Кръстоносци

I

Юранд, след като се намери в двора на замъка, не знаеше накъде да върви, защото войникът, който го въведе през портите, го остави и се упъти към конюшните. Наистина до зъберите на зида стояха войници поотделно или по няколко заедно, но лицата им бяха тъй безочливи, а погледите тъй подигравателни, та рицарят можеше лесно да отгатне, че те няма да му покажат пътя, ако ли пък му отговорят, като ги запита, то ще е само грубост или оскърбление.

Някои се смееха и го сочеха с пръст, други почнаха отново да го замерят със сняг, както правеха предишния ден. Но той забеляза една по-голяма от другите врата, над която беше издялан в камъка разпънатият на кръста Христос, и се упъти към нея, като предполагаше, че ако вождът и старейшините са в другата част на замъка или в други стаи, все някой ще му посочи правилния път.

Така и стана. Щом Юранд се доближи до тази врата, двете й половини се отвориха внезапно и пред него застана младеж с обръсната глава като на духовниците, но облечен със светски дрехи, и го запита:

— Вие ли сте, пане, Юранд от Спихов?

— Аз съм.

— Благочестивият вожд ми заповяда да ви заведа при него. Вървете след мене.

И го поведе през голямото сводесто преддверие към стълбата. При нея обаче той се спря, изгледа Юранд от главата до петите и попита отново:

— Но нали нямате със себе си никакво оръжие? Заповядано ми е да ви претърся.

Юранд дигна нагоре и двете си ръце, така че водачът би могъл добре да огледа цялата му фигура, и отговори:

— Вчера предадох всичко.

Тогава водачът сниши гласа си и каза почти шепнешком:

— В такъв случай пазете се да не избухнете в гняв, защото сте във властта и под надмощието на вожда.

— Но и под божията воля — отговори Юранд.

При тия думи той изгледа по-внимателно водача си, забеляза по лицето му нещо като милост и състрадание и рече:

— В очите ти се чете добрина, момко. Ще ми отговориш ли откровено на въпроса, който ще ти задам?

— Побързайте, пане — отговори водачът.

— Ще пуснат ли детето ми вместо мене? А младежът вдигна учудено вежди:

— Та вашето дете тук ли е?

— Дъщеря ми.

— Тази девойка в кулата при портите ли?

— Да, обещаха да я пуснат, ако им се предам.

Водачът направи с ръката си знак, че нищо не знае, но лицето му изразяваше безпокойство и съмнение.

А Юранд попита още:

— Истина ли е, че я пазят Шомберг и Маркварт?

— Тези братя ги няма в замъка. Вземете я обаче, преди да е оздравял управителят Данвелд.

Като чу това, Юранд се разтрепера, но нямаше вече време да пита за нищо, защото бяха стигнали до залата горе, в която Юранд трябваше да се яви пред лицето на управителя на Щитно. Младежът отвори вратата и се дръпна назад към стълбата.

Рицарят от Спихов влезе и се озова в обширна стая, доста тъмна, защото малките дебели кръгли стъкла в оловни кръгове пропущаха малко светлина, пък и денят беше зимен, мрачен. В другия край на стаята наистина гореше в голямата камина огън, но суровите пънове даваха малко пламък. Едва след някое време, когато очите на Юранд свикнаха с полумрака, той забеляза в дъното на стаята маса и седнали до нея рицари, а по-нататък зад гърба им цяла тълпа въоръжени оръженосци и също така въоръжени войници и между тях шута на замъка, който държеше за верига опитомена мечка.

Някога си Юранд се бе сражавал с Данвелд, по-късно го бе виждал два пъти като пратеник при двора на мазовецкия княз, но оттогава бяха минали няколко години; и все пак въпреки полумрака той го позна веднага и по дебелината, и по лицето, а най-вече по това, че беше седнал до масата в средата на кресло с облегалки с превързана между дъсчици ръка, опряна на облегалката. От дясната му страна седеше старецът Зигфрид де Льове от Йоханисбург, заклет враг на полското племе изобщо, а на Юранд от Спихов особено; от лявата по-младите братя Готфрид и Ротгер. Данвелд ги беше поканил нарочно, за да видят триумфа му над страшния враг, а заедно с това да се порадват на плодовете на вероломството, което те заедно бяха намислили и за изпълнението на което му бяха помогнали. Те седяха сега удобно, облечени с дрехи от меко тъмно сукно, с къси хлечове на бедрата — радостни, самоуверени, и поглеждаха Юранд надменно и с такова неизмеримо презрение, каквото имаха всякога в душите си към слабите и победените.

Мълчанието трая дълго време, защото кръстоносците жадуваха да се насладят от вида на мъжа, от когото преди това се просто страхуваха, но сега той стоеше пред тях с оборена на гърди глава, навлякъл конопен чувал за покаяние, с въже на шията, на което висеше ножницата от меча.

Явно беше, че сега те искаха колкото се може повече хора да видят неговото унижение, защото от страничните врати, които водеха към другите стаи, влизаше всеки, който пожелае, и стаята се изпълни почти до половината с въоръжени мъже. Те всички разглеждаха Юранд с неизмеримо любопитство, като говореха високо и подхвърляха закачки към него. А той тъкмо от техния вид се обнадежди, защото си помисли: „Ако Данвелд не искаше да изпълни това, което е обещал, не би повикал толкова свидетели.“

Но ето че Данвелд махна с ръка да престанат разговорите, после направи знак на един от оръженосците да се приближи до Юранд. Оръженосецът направи това, после хвана въжето, което обвиваше врата на Юранд, и го заведе на няколко крачки по-близо до масата.

А Данвелд изгледа победоносно присъствуващите и каза:

— Гледайте как силата на Ордена побеждава злобата и гордостта.

— Дай боже да е всякога така! — отговориха присъствуващите.

Отново настана мълчание, след което Данвелд се обърна към пленника:

— Ти хапеше Ордена като бясно куче и господ нареди да стоиш пред нас като куче с връв на шията и да очакваш милост и съжаление.

— Не ме сравнявай с куче, вожде — отвърна Юранд, — защото с това отнемаш честта на ония, които са се сражавали с мене и са паднали, сразени от моята ръка.

При тези думи всред въоръжените немци се разнесе шепот, ала не се знаеше дали ги разсърди смелостта на отговора, или ги порази неговата справедливост.

Но Данвелд не беше доволен от този обрат на разговора, та каза:

— Я го вижте, той и тук още плюе в очите ни гордост и безсрамие.

А Юранд вдигна нагоре ръце, като човек, който вика небесата за свидетел, поклати глава и отвърна:

— Вижда господ, че моята гордост остана отвъд тукашните порти. Господ вижда и ще отсъди дали като позорите моето рицарско достойнство, вие не позорите и себе си. Една е рицарската чест за всички и всеки, който е препасан за рицар, е длъжен да я уважава.

Данвелд намръщи вежди, но в същия миг шутът на замъка почна да дрънка с веригата, за която държеше мечката, и завика:

— Проповед! Проповед! Пристигна от Мазовия проповедник! Слушайте! Проповед!…

После се обърна към Данвелд.

— Господарю — рече той, — граф Розехайм, когато клисарят го събудил много рано за проповедта, му заповядал да изяде въжето на камбаната от възел до възел; и този проповедник има въже на шията си — заповядайте му да го изяде, преди да свърши проповедта.

И след тия думи загледа вожда с известно безпокойство, защото не беше уверен дали той ще се засмее, или ще заповяда да го набият за ненавременната му намеса. Но орденските братя, които бяха мазни, отстъпчиви и дори покорни, когато не се чувствуваха достатъчно силни, не знаеха мяра спрямо победените: ето защо Данвелд не само кимна с глава на шута в знак, че позволява да се гаври с пленника, но и сам той избухна с такава нечувана грубост, та по лицата на някои от по-младите оръженосци се изписа смайване.

— Не се оплаквай, че си опозорен — рече той, — защото дори да те направя кучкар, един орденски кучкар е по-добър от вашия рицар!

А одързостеният шут завика:

— Донеси чесало да разчешеш мечката, пък тя за това ще ти разчеше с лапа косата!

При тези думи тук-там се чу смях и някакъв глас извика иззад гърбовете на орденските братя:

— През лятото ще косиш тръстика на езерото!

— И ще ловиш раци! — извика друг.

Трети пък добави:

— А сега почни да пъдиш враните от обесените! На ще останеш тук без работа.

Така се гавреха те със страшния някога за тях Юранд. Малко по малко всички насъбрани се развеселиха. Някои станаха от масата, почнаха да се приближават до пленника и да го разглеждат отблизо, като казаха: „Това ли е оня глиган от Спихов, на който нашият вожд изби зъбите: устата му навярно са пълни с пяна; как ли му се ще да сече, но не може!“ Данвелд и другите братя на Ордена, които изпърво искаха да придадат на разпита вид на тържествен съд, като видяха, че работата взе друг обрат, станаха също от пейките и се смесиха с ония, които се бяха приближили до Юранд.

Старият Зигфрид от Йоханисбург не беше доволен от това, но самият вожд му каза: „Не се мръщете, ще има още по-голяма веселба!“ И те почнаха също да разглеждат Юранд, защото такава възможност беше много рядка: когато по-рано някой от рицарите или от войниците го видеше така отблизо, обикновено след това затваряше очи навеки. Някои пък казваха: „Плещест е, макар че има кожух под чувала; може да го обвие човек с грахова слама и да го развежда като мечка по панаирите…“ Други започнаха да искат пиво, за да стане денят им още по-весел.

И скоро задрънкаха препълнени кани, а в тъмната зала се разнесе миризмата на потеклата изпод капачетата на чашите пяна. Развеселилият се вожд каза: „Ето, така е по-добре, нека да не мисли, че неговият позор е голяма работа!“ И пак се приближаваха до него, удряха го под брадата с каните и казваха: „Иска ли ти се да пиеш, мазурска муцуно!“ Някои пък наливаха пиво в шепата си и му го плискаха в лицето, а той стоеше помежду им, замаян, поруган, докато най-сетне тръгна към стария Зигфрид и почувствувал, че не ще издържи това дълго, почна да вика така силно, то да заглуши глъчката в залата:

— Заради мъките на Спасителя и за спасението на вашите души върнете ми детето, както обещахте!

И искаше да хване дясната ръка на стария вожд, но той се дръпна бързо назад и каза:

— По-далече, робе! Какво искаш?

— Аз пуснах от плен Бергов и дойдох сам, защото обещахте, че в замяна ще върнете детето ми, което е тук у вас.

— Кой ти е обещавал? — попита Данвелд.

— По съвест и вяра ти, вожде.

— Свидетели не можеш посочи, но те и не са потребни, щом се отнася до чест и дадена дума.

— В името на твоята чест! На честта на Ордена! — извика Юранд.

— Тогава дъщерята ще ти бъде върната! — отговори Данвелд.

После се обърна към събраните и каза:

— Всичко, което досега преживя тук, е невинна играчка в сравнение с неговите престъпления и злодейства. Но понеже обещахме да върнем дъщеря му, ако се яви и покори пред нас, знайте, че думата на кръстоносеца е като словото божие ненарушима и че на онази девойка, която отървахме от разбойниците, ние сега подаряваме свободата, а ще позволим и нему да се върне у дома си, след като се покае примерно за греховете си спрямо Ордена.

Тези думи зачудиха някои, защото познаваха Данвелд и неговите стари сметки с Юранд и не бяха очаквали от него такова благородство. Старият Зигфрид, а заедно с него Ротгер и брат Готфрид го поглеждаха, вдигаха учудено вежди и мръщеха чела, а той се преструваше, че не вижда тези въпросителни погледи, и рече:

— Дъщеря ти ще изпратим със стража, а ти ще останеш тук, докато стражата се върне благополучно и докато платиш откупа.

Самият Юранд се позачуди, защото беше вече изгубил надежда, че жертвата му ще принесе що-годе полза на Дануша, та погледна Данвелд почти с признателност и отговори:

— Господ да ти плати, вожде!

— Познай сега рицарите на Исуса Христа — рече Данвелд.

А Юранд отвърна:

— Та нали от него иде всяко милосърдие! Но понеже отдавна не съм виждал дъщеря си, позволете ми да я видя и да я благословя.

— Да, и то тук, пред всички събрани, за да бъдат свидетели на нашата вярност в обещанията и на нашата милост.

Като каза това, той заповяда на застаналия до него оръженосец да доведат Дануша, а сам се приближи до фон Льове, Ротгер и Готфрид, които го заобиколиха и почнаха с него бърз и оживен разговор.

— Не съм против, при все че не такива ти бяха намеренията — отсече старият Зигфрид.

А буйният, прочут със своята храброст и жестокост Ротгер каза:

— Как така? Ще пуснеш не само момичето, но и това дяволско куче, за да ни хапе отново?

— И още как ще ни хапе! — извика Готфрид.

— Нищо!… Ще плати откуп! — отвърна небрежно Данвелд.

— И всичкото си да даде, той за една година ще награби два пъти повече.

— Колкото за момичето, не съм против — повтори Зигфрид, — но тоя вълк още много пъти ще разплаче овчиците на Ордена.

— А нашата дума? — запита с усмивка Данвелд.

— Ти друго казваше…

Данвелд сви рамене.

— Малко ли ви беше забавата? — попита той, — Още ли искате?

Сега и някои други обкръжиха Юранд и възгордени от славата, която озари всички членове на Ордена след благородната постъпка на Данвелд, започнаха да се перчат:.

— Е що, побойнико такъв — каза капитанът на стрелците от замъка, — не биха постъпили тъй твоите езичници с наш християнски рицар!

— Нали ни пиеше кръвта?

— Пък ние ти се отплащаме за камъка с хляб…

Но Юранд не обръщаше внимание вече нито на надменността, нито на презрението, които звучаха в думите им: сърцето му беше разнежено, а клепките влажни. Той мислеше, че след малко ще види Дануша и ще я види наистина по тяхна милост, та поглеждаше заобиколилите го почти с разкаяние и най-сетне отвърна:

— Истина е! Истина! Бивал съм за вас опасен, но… не и вероломен.

В тоя миг от другия край на залата някой викна внезапно: „Водят момичето!“ и веднага в цялата стая настана мълчание. Войниците се разстъпиха на две страни: нито един от тях не беше виждал дотогава Юрандовата дъщеря, а поради тайнствеността, с която Данвелд заобикаляше постъпките си, по-голямата част от тях не знаеха дори за нейното присъствие в замъка? обаче тия, които знаеха, бяха успели вече да пришепнат на другите за нейната чудна красота. Ето защо всички очи се насочиха с особено любопитство към вратата, на която тя щеше да се покаже.

В това време първо влезе оръженосец, след него познатата на всички орденска послушница, оная същата, която бе ходила в горския замък, а след нея влезе облечена в бяло девойка с разпусната коса, препасана с панделка на челото.

И отведнъж в цялата зала се разнесе като гръмотевица дружен и силен смях. Юранд, който в първата минута се затече към дъщеря си, внезапно се дръпна, застана бледен като платно и поглеждаше смаяно островърхата глава, сините устни и безумния поглед на юродивата, която му даваха като Дануша.

— Това не е моята дъщеря! — извика той с тревожен глас.

— Не е твоята дъщеря ли? — извика Данвелд, — Кълна се в името на свети Либерий Падеборински! Значи, или ние не сме отървали от разбойниците твоята дъщеря, или пък някой магьосник я е променил, защото друго момиче в Щитно няма.

Старият Зигфрид, Ротгер и Готфрид размениха бързи погледи, пълни с най-голям възторг от хитростта на Данвелд, но нито един от тях нямаше време да се обади, защото Юранд извика със страшен глас:

— Тя е тук! Тук в Щитно! Чух я, като пееше, чух гласа на моето дете.

В отговор на това Данвелд се обърна към събраните и рече спокойно и натъртено:

— Бъдете ми свидетели всички, а особено ти, Зигфрид от Йоханисбург, и вие, благочестиви братя, Ротгер и Готфрид, че съгласно думата си и даденото обещание аз връщам това момиче, за което хванатите от нас разбойници казаха, че е дъщеря на Юранд от Спихов. Ако това не е тя, вината не е наша, а такава е волята на бога, който по тоя начин пожела да предаде Юранд в наши ръце.

Зигфрид и двамата по-млади братя наведоха глави в знак, че чуват и ще бъдат свидетели в случай на нужда. После отново размениха бързи погледи, защото това беше повече, отколкото те самите можеха да очакват: да хванеш Юранд, да не му дадеш дъщерята и все пак външно да сдържиш обещанието си — кой друг би могъл да го направи!

А Юранд падна на колене и почна да заклева Данвелд във всички светини в Малборг, после в паметта на родителите му, да му даде истинското негово дете и да не постъпва като лъжец и изменник, който престъпва клетвата и обещанието си. В гласа му звучеше толкова отчаяние и искреност, та някои почнаха да се досещат за измамата, а други си помислиха, че може наистина някой магьосник да е променил образа на момичето.

— Господ вижда твоята измама! — викаше Юранд, — Заклевам те в раните на Спасителя! В твоя смъртен час те заклевам — върни ми детето.

Той стана и тръгна превит одве към Данвелд, като че искаше да прегърне коленете му. Очите му блестяха почти като безумни, а гласът му пресекваше ту от болка, ту от тревога, ту от отчаяние, ту от закана. А Данвелд, като чу в присъствието на всички, че го обвиняват в предателство и измама, почна да пръхти — с ноздрите си, най-сетне гняв се разля по лицето му като пламък и за да смаже докрай нещастника, той също се приближи до него, наведе се до ухото му и му прошепна през стиснати зъби:

— Ако ти я дам — ще бъде с копеле от мене…

Но в същия миг Юранд изрева като бик; двете му ръце грабнаха Данвелд и го дигнаха нагоре. В залата се разнесе отчаян вик: „Пощади!“, после тялото на вожда се пльосна о каменния под с такава страшна сила, че мозъкът от строшения череп опръска застаналите наблизо Зигфрид и Ротгер.

Юранд се затече към страничната стена, при която беше изправено оръжието, грабна един голям двуръчен меч и връхлетя като буря върху окаменелите от ужас немци.

Те всички бяха хора, навикнали на битки, кланета и кръв; сега обаче техните сърца се стреснаха толкова много, та когато мина вцепенението, почнаха да отстъпват и да се разпръсват, както стадо овци се пръска пред вълка, който убива с едно впиване на зъбите си. Залата се изпълни с викове на ужас, тропот на човешки козе, трясък на счупени чаши, вой на момчетата, рева на мечката, която се бе изплъзнала от ръцете на шута и почнала да се катери на високия прозорец, и отчаяни викове за оръжие, за щитове, за мечове и лъкове, Най-после блесна оръжие и няколко десетки острия се насочиха срещу Юранд, но той не обръщаше внимание на нищо, полуобезумял се хвърли сам върху немците и се започна борба дива, нечувана, прилична повече на клане, отколкото на битка. Младият и буен брат Готфрид пръв препречи пътя на Юранд, но той със светкавичен мах на меча си му отсече главата заедно с ръката и плешката; след него от ръката на Юранд падна капитанът на стрелците и домакинът на замъка фон Брахт, и англичанинът Хю, който, при все че не разбираше много в какво се състои работата, изпитваше милост към Юранд и неговата мъка и бе извадил оръжие чак след убийството на Данвелд. Другите, като видяха страшната сила и развилняване на този мъж, се събраха накуп, за да му дадат дружен отпор, но това предизвика още по-грозна сеч, защото Юранд, с настръхнала коса и с обезумели очи, цял опръскан с кърви, запъхтян и настървен за кръв, в безпаметство ломеше, разкъсваше и сечеше със страшните удари на меча си тая сбита навалица и поваляше хора на оплескания с кръв под така, както бурята поваля храсти и дървета. И настана отново минута на страшна тревога, когато им се струваше, че тоя страхотен мазур сам-самичък ще ги изколи и избие всички и както кресливият куп от кучета не може без помощта на ловците да се разправи със свиреп глиган, така и тези въоръжени немци до такава степен не могат да се мерят с неговата сила и ярост, че борбата с него им носи само смърт и гибел.

— Пръснете се! Заобиколете го! Бийте в тил! — викна старият Зигфрид де Льове.

И те се пръснаха по залата, както се пръска орляк скорци по полето, когато над него се хвърли отгоре кривоклюн ястреб, но не можаха да го заобиколят, защото той в бойния си захлас вместо да потърси място за отбрана, започна да ги гони покрай стените и когото настигнеше, умираше като поразен от гръм. Унижението, отчаянието, измамените надежди — всичко се превърна у него само в жажда за кръв и като че увеличаваше десеторно неговата страшна вродена сила С меча, който най-яките кръстоносци вдигаха с двете ръце, работеше като с леко перо само с едната ръка. Той не жалеше живота си, не търсеше избавление, не търсеше дори победа, а само отмъщение и както огънят или както реката, която е пробила бента, руши сляпо всичко, изпречено на бурния й устрем, така и той, страхотен, заслепен унищожител, повличаше, трошеше, тъпчеше, убиваше и гасеше човешки животи.

Те не можеха да му нанесат удар в гърба, защото първо не можеха да го настигнат, а освен това простите войници се страхуваха да го доближат дори изотзад, убедени, че ако той се обърне, никаква човешка сила не може ги изтръгна от смъртта, Някои бяха обзети от пълен ужас при мисълта, че обикновен мъж не би могъл да нанесе толкова много поражения и че те имат работа с човек, комуто идват на помощ някакви свръхчовешки сили.

Но старият Зигфрид и с него брат Ротгер се изкачиха на галерията, която беше над високите прозорци на залата, и почнаха да викат другите да се спасят след тях и онези се втурнаха бързешком, като се сблъскаха помежду си по тясната стълба, за да се качат горе колкото се може по-скоро и оттам да обстрелват този силен мъж, с когото всеки ръкопашен бой беше вече немислим. Най-сетне последният от тях затръшна вратата, която водеше за галерията, и Юранд остана долу сам. От галерията се чуха радостни и победоносни викове и веднага към рицаря почнаха да падат тежки дъбови столове, пейки и железни ръчки за факли. Нещо го удари по челото над веждите и обля с кръв лицето му. Същевременно се отвори голямата входна врата и повиканите от горните прозорци войници нахлуха на тълпа в залата, въоръжени с копия, алебарди, брадви, арбалети, колове, тояги, въжета и с всякакво друго оръжие, каквото им бе попаднало под ръка…

А обезумелият Юранд избърса с лявата ръка кръвта от лицето си, за да не затъмнява погледа му, събра всичките си сили и се хвърли срещу цялата тълпа. В залата се разнесоха отново охкания, звън на желязо, скърцане на зъби и пронизителни гласове на загиващи хора.

II

Вечерта в същата зала до масата седеше старият Зигфрид де Льове, който след смъртта на Данвелд веднага пое управлението на Щитно, а до него брат Ротгер, рицарят дьо Бергов, бивш пленник на Юранд, и двама благородни млади послушници, които наскоро щяха да наметнат белите плащове. Зимният вихър виеше зад прозорците, разтърсваше оловните им рамки, раздухваше пламъка на факлите, които горяха в железни подложки, и от време на време връщаше кълба дим от камината. При все че братята се бяха събрали на съвет, сред тях цареше мълчание, защото чакаха да чуят думата на Зигфрид, а той, подпрял лакти на масата и сплел ръце върху наведената си побеляла глава, седеше мрачен, с потънало в сянка лице и с тежки мисли в душата.

— За какво ще се съвещаваме? — попита най-сетне брат Ротгер.

Зигфрид вдигна глава, изгледа го и като се съвзе от замислеността си, рече:

— За нашата беда, за това какво ще кажат магистърът и върховният съвет и какво да направим, та нашите постъпки да не докарат вреда на Ордена.

После той отново млъкна, но след малко се огледа наоколо и помръдна ноздри: — Тук още мирише на кръв.

— Не, вожде — отговори Ротгер, — аз заповядах да измият пода и да покадят със сяра. Мирише на сяра.

А Зигфрид изгледа присъствуващите с особен поглед и рече:

— Смили се, дух на светлината, над душата на брат Данвелд и на брат Готфрид!

Всички разбраха, че той призовава божието милосърдие над тези души, защото, като се спомена за сяра, той си е спомнил за пъкъла, та и тях тръпки ги побиха и отговориха всички заедно:

— Амин! Амин! Амин!

И пак известно време се чуваше само как вие вятърът и как тракат рамките на прозорците.

— Къде е тялото на вожда и на брат Готфрид? — попита старецът.

— В параклиса: свещениците им четат молитви.

— В ковчези ли са вече?

— В ковчези, само че вождът е с покрита глава, защото и черепът, и лицето са смазани.

— Къде са другите трупове и ранените?

— Труповете са вън на снега, за да се вдървят, докато приготвят ковчези, а ранените са вече в болницата.

Зигфрид сплете повторно ръце над главата си:

— И това го стори само един човек!… О, дух на светлината, вземи под свое покровителство Ордена, когато дойде ред за голяма война с това вълчо племе!

При тия думи Ротгер вдигна очи нагоре, като да си припомняше нещо, и каза:

— Чувах при Вилно как самбийският управител казваше на брата си, магистъра: „Ако не започнеш голяма война и не ги изтребиш, та и името им да изчезне, тогава горко и на нас, и на нашия народ.“

— Дай боже такава война и да се срещнем с тях! — каза единият от благородните послушници.

Зигфрид го изгледа продължително, като че имаше желание да му каже: „Днес можеше да се срещнеш с един от тях!“, но като видя дребната и млада фигура на бъдещия рицар и може би си спомни, че и той сам, въпреки прославената си храброст, не пожела да отиде на вярна гибел, отказа се да го смъмре и попита:

— Кой от вас е виждал днес Юранд?

— Аз — отговори дьо Бергов.

— Жив ли е още?

— Жив е, лежи в същата мрежа, в която го оплетохме. Когато се свести, войниците искаха да го доубият, но свещеникът не позволи.

— Не бива да го доубиват. Той е важен човек между своите и би се вдигнал страшен шум — отвърна Зигфрид, — Пък и не ще може да се скрие това, което стана тук, защото имаше твърде много свидетели.

— Тогава какво ще казваме и какво ще правим? — попита Ротгер.

Зигфрид се замисли и най-сетне рече:

— Вие, благородни рицарю дьо Бергов, идете в Малборг при магистъра. Вие бяхте пленник на Юранд и сте гост на Ордена, та като на гост, който не е задължен да говори в полза на кръстоносците, ще ви повярват по-лесно. И тъй, кажете тогава, каквото сте видели, как Данвелд отървал от крайграничните разбойници някаква си девойка и помислил, че тя е дъщеря на Юранд, та съобщил за това на баща й, който дойде в Щитно, и… какво стана по-сетне — вие сам знаете…

— Простете ми, благочестиви вожде — рече дьо Бергов, — Тежко пленничество понесох аз в Спихов и като ваш гост на драго сърце бих свидетелствувал във ваша полза, но за да ми бъде спокойна съвестта, кажете ми: наистина ли същинската Юрандова дъщеря не беше в Щитно и дали измамата на Данвелд не доведе до безумие нейния страшен баща?

Зигфрид де Льове се поколеба за миг какво да отговори; в душата му се беше вкоренила дълбока омраза към полското племе; имаше там и жестокост, по която превишаваше дори Данвелд, и хищничество, когато се отнасяше до Ордена, и надменност, и алчност, но в нея нямаше наклонност към подли извъртания. Най-голямата му мъка и огорчение в живота беше това, че поради разпуснатостта и своеволията в последно време работите на Ордена се бяха сложили така, та извъртанията бяха станали едно от най-важните и неизбежни средства за съществуване. Ето защо въпросът на дьо Бергов засегна в него тази най-болезнена страна на душата му и той едва след дълго мълчание отговори следното:

— Данвелд е застанал вече пред бога и бог го съди, а вие, графе, ако ви попитат за вашите догадки, кажете, каквото искате; но ако ви питат само за това, което сте видели с очите си, тогава кажете, че преди да уплетем в мрежата побеснелия мъж, сте видели тук на пода девет трупа освен ранените и между тях трупа на Данвелд, на брат Готфрид, на фон Брахт и Хю и на двама благородни младежи… Боже, прати им вечен покой. Амин!

— Амин! Амин! — повториха отново послушниците.

— И кажете също — добави Зигфрид, — че Данвелд ако и да искаше да укроти неприятеля на Ордена, все пак никой тук не извади пръв меча си срещу Юранд.

— Ще кажа само това, което видяха очите ми — отвърна дьо Бергов.

— А към полунощ бъдете в параклиса, дето ще дойдем и ние да се помолим за душите на умрелите — отговори Зигфрид.

И му подаде ръка в знак на благодарност и заедно с това за сбогуване, защото искаше да остане да се посъветва насаме с брат Ротгер, когото обичаше като зеницата на окото си, както само баща можеше да обича единствения си син. По повод на тая неизмерима обич в Ордена се правеха дори различни догадки, но никой не знаеше нищо положително, още повече, че рицарят, когото Ротгер смяташе за свой баща, живееше още в своя малък замък в Немско и никога не беше се отричал от този свой син.

Когато Бергов си отиде, Зигфрид отпрати съща и двамата послушници под предлог да ускорят работата около ковчезите за убитите от Юранд прости войници, а когато вратата се затвори след тях, обърна се бързо към Ротгер и каза:

— Слушай какво ще ти кажа: има само едно спасение, а то е нито една жива душа никога да не узнае, че истинската дъщеря на Юранд е била у нас.

— Това няма да бъде мъчно — отговори Ротгер, защото никой не знаеше, че тя е тук освен Данвелд, Готфрид, ние двамата и орденската послушница, която я пази. Хората, които я доведоха от горския замък, Данвелд заповяда да напоят и обесят. В охраната имаше някои, които се досещаха за нещо, но им разбърка главата онази малоумна и те сега сами не знаят дали е направена грешка от наша страна, или пък някакъв магьосник наистина е променил Юрандовата дъщеря.

— Това е добре — каза Зигфрид.

— Аз пък мислех, благородни вожде, понеже Данвелд не е жив, дали не ще е добре да стоварим цялата вина върху него.

— И да признаем пред целия свят, че във време на мир и преговори с мазовецкия княз сме отвлекли от неговия замък възпитаницата на княгинята и нейна любима придворна? Не, това не може да стане!… При двора са ни виждали заедно с Данвелд и великият хоспаталиер49, неговият роднина, знае, че сме предприемали винаги всичко заедно… Ако обвиним Данвелд, той ще иска да отмъсти за неговата памет…

— Да обмислим това — каза Ротгер.

— Да обмислим и да намерим добър изход, защото иначе горко ни! Ако върнем Юрандовата дъщеря, тя сама ще каже, че не сме я отървали от разбойници, а че хората, които я отвлякоха, са я завели право в Щитно.

— Да.

— И ме безпокои не само отговорността. Князът ще се оплаче на полския крал и техните пратеници не ще закъснеят да се развикат по всички дворове против нашите предателства, насилия и злодеяния. Какви неприятности може да докара това на Ордена! Самият магистър, ако узнаеше истината, би трябвало да заповяда да скрием това момиче.

— А дали, ако то изчезне, няма да обвинят пак нас? — запита Ротгер.

— Не! Брат Данвелд беше хитър човек. Ако си спомняш, той постави на Юранд условие не само да дойде той сам в Щитно, но преди това да разгласи и да пише на княза, че отива да откупи дъщеря си от разбойници и знае, че тя не е у нас.

— Вярно, но как ще оправдаем в такъв случай онова, което се случи в Щитно?

— Ще кажем, че сме знаели за изчезването на Юрандовата дъщеря и като отървахме от разбойници някакво си момиче, което не можа да ни обясни кое е, помислихме, че то може да е неговата дъщеря, и му съобщихме, а пък той, като пристигна тук и като видя момичето, обезумя и завладян от зъл дух, проля толкова невинна кръв, колкото не би се проляла в много сражения.

— Наистина — отвърна Ротгер — чрез вашите уста говори мъдростта и жизненият опит. Лошите постъпки на Данвелд — дори и да стоварехме вината само върху него — биха останали завинаги за сметка на Ордена, а това значи и за сметка на всички нас, на върховния съвет и на самия магистър; а така ще се покаже нашата невинност, всичко ще се струпа върху Юранд, върху полската злоба и връзките им с пъклените сили…

— И нека ни съди тогава, който ще: папата или римският император!

— Да!

Настъпи късо мълчание, после брат Ротгер попита:

— Та какво ще правим с Юрандовата дъщеря?

— Да помислим.

— Дайте я на мене.

А Зигфрид го изгледа и отвърна:

— Не! Слушай, млади брате! Когато се отнася до Ордена, не гледайте нито мъж, нито жена, не гледайте и себе си. Господ наказа Данвелд, защото искаше не само да отмъсти за нанесените на Ордена обиди, до и да задоволи своята страст.

— Твърде лошо ме преценявате! — каза Ротгер.

— Не си угаждайте — прекъсна го Зигфрид, — защото ще се изнежат у вас телата и душите и коляното на онова кораво племе ще притисне някога гърдите ви така, та не ще можете вече да станете.

И за трети път подпря мрачната си глава с ръце, но очевидно говореше сам със собствената си съвест И мислеше само за себе си, защото след малко рече:

— И на моята съвест тежи много човешка кръв. Много болки, много сълзи… И аз, когато се отнасяше до Ордена и когато виждах, че няма да успея само със сила, не се колебаех да търся и други пътища; но когато се явя пред бога, когото почитам и обичам, ще му кажа: „Направих това за Ордена, а за себе си избрах само страданието.“

После се хвана с ръце за челото, а главата и очите си вдигна нагоре и извика:

— Отречете се от удоволствията и пороците, закалявайте телата и сърцата си, защото вече виждам във въздуха белите орлови пера и ноктите на орела, обагрени от кръвта на кръстоносците.

Думите му прекъсна страшният напор на вихъра, който разтвори с трясък един прозорец горе на галерията, и цялата зала се изпълни с воя и съскането на виелицата и с парцали сняг.

— В името на духа на светлината! Не е добра тази нощ — рече старият кръстоносец.

— Нощ на злите духове — отговори Ротгер, — Но защо казвате: в името на духа на светлината вместо в името на бога?

— Духът на светлината това е бог — отвърна старецът и попита, като че искаше да промени разговора.

— А при тялото на Данвелд има ли свещеници?

— Има…

— Боже, бъди милостив към него!

И млъкнаха и двамата, после Ротгер повика слугите, на които заповяда да затворят прозореца и да увеличат светлината с повече факли, а когато те си отидоха, запита отново:

— Какво ще направите с Юрандовата дъщеря? Ще я вземете ли в Йоханисбург?

— Ще я отведа в Йоханисбург и ще направя с нея това, което изисква благото на Ордена.

— А аз какво трябва да направя?

— Имаш ли смелост в душата си?

— Та какво съм сторил, за да се съмнявате?

— Не се съмнявам, защото те познавам, и за храбростта ти те обичам повече от когото и да било на света. Тогава иди при двора на мазовецкия княз и му разкажи всичко, което стана тук, както решихме помежду си.

— Не ще ли отида на явна гибел?

— Ако твоята гибел е потребна за славата на Ордена, длъжен си да го направиш. Но не! Не те очаква смърт. Те не причиняват зло на гостите си, освен ако някой поиска да те извика на двубой, както направи онзи млад рицар, който прати покана на всички ни… Той или някой друг, но то не е страшно…

— Дай боже това да е! Но те могат да ме хванат и да ме пъхнат в подземието.

— Не бой се. Помни, че има писмо от Юранд до княза, а ти освен това ще идеш да се оплакваш от Юранд. Ще разкажеш точно какво направи той в Щитно и те трябва да ти повярват… И тъй, ние първи сме му съобщили, че тук има някаква девойка, първи сме го поканили да дойде и да я види, а той пристигнал, обезумял, убил вожда, хората ни изпотрепал. Така ще кажеш, а те какво ще ти отговорят на това? Разбира се, смъртта на Данвелд ще се разгласи по цяла Мазовия. И те ще се откажат от оплакването си. Очевидно те ще търсят Юрандовата дъщеря, но щом сам Юранд е писал, че тя не е у нас, подозрението не ще падне върху нас. Трябва да вземем връх над тях със смелостта си и да им затворим муцуните. Иначе ще помислят и друго — че ако сме виновни, никой от нас не би се решил да отиде там.

— Това е така. Веднага след погребението на Данвелд ще потегля на път.

— Нека бог те благослови, синко! Ако направиш всичко както трябва, те не само че не ще те задържат, но ще трябва сами да се откажат от Юранд, за да не можем да кажем: ето как постъпват те с нас!

— И така трябва да се оплакваме пред всички дворове.

— Великият хоспиталиер ще побърза да направи това и за благото на Ордена, и като роднина на Данвелд.

— Да, но ако този спиховски дявол остане жив и бъде освободен…

Зигфрид се загледа мрачно пред себе си, после отговори бавно и натъртено:

— И да бъде освободен, никога не ще продума нито дума за оплакване срещу Ордена.

И почна отново да учи Ротгер какво да говори и какво да иска, като отиде при мазовецкия двор.

III

Но вестта за станалото в Щитно беше стигнала във Варшава преди брат Ротгер и бе възбудила там смайване и безпокойство. Нито самият княз, нито някой от придворните му можеше да разбере какво се е случило. Малко преди това тъкмо когато Миколай от Длуголяс щеше да замине за Малборг с писмо на княза, в което той горко се оплакваше за отвличането на Дануша от буйните крайгранични вождове и искаше почти със заплашване да я върнат веднага, дойде писмо от владелеца на Спихов, в което той съобщаваше, че дъщеря му била хваната не от кръстоносците, а от обикновени погранични разбойници, които щели да я освободят наскоро срещу откуп. По тази причина пратеникът не замина, тъй като никому не мина през ума, че кръстоносците са принудили Юранд да напише такова писмо, като са го заплашили със смъртта на детето му. Мъчно беше и без това да се разбере какво се бе случило, защото пограничните нехранимайковци, поданици било на княза, било на Ордена, се нападаха помежду си лете, а не през зимата, когато снегът издаваше следите им. Те нападаха също обикновено търговците или си позволяваха грабежи по селата, като хващаха в плен хората и отвличаха стадата им; но да се осмелят да предизвикват самия княз и да отвлекат неговата възпитаница, още повече дъщеря на могъщия и страшен за всички рицар, никой не можеше да допусне, а камо ли да повярва. Отговор на това, както и на всички други съмнения обаче беше писмото на Юранд, подпечатано с неговия печат и донесено този път от човек, за когото знаеше, че е от Спихов; ето защо всички подозрения ставаха невъзможни, но князът се разгневи така, както отдавна не го бяха виждали, и заповяда да преследват разбойниците по цялата граница на княжеството му, като помоли и плоцкия княз да направи същото и да не се скъпи на наказания спрямо злодеите.

Тъкмо тогава дойде известието за станалото в Щитно.

Предавано от уста на уста, то стигна до Варшава преувеличено десеторно. Разправяше се, че Юранд дошъл в замъка с петима другари, нахлул през отворените порти й изтрепал толкова свят, та от охраната останали много малко хора и трябвало да се иска помощ от съседните замъци, да се свикат рицарите и въоръжени отреди пехота, които едва след двудневна обсада могли да нахлуят отново в замъка и там да се разправят с Юранд и другарите му. Говореше се още, че тази войска сега навярно ще мине границата и че непременно ще избухне голяма война. Князът, който знаеше колко е важно за великия магистър в случай на война с полския крал силите на двете мазовецки княжества да останат настрана, не вярваше на тия слухове, защото сега не беше тайна, че ако кръстоносците започнат война с него или с Жемовит Плоцки, никаква човешка сила не ще сдържи поляците от кралството, а магистърът се боеше от тази война. Той знаеше, че тя трябва да дойде, но гледаше да я отсрочи, едно, защото беше миролюбив и, друго, защото знаеше, че за да премери силите си с Ягело, би трябвало да приготви такава войска, каквато никога досега Орденът не е изкарвал на бой, и същевременно да си осигури помощта на князете и рицарството не само в Немско, но и в целия Запад.

Така че князът не се страхуваше от войната, но искаше да знае какво се бе случило, какво трябва в същност да мисли за събитието в Щитно, за изчезването на Дануша и за всичките тия известия, които идваха иззад границата. Ето защо, при все че не можеше да търпи кръстоносците, той се зарадва, когато една вечер капитанът на стрелците му докладва, че е пристигнал един орденски рицар и моли да бъде изслушан.

Той го прие обаче гордо и макар веднага да позна, че това е един от братята, които бяха идвали в горския му замък, престори се, че не го помни, и го попита кой е, откъде иде и какво го носи във Варшава.

— Аз съм брат Ротгер — отговори кръстоносецът — и преди известно време имах честта да се поклоня ниско на ваше княжеско височество.

— Ами като си монах, защо не носиш орденските знаци?

Рицарят почна да обяснява, че не е облякъл белия плащ само затова, защото, ако го сложел, мазовецките рицари навярно щели да го хванат или убият. Навсякъде по целия свят, във всички кралства и княжества, кръстният знак на плаща запазва човека, осигурява му добри обноски и гостоприемство от хората, само в мазовецкото княжество кръстът обрича на сигурна смърт човека, който го носи.

Но князът го прекъсна разгневен.

— Не кръстът — каза той, — защото и ние целуваме кръста, но вашето безчестие… И ако някъде ви приемат, по-добре, то е затова, защото по-малко ви познават.

После, като видя, че рицарят се много смути от тези думи, попита:

— Беше ли в Щитно и знаеш ли какво се случи там?

— Бях в Щитно и знам какво се случи там — отвърна Ротгер — и идвам тук не като пратеник, а само защото мъдрият и благочестив вожд от Йоханисбург ми каза: „Нашият магистър обича благочестивия княз и се уповава на неговата справедливост, затова, когато аз отида в Малборг, ти върви в Мазовия и разправи за нашите обиди, нашия позор, за нашата неволя. Разбира се, справедливият господар няма да похвали нарушителя на мира и зверския нападател, който проля толкова християнска кръв, като че е слуга не на Исуса Христа, а на дявола.“

И Ротгер почна да разказва всичко, което се бе случило в Щитно: как Юранд, извикан от тях самите, за да види дали девойката, която те отървали от разбойниците, не е неговата дъщеря, вместо да се отплати с благодарност, съвсем обезумял? как той убил Данвелд, брат Готфрид, англичанина Хю, фон Брахт и двамина благородни оръженосци, без да се смятат простите войници; как те, ръководени от божите заповеди, не искали да го убият, а са били принудени накрай да оплетат в мрежа страшния мъж, който тогава насочил оръжието срещу себе си и се ранил зле; как най-сетне не само в замъка, но и в града имало хора, които всред зимния вихър чули през нощта след битката някакъв страшен кикот и гласове, които викали: „Юранд е наш! Оскърбител на кръста! Той пролива невинна кръв! Наш е Юранд!“

И целият този разказ, а особено последните думи на кръстоносеца направиха силно впечатление на всички присъствуващи. Обзе ги същински страх при мисълта дали Юранд наистина не е повикал на помощ нечестиви сили и настъпи глухо мълчание. Но княгинята, която присъствуваше на приема, понеже много обичаше Дануша и носеше в сърцето си неутешима скръб по нея, се обърна към Ротгер с неочакван въпрос:

— Вие казахте, рицарю, че сте отървали една малоумна девойка и сте помислили, че тя е дъщеря на Юранд, та затова сте го извикали в Щитно?

— Да, милостива господарке — отговори Ротгер.

— А как можахте да помислите подобно нещо, щом като в горския замък сте виждали при мене истинската дъщеря на Юранд?

При тия думи брат Ротгер се обърка, защото не беше очаквал такъв въпрос. Князът стана и впи в кръстоносеца строг поглед, а Миколай от Длуголяс, Мрокота от Моцажев, Яшко от Ягелница и другите мазовецки рицари заобиколиха веднага кръстоносеца и почнаха да го питат един през друг със страшни гласове:

— Как можахте да помислите подобно нещо? Казвай, немецо! Как е могло да стане това?

А брат Ротгер се съвзе и рече:

— Ние, монасите, не се взираме в жените. В горския замък при милостивата княгиня имаше много придворни девойки, но коя от тях е била Юрандова дъщеря, никой от нас не знаеше.

— Данвелд знаеше — обади се Миколай от Длуголяс. — Той дори говори с нея по време на лова.

— Данвелд е вече пред бога — отвърна Ротгер — и за него ще кажа само това, че на сутринта намерихме на гроба му цъфнали рози, които не можеха да бъдат донесени от човешка ръка, понеже сега е зима.

И пак настъпи мълчание.

— Откъде се научихте за отвличането на Юрандовата дъщеря? — попита князът.

— Самата безбожност и дързост на тая постъпка й дадоха широка гласност тук и у нас. И щом се научихме за това, ние поръчахме благодарствен молебен, задето само една обикновена придворна, а не някое от родните деца на ваши височества е била отвлечена от горския замък.

— И все пак ми е чудно, че сте могли да вземете за дъщеря на Юранд едно юродиво момиче.

На това брат Ротгер отговори:

— Данвелд казваше: „Често пъти дяволът изменя на своите служители, та може да е преобразил Юрандовата дъщеря.“

— Обаче разбойниците като прости хора не са могли да подправят почерка на отец Калеб и печата на Юранд. Кой е могъл тогава да направи това?

— Злият дух.

И пак никой не беше в състояние да намери отговор.

А Ротгер загледа княза изпитателно право в очите и каза:

— Наистина тия ваши въпроси пронизват като с мечове гърдите ми, защото в тях се таи укор и подозрение. Но аз, опрян върху божията справедливост и могъществото на истината, питам ваше княжеско височество: дали сам Юранд ни е обвинил в това престъпление и ако ни е обвинил, тогава защо, преди да го повикаме в Щитно, той търсеше разбойниците по цялата граница, за да откупи от тях дъщеря си?

— Като че ли… имаш право! — каза князът — Което може да се скрие от хората, не може да се скрие от бога. Той изпърво ви обвиняваше, но после… после почна да мисли нещо друго.

— Ето как блясъкът на истината побеждава мрака! — каза Ротгер.

И той изгледа с победоносен поглед всички събрани, защото си каза, че в главите на кръстоносците има повече съобразителност и разум, отколкото в главите на поляците, и че това племе винаги ще бъде плячка и храна на Ордена, също както мухата бива плячка и храна на паяка.

И като изостави предишния смирен тон, той пристъпи към княза и заговори с повишен и натъртен глас.

— Дай ни възмездие, господарю, за нашите загуби, за нашите обиди, за нашите сълзи и за нашата кръв! Твой поданик беше онзи дяволски син, та в името На бога, по чиято милост властвуват кралете и князете, в името на справедливостта и на кръста дай ни възмездие за понесените злини и за пролятата кръв!

А князът го погледна учудено и каза:

— За бога! Какво искаш ти? Ако Юранд в безумието си е пролял ваша кръв, аз ли трябва да отговарям за безумието му?

— Твой поданик беше той, господарю — каза кръстоносецът, — в твоето княжество са неговите земи, неговите села и неговият замък, в който затваряше служителите на Ордена: нека тогава поне това богатство, нека поне тия земи и тая безбожна крепост станат отсега собственост на Ордена. Наистина това не ще бъде достойна отплата за пролятата благородна кръв! Наистина тя няма да ни възкреси умрелите, но може би поне отчасти ще смекчи божия гняв и ще изтрие позора, който иначе ще падне върху цялото княжество. 0, господарю! Орденът владее навсякъде земи и крепости, които му е подарила милостта и благочестието на християнските князе, само тук той не владее нито педя земя. Нека за стореното ни зло, което зове бога за мъст, бъдем възнаградени поне така, та да можем да кажем, че и тук живеят хора, които имат в сърцата си страх от бога.

Като чу това, князът се удиви още повече и едва след дълго мълчание продума:

— Кълна се в раните божи!… Та ако вашият Орден има тук владения, по чия милост ги има, ако не по милостта на моите прадеди? Малко ли ви са ония области, земи и градове, които някога са принадлежали на нас и на нашия народ, а днес са ваши? Дъщерята на Юранд е жива още, защото никой не ни е съобщил за смъртта й, а вие вече искате да заграбите зестрата на сирачето и от сирашкия хляб да получите възмездие за обидите!

— Господарю, щом признаваш обидата — рече Ротгер, — възнагради ни така, както ти повелява твоята княжеска съвест и твоята справедлива душа.

И отново се почувствува вътрешно доволен, защото си помисли! „Сега не само няма да се оплакват, но ще почнат да се съветват как сами да си умият ръцете и да се отърват от тази разправия. Никой вече в нищо няма да ни обвини и нашата слава ще бъде като белия орденски плащ — без петно.“

А в това време съвсем неочаквано се обади гласът на стария Миколай от Длуголяс!

— Обвиняват ви в лакомия за богатство и изглежда, че с право, защото и в тоя случай се грижите повече за печалбата, отколкото за честта на Ордена.

— Вярно! — отвърнаха в хор мазовецките рицари.

А кръстоносецът пристъпи няколко крачки напред, вдигна гордо глава, измери ги с надменен поглед и рече:

— Дошъл съм тук не като пратеник, а като свидетел на станалото и рицар на Ордена, готов да защищава честта му със собствената си кръв до последно издихание!… И ако въпреки онова, което е казал сам Юранд, някой посмее да обвинява Ордена, че е взел участие в отвличането на момичето, нека поеме тоя рицарски залог и се отдаде на божия съд!50

Като каза това, той хвърли пред тях рицарската си ръкавица, която падна на пода, а те стояха в глухо мълчание, защото, при все че всеки от тях с готовност би ощърбил меча си с кръстоноски врат, сега се бояха ОТ божия съд. За никого не беше тайна изричното съобщение на Юранд, че не орденските рицари са отвлекли детето му, та всеки от тях си мислеше, че правото, следователно и победата ще бъде на страната на Ротгер.

А той стана още по-дързък и като сложи ръце на хълбоци, запита:

— Има ли такъв, който би поел ръкавицата?

Изведнъж един рицар, чието влизане по-рано никой не беше забелязал и който от известно време стоеше до вратата и слушаше разговора, излезе в средата, вдигна ръкавицата и рече:

— Аз я поемам!

И с тия думи той хвърли своята право в лицето на Ротгер, после заговори с глас, който всред общото мълчание се разнесе като гръм по залата:

— Пред бога, пред достойния княз и пред цялото достойно рицарство на тая земя ти казвам, кръстоносецо, че лаеш като куче срещу справедливостта и правдата, и те извиквам на двубой, пеши или на коне, с копия, с брадви, с къси или дълги мечове — и не на робство, а до последно издъхване, на смърт!

В залата можеше да се чуе и бръмченето на муха. Всички погледи се обърнаха към Ротгер и към извикалия го рицар, когото никой не позна, защото беше с шлем на глава, наистина без наличник, но с бодлива мрежа, която се спускаше по-долу от ушите и закриваше напълно горната част на лицето, а на долната хвърляше дълбока сянка. Кръстоносецът беше не по-малко смаян от другите. Слисване, бледност и бесен гняв минаваха по лицето му, както светкавица пробягва по нощно небе. Той сграбчи с ръка лосовата ръкавица, която се бе плъзнала по лицето му и се бе задържала на рамото му, и запита:

— Кой си ти, дето предизвикваш божията справедливост?

А оня откопча ремъка под брадата си, сне шлема, изпод който се показа руса глава, и рече:

— Збишко от Богданец, мъж на Юрандовата дъщеря.

Всички се смаяха, и Ротгер заедно с другите, защото никой от тях, освен княза и княгинята, отец Вишонек и дьо Лорш, не знаеше за венчавката на Дануша, а кръстоносците бяха сигурни, че дъщерята на Юранд няма друг законен защитник освен баща си. Но в тоя миг рицарят дьо Лорш излезе напред и каза:

— Аз потвърждавам истинността на думите му със своята рицарска чест; а който се осмели да се съмнява, ето моята ръкавица.

Ротгер, който не знаеше що е страх и чието сърце сега кипеше от гняв, би поел може би и втората ръкавица, но си спомни, че този, който я хвърли, беше сам по себе си знатен владелец, при това и роднина на гелдрийския граф, та се сдържа — още повече, че сам князът стана, намръщи вежди и каза:

— Не бива да се поема тая ръкавица, защото и аз заявявам, че рицарят каза истината.

Като чу това, кръстоносецът наведе глава, после се обърна към Збишко:

— Ако си съгласен, нека бъде пеши двубой, на заградено място със секири.

— Аз и по-рано те бях поканил — отговори Збишко.

— Боже, прати победа на правия — почнаха да викат мазовецките рицари.

IV

За Збишко се безпокоеха всички при двора — както рицарите, така и жените, защото всички го обичаха, но поради писмото на Юранд никой не се съмняваше, че правото е на страната на кръстоносеца. От друга страна се знаеше, че Ротгер е един от най-прославени-те братя в Ордена. Оръженосецът му ван Крист разправяше може би с умисъл между мазовецките шляхти-чи, че преди да стане въоръжен монах, господарят му е сядал неведнъж на почетната маса на кръстоносците, на която маса били допускани само най-славните по света рицари, които са взели участие в кръстоносен поход за освобождаване на светата земя или пък са се били победоносно против великани, змейове или всесилни магьосници. Като слушаха тия разкази на ван Крист, както и неговите хвалби и уверения, че господарят му много пъти се е бил с мизерикордия в едната ръка и със секира или с меч в другата срещу петима противници наведнъж, безпокойството на мазурите се увеличи и някои казваха: „Ех, да беше тук Юранд, тон би се разправил и с двама такива, но горко на младежа, защото онзи го надвишава и по сила, и по години, и по опит.“ Други пък съжаляваха, че не са поели ръкавицата, и уверяваха, че непременно биха направили това, ако не беше онова известие от Юранд… „Но страшен е божият съд…“ По тоя случай и за взаимна утеха те споменаха имената на мазовецките и изобщо на полските рицари, които било на дворцовите зрелища, било на двубоите на коне бяха удържали многобройни победи над западните рицари, а особено Завиша от Гарбов, с когото нито един рицар в цялото християнство не можеше да се мери. Но имаше и такива, които много разчитаха на Збишко. „Не е слабак той — казваха — и доколкото сме чували, много пъти вече е чупил главите на немците на утъпкана земя.“ Но сърцата им се особено ободриха след постъпката на Збишковия оръженосец, чеха Хлава, който в навечерието на двубоя, като слушаше разказите на ван Крист за небивалите победи на Ротгер и беше буен младеж, хвана ван Крист за брадата, вдигна главата му и рече: „Ако не те е срам да лъжеш пред хората, погледни нагоре, защото и господ те чува!“ И го държа така толкова време, колкото да се прочете „Отче наш“. Онзи най-сетне се освободи и веднага почна да го разпитва за произхода му, а като разбра, че е от дворянски род, извика го също на двубой със секири.

Зарадваха се мазурите от постъпката на Хлава, някои казаха: „Такива хора няма да се влачат в двубоя и стига на тяхната страна да е правдата и бог, кръстоноските кучета не ще си отидат със здрави кокали.“ Но понеже и самият Ротгер така бе съумял да хвърли прах в очите на всички, та мнозина се безпокояха на чия страна е истината, и самият княз споделяше това безпокойство.

Ето защо вечерта преди боя той повика Збишко за разговор, на който присъствуваше само княгинята, и го запита:

— Уверен ли си, че бог ще бъде с тебе? Отде знаеш, че те са похитили Данушка? Дали Юранд не ти е казал нещо? Защото, виж — тук има писмо от Юранд, писал го е отец Калеб, и печатът е негов, и в това писмо Юранд казва, че не са я отвлекли кръстоносците. Какво ти каза той?

— Каза ми, че не са я отвлекли кръстоносците.

— Как тогава можеш да излагаш живота си н да излизаш на съд божи?

Збишко млъкна, само от време на време трепваха челюстите му, а в очите му напираха сълзи.

— Аз не зная нищо, милостиви господарю — рече той. — Тръгнахме оттук заедно с Юранд и по пътя му признах за венчавката. Той тогава почна да се вайка, че това може да разгневи бога, но когато му казах, че то е божа повеля, той се успокои и прости. През целия път казваше, че никой друг освен кръстоносците не е отвлякъл Дануша, а после вече и аз сам не зная какво стана!… В Спихов дойде същата оная жена която бе донесла за мене някакви лекове в горския замък, а с нея още един пратеник. Затвориха се s Юранд в стаята и се съвещаваха. Какво са приказвали, също не зная, но след този разговор и собствените слуги на Юранд не можеха да го познаят, защото беше като от гроб излязъл. Каза на всички ни „Не са кръстоносците“, но бог знае защо пусна Бергов и всички пленници, колкото имаше в подземието У себе си, а сам замина без оръженосец и без нито един слуга. Казваше, че отива при разбойниците да откупи Данушка, а на мене заповяда да чакам. И аз чаках. Изведнъж иде от Щитно известие, че Юранд изпотрепал немците и сам паднал убит! О, милостиви господарю! Пареше ме спиховската земя и малко остана да полудея. Качих аз хората си на конете, за да отмъстя за смъртта на Юранд, но отец Калеб ми каза! „Крепостта няма да превземеш, а война недей започва. Иди при княза, може би там знаят нещо за Дануша.“ И аз дойдох и пристигнах тъкмо тогава, когато онова куче лаеше за неправдите над кръстоносците и за лудостта на Юранд… Аз, господарю, поех неговата ръкавица, защото още преди това го бях извикал на двубой, и при все че не зная нищо, едно зная — че те са пъклени лъжци без срам, без чест и вяра! Припомнете си, милостиви господарю! Нали те сами убиха рицаря дьо Фурси, а искаха да стоварят това престъпление върху моя оръженосец. Бога ми! Заклаха го като вол, а после дойдоха при тебе, господарю, да искат мъст и отплата! Кой тук ще се закълне, че не са излъгали преди това Юранд и че не лъжат сега и тебе, господарю?… Аз не знам, не знам къде е Данушка, но го извиках на двубой, защото, дори ако потрябва да се лиша от живота си, предпочитам смъртта, отколкото живот без моята любима, без тази, която е най-скъпото за мен в целия свят.

Силно развълнуван след тия думи той дръпна мрежата от главата си и косата му се пръсна по плещите; той се хвана за главата с двете, ръце и горчиво зарида. Княгиня Ана Данута, сама опечалена дълбоко от загубата на Дануша, от съчувствие към неговата болка сложи ръцете си на главата му и рече:

— Господ да ти помогне, да те утеши и благослови!

V

Князът не се възпротиви на двубоя, пък и според тогавашните обичаи нямаше възможност да направи това. Настоя само Ротгер да напише писмо до магистъра и до Зигфрид де Льове и да им съобщи, че той пръв е хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари, вследствие на което излиза да се бие с мъжа на Юрандовата дъщеря, който впрочем по-рано го беше извикал на двубой. Кръстоносецът при това се оправдаваше пред великия магистър, че излиза да се бие без разрешение само защото се отнася до честта на Ордена и за да се отхвърлят отвратителните подозрения, които биха могли да донесат на Ордена позор и които той, Ротгер, е готов всякога да изкупи с кръвта си. Писмото бе изпратено веднага до границата по един от слугите на рицаря, а оттам до Малборг то трябваше да отиде по пощата, която кръстоносците бяха въвели в своите земи много по-рано от другите държави.

В това време в двора на замъка слугите разчистиха и утъпкаха снега и го посипаха с пепел, за да не потъват и да не се хлъзгат по гладката повърхност краката на борещите се. В целия замък владееше необикновено оживление. Рицарите и придворните жени се бяха развълнували толкова много, та през нощта в навечерието на двубоя никой не заспа. Казваха си, че конният двубой с копия, па дори с мечове, често свършва само с нараняване, но пешият двубой, особено със страшните секири, свършва всякога със смърт. Всички сърца бяха на страната на Збишко, но колкото повече някой беше разположен към него или към Дануша, с толкова по-голямо безпокойство си спомняше разказите за славата и военната опитност на кръстоносеца. Много от жените прекараха нощта в черквата, дето след изповядването пред отец Вишонек се молеше и Збишко. Като гледаха почти юношеското му лице, те си казваха една на друга: „Та той е още дете!… Как ще подложи младата си глава под немската секира?“ И се молеха още по-усърдно за помощ. Но когато на съмване той стана и мина край тях, за да си облече в стаята доспехите, сърцата отново се поободриха, защото главата и лицето на Збишко бяха наистина момчешки, но снагата му беше необикновено едра и силна и той им изглеждаше як мъжага, който ще се разправи и с най-силния противник.

Двубоят трябваше да стане в малкия двор на замъка, който беше заобиколен с галерия.

Когато се съмна напълно, дойдоха князът с княгинята и децата им и заеха места в средата между колоните, отдето се виждаше най-добре целият двор. От двете им страни насядаха по-важни дворяни, благородни жени и рицари. Запълниха се и всички ъгли на галерията; слугите пък се наредиха по насипа, издигнат от разчистения сняг, а някои се покатериха по балконите и дори на покрива. Там простите хора говореха помежду си: „Дай боже нашият да победи!“

Денят беше студен, влажен, но светъл; орляци врани, които живееха по покривите и по върховете на кулите, изплашени от необикновеното движение, кръжаха над замъка и силно пляскаха криле. Въпреки студа хората се потяха от вълнение, а когато се обади първата тръба, която извести влизането на противниците, всички сърца забиха като чукове.

А те влязоха от противоположните страни на арената и се спряха на границата й. В този миг всеки от зрителите затаи дъх в гърдите си, всеки помисли, че ето, след малко две души ще отлетят към божия съд и два трупа ще останат на снега — и устата, както и бузите на жените побледняха и посиняха при тази мисъл, а очите на мъжете бяха впити изпитателно в противниците, защото всеки от тях искаше да отгатне по държането и по въоръжението им на чия страна ще бъде победата.

Кръстоносецът беше със синкава ризница от леко калена стомана, също такива набедреници и шлем с вдигнат наличник и с великолепен кичур паунови пера на гребена. Гърдите, хълбоците и гърба на Збишко покриваше разкошната миланска броня, която той на времето бе спечелил като плячка от фризийците. На главата си имаше шлем с мрежа, също отворен, но без пера, на краката, — ботуши от кожа на бик, В левите си ръце противниците държаха щитове с гербове; на щита на кръстоносеца беше изобразена шахматна дъска, а под нея три лъва, застанали на задните си крака, а на Збишковия щит — тъпа подкова. В десните си ръце те държаха широки, страшни секири с дъбови почернели дръжки, по-дълги от ръката на който и да а възрастен мъж. Придружаваха ги оръженосците: Хлава, когото Збишко наричаше Главчо, и ван Крист, и двамата облечени с черни железни ризници, и двамата също със секири и щитове: на герба на ван Крист беше изобразен храст жълтуга, а гербът на чеха приличаше на полския герб с глава на зубър, но вместо брадва в главата на бика стърчеше къс меч, забит до половина в окото му.

Тръбата изсвири втори път, а след третия противниците според уговорката трябваше да настъпят един срещу друг. Сега ги разделяше само малко, посипана със сива пепел пространство, но над това пространство като зловеща птица витаеше смъртта. Но преди да бъде даден третият знак, Ротгер се приближи до колоните, между които седяха князът и княгинята, вдигна облечената си в желязо глава и заговори с такъв висок глас, че думите му се чуха във всички кътчета на галерията:

— Нека ми бъде свидетел бог и ти, достойни господарю, и цялото рицарство на тая страна, че аз не съм виновен за кръвта, която ще се пролее тук.

При тези думи сърцата отново се свиха от увереността на кръстоносеца в себе си и в своята победа. Но Збишко, който беше простодушен, се обърна към своя чех и каза:

— Смърди ми тая кръстоносна хвалба, защото тя би била на място след моята смърт, но не и докато съм жив. Тоя самохвалко има на шлема си паунови пара, пък аз изпърво се заклех да намеря три такива китки, а по-късно колкото са пръстите на ръцете, Бог ми ги праща!

— Господарю… — попита Хлава, като се наведе и взе е шепата си малко пепел със сняг, за да му се не хлъзга дръжката в дланта — може би Исус Христос ще ми помогне да се разправя бързо с тоя пруски глупак, та ще ми позволите ли тогава, ако не да нападна кръстоносеца, поне да пъхна дръжката между коленете му и да го сваля на земята?

— Пазил те господ! — викна живо Збишко, — Ще покриеш с позор и мене, и себе си.

В това време гласът на тръбата екна за трети път. Като го чуха, оръженосците се хвърлиха бързо и яростно един върху друг, а рицарите тръгнаха един към друг по-бавно и по-спокойно, както го изискваше преди първото сблъскване тяхното звание и достойнство.

Малцина обръщаха внимание на оръженосците, но онези от опитните мъже и от слугите, които ги гледаха, разбраха веднага, че всички предимства са на страната на Хлава. Ръцете на немеца работеха по-мъчно със секирата, а и движенията на щита му бяха по-бавни. Изпод щита му се виждаха краката, по-дълги, но по-слаби и по-малко пъргави от яките, покрити с опънати крачоли нозе на чеха. Освен това Хлава нападна тъй стремително, че ван Крист трябваше едва ли не от първата минута да отстъпва. Разбра се веднага, че единият от тези противници се хвърля върху другия като буря, че напира, настъпва, поразява като гръм, а другият предчувствува, че смъртта го дебне, и само се защищава, за да забави колкото се може повече ужасната минута. Наистина беше така. Тоя самохвалко, който изобщо излизаше на бой само тогава, когато не можеше да изклинчи, разбра, че дръзките му и непредпазливи думи го докараха до двубой със страшна хала, която той би трябвало да избягва като смъртта си; и сега, когато усети, че всеки един от тези удари би могъл да свали вол, съвсем падна духом. Той почти забрави, че не е достатъчно да отбива ударите с щита, но трябва и сам да нанася удари. Виждаше над главата си блясъка на секирата и мислеше, че всяко нейно замахване е последно. Като се пазеше с щита, той затваряше неволно очи с чувство на тревога и със съмнение дали ще ги отвори пак. Сегиз-тогиз и той замахваше, но без надежда, че ще засегне противника, и само вдигаше щита все по-високо над главата, за да я запази.

Най-сетне той почна да се уморява, а чехът удряше все по-силно. Както от голям бор хвърчат на всички страни грамадни трески под секирата на дърваря, така и под ударите на чеха почнаха да се чупят и да падат железни късове от доспехите на немския оръженосец. Горният край на щита му се преви и пропука, а десният нараменник падна на земята заедно с прерязания и окървавен вече ремък. Косата на ван Крист настръхна и го обхвана смъртна тревога. Той замахна по щита на чеха още един-два пъти с всичката сила на мишците си, но като видя, че пред страшната сила на противника няма за него спасение и че може да го спаси само някакво свръхестествено усилие, той внезапно се сгромоляса с всичката тежест на въоръжението и на тялото си под краката на Хлава.

И двамата паднаха на земята и се бореха, като се търкаляха и преобръщаха по снега. Но чехът скоро се намери отгоре, известно време потискаше още отчаяните движения на противника, най-сетне налегна с коляното си желязната ризница, която покриваше корема му, и извади от пояса си късата триръба мизерикордия.

— Пощади! — прошепна тихо ван Крист и вдигна очи към очите на чеха.

Но вместо отговор чехът се протегна върху него, за да може по-лесно да стигне с ръка до шията му, и като разряза под брадата му ремъка, който крепеше шлема, ръгна нещастника два пъти в гърлото с острието, насочено надолу към средата на гърдите.

Тогава очите на ван Крист хлътнаха навътре в черепа, ръцете и краката му заудряха по снега, като че искаха да го очистят от пепелта, след минута обаче той се изпъна н остана неподвижен, като още издуваше покритите си с червена пяна устни и бълваше изобилно кръв.

А чехът стана: избърса мизерикордията с дрехата на немеца, после вдигна секирата, опря се на нея и почна да наблюдава по-тежката и по-упорита борба на своя рицар с брат Ротгер.

Западните рицари бяха вече навикнали на удобства и разкош, докато „владелците“ от Малополша и Великополша, както и в Мазовия, водеха още суров и тежък живот, вследствие на което дори у чуждите и зле настроените предизвикваха почуда със силата на тялото си и издръжливостта на всякакви трудности — било продължителни, било наложени от момента. И сега също пролича, че Збишко надвишава кръстоносеца със силата на ръцете и краката не по-малко, отколкото, оръженосецът му надвишаваше ван Крист, но пролича също, че като твърде млад, отстъпваше на Ротгер в рицарската опитност.

На Збишко донякъде помагаше обстоятелството, че Ротгер избра бой със секири, защото при това оръжие спазването на строги правила беше невъзможно. В бой с къси или дълги мечове, при който би трябвала да познаваш ударите, извъртанията и да умееш да ги отбиваш, немецът щеше да има голямо предимство. Но и сега както сам Збишко, така и зрителите по движенията и владеенето на щита разбраха, че имат пред себе си опитен и страшен мъж, който очевидно не за пръв път излиза на такъв вид битка. При всяко замахване на Збишко Ротгер подлагаше щита, а в мига на удара отстъпваше леко назад, от което дори и най-силният замах губеше от силата си и не можеше нито да разсече, нито да смачка гладката повръхност. Той ту отстъпваше, ту настъпваше и правеше това спокойно, но така бързо, та очите едва можеха да схванат движенията му. Князът се изплаши за Збишко, а мъжете навъсиха лица, защото им се стори, че немецът си играе сякаш нарочно с противника. Понякога дори и не подлагаше щита, а в същия миг, когато Збишко замахнеше, той правеше половин обръщане настрана, така че острието на секирата разсичаше празното пространство. Това беше най-страшното, защото Збишко можеше при това да изгуби равновесие и да падне, след което неизбежно би загинал. Като гледаше това, чехът, изправен над заклания Крист, също се тревожеше и си казваше: „Бога ми! Ако господарят падне, ще прасна немеца с тила на секирата отзад между плешките да се търколи и той.“

Збишко обаче не падаше, защото имаше огромна сила в краката и като ги разкрачваше широко, можеше да задържи на един крак цялата тежина на тялото и на размаха.

Ротгер бе забелязал това веднага и зрителите се лъжеха, като допускаха, че той се отнася с пренебрежение към противника си. Наопаки още след първите замахвания, когато при всичкото му умение да отдръпва щита ръката му почти се вдърви под него, той разбра, че го чакат о това момче тежки усилия и че ако не успее случайно да го повали, борбата с него може да бъде дълга и опасна. Той вмяташе, че като удари в празно пространство, Збишко ще падне на снега, а понеже това не стана, той почна просто да се безпокои. Изпод стоманения навес на шлема той виждаше стиснатите ноздри и устни на противника, а понякога и блесналите очи и си казваше, че буйността му ще го погуби, че той ще се забрави, ще престане да съобразява и в заслепението си ще мисли повече да нанася удари, отколкото да се отбранява. Но той се измами и тук. Збишко не умееше да се отклонява от ударите с половин обръщане, но той не забравяше щита, а когато вдигаше секирата, не се откриваше повече, отколкото трябваше. Личеше си, че вниманието му се удвои, а като разбра, че противникът му е опитен и сръчен, не само че не се забрави, но се съсредоточи, стана по-предпазлив и в ударите му имаше някаква обмисленост, планомерност, която можеше да бъде последица не на гореща, а на студена ожесточеност.

Ротгер, който беше участвувал в много войни и се беше бил много пъти както в общи битки, така и в двубои, знаеше от опит, че има хора, които като грабливите птици са създадени за битки и са особено надарени от природата; те като че ли отгатват всичко онова, което другите научават в продължение на години с учение и упражнения; и той веднага си помисли, че има работа с такъв човек. Още от първите удари разбра, че у този младеж има нещо от ястреба, който в лицето на противника вижда само плячката си и не мисли вече за нищо друго, а само как да го досегне с ноктите си. Макар и много силен, той забеляза също, че не може да се сравни по сила със Збишко и ако се умори, преди да е успял да му нанесе решителния удар, борбата с този страшен, макар и по-малко опитен юноша може да стане гибелна за него. При тая мисъл той реши да продължи борбата с възможното най-малко усилие, приближи към себе си щита и вече нито много настъпваше, нито много се дърпаше, ограничи движенията си, събра всички сили на душата и на мишниците си за решителния удар и чакаше удобен миг.

Жестоката борба продължи повече от обикновено, В галерията цареше мъртва тишина. Чуваха се само сегиз-тогиз ту звънливите, ту глухите удари на остриетата и на дръжките на секирите по щитовете, И князът с княгинята, и рицарите, и придворните бяха навикнали на подобни зрелища, но сега някакво особено чувство, подобно на ужас, бе стиснало като с клещи всички сърца. Всички разбраха, че тук работата е не да покаже всеки силата си, сръчността и храбростта си, а да даде израз на яростта си, на по-голямото си отчаяние, на по-голямото си и по-неумолимо ожесточение и на по-силната си жажда за мъст. От една страна понесените страшни неправди, безграничната любов и скръб, а от друга честта на целия Орден и дълбоката омраза бяха излезли в този двубой на съд божи.

В това време бледата зимна утрин стана по-светла, разпръсна се сивото було на мъглата и слънчев лъч освети ясносинята ризница на кръстоносеца и сребристата миланска броня на Збишко. В параклиса зазвъниха за утренна и още при първия звън орляците врани хвръкнаха от покрива на замъка, като пляскаха с крила и грачеха кресливо, сякаш се радваха на кръвта и на трупа, който лежеше вече неподвижен на снега. През време на борбата Ротгер на два пъти хвърли поглед към него и внезапно се почувствува страшно самотен. Всички очи, които го гледаха, бяха очи на врагове. Всички молитви, благопожелания и мълчаливи обети, които правеха жените, бяха на страната на Збишко. Освен това кръстоносецът, макар и да беше напълно уверен, че Збишковият оръженосец няма да се хвърли върху нега отзад и да му нанесе предателски удар, все пак в присъствието и близостта на тази страшна фигура му внушаваше такова неволно безпокойство, каквото обхваща хората при вида на вълк, мечка или див бивол, от които не ги отделя желязна решетка. И не можеше да надвие това чувство, толкова повече, защото чехът в желанието си да следи по-добре хода на боя се движеше, променяше мястото си и отиваше ту отстрани на борещите се, ту отзад, ту отпред — като при това накланяше глава и поглеждаше зловещо Ротгер през отворите на железния наличник и шлема, а понякога уж неволно издигаше окървавената мизерикордия.

Умората най-сетне почна да завладява кръстоносеца. На два пъти той нанесе два откъслечни, но страшни удара, като мереше дясното рамо на Збишко; той обаче ги отби с щита си с такава сила, че дръжката се залюля в ръката на Ротгер, а самият той трябваше ненадейно да отстъпи, за да не падне. И от този миг той все отстъпваше. Изчерпваха се вече не само силите му, но и хладнокръвието и търпението. При вида на отстъплението му от гърдите на зрителите се изтръгнаха няколко възгласа, като че ли победни, които предизвикваха в душата му злоба и отчаяние. Ударите на секирите станаха все по-чести. Пот обливаше челата на двамата бойци, а през стиснатите им зъби от гърдите се изтръгваше хрипливо дишане. Зрителите престанаха да пазят тишина и сега всяка минута се чуваха ту мъжки, ту женски гласове: „Удари го… Съд божи! Божие наказание! Да ти помага господ!“ Князът махна няколко пъти с ръка, за да ги усмири, но не можеше да ги сдържи. Шумът ставаше все по-силен, защото на галерията заплакаха тук-таме деца и най-сетне току до самата княгиня някакъв млад разридан женски глас извика:

— За Данушка! Збишко! За Данушка!

Та нали Збишко знаеше, че се отнася до Дануша. Той беше уверен, че този кръстоносец има пръст в отвличането й, и като се бореше с него, се сражаваше да отмъсти за стореното й зло. Но като човек млад и жаден за битки, в началото на двубоя той мислеше само за боя. Сега този вик изведнъж му припомни за нейната загуба и за нейната зла съдба. Любов, тъга и жажда за мъст се разляха като огън по жилите му. Сърцето му застена от събудената болка и го обхвана просто треска за бой. Кръстоносецът вече не можеше да отбива, нито да отвръща на неговите страшни, подобни на буря удари. Збишко удари с щита си неговия щит с такава свръхчовешка сила, та ръката на немеца се вдърви внезапно и увисна безсилна. Смаян и изпаднал в ужас, Ротгер се дръпна назад, олюля се и в миг пред очите му блесна секирата, а острието й като мълния се заби в дясното му рамо.

До ушите на зрителите стигна само сърцераздирателният вик: „Исусе!…“, след което Ротгер отстъпи още крачка назад и рухна възнак на земята. Изведнъж всички на галерията зашумяха и се размърдаха, както пчелите в пчелин, когато ги припече слънцето, почват да хвърчат и бръмчат. Рицарите слизаха тичешком на купчини по стълбите, слугите прескачаха насипа от сняг, за да видят отблизо труповете. Навред се чуваха викове: „Ето божи съд!… Има си Юранд наследник! Хвала му и признателност! Това се казва юнак, роден за секира!“ Други пък викаха: „Вижте и се чудете! Самият Юранд не би го разсякъл по-добре,“ Около трупа на Ротгер се събра цял куп любопитни, а той лежеше по гръб, с бяло като снега лице, с широко отворени уста и с окървавено рамо, разсечено така ужасно от шията чак до под мишницата, та едвам се държеше за тялото. А някои казваха: „Ето, жив беше и ходеше гордо по земята, а сега и пръста си не може да мръдне!“ При тия думи едни се чудеха на ръста му, защото беше заел на арената голямо пространство и след смъртта си изглеждаше още по-огромен, други се чудеха на кичура паунови пера, които изглеждаха много красиви на снега, а трети на доспехите, с цената на които можеше да се купи цяло село. Но чехът Хлава се приближи с двама Збишкови слуги, за да снеме доспехите на покойника, а любопитните обкръжиха Збишко и почнаха да го хвалят и превъзнасят до небесата, защото им се струваше, че неговата слава заслужено ще издигне цялото мазовецко и полско рицарство. В това време му взеха щита и секирата, за да му олекне, а Мрокота от Моцажев му откопча и шлема и покри с шапка от алено сукно изпотената му коса. Збишко стоеше като вцепенен, дишаше тежко, с незагаснал още огън в очите, с лице, побледняло от усилието и ожесточението, и леко потреперваше от вълнение и умора. Но го хванаха под ръка и го заведоха при княза и княгинята, които го чакаха в отоплена стая до камината. Там Збишко коленичи пред тях, а когато отец Вишонек го прекръсти и се помоли за вечен покой на душите на умрелите, князът прегърна младия рицар и каза:

— Всевишният бог отсъди по спора между двама ви и той управляваше ръката ти, да бъде благословено името му, амин!

После се обърна към рицаря дьо Лорш и към другите и прибави:

— Тебе, чужденецо рицарю, и вас, всички тук събрани, призовавам за свидетели на това, за което и сам свидетелствувам, че те се биха според закона и обичая и че съдът божи тук се извърши по рицарски й по божи ред, както става навсякъде.

Местните рицари потвърдиха в дружен хор думите на княза, а когато ги преведоха на рицаря дьо Лорш, той стана и заяви, че не само е свидетел, че всичко е станало по рицарски и по божи ред, но дори ако някой в Малборг или при друг княжески двор дръзне да се съмнява в това — той, дьо Лорш, ще го призове веднага на двубой — пеши или на кон, ако ще би да е не само обикновен рицар, но великан и магьосник, който да надминава по магьосническата си сила и самия Мерлин.

А в това време княгиня Ана Данута, когато Збишко прегърна и нейните крака, се наведе към него и му каза:

— Защо не си радостен? Радвай се и благодари на бога, защото, ако бог беше милостив и те отърва от тая опасност, той и за в бъдеще няма да те изоставя; и ще те направи щастлив.

А Збишко отвърна:

— Как да се радвам, милостива господарке? Господ ни прати победа и отмъщение над оня кръстоносец, но Данушка я няма и пак я няма и аз сега не съм по-близо до нея, отколкото преди.

— Най-върлите ти врагове, Данвелд, Готфрид и Ротгер, не са вече живи — отговори княгинята, — а за Зигфрид казват, че е по-справедлив от тях, ако и жесток. Прославяй божието милосърдие и за това. А рицарят дьо Лорш казваше, че ако кръстоносецът падне убит, ще отиде веднага в Малборг и ще настоява пред самия велик магистър за Данушка. Те не ще посмеят да не послушат великия магистър.

— Дай боже здраве на рицаря дьо Лорш! — рече Збишко. — И аз ще отида а него в Малборг.

А княгинята се уплаши от тези думи, сякаш Збишко й каза, че ще отиде обезоръжен кри вълците, които се събираха зиме на глутници в дълбоките гори на Мазовия.

— За какво? — извика тя. — На сигурна гибел ли? Веднага след двубоя, няма да ти помогне нито дьо Лорш, нито онези писма, която Ротгер писа преди боя. Няма да спасиш никого, а ще погубиш себе си.

Но той стана, кръстоса ръце и каза:

— Кълна се в бога, че ще отида в Малборг и дори отвъд морето. Кълна се в Исуса Христа, че ще я търся до последен дъх и не ще престана, докато не загина. По-леко е за мене да бия немците и да се сражавам въоръжен, отколкото на нея горкана да стене в подземието. Ой, по-леко е! По-леко!

И както говореше всякога, когато споменаваше Дануша, той изрече това с такъв порив, с такава болка, че от време на време думите му пресекваха, като че някой го хващаше за гърлото. Княгинята разбра, че е безполезно да го придумва, че ако някой иска да го въздържи, би трябвала да го окове и да го хвърли а подземие.

Збишко обаче не можеше да замине веднага. Един тогавашен рицар беше свободен да не обръща внимание на никакви пречки, но не можеше да наруши рицарския обичай, който заповядваше на победителя в двубой да остане на мястото на боя през целия ден до полунощ и то за да покаже не само, че е станал господар на арената, но също готовността си да води нов двубой, в случай че някой от роднините или приятелите на победения пожелае да го извика отново. Този обичай се спазваше дори от цели отреди войска и неведнъж с това изгубваха предимствата, които можеха да им донесат бързите действия след победата. Збишко дори не се опита да наруши тоя неумолим закон и като хапна малко, облече доспехите и до полунощ стоя в двора на замъка под мрачното зимно небе да очаква врага, който отникъде не можеше да дойде.

Едва в полунощ, след като глашатаите с тръбите възвестиха окончателно неговата победа, Миколай от Длуголяс го извика при княза на вечеря и на съвет.

VI

На съвета князът заговори пръв и каза:

— Бедата е там, че нямаме никакво писмо, нито друго свидетелство против кръстоноските вождове. Наистина нашите подозрения изглеждат справедливи и аз самият мисля, че те са похитили Юрандовата дъщеря, а не някой друг, но какво от това? Те ще отрекат. Пък ако великият магистър попита за някакво доказателство, какво ще му покажем? Ех! Дори и писмото на Юранд говори в тяхна полза.

Тук той се обърна към Збишко:

— Казваш, че те са го принудили със заплашване да напише това писмо. Възможно е и навярно е така, защото, ако правото беше на тяхна страна, бог не би ти помогнал срещу Ротгер. Но щом са го изнудили да напише едно, могли са да го изнудят да напише и две писма. Може би те имат от Юранд и документ, че не са виновни за отвличането на нещастната девойка. В такъв случай ще покажат на магистъра това писмо — и какво ще стане?

— Та нали те сами признаха, милостиви господарю, че уж са отървали Данушка от разбойници и че е у тях.

— Зная. Но сега казват, че са се излъгали и че било друго момиче, и най-доброто доказателство е, че сам Юранд не го признал за своя дъщеря.

— Не го признал, защото му показали друго момиче, с което именно са го разярили.

— Сигурно така е било, но те могат да кажат, че това са само наши предположения.

— Техните лъжи — каза Миколай от Длуголяс — са като гората. В началото й може още да се вижда нещо, но колкото по-надълбоко навлизаш, тя става все по-гъста, та човек се забърква и съвсем изгубва пътя.

После той повтори думите си на немски на рицаря дьо Лорш, който каза:

— Великият магистър е по-добър от тях, а и брат му има дръзка душа, но разбира от рицарска чест.

— Така е — отговори Миколай. — Магистърът е човечен. Той не може да обуздава вождовете и върховния съвет, нито да попречи на несправедливостите в Ордена, но е недоволен от тях. Идете, идете, рицарю дьо Лорш, и му разправете всичко, което се случи тук. Те се срамуват от чужденците повече, отколкото от нас, за да не разказват при чуждите дворове за тяхното вероломство и нечестни постъпки. Пък ако магистърът ви поиска доказателства, тогава му кажете така: „Познаването на истината е божа работа, а работа на хората е да я търсят, затова ако искаш, господарю, доказателства, потърси ги: заповядай да претърсят замъците, разпитай хората, позволи и на мене да търсим, защото глупаво и смешно е да се твърди, че онова сираче са го отвлекли горски разбойници.“

— Глупаво и смешно — повтори дьо Лорш.

— Защото разбойниците не биха посегнали на княжеския замък, нито на Юрандовото чедо. Пък дори и да бяха я отвлекли, то щеше да бъде само за откуп и сами биха съобщили, че е у тях.

— Ще кажа всичко това — рече лотарингецът — и дьо Бергов също ще намеря. Ние сме родом от една страна и при все че не го познавам, казват, че и той е някакъв роднина на гелдрийския граф. Той е бил в Щитно, нека разкаже на магистъра какво е видял.

Збишко разбра нещичко от тия думи, а което не разбра, Миколай му го обясни, затова хвана рицаря дьо Лорш през кръста и го притисна до гърдите си, така че рицарят чак изохка.

А князът рече на Збишко:

— Ти непременно ли искаш да отидеш там?

— Непременно, милостиви господарю. Какво друго ми остана да правя? Исках да взема Щитно с пристъп, па макар със зъби да гриза стените, но как мога да почна война без разрешение?

— Който започне война на своя глава, той ще плати за това под меча на палача — каза князът.

— Разбира се, законът си е закон — отговори Збишко. — Ех! Исках после да извикам на двубой всички, които са били в Щитно, но хората разправяха, че Юранд ги изклал там като волове, и аз не знаех кой е останал жив и кой е убит… Но кълна се в бога и в светия кръст, че няма да напусна Юранд до последно издихание!

— Думите ти са пълни с благородство и ти ми харесваш — рече Миколай от Длуголяс. — Пък дето не си полетял самичък към Щитно, това показва, че имаш разум, защото и глупавият би се досетил, че те няма да държат там нито Юранд, нито дъщеря му, а трябва да са ги закарали в някои други замъци. Като награда, загдето си дошъл тук, бог ти прати Ротгер…

— Да! — рече князът, — Както чухме от Ротгер, от ония четиримата е останал жив само старият Зигфрид, а другите вече господ наказа с твоята или с Юрандовата ръка. Колкото до Зигфрид, той е по-малко измамник от ония, но е може би най-жесток. Лошото е, че Юранд и Дануша са в неговите ръце и трябва бързо да ги отървем. А за да не ти се случи и на тебе нещо лошо, ще ти дам писмо за магистъра. Чуй добре и запомни, че не отиваш като посланик, а като обикновен пратеник, пък аз пиша на магистъра така: щом на времето си посегнаха на нашата особа, на потомъка на техните благодетели, твърде е възможно те да са отвлекли и дъщерята на Юранд, защото го мразят отдавна. И аз моля магистъра да заповяда бързо да я потърсят и ако желае моето приятелство, да ти я предаде веднага.

Като чу това, Збишко се наведе до краката на княза, прегърна коленете му и заговори:

— Ами Юранд, милостиви господарю! Ами Юранд? Застъпете се и за него! Ако раните му са смъртоносни, нека поне умре на своя земя и при децата си.

— Казал съм нещо и за Юранд — рече ласкаво князът. — Магистърът трябва да изпрати двама съдии и аз също двама, които да разгледат според законите за рицарската чест провиненията на вождовете и на Юранд. А те ще си изберат още един, който ще им бъде главен, и каквото решат петимата, това и ще бъде.

Така завърши съветът, след който Збишко се сбогува с княза, понеже веднага трябваше да тръгнат на път. Но преди да се разотидат, осведоменият и запознат добре с кръстоносците Миколай от Длуголяс дръпна Збишко настрана и го запита:

— Ами оня момък, чеха, ще вземеш ли със себе си при немците?

— То се знае, защото той не се отделя от мене. Защо питате?

— Защото ми е жал за него. Момък за чудо и приказ, но чуй какво ще ти кажа: ти ще се върнеш от Малборг със здрава глава, освен ако се биеш там и попаднеш на някой по-добър от тебе, а твоят чех положително ще загине.

— Защо?

— Защото ония кучи синове го наклеветиха, че гой намушкал рицаря дьо Фурси. Сигурно са съобщили на магистъра за смъртта му и може да са писали, че чехът е пролял тази кръв. А в Малборг няма да му простят това, Там го чака съд и отмъщение: защото, как ще докажеш на магистъра, че е невинен? Пък нали той също счупи ръката на Данвелд, а Данвелд е роднина на великия хоспиталиер. Жал ми е за чеха и ти повтарям, че ако тръгне с тебе, ще отиде на сигурна смърт.

— Няма да отиде на смърт, защото аз ще го оставя в Спихов.

Но стана другояче, понеже се явиха причини, поради които чехът не остана в Спихов. Збишко и дьо Лорш тръгнаха заедно със свитите си още на сутринта. Дьо Лорш, когото отец Вишонек бе освободил от клетвата, дадена на Улрика де Елнер, пътуваше щастлив и цял предаден на спомена за хубостта на Ягенка от Длуголяс и затова мълчеше; Збишко пък, като не можеше да говори с него за Данушка между другото и затова, че всеки от тях не разбираше добре езика на другия, говореше с Хлава, който досега не знаеше нищо за предстоящото пътуване в страната на кръстоносците.

— Отиваме в Малборг — рече Збишко, — а кога ще се върна, един господ знае… Може би скоро, можа напролет, може след година а може и съвсем да не се върна, разбираш ли?

— Разбирам. Ваша милост отивате навярно и за да извикате на двубой тамошните рицари. И слава богу, защото всеки рицар трябва да си има оръженосец.

— Не — отвърна Збишко. — Аз отивам там не да ги викам на двубой, освен ако се случи така, но ти няма и да дойдеш, а ще останеш у дома, в Спихов.

Като чу това, чехът изпърво се огорчи страшно и почна жаловито да се вайка, а после се замоли на младия си господар да не го оставя.

— Заклел съм се, че няма да напусна ваша милост: заклех се в кръста и в честта си. Ами ако на ваша милост се случи някакво премеждие, как ще се явя пред очите на господарката си в Згожелице? Аз на нея се заклех, господарю! Смилете се над мене, за да се не опозоря пред нея.

— А не й ли се закле, че ще ми се подчиняваш? — попита Збишко.

— Как да не съм? За всичко се заклех, само не за това, че ще си отида. Ако ваша милост ме изпъдите, ще тръгна отзад, за да ви бъда под ръка в случай на нужда.

— Не те пъдя и няма да те изпъдя — отговори Збишко, — но аз като че съм твой пленник, щом не мога да те изпратя никъде, макар и на по-далечен път, нито да се отскубна от тебе поне за един ден. Няма да стоиш непрекъснато над главата ми и да ми светиш. А при двубой как ще ми помогнеш? Не по време на война, за това не говоря, защото тогава се бият всички, но при двубой ти няма да се биеш заради мене. Ако Ротгер беше по-силен от мене, вместо ние да возим в нашата кола неговите доспехи, моите щяха да бъдат в неговата. А освен това знай, че с тебе ще ми бъде там по-зле и че можеш да ме изложиш на опасност.

— Как така, ваша милост?

Збишко почна да му разправя това, което бе казал Миколай от Длуголяс, как вождовете, като не можели да признаят, че са убили дьо Фурси, обвинили него и сега ще го търсят, за да му отмъстят.

— Пък ако те пипнат — рече накрай той, — нали не мога да те оставя на тях като на кучета в устата, а с това и сам мога да изгубя главата си.

При тия думи чехът се натъжи, защото чувствуваше, че Збишко има право; но все пак се опита още веднъж да обърне работата, както се искаше нему.

— Нали вече не са живи онези, които ме видяха, защото едни от тях, както разправят, погубил старият пан от Спихов, а пък Ротгер — ваша милост.

— Видели са те слугите, които се влачели зад тях наблизо, пък и онзи стар кръстоносец е жив и сега сигурно е в Малборг; но и да не е там, ще дойде, защото да ще господ магистърът ще го извика.

Тук вече нямаше какво да се възрази и те продължиха пътя в мълчание чак до Спихов.

Там завариха всички в пълна бойна готовност, защото старият Толима очакваше, че или кръстоносците ще нападнат крепостта, или Збишко, като се върне, ще ги поведе да спасяват стария пан. Навсякъде имаше поставена стража, на проходите през блатата и в самата крепост. Селяните също бяха въоръжени и понеже бяха привикнали на война, с готовност чакаха немците и се надяваха на богата плячка. В замъка Збишко и дьо Лорш бяха приети от отец Калеб, който веднага след вечеря показа на Збишко пергамента с печата на Юранд, в който собственоръчно бе вписал последната воля на рицаря от Спихов.

— Той ми я продиктува през оная нощ, когато замина за Щитно. Пък и не се надяваше да се върне.

— А защо не ми казахте нищо тогава?

— Не казах нищо, защото ми призна като тайна изповед какво иска да прави. Благоволи да му пратиш повече покой, господи, и вечна светлина нека му свети…

— Не четете за него молитви. Той е още жив. Знам това от думите на кръстоносеца Ротгер, с когото се сражавах при двора на княза. Излязохме с него на съд божи и аз го убих.

— Та и затова Юранд няма да се върне… Освен ако господ го спаси!…

— Отивам ето с този рицар, за да го изтръгна от ръцете им.

— Изглежда, че не познаваш ръцете на кръстоносците; а пък аз ги познавам, защото, преди да ме прибере Юранд в Спихов, бях петнайсет години свещеник в тяхната страна. Само господ може да спаси Юранд.

— И може и на нас да помогне.

— Амин.

После той разви документа и почна да го чете. Юранд завещаваше всичките си земи и целия си имот на Дануша и на нейното потомство, а в случай че тя умре без потомство — на нейния мъж, Збишко от Богданец. В края той оставяше изпълнението на тази своя воля под покровителството на княза, „защото, ако нещо от писаното не е съгласно със закона, милостта на княза да го превърне в законно“. Тези думи бяха прибавени, защото отец Калеб познаваше само каноническото право, а самият Юранд, зает постоянно с войни, познаваше само рицарското право. След като прочете на Збишко документа, свещеникът го прочете на старейшините от охраната на спиховския замък, които признаха веднага младия рицар за свой владелец и се заклеха да му се подчиняват.

Те също мислеха, че Збишко веднага ще ги поведе да спасяват стария господар, и се радваха, защото носеха в гърдите си сурови и войнствени сърца, привързани силно към Юранд. Затова дълбоко се натъжиха, като разбраха, че ще си останат у дома в че господарят им ще отиде в Малборг само с малка свита и не на война, а само с оплакване. Тази тяхна тъга споделяше чехът Главчо, при все че, от друга страна, се радваше на толкова голямото увеличение на Збишковия имот.

— Ех, ако има някой да се зарадва — рече той, това е старият господар от Богданец! И би съумял той да се разпорежда тук! Какво е Богданец в сравнение с такова владение!

А Збишко изведнъж го налегна страшна тъга за чичо му, каквато го обхващаше често, а особено в трудни и тежки минути, та се обърна към оръженосеца, й каза, без да му мисли много:

— Защо ще седиш тук без работа? Върви в Богданец, писмо ще занесеш.

— Щом няма да дойда с ваша милост, предпочитам да отида, там! — отвърна зарадваният момък.

— Повикай отец Калеб, нека опише разбрано всичко, което се случи тук, пък на чичо ще прочете писмото енорийският свещеник в Кшешня или пък абатът, ако е в Згожелице.

Но при тия думи той се удари с ръка по едва наболите мустачки и добави като че ли на себе си:

— Ех! Абатът!…

И веднага, пред очите му се мярна Ягенка — синеока, тъмнокоса, стройна като кошута и със сълзи на ресниците! Стана му мъка и известно време търка челото си с ръка, а после каза:

— Ще ти бъде тъжно, девойко, ала не по-тъжно отколкото на мене.

В това време дойде отец Калеб и веднага седна да пише писмото, Збишко му диктуваше подробно всичко, което се бе случило от момента, когато бе пристигнал в горския замък. Той не скри нищо, защото знаеше, че старият Мачко ще разбере добре всичко и в края на краищата ще бъде доволен. Богданец наистина не можеше да се сравнява със Спихов, който беше обширно и богата владение, а. Збишко знаеше, че тези работи значеха за Мачко извънредно много.

Когато след дълъг труд писмото беше написано и запечатано, Збишко повика отново оръженосеца, връчи му го и каза:

— А може би ще се върнеш тук с чичо, на което бих се радвал много.

Но лицето на чеха беше като че ли смутено; помайваше се, пристъпваше от крак на крак и не си отиваше, докато младият рицар не се обади:

— Ако имаш още нещо да ми казваш, казвай.

— Искал бих, ваша милост… — отвърна чехът — искал бих още да запитам, какво да разправям там на хората?

— На кои хора?

— Е, не в Богданец, а в околността… Защото навярно ще искат да узнаят!

В отговор на това Збишко, който беше решил вече нищо да не скрива, го погледна проницателно и каза:

— Не ти е тебе до хората, ами до Ягенка от Згожелице.

А чехът пламна, после пребледня малко и отговор:

— До нея, господарю.

— А откъде знаеш, че тя не се е оженила там за Нтан от Рогов или за Вилк от Бжозова?

— Младата господарка не се е оженила за никого — отговори уверено оръженосецът.

— Може абатът да й е заповядал.

— Абатът слуша нея, а не тя него.

— Тогава какво искаш? Кажи истината и на нея, както и на всички.

Чехът се поклони и си отиде малко ядосан.

„Дай боже — си казваше той, като мислеше за Збишко — тя да те е забравила. Да й прати господ още по-добър от тебе. Но ако не те е забравила, ще й кажа, че си женен, но съпруга нямаш, и че може и да овдовееш, преди да се събереш с жена си.“

Оръженосецът наистина се бе привързал към Збишко, съжаляваше и Дануша, но Ягенка обичаше повече от всичко друго на света и откак в Чеханов се научи преди последната битка за женитбата на Збишко, сърцето му се изпълни с болка и горчивина.

— Да ще господ по-рано да овдовееш! повтори той.

Но изглежда, че после му дойдоха наум други по-приятни мисли защото на отиване към конете си каза:

— Слава богу, че поне ще й прегърна коленете.

А Збишко бързаше със заминаването си, защото го разяждаше вътрешна треска и ако по необходимост не можеше да се занимава с други работи, той просто се изтезаваше от непрекъсната мисъл за Дануша и за Юранд. Трябваше обаче да остане в Спихов поне една нощ, ако не за друго, заради рицаря дьо Лорш и заради приготовленията, които изискваше едно тъй дълго пътуване. Пък и сам той беше крайно изморен от двубоя, от бдението, от пътя, от безсъницата и от скръбта. Ето защо, когато вече настъпи дълбока нощ, той се тръшна на твърдото Юрандово легло с надежда, че ще заспи поне за малко. Но не беше още задрямал, когато на вратата почука Сандерус, поклони се и каза:

— Господарю, вие ме избавихте от смъртта и при вас ми беше добре, както отдавна преди това не ми е бивало. Бог ви даде сега голямо владение, та сте още по-богат, отколкото преди, пък и спиховската съкровищница не е празна. Дайте ми, господарю, някаква кесийка с пари, пък аз ще отида в Прусия, ще ходя от замък на замък и при все че ще бъда изложен на опасност, може и да ви услужа.

Збишко в първата минута имаше желание да го изхвърли от стаята, но се замисли над думите му и след малко извади от оставената при леглото пътнишка торба една големичка кесия, хвърли му я и рече:

— На, върви! Ако си измамник — ще излъжеш, ако си честен — ще услужиш.

— Ще излъжа като измамник, господарю — каза Сандерус, — но не вас, а на вас ще услужа честно.

VII

Зигфрид де Льове тъкмо се канеше да тръгне за Малборг, когато неочаквано пощенският раздавач му донесе писмо от Ротгер с известия от мазовецкия двор.

Тези известия развълнуваха до дън душа стария кръстоносец. Преди всичко от писмото личеше, че Ротгер много добре е представил и изложил пред княз Януш случката с Юранд, Зигфрид се усмихна, като прочете как Ротгер поискал от княза да даде в ленно владение на кръстоносците, като възмездие за понесените от Ордена щети освен другото още и Спихов. Но втората част на писмото съдържаше неочаквани и не толкова благоприятни новини. Ротгер съобщаваше също, че за да докаже още по-добре невинността на Ордена в отвличането на Юрандовата дъщеря, бил хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари с покана към всекиго, който би се усъмнил в това, на съд божи, тоест на бой пред целия двор. „Нито един не я пое — пишеше по-нататък Ротгер, — защото всички знаеха, че в наша полза свидетелствуваше писмото на самия Юранд, и се боеха от справедливостта божия, когато изведнъж се яви един младеж, когото бяхме видели в горския замък и той вдигна залога. По тази причина да не ви е чудно, благочестиви и мъдри брате, че ще се забавя с връщането си, понеже трябва да приема двубоя, който сам предложих. А тъй като направих това за славата на Ордена, надявам се, че няма да ме осъди нито великият магистър, нито вие, когото почитам и обичам със синовна обич. Противникът ми е същинско дете, а боят за мене, както знаете, не е нещо ново, та лесно ще пролея тази кръв за славата на Ордена, а особено с помощта на Исуса Христа, който сигурно повече държи за тия, които носят неговия кръст, отколкото за някакъв си Юранд или за онеправдаването на едно жалко момиче от мазурския народ!“

Зигфрид се зачуди преди всичко от известието, че дъщерята на Юранд е оженена. При мисълта, че в Спихов може да заседне нов страшен и отмъстителен неприятел, известно безпокойство обхвана дори стария вожд. „Разбира се — каза си Зигфрид, — той не ще изостави отмъщението, а особено ако намери жена си и ако тя му разкаже, че ние именно сме я отвлекли от горския замък! Да, и тогава веднага би се разбрало, че ние сме повикали Юранд, за да го погубим, и че никой не е помислял да му връща дъщерята.“ Тук Зигфрид се сети, че като последица от писмата на княза великият магистър навярно ще заповяда да се направи претърсване в Щитно, ако не за друго, поне да се оправдае пред същия този княз. Нали за магистъра и за върховния съвет беше много важно в случай на война с могъщия полски крал мазоведките князе да останат настрана. Не биваше да се пренебрегнат силите на двамата князе — при многобройната мазовецка шляхта и при нейната бойна готовност за тях трябваше да се държи сметка, понеже мирът с тях осигуряваше безопасността на орденските граници на огромно пространство и позволяваше на кръстоносците да съсредоточат силите си по-добре. За това се бе говорило неведнъж в Малборг в присъствието на Зигфрид, неведнъж се бяха утешавали с надеждата, че след победата над краля ща се намери по-късно какъв да е повод за война и с Мазовия и тогава вече никаква сила не ще изтръгне тая страна от ръцете на кръстоносците, Сметката беше добре и сигурно направена, затова Зигфрид беше уверен, че магистърът сега за сега ще направи всичко, за да не разсърди княз Януш, тъй като беше по-мъчно да се склони този владетел, оженен за дъщерята на Кейстут, отколкото Жемовит Плоцки, чиято жена, неизвестно защо, беше изцяло предана на Ордена.

И с тия мисли в главата старият Зигфрид, който при всичката си готовност за всякакви престъпления, измами и жестокости все пак обичаше Ордена и държеше на славата му, започна следния разговор със съвестта си: „Дали не е по-добре да пуснем Юранд и дъщеря му? Измамата и подлостта ще опетнят името на Данвелд, а той вече не е жив. А пък — мислеше — дори ако магистърът накаже строго мене и Ротгер, които бяхме все пак съучастници на Данвелд, няма ли така да бъде по-добре за Ордена?“ Но тук неговото жестоко и отмъстително сърце закипя от злоба при мисълта за Юранд.

Да пусне този притеснител и палач на орденските хора, победител в толкова битки, причина за толкова поражения и позор, разгромител, а после убиец на Данвелд, победител на дьо Бергов, убиец на Майнегер, убиец на Готфрид и Хю, този, който в самия щитненски замък проля повече немска кръв, отколкото се пролива в не едно сражение през време на война… „Не мога! Не мога! — повтаряше си Зигфрид и при самата мисъл за това хищните му пръсти се свиваха конвулсивно, а старите му изсъхнали гърди дишаха с мъка, — Ами ако това би докарало по-голяма полза, и слава на Ордена? Ами ако наказанието, което в този случай ще падне върху живите съучастници в престъплението, склони враждебно настроения досега княз Януш и улесни преговорите, дори и съюза с него?… Те са сприхави — мислеше си по-нататък старият вожд, — но щом им се покаже малко добрина, лесно забравят обидите. Ето, и сам князът бе пленен в собствената му страна, а все пак на дело не ни отмъсти!…“ И той се заразхожда из залата в дълбока вътрешна борба, когато внезапно му се стори, че нещо отгоре му каза: „Стой и чакай връщането на Ротгер.“ Така! Трябваше да се чака, Ротгер несъмнено ще убие онзи младеж, а после или ще трябва да скрием Юранд и дъщеря му, или да ги върнем. В първия случай князът наистина няма да забрави за тях, но като не е уверен кой е отвлякъл девойката, ще я търси, ще праща писма до магистъра не с обвинение, а с разпитване и работата ще се проточи много. Във втория случай радостта от връщането на Юрандовата дъщеря ще бъде по-голяма от желанието за мъст заради отвличането й. „Пък ние всякога можем да кажем, че сме я намерили след буйството на Юранд!“ Тази последна мисъл напълно успокои Зигфрид, А що се отнасяше до самия Юранд, те вече отдавна заедно с Ротгер бяха измислили начин, ако бъдат принудени да го пуснат, да не може нито да отмъщава, нито да се оплаква. Жестоката душа на Зигфрид сега се зарадва при мисълта за тоя начин. Той се радваше и при мисълта за божия съд, който трябваше да стане в чехановския замък. А за изхода на смъртната борба не се безпокоеше никак. Спомни си за един турнир в Крулевец, когато Ротгер победи двамина знаменити рицари, които в родната си андегавенска земя се смятаха за непобедими борци, Спомни си и битката при Вилно с един полски рицар, придворен на Спитко от Мелщин, когото Ротгер уби. И лицето му се проясни, а сърцето му се изпълни с гордост, защото той пръв бе завел Ротгер, макар вече знаменит рицар, на бой срещу Литва и го бе учил на най-добрите начини за война с това племе. А сега тоя синец ще пролее още веднъж омразната полска кръв и ще се върне покрит със слава. Нали това е божи съд, та и Орденът ще бъде същевременно очистен от подозренията… „Съд божи!“… За миг старото сърце се сви от предчувствие, подобно па тревога. Да, Ротгер ще се яви на смъртна борба, за да защити невинността на кръстоносците, а те са виновни и, значи, той ще се бие за лъжа… Ами ако се случи нещастие? Но след миг и това се видя на Зигфрид невъзможно, Ротгер не може да бъде победен.

Като се успокои по тоя начин, старият кръстоносец се замисли още над въпроса, дали не ще е по-добре да се изпрати Дануша още сега в някой отдалечен замък, който в никакъв случай не може да бъде нападнат от мазурите, Но след късо обмисляне се отказа и от тоя план, Да предприеме нападение и да застане начело, можеше само мъжът на Юрандовата дъщеря, а той нали ще загине от ръката на Ротгер… После ще има само от страна на княза и на княгинята настоявания, разпитвания, писма, оплаквания, но тъкмо поради това работата ще се забрави и забърка, да не говорим, че ще се проточи до безкрайност. „Додето стигнат до нещо положително — си каза Зигфрид, — аз ще умра, а може би и Юрандовата дъщеря ще застарее в затвора на кръстоносците.“ Той обаче заповяда в замъка всичко да бъде готово за отбрана, а също и за поход, защото не знаеше точно какво може да излезе от уговорката му о Ротгер, и реши да чака.

Но от срока, в който Ротгер първоначално бе обещал да се върне, минаха два дни, после три и четири, а никакъв керван не се показваше пред портите на Щитно. Едва на петия ден, почти на мръкване, пред кулата на вратаря се чу звук от рог, Зигфрид, който току-що бе привършил дневната си работа, изпрати веднага слугата да разбере кой е пристигнал.

Слугата се върна след малко със смутено лице, но Зигфрид не можа да забележи тази промяна, защото в стаята само в дълбоката камина гореше огън и слабо разсейваше мрака.

— Пристигнаха ли? — запита старият рицар.

— Да! — отговори момчето.

Но в гласа му имаше нещо такова, което внезапна разтревожи кръстоносеца, та каза:

— А брат Ротгер?

— Докараха брат Ротгер.

Като чу това, Зигфрид стана от креслото. Дълго време той се държа с ръце за облегалката, сякаш се страхуваше да не падне, после се обади с глух глас:

— Дай ми плаща.

Слугата наметна плаща на раменете му, а Зигфрид очевидно беше се вече съвзел, защото сам навлече на главата си качулката и излезе от стаята.

Скоро той се озова в двора на замъка дето беше вече пълен мрак, и тръгна по скърцащия сняг с бавни крачки към кервана, който бе преминал портата и се бе спрял близо до нея. Там имаше вече доста голяма навалица и горяха няколко факела, които войниците от охраната бяха успели да донесат. При вида на стария рицар войниците се разстъпиха. Но в светлината на факлите се виждаха тревожни лица и тихи гласове шепнеха в тъмнината:

— Брат Ротгер…

— Брат Ротгер убит…

Зигфрид се довлече до шейната, в която лежеше на слама покрито с плащ тяло, и вдигна края на плаща.

— Дайте светлина — каза той и отметна качулката си.

Един от войниците наведе факела, при светлината на който старият кръстоносец видя главата на Ротгер и бялото му като сняг замръзнало лице, обвито с тъмна кърпа, завързана под брадата му, навярно за да не останат устата отворени. А цялото лице беше като че стегнато и тъй променено, та би могло да се каже, че това е някой друг. Очите бяха покрити с клепачите, около тях и по челото имаше синкави петна. По бузите искреше тънък скреж.

Вождът гледа дълго време трупа всред всеобщото мълчание. Някои го поглеждаха, защото знаеха, че той беше на покойния като баща и че го обичаше. Но ни една сълза не капна от очите му, само лицето му стана още по-сурово от обикновено и изразяваше някакво застинало спокойствие.

— Тъй го изпратили! — каза той най-сетне.

Но веднага се обърна към домакина на замъка:

— Още преди полунощ да сковат ковчег и да оставят тялото в параклиса.

— Остана един ковчег от ония, които бяха приготвени за убитите от Юранд — отговори домакинът, — Ще наредя само да се обкове със сукно.

— И да се покрие с плащ — рече Зигфрид, като заметна лицето на Ротгер. — Не с такъв като този, а с орденски.

А след малко добави:

— И капакът да не се заковава.

Хората се приближиха до колата, Зигфрид нахлузи отново качулката на главата си, но си спомни още не що, преди да си иде, та запита:

— Къде е ван Крист?

— Също убит — отговори един от слугите, — но трябваше да го погребат в Чеханов, защото почна да гние.

— Добре.

Като каза това, той си тръгна с бавни крачки, върна се в стаята и седна на същото онова кресло, на което го завари съобщението. Остана с окаменяло лице и неподвижен така дълго, та момчето почна да се безпокои и да си подава все по-често главата от вратата. Час след час минаваше, в замъка утихна обикновеният шум, само откъм параклиса се дочуваха глухи, неясни удари на чук, а после нищо не нарушаваше тишината освен повикванията на стражата.

Наближаваше полунощ, когато старият рицар се събуди като че от сън и извика слугата.

— Къде е брат Ротгер? — го запита той.

Но момчето, разтревожено от тишината, от станалото и от безсъницата, изглежда, че не го разбра, защото го погледна с уплаха и отговори с трепет в гласа:

— Не зная, господарю!…

А старецът се усмихна горчиво и каза кротко:

— Аз те питам, дете, дали е вече в параклиса?

— Да, там е, господарю.

— Добре, Кажи на Дидерих да дойде тук с фенер и да чака, докато се върна, Да вземе също котле с въглени. Светло ли е вече в параклиса?

— Горят свещи около ковчега.

Зигфрид влезе в параклиса, още от вратата се озърна дали няма някой вътре, после я затвори внимателно, приближи се до ковчега, отмести две свещи от шестте, които горяха над него на големи медни свещници, и падна на колене.

Устните му не се помръдваха, той не се молеше. Известно време само гледа застиналото, но още хубаво лице на Ротгер, като че искаше да види по него следи от живот.

После всред черковната тишина почна да вика със снишен глас!

— Синко! Синко!

И млъкна. Изглеждаше, че чака отговор.

След това протегна ръка и пъхна мършавите си, прилични на орлови нокти пръсти под плаща, който покриваше гърдите на Ротгер, и почна да ги опипва той търсеше навсякъде, в средата и отстрани, под ребрата и при ключиците, и най-после напипа под сукнената дреха цепнатината, която отиваше от дясното рамо към мишницата, пъхна в нея пръстите си, мина с тях по цялата дължина на раната и отново заговори с глас, в който звучеше като че ли жалба:

— О!… Какъв безмилостен удар!… Пък пишеше, че онзи е почти дете!… Цялата ръка! Цялата ръка! Толкова пъти си я дигал срещу езичниците за защита на Ордена. А сега ти я отсече полска секира… И ето края! Ето предела! Не те благослови господ, защото може би не се грижи за нашия Орден. Изостави и мене, при все че му служа от дълги години.

Думите му замряха на устата, устните му затреперя ха и в параклиса отново настана глухо мълчание.

— Синко! Синко!

Сега в гласа на Зигфрид звучеше молба и той говореше още по-тихо, както говорят хора, конто разпитват за някаква важна и страшна тайна.

— Ако си тук, ако ме чуваш, дай ми знак; мръдни ръката си или отвори за миг очите си, защото сърцето ми ридае в старите гърди… Дай ми знак, обичах те толкова много, продумай!…

И опрян о ръце на края на ковчега, той впи ястребовите си очи в затворените клепачи на Ротгер в зачака.

— Ех! Как можеш да продумаш — каза най-сетне, — от тебе лъха студ и смрад. Но щом ти мълчиш, аз ще ти кажа нещо, пък душата ти нека прелети между горящите свещи и да чуе.

Като каза това, той се наведа до лицето на трупа.

— Помниш ли как свещеникът не ни позволи да доубием Юранд и как му се заклехме. Добре: аз ще сдържа клетвата си, но тебе ще зарадвам, дето и да си.

И той се дръпна от ковчега, сложи пак на мястото свещниците, които по-рано бе отместил, покри с плаща трупа и лицето и излезе от параклиса.

При вратата на стаята му спеше момчето, налегнато от дълбок сън, а вътре Дидерих според заповедта чакаше Зигфрид.

Той беше нисък, набит човек, с дъгообразни крака и четвъртито лице, част от което затуляше тъмна, с назъбени краища качулка, спусната на плещите му. Облечен беше с кожух от необработена биволска кожа, на кръста имаше също биволски пояс, на който висяха връзка ключове и къс нож. В дясната си ръка държеше железен фенер, облепен с волски мехур.

— Готов ли си? — попита Зигфрид.

Дидерих се поклони мълчаливо.

— Поръчах да имаш въглени в котлето.

Набитият човек пак не отговори нищо, а само посочи разгорените в камината главни, взе изправената до огнището лопатка и почна да загребва изпод тях въглени и да ги туря в котлето, след това запали фенера и зачака.

— А сега слушай, куче — рече Зигфрид. — Някога си ти издаде онова, което вождът Данвелд ти бе поръчал да направиш, и той заповяда да ти отрежат езика. Но понеже можеш и с пръсти да обясняваш на свещеника всичко, каквото искаш, аз те предупреждавам, че ако с едно движение му загатнеш за това, което сега ще извършиш по моя заповед, ще заповядам да те обесят.

Дидерих отново се поклони мълчаливо, но лицето му се сви зловещо при ужасния спомен, защото езикът му беше изтръгнат по съвсем друг повод, а не за това, което каза Зигфрид.

— Върви сега напред и ме заведи в Юрандовото подземие.

Палачът сграбчи с огромната си ръка дръжката на котлето, вдигна фенера и те излязоха. До вратата минаха край заспалия слуга, слязоха по стълбата и тръгнаха не към главната врата, а зад стълбата, дето почваше дълъг тесен коридор, който вървеше по цялата ширина на сградата и свършваше с тежка врата, скрита в дебелата стена. Дидерих я отвори и те се намериха пак под открито небе, в малко дворче, заобиколено от четирите страни с каменни хамбари, в които се пазеха запасите от храни, в случай че замъкът бъде обсаден. Под един от тези хамбари от дясната страна бяха подземията за затворниците. Там нямаше никаква стража, защото дори ако някой затворник би успял да се измъкне от подземието, той щеше да се озове в дворчето, от което единствен изход беше същата врата.

— Чакай! — рече Зигфрид.

И като се опря с ръка о стената, той се задържа там, защото усети, че му е нещо зле, че дъхът му не достига, сякаш гърдите му бяха оковани в много тясна броня. И наистина всичко онова, което преживя, надвишаваше старческите му сили. Усети също, че челото под качулката се покрива с капки пот, и реши да си почине малко.

След мрачния зимен ден бе настъпила извънредно ясна нощ. Месечината грееше на небето и цялото дворче беше заляно от силната светлина, от която снегът изглеждаше зеленикав. Зигфрид поемаше жадно в дробовете си пресния и малко мразовит въздух. Но изведнъж той си спомни, че в също такава светла нощ Ротгер замина за Чеханов, откъдето се върна труп.

— А сега лежиш в параклиса — изстена тихо той.

А Дидерих помисли, че той говори на него, та дигна фенера и освети лицето му, страшно бледо, почти бяло, мъртвешко, но същевременно прилично на главата на стар лешояд.

— Върви напред! — каза Зигфрид.

Жълтото кръгче светлина от фенера затрептя отново по снега и те тръгнаха по-нататък. В дебелата стена на хамбара имаше вдлъбнатина, от която няколко стъпала водеха до голяма желязна врата. Дидерих я отвори и почна да слиза по стълбата в дълбочината на черна пропаст, като държеше високо фенера, за да осветява пътя на вожда. В края на стълбата имаше коридор, а в него отдясно и отляво извънредно ниски врати за затворническите килии.

— При Юранд! — каза Зигфрид.

След миг ключалката заскърца и те влязоха. Но в ямата беше съвсем тъмно, та Зигфрид, който не виждаше добре при слабата светлина на фенера, заповяда на Дидерих да запали факел и скоро при светлия блясък на пламъка му видя легналия на сламата Юранд. Пленникът имаше окови на краката, а на ръцете малко по-длъжка верига, която да му позволява да поднася до устата си храна. Облечен беше в същия чувал от кълчища, в който се бе явил пред вождовете, но сега покрит с тъмни петна от кръв, защото онзи ден, в който можа да се тури край на борбата едва след като обезумелият от болка и ярост Юранд бе омотан с мрежа, войниците искаха да го убият и му нанесоха с алебардите си петнайсетина рани. Попречи им в това местният щитненски свещеник, а раните не се оказаха смъртоносни, но от Юранд изтече толкова много кръв, че той биде отнесен в тъмницата полужив. Всички в замъка мислеха, че всеки час може да умре, но неговата огромна сила превъзмогна смъртта и той остана жив, при все че не бяха му превързали раните, а го бяха хвърлили в страшното подземие, дето капеше от сводовете, когато вън се топеше снегът, а когато имаше мраз, стените се покриваха с дебел слой скреж и ледени кристалчета.

И ето, сега той лежеше на сламата във вериги, безсилен, но така огромен, та особено, както бе легнал, правеше впечатление на отломък от скала, издялан по подобие на човешка фигура. Зигфрид заповяда да му се светне право в лицето и известно време се вглежда в него мълчаливо, после се обърна към Дидерих и каза:

— Виждаш, че има само едно здраво око — ослепи го!

В гласа му звучеше някаква немощ и грохналост, но именно затова страшната заповед изглеждаше още по-страшна. Факелът потрепера малко в ръката на палача, обаче той го наведе и скоро върху окото на Юранд почнаха да падат големи горящи капки смола и покриха цялото око от веждата чак до скулата.

Лицето на Юранд се сви, русите му мустаци се вдигнаха нагоре и откриха стиснатите му зъби, но той не изрече нито дума и дали от изнемощяване или от природната упоритост на страшната му натура — не изстена дори.

А Зигфрид рече:

— Обещано ти е, че ще бъдеш освободен, и ще бъдеш, но не ще можеш да обвиняваш Ордена, защото езикът ти, с който го хулеше, ще ти бъде отнет.

И отново направи знак на Дидерих, но той издаде някакъв странен, гърлен звук и обясни със знаци, че трябва да си служи и с двете ръце, а също, че иска вождът да му посвети.

Тогава старецът взе факела и го държеше с протегната напред разтреперана ръка; но когато Дидерих притисна с коленете си гърдите на Юранд, Зигфрид извърна глава и гледаше към покритата със скреж степа.

Дръннаха за малко вериги, после се чу запъхтяно дишане на човешки гърди, нещо като глухо дълбоко стенание, и настъпи тишина.

Най-сетне пак прозвуча гласът на Зигфрид:

— Юранд, наказанието, което изтърпя досега, трябваше и така а така да ти бъде наложено, но освен това аз обещах на брат Ротгер, когото мъжът на твоята дъщеря уби, че ще сложа в ковчега му твоята дясна китка…

Дидерих, който се беше вече изправил, като чу тези думи, отново се наведе над Юранд.

След няколко време старият вожд и Дидерих се намериха отново в дворчето, заляно от лунната светлина. Като минаха коридора, Зигфрид взе от ръцете на палача фенера и някакъв тъмен, увит в дрипи предмет и си каза високо:

— Сега обратно в параклиса, а после на кулата.

Дидерих го погледна въпросително, но вождът му заповяда да отиде да спи, а сам той се повлече, като клатеше фенера, към осветените прозорци на параклиса. По пътя размишляваше за това, което стана. Той усещаше някаква увереност, че и неговият край наближава и че това са последните му дела на земята. И все пак неговата душа на кръстоносец, ако и да беше по природа повече жестока, отколкото лъжлива, под влияние на неумолимата необходимост беше вече толкова навикнала на извъртания и хитрости, за да прикрива кървавите орденски постъпки, та и сега той неволно помисли дали не би могъл да свали позора и отговорността за изтезанията над Юранд както от себе си, така и от Ордена. Нали Дидерих е ням, той няма да издаде, и при все че може да се разбира със свещеника, от страх няма да сподели с него нищо. Тогава какво? Кой ще докаже, че не е получил всичките тези рани във време на боя? Някое копие лесно можеше да попадне между зъбите му и да му пререже езика, някой меч или секира лесно можеха да му отнесат десницата, а пък нищо чудно, ако едничкото му око е било извадено тогава, когато той сам се нахвърли в безумието си върху цялата охрана на Щитно? Ах, Юранд! И тази последна радост в живота на стария кръстоносец развълнува за миг сърцето му. Да, ако остане жив, Юранд трябва да бъде пуснат на свобода. И Зигфрид си припомни как някога се съветваха за това с Ротгер и как младият брат бе казал със смях: „Нека тогава тръгне, накъдето му видят очите, пък ако не може да намери пътя за Спихов, нека разпита за него.“ Така че всичко, което стана, беше вече отчасти решено помежду им. Но сега, когато Зигфрид влезе отново в параклиса, коленичи пред ковчега и сложи в краката на Ротгер кървавата Юрандова китка, тази последна радост, която преди малко бе трепнала в душата му, се отрази също за последен път и на лицето му.

— Виждаш — рече той, — направих повече, отколкото бяхме решили, защото крал Ян Люксембургски51, при все че бил сляп, пак излязъл на бой и загинал славно, а Юранд няма вече да излезе и ще загине като куче край плет.

И пак усети, че дъхът му спира, както по-рано, когато отиваше при Юранд, а главата му натежа, като че притисната от железен шлем, но това трая само миг. Той пое дълбоко дъх и рече:

— Ех, време ми е и на мене. Ти ми бе едничък, а сега нямам никого. Но ако ми е съдено да живея още, заклевам ти се, синко, че ще сложа на гроба ти и онази ръка, която те уби, или сам ще загина. Жив е още твоят убиец…

Тук зъбите му се стиснаха, обхванаха го силни конвулсии, та думите му замръзнаха на устата, и едва след някое време заговори отново с прекъсван глас:

— Да… жив е още твоят убиец, но аз ще го намеря… а преди да го пипна, ще му причиня друга, по-страшна и от смъртта мъка…

И млъкна.

След малко стана, приближи се до ковчега и заговори със спокоен глас:

— Хайде сбогом… Да погледна лицето ти за последен път, може би ще позная доволен ли си от обещанието. Последен път!

И откри лицето на Ротгер, но веднага се отдръпна и каза:

— Смееш се… но страшно се смееш…

Тялото се бе размразило под плаща, а може би и от топлината на свещите, поради което бе почнало да се разлага с необикновена бързина — и лицето на младия вожд бе станало наистина страшно. Чудовищно подпухналите и почернели уши бяха отвратителни, а сините му подути устни бяха изкривени като в усмивка.

Зигфрид побърза да покрие тази ужасна човешка маска.

После взе фенера и излезе. Докато вървеше, за трети път дишането му спря, та се върна в стаята, тръшна се на своето твърдо монашеско легло и известно време лежа неподвижен. Мислеше, че ще заспи, но внезапно го обхвана някакво особено чувство. Стори му се, че сънят няма да го споходи вече никога, но ако остане в тази стая, ще го споходи веднага смъртта.

Зигфрид не се боеше от нея. При безкрайната си умора и без надежда да заспи, той виждаше в нея някаква дълбока почивка, но не искаше да й се покори още тази нощ, затова седна на леглото и си заговори:

— Дай ми време до утре.

Изведнъж ясно чу някакъв глас, който му шепнеше на ухото:

— Излез от тази стая. Утре ще бъде вече късно и не ще изпълниш онова, което си обещал, излез от стаята!

Вождът стана с мъка и излезе. На ъгловите кули се обаждаше стражата. На снега пред параклиса падаше от прозорците жълта светлина. Всред двора край каменния кладенец си играеха две черни кучета и дърпаха някаква дрипа; инак на двора беше пусто и тихо.

— Значи, необходимо е още тази нощ? — каза си Зигфрид. — Безкрайно съм уморен, но отивам… Всички спят; Юранд, смазан от мъките, може също да спи, само аз не ще заспя… Отивам, отивам, защото в стаята е смъртта, а аз ти обещах… Но после нека дойде смъртта, щом няма да дойде сънят. Ти там се смееш, а аз нямам сили. Смееш се, значи, си доволен. Ето виж — пръстите ми се вдървиха, силата е напуснала ръцете и сам вече не мога да извърша това… Ще го направи послушницата, която спи а нея…

С тия думи той отиваше с натежали крачки към кулата при портата на замъка. В това време кучетата, които си играеха при каменния кладенец, се приближиха до него и почнаха да му се галят. Зигфрид позна едното от тях, което беше неразделен другар на Дидерих, и в замъка казваха, че му служи нощем за възглавница.

Кучето позна вожда, излая тихо един-два пъти, после се обърна към портата и тръгна към нея, като че отгатваше мислите на човека.

Скоро Зигфрид се озова пред тясната вратичка на кулата, която нощем се залостваше отвън, Той отмина лоста, напипа перилата на стълбата, която започваше веднага зад вратата, и почна да се качва по нея. Забравил в разсеяността си фенера долу, той се качваше пипнешком, като стъпваше предпазливо и търсеше й крака стъпалата.

След няколко крачки внезапно се спря, защото по-нагоре, почти над главата си, дочу нещо като хъркане на човек или животно.

— Кой е там?

Отговор не последва, само хъркането стана по-често, Зигфрид беше човек безстрашен, не се страхуваше от смъртта, но и неговата храброст и самообладание се бяха изчерпали до дъно през тази страшна нощ. През главата му мина мисълта, че Ротгер му препречва пътя и косата му настръхна на главата, а челото се покри със студена пот.

И той се върна почти до самия изход.

— Кой е там? — попита със сподавен глас.

Но в същия миг нещо го удари в гърдите с такава страшна сила, че старецът в несвяст падна възнак през отворената врата, без да издаде нито звук.

Настъпи тишина. После от кулата излезе някаква тъмна фигура и крадешком почна да се промъква към конюшните, които бяха до оръжейната от лявата страна на двора. Голямото куче на Дидерих я последва мълчешком. Другото куче се затече също след него и се скри в сянката на стената, но скоро се появи отново с наведена глава и тръгна бавно назад, като че душеше следите на ония. Така то се приближи до лежащия неподвижно Зигфрид, подуши го внимателно и най-сетне седна до главата му, вдигна муцуна и започна да вие.

Виенето продължи дълго време и сякаш изпълни страшната нощ с нова мъка и ужас, докато изскърца една от вратите, скрита в нишата до голямата порта, и на двора се яви вратарят с алебарда в ръка.

— Да пукнеш, пес проклет! — рече той, — Ще те науча аз как се вие нощно време!…

И като насочи острието, искаше да мушне с него животното, но в същия миг видя, че някой лежи близо до отворената вратичка на кулата.

— Herr Jesus52! Що е това?…

Той наведе глава, погледна в лицето неподвижното тяло и почна да вика:

— Елате! Елате! Помощ!

После се затече при портата н почна с всичка сила да дърпа връвта на звънеца.

VIII

При все че Главчо бързаше много за Згожелице, не можеше да пътува тъй бързо, както искаше, защото пътищата бяха станали извънредно лоши. След суровата зима, след силните мразове и тъй изобилните снегове, под които биваха затрупвани цели села, времето много се затопли. Месец люти53 въпреки името му не се показа ни най-малко лют. Изпърво се издигаха гъсти и непрогледни мъгли, после заваляха почти проливни дъждове, от конто пред очите на хората се топяха белите преспи, а когато нямаше дъжд, духаше такъв вихър, какъвто духа обикновено през месец март — с прекъсване, внезапен и той ту докарваше, ту разгонваше тежките облаци по небето, а по земята виеше из храсталаците, фучеше из горите и поглъщаше снеговете, под които доскоро дремеха в тих сън короните и клоните на дърветата.

Боровите гори изведнъж почерняха. По ниските ливади лъщеше разляна нашироко вода, придойдоха реки и поточета. Това изобилие на водната стихия радваше само риболовците, а другите хора седяха като вързани и се притесняваха по домовете и хижите си. На много места от село до село можеше да се отиде само с лодка. Наистина никъде не липсваха през блатата и горите насипи и пътища, направени от пънове и обли греди, но сега насипите се бяха размекнали, а пъновете по ниските места бяха затънали в разкиснатите тресавища, та пътуването по тях бе станало опасно или съвсем невъзможно. Особено тежко беше за чеха пътуването през покритата с езера Великополша, дето всяка пролет водите се разливаха много повече, отколкото по другите места на страната, и от това пътят ставаше още по-мъчен, особено за конници.

Ето защо той трябваше често да се спира и да чака цели седмици било в градчетата, било по селата у владелците, които според обичая приемаха него и хората му гостоприемно, слушаха с удоволствие разказите му за кръстоносците и му се отплащаха за новините с хляб и сол. Затова пролетта беше вече дошла и бе минала по-голямата част от март, докато той се озове близо до Згожелице и до Богданец.

Сърцето му се разтупваше при мисълта, че скоро ще види господарката си, защото, ако и да знаеше, че няма да я спечели никога, както няма да му падне и звезда от небето, той благоговееше пред нея и я обичаше с цялата си душа. Реши обаче да се отбие най-напред при Мачко, едно, защото бе изпратен при него, а друго, защото водеше хора, които трябваше да останат в Богданец. След убиването на Ротгер Збишко бе взел неговата свита, която според предписанията на кръстоносците се състоеше от десет коня и толкова човека. Двама от тях откараха тялото на убития в Щитно, а останалите Збишко изпрати с Главчо в дар на чичо си, като знаеше колко жадно старият Мачко търси заселници.

Когато пристигна в Богданец, чехът не завари Мачко в къщи: казаха му, че отишъл с кучета и с лък в гората. Той се върна още преди да се стъмни и като разбра, те нечия голяма свита е пристигнала у него, ускори крачките, за да поздрави пътниците и да им предложи гостоприемство. Веднага не позна Главчо, но когато той му каза кой е в първата минута Мачко се уплаши страшно, хвърли лъка и шапката си на земята и извика:

— За бога! Убиха ли го? Казвай, каквото знаеш!

— Не е убит — каза чехът — и е здрав!

При тия думи Мачко се позасрами и засумтя, най-сетне въздъхна издълбоко и каза:

— Слава богу! Ами къде е сега?

— Замина за Малборг, а мене изпрати тук с новините.

— А защо отиде в Малборг?

— Да търси жена си.

— Не думай бе, човек! За каква жена?

— За Юрандовата дъщеря. Има да ви разправям може би цяла нощ, но позволете ми, благородни господарю, да си почина малко, защото съм страшно уморен и от нощес пътуваме неспирно.

Мачко спря за малко да го разпитва, главно защото просто онемя от учудване. Като се посъвзе, той викна на слугата да прибави дърва в огнището и да донесе на чеха нещо за ядене, а сам почна да се разхожда из стаята, като махаше с ръце и си говореше:

— Да не вярва човек на ушите си… Юрандовата щерка… Збишко женен…

— И женен, и неженен — рече чехът.

И едва тогава почна да разправя бавно кое как е било, а другият го слушаше жадно и го прекъсваше сегиз-тогиз с въпроси, защото в разказа на чеха не всичко беше ясно. Например Главчо не знаеше точно кога именно се е оженил Збишко, защото не бе имало никаква сватба, но твърдеше с положителност, че е имало венчавка и че тя е станала по искане на самата княгиня Ана Данута, а хората се научили за това чак след пристигането на Ротгер, когото Збишко извикал на съд божи и се бил с него пред целия мазовецки двор.

— Я! Бил се? — извика с голямо любопитство Мачко и очите му светнаха. — Е, и какво?

— Разсече немеца на две половини, а и на мене господ помогна да се разправя с оръженосеца му.

Мачко отново засумтя, но този път вече от задоволство, и каза:

— Ех! Той е юнак не на шега. Последен от Градовците, но, бога ми, не е от най-лошите. Разбира се! Ами тогава с фризийците… Беше почти хлапе…

Тук той погледна внимателно един-два пъти чеха и добави:

— Но и ти ми харесваш. И личи си, че не лъжеш. Аз отдалече подушвам лъжеца. Кой ти гледа оръженосеца, щом сам казваш, че не си имал с него много работа, но дето на оня кучи син си счупил ръката, а преди това си свалил тура, това са достойни дела.

И попита внезапно:

— Ами плячката? Добра ли е и тя?

— Взехме доспехите, конете и десет души слуги, осем от които младият пан праща на вас.

— А какво направи с останалите двама?

— Прати ги с тялото.

— Не можа ли князът да изпрати свои слуги? Ония вече няма да се върнат.

— Чехът се усмихна на тази алчност, която впрочем Мачко често проявяваше.

— Младият пан сега няма да обръща внимание на тези работи — каза той. — Спихов е голяма владение.

— Че а голямо, голямо e! Но още не е негово.

— Ами чие?

Мачко чак стана от мястото си:

— Разправяй! Нали е на Юранд!

— Юранд е в подземието на кръстоносците и смъртта виси над главата му. Един господ знае дали ще оживее, а и да оживее, дали ще се върне; но и да остана жив, и да се върне, нали отец Калеб прочете завещанието му и обяви на всички, че наследник ще бъде младият пан.

Тези новини, изглежда, направиха на Мачко огромно впечатление, толкова много бяха те и приятни, и неприятни, та не можеше да си уясни добре всичко и да си даде сметка за чувствата, които те извикваха у него едно след друго, Известието, че Збишко се е оженил, в първия миг го убоде право в сърцето, защото обичаше Ягенка като роден баща и с всички сили жадуваше да свърже Збишко с нея. Но от друга страна, той беше вече свикнал да смята тая работа за пропаднала, а сега Юрандовата щерка донасяше това, което не можеше да донесе Ягенка, понеже се ползваше е благоволението на княза и като единствено дете имаше много по-голяма зестра. Мачко вече виждаше Збишко като княжески велможа, владелец на Богданец и на Спихов, а, в бъдеще, и кащелян. Работата не беше невъзможна защото в ония времена се казваше за някой беден дворянин: „Имаше си той дванайсет сина: шестима от тях паднаха в битки, а шестимата станаха кащеляни.“ И народ, и родове бяха на път към величие. Голямото богатство можеше само да помогне на Збишко в това отношение, ето защо жаждата за богатство и родовата гордост на Мачко намериха удовлетворение. Но старецът имаше и причини за безпокойство. Той сам една време ходи при кръстоносците, за да спасява Збишко, и донесе от това пътуване железен връх от стрела под реброто, а пък сега Збишко беше отишъл в Малборг сякаш в устата на вълка. Дали ще намери там жена си или смъртта си? „Няма да го приемат те благосклонно — помисли Мачко, та нали той току-що им е погубил един знаменит рицар, а преди това бе нападнал Лихтенщайн, пък те, проклетите, са отмъстителни.“ При тази мисъл старият рицар се много разтревожи, Дойде му също наум, че Збишко, какъвто си е буен и несдържан, може да излезе там на двубой с някой немец. Но това най-малко го тревожеше. Най-много се боеше Мачко да го не хванат. „Хванали стария Юранд и щерка му, не се поколебали на времето си да хванат и самия княз в Злотория, та ще се стесняват сега да пленят Збишко.“

Тук му дойде наум въпросът: какво ще стане, ако момъкът, дори и да се отърве от ръцете на кръстоносците, съвсем не намери жена си? И Мачко първо се утеши с мисълта, че от нея ще му остане Спихов, но тази утеха не бе за дълго. Старецът се грижеше много за богатство, но не по-малко се грижеше той и за рода, за Збишковите деца. „Ако Данушка потъне някъде като камък във вода и никой не знае жива ли е, или умряла, Збишко не ще може да се ожени за друга и тогава няма да има на света Градовци от Богданец. Ех, с Ягенка би било съвсем иначе!… Мочидоли също не е малък имот, а такава девойка би раждала всяка година, като плодовита ябълка в градина,“ Ето защо тъгата на Мачко стана по-голяма от радостта за новото наследство — и налегнат от тази тъга и безпокойство, той почна отново да разпитва чеха как е станала венчавката и кога е станала. А чехът отговори:

— Казах ви вече, почитаеми господарю, че не зная кога е станала, а за онова, за което се досещам, не мога да се закълна, че е било.

— За какво се досещаш?

— Нали аз не се отделях от младия господар през време на болестта му и спях в една стая с него. Една вечер само ми заповядаха да изляза, а после видях как отидоха при господаря: самата княгиня с Юрандовата дъщеря, пан дьо Лорш и отец Вишонек. Почудих се дори, че младата господарка имаше венче на главата, но помислих, че ще причестяват господаря… Може тогава да е било… Помня, че господарят ми заповяда да го облека хубаво като за сватба, но мислех също, че е за причастие.

— А после какво? Останаха ли сами?

— Ами! Пък и да бяха останали, господарят тогава не можеше дори да се храни без чужда помощ, А за младата господарка вече бяха дошли хора, уж от Юранд, и на сутринта тя замина…

— Не я ли е виждал Збишко оттогава?

— Не я е видяло нито едно човешко око.

Настъпи кратко мълчание.

— Как мислиш — запита след малко Мачко, — ще му я дадат ли кръстоносците, или няма да му я дадат?

Чехът поклати глава и махна безнадеждно с ръка.

— Според моя ум — рече той бавно — тя е загубена навеки.

— Защо? — запита почти със страх Мачко.

— Защото, ако бяха казали, че е у тях, щеше да има надежда. Тогава можеше да се оплаква или откуп да плати, или със сила да я отърве. Но те казали следното: отървахме някакво момиче и съобщихме на Юранд, но той не го призна за своя дъщеря и за нашата добрина изби толкова много наши хора, колкото не ни е струвало и едно истинско сражение.

— Значи, на Юранд са показали някакво момиче?

— Разправят, че са показали. Бог знае истина ли е. Може да не е истина, а може да са му показали друго. Вярно е само това, че избил хора и че те са готови да се закълнат, че никога не са отвличали Юрандовата дъщеря. И работата е страшно сложна. Дори магистърът да им заповяда, ще кажат, че не е у тях. Кой ще докаже обратното? Толкова повече, че придворните в Чеханов говореха за някакво писмо от Юранд, в което пишело, че тя не е у кръстоносците.

— Пък може и да не е у кръстоносците?

— Как така, ваша милост!… Ами че ако са я отвлекли разбойници, то не би било за друго, а само за откуп. А при това разбойниците не биха могли нито писмо да напишат, нито да подправят печата на спиховския господар, нито пък да изпратят достойна свита.

— Вярно. Но защо им е тя на кръстоносците?

— Ами за отмъщение над Юрандовата кръв? Отмъщението за тях е по-сладко от меда и виното, а пък че имат причини, имат ги. Страшен е бил за тях господарят от Спихов, а туй, което извърши напоследък, докрай ги разяри… Моят господар, както чух, вдигнал ръка срещу Лихтенщайн, Ротгер уби… На мене господ помогна да счупя ръката на онзи кучи син. Ей!… Моля, сметнете хубавичко: четирима бяха, проклета им майка, а сега само един е жив, и то старец. И ние също имаме зъби, ваша милост.

Настъпи отново късо мълчание.

— Бива те за оръженосец — каза най-сетне Мачко. — Ами как мислиш: какво ще направят с нея?

— Княз Витолд е могъщ княз, казват, че и немският император много го почита, а какво направиха с неговите деца! Малко ли замъци имат? Малко ли подземия? Малко ли кладенци? Малко ли въжета и клупове за шия?

— Божичко! — извика Мачко.

— Дай боже да не хванат младия господар, при все че замина с писмо от княза и с рицаря дьо Лорш, който е знатен и се родее с князе. Ех, не ми се искаше да идвам тук, защото там по-лесно би се случило да се бия. Но ми заповяда. Чух го как веднъж казваше на стария пан от Спихов: „Хитър ли сте, казва, защото мене тук никак не ме бива, а с тях трябва човек да бъде хитър! Ех, казва, чичо Мачко да е сега тук!“ И затова ме изпрати. Но Юрандовата дъщеря и вие, господарю, няма да намерите, защото тя може вече да е на оня свят, а против смъртта и най-голямата хитрост не ще помогне…

Мачко се замисли и едва след дълго мълчание каза:

— Хм! Значи, няма спасение! Хитростта не може да се бори със смъртта. Но ако аз отида там и разбера поне, че са я погубили, Спихов ще остане и без това на Збишко, а той сам би могъл да се върне тук и да вземе друга девойка…

Като каза това, Мачко въздъхна, като че свали от сърцето си някакъв товар, а Главчо попита с несмел и тих глас:

— Господарката от Згожелице ли?…

— Разбира се! — отговори Мачко. — Толкова повече, че тя е сираче, а Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова все повече я задяват.

Но чехът скочи на крака:

— Господарката сираче? Рицарят Зих?…

— Нима не знаеш нищо?

— Божичко, какво се е случило?

— Да, наистина, как ще знаеш, когато дойде право тук, а ние приказвахме само за Збишко! Сираче е! Зих от Згожелице в същност никога не се свърташе у дома си, освен когато имаше гости. Иначе веднага му дотягаше там. Един път абатът му съобщил с писмо, че отива на гости у княз Пшемко от Освиенцим и го кани да отидат заедно. А Зих това и чакаше, защото бе познат с княза и неведнъж се бе веселил с него. Идва след това Зих при мене и казва: „Отивам в Освиенцим, а после и в Глевице, пък вие тук наглеждайте Згожелице.“ Мене изведнъж нещо ме прободе и му казвам: „Недейте отива! Пазете си имота и Ягенка, защото зная, че Чтан и Вилк са намислили нещо лошо.“ А трябва да ти кажа, че абатът от яд към Збишко искаше да дадат девойката на Вилк или Чтан, но по-сетне, като ги опозна по-добре, наби ги веднъж и двамата с тоягата си и ги изпъди от Згожелице. Добре, ама това не помогна и те се много разлютиха. Сега имаме малко спокойствие, защото се сбили помежду си и лежат ранени, но преди това нямаше ни минута спокойна. Всичко се струпа на моята глава — и защитата, и надзорът. А сега пък Збишко иска аз да замина… Какво ще стане тук с Ягенка, не знам, но да ти доразкажа за Зих. Не ме послуша и замина. Пирували те там, веселили се! От Глевице тръгнали при бащата на княз Пшемко, стария Носак, който е владелец на Чешин. Пък там рачиборският княз Яшко от омраза към княз Пшемко пратил срещу тях разбойници под предводителството на чеха Хшан. Княз Пшемко бил убит, а с него заедно и Зих от Згожелице улучен със стрела право в гърдите. Абата пък зашеметили с желязна тояга, така че и досега си тресе главата, не разбира нищо, когато му приказваш, и като че завинаги е изгубил способност да говори. След това старият княз Носак пипнал тоя Хшан в Зампах и така го изтезавал, та и най-старите хора не били чували за подобни мъки, но с това нито своята скръб за сина си намали, нито Зих възкреси, нито пък отри сълзите на Ягенка… Преди шест недели докараха Зих тук и го погребаха.

— Такъв юначен господар!… — каза с тъга чехът. — Аз не бях вече дете при Белославец, а той на бърза ръка се разправи с мене и ме плени. Но то бе такова робство, че не бих го променил за никаква свобода… Добър, благороден господар! Боже, прати му вечен покой. Ех, жално ми е, жално, но най-вече ми е жал за господарката горкана!

— Наистина горкана. Някои и майка си така не обичат, както тя обичаше баща си. И освен това за нея е опасно да седи в Згожелице. След погребението, още снегът не беше затрупал гроба на Зих, Чтан и Вилк вече нападнаха дома в Згожелице. За щастие моите хора подушили намеренията им по-рано, аз веднага се затекох с момчетата на помощ и даде господ, та ги натупахме хубавичко. Едва след боя девойката ме хвана за коленете и каза: „Ако не мога да взема Збишко, няма да взема никого, само ме отървете от тия разбойници, защото, казва, предпочитам смъртта пред тях…“ Та ти казвам, няма да познаеш сега Згожелице, защото го превърнах почти в крепост. Те нападаха после още два пъти, но нищо не можаха да направят. Сега за сега е спокойно, защото, както ти казах, те се изпотрошиха един друг и нито един от тях не може да си мръдне ни ръка, ни крак.

Главчо не отговори нищо, но като чу за Чтан и за Вилк, зъбите му почнаха да скърцат, сякаш някой отваряше и затваряше ръждясали врати, а после взе да трие о бедрата си силните си длани, които изглежда, че го засърбяха. Най-после от устата му се изтръгна с мъка само думата:

— Проклетници…

Но в тоя миг в пруста се чуха някакви гласове, вратата се отвори внезапно и в стаята се втурна Ягенка заедно с най-големия от братята си, четиринайсетгодишния Яшко, който толкова приличаше на нея, като че бяха близнаци.

Тя се била научила от згожелицките селяни, които по пътя видели свитата, че някакви хора под началството на чеха Хлава отишли в Богданец, уплашила се също като Мачко, а когато й казали още, че не са видели Збишко между тях, била почти сигурна, че се е случило нещастие, та пристигнала на един дъх в Богданец, за да разбере истината.

— За бога!… Какво се е случило? — завика тя от прага.

— Какво може да се случи? — отговори Мачко. — Збишко е жив и здрав.

Чехът се затече към господарката, приклекна на едно коляно и зацелува края на дрехата й. Но тя съвсем не забеляза това, защото при думите на стария рицар извърна главата си от огъня в сянка и чак след време се досети, че трябва да поздрави, та каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори Мачко.

А тя едва сега забеляза чеха при коленете си, наведе се към него и рече:

— Радвам ти се, Хлава, от все сърце, но защо остави господаря си?

— Той ме прати, милостива господарке.

— Какво ти заръча?

— Заръча ми да дойда в Богданец.

— В Богданец?… И какво още?

— Прати ме за съвет… И с поклон, с поздрав.

— В Богданец и толкова ли? Е добре. А сам той къде е?

— Отиде при кръстоносците, в Малборг.

По лицето на Ягенка отново се яви безпокойство.

— Не му ли е мил животът? И защо отиде?

— Да търси, милостива господарке, това, което няма да намери.

— Така е, няма да го намери! — намеси се Мачко. — Както гвоздей не можеш зачука без чук, така и волята човешка не може без божията.

— За какво говорите? — попита Ягенка.

Но Мачко на въпроса й отговори със следния въпрос:

— Збишко казвал ли ти е за Юрандовата дъщеря, защото ми се струва, че ти е казвал?

Ягенка изпърво не отговори нищо и чак след време отвърна със сдържана въздишка:

— Е, казвал е! Защо да не каже?

— Това добре, защото ще ми е по-лесно да ти разправям — отговори старецът.

И започна да й разказва всичко, което бе чул от чеха, и се чудеше защо разказът му излизаше понякога несвързан, а думите се изтръгваха с мъка от устата. Но понеже той наистина бе хитър човек и за всеки случай искаше да не „прокуди“ Ягенка, усилено настояваше за това, в което впрочем беше и самият той уверен, че Збишко в същност никога не е бил мъж на Дануша и че тя е вече загубена навеки.

Чехът потвърждаваше думите му сегиз-тогиз ту с кимване на глава, ту като повтаряше: „Бога ми, така беше!“ или „Така, не иначе!“ — а девойката слушаше с отпуснати клепки, без да пита вече за нищо, и така тихо, та мълчанието й обезпокои Мачко.

— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита той, като свърши разказа си.

А тя не отговори нищо, само две сълзи блеснаха под спуснатите й ресници и се плъзнаха по бузите й.

След малко се приближи до Мачко, целуна му ръка и каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори старецът. — Толкова ли бързаш за в къщи? Остани у нас.

Но тя не искаше да остане, като се извиняваше, че в къщи не се е разпоредила за вечеря. А Мачко, ако и да знаеше, че в Згожелице е старата шляхтичка Шечехова, която би могла да я замести, не я задържаше особено настойчиво, защото разбираше, че никому не е приятно да плаче пред хората и че човек е като мушната с рибарски остен риба, която се скрива колкото се може по-надълбоко към дъното.

Той само погали девойката по главата, а след това я изпрати заедно с чеха на двора. Но чехът изведе коня си от обора, възседна го и тръгна след нея.

Мачко се върна, въздъхна и почна да си мърмори, като клатеше глава:

— Глупав е тоя Збишко и това си е!… Как светна стаята от това момиче!

И старецът се затъжи. Помисли си, че ако Збишко я беше взел веднага след завръщането им, то досега може би щеше да има радост и доволство! А сега какво? „Щом споменеш за него, веднага сълзи закапват от очите й, а момчето се скита по света и ще си блъска там някъде главата о малборгските стени, докато я строши. Тук в къщи е пусто, само оръжията ми се пулят от стените. Никаква полза от стопанството, за нищо са грижите, за нищо е Спихов и Богданец, като не ше има кому да ги оставят.“

И гняв закипя в гърдите на Мачко.

— Чакай, скитнико! — каза той високо. — Няма да дойда аз при тебе, пък ти прави, каквото щеш!

Но в същия миг като че напук го обхвана страшна тъга за Збишко. „Ех, няма да отида — си помисли, — ами в къщи ще изтрая ли? Божие наказание!… Да не видя вече поне веднъж в живота си този лудетина — това няма да го бъде! Току-виж, че там съсякъл някой кучи син и плячка взел!… Другиму косата побелява, докато получи пояс, а него князът там вече го е препасал… и заслужено, защото между шляхтата има много юначни младежи, но втори като него надали има.“

И той се разчувствува съвсем, загледа изпърво доспехите, мечовете, секирите, които чернееха от дима, сякаш премисляше кое да вземе със себе си и кое да остави, после излезе от стаята, първо, защото не можеше вече да се задържи там, и, второ, за да заповяда да смажат колите и да дадат на конете двойна дажба зоб.

На двора, дето вече се мръкваше, той си спомни за Ягенка, която тук преди малко бе яхнала коня, и внезапно се загрижи отново.

— Че ще вървя, ще вървя — си каза той, — но кой ще пази тук девойката от Чтан и Вилк? Дано гръм ги порази!…

В това време Ягенка яздеше с малкия Яшко по горския път за Згожелице, а чехът ги следваше мълчаливо с преляло от обич и жалост сърце. Той видя преди малко сълзите на девойката. Сега гледаше тъмната й фигура, която едва се виждаше в юрската мрачина, и отгатваше тъгата и болката й. Струваше му се, че всяка минута ще се протегнат към нея от тъмния гъсталак грабливите ръце на Вилк или на Чтан — и при тази мисъл го обхващаше дива жажда за бой. Това желание ставаше понякога така непреодолимо, че му се искаше да грабне брадвата или меча и да сече поне бориките край пътя. Чувствуваше, че ако даде воля на ръцете си, ако се развърти, ще му олекне. Доволен би бил поне да препусне коня с все сила, но двамата отпреде му яздеха много бавно, крачка по крачка, и почти нищо не говореха, защото и малкият Яшко, при все че обикновено беше приказлив, като разбра след няколко опита, че сестра му не иска да разговаря, също мълчеше.

Но когато вече наближиха Згожелице, жалостта в сърцето на чеха надделя над гнева му към Чтан и Вилк. „Не ще пожаля за тебе и кръвта си — казваше си той, — само да те зарадвам, но какво мога да направя аз, нещастният слуга? Какво да ти кажа? Освен това, че той ми заповяда да те поздравя, и дай боже това да те утеши.“

Като помисли така, той приближи коня си до коня на Ягенка:

— Милостива господарке…

— И ти ли си с нас? — попита девойката, сепната като от сън. — Какво ще кажеш?

— Бях забравил, че господарят ми поръча да ви кажа нещо. Когато тръгвах от Спихов, той ме повика и ми каза така: „Поклони се до краката на господарката от Згожелице и кажи й, че в добро ли съм или в зло, никога не ще я забравя, а пък за това, което тя направи за чичо и за мене, нека господ й плати и я пази жива и здрава.“

— Да възнагради господ и него за добрите му думи — отвърна Ягенка.

После добави с такъв особен глас, та сърцето на чеха съвсем се стопи:

— И тебе, Хлава.

Разговорът се прекъсна за малко, но оръженосецът беше доволен от себе си и от това, което каза на девойката, защото си мислеше: „Няма поне да си рече, че са й отплатили с неблагодарност.“ И почна веднага да се рови в своята честна глава какво още да й каже. След малко заговори пак:

— Господарке…

— Какво?

— Така… нищо… исках да кажа, както казах и на стария господар от Богданец, че онази е вече изгубена завинаги и че той няма никога да я намери, па ако ще и самият магистър да му помага.

— Тя му е жена — отвърна Ягенка.

А чехът заклати глава:

— Каква жена му е тя…

Ягенка не отговори вече нищо, но в къщи след вечерята, когато Яшко и по-малките братя отидоха да спят, поръча да донесат кана медовина, обърна се към чеха и каза:

— Може би ти се спи, пък аз бих искала да се поразговоря с тебе малко.

Макар и уморен от пътя, чехът беше готов да говори до сутринта и те почнаха да разговарят или по-право той отново и най-подробно разказа за всички приключения на Збишко, както и своите, на Юранд и на Данушка.

IX

Мачко се готвеше за път, а Ягенка не се вести в Богданец цели два дни, защото ги прекара в съвещания с чеха. Едва на третия ден, в неделя, старият рицар я срещна по пътя за черква. Тя отиваше в Кшешня с брат си Яшко и с голям отред въоръжени слуги, защото не беше сигурна дали Чтан и Вилк са още на легло и няма ли да я нападнат отнякъде.

— И без това исках след службата да се отбия в Богданец — каза тя, като поздрави Мачко, — защото ми трябвате по бърза работа, но можем да поговорим и сега.

Като каза това, тя излезе с коня си пред другите, защото не искаше слугите да чуят разговора, а когато Мачко я настигна, го запита:

— Истина ли е, че заминавате?

— Ако е рекъл господ, утре, не по-късно.

— За Малборг ли?

— За Малборг или за другаде. Дето се случи.

— Тогава чуйте сега и мене. Дълго мислих какво трябва да направя, а сега искам и с вас да се посъветвам. По-рано, знаете, докато татко беше жив и абатът на себе си, беше друго. Чтан и Вилк мислеха, че ще избера един от тях, и един друг се обуздаваха. А сега ще остана без никаква защита и или ще седя зад оградата в Згожелице като в затвор, или те непременно ще ми сторят нещо лошо. Кажете, не е ли така?

— Да — рече Мачко, — и аз мислих за това.

— И какво намислихте?

— Не намислих нищо, но трябва да ти кажа едно — че ние живеем в Полша и че за насилие над девойка законът предвижда страшни наказания.

— Добре, но не е мъчно да се прескочи границата. Нали знам, че и Силезия е полска страна, но там князете се карат помежду си и се нападат взаимно. Ако не беше така, моят обичан татко щеше да бъде жив. Там вече са нахълтали немци и бунтуват народа, вършат своеволия, та който би искал да се укрие между тях, ще се укрие. Разбира се, аз не бих се дала лесно нито на Чтан, нито на Вилк, но мисля също и за братята си. Ако ме няма тук, всичко ще бъде спокойно, пък ако остана в Згожелице, бог знае какво може да се случи. Ще се почнат нападения, сбивания, а Яшко е вече на четиринайсет години и никаква човешка сила, а камо ли моята, не ще може да го удържи. Последния път, когато ни се притекохте на помощ, той вече напираше да излезе напред и когато Чтан замахна по навалицата със сопата си, без малко щеше да го удари в главата. Ех, Яшко вече казвал на хората ни, че ще извика ония двамата на двубой. Няма да има, казвам ви, нито ден спокойствие, защото и по-малките може да ги постигне нещо лошо.

— Вярно! Проклетници са и Чтан, и Вилк — каза бързо Мачко, — но все пак те няма да вдигнат ръка срещу децата. Пфу! Такова нещо може да направи само кръстоносец.

— На децата ръка няма да вдигнат, но в бъркотия или, пази боже, в случай на пожар всичко може да стане. Какво ще му приказваме. Старата Шечехова обича братята ми като свои деца, та ще има кой да се грижи за тях, а без мене ще им бъде по-безопасно, отколкото е мене.

— Може би — отвърна Мачко.

После погледна проницателно девойката:

— Е, какво искаш?

А тя отговори с тих глас:

— Вземете ме със себе си.

Като чу това Мачко, при все, че не му беше мъчно да се досети накъде ще избие разговорът, остана много зачуден, спря коня и извика:

— Не думай, Ягенко!

А тя наведе глава и отговори някак несмело и тъжно:

— Вие сте ми близък! Предпочитам да ви кажа истината, отколкото да скрия. И Хлава, и вие казвате, че Збишко никога няма да намери другата, а чехът се страхува от нещо по-лошо. Господ вижда, че не й желая злото. Нека нея, горкичката, света Богородица пази и защити. Тя е по-мила на Збишко от мене, та няма що да се прави! Такава ми е била съдбата. Но, знаете, докато Збишко не я намери или както вярвате, ако никога не я намери, тогава…

— Тогава какво? — запита Мачко, като виждаше, че момичето все повече се забърква и смущава.

— Тогава не искам да се женя нито за Чтан, нито за Вилк, нито за никого.

Мачко въздъхна със задоволство.

— Мислех, че си го вече забравила — рече той.

А тя отговори още по-тъжно:

— Ех!…

— Та какво искаш ти сега? Как ще те водя при кръстоносците?

— Защо пък непременно при кръстоносците? Бих искала да отида сега поне при абата, който лежи болен в Серадз. Няма си той там нито една близка душа при себе си, защото псалтовете навярно се грижат повече за чашката, отколкото за него, а пък той нали ми е кръстник и благодетел. Но и да беше здрав, все пак бих потърсила неговото покровителство, защото хората се страхуват от него.

— Тук вече няма да се препирам — рече Мачко, който в същност остана много доволен от решението на Ягенка, защото познаваше добре кръстоносците и дълбоко вярваше, че Данушка няма да излезе жива от ръцете им. — Но ще ти кажа само, че пътуването с момиче е страшно мъчна работа.

— Може би с друга, но не и с мене. Аз не съм се сражавала досега никога, но за мене не е ново да стрелям с арбалет и да понасям мъчнотиите на лова. Щом като трябва, значи, трябва, не се бойте. Ще взема дрехите на Яшко, косата си ще прибера в мрежа, на пояса ще окача меча и ще тръгна. Яшко е по-млад, но сме на един ръст, а по лице си толкова приличаме, че когато на Заговезни се преобличахме, дори покойният татко не можеше да каже кой е той и коя съм аз… Ще видите, че не ще ме познае нито абатът, нито някой друг.

— Нито Збишко ли?

— Ако го видя…

Мачко се позамисли, после изведнъж се усмихна и рече:

— А Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов ще побеснеят!

— Нека побеснеят. По-лошото ще е, ако тръгнат подире ни.

— А! Не се боя аз. Стар съм, но по-добре ще е да не ми попадат подръка на мен, пък и на всички Градовци!… Нали вече опитаха Збишко.

Така разговаряха те, докато стигнаха в Кшешня. В черквата беше и старият Вилк от Бжозова, който сегиз-тогиз хвърляше сърдити погледи на Мачко, но той не обръщаше внимание на това. И с леко сърце се връщаше след службата заедно с Ягенка в къщи. Но когато на кръстопътя се сбогуваха и той се озова сам в Богданец, през ума му взеха да минават не толкова радостни мисли. Съобрази, че ако Ягенка замине, нищо няма да заплаши нито Згожелице, нито домашните й. „На девойката биха посегнали — си каза той, — там работата е друга, но на сирачетата или на техния имот няма да посегнат, защото това ще ги опозори страшно и всеки ще се вдигне срещу тях като срещу истински вълци. Но Богданец ще остане на божията милост!… Граничните могилки ще изместят, стадата ще отвлекат, селяните ще примамят!… Да ще господ, като се върна, да си ги взема, оплакване ще пратя и ще ги дам под съд, защото не само пестникът, но и законът управлява у нас… Само че ще се върна ли и кога ще се върна?… Те ми са ужасно сърдити, че не ги допускам до момичето, пък ако то замине с мене, ще се разсърдят още повече.“

И мъка го налегна, защото вече се бе отдал всецяло на стопанството в Богданец, а сега беше уверен, че като се върне, ще намери отново всичко разграбено и запустяло.

„Не! Трябва да се направи нещо“ — си помисли той.

А следобед заповяда да му оседлаят коня, яхна го и замина право за Бжозова.

Пристигна там на мръкване. Старият Вилк седеше в трема с кана медовина, а младият, когото Чтан бе наранил, лежеше на покрита с кожи пейка и също пиеше. Мачко влезе неочаквано в стаята и застана на прага със сурово лице, висок, костелив, без доспехи, но с голям меч на бедрото, а те го познаха веднага, защото на лицето му падаше светлината от пламъка, и в първия миг както бащата, така и синът скочиха като светкавица на крака, затекоха се към стените и грабнаха оръжие, каквото им попадна под ръка.

Но старият войн, който познаваше много добре хората и обичаите, не се смути ни най-малко, не посегна към меча, а само сложи ръка на хълбок и каза със спокоен глас, в който звучеше малко подигравка:

— Как? Такова ли е шляхтишкото гостоприемство в Бжозова?

При тези думи бащата и синът веднага отпуснаха ръце, а след миг старият пусна със звън на земята меча, младият копието и останаха с протегнати към Мачко шии и с все още враждебни лица, но вече слисани и засрамени.

А Мачко се усмихна и рече:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— И на свети Георги.

— И ние му служим.

— Дойдох при вас като съсед, с добри намерения.

— Щом е така, добре дошъл. Гостът е нещо светено.

Едва сега старият Вилк забърза към Мачко, а след стария и младият и двамата почнаха да му стискат десницата, после го поканиха да седне на почетното място на масата. Веднага прибавиха дърва в камината, масата се постла с килимче, сложиха се блюда с ядене, чаши с пиво, кана с медовина и почнаха да ядат и пият. От време на време младият Вилк хвърляше към Мачко изпитателен поглед, в който уважението към госта се мъчеше да надвие омразата към човека, но му услужваше тъй усърдно, та чак пребледня от умора, защото беше ранен и лишен от обикновената си сила. И бащата, и синът горяха от любопитство да узнаят с каква цел е дошъл Мачко, но нито един от тях не го запита, а чакаха сам да отвори дума.

А той, като всеки човек, който знае обичая, хвалеше яденето, питиетата и гостоприемството и едва когато се насити добре, погледна пред себе си с достойнство и каза:

— Случва се понякога хората да се скарат, па и да се бият, но съседският мир е над всичко!

— Няма нищо по-добро от мира — отговори със същото достойнство старият Вилк.

— Случва се също — каза отново Мачко, — когато човек трябва да тръгне на далечен път, макар да е враждувал с някого, да му домъчнее и не иска да замине, без да се прости с него.

— Господ да ви плати за добрата дума.

— Не за думата, но и за делото, защото съм дошъл.

— От душа се радваме да ви видим. Заповядайте и всеки ден.

— Дай боже и аз да мога да ви приема в Богданец, както подобава на хора, които разбират от рицарска чест, но време ми е да замина.

— На война ли или някъде на поклонение?

— Добре щеше да е, ако беше едно от двете, но е по-лошо, защото отивам при кръстоносците.

— При кръстоносците ли? — извикаха едновременно бащата и синът.

— Да! — отвърна Мачко. — А който отива при тях, без да им е приятел, за него е най-добре да се помири и с бога, и с хората, за да не изгуби не само живота си, но и надеждата за вечно спасение.

— Чудно е наистина — — каза старият Вилк. — Не съм срещал още такъв човек, конто да е имал работа с тях и да не е бил обиден или онеправдан.

— Така както и цялото наше кралство! — добави Мачко. — Нито Литва преди покръстването си, нито татарите са му докарали толкова злини, колкото тези дяволски калугери.

— Много право, но знаете ли що: събираше се то, събираше се, докато се насъбра, а сега е време да се свърши, това е!

Като изрече тази мисъл, старият си поплю на двете ръце, а младият прибави:

— Иначе не може и да бъде.

— И сигурно ще бъде, ама кога? Това не е работа за нашите глави, а за кралската. Може би скоро, може би не толкова скоро… Господ знае, а в това време трябва да отида при тях.

— С откуп за Збишко ли?

Когато бащата спомена името на Збишко, лицето на младия Вилк в миг побледня от омраза и стана зловещо.

Но Мачко отговори спокойно:

— Може и с откуп, но не за Збишко.

Тези думи засилиха още повече любопитството на двамата бжозовски владетели, та старият не можа вече да се стърпи и продума:

— Ваша воля да кажете или да не кажете защо отивате там.

— Ще кажа! Ще кажа! — рече Мачко и кимна с глава. — Но първо да ви кажа нещо друго. Не забравяйте, че след моето заминаване Богданец ще остане под божия закрила… По-рано, когато двамата със Збишко воювахме под началството на княз Витолд, селцето ни го наглеждаше абатът, донякъде и Зих от Згожелице, а сега не ще има и това. Много тежко е човек да си помисли, че напусто е залягал и работил… Пък нали знаете как става: хората ми ще примамят, синорите ми ще изорат, от стадата също ще си дръпне кой каквото може и ако е рекъл господ да се върнем живо-здраво, ще заварим отново всичко запустяло… Един начин и едно само спасение има — добрият съсед. Затова дойдох тук да ви помоля по съседски да вземете Богданец под свое покровителство и да не позволите никому да ме ощети…

Като чуха тази молба, старият Вилк погледна младия, а младият стария и двамата се зачудиха безкрайно. Настана мълчание, защото никой не намери какво да отговори. А Мачко вдигна към устата си чашата с медовина, изпи я, после продължи думата си тъй спокойно и доверително, като че и двамата му бяха от години най-близки приятели.

— И ще ви кажа откровено от кого очаквам тук най-много злини. Разбира се, че не от другиго, а само от Чтан от Рогов. От вас, дори да бихме се разделили враждебно, не бих се боял, и то защото сте благородни хора и излизате лице с лице срещу врага, но няма да отмъщавате по недостоен начин зад гърба му. Ех, с вас е съвсем друго!… Рицарят си е рицар всякога! Но Чтан е простак, а от простия човек можеш всичко да очакваш, още повече, като знаете, че той страшно ми е сърдит, дето му преча за Ягенка, Зиховата дъщеря.

— Която пазите за братанеца си! — избухна младият Вилк.

А Мачко го изгледа продължително със студен поглед, после се обърна към стария и каза спокойно:

— Знаете ли, моят братанец се ожени за една мазурска шляхтянка и взе богата зестра.

Настъпи отново още по-дълбоко мълчание: бащата и синът гледаха известно време Мачко със зяпнали уста, най-после старият се обади:

— Ха! Така ли?… Разправяха нещо… Кажете!

А Мачко, уж без да обръща внимание на въпроса, продължи:

— Затова именно трябва да замина и ви моля: наглеждайте сегиз-тогиз Богданец и недейте позволява никому да ме ощети, а особено запазете имота ми от нападение на Чтан, като добри и почтени съседи!…

В това време младият Вилк, който не беше глупав, бързо съобрази, че щом Збишко е вече женен, по-добре ще е той да бъде приятел на Мачко, в когото Ягенка имаше доверие и беше готова за всичко да иска неговия съвет. Изведнъж пред очите на младия халосник се откриха съвсем нови изгледи: „Не само че не трябва да се противя на Мачко, ами добре ще е и да му се харесам!“ — си каза той. И при все че бе вече малко пиян, протегна бързо под масата ръка, хвана баща си за коляното и го стисна силно — знак да не каже нещо не на място, а сам той рече:

— Вие от Чтан не се бойте! Охо! Само да се опита! Той ме понатупа малко — наистина! — но аз пък така му овъргалях косматата муцуна, та и родната му майка не ще го познае. Не се бойте от нищо! Тръгнете спокойно. Ни една врана не ще се изгуби от вашия Богданец.

— Вижда се, че сте благородни хора. Обещавате ли?

— Обещаваме! Кълнем се!

— В рицарската си чест?

— В рицарската си чест?

— И дворянския си герб?

— И в герба! Да! И в кръста! Господ ни е свидетел!

Мачко се усмихна със задоволство, после каза:

— Това и очаквах от вас. А щом е така, ще ви кажа и още нещо… Зих, както знаете, предостави на мене настойничеството на децата си. Затова малко попречих на Чтан и на тебе, когато искахте насила да се вмъкнете в Згожелице. А сега, когато ида в Малборг или бог знае къде, толкова ще ми бъде и настойничеството… Наистина над сираците бди господ и на такъв, който би поискал да им причини зло, не само че ще му отсекат главата с брадва, но и ще го обявят за безчестен. Все пак тежко ми е, че заминавам. Страшно тежко. Обещайте ми, че и на Зиховите сираци не само вие сами няма да направите зло, но и никому не ще позволите да им направи.

— Заклеваме се! Заклеваме се!

— В рицарската си чест и в герба?

— В рицарската си чест и в герба.

— И в кръста ли също?

— И в кръста!

— Господ чу. Амин! — заключи Мачко.

И си отдъхна дълбоко, защото знаеше, че ще сдържат такава клетва, макар да си глождят пестниците и двамата от злоба и гняв.

И почна веднага да се сбогува, но те го задържаха почти насила. Сега Мачко трябваше да пие и се побратими със стария Вилк, а младият, при все че обикновено като сръбнеше, търсеше свада с някого, сега се заканваше само на Чтан и така се умилкваше около Мачко, като че ли веднага, още на сутринта, щеше да получи от него Ягенка. Късно вечерта обаче той премаля от пресилване, а когато го свестиха, заспа като камък. Старият скоро последва примера на сина си, така че Мачко остави и двамата като умрели до масата.

А той самият, понеже имаше извънредно издръжлива глава, не беше пиян, само малко развеселен, та на връщане в къщи си мислеше почти с радост за онова, което постигна.

— Да! — казваше си той. — Богданец е вън от опасност, също и Згожелице. Ще побеснеят от Ягенкиното заминаване, но ще пазят и моя, и нейния имот, защото са се задължили. Господ е дал на човека ловкост… Като не може някъде с пестник, трябва с разум… Ако се втурна, не ще мине, без старият да ме извика на двубой, но кой ти гледа това… Дай боже и кръстоносците така да впримча… Но с тях е по-мъчно… Нашият и вагабонтин да е, все пак, като се закълне в рицарската си чест и герб, ще удържи на думата си, а за ония клетвата е все едно като да плюят на вода. Но може би света Богородица ще ми помогне да направя нещо за Збишко, както направих сега за Зиховите деца и за Богданец…

И веднага му дойде наум, че в същност Ягенка би могла и да не заминава, защото двамата Вилковци ще я пазят като зениците на очите си. След малко обаче изостави тази мисъл: „Вилковците ще я пазят, но затова пък Чтан още повече ще напира. Господ знае кой кого ще надвие, но едно е положително — че ще има битки и нападения, в които може да пострадат Згожелице, Зиховите сирачета и дори самата девойка. За Вилковците ще бъде по-лесно да пазят Богданец, а за момичето ще е по-добре за всеки случай да бъде по-далече от тия побойници и в същото време по-близо до богатия абат.“ Мачко не вярваше, че Дануша би могла да излезе жива от ръцете на кръстоносците, затова още не губеше надежда, че когато след време Збишко се върне вдовец, той несъмнено ще почувствува към Ягенка божата повеля.

Ех, всесилни боже — казваше си той, — както сега имаме Спихов, ако после вземем Ягенка с Мочидоли и това, което ще й остави абатът, не бих се поскъпил да дам и цял товар восък за свещи!

С такива мисли пътят от Бжозова му се видя къс, обаче стигна в Богданец чак късно през нощта и се зачуди, като видя, че мехурените прозорци са силно осветени. Слугите също не спяха и щом влезе в двора, към него се затече конярят.

— Гости ли някакви имаме или какво? — запита Мачко, като слизаше от коня.

— Дойде господарският син от Згожелице с чеха — отговори конярят.

Това посещение зачуди Мачко. Ягенка бе обещала да дойде на сутринта преди съмване и веднага щяха да тръгнат. Защо ли е дошъл Яшко, и то тъй късно. Старият рицар си помисли, че може да се е случило нещо в Згожелице, и влезе в къщи с известно безпокойство на душата.

Но в стаята в голямата глинена камина, която бе заменила старото огнище насред стаята, ярко и весело пламтеше смолиста борина, а на масата горяха на железни поставки два факела, при светлината на които Мачко веднага видя Яшко, чеха и още едно младо момче с румено като ябълчица лице.

— Как си Яшко, какво става с Ягенка? — запита старият шляхтич.

— Ягенка поръча да ви кажа — рече момчето, като му целуваше ръка, — че е размислила и иска да си остане в къщи.

— Не думай! И защо? Как така? Какво й е хрумнало?

А момчето вдигна към него ясносините си очи и прихна.

— Какво се кикотиш?

Но в същия миг чехът и другото момче също избухнаха във весел смях.

— Видяхте ли! — извика преоблеченото момче. — Кой друг ще ме познае, щом вие не ме познахте?

Едва сега Мачко се вгледа в стройната фигурка и завика:

— Во имя отца и сина! Същинския Заговезни! Ами ти, дребосъчко, защо си дошла тук?

— Как защо?… Който ще пътува, време му е!

— Нали щеше да дойдеш утре на съмване?

— Да! Утре на съмване, за да видят всички! Утре в Згожелице ще помислят, че съм у вас на гости, и чак в други ден ще забележат, че ме няма. Шечехова и Яшко знаят, ала Яшко ми се закле в рицарската си чест, че ще каже едва тогава, когато почнат да се безпокоят. Но нали не ме познахте?

Сега дойде ред и на Мачко да се смее.

— Я чакай да те погледам още… Ей, страшно хубаво момче си ти!… И особено като се знае, че от такова момче човек може и потомство да дочака… Право ти казвам! Да не бях стар — ех! Но и така ще ти кажа: пази се, девойко, да ми се не навираш в очите! Пази се!…

И почна усмихнат да я заплашва с пръст, но я гледаше с голям възторг, защото такова момче не беше виждал никога в живота си. На главата си Ягенка беше сложила червена копринена мрежа, облякла бе зелен сукнен кафтан, а крачолите й бяха широки в бедрата и впити надолу, единият червен като мрежата, а другият с надлъжни ивици. И със скъпия меч на бедрото, с усмихнатото си и светнало като зора лице тя изглеждаше тъй прекрасна, че който я погледнеше, не можеше да й се нагледа.

— Бога ми! — каза развеселеният Мачко. — Някакъв прекрасен син на благородник ли е, цветенце ли някакво?

После се обърна към другото момче и попита!

— Ами този тук?… Навярно и той е някой предрешен?

— Та това е дъщерята на Шечехова — отговори Ягенка. — Неудобно щеше да ми бъде сама сред вас, какво да правя? Затова взех със себе си Анулка, защото, като сме две, е по-весело, пък има и помощ, и услуга. И нея също никой няма да познае.

— На ти, булка, Спасовден! Малко ми е една, та ще станат две.

— Не се ядосвайте.

— Не се ядосвам аз, но през деня всеки ще познае н нея, и тебе.

— Ами! А по какво?

— Защото коленете ви са сбрани — и твоите, и нейните.

— Гледайте си работата!…

— Ще си гледам аз работата, защото ми е минало времето, но не се знае дали Чтан и Вилк ще си я гледат. Знаеш ли ти, бръмбаре, откъде се връщам? От Бжозова.

— Божичко! Какво приказвате?

— Самата истина, както е истина и това, че Вилковци ще пазят от Чтан и Богданец, и Згожелице. Така е! Да извикаш врага на бой и да се биеш с него, е лесно, но да направиш от враговете защитници на собствения си имот — това не всяка глава ще го роди.

И Мачко почна да разправя за гостуването си у Вилковци и как ги е спечелил на своя страна и ги е омотал, а Ягенка слушаше с голяма почуда и когато той най-сетне свърши, каза:

— Господ не се е поскъпил да ви надари с хитрост и смятам, че всичко всякога ще бъде така, както вие искате.

Но Мачко поклати глава като че с тъга.

— Ех, девойко, ако всичко ставаше всякога така, както искам аз, ти отдавна щеше да бъдеш стопанка в Богданец!

При тези думи Ягенка го загледа с ясносините си очи, после се приближи до него и му целуна ръка.

— Защо ми целуваш ръка? — запита старецът.

— За нищо!… Казвам само лека нощ, защото е късно, а утре трябва да тръгнем, преди да съмне.

И като извика Анулка, излезе, а Мачко заведе чеха в стаичката, дето легнаха на зубровите кожи и заспаха и двамата в дълбок, укрепителен сън.

X

При все че след опустошението, пожара и клането, което кръстоносците бяха извършили в Шерадз през 1331 година, Кажимеж Велики заповяда да се застрои разрушеният до основи и сринат със земята град, той не беше вече така красив и не можеше да се сравнява с другите градове на кралството. Но Ягенка, чийто живот досега бе протекъл между Згожелице и Кшешня, не можеше да дойде на себе си от учудване и възторг, като видя стените, кулите, общината, а особено черквите, с които дървената кшешненска черквица не би могла и да се мери. Първоначално тя дотолкова загуби присъщата си смелост, та не смееше да говори високо и само шепнешком разпитваше Мачко за всички тези чудесии, които й заслепяваха очите, а когато старият рицар я увери, че в сравнение с Краков Шерадз е като обикновена главня до слънцето, тя не искаше да вярва на ушите си, защото й се струваше почти невъзможно, че може да съществува на света друг толкова великолепен град.

В манастира ги прие същият онзи престарял игумен, който помнеше още от детските си години кръстоноското клане и който по-преди бе приел Збишко. Известията за абата ги наскърбиха и разтревожиха. Той живял дълго време в манастира, но преди две седмици заминал при един свой приятел, плоцкия епископ. Бил все още болен. Сутрин и денем бивал в съзнание, но вечерно време си губел ума, скачал от леглото, заповядвал да му облекат бронята и викал на бой княз Ян от Рачибож… Странствуващите духовници трябвало насила да го задържат в леглото — нещо много мъчно и дори опасно. Едва преди две седмици той дошъл напълно в съзнание и въпреки че бил още много слаб, заповядал да го откарат веднага в Плоцк.

— Казваше, че никому другиму не вярва тъй, както на плоцкия епископ — завърши игуменът, — и че иска да приеме причастието от неговите ръце, а също да остави у него и завещанието си. Противихме се на това заминаване, доколкото можахме, защото беше много слаб, и се бояхме, че няма да стигне там жив. Но на него мъчно може да се противоречи, ето защо псалтовете постлаха кола със слама и го откараха. Дай боже да е стигнал благополучно!

— Ако беше умрял някъде близо до Шерадз, все щяхте да чуете — подхвърли Мачко.

— Щяхме да чуем — отвърна старчето — и затова мислим, че не е умрял и че поне до Ленчица не е издъхнал, но какво е могло да се случи по-сетне, не знаем. Ако тръгнете след него, може по пътя да узнаете нещо.

Мачко се угрижи много от тези известия и отиде да се посъветва с Ягенка, която вече знаеше от чеха за къде с заминал абатът.

— Какво да правим — — я запита той — и къде ще се денеш ти?

— Ще отидете в Плоцк и аз с вас — отговори тя накъсо.

— В Плоцк! — повтори след нея с тънкия си гласец Анулка.

— Я ги виж как се разпореждат! Така изведнъж в Плоцк, като с коса да го отрежеш!

— Ами как ще се върнем сами с Анулка? Щом няма да пътувам по-нататък с вас, по-добре беше съвсем да не бях тръгвала. Не мислите ли, че ония там още повече са се разсърдили и озлобили?

— Вилковци ще те бранят от Чтан.

— Страхувам се аз и от Чтановото нападение, и от Билковата защита, но виждам, че вие се противите само за очи, а не искрено.

Мачко наистина не се противеше искрено. Напротив — той предпочиташе Ягенка да пътува с него, отколкото да я пусне да се връща сама, та като чу думите й, усмихна се и рече:

— Оставила фустата си и мисли, че има разум като мъж.

— Разумът не е другаде, а в главата.

— Но мене пътят не ми е през Плоцк.

— Чехът казваше, че не ви е толкова настрана, пък за Малборг оттам било и по-близо.

— Значи, вече сте се споразумели с чеха?

— Разбира се, и той ми каза още: ако младият господар е налетял в Малборг на нещо лошо, чрез княгиня Александра Плоцка много може да се помогне, защото тя е родна сестра на краля, а освен това била голяма приятелка с кръстоносците и те я тачели много.

— Вярно е, бога ми! — извика Мачко. — Всички знаят това и ако тя поиска да даде писмо за магистъра, бихме пътували съвсем безопасно по всички земи на кръстоносците. Обичат я те нея, защото и тя ги обича… Добър е тоя съвет, умен е тоя чех!

— И още как! — извика разпалено Анулка, като вдигна нагоре ясносините си очички.

Но Мачко се обърна неочаквано към нея:

— Ами ти защо се месиш?

Девойката страшно се смути, спусна дългите си клепачи и се зачерви като божур.

Мачко обаче виждаше, че няма друг изход, освен двете девойки да продължат пътя си с него, пък и в душата си имаше желание за това, та на сутринта се сбогува със стария игумен и тръгна отново на път. Те пътуваха сега при много по-големи мъчнотии, отколкото по-рано, защото снеговете се топяха и реките бяха придошли. По пътя разпитваха за абата и попадаха в много чифлици и домове на енорийски свещеници, а дето нямаше такива, дори и в странноприемници, в които абатът се бе спирал да нощува. Лесно беше да вървят по следите му, защото той щедро беше раздавал милостиня, плащал за литургии, давал на черквите пари за камбани, подпомагал западнали селски черквици, та мнозина стари просяци, мнозина клисари, дори мнозина селски свещеници си спомняха за него с признателност. Всички казваха, че „пътувал като ангел“, и се молеха за здравето му, ако и да се чуваха тук-там опасения, че той е вече с единия крак в гроба… Поради голямата си слабост някъде се бе спирал за по два-три дена. Затова Мачко мислеше, че е възможно да го настигнат.

Но се излъга в сметките си, защото ги задържаха придошлите води на река Hep и Бзура. Преди да стигнат Ленчица, те трябваше да прекарат четири дена в една празна кръчма, чийто стопанин се беше изселил някъде навярно поради страх от наводнение. Пътят, който водеше от кръчмата към града, макар и постлан с дървени греди, беше сега съвсем потънал и залян на голямо пространство с рядка кал. Мачковият слуга Вит, родом от тия места, бил чувал, че имало някакъв път през горите, но не се наемаше да ги поведе, защото знаеше, че ленчицките блата са свърталища на нечестиви сили, а особено на могъщия Борута54, който обичал да завежда хората в бездънните мочурища и да ги спасява от смъртта само с цената на душата им. Самата кръчма също имаше лоша слава и при все че пътниците в ония времена носеха със себе си храна, та можеха да не се страхуват от глад, все пак престоят в такова място внушаваше безпокойство дори на стария Мачко…

Нощем се чуваше тропот по покрива на къщата, а навремени нещо почукваше и на вратите. Ягенка и Анулка, които спяха в малката стаичка току до голямата стая, чуваха също в тъмнината нещо като трополене на малки стъпала по глинения под и дори по стените. Но това не ги плашеше много, защото и двете бяха навикнали в Згожелице с домашните духове, които на времето старият Зих заръчваше да хранят и които според разпространените тогава вярвания не докарваха злини на оня, който не се скъпеше да им дава остатъците от трапезата си. Но една нощ от близкия гъсталак се разнесе глух и зловещ рев, а на сутринта по калта личаха следи от големи копита. Те можеха да бъдат от някой зубър или тур, но Вит твърдеше, че и Борута, макар и да е с образ на човек, дори шляхтич, вместо стъпала имал копита, а ботушите, с които се явявал между хората, снемал в мочурищата, за да не ги разваля. Като чу, че злият дух може да се умилостиви с някакво питие, Мачко през целия ден мисли дали ще е грешно да го направи свой приятел и дори се съветва по този въпрос с Ягенка.

— Ще окача на плета за през нощта един волски мехур, пълен с вино или с медовина — каза той, — и ако нещо го изпие, ще знаем поне, че обикаля тъдява.

— Само да не разсърдим с това силите небесни — отговори девойката, — защото ни е потребна божията благословия, за да можем да помогнем на Збишко.

— Та и аз от това се боя, но си мисля, че медовината все пак не е душа. Душата си няма да дам, а какво е за небесните сили един мехур с медовина!

После сниши глас и прибави:

— Че шляхтич ще нагости шляхтича, пък макар той да е и най-голям нехранимайко, това е нещо обикновено, а хората казват, че „оня“ бил шляхтич.

— Кой? — запита Ягенка.

— Не искам да споменавам името на нечестивия.

И още същата вечер Мачко със собствените си ръце окачи на плета един голям волски мехур, в каквито тогава се носеха питиетата, и на сутринта се оказа, че мехурът е изпит до дъно.

Наистина, когато се разправяше за това, чехът се усмихваше някак особено, но никой не му обърна внимание, а Мачко се много радваше, защото се надяваше, че когато им се падне да минават през тресавищата, няма да налетят на неочаквани спънки или премеждия.

— Освен ако е лъжа, че и той знае какво е чест — си каза Мачко.

Но преди всичко трябваше да се провери дали има път през горите. Това не беше изключено, защото там, дето почвата беше закрепена от корените на дърветата и храсталаците, земята не се размекваше лесно от дъждовете. Но Вит, който като местен жител можеше най-лесно да изпълни тая задача, щом му споменаха да отиде в гората, завика: „Убийте ме, господарю! Няма да отида!“ Напразно му обясняваха, че денем нечестивите сили са безсилни. Мачко искаше да отиде той самият, но работата се свърши с това, че Хлава, който беше решителен момък и обичаше да се показва със смелостта си пред хората, а особено пред момичета, окачи на пояса си брадвата, взе в ръка дълга пръчка с железен връх и излезе.

Той тръгна, преди да съмне, и се надяваха, че ще се върне около пладне, и като не си дойде, почнаха да се безпокоят. Напразно след пладне слугите се ослушваха по посока към гората. Вит само махаше с ръка: „Няма да се върне, пък ако се върне, горко ни, защото кой знае дали не ще бъде с вълча муцуна, превърнат на върколак!“ При тия думи всички се уплашиха, Дори самият Мачко място не можеше да си намери, Ягенка поглеждаше към гората и се кръстеше, а Анулка напразно търсеше всеки миг престилката си по обутите в гащи колене и като не намираше нищо, с което би могла да закрие очите си, засланяше ги с пръсти, които веднага ставаха мокри от обилните сълзи.

Но тъкмо на залез слънце чехът се върна — и не сам, а с някакво човешко същество, което караше отпреде си вързано на въже. Всички веднага се затекоха към него с радостни викове, но млъкнаха при вида на другия човек, който беше нисък, кривокрак, цял обрасъл с косми, черен и облечен във вълчи кожи.

— Во имя отца и сина, какво плашило си ни докарал? — извика Мачко, като се овладя.

— Какво ми влиза в работата! — отговори оръженосецът. — Казва, че е човек и катранджия, ама истина ли е, не знам.

— Ох, не е човек, не е човек! — обади се Вит.

Но Мачко му заповяда да млъкне, после се загледа внимателно в лицето на хванатия и отведнъж рече:

— Прекръсти се. Начаса се прекръсти!…

— Слава на Исуса Христа! — извика пленникът, прекръсти се колкото се може по-бързо, отдъхна си дълбоко, погледна с по-голямо доверие събраните около него хора и повтори:

— Слава на Исуса Христа! Защото и аз не знаех дали съм попаднал в християнски или в дяволски ръце. О господи!…

— Не се бой. Между християни си, които с радост слушат светата литургия. А ти какъв си?

— Катранджия, пане, колибар. Седем колиби сме с жени и деца.

— Далеко ли е оттук?

— Два-три часа път.

— А през къде отивате в града?

— Имаме си свой път, зад Дяволския дол.

— Зад Дяволския ли? Я се прекръсти още веднъж!

— Во имя отца и сина, и святого духа, амин.

— Добре. Ами кола може ли да мине по този път?

— Сега е блатисто навред, но там не е толкова, колкото на широкия път, защото из дола всякога духа вятър и суши калта. Само до Буди е мъчно, но и до Буди ще ви прекара всеки, който познава гората.

— За една сребърна монета ще ни прекараш ли? Хайде нека да е за две!

Катранджията се съгласи на драго сърце, като си изпроси и половин хляб, защото те наистина не оставали гладни в гората, но отдавна не били виждали хляб. Наговориха се да тръгнат на другия ден сутринта, защото надвечер не било „на добро“ да се тръгва. За Борута катранджията казваше, че понякога страшно „върлува“ из гората, но на простите хорица не прави зло, а пази ревниво Ленчицкото княжество и гони другите дяволи из храсталаците. Лошо е само да го срещнеш нощем особено ако си посръбнал. Денем и ако си трезвен, няма защо да се страхуваш от него.

— Но все пак те беше страх, нали? — рече Мачко.

— Защото този рицар, като ме сграбчи неочаквано с такава сила, аз помислих, че не е човек.

Ягенка почна да се смее, понеже те всички бяха взели катранджията за нещо „нечестиво“, а той взел тях за зли духове. Разсмя се с нея и Ануля Шечехова, та Мачко й каза:

— Очите ти още не са изсъхнали от сълзите за Хлава, пък сега вече се кикотиш?

А чехът погледна зачервеното й лице, видя, че ресниците й са още мокри, и запита:

— За мене ли плакахте?

— Ах, не! — отвърна девойката. — Само се боех и толкова.

— Нали сте шляхтянка, а за шляхтянката е срамно да се бои. Господарката ви не е така страхлива. Пък и какво би могло да ви се случи тук денем и между толкова хора?

— На мене нищо, но на вас.

— А казвате, че не сте плакали за мене?

— Така си е — не за вас.

— Тогава защо?

— От страх.

— А сега не се ли боите?

— Не.

— А защо?

— Защото се върнахте.

Тук чехът я погледна с признателност, усмихна се и каза:

— Така може и до сутринта да се приказва. Страшно сте хитра.

Но за нея човек можеше да каже всичко друго, само не, че е хитра, и Хлава, който не беше глупав, разбираше това добре. Той разбираше също, че девойката от ден на ден все повече се привързва към него. Самият той обичаше Ягенка, но така, както един верен поданик обича дъщерята на краля, тоест със смирение и с най-голяма почит, но без всякаква надежда. А пътуването го сближаваше с Анулка. Когато пътуваха, старият Мачко яздеше обикновено в първа редица заедно с Ягенка, а той с Ануля, и понеже беше як като тур и кръвта му кипеше като вряла вода, щом погледнеше сините й очи, русите й къдрици, които не искаха да се държат под мрежата, цялата й стройна и красива фигура, а особено хубавите, като изваяни, крака, прихванали враното конче, тръпки го побиваха от главата до петите. И не можеше да се въздържи да не хвърля все по-често и по-често лакоми погледи към всички тия съвършенства и неволно мислеше, че ако дяволът би приел образа на такова момче, лесно би могъл да го въведе в изкушение. А отгоре на това тя беше сладък като мед и същевременно тъй послушен паж, че само го гледаше в очите, пък и весела беше като врабче на покрива. Понякога на чеха му идваха някакви странни мисли и веднъж, когато бяха останали с Ануля малко по-назад при товарните коне, той се обърна внезапно към нея и каза:

— Знаете ли? Аз вървя край вас като вълк до агне.

А тя така искрено се засмя, та белите й зъбки блеснаха.

— Да не искате да ме изядете? — запита тя.

— Ох! С кокалчетата!

И той й хвърли такъв поглед, че тя пламна цяла, а после настъпи мълчание и само сърцата им биеха силно, нему от желание, а ней от някакъв сладък упоителен страх.

Изпърво страстта бе заглушила у чеха всички други чувства и когато казваше, че гледа Анулка като вълк агне, говореше истината. Едва тая вечер, когато видя мокрите й от сълзи бузи и ресници, сърцето му се размекна. Тя му се видя добра и някак близка и своя. А понеже и той самият беше по природа почтен и рицар по душа, не само че не се възгордя и не се наду при вида на тия сладки сълзи, но стана стеснителен и почна да проявява по-голямо внимание към нея. Напусна го предишната безгрижност при разговор и при все че на вечерята пак осмиваше малко страхливостта на девойката, правеше това по-иначе, а също й услужваше така, както рицарски оръженосец е длъжен да услужва на една шляхтянка. Старият Мачко, загрижен за утрешното заминаване и за по-нататъшното пътуване, все пак забеляза това, но го похвали заради добрите обноски, на които според него Хлава ще да се е научил, когато е бил със Збишко при мазовецкия двор.

После се обърна към Ягенка и добави:

— Ех, Збишко!… Той и пред краля знае как да се държи!

Но след тези услуги на вечерята, когато трябваше да се разотидат за спане, Хлава целуна ръката на Ягенка, вдигна до устните си и ръката на Ануля и каза:

— Вие не само не се бойте за мене, но и когато сме заедно, от нищо не се страхувайте, защото аз никому не ще ви дам.

После мъжете легнаха да спят в предната стая, а Ягенка и Ануля в стаичката на един широк и добре постлан одър. Но и на двете не им се спеше, а особено Ануля постоянно се въртеше на грубата домоткана постеля, та след някое време Ягенка доближи главата си до нейната и зашепна:

— Анульо?

— Какво?

— Тъй… струва ми се, че ти страшно много харесваш този чех… Истина ли е?

Но въпросът остана без отговор и Ягенка отново зашепна:

— Нали и аз разбирам от това… Кажи ми…

Ануля не отговори и този път, само притисна устни до бузата на господарката си и започна да я целува.

А моминските гърди на горката Ягенка също почнаха да се надигат от въздишки.

— Ой, разбирам аз, разбирам! — прошепна тя тъй тихо, че Ануля едва можа да долови думите й.

XI

На сутринта след мъгливата и мека нощ настъпи ветровит ден, ту ясен, ту мрачен поради облаците, които, гонени от вятъра, препускаха на стада по небето. Мачко заповяда колите да потеглят точно на съмване. Катранджията, който се зае да ги води до Буди, твърдеше, че конете ще минат навсякъде, но колите ще трябва на места да се разглобяват и да се пренасят на части, а също и сандъците с дрехи и със запаси от храна. Работата не можеше да мине без усилия и забавяне, но калените и навикнали на труд хора предпочитаха най-големите усилия пред отегчителната почивка в празната кръчма, затова всички с готовност тръгнаха на път. Дори и боязливият Вит, ободрен от думите и от присъствието на катранджията, не проявяваше страх.

Веднага след кръчмата те навлязоха във високи и необрасли с храсталаци борови гори, в които при умело водене на конете можеше да се мине между дърветата дори без да се разглобяват колите. Вихърът понякога преставаше, понякога налиташе с нечувана сила, удряше като с огромни криле в клоните на стройните борики, прегъваше ги, извиваше, въртеше ги като крила на вятърна мелница, чупеше ги; гората се прегъваше под напора на това лудешко дихание и дори в прекъсванията между един и друг порив на вятъра тя не преставаше да бучи и да гърми, като че се сърдеше за това нападение и насилие. Сегиз-тогиз облаците засланяха изцяло дневната светлина; валеше дъжд, смесен със суграшица, и ставаше така тъмно, като че настъпваше здрач. Вит тогава губеше отново смелостта си и викаше, че „злият дух се е заял и им пречи“, но никой не го слушаше, дори и страхливата Ануля не се тревожеше от думите му, особено защото чехът беше тъй близо, че тя можеше със стремето си да се допира до неговото стреме; а чехът гледаше напреде си така уверено, като че искаше да извика и самия дявол на бой.

След високостеблената гора започна друга, обрасла с храсталак, а после започна гъстак, през който не можеше да се мине. Тук трябваше да се разглобят колите, което те направиха сръчно и за много кратко време. Яките мъже пренесоха на гръб колелата, стръките и предните колесари, а също торбите и запасите храна. Този лош път беше около хиляда крачки. Едва привечер пътниците стигнаха в Буди, дето катранджиите ги приеха гостоприемно и ги увериха, че ако се мине през Дяволския дол или по-точно покрай него, може да се стигне до града. Тези хора, навикнали да живеят в девствената гора, рядко виждаха хляб и брашно, но не гладуваха, защото имаха в изобилие всякакви пушени меса, а особено пушени змиорки, от които гъмжаха всички блата. Те гощаваха щедро с тях пътниците, а сами протягаха лакомо ръце към хляба. Между тях имаше жени и деца, всички почернели от катранения дим; имаше и един старец на повече от сто години, който помнеше клането в Ленчица през 1331 година и пълното разрушаване на града от кръстоносците. Мачко, чехът и двете девойки, при все че бяха чули вече почти съшия разказ от игумена в Шерадз, слушаха с любопитство и този дядо, който седеше до огнището, ровеше в него, сякаш изравяше с това и страшните спомени на своята младост. Да! В Ленчица, както и в Шерадз, не били пощадени дори черквите и свещениците, а пък кръвта на старците, жените и децата потекла по ножовете на покорителите. Кръстоносците, все тези кръстоносци! Мислите на Мачко и на Ягенка отлитаха все към Збишко, който тъкмо сега беше като че в устата на вълка, посред вражето племе, което не познава нито милост, нито законите на гостоприемството. Сърцето на Ануля също се свиваше от болка, защото не беше уверена дали из тоя път по следите на абата не ще им се случи да налетят на тия ужасни хора…

Но старецът почна след това да разказва за битката при Пловце, с която се завършило нашествието на кръстоносците и в която и той взел участие с желязна тояга в ръце като войник от пехотата, изпратена от селската община. В тази именно битка беше загинал почти целият род на Градовците, та Мачко знаеше добре всичките й подробности, но все пак слушаше и сега сякаш за пръв път разказа за страшния разгром на немците, които като изкласила нива под напора на вихъра бяха паднали от мечовете на полското рицарство и войската на крал Локетек…

— Ех! Как да не помня — каза дядото. — Нападнаха земята, изгориха замъците и крепостите, и само това ли? Децата в люлките колеха, но дойде и техният край. Ех, ама битка беше! И още каква! Щом затворя очи, виждам онова поле…

И той затвори очи и млъкна, само ровеше излеко въглените в огнището, докато Ягенка, която не можеше да дочака продължението на разказа, го запита:

— Как стана то?

— Как стана то? — повтори дядото. — Спомням си полето, като че сега го виждам: имаше храсталаци, а отдясно млака и стърнище. Но след битката не се виждаха нито храсталаци, нито млака, нито стърнище, само желязо навсякъде, мечове, секири, копия и хубави брони, едни върху други, като че някой бе покрил с тях цялата божа земя… Никога не съм виждал на трупан толкова избит народ и толкова човешка кръв да се лее…

Сърцето на Мачко се окрили при тия спомени и той каза:

— Наистина! Исус е милостив. Нагънаха те тогава кралството като пожар, като чума. Не само Шерадз и Ленчица, но и много други градове разрушиха. И какво? Нашият народ е страшно жилав и има в себе си непобедима сила. И да го хванеш ти, кръстоноско куче, за гръкляна, не ще можеш да го удавиш, а той и зъбите ти ще избие… Ето вижте: крал Кажимеж построи отново и Шерадз, и Ленчица така, че сега са по-хубави, отколкото бяха. И сеймовете заседават в тях по старому, а пък кръстоносците, както са били избити при Пловце, тъй си лежат и гният. Дай боже всякога такъв край!

При тия думи старият селянин почна изпърво да кима с глава в знак на потвърждение, но накрая каза:

— Ами, не лежат и не гният. Кралят заповяда на нас, пехотата, да изкопаем след битката трапове и селяните от околността дойдоха да помагат в работата, та трещеше от лопатите. Наслагахме ние после немците в траповете и ги засипахме добре с пръст, за да не се излюпят някои болести от тях — но те не останаха там.

— Как така не останаха? Какво стана с тях?

— Аз самият не съм видял, но ще кажа какво разправяха хората после. След битката настъпила страшна виелица, която траяла дванайсет недели, но само нощем. Денем слънцето си светело както всякога, а нощем вятърът без малко не свличал космите от главите на хората. Сборища дяволи се въртели на тълпи във вихрушка, всеки с вила в ръка, и който дявол дойде до мястото, хоп с вилата о земята и си изважда оттам по един кръстоносец, а после го носи право в пъкъла. Хорицата в Пловце чували такава глъчка, като че виели стада кучета, но не можели да разберат дали немците вият от страх и мъка или дяволите от радост. И това продължавало, докато свещениците осветили траповете и докато земята към Нова година замръзнала така, та и вила не можела да я прободе.

Той млъкна и след малко добави:

— Дай боже такъв край, както казахте, пане рицарю. Аз няма да го доживея, но такива момченца като тия двамата ще доживеят и няма да видят онова, което видяха моите очи.

Като каза това, той почна да се вглежда ту в Ягенка, ту в Ануля, да се чуди на хубавите им лица и да клати глава.

— Като мак в житото — рече той; — такива още не съм виждал.

Така в разговори мина част от нощта, после всички легнаха да спят в колибите на мекия като пух мъх, като се завиха с топли кожи, а когато дълбокият сън подкрепи телата им, на сутринта вече съвсем по светло пътниците продължиха похода си. Пътят покрай дола не беше наистина лесен, но и не много мъчен, така че още преди залез слънце те видяха Ленчицкия замък. Градът беше наново издигнат от пепелищата, отчасти от червена тухла и дори от камък. Стените му бяха високи, защитени с кули, а черквите още по-великолепни от серадзките. От доминиканците пътниците лесно получиха сведения за абата. Бил там, казвал, че му било по-добре, утешавал се от надеждата, че ще оздравее съвсем, и преди няколко дни заминал по-нататък. За Мачко вече не беше твърде важно да го настигне по пътя, защото бе решил да води двете момичета чак до Плоцк, дето би ги завел и самият абат, но той бързаше да отиде при Збишко, затова се силно разтревожи от другата новина: че след заминаването на абата реките били толкова придошли, та съвсем не можело да се пътува по-нататък. Понеже рицарят имаше богата свита и казваше, че отива при княз Жемовит, доминиканците приеха и нахраниха пътниците гостоприемно и дори подариха на Мачко за из пътя една дъсчица от маслинено дърво, на която беше написана на латински молитва до архангел Рафаил — покровителя на всички пътници.

Принудителният престой на пътниците в Ленчица трая цели две седмици, през което време един от оръженосците на управителя на замъка откри, че пажовете на пътуващия рицар са девойки, и веднага се влюби до смърт в Ягенка. Чехът искаше да го извика на двубой, но понеже това беше в навечерието на тръгването им, Мачко не му разреши.

Когато тръгнаха на път за Плоцк, вятърът беше по-изсушил пътищата. Наистина валяха често дъждове, но те траеха кратко, както обикновено бива напролет. Дъждовете бяха топли и поройни, защото беше дошла същинска пролет. Из полята по лехите лъщяха светли ивици вода, от нивята вятърът носеше силна миризма на мокра земя. Блатата се покриха с жълтурчета, в горите цъфнаха теменужки и стърчиопашките чуруликаха радостно сред клоните. Сърцата на пътниците се изпълниха с нова бодрост и надежда и особено защото пътуването им спореше, и след шестнайсет дни път спряха най-сетне пред портите на Плоцк.

Но стигнаха там през нощта, когато портите на крепостта бяха вече заключени, та трябваше да пренощуват у един тъкач вън от стените. Момичетата си легнаха късно и след умората и несгодите от дългото пътуване спяха като убити. Мачко, когото не можеше да сломи никаква умора, не искаше да ги буди рано, а щом отвориха портите, отиде в града, намери лесно катедралата и епископския дом, дето първата новина, която чу, беше, че абатът умрял преди седмица.

Умрял преди една седмица, но според тогавашния обичай цели шест дни служеха литургии при ковчега и гощаваха гостите за помен, а погребението щеше да стане едва днес и след него погребални слова и последна гощавка за почитане паметта на умрелия.

От голяма загриженост Мачко дори не разгледа града, който впрочем той малко познаваше от онова време, когато беше ходил с писмо от княгиня Александра до магистъра, а тръгна колкото се може по-скоро към къщата на тъкача отвъд градските стени и по пътя си казваше:

— Ех, дошло му да умира и вечен му покой! Всички ще дочакаме това, но какво да правя сега аз с тези момичета?

И почна да размисля дали не ще бъде по-добре да ги остави у княгиня Александра или у княгиня Ана Данута, или пък да ги заведе в Спихов. Защото неведнъж през време на сегашното пътуване му бе идвало наум, че ако Данушка вече не е жива, не би било зле Ягенка да бъде близо до Збишко. Той не се съмняваше, че Збишко дълго ще тъгува за оная девойка, която беше обикнал повече от всички други на света, и дълго ще плаче за нея, но не се съмняваше също, че такава девойка като Ягенка ще окаже своето въздействие, ако бъде близо до него. Той помнеше как момъкът все тъгуваше за Ягенка, макар че сърцето му се стремеше отвъд гори и пущинаци към Мазовия. По тези причини, пък и понеже беше дълбоко уверен, че Данушка е загубена завинаги, той често си мислеше, ако абатът умре, да не изпраща никъде Ягенка. А както беше и малко лаком за земни блага, той си правеше сметка сега и за наследството на абата. Абатът им беше сърдит наистина и ги бе заплашил, че нищо няма да им остави, но дали не се бе размислил преди смъртта си? Че е завещал нещо на Ягенка, беше сигурно, защото много пъти беше говорил за това в Згожелице, та покрай Ягенка имотът нямаше да отмине Збишко. Навремени на Мачко се искаше да поостане в Плоцк, да разбере кое как е и да се заеме с тази работа, но веднага задушаваше в себе си подобни мисли: „Аз тук ще се грижа за богатство — мислеше си, — а момчето там може би протяга към мене ръце от някое кръстоноско подземие и чака от мене спасение.“ Имаше наистина един изход: да остави Ягенка под покровителството на княгинята и на епископа с молба да не допуснат да бъде онеправдана, в случай че абатът й е оставил нещо. Но тази идея не се хареса особено на Мачко. „Девойката и без това си има богата зестра, пък ако и от абата наследи, всеки мазур на драго сърце ще я вземе, а и тя също няма да издържи за дълго, защото и покойният Зих казваше, че още тогава ходела като по жарава.“ И старият рицар се уплаши от тази мисъл, понеже си каза, че в такъв случай и Дануша, и Ягенка ще се изплъзнат на Збишко, а това той не искаше да допусне за нищо на света.

— Която му е писано, тя да бъде, но все трябва едната да има.

Най-сетне той реши преди всичко да спаси Збишко, пък ако стане нужда да се раздели с Ягенка, да я остави или в Спихов, или у княгиня Данута, а не тук в Плоцк, дето придворният живот беше много по-разкошен и дето имаше много хубави рицари.

Обременен от тези мисли, той вървеше с бързи крачки към къщата на тъкача, за да съобщи на Ягенка за смъртта на абата, и тъкмеше да не й казва това отведнъж, защото ненадейното лошо известие можеше силно да смути девойката и да я направи после неплодна. Като стигна в къщи, той завари и двете девойки вече облечени, дори пременени и весели като пойни птички; той седна на столчето, извика на чираците на тъкача да му донесат топло пиво, после намръщи и без това суровото си лице и рече:

— Чуваш ли как звънят камбаните в града? Познай защо звънят, като не е неделя днес, а ти проспа утренната. Искаш ли да видиш абата?

— Разбира се, че искам — рече Ягенка.

— Ще го видиш, когато си видиш врата.

— Нима е заминал пак за някъде?

— Наистина е заминал. Не чуваш ли, че звънят?

— Умрял?! — извика Ягенка.

— Кажи: вечна му памет.

Тогава те и двете с Ануля паднаха на колене и почнаха да се молят за вечен покой с моминските си, като звънчета гласове. Порой сълзи потекоха по лицето на Ягенка, защото тя много обичаше абата, който, при все че бе сприхав с хората, не бе причинил зло никому, а правеше добро и с двете си ръце, а пък нея, която му бе кръщелница, обичаше като родна дъщеря. Мачко си спомни, че абатът беше негов и Збишков роднина, натъжи се също и поплака малко, а когато част от тъгата им се изля заедно със сълзите, той взе чеха и двете момичета и ги заведе на погребение в черква.

Погребението беше тържествено. Начело на шествието вървеше сам епископ Якуб от Курдванов, присъствуваха всички свещеници и монаси от манастирите в Плоцк, биеха всички камбани, държаха се слова, които никой освен духовниците не разбра, защото се произнесоха на латински, след което и духовници, и светски лица се върнаха на изобилна гощавка у епископа.

Отиде там и Мачко, повел със себе си двата пажа, защото като роднина на умрелия и познат на епископа имаше пълно право. Епископът го прие като роднина на покойния охотно и с внимание, но веднага след поздрава му каза:

— За вас, Градовците от Богданец, има завещани някакви гори, а всичко, което остане и не се даде на манастирите и на абатството, е за неговата кръщелница, някоя си Ягенка от Згожелице.

Мачко, който не очакваше много нещо, се зарадва и на горите, а епископът не забеляза, че като се спомена за Ягенка от Згожелице, един от пажовете на стария рицар вдигна нагоре оросените си със сълзи и сини като метличина очи и каза:

— Господ да му плати, но по-добре да беше жив.

Мачко се обърна и каза сърдито:

— Мълчи, че ще се изложиш.

Но изведнъж млъкна, в очите му блесна удивление, после лицето му доби суров и вълчи израз, защото недалеч, до вратата, през която в това време влизаше княгиня Александра, той видя прегънат в дълбок придворен поклон Куно Лихтенщайн, оня същия, заради когото без малко не загина Збишко в Краков.

Ягенка никога досега не бе виждала Мачко такъв: лицето му се сгърчи като муцуна на разярено куче, зъбите му блеснаха изпод мустаците, той завъртя мигом пояса си и се упъти към омразния кръстоносец.

Но се спря насред път и почна да глади с широката си длан косата на главата си. Той си спомни овреме, че Лихтенщайн може да бъде при плоцкия двор или като гост, или — което беше по-вероятно — като пратеник и че ако го нападне направо, ще постъпи също като Збишко по пътя от Тинец.

И понеже беше по-умен и по-опитен от Збишко, той се сдържа, намести отново пояса си, разведри лице, почака — и когато княгинята след поздрава на Лихтенщайн почна разговор с отец Якуб от Курдванов, приближи се до нея и като й се поклони дълбоко, припомни й кой е и каза, че я смята за своя благодетелка заради онова писмо, което му бе дала на времето.

Княгинята едва ли помнеше лицето му, но си спомни лесно и писмото, и цялата случка. Беше й също известно и това, което се бе случило в съседния мазовецки двор: чула бе за Юранд, за отвличането на дъщеря му, за женитбата на Збишко и за смъртния му двубой с Ротгер. Всичко това възбуждаше извънредно много любопитството й като някой рицарски роман или някоя от онези песни, които пееха пътуващите певци в Немско и в Мазовия. Кръстоносците наистина не й бяха тъй омразни, както на Ана Данута, жената на Януш, и главно затова, защото в желанието си да я спечелят на своя страна, те прекалено много й оказваха уважение, ласкаеха я и я обсипваха с щедри дарове, но този път сърцето й беше на страната на влюбените. Готова бе да им помогне — а при това бе доволна, че бе дошъл при нея човек, който можеше да й разкаже най-подробно всичко, което се бе случило.

А Мачко, който още от по-рано беше решил да спечели по какъвто и да е начин покровителството и защитата на влиятелната княгиня, като виждаше с какво внимание го слуша, охотно й разказваше за нещастната съдба на Збишко и Дануша и я развълнува почти до сълзи, толкова повече, че сам той чувствуваше по-добре от всеки друг нещастието на братанеца си и от все сърце го жалеше.

— През целия си живот не съм чувала нищо по-трогателно — рече най-сетне княгинята. — А най-много ми е мъчно за това, че той вече се оженил за тази девойка, тя била вече негова, пък никакво щастие не е изпитал. Все пак — знаете ли положително, че не е изпитал?

— Боже мой — отвърна Мачко, — да беше поне изпитал, но той се венчал, когато бил болен на легло, късно вечерта, а на съмване нея вече я взели!

— И мислите, че това са кръстоносците ли? Защото тук разправяха за разбойници, които подвели кръстоносците, като им дали друго момиче. Казваха също за Юрандово писмо…

— Това е вече решено не от човешки съд, а от божи. Казват, че този Ротгер бил знаменит рицар, който и най-силните побеждавал, а все пак падна от ръката на едно дете.

— Ех, такова дете — каза усмихната княгинята, — да не му се изпречи някой на пътя. Неправда има — вярно е! — и заслужено се оплаквате, но от онези четиримата трима вече не са живи, а, както чувах, и старият, който останал, едвам се отървал от смъртта.

— Ами Данушка? Ами Юранд? — отговори Мачко. — Къде са те? Един господ знае дали и със Збишко не се е случило нещо лошо, защото и той отишъл в Малборг.

— Зная, но не всички кръстоносци са така долни, както ги мислите. В Малборг, при магистъра и неговия брат Улрих, който е истински рицар, не е могло да се случи нищо лошо на вашия братанец, който навярно е имал и писма от княз Януш. Освен ако там е извикал на двубой някой рицар и е бил убит, защото в Малборг винаги гостуват множество най-знаменити рицари от всички страни на света.

— Е, аз от това не се страхувам много — рече старият рицар. — Само да не го хвърлят в подземие, да не го убият предателски. Стига той да има в ръцете си някакво желязо, аз не се страхувам много. Веднъж само се намери по-силен от него човек, който го свали на турнира, и той беше мазовецкият княз Хенрик, онзи, който беше тук епископ и който се влюби в хубавата Рингала. Но Збишко беше тогава наистина още момченце. Освен това Збишко би извикал на двубой като две и две четири само един човек, когото и аз се заклех да извикам и който сега е тук.

При тия думи той посочи с очи Лихтенщайн, който говореше с плоцкия воевода.

Но княгинята намръщи вежди и каза със строг и студен тон, с какъвто говореше всякога, когато се ядосаше за нещо:

— Дали сте се клели, или не сте се клели, помнете едно — че той ни е дошъл на гости и че всеки, който желае да ни бъде гост, трябва да спазва приличието.

— Зная, милостива господарке — отговори Мачко. — Аз вече бях завъртял пояса и тръгнал към него, но се сдържах, защото помислих, че може да е тук като пратеник.

— Да, и като пратеник е. А между своите той е човек знатен, чиито съвети сам магистърът много цени и едва ли би му отказал нещо. Може би бог е наредил да не бъде в Малборг, когато братанецът ви е там, защото Лихтенщайн, макар и да е от знатен род, казват, че бил злопаметен и отмъстителен. Той позна ли ви?

— Надали би могъл да ме познае, защото малко ме е виждал. На тинецкия път бяхме с шлемове, а после само веднъж ходих при него по Збишковия въпрос, но беше по вечерно време, понеже работата беше бърза, а после се видяхме един път в съда. Оттогава аз съм се изменил в лице и брадата ми е доста побеляла. Забелязах сега, че ме гледаше, но, види се, само затова, защото доста надълго разговарям с вас; после съвсем спокойно обърна очи на друга страна. Збишко той би познал, но мене е забравил, а за моята клетва може и да не е чувал, щом го заплашват по-големи.

— Какви по-големи?

— Заклеха се и Завиша от Гарбов, и Повала от Тачево, и Марчин от Врочимовице, и Пашко Злодей, и Лис от Тарговиско. Всеки от тях, милостива господарке, и с десетина такива би се разправил, а какво ще бъде, щом те са много! По-добре е било за него съвсем да не се е раждал, отколкото да има такъв меч над главата си. Пък аз не само не ще му припомня за клетвата си, но ще гледам и да се сприятеля с него.

— Защо така?

А лицето на Мачко прие изведнъж хитър израз като главата на стара лисица.

— За да ми даде някакво писмо, с което бих могъл да пътувам безопасно през земите на кръстоносците и да помогна на Збишко в случай на нужда.

— Достойно ли е това за рицарската чест? — запита с усмивка княгинята.

— Достойно — отговори самоуверено Мачко. — Ако например в бой бих го нападнал в гръб и не бих му извикал да се обърне, разбира се, че бих си навлякъл позор; но в мирно време да хванеш с ума си неприятеля на въдичката — от това никой истински рицар няма да се засрами.

— Тогава ще ви запозная — отговори княгинята. Тя кимна на Лихтенщайн и го запозна с Мачко, като си каза, че дори и да го познае Лихтенщайн, пак не ще се случи нищо особено.

Но Лихтенщайн не го позна, защото наистина на тинецкия път го бе видял с шлем, а после бе говорил с него само веднъж, и го вечер, когато Мачко ходи при него, за да го моли да прости вината на Збишко.

Обаче му се поклони доста гордо и едва след като видя зад рицаря двамата прекрасни, богато облечени пажове, каза си, че не всеки може да има такива, и лицето му се проясни, но той не престана да издува устни, което правеше всякога, освен ако имаше работа с лице от владетелски род.

А княгинята посочи Мачко и каза:

— Този рицар отива в Малборг и аз самата го препоръчвам на милостта на великия магистър, но той, като чу за уважението, с което се ползувате в Ордена, би желал да има писмо и от вас.

След тия думи тя отиде при епископа, а Лихтенщайн впи в Мачко студения си стоманен поглед и запита:

— Какъв повод ви кара, пане, да посетите нашата благочестива и скромна столица?

— Благородна и благочестива причина — отговори Мачко и вдигна нагоре очи. — Ако беше иначе, милостивата княгиня не би се застъпила за мене. Но освен благочестивите ми обети аз бих искал и да се запозная с вашия магистър, който поддържа мира на земята и е най-славният рицар на света.

— За когото княгинята, нашата милостива господарка и благодетелка, се застъпи, той не ще се оплаче от нашето скромно гостоприемство; все пак, що се отнася до магистъра, мъчно ще можете да го видите, понеже замина преди един месец за Гданск, пък оттам щеше да отива в Кьонигсберг и по-нататък към границата, защото, ако и да е миролюбив, той все пак трябва да защищава орденските земи от коварните нападения на Витолд.

При тия думи Мачко се обезпокои така явно, та Лихтенщайн, от чиито очи нищо не можеше да се скрие, каза:

— Виждам, че желанието ви да се запознаете с великия магистър е равно на желанието да изпълните обетите си към Ордена.

— Така е! — отвърна бързо Мачко. — Значи, войната с Витолд за Жмудж е започнала?

— Той самият я започна, като въпреки клетвата си помагаше на бунтовниците.

Настъпи кратко мълчание.

— Ех, нека бог прати сполука на Ордена, както я заслужава! — рече най-сетне Мачко. — Като не мога да се запозная с магистъра, поне обещанията си ще изпълня.

Но въпреки тези думи той сам не знаеше какво трябва да предприеме сега и с чувство на страшна тревога се питаше: „Де ще търся сега Збишко и де ще го намеря?“

Лесно беше да се предвиди, че щом магистърът е напуснал Малборг и е отишъл на война, тогава няма защо да търси в Малборг Збишко, но във всеки случай трябва да получи за него по-подробни известия. Старият Мачко се угрижи много, но понеже беше човек, който всякога намираше бърз изход, реши да не губи време и сутринта да тръгне по-нататък. Със съдействието на княгиня Александра, в която Лихтенщайн имаше неограничено доверие, лесно му се удаде да получи писма от него. Писмата бяха до управителя в Бродница и до великия хоспиталиер в Малборг, за тях той подари на Лихтенщайн една голяма сребърна чаша, великолепно изработена във Вроцлав, каквито рицарите имаха обичай да поставят пълни с вино до леглото си за през нощта, та в случай на безсъница да имат под ръка и лекарство за сън, и удоволствие. Тази щедрост на Мачко позачуди чеха, който знаеше, че старият рицар не обичаше да обсипва с дарове никого, а особено немците, но Мачко му рече:

— Направих така, защото съм се заклел и трябва да се бия с него, а не е редно да хвана за гърлото човека, който ми е направил услуга. Не е наш обичай да се нахвърляме на благодетелите си…

— Но жалко за хубавата чаша! — отговори малко с укор чехът.

А Мачко отвърна:

— Не върша аз нищо току-тъй, бъди спокоен! Защото, ако бог милосърдни ми помогне да сваля немеца, ще си взема чашата и още много други ценни неща заедно с нея ще сдобия.

После двамата, а с тях и Ягенка, почнаха да се съветват какво да правят по-нататък. На Мачко минаваше през ум да остави и Ягенка, и Анулка в Плоцк под покровителството на княгиня Александра, и то заради завещанието на абата, което беше на съхранение у епископа. Но девойката се възпротиви на това с всичката сила на своята непреклонна воля. Наистина пътуването би било по-лесно без тях, защото нямаше да се търсят за нощуване отделни стаи, нито пък да се обръща внимание на благоприличието, на опасностите и на други причини от тоя род. Но пък не бяха тръгнали от Згожелице, за да останат в Плоцк. Завещанието, щом е у епископа, няма да пропадне, а колкото за тях, ако се наложи да останат някъде по пътя, по-добре ще им е да бъдат под покровителството на княгиня Ана, а не на Александра, защото при онзи двор по-малко обичат кръстоносците, а повече Збишко. Наистина Мачко възрази, че умът не е женска работа и че не подобава на момиче да разсъждава така, като че наистина има ум, но не се възпротиви решително, а скоро и съвсем отстъпи, когато Ягенка го дръпна настрана и му заговори със сълзи на очи:

— Знаете ли!… Бог вижда сърцето ми, че и сутрин, и вечер го моля за оная Данушка и за Збишковото щастие! Бог на небесата знае това най-добре! Но и Хлава, и вие казвате, че тя е вече загинала и че няма да излезе жива от ръцете на кръстоносците, и ако е така, тогава аз…

Тук тя се малко поколеба, насъбраните сълзи потекоха бавно по бузите й и завърши тихичко:

— Тогава искам да бъда близо до Збишко…

Тия сълзи и думи развълнуваха Мачко, но той отговори:

— Ако оная загине, Збишко от тъга няма и да те погледне.

— И аз не искам да ме гледа, но искам да бъда при него.

— Нали знаеш, че и аз бих искал това, което и ти; но той в голямата си тъга може изпърво и да те нахока…

— Нека си хока — отговори тя с тъжна усмивка. — Но няма да направи това, защото не ще знае, че съм аз.

— Ще те познае.

— Няма да ме познае. Вие също не ме познахте. Ще му кажете, че не съм аз, а Яшко, пък Яшко нали по лице съвсем прилича на мене. Ще му кажете, че е порасъл и толкова, а нему дори и през ум не ще мине, че не е Яшко.

Тук старият рицар припомни още нещо за прибраните едно към друго колене, но тъй като и момчетата понякога имаха такива колене, това не можеше да бъде пречка, толкова повече, че Яшко имаше наистина почти също такова лице, а косата му след последното подстригване пак беше израсла дълга и той я прибираше в мрежа, както другите дворянски момчета и самите рицари. Поради това Мачко отстъпи и почна да говори вече за пътуването. Трябваше да тръгнат на сутринта, Мачко реши да навлезе в страната на кръстоносците, да стигне до Бродница, там да поразпита и ако въпреки предвижданията на Лихтенщайн магистърът е още в Малборг, да отиде там, а в противен случай да тръгне край границата на кръстоносците към Спихов и да разпитва по пътя за младия полски рицар и неговата свита. Старият рицар се надяваше, че по-лесно ще научи нещо за Збишко в Спихов или при двора на княз Януш Варшавски, отколкото дето и да е другаде.

И така те потеглиха на сутринта. Пролетта вече беше дошла напълно и разливите на реките Скрива и Дрвенца заприщваха пътя, така че едва на десетия ден след напущането на Плоцк пътниците минаха границата и се озоваха в Бродница. Градчето беше чисто и уредено, но още при влизането можеше да се познае суровостта на немското управление, защото една огромна зидана бесилка55, издигната вън от града, по пътя за Горченица, беше окичена с телата на обесени, едно от които беше женско тяло. На стражевата кула и на замъка се развяваха знамена с червена ръка на бяло поле. Пътниците обаче не завариха там самия управител, защото бил заминал за Малборг с част от охраната и начело на дворяните от околността. Тези сведения Мачко получи от един стар кръстоносец, сляп с двете очи, който бил някога управител на Бродница, а по-късно, понеже се бил привързал към града и замъка, останал в него да доживее последните си дни. Когато градският свещеник му прочете писмото на Лихтенщайн, той прие Мачко гостоприемно, а понеже беше живял дълго време всред полското население, говореше много добре полски, ето защо с него можеше лесно да се приказва. Случило се беше преди шест седмици да ходи в Малборг, дето като опитен рицар били го повикали на военен съвет, та знаеше какво става в столицата. Запитан за младия полски рицар, той каза, че името не помни, но чул за някой си, който изпърво учудил всички, дето още толкова млад е дошъл като препасан рицар, и, второ, че се бил благополучно на турнира, който великият магистър уредил според обичая за чужденците гости, преди да замине на военен поход. Постепенно той си припомни дори, че тоя рицар бил обикнат и взет под покровителство от могъщия й знатен брат на магистъра, Улрих фон Юнгинген, и му дал железни писма56, с които младежът по-късно тръгнал навярно на изток. Мачко много се зарадва от тия известия, защото не се съмняваше ни най-малко, че този млад рицар е бил Збишко. При това положение сега нямаше защо да се отива в Малборг. Въпреки че великият хоспиталиер или другите останали там орден ски служители и рицари биха могли да му дадат може би още по-подробни сведения, те в никой случай не биха могли да му кажат къде се намира сега Збишко. Пък и самият Мачко знаеше най-добре от всички де ще го намери, защото не беше мъчно да се досети, че той се навърта около Щитно или ако не е намерил там Дануша, продължава да я търси в по-далечните източни замъци и владения.

Ето защо, без да губят време, те тръгнаха през земите на кръстоносците на изток, към Щитно. Пътуването им спореше, понеже нагъсто разположените градове и градчета бяха свързани с пътища, които кръстоносците или по-скоро градските търговци поддържаха в добро състояние, почти такова, в каквото се поддържаха и полските пътища, прокарани под грижливата и енергична ръка на крал Кажимеж. При това беше настъпило чудесно време. Нощите бяха звездни, дните ясни, а по пладне повяваше топъл сух ветрец, който изпълваше гърдите на хората с бодрост и здраве. Раззелениха се житата по полетата, ливадите се покриха изобилно с цветя, а боровите гори ухаеха на смола. По целия път до Лидзбарк, а оттам до Дзялдово и до Недзбож пътниците не видяха нито едно облаче на небето. Едва в Недзбож през нощта падна пороен дъжд с гръмотевици, които се чуха за пръв път през тази пролет, но бурята трая малко и на сутринта блесна отново ведро утро, розово, златно и тъй светло, че додето ти видят очите, всичко блестеше в елмази и бисери и цялата страна като че ли се усмихваше на небето и се радваше на бликналия живот.

Една такава утрин пътниците възвиха от Недзбож към Щитно. Мазовецката граница не беше далеко и те биха могли лесно да свърнат към Спихов. По едно време дори Мачко искаше да направи това, но като прецени всичко, предпочете да се промъкне право към страшното гнездо на кръстоносците, в което така мрачно се бе решила част от съдбата на Збишко. Като взе един селянин за водач, Мачко му заповяда да води дружината право към Щитно, макар да не беше необходим водач, защото от Недзбож за там водеше прав път, по който немските мили бяха означени с бели камъни.

Водачът яздеше на няколко десетки крачки напред, зад него на коне Мачко и Ягенка, после доста далеч от тях чехът с хубавата Анулка, а по-отзад идеха колите, заобиколени от въоръжени слуги. Беше ранно утро. Розовият цвят не беше още изчезнал от източната страна на небето, при все че слънцето беше вече изгряло и превръщаше в скъпоценни камъни капките роса по дърветата и по тревите.

— Не се ли боиш да идеш в Щитно? — попита Мачко.

— Не се боя — отговори Ягенка. — Господ бди над мене, защото съм сираче.

— Но там са вероломни, на думата си не държат. Най-лошото куче беше наистина Данвелд, когото Юранд погубил заедно с Готфрид… Така разправяше чехът. Втори след Данвелд беше Ротгер, който паднал от Збишковата секира, но и онзи старият е жесток, с дявола приятел… Хората не знаят нищо положително, но аз мисля, че ако Данушка е загинала, то е от неговата ръка. Разправят, че и нему се случило премеждие, но княгинята в Плоцк ми каза, че се отървал. С него ще имаме работа ние в Щитно. Добре, че носим писмо от Лихтенщайн, защото онези кучи синове се страхуват от него повече, отколкото от самия магистър… Разправят, че той имал страшна власт и бил на голяма почит, па и отмъстителен бил. Не прощавал ни най-малката обида… Без това писмо аз не бих отивал така спокойно в Щитно.

— А как се казва този старец?

— Зигфрид де Льове.

— Да ще бог да се справим с него.

— Да ще бог!

Тук Мачко се разсмя и след малко заговори:

— Княгинята ми казваше в Плоцк: „Оплаквате се, оплаквате се като агнета от вълци, а пък от тези вълци троица вече не са живи, защото невинните агнета ги издушили.“ И да си кажа правото, така си е.

— Ами Данушка, ами баща й?

— Същото казах и аз на княгинята. Но в душата си се радвам, защото излиза, че и нас никой не може да онеправдава безнаказано. Знаем как да хванем секирата и здравата да замахнем с нея! А що се отнася до Данушка и до Юранд, то е истина. Аз мисля също, както и чехът, че те са вече на оня свят, но в същност това още никой не знае точно… За Юранд много ми е жал, защото и приживе се измъчи за девойката, а пък ако е загинал, смъртта му ще да е била тежка.

— Щом някой го спомене пред мене, веднага мисля за татко си, когото също вече няма на света — отговори Ягенка.

И при тия думи тя вдигна влажните си очи нагоре. А Мачко поклати глава и рече:

— На небето при бога е той и навярно е получил вечно блаженство, защото по-добър човек от него надали е имало в цялото кралство.

— Ох, не е имало, не е имало! — въздъхна Ягенка, Но разговорът им бе прекъснат от селянина-водач.

който спря внезапно жребеца си, а после го обърна, долетя бързо при Мачко и заговори с някакъв особен, уплашен глас:

— О, за бога! Погледнете, пане рицарю, някой иде към нас от хълма.

— Кой де? — извика Мачко.

— Ето там! Като че ли е великан или нещо…

Мачко и Ягенка сдържаха едрите си коне, погледнаха в показаната от водача посока и наистина видяха с очите си навръх хълма, на стотина-двеста крачки, някаква фигура, чиито размери като че ли значително надвишаваха размерите на обикновен човек.

— Право казва, човекът е голям — измърмори Мачко.

После се намръщи, изплю се настрана и каза:

— Да спи зло под камък!

— Защо баете? — попита Ягенка.

— Защото си спомних, че в една също такава утрин видяхме със Збишко по пътя от Тинец за Краков един също такъв уж великан. Казваха тогава, че бил Валгеж. Ех, излезе после, че бил панът от Тачево, но скъпо ни струва тази среща. Да спи зло под камък!

— Това не е рицар, защото върви пешком — рече Ягенка с напрегнат поглед. — И виждам дори, че няма оръжие, само тояга държи в лявата си ръка…

— И опипва с нея пътя, като че е нощно време — добави Мачко.

— Едва се движи. Наистина! Като че ли е сляп!

— Сляп е, сляп.

Подкараха конете и след малко се спряха пред стареца, който бавно се спущаше от хълма, като опитваше с тоягата пътя пред себе си.

Той беше наистина огромен, при все че отблизо не им се видя великан. Разбраха също, че беше съвсем сляп. Вместо очи имаше две червени дупки. Липсваше му също дясната китка, вместо която висеше възел от нечиста дрипа. Бялата му коса падаше на раменете, а брадата му стигаше до пояса.

— Няма горкият нито водач, нито куче, а сам опипом си търси пътя с тоягата — обади се Ягенка. — За бога, нали не можем да го оставим така, без да му помогнем. Не зная дали ще ме разбере. Но ще му заговоря по нашенски.

Като каза това, тя скочи пъргаво от грамадния си кон, спря се току пред стареца и почна да търси пари в кожената си торбичка, която висеше на пояса й.

А старецът, като чу пред себе си конски тропот и човешки говор, протегна напред тоягата и вдигна глава, както правят слепите хора.

— Слава на Исуса Христа! — рече девойката. — Разбирате ли, дядо, християнски?

При звука на нейния сладък младежки глас той трепна, по лицето му мина някакъв особен блясък като че от вълнение и тъга, покри с клепачи празните си очни дупки и неочаквано хвърли тоягата, падна пред девойката на колене и вдигна нагоре ръце.

— Станете! Аз и така ще ви помогна. Какво ви е? — запита с учудване Ягенка.

Но той не отговори нищо, само две сълзи потекоха по бузите му, а от устата му се изтръгна подобен на стон звук:

— Аа! А!

— Милостиви боже! Та ням ли сте, или що?

— Аа! А!

Като издаде този звук, той вдигна ръка: изпърво направи кръстен знак; после прокара лявата си ръка по устата си.

Ягенка не разбра нищо и погледна Мачко, който рече:

— Сякаш показва, че са му отрязали езика.

— Езика ли ви отрязаха? — попита девойката.

— А! А! А! — повтори няколко пъти дядото, като кимаше с глава.

После посочи с пръсти очите си, посочи дясната си ръка без китка, а с лявата направи движение, прилично на сечене.

Тогава и двамата го разбраха.

— Кой ви направи това? — попита Ягенка. Старецът направи отново няколко пъти кръстен знак във въздуха.

— Кръстоносците! — извика Мачко.

Старецът наведе глава на гърди в знак на потвърждение.

Настана мълчание, само Мачко и Ягенка се споглеждаха с безпокойство, защото имаха пред себе си явно доказателство за оная липса на милосърдие и на всякаква мярка при наказанието, с каквато се отличаваха орденските рицари.

— Жестоки управници — рече най-сетне Мачко — и тежко са го наказали, а господ знае дали заслужено. Това той не ще може да ни каже. Но поне да знаехме къде да го отведем, защото той трябва да е от тези места. Разбира по нашенски, но тъдява простият народ е еднакъв с този в Мазовия.

— Нали разбирате какво казваме? — попита Ягенка.

Старецът потвърди с глава.

— Ами тукашен ли сте?

— Не — отговори със знак старецът.

— Тогава може да сте от Мазовия?

— Да.

— Поданик на княз Януш?

— Да.

— А какво правихте при кръстоносците?

Старецът не можа да отговори, но по лицето му се изрази в този миг такова безгранично страдание, та милостивото сърце на Ягенка трепна и се изпълни с още по-голямо съчувствие и дори Мачко, който не се трогваше от какво да е, рече:

— То се знае, че зло са му сторили, кучите синове, може би и без всякаква вина.

Ягенка пъхна в ръката на нещастника няколко дребни монети.

— Слушайте — рече тя. — Ние няма да ви оставим. Ще дойдете с нас в Мазовия и във всяко село ще ви питаме дали то не е ваше. Може някак и да се разберем. Сега станете, защото ние не сме светци.

Но той не стана, а се наведе и прегърна краката й в знак, че се оставя под нейно покровителство, и й благодари, но при това по лицето му се изрази известно учудване, дори нещо като разочарование. Може би по гласа да е мислел, че се намира пред девойка, а ръката му напипа кожени ботуши, каквито, когато пътуват, носеха рицарите и оръженосците.

А тя каза:

— Ето как ще направим: сега ще дойдат нашите коли, ще си починете и ще похапнете. Но няма да отидете веднага в Мазовия, защото ние преди това трябва да се отбием в Щитно.

При това име старецът скочи на крака. Тревога и изумление се изразиха по лицето му. Той разпери ръце, сякаш искаше да прегради пътя, а от устата му почнаха да се изтръгват диви и като че пълни с ужас звуци.

— Какво ви е? — завика уплашената Ягенка.

Но чехът, който преди малко ги бе настигнал с Анулка и от известно време се вглеждаше упорито в дядото, внезапно се обърна към Мачко с променено лице и каза с някакъв странен глас:

— Кълна се в раните божи! Позволете ми, господарю, да поговоря с него, защото вие и не знаете кой може да бъде той!

После, без да дочака разрешение, той се затече към стареца, сложи ръце на раменете му и го запита:

— От Щитно ли идете?

Старецът, като че поразен от звука на гласа му, се успокои и кимна с глава.

— А не сте ли търсили там детето си?…

Глух стон бе едничък отговор на това питане.

Тогава Хлава пребледня, вгледа се с острите си като на рис очи в лицето на стареца, после рече бавно и натъртено:

— Тогава вие сте Юранд от Спихов!

— Юранд! — извика Мачко.

Но в същия миг Юранд се залюля и припадна. Преживените мъки, гладът, умората от пътя го бяха сломили. Вече десети ден изтичаше, откак вървеше така опипом, като се луташе и търсеше пред себе си с тоягата пътя, гладен, измъчен и неуверен накъде отива. Не можеше да попита за пътя, денем се водеше само от топлината на слънчевите лъчи, а нощите прекарваше в рововете край пътя. Когато му се случваше да мине през някое село или друго селище или пък срещнеше хора, той с длан и с викове просеше милостиня, но рядко му помагаше някоя милостива ръка, защото навсякъде го смятаха за престъпник, който е наказан по закон и правосъдие. От два дена се хранеше с корг и листа от дърветата и вече бе почнал да се съмнява, че ще попадне някога в Мазовия, когато внезапно го обкръжиха милостивите сърца на свои хора и родни гласове, един от които му напомняше сладкия глас на дъщеря му, а когато най-сетне споменаха и името му, вълнението мина всички граници, сърцето му се сви в гърдите, мислите се завъртяха като вихър в главата и той щеше да рухне по очи в праха на пътя, ако не бяха го придържали яките ръце на чеха.

Мачко скочи от коня, после те двамата го вдигнаха, понесоха го и го сложиха на постлана със сено кола. Там Ягенка и Анулка го свестиха, нахраниха го и му дадоха вино, но като виждаше, че той не може да държи чашата, Ягенка сама му подаваше да пие. След това го обзе непробуден дълбок сън, от който щеше да се събуди чак на третия ден.

А пътниците почнаха набързо да се съвещават.

— Накъсо казано — обади се Ягенка, — сега трябва да отидем не в Щитно, а в Спихов, за да го оставим на безопасно място между свои хора и да има кой да се грижи за него.

— Я виж ти как се разпореждаш! — отговори Мачко. — В Спихов трябва да го изпратим, но няма нужда всички да отиваме там, защото с него може да замине само една кола.

— Не се разпореждам, но мисля, че бихме могли от него да научим много нещо и за Збишко, и за Данушка.

— А как ще говориш с него, като няма език?

— А кой друг, ако не той, ви каза, че няма? Виждате, че и без говорене разбрахме всичко, което ни трябваше, а пък какво ще бъде тепърва, когато свикнем на неговите знаци с глава и с ръце! Ще го попитаме например дали е идвал Збишко от Малборг в Щитно и той ще кимне с глава утвърдително или отрицателно. И така ще бъде и за другите работи.

— Вярно! — извика чехът.

— Не отричам, че е истина — рече Мачко, — и аз самият имах на ума си същото, но по-напред мисля, а после приказвам.

След тия думи той заповяда на коларите да свърнат към мазовецката граница. През време на пътуването Ягенка често се приближаваше до колата, в която лежеше Юранд, обезпокоена да не умре в съня си.

— Не го познах — казваше Мачко, — но то не е и чудно. Юначага човек беше — като тур. Разправяха за него мазурите, че едничък между тях би могъл да излезе на бой срещу самия Завиша, а сега е същински скелет.

— Носеха се слухове — каза чехът, — че са го много измъчвали, но някои не искаха и да вярват, че християни биха могли да постъпят така с препасан рицар, който също има за покровител свети Георги.

— Даде господ, та Збишко поне отчасти отмъсти за него. Но вижте само каква разлика има между нас и тях. Наистина от четиримата кучи синове тримата са вече убити, но те паднаха в бой и никой никому езика в пленничество не е отрязал, нито пък е извадил очите.

Бог ще ги накаже — рече Ягенка. Но Мачко се обърна към чеха:

— Ами ти как го позна?

— Изпърво и аз не го познах, макар че го бях видял по-късно от вас, господарю. Но нещо ми се въртеше в главата и колкото повече се вглеждах, толкова повече ми се мяркаше нещо… Да, брада нямаше, нито бели коси, беше силен и властен, трудно можеше да се познае в този стар просяк! Но когато господарката каза, че отиваме в Щитно, а той почна да стене, веднага ми се отвориха очите Мачко се замисли.

— От Спихов трябва да го закараме при княза, който, разбира се, не може да остави току-така такова злодеяние, нанесено на един толкова известен човек.

— Ще отрекат, господарю: отвлякоха му с измама детето и отрекоха, а за господаря на Спихов ще кажат, че е загубил в боя езика, и ръката, и очите си.

— Вярно — рече Мачко. — Нали те и самия княз на времето взеха в плен. Не може да воюва с тях, защото няма да успее, освен ако му помогне нашият крал. Приказват хората, приказват за голяма война, а още и малка няма.

— Има с княз Витолд.

— Слава богу, че поне той не се бои от тях… Ех! Княз Витолд — това се казва княз! И с хитрост също не могат го надви, защото той сам е по-хитър от тях всичките заедно. Случваше се да го притиснат подлеците така, та гибел да увисне над него като меч над глава, а той се изплъзне като змия и изведнъж ги ухапе… Пази се от него, когато те бие, но още повече се пази, когато те милва.

— С всички ли е такъв?

— Не с всички, само с кръстоносците. С другите е добър и щедър княз!

Тук Мачко се замисли, като че искаше по-добре да си припомни Витолд.

— Съвсем друг човек е, не е като тукашните князе — каза той най-сетне. — Трябваше Збишко при него да отиде, защото и под негово началство, и чрез него може най-много да се спечели срещу кръстоносците.

А след малко добави:

— Кой знае дали няма да се озовем и двамата при него, че там най-добре ще можем да си отмъстим.

После отново заговориха за Юранд, за неговата нещастна съдба и за неизброимите злини, които му бяха нанесли кръстоносците, като най-напред без никаква причина убили любимата му жена, а после в отговор на неговото отмъщение отвлекли детето му и самия него измъчили с такива страшни мъчения, каквито и татарите не биха могли да измислят. Мачко и чехът скърцаха със зъби при мисълта, че дори и в това, че са го пуснали на свобода, имаше нова предумишлена жестокост. Старият рицар си обеща, че ще се помъчи да узнае как е станало всичко това, а после ще плати на виновните с лихва.

В такива разговори и мисли минаваше пътят им до Спихов. След ясния ден настъпи тиха звездна нощ, затова те не се спряха никъде да нощуват, само на три пъти нахраниха изобилно конете, още в тъмно минаха границата и на съмване, с помощта на наетия водач, стигнаха в спиховските владения. Личеше си, че старият Толима държи там всичко с желязна ръка, защото едва-що бяха навлезли в гората, насреща им излязоха двама въоръжени слуги, но като видяха не войска, а само малка свита, не само ги пропуснаха, без да разпитват, но им помогнаха да минат през недостъпните за незапознати с местността блата и мочури.

В крепостта ги посрещнаха Толима и отец Калеб. Известието, че добри хора докарали господаря, се разнесе със светкавична бързина между охраната. А когато видяха какъв е излязъл от ръцете на кръстоносците, избухна такава буря от закани и ярост, че ако в спиховските подземия се намираше още някой кръстоносец, никаква човешка сила не би могла да го избави от страшна смърт.

Младите войници от конницата и без това искаха веднага да възседнат конете, да се втурнат към границата, да хванат колкото могат немци и да хвърлят главите им в краката на господаря, но ги обузда Мачко, който знаеше, че немците си седят в градчетата и замъците, а селският народ е от същата тяхна кръв, само че живее под чуждо иго. Но нито тази глъчка, нито виковете, нито скърцането на геранилата над кладенците можаха да събудят Юранд, когото бяха пренесли на мечешка кожа от колата на леглото в стаята му. При него остана отец Калеб, негов стар приятел, който обичаше Юранд като рожден брат; той почна да се моли на Спасителя да върне на нещастния Юранд и очите, и езика, и ръката.

Уморени от пътуването, след като закусиха, пътниците отидоха да си починат. Мачко се събуди късно след пладне и заповяда на слугата да му повика Толима.

И понеже от по-рано знаеше от чеха, че Юранд преди заминаването си заповядал на всички да слушат Збишко и че според думите на отец Калеб му завещал Спихов, каза на стареца с началнически глас:

— Аз съм чичо на младия ви господар и додето той не се върне, аз ще се разпореждам тук.

Толима наведе побелялата си глава, прилична малко на вълча, сложи ръка на ухото си и запита:

— Значи, вие сте, пане, благородният рицар от Богданец?

— Да — отвърна Мачко. — Отде знаете за мене?

— Ами че младият господар Збишко ви очакваше в питаше за вас.

Като чу това, Мачко скочи на крака и забравил за достойнството си, извика:

— Збишко в Спихов?

— Беше, пане, преди два дена замина.

— Боже мили! Откъде дойде и за къде замина?

— Дойде от Малборг, по пътя се отбил в Щитно, но за къде замина, не каза.

— Не каза ли?

— Може да е казал на отец Калеб.

— Ех, могъщи боже! Разминали сме се! — извика Мачко и се удари с длани по бедрата.

А Толима сложи ръка и на другото си ухо:

— Как казахте, пане?

— Къде е отец Калеб?

— При стария господар, до леглото му.

— Повикайте го! Или не… Аз сам ще ида при него.

— Ще го повикам! — рече старецът.

И излезе. Но преди той да доведе свещеника, влезе Ягенка.

— Ела тук! Знаеш ли каква новина има? Преди два дена Збишко бил тук.

Лицето й се промени в един миг, а нозете й, обути в опнати, нашарени на ивици крачоли, силно се разтрепераха.

— Бил и заминал? — попита тя с разтуптяно сърце. — За къде?

— Преди два дни, а за къде, може би свещеникът знае.

— Трябва да тръгнем по дирите му! — каза тя решително.

След малко влезе отец Калеб и като мислеше, че Мачко го вика, за да го пита за Юранд, изпревари въпроса и каза:

— Спи още.

— Чух, че Збишко бил тук! — извика Мачко.

— Беше. Преди два дена замина.

— За къде?

— И той самият не знаеше… Да търси… Отиде към жмуджката граница, дето сега има война.

— За бога, кажете, отче, каквото знаете за него!

— Знам само това, което чух от него. Ходил в Малборг и си спечелил там могъщото покровителство на брата на магистъра, който е пръв между всички орденски рицари. По негова заповед Збишко получил разрешение да търси по всички замъци.

— Юранд и Данушка ли?

— Да, но Юранд той не търси, защото му казали, че не е жив.

— Започнете отначало.

— Ей сега, само да си отдъхна и да дойда на себе си, защото се връщам от оня свят.

— Как така от оня свят?

— От оня свят, където не можеш да отидеш с кон, но с молитва ще идеш… и от нозете на господа Исуса Христа, при които го молих да се смили над Юранд.

— За чудо ли се молихте? Имате ли такава власт? — запита с голямо любопитство Мачко.

— Власт никаква нямам, но я има Спасителят, който, ако поиска, ще върне на Юранд и очите, и езика, и ръката…

— Ако поиска, ще може да го направи — отвърна Мачко, — все пак не сте го молили за какво да е.

Отец Калеб не отговори нищо, може би не дочу, защото очите му бяха още като унесени и наистина личеше, че преди това се е бил напълно забравил в молитва.

И той закри с ръце лицето си и остана някое време мълчалив. После трепна, потърка с ръце очи и рече:

— Сега питайте.

— По какъв начин Збишко е спечелил на своя страна управителя на Самбия?

— Той вече не е управител на Самбия…

— Това не е важно… Вие разбирате за какво ви питам и разправяйте, каквото знаете.

— Спечелил го на своя страна на един турнир. Улрих обича да взема участие в турнирите, бил се той и със Збишко, защото в Малборг имало много гости рицари и магистърът уредил състезания. А на Улрих се скъсала подпаската на седлото и Збишко би могъл лесно да го свали от коня, но като забелязал това, хвърлил копието на земята и дори придържал Улрих да не падне.

— Ето на! Виждаш ли? — извика Мачко, като се обърна към Ягенка. — Затова Улрих го и обикнал, нали?

— Затова го обикнал. Не искал вече да се бие с него нито с остри, нито с тъпи копия и го обикнал. Збишко му разказал за огорченията си, а понеже той държи много на рицарската чест, изпаднал в ужасен гняв и завел Збишко при брат си магистъра да му се оплаче. Господ да му плати за това спасение, защото малцина от тях обичат справедливостта. Збишко ми каза също, че и рицарят дьо Лорш му помогнал много, защото той там бил много почитан за знатния си произход и за богатството си, а дал показания все в полза на Збишко.

— А какво излязло от тъжбата и от тези показания?

— Излязло това, че великият магистър пратил строга заповед на вожда в Щитно да изпрати веднага в Малборг всички пленници и затворници, каквито се намират там, без да изключва и самия Юранд. Що се отнася до Юранд, вождът писал, че той е умрял от раните си и е погребан там при черквата. Другите пленници изпратил, между които била и малоумната девойка, но нашата Данушка не била сред тях.

— Зная от оръженосеца Хлава — каза Мачко, — че Ротгер, който падна от ръката на Збишко, разправял при двора на княз Януш за такова смахнато момиче. Казал, че кръстоносците я смятали за Юрандова дъщеря, а когато княгинята му отговорила, че те са познавали същинската Юрандова дъщеря и знаели, че съвсем не е смахната, той рекъл: „Напълно вярно, но ние мислехме, че злият дух я е променил.“

— Същото нещо вождът писал на магистъра: че това момиче те държали не в тъмница, а само под свое покровителство, понеже го отнели от разбойници, които се заклели, че то е променена Юрандова дъщеря.

— И магистърът повярвал?

— Той сам не знаел да вярва ли, или да не вярва, но Улрих се разгневил още повече и помолил брат си да прати в Щитно един орденски чиновник заедно със Збишко, което и станало. Като пристигнали там, те не могли да видят стария вожд, защото бил отишъл на война с Витолд към източните замъци, а заварили само помощника му, комуто чиновникът заповядал да отвори всички скривалища и подземия. Тогава те много търсили, но не намерили нищо. Разпитвали и хората там. Един казал на Збишко, че много неща може да узнае от свещеника, защото той умее да разбира немия палач. Но старият вожд бил взел със себе си палача, а свещеникът бил заминал за Крулевец на някакъв духовен събор… Те там често се събират и пращат оплаквания до папата срещу кръстоносците, защото и на нещастните свещеници е тежко под тяхна власт…

— Чудно ми е само, че не са намерили Юранд! — забеляза Мачко.

— Навярно старият вожд го е бил пуснал преди това. В освобождаването му е имало много по-голяма злоба, отколкото ако му бяха просто прерязали гръкляна. Искали са той да се измъчи преди смъртта си толкова, пък и повече, отколкото може да издържи човек в неговото състояние. Сляп, ням и без десница — никому господ да не дава!… Нито дома си може да намери, нито за пътя да попита, нито хляб да си изпроси… Мислили са, че ще умре от глад под някой плет или ще се удави в някоя вода… Какво са му оставили? Нищо, само спомена кой е бил и съзнанието за бедата. А това е мъка, по-лоша от всички мъчения!… Той може би е седял там някъде край черквата или край пътя, а Збишко е минал и не го е познал. Може и той да е чул Збишковия глас, но не е могъл да го повика… Ох!… Не мога да говоря от сълзите си!… Бог е направил чудо, че сте го срещнали, и затова мисля, че ще направи още по-голямо чудо, ако и да са недостойни и грешни моите уста да го молят за това.

— А какво още ви каза Збишко? Накъде замина? — попита Мачко.

— Ето какво ми каза: „Знам, че Данушка е била в Щитно, но те са я отвлекли или са я умъртвили, или са я откарали някъде. Старият де Льове е направил това, но да ме убие господ, ако се спра, преди да го намеря.“

— Така ли каза? Тогава навярно е тръгнал към източните области, но там сега има война.

— Той знаеше, че има война, и затова тръгна към княз Витолд. Каза, че чрез него ще постигне нещо срещу кръстоносците по-скоро, отколкото чрез самия крал.

— Към княз Витолд! — извика Мачко и подскочи.

После се обърна към Ягенка:

— Виждаш ли какво значи ум! Не казвах ли и аз същото? Предвиждах аз като две и две четири, че ще трябва и ние да идем при Витолд…

— Збишко се надяваше — рече отец Калеб, — че Витолд ще нахлуе в Прусия и ще почне да превзема тамошните замъци.

— Ако му оставят време, и това не ще пропусне да направи — отвърна Мачко. — Ех! Слава богу, че знаем поне къде да търсим Збишко.

— И трябва веднага да тръгнем! — рече Ягенка.

— Мълчи! — извика Мачко. — Не подобава на пажовете да дават съвети.

При тия думи той я погледна многозначително, сякаш да я подсети, че е момче, а тя се опомни и млъкна. Мачко помисли малко и рече:

— Сега вече ще намерим Збишко, защото той надали е другаде, а около княз Витолд. Но би трябвало да се узнае дали все още има да търси нещо по света освен ония кръстоноски глави, за които се е обрекъл…

— Ами как ще узнаем това? — запита отец Калеб.

— Ако знаех, че щитненският свещеник се е върнал вече от църковния събор, ще искам да го видя — отговори Мачко. — Имам писма от Лихтенщайн и мога да отида в Щитно, без да се излагам на опасност.

— То не е било църковен събор, а обикновено събиране — отвърна отец Калеб, — и свещеникът отдавна вече трябва да се е върнал.

— Добре. Всичко друго оставете на мене… Ще взема със себе си Хлава и за всеки случай двама въоръжени слуги на бойни коне и ще отида.

— А после при Збишко ли? — попита Ягенка.

— После при Збишко, но ти засега ще останеш тук и ще чакаш, докато се върна от Щитно. Мисля, че по вече от три или четири дена няма да се забавя. Яки ми са кокалите и съм привикнал на тегло. Но преди това ще ви помоля, отче Калеб, да ми напишете писмо до щитненския свещеник. Ще ми се довери по-лесно, ако му покажа вашето писмо… защото все е по-голямо доверието между духовниците.

— Хората хвалят тамошния свещеник — рече отец Калеб. — И ако някой знае нещо, това е той.

И надвечер той приготви писмото, а на сутринта преди изгрев слънце старият Мачко не беше вече в Спихов.

XII

Юранд се събуди от дългия сън в присъствието на отец Калеб. Той беше забравил в съня си какво му се бе случило, не знаеше къде се намира и почна да пипа с ръка по леглото и стената, до която то беше опряно. Но отец Калеб го прегърна и разплакан от умиление, заговори:

— Това съм аз! Ти си в Спихов! Брате Юранд! Бог ти прати изпитание… но си между свои… Добри хора те докараха… Брате Юранд! Брате!…

И като го притисна до гърдите си, почна да го целува по челото, по празните му очи и отново да го притиска до гърдите си, и отново да го целува, а гой изпърво беше като замаян и изглеждаше, че нищо не разбира, най-сетне обаче почна да прокарва лявата си ръка по челото и по главата, като че искаше да прогони и разпръсне тежките облаци на съня и на припадъка.

— Ти ме чуваш и разбираш, нали? — попита отец Калеб.

Юранд направи знак с глава, че чува, после протегна ръка към сребърното разпятие, което на времето си бе сдобил от един знатен немски рицар, свали го от стената, притисна го до устата си, след това до гърдите си и го подаде на отец Калеб.

А той каза:

— Разбирам те, брате! Сега той ти остава и както те отърва от робство, така може и да ти върне всичко, което си загубил.

Юранд показа с ръка нагоре в знак, че всичко загубено ще му се върне само там, при което отново се насълзиха очните му дупки и безгранична болка се изрази по измъченото му лице.

А отец Калеб, като видя това движение и тази мъка, помисли, че Данушка не е вече жива, та коленичи до леглото и рече:

— Прати й, господи, вечен покой и светлина во веки да я озарява, нека почива във вечен покой, амин.

При тия думи слепият се вдигна, седна на леглото и почна да клати глава и да маха с ръка, като че искаше да противоречи и да спре отец Калеб, но не можаха да се разберат с него, защото в това време влезе старият Толима, а след него охраната на крепостта, надзорниците на стопанските работи, по-видните и по-стари спиховски селяни, горски пазачи и рибари, тъй като известието за връщането на господаря се беше вече разнесло по целия Спихов. Те му прегръщаха коленете, целуваха му ръка и плачеха горчиво при вида на тоя сакат старец, който с нищо не напомняше предишния страшен Юранд, изтребителя на кръстоносците и победителя във всички битки. Но някои, особено които бяха вземали участие в походите му, ги обхвана такъв яростен гняв, че лицата им побледняха и станаха зловещи. След малко те почнаха да се събират на купчина, да си шепнат, да се побутват с лакти, да се по-бутват един друг и най-после излезе напред един от охраната на крепостта, който беше същевременно спиховски ковач, някой си Сухаж; той пристъпи към Юранд, падна в краката му и рече:

— Когато ви докараха тук, господарю, искахме веднага да тръгнем за Щитно, но ни забрани рицарят, който ви докара. Сега вие, господарю, позволете, защото не можем да останем без отмъщение. Нека бъде тъй, както е бивало и по-рано. Никой не ни е позорил безнаказано и няма да ни позори… Излизали сме срещу тях под ваше предводителство, сега ще отидем под началството на Толима, пък и без него. Но ние трябва да превземем Щитно и да пролеем тяхната кучешка кръв, и нека бог ни помогне!

— И нека бог ни помогне! — повториха петнайсетина гласове.

— Към Щитно!

— Кръв искаме!

И огън обхвана изведнъж буйните мазурски сърца. Челата почнаха да се мръщят, очите да бляскат, тук-там се зачу и скърцане със зъби. Но след малко гласовете млъкнаха, скърцането престана и всички погледи се обърнаха към Юранд.

А нему изпърво се зачервиха бузите, като че ли го обзе предишното ожесточение и предишното желание за бой. Той се надигна и отново почна да търси нещо с ръка по стената. Хората помислиха, че търси меча, но пръстите му напипаха кръста, който отец Калеб беше окачил на мястото му.

Юранд го сне за втори път от стената, после лицето му побледня, той се обърна към хората си, вдигна нагоре празните си очни дупки и протегна напред разпятието.

Настана мълчание. Вън се мръкваше вече. През отворените прозорци долиташе чуруликане на птички, които се канеха да спят под покривите и по липите из двора. Последните червени лъчи на слънцето проникваха в стаята и падаха върху вдигнатото нагоре разпятие и върху бялата коса на Юранд.

Ковачът Сухаж загледа Юранд, обърна се към другарите си, погледна още веднъж, най-сетне се прекръсти и излезе на пръсти от стаята. След него излязоха също така тихичко и другите и едва когато се спряха на двора, почнаха да си шепнат:

— Е, какво?

— Няма ли да отидем?

— Не ни позволи!

— Оставя отмъщението на бога. Изглежда, че и душата му се е променила.

И така беше наистина.

А в това време в стаята при Юранд бяха само отец Калеб, старият Толима, а с тях Ягенка и Анулка, които, след като видяха да минават през двора толкова много въоръжени хора, също дойдоха да разберат какво става.

Ягенка, която беше по-смела и по-самоуверена от Анулка, пристъпи към Юранд.

— Добър ден, рицарю Юранд! — каза тя. — Това сме ние — ние, които ви докарахме тук от Прусия.

При звука на нейния младежки глас лицето му се проясни. Той си припомни още по-подробно всичко, което се случи на щитненския път, защото почна да благодари, като кимаше с глава и слагаше няколко пъти ръка на сърцето си. А тя почна да му разказва как са го срещнали и как го е познал чехът Хлава, който е оръженосец на рицаря Збишко, и как най-сетне са го докарали в Спихов. Тя каза също и за себе си, че заедно с другаря си носи меча и шлема с щита на рицаря Мачко от Богданец, чичото на Збишко, който тръгнал от Богданец да търси братанеца си, а сега заминал за Щитно и след три-четири дни ще се върне отново в Спихов.

Когато тя спомена Щитно, Юранд наистина не се развълнува както първия път на пътя, но по лицето му се изрази голямо безпокойство; Ягенка обаче го увери, че рицарят Мачко е толкова хитър, колкото и храбър, и че никому не ще се остави да го хване, а освен това има писма от Лихтенщайн, с които може безопасно да отиде навсякъде. Тези думи го успокоиха доста; виждаше се, че иска да попита и за много други работи, но като не можеше, мъчеше се в душата си. Съобразителната девойка забеляза веднага това и рече:

— Ако си приказваме така по-често, за всичко ще се разберем.

Той се усмихна, протегна към нея ръка, сложи я пипнешком на главата й и я задържа така дълго, като че я благославяше. Наистина много й беше задължен, а освен това му допадна на сърцето младостта й и гласът й, който му напомняше чуруликане на птичка.

И оттогава, когато не се молеше — а Юранд се молеше почти по цели дни — или когато не спеше, той я търсеше около себе си, а нямаше ли я, тъгуваше за нейния глас и по всякакъв начин се мъчеше да накара отец Калеб и Толима да разберат, че иска да бъде близо около него това мило момче.

И тя идваше, защото милостивото й сърце го искрено съжаляваше, а освен това при него минаваше по-бързо времето в очакване на Мачко, чийто престой в Щитно необяснимо се проточи вече дълго време.

Той трябваше да се върне след три дена, а вече минаваше четвърти и пети ден. На шестия ден надвечер обезпокоената девойка искаше вече да помоли Толима да прати хора да го търсят, когато внезапно от стражевия дъб съобщиха, че някакви конници се приближават към Спихов.

И действително след малко по подвижния мост затропаха копита и на двора се появи оръженосецът Хлава с един от слугите. Ягенка, която вече беше слязла от горната стая и чакаше на двора, се затече към него, преди той да успее да слезе от коня.

— Къде е Мачко? — попита тя с разтуптяно от тревога сърце.

— Отиде при княз Витолд, а вам заповяда да останете тук — отговори оръженосецът.

XIII

Като се научи, че според поръчението на Мачко трябва да остане в Спихов, Ягенка не можеше да продума от учудване, тъга и яд и само гледаше чеха с широко отворени очи, който разбираше добре каква неприятна новина й носи и рече:

— Ще ми се да ви разправя какво чухме в Щитно, защото има много новини, и то все важни.

— За Збишко има ли?

— Не, но за работите около Щитно, знаете…

— Разбирам! Нека слугата разседлае конете, а вие елате след мене.

И като даде нареждане на момчето, тя поведе чеха със себе си горе.

— Защо ни изостави Мачко? Защо трябва да останем в Спихов и защо вие се върнахте? — попита тя на един дъх.

— Аз се върнах — отговори Хлава, — защото ми заповяда рицарят Мачко. Искаше ми се да отида на война, но заповедта си е заповед. Рицарят Мачко ми каза така: „Ще се върнеш, ще пазиш господарката от Згожелице и ще чакаш вест от мене. Може би, казва, ще стане нужда да я заведеш в Згожелице, защото тя сама не може да се върне.“

— Божичко! Какво се е случило? Да не се е намерила Юрандовата дъщеря? Или Мачко е отишъл да спасява Збишко? Ти видя ли я? Говори ли с нея? Защо не я доведе и де е тя сега?

Като чу този куп въпроси, чехът се поклони до коленете на девойката и рече:

— Не ми се сърдете, ваша милост, че не ще отговоря на всичко отведнъж, защото няма как; но ще отговоря поред едно след друго, ако не ми се попречи.

— Добре! Намери ли се тя, или не?

— Не, но се знае вече положително, че е била в Щитно и че са я закарали някъде към източните замъци.

— А защо ние трябва да останем в Спихов?

— Ами ако тя се намери?… Как да кажа, ваша милост… То и наистина не би имало защо…

Ягенка замълча, само бузите й пламнаха, А чехът рече:

— Мислех и пак мисля, че няма да я изтръгнем жива от ноктите на тези кучи синове, но всичко е в божиите ръце… Трябва да ви разкажа от началото. Пристигнахме в Щитно — добре. Рицарят Мачко показа на заместник-управителя писмото на Лихтенщайн, а понеже той на младини носел на Куно меча, целуна печата пред очите ни, прие ни гостоприемно и не се усъмни в нищо. Ако имаше някъде наблизо повече хора от нашите, можехме и замъка да превземем, толкова ни се доверяваше. Никой не ни пречеше да се виждаме със свещеника и ние говорихме с него цели две нощи, та научихме чудни и дивни работи, които свещеникът знае от палача.

— Немия палач.

— Ням, но може да разправи на свещеника всичко със знаци, пък той го разбира, като че му говори на обикновен език. Чудни работи и като че пръст божи има в тях. Този палач отсякъл на Юранд ръката, изтръгнал му езика и изгорил със смола окото. Той е такъв, че ако е за някой мъж, няма да трепне пред никакво мъчение, дори ако му заповядат да къса човека със зъби — и това ще направи. Но на една невръстна девойка никога няма да посегне, с каквито мъки и да го заплашват. А бил такъв, защото той самият някога имал единствена дъщеря, която обичал страшно много и която кръстоносците му…

Тук Хлава млъкна и не знаеше как да продължи, а Ягенка забеляза това и рече:

— Какво ми разправяте за дъщерята на палача?

— Защото се отнася до работата — отговори чехът. — Когато нашият млад господар посече рицаря Ротгер, старият вожд Зигфрид едва ли не побеснял. В Щитно разправяха, че Ротгер бил негов син, и свещеникът потвърди, че никога баща не е обичал повече сина си. И за да си отмъсти, той продал душата си на дявола, което палачът видял! Разговарял се с убития така, както аз говоря сега с вас, а мъртвецът от ковчега ту му се смеел, ту скърцал със зъби, ту с почернял език се облизвал от радост, задето старият вожд му обещал главата на пан Збишко. Но понеже не могъл да хване тогава пан Збишко, заповядал на палача да осакати Юранд, а после турил езика и ръката му в ковчега на Ротгер, който почнал да ги яде сурови…

— Страх ме е да слушам. Во имя отца и сина, и святаго духа, амин! — рече Ягенка.

И тя стана и тури съчки в камината, защото се беше вече напълно стъмнило.

— Така е! — продължи Хлава. — Не знам какво ще стане на Страшния съд, защото, което е Юрандово, трябва да се върне на Юранд. Но то не е за човешки ум работа. Палачът тогава видял всичко. Та като натъпкал вампира с човешко месо, старият вожд отишъл да му поднесе и Юрандовата щерка, защото онзи навярно му пришепнал, че искал да залее яденето с невинна кръв… Но палачът, който, както ви казах, би направил всичко, освен да посегне на нещастната девойка, се притаил от по-рано на стълбата. Свещеникът казваше, че той не е с всичкия си ум и е като животно, но за тия неща, щом трябва, никой не може да го надхитри. Седнал си тогава той на стълбата и чакал, а ето че иде вождът. Чул дишането на палача, видял блесналите му очи и се изплашил, защото му се сторило, че е вампир. Пък онзи ударил силно вожда с пестник по врата! Мислел да му разтроши мозъка, та нищо да не остане, ала не го убил. Но вождът припаднал и се разболял от страх, а когато оздравял, не смеел да посегне на Юрандовата дъщеря.

— Ама я откарал.

— Откарал я и взел с нея и палача. Не знаел, че той именно я е защитил, мислел, че му е попречила някаква неведома сила, зла или добра. А не искал да остави палача в Щитно. Страхувал се от показанията му или от нещо друго… Той е ням наистина, но ако дойдеше до съд, би могъл чрез свещеника да каже всичко, което знае… И най-сетне свещеникът каза на рицаря Мачко: „Старият Зигфрид няма да умъртви Юрандовата дъщеря, защото се бои, пък и да заповяда другиму, Дидерих, докато е жив, няма да я даде, толкова повече, че един път вече я е защитил.“

— Знаеше ли свещеникът къде са я откарали?

— Не знаеше добре, но чул, че говорили нещо за Рагнета; този замък е недалече от литовската или жмуджката граница.

— А Мачко какво каза?

— Като чу това, рицарят Мачко ми каза на другия ден: „Ако е така, може и да я намерим, а аз трябва час по-скоро да бързам при Збишко, за да не го подмамят с Данушка, както пипнаха Юранд. Само да му кажат, че ще я дадат, ако отиде сам да я вземе, той ще отиде, а старият Зигфрид тогава вече ще си отмъсти на него за Ротгер, тъй както човешко око не е виждало.“

— Вярно е! Вярно! — извика с безпокойство Ягенка. — Щом за това е бързал толкова, добре е направил.

А след малко се обърна към Хлава:

— Едно само е сбъркал, че ви е отпратил тук. От какво ще ни пазите нас в Спихов? Ще ни опази и старият Толима, а там бихте потрябвали на Збишко, защото сте и силен, и съобразителен.

— А кой, господарке, ще ви заведе в Згожелице, ако стане нужда?

— В случай на нещо ще дойдете тук преди тях. Те нямат по кого другиго да ми пратят известие, ще го пратят по вас — и вие ще ни заведете в Згожелице.

Чехът й целуна ръка и запита с развълнуван глас:

— А дотогава тук ли ще останете?

— Господ бди над сираците! Тук ще останем.

— И няма ли да се притеснявате? Какво ще правите тук?

— — Ще моля бога да върне на Збишко щастието и вас всички да запази в добро здраве.

И като каза това, тя се разплака от все сърце.

А оръженосецът се наведе отново до коленете й и каза:

— Вие сте също като ангелите на небесата.

XIV

Но тя изтри сълзите си и отиде заедно с оръженосеца при Юранд да му съобщи новините. Завари го в голямата стая с една опитомена вълчица до краката, седнал с отец Калеб, с Анулка и стария Толима. Местният клисар, който беше и певец, им пееше при съпровод на лютня песен за някаква отдавнашна битка на Юранд с „нечестивите кръстоносци“, а те, подпрели глави с ръце, слушаха замислени и натъжени. В стаята беше светло от месечината. След почти знойния ден бе настъпила тиха и много топла вечер. Прозорците бяха отворени и при лунната светлина се виждаха хвърчащите по стаята бръмбари, които се въдеха в липите на двора. А в камината тлееха няколко главни, на които един слуга грееше медовина, смесена с подкрепително вино и ароматни билки.

Певецът или по-право клисарят и прислужник на отец Калеб тъкмо започваше нова песен „За щастливата битка“: „Язди Юранд, язди коня кестеняви!…“ — когато влезе Ягенка и каза:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори отец Калеб.

Юранд седеше в кресло с подпорки, опрял лакти на подпорките, но като чу гласа й, обърна се веднага към нея и почна да я поздравява с бялата си като мляко глава.

— Пристигна оръженосецът на Збишко от Щитно — рече девойката — и донесе новини от свещеника. Мачко вече няма да се върне тук, защото потеглил към княз Витолд.

— Как няма да се върне? — запита отец Калеб.

А тя почна да разказва всичко, което бе узнала от чеха — как Зигфрид отмъстил за смъртта на Ротгер, как искал да занесе Данушка на Ротгер, за да изпие невинната й кръв, и как неочаквано я спасил палачът. Тя не скри и надеждата на Мачко, че те двамата със Збишко ще намерят Дануша, ще я отърват и ще я докарат в Спихов, затова именно той самият тръгнал право при Збишко, а на тях поръчал да останат тук.

Към края гласът й затрепера като че от вълнение или жал, а когато свърши, в стаята настана кратко мълчание. Само от липите на двора се разнасяха песните на славеите и сякаш изпълваха през отворените прозорци цялата стая. Очите на всички се обърнаха към Юранд, който със затворени клепачи и с отметната назад глава не показваше ни най-малък признак за живот.

— Чувате ли? — запита го най-сетне отец Калеб.

А той отметна още повече глава, вдигна лявата си ръка и показа с пръст небето.

Лунната светлина падаше право на лицето му, на бялата му коса, на изгорените очи, и на това лице беше изписано такова страдание и същевременно такава безгранична покорност пред волята божия, та на всички се стори, че виждат само душа, освободена от телесните окови, която веднъж за винаги се е отказала от земния живот, не чака вече нищо от него и на нищо не се надява.

И отново настъпи мълчание, и отново се чуваха само вълни от славееви гласове, които изпълваха двора и стаята.

Внезапно силна жалост и нещо като детска обич обхвана Ягенка към тоя злочест старец, тя се поддаде на чувството си, затече се към него, хвана ръката му и почна да я целува и да я облива със сълзи.

— И аз съм сираче! — се изтръгна от дълбочината на разтъженото й сърце. — Аз не съм никакво момче, а съм Ягенка от Згожелице. Мачко ме взе със себе си, за да ме запази от лоши хора, но сега ще остана с вас, докато бог ви върне Дануша.

Юранд не изрази дори учудване, сякаш вече знаеше от по-рано, че тя е девойка, само я прегърна и притисна до гърдите си, а тя, като все му целуваше ръка, продължи да говори с прекъсван от ридания глас:

— Ще остана с вас, а Данушка ще се върне… После ще отида в Згожелице… Бог бди над сираците! Немците убиха и моя татко, но вашата обична е жива и ще се върне. Дай това, милостиви боже, дай го, Богородице милостива!

А отец Калеб изведнъж коленичи и се обади с тържествен глас:

— Кирие елейсон!

— Христе елейсон!57 — отговориха заедно чехът и Толима.

Всички паднаха на колене, защото разбраха, че това е молебствие, което се прави не само при смърт, но и за избавление от смъртна опасност на близки и скъпи лица. И Ягенка коленичи, Юранд се смъкна от стола на колене и всички заговориха в хор:

— Кирие елейсон! Христе елейсон!… Боже отче от небето, смили се над нас!… Сине божи, изкупителю на света, смили се над нас…

Хорските гласове и молитвените възгласи: „Смили се над нас!“ — се смесваха с чуруликането на славеите.

Но внезапно опитомената вълчица се надигна от мечешката кожа, постлана пред креслото на Юранд, приближи се до отворения прозорец, опря се на рамката му, вдигна към месеца триъгълната си глава и почна да вие тихо и жаловито.

Макар чехът да обожаваше Ягенка, а сърцето му все повече да се привързваше към хубавата Анулка, все пак младата му и храбра душа се стремеше преди всичко към война. Наистина той се бе върнал в Спихов по заповед на Мачко, защото беше изпълнителен, а при това намираше и някаква наслада в мисълта, че ще бъде пазител и покровител на двете девойки, но когато сама Ягенка му каза — което в същност беше истина, — че тях в Спихов нищо не ги заплашва и че негов дълг е да бъде при Збишко, той се съгласи с радост. Мачко не му беше непосредствен началник, та лесно можеше да се оправдае пред него, като каже, че не е останал в Спихов по заповед на истинската си господарка, която му заповядала да отиде при пан Збишко.

А Ягенка направи това с мисълта, че един оръженосец с такава сила и сръчност винаги може да потрябва на Збишко и да го избави от не една беда. Нали той бе доказал това още по времето на княжеския лов, когато турът без малко не уби Збишко. Толкова повече можеше да му бъде полезен на война, особено такава, каквато се водеше на жмуджката граница. Главчо толкова много се стремеше към бойното поле, че щом се върнаха с Ягенка от Юранд, той падна в краката й и рече:

— Позволете ми сега да се поклоня на ваша милост и да ви помоля да ми пожелаете добър път.

— Как така? — попита Ягенка. — Още днес ли искаш да тръгнеш?

— Утре, преди да съмне, за да си починат през нощта конете. Много далечен е пътят до Жмудж.

— Тогава тръгвай, защото по-лесно ще настигнеш рицаря Мачко.

— Мъчно ще е. Старият пан е издръжлив на всичко и ме е изпреварил с няколко дни. При това той ще мине през Прусия, за да си съкрати пътя, пък аз трябва да мина през горите. Панът има писма от Лихтенщайн, които може да показва по пътя, а аз би трябвало да показвам ето това — и така да си проправям път.

При тия думи той сложи ръка на дръжката на меча, окачен на бедрото му, а Ягенка, като видя това, каза:

— Върви предпазливо! Щом тръгнеш, трябва и да стигнеш, а не да останеш в някое кръстоноско подземие. Но и в горите внимавай добре, защото там сега живеят различни зли божества, които тамошните хора почитали, преди да приемат християнството. Помня как и рицарят Мачко, и Збишко разправяха за това в Згожелице.

— И аз помня, но не се боя, защото те са бедняци, а не божества, и нямат никаква сила. Ще се разправя аз с тях и с немците, които срещна, стига войната да се разгори добре.

— Та не е ли още започнала? Кажи какво чухте за нея от немците.

Съобразителният момък намръщи вежди, позамълча малко, после рече:

— И започнала, и не започнала. Ние разпитвахме грижливо за всичко, а особено рицарят Мачко, който е хитър и може да прати за зелен хайвер който и да е немец. Уж пита за нещо друго, уж е доброжелател на събеседника, сам с нищо се не издава, а ще попадне на място и от всекиго ще измъкне новина като риба с въдица. Ако ваша милост искате да ме изслушате търпеливо, ето какво ще кажа: княз Витолд преди няколко години се канел да воюва с татарите и като искал да си осигури мир откъм немците, отстъпил им Жмудж. Тогава имало между тях голяма дружба и съгласие. Той им позволил да строят там замъци, дори им помагал. Срещнали се те с магистъра на един остров, пили, яли и се признавали един другиму в симпатия. На кръстоносците не било забранено дори да ходят на лов из тамошните гори, а когато нещастните жмуджанци въставали против орденското господство, княз Витолд помагал на немците и им пращал на помощ своя войска, за което роптаели по цяла Литва, че той отива срещу собствената си кръв. Всичко това ни разказа заместник-управителят на Щитно и хвалеше кръстоноското управление в Жмудж, че пращало на жмуджанците проповедници, да ги покръстват, и жито, когато имало глад. И възможно е да са пращали, защото великият магистър, който от всички тях най-много има страх от бога, им заповядал, но затова пък им отвличали децата в Прусия, жените срамотили пред очите на мъжете и братята им, а който се противел, обесвали го — и оттам, господарке, е войната.

— Ами княз Витолд?

— Князът дълго време си затварял очите пред неправдите над жмуджанците и обичал кръстоносците. Неотдавна княгинята, неговата жена, ходила в Прусия на гости в самия Малборг. Приели я те там, като че ли приемали самата полска кралица. И то неотдавна, неотдавна! Обсипвали я с подаръци, пък колко турнири, гощавки и различни други чудесии имало във всеки град, дето минавали, това никой не би пресметнал. Хората мислели, че вече между кръстоносците и княз Витолд любов ще настане навеки, когато неочаквано сърцето му се променило…

— Ако се съди по това, което неведнъж покойният ми татко и Мачко разправяха, неговото сърце често се променя.

— Към честните хора не, но към кръстоносците често, защото те сами никога не си сдържат думата. Искали сега от него да им предаде всички бежанци, а той им казал, че ще им предаде онези, които са крепостни, но свободните няма да им предаде, защото те имат право да живеят, дето искат. И почнали да се гледат накриво и да пишат писма с оплаквания и взаимно да се заплашват. Като разбрали това, жмуджанците ударили немците. Охраната изтрепали, замъците изпоразрушили, а сега и в самата Прусия нахлуват, пък княз Витолд не само не ги сдържа вече, но още се подсмива над немското нещастие и тайно праща помощ на жмуджанците.

— Разбирам — рече Ягенка. — Но щом им помага тайно, значи, още няма война.

— Има с жмуджанците, а в същност има и с княз Витолд. Отвсякъде пристигат немци, за да бранят крайграничните замъци, и на драго сърце биха предприели и голям поход срещу жмуджанците, но за това трябва да чакат дълго, чак до зимата, защото страната е блатиста и рицарите никак не могат да воюват в нея. Дето жмуджанец минава, там немецът затъва, ето защо за немците е благоприятна зимата. И щом настанат мразове, ще потегли цялата кръстоноска войска, а пък княз Витолд ще отиде да помага на жмуджанците — и ще отиде с позволението на полския крал, който е върховен господар и на великия княз, и на цяла Литва.

— Тогава може и с краля да има война.

— Казват хората и там у немците, и тук у нас, че ще има. Кръстоносците вече просели помощ от всички чужди дворове и качулките горят на главите им, както обикновено на крадците, защото се знае, че кралската войска не е шега, а пък щом някой спомене пред полските рицари за кръстоносците, те веднага запретват ръкави.

Ягенка въздъхна при тези думи и каза:

— На момчето всякога е по-весело в живота, отколкото на момичето, защото, да речем, ти ще отидеш на война, както отидоха Збишко и Мачко, а ние ще останем тук в Спихов.

— Ами как може да бъде иначе, господарке? Ще останете, но в пълна безопасност. Юрандовото име все още е страшно за немците. Аз самият видях това в Щитно: щом се научиха, че е в Спихов, веднага страх ги обзе.

— Знаем, че те няма да дойдат тук, защото и блатото ни пази, и старият Толима, но тежко ще ни бъде да седим без никакви известия.

— Ако се случи нещо, ще ви известя. Знам, че още преди да тръгнем за Щитно, оттук се канеха да отидат доброволно на война двама яки момци, на които Толима не може да забрани, защото са шляхтичи от Ленкавица. Сега те ще тръгнат заедно с мене и ако има нещо, ще пратя веднага един от тях да ви извести.

— Господ да те възнагради. Знаех, че си умен и че всякога можеш да се отървеш от беда, но за твоето сърце и за твоето доброжелателство към мене ще ти бъда признателна до последния си час.

Като чу това, чехът приклекна на едно коляно и рече:

— Не зло съм видял от вас, а само добрини. Рицарят Зих ме взе в плен при Болеславец още съвсем хлапе и без откуп ми върна свободата, но службата ми при вас бе по-мил а от свободата. Дай боже и кръвта си да пролея за вас, господарке моя!

— Бог да те води и да те върне — отговори Ягенка и му подаде ръка.

Но той предпочете да падне в краката й и да целува стъпалата й, за да изрази още повече почитта си, а после вдигна глава и без да става, заговори несмело и смирено:

— Аз съм прост оръженосец, но съм благородник и ваш верен слуга… дайте ми на тръгване нещо за спомен. Не ми отказвайте! Настава военно време, а свети Георги ми е свидетел, че там ще бъда в предните редици, не отзад.

— За какъв спомен ме молиш? — попита малко зачудена девойката.

— Вържете ми там каква да е лентичка за из пътя, че ако се случи да падна, по-леко ще ми е да умра с ваша препаска.

И пак се наведе до краката й, после скръсти ръце, загледа я умолително в очите, но по лицето на Ягенка се изписа силна тъга и след малко тя отговори, като че в изблик на неволна горчивина:

— Ах, мили мой! Не ме моли за това, защото моята превръзка няма да ти послужи за нищо. Нека те превърже онзи, който сам е щастлив, това ще ти донесе щастие. А у мене какво има в същност? — Нищо, само тъга! А пред мене? — Нищо, само тежка съдба! Ох, няма да донеса аз щастие нито на тебе, нито другиму, защото, което нямам, не мога и да го дам. Тъй ми е сега, Хлаво, тежко, че, че…

Внезапно тя млъкна, защото усети, че ако каже още дума, ще се разплаче — сълзите и без това бяха замъглили очите й. Чехът се трогна дълбоко, разбра, че тежко ще й бъде да се върне в Згожелице и да живее близо до свърталищата на хищниците Чтан и Вилк, но също така й е тежко да остане в Спихов, дето рано или късно можеше да пристигне Збишко с Дануша. Хлава разбираше много добре всичко, което ставаше в сърцето на девойката, но понеже не виждаше никакъв изход от нещастието й, той отново прегърна краката й и повтаряше:

— Ех, да падна в бой за вас! Да падна!

А тя каза:

— Стани. Пък на тръгване за войната нека Анулка те препаше или да ти даде нещо друго за спомен, защото тя милее за тебе отдавна.

И почна да я вика, а тя се показа веднага от съседната стая, защото отдавна подслушваше на вратата, но не смееше да влезе само от стеснение, при все че изгаряше от желание да се прости с хубавия оръженосец. Тя се появи смутена, изплашена, с разтуптяно сърце, със светнали от сълзи и от дрямка очи, отпусна клепачи и застана пред него, подобна на ябълков цвят, без да може дума да продума.

Хлава изпитваше към Ягенка най-дълбока привързаност, също почит и благоговение, но не смееше да я пожелае дори в мислите си, затова пък често пожелаваше Анулка, защото усещаше как кръвта му кипи в жилите и не можеше да устои на нейната хубост. Сега тя още повече плени сърцето му с хубостта си, а особено със смущението и сълзите си, през които любовта прозираше така, както през бистрата вода на поточето прозира златното дъно.

И той се обърна към нея и рече:

— Знаете ли! Отивам на война, може и да загина. Не ви ли е жал за мене?

— Жал ми е! — отговори с тънък гласец девойката.

И веднага зарони сълзи, които винаги бяха готови у нея. Чехът се трогна до дън душа и зацелува ръцете й, като сдържаше пред Ягенка желанието си да я зацелува още по-горещо.

— Препаши го или му дай на тръгване някакъв спомен, за да се бие под твоя знак — рече Ягенка.

Но Анулка нямаше какво да му даде, защото беше облечена с юношески мъжки дрехи. Тя почна да търси: нито панделка, нито някаква препаска! И понеже моминските им дрехи бяха още в сандъците, непипнати, откак бяха тръгнали от Згожелице, тя изпадна в голямо затруднение, от което я извади пак Ягенка, като каза да му даде мрежата, която носеше на главата си.

— Бога ми! Нека бъде мрежичка! — извика малко развеселеният Хлава. — Ще я окача на шлема — и има да плаче майката на онзи немец, който посегне да я вземе!

А Анулка вдигна и двете си ръце на главата и след миг светлата й коса се пръсна по плещите и раменете й. Хлава я виждаше за пръв път така, с разплетена коса, така тя беше толкова хубава, че дори лицето му се измени. Бузите му пламнаха, после изведнъж пребледняха; той взе мрежата, целуна я, скри я в пазвата си, още веднъж прегърна коленете на Ягенка, а после по-силно, отколкото трябваше, коленете на Анулка, каза: „Нека да бъде така!“ и излезе от стаята, без да продума повече нищо.

И при все че беше уморен от пътя и не бе успял още да си почине, той не отиде да спи. Цяла нощ той пи до самозабрава с двамата млади шляхтичи от Ленкавица, които щяха да заминат с него за Жмудж. Но той не се напи — още в зори беше вече на двора при крепостната порта, дето го чакаха готовите за път коне.

В стената над помещението за колите се открехна един от облепените с мехур прозорци и през отвора погледнаха към двора ясносини очи. Чехът ги забеляза и искаше да отиде при тях, за да покаже закачената на шлема мрежа и да се сбогува още веднъж, но му попречиха отец Калеб и старият Толима, които бяха излезли нарочно за да му дадат съвети на тръгване.

— Иди при двора на княз Януш — каза отец Калеб. — Може би и рицарят Мачко да е отишъл там. Във всеки случай ще получиш верни известия, защото имаш близки познати. Оттам и пътищата за Литва са известни, и за водач през пустогорието е лесно. Ако искаш да стигнеш сигурно при пан Збишко, не отивай направо в Жмудж, че там е пруската преграда, а мини през Литва. Имай пред вид, че и жмуджанците може да те убият, преди да им се обадиш кой си, а съвсем друго ще бъде, ако се появиш от страната на княз Витолд. А сега да благослови бог и тебе, и двамината рицари, та да се върнете здрави и да докарате детето, за което аз всеки ден след вечернята ще лежа ничком пред олтара, докато изгрее първата звезда.

— Благодаря ви, отче, за благословията — отвърна Хлава. — Не е лесно да се изтръгне жива жертва от онези дяволски лапи, но нали всичко е в божиите ръце и по-добра е надеждата, отколкото отчаянието.

— Разбира се, че е по-добра, затова не я губя. Да… жива е надеждата, макар в сърцето да не липсва тревога… Най-лошото е, че самият Юранд, щом се спомене името й, веднага показва с пръст към небесата, сякаш я вижда вече там.

— Как може да я вижда, като няма очи?

А свещеникът заговори на чеха, като че говореше на себе си:

— Случва се така, че когато някому изгаснат земните очи, да вижда именно това, което другите не могат да съзрат. Случва се то, случва се! Но ми се вижда невероятно бог да допусне да бъде сторено зло на такова агънце. И с какво се е провинила пред кръстоносците? С нищо! А невинна си беше като божия лилия и мила към хората, и пееше като полска птичка! Бог обича децата и има милост за човешката мъка… Ех, ако са я убили, може и да я възкреси като Пьотровин58, който излязъл от гроба и дълги години след това си гледал стопанството… Иди на добър час и нека ръката божия пази всички вас и нея!

След тия думи той се върна в параклиса, за да отслужи утринната служба, а чехът яхна коня, поклони се още веднъж пред открехнатия прозорец и тръгна, защото вече се беше съмнало напълно.

XV

Княз Януш, княгинята и част от придворните бяха отишли в Черск за пролетния риболов, понеже твърде много обичаха това зрелище и го имаха за най-хубава забава. Чехът обаче узна от Миколай от Длуголяс много важни неща, които се отнасяха еднакво за частни работи и за войната. Той узна, че рицарят Мачко вероятно се е отказал от намерението си да отиде в Жмудж право през „пруската преграда“, защото преди няколко дни бил във Варшава и успял да завари и княза, и княгинята. За войната Миколай потвърди всички известия, които Хлава бе чул в Щитно. Цялата жмуджка област се била вдигнала срещу немците като един човек, а княз Витолд не само че не помагал вече на Ордена против нещастните жмуджанци, но без да му обявява още война и като го разтакал с преговори, помагал на жмуджанците с пари, хора, коне и житни храни. В това време и той, и кръстоносците пращали пратеници до папата, до императора и до други християнски владетели, като се обвинявали един друг във вероломство, измяна и предателство. От страна на великия княз отишъл с такива писма мъдрият Миколай от Рженев, който умеел да размотава нишките, заплетени от хитростта на кръстоносците, и доказвал убедително безкрайните неправди, нанесени на литовците и жмуджанците.

И когато на събора във Вилно се заякчиха още повече връзките между Литва и Полша, сърцата на кръстоносците трепнаха, защото лесно беше да се предвиди, че Ягело, като върховен господар на всички земи под управлението на княз Витолд, в случай на война ще застане на негова страна. Граф Йохан Саин, грудзьонски вожд, и граф Шварцбург Гдански отидоха по заповед на магистъра при краля да го запитат какво могат да очакват от него. Кралят не им казал нищо, при все че му донесли дарове: бързолетни ловни соколи и скъпи съдове. Тогава го заплашили с война, но само на думи, защото знаели добре, че магистърът и върховният съвет се боят в душите си от страшната Ягелова войска и всякак желаят да отложат деня на гнева и поражението.

И всички преговори се късаха като паяжина, а най-вече ония, които се водеха с Витолд. Вечерта след пристигането на Хлава във варшавския замък се получиха нови известия. Пристигна Брониш от Часноч, придворен на княз Януш, който бил изпратен за новини в Литва, а заедно с него и двама знатни литовски князе с писма от Витолд и от жмуджанците. Новините бяха страшни. Орденът се готвел за война. Укрепявали замъците, правели барут, дялали каменни гюллета, трупали на границата войници и рицари, а леките отреди конница и пехота вече нахлували в пределите на Литва и Жмудж откъм Рагнета, от Готесвердер и други крайгранични замъци. В горските гъсталаци, по полетата и по селата се чували вече военни възгласи, а вечер над тъмното море от гори светели отблясъци на пожари. Витолд най-сетне явно взел Жмудж под свое покровителство, изпратил им свои началници, а за вожд на въоръжения народ назначил известния с храбростта си Скирвойло. Той нахлувал в Прусия, опожарявал, рушел и опустошавал. Сам князът придвижил войските си към жмуджката граница, някои замъци потегнал, други, като например Ковно, разрушил, за да не станат опора за кръстоносците, и за никого вече не било тайна, че щом дойде зимата и мразът скове мочурите и блатата, а може би и по-рано, ако лятото бъде сухо, ще се почне голяма война, която ще обхване всички литовски, жмуджки и пруски земи, и ако кралят се притече на помощ на Витолд, тогава ще настъпи ден, в който или немската вълна ще залее и другата половина на света, или ще бъде отблъсната и ще се прибере за дълги столетия в предишните си брегове.

Но това не щеше да стане така изведнъж. Засега по света се разнасяше вик за правосъдие. Писмото на нещастния народ се четеше в Краков и в Прага, при папския двор и по другите западни кралства. На княз Януш донесоха това отворено писмо ония боляри, които дойдоха заедно с Брониш от Часноч. И не един от мазурите неволно се хващаше за меча и премисляше дали не ще е добре да отиде като доброволец под Витолдовото знаме. Знаеше се, че великият княз приема на драго сърце закалената полска шляхта, яростна в боя като литовските и жмуджките боляри, но по-добре обучена и въоръжена. Някои ги подтикваше и омразата към отдавнашните врагове на полското племе, други пък — състраданието. „Слушайте, слушайте! — се обръщаха към кралете, князете и към всички народи жмуджанци. — Ние бяхме свободен и благороден по кръв народ, а Орденът иска да ни превърне в роби! Не душите ни търси той, а земята и имота ни. Ние сме вече толкова обеднели, та ни остава или да просим, или да станем разбойници! Как могат те да ни очистват чрез кръщаване с вода, когато сами нямат чисти ръце! Ние искаме да се покръстим, но не с кръв и меч, и искаме вяра, но такава, на каквато ни учат благородните монарси Ягело и Витолд. Чуйте ни и ни спасете, защото загиваме! Орденът иска да ни покръсти, за да ни зароби по-лесно: не свещеници, а палачи нн праща той. Взеха ни вече кошерите, стадата и всички плодове от земята; не ни позволяват вече ниго риба да ловим, нито дивеч да бием в горите. Молим ви! Чуйте ни, защото прегънаха нашите някога свободни вратове за нощна работа по замъците, децата ни отведоха като заложници, а жените и щерките безчестят пред очите на мъжете и бащите им. Ние би трябвало по-скоро да стенем, а не да говорим! Домовете ни опожариха, стопаните отвлякоха в Прусия, а големите хора като Коркуч, Васигин, Сволк и Сонгайло погубиха; като вълци лочат кръвта ни. О, слушайте! Та и ние сме хора, а не зверове, затова се обръщаме към светия отец да заповяда да ни покръстят полските епископи, защото с всичката си душа искаме да се покръстим, но с водата на милосърдието, а не с живата кръв на опустошението.“

С такива и подобни жалби се оплакваха жмуджанците, а когато техните оплаквания стигнаха и до мазовецкия двор, веднага няколко рицари и придворни решиха да им се притекат на помощ, като смятаха, че дори не трябва и да искат разрешение от княз Януш, особено щом княгинята е родна сестра на Витолд. Сърцата на всички кипнаха от гняв, когато узнаха от Брониш и от болярите, че мнозина благородни жмуджки младежи, взети като заложници в Прусия, не могли да понесат оскърбленията и жестокостите, които вършели над тях кръстоносците, и посегнали на живота си.

Хлава се радваше на тая готовност на полското рицарство при мисълта, че колкото повече хора отиват от Полша при княз Витолд, толкова по-голяма война ще се разпали и толкова по-сигурно ще може да се постигне нещо срещу кръстоносците. Той се радваше също, че ще види Збишко, към когото се бе привързал, и стария рицар Мачко, за когото предполагаше, че си струва да го види във време на работа, че заедно с тях ще види нови диви страни, непознати градове, невиждано дотогава рицарство и войска, най-сетне самия княз Витолд, чиято слава по това време се разнасяше нашироко по света.

И с тая мисъл Хлава реши да пътува „по големите прашни пътища“ и не спираше никъде за дълго, освен колкото конете да си починат. Болярите, които бяха дошли от Часноч с Брониш, и другите литовци от двора на княза познаваха всички пътища и проходи, та щяха да водят и него, и доброволците-мазовецки рицари от селище на селище, от замък до замък и през глухите безкрайни и непроходими гори, с които беше покрита по-голямата част от Мазовия, Литва и Жмудж.

XVI

В горите, на около една миля59 източно от крепостта Ковно, която сам Витолд бе разрушил, се бяха установили главните сили на Скирвойло, които в случай на нужда се прехвърляха като светкавица от място на място и нахлуваха неочаквано ту в пруските владения, ту в големите или малки замъци, които бяха още в ръцете на кръстоносците, и раздухваха пламъка на войната над цялата страна. Тук именно верният оръженосец намери Збишко, а при него и Мачко, който беше пристигнал едва преди два дена. Чехът се представи на Збишко, спа цяла нощ като убит и едва на следния ден надвечер отиде да поздрави стария рицар, който беше изморен и ядосан, та го прие сърдито и го попита защо не е останал в Спихов съгласно заповедта му. Мачко поомекна малко чак когато Хлава намери сгодно време в отсъствието на Збишко от палатката и се оправда с изричната заповед на Ягенка.

Каза също, че освен заповедта и голямото желание да отиде на война в тези места го е довела още и мисълта, ако се случи нещо, да полети веднага с известие в Спихов. „Господарката — каза той, — която има ангелска душа, сама и против собственото си благо се моли за Юрандовата дъщеря. Но всяко нещо си има граници. Ако Дануша не е жива, бог да й даде вечен покой, защото беше невинна като агънце, но ако се намери, трябва час по-скоро да се прати известие на господарката, за да си замине от Спихов веднага, а не след пристигането на Дануша, като изпъдена, със срам и позор.“

Мачко слушаше неохотно и повтаряше от време на време: „Това не е твоя работа.“ Но Хлава беше решил да говори откровено, не се смущаваше от нищо и най-сетне каза:

— По-добре щеше да бъде господарката да си бе останала в Згожелице и да не пътува. Уверихме я ние, клетата, че Юрандовата дъщеря не е жива вече, а то може да излезе другояче.

— Ами кой друг казваше, че не е жива, ако не ти? — попита с яд Мачко. — Трябваше да си държиш устата. А пък аз я взех със себе си, защото тя се страхуваше от Чтан и Вилк.

— То беше само повод — отговори оръженосецът. — Тя можеше да си седи спокойно в Згожелице, защото ония там щяха да си пречат взаимно. Но вие се бояхте, пане, ако Юрандовата дъщеря е мъртва, да не се изплъзне от ръцете на пан Збишко и господарката, та затова я взехте със себе си.

— Какво си се възгордял тъй? Да не би да си вече препасан рицар, а не слуга?

— Слуга съм, но на господарката, затова се грижа да не й се нанесе срам.

А Мачко се замисли навъсен, защото беше недоволен от себе си. Вече неведнъж той се осъждаше, че е взел Ягенка от Згожелице, тъй като чувствуваше, че в това завеждане на Ягенка при Збишко все пак имаше за нея известно унижение, а в случай че Дануша се намери — нещо повече от унижение. Той чувствуваше също, че дръзките думи на чеха са прави, защото, щом бе повел Ягенка, за да я заведе при абата, можеше да я остави в Плоцк, когато се научи за смъртта му, а той я заведе чак в Спихов, да бъде за всеки случай по-близо до Збишко.

— Това съвсем не ми е идвало наум — каза той в желанието си да заблуди и себе си, и чеха, — но тя сама настоя да тръгне.

— Да, настоя, защото й втълпихме, че онази е вече на оня свят и че и за братята й ще бъде по-безопасно без нея, отколкото с нея, и тя тръгна.

— Ти й втълпи! — завика Мачко.

— Аз — и вината е моя. Но сега трябва да си признаем грешката. Трябва, пане, нещо да направим. Иначе по-добре да загинем.

— Какво ще направиш — рече нетърпеливо Мачко — с такава войска, в такава война!… И да стане нещо повече, то ще е тепърва през юли, защото за немците има времена за воюване: зимата и сухото лято, а сега войната само тлее, но не гори. Княз Витолд, изглежда, е отишъл в Краков да уведоми краля и да го моли за разрешение и помощ.

— Но нали има наблизо кръстоноски замъци. Да бяхме превзели поне два от тях, може би ще намерим Юрандовата дъщеря или ще получим известие за смъртта й.

— Или пък нищо.

— Нали Зигфрид я е докарал в тези места. Казаха ни това и в Щитно, и навсякъде, пък и ние самите така мислехме.

— Ами ти видя ли тукашната войска? Излез от палатката и погледни. Някои имат само тояги, а други медни мечове, останали от прадедите им.

— Така е, но доколкото съм чувал, били много сръчни в боя.

— Обаче не могат с голи кореми замъци да превземат, особено пък кръстоноски.

Разговорът се прекъсна от идването на Збишко и Скирвойло, който беше вожд на жмуджанците. Той беше нисък човек, но набит и широкоплещест. Гърдите му бяха така изпъкнали, та приличаха на гърбица, а ръцете му бяха извънредно дълги и стигаха почти до коленете му. Изобщо външността му напомняше Зиндрам от Машковице, знаменития рицар, с когото Мачко и Збишко се бяха запознали на времето в Краков, защото имаше огромна глава и също такива криви крака. За него казваха също, че разбира добре от война. Целия си живот беше прекарал на бойното поле срещу татарите, с които се бе сражавал дълги години в Украйна, и срещу немците, които мразеше като чума. В тези войни се бе научил да говори украински, а после, при двора на Витолд, и малко полски; на немски знаеше или поне повтаряше само три думи: огън, кръв и смърт. Неговата огромна глава беше всякога пълна с разни военни планове и хитрости, които кръстоносците не можеха нито да предвидят, нито да предотвратят, затова в крайграничните области се боеха от него.

— Говорехме за похода — каза с необичайно оживление Збишко на Мачко — и затова дойдохме тук, за да ни кажете и своето мнение като опитен човек.

Мачко покани Скирвойло да седне на един боров пън, покрит с мечешка кожа, после заповяда на хората си да донесат едно ведро с медовина, от което рицарите почнаха да си гребат с тенекиени канчета и да пият, а когато се подкрепиха добре, Мачко запита:

— В поход ли искате да тръгнете?

— Да изпъдим немците от замъците…

— От кои?

— От Рагнета или Ново Ковно.

— От Рагнета — каза Збишко — Преди четири дни бяхме при Ново Ковно и те ни разбиха.

— Тъкмо така — каза Скирвойло.

— Как така?

— Добре.

— Чакайте — рече Мачко, — защото аз не познавам тукашните места. Де е Ново Ковно и де е Рагнета?

— Оттук до Старо Ковно има по-малко от една миля, а от Старо до Ново Ковно също една миля — отговори Збишко. — Замъкът е на остров. Онзи ден искахме да се прехвърлим там, но ни разбиха, като минавахме по водата. Преследваха ни след това половин ден, докато не се спотаихме в горите, а войската така се пръсна, че някои се върнаха едва днес сутринта.

— А Рагнета?

Скирвойло протегна дългата си като клон ръка на север и рече:

— Далеко! Далеко!…

— Тъкмо затова, че е далеко! — отвърна Збишко. — Там наоколо е спокойно, защото колкото въоръжени хора имаше отсам границата, се присъединиха към нас. Там немците сега не очакват никакво нападение, та ще ги нападнем неподготвени.

— Право казва — рече Скирвойло.

А Мачко попита:

— Мислите ли, че ще бъде възможно да превземем и замъка?

Скирвойло поклати глава в знак на отрицание, а Збишко отговори:

— Замъкът е укрепен и можем да го вземем само случайно. Но ще опустошим околността, селата и градовете ще опожарим, запасите ще унищожим, а най-важно — ще вземем пленници, между които може да има и знатни хора, а тях кръстоносците с готовност откупуват или пък разменят…

Тук той се обърна към Скирвойло:

— Вие сам, княже, признахте, че казвам право, а сега преценете добре — Ново Ковно е на остров. Там нито села ще разрушим, нито стада ще заграбим, нито пленници ще вземем. Пък нали там току-що ни разбиха. Я да идем по-добре там, дето сега не ни очакват.

— Който разбие, той най-малко очаква нападение — промърмори Скирвойло.

Но тук думата взе Мачко и почна да поддържа мнението на Збишко, защото разбра, че момъкът има по-голяма надежда да узнае нещо при Рагнета, отколкото при Ново Ковно, и че при Рагнета ще бъде по-лесно преди всичко да се хване някой знатен пленник, който би могъл да послужи за размяна. Той мислеше също, че във всеки случай е по-добре да отидат по-далече и да нападнат неочаквано по-слабо защитено място, отколкото остров, защитен от природата и освен това пазен от укрепен замък и силна охрана.

А като човек опитен във военните работи той говореше ясно и привеждаше такива убедителни доводи, че можеше да склони всекиго. И те го слушаха с внимание. Скирвойло помръдваше сегиз-тогиз вирнатите си нагоре вежди, като че в знак на съгласие, понякога мърмореше: „Право казва“, най-сетне сви огромната си глава между широките рамене, така че изглеждаше съвсем гърбав, и дълбоко се замисли.

Но след малко стана и без да каже дума, почна да се сбогува.

— Е, как ще бъде, княже? — попита го Мачко. — Накъде ще идем?

А той отговори накъсо:

— Към Ново Ковно.

И излезе от палатката.

Мачко и чехът гледаха известно време с учудване Збишко, после старият рицар се удари с ръце по бедрата и извика:

— Тю! Какъв дръвник!… Уж те слуша, слуша, пък после пак своето си знае. Само си хабиш думите!…

— Чувах и аз, че е такъв — отвърна Збишко, — но всъщност и целият им народ е упорит както никой друг. Ще изслуша чуждото мнение, а после като че на вятъра се е приказвало.

— Тогава защо пита?

— Защото сме препасани рицари и за да разгледа всяка работа от две страни. Но той не е глупав.

— При Ново Ковно също може най-малко да ни се надяват — забеляза чехът — имено затова, защото са ви току-що разбили. Тук той имаше право.

— Да отидем да видим хората, на които съм началник — рече Збишко, комуто стана задушно в палатката, — трябва да им дам заповед да бъдат готови.

И те излязоха. Вън беше вече дълбока нощ, облачна и тъмна, осветявана само от огньовете, при които бяха насядали жмуджанците.

XVII

За Мачко и Збишко, които бяха служили и по-рано под началството на Витолд и се бяха нагледали до насита на литовските и жмуджките бойци, техният стан не представляваше нищо ново, но чехът ги разглеждаше с любопитство и същевременно обмисляше какво може да се очаква в боя от такива хора, като ги сравняваше с полското и с немското рицарство. Станът беше разположен в една низина, заобиколена с борови гори и с блата, поради което беше напълно защитен от нападение, тъй като никаква друга войска не би могла да се промъкне през тия коварни мочури. Самата низина, на която бяха разположени бараките, беше също мочурлива и блатиста, но войниците бяха насекли елови и борови клони и я бяха настлали с тях така дебело, та си почиваха като на най-сухо място. За княз Скирвойло бяха направили набързо нещо като „нума“ или литовска горска хижа от глина и неодялани греди, за по-видните хора бяха направени от клони няколко десетки колиби, а простите войници седяха около огнищата под открито небе и се пазеха от промяната на времето и от дъждовете само с кожусите и кожите, които носеха на голо. В стана никой не спеше, защото хората от нямане що да правят след последното поражение бяха се наспали през деня. Някои седяха или лежаха около буйните огньове, като ги подсилваха със сухи вършини и хвойнови клони, а други ровеха в позагасналите и покрити с пепел огнища, от които се разнасяше мирис на печена ряпа — обикновената храна на литовците, а също и дим от печено месо. Между огнищата се виждаха купчини оръжие, сложено наблизо, така че всеки да може в случай на нужда да грабне веднага своето. Хлава разглеждаше с любопитство копията с тесни и дълги върхове, изковани от калено желязо, боздуганите от млад дъб, в които бяха набити кремъци или гвоздеи, секирите с къси дръжки, прилични на полските брадви, с които си служеше конницата, и секирите с много дълги, като на алебарди дръжки, с които се биеше пехотата. Срещаха се между тях и медни, останали от старо време, когато желязото е било още малко употребявано в тия затънтени места. Някои мечове бяха също медни, но повечето бяха от доброкачествена, доставяна от Новогрод стомана. Чехът вземаше в ръка копията, мечовете, секирите, напоените с катран и пърлени на огън лъкове и при светлината на пламъка опитваше здравината им. Около огньовете имаше малко коне, защото стадата пасяха далече в горите и по ливадите, пазени от бдителните коняри, но понеже по-знатните боляри искаха да имат бойните си коне всякога под ръка, в стана имаше няколко десетки коня, които пленниците хранеха, като държаха пред муцуните им особени кошове. Хлава се чудеше на рунтавите тела на тези бойни коне, извънредно дребни, с яки вратове и изобщо толкова чудновати, та западните рицари ги смятаха за някакви странни горски животни, прилични повече на еднорози, отколкото на същински коне.

— Тук нищо не струват едрите бойни коне — каза осведоменият Мачко, като си спомни предишната служба при Витолд, — защото едрият веднага ще затъне в мочурите, а тукашният дребосък ще мине навсякъде почти като човек.

— Но в полето — отвърна чехът — тукашните не ще устоят на едрите немски коне.

— Няма да устоят. Затова пък немецът не може да избяга от жмуджанеца, нито ще го настигне, защото тези коне са така бързи, а може би и по-бързи от татарските.

— Все пак ми е чудно, защото видях пленените татари, които рицарят Зих доведе в Згожелице. Те всички бяха дребни хора и такива всеки кон може да носи, а тукашните хора са едри.

И наистина народът беше снажен. На светлината на огъня се виждаха изпод кожите и кожусите широки гърди и яки рамене. Повечето от тях бяха тънки, но кокалести и високи, изобщо по ръста си те надминаваха жителите на другите литовски краища, защото живееха на по-добра и по-плодородна земя, където по-рядко се чувствуваше гладът, който измъчваше понякога Литва. Затова пък бяха много по-диви от литовците. Във Вилно беше великокняжеският двор, там идваха князе от изток и запад, идваха пратеници, минаваха и чужденци търговци, поради което жителят на града и околността се запознаваше донякъде с чуждите обичаи; а тук чужденецът се явяваше само в образа на кръстоносец или на кавалер на меча60, които донасяха в глухите горски селища само огън, робство и покръстване чрез проливане на кръв, та всичко тук беше по-грубо, по-сурово и много по-близко до старите времена и по-враждебно към всичко ново: стари обичаи, стари начини за воюване, пък и по-упорито езичество, защото тук донасяше кръста не добрият вестител от Евангелието с апостолска любов, а въоръжен немски монах с душа на палач.

Скирвойло и най-знатните князе и боляри бяха вече християни, понеже бяха последвали примера на Ягело и на Витолд. Останалите, дори най-простите и най-диви войници, таеха в гърдите си смътно предчувствие, че иде смърт и край на предишния свят, на предишната им вяра. И те бяха готови да преклонят глава пред кръста, стига да не го издигаха омразните немски ръце. „Ние молим да се покръстим — викаха те към всички князе и народи, — но спомнете си, че сме хора, а не животни, които могат да се подаряват, купуват и продават.“ Все пак, докато старата вяра гаснеше, както гасне огън, на който никой не прибавя дърва, а от новата вяра сърцата се отвращаваха именно, защото към нея ги принуждаваше немското насилие, в душите на тези хора се бе родила пустота, безпокойство, жал по миналото и дълбока тъга. Чехът, който още от дете беше свикнал с веселата войнишка глъчка, с песни и шумна музика, за пръв път в живота си виждаше такъв тих, мрачен стан. Само тук-таме, край по-далечните от хижата на Скирвойло огньове, се чуваха звуци на цафари или пищялки или пък думите на тиха песен, която пееше някой народен певец. Войниците слушаха с наведени глави и с втренчени в огъня очи. Някои бяха клекнали край огъня, подпрели лакти на колене и скрили лицата си в ръце. Така покрити с кожите си, те приличаха на хищни горски зверове. Но когато вдигнеха глави към минаващите рицари, пламъкът осветяваше кротки лица и сини очи, съвсем не сърдити, нито пък хищни, които гледаха по-скоро така, както гледат тъжни и онеправдани деца. В края на стана лежеха на мъх ранените, които бойците бяха успели да изнесат от последната битка. Врачовете, така наречените „лабдариси“ и „сейтони“, мърмореха над тях заклинания или превързваха раните им с някакви лековити треви, а ранените лежаха мълчаливо и понасяха търпеливо болките и мъките. От горските дълбини, откъм поляните и лъговете, се чуваше подсвиркването на конярите, сегиз-тогиз подухваше вятър, който покриваше с дим целия стан и изпълваше с шум тъмната гора. А нощта ставаше все по-дълбока, огньовете почнаха да тлеят и да изгасват и настана още по-голяма тишина, която усилваше това чувство на тъга и угнетеност.

Збишко даде заповед на хората, които бяха под негова команда и с които лесно можеше да разговаря, защото между тях имаше няколко полочани, после се обърна към оръженосеца си и каза:

— Нагледа се вече до насита, а сега е време да се върнем в палатката.

— То се знае, че се нагледах — отговори оръженосецът, — но не съм особено доволен от това, което видях, защото веднага си личи, че това е разбита войска.

— Два пъти: преди четири дни край замъка и онзи ден, когато минавахме водата. А сега Скирвойло иска да отиде там за трети път, за да понесе трето поражение.

— Та как не разбира той, че с такава войска не може да успее срещу немците? Рицарят Мачко ми каза вече, пък сега и аз самият мисля, че не ще да са твърде добри и в битка тези момчета.

— Тук се мамиш, защото те са храбър народ, какъвто малко има по света. Само че се бият накуп, безредно, а немците — всякога в строй. Ако сполучат да разкъсат строя, най-често жмуджанецът ще убие немеца, а не немецът жмуджанеца. Да, но ония знаят това и така здраво се държат, та стоят като стена.

— Пък за превземане на замъци надали може и да се мисли — рече чехът.

— Защото и никакви оръдия нямат за това — отговори Збишко. — Оръдия има само княз Витолд и докато не дойде към нас, няма да отхапем нито един замък освен случайно или като използуваме изменник.

С такъв разговор те стигнаха до колибата, пред която гореше голям, поддържан от слугите огън, а на него се печеше приготвеното от слугите месо. В колибата беше студено и влажно, затова двамата рицари, заедно с тях и Хлава, се разположиха на кожите край огъня.

После похапнаха и се опитаха да заспят, но не можаха. Мачко се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а най-сетне, като видя, че Збишко седи край огъня, обхванал с ръце коленете си, го запита:

— Слушай! Защо искаш да отидем далече при Рагнета, а не тук наблизо, при Готесвердер? Какво те засяга това?

— Някакъв вътрешен глас сякаш ми казва, че Данушка е в Рагнета, а и там по-малко пазят, отколкото тук.

— Не е имало досега време да си поприказваме, защото и аз бях уморен, а и ти си събираше по гората хората след поражението. Но сега кажи как стои работата: мислиш ли вечно да търсиш тази девойка?

— Тя не е някоя си девойка, а моя жена — отговори Збишко.

Настана мълчание, защото Мачко разбираше добре, че няма какво да отговори на това. Ако Данушка беше досега само Юрандова дъщеря, старият рицар положително би придумвал братанеца си да я забрави, но пред светостта на тайнството търсенето ставаше вече негов дълг и Мачко не би му задавал дори такъв въпрос, ако не беше обстоятелството, че не бе присъствувал нито на годежа, нито на венчавката, затова неволно смяташе Юрандовата дъщеря все за девойка.

— Тъй е! — каза той след малко. — А за това, което през тия два дни имах време да те попитам, аз те питах и ти ми каза, че нищо не знаеш.

— Защото нищо не зная освен това, че нещо като гняв божи виси над мене.

Ненадейно Хлава се понадигна от мечешката кожа, седна и наострил уши, почна да слуша внимателно и с любопитство.

А Мачко каза:

— Докато не ни е налегнал сън, казвай, какво видя, какво прави и какво постигна в Малборг?

Збишко отметна отдавна нестриганата си коса, която отпред падаше чак до веждите му, помълча малко и заговори:

— Да бе рекъл господ да знаех и за моята Данушка толкова, колкото зная за Малборг. Питате ме какво съм видял там? Видях неизмеримата сила на кръстоносците, подпомагана от всички крале и от всички народи, с която не знам дали може да се мери някоя друга на света. Видях замък, какъвто надали има и самият римски император, видях богатства неброени, видях доспехи, видях мравуняк въоръжени монаси, рицари и войници — и реликви, каквито може да има само светият отец в Рим, и казвам ви, че чак душата ми се вдърви, като си помислих: кой ще се реши да излезе срещу тях? Кой ще ги надвие? Кой ще им се опре? Кого не ще може да сломи тяхната сила?

— Нас не ще сломи! Проклета им майка! — извика Хлава, който не можа да се сдържи.

И на Мачко се видяха чудни тия Збишкови думи, та при все че му се искаше да узнае всичките приключения на младежа, го прекъсна и рече:

— А забрави ли за Вилно? А малко ли пъти сме се срещали с тях щит срещу щит и лице срещу лице! А забрави ли каква мъка им създавахме и как се оплакваха те от нашата упоритост: че не стигало само да запенят коня и да строшат копието си, а трябвало или чуждата глава да вземат, или своята да дадат! Нали имаше там и чужденци гости, които ни извикваха на двубой — и всички си отидоха с позор. Какво си се размекнал такъв?

— Не съм се размекнал аз, че и в Малборг се бих, там и с остри копия ме нападнаха, обаче вие не познавате цялата им сила.

Но старият се разсърди.

— А ти познаваш ли цялата сила на поляците? Виждал ли си всички знамена заедно? Не си ги виждал. Силата на кръстоносците се крепи върху измяна и неправда над хората, защото там и педя земя няма, която да е тяхна. Нашите князе ги приеха, както се приема просяк в къщи — и ги надариха, а те, щом се засилиха, ухапаха ръката, която ги хранеше, като зли и бесни кучета. Земята заграбиха, градовете с измяна превзеха и ето ти тяхната сила! Но ако ще би всички крале на света да им се притекат на помощ, ще дойде денят на съда и отмъщението.

— Щом искахте да ви разкажа какво съм видял, а сега се сърдите, по-добре да млъкна — рече Збишко.

А Мачко сумтя сърдито известно време, но скоро се успокои и каза:

— Колко пъти е бивало така! Стои си в гората бор като непристъпна кула и човек мисли, че вечно ще стои така, а като го удариш здравата с тъпата страна на брадвата, ще разбереш, че е кух отвътре. И прах се сипе вътре в него. Такава е и кръстоноската сила. Но аз исках да ми кажеш какво си правил и какво си постигнал. Казваш, че си се бил там с остри копия…

— Бих се. Гордо и недружелюбно ме посрещнаха изпърво, защото им беше вече известно, че съм се бил с Ротгер. Може би щеше да ми се случи и нещо лошо, но аз отидох там с писмо от княза, пък и рицарят дьо Лорш, когото те уважават, ме запази от тяхната злоба. Но после се почнаха гощавки и състезания, в които господ ме благослови. Нали вече сте чули, че ме обикна братът на магистър Улрих и ми даде писмена заповед от самия магистър да ми върнат Данушка?

— Казваха ни хората — рече Мачко, — че му се скъсала препаската на седлото, а пък ти си видял това и не си искал да го нападнеш.

— Разбира се, вдигнах копието нагоре, а той оттогава ме обикна. Ех, боже мили! Строги писма ми дадоха те, с които можех за ходя от замък на замък и да търся. И мислех си вече, че е дошъл краят на моето нещастие и на моята грижа, но сега ето, седя тук в тази дива страна без никакъв изход, с мъка и тъга в душата, и всеки ден ми е все по-тежко и по-мъчно…

Тук той млъкна за малко, после хвърли с всичка сила едно дърво в огъня, та чак искри се пръснаха от разпалените главни, и рече:

— Ако тя, горкичката, стене тук наблизо в някой замък и мисли, че съм я забравил, по-добре е да умра веднага!

Изглежда, че в душата му се беше насъбрало толкова голямо нетърпение и болка, че той почна отново да хвърля дърва в огъня като обхванат от внезапна сляпа болка, а Мачко и Хлава се зачудиха много, защото не допущаха, че той толкова много обича Данушка.

— Съвземи се! — извика Мачко. — Какво стана с онова писмо? Управителите не искаха ли да изпълняват заповедите на магистъра?

— Съвземете се, господарю — рече Хлава. — Бог ще ви утеши — може би скоро.

А на Збишко чак сълзи блеснаха в очите, но той се успокои малко и рече:

— Отваряха мръсниците замъци и тъмници. Бях навсякъде, търсех. Но избухна тази война — и в Гердави управителят фон Хайдек ми каза, че военното право е друго и че писма, дадени в мирно време, не са в сила. Аз го извиках веднага на двубой, но той не се яви и заповяда да ме изпъдят от замъка.

— Ами в другите? — попита Мачко.

— Навсякъде същото. Вождът в Крулевец, който е началник на гердавския управител, не искаше дори да прочете писмото от магистъра, като казваше, че войната си е война — и ми заповяда да си вървя, докато главата ми е още на раменете. И другаде питах — навсякъде същото.

— Сега вече разбирам — рече старият рицар. — Като си видял, че нищо няма да постигнеш, решил си да дойдеш тук, дето може да ти се случи поне да отмъстиш.

— Така е — отговори Збишко. — Мислех също, че ще хванем пленници и може няколко замъка да превземем, но те не умеят да превземат замъци.

— Ех, да дойде самият княз Витолд, тогава ще бъде иначе.

— Дай боже.

— Ще дойде. Чух при мазовецкия двор, че щял да дойде, а заедно с него може би и кралят с цялата полска войска.

Но по-нататъшният им разговор прекъсна Скирвойло, който се показа неочаквано от сянката и рече:

— Тръгваме на поход.

Като чуха това, рицарите скочиха веднага на крака, а Скирвойло приближи до лицата им огромната си глава и рече с тих глас:

— Има новини: към Ново Ковно идат подкрепления. Двама рицари водят войници, добитък и храна. Ще им преградим пътя.

— Значи, ще минем Неман? — запита Збишко.

— Да. Зная един брод.

— А в замъка знаят ли, че идат подкрепления?

— Знаят и ще излязат да ги срещнат, но тях ще ударите вие.

И той почна да им обяснява къде трябва да залегнат, та да нападнат неочаквано ония, които ще излязат от замъка. Гледаше едновременно да спечели две битки и да отмъсти за последните поражения, което можеше да му се удаде, защото след скорошната победа победителят се чувствуваше напълно в безопасност. Той им посочи мястото и времето, в което трябваше да бъдат там, останалото предостави на тяхната храброст и съобразителност. Те се зарадваха много, защото веднага разбраха, че имат работа с опитен и изкусен боец. Като обясни всичко, им поръча да тръгнат след него и се върна в своята хижа, дето го чакаха вече князете и болярите-стотници. Там той повтори заповедите си и издаде нови, най-сетне вдигна към устните си свирката, издялана от вълча кост, и свирна с нея толкова силно и пронизително, та се чу от единия до другия край на стана.

При тоя звук всичко около загасналите огньове се раздвижи; тук-таме блеснаха искри, после светнаха пламъчета, които порастваха и се засилваха всеки миг, и на тяхната светлина се видяха дивите образи на бойците, които се събираха около купчините с оръжието. Гората потрепера и се събуди. След малко от дълбините й почнаха да достигат подвиквания на конярите, които караха стадата към стана.

XVIII

Те стигнаха на съмване до река Невяжа и я минаха едни на кон, други заловени за опашките на конете, а някои върху вързоп от храсти. Всичко стана тъй бързо, че дори Мачко, Збишко, Хлава и мазурите, които бяха дошли като доброволци, се учудваха на сръчността на тези хора и едва сега разбраха защо нито горите, нито блатата, нито реките можеха да спрат литовските нападения. Като излязоха от водата, никой не си свали дрехите, не си хвърли кожуха или вълчата дреха, а се сушеха с обърнати към слънцето гърбове, така че от тях излизаше обилна пара — и след кратка почивка тръгнаха с бърз ход на север. Вечерта по тъмно стигнаха до река Неман. Но тук минаването през голямата и при това придошла от пролетните води река не беше лесно. Бродът, който Скирвойло знаеше, на места се беше превърнал в дълбочина, така че конете трябваше да плуват около стотина крачки. Течението отнесе двама души току до Збишко и Хлава, които напразно се опитаха да ги спасят, но поради тъмнината и буйната вода скоро ги изгубиха от очи, а потъващите не смееха да викат за помощ, понеже преди това вождът беше издал заповед минаването да стане при най-дълбоко мълчание. Всички останали обаче стигнаха благополучно на отсрещния бряг, дето преседяха без огън чак до сутринта.

На съмване цялата войска се раздели на два отреда. С единия Скирвойло тръгна навътре в страната, за да срещне ония рицари, които водеха подкрепления в Готесвердер, а другия Збишко поведе право към острова, за да прегради пътя на хората от замъка, които щяха да излязат да срещнат другите. Небето беше ясно и безоблачно, но долу над горите, лъговете и храсталаците лежеше гъста белезникава мъгла, която закриваше изцяло далечината. За Збишко и за хората му това обстоятелство беше благоприятно, защото излезлите от замъка немци не можеха да ги видят и навреме да избягнат боя. Младият рицар беше особено доволен от това и каза на Мачко, който яздеше до него:

— В тази мъгла ние по-скоро ще се сблъскаме с тях, отколкото да се видим, дай боже само да не се проясни поне до пладне.

Като каза това, избърза да даде заповеди на стотниците, които яздеха отпред, а след малко се върна и съобщи:

— Скоро ще излезем на пътя, който води до брода за острова към вътрешността. Там ще залегнем в гъсталака и ще ги чакаме.

— Отде знаеш за пътя? — попита Мачко.

— От тукашните селяни. Такива има между войниците петнайсетина души. Те именно ни водят навсякъде.

— Ами далече ли ще залегнем от замъка и от острова?

— На около една миля.

— Добре, защото, ако беше по-близо, биха могли да им пратят войници от замъка на помощ, а така не само че няма да дойде никой, но и вика им няма да чуят.

— Разбира се, че съм помислил за това.

— Помислил си за едно, помисли и за друго: ако тези хора са верни, прати двама-трима от тях напред, та който пръв забележи немците, веднага да ни извести, че идат.

— И това е вече направено!

— Тогава ще ти кажа още нещо. Заповядай на стотина-двеста души, щом се почне битката, да не се намесват, а да се спуснат и да преградят пътя откъм острова.

— Това на първо място! — отговори Збишко. — Вече и такива заповеди са дадени. Немците ще попаднат като в примка или като в клопка!

При тия думи Мачко погледна братанеца си приветливо, зарадван, че Збишко въпреки младостта си разбира добре от война. Той се усмихна и промърмори:

— Истинска наша кръв! Наша кръв!

Но оръженосецът Хлава се зарадва повече и от Мачко, защото за него нямаше по-голяма наслада от битката.

— Не зная — рече той — как ще се бият нашите съюзници, но вървят тихо, в ред, и личи у тях страшно желание за битка. Ако Скирвойло добре е пресметнал всичко, нито един немец няма да ни се изплъзне.

— Да ще бог малцина да се изплъзнат — отговори Збишко. — Но съм заповядал да вземат колкото се може повече пленници, пък ако се случи между тях някой рицар или кръстоносец, в никой случай да не го убиват.

— Защо така, господарю? — попита чехът.

А Збишко отговори:

— Гледайте и вие така да стане. Рицарят, ако е гост, ходи по градовете и замъците, вижда много свят и чува много новини, пък ако е кръстоносец — още повече. Право да си кажа, дойдох тук, за да хвана в плен някой от най-знатните и да направя размяна. Само това ми е останало… ако ми е останало още.

После той пришпори коня и отново избърза начело на отреда, за да даде последни разпореждания и същевременно да разсее тъжните мисли, за които сега нямаше време, тъй като избраното за засада място не беше вече много далеч.

— Защо младият господар се надява, че жена му е още жива и че се намира по тези места? — запита чехът.

— Защото, ако Зигфрид не я е умъртвил веднага в Щитно в първия порив на злоба — отвърна Мачко, — можем с право да се надяваме, че е още жива. Но ако я беше умъртвил, щитненският свещеник не би ни разправял такива неща, които и Збишко е чувал. Дори за най-жестокия човек е тежко да вдигне ръка върху беззащитна жена, а камо ли върху невинно дете.

— Тежко е, но не и за кръстоносеца. Ами децата на княз Витолд?

— Вярно е, че те имат вълчи сърца, но все пак и това е вярно, че той не я е погубил в Щитно, и понеже той самият е дошъл по тези места, може и нея да е скрил в някой замък.

— Ех, да можехме да вземем острова и замъка!

— Ти само погледни хората — рече Мачко.

— Така си е! Но аз имам една мисъл, която ще кажа на младия господар.

— Да имаш, ако щеш, и десет, с копия стени не се разбиват.

При тия думи Мачко посочи редицата копия, с които беше въоръжена по-голямата част от войниците, после запита:

— Виждал ли си някога такава войска?

А чехът наистина не беше виждал такова нещо. Отпреде им без строй яздеше гъста тълпа бойци, защото в гората и всред храсталаците беше мъчно да се поддържат редиците. Пък и пехотата се беше смесила а конницата, за да не изостанат от конете, държеха се за гривите, седлата и опашките. Плещите на войниците бяха покрити с кожи от вълци, рисове, мечки, на главите им стърчаха ту глигански зъби, ту еленови рога, ту космати уши, та ако не беше вдигнатото нагоре оръжие, насмолените лъкове и колчаните за стрели на плещите, можеше да се стори на онези, които гледаха отзад, особено в мъглата, че това са цели стада диви горски зверове, излезли от непристъпните си леговища в горските дълбини и поели някъде по белия свят, гонени от жажда за кръв или от глад. Във всичко това имаше нещо страшно и същевременно толкова необикновено, като че беше онова чудо, наречено гомон, във време на което според народното вярване тръгват накъдето им видят очите не само зверовете, но и камъните, и храсталаците.

При вида на бойците един от ония шляхтичи, които бяха дошли с чеха от Ленкавица, се приближи до него, прекръсти се и рече:

— Во имя отца и сина! Като че с глутница вълци вървим, не с хора.

А Хлава, при все че и той самият виждаше за пръв път подобна войска, отвърна като вещ човек, който е опознал всичко и на нищо се не учудва:

— Вълците вървят на глутници зиме, но кръстоноската кръв е вкусна и пролетно време.

А наистина беше вече пролет — май! Лещакът, който растеше долу между боровете, се беше покрил със светла зеленина. От пухкавия и мек мъх, по който стъпваха безшумно краката на войниците, се показваха бели и синкави съсънки, стъбла на боровинки и назъбена папрат. Напоените от изобилни дъждове дървета миришеха на влажна кора, а от горската настилка лъхтеше суровият аромат на окапалите борови игли и на гнило дърво. Слънчевите лъчи трептяха с цветовете на дъгата в росните капки, увиснали по листата, и горе птичките пееха радостно.

Подканвани от Збишко, вървяха все по-бързо. След малко той пак дойде в тила на отреда, дето беше Мачко с чеха и с мазурските доброволци. Надеждата за добра битка явно го беше доста оживила, защото по лицето му нямаше обикновената тъга и очите му светеха както по-преди.

— Хайде! — завика той. — Сега ние трябва да идем отпред, а не да бъдем отзад!

И ги поведе начело на отреда.

— Слушайте — добави той, — може да налетим неочаквано на немците, но ако те забележат нещо и успеят да се построят, разбира се, ние първи ще ги ударим, защото въоръжението ни е по-здраво и мечовете по-добри!

— Така и ще бъде! — рече Мачко.

Другите се разположиха по-здраво на седлата, като че ли веднага щяха да нападнат. Някои поеха издълбоко дъх и опитаха дали мечът излиза лесно от ножницата.

Збишко им повтори още един път, че ако между пешаците се намерят рицари или братя с бели плащове върху доспехите, да не ги убиват, а да ги вземат в плен, после се затече отново към водачите и след малко спря отреда.

Бяха стигнали до пътя, който водеше от пристана срещу острова към вътрешността на сушата. В същност това още не беше истински път, а по-скоро пътека, неотдавна проправена през гората и подравнена само колкото да могат криво-ляво да минават по нея войници и коли. От двете страни се издигаха високи борове и до тях бяха натрупани изсечените за разширяване на пътеката трупи на стари дървета. Лещакът на места беше толкова гъст, че скриваше изцяло дълбочината на гората. Збишко избра място на завой, за да не могат идващите да съзрат нищо отдалече и да не успеят да се дръпнат овреме или да застанат в боен ред, Там той зае двете страни на пътеката и заповяда да чакат неприятеля.

Свикналите с гората и с горски битки жмуджанци залегнаха така сръчно зад пънове, зад повалени трупи, зад коренаците, в лещака и сред гъстите млади ели, като че земята ги погълна. Нито човек продума, нито кон изцвили. От време на време около притаените хора минаваше ту някой дребен, ту едър горски звяр и чак когато почти се отриеше о тях, избягваше с изплашено фучене на друга страна. От време на време задухваше вятър и изпълваше гората с тържествен и величествен шум, понякога затихваше и тогава се чуваше само далечното кукане на кукувица и близкото чукане на кълвачи.

Жмуджанците слушаха с радост тия звукове — особено кълвачът беше за тях вестител на добра сполука, А гората беше пълна с кълвачи и чукането им се чуваше от всички страни, силно, бързо, сякаш чукаха работни кора. Би казал човек, че там всички си имат ковачници и отрано са се заловили за усърдна работа. На Мачко и на мазурите се струваше, че чуват дърводелци, които коват греди на нова къща, и си спомняха за родните места.

Но времето минаваше, а не се чуваше нищо друго освен шумът на гората и чуруликането на птичките. Ниската мъгла оредя, слънцето се издигна доста високо и почна да припича, а те все още лежеха. Най-сетне Хлава, комуто омръзна чакането и мълчанието, се наведе до ухото на Збишко и му зашепна:

— Господарю… Ако даде господ нито един от тези кучи синове да не излезе жив оттук, дали не бихме могли през нощта да се промъкнем към замъка, да минем водата и да го вземем неочаквано.

— Да не мислиш, че там не пазят стражеви лодки и че те нямат пропуск?

— Пазят и имат — пришепна отново чехът, — но под заплахата с нож пленниците ще кажат пропуска. Пък и самите те може да им обадят на немски. Само да стигнем на острова, все едно, че сме в замъка…

Тук той млъкна, защото Збишко сложи изведнъж ръка на устата му: откъм пътя се чу грачене на врана.

— Тихо! — каза той. — Това е знак!

И наистина след малко на завоя се появи жмуджанец на дребен рунтав кон, чиито копита бяха увити с овча кожа, за да не издават тропот и да не оставят следи по калта.

Той яздеше бързо и се озърташе на всички страни. Като чу от гъсталака отговор на своето грачене, внезапно хлътна в гората и след миг се озова при Збишко.

— Идат!… — каза той.

XIX

Збишко почна да го разпитва набързо как се придвижват, колко конница има, колко пешаци и преди всичко колко далече са те. От отговора на жмуджанина разбра, че в отреда няма повече от сто и петдесет войници, от тях около петдесет са конници, под началството не на кръстоносец, а на някакъв светски рицар, че вървят в строй и карат зад себе си празни коли със запасни колелета в тях, че пред отреда на два изстрела с лък върви „стража“ от осем души, която се отбива често от пътя и оглежда гората и гъсталака, и най-сетне, че сега са на около четвърт миля от тях.

Збишко не беше особено доволен, че вървят в строй. Той знаеше от опит колко мъчно е в такива случаи да се разкъса стегнатата немска редица и как такава „купчина“ умее да се брани, като при отстъплението си нанася удари подобно на нападнат от кучета глиган. Затова пък го зарадва известието, че са не по-далече от около четвърт миля, от което заключаваше, че изпратеният неотдавна отред е вече в тила на немците и в случай на тяхно поражение няма да пропусне нито един. Колкото до предната стража от съгледвачи, той не й придаваше особено значение, защото от по-рано очакваше, че ще бъде така, и беше заповядал на своите жмуджанци или да пропуснат стражата да мине спокойно, или пък, ако хората от нея навлязат в гората за оглед, да ги изловят тихичко до един.

Но последната поръка се оказа излишна. Стражата се приближи незабавно. Скритите зад повалените пънове по-близо до пътя жмуджанци видяха отлично тези войници как се спряха на завоя и почнаха да си говорят. Началникът, едър рижобрад немец, им даде знак да мълчат и почна да се ослушва. Известно време личеше, че той се колебае дали да навлязат в гъсталака, но като чуваше само чукането на кълвачите, навярно си помисли, че птиците не биха били така свободни, ако в гората имаше скрити хора, та махна с ръка и поведе отреда по-нататък.

Збишко почака, докато те се скрият зад следния завой, после се приближи тихо до самия път начело на по-тежко въоръжените мъже. Между тях бяха: Мачко, чехът, двамата владелци от Ленкавица, трима млади рицари от околността на Чеханов и петнайсетина по-видни и по-добре въоръжени жмуджки боляри. Те почти нямаше защо да се крият повече и Збишко смяташе веднага при появата на немците да изскочат насред пътя, да се нахвърлят върху тях, да ги нападнат и да разкъсат строя. Ако планът му сполучеше и ако общата битка се превърнеше в редица единични сблъсквания, той можеше вече да бъде сигурен, че жмуджанци ще се разправят с немците.

И отново настъпи тишина, нарушавана само от обикновения шум на гората. Но скоро от източната страна на пътя до ушите на бойците стигнаха и човешки гласове. Изпърво смътни и доста отдалечени, постепенно те ставаха по-близки и по-ясни.

В същия миг Збишко изведе отреда си насред пътя и го построи в клин. Той самият застана начело, непосредствено зад него бяха Мачко и чехът. В следната редица застанаха трима души, а зад тях четирима. Всички бяха въоръжени добре: нямаха наистина тежки рицарски копия, защото в горските походи те бяха голяма пречка; вместо това имаха в ръце къси и по-леки жмуджеки копия за първото нападение, мечове и секири на седлата — за по-нататъшния бой.

Хлава наостри уши, ослуша се и прошепна на Мачко:

— Пеят, проклетниците!

— Чудно ми е само, че там гората се затваря пред нас и те не се виждат досега — отговори Мачко.

Тук Збишко, който смяташе, че няма защо повече да се крият и дори да говорят тихо, се обърна и каза:

— Защото пътят върви покрай потока и често прави завои. Ще се видим неочаквано, но така е по-добре.

— Ама че весело си пеят! — повтори чехът.

И наистина немците пееха, но не духовна песен, което се разбираше лесно по мелодията й. Като се вслушваше човек, можеше също да разпознае, че пеят не повече от петнайсетина души, а само един припев се повтаря от всички и се разнася като гръм по гората.

И така си вървяха те към смъртта, весели и пълни с жизнерадост.

— Ей сега ще ги видим — рече Мачко.

При тези думи лицето му изведнъж потъмня и доби някакъв вълчи израз, защото душата му беше неумолима и ожесточена, а освен това той не беше си отмъстил още за онова нараняване със стрела, което беше получил тогава, когато отиваше да занесе на магистъра писмото от сестрата на Витолд, за да спаси Збишко.

И сърцето му закипя, а жаждата за отмъщение го обля като вряла вода.

„Тежко и горко на онзи, който се счепка пръв с него“ — помисли Хлава, като хвърли поглед към стария рицар.

В това време полъхването на вятъра донесе ясно припева, който всички повтаряха в хор: „Tandaradei! Tandaradei!“ — и заедно с това чехът долови думите на познатата му песен:

Изведнъж песента секна, защото от двете страни на пътя се разнесе такова шумно и гласовито грачене, като че в тази част на гората имаше събор на всички гарвани. Немците се зачудиха отде са могли да се струпат толкова много гарвани и защо целият този грак иде от земята, а не от върховете на дърветата.

Първият ред войници дойде до завоя и се спря като вкопан, щом видя непознати и застанали насреща конници.

А Збишко в този миг се наведе на седлото, смушка коня и полетя:

— Напред!

След него полетяха и другите. От двете страни на гората се разнесе страхотният вик на жмуджките бойци. Около двеста крачки деляха Збишковите хора от немците, които мигом насочиха към ездачите своите копия, а по-задните редици със същата бързина се обърнаха към двете страни на гората, за да се бранят от странични нападения. Полските рицари биха се зачудили на тази сръчност, ако имаха време за чудене и ако конете им не ги отнасяха с всичка сила към блестящите, наведени напред копия.

По една благоприятна за Збишко случайност немската конница беше в тила на отреда, при колите. Тя наистина веднага се притече към пехотата, но не можеше нито да мине през нея, нито да я заобиколи и така да я закрие от първото нападение. А при това самата нея заобиколи цял мравуняк от жмуджанци, които почнаха да се изсипват от гъсталака като рояк ядовити оси, чието гнездо е настъпил непредпазлив пътник. А Збишко в това време се нахвърли със своите хора върху пехотата.

И я нападна без сполука. Немците опряха о земята долните краища на тежките копия и алебарди и ги държаха така равно и здраво, та леките жмуджки кончета не можеха да сломят тази стена. Конят на Мачко, ранен с алебарда в пищяла, се изправи на задните си крака, после зарови ноздри в земята. За миг смъртта се надвеси над стария рицар, но той, запознат с всякакви битки и опитен в приключенията, освободи краката си от стремената и хвана със здрава ръка острието на немското копие, което вместо да му прониже гърдите, му послужи за опора, после скочи, мушна се между конете и с изваден меч почна да напира срещу копията и алебардите, също както хищният сокол се нахвърля яростно върху ято дългоклюни жерави.

Когато силно препусналият кон на Збишко при задържането клекна почти изцяло на задните си крака, рицарят се подпря на лекото си копие и го счупи, затова се хвана също за меча. Чехът, който най-много вярваше в секирата, я хвърли в купчината немци и за миг остана обезоръжен. Единият шляхтич от Ленкавица загина, а при тази гледка другият едва не побесня от ярост и като засили окървавения си кон, хвърли се слепешката в средата на отреда. Жмуджките боляри удряха с двуръчните си мечове по острията и дръжките на копията, зад които лицата на немските войници поглеждаха като че с почуда и същевременно замаяни от упоритостта и ожесточението на противника. Но строят не можа да се разкъса. Жмуджанците, които се нахвърлиха отстрани, също отскочиха веднага от немците като от таралеж. Те се върнаха наистина отново с още по-голям напор, но не можаха нищо да постигнат.

Някои се покатериха в един миг по крайпътните борики и почнаха да стрелят с лъкове в средата на пехотата, чийто началник забеляза това и даде заповед да отстъпят към конницата си. Немските стрелци също почнаха да стрелят със своите арбалети, та от време на време някой скрит между клоните на бориките жмуджанец падаше на земята като узряла шишарка и в предсмъртни мъки скубеше с ръце горския мъх или се мяташе като извадена от водата риба. Заобиколени от всички страни, немците наистина не можеха да разчитат на победа, но като видяха успеха на отбраната си, мислеха, че поне част от тях ще успее да се спаси от гибел и да се върне обратно при реката.

Никой от тях и не помисли да се предаде, защото те сами не щадяха пленниците и знаеха, че не могат да разчитат на милост от страна на доведения до отчаяние и разбунтуван народ. Затова отстъпваха мълчаливо, човек до човек, рамо до рамо, като ту вдигаха, ту снишаваха копията и алебардите, сечеха, мушеха, стреляха, доколкото позволяваше бъркотията на боя, и все се приближаваха към своята конница, която се бореше на живот и смърт с другата част от неприятеля.

Изведнъж стана нещо неочаквано, което реши съдбата на яростния бой. Онзи шляхтич от Ленкавица, когото бе обзело помрачение след смъртта на брат си, се наведе, без да слиза от коня, и вдигна тялото му от земята, навярно за да го запази от сгазване и да го остави временно на някое спокойно място, дето ще го намери по-лесно след битката. Но в същия миг нова вълна от ярост нахлу в главата му и го лиши напълно от разсъдък — вместо да се отбие от пътя, той се втурна към немците и хвърли трупа върху острията на копията, които се забиха в гърдите, корема и бедрата, наведоха се под тежестта му и преди немците да успеят да ги освободят от трупа, безумецът се хвърли през отвореното в редиците място и почна да поваля хората като буря.

В един миг десетки ръце се протегнаха към него, десетки копия прободоха бедрата на коня, но в това време редиците се разбъркаха и докато се подравнят, между тях се промъкна един от жмуджките боляри, който се намираше най-близо, след него Збишко, след него чехът и страшният въртоп почна да се усилва всеки миг. Някои боляри също грабнаха телата на убитите и почнаха да ги хвърлят върху острията, а отстрани жмуджанците нападнаха отново. Целият строен досега отряд се разбърка, разтърси се като къща, чиито стени пращят, разцепи се като дърво под клин и най-после се разпръсна.

Боят мигом се обърна в сеч. В блъсканицата дългите немски копия и алебарди станаха негодни. Затова пък двуръчните мечове на конниците праскаха по черепите и вратовете. Конете се хвърляха в гъстата навалица, поваляха и тъпчеха нещастните войници. На конниците беше лесно да нанасят удари отгоре и те сечеха без отдих и почивка. От двете страни на пътя изскачаха все нови тълпи диви бойци с вълчи кожи и вълча жажда за кръв в гърдите. Тяхното виене заглушаваше гласовете, които молеха за пощада, и стоновете на умиращите. Победените хвърляха оръжието; някои се опитваха да избягат в гората; някои се преструваха на убити и падаха на земята; някои стояха прави с бледи като платно лица и примижали очи; други пък се молеха на бога; един, който очевидно се беше умопобъркал от ужас, почна да свири с цафара, при което се усмихваше и вдигаше нагоре очи, докато един жмуджки кривак му разби главата. Гората престана да шуми, като че се уплаши от смъртта.

Най-сетне малката кръстоноска войска се стопи. Само сегиз-тогиз от гъсталака идваше отглас от къса борба или пронизителен вик на отчаяние. Збишко и Мачко, а след тях и всички ездачи се затекоха сега към конницата.

А тя се отбраняваше още, построена в кръг, както се защищават немците всякога, когато неприятелят ги заобиколи с по-големи сили. Войниците, яхнали добри коне и въоръжени по-добре от пехотата, се сражаваха храбро и с достойно за възхищение упорство. Между тях нямаше нито един бял плащ, а бяха най-вече от средните и по-дребните пруски благородници, които имаха задължението да отиват на война по заповед на Ордена. Повечето от конете им бяха също с брони, някои с тежки покривала, а всички коне имаха железни прикрития за главата с металически рог в средата. Началник им беше висок, строен рицар с тъмносиня броня и също такъв шлем със спуснат наличник.

От горските дълбини се сипеха върху тях порой стрели, но върховете им отскачаха безуспешно от начелниците, от броните и стоманените нараменници. Цял орляк от пешаци и конници жмуджанци ги беше заобиколил доста отблизо, но те се бранеха, като сечеха и мушеха с дългите си мечове така упорито, та пред конските копита лежеше венец от трупове. Първите редици на нападателите искаха да отстъпят, но притискани изотзад — не можеха. Наоколо настъпи бутаница и бъркотия. Очите се премрежваха от блясъка на копията, от святкането на мечовете. Конете почнаха да цвилят, да хапят и да ритат. Налетяха жмуджките боляри, налетя Збишко, и чехът, и мазурите. Под техните силни удари немската купчина се преви и залюля като гора при вихър, а нападателите, подобно на дървари, които секат горски гъсталак, се движеха бавно напред с труд и пот.

А Мачко заповяда да съберат от бойното поле немските алебарди, въоръжи с тях около трийсет диви бойци и почна да си пробива път през навалицата към немците. Като се добра до тях, извика: „Конете по краката!“ и изведнъж стана нещо страхотно. Немските рицари не можеха да засегнат с мечовете си неговите хора, докато алебардите почнаха жестоко да трошат конските пищяли. Тогава синият рицар разбра, че идва краят на битката и че им остава само или да си пробият път през тая част от неприятеля, която им преграждаше пътя назад, или да загинат.

Той избра първото — и в един миг по негова заповед немските рицари се обърнаха на онази страна, от която бяха дошли. Жмуджанците веднага ги погнаха отзад, а немците туриха щитовете на гърбовете си и като сечеха отпред и отстрани, разкъсаха обръча, препуснаха конете и се понесоха като ураган на изток. Насреща им изскочи пратеният от Збишко отред, който тъкмо се връщаше към битката, но сломен от надмощието на бойците и конете с брони за миг падна повален на земята като житна нива под вихър. Пътят към замъка беше свободен, но спасението далечно и несигурно, защото жмуджките коне бяха по-бързи от немските. Синият рицар разбра това добре.

„Горко ни! — си каза той. — Никой от нас няма да се спаси, освен ако аз откупя с кръвта си спасението на другите.“

Като помисли това, той почна да вика на най-близките да сдържат конете, а сам направи кръг и без да гледа дали някой чу вика му, обърна се с лице към неприятеля.

Збишко препускаше най-отпред и немецът го удари по надвесената над лицето част на шлема, но не го счупи и не рани лицето му. Тогава Збишко, вместо да отговори на удара с удар, хвана рицаря през кръста и се вкопчи в борба с него. С желание непременно да го вземе жив, той се помъчи да го свали от седлото. Но стремето му се скъса от силния напор и двамата паднаха на земята. Известно време се търкаляха и се бореха с ръце и крака, докато необикновено силният младеж надви противника, притисна с коляно корема му и го държа под себе си, както вълкът държи кучето, което се е осмелило да му излезе насреща в гъсталака.

И напразно го държеше, защото немецът бе припаднал. В това време дотърчаха Мачко и чехът. Като ги видя, Збишко завика:

— Скоро тук, връзвай! Знатен някой рицар — и препасан!

Чехът скочи от коня, но видя, че рицарят е в безсъзнание, та не го върза, но веднага го обезоръжи, откачи нараменниците, сне му пояса с окачената на него мизерикордия, преряза ремъците, които стягаха шлема — и най-сетне стигна до винтовете, които държаха наличника на шлема.

Но щом погледна лицето на рицаря, скочи и извика:

— Господарю, господарю, я погледнете! — Дьо Лорш — извика Збишко.

А дьо Лорш лежеше с бледо, изпотено лице и затворени очи, неподвижен като труп.

XX

Збишко заповяда да го сложат на една от плячкосаните коли, натоварени с нови колела и оси за отреда, който идеше в помощ на замъка. Сам той яхна друг кон и тръгна заедно с Мачко, за да преследват по-нататък бягащите немци. Това преследване не беше много мъчно, защото немските коне не бяха годни за бягане, особено по размекналата се от пролетните дъждове горска пътека. А Мачко, който яздеше бързата и лека кобила на убития шляхтич от Ленкавица, след няколкостотин крачки надмина почти всички жмуджанци и веднага подир това настигна първия немски конник, Той му извика наистина, според рицарския обичай, или да се предаде в плен, или да се обърне за бой, но когато онзи се престори на глух и дори хвърли щита си, за да олекне на коня, наведе се и го пришпори, тогава старият рицар му нанесе страшен удар с широката секира между плещите и го свали от коня.

И така си отмъщаваше Мачко на бягащите за оная коварна стрела, която някога го бе улучила, а те бягаха пред него като стадо елени, с неизразима тревога в сърцата и с желание не за бой, нито за отбрана, а само да се отърват от страшния мъж. Неколцина хлътнаха в гората, но един от тях падна край потока и жмуджанците го удушиха с въже. Цели тълпи се хвърлиха в гъсталака след побягналите и там започна див лов, пълен с крясъци, възгласи и подвиквания. Тези викове дълго се носеха в дълбината на гората — докато бяха изловени всички. Тогава старият рицар от Богданец заедно със Збишко и чеха се върнаха на мястото на първото нападение, дето лежаха посечените пешаци. Труповете им вече бяха ограбени до голо, а някои страшно обезобразени от ръцете на отмъстителните жмуджанци. Победата беше пълна и хората опиянени от радост. След последното поражение на Скирвойло при самия Готесвердер сърцата на жмуджанците бяха почнали да отпадат особено задето обещаната от Витолд помощ не идваше така скоро, както се надяваха? сега обаче надеждата им възкръсна и бойният им дух се разпали отново, също като огън, когато се притурят нови дърва върху жаравата.

Убити имаше твърде много, и жмуджанци, и немци, та не можеха да ги погребат, но Збишко заповяда да изкопаят с копията гробове за двамата шляхтичи от Ленкавица, които станаха главна причина за победата, и да ги заровят под бориките, на чиято кора изсече с меча си кръстове. После заповяда на чеха да пази рицаря дьо Лорш, който все още беше в безсъзнание, бързо поведе хората по същата пътека към Скирвойло, за да му се притече на помощ за всеки случай.

Но след дълъг поход той се натъкна на пустото вече бойно поле, осеяно, както и първото, с трупове на жмуджанци и немци. Збишко лесно разбра, че страшният Скирвойло трябва също да е нанесъл голяма победа, защото, ако е бил разбит, те щяха да срещнат запътилите се към замъка немци. Но победата изглеждаше кървава, защото по-нататък, вече зад самото бойно поле, още лежаха нагъсто тела на убити. Опитният Мачко заключи от това, че част от немците дори са успели да се спасят от гибел.

Дали Скирвойло ги преследваше, или не, беше мъчно да се отгатне, защото следите бяха неясни и заличени едни от други. Мачко обаче заключи, че битката е станала доста отдавна, може би по-рано от Збишковата, тъй като труповете бяха почернели и подути, а някои вече наядени от вълците, които избягаха в гъсталака, щом се появиха въоръжените мъже.

При това положение Збишко реши да не чака Скирвойло, а да се върне в предишния безопасен стан. Като пристигна късно през нощта, той намери там вожда на жмуджанците, който беше пристигнал малко преди него. Обикновено мрачното му лице сияеше сега от зловеща радост. Той почна веднага да разпитва за битката и като узна за победата, каза с глас, подобен на гарванов грак:

— И за тебе се радвам, и за себе си. Помощ няма да ни дойде скоро, пък ако пристигне великият княз, и той ще се зарадва, защото замъкът ще бъде наш.

— Кого взе в плен? — попита Збишко.

— Все дребна риба, нито една щука. Имаше една-две, но избягаха. Зъбести щуки! Изпосякоха хората и избягаха!

— А на мене господ ми прати един — отговори момъкът. — Храбър и знаменит рицар, при все че е гост!

Страшният жмуджанец се хвана с ръце за шията, после с дясната направи движение, като че показваше въже от шията нагоре.

— Така ще го наредим! — рече той — И него, както и другите… така.

При тия думи Збишко намръщи вежди.

— Няма да го наредим нито така, нито иначе, защото той е мой пленник и приятел. Княз Януш ни препаса едновременно и няма да позволя с пръст да го побутне някой.

— Няма ли да го дадеш?

— Няма да го дам.

И те се гледаха право в очите и мръщеха вежди. Изглеждаше, че и двамата ще избухнат, но Збишко не искаше да се кара със стария вожд, когото ценеше и почиташе, пък и беше развълнуван от приключенията през деня, та го прегърна внезапно през шията, притисна го до гърдите си и извика:

— Нима искаш да ми го отнесеш, а с него заедно и последната ми надежда? Защо ме онеправдаваш?

Скирвойло не се дърпаше от прегръдката, най-сетне освободи главата си от ръцете му, загледа Збишко изпод вежди и засумтя.

— Ех — рече той след късо мълчание, — утре ще заповядам да обесят моите пленници, но ако някой от тях ти е потребен, подарявам ти го.

После се прегърнаха за втори път и се разотидоха в добър сговор за голямо задоволство на Мачко, който каза:

— Вижда се, че със зло нищо няма да получиш от него, но с добро можеш да го размекнеш като восък.

— Такъв си е този народ — отговори Збишко, — само че немците не го познават.

След това заповяда да доведат при огнището рицаря дьо Лорш, който почиваше в колибата; чехът го доведе след малко, разоръжен, без шлем, само по кожен кафтан със следи от плочките на бронята и с червена шапка на главата. Дьо Лорш знаеше вече от оръженосеца чий пленник е, но тъкмо затова застана студен, горд, с лице, по което на светлината на пламъка можеше да се прочете упорство и презрение.

— Благодари на бога — каза му Збишко, — че си попаднал в мои ръце, защото от мене нищо не те заплашва…

И му протегна приятелски ръка, но дьо Лорш не се дори помръдна.

— Не подавам ръка на рицари, които са опозорили рицарската си чест и заедно с неверниците се бият срещу християните.

Един от присъствуващите мазури преведе думите му, за чието значение Збишко и без това се досети. И в първия миг кръвта му закипя като вряла вода.

— Глупако! — викна той и се хвана неволно за дръжката на мизерикордията.

А дьо Лорш вдигна глава и каза:

— Убий ме! Зная, че вие не щадите пленниците.

— Ами вие щадите ли ги? — извика мазурът, който не можа да понесе спокойно тия думи. — Не обесихте ли на брега на острова всички, които взехте в последната битка? Затова и Скирвойло беси вашите.

— Така бе сторено — отговори дьо Лорш, — но те бяха езичници.

Все пак в отговора му личеше някакъв срам и не беше мъчно да се отгатне, че той не одобрява тази постъпка.

А Збишко се овладя и каза спокойно и важно:

— Дьо Лорш! От едни ръце получихме ние пояс и шпори; ти ме познаваш и знаеш, че рицарската чест ми е по-мила от живота и щастието, затова чуй какво ще ти кажа, като се заклевам в името на свети Георги, че е истина: — мнозина от тия хора са покръстени не от вчера, а ония, които не са още християни, простират ръце към кръста като към спасение, но знаеш ли кой им създава пречки, не ги допуща до спасението и не им позволява да се покръстят?

Мазурът преведе тутакси Збишковите думи и дьо Лорш погледна въпросително момъка в лицето. А Збишко каза:

— Немците!

— Не може да бъде! — извика гелдрийският рицар.

— Кълна се в копието и в шпорите на свети Георги — немците! Защото, ако тук цареше кръстът, те няма вече да имат повод за нападения, за завладяване на тая земя и за потискане на тоя нещастен народ. Но ти, дьо Лорш, си ги опознал и знаеш най-добре дали постъпките им са справедливи.

— Все пак мислех, че изкупват греховете си, като се борят с езичниците и ги принуждават да се покръстят.

— Кръщават ги те с меч и с кръв, а не с водата на спасението. Прочети само това отворено писмо и веднага ще разбереш дали ти именно не служиш на притеснителите, на хищниците и на синовете на дявола срещу християнската вяра и любов.

Като каза това, той му подаде писмото на жмуджанците до кралете и князете, което беше твърде разпространено навсякъде. Дьо Лорш го взе и започна да го чете на светлината на огъня.

И го прочете бързо, защото не му беше чуждо мъчното изкуство на четенето, после се учуди извънредно много и рече:

— Нима всичко това е истина?

— Кълна се в бога, който вижда най-добре, че аз служа тук не само на своето собствено дело, но и на справедливостта.

Дьо Лорш помълча малко и каза:

— Аз съм твой пленник.

— Дай ръка — отговори Збишко, — Ти си мои брат, а не пленник.

И те си подадоха десниците и седнаха заедно да вечерят. По време на вечерята, която слугите бяха приготвили по заповед на чеха, дьо Лорш узна с не по-малко учудване, че въпреки писмата Збишко не е намерил Дануша и че управителите престанали да признават позволителните, щом почнали войната.

— Чак сега разбирам защо си дошъл тук — каза той на Збишко — и благодаря на бога, че ме даде в плен на тебе, защото мисля, че заради мене рицарите на Ордена ще ти дадат, когото поискаш, иначе би се вдигнал голям шум на Запад, понеже произхождам от знаменит род…

Изведнъж той се удари с ръка по бедрото и извика:

— Кълна се във всички реликви от Аквизгран! Ами че начело на подкрепленията, които идеха в Готесвердер, бяха Арнолд фон Баден и старият Зигфрид фон Льове. Знаем това от писмата, които се получиха в замъка. Дали не са ги хванали в плен?

— Не! — рече Збишко и подскочи от мястото си. — Никого от по-важните! Но ти ми каза голяма новина. Бога ми! Има други пленници, от които ще узная, преди да ги обесят, дали не е имало със Зигфрид някоя жена.

И почна да вика слугите да му светят с борина, после се затече в оная посока, дето бяха взетите от Скирвойло пленници. Дьо Лорш, Мачко и чехът го последваха.

— Слушай! — казваше му по пътя гелдриецът. — Ако ме пуснеш срещу честна дума, аз сам ще я търся по цяла Прусия, щом я намеря, ще се върна при тебе и ти веднага ще размениш мене за нея.

— Ако е жива! Ако е жива! — отговори Збишко. В това време те стигнаха до тълпата Скирвойлови пленници. Едни от тях лежаха на гърба си, други бяха изправени до стеблата на дърветата, здраво привързани за тях с лико. Борината осветяваше добре главата на Збишко, та всички очи на нещастниците се обърнаха към него.

Внезапно от дълбочината завика силен, пълен с ужас глас:

— Господарю мой и покровителю! Спаси ме!

Збишко дръпна от ръцете на слугата една запалена борина, затече се с нея към дървото, изпод което идеше гласът, вдигна я нагоре и извика:

— Сандерус!

— Сандерус! — повтори смаян чехът.

А той не можеше да помръдне вързаните си ръце, само протегна шия и почна отново да вика:

— Смилете се!… Зная де е Юрандовата дъщеря!… Спасете ме!

XXI

Слугите го развързаха веднага, но крайниците му бяха съвсем вдървени, та падна на земята, а когато го вдигнаха, почна ту да припада, ту да се свестява, защото беше страшно измъчен. По заповед на Збишко го заведоха при огъня, дадоха му да яде и да пие, натриха го с мас, а след това го покриха с топли кожи, но напразно: Сандерус не можеше да дойде на себе си, а после заспа такъв дълбок сън, та на другия ден по пладне чехът успя да го събуди.

Збишко, който гореше от нетърпение като от огън, дойде веднага при него. Изпърво обаче той не можа нищо да узнае, защото от страх ли след ужасните преживелици, или от онова отпущане, което настъпва обикновено у слабите души, когато мине заплашващата ги опасност, Сандерус заплака неудържимо и напразно се мъчеше да отговаря на задаваните му въпроси. Риданията задавяха гърлото му, устните му трепереха, а от очите му се лееха такива изобилни сълзи, като че ли животът му щеше да се излее заедно с тях.

Най-сетне, като се посъвзе и се подкрепи с кобилешко мляко, което литовците се бяха научили от татарите да правят на кумис, почна да се оплаква, че „синовете на сатаната“ го надупчили с копията си като решето, взели му коня, с който карал чудотворни и много скъпи реликви, и най-сетне го завързали за дървото, дето мравките му изгризали краката и цялото тяло, така че го очаква сигурна смърт, ако не днес, то утре.

Но Збишко най-сетне се разсърди, скочи на крака и рече:

— Отговаряй, нехранимайко, на всичко, за което те питам, и внимавай да не те сполети нещо още по-лошо!

— Ей там има мравуняк с червени мравки — обади се чехът. — Заповядайте, господарю, да го турим да седне на него и той веднага ще си оправи езика.

Хлава не казваше това със злоба и се усмихваше дори, защото в душата си съжаляваше Сандерус, но той се уплаши и завика:

— Милост! Милост! Дайте ми още от това езическо питие и ще кажа всичко, което съм видял и което не съм видял!

— Ако излъжеш една дума, ще ти забия клин между зъбите — отвърна чехът.

Но приближи повторно до устата му меха с кобилешкото мляко, а той го грабна, долепи жадно до него устни, като дете до гърдата на майка си, и почна да смуче, като ту отваряше, ту затваряше очи. А когато се насмука хубаво, той се опомни, сложи на коленете си меха и рече сякаш от немай-къде:

— Отвратително!…

После се обърна към Збишко:

— А сега питай ме, спасителю!

— Беше ли моята невеста с отреда, в който беше и ти?

По лицето на Сандерус се изписа известно учудване, Той беше чул наистина, че Дануша е жена на Збишко, но и че венчавката била тайна и че веднага била отвлечена, та всякога си мислеше за нея само като за Юрандовата дъщеря.

Все пак побърза да отговори!

— Да, войводо, беше! Но Зигфрид де Льове и Арнолд фон Баден си пробиха път през неприятелите.

— Ти видя ли я? — попита с разтуптяно сърце момъкът.

— Лицето й не съм виждал, пане, но видях между два коня люлка от пръти, затворена отвсякъде, в която караха някого и която пазеше онази стара гущерица, онази същата орденска послушница, която бе дошла от страна на Данвелд в горския замък. Пък и жаловито пеене чух също, което идеше от люлката…

Збишко побледня от вълнение, седна на един пън и известно време не знаеше за какво да пита по-нататък. Мачко и чехът също бяха крайно развълнувани от тая важна и голяма новина. Чехът може би помисли и за своята любима, но нещастна господарка, която остана в Спихов и за която това известие би било като присъда.

Настана късо мълчание.

Най-сетне хитрият Мачко, който не познаваше Сандерус и едва ли бе чувал за него нещо от по-рано, го изгледа подозрително и попита:

— Ами ти кой си? И какво правиш при кръстоносците?

— Кой съм аз ли, благородни рицарю? — отговори скитникът. — Нека ти каже този храбър княз (той посочи Збишко) и този храбър чешки граф, които ме познават отдавна.

Личеше си, че кумисът беше почнал да му действува, защото се оживи, обърна се към Збишко и заговори с висок глас, в който нямаше вече ни следа от предишната слабост:

— Господарю, вие два пъти ми спасихте живота. Без вас или вълците щяха да ме изядат, или щеше да ме сполети наказанието на епископите, които, въведени в заблуждение от неприятелите ми (о, колко е долен тоя свят!), издадоха заповед да ме преследват за продажба на реликви, в чиято светост се съмняваха. Но ти, господарю, ме прибра: благодарение на тебе и вълците не ме изядоха, и гонителите ми не ме хванаха, защото ме смятаха за човек от твоята свита. При тебе никога не ми липсваше ни храна, ни питие — по-добро от това тук кобилешко мляко, което ми е противно, но бих сръбнал още от него, за да докажа, че скромният благочестив поклонник не отстъпва пред каквото и да било изпитание.

— Казвай, шуте, веднага какво знаеш и не се преструвай! — извика Мачко.

Но Сандерус вдигна повторно меха до устата си, изпразни го съвсем и като че не бе чул думите на Мачко, се обърна към Збишко:

— И затова те обикнах, господарю. Светците, както казва Светото писание, грешили по девет пъти на час, та и на Сандерус се случва понякога да сгреши, но Сандерус не е бил и никога няма да бъде неблагодарник. Ето защо, когато ти се случи нещастието, помниш ли, господарю, какво ти казах: ще тръгна от замък на замък да поучавам народа из пътя и ще търся тази, която ти загуби. Кого не питах! Къде не бях! Тя е дълга да я разправям; достатъчно е да кажа, че намерих и от тоя миг се прилепих като същински репей за стария Зигфрид. Станах негов слуга и от замък на замък, от област на област, от град на град ходех подире му непрекъснато, чак до последната битка.

А Збишко в това време овладя вълнението си и рече:

— Благодарен съм ти и няма да те оставя без награда. Но сега отговаряй, каквото те питам: заклеваш ли се в спасението на душата си, че тя е жива?

— Кълна се в спасението на душата си! — отговори тържествено Сандерус.

— Защо Зигфрид напусна Щитно?

— Не знам, господарю, но се досещам: той никога не е бил управител на Щитно и го напусна може би защото се страхуваше от заповедите на магистъра, който разправяха, че му писал да предаде пленницата на мазовецката княгиня. Може би е избягал поради това писмо, защото душата му бе изгоряла от болка и жажда да отмъсти за Ротгер. Сега казват, че той бил негов син. Не знам какво точно е станало, само знам, че нещо му се е объркало в главата от ярост и че докато е жив, дотогава няма да изпусне от ръцете си дъщерята на Юранд — исках да кажа, младата господарка.

— Чудно ми се вижда всичко това — прекъсна го внезапно Мачко, — защото, ако това старо куче беше толкова озлобено срещу целия Юрандов род, той щеше да убие Данушка.

— Искал е да го направи — отвърна Сандерус, — но го сполетяло нещо, та после заболял тежко и без малко не издъхнал. Много неща си шепнат за това неговите хора. Едни разправят, че като отивал през нощта в кулата, за да убие младата господарка, срещнал злия дух, а други пък — че срещнал самия ангел. Вярното е само това, че го намерили на снега пред кулата съвсем примрял. И сега още, когато си спомни за това, косата му настръхва на главата и не смее нито сам да вдигне ръка на нея, нито на други да заповяда. Води със себе си и немия, предишния щитненски палач, но не се знае защо, понеже и той също се бои, както и всички други.

Тези думи направиха силно впечатление. Збишко, Мачко и чехът се приближиха до Сандерус, който се прекръсти и продължи:

— Не е добре да бъде човек там, между тях. Не един път чух и видях неща, от които тръпки да те побият. Казах вече на ваша милост, че на стария вожд се е объркало нещо в главата. Та и как можеше да бъде иначе, щом го навестяват духове от оня свят! Остане ли самичък, около него нещо почва да пъхти, като че някой се задушава. Това е онзи Данвелд, когото убил страшният пан от Спихов. Зигфрид му казва: „Какво? Не ти ли помагат литургиите, защо идваш?“ А онзи само скръцне със зъби и после отново пъхти. Но още по-често идва Ротгер, след когото в стаята също се усеща миризма на сяра, и с него Зигфрид разговаря още повече: „Не мога, казва му, не мога! Когато дойда аз самият, тогава, но сега не мога!“ Чух също, като питаше: „Дали ще ти олекне от това, синко?“ И така е всякога. А случва се и по два-три дена никому дума да не продума, а на лицето му — страшна мъка. Онази люлка зорко пазят и той, и послушницата, така че младата господарка никой никога не може да види.

— Не я ли измъчват? — запита с глух глас Збишко.

— Да си кажа правото, ваша милост, не съм чул бой и викове, но съм чувал жаловито пеене, а понякога като че птичка пищи…

— Горката!… — обади се Збишко през стиснати зъби.

Но Мачко прекъсна по-нататъшните въпроси.

— Стига за това — рече той. — Разправи сега за битката. Видя ли всичко? Как избягаха и какво стана с тях?

— Видях — отговори Сандерус — и точно ще разправя. Изпърво се биха жестоко, но когато разбраха, че са заобиколени от всички страни, почнаха да мислят как да се измъкнат. И рицарят Арнолд, който е същински великан, пръв разкъса обръча и отвори такъв път, та се промъкна през него и старият вожд с няколко свои хора и с люлката, която беше вързана между два коня.

— Ами не ги ли подгониха? Как не ги стигнаха?

— Гониха ги, но не можаха нищо да направят, защото при всяко приближаване рицарят Арнолд се обръщаше към тях и се биеше с всичките. Да не дава господ никому да се срещне с него, защото е човек с такава страшна сила, та като нищо може и със стотина души да се бори. Три пъти се обръща той така и трите пъти спира преследвачите. Хората, които бяха с него, загинаха всички. Самият той, струва ми се, беше ранен, и конят му беше ранен, но се спаси и даде време на стария вожд да избяга от опасността.

Мачко слушаше този разказ и все пак допущаше, че Сандерус казва истината, защото си спомни, че от мястото, дето се беше сражавал Скирвойло, пътят в обратна посока на доста голямо разстояние беше покрит с трупове на жмуджанци, така страшно изпосечени, като че ли ги е повалила ръката на някой великан.

— Но как можа ти да видиш всичко това? — запита той Сандерус.

— Видях го — отвърна скитникът, — защото се бях хванал за опашката на единия от онези коне, които носеха люлката, и се спасявах заедно с тях, докато конят не ме ритна с копитото си в корема. Изведнъж ми притъмня пред очите и затова попаднах в ръцете на ваша милост.

— Може и така да е било — рече Хлава, — но ти гледай да не излъжеш нещо, защото зле ще си патиш!

— И досега имам белег — отговори Сандерус; — който иска, може да го види, но все е по-добре да се повярва на дума, отколкото да погуби човек душата си заради неверие.

— И да си казал понякога неволно истината, ти все пак ще се мъчиш на оня свят, задето търгуваш с реликви.

И почнаха да се препират, както имаха обичай да правят това по-рано, но Збишко прекъсна разговора им:

— Минал си по ония места и познаваш страната. Какви замъци има там наблизо и къде според тебе са могли да се скрият Зигфрид и Арнолд?

— Там наблизо няма никакви замъци, понеже всичкото е гъста гора, през която неотдавна е прокаран оня път. Села и други заселища също няма, а колкото е имало, самите немци ги опожариха, като се започна войната, защото тамошният народ, който е от същото племе като тукашния, и той въстана срещу кръстоносците. Аз мисля, господарю, че сега Зигфрид и Арнолд се потулват някъде в гората и ще искат или да се върнат там, отдето са дошли, или да се промъкнат крадешком до онази крепост, към която отивахме преди злополучната битка.

— Навярно е така! — рече Збишко.

И се замисли дълбоко. По намръщените му вежди и по съсредоточеното му лице можеше лесно да се отгатне колко усилено мисли той, но това не трая дълго. След малко вдигна глава и каза:

— Хлава! Конете и хората да бъдат готови, защото веднага тръгваме на път.

Оръженосецът, който никога нямаше обичай да разпитва за причините на заповедите, стана и без да продума, се затече към конете; но Мачко изблещи очи към братанеца си и смаяно запита:

— Ей… Збишко! Ей! Накъде? Какво?… Как така?

Но и той отговори с въпрос:

— А вие как мислите? Не съм ли длъжен?

Старият рицар млъкна. Учудването изчезна постепенно от лицето му; той помръдна един-два пъти глава и най-сетне въздъхна от дън гърди и рече, сякаш отговаряше на самия себе си:

— Да! Разбира се… Няма какво друго да се прави!

И отиде също при конете, а Збишко се обърна към рицаря дьо Лорш и с помощта на мазура, който знаеше немски, му каза:

— Не мога да искам от тебе да ми помагаш срещу тия хора, с които си служил под едно знаме, затова ти си свободен и иди, дето искаш.

— Не мога сега да ти помагам с меч против моята рицарска чест — отвърна дьо Лорш, — но що се отнася до свободата, и нея не приемам. Оставам твой пленник на честна дума и ще се явя при повикване, където ми заповядаш. А ти в случай на нужда помни, че за мене Орденът ще размени всеки пленник, защото произхождам не само от могъщ, но и от заслужил за кръстоносците род.

И те почнаха да се сбогуват, сложиха според обичая ръцете си един другиму на раменете и се целунаха по бузите, после дьо Лорш каза:

— Ще ида в Малборг или при мазовецкия двор, та да знаеш, че ако не тук, ще ме намериш там. Твоят пратеник нека ми каже само две думи: Лотарингия — Гелдрия!

— Добре — отговори Збишко. — Ще отида и при Скирвойло, за да ти даде знак, който жмуджанците зачитат.

И той отиде при Скирвойло. Старият вожд даде искания знак и не попречи на заминаването, понеже знаеше за какво се отнася работата, обичаше Збишко, беше му благодарен за последната битка и при това нямаше никакво право да задържа рицаря, който принадлежеше на друга страна и бе дошъл само по добра воля. Като поблагодари на Збишко за голямата услуга, която му направи, вождът го снабди със запас храна, който щеше да му потрябва в опустошената страна, и на прощаване изказа пожелание да се срещнат в живота си пак в някаква голяма и последна война с кръстоносците.

А Збишко бързаше и цял трепереше като от треска. Когато се върна при обоза си, той завари всичко готово, а между хората и чичо си Мачко, вече на кон, облечен с броня и с шлем на главата. Топ се приближи до него и рече:

— Та и вие ли тръгвате с мене?

— Ами какво друго да правя? — запита малко сърдито Мачко.

Збишко не отговори нищо, само целуна въоръжената десница на чичо си, после възседна коня и тръгна.

Сандерус тръгна с тях. Пътят до мястото на битката им беше добре познат, но по-нататък Сандерус трябваше да им бъде водач. Те се надяваха и на това, че ако срещнат някъде в горите местни селяни, те от омраза към своите кръстоноски господари ще им помогнат да хванат стария Зигфрид и Арнолд фон Баден, за чиято свръхчовешка сила и храброст им бе разправял толкова много Сандерус.

XXII

До бойното поле, на което Скирвойло изсече келтите, пътят беше лесен, защото беше познат. Те стигнаха там скоро, но го отминаха набързо поради непоносимата воня, която издаваха непогребаните тела. Като минаваха, те пропъдиха вълците и грамадни орляци врани и почнаха да търсят следите. Макар че по този път беше минал преди тях цял отряд, опитният Мачко лесно намери по утъпканата земя следи от огромни копита, които отиваха в обратна посока, и почна да обяснява работата на по-малко опитните във военните работи младежи така:

— Добре, че след битката не е имало дъжд. Погледнете само: конят на Арнолд, който е носел извънредно голям човек, е трябвало също да бъде огромен, а лесно е да се пресметне и това, че като е скачал в галон при бягането, удрял е по-силно с краката си о земята, отколкото при бавен ход в тази посока, и затова е изровил по-дълбоки трапчинки… Който има очи, нека види как на влажните места личат подковите! Да даде господ да ги проследим, кучите синове, стига преди това да не се скрият зад стените на някой замък.

— Сандерус казваше — отговори Збишко, — че тук наблизо няма замъци, и е така, защото страната е отскоро заета от кръстоносците, та не са успели още да строят в нея. Къде ще се скрият? Селяните, които са живели тук, са във войската на Скирвойло — нали народът е същият: все жмуджанци… Селата, както казваше Сандерус, немците сами опожарили, а жените и децата са се спотаили в горските дебри. Стига да не жалим конете, ще ги настигнем.

— Конете трябва да жалим, защото дори да сполучим, после спасението ни е пак в тях — рече Мачко.

— Рицарят Арнолд — намеси се Сандерус — беше ударен в битката с оловна топка по гърба. Той не обърна внимание на това, биеше се и убиваше, но по-късно трябва да го е заболяло, защото всякога така бива: уж изпърво нищо, а после боли. Затова не ще им бъде лесно да бягат много бързо, а може би ще трябва и да почиват.

— Казваш, че с тях няма никакви други хора? — попита Мачко.

— Има двамина, които карат люлката между седлата си, а освен тях само рицарят Арнолд и старият Зигфрид. Имаше и много други, но тях жмуджанците ги настигнаха и избиха.

— Ще направим така — рече Збишко. — Нашите момчета ще вържат ония двамата, които са при люлката, вие, чичо, ще хванете стария Зигфрид, пък аз ще нападна Арнолд.

— Е! — отговори Мачко. — Със Зигфрид аз ще се разправя, защото, слава богу, имам сила в костите си! Но ти не се надявай на себе си, защото онзи изглежда, че е наистина великан.

— О-хо, ще видим! — отвърна Збишко.

— Здравеняк си ти, не го отричам, но нали има и по-яки от тебе. Да не си забравил за ония наши рицари, които видяхме в Краков? А с пан Повала от Тачево би ли се разправил? Ами с пан Пашко Злодей от Бискупице, а още повече със Завиша Черни? А? Не се надувай много и си отваряй очите.

— И Ротгер не беше някой слабак — промърмори Збишко.

— Ами за мене ще има ли работа? — запита чехът. Но не получи отговор, защото мисълта на Мачко бе заета с нещо друго.

— Ако ни помогне господ — рече той, — нека само да стигнем до мазовецките гори! Там ще сме вече вън от опасност и всичко ще се свърши веднъж за винаги.

Но след малко въздъхна, като помисли навярно, че и тогава още не всичко ще бъде свършено, защото ще трябва нещо да се направи с нещастната Ягенка.

— Ех! — промърмори той. — Незнайни са божите повели. Често си мисля защо не ти беше съдено спокойно да се ожениш, а аз спокойно да си живея при вас… Та нали така бива най-често — и от всички шляхтичи в цялото кралство само ние се влачим по различни земи и непроходими места, вместо в къщи да си гледаме стопанството, както дал господ!

— Да! Вярно, но такава е волята божия! — отговори Збишко.

И яздиха известно време мълчаливо, после старият рицар се обърна отново към братанеца си:

— Вярваш ли ти на този нехранимайко? Какъв човек е той?

— Той е вятърничав, а може би и негодник но ме обича и не се боя, че ще ми изневери.

— Щом е така, нека язди напред, та ако ги настигне, да не се изплашат. Ще им каже, че е избягал от плен, което лесно ще повярват. Така ще бъде по добре, защото, ако ни забележат отдалече, или ще се притаят някъде, или ще се приготвят за отбрана.

— Нощем той няма да излезе напред сам, защото е страхлив — отговори Збишко, — но денем, разбира се, така ще бъде по-добре. Ще му кажа да се спира три пъти на ден и да ни чака; ако не го намерим на спирката, това ще значи, че е вече при тях, и тогава ще тръгнем по неговите следи и ще ги нападнем неочаквано.

— Ами той няма ли да ги предупреди?

— Не. Той ми желае доброто повече, отколкото на тях. Ще му кажа също, че като ги нападнем, ще вържем и него, за да не се страхува после от отмъщението им. Да се преструва, че съвсем не ни познава.

— Та ти мислиш онези живи ли да ги оставим?

— А как иначе? — отговори малко загрижено Збишко. — Вижте какво… Ако беше в Мазовия или някъде у нас, щяхме да ги извикаме на двубой, както аз извиках Ротгер и се бих на смърт, но тук, в тяхната страна, това не може да стане… Тук се отнася до Данушка. Трябва всичко да се върши енергично, бързо и тихо, за да не си навлечем някоя беда, а после, както казахте, ще се отправим към мазовецките гори, колкото ни държат конете. А като ги нападнем неочаквано, може да ги заварим невъоръжени, дори и без мечове! Как ще ги убием тогава? Ще се опозорим! Сега и двамата сме препасани, а и те също…

— Наистина — рече Мачко. — Но работата може да стигне и до бой.

Збишко намръщи вежди и по лицето му се изписа дълбока упоритост, вродена, види се, на всички мъже от Богданец, защото в този миг, особено по поглед той заприлича на Мачко — като че му беше роден син.

— Също така ми се иска — рече той глухо — да хвърля това кърваво куче Зигфрид в краката на Юранд! Дано даде господ!

— Дай, дай боже! — повтори веднага Мачко.

С такива разговори те изминаха доста път, когато настъпи нощта, наистина светла, но без месечина. Трябваше да спрат, за да си починат конете, а хората да се подкрепят с храна и сън. Преди почивката обаче Збишко предупреди Сандерус, че на сутринта трябва да тръгне самичък напред, на което той се съгласи с готовност, само си запази правото да притича веднага при тях, ако види опасност от зверове или от местните жители. Помоли също да му бъде позволено да спира не три, а четири пъти, понеже когато бивал сам, винаги го обземало безпокойство дори и в населени места, а какво оставало по тая дива и противна гора, в която са сега.

Всички се разположиха да нощуват, хапнаха и налягаха върху кожите до малък огън, накладен зад едно възвишение на стотина крачки встрани от пътя. Момчетата пазеха подред изморените от пътя коне, които си изядоха зобта и дремеха, всеки отпуснал глава на врата на съседа си. Но щом първата зора посребри дърветата, Збишко скочи пръв, събуди другите и на съмване продължиха похода си. Следите от огромните копита на Арнолдовия кон лесно намериха отново, защото бяха засъхнали в ниската, блатиста почва и се Сяха втвърдили от сушата. Сандерус замина напред и се изгуби от очите им, но когато слънцето се изкачи по средата между изгрева и пладне, те го завариха спрял да ги чака. Каза им, че не видял жива душа освен един голям тур, от който не избягал, тъй като звярът пръв се отбил от пътя му. Но на пладне при първото хранене той съобщи, че видял един селянин-пчелар с въжена стълба и не го задържал само от страх, че в дълбочината на гората може да има още такива. Опитал се да го разпита за това-онова, но не могли да се разберат.

По-нататък Збишко почна вече да се безпокои. Какво ще стане, ако стигнат по-висока и по-суха местност, дето на твърдата почва ще се изгубят видимите дотук следи? Или ако преследването продължи дълго време и ги доведе в населени места, дето жителите са навикнали отдавна да се подчиняват на кръстоносците, нападението и освобождението на Дануша би станало почти невъзможно, защото Зигфрид и Арнолд може и да не са се скрили зад стените на някой замък или градче, нс местните жители положително ще бъдат на тяхна страна.

За щастие тези страхове се оказаха напразни. Още на следната почивка те не намериха на уреченото време Сандерус, а вместо него откриха на един бор току до пътя голям знак, изрязан във вид на кръст, явно направен скоро. Те се спогледаха, лицата им станаха сериозни, а сърцата забиха по-силно. Мачко и Збишко веднага скочиха от седлата, за да разгледат следите по земята и ги търсеха внимателно, но не много дълго, защото следите сами се хвърляха в очи.

Сандерус явно се беше отбил от пътя към гората по следите на големите копита, не така дълбоки, както на пътя, но доста ясни, защото почвата тук беше торфеста, а тежкият кон при всяка крачка беше вбивал боровите иглици с гвоздеите на подковите си, от което бяха останали възчерни по краищата ямички.

От внимателните очи на Збишко не убягнаха и другите отпечатъци, затова той се качи на коня, а Мачко след него и почнаха да се съветват помежду си и с чеха със снишени гласове, като че неприятелят беше съвсем близо.

Чехът съветваше да тръгнат веднага пеш, но те не искаха да го направят, защото не знаеха колко време ще трябва да вървят през гората. Обаче някои от слугите трябваше да отидат напред пеша и щом забележат нещо, да съобщят, за да бъдат готови.

И без да се бавят, те навлязоха в гората. Друг знак, изсечен на друга борика, ги увери, че не са загубили следите на Сандерус. И наскоро забелязаха, че са на някакъв път или най-малко на по-широка горска пътека, по която неведнъж са минавали хора. Тогава бяха вече уверени, че ще намерят някакво горско поселище, а в него и ония, които търсеха.

Слънцето се беше вече наклонило към залез и светеше със златисти лъчи между дърветата. Вечерта щеше да бъде ясна. Гората беше тиха, защото зверовете и птиците се бяха прибрали за почивка. Само тук-таме между осветените от слънцето клони се мяркаха катерички, цели червени от вечерните лъчи. Збишко, Мачко, чехът и слугите яздеха един след друг като жерави. Старият рицар знаеше, че слугите, които вървяха пеша, са доста напред и ще ги предупредят навреме, затова говореше с братанеца си, без да снишава много гласа си.

— Да пресметнем по слънцето — каза той. — От последния престой до мястото, дето беше знакът, минахме много голямо разстояние. Краковският часовник би показал три…62 Значи, Сандерус отдавна е между тях и е имал време да им разкаже приключенията си. Само да не ни измени.

— Няма да ни измени! — отвърна Збишко.

— И дано му повярват — довърши Мачко. — Не му ли повярват, зле ще си пати.

— А защо да не му повярват? Знаят ли нещо за нас? Нали го познават. Често се случва пленници да избягат.

— И друго мисля аз: ако им е казал, че е избягал от плен, може би ще се побоят да не го преследват някои и ще тръгнат веднага по-нататък.

— Не. Той ще знае как да ги преметне. Пък и те разбират, че толкова далече потерята няма да отиде.

И те млъкнаха за малко, обаче скоро на Мачко се стори, че Збишко му шепне нещо, та се обърна и попита:

— Какво казваш?

Но Збишко беше вдигнал очи нагоре и шепнеше не на Мачко, а поверяваше на бога Данушка и своето смело начинание.

Мачко почна да се кръсти, но едва се прекръсти веднъж, когато един от изпратените напред момци изскочи неочаквано пред тях от лесковия гъсталак и каза:

— Въглищарска колиба! Тук са!

— Стой! — прошепна Збишко и в същия миг скочи от коня.

След него скочиха Мачко, чехът и момците, трима от които получиха заповед да останат с конете, да ги държат готови и да гледат да не би, пази боже, някой от тях да изцвили. А на останалите петима Мачко каза:

— Там ще намерите двама коняри и Сандерус, които веднага ще вържете, пък ако има някой въоръжен и поиска да се брани, удряйте по главата.

И незабавно тръгнаха напред. По пътя Збишко прошепна още веднъж на чичо си:

— Вие дръжте стария Зигфрид, пък аз — Арнолд.

— Само пази се! — отговори старецът.

И смигна на чеха в знак, че всеки миг трябва да бъде готов да се притече на помощ на младия си господар.

А той кимна с глава, че така и ще направи, пое издълбоко дъх в гърдите и опита дали мечът му излиза лесно от ножницата.

Но Збишко забеляза това и рече:

— Не! На тебе заповядвам да се затечеш веднага към люлката и да не отстъпваш от нея нито на педя през време на боя.

Те вървяха бързо и безшумно все през лесковия гъстак, но не отидоха далече, защото след двеста-триста крачки лещакът се прекъсваше внезапно и откриваше малка поляна, по която се виждаха изгаснали въглищарски огнища и две землянки, в които навярно са живели въглищарите, докато войната не бе ги прогонила оттук. Залязващото слънце осветяваше със силен блясък поляната, купчините и двете раздалечени помежду си землянки. Пред едната от тях седяха на един пън двамата рицари, пред другата — едър червенокос дебелак и Сандерус. Те и двамата изтриваха с парцали броните, а в краката на Сандерус освен това имаше два меча, които навярно щеше да чисти по-късно.

— Виж — рече Мачко, като стискаше с всичка сила ръката на Збишко, за да го задържи още една минута. — Той нарочно им е взел мечовете и ризниците. Добре! Този с побелялата глава трябва да е…

— Напред! — извика внезапно Збишко.

И се втурна като вихър към полянката. Онези скочиха веднага, но преди да успеят да дотърчат до Сандерус, страшният Мачко хвана стария Зигфрид за гърдите, прегъна го назад и в един миг се намери отгоре му. Збишко и Арнолд се счепкаха като два ястреба, обхванаха се с ръце и почнаха страшна борба. Едрият немец, който преди това седеше до Сандерус, се спусна наистина да вземе меча, но преди да успее да замахне с него, Мачковият слуга Вит го удари с тежък кривак по червенокосата глава и го простря на място. Затекоха се после, според заповедта на стария господар, да вържат Сандерус, а той, ако и да знаеше, че така е уговорено, разрева се от страх като теле, на което прерязват гърлото.

Збишко, макар и толкова силен, та изстискваше сок от пресен клон, усети, че е попаднал сякаш не в човешки, а в мечешки лапи. Той разбра дори и това, че ако нямаше броня — която бе облякъл, защото не знаеше дали не ще му се случи да се бие с остро оръжие, — великанът немец щеше да му счупи ребрата, а може би и гръбнака. Наистина момъкът го подигна малко нагоре, но другият го вдигна още по-нависоко, напрегна всичките си сили и искаше да го тръсне на земята, та да не стане вече.

Но Збишко го стисна с такава страшна сила, от която очите на немеца чак се наляха с кръв, после пъхна крак между коленете му, удари го в слабините и го повали на земята.

Паднаха и двамата, обаче момъкът остана отдолу. Но в този миг зоркият Мачко остави обезвредения Зигфрид в ръцете на слугите, а сам се затече към легналите, веднага върза с пояса си краката на Арнолд, после скочи, седна на него като на убит глиган и допря острието на мизерикордията до шията му.

Арнолд извика пронизително, ръцете му се отпуснаха безсилно от двете страни на Збишко, а после почна да охка не толкова от убождането, колкото затова, че внезапно усети страшна и неизразима болка в плещите, дето беше ударен с боздуган още по време на битката със Скирвойло.

Мачко го хвана с двете си ръце за яката и го отдръпна от Збишко, а Збишко се понадигна от земята и седна, след което искаше да стане, но не можеше, та седна отново и доста дълго седя неподвижен. Лицето му беше бледо и запотено, очите налени с кръв, а устните посинели и гледаше пред себе си като замаян.

— Какво ти е? — попита с безпокойство Мачко.

— Нищо, само съм много уморен. Помогнете ми да стъпя на крака.

Мачко пъхна ръце под мишниците му и го дигна изведнъж.

— Можеш ли да стоиш прав?

— Мога.

— Боли ли те нещо?

— Нищо. Само не мога да си поема дъх.

В това време чехът се увери, че на поляната всичко е свършено, и излезе пред колибата, стиснал за врата орденската послушница. Като видя това, Збишко забрави за умората, силите му се върнаха изведнъж и се втурна към колибата, сякаш не беше се борил никога със страшния Арнолд.

— Данушке! Данушке!

Но на това повикване не се отзова никакъв глас.

— Данушке! Данушке! — повтори Збишко.

И млъкна. В колибата беше тъмно и изпърво той не можа да види нищо. Но иззад натрупаните до огнището камъни той дочу бърза и силна въздишка, като че на някое потулено зверче.

— Данушке! За бога! Това съм аз! Збишко!

И изведнъж видя в мрачината очите и, широко отворени, изпълнени с ужас, безумни.

Той се затече към нея и я прегърна, но тя съвсем не го позна, а се изтръгна от ръцете му и почна да повтаря със задъхан шепот:

— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!…