл. И така беше добре на война, но се оказа лошо при двора! Обаче момъкът е като чисто злато, последен от рода ни — и страшно ми е жал за него…

— Мене опозори, кралството опозори — каза кралят. — С мед ли да го мажа за това?

А Мачко млъкна, защото при спомена за Збишко тъгата изведнъж му стисна гърлото и едвам след дълго мълчание заговори пак с все още развълнуван и прекъсван глас:

— Аз съвсем не знаех, че го обичам толкова много и едва сега разбрах, когато ни сполетя бедата. Но аз съм стар, а той е последен от рода. Няма ли него — няма да има и нас. Кралю милостиви и господарю, смили се ти над нашия род!

Тук Мачко падна отново на колене, протегна напред отрудените си от войните ръце и каза през сълзи:

— Ние бранихме Вилно, бог ни прати добра плячка, кому ще я оставя? Кръстоносецът иска наказание, господарю — нека има наказание, но позволете да дам аз главата си. Защо ми е животът, ако няма Збишко! Млад е още, нека изкупи земята и плоди потомство, както бог е заповядал на човека. Кръстоносецът дори няма да запита чия глава е паднала, само да падне. Това не ще бъде никакъв позор за нашия род. Тежко е човеку да отива на смърт, но като се пресметне, по-добре е да загине един човек, отколкото да изчезне цял един род…

Той каза това и прегърна краката на краля, а кралят замига с очи, което у него беше признак на вълнение, и най-после заяви:

— Няма да го бъде да заповядам аз да отсекат без вина главата на препасан рицар! Няма да го бъде! Няма да го бъде!

— И не би било справедливо — прибави кащелянът. — Законът преследва виновния, но законът не е някакъв змей, който не гледа чия кръв лочи. А вие разберете, че истински позор ще падне на рода ви, ако вашият братанец се съгласи на това, което казвате: тогава и него самия, и потомството му всички ще смятат за безчестни…

На това Мачко отвърна:

— Той не ще се съгласи. Но ако това стане без негово знание, той би отмъстил после за мене, както и аз ще отмъстя за него…

— Я накарайте кръстоносеца да се откаже от оплакването си… — каза Тенчински.

— Бях вече при него.

— И какво? — попита кралят и протегна шия, — Какво каза?

— Каза ми така: „Трябваше на тинецкия път да молите за прошка; тогава не искахте, сега пък аз не искам…“

— А вие защо не искахте?

— Защото ни заповядваше да слезем от конете и прави да му искаме прошка.

Кралят прибра косата си зад ушите и искаше нещо да отговори, но в това време влезе един придворен и съобщи, че рицарят от Лихтенщайн моли да бъде изслушан.

Като чу това, Ягело погледна Яшко от Тенчин, после Мачко, но им заповяда да останат, може би с надежда, че така ще успее да уреди работата с кралския си авторитет.

В това време кръстоносецът влезе, поклони се на краля и каза:

— Милостиви господарю! Ето ви писмено оплакване за оскърблението, което ми бе нанесено във вашето кралство.

— Оплачете се нему — отговори кралят и посочи Яшко от Тенчин.

— Не познавам вашите закони, нито вашите съдилища, но зная, че пратеникът на Ордена може да се оплаква само на самия крал.

Малките очички на Ягело замигаха нервно, той обаче протегна ръка, взе оплакването и го предаде на Тенчински.

Тенчински го разгърна и почна да го чете, но колкото повече четеше, толкова лицето му ставаше по-загрижено и по-тъжно.

— Пане — каза той най-после, — вие тъй настоявате за смъртта на този юноша, като че ли той е опасен за целия ваш Орден. Нима вие, кръстоносците, се страхувате и от децата?

— Ние, кръстоносците, не се страхуваме от никого — отвърна гордо Лихтенщайн.

А старият кащелян прибави тихо:

— А особено от бога.

На сутринта Повала от Тачево правеше пред кащелянския съд всичко, което беше по силите му, за да намали вината на Збишко. Но напразно той приписваше постъпката на детския ум и на неопитността на Збишко, напразно казваше, че дори и някой от по-възрастните, щом е обещал три китки паунови пера и се е молил да му бъдат изпратени, а след това е видял изведнъж такава китка пера пред себе си, би могъл също да помисли, че в това има пръст божи. Едно само не можеше да отрече благородния рицар, а именно че ако не е бил той, копието на Збишко би пронизало гърдите на кръстоносеца. А Куно поръча да донесат в съда бронята, с която е бил облечен тогава, и се оказа, че тя беше от тънки металически плочки, каквито се носеха само в тържествени случаи, и толкова лека, та Збишко при необикновената си сила без съмнение би я пронизал и би убил пратеника. После попитаха и Збишко имал ли е намерение да убие кръстоносеца; но той не отричаше това. „Виках му още отдалече — каза той — да насочи копието си, защото жив той, разбира се, не би позволил да му снемат шлема от главата, но ако беше ми извикал отдалече, че е пратеник, тогава бих го оставил на мира.“

Тези думи се харесаха на рицарите, които от доброжелателство към юношата се бяха стекли на тълпа в съда, и отвсякъде се чуха гласове: „Вярно! Защо не си извикал?“ Но лицето на кащеляна остана навъсено и строго. Той заповяда на присъствуващите да мълчат, сам помълча малко, после впи в Збишко изпитателен поглед и попита:

— Можеш ли да се закълнеш в мъките господни, че не си видял плаща и кръста?

— Не мога да се закълна — отговори Збишко. — Ако не бях видял кръста, бих помислил, че той е наш рицар, а наш рицар, разбира се, аз не бих нападнал.

— Ами какъв друг кръстоносец би могъл да се намери в околностите на Краков, ако не пратеник или лице от неговата свита?

На това Збишко не каза нищо, защото нямаше какво да се каже. За всички беше съвсем ясно, че ако не е бил панът от Тачево, сега пред съда би лежала не бронята на пратеника, а той самият с пробити гърди — за вечен позор на полския народ. Затова дори онези, които от цялата си душа бяха на страната на ко, разбраха, че присъдата му не може да бъде мека… И наистина след малко кащелянът каза:

— Понеже в буйността си не си помислил кого нападаш и не си го направил със зъл умисъл, нашият Спасител ще ти зачете това и ще ти прости, но ти, нещастнико, търси закрилата на света Богородица, защото законът не може да ти прости…

Като чу това, Збишко, при все че очакваше подобни думи, пребледня малко, но изведнъж тръсна назад дългата си коса, прекръсти се и каза:

— Божа воля! Ех, няма що!

После се обърна към Мачко и му посочи с очи Лихтенщайн, като че му поръчваше да не го забравя, а Мачко кимна с глава в знак, че разбира и помни. Този поглед и това движение разбра и Лихтенщайн и при все че в гърдите му туптеше колкото храбро, толкова и жестоко сърце, за миг тръпки го побиха от глава до пети. Кръстоносецът видя, че между него и този стар рицар, чието лице не би могъл дори да разгледа под шлема, ще почне отсега борба на живот и смърт и ако би искал дори да се скрие от него, не ще успее, а престане ли да бъде пратеник, те ще трябва да се срещнат, та макар и в Малборг.

В това време кащелянът бе отишъл в съседната стая, за да продиктува присъдата на Збишко на опитния в писането секретар. Докато го нямаше, ту един, ту друг от рицарите се приближаваше до кръстоносеца и казваше:

— Дано на Страшния съд да те съдят по-милостиво! Радваш ли се на тази кръв?

Но Лихтенщайн държеше само на мнението на Завиша, защото той с бойните си подвизи, със своето знание на рицарските правила и с неизмеримата си строгост в изпълнението им беше известен широко по света. В най-заплетените дела, когато ставаше дума за рицарска чест, към него се обръщаха не един път от доста далечни места и никой никога не смееше да му противоречи не само защото двубой с него беше немислим, но и защото го смятаха за „огледало на честта“. Една само дума за осъждане или за похвала от неговата уста се пръскаше бързо сред рицарството на Полша, Унгария, Чехия, Германия и можеше да докара добра или лоша слава за рицаря.

Към него именно се приближи Лихтенщайн. Той като че ли искаше да оправдае ожесточението и неотстъпчивостта си, та каза:

— Само великият магистър заедно с върховния съвет би могъл да го помилва — аз не мога…

— Вашият магистър няма нищо общо с нашите закони; помилване може да даде не той, а само нашият крал — отвърна Завиша.

— Пък аз, като пратеник, трябваше да искам наказанието му.

— Преди да бъдеш пратеник, трябваше да бъдещ рицар, Лихтенщайн…

— Нима мислиш, че съм постъпил не според законите на честта?…

— Ти познаваш нашите рицарски книги и знаеш, че там е заповядано рицарят да подражава на две животни: на лъва и агнето. На кое от тях приличаш ти в тази разправия?

— Ти не си ми съдия…

— Нали сам ме попита дали не си нарушил законите на честта, затова ти отговарям какво мисля.

— Ти зле отговори, защото това аз не мога да преглътна.

— От своята злоба, не от моята ще се задавиш.

— Но Христос вижда, че се грижих повече за величието на Ордена, отколкото за собствената си похвала…

— Господ ще отсъди всички ни.

По-нататъшният разговор се прекъсна от влизането на кащеляна и секретаря. Знаеше се вече, че присъдата ще бъде неблагоприятна, но все пак настъпи пълна тишина. Кащелянът зае мястото си на масата, взе в ръка разпятието и заповяда на Збишко да падне на колене.

Секретарят почна да чете по латински присъдата. Нито Збишко, нито присъствуващите рицари я разбраха, но всички се досетиха, че е смъртна присъда. Когато четенето завърши, Збишко се удари няколко пъти по гърдите и повтори: „Боже, бъди милостив към мене грешния.“

После стана и се хвърли в прегръдките на Мачко, който почна да го целува мълчаливо по главата и по очите.

Същия ден вечерта херолдът при звука на тръби обявяваше на рицарите, гостите и гражданите по четирите ъгъла на градския площад, че благородният Збишко от Богданец е осъден от кащелянския съд на посичане с меч…

Но Мачко измоли да не се изпълнява веднага присъдата и това стана лесно, защото на тогавашните хора, които обичаха да разпределят с най-голяма точност имота си, обикновено оставяха време да се уговорят с роднините си, както и да помирят душата си с бога. Не искаше да настоява за по-бързо изпълнение на присъдата и сам Лихтенщайн, като смяташе, че щом оскърбеното величие на Ордена е получило удовлетворение, не струва да се дразни докрай могъщия монарх, при когото беше изпратен не само да вземе участие в тържествата по кръщавката, но и за преговори по Добжинската земя. Най-важната причина обаче беше здравето на кралицата. Епископ Виш не искаше дори и дума да става за смъртно наказание преди раждането. Той не без основание мислеше, че такова нещо едва ли ще се укрие от господарката, а тя, щом узнае, може да се разтревожи и много да си навреди. Така че на Збишко оставаше време да живее може би още няколко месеца, да направи последните си разпореждания и да се прости с близките си…

А Мачко го навестяваше всеки ден и го утешаваше както можеше. Говореха си те с тъга за неизбежната Збишкова смърт и с още по-голяма тъга за това, че родът им може да изчезне.

— Няма какво, трябва вие да си вземете жена — каза веднъж Збишко.

— По-добре да издиря някой наш роднина, макар и далечен — отговори развълнуван Мачко. — Де ще ти мисля аз за жени, когато на тебе главата ще отсекат. Ако пък най-сетне се наложи непременно да взема някоя, то няма да стане, докато не пратя на Лихтенщайн рицарска покана и не му отмъстя. Ти за това не се грижи!…

— Господ да ви плати. Нека ми остане поне тази утеха! Знаех аз, че няма да му простите. Как ще достъпите?

— Когато се свърши пратеничеството му, ще има или война, или мир — нали разбираш? Ако бъде война, ще му пратя покана да излезе преди боя на единоборство с мене.

— На утъпкана земя ли?

— На утъпкана земя, на коне или пеш, но само на смърт, не на робство. Ако пък бъде мирно време, ще ида в Малборг, ще ударя с копие портите на замъка, а на тръбача ще заповядам да обяви, че го каня на смъртен бой. Тогава вече не може се скри.

— То се знае, че няма да се скрие, и ще се разправите с него, виждам го сякаш с очите си.

— Дали ще се справя?… Със Завиша не бих могъл, с Пашко не бих могъл, с Повала също; но без да се хваля, бих се разправил наведнъж с двама такива като него. Ще види той, кучият му син! Нали оня фризийски рицар беше по-як? А като го цапнах отгоре без шлем, къде ми се спря секирата? На зъбите се спря. Не беше ли така?

Збишко въздъхна с голямо облекчение и каза:

— Ще ми бъде по-леко да загина.

И почнаха да въздишат и двамата, след това старият шляхтич заговори с развълнуван глас:

— Ти не се грижи. На Страшния съд костите ти няма да се търсят една друга. Поръчах да ти направят дъбов ковчег, по-добър от който и свещениците от катедралата „Света Богородица“ не могат да имат. Няма да изчезнеш безследно като някой безроден скитник-рицар. Да! И няма да допусна да ти отсекат главата на онова същото сукно, на което отсичат на гражданите. Вече се спазарих с Амилей да даде съвсем ново и толкова хубаво, та и кралят би си поръчал от него за подплата на шубата. И за литургии няма да се поскъпя — не се бой!

Зарадва се сърцето на Збишко, той се наведе към ръката на чичо си и повтори:

— Господ да ви се отплати.

Понякога обаче, въпреки всички утешения, го обхващаше страшна мъка, И следния път, когато Мачко дойде да го споходи, веднага след като го поздрави, той погледна през решетката на стената и попита:

— А какво става навън?

— Време като злато, а слънцето припича, та целият свят се радва.

Тогава Збишко сложи двете ръце на врата си, изви назад глава и каза:

— Ех, божичко! Да яхнеш коня, па да препуснеш по полята, по широките. Жално е да се умира млад, Страшно жално!

— Умират хора и на коня! — отвърна Мачко.

— Да! Но преди това на колко души виждат сметката!…

И почна да го разпитва за рицарите, които бе видял при двора на краля: за Завиша, за Фарурей, за Повала от Тачево, за Лис от Тарговиско и за всички други — какво правят, с какво се забавляват, в какви благородни упражнения минава времето им? И слушаше жадно разказите на Мачко, който казваше как те сутрин в пълно въоръжение прескачат коне, как дърпат въжета, как опитват силите си с мечове, с оловни секири и накрая как и какви песни пеят. На Збишко му се искаше с цялата си душа и сърце да полети при тях, а когато се научи, че Завиша веднага след кръщавката се кани да отиде хей там някъде в Унгария срещу турците, не можа да се сдържи и извика:

— Да бяха ме пуснали с него! Нека загина поне срещу неверните.

Но това не можеше да стане, а между туй се случи нещо съвсем друго. А то бе, че двете мазовецки княгини не преставаха да мислят за Збишко, който ги беше привлякъл с младостта и хубостта си. Най-после княгиня Александра, жената на Жемовит, намисли да прати писмо на магистъра. Магистърът не можеше наистина да измени присъдата, издадена от кащеляна, но можеше да се застъпи за младежа пред краля. Наистина на Ягело не подобаваше да дава помилване, когато се отнасяше до нападение върху пратеник, но все пак изглеждаше вън от всяко съмнение, че ще бъде доволен да прояви милост при застъпничество от самия магистър. Прочее надеждата отново оживя в сърцата на двете княгини. Княгиня Александра имаше слабост към изисканите орденски рицари, а те я почитаха твърде много, Неведнъж от Малборг пристигаха за нея богати дарове и писма, в които магистърът я наричаше достойна за почит, богобоязлива благодетелка и особена застъпничка на ордена. Нейната дума тежеше и беше много вероятно, че няма да получи отказ. Трябваше само да се намери човек, който да употреби всички усилия, за да занесе колкото може по-бързо писмото и да се върне с отговора. Като чу за това, старият Мачко се зае с тая работа без колебание…

Помолиха кащеляна да определи точно срока, до който обещава да задържи изпълнението на присъдата. Пълен с надежда, Мачко почна да се готви за път още същия ден, после отиде при Збишко и му съобщи радостната новина.

В първата минута Збишко се зарадва толкова много, като че му бяха вече отворили вратата на затвора. Обаче се замисли, изведнъж стана мрачен и каза:

— Кой може да очаква нещо добро от немците, Лихтенщайн също можеше да помоли краля за помилване и щеше дори да спечели с това, защото би се запазил от отмъщение, но все пак не пожела нищо да направи…

— Той се озлоби, задето не поискахме да му се извиним на тинецкия път. За магистър Конрад хората не говорят лошо. Най-сетне ти нищо не губиш от тона.

— Наистина — каза Збишко, — но не му се кланяйте там много ниско.

— За какво ще се кланям? Нося писмо от княгиня Александра — и толкова…

— Ех! Щом сте толкова добър, нека господ ви помага…

Неочаквано той погледна бързо чичо си и каза:

— Но ако кралят ме помилва, Лихтенщайн ще бъде мой, а не ваш. Помнете…

— Още не е сигурна главата ти, затова не давай никакви обещания. Доста ти са и онези там глупави обети — каза ядосан старият.

След това се хвърлиха един другиму в прегръдките и Збишко остана сам. Ту надежда, ту несигурност разяждаха душата му, но когато дойде нощта, а с нея и буря на небето, когато решетъчното прозорче почна да се осветява от зловещия блясък на светкавици, а стените да треперят от гръмотевици, когато най-сетне вихърът с фучене връхлетя в кулата и загаси мъждивия светилник до леглото му, останал в тъмно, Збишко изгуби отново всякаква надежда и цяла нощ не склопи нито за минута очи…

— Няма да се отърва аз от смъртта — мислеше си той, — нищо не може да ми помогне.

На сутринта дойде да го види благородната княгиня Ана Данута, а с нея н Дануша с лютнята на пояса. Збишко падна на колене пред всяка от тях и при все че беше измъчен от безсънната нощ, от нещастието си и от неизвестността, все пак не забрави рицарския дълг да изрази на Дануша почудата си от нейната хубост…

Но княгинята вдигна към него пълните си с тъга очи и каза:

— Не се възхищавай от нея, защото, ако Мачко не донесе благоприятен отговор или съвсем не се върне, ти, нещастнико, наскоро ще се възхищаваш на небето от много по-хубави неща.

После зарони сълзи и се размисли за бъдещата несигурна съдба на рицарчето, а Дануша веднага я последва. Збишко се наведе отново към краката им, защото и неговото сърце омекна от тия сълзи като восък на топло. Той обичаше Дануша не както мъж обича жена, но разбра, че я обича с цялата си душа, и когато я види, в гърдите му става нещо, като че в тях има друг човек, не така суров, не така буен, по-малко отдаден на войните, сякаш зажаднял за сладостна любов. Обзе го безгранично отчаяние, че трябва да я напусне и че не ще може да изпълни онова, в което и се бе заклел.

— Не ще сложа вече аз в краката ти, горкана, китки от паунови пера — думаше той. — Но ако се явя пред лицето на господа, така ще му кажа тогава: „Прости ми, господи, греховете, но каквото има добро на земята, не го давай на някой друг, а само на Юрандовата дъщеря от Спихов.“

— Познавате се отскоро — каза княгинята. — Господ не ще допусне да бъде това напразно.

Збишко почна да припомня всичко, което се бе случило в тинецката кръчма, и съвсем се разчувствува. Накрай замоли Дануша да му изпее онази същата песничка, която бе изпяла тогава, когато той я хвана и от пейката я занесе при княгинята.

И Дануша, при все че не й беше до пеене, дигна тутакси главичка към тавана и с притворени като на птичка очи започна:

Но изведнъж изпод притворените клепки бликнаха обилни сълзи и тя не можеше повече да пее. А Збишко я взе на ръце също така, както в тинецката кръчма, почна да ходи с нея из стаята и да повтаря с възторг:

— Не само дама бих търсил в тебе. Нека господ ме избави, нека пораснеш — и ако баща ти позволи, ще те взема аз, девойче!… Ех!…

Дануша го прегърна през шията и скри разплаканото си лице на рамото му, а в него прииждаше все по-голяма мъка, която извираше от глъбините на неговата волна славянска натура и се превръщаше в тази проста душа в нещо като степна песен.

VI

Ненадейно стана нещо, пред което другите работи изгубиха всякакво значение за хорските очи. Надвечер на 21 юни се разнесе из замъка новината, че кралицата внезапно се почувствувала зле. Повиканите лекари заедно с епископ Виш престояли цялата нощ в стаята й, а през това време се разбрало от прислужничките, че господарката я заплашва предивременно раждане. Краковският кащелян Яшко Топор от Тенчин изпрати още същата нощ бързоходци до краля, който отсъствуваше. На сутринта новината се разнесе из града и околността. Беше неделя, затова тълпи народ изпълниха всички черкви, в които свещениците четяха молитви за здравето на кралицата. Тогава изчезна всяко съмнение. След литургия гостите-рицари, които се бяха вече събрали в очакване на тържествата, шляхтичите, както и търговските делегации, отидоха в замъка; еснафските сдружения и духовните братства излязоха със знамената си. След пладне неизброимо множество хора обкръжи Бавел, а кралските стрелци поддържаха реда, като заповядваха на всички да пазят спокойствие и тишина. Градът почти съвсем се обезлюди и само по опустелите улици минаваха от време на време груби селяни от околността, които също бяха вече чули за болестта на любимата кралица и бързаха към замъка. Най-после на главните порти на замъка се явиха епископът и кащелянът, а с тях катедралните духовници, кралските съветници и рицарите. Те се пръснаха край стените между народа, а по лицата им се четеше, че има новини. Най-първо обаче заповядаха строго на всички да се въздържат от каквито и да било викове, защото могат да навредят на болната. После съобщиха на всички събрани, че кралицата си има дъщеря. Новината изпълни с радост сърцата особено когато веднага се разбра, че макар раждането да е било преждевременно, няма видима опасност нито за майката, нито за детето. Навалицата почна да се разотива, защото край замъка не беше позволено да се вика, а всеки искаше да даде воля на радостта си. Но щом се изпълниха улиците, които водеха към градския площад, веднага се чуха песни и радостни провиквания Не изказваха недоволство от това, че се е родила дъщеря. „Лошо ли беше (казваха), че крал Людвик нямаше синове и че кралството се падна на Ядвига? Та нали чрез нейната женитба с Ягело мощта на държавата се удвои. Така ще бъде и сега. Де ще се намери такава наследница, каквато ще бъде нашата кралска дъщеря, щом нито римският император, нито някой от останалите крале не владее такава обширна държава, такива просторни земи, нито има такова многобройно рицарство! За нея ще искат да се оженят най-силните монарси на земята, ще се кланят на кралицата и на краля, ще се стичат в Краков, а ние, търговците, ще имаме добра печалба от това, без да говорим, че някое друго кралство, чешкото или унгарското, ще се присъедини към нашето кралство.“ Така говореха помежду си търговците и радостта ставаше всяка минута все по-голяма. Пируваха в частните къщи и в кръчмите. Централният площад се освети цял от фенери и факли. В околностите на града земеделците от близките села, които все повече прииждаха към Краков, се бяха разположили на лагер около колите си. Евреите се съвещаваха при синагогата в съседното градче Кажимеж. До късно през нощта, почти до съмване, на площада гъмжеше от народ, особено около кметството и везните, като да имаше голям панаир. Споделяха си взаимно новините, пращаха хора към замъка и обкръжаваха на тълпи онези, които се завръщаха с известия.

Най-лошото беше това, че епископ Пьотр кръстил детето още същата нощ, от което заключаваха, че трябва да е много слабо. Обаче някои осведомени гражданки привеждаха примери как деца, родили се полумъртви, именно след кръщението добивали сила за живот. Тази тяхна надежда се подхранваше и от името, дадено на момиченцето. Разправяха, че нито един Бонифаций, нито една Бонифация не може да умре веднага след раждането си, защото им е предназначено да извършат някакво добро19, а през първите години, още повече през първите месеци на живота си детето не може да прави нито добро, нито зло.

На следния ден обаче дойдоха неблагоприятни известия от замъка и за детето, и за майката и развълнуваха града. В черквите през целия ден се трупаше народ като през време на големи празници. Донасяха се дарове за здравето на кралицата и на дъщерята. Трогателно беше да види човек как бедни селяни даруваха крини жито, агнета, кокошки, нанизи сушени гъби или кошници с лешници. Богати дарове идваха от рицарите, от търговците, от занаятчиите. Изпратиха бързоходци до чудотворните светини. Астролозите гадаеха по звездите. В самия Краков бяха уредени тържествени молебени на открито. В тях взеха участие всички цехове и всички братства. Целият град се изпъстри от знамена. Направиха молебен и с деца, защото предполагаха, че невинните същества най-лесно ще изпросят от бога милост. През градските порти се стичаха все нови и нови тълпи от околността.

И така минаваше ден след ден всред неспирен звън на камбаните, всред глъчка по черквите, молебени и служби. Но като изтече цяла седмица, а височайшата болна и детето бяха още живи, надеждата почна отново да се връща в сърцата. Народът смяташе, че е невъзможно господ да прибере при себе си без време владетелката на държавата, която, при все че беше направила за него толкова много, би оставила незавършено огромното си дело — дело на апостолка, която пожертвува своето собствено щастие, за да покръсти последния езически народ в Европа. Учените си спомняха колко много е направила тя за университета, духовниците — за славата божия, управниците — за мира между християнските владетели, правниците — за правосъдието, бедните — колко е помагала на нещастните, и никой не можеше да допусне, че един живот, толкова потребен за кралството и за целия свят, би могъл да изгасне тъй без време.

Но на 13 юли тъжните удари на камбаните известиха за смъртта на детето. Развълнува се отново градът и тревога обхвана народа, а тълпите повторно обкръжиха Вавел и питаха за здравето на кралицата. Но този път никой не излизаше с добра новина. Напротив — лицата на пановете, които отиваха в замъка или излизаха през портите, бяха мрачни и с всеки изминат ден все по-мрачни. Разправяха, че свещеник Станислав от Скарбимеж, магистър на Краковския университет, вече не се отделял от кралицата, която всеки ден се причестявала. Разправяха също, че след всяко причастие стаята й се изпълвала с небесно сияние. Някои дори го били видели през прозорците, но тази гледка всяваше по-скоро ужас в преданите на господарката сърца, защото се смяташе за знак, че кралицата почва вече отвъдземен живот.

Някои обаче не вярваха, че може да се случи такова страшно нещо, и се крепяха с надеждата, че справедливите небеса ще се задоволят с една жертва. Но в петък, на 17 юли сутринта, се разнесе между народа новината, че кралицата умира. Всичко живо забърза към замъка. Градът съвсем опустя и в него останаха само недъгавите, защото дори майки с пеленачета бързаха към портите; дюкяните се изпозатвориха; никой не готвеше ядене. Спряна беше всяка работа, а вместо това около Вавел се чернееше цяло море от народ — тревожно, изплашено, но мълчаливо.

Ненадейно в един часа след пладне се обади звънът на катедралната камбанария. Не се разбра изпърво какво значи това, но косите на всички взеха да настръхват от ужас. Всички глави и очи се обърнаха към камбанарията и гледаха разклащаната с все по-голяма сила камбана, чийто тъжен стон почнаха да повтарят и другите градски камбани; звъняха у францисканците, в черквата „Света троица“, в „Света Богородица“ — по целия град, надлъж и нашир. Разбраха най-после какво значеха тия стонове; душите се изпълниха с ужас и с такава болка, като че медните езици на камбаните удряха право в сърцата на всички присъствуващи.

Внезапно на кулата на замъка се издигна черно знаме с голям череп по средата, под който се белееха две кръстосани човешки кости. Тогава изчезна всяко съмнение. Кралицата беше предала богу дух.

Около замъка се разнесе вик и плач на стотина хиляди души и се смеси с тъжните звукове на камбаните. Някои се хвърляха наземи, други късаха дрехите си или драскаха лицата си, трети поглеждаха стените в ням захлас, някои тихо стенеха, други протягаха ръце към черквата и към стаята на кралицата и молеха за чудо и за милост божия. Но се чуваха също и негодуващи гласове, които от шемет и отчаяние стигаха до богохулство. „Защо бог ни отне нашата любима? Нищо ли не помогнаха нашите кръстни шествия, нашите молитви и искания? Дадохме толкова сребърни и златни дарове, а какво получихме? Вземането е взето, а даването не е дадено!“ Други се обливаха в сълзи, стенеха и неспирно повтаряха: „Исусе! Исусе! Исусе!“ Навалицата искаше да влезе в замъка, за да види още един път любимото лице на господарката. Не ги пуснаха, но им обещаха, че скоро тялото ще бъде изложено в черква и тогава всеки ще може да го види и да се помоли при него. Затова надвечер тъжните хора почнаха да се връщат в града, като разправяха един другиму за последните минути на кралицата, за бъдещото погребение и за чудесата, които ще стават при тялото й и около нейния гроб, в което всички бяха напълно уверени. Разправяха също, че кралицата веднага след смъртта й ще бъде причислена към светците, пък ако някой се съмняваше дали това е вярно, почваха да се възмущават и заплашваха с Авиньон20.

Мрачно униние налегна града и цялата страна и не само простият народ, а всички мислеха, че заедно с кралицата изгасва щастливата звезда на кралството. Дори между краковските панове имаше такива, които гледаха мрачно на бъдещето. Почнаха да се питат един друг: какво ще стане сега? Дали Ягело има право след смъртта на кралицата да господствува в кралството, или ще се върне в своята Литва и ще се задоволи с великокняжеския трон? Някои предвиждаха — и както се оказа не без основание, — че той сам ще поиска да отстъпи и в такъв случай ще се откъснат от короната обширни земи, ще се почнат отново нападения откъм Литва и кървави отмъщения от страна на ожесточените жители на кралството; орденът ще се надигне, ще се надигне и римският император, и унгарският крал, а кралството, до вчера едно от най-силните на света, ще западне и ще търпи унижения.

Търговците, за които бяха отворени обширните литовски и руски земи, предвиждаха загуби и затова даваха благочестиви обети дано Ягело остане на престола, но в такъв случай пък се очакваше скорошна война с Ордена. Знаеше се, че само кралицата въздържаше мъжа си от тази война. Хората си спомняха сега как някога, възмутена от алчността и хищничеството на кръстоносците, тя им бе казала пророческите думи: „Докато съм жива аз, ще сдържам ръката и справедливия гняв на мъжа си, но помнете, че след смъртта ми ще ви сполети наказание за греховете ви!“

А те в гордостта и заслепението си не се страхуваха от войната и смятаха, че след смъртта на кралицата обаянието от нейната набожност вече няма да бъде задръжка да се явят доброволци от западните държави и тогава на помощ ще им дойдат хиляди бойци от Немско, от Бургундия, от Франция и от още по-далечни страни. Но смъртта на Ядвига все пак беше толкова важно събитие, та пратеникът на кръстоносците, Лихтенщайн, без да дочака дори връщането на отсъствуващия крал, побърза веднага за Малборг, за да съобщи колкото се може по-скоро на великия магистър и на върховния съвет важната, а донякъде и страшна новина.

Унгарският, австрийският, императорският и чешкият пратеник си заминаха след него или изпратиха бързоходци до своите господари. Ягело пристигна в Краков в страшно отчаяние. Още веднага той заяви на пановете, че не иска повече да господствува без кралицата и че ще си отиде в своето наследствено владение в Литва, после от скръб изпадна във вцепенение, не искаше да решава никакви държавни работи, не отговаряше на въпросите, понякога страшно се ядосваше на себе си, че е заминал, че не е бил, когато кралицата е издъхнала, че не се е простил с нея и не е чул последните й думи и поръчения. Напусто Станислав от Скарбимеж и епископ Виш го уверяваха, че кралицата се разболяла неочаквано и че според човешките пресмятания той е щял да има достатъчно време да се върне, ако раждането беше станало навреме. Това не му донасяше никаква утеха и не успокояваше скръбта му. „Не съм крал аз без нея — отговаряше той на епископа, — а само окаян грешник, за когото няма утеха.“ После впиваше очи в земята и никой не можеше да изтръгне от него вече нито дума.

В това време всички умове бяха заети с погребението на кралицата. От цялата страна започнаха да пристигат нови тълпи панове, шляхта и прост народ, особено бедняци. Те се надяваха на богати придобивки от милостините при погребалните обреди, които щяха да траят цял месец. Тялото на кралицата беше изложено в катедралата върху поставка, направена така, че по-широката част на ковчега, дето се намираше главата на покойната, се издигаше доста по-високо от другата част. Направено беше така нарочно, за да момее народът да вижда по-добре лицето на кралицата. В катедралата се служеше непрекъснато: около ковчега горяха хиляди восъчни свещи, а всред техния блясък и всред цветя лежеше тя — спокойна, усмихната, подобна на бяла мистична роза21, с ръце, поставени на кръст върху лазурната дреха. Народът я смяташе за светица, довеждаха при нея умопобъркани, недъгави, болни деца — и от време на време в черквата се чуваше вик ту на някоя майка, забелязала по лицето на болното си дете руменина — признак на здраве, ту на някой парализиран, който ненадейно усещаше сили в болните си крайници. Тогава сърцата на хората трепваха, вестта за чудото мигом обхождаше черквата, замъка, града и привличаше все по-големи тълпи нещастни, които можеха да очакват спасение само по чудо.

За Збишко през това време съвсем бяха забравили, защото, кой можеше при такова голямо нещастие да помни за едно обикновено момче-шляхтич и че то е затворено в кулата на замъка! Збишко знаеше обаче от стражата на кулата за болестта на кралицата, чуваше глъчката на народа около замъка, а когато чу и неговия плач, и звъна на камбаните, падна на колене и забравил своята зла съдба, от цялата си душа почна да оплаква смъртта на обожаемата господарка. Струваше му се, че заедно с нея изгасва нещо и за него и че след такава смърт не заслужава никой да живее на света.

Ехото от погребението, звънът на черковните камбани, пеенето на процесиите и плачът на тълпите стигаха до него цели седмици наред. През това време той стана мрачен, загуби охота да яде и да спи и ходеше в подземието като див звяр в клетка. Тежеше му самотата, защото имаше дни, когато дори пазачът не му донасяше прясна храна и вода — толкова много всички бяха заети с погребението на кралицата. От деня на смъртта й никой не го беше посетил: нито княгинята, нито Дануша, нито Повала от Тачево, който по-рано проявяваше толкова доброжелателство, нито търговецът Амилей — познайникът на Мачко. Збишко с огорчение мислеше, че щом го няма Мачко, всички са забравили за него. Понякога му минаваше през ума, че може и законът да забрави за него и че ще трябва да гние до смъртта си в това подземие. Тогава той се молеше да дойде смъртта.

Най-после, когато след погребението на кралицата изтече цял месец и започна вторият, Збишко взе да се съмнява и в завръщането на Мачко. Та нали Мачко беше обещал да пътува бързо и да не жали коня. Малборг не е накрай света. За дванайсет седмици човек можеше да отиде и да се върне особено ако бърза. „Но може би той и не бърза! — мислеше си с тъга Збишко. — Може по пътя да си е сгледал някоя жена и предпочита да я заведе в Богданец, за да дочака свое потомство, пък аз тук вечно ще чакам господ да се смили над мене.“

Той изгуби най-после представа за времето, съвсем престана да говори със стражата и само по паяжината, която все повече замрежваше желязната решетка на прозореца, заключаваше, че навън приближава есента. Сега по цели часове седеше на леглото, с лакти на коленете, с пръсти в косата, която стигаше вече много по-долу от раменете — в полусън, в полувцепенение, — не вдигаше глава дори и тогава, когато пазачът му донасяше храна и заговорваше с него. Но един ден ключалката скръцна и познат глас се обади от прага на килията:

— Збишко!

— Чичо! — извика Збишко и скочи от одъра.

Мачко го стисна в прегръдките си, после хвана с ръце русата му глава и почна да я целува. Жалост, горест и мъка тъй преляха в сърцето на младежа, че той заплака на гърдите на чичо си като малко дете.

— Мислех, че вече няма да се върнете — каза с хълцане.

— Малко оставаше да не се върна — отговори Мачко.

Едва сега Збишко дигна глава, погледна го и извика:

— Какво е станало с вас?

И загледа изумен отслабналото, хлътнало и бяло като платно лице на стария войн, прегърбеното му тяло и побелялата коса.

— Какво ви е? — повтори.

Мачко седна на одъра и известно време дишаше тежко.

— Какво ли? — продума най-сетне. — Едва бях минал границата, в гората ме улучи стрела от немски арбалет. Разбойници-рицари — нали знаеш? Още не мога да си поема свободно дъх… Бог ми прати помощ — инак не би ме видял тук.

— Кой ви спаси?

— Юранд от Спихов — отговори Мачко.

Настъпи кратко мълчание.

— Те мене нападнаха, а половин ден по-късно той тях. Едва половината се отърваха. Мене взе със себе си в замъка и там в Спихов три седмици се борих със смъртта. Бог не поиска смъртта ми — и при все че ми е още тежко, върнах се.

— Та не сте ходили в Малборг?

— С какво щях да отида? Ограбиха ме до шушка и писмото с другите вещи взеха. Върнах се да моля княгиня Александра за друго писмо, но съм се разминал с нея из пътя и не зная дали ще я настигна, защото ще трябва да се готвя за оня свят.

След тия думи той се изплю на дланта си, протегна я към Збишко и показа чистата кръв върху нея.

— Виждаш ли? — каза. И след малко прибави:

— Види се, такава е волята божия.

И двамата млъкнаха, налегнати от мрачни мисли, после Збишко попита:

— И постоянно ли храчите кръв?

— Как да не храча, когато стрелата се заби на половин педя между ребрата ми! И ти би храчил — как ти се струва! При Юранд от Спихов ми бе станало по-добре, но сега отново се измъчих много, защото пътят е дълъг, а пътувах бързо.

— Ех! Че защо бързахте?

— Защото исках да заваря княгиня Александра и да взема от нея друго писмо. А Юранд от Спихов ми каза така: „Идете — казва — и се върнете с писмото пак в Спихов. Аз имам няколко немци в подземието, ще освободя един под рицарска дума да занесе писмото на магистъра.“ А той там винаги си има по няколко немци в подземието като отмъщение за смъртта на жена си и обича да слуша как стенат нощем и дрънчат с железните вериги, защото е ожесточен човек. Разбираш ли?

— Разбирам. Само ми е чудно, че сте загубили първото писмо. Щом Юранд е хванал онези, които са ви нападнали, нали писмото трябваше да бъде у тях?

— Не ги хвана всичките. Може би петима избягаха. Ех, такава ни е съдбата.

Като каза това, Мачко се изхрачи, изплю отново кръв и изохка от болка в гърдите.

— Тежко са ви ранили — каза Збишко. — Как стана? От засада ли?

— От такъв гъст храсталак, че на една крачка не може нищо да се види. А пътувах без броня, защото търговците ми казаха, че местата са безопасни и беше горещо.

— Кой беше главатар на разбойниците? Кръстоносец ли?

— Не от ордена, но немец, от Ленц в Хелмската земя, прочут с разбойничества и грабежи.

— Какво стана с него?

— Седи у Юранд във вериги. А пък той също имал у себе си в плен двама шляхтичи от Мазовия, които иска да върне, за да се откупи.

Отново настъпи мълчание.

— Милостиви Исусе — каза най-сетне Збишко, — значи, Лихтенщайн ще остане жив и този от Ленц също, а ние да гнием без отмъщение. На мене ще отсекат главата, а вие сигурно няма да изкарате зимата.

— Кой знае! И до зимата не ще изтрая. Поне тебе някак да спасим…

— Видяхте ли тук някого?

— Бях при краковския кащелян, защото, щом се научих, че Лихтенщайн си заминал, мислех, че ще ти простят.

— Значи, Лихтенщайн си заминал?

— Веднага след смъртта на кралицата — за Малборг. Та бях аз у кащеляна, но той ми каза така: „Не да угодят на Лихтенщайн ще отсекат главата на вашия братанец, но защото такава е присъдата, а тук ли е Лихтенщайн, или го няма, е все едно. Дори ако кръстоносецът умре, нищо няма да се промени, защото — казва — законът е за справедливостта — не е като някоя дреха, която можеш да обърнеш с подплатата навън. Кралят може да помилва, но друг никой.“

— А къде е кралят?

— Заминал след погребението чак в Русия. Значи, няма спасение.

— Никакво. Кащелянът каза още: „Жално ми е за него, защото княгиня Ана се застъпва, но като не мога, какво да сторя…“

— Княгиня Ана още тука ли е?…

— Нека господ да й плати за това! Много добра господарка. Тука е още, защото Юрандовата щерка се разболяла, а княгинята я обича като свое дете.

— Боже мой! Значи, и Данушка е болна? Какво й е?

— Отде да зная!… Княгинята казва, че някой я е урочасал.

— Сигурно Лихтенщайн! Никой друг освен Лихтенщайн — куча му майка!

— Може и той да е. Ама какво ще му направиш?… Нищо!

— Затова всички са ме забравили тук, защото и тя била болна…

След тия думи Збишко почна да се разхожда с големи крачки из подземието, най-после хвана ръката на Мачко, целуна я и рече:

— Бог да ви благослови за всичко, защото заради мене ще умрете, но щом ходихте чак до Прусия, направете ми още една услуга, докато не сте отслабнали докрай. Идете при кащеляна и го помолете да ме пусне под рицарска дума поне за дванайсет недели. После ще се върна и нека ми отсекат главата, но не може така — да загинем без никакво отмъщение. Знаете… ще отида в Малборг и веднага ще изпратя покана на Лихтенщайн. То не може да бъде другояче. Неговата смърт или моята!

Мачко заклати глава:

— За отиването, ще отида, но дали ще позволи кащелянът?

— Дума рицарска ще дам. За дванайсет недели — повече не ми трябва…

— Защо ли си приказваш: за дванайсет недели! Ами ако бъдеш ранен и не се върнеш, какво ще помислят?…

— Макар пълзешком, но ще се върна. Не се бойте! И виждате ли, може през това време кралят да си дойде от Русия и някак да се измоли от него помилване.

— Това е вярно — каза Мачко. Но след минута прибави:

— Кащелянът ми каза още и това: „Бяхме забравили за вашия братанец поради смъртта на кралицата, но сега това трябва да се свърши вече.“

— Ех! Ще позволи — отговори с надежда Збишко. — Той знае, че един шляхтич ще сдържи думата си, а пък дали сега ще ми отсекат главата или след Арахангеловден, за него е все едно.

— Добре! Ще ида още днес.

— Днес идете при Амилей и си полегнете малко. Нека ви сложат някакъв лек на раната, а утре рано идете при кащеляна.

— Е, хайде сбогом!

— Сбогом!

Те се прегърнаха и Мачко тръгна към вратата, но на прага се спря и намръщи чело, като че ли изведнъж си припомни нещо.

— Ами ти още нямаш рицарски пояс. Лихтенщайн ще ти каже, че не иска да се бие с непрепасан рицар — и какво ще направиш тогава?

Збишко се смути, но само за миг, после каза:

— А как става във време на война? Нима препасаният избира само препасани?

— Войната си е война, а двубоят си е нещо друго.

— Наистина… само че… почакайте… Трябва да се направи нещо… Ето виждате ли — има изход. Княз Януш ще ме препаше. Щом княгинята и Данушка го помолят, ще ме препаше. А пък аз по пътя ще се бия и в Мазовия със сина на Миколай от Длуголяс.

— Защо?

— Защото Миколай, този де, който е при княгинята и му казват Обух, нарече Данушка „дребосък“.

Мачко го изгледа учуден, а Збишко, в желанието си да обясни по-добре как стои работата, продължи:

— Това аз вече не мога да му простя, а с Миколай не мога да се бия, защото е близо осемдесетгодишен.

Мачко му отвърна:

— Слушай, момче! Жално ми е за главата ти, ама за ума ти не съжалявам, защото си глупав като козел.

— Защо се сърдите?

Мачко не отговори нищо и искаше да излезе, но Збишко се затече отново към него:

— Ами как е Данушка? Здрава ли е вече? Не се сърдете току-тъй. Нали не съм ви виждал толкова време.

И пак се наведе към ръката на стария, а той сви рамене, но отговори вече по-меко:

— Юрандовата щерка е здрава, но още не я пущат да излиза от стаята. Остани със здраве.

Збишко остана сам, но като че ли възроден и духом, и телом. Драго му беше да мисли, че ще има още три месеца живот пред себе си, че ще отиде в далечни страни, ще намери Лихтенщайн и ще се бие с него на смърт. Само мисълта за това изпълняше гърдите му е радост. Добре е поне дванайсет недели да усещаш коня под себе си, да пътуваш по широкия свят, да се биеш и да не загинеш без отмъщение. А после — нека става, каквото ще — все пак това е много време. Може кралят да се върне от руските области и да го помилва, може да избухне онази война, която всички отдавна предсказваха — може и самият кащелян, когато след три месеца види победителя на гордия Лихтенщайн, да каже: „Върви сега, където ти видят очите!“ Защото Збишко ясно чувствуваше, че никой друг освен кръстоносеца не е озлобен срещу него и че самият строг краковски съдник го е осъдил на смърт само от немай-къде.

И надеждата му растеше все повече, защото беше уверен, че не ще му откажат тези три месеца. Напротив — мислеше, че ще му дадат дори повече, защото старият пан от Тенчин не би могъл и да помисли, че един шляхтич, който се е заклел в рицарската си чест, може да не сдържи думата си.

Ето защо, когато на другия ден привечер Мачко дойде в кулата, Збишко, когото не го сдържаше на едно място, скочи към него до прага и попита:

— Позволи ли?

Мачко седна на одъра, защото от слабост не можеше да стои на крака; известно време дишаше тежко, после продума:

— Кащелянът каза така: „Ако ви трябва да разделите земята или покъщнината и добитъка, мога да пусна вашия братанец под рицарска дума за една или две недели, но не за повече.“

Збишко беше тъй поразен, та дълго не можеше да продума.

— За две недели?… — попита най-сетне. — Ами че аз за неделя дори до границата не мога да стигна! Какво значи това?… Не казахте ли на кащеляна защо искам да отида в Малборг?

— Не само аз молих за тебе, но и княгиня Ана.

— Е, и какво?

— И какво? Старецът й каза, че твоята глава не му трябва и че и той те съжалява. „Да можех, каза, да намеря някакъв закон — та дори и сянка от закон, бих го съвсем освободил, ама не мога и не мога. Няма да има добро в едно кралство, когато хората почнат да си затварят очите пред закона и за приятелство да си правят отстъпки; такова нещо аз няма да направя дори за Топорчик, моя роднина, или дори за родния си брат!“ Такива корави са тук хората! А той каза още и следното: „Ние няма защо да угаждаме на кръстоносците, но не бива и да се позорим пред тях. Какво ще си помислят те и техните гости, които се стичат от целия свят, ако аз пусна един осъден на смърт шляхтич само затова, за да има свобода да отиде при тях на двубой? Ще повярват ли, че наказанието ще го сполети и че в нашата държава има що-годе правосъдие? Предпочитам да отсекат една глава, отколкото да излагам на присмех краля и кралството.“ На това княгинята каза, че й се вижда чудно такова правосъдие, от което дори една кралска роднина не може да измоли живота на един човек, но старият й отговори: „И самият крал може само да помилва, но не и да върши беззаконие.“ Тогава почнаха да се препират, защото княгинята се разсърди. „Щом е така, каза тя, не го дръжте да гние в затвора!“ А кащелянът отвърна: „Добре! Утре ще заповядам да приготвят ешафод на площада.“ И с тези думи се разделиха. Сега тебе, нещастнико, само Исус Христос може да те спаси…

Настана дълго мълчание…

— Как? — обади се с глух глас Збишко. — Значи, това веднага ще стане?

— След два или три дена. Като няма спасение, няма. Каквото можах, направих. Паднах в краката на кащеляна, молих го за помилване, ала той знае своето: „Намери ми закон или поне нещо като закон.“ А какво мога да намеря аз? Бях и при свещеник Станислав от Скарбимеж и го молих да дойде да те приготви за смъртта. Нека ти остане поне тази слава, че те е изповядал съшият свещеник, който изповяда кралицата. Но не го намерих в къщи, защото бил при княгиня Ана.

— Да не би при Данушка?

— Откъде накъде! Момичето е вече здраво. Утре преди съмване ще го потърся пак. Казват, че изповяда ли те топ, спасението ти е сигурно, в кърпа вързано.

Збишко седна, опря лакти на колене и наведе глава, така че косата му покри изцяло лицето. Старият дълго се вглеждаше в него, после почна тихичко да вика:

— Збишко!

Момъкът дигна лицето си, което беше по-скоро сърдито и пълно със студено ожесточение, отколкото тъжно.

— Какво?

— Слушай ме внимателно, защото може и да съм изнамерил нещо.

При тия думи той се приближи до него и заговори почти шепнешком:

— Чувал ли си за княз Витолд как едно време, като бил в плен в Крево у сегашния наш крал, избягал от затвора в женски дрехи. Тук никаква жена не ще остане заради тебе, но ти вземи дрехата ми, вземи качулката и излизай — разбираш ли? Не ще те познаят. Сигурно е. Навън е тъмно. Няма да ти светят в очите я. Видяха ме вчера, когато излизах, и никой не ме и погледна дори. Стой мирен и слушай: ще ме намерят утре сутринта — и какво? Главата ми ли ще отсекат? Голяма печалба за тях, когато на мене и без това ми е писано да живея още две-три недели. А ти, щом излезеш оттук, възсядай коня и право при княз Витолд. Ще му припомниш кой си, ще му се поклониш, той ще те приеме на служба и ще си живееш при него преспокойно. Тук разправят, че войските на княза са разбити от татарите. Не се знае вярно ли е, но може и да е, защото покойната кралица го предсказваше. Ако е истина, тогава князът още повече ще има нужда от рицари и ще се зарадва, като те види. А ти се дръж за него, защото няма на света по-добра служба. Загуби ли някой крал война, свършено е с него, а княз Витолд е толкова съобразителен, та след поражението става още по-силен. Щедър е и страшно обича нашите рицари. Разкажи му всичко, както беше. Кажи, че си искал да отидеш с него срещу татарите, но не си можал, защото си бил в затвора. Па ако е рекъл господ, ще ти подари земя, селяни, ще те препаше и за рицар и пред краля ще се застъпи за тебе. Той е добър застъпник — ще видиш! Какво ще кажеш?

Збишко слушаше мълчаливо, а Мачко, като че възбуден от собствените си думи, продължаваше:

— Не бива да загинеш млад, а трябва да се върнеш в Богданец. И щом се върнеш, веднага да се ожениш, за да не се прекъсне родът ни. И едва когато наплодиш деца, можеш да извикаш Лихтенщайн на двубой, но преди това пази се да не търсиш отмъщение, че, току-виж, те застреляли някъде в Прусия, както мене — тогава вече всичко е загубено. Вземай сега дрехата, вземай качулката и върви с бога напред.

Като каза това, Мачко стана и почна да се съблича, но Збишко стана също, спря го и продума:

— Няма да направя аз това, което искате от мене, кълна се в бога и в светия кръст.

— Защо? — попита удивен Мачко.

— Защото няма да го направя.

А Мачко чак побледня от вълнение и гняв.

— По-добре да не си се раждал.

— Казали сте вече на кащеляна — каза Збишко, — че давате главата си заради моята.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го панът на Тачево.

— Е, че какво от това?

— Какво от това ли? А помните ли какво ви е казал — кащелянът? Че тогава позор ще падне върху мене и върху целия ни род. Не ще ли бъде още по-голям позор, ако избягам и вас оставя тук под ударите на закона?

— Какви ти удари? Какво ще ми направи законът, когато аз и без това ще умра? Бъди благоразумен, за бога!

— Как да не съм благоразумен! Нека господ ме накаже, ако оставя тук вас, стария и болния. Уф! Позор!…

Настъпи мълчание; чуваха се само тежкото и хрипливо дишане на Мачко и подвикванията на стрелците, които стояха на стража при портите. Вън беше настъпила вече дълбока нощ…

— Слушай — обади се най-после Мачко със сломен глас, — не беше позор за княз Витолд да избяга така от Крево — няма да бъде и за тебе…

— Ех! — отговори тъжовно Збишко. — Княз Витолд, знаете, е велик княз, има си корона, получена от кралски ръце, има богатство и власт, пък аз, бедният шляхтич — имам само чест.

И след минута извика като във внезапен пристъп на гняв:

— Не разбирате ли, че толкова много ви обичам и че няма да дам вашата глава за моята?

Тогава Мачко стана на разлюлените си крака, протегна ръце и макар че душите на тогавашните хора бяха твърди, като че ковани от желязо — ревна изведнъж със сърцераздирателен глас:

— Збишко!…

А на другия ден съдебните прислужници почнаха да докарват на площада греди за ешафода, който трябваше да бъде издигнат срещу главната врата на градския съвет.

Княгинята обаче още се съветваше с Войчех от Ястшембец, със Станислав от Скарбимеж и с другите учени, добри познавачи както на писаното, така и на обичайното право. Вдъхваха й надежда в тези усилия думите на кащеляна, който бе заявил, че ако биха му намерили „закон или нещо подобно“, той не ще се забави да освободи Збишко. Съвещаваха се те дълго и усърдно дали не може да се намери нещо и при все че свещеник Станислав беше вече подготвил Збишко за смъртта и му беше дал последното причастие, направо от подземието той се върна още един път право в съвета, който продължи почти до съмване.

А ето че дойде и денят на наказанието. Още от сутринта тълпи народ се стичаха на площада, защото главата на един шляхтич възбуждаше по-голямо любопитство, отколкото всяка друга, а при това и времето беше чудесно. Между жените се бе вече разчуло, че осъденият е млад и извънредно хубав момък, и затова целият път, който водеше от замъка, се изпъстри от множество пременени гражданки; по прозорците, които гледаха към площада, и по издадените пристройки се виждаха бонета, златни и кадифени момински накити за глава или непокрити глави на девойчета, украсени само с венчета от рози и лилии. Градските съветници, при все че тази работа в същност нямаше нищо общо с тях, излязоха всички, за да си придадат важност, и застанаха близо до ешафода току зад многото рицари, които от желание да изразят на момъка своето съчувствие се бяха събрали до самия ешафод. Зад тях се пъстрееше навалица от по-дребни търговци и занаятчии, облечени в носията на своя еснаф. Учениците и изобщо децата, изтласкани назад, се въртяха в тълпата като досадни мухи и се завираха навсякъде, където имаше малко свободно място. Над тая сбита маса от човешки глави се виждаше ешафодът, покрит с ново сукно, на който стояха трима души: един палач, широкоплещест и страшен немец, облечен в червена дреха и качулка, с тежък двуостър меч в ръка, и двама негови помощници със запретнати ръкави и с въжета на пояса. До краката им имаше пън и ковчег, също обвит със сукно. На камбанариите на „Света Богородица“ звъняха камбаните, изпълваха града с медните си звуци и плашеха орляците врани и гълъби. Хората гледаха ту към пътя, който водеше от замъка, ту към ешафода и застаналия на него палач с блестящия на слънцето меч, ту към рицарите, които гражданите гледаха всякога с интерес и почит. А имаше какво да се види, защото около ешафода се бяха наредили в квадрат най-славните рицари. Зрителите се чудеха на широките плещи и внушителността на Завиша Черни, на гарвановата му коса, която се спущаше до раменете, чудеха се на набитата квадратна фигура и кривите като скоби крака на Зиндрам от Машковице и на гигантския, почти нечовешки ръст на Пашко Злодей от Бискупице, и на страшното лице на Бартош от Воджинек, и на хубостта на Добко от Олешница, който на един турнир в Торун бе надвил дванайсет немски рицари, и на Зигмунт от Бобова, който но същия начин се бе прославил в бой с маджарите в Кошице, също и на Кшон от Козите глави, и на страшния в юмручен бой Лис от Тарговиско, и на Сташко от Харбимовице, който можеше да догони препускащ кон. Общото внимание обръщаше и Мачко от Богданец с пребледнялото си лице, поддържан от Флориан от Коритница и Марчин от Врочимовице. Всички мислеха, че е бащата на осъдения.

Но най-голямо любопитство възбуждаше Повала от Тачево. Застанал в първата редица, той държеше в могъщите си ръце Дануша, облечена цяла в бяло, с булчинско венче от зелено седефче на русата си коса. Хората не разбираха какво значи това и защо тая облечена в бяло девойка трябва да гледа наказанието на осъдения. Едни си приказваха, че тя е сестра, други предполагаха, че е дама на сърцето на младия рицар, но и те не можеха да си обяснят нито облеклото й, нито присъствието й при ешафода. Във всички сърца обаче нейното румено като ябълка, но обляно със сълзи лице будеше съчувствие и вълнение. Гъстата навалица на народа почна глухо да роптае против неотстъпчивостта на кащеляна, против строгостта на закона и този ропот преминаваше постепенно в застрашително ръмжене, а тук-таме почнаха да се чуват гласове, че ако разрушат ешафода, наказанието ще трябва да се отложи.

Тълпата се оживи и размърда. Предаваше се от уста на уста, че ако кралят беше тук, той без съмнение би помилвал младежа, който — както уверяваха — не бил в нищо виновен.

Но всички утихнаха, когато далечни възгласи известиха приближаването на кралските стрелци и копиеносци, между които вървеше осъденият. Много скоро шествието стигна на площада. Начело вървяха членовете на погребалното братство, с черни наметала до земята и с черни покривала на главата, с прорязани за очите отвори. Народът се боеше от тези мрачни фигури и като ги видя, замлъкна. Зад тях вървеше отряд стрелци, съставен от отбор литовци, облечени с кожуси от нещавена еленова кожа. Това беше отряд от кралската гвардия. В края на шествието се виждаха алебардите на втори отряд, а в средата, между писаря и съда, който трябваше да прочете присъдата, и свещеник Станислав от Скарбимеж, който носеше кръста с разпятие, вървеше Збишко.

Сега всички погледи се насочиха към него и от всички прозорци и пристройки се подадоха женски фигури. Збишко вървеше, облечен със своята спечелена в бой бяла дреха, украсена със златни грифове и обшита отдолу със златни ресни — и с това богато облекло изглеждаше в очите на тълпата като някакъв княз или паж от знатен род. По ръста, по плещите, изпъкнали изпод тясната дреха, по яките бедра и широките гърди той изглеждаше напълно зрял мъж, но над това мъжко тяло се издигаше почти детска глава и младо лице с първи мъх на устата — прекрасно лице на кралски паж със златна коса, подрязана равно над веждите и пусната отзад на плещите. Той вървеше с бавни и гъвкави крачки, но с побледняло лице. Понякога поглеждаше тълпата като през сън, понякога дигаше очи към черковната камбанария, към орляците врани и към люлеещите се камбани, които отзвъняваха последния му час; понякога на лицето му се изписваше почуда, че тия звуци и женски хълцания и цялата тая тържественост са за него. На площада най-сетне видя отдалече ешафода и на него червената фигура на палача. Тогава трепна и се прекръсти, а свещеникът веднага му подаде разпятието да го целуне. Няколко крачки по-нататък едно младо момиче от навалицата хвърли в краката му китка метличина. Збишко се наведе, взе китката, после се усмихна на момичето, което заплака е глас. Но той навярно си помисли, че пред тоя народ и пред жените, които му махаха на прозорците с кърпичките си, трябва да умре смело и да остави след себе си поне спомена за „храбър момък“, затова напрегна цялото си мъжество и воля, с бързо движение отхвърли назад косата си, дигна глава още по-високо и тръгна гордо, почти като победител след завършване на рицарски турнир, когато го водят да получи наградата. Но шествието се движеше бавно, защото напреде му тълпата ставаше все по-голяма и неохотно се разстъпваше. Напразно литовските стрелци, които вървяха в първата редица, всеки миг викаха: „Еик шалин! Еик шалин!“ (Сторете път!) Навалицата не искаше да проумее какво значат тези думи — и ставаше все по-тясно за минаване. Въпреки че двете трети от тогавашните краковски търговци и занаятчии бяха немци, наоколо се чуваха заплашителни проклятия против кръстоносците: „Позор! Позор! Дано пукнат тези кръсташки вълци, щом тук ще погубват за тяхна угода деца! Срам за краля и кралството!“ Като срещнаха съпротива, литовците снеха от плещите си обтегнатите лъкове и почнаха да гледат изпод вежди народа, но не смееха да стрелят в навалицата без заповед. Началникът на отряда изпрати напред алебардистите, защото с алебарди можеше по-лесно да се разчиства пътят, и така шествието стигна до рицарите, които образуваха квадрат около ешафода.

Те се разстъпиха без съпротива. Първи влязоха копиеносците, след тях вървеше Збишко със свещеника и писаря. Но тогава стана нещо, което никой не очакваше. Ненадейно от средата на рицарите излезе Повала с Дануша на ръце и извика: „Стой!“ с такъв гръмовит глас, че цялото шествие се спря като вкопано на мястото си. Нито капитанът, нито някой от войниците мислеше да се противи на един шляхтич и препасан рицар, когото всеки ден виждаха в замъка, а неведнъж и в доверителен разговор с краля. Най-после и други, също така знаменити рицари завикаха със заповеднически гласове: „Стой! Стой!“, а панът от Тачево се приближи до Збишко и му подаде облечената в бяло Дануша.

Той помисли, че това е за прощаване, та я грабна, прегърна я и притисна до гърдите си — но Дануша вместо да се притисне до него и да обгърне шията му с ръчичките си, смъкна бързо от русата си коса изпод венчето от седефчета бялото си покривало, обви с него цялата глава на Збишко и същевременно завика колкото й сили държат с разплакан детински глас:

— Той е мой! Той е мой!

— Неин е! — повториха могъщите гласове на рицарите. — При кащеляна!

Отговори им гръмовитият вик на тълпата: „При кащеляна! При кащеляна!“ Изповедникът дигна очи към небето, съдебният писар се смути, капитанът и алебардистите снеха оръжието, защото всички разбраха какво се беше случило.

Имаше стар полски и славянски обичай със силата на закон, познат в Подхале, в Краковско, па дори и в други области, че когато върху поведен на смърт момък невинна девойка хвърли покривалото си в знак, че иска да се ожени за него, с това тя го избавя от смърт и наказание. Познаваха този обичай рицарите, познаваха го селяните, знаеха го и полските граждани, а бяха чували за неговата сила и немците, които отдавна живееха в полските замъци и градове. На стария Мачко дори му прилоша от вълнение при тази гледка, а рицарите тутакси избутаха стрелците и заобиколиха Збишко и Дануша; развълнуваният и възрадван народ викаше все по-силно: „При кащеляна! При кащеляна!“ Тълпата се раздвижи изведнъж като огромни морски вълни. Палачът и помощниците му избягаха бързо от ешафода. Стана бъркотия. За всички беше ясно, че ако Яшко от Тенчин поискаше сега да се противи на осветения от вековете обичай, в града ще настъпят страшни безредици. А вълната от хора се нахвърли веднага върху ешафода. За миг бе смъкнато сукното и разкъсано на късове, после гредите и дъските, под напора на силни ръце или сечени с брадви, почнаха да се огъват, да трещят и да се пукат — и малко по-късно на площада не остана и следа от ешафода.

А Збишко, все още прехванал Дануша на ръце, се връщаше в замъка, но тоя път като същински победител-триумфатор. Защото около него вървяха с радостни лица първите рицари на кралството, а отстрани, отпред и отзад се трупаха хиляди жени, мъже и деца, които викаха до небето, пееха, протягаха ръце към Дануша и хвалеха мъжеството и хубостта на двамата. От прозорците им ръкопляскаха белите ръце на богатите граждани, навсякъде се виждаха очи, облени със сълзи от радост. Дъжд от розови и лилиеви венчета, дъжд от панделки и дори от златисти превръзки и мрежи за глава падаше при краката на щастливия момък, а той, светнал като слънце, с препълнено от благодарност сърце дигаше нагоре всеки миг своята бяла девойка, понякога целуваше в захлас коленете й, а тази гледка трогваше до такава степен гражданките, та някои се хвърляха в прегръдките на своите възлюблени и им заявяваха, че ако бъдат осъдени на смърт, те ще ги освободят по същия начин. И Збишко и Дануша станаха сякаш любими деца на рицарите, гражданите и простия народ. Старият Мачко, когото водеха все така под ръце Флориан от Коритница и Марчин от Врочимозице, едва не загуби съзнание от радост, а също и от удивление, че този начин за спасение на братанеца дори не му беше дошъл наум. Всред всеобщия глъч Повала от Тачево разправяше със своя мощен глас на рицарите, че този начин измислили или по-право си припомнили за ner на съвещанията с княгинята Войчех от Ястшембец и Станислав от Скарбимеж, добре запознати с писаното и обичайното право, а рицарите се чудеха на простотата на този обичай и говореха помежду си, че навярно никой не го помнеше затова, защото в града, пълен с немци, отдавна вече не беше прилаган.

Всичко обаче все още зависеше от кащеляна. Рицарите и народът потеглиха към замъка, дето поради отсъствието на краля живееше краковският управител — и щом стигнаха, писарят от съда, свещеник Станислав от Скарбимеж, Завиша, Фарурей, Зиндрам от Машковице и Повала от Тачево отидоха при него, за да му изтъкнат силата на обичая и да му припомнят собствените му думи — че ако би се намерил „закон или нещо подобно“, той веднага ще освободи осъдения. А можеше ли да има по-добър закон от старинния обичай, който не е нарушаван никога? Панът от Тенчин отговори наистина, че тоя обичай подхожда повече за простия народ и за подхалските разбойници, отколкото за шляхтата, но сам той беше добре запознат с всичките закони, та не можеше да не признае силата на обичая. При това закриваше сребристата си брада с ръка и се усмихваше под пръстите, защото личеше, че е доволен. Най-после излезе на ниския вътрешен вход заедно с княгиня Ана Данута и с няколко духовници и рицари.

Като го видя, Збишко дигна отново нагоре Дануша, а той сложи старческата си ръка на русата й коса, подържа я малко, после кимна сериозно и добродушно с побелялата си глава.

Тоя знак беше разбран и дори стените на замъка се разтърсиха от викове: „Бог да ти помага! Живей дълго, справедливи пане! Живей и ни съди!“ — пикаха от вси страни. После нови викове се разнесоха за Дануша и Збишко, а след минута двамата се качиха на стъпалото и паднаха в краката на добрата княгиня Ана Данута, на която Збишко дължеше живота си, защото тя беше обмислила с учените начина за спасение и беше научила Дануша какво да прави.

— Да живее младата двойка! — извика Повала от Тачево при вида на коленичилите.

— Да живее! — повториха другите.

А побелелият кащелян се обърна към княгинята и каза:

— Е, милостива княгиньо, годежът трябва да стане веднага, защото така заповядва обичаят.

— Годеж ще направя веднага — отговори със светнало лице добрата жена, но сватба без бащината воля на Юранд от Спихов няма да допусна.

VII

У търговеца Амилей Мачко и Збишко се съвещаваха какво да правят. Старият рицар очакваше скоро смъртта си, а тъй като му я предсказа францисканецът, специалист по рани, отец Цибек, той искаше да се върне в Богданец, за да бъде погребан при дедите си на гробищата в Остров.

Обаче не всички „деди“ лежаха там. Някога родът беше многоброен. Във време на война се свикваха с бойния призив „Градовци!“, а на герба си имаха тъпа подкова и се смятаха за по-добри от другите владелци, много от които не бяха удостоени с правото да имат герб. През 1331 година, в битката при Пловце, седемдесет и четири бойци от Богданец бяха убити в едно блато от немските стрелци, оцелял само един — Войчех, по прякор Тур, комуто крал Владислав Локетек след разгрома на немците потвърди със специална грамота герба и земите на Богданец. На ония костите оттогава останаха да се белеят из полята на Пловце, а Войчех се върна в родното гнездо, за да види, че целият му род е затрит.

Защото, докато мъжете от Богданец загиваха от стрелите на немците, разбойници-рицари от близката Силезия бяха нападнали гнездото им, изгорили до основи всички постройки, хората изклали или отвлекли в робство, за да ги продадат в далечните немски земи. Войчех остана сам-самин в старата къща, оцеляла по чудо от огъня, като наследник на обширни, но пусти земи, които някога принадлежали на целия владелчески род. Пет години по-късно той се ожени, имаше си двама сина, Яшко и Мачко, и загина на лов, убит в гората от един тур.

Синовете растяха под грижите на майката — Кахна от Спаленица, която в два похода отмъсти на силезийските немци за миналите грабежи, в третия обаче загина. Като възмъжа, Яшко се ожени за Ягенка от Моцажев, която му роди Збишко, а Мачко, останал неженен, се грижеше за имотите и братовия си син, доколкото му позволяваха това военните походи.

Но когато по време на междуособната война на гжималитите с наленчите бяха изгорени за втори път къщите в Богданец, а селяните разпръснати, самотният Мачко напразно се мъчеше да го издигне отново. Доста години се бори така, най-после заложи земите на един роднина абат, а сам той с малкия още Збишко потегли към Литва срещу немците.

Но никога не преставаше да мисли за Богданец. Към Литва потегли именно за да забогатее от плячка, после да се върне, да изкупи земята, да я засели с пленници, да си построи укрепен замък и да настани там Збишко. И сега, след щастливото избавление на момъка, за това мислеше и за това се съветваше с него у търговеца Амилей.

Земята имаха с какво да изкупят. От плячката, от откупите, които им дадоха пленените от тях рицари, и от даровете на Витолд бяха събрали доста значителна сума. Особено голяма печалба им донесе онази битка на смърт с двамата фризийски рицари. Само въоръжението, което снеха от тях, струваше в онези времена цяло имане, а освен въоръжението те взеха още колите, конете, хората, облеклото, парите и цялата богата бойна амуниция. Част от тази плячка купи сега търговецът Амилей, между другото два топа чудесно фландърско сукно, което предвидливите и богати фризийци караха със себе си на колите. Мачко продаде също спечеленото скъпо въоръжение, като мислеше, че пред близката смърт то вече за нищо няма да му послужи. Оръжейният майстор, който го купи, още на другия ден го препродаде с голяма печалба на Марчин от Ворчимовице, с герб полукоза, защото доспехите от милански произход се ценяха по онова време най-много в света.

Збишко съжаляваше за тези доспехи от цялата си душа.

— Ако господ ви върне здравето — каза на чичо си, — де ще намерите други такива?

— Там, дето намерих и тези — от някой друг немец — отговори Мачко. — Но аз вече не мога да се отърва от смъртта. Желязото се е пречупило между ребрата ми и върхът е останал в мене. Аз го напипах и исках да го извадя с нокти, но само го напъхах още по-дълбоко. А сега вече няма никакво спасение.

— Меча мас да изпиете някое и друго котленце!

— Е! Отец Цибек каза също, че добре би било, защото може върхът сам да излезе като треска. Ама отде да я намеря тук? В Богданец е достатъчно само да взема брадвата и да се притая някоя нощ край кошерите!

— Тогава хайде в Богданец. Само да не умрете някъде по пътя.

Старият Мачко погледна братанеца си с умиление.

— Зная аз къде ти се иска: при двора на княз Януш или при Юранд от Спихов, с хелминските немци да се биеш.

— Няма да го отрека. Заедно с двора на княгинята на драго сърце бих отишъл във Варшава или в Чеханов, за да бъда по-дълго при Данушка. Съвсем не мога сега без нея, защото тя е не само моя дама, но и моя любима. Тъй се радвам да я видя, че само като помисля за нея, и тръпки ме побиват. Ще ида след нея ако ще би накрай света, яо сега първият ми дълг сте вие. Не ме изоставихте вие и аз няма да ви изоставя. Щом ще вървим в Богданец, да тръгваме!

— Ти си добро момче — каза Мачко.

— Бог би ме наказал, ако бих бил друг към вас. Виждате, че вече товарят колите, а една от тях заръчах да застелят със сено за вас. Амилейувна ни подари много добра пухова постеля, но не зная можете ли да лежите на нея в горещината. Ще пътуваме бавно, с княгинята и двора, за да има кой да ви гледа. После те ще завият към Мазовия, а ние към нас — и боже помози!

— Да поживея поне толкова, та отново да издигна крепостта — каза Мачко, — защото зная, че след смъртта ми няма много да мислиш за Богданец.

— Защо да не мисля!

— Защото в главата ти ще има само битки и любов…

— А вие не мислехте ли само за война? В същност аз вече си набелязах какво имам да правя — първата работа е да построим от здрав дъб крепостта и ще заповядаме да я окопаят с ров, както му е редът.

— Така ли мислиш? — запита с любопитство Мачко. — А когато крепостта бъде готова? Казвай!

— Когато крепостта бъде готова, едвам тогава ще отида при княжеския двор във Варшава или в Чеханов.

— След смъртта ми ли?

— Ако умрете скоро, след смъртта ви, но ио-на-пред ще ви погреба както подобава; а пък ако Исус ви даде здраве, ще останете в Богданец. Княгинята ми обеща, че там ще получа рицарски пояс от княза. Иначе Лихтенщайн не би искал да се бие с мене.

— Значи, после ще отидеш в Малборг?

— В Малборг или макар накрай света — само да намеря Лихтенщайн.

— Ие ще те укоря за това. Твоята смърт или неговата!

— Ще ви донеса в Богданец ръкавиците и пояса му — бъдете спокоен.

— Само се пази от предателство. От тях винаги можеш да го очакваш.

— Ще се помоля на княз Януш да поиска от магистъра книжа за взаимна безопасност. Сега има мир. Ще ида за книжата в Малборг, а там всякога гостуват куп рицари. Нали знаете — първо Лихтенщайн, а после ще видя кои имат паунови пера на шлемовете си и поред ще ги извикам на двубой. Божичко! Прати ли ми господ Исус победа, ще изпълня заедно с това и обета.

Като говореше така, Збишко се усмихваше на собствените си мисли, а лицето му имаше израз на момче, което съобщава какви рицарски подвизи где извърши, когато порасте.

— Ех — каза Мачко и поклати глава, — ти стига трима рицари от знаменити родове да победиш, тогава не само обета си ще изпълниш, но и каква плячка би взел от тях — боже мили!

— Какви ти трима — завика Збишко. — Аз си казах още в затвора, че няма да се скъпя за Данушка. Колкото са пръстите на ръцете, а не трцма!

Мачко сви рамене…

— Чудете се или пък не вярвайте — каза Збишко, — но аз все пак от Малборг ще отида при Юранд от Спихов. Как да не му се поклоня, когато е баща на Данушка? И с него ще нападаме хелминските немци. Нали сам казвахте, че по-голямо страшилище за немците няма в цяла Мазовия.

— Ами ако не ти даде Данушка?

— Защо да не ми я даде! Нали и той отмъщава за себе си както и аз. Къде ще намери по-добър от мене? Пък и щом княгинята позволи годежа, той няма да се противи.

— Аз едно мисля — каза Мачко, — че ти ще вземеш всичките хора от Богданец, за да имаш свита, както подобава на рицар, а земята ще остане без работни ръце. Докато съм жив, няма да позволя, но след смъртта ми виждам вече, че ще вземеш.

— Бог ще ми се погрижи за свита, па и Янко от Тулча ни е роднина и няма да се поскъпи.

Ненадейно вратата се отвори и като доказателство, че бог ще се погрижи за свита на Збишко, влязоха двама души, мургави, яки, облечени с жълти кафтани, прилични на еврейски, с червени шапки, каквито носеха в Крим, и извънредно широки шалвари. Те се спряха до вратата и почнаха да допират пръстите си до челото, до устата, до гърдите и същевременно правеха поклони до земята.

— Какви са тия дяволи? — запита Мачко. — Кон сте вие?

— Ваши роби — отговориха на заваден полски език дошлите.

— Как така? Откъде? Кой ви прати тук?

— Прати ни пан Завиша в дар на младия рицар, за да бъдем негови роби.

— О, за бога! Двама души повече! — извика от радост Мачко. — Ами от кой народ сте?

— Турци сме.

— Турци ли? — повтори Збишко. — Ще имам двама турци в свитата си. Виждали ли сте някога турци, чичо?

Той скочи към тях, почна да ги пипа с ръце и да ги оглежда като някакви особени отвъдморски същества. А Мачко рече:

— За виждане — не съм виждал, но съм чувал, че, панът от Гарбов има на служба турци, които пленил, когато воювал край Дунава заедно с римския император Зигмунт. Как така? Значи, вие, кучи синове, не сте християни?

— Панът заповяда да се покръстим — каза единият от пленниците.

— А нямахте ли с какво да се откупите?

— Отдалеко сме, от азиатския бряг, от Бруса.

Збишко, който винаги жадно слушаше всякакви военни разкази, а особено когато се отнасяше до подвизите на прославения Завиша от Гарбов, почна да ги разпитва как са паднали в плен. Но в разказите на пленниците нямаше нищо необикновено: Завиша нападнал петдесетина души от тях преди три години в една клисура, част избил, част пленил — и мнозина после подарил на други. Сърцата на Збишко и Мачко преливаха от радост при вида на такъв щедър дар затова именно, защото хора в онези времена се намираха мъчно и притежанието им беше истинско богатство.

А след малко дойде и сам Завиша, придружен от Повала и от Пашко Злодей от Бискупице, Понеже те всички бяха работили за спасението на Збишко и се радваха, че са успели да го постигнат, всеки му бе донесъл по някакъв дар за прощаване и за спомен. Щедрият пан от Тачево му подари покривало за кон, широко, богато, обшито на гърдите със златни ресни, Пашко пък — много скъп унгарски меч. Дойдоха след това Лис от Тарговиско, Фарурей и Кшон от Козите глави с Марчин от Врочимовице, а най-сетне дойде Зиндрам от Машковице — всеки с пълни ръце.

Збишко ги посрещаше със сърце, преливащо от радост, и двойно щастлив — и за даровете, и за това, че най-славните рицари в кралството му оказват внимание. А те го разпитваха за заминаването и за здравето па Мачко и като хора опитни, макар и млади, препоръчваха разни мехлеми и билки, от които много лесно заздравявали раните.

Но Мачко предоставяше на грижите им само Збишко, защото сам се готвеше за оня свят. Мъчно се живее в железна треска между ребрата. Оплакваше се също, че постоянно храчи кръв и че не може да се храни. Две-три шепи очистени лешници, две педи наденица и паница пържени яйца — това бе храната му за цял ден. Отец Цибек му пусна кръв няколко пъти, като мислеше, че така ще му изтегли болката изпод сърцето и ще му върне охотата за ядене, обаче и това не му помогна.

Но той беше така зарадван от подаръците за братанеца си, та веднага се почувствува по-здрав, а когато търговецът Амилей в чест на толкова знаменитите гости заповядва да донесат в стаята буренце с вино, седна заедно с тях на чашка. Почнаха да говорят за спасението на Збишко и за годежа му с Данушка. Рицарите не се съмняваха, че Юранд от Спихов не ще се противи на волята на княгинята, а особено ако Збишко отмъсти за Данушкината майка и се сдобие с обещаните паунови пера.

— Колкото за Лихтенщайн — каза Завиша, — не зная дали ще пожелае да се бие с тебе, защото е духовник, а освен това и един от старейшините на Ордена. Ех! Хората от неговата свита казваха, че ако доживее, след време и велик магистър ще стане.

— Ако ви откаже, ще загуби честта си — обади се Лис от Тарговиско.

— Не — отвърна Завиша, — защото не е светски рицар, а на духовните лица е забранено да излизат на двубой.

— Но все пак често се случва да излизат.

— Защото дисциплината в Ордена е поотслабнала. Те дават разни обети и са се прочули с това, че за огорчение на целия християнски свят току ги нарушават. Но на смъртен двубой кръстоносец, а особено старейшина няма да излезе.

— Е! Пък може на война да ти се падне.

— Както разправят, няма да има война — каза Збишко, — защото кръстоносците се страхуват сега от нашия народ.

Зиндрам от Машковице отвърна:

— Не е за дълго този мир. С вълка не може да има сговор, защото той живее от чуждото.

— А в това време може да ни се случи да се хванем за гушите с Тимур Куция — обади се Повала. — Княз Витолд е разбит от хан Едига — това е вече сигурно.

— Положително. И воеводата Спитко не се върна — повтори Пашко Злодей от Бискупице.

— А и много литовски князе останаха на бойното поле.

— Покойната кралица предсказа, че така ще стане — каза панът от Тачево.

— Да! Може и да се наложи да тръгнем срещу Тимур.

Тук разговорът премина на литовския поход срещу татарите. Нямаше вече никакво съмнение, че княз Витолд, вожд, повече буен, отколкото опитен, е претърпял страшно поражение при Ворскла, паднали мнозина литовски и руски боляри, а заедно с тях и шепата полски рицари-доброволци и дори кръстоносци. Събраните у Амилей скърбяха особено за съдбата на младия Спитко от Мелщин, най-великия в кралството пан, който отишъл на войната като доброволец и след боя изчезнал безследно. Превъзнасяха до небесата и неговата истинска рицарска постъпка, защото бил получил от вожда на неприятеля калпак, който му гарантирал неприкосновеност, но не искал да го сложи по време на боя и предпочел славна смърт пред живот по благоволение на поганския владетел. Не се знаеше обаче още положително дали е загинал, или е взет в плен. Впрочем от пленничество той имаше с какво да се откупи, защото богатствата му бяха несметни, а освен това и крал Владислав му беше дал като ленно владение цяло Подолие.

Но поражението на литовците можеше да заплаши и цялата Ягелова държава, защото никой не знаеше положително дали татарите, алчни след победата си над Витолд, няма да се нахвърлят срещу земите и замъците, които принадлежаха на великото княжество. В такъв случай щеше да бъде въвлечено във войната и кралството. Затова мнозина рицари, които като Завиша, Фарурей, Добко, а дори и Повала, навикнали да търсят приключение и битки при чуждите дворове, нарочно не напущаха Краков, защото не се знаеше какво ще им донесе недалечното бъдеще. Ако Тамерлан, владетел на двайсет и седем кралства, вдигне целия монголски свят, тогава опасността би могла да бъде страшна. И имаше хора, които предвиждаха, че това ще стане.

— Ако потрябва, ще си премерим силите и с Куция. Няма да му тръгне така лесно с нашия народ, както му вървеше с всичките онези, които разби. Пък и други християнски князе ще ни дойдат на помощ.

На това Зиндрам от Машковице, който гореше от особено силна омраза против Ордена, отвърна с горчивина:

— За князете не зная, но кръстоносците са готови да се побратимят с татарите и да ни нападнат от другата страна.

— Значи, ще има война — извика Збишко. — Аз отивам срещу кръстоносците!

Но другите рицари почнаха да възразяват. Нямат кръстоносците страх от бога и мислят само за свое добро, но все пак не биха отишли да помагат на неверниците срещу един християнски народ. Пък и Тимур воюва някъде си далече в Азия, а татарският вожд Едига е загубил в боя толкова много хора, та ще да се е изплашил от собствената си победа… Княз Витолд е предвидлив и навярно е добре укрепил замъците, а освен това литовците често са побеждавали татарите, при все че сега не им провървя.

— Не с татарите, а с немците ще се бием ние на смърт и живот — рече Зиндрам от Машковице — и ако не ги затрием, от тях ще ни дойде гибелта.

После се обърна към Збишко:

— И най-напред ще загине Мазовия. Ще намериш там винаги работа — бъди спокоен!

— Ех! Да беше чичо здрав, тутакси бих тръгнал натам.

— Да ти помага бог! — каза Повала и вдигна чашата.

— За твое здраве и на Данушка!

— И за гибелта на немците — добави Зиндрам от Машковице.

И почнаха да се сбогуват със Збишко. В това време влезе един от придворните на княгинята със сокол на ръка, поклони се на присъствуващите рицари и се обърна с някаква особена усмивка към Збишко.

— Господарката княгиня ми заповяда да ви кажа — рече той, — че ще пренощува и тази нощ в Краков и ще тръгне на път утре сутринта.

— Това е добре — каза Збишко, — но защо? Да не се е разболял някой?

— Не. Но княгинята има гост от Мазовия.

— Сам князът ли е дошъл?

— Не князът, а Юранд от Спихов — отговори придворният.

Като чу това, Збишко страшно се смути и сърцето му затупа в гърдите тъй силно, както тогава, когато му четяха смъртната присъда.

VIII

Княгиня Ана не се изненада особено от пристигането на Юранд от Спихов, защото често се случваше всред непрекъснатите сблъсквания, нападения и битки със съседните немски рицари него да го обхвана внезапен копнеж за Дануша, Тогава той се явяваше неочаквано било във Варшава, било в Чеханов или другаде някъде, дето временно се намираше дворът на княз Януш. Щом видеше детето си, винаги го обземаше страшна тъга. Защото Дануша колкото повече растеше, толкова повече приличаше на майка си, та всеки път му струваше, че вижда своята покойница такава, каквато някога я бе видял у княгиня Ана във Варшава. Хората неведнъж мислеха, че от тая тъга ще се смекчи най-сетне желязното му, отдадено само на мъст сърце. Също и княгинята често го предумваше да остави своя кървав Спихов и да остане при двора и при Дануша. Сам князът, който ценеше неговата храброст и значение, а същевременно искаше веднъж за винаги да се избави от грижите покрай Юрандовите постоянни крайгранични сблъсквания, му предлагаше длъжността началник на дворцовата оръжейна. Всичко напразно. Тъкмо видът на Дануша развреждаше старите му рани. След няколко дни той изгубваше охота за ядене, за сън, за разговор. Сърцето му почваше явно да кипи и да се облива с кръв и той най-после изчезваше от двора и се връщаше в своите спиховски блата, за да потопи в кръв скръбта и гнева си. Хората тогава казваха: „Горко на немците! Те съвсем не са овци, но за Юранд са овци, защото той за тях е вълк.“ И наистина след някое време идваха известия ту за хванати в плен чужденци-доброволци, които по крайграничния път отивали при кръстоносците, ту за изгорени крепости, ту за отвлечени селяни или за кървави битки, от които страшният Юранд всякога излизаше победител. При грабителските склонности на мазурите и на немските рицари, които от името на Ордена владееха съседните на Мазовия земи и замъци, дори по време на мир никога между мазовските князе и Ордена на границата не замлъкваха бойните викове. Дори в гората за дърва или на жътва местните жители отиваха въоръжени с лъкове или копия. Хората живееха в несигурност за утрешния ден, всякога готови за война, с ожесточени сърца. Никой не се задоволяваше само с отбрана, но за грабеж отплащаше с грабеж, за пожар — с пожар, за нападение — с нападение. И случваше се, докато немците се промъкваха тихо през горските пътеки, за да нападнат ненадейно някой замък, да отвлекат селяни или стада, мазурите в това време вършеха същото. Неведнъж те се срещаха и се биеха, докато единият падне, но често само вождовете им се извикваха на смъртен двубой, след което победителят вземаше свитата на победения противник. И затова, когато във варшавския двор идваха оплаквания срещу Юранд, князът отговаряше, като правеше оплаквания от нападенията, извършени на други места от немските рицари. Така че, макар и двете страни да настояваха за справедливост, а нито една от тях не искаше и не можеше да я установи — всички грабежи, палежи и нападения минаваха съвсем безнаказано.

Но Юранд, който седеше в своя блатист, обрасъл с тръстика Спихов и гореше от неугасима жажда за мъст, беше станал тъй непоносим за своите съседи отвъд границата, че най-сетне страхът им стана по-голям от враждата. Граничните със Спихов земи стоеха необработени, горите обраснаха с див хмел и с лещак, ливадите — с шавар. Мнозина немски рицари, навикнали на юмручното право в отечеството си, се опитваха да се заселят близо до Спихов, но всеки след известно време предпочиташе да напусне земята, стадата и селяните, отколкото да живее рамо до рамо с този неукротим мъж, Често рицарите се сговаряха да нападнат с общи сили Спихов, но всякога такова нападение свършваше с поражение. Опитвани бяха разни начини. Веднъж бяха повикали един знаменит по сила и свирепост рицар откъм Майн, който във всички битки биваше победител, за да извика Юранд на двубой. Но когато застанали един срещу друг, немецът паднал духом като от магия при вида на страшния мазур и обърнал коня да избяга; Юранд обаче пробил с копието непокрития му от бронята гръб и така го лишил от честта и от дневната светлина. Оттогава още по-голям страх бе обхванал съседите и който немец забележеше макар и отдалеко дима на спиховските комини, веднага се прекръстваше и почваше да се моли на своя небесен светия-покровител, защото беше се утвърдила вярата, че Юранд, за да отмъщава, е продал душата си на нечестивите сили.

Разправяха се и страшни неща за Спихов: че уж през тинестите блата, посред застоялите, обрасли с водна леща и водорасли тресавища, водела до крепостта такава тясна пътека, по която не можели да се разминат двама конници; че от двете й страни се търкалял, немски кости, а нощем по нея се разхождали на паякови крака главите на удавените, които викали, стенели и завличали в дълбочината хората заедно с конете. Разправяха още, че и в самия замък по коловете на оградата имало набучени човешки черепи. От всичко това истина беше само едно, че в обкованите с решетки ями, изкопани под крепостта в Спихов, стенеха винаги десетина-петнайсет пленници и че името на Юранд беше по-страшно от всички измислици за скелети и удавници.

Збишко, щом узна за пристигането на Юранд, побърза да отиде при него, но като при баща на Дануша, тръгна с някаква тревога в сърцето. Да избере Данушка за дама на сърцето си и да й даде клетва за вярност, това никой не можеше да му забрани; но по-късно княгинята го сгоди за Данушка. Какво ще каже Юранд за това? Ще се съгласи ли, или няма да се съгласи? И какво щеше да стане, ако като баща извика, че никога няма да допусне това? Тези въпроси изпълваха с тревога душата на Збишко, защото Дануша вече му беше помила от всичко друго на света. Придаваше му смелост само мисълта, че Юранд ще сметне за заслуга, а не за грешка нападението срещу Лихтенщайн, защото Збишко го бе извършил и за да отмъсти за Данушината майка, та без малко не загуби собствената си глава.

И той почна да разпитва придворния — който беше дошъл да го вземе от Амилей:

— Къде ме водите? В замъка ли?

— Разбира се, в замъка, Юранд е там, дето е дворът на княгинята.

— Кажете ми какъв човек е той… за да зная как да говоря с него…

— Какво да ви кажа! Той е човек, съвсем различен от другите хора, Казват, че по-рано бил весел, докато кръвта му не се спекла в черния му дроб.

— А мъдър ли е?

— Хитър е, защото трепе другите, а сам се не дава. Е, да знаете! Едно око има, понеже другото немците са му простреляли с лък, ама с това, едното, до дъно прониква в човека. Никой не може да излезе на глава с него… Само княгинята, нашата господарка, той обича, защото се оженил за нейна придворна, а сега и дъщеря му расте у нас.

Збишко си отдъхна с облекчение.

— Та казвате, че той не се противи на волята на княгинята.

— Разбирам какво ви се иска да узнаете и каквото съм чул, това и ще кажа. Княгинята му говорила за вашия годеж, защото не би било добре да се крие, но какво е казал той — не се знае.

Като разговаряха така, те стигнаха до портите. Началникът на кралските стрелци, същият, който по-рано водеше Збишко на смърт, сега приятелски му кимна с глава. Отминаха стражницата и се озоваха във вътрешния двор, а после завиха надясно към помещенията, които заемаше княгинята.

Придворният срещна на вратата един слуга и го попита:

— Къде е Юранд от Спихов?

— В кривата стая, с дъщеря си.

— Ето там — каза придворният и посочи вратата.

Збишко се прекръсти, вдигна завесата на отворената врата и влезе с разтуптяно сърце. Но не съгледа веднага Юранд с Дануша, защото стаята беше не само „крива“, но и мрачна. Едва след малко видя русата главичка на момичето, седнало на коленете на баща си. А те не чуха кога е влязъл, та той се спря до завесата, изкашля се и най-после се обади:

— Слава на господа бога.

— Во веки веков — отговори Юранд и се надигна. В същия миг Дануша подскочи към младия рицар, хвана го за ръка и почна да вика:

— Татко, Збишко е дошъл!

Збишко й целуна ръцете, после стана, приближи се заедно с нея до Юранд и каза:

— Дойдох да ви се поклоня; знаете ли кой съм?

И се наведе излеко, като правеше с ръце такова движение, сякаш иска да падне в краката му. Но Юранд хвана ръката му, обърна го към светлината и почна да го разглежда мълчаливо.

Збишко се беше вече посъвзел и дигна любопитен поглед към Юранд: видя пред себе си мъж с огромен ръст, със светлоруса коса и също такива руси мустаци, с грапаво лице и едно с цвят на желязо око. Струваше му се, че това око иска да го прониже до дъно, така че отново го обхвана смущение и най-сетне, като не знаеше какво трябва да каже, а искаше непременно нещо да продума, за да прекъсне тревожното мълчание, попита:

— Вие сте, значи, Юранд от Спихов, бащата на Дануша?

Но онзи само му показа пейката до дъбовия стол, на който сам седна, и без да отговори нито дума, продължаваше да го разглежда.

Збишко най-сетне загуби търпение:

— Знаете ли — рече той, — неловко ми е да седя така като на съд.

Едва сега Юранд се обади:

— Ти ли си искал да промушиш Лихтенщайн?

— Е да! — отвърна Збишко.

В окото на пана от Спихов блесна някаква особена светлина и страшното му лице се проясни малко. След минута погледна Дануша и пак попита:

— И то за нея ли?

— Ами за кого друг? Чичо трябва да ви е разправил как й се врекох да отскубна паунови пера от главите на немците. Но те няма да бъдат трима, а най-малко толкова, колкото са пръстите на двете ръце. С това и вам ще помогна да отмъстите, защото нали всичко е за Данушкината майка.

— Горко им! — отвърна Юранд.

И отново настъпи мълчание. Збишко обаче съобрази, че като изтъква омразата си към немците, печели сърцето на Юранд, та рече:

— Не ще им простя аз и за себе си, макар че без малко не изгубих главата си!

При това се обърна към Дануша и прибави:

— Тя ме спаси.

— Зная — рече Юранд.

— И не се ли сърдите за това?

— Щом си дал обет, служи й, защото има такъв рицарски обичай.

Збишко се подвоуми, но след малко почна да говори с видимо безпокойство:

— Вижте какво… тя ми обви главата с покривалото си… Цялото рицарство чу и францисканецът, който беше до мен с кръста, чу, когато каза: „Той е мой!“ И вярно е, че ничий друг до смъртта си няма да бъда, това искам от бога.

След тия думи коленичи отново и в желанието си да покаже, че познава рицарския обичай, целуна с голяма почит двете обувки на Дануша, която седеше на облегалото на стола, после стана, обърна се към Юранд и попита:

— Виждали ли сте друга такава?

А Юранд хвана изведнъж главата си със своите страшни смъртоносни ръце и като притвори клепки, отговори глухо:

— Виждал съм, но немците ми я погубиха.

— Тогава чуйте ме — каза разпалено Збишко, — една ни е обидата и едно отмъщението. Тия кучи синове избиха и мнозина наши от Богданец, чиито коне бяха затънали в тресавището… А вие по-добър от мене не можете намери за вашата работа… Това не е ново за мене! Попитайте чичо, с копия или със секири, с дълги или с къси мечове — все ми е едно! А разказа ли ви чичо за ония фризийци?… Ще ви коля аз немци като овни, а колкото за момичето, кълна ви се на колене, че заради нея бих се бил и със самия тартор на дяволите и няма да я отстъпя нито за земя, нито за стада, нито за някакво богатство; ако ми дадат и замък със стъклени прозорци без нея, аз и замъка ще напусна и ще отида след нея накрай света.

Юранд седя известно време с глава в ръце, но изведнъж се съвзе като събуден от сън и рече с тъга и безпокойство:

— Хареса ми ти, момко, но няма да ти я дам, защото не ти е писано да бъде твоя, клетнико!

При тия думи Збишко чак онемя и почна да гледа Юранд с широко отворени очи, без да може дума да продума.

Но Дануша му дойде на помощ. Много обичен й беше Збишко и драго й бе да минава не за „дребосък“, а за зряла девойка. Беше й се харесал и годежът, и сладкишите, които нейното рицарче й донасяше всеки ден, та сега, като разбра, че искат всичко това да й отнемат, смъкна се бързешком от креслото, скри глава в коленете на баща си и почна да вика:

— Татенце! Татенце! Ама аз ще плача!

Личеше си, че той я обича повече от всичко, защото сложи ласкаво ръка на главата й. На лицето му нямаше нито враждебност, нито гняв, а само скръб.

В това време Збишко се съвзе и каза:

— Но как така? На волята божия ли искате да се противите?

А Юранд отговори:

— Ако бъде такава волята божия, ще я получиш, но сам аз не мога да ти я дам, Ех, радвал се бих да ти я дам, но не бива…

Като каза това, той дигна Дануша, взе я на ръце и тръгна към вратата, а когато Збишко поиска да му препречи пътя, спря се още за миг и рече:

— Няма да ти се сърдя за рицарската служба за нея, но не ме питай повече, защото не мога да ти кажа нищо.

И излезе.

IX

На следния ден Юранд никак не избягваше Збишко, нито му пречеше да прави на Дануша из пътя разни услуги, които като рицар бе длъжен да й прави. Наопаки — Збишко, макар и много огорчен в сърцето си, забеляза все пак, че навъсеният пан от Спихов го поглежда дружелюбно и като че ли със съжаление, дето е трябвало да му даде такъв жесток отговор. Младият шляхтич на няколко пъти се опита да се приближи до него и почне разговора. При тръгването от Краков и през време на пътуването не липсваха сгодни случаи, защото и двамата придружаваха княгинята на коне. Юранд, обикновено мълчалив, говореше сега доста охотно, но щом Збишко поискаше да узнае нещо за пречките, които го разделяха от Дануша, разговорът веднага се прекъсваше, а лицето на Юранд ставаше мрачно.

Збишко помисли, че княгинята знае повече, затова изчака удобно време и се помъчи да получи от нея някакво сведение, но и тя не можа да му каже много нещо.

— Тайна някаква има — рече тя. — Каза ми го самият Юранд, но същевременно ме помоли да не го разпитвам. Навярно е свързан с някаква клетва, както става между хората. Бог все пак ще направи след време всичко да излезе наяве.

— Как ли ще живея без Данушка? — отвърна Збишко. — Като вързано куче или като мечка в яма. Нито радост някаква, нито наслада. Нищо, само тъга и въздишки. Отишъл бих аз в Таван с княз Витолд, та дано ме убият там татарите. Но първо трябва да закарам чичо, а после да отскубна паунови пера от главите на немците, както се заклех. Може да ме убият, предпочитам го пред това да видя как друг ще вземе Данушка.

Княгинята дигна към него своите добри сини очи и го попита малко учудено:

— А ти би ли допуснал това?

— Аз? Докато нося душа, няма да го бъде! Освен ако ми изсъхне ръката и не би могла да удържи секирата!

— Ето, виждаш ли?

— Да! Но как да я взема против бащината воля?

А княгинята продума като на себе си:

— Всесилни боже! Нима това не става и така…

После каза на Збишко:

— Божата воля не е ли по-силна от бащината? Какво рече Юранд? „Ако бъде волята божия, ще я има.“

— Това същото и на мене каза! — извика Збишко: — „Ако бъде волята божия, ще я имаш.“

— Виждаш ли?

— Само това и вашето доброжелателство, милостива господарке, са едничката ми утеха.

— Моето доброжелателство имаш, а Данушка ще сдържи думата си. Вчера още й казвам: Данушке, ще останеш ли вярна на Збишко? А тя отговаря така: „Ще бъда Збишкова или ничия.“ Зелена е още тази ягода, но като каже нещо, държи на думата си, защото е шляхтишко дете, а не някаква развейплява. И майка й беше такава…

— Дай боже! — каза Збишко.

— Помни само едно — бъди и ти верен, защото мъжете не всякога са добри; обещава да люби неизменно, а, току-виж, после тръгнал подир друга, та и с въже не можеш го върза! Така си е!

— Тогава нека Исус Христос ме накаже! — извика разпалено Збишко.

— Ти помни това. А щом закараш чичо си, ела при нашия двор. Ще се намери някакъв случай да получиш шпори, а после ще видим какво ще даде бог. Данушка през това време ще узрее и ще усети волята божия, защото сега тя наистина те обича страшно — иначе не мога да го кажа, — но все още не така, както обичат зрелите девойки. Може би също и Юранд в душата си ще клони към тебе, защото ми се струва, че би бил доволен. Ще отидеш и в Спихов, и заедно с Юранд срещу немците, ще се случи може би да му услужиш с нещо и изцяло да го спечелиш на своя страна.

— Тъкмо това, милостива княгиньо, мислех да направя, но с ваше разрешение ще ми бъде по-лесно.

Тоя разговор много ободри Збишко. Но още при първото зобене на конете здравето на стария Мачко тъй се влоши, че трябваше да се спрат и да чакат, докато му се възвърнат поне малко силите, за да продължи пътуването. Добрата княгиня Ана Данута му остави всички лекове и билки, каквито имаше със себе си, но тя самата трябваше да продължи пътя си, та дойде време двамата рицари от Богданец да се разделят с мазовецкия двор. Просна се Збишко цял на земята пред краката изпърво на княгинята, после на Дануша, още веднъж й се закле във вярна рицарска служба, обеща да отиде скоро в Чеханов или във Варшава и най-сетне я грабна със силните си ръце, дигна я нагоре и почна да повтаря с развълнуван глас:

— Помни ме ти, цветенце най-мило, помни ме, рибке моя златна!

А Дануша го прегърна, както по-малка сестра прегръща любим брат, притисна своето вирнато носленце до бузата му, заплака с едри като град сълзи, като все повтаряше:

— Не искам в Чеханов без Збишко, не искам в Чеханов!

Юранд видя това, но не избухна от гняв. Напротив, и той сам се прости с младежа много любезно, а когато възсядаше вече коня, обърна се още веднъж към него и рече:

— Остани си сбогом и не ми се сърди.

— Как бих могъл да ви се сърдя, щом сте Данушкин баща! — отговори чистосърдечно Збишко.

И се наведе към стремето му, а той му стисна силно ръка и каза:

— Да ти помага бог във всичко!… Разбираш ли?…

И отмина. А Збишко разбра каква голяма благосклонност се крие в последните негови думи и като се върна при колата, в която лежеше Мачко, каза:

— Знаете ли? И сам той би искал, но нещо му пречи. Вие бяхте в Спихов и имате проницателен ум, помъчете се да отгатнете какво значи това.

Ала Мачко беше много болен. Треската, която му се яви сутринта, се усили надвечер до такава степен, че той почна да губи съзнание, и вместо да отговори на Збишко, погледна го някак учудено, после попита:

— А къде бият камбани?

Збишко се изплаши, защото му мина през ума, че щом болният чува камбанен звън, навярно смъртта вече иде към него. Помисли също, че старият може да умре без свещеник, без изповед, а така ще отиде, ако не направо в пъкъла, то най-малко за дълго време в чистилището, затова реши ца го кара по-нататък, за да стигне колкото се може по-бързо до някоя черквица, в която Мачко би могъл да приеме последно причастие.

Затова пътуваха цяла нощ. Збишко се качи в колата със сеното, на което лежеше болният, и бдя над него чак до съмване. От време на време му поднасяше да пие вино, което им бе дал за из пътя търговецът Ами-лей и което изжаднелият Мачко пиеше охотно, защото му донасяше видимо облекчение. След второто канче се оборави, а след третото заспа тъй дълбоко, та Збишко се навеждаше над него сегиз-тогиз, за да се увери, че не е умрял.

И при мисълта, че ще умре, го обхващаше дълбока скръб. Преди да го затворят в Краков, той дори не си даваше сметка колко много обича чичо си, който му беше в живота и за баща, и за майка. Но сега знаеше това добре и чувствуваше, че след неговата смърт ще остане страшно самотен на света — без роднини освен онзи абат, който държеше в залог Богданец, без приятели и без помощ. Същевременно му дойде наум мисълта, че ако Мачко умре, то ще е пак от немците, заради тях и той самият без малко не изгуби главата си и от ръката им бяха загинали всички негови деди, и Да-нушината майка, и много, много невинни хора, които познаваше или за които беше чувал от познати — и почна да го обхваща почуда. Дали — казваше си той — в цялото това кралство ще се намери човек, който да не е претърпял от тях зло и да не е готов да им отмъсти? Тук си спомни за немците, с които се би при Вилно, и помисли, че навярно и татарите са по-малко жестоки от тях в боя и че друг такъв народ едва ли има по света. Зазоряването прекъсна размислите му. Денят почваше светъл, но хладен. Мачко очевидно се чувствуваше по-добре, защото дишаше по-равно и по-спокойно. Събуди се едва когато слънцето припече добре, отвори очи и продума:

— Поолекна ми. Ами де сме сега?

— Наближаваме Олкуш, Нали знаете?… Дето копаят сребро и част от него дават в приход на хазната.

— Да имахме от това, което лежи в земята! Как бихме застроили Богданец!

— Вижда се, че ви е по-добре — отвърна Збишко и се засмя. — Ех! Стигнало би й за зидан с камък замък! Но да наминем в черквата, защото там и подслон ще ни дадат, и ще можете да се изповядате. Всичко е в божиите ръце, но все е по-добре човек да си уреди сметките с бога.

— Аз съм грешен човек, на драго сърце ще се изповядам — отвърна Мачко. — Сънувах нощес, че дяволите ми смъкват ботушите от краката. И на немски помежду си гъргореха… Бог е милостив, защото ми олекна. Ами ти спа ли?

— Как можех да спя, нали ви пазех?

— Е, тогава полегни си за малко. Като стигнем, ще те събудя.

— Не ми е сега до сън!

— А какво ти пречи?

Збишко погледна чичо си с детски очи.

— Какво друго, ако не любовта? Чак бодежи под лъжичката ме парят от въздишките, но ще възседна за малко коня и ще ми олекне.

Той слезе от колата и възседна коня — подтикна му го сръчно подареното от Завиша турче. Мачко в това време се свиваше от болка в хълбока, но, изглежда, че мислеше за нещо друго, не за собствената си болка, защото клатеше глава, мляскаше с уста и най-сетне каза:

— Чудя се аз, чудя и не мога да се начудя на кого си се метнал ти толкова жаден за любов, защото нито баща ти беше такъв, нито пък аз.

Но вместо отговор Збишко се изпъна изведнъж на седлото, хвана се за хълбоците, вирна глава нагоре и викна с всички сили:

И това „хей“ се разнесе по гората, отекна от дърветата край пътя, най-после се обади като далечно ехо и замря в гъсталака.

А Мачко попипа отново ребрата си, дето беше останал върхът на немската стрела, и с тихо пъшкане каза:

— Едно време хората бяха по-умни — така да знаеш!

След малко обаче се замисли, като че си припомняше старите времена, и прибави:

— При все че и тогава се срещаха глупаци.

Но в това време те излязоха от гората, зад която видяха колибите на рудокопачите, а по-нататък назъбените стени на Олкуш, издигнати от крал Кажимеж, и камбанарията на черквата, построена от Владислав Локетек.

X

Духовникът от черквата изповяда Мачко и ги задържа гостоприемно да пренощуват, така че тръгнаха на път едва на другата сутрин. След Олкуш те свърнаха към Силезия, по чиято граница трябваше да пътуват чак до Великополша. Пътят минаваше главно през гъсти гори, в които към заник слънце често се обаждаше подобният на подземен тътнеж рев на дивите бикове и зубри, а нощем всред гъстия лещак бляскаха очи re на вълци. Но още по-голяма опасност, отколкото зверовете, представляваха за търговците и пътниците по тоя път нападенията на немските или понемчените рицари от Силезия, чиито малки замъци се издигаха тук-там край границата. Наистина благодарение на войната с Ополчик Надерспан, комуто помагаха срещу крал Владислав силезийските братанци, по-голямата част от тия замъци бяха разрушени от ръцете на поляците, но при все това пътниците трябваше да бъдат предпазливи и да не изпушат оръжието от ръце след залез слънце.

Все пак пътуваха спокойно, дори на Збишко почна вече да му дотяга пътят и едвам когато до Богданец остана един ден път, те чуха през нощта зад себе си пръхтене и тропот на коне.

— Някакви хора идат след нас — каза Збишко.

Мачко, който не спеше, погледна звездите и отговори като опитен човек:

— Скоро ще съмне. Разбойници не биха ни нападнали в края на нощта, защото на съмване им е време да се прибират у дома.

Збишко обаче спря колата, построи хората си напреко на пътя с лице към приближаващите се, а сам излезе напред и зачака.

След известно време той съзря в мрачината петнайсетина конници. Един от тях яздеше начело на няколко крачки от другите, но се виждаше, че няма намерение да се крие, защото пееше високо. Збишко не можеше да дочуе думите му, но до ушите му стигаше веселото „хоп!“, „хоп!“, с което непознатият завършваше всеки куплет от песента.

— Наши са! — каза си той.

След миг обаче извика:

— Стой!

— Пък ти седни! — отговори шеговит глас.

— Какви сте вие?

— Ами вие какви не сте?

— А защо вървите след нас?

— Ами ти защо заграждаш пътя?

— Отговаряй, че лъковете са обтегнати.

— Пък нашите… са натегнати — стреляй! Отговаряй човешки, защото ще си изпатиш.

Вместо отговор се разнесе весела песен:

Збишко се смая, като чу такъв отговор; а ето че песента спря и същият глас попита:

— Ами как е със здравето старият Мачко? Диша ли още?

Мачко се приповдигна в колата и рече:

— Бога ми, свои са!

А Збишко потегли с коня напред:

— Кой пита за Мачко?

— Ами че съседът Зих от Згожелице. Вече цяла седмица вървя след вас и разпитвам хората по пътя.

— Божичко! Чичо! Това е Зих от Згожелице — извика Збишко.

И почнаха да се здрависват радостно, защото Зих беше наистина техен съсед, а освен това човек добър и обичан от всички за голямата му веселост.

— Е, как сте? — попита той, като разтърсваше ръката на Мачко. — Има ли още хоп-троп, или вече няма?

— Ех, вече няма хоп! — отвърна Мачко. — Но ми е драго да ви видя. Милостиви боже, като че ли съм вече в Богданец!

— А какво ви е, защото чувах, че немците са ви ранили?

— Раниха ме, кучите синове! Върхът на стрелата остана между ребрата ми…

— Не думайте! Е, и какво? Ами опитахте ли да пиете меча мас?

— Виждате ли! — каза Збишко. — Всеки препоръчва меча мас. Веднъж да стигнем в Богданец! Веднага ще отида през нощта със секира в пчелина.

— Може би Ягенка има, пък ако няма, ще пратя да поискат от някого.

— Коя Ягенка? Нали вашата се казваше Малгохна? — попита Мачко.

— О! Каква ти Малгохна! На Архангеловден ще стане трета есен, откак Малгохна е в гробищата. Дръпната жена беше тя — бог да я прости! Но и Ягенка се е метнала на нея, само че е още млада…

…А на Малгохна аз казвах: не се качвай на бориката, щом си на петдесет. Не послуша! Качи се. Не щеш ли, клонът се счупи и бух! Казвам ви, че чак яма издълба в земята, ама след три дни издъхна.

— Бог да я прости! — каза Мачко. — Помня, помня… като си туреше ръцете на кръста и се разфучеше, слугите се криеха в сеното от нея. Но беше добра стопанка! Та от борика паднала?… Гледай ти!…

— Падна като шишарка зиме… Ох, ама беше мъка, да знаете! След погребението аз тъй се напих от жалост, та три дни не можеха да ме събудят. Мислеха, че и аз съм хвърлил петалата. Пък що плач, що сълзи изплаках след това, и с ведро не биха ги изнесли! Но за стопанството и Ягенка е добра. Всичко сега е на нейните ръце.

— Едва си я спомням. Когато заминах, тя беше съвсем малка, Под кон можеше да мине, без да достигне с глава корема му. Ех, то беше отдавна и тя трябва да е порасла.

— На Света Агнеса навърши петнайсет години; но аз не съм я виждал вече близо цяла година.

— А къде бяхте в това време? Откъде се връщате?

— От война. Защото кой ще ме задържи да седя у дома, когато имам Ягенка?

Макар и болен, щом се спомена за война, Мачко наостри с любопитство уши и запита:

— Да не сте били с княз Витолд при Ворскла?

— То се знае, че бях — отговори весело Зих от Згожелице. — Но господ не ми даде сполука: претърпяхме страшно поражение от Едига. Най-напред изпостреляха конете ни. Татарин няма да ти излезе насреща като християнски рицар, а само с лъка отдалеко стреля. Ти го нападнеш, той ти се измъкне и отново стреля, Какво ще правиш с такъв неприятел! А в нашата войска рицарите се хвалеха без мярка и казваха така: „Дори копията няма да наведем, нито мечовете ще извадим, а само с конските копита ще смажем тези червеи.“ Така се хвалеха те, пък като почнаха стрелите да бръмчат, та чак се стъмни, а след боя — какво? Едва един на десет остана жив. Ще повярвате ли? Повече от половината войска, та и седемдесет князе литовски и руски останаха на бойното поле, пък колко боляри и разни там дворяни и както те ги наричат, отроци, тях и за две недели не бихте могли да преброите.

— Чувах — прекъсна го Мачко. — И мнозина наши доброволци-рицари паднали.

— Да, дори и девет кръстоносци, които също трябваше да помагат на Витолд. Пък наши също мнозина, защото, както знаете, дето друг ще се поозърне назад, там нашият не се озърта. Великият княз се надяваше най-много на нашите рицари и не искаше да има около себе си друга стража по време на боя, а само поляци. Хе! Хе! Изпопадаха всички около него — земята покриха с телата си, а нему — нищо! Падна пан Спитко от Мелщин и оръжейникът Бернат, и чашникът Миколай, и Прокоп, и Пшецлав, и Доброгост, и Яско от Лазовице, и Пилик Мазур, и Варш от Михов, и воеводата Cxa, и Яшко от Домброва, и Петрко от Милославе, и Шчепецки, и Одерски, и Томко Лагода. Кой може да преброи всичките! А някои видях тъй набучени със стрели, та изглеждаха след смъртта си като таралежи — да те хване смях, като ги гледаш!

Тук той се разсмя наистина, сякаш разказваше нещо извънредно весело, и веднага запя:

— Е, а после какво? — попита Збишко.

— После великият княз отстъпи, но както винаги веднага се съвзе. Колкото по-силно го огънеш, толкова по-добре, ще отскочи като лесков клон. Полетяхме тогава към Таванския брод, за да го браним. Дойдоха също и някои нови рицари от Полша. Това беше добре! На следния ден пристигна Едига с цели пълчища татари, но вече нищо не спечели. Ех, че беше весело! Той иска да мине през брода, а ние по муцуната. Нищо не постигна. Дори избихме и пленихме мнозина. Аз сам улових петима, които карам със себе си в Згожелице. Ще видите, като съмне, какви кучи муцуни имат.

— В Краков разправяха, че може да почне война и с кралството.

— Та да не би да е глупав Едига? Той добре знае какво е нашето рицарство, а също и това, че най-видните рицари си останаха у дома, защото кралицата не беше доволна, дето Витолд започна война на своя глава. Ех, хитър е той — дъртият Едига! Веднага схвана при Таван, че силите на княза растат, и си замина през девет земи…

— А вие се върнахте?

— Ами върнах се. Там вече няма какво да се нрави. И в Краков се научих за вас, че сте заминали малко преди мене.

— Затова ли знаехте, че сме ние?

— Знаех, че сте вие, защото навсякъде, където спирах, питах за вас.

Тук той се обърна към Збишко:

— Ех, боже мой, последния път аз те видях мъничък, а сега дори и в тъмното разбирам, че си мъжага като бик. И веднага беше готов да стреляш с арбалета!…

— Войната ме закали още от малък. Нека чичо каже липсва ли ми опитност.

— Няма какво чичо ти да разправя. Видях аз в Краков пана от Тачево, който ми разказа за тебе… И също, че онзи мазур не иска да ти даде дъщеря си, пък аз не бих се опъвал, защото ти ми хареса… Ще забравиш ти онази, щом видиш моята Ягенка. Мома като ябълка!…

— Не е истина! Няма да я забравя, макар да видя и десет такива като вашата Ягна.

— За зестра ще дам Мочидоли, дето има мелница. Когато тръгвах, по мекаша край реката имаше и десет едри кобили с жребчета… Не един ще ми се поклони заради Ягна — така да знаеш!

Збишко искаше да отговори: „Само не аз!“ — но Зих от Згожелице почна отново да си тананика:

— Все веселби и песни са ви в главата — забеляза Мачко.

— Ех, ами какво правят праведните души на небето?

— Пеят.

— Ето, виждате! А осъдените плачат. По-добре е да ида при тези, които пеят, а не при тия, които плачат. Свети Петър ще каже така: „Трябва да го пусна в рая, защото инак, вагабонтинът му неден, ще запее и в пъкъла, а то не подобава.“ Вижте — съмва се вече.

И наистина денят почваше. След малко излязоха на една широка поляна, дето беше вече съвсем светло. На езерцето, което заемаше по-голямата част от поляната, някакви хора ловяха риба, но щом видяха въоръжени мъже, оставиха мрежата, изскочиха от водата, грабнаха бързешком прътовете и куките и застанаха със страшни лица, готови за бой.

— Взеха ни за разбойници — каза със смях Зих. — Ей, рибари! Чии хора сте вие?

А те стояха мълчаливи и поглеждаха недоверчиво, докато най-старият от тях позна рицарите и отговори:

— На абата от Тулча.

— Нашият роднина — рече Мачко, — нему сме заложили Богданец. Тия борови гори трябва да са негови, но, изглежда, ги е купил отскоро.

— Какво ти купил! — отговори Зих. — Той се би за тях с Вилк от Бжозова и трябва да ги е отвоювал. Канеха се дори преди една година да се бият на коне с копия и с дълги мечове за всичката тая земя, но не знам как е свършила работата, защото заминах.

— А ние сме роднина с него — каза Мачко, — с нас той няма да се бие, може би още и от залога нещо ще отстъпи.

— Може би. Ако е по добра воля, той и от своето ще добави. Рицар е този абат, знае и шлем да носи. А при това е набожен и много хубаво служи в черква. Вие трябва да помните… Като ревне на литургията, чак лястовичките под покрива изхвръкват от гнездата си. А от това и славата божия расте.

— Как да не помня! Нали като духнеше от десет крачки, свещите на олтара гасеше. Отбивал ли се е поне веднъж в Богданец?

— То се знае. Отбива се. Петима нови селяни с жените им засели на требежа. И у нас в Згожелице също идва, защото, както знаете, той ми кръсти Ягенка, която много обича и щерка я нарича.

— Дай боже да рече да ми остави селяните — каза Мачко.

— Е-хе! Какво са за такъв богаташ петима селяни! Най-сетне, ако Ягенка го помоли, ще ги остави.

Тук разговорът се прекъсна за малко, защото иззад тъмната гора и иззад руменото сияние изгря ясното слънце и освети околността. Рицарите го поздравиха с обичайното: „Слава на господа Исуса!“, а после се прекръстиха и почнаха да си четат утринните молитви.

Зих свърши пръв, удари се няколко пъти в гърдите и каза на другарите си:

— Сега добре да ви поразгледам. Ех, изменили сте се и двамата… Вие, Мачко, трябва най-напред да оздравеете… Ягенка ще се погрижи за вас, защото във вашия дом жена няма… Да, личи, че върхът се е залепил за ребрата… И това не е добре…

После се обърна към Збишко:

— Покажи се и ти де… Ох, божичко: Помня те мъничък, като се катереше по опашките на гърба на жребците, а сега я виж, дявол да го вземе, какво рицарче!… В лицето същинско господарско дете, а в тялото — мъж с широки плещи… Такъв и срещу мечка може да излезе…

— Каква ти мечка! — отвърна Мачко. — По-млад беше, отколкото днес, когато оня фризиец го нарече голобрад, а той изведнъж му изскуба с шепа мустаците, понеже това никак не му хареса.

— Зная — прекъсна го Зих. — И сте се били след това, и сте взели свитата им. Всичко ми разправи панът от Тачево.

И почна да разглежда Збишко с весели очи, а и той също се взираше с голямо любопитство в неговата дълга като върлина фигура, в мършавото му лице с огромен нос и в кръглите му засмени очи.

— О — каза Збишко, — при такъв съсед няма да тъгуваме, стига бог да върне здравето на чичо!

— По-добре е да имаш весел съсед, защото при весел съсед всичко е наред — отговори Зих. — А сега чуйте ме какво ще ви кажа като приятел и християнин. У дома си вие отдавна не сте били и никаква наредба в Богданец няма да намерите. Не казвам: в стопанството — защото абатът добре го стопанисва… част от гората изкорени и засели нови селяни… Но понеже сам той рядко идва, килерите ще са празни, па и в къщата едва ще се намери някаква пейка или сноп грахова слама за спане, а за болния трябват удобства. Та знаете ли що? Елате с мене в Згожелице. Ще ми гостувате някой месец и друг, ще ми направите удоволствие, а през това време Ягенка ще се погрижи за Богданец. Оставете всичко на нея и не се безпокойте за нищо!… Збишко ще отива да наглежда стопанството, пък аз ще ви доведа абата в Згожелице да си уредите сметките… За вас, Мачко, девойката ще се грижи като за баща, а за болния женските грижи са най-доброто от всичко друго. Е! Драги мой! Направете така, както ви моля.

— Всички знаят, че сте добър човек и всякога сте били такъв — отвърна Мачко развълнуван, — но виждате ли, ако ми е съдено да умра от това проклето желязо, което ми е заседнало под реброто, по-добре да умра на своето бунище. Пък в къщи, макар и да си болен, все ще поразпиташ за това-онова, все ще видиш и ще наредиш нещо. Ако господ е рекъл да отида на оня свят — тогава няма що да се прави! И по-добре да те гледат, и по-зле — все не можеш се отърва. А с неудобства ние сме свикнали на война. Добро е и снопчето грахова слама за оня, който няколко години е спал на голата земя. Но ви благодаря сърдечно за вашата добрина и ако аз не ви се отплатя, да ще бог Збишко да ви се отплати.

Зих от Згожелице, който наистина беше прочут с добрината и услужливостта си, почна отново да настоява и да моли, но Мачко се опря: ако ще се мре, в свой дом да се мре! Тъгувал е той цели години за своя Богданец, та сега, когато го е наближил, няма да се отрече от него за нищо, макар това да бъде последното му пренощуване. Бог е милостив, че му даде сила поне дотук да се довлече.

Той разтри с длани сълзите си, които се бяха събрали под клепките, огледа се наоколо и каза:

— Ако това е гората на Вилк от Бжозова, ще стигнем рано след пладне.

— Вече не е на Вилк от Бжозова, а на абата — забеляза Зих.

При тези думи болният Мачко се усмихна и след миг отвърна:

— Щом е на абата, може някога да стане наша.

— Я гледай! Току-що говорехте за смърт — извика весело Зих, — а сега искате и абата да преживеете.

— Не аз ще го преживея, а Збишко.

По-нататъшния им разговор прекъснаха отгласи на рогове в гората, които се чуха някъде далече пред тях. Зих задържа веднага коня и почна да се ослушва.

— Като че някой е излязъл на лов — рече. — Почакайте.

— Може би абатът. Добре би било да можехме сега да се срещнем.

— Млъкнете де!

И се обърна към своите хора:

— Стой!

Всички се спряха. Роговете се обадиха вече по-наблизо, а след малко се чу и кучешки лай.

— Стой! — повтори Зих. — Идат към нас.

А Збишко скочи от коня и почна да вика:

— Дайте арбалета! Може да изскочи някой звяр срещу нас! Бързо! Бързо!

Той грабна арбалета от ръцете на слугата, опря го на земята, притисна го с корем, наведе се, изпъна гръб като дъга, после хвана с пръстите на двете ръце тетивата, обтегна я за миг на желязната кука, след което сложи стрела и се затече напред в гората.

— Натегна го! И без вител го натегна! — прошепна Зих, смаян от тази необикновена сила.

— Да, юначага е той! — отвърна с гордост Мачко. В това време роговете и кучешкият лай се обадиха още по-наблизо и изведнъж надясно в гората се чу тежък тропот, трясък на чупени храсти и клони — и на пътя от гъсталака като светкавица изскочи един стар брадат зубър с грамадна, ниско наведена глава, с кръвясали очи и изплезен език, запъхтян, страшен. Като стигна до рова край пътя, той го прескочи с един скок, падна на предните си крака, защото много беше се засилил, но стана и без малко щеше да се скрие в гъсталака от другата страна на пътя, когато изведнъж тетивата на арбалета избръмча зловещо, чу се свирене на стрела, след това животното се изправи, залюля се, изрева отчаяно и грохна на земята като поразено от гръм.

Збишко се показа иззад дървото, опъна отново лъка и се приближи, готов да стреля, към легналия бик, чиито задни крака още ровеха земята.

Но като го позагледа, обърна се спокойно към своите и отдалече почна да вика:

— Така го умерих, та дори си изпусна изпражненията.

— Ах, да те… — обади се Зих, като наближи. — От една стрела!

— Да, близо беше, а така стрелата има страшна сила. Вижте: не само върхът, но и цялата стрела се е забила под плешката.

— Ловците трябва да са вече наблизо; навярно ще ти го отнемат.

— Няма да го дам! — отговори Збишко. — Убит е на пътя, а пътят не е на никого.

— Ами ако абатът е излязъл на лов?

— Ако е абатът, нека го вземе.

В това време от гората се показаха най-напред десетина кучета. Като видяха звяра, те се нахвърлиха върху него със страшен лай, струпаха се отгоре му накуп и почнаха да се хапят помежду си.

— Сега ще се явят и ловците — рече Зих. — Ето виж! Излязоха на пътя, само че са далече от нас и не виждат още звяра. Хей! Хей! Елате тук, елате!… Лежи! Лежи!

Но внезапно млъкна, сложи ръка над очи, а след малко се обади:

— За бога! Що е това? Ослепял ли съм, или тъй ми се струва…

— Отпред язди някакъв на вран кон — рече Збишко.

Но Зих извика ненадейно:

— Боже мили! Като че ли е Ягенка! И веднага почна да вика:

— Ягно! Ягно!…

После тръгна напред, но преди да успее да засили коня, Збишко видя най-чудната на света гледка: на препускащ шарен кон се приближаваше към тях седнала по мъжки на седлото девойка с арбалет в ръка и с копие на плещите. В развятата й от ездата коса се бяха вплели хмелови шишарки; лицето й беше румено като зора, ризата на гърдите разкопчана, а над ризата — кожен елек с вълната навън. Тя наближи и спря изведнъж коня; за миг на лицето й се изрази съмнение, изумление, радост; но най-сетне, като не можеше да не повярва на очите и на ушите си, почна да вика с тънък, още малко детински глас:

— Татенце! Татко миличък!

И в миг се свлече от коня, а когато и Зих скочи също на земята, за да я поздрави, тя му се хвърли на шията. Дълго време Збишко чуваше само отгласа на целувките и двете думички: „Татенце! Ягулко! Татенце! Ягулко!“ — повтаряни в радостен захлас.

Пристигнаха двата обоза, пристигна и колата и Мачко, а те все още повтаряха: „Татенце! Ягулко!“ и още стояха прегърнати. Чак когато най-после се наситиха на здрависването и на възклицанията, Ягенка почна да разпитва баща си:

— Та от война ли се връщате? Здрав ли сте?

— От война. Защо пък да не съм здрав! Ами ти? Ами по-малките момчета? Трябва да са добре, защото инак ти не би се разнасяла из гората. Ами какво правиш тук, момичето ми?

— Нали виждате: ходя на лов — отговори със смях Ягенка.

— В чуждите гори?

— Абатът ми даде разрешение. Дори ми прати обучени слуги и кучета.

Тук тя се обърна към своята прислуга?

— Я разпъдете тези кучета, че ще разкъсат кожата! После към баща си:

— Ох, тъй се радвам, радвам, че ви виждам!… У нас всичко е наред.

— Ами аз не се ли радвам? — отвърна Зих. — Дай, момичето ми, пак муцунката си.

И почнаха отново да се целуват, а когато свършиха, Ягна каза:

— До дома има страшно много път… Толкова дълго гонихме тоя звяр. Цели два часа го гонихме, та конете взеха да се уморяват. Ама такъв зубър виждали ли сте?… В него са се заболи три мои стрели и от последната трябва да е паднал.

— Падна той от последната, но не от твоята; това рицарче го простреля.

Ягенка отхвърли с ръце косата си, която беше паднала на очите й, и погледна бързо, но не особено любезно Збишко.

— Знаеш ли кой е този? — попита Зих.

— Не зная.

— Не е чудно, че не го позна, защото е порасъл. Но може би ще познаеш стария Мачко от Богданец?

— Боже мой! Това бил Мачко от Богданец! — извика Ягенка.

И като се приближи до колата, целуна на Мачко ръка.

— Вие сте, значи?

— Аз съм, но в кола, защото немците ме улучиха.

— Какви немци? Нали с татарите имаше война? Зная аз това, защото доста молих татко да ме вземе със себе си.

— Войната беше с татарите, но ние там не бяхме, защото преди това воювахме в Литва и аз, и Збишко.

— А къде е Збишко?

— Та ти не позна ли, че това е Збишко? — каза със смях Мачко.

— Това бил Збишко? — извика девойката и погледна отново младия рицар.

— То се знае!

— Целунете се като стари познайници — извика весело Зих.

Ягенка се обърна бързо към Збишко, но веднага се отдръпна, закри очите си с ръка и рече:

— Като ме е срам…

— Та ние се познаваме от мънички! — обади се Збишко.

— И още как! Добре се познаваме! Помня ви аз, помня! Преди осем години бяхте дошли у нас с Мачко и покойната ми майчица ни донесе лешници с мед. А щом по-старите излязоха от стаята, вие веднага ме ударихте с пестник по носа и лешниците изядохте сам!

— Сега той не би направил такова нещо! — каза Мачко. — Той беше при княз Витолд, в Краков го приемаха в замъка и познава придворните обичаи.

Но на Ягенка й дойде нещо друго наум, тя се обърна към Збишко и запита:

— Вие ли убихте зубъра?

— Аз.

— Да видим де се е забила стрелата.

— Няма да видите, защото тя цялата влезе под плешката.

— Остави го на мира, не се заяждай — рече Зих. — Всички видяхме как го простреля, и видяхме нещо много по-важно, защото за миг натегна арбалета без вител.

Ягенка погледна за трети път Збишко, но този път с учудване.

— Натегнали сте арбалета без вител? — запита тя.

Збишко усети в гласа й нещо като недоверие, затова опря до земята арбалета, който беше по-рано отпуснал, изпъна го за миг така, че чак желязната му дъга заскърца, после, за да се покаже, че има дворцови навици, подви едното коляно и подаде арбалета на Ягенка.

А девойката, вместо да го поеме от ръцете му, внезапно се изчерви, без сама да знае защо, и почна да завързва на пазвата дребавата си конопена риза, която се беше отворила от бързото яздене през гората.

XI

На другия ден след пристигането в Богданец Мачко и Збишко почнаха да разглеждат старото си седалище и скоро разбраха, че Зих от Згожелице е имал право, като им каза, че първоначално ще има много да теглят.

Със стопанството работата горе-долу вървеше. Имаше някои ниви, обработвани от предишните селяни или от ония, които абатът беше заселил отскоро. По-рано в Богданец имаше много повече обработваема земя, но откак в битката при Пловце родът на Градовците загина почти целият, не остана работна ръка, а пък след нападението на силезийските немци и след войната на гжималитите с наленчите плодородните някога богданецки ниви бяха в по-голямата си част обрасли с гора. Мачко не можа сам да насмогне. Напразно бе искал той преди повече от десетина години да привлече свободни селяни от Кшешня и да им даде земя за обработване, защото те предпочитаха да си останат на своите собствени „лехи“, отколкото да работят чужда земя. Той примами все пак няколко бездомници: в различните войни бе взел петнайсетина пленници, които ожени, настани в хижи — и по този начин селото бе почнало да се възражда наново. Но това мъчно му вървеше, та щом се яви възможност, Мачко незабавно заложи целия Богданец, като мислеше, първо, че на богатия абат ще бъде по-лесно да стопанисва земята, и, второ, че през това време войната ще донесе както нему, така и на Збишко и хора, и пари. И наистина абатът гледаше добре стопанството. Беше увеличил работната ръка на Богданец с пет селски семейства, умножил добитъка и конете, освен това построил хамбар, обор от плет за кравите и също такава конюшня. Но понеже не живеел постоянно в Богданец, не се грижел за къщата — и Мачко, който си мечтаеше понякога, че като се върне, ще я завари заобиколена с ров и с ограда от колове, намери всичко така, както го беше оставил, с тази може би разлика, че ъглите се бяха малко поизкривили, а стените изглеждаха по-ниски, защото се бяха посвлекли и хлътнали в земята.

Къщата се състоеше от грамаден трем, две обширни стаи с малки стаички около тях и кухия. Прозорците на стаите бяха облепени с мехур, а в средата на всяка имаше огнище върху измазания с глина под, димът от което излизаше през отвор в покрива. Потонът, сега напълно почернял, служеше в добрите стари времена и за сушилня, защото на забити в гредите колчета тогава окачваха бутове на диви свини, мечки и лосове, рибици от елени и сърни, волски ребра и цели връзки наденици. В Богданец сега куките бяха празни, както и полиците на стените, по които в другите къщи се нареждаха калаени и глинени съдове. Само стените под лавиците не изглеждаха съвсем голи, защото Збишко заповяда на слугите да накачат по тях ризници, шлемове, къси и дълги мечове, а по-нататък ловни копия, вили, лъкове, рицарски копия, както и щитове, секири и покривала за коне. Така накаченото оръжие почерняваше от дима и трябваше често да се чисти, но затова пък беше всякога подръка и червей не дълбаеше дървените чати на копия, лъкове и секири. А скъпоценните дрехи грижливият Мачко заповяда да пренесат в стаичката, в която спеше.

В предните стаи близо до мехурените прозорци имаше и сглобени от борови дъски маси и пейки, на които господарите сядаха да ядат заедно със слугите. На хора, отвикнали през дългите военни години от удобства, не им трябваше нищо повече; в Богданец обаче нямаше хляб, брашно и разни други запаси, а особено покъщнина. Селяните надонесоха, каквото можаха, но Мачко се надяваше главно — както става в такива случаи, — че на помощ ще му дойдат съседите. И наистина той не се излъга, поне колкото се отнасяше до Зих от Згожелице.

На втория ден след пристигането старият тъкмо седеше на един пън пред къщата, за да използва хубавото есенно време, когато в двора влезе Ягенка на същия онзи вран кон. Слугата, който сечеше дърва около плета, искаше да й помогне, но тя скочи за миг на земята, приближи се до Мачко, малко запъхтяна от бързата езда и зачервена като ябълка.

— Хвала на господа! Дойдох да ви поздравя от татко и да ви попитам за здравето.

— Не е по-зле, отколкото беше по пътя — отговори Мачко. — Човек се е поне наспал на своето бунище.

— Но сигурно имате големи неудобства, а на болния са потребни грижи.

— Корави хора сме ние. Вярно е, че отпърво няма удобства, но няма и глад. Поръчах да заколят един вол и две овце, месо имаме достатъчно. Жените донесоха малко брашно и яйца, но то е малко, най-лошото е, че си нямаме покъщнина.

— Пък аз поръчах да ви докарат две коли. На едната са натоварени две постели и съдове, а на другата разни неща за ядене. Има питки и брашно, и сланина, и сушени гъби, има буренце с пиво и друго с медовина и каквото там се е намерило в къщи, от всичко по малко.

Мачко, който се радваше винаги на каквато и да било придобивка за къщата, протегна ръка, поглади Ягенка по главата и рече:

— Господ да плати на тебе и на баща ти. Щом си подредим стопанството, ще ви го върнем.

— Пазил ви господ! Немци ли сме ние, та да си вземаме обратно това, което даваме!

— Тогава двойно да ви го върне господ. Казваше ми за тебе баща ти каква стопанка си. Та ти с цялото Згожелице почти година си се разправяла?

— Е, да… Щом ви потрябва още нещо, пратете някого, но такъв, който да знае какво трябва, че понякога се случва да дойде някой глупав слуга и не знае за какво са го пратили.

Тук Ягенка почна да се озърта, а Мачко забеляза това, усмихна се и попита:

— За кого се озърташ?

— Не се озъртам за никого.

— Ще пратя Збишко да благодари от мое име на те бе и на Зих. Харесва ли ти Збишко, а?

— Аз не го и видях!

— Тогава виж го, тъкмо сега иде.

И наистина Збишко се връщаше от водопоя и като видя Ягенка, ускори крачка. Облечен беше с дреха от еленова кожа и с кръгла, плитка плъстена шапчица, каквито носеха под шлемовете, косата му беше без мрежа, остригана равно над веждите, а отстрани отпусната на златисти къдрици на плещите; вървеше бързо — висок, хубав, като оръженосец от някой владетелски дом.

Ягенка се обърна изцяло към Мачко, за да покаже, че е дошла само за него, но Збишко я поздрави весело, после хвана ръката й и я поднесе до устните си, въпреки че девойката я дърпаше.

— Защо ми целуваш ръка? — запита. — Да не съм свещеник?

— Не се дърпайте! Такъв е обичаят!

— Да ти целуне и другата ръка за всичко, което ни докара — забеляза Мачко, — и то не би било много.

— А какво ни е докарала? — запита Збишко, като оглеждаше двора и не виждаше нищо друго освен врания кон, който стоеше вързан до плета.

— Колите още не са дошли, но ще дойдат — отговори Ягенка.

Мачко почна да изброява какво има в колите, без да пропусне нещо, а като спомена за двете постелки, Збишко рече:

— И на зуброва кожа да легна, аз съм доволен, но ви благодаря, че сте помислили и за мене.

— Не аз: татко… — отговори девойката и се зачерви. — Ако ви се иска на кожа, никой не ще ви пречи.

— Иска ми се на каквото попадне. Случвало се е неведнъж на полето след боя да заспиш и с убития кръстоносец под глава.

— Та вие убили ли сте някога кръстоносец? Надали!

Вместо отговор Збишко почна да се смее. А Мачко извика:

— Как не те е грях, момиче, да говориш така? Ти не го познаваш! Нищо друго не е правил, само немци е трепал, та пушек се дигаше. С копия ли, със секири ли — на всичко е готов, а щом види немец отдалече, ако искаш, го вържи, той пак ще го нападне. В Краков щеше дори да нападне пратеника Лихтенщайн, за което без малко не му отсякоха главата. Такъв момък е той! И за двамата фризийци ще ти разкажа, от които взехме хората и такава голяма плячка, та с половината от нея може да се откупи целият Богданец!

Тук Мачко почна да разказва за двубоя с фризийците, а после и за други приключения, които бяха преживели, и за подвизите, които бяха извършили. Били се те и от крепостни стени, и в открито поле със знаменити рицари, каквито живеят по чуждите страни. Били са немци, френци, англичани и бургундци. Участвували са в такива яростни водовъртежи на битки, та от конете, от хората, от оръжието, от немците и перата им е ставало нещо като валмо. А какво ли не бяха видели при това! Кръстоноски замъци, построени от червена тухла, литовски дървени крепости и черкви, каквито около Богданец няма, и градове, и непроходими гори, гдето нощем пищят изпъдените от светлищата литовски божества, и разни други най-разнообразни чудесии; и навсякъде, щом идвало до бой, Збишко бивал пръв, та му се чудели и най-славните рицари.

Седнала на пъна до Мачко, Ягенка слушаше със зяпнала уста тия разкази, обръщаше глава, като че тя беше на пружина, ту към Мачко, ту към Збишко, и поглеждаше младия рицар с все по-голяма почуда. Най-сетне, когато Мачко свърши, тя въздъхна и рече:

— Защо не съм се родила момче!

Но Збишко, който през време на разказа също я разглеждаше внимателно, в тоя миг като че мислеше за нещо друго, защото неочаквано рече:

— А пък сте хубава девойка!

А Ягенка отговори малко неохотно и тъжно:

— Виждали сте вие и по-хубави от мене.

Збишко обаче можеше да й отговори без преструвки, че не е виждал много такива, защото Ягенка просто сияеше от здраве, младост и сила. Старият абат ненапразно казваше за нея, че тя изглежда наполовина калина и наполовина еличка. Всичко у нея беше хубаво: и стройната фигура, и широките рамене, и гърдите, изваяни сякаш от мрамор, и червените устни, и сините живи очи. Сега тя беше облечена по-грижливо, отколкото по-рано на лова в гората. На шията си имаше червени синци, разкопчаното отпред кожухче бе покрито със зелено сукно, с пола от домашен плат на ивици и нови ботушки. Дори старият Мачко забеляза хубавата й премяна, поразгледа я и попита:

— Какво си се тъй пременила като за изповед?

Но тя, вместо да отговори, почна да вика:

— Колите, колите идат!

И щом колите пристигнаха, затече се към тях, а след нея и Збишко. Разтоварването продължи чак до залез слънце за голямо задоволство на Мачко, който разглеждаше поотделно всяка вещ и за всяка хвалеше Ягенка. Мръкваше се вече напълно, когато девойката се накани да си върви. Преди тя да се качи на коня, Збишко я хвана изведнъж през кръста и докато девойката успее да продума, дигна я нагоре и я сложи на седлото. Тогава тя се зарумени като божур, обърна към него лице и каза с малко сподавен глас:

— Силно момче сте вие…

А той не забеляза в тъмното червенината и смущението й, разсмя се и попита:

— Не се ли боите от зверовете?… Вече е нощ!

— В колата има копие… подайте ми го.

Збишко отиде при колата, взе копието и го подаде на Ягенка.

— Бъдете здрави!

— Бъдете здрави!

— Господ да ви плати! Ще дойда утре или други ден в Згожелице да благодаря на Зих и на вас за съседската помощ.

— Заповядайте! Ще ни бъде драго! Дий!…

И като подкара коня, след миг изчезна в храстите край пътя.

Збишко се върна при чичо си:

— Време е да влезете в стаята.

Но Мачко отговори, без да се мръдне от пъна:

— Ех! Каква мома! Чак дворът светна от нея!

— Така си е!

Настъпи кратко мълчание. Мачко сякаш се беше замислил за нещо, поглеждаше изгряващите звезди, а после отново каза като че на себе си:

— И прикладна, и къщовница, макар да няма повече от петнайсет години.

— Да! — отвърна Збишко. — Старият Зих я обича като очите си.

— И каза, че дава за зестра Мочидоли, а там на пасището има стадо кобили и жребчета.

— В мочидолските гори, казват, имало ужасни блата?…

— Затова пък в тях и бобри се въдят.

И отново настъпи мълчание. Мачко погледна няколко пъти Збишко отстрани и най-сетне го запита:

— Какво си се тъй замислил? За какво мислиш?

— Ех… знаете… покрай Ягенка тъй си спомних за Данушка, та чак сърцето ме заболя.

— Да влезем в къщи — отговори старецът. — Късно е вече.

Той стана и с мъка се опря на Збишко, който го заведе до стаичката му.

Збишко обаче още на другия ден отиде в Згожелице, защото Мачко настоява много. Настоя пред братанеца си да вземе със себе си двама слуги за по-голяма тържественост и да се облече колкото се може най-добре, та така да почете Зих и да му изрази заслужената благодарност. Збишко послуша и замина пременен като за сватба с оная същата спечелена дреха от бял атлаз, обшита със златни ресни и украсена със златни грифове. Зих го прие с отворени обятия, с радост и с песни, а пък Ягенка, щом се показа на прага на стаята, застана като вдървена и без малко не изпусна съда с виното при вида на младежа, защото помисли, че е пристигнал някакъв кралски син. Тя изгуби веднага смелостта си, седеше мълчалива и търкаше от време на време очи, като че искаше да се събуди от сън. Збишко, който не беше много опитен, мислеше, че по незнайни за него причини тя не е доволна от идването му, и говореше само на Зих, като хвалеше съседската му щедрост и се възхищаваше от згожелицкото стопанство, което наистина много се различаваше от богданецкото.

Тук навсякъде се виждаше изобилие и грижи за стопанството. На прозорците в стаите имаше рогови пластинки, изрязани тънко и тъй добре изгладени, та бяха прозрачни като стъкло. Нямаше огнища всред стаите, а само големи камини със стрехи в ъглите. Подът беше от смърчови дъски, чисто измити, по стените имаше оръжие и множество съдове, блестящи като слънце, също и лъжичници, добра резбарска работа, с наредени по тях лъжици, две от които бяха сребърни. Тук-таме бяха окачени килимчета, плячкосани през войните или купени от пътуващи търговци. Под масите бяха постлани огромни жълтеникави кожи от турове, също от зубри и глигани. Зих охотно показваше богатствата си и повтаряше всеки миг, че за всичко се е погрижила Ягенка. Той заведе Збишко и в склада, който цял миришеше на смола и мента и дето по гредите на потона висяха цели връзки кожи от вълци, лисици, белки и бобри. Показа му сиренарника, складовете с восък и мед, бъчвите с брашно, складовете със сухари, коноп и сушени гъби. Заведе го след това в хамбарите, оборите за коне и крави и в кочините, под навесите, дето се пазеха колите, принадлежностите за лов, мрежите и тъй смая очите му с богатството си, та като се върнаха за вечеря, Збишко не можа да сдържи учудването си.

— Да живее човек и да не умира във вашето Згожелице! — рече той.

— В Мочидоли има горе-долу също такъв ред — отвърна Зих. — Помниш ли Мочидоли. Той е до Богданец. Някога дори нашите бащи се карали за границата и си пращали покани за двубой, но аз няма да се разправям.

И той се чукна със Збишко с чаша медовина и попита:

— Не искаш ли нещо да попееш?

— Не — рече Збишко, — но бих желал вас да послушам.

— Згожелице, знаеш, ще вземат меченцата, Дава не се сбият някога за него…

— Какви меченца?

— А че момчетата, братята на Ягенка.

— Ех! Не ще стане нужда да си смучат лапите през зимата.

— Разбира се. Но и Ягенка в Мочидоли няма да гладува…

— То се знае!

— Ами защо не ядеш и не пиеш? Ягенко, налей и нему, и на мене!

— Ям и пия, както мога.

— Като не можеш повече, разпаши се… Хубав пояс! Та вие в Литва трябва да сте взели богата плячка?

— Да, не можем да се оплачем — отвърна Збишко и използва случая да покаже, че и стопаните от Богданец не са долна ръка земевладелци. — Част от плячката продадохме в Краков и взехме цял товар сребро…

— Не думай! С тези пари може да се купи цяло село.

— Да, имаше една миланска броня, която чичо продаде, понеже очакваше да умре, но да знаете…

— Знам! Та струва си да отиде човек в Литва. Аз по едно време исках, но се побоях.

— От какво? От кръстоносците ли?

— Е, кой ще се бои от тях. Докато не са те убили, няма защо да се боиш, а като те убият, тогава вече няма и време за страх. Страхувах се аз от езическите им духове или дяволи. Разправят, че в горите те гъмжели като мравки.

— А къде да се дянат те сега, като им изгориха капищата?… По-рано са били богати, а сега се хранят само с гъби и мравки.

— Ти виждал ли си ги?

— Лично аз не съм ги виждал, но чувах, че хората са ги виждали… Ще си покаже някой такъв косматата лапа иззад дървото и я клати да му дадат нещо…

— Същото разправяше и Мачко — обади се Ягенка.

— Я виж! Той и на мене разправи това из пътя — добави Зих. — И нищо чудно! Нали и у нас, макар че нашата страна е отдавна християнска, понякога нещо се смее из блатата, па и по къщите. При все че свещениците се сърдят, все е по-добре да се оставя за духовете през нощта паница с ядене, защото иначе те така дращят по стените, та не можеш да мигнеш… Ягенко!… Я остави, дъще, една паница отвън прага!

Ягенка взе глинена паница, пълна с късчета сирене, и я остави отвъд прага, а Зих рече:

— Свещениците се карат, заплашват! А на господа Исуса славата няма да се намали от няколко късчета, пък домашният дух, когато е сит, е благоразположен, ще те запази и от огън, и от крадец.

После се обърна към Збишко:

— Може би ще се разпашеш и ще попееш нещичко?

— Попейте вие, защото виждам, че отдавна ви се иска, пък може и панна Ягенка да попее?

— Ще пеем подред — извика зарадван Зих. — Има тук едно момче слуга, което ще ни приглася с цафара. Повикайте момчето!

Повикаха го, а то седна на едно столче, нагоди цафарата на уста, разположи пръстите си и почна да поглежда присъствуващите, да види кому ще приглася.

А те почнаха да се препират, защото никой не искаше да бъде пръв. Най-сетне Зих заповяда на Ягенка да даде пример и Ягенка, при все че много се срамуваше от Збишко, стана от пейката, пъхна ръце под престилката и почна:

Збишко изпърво отвори широко очи, после скочи на крака и извика със силен глас:

— Отде знаете вие тази песен?

Ягенка го погледна слисана.

— Та нея всички пеят… Какво ви е?

А Зих, който помисли, че Збишко е пийнал повечко, обърна към него развеселено лице и рече:

— Разпаши се! Веднага ще ти олекне!

Но Збишко постоя малко с развълнувано лице, после овладя вълнението си и се обърна към Ягенка:

— Извинете ме. Спомних си нещо неочаквано. Пейте по-нататък.

— Може би ви е тъжно да слушате?

— Ех, къде ти! — отвърна той с разтреперан глас — Бих я слушал цяла нощ.

След тия думи той седна, закри очи с ръка и млъкна, за да не пропусне нито една дума от песента.

Ягенка запя втория куплет, но като го свърши, забеляза, че по пръстите на Збишко се стича едра сълза.

Тогава тя бързо се приближи, седна досами него и почна да го побутва с лакът.

— Е? Какво ви е? Не искам да плачете. Кажете какво ви е?

— Нищо, нищо! — отговори с въздишка Збишко. — Дълга е тя да ви я разправям… Което беше, мина. Вече ми стана по-весело.

— А може би ще си сръбнете от сладкото вино?

— Чудно момиче! — извика Зих. — Ами защо си говорите на „вие“? Ти му казвай: Збишко, а той на тебе: Ягенко. Нали се познавате още от мънички…

После се обърна към щерка си:

— А че едно време те е цапнал по носа, нищо!… Сега няма да го направи.

— Няма да го направя! — каза весело Збишко. — Нека сега тя да ме набие за това, ако иска.

А Ягенка, като искаше да го развесели напълно, сви ръка и със смях почна да замахва, уж го бие.

— На ти тебе за моя разкървавен нос! На! На!

— Вино! — извика развеселеният стопанин на Згожелице.

Ягенка се затече в стаичката и след малко изнесе глинен съд с вино, две хубави издути чаши със сребърни цветчета по тях, работа на вроцлавски майстори, и две бучки сирене, които още отдалече издаваха приятен мирис.

Зих, сръбнал вече доста, напълно се разчувствува от тази гледка, привлече към себе си съда с виното, притисна го до страната си и сякаш мислеше, че е Ягенка, та заговори:

— Ох, дъщеричке моя! Ох, горкото сираче! Какво ще правя аз клетият в Згожелице, като ми те отнемат, какво ще правя!…

— А скоро ли ще трябва да я дадете! — извика Збишко.

Размекнатият Зих изведнъж го обърна на смях:

— Хи, хи! Девойката е на петнайсет години и вече я тегли към момците!… Щом забележи някого, макар и отдалеч, и вече почва да търка коляно о коляно!…

— Татенце, недей, че ще си отида в стаята! — каза Ягенка.

— Не си отивай! Добре ни е с тебе… И почна да смига тайнствено на Збишко.

— Двамина такива обикалят тук: единият е младият Вилк, синът на стария Вилк22 от Бжозова, а другият Чтан от Рогов. Ако те завареха тук, веднага биха се заяли с тебе, както се ядат и помежду си!

— Я виж! — рече Збишко…

После според желанието на Зих се обърна към Ягенка на „ти“ и попита:

— А ти кого харесваш?

— Никого.

— Вилк е сприхав момък! — забеляза Зих.

— Нека да вие на друго място!

— А Чтан?

Ягенка почна да се смее.

— Чтан — каза тя и се обърна към Збишко — е с космато лице като козел, та не му се виждат очите, и има толкова мас, колкото у някоя мечка.

А Збишко се удари по челото, като че си припомни изведнъж нещо, и рече:

— Ами!… Щом сте тъй добри, ще ви помоля за още нещо: нямате ли в къщи меча мас, защото на чичо му трябва за лек, а в Богданец не можах да намеря.

— Имахме — рече Ягенка, — но момчетата я бяха изнесли на двора да мажат лъковете — и кучетата я изядоха всичката… Все тъй ще се случи!

— Нищо ли не остана?

— Всичко до дъно изблизаха!

— Ех, не остава нищо друго, освен да се потърси в гората.

— Направете хайка, защото тук не е без мечки, пък ако искате оръжия за лов, ще ви дадем.

— Кога ще чакам! Ще ида утре вечер край пчелина.

— Вземете петима от нашите ратаи. Има между тях опитни мъже.

— С хора няма да отида, ще ми подплашат мечката.

— Тогава как? С арбалет ли ще отидете?

— Че какво ще правя с арбалет в гората по тъмно! Сега няма и месечина. Ще взема вила с извити железни шипове, здрава брадва и ще отида утре сам.

Ягенка помълча малко, после на лицето й се изрази безпокойство.

— Лани отиде един нашенец — каза тя, — ловецът Бездух, и мечката го разкъса. Тази работа е много опасна, защото мечката, като види сам човек през нощта, а особено при кошерите, веднага се изправя на задните си крака.

— Ако вземе да бяга, не можеш я стигна — отвърна Збишко.

В това време задрямалият Зих се събуди изведнъж и запя:

А след това към Збишко:

— Знаеш ли? Те са двамина: Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов… а ти…

Но Ягенка се побоя да не би Зих да каже нещо не намясто, приближи се бързо до Збишко и почна да го разпитва:

— И кога ще идеш? Утре ли?

— Утре, след залез слънце.

— А при кой пчелин?

— При нашия, при богданецкия, недалеч от вашите могили край Раджиковското блато. Казаха ми, че там се навъртат мецани.

XII

Збишко тръгна на лов, както бе казал, защото Мачко се чувствуваше все по-зле. Отначало го поддържаше радостта и първите домашни грижи, но на третия ден треската се върна и болката в реброто така се усили, че той трябваше да остане на легло. Збишко отиде първом през деня; огледа пчелина, забеляза, че има наблизо в калта огромна следа от мечка, и си поприказва с пчеларя Ваврек, който нощем спеше наблизо в колибата заедно с две зли кучета, но вече се канеше да се връща в село поради есенните студове.

Те събориха заедно колибата, взеха кучетата, мазнаха тук-таме малко мед по дънерите, за да може миризмата да примами мечката, после Збишко се върна в къщи и почна да се готви за лова. За по-топло да му бъде, облече кожухче от еленова кожа без ръкави; на главата надяна мрежа от желязна тел, за да не може мечката да му одере кожата на главата, най-сетне взе добре окована двузъба вила с извити шипове и стоманена широка брадва с дъбово държало, но по-дълго от дърводелските. По време на вечерното доене на кравите той беше вече на целта; избра си удобно място, прекръсти се, седна и зачака.

Червените лъчи на залязващото слънце светеха между клоните на бориките. По върховете им се събираха безброй врани, грачеха и пляскаха с криле; тук-таме зайци подскачаха към водата и прошумоляваха из пожълтелите боровинкови храстчета и по опадалите листа; от време на време по някой млад бук се стрелваше пъргава бялка. В гъсталака още се носеше чуруликане на птици, което постепенно затихваше.

Чак до залез слънце в гората не беше утихнало. Скоро недалече от Збишко с голям шум и грухтене премина стадо диви свине, а после пробягнаха в тръс на дълга редица лосове, сложили главите си един друг на опашките. Сухите клони пращяха под копитата им и гората дори бучеше, а те блестяха в червената слънчева светлина и тичаха към блатото, дето нощем им беше безопасно и удобно. Най-сетне залезът запламтя на небето, върховете на бордовете почнаха да горят като в огън и постепенно всичко взе да утихва. Гората заспиваше. Мракът се дигаше от земята нагоре към светлите още зари, които също почнаха да тлеят, да се смрачават, да чернеят и гаснат.

„Сега, докато не се обадят вълците, ще бъде тихо“ — помисли Збишко.

Той съжаляваше, че не взе арбалета, защото би могъл лесно да убие някой глиган или лос. Между това откъм блатото се чуваше още известно време някакъв сподавен шум, приличен на тежко пъшкане и подсвиркване. Збишко поглеждаше към блатото с недоверие, защото селянинът Раджик, който живял някога си тук в землянка, изчезнал със семейството си, като че потънал в земята. Едни казваха, че са го отвлекли разбойници, но имаше хора, които били видели по-късно около хижата някакви чудновати следи — нито човешки, нито от звяр, и много си блъскали главите над това, дори обмисляли дали да повикат свещеника от Кшешня, за да поръси със светена вода землянката. Работата не дошла дотам, защото не се намерил никой, който би поискал да се засели тук, и хижата или по-скоро глината на плетените от пръти стени с времето била измита от дъждовете — но това място оттогава не се ползуваше с добро име. Наистина пчеларят Ваврек, който нощуваше лете тук в колиба, не обръщаше внимание на тези приказки, но и за Ваврек се разправяха различни неща. Понеже имаше със себе си вила и брадва, Збишко не се боеше от дивите зверове, но затова пък мислеше с известно безпокойство за нечестивите сили и се зарадва, когато шумът най-сетне престана.

Последните отблясъци изгаснаха и нощта настъпи вече. Вятърът престана, не се чуваше дори обикновеният шум по върховете на боровете. Сегиз-тогиз падаше тук-таме някоя шишарка и издаваше сред пълната тишина силен и ясен звук, но изобщо беше толкова тихо, че Збишко чуваше дишането си.

Така той прекара доста дълго и мислеше изпърво за мечката, а после за Дануша, която пътуваше с мазовецкия двор към далечни страни. Спомняше си как я грабна на ръце по време на прощаването с княгинята и как сълзите й капеха по бузите му, спомняше си бялото й лице, русокосата й главичка с разпусната на раменете коса, венчето й от метличина и песните й, червените обувки с дълги върхове, които бе целунал на тръгване — изобщо всичко, което се случи, откак се бяха запознали; и му стана тъй мъчно, че тя не е при него, и такъв копнеж го обхвана, та потъна цял в него, забрави, че е в гората, че дебне звяра, и почна да си казва:

„Ще отида аз при тебе, защото не мога да живея без тебе.“

И чувствуваше, че е така и че трябва да отиде в Мазовня, защото иначе ще изтлее в Богданец. Сети се за Юранд и за неговата чудновата упоритост, но помисли, че именно затова трябва да замине, за да разбере каква е тази тайна, какви са тези пречки и дали някакъв двубой на смърт не би могъл да ги отстрани. Накрай му се стори, че Дануша протяга към него ръце и вика: „Ела, Збишко, ела!“ Как да не отиде при нея!

Беше буден, не спеше, пък я виждаше тъй ясно, като във видение или насъне. Ето сега Данушка пътува редом с княгинята, свири й с лютничката си и тананика, а мисли за него. Мисли, че скоро ще го види, а може би и се озърта дали той не препуска на коня, зад тях — а Збишко в това време е в тъмната гора.

Тук се сепна — и това стана не само защото си спомни за тъмната гора, но и защото далече зад гърба му се чу някакво шумолене.

Тогава стисна по-силно в ръце вилата, наостри уши и се ослуша.

Шумоленето се приближаваше и след малко стана съвсем ясно. Под нечии предпазливи стъпки пращяха сухи клончета, шумоляха окапалите листа и боровинки… нещо вървеше.

От време на време шумоленето преставаше, ката че ли звярът се спираше при дърветата, и тогава ставаше тъй тихо, та Збишко чуваше чак звън в ушите си — а после отново се чуваха бавни и предпазливи стъпки. Изобщо в това приближаване имаше нещо толкова предпазливо, че Збишко го хвана почуда.

„Трябва баба меца да се бои от кучетата, които бяха тук при колибата — си каза той. — Пък може да е и вълк, който ме е подушил.“

Но стъпките затихнаха. Збишко обаче чуваше ясно, че нещо се спря на двайсет-трийсет крачки зад него и като че ли приседна. Огледа се веднъж-дваж, но при все че дърветата се очертаваха в мрака доста ясно, не можа нищо да види. Не му оставаше друго, освен да чака.

И той чака тъй дълго, та почуда го обхвана вече за втори път.

„Мечката не би дошла да спи тук в пчелина, а вълкът би ме подушил и също не би чакал до сутринта.“

И изведнъж тръпки попълзяха по снагата му от глава до пети.

Ами ако това „нечестивото“ е излязло от блатото и иде отзаде му? Ами ако неочаквано го хване с хлъзгави ръце на удавник или погледне в лицето му със зелените очи на вампир, или някой се изсмее страшно, току зад него, или иззад бориката излезе синя глава на паякови крака?

И усети, че косата му започна да настръхва под желязната мрежа.

Но след миг шумоленето се чу отпреде му — и този път още по-ясно от по-преди. Збишко си отдъхна свободно. Наистина той допускаше, че това същото „чудо“ го е заобиколило и сега се приближава към него отпред. Но тъкмо това той предпочиташе. Хвана здраво вилата, стана тихичко и зачака.

Изведнъж чу над главата си шума на боровете, по лицето си усети силен полъх откъм блатото и в същото време до ноздрите му стигна миризма на мечка.

Нямаше вече ни най-малко съмнение: идеше мецана!

Збишко мигом престана да се бои, наведе глава, напрегна зрение и слух. Стъпките се приближаваха тежки, ясни, вонята ставаше все по-остра; скоро се чу сумтене и ръмжене.

„Само да не идат две наведнъж!“ — помисли Збишко.

Но в същия миг видя пред себе си голямата и тъмна фигура на звяра, който вървеше по посока на вятъра и до последната минута е можа да го подуши, толкова повече, че вниманието му отвличаше миризмата на размазания по дънерите на дърветата мед.

— Ела, бабо мецано! — извика Збишко и се измъкна иззад бориката.

Мечката издаде кратък рев, като изплашена от неочаквано явление, но беше вече твърде близо, за да може да се спаси с бягство, затова изведнъж се изправи на задните си крака, а предните протегна като за прегръдка. Това именно чакаше Збишко — изпъна мускулите си, полетя като светкавица и с всичка сила на мощните си ръце и с цялата си тежина заби вилата в гърдите на звяра.

Цялата гора потрепера от страшния рев. Мечката сграбчи с лапите си вилата и искаше да я извади, но закривените шипове я задържаха. Тя усети болки и зарева още по-страшно. За да стигне Збишко, тя се наблегна на вилата и я заби още по-дълбоко в гърдите си. Збишко, като не знаеше дали остриетата са влезли доста надълбоко, не изпущаше дръжката. Човекът и звярът почнаха да се дърпат и тръскат. Гората непрекъснато се тресеше от рева, в който гърмеше ярост и отчаяние.

Збишко не можеше да вземе брадвата, преди да забие другия заострен край на вилата в земята, а мечката, хванала я с лапите си за дръжката, клатеше и нея, и Збишко, сякаш разбираше какво цели той — и въпреки болките, които й причиняваше всяко раздвижване на забилите се в нея остриета, не допущаше да бъде „подпряна“. По тоя начин страшната борба продължи доста — и Збишко разбра, че силите му накрай ще се изчерпат. Освен това той можеше да падне и веднага би загинал, затова събра силите си, напрегна ръце, разкрачи се, прегъна гръб като лък, за да не падне възнак, и почна да повтаря със стиснати зъби:

— Или моята смърт, или твоята…

Най-сетне го обхвана такъв гняв, такава ярост, че наистина би предпочел в този миг сам да загине, отколкото да изпусне звяра. По едно време се спъна о корена на една борика, олюля се и би паднал, ако в този миг не се беше изправила до него някаква тъмна фигура — и втора вила „подпря“ животното, а същевременно един глас извика току над ухото му:

— С брадвата!…

Увлечен в борбата, Збишко и за миг не се замисли отде му иде неочакваната помощ, а веднага хвана брадвата и засече страшно. Вилите се счупиха от тежината и последните гърчения на звяра — той се повали като поразен от гръм на земята и захърка. Ала изведнъж престана. Настъпи тишина, прекъсвана само от хрипливото дишане на Збишко, който се опря до бориката, защото краката му се огъваха. След някое време вдигна глава, погледна изправената до него фигура — и се изплаши, като помисли, че може да не е човек.

— Кой си ти? — попита разтревожен.

— Ягенка! — отговори тънък женски глас.

Збишко чак онемя от удивление, не вярваше на очите си. Но съмнението му не трая дълго, защото гласът на Ягенка се обади отново:

— Ще запаля огън…

И веднага се чу удар на огниво о кремък, почнаха да се сипят искри и в тяхната трепетлива светлина Збишко видя бялото чело, тъмните вежди и издадените напред устни на девойката, които раздухваха тлеещата прахан. Едва сега той съобрази, че е дошла в гората, за да му помогне, че без нейната вила работата щеше да бъде лоша, и почувствува към нея такава голяма признателност, та без да му мисли много, хвана я през кръста и я целуна по двете бузи.

Праханта и огнивото паднаха от ръцете й.

— Остави! Какво правиш? — почна да повтаря със сподавен глас Ягенка, но не дърпаше лицето си, а дори уж случайно досегна с устните си устата на Збишко.

Той я пусна и рече:

— Господ да те награди. Не зная какво би станало без тебе.

А Ягенка се наведе в тъмнината, за да намери огнивото и праханта, и почна да му обяснява:

— Страхувах се за тебе, защото Бездух бе отишъл също с вила и брадва — и мечката го разкъса. Пази боже, Мачко би се натъжил, а той и без това едва диша… Та взех вилата и тръгнах.

— Значи, ти се криеше там зад боровете?

— Аз.

— Пък аз мислех, че е зъл дух.

— И аз се боях не по-малко, защото тук около Раджиковото блато нощем без огън е опасно.

— Ами защо не ми се обади?

— Боях се да ме не изпъдиш.

И като каза това, отново почна да сека искри, после сложи на праханта шепа сух конопен паздер, който веднага се разпали със силен пламък.

— Имам и малко борина — каза тя, — а ти събери бързо сухи клонки; ще стане огън.

И наскоро светна наистина весел огън, чийто блясък озари грамадното рижо тяло на мечката, легнала в локва кръв.

— Ей, здрава гадина! — обади се Збишко с известно самохвалство.

— А главата й е наистина цяла разцепена! Р, божичко! Като каза това, тя се наведе и пъхна ръка всред рунтавата козина на мечката, за да провери дали животното има много мас, после се изправи с весело лице:

— Мас ще има дори за две години! А счупените вили, виж!

— Там е бедата — какво ще кажа в къщи?

— Защо?

— Защото татко по никой начин не би ме пуснал в гората, та трябваше да чакам, докато всички си легнат.

А след малко добави:

— И ти не казвай, че съм идвала тук, да не ме гълчат.

— Но ще те изпратя до в къщи, защото може и вълци да те нападнат, а ти нямаш вила.

— Е, добре!

Така си говореха те още някое време при веселата светлина на огъня, над трупа на мечката, прилични и двамата на някакви млади горски същества.

Збишко погледна хубавото лице на Ягенка, осветено от блясъка на пламъка, и каза с неволно учудване:

— Но друго такова момиче като тебе надали има на света. Ти би могла и на война да отидеш!

А тя го погледна за малко в очите, после отговори почти тъжно:

— Зная… но не ми се подигравай.

XIII

Ягенка сама стопи едно голямо гърне меча мас, от която Мачко първия път пи с охота, защото беше прясна, непрегоряла и миришеше на горския бурен пищялка. Девойката разбираше от лекове и беше турила в гърнето тъкмо колкото трябваше. Мачко веднага се ободри духом и почна да се надява, че ще оздравее.

— Това ми и трябваше — казваше той. — Щом всичко в човека се намаже добре, може и това острие, кучета го яли, да изскочи отнякъде.

Втория и третия път не му беше вече тъй вкусно, както първия, ала пиеше по неволя. Ягенка го ободряваше с думите:

— Ще оздравеете. На Билюд от Острог брънки от ризницата се бяха забили отзад дълбоко под врата, а от маста излязоха. Но когато раната се отвори, трябва да се запуши с боброва лой.

— А имаш ли такава лой?

— Имаме. Пък ако стане нужда за прясна, ще отидем със Збишко при бобрите. Те лесно се ловят. Но не е зле също да обещаете нещо на някой светия, на такъв, който помага за рани.

— И на мене ми дойде наум това, само че не зная добре кому от тях? Свети Георги е покровител на рицарите: той пази боеца от премеждие и му дава мъжество за всяка борба, а казват, че често сам застава на правата страна и помага да бъдат бити неугодните богу… Но такъв, който сам обича да се бие, рядко се залавя да лекува; затова трябва да се търси друг, комуто той не ще иска да се меси в работата. Всеки светец си има на небето своя работа и нещо, което стопанисва — то се знае! И един другиму никога не се месят в работите, защото от това може да възникнат несъгласия, а пък на небето не подобава на светците да се карат или да се бият… Има още Козма и Дамян, също велики светии, на които лекарите се молят да не се свършват по света болестите, защото инак гладни ще мрат. Има света Аполония, тя помага за зъби, а свети Лаборий за ударено от камък, но те не са за мене. Като дойде абатът, ще ми каже към кого трябва да се обърна, защото не всеки духовник знае тайните божи, не всеки разбира от такива работи, макар и да му е бръсната главата.

— Ами ако дадете обет на самия Исус Христос?

— Наистина той е над всички. Но това е все едно например, ако баща ти набие някой мой селянин, аз да отида в Краков да се оплаквам на краля. Какво би ми казал кралят? Би казал така: „Аз съм господар над цяло кралство, пък ти си дошъл при мене за твоя селянин! Съд няма ли! Не можеш ли да идеш при моя кащелян и помощник?“ Исус Христос е господар на целия свят — разбираш ли? — а за по-дребните работи има светии.

— Пък аз ще ви кажа — рече Збишко, който дойде към края на разговора, — обещайте на нашата покойна кралица, че ако ви помогне, ще отидете на поклонение в Краков, на нейния гроб. Малко ли чудеса станаха там пред очите ни? Защо да търсим чужди светци, когато си имаме своя светица, по-добра от много други.

— Ех, да знаех, че помага на рани!

— Даже и да не е по раните! Не ще посмее да й се сърди нито един светец, пък ако се сърди, и сам господ ще го сгълчи, защото тя не е някоя проста жена, а полска кралица…!

— Която покръсти последния езически народ. Умна приказка ми каза — отговори Мачко. — Високо място трябва да заема тя там в божия събор на светците и навярно не всеки може с нея да се мери. Ще направя тъй, както казваш, само да оздравея!

Този съвет се хареса и на Ягенка, която не можеше да се начуди на Збишковия разум, а Мачко даде тържествено обещание още същата вечер и оттогава с още по-голямо упование пиеше мечата мас, като очакваше от ден на ден несъмненото си оздравяване. След седмица обаче почна да губи надежда. Казваше, че маста му ври в стомаха, а над кожата над последното ребро нещо му расте като буца. След десет дни му стана още по-зле: буцата порасна и почервеня, а самият Мачко отслабна много и когато го разтресе, почна отново да се тъкми за смърт.

Една нощ той събуди внезапно Збишко:

— Запали по-скоро борина, защото нещо става с мене, но не зная добро ли е или лошо.

Збишко скочи на крака и без да секва огън, раздуха въглените в съседната стая, запали с тях една смолиста треска и се върна.

— Какво става с вас?

— Какво ли? Нещо ми прободе буцата, навярно върхът на стрелата! Аз го държа, но не мога да го извадя! Усещам само как дрънчи и скърца под ноктите ми…

— Стрелата. Нищо друго. Стиснете по-здраво и теглете.

Мачко се запревива и запъшка от болки, ала пъхаше пръсти все по-дълбоко, докато хвана добре твърдия предмет, после дръпна и го извади.

— Ох, божичко!

— Стана ли? — запита Збишко.

— Стана. Чак студена пот ме обля. Но го извадих: гледай!

И след това той показа на Збишко продълговатото остро железце, което се беше отчупило от зле изкования връх на стрелата и от няколко месеца беше в тялото му.

— Слава богу и на кралица Ядвига! Сега ще оздравеете.

— Като че ми олекна, но много боли — говореше Мачко и изстискваше буцата, от която потече изобилно кръв, смесена с гной. — Щом тези нечистотии в човека намалеят, и болестта трябва да го отпусне. Ягенка казваше, че сега трябва да запушим раната с боброва лой.

— Ще отидем за бобър още утре заран.

А на Мачко още на другата сутрин му стана много по-добре. Той спа до късно, а като се събуди, поиска да яде. Мечата мас не можеше вече и да погледне, но затова пък му изпържиха двайсет яйца в тенджера; защото Ягенка от предпазливост не позволи повече. А той ги изяде лакомо заедно с половин пита хляб и изпи цяла кана пиво, после поръча да му доведат Зих, защото му станало весело.

Збишко изпрати едно от своите турчета, подарени му от Завиша, да повика Зих, който яхна коня и пристигна след пладне тъкмо когато младите се капеха да отидат за бобри при Одстаянското езерце. Изпърво имаше смях, шеги и песни, заливани с медовина без мярка, ала по-късно старите заговориха за децата и почнаха да хвалят всеки своето.

— Ама какъв момък е Збишко! — каза Мачко. — Друг такъв няма на света. И храбро, и бързо като рис, и сръчно. Знаете ли, когато го водеха в Краков на смърт, момите по прозорците пищяха, като че някой ги бодеше отзад с шило, и то какви моми: рицарски и кащелянски щерки, да не говорим за разните хубави гражданки.

— Може да са кащелянски и хубави, ама от моята Ягенка не са по-добри! — отвърна Зих от Згожелице.

— Та кой ви казва, че са по-добри? По-любезна към хората девойка от Ягенка надали може да се намери.

— И аз за Збишко нищо не казвам: арбалет без вител натяга!…

— И мечката сам-самичък подпира. Видяхте ли как я беше съсякъл. Цялата глава заедно с едната лапа увиснали.

— Главата съсякъл, но не я подпрял самичък. Ягенка му помогнала.

— Помогнала? Не ми е казал нищо.

— Защото й обещал… нали е срамно за девойка да ходи нощем в гората. А на мене тя веднага разказа всичко, както е било. Някои девойки обичат да лъжат, но тя никога не скрива истината. Да си кажа правото, аз не бях доволен, защото, кой знае… Исках да я нахокам, а тя ми каза така: „Ако аз сама не си пазя моминството, и вие, татенце, няма да го опазите, но не се бойте; и Збишко знае какво е рицарска чест.“

— Разбира се. Те и днес сами отидоха.

— Но до довечера ще се върнат. Нощем дяволът е най-лош, а девойката няма какво да се срамува, защото е тъмно.

Мачко помисли малко, после каза като на себе си:

— А все пак драго им е да се видят…

— Ех! Да не беше давал обет на друга.

— Това, както знаете, е рицарски обичай… Който младеж няма своя дама, другите го смятат за простак… Закле се той да занесе паунови пера и трябва да ги смъкне от главите, защото се е заклел в рицарската си чест; Лихтенщайн също трябва да намери, но от другите обети може абатът да го освободи.

— Абатът днес-утре ще дойде…

— Мислите ли? — запита Мачко, после заговори отново: — Впрочем какво значат тия клетви, когато Юранд му каза направо, че не дава момичето! Другиму ли я е обещал, на бога да служи ли я е обрекъл, не зная ала направо казал, че не я дава…

— Казах ли ви — попита Зих, — че абатът много обича Ягенка, като че ли е негова. Последния път й каза така: „Роднини имам само по женска линия, откъм къделята както се казва, но от тази къделя ще има за тебе повече нишки, отколкото за тях.“

Тук Мачко погледна неспокойно, дори подозрително Зих и едвам след малко отговори:

— Разбира се, вие не бихте искали да ни онеправдаете…

— На Ягенка ще дам Мочидоли — извъртя колата Зих.

— Веднага?

— Веднага. На други не бих дал, но на нея ще дам.

— Богданец и без това е наполовина Збишков, пък ако е живот и здраве, ще му го подредя като градина. Харесва ли ви Збишко?

А Зих замига и каза:

— Лошото е това, че щом някой заговори за него, Ягенка веднага се обръща към стената.

— А когато заговорите за други?

— А за други веднага се разфучава и казва: „Как-во-о-о?!“

— Ето виждате ли? Да ще господ при такава девойка Збишко да забрави за онази. Аз съм стар, но и аз бих забравил… Пийнете си медовина!

— Ще пия.

— Пък и абатът… умен човек е, брей! Срещат се между абатите, както знаете, напълно светски хора, но този, макар и да не живее с монасите, все пак е свещеник, а свещеникът всякога по-добър съвет ще ти даде от обикновения човек, защото и четмо знае, и със светия дух е близък. А това, дето искате веднага да дадете на девойката Мочидоли — то е добре. Аз също, само господ да ми даде здраве, ще привлека колкото мога повече свободни селяни от Вилк от Бжозова. По за една пара ще дам всекиму добра земя, защото в Богданец земя не липсва. Нека се простят с Вилк след Коледа и да дойдат при мене. Мигар нямат право? Па с време и крепост ще построя в Богданец, хубаво замъче от дъб и с ров наоколо… Збишко и Ягенка нека си ходят сега на лов заедно… Мисля, че всичко скоро ще се нареди… Ще свикнат един с друг — и момъкът ще забрави онази… Нека си ходят! Какво ще му приказваме много! Я кажете, бихте ли му дали вие Ягенка, или не бихте?

— Ще я дам. Та нали ние отдавна сме решили, че те са един за друг, а Мочидоли и Богданец за нашите внуци.

— Градовци! — завика радостно Мачко. — Да ще бог да се изсипят като градушка. Абатът ще ни ги кръщава…

— Стига да насмогне! — извика весело Зих. — Но вас не съм ви виждал отдавна толкова весел.

— Защото ми е радостно на душата… Върхът на стрелата излезе, а пък колкото за Збишко, вие за него не се бойте. Вчера, когато Ягенка се качваше на коня… знаете… духаше вятър… Попитах аз тогава Збишко: „Видя ли?“ — а него веднага тръпки го побиха. Забелязах още и това, че изпърво те малко си приказваха, а сега, като ходят заедно. Непрекъснато обръщат шии един към други и все приказват… приказват!… На, пийнете още.

— Ще пия.

— За здравето на Збишко н Ягенка!

XIV

Старият Мачко не се лъжеше, като казваше, че Збишко и Ягенка са доволни да бъдат заедно и дори тъгуват един за друг. Ягенка под предлог, че навестява болния Мачко, идваше често в Богданец с баща си или сама.

Збишко просто от вежливост отиваше час по час в Згожелице, та с течение на времето между тях се породи близка дружба и привързаност. Почнаха да се харесват и охотно да се „съветват“, тоест да говорят за всичко, което можеше да ги занимава. Имаше в тях привързаност и нещо като взаимно възхищение, защото младият и хубав Збишко, който и на война се беше вече прославил, и в състезания вземал участие, и в кралските покои бивал, в сравнение с някакъв си Чтан от Рогов или с Вилк от Бжозова беше за девойката същински придворен рицар и едва ли не кралски син, а него пък понякога го изумяваше хубостта на девойката. В мислите си той беше верен на своята Дануша, неведнъж обаче, когато погледнеше неочаквано Ягенка било в гората, било в къщи, без да иска, казваше: „Ех, каква кошута!“ — а когато я хващаше през кръста, за да я качи на коня, и усетеше в ръцете си твърдото й като камък, изваяно тяло, тогава го обхващаше безпокойство и — както казваше Мачко — „побиваха го тръпки“, а в същото време нещо минаваше по тялото му и го мореше като сън.

Ягенка, която беше горда по природа, обичаше да се присмива, дори и да се заяжда, с него ставаше постепенно все по-смирена и покорна, също като робиня, която само гледа в очите, за да познае с какво трябва да услужи и угоди; а той забелязваше тази нейна голяма привързаност, беше й благодарен за това и му беше все по-мило да общува с нея. В края на краищата, а особено откакто Мачко почна да пие мечата мас, те се виждаха почти всеки ден, а след излизането на стрелата от раната отидоха заедно на лов за бобри, за прясна лой, много потребна за заздравяване на раната.

Те взеха лъковете, възседнаха конете и поеха право към Мочидоли, което след време щеше да се даде на Ягенка като зестра, а после към гората, дето оставиха на слугите конете и продължиха нататък пеш, защото през гъсталаците и мочурите беше мъчно да се мине с кон. По пътя Ягенка посочи синята ивица гора, която се простираше зад голямата, обрасла с шавар поляна, и каза:

— Това са горите на Чтан от Рогов.

— Този ли, дето иска да те вземе? А тя почна да се смее:

— Ще ме вземе той, ама ако му се дам!

— Лесно ще се отбраниш от него, като имаш за помощник Вилк, който, както съм чул, се зъбел на Чтан. И чудно ми е дори, че те още не са се извикали на двубой.

— Защото татко, като тръгна на война, им каза така: „Ако се сбиете, не искам след това да видя нито един от вас.“ Какво им оставаше да правят? Когато дойдат в Згожелице, ръмжат един на друг, а после пият заедно в кръчмата в Кшешня, докато паднат под пейките.

— Глупави момци!

— Защо?

— Защото е трябвало в отсъствието на Зих ако не единият, то другият да нападне Згожелице и да те вземе със сила. Какво щеше да прави Зих, като се върне, ако те намереше с детенце на ръце?

Сините очи на Ягенка изведнъж заискряха:

— Ти да не мислиш, че бих се дала? Та нима в Згожелице няма хора и нима аз не умея да държа копието или лъка? Я само да бяха се опитали! Аз не само бих подгонила всеки от тях към дома му, но и сама бих нападнала Рогов или Бжозова. Татко си знаеше, че може спокойно да отиде на война.

При тия думи тя намръщи своите хубави вежди и тъй страшно почна да раздрусва арбалета, та Збишко се разсмя и рече:

— Ти трябваше да бъдеш рицар, а не девойка. А тя, успокоена вече, отвърна:

— Чтан ме пазеше от Вилк, а Вилк от Чтан. Освен това аз съм под покровителството на абата, а с абата никой не смее да се залавя…

— Я гледай ти! — отговори Збишко. — Тук всички се боят от абата! Пък аз — кълна се в свети Георги, че казвам истината — не бих се боял нито от абата, нито от Зих, нито от згожелицките ловци, нито от тебе, а бих те взел…

Като чу тези думи, Ягенка се спря, дигна очи към Збишко и го попита с някакъв чуден, мек и проточен глас:

— Би ме взел?…

Устата й се полуотвориха и поруменяла като зора, тя зачака отговор.

А той изглежда, че мислеше само какво би направил, ако беше на мястото на Чтан или Вилк, защото след малко поклати златистата си глава и продължи:

— Що й трябва на една мома да воюва с момците, когато е по-добре да се ожени! Не се ли яви трети, все ще трябва да си избереш един от тях, защото как иначе?

— Не ми приказвай така — отговори натъжено девойката.

— Защо? Аз отдавна не съм живял тук и не знам има ли наблизо около Згожелице някой трети, който повече би ти допаднал…

— Ей! — отговори Ягенка. — Остави ме на мира.

И те продължиха пътя си в мълчание, като се провираха през гъстака, който ставаше все по-непроходим, защото храстите и дърветата бяха покрити с див хмел. Збишко вървеше напред, като разкъсваше зелените стебла на хмела и тук-таме чупеше клончета, а Ягенка вървеше зад него с арбалет на плещите като някаква млада богиня на лова.

— Зад този гъстак — каза тя — тече една дълбока рекичка, но аз зная къде има брод.

— Ботушите ми са до над коленете, та ще минем като по сухо — отвърна Збишко.

И наистина след малко те дойдоха до рекичката. Ягенка, която познаваше добре мочидолските гори, лесно намери брода, но се оказа, че рекичката е придошла от дъждовете и че водата е доста дълбока. Тогава Збишко, без да я пита, взе девойката на ръце.

— Аз и тъй щях да мина — каза Ягенка.

— Дръж се за врата ми! — отговори Збишко.

И той тръгна бавно през разлялата се рекичка, като на всяка крачка опитваше с крак да не би да попадне на дълбоко място, а девойката според заповедта му се притисна до него и най-сетне, когато вече бяха близо до другия бряг, каза:

— Збишко!

— Какво?

— Аз няма да взема нито Чтан, нито Вилк…

А той в това време я донесе до брега, сложи я предпазливо на пясъка и отговори с малко развълнуван глас:

— Да ти даде бог най-добрия човек! Той ще бъде доволен.

Одстаянското езерце беше вече близо. Ягенка вървеше сега напред, обръщаше се понякога и туряше пръста си на устните, с което даваше знак на Збишко да мълчи. Те вървяха между клоните на диви лози и сиви върби, по влажна и тинеста почва. От дясната им страна долиташе чуруликане на птици, на което Збишко се много зачуди, защото беше време да отлитат.

— Там има едно топло мочурище, дето зимуват птици — прошепна Ягенка, — но и в езерцето водата замръзва само край брега, и то когато хванат силни мразове. Гледай как се вдига пара…

Збишко погледна през върбалака и видя пред себе си нещо като облак от мъгла: това беше Одстаянското езерце.

Ягенка отново сложи пръст на устни и скоро те стигнаха до брега. Девойката първа изпълзя тихо на една дебела върба, съвсем наведена над водата. Збишко последва примера й и те дълго лежаха неподвижно, без да виждат нещо през мъглата, и чуваха само тъжните писъци на калугериците и рибарчетата над главите си. Най-после подухна вятър, зашумя по дивите лози, по пожълтелите листа на върбите и откри ниско под тях повърхността на езерцето, слабо развълнувана от вятъра и пуста.

— Не се ли вижда нищо? — прошепна Збишко.

— Не се вижда. Мълчи!…

Скоро вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Тогава по повърхността на водата се зачерня една глава, след това друга — и най-после много близо до тях се спусна от брега във водата един голям бобър с току-що откъснато клонче в уста и заплува между водната леща и блатничето, като дигаше глава и влачеше клончето. Збишко, легнал на дънера по-долу от Ягенка, забеляза изведнъж, че лактите й се помръднаха тихо, а главата й се наведе напред — личеше, че тя се примерва в зверчето, което не подозираше никаква опасност, плуваше нататък към чистата от водорасли водна повърхност и беше не по-далече от половин изстрел. Внезапно избръмча тетивата на арбалета и в същото време Ягенка извика:

— Улучих го! Улучих го!

Збишко мигом се покатери по-нагоре и погледна през клоните към водата: бобърът ту потъваше, ту изплуваше на повърхността, преобръщаше се и показваше сегиз-тогиз корема си, по-светъл, отколкото гърба.

— Добре е ударен! Ей сега ще се успокои! — каза Ягенка.

И тя отгатна — наистина движенията на животното ставаха все по-слаби и скоро то изплува цяло на повърхността с корема нагоре.

— Ще отида да го взема — каза Збишко.

— Не отивай. Тук край брега има тиня, дълбока няколко човешки боя. Който не знае какво трябва да прави, ще се удави.

— Тогава как ще го вземем?

— Довечера той ще бъде в Богданец, не се грижи ти за това; а за нас е вече време да си тръгваме…

— Ама че сръчно го застреля!

— Ех, не ми е за пръв път…

— Другите девойки се страхуват и да погледнат арбалет, а с такава като тебе човек може цял живот да ходи из гората!…

Като чу тази похвала, Ягенка се усмихна от радост, но не отговори нищо и те тръгнаха обратно по същия път през дивите лози. Збишко почна да разпитва за бобровите селища и тя му разказа колко бобри има в Мочидоли, колко в Згожелице и как обикалят по могилките и пътищата.

Но изведнъж се удари с ръка по хълбока и извика:

— Ах! Забравих си стрелите на върбата. Почакай!

И преди Збишко да успее да отговори, че той ще отиде, тя като сърна се спусна назад и скоро се изгуби от очите му. Збишко чака, чака и най-сетне му стана чудно защо тя се бави толкова:

„Трябва да е изгубила стрелите и ги търси — помисли той, — но все пак ще отида да видя дали не й се е случило нещо…“

Обаче едва измина няколко крачки, когато изведнъж девойката се яви пред него с лък в ръка, с румено засмяно лице и с бобъра, преметнат през врата.

— За бога! — извика Збишко. — Ами ти как го измъкна?

— Как ли? Влязох във водата и свършено! Не ми е за пръв път, а тебе не исках да те пусна, защото, който не знае как да плува, тинята изведнъж ще го погълне.

— Пък аз тук чакам ли, чакам като глупак! Хитра девойка си ти.

— А как иначе? Пред тебе ли трябваше да се събличам?

— Значи, и стрелите не си била забравила?

— Не, само исках да те отдалеча от брега.

— Ех, да бях тръгнал след тебе, чудно нещо бих видял. Щеше да има на какво да се полюбувам! Ех!…

— Мълчи!

— Бога ми, аз вече бях тръгнал.

— Мълчи!

И след малко, навярно за да продължи разговора, каза:

— Изстискай ми плитката, защото страшно ми мокри плещите.

Збишко хвана с една ръка плитката й до самата глава и почна да я усуква и изцежда, като каза:

— По-добре я разплети, вятърът веднага ще я изсуши.

Но тя не искаше да я разплете, защото трябваше да се провира през гъсталака. Збишко нарами бобъра, Ягенка вървеше напред и говореше:

— Сега Мачко скоро ще оздравее, защото за раните няма нищо по-добро от меча мас вътре в боброва лой — отгоре. След две недели кон ще язди.

— Дай боже! — отговори Збишко. — Аз чакам това като спасение, защото не мога да напусна болния и да замина, а ми е тежко да седя тука.

— Тежко ти е да седиш тук? — попита Ягенка. — Че защо?

— Нима Зих не ти е казал нищо за Дануша?

— Разправяше ми нещо… Зная… тя те покрила с булото си… зная!… Казваше ми също, че всеки рицар дава някаква си клетва, че ще служи на своята дама!… Но каза, че това е нищо — такова служене… защото някои рицари може дори да са женени и пак служат на някоя дама… А тази Дануша, Збишко, коя е тя? Кажи!… Каква е тази Дануша?

Тя се приближи, дигна очи и го загледа с голямо безпокойство право в лицето, а той, без да обърне ни най-малко внимание на тревожния й глас и поглед, каза:

— Тя е не само моя дама, но и най-мила възлюблена. Не съм казал никому, но на тебе ще го кажа като на сестра, защото се знаем от малки. Заради нея бих отишъл през девет реки и през девет морета, срещу немците и срещу татарите, защото друга такава няма в целия свят. Нека чичо си седи в Богданец, пък аз ще отида при нея… Какво ми струва без нея Богданец, какво е имотът, стадата и богатствата на абата? Ще възседна аз коня и с всички сили ще полетя към Мазурия и ако е рекъл господ, ще изпълня това, в което й се заклех, ще го изпълня или ще умра.

— Не знаех… — отвърна глухо Ягенка.

А Збишко почна да й разправя как се бяха запознали с Дануша в Тинец, как той още там й се заклел, разправи й всичко, което се бе случило след това: как го затворили, как Дануша го спасила, за отказа на Юранд, раздялата им, тъгата му сега и радостта, че когато Мачко оздравее, той ще може да отиде при своята любима девойка, за да изпълни, каквото й е обещал. Той прекъсна разказа си чак когато видя слугата, който ги чакаше с конете на края на гората.

Ягенка веднага се качи на коня и почна да се прощава със Збишко:

— Нека слугата с бобъра дойде с тебе, а аз ще се върна в Згожелице.

— Няма ли да дойдеш в Богданец? Зих е там.

— Не. Татко се канеше да се върне и на мене каза да си ида право в къщи.

— Е, тогава бог да те награди за бобъра.

— Сбогом…

След малко Ягенка остана сама. Тя пое през ниските храсти към дома си и няколко пъти се озърна да види Збишко, а когато той най-сетне изчезна зад дърветата, закри очите си с ръка, като че се пазеше от слънцето.

Но скоро изпод ръцете й потекоха по бузите едри сълзи и една след друга закапаха като мъниста по седлото и гривата на коня.

XV

След разговора си със Збишко Ягенка три дена не се вести в Богданец, едва на четвъртия дотърча с известието, че абатът пристигнал в Згожелице. Мачко посрещна новината малко смутен. Той наистина имаше пари да върне залога и като си направи сметката, намери, че дори ще му останат доста пари, за да увеличи броя на селяните, да завъди стада и да задоволи другите нужди на стопанството си, но във всичката тази работа много нещо зависеше от доброто разположение на богатия роднина, който можеше например да вземе обратно доведените от него селяни или пък да ги остави и с това да намали или да увеличи стойността на имота.

Затова Мачко твърде подробно разпита Ягенка в какво настроение е пристигнал абатът: весел или навъсен, какво е приказвал за тях и кога ще дойде в Богданец. А тя умно му отговаряше на въпросите и се стремеше да го ободри и успокои за всичко.

Тя каза, че абатът е дошъл здрав и весел, с голяма свита, в която освен въоръжените слуги имало певци и няколко странствуващи духовници без работа и певци, очакващи места; че той пее със Зих и на драго сърце слуша не само духовни, но и светски песни. Тя отбеляза също, че той разпитвал за Мачко с голям интерес и жадно слушал разказа на Зих за приключенията на Збишко в Краков.

— Вие най-добре знаете какво трябва да правите — каза накрая умната девойка, — но мисля, че би трябвало Збишко веднага да отиде да поздрави стария роднина, без да чака той пръв да дойде в Богданец.

Тоя съвет се хареса на Мачко, той заповяда да повикат Збишко и му рече:

— Облечи се хубаво и ще идеш да паднеш в краката на абата, да му направиш чест, та и той да те хареса.

После се обърна към Ягенка:

— Не бих се чудил, ако беше глупава, нали затова си жена, но че имаш разум, това ми е чудно. Кажи ми сега: как по-добре да нагостя абата и с какво да го развеселя, когато дойде?

— За яденето сам ще си каже какво му се яде, той обича добре да си хапне, а стига да има повече шафран в яденето, за друго не придирва.

Като чу това, Мачко се хвана за главата.

— Отде ще му взема шафран!…

— Донесох ви — рече Ягенка.

— Да даде господ такива девойки като тебе да се раждат и по камъните! — извика зарадваният Мачко. — И хубава, и стопанка, и умна, и към хората добра! Ех! Да бях млад, веднага бих те взел!…

Тук Ягенка погледна незабелязано Збишко, въздъхна и тихо продължи:

— Донесох още зарове, чаша и сукно, защото той след всяко ядене обича да играе със зарове.

— Този обичай той си го имаше и по-рано, при това страшно се ядосваше.

— Той и сега се сърди: понякога прасне чашата о пода и избяга навън. Но после се върне засмян и сам се присмива на своя гняв… Та вие го знаете… Стига само да не му се противите, тогава няма по-добър човек от него на света.

— Та кой ще му се противи, когато той има повече разум от всички!

Така си приказваха те, докато Збишко се преобличаше в стаичката. Най-сетне той излезе такъв хубав, че Ягенка остана смаяна, също така както когато беше дошъл за пръв път в Згожелице, облечен с бялата си дреха. Но този път я обхвана дълбока тъга при мисълта, че неговата хубост не е за нея и че той обича Друга.

Мачко пък беше доволен, защото си мислеше, че Збишко навярно ще се хареса на абата и той няма да им прави мъчнотии при спогодбата. Тази мисъл дори тъй го зарадва, че реши да отиде и той.

— Заповядай да постелят за мене сено в колата — каза той на Збишко. — Щом можах да пътувам от Краков до Богданец с железце между ребрата, ще мога сега без железце да отида в Згожелице.

— Само да не ви прилошее — каза Ягенка.

— Ех, нищо няма да ми стане, защото вече усещам в себе си сила. Пък и да ми прилошее малко, абатът ще види колко съм бързал да дойда при него и ще стане по-щедър към нас.

— По-скъпо е за мене вашето здраве, отколкото неговата щедрост! — обади се Збишко.

Но Мачко се опря и настоя на своето. По пътя пъшкаше по малко, но не преставаше да поучава Збишко как трябва да се държи в Згожелице, а особено му поръчваше смирение и послушност в обноските с тоя роднина, който никога не понасяше и най-малкото противоречие.

Като стигнаха в Згожелице, намериха Зих и абата, седнали на трема, да се любуват на хубавия божи свят и да си попийват вино. Зад тях край стената седяха на една пейка шестима души от свитата на абата, двамата от тях пътуващи певци, и един поклонник, който лесно можеше да се познае по закривената тояжка, по кратунката на пояса и по черупките от морски животни, нашити по тъмната му дреха. Останалите приличаха на духовници, защото главите им бяха бръснати отгоре, но дрехите им бяха светски, с пояси от волска кожа и с мечове на бедрото.

Като видя, че Мачко пристига с колата, Зих се затече към него, но абатът държеше на духовния си сан, та остана на мястото си и заговори нещо на своите духовници, от които още неколцина изскочиха през отворените врати на къщата. Збишко и Зих поведоха под ръка отслабналия Мачко към трема.

— Малко слаб съм още — каза Мачко и целуна ръка на абата, — но дойдох да се поклоня вам, на моя благодетел, да ви благодаря за стопанисването на Богданец и да измоля благословията ви, която за грешния човек е най-потребна.

— Чувах, че вече оздравявате — каза абатът, като прегръщаше главата му — и че сте обещали да отидете на гроба на покойната кралица.

— Като не знаех към кой светец да се обърна, аз се обърнах към нея.

— И добре сте сторили! — извика разпалено абатът. — Тя е най-добрата от всички и само някой да посмее да не я зачита!

И в миг на лицето му се изрази гняв, бузите му се наляха с кръв, а очите му пламнаха.

Присъствуващите познаваха неговата избухливост, затова Зих почна да се смее и да вика:

— Който вярва в бога, да бие неверните!

Абатът изсумтя шумно, изгледа насъбралите се и се разсмя също тъй ненадейно, както преди малко беше избухнал, после погледна Збишко и запита:

— Това е вашият братанец а мой роднина, нали? Збишко се наведе и му целуна ръка.

— Виждал съм го мъничък; не бих го познал сега! — рече абатът. — Я да те видя!

И той го заоглежда от главата до летите със своите проницателни очи; най-сетне каза:

— Много хубав! Девойка, а не рицар!

А Мачко добави:

— Немците канеха тази девойка на танци, но щом някой я хванеше, веднага се търкулваше на земята и вече не ставаше.

— И арбалет без вител натяга! — извика ненадейно Ягенка.

Абатът се обърна към нея:

— Ами ти откъде знаеш?

А тя тъй се изчерви, та чак шията и ушите и станаха розови, и отговори страшно смутена:

— Нали видях…

— Пази се да не те простреля случайно; ще трябват девет месеца да се излекуваш…

При тези думи певците, поклонникът и странствуващите духовници избухнаха в общ гръмък смях, от който Ягенка съвсем се смути, та абатът я съжали, дигна ръка и й показа огромния ръкав на расото си:

— Скрий се, девойко, че кръвта ще бликне от бузите ти — каза той.

В това време Зих настани Мачко на пейката и поръча да донесат вино, за което се затече Ягенка, Абатът погледна Збишко и му заговори така:

— Стига шеги! Не за да те обидя, те сравних аз с девойка, а от драгост за твоята хубост, на която не една девойка би могла да завиди. Но зная, че си юначен момък! Чувах за твоите подвизи при Вилно, и за фризийците, и за Краков. Зих за всичко ми разправи — така да знаеш!…

Тук той загледа проницателно Збишко право в очите и след минута заговори отново.

— Щом си се заклел да намериш три кичура паунови пера, търси ги! Похвално и богоугодно дело е да се преследват враговете на нашето племе… Но ако освен това си дал някой друг обет, знай, че мога да те освободя от него, защото имам такава власт.

— Ех! — каза Збишко. — Ако човек в душата си е обещал нещо на господа Исуса, каква власт може да го освободи?

Като чу това, Мачко погледна малко боязливо абата, но той, види се, беше в много добро настроение, защото, вместо да избухне в гняв, весело се закани на Збишко с пръст и рече:

— Я го виж ти какъв умник! Внимавай да не те сполети същото, което сполетя немеца Бейхард.

— А какво го е сполетяло? — попита Збишко.

— Изгориха го на клада.

— За какво?

— Задето разправял, че светският човек може също така да разбере тайните божи както духовното лице.

— Строго са го наказали!

— Но заслужено! — загърмя абатът. — Защото прегрешил в богохулство срещу свети дух. Та какво си мислите! Може ли светски човек да разбира нещо от тайните божи?

— Никак не може! — обадиха се в хор странствуващите духовници-певци.

— А вие, свирачи, да седите мирно! — рече абатът. — Защото не сте никакви духовници, при все че имате бръснато на главите.

— Не сме ние свирачи, нито комедианти, а придворни на ваша милост — отговори един от тях и същевременно надникна в една голяма кана, от която още отдалече лъхаше мирис на слад и на хмел.

— Вижте го!… Говори като от бъчва! — извика абатът. — Ей ти, чорлавият! Какво надничаш в каната? Латински там на дъното й няма да намериш.

— Та аз и не търся латински, а пиво, но не мога да намеря.

Абатът се обърна към Збишко, който поглеждаше с почуда тези придворни, и рече:

— Те всички са семинаристи, но всеки от тях би предпочел да захвърли книгата, да грабне лютнята и да се скита с нея по света. Аз съм ги прибрал и ги храня от немай-къде. Мързеливи са и големи нехранимайковци, но знаят да пеят и от службата божия малко са близнали, та ми са потребни и в черква, а в случай на нужда могат да ме отбраняват, защото някои са буйни момчета! Ето, този поклонник разправя, че ходил на божи гроб, но напразно ще го питаш за някои морета или страни, защото той дори не знае как е името на гръцкия император и в кой град живее.

— Знаех — отговори с пресипнал глас поклонникът, — но като ме разтресе на Дунава една треска, всичко ми изтръска.

— Най-много се чудя на мечовете — рече Збишко. — защото никога не съм виждал мечове у странствуващи духовни лица.

— Те могат да ги носят — каза абатът, — защото още не са посветени, а дето и аз нося на пояса си меч, също не е чудно. Миналата година извиках на двубой Вилк от Бжозова за ония гори, през които сте минали на път за Богданец. Но той не дойде…

— Та как ще излезе срещу духовник? — прекъсна го Зих.

Абатът се разсърди, удари с пестник по масата и извика?

— Щом съм с доспехи, аз вече не съм свещеник, а шляхтич!… А той не излезе, защото предпочитал да ме нападне с хората си някоя нощ в Тулча. Ето защо нося меч на бедрото!… „mnes leges, mniaque iura vim vi repellere cunctisque sese defensare permitunt.“23 Ето защо и на тях дадох мечове.

Като чуха латинските думи, Зих, Мачко и Збишко млъкнаха и наведоха глави пред мъдростта на абата, защото никой не разбра нито дума; а той още някое време ги гледа с гневни очи и най-сетне каза:

— Кой го знае дали и тук няма да ме нападне.

— Ех! Само да ни нападне! — извикаха духовниците и се хванаха за дръжките на мечовете.

— Пък нека ме нападне! Дотегна ми вече и на мене без битки.

— Няма да направи той това — рече Зих. — По-скоро ще дойде да се поклони и да се придобри. От горите той вече се отказа, а сега се грижи само за сина си… Знаете!… Но няма да я бъде!…

А абатът се успокои и каза:

— Видях младия Вилк, като пиянствуваше с Чтан от Рогов в кръчмата в Кшешня. Не ни познаха веднага, беше тъмно — а все за Ягенка приказваха.

Тук той се обърна към Збишко:

— И за тебе.

— А че какво искат те от мене?

— Те от тебе нищо не искат, само не им се харесва, дето около Згожелице има трети. И ето какво казваше Чтан на Вилк: „Като му ощавя кожата, ще престане да бъде хубавец.“ А Вилк каза: „Може би ще се уплаши от нас; ако пък не, за миг ще му строша кокалите.“ А после взеха да се уверяват един друг, че ти ще се уплашиш.

Като чу това, Мачко погледна Зих, а Зих него, и лицата и на двамата добиха лукав и весел израз. Никой от тях не беше уверен дали абатът е чул наистина такъв разговор, или го измисля само за да пусне мухата на Збишко; но и двамата разбраха, а особено Мачко, който добре познаваше Збишко че нямаше по-добро средство на света да се тласне момъкът към Ягенка.

Пък и абатът като че нарочно прибави:

— И трябва да се признае, че са силни мъжаги!…

Но Збишко не прояви никакво вълнение, само почна да разпитва Зих с някакъв особен, сякаш чужд глас:

— Утре е неделя, нали?

— Неделя.

— Ще отидете ли на черква?

— Е да!…

— Къде? В Кшешня ли?

— Че там е най-близо. Къде другаде да отидем?

— Добре тогава!

XVI

Збишко настигна Зих и Ягенка, които отиваха заедно с абата и неговите духовници в Кшешня, и тръгна с тях, защото искаше да докаже на абата, че не се бои нито от Вилк от Бжозова, нито от Чтан от Рогов и че не мисли да се крие от тях. И пак още от пръв поглед го порази хубостта на Ягенка, защото, при все че я беше виждал неведнъж и в Згожелице, и в Богданец облечена хубаво като за гости, никога не се бе обличала така, както сега за черква. Дрехата й беше от червено сукно, подплатена с хермелин, ръкавиците също червени, а на главата хермелинова шапка, обшита със злато, изпод която се спущаха на плещите й две плитки. Тя не седеше вече на коня по мъжки, а на високо седло с облегало и със стъпало за краката, които едва се виждаха изпод дългата й, нагъната на равни дипли пола. Зих, който позволяваше на момичето да се облича в къщи с кожух и ботуши от груба кожа, искаше още пред черквата всеки да разбере, че е дошла не дъщерята на какъв да е земевладелец или изпаднал шляхтич, а панна от могъщ рицарски род. Затова коня й водеха две момчета, с опънати крачоли долу и с широки бухнати отгоре, каквито носеха обикновено пажовете. Четири други Зихови хора яздеха отзад, а с тях духовниците на абата с мечове и лютни на поясите. Збишко се много възхити от цялата тази свита, но най-много от Ягенка, която приличаше на картинка, и от абата, който с червената си мантия и с огромните ръкави му изглеждаше като някакъв пътуващ княз. Най-скромно от всички беше облечен самият Зих, който се грижеше повече за разкоша на другите, а себе си украсяваше само с веселие и песни.

Като ги настигна, тръгнаха редом; абатът, Ягенка, Збишко и Зих. Абатът изпърво заповяда на своите „свирачи“ да пеят духовни песни — но после им се насити и той заговори със Збишко, който с усмивка поглеждаше големия му меч, не по-малък от двуръчните немски мечове.

— Виждам — каза важно абатът, — че се чудиш на меча ми; но знай, че черковните събори разрешават на духовните лица да имат, когато са на път, не само мечове, но и балисти и катапулти — а пък ние сега сме на път. Най-сетне, когато светият отец е забранил на свещениците да носят мечове и червени дрехи, навярно е имал пред вид хората от долен произход, защото бог е сътворил шляхтича да носи оръжие, и онзи, който поиска да му го отнеме, би се възпротивил на божието предопределение.

— Виждал съм мазовецкия княз Хенрик, който вземаше участие в състезания — отвърна Збишко.

— Не го укоряват за това, че е излизал на двубой — отговори абатът и дигна нагоре пръст, — но задето се е оженил, и при това несполучливо, защото си взел frnicariam etbibulam mulierem, която, както казват, още от младини Bacchimi adrabat, била и adultera.24 а от всичко това не можеше да излезе нищо добро.

Тук той дори спря коня и почна да поучава с още по-голяма важност:

— Който иска да се жени или да си взема uxrem25, трябва да гледа тя да е набожна, да има добри навици, да е стопанка и чистница, което освен отците на църквата е казал и един езически мъдрец на име Сенека. А как ще знаеш, че си направил добър избор, ако не знаеш гнездото, от което си вземаш другарка за живота? Защото друг мъдрец, вече християнски, казва: Pmus nn cadit absque arbre26, Какъвто волът, такава и кожата; каквато майката, такава и щерката… Вземи поука от това, грешни човече, да си търсиш жена te отдалеко, а отблизо, защото, ако бъде зла и безнравствена, неведнъж ще проплачеш от нея, както е плакал онзи философ, когато свадливата му жена в гнева си изляла aquam srdidam27 на главата му.

— In saecula saeculrum!28 — загърмяха в един глас странствуващите духовници, които винаги отговаряха така на абата и не следяха много дали отговарят уместно.

Всички слушаха с голямо внимание думите на абата и се учудваха на неговото красноречие и дълбоки познания, а той уж не говореше на Збишко, но се обръщаше главно към Зих и Ягенка, като че искаше повече тях да поучи. По всичко личеше, че Ягенка разбира за какво се отнася, защото поглеждаше внимателно изпод дългите си мигли момъка, който с навъсени вежди и наведена глава като че ли дълбоко обмисляше това, което чуваше.

Скоро дружината потегли отново, но е мълчание; едва когато се показа Кшешня, абатът похвана пояса си, обърна го малко напред, така че да му бъде лесно да хване дръжката на меча, и каза:

— А старият Вилк от Бжозова навярно ще дойде с голяма свита.

— То се знае — потвърди Зих, — но слугите нещо казваха, че бил болен.

— Пък един от моите духовници чул, че той се канел да ни нападне след черква пред кръчмата.

— Не би направил той това без предупреждение, а особено след светата литургия.

— Дано го вразуми господ. Аз не търся война с никого и понасям търпеливо обидите.

Тук абатът се обърна към своите „свирачи“ и каза:

— Да не ми вадите мечове и да помните, че сте духовни слуги, пък ако ония нападнат първи, тогава удряйте!

А Збишко, който яздеше редом с Ягенка, я разпитваше от своя страна за онова, което го занимаваше най-много.

— Ние непременно ще заварим в Кшешня Чтан и младия Вилк — каза той. — Ще ми ги покажеш отдалече, да ги зная кои са.

— Добре, Збишко — отговори Ягенка.

— Преди литургия и след литургия те навярно идват при тебе. Какво правят тогава?

— Служат ми, колкото могат.

— Днес те няма да ти служат, разбираш ли?

А тя му отговори отново едва ли не с покорност:

— Добре, Збишко.

Разговорът им беше прекъснат от тракането на дървените клепала, защото в Кшешня още нямаше камбани. След малко пристигнаха. От навалицата, която чакаше пред черква за литургия, се измъкнаха веднага младият Вилк и Чтан от Рогов, но Збишко ги изпревари, скочи от коня и преди те да успеят да дотърчат, хвана Ягенка през кръста и я свали от седлото. После я улови за ръка и с предизвикателни погледи към тях я поведе в черква.

В притвора на черквата ново разочарование чакаше Вилк и Чтан от Рогов. И двамата побързаха към съда със светената вода, потопиха в нея ръце и ги протегнаха към девойката. Но същото направи и Збишко, а тя докосна неговите пръсти, после се прекръсти и заедно с него влезе в черква. Тогава не само младият Вилк, но и Чтан от Рогов, ако и да не беше много умен, разбра, че всичко това беше направено нарочно. И двамата ги обзе такъв див гняв, та дори косите им настръхнаха под мрежите. Те едва запазиха поне толкова съзнание, та да се въздържат да влязат в черквата, разгневени от страх пред божието наказание; вместо това Вилк изскочи навън от притвора и се разтича като луд между дърветата на гробищата, без сам да знае накъде. И Чтан се затече след него, без да знае защо.

Те се спряха чак на ъгъла на оградата, дето бяха натрупани големи камъни, приготвени за основи на камбанарията, която щяха да строят в Кшешня. Там Вилк, за да си изкара злобата, която бе накипяла в гърдите му и го душеше, се хвана за един голям камък и почна да го клати с всичка сила; като видя това, Чтан също се залови за тоя камък и след малко двамата почнаха да го търкалят с ярост през целите гробища до самия вход на черквата.

Хората ги гледаха с почуда, като мислеха, че са дали някаква клетва и така искат да спомогнат за постройката на камбанарията. А на тях от това усилие им олекна значително, така че и двамата дойдоха на себе си, стояха побледнели от напрягането, сумтяха и се споглеждаха неуверено.

Пръв прекъсна мълчанието Чтан от Рогов.

— Е, какво? — попита той.

— Какво де? — отговори Вилк.

— Веднага ли ще го нападнем?

— Как ще го нападнеш в черква?

— Не в черква, а след службата.

— Той е със Зих и с абата. И забрави ли какво ни каза Зих — че само да стане битка, ще изгони и двама ни от Згожелице. Ако не беше това, отдавна да съм ти строшил ребрата.

— Или аз твоите! — отвърна Чтан, като стискаше мощните си пестници.

И очите им заблестяха зловещо, но и двамата веднага съобразиха, че сега им трябва сговор повече от всеки друг път. Те вече неведнъж се бяха били помежду си, но всякога се помиряваха след боя, защото при все че любовта към Ягенка ги разделяше, не можеха да живеят един без друг и тъгуваха един за друг. А сега имаха общ враг и чувствуваха и двамата, че този враг е страшно опасен.

Затова след малко Чтан попита:

— Какво да правим ли? Да вземем да му пратим покана в Богданец?

Вилк, който беше по-умен, също още не знаеше какво да се прави. За щастие на помощ му дойдоха клепалата, които се обадиха отново за знак, че литургията почва. И той каза:

— Какво да правим ли? Да влезем в черквата, а после да бъде, каквото даде господ.

Тоя разумен отговор зарадва Чтан от Рогов.

— Може Исус Христос да ни научи — рече той.

— И да ни благослови — добави Вилк.

— Което е и справедливо.

И те влязоха в черква, изслушаха набожно литургията и надеждата им се върна. Те не изгубиха самообладание дори тогава, когато след службата Ягенка отново пое в притвора светена вода от ръката на Збишко. На гробищата при портите се поклониха до земята на Зих, на Ягенка, дори и на абата, макар той да беше враг на стария Вилк от Бжозова. Наистина те поглеждаха изпод вежди, но нито един не заръмжа, при все че сърцата им се свиваха в гърдите от болка, от гняв и от ревност, защото никога досега Ягенка не беше им се струвала толкова прекрасна и толкова подобна на кралица. Едва когато бляскавото шествие потегли обратно и отдалече стигна до тях веселата песен на странствуващите духовници, Чтан започна да изтрива потта от косматите си бузи и да пръхти като кон, а Вилк заскърца със зъби и каза:

— В кръчмата! В кръчмата! Горко ми…

После си спомниха от какво им олекна по-рано, грабнаха отново камъка и с ярост го търколиха на предишното му място.

А Збишко яздеше с Ягенка и слушаше песните на абатовите певци, но като изминаха две-три хиляди крачки, спря изведнъж коня и рече:

— Ех, трябваше да оставя пари да отслужат литургия за чичовото здраве, пък забравих; ще се върна.

— Не се връщай! — завика Ягенка. — Ще пратим някого от Згожелице.

— Ще се върна, а вие не ме чакайте. Сбогом!

— Сбогом! — рече абатът. — Върви!

И лицето му се развесели, а когато Збишко се изгуби от очите им, побутна незабелязано Зих и рече:

— Разбирате ли?

— Какво да разбера?

— Ще се бие в Кшешня с Вилк и Чтан като две и две четири, но аз това исках и към това се стремях.

— Те са яки момци! Току-виж, че го наранили, каква полза от това?

— Каква полза ли? Ако се бие за Ягенка, как след това ще мисли за Юрандовата щерка? Отсега Ягенка ще му бъде дама — не онази; а това именно искам, защото той ми е роднина и ми харесва!

— Да, ами клетвата?

— Незабавно ще го освободя! Не чухте ли, че вече му обещах?

— Вашата глава с всичко ще се справи — отвърна Зих.

Абатът се зарадва на похвалата, после се приближи до Ягенка и попита:

— Защо си толкова угрижена?

Тя се наведе от седлото, хвана ръката на абата и я поднесе до устата си:

— Кръстниче, да бяхте пратили двама-трима ваши „свирачи“ в Кшешня.

— Че защо? Ще се напият в кръчмата и нищо повече.

— Но може би някак ще попречат на свадата.

Абатът я погледна бързо право в очите и изведнъж каза отсечено:

— Па макар и да го убият там!

— Тогава нека и мене убият! — извика Ягенка.

И горчивината, която се беше натрупала от мъката в гърдите й още от разговора със Збишко, сега изведнъж се изля в поток сълзи. Като видя това, абатът прегърна девойката, та я покри почти цяла с огромния си ръкав, и заговори:

— Не бой се, щерко, за нищо. Свада може да има, но нали и онези са шляхтичи, те няма заедно да го нападнат, а ще го извикат на двубой според рицарския обичай. Там вече той ще се разправи с тях дори ако трябва да се бие с двамината наведнъж. А колкото за Юрандовата щерка, за която си чула, ще ти кажа само това, че дървото за онова брачно легло не расте още в никоя гора.

— Ако другата му е по-мила, няма да ме е еня за него! — отговори през сълзи Ягенка.

— Тогава защо хлипаш?

— Защото се страхувам за него.

— Ето ти женски ум! — каза абатът и се разсмя. После се наведе до ухото на Ягенка и почна да й говори:

— Ти разбери, девойко, че той дори да те вземе, пак ще му се случва да се бие не един път с някого, нали затова е шляхтич.

Тук той се наведе още по-ниско и добави:

— А ще те вземе — и то скоро, бога ми!

— Ще ме вземе той, как не! — отговори Ягенка.

И в същото време почна да се усмихва през сълзи и да поглежда абата, като че искаше да го попита откъде знае това.

А в това време Збишко се върна в Кшешня и отиде право при свещеника, защото наистина искаше да даде пари да се отслужи литургия за здравето на Мачко. Щом уреди тази работа, отиде право в кръчмата, дето се надяваше да намери младия Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов.

И той завари там и двамата, а освен тях още много народ — и шляхта, и бедни дворяни, и селяни, и няколко фокусници, които показваха различни немски номера. В първата минута той не можа никого да разпознае, защото прозорците на кръчмата, покрити с волски мехур пропущаха малко светлина — и едва когато кръчмарският слуга сложи в огнището трески борина, Збишко видя в ъгъла зад каните с пиво косматата муцуна на Чтан и суровото сприхаво лице на Вилк от Бжозова. Тогава той тръгна бавно към тях, като разбутваше по пътя си хората, стигна и удари с пестник масата така силно, та загърмя в цялата кръчма.

А те веднага станаха и почнаха бързо да дърпат кожените си пояси; но преди да хванат дръжките на мечовете, Збишко хвърли на масата ръкавицата си, заговори през нос, както имаха обичай да говорят рицарите, когато извикваха някого на двубой, и каза следните, неочаквани от никого думи:

— Ако някой от вас двамата или някой от другите рицари, които са сега тук, не признае, че най-прекрасната и най-добродетелна девойка на света е панна Данута, дъщерята на Юранд от Спихов, него аз каня на бой, конен или пеши, до първо падане или до последно издихание.

Изумиха се Вилк и Чтан, също както би се изумил абатът, ако чуеше нещо подобно — и известно време не можаха дума да продумат. „Каква е тази панна?“ Нали ги интересуваше Ягенка, а не тази?… Пък ако на тоя див котарак не му трябва Ягенка, какво иска той от тях? Защо ги разсърди пред черквата? Защо е дошъл тук и защо търси с тях свада? От тия въпроси в главата им стана такава каша, че те отвориха широко уста, а Чтан опули очи, сякаш виждаше пред себе си не човек, а някакво непонятно чудо.

Но по-съобразителният Вилк, който познаваше рицарските обичаи и знаеше, че понякога рицарите се заклеват да служат на едни жени, а се женят за други, помисли, че и сега може да е така и че щом му се дава възможност да се застъпи за Ягенка, налага се веднага да я използува.

И той излезе иззад масата, приближи се със зловещо лице до Збишко и го запита:

— Как така, кучи сине, нима Ягенка, дъщерята на Зих, не е най-прекрасната?

След него се измъкна Чтан, а хората почнаха да се трупат около тях, защото за всички вече беше ясно, че тази работа няма да свърши току-тъй.

XVII

Щом се върна в къщи, Ягенка изпрати веднага в Кшешня един слуга, за да разбере дали в кръчмата не е станало някакво сбиване и да не би някой някого да е извикал на двубой. Но понеже слугата беше получил за из пътя една сребърна монета, започна да пие с черковните слуги и не помисляше за връщане. Втори слуга, изпратен в Богданец да съобщи на Мачко за идването на абата, се върна, изпълнил поръчката, и каза, че видял как Збишко играе с чичо си на зарове.

Това успокои донякъде Ягенка, защото тя познаваше изкуството и сръчността на Збишко и се боеше не толкова от двубоя, колкото от някое внезапно тежко сбиване в кръчмата. Искаше също да отиде в Богданец заедно с абата, но той се възпротиви, защото имаше намерение да говори с Мачко по въпроса за залога и по друга една още по-важна работа, при което не искаше да бъде свидетел Ягенка.

Освен това той се канеше да нощува в Богданец. Като се научи за благополучното връщане на Збишко, той изпадна в отлично настроение и заповяда на своите странствуващи духовници да пеят и викат, та чак гората да се тресе, а в самия Богданец селяните занадничаха от хижите си, за да видят пожар ли има, или неприятел настъпва. Но поклонникът с кривата патерица, който яздеше напред, ги успокояваше, че пътува високопоставена духовна особа — и селяните се кланяха на абата, а някои дори правеха на гърдите си кръстен знак. Зарадван от тая почит, той пътуваше горд и пълен с доброжелателство към хората и се наслаждаваше на божия свят.

Като чуха виковете и песните, Мачко и Збишко излязоха да го посрещнат пред портите. Някои от духовниците вече бяха ходили с абата в Богданец, но имаше и такива, които наскоро се бяха присъединили към свитата и не бяха идвали никога. Те бяха разочаровани от вида на бедната къща, която не можеше и да се сравнява с обширния дом в Згожелице. Ободри ги обаче димът, който излизаше през сламения покрив, а особено се обнадеждиха, след като влязоха в къщи и усетиха миризмата на шафран и на разни меса и видяха две маси с наредени по тях калаени блюда, още празни наистина, но така огромни, че всяко око би се развеселило при техния вид. На по-малката маса блестеше приготвеното за абата блюдо, цялото от сребро, и такава също, украсена с чудесни шарки, чаша, и двете взети заедно с другата плячка от фризийците.

Мачко и Збишко почнаха веднага да канят гостите на трапезата, но абатът, който си беше добре похапнал, преди да тръгне от Згожелице, отказа, толкова повече, че сега го занимаваше нещо друго. Още щом влезе, той внимателно и неспокойно погледна Збишко, като че искаше да съзре по него следи от сбиване. Но като видя спокойното лице на младежа, не можа да сдържи повече любопитството си.

— Да отидем в стаичката — рече той — да уредим залога! Не се противете, защото ще се разсърдя!

После се обърна към духовниците и загърмя:

— Пък вие да седите мирно и да не подслушвате на вратата!

След тия думи той отвори вратата на стаичката, през която едва можа да се промъкне, и влезе, а след него Мачко и Збишко. Там седнаха на сандъците и абатът се обърна към младия рицар.

— Ти тогава върна ли се в Кшешня?

— Върнах се.

— Е, какво направи?

— Дадох пари да се отслужи литургия за чичово здраве и толкова.

Абатът се раздвижи нетърпеливо на сандъка.

„Аха — помисли си той, — не се е срещал нито с Чтан, нито с Вилк; може да не са били там, а може да не ги е търсил. Излъгал съм се!“

Но го доядя, че е сгрешил и че се е излъгал в сметките си, изчерви се веднага и изсумтя.

— Да говорим за залога! — рече след малко. — Имате ли пари?… Защото ако нямате, имотът е мой!…

Мачко знаеше как трябва да постъпи с него, та се вдигна мълчаливо, отвори сандъка, на който седеше, извади оттам приготвената от по-рано торбичка с пари и каза:

— Бедни хора сме, но пари имаме и каквото се следва, ще го платим, както е записано в „писмото“, което аз сам съм скрепил със знак на светия кръст. Пък ако бихте искали да ви платим още нещо за стопанисването и за прибавките, също няма да се препираме, а ще платим, колкото заповядате, и до земята ще се поклоним на вас, наш благодетелю.

Като каза това, той се поклони на абата дълбоко, а след него същото направи и Збишко. Абатът, който очакваше спорове и пазарлъци, беше много изненадан и дори малко недоволен, защото при пазарлъците щеше да постави разни свои условия, а сега вече такава възможност нямаше.

Затова подаде на Мачко „писмото“ или документа за залога, на който Мачко се беше разписал с кръстен знак, и каза:

— Защо ми разправяте за доплащане?

— Защото не искам даром да вземем! — отговори хитро Мачко. Той знаеше, че колкото повече се дърпа по тоя въпрос, толкова повече ще получи, И наистина абатът кипна веднага:

— Я ги виж ти! Не искат от роднини да вземат даром! Много ви е пораснала работата! Не съм взел пущинак и не връщам пущинак, а ако ми скимне и тази торбичка да я прасна о земята, ще я прасна!

— Няма да направите това! — извика Мачко.

— Няма да го направя ли? На ви вашия залог! На ви вашето сребро! Давам го, защото така ми е воля, а пък ако поискам на пътя да го хвърля, то не е ваша работа. Та няма да го направя ли?!…

Като каза това, той грабна торбичката за възела и с такава сила я прасна о пода, че от разпуканото платно се посипаха пари.

— Господ да ви плати! Господ да ви плати, отче и благодетелю! — завика Мачко, който само това и чакаше. — От другиго не бих взел, но от роднина и духовник ще взема!…

Абатът гледа някое време страшно ту него, ту Збишко и най-сетне рече:

— Зная аз какво правя, макар и да съм разгневен; а сега дръжте здраво, каквото получихте, защото ви обявявам, че отсега нататък няма да видите повече ни пара.

— Не сме се надявали и на това.

— Но знайте, че каквото остане след мене, ще го вземе Ягенка.

— И земята ли? — попита наивно Мачко.

— И земята! — изрева абатът.

Лицето на Мачко се удължи, но той се овладя и рече:

— Ех, защо ще мислите за смърт! Нека Исус Христос ви продължи дните до сто години, та дори и повече, а преди това ви даде и достойно епископство.

— Че защо не!… Нима съм по-лош от другите! — отвърна абатът.

— Не по-лош, ами по-добър.

Тези думи подействуваха успокоително на абата, защото изобщо гневът му биваше краткотраен.

— Да — каза той, — вие сте ми роднини, а тя само кръщелница, но обичам и нея, и Зих от дълги години. По-добър човек от Зих няма на света и по-добра девойка от Ягенка също! Какво би могъл човек да каже лошо за тях!

И почна да хвърля предизвикателни погледи, но Мачко не само че не възрази нищо, а побърза да потвърди, че по-добър съсед човек напразно би търсил в цялото кралство.

— А колкото за момичето — добави той, — родната си щерка не бих обичал повече от нея. Благодарение на нея здравето ми се върна и това аз няма да забравя до гроб.

— Проклети да сте и единият, и другият, ако забравите — рече абатът, — тогава аз пръв ще ви прокълна. Не искам да ви онеправдавам, защото сте ми роднини, и затова намислих начин цялото ми наследство да бъде и за Ягенка, и за вас, разбирате ли?

— Дай боже така да стане! — отвърна Мачко, — Господи Исусе! Пешком бих отишъл на гроба на кралицата в Краков, а също на Лиса гура, за да се поклоня на дървото от кръста господен.

Абатът се зарадва на искреността, с която говореше Мачко, усмихна се и каза:

— Момичето има право да избира, защото е хубаво, добра зестра има, а е и от знатен род! Какво са за нея там Чтан или Вилк, когато и син на велможа не би бил за нея много. Но ако аз на своя глава бих я сватосал за някого, тя ще го вземе, защото ме обича и знае, че няма да я посъветвам нещо лошо…

— Добре ще бъде на този, когото сватосате — каза Мачко.

Но абатът се обърна към Збишко:

— Ами ти какво ще кажеш?

— А че и аз мисля същото, както и чичо…

Достойното лице на абата се разведри още повече; той удари Збишко с длан по плешката, та чак отекна в стаичката, и попита:

— Защо ти при черквата не допусна до Ягенка нито Чтан, нито Вилк?… А?…

— За да не помислят, че се боя от тях, и да не помислите и вие.

— А и светена вода й подаде.

— Е, подадох.

Абатът го удари още един път:

— Тогава… вземи я!

— Вземи я! — извика като ехо Мачко.

Збишко прибра под мрежата косата си и отговори спокойно:

— Как мога да я взема, когато пред олтара в Тинец съм дал клетва на Дануша — Юрандовата дъщеря?

— Ти си дал клетва да намериш паунови пера и ще ги търсиш, а Ягенка вземай още сега.

— Не — отвърна Збишко, — после, когато тя метна върху мене покривалото си, аз се заклех да я взема за жена.

Лицето на абата почна да се налива с кръв; ушите му посиняха, а очите почнаха да изпъкват; той се приближи до Збишко и каза със задавен глас:

— Твоите клетви са плява, пък аз вятър — разбираш ли? На!

И му духна в главата тъй силно, че мрежата падна, а косата му се разсипа в безредие по раменете и плещите. Тогава Збишко смръщи вежди, погледна абата право в очите и каза:

— В моята клетва в моята чест, а над честта си аз сам съм си страж!

Като чу това, непривикналият на противоречия абат, до такава степен се слиса, че за известно време не можа дума да продума. Настъпи зловещо мълчание, което Мачко прекъсна най-сетне.

— Збишко! — извика той, — Опомни се! Какво е това от тебе?

Пък абатът вдигна ръка, насочи я към момъка и почна да вика:

— Какво е това от него ли? Зная аз какво е то: душата му не е рицарска, нито шляхтишка, а заешка. Това му е, че се бои от Чтан и от Вилк!

А Збишко, който ни за миг не изгуби хладнокръвие, сви небрежно рамене и отговори:

— Ами! Разбих им аз главите В Кшешня.

— Не думай! — извика Мачко.

Абатът загледа Збишко с опулени очи. Гневът у него се бореше с учудването, а същевременно вроденият остър ум му подсказа, че от тая свада с Вилк и Чтан той може да извлече полза за своите намерения.

Затова, като се поуспокои, викна на Збишко:

— Защо не каза по-рано?

Защото ме беше срам. Мислех, че ще ме извикат на конен или пеши бой, както прилича на рицари, но това са разбойници, не рицари. Вилк пръв отпра една дъска от масата, Чтан друга и се нахвърлиха върху мене! Какво ми оставаше да правя? Аз пък сграбчих пейката и… вие разбирате!…

— Живи ли са поне? — запита Мачко.

— Живи, само изгубиха свяст. Но още докато бях там, почнаха да дишат.

Абатът слушаше, потриваше чело, после скочи изведнъж от сандъка, на който беше приседнал по-рано, за да размисли по-добре, и извика:

— Чакай!… Аз сега ще ти кажа нещо!

— Какво ще кажете? — попита Збишко.

— Това ще ти кажа, че ако ти заради Ягенка си се бил и на хората заради нея главите трошил, ти си вече неин рицар, а не на някоя друга, и трябва да я вземеш.

След тия думи той сложи ръце на хълбоците и загледа с тържествуващ поглед Збишко, който само се усмихна и рече:

— Ех, аз много добре знаех защо искахте да ме насъскате срещу тях, само че не можахте да сполучите.

— Защо да не съм сполучил?… Казвай!

— Защото аз им извиках да признаят, че най-хубава и най-добродетелна мома на света е Данушка, дъщерята на Юранд, а те именно се застъпиха за Ягенка и така стана сбиването.

Като чу това, абатът постоя за минута на мястото си като вкаменен и само по мигането на очите му можеше да се познае, че е още жив. Внезапно той се завъртя на място, изкърти с крак вратата на стаичката, нахлу в голямата стая, там грабна кривата патерица от ръцете на поклонника и почна с нея да налага своите „свирачи“ и да реве като ранен бик:

— На конете, шутове! На конете, куча вяра! Кракът ми в тази къща няма да стъпи! На конете, който вярва в бога! На конете!

И като изкърти и тук вратата, изскочи на двора, а изплашените странствуващи духовници изскочиха след него. Те нахълтаха на тълпа в конюшнята и веднага почнаха да оседлават конете. Напразно Мачко се затече след абата, напразно молеше, кланяше се до земята и се кълнеше, че не е виновен — нищо не помогна! Абатът хокаше, проклинаше къща, хора, земя, ш когато му доведоха коня, скочи на него без стремена и препусна с все сила, с развявани от вятъра ръкави, подобен на огромна червена птица. Духовниците летяха след него в тревога като стадо, което тича подир водача си.

Мачко гледа някое време след тях и чак когато се изгубиха в гората, той се върна в къщи и каза на Збишко, като клатеше навъсено глава:

— Каква попара надроби!…

— Това нямаше да стане, ако бях заминал по-рано, а не заминах заради вас.

— Как така заради мене?

— Да, защото не исках да ви оставя болен.

— А сега какво ще стане?

— Сега ще замина.

— За къде?

— — В Мазовия, при Данушка… И да търся паунови пера сред немците.

Мачко помълча малко, после рече:

— „Писмото“ даде, но залогът е записан и В съдебната книга. Сега абатът няма да ни прости нито пара.

— Нека не ни прости. Пари имате, а на мене за път не ми трябват. Мене навсякъде ще ме приемат и на конете ще дадат зоб; стига да имам броня на гърба си и меч в ръка, за нищо друго не се грижа.

Мачко се замисли и почна да претегля всичко, което се случи. Нищо не стана така, както го мислеше и както го желаеше. Сам той искаше от цялата си душа Ягенка за Збишко, но разбра, че от тая работа нищо няма да излезе и че заради гнева на абата, заради Зих и Ягенка и най-сетне заради сбиването с Чтан и Вилк най-добре ще е Збишко да си замине, отколкото да става причина за по-нататъшни крамоли и несъгласия.

— Ех — каза той най-сетне, — и без това ще трябва да търсиш кръстоноски глави, пък щом няма друг изход, тръгвай. Да бъде волята божия… Пък аз трябва веднага да вървя в Згожелице; може някак да смекча Зих и абата… Особено е мъчно за Зих.

Тук той погледна Збишко право в очите п изведнъж попита:

— А на тебе не ти ли е мъчно за Ягенка?

— Да й даде бог здраве и всичко най-добро! — отговори Збишко.