Кръстоносци

I

Не помогнаха нежните думи, нито милувките, нито молбите — Данушка не познаваше никого и не дойде в съзнание. Единственото чувство, което обземаше цялото й същество, беше ужасът, подобен на онзи плах ужас, какъвто проявяват уловените птички. Когато й донесоха храна, тя не искаше да яде пред хората, макар по лакомите погледи, хвърляни към яденето, да личеше, че е гладна може би от много време. Останала сама, тя се нахвърли върху храната с лакомство на диво зверче, но щом Збишко влезе в колибата, внезапно избяга в ъгъла и се скри зад една връзка сух хмел. Напразно Збишко отваряше прегръдки, напразно протягаше ръце, напразно молеше с потиснати сълзи. Тя не искаше да излезе от скривалището дори и тогава, когато в стаята запалиха огън и при неговата светлина вече можеше да разпознае чертите на Збишко. Изглеждаше, че паметта й я е напуснала заедно със съзнанието. И той се вглеждаше в нея и в отслабналото й лице с отпечатък на застинал ужас, в хлътналите й очи, в изтърканите остатъци от дрехи, с които беше облечена, и сърцето му се свиваше от болка и ярост при мисълта в какви ръце е била и как са се отнасяли с нея. Най-сетне безумието на гнева го овладя тъй страшно, че грабна меча, спусна се с него към Зигфрид и непременно щеше да го убие, ако Мачко не бе го хванал за рамото.

Тогава те се сбориха почти като врагове, но младежът беше тъй отслабнал от борбата с великана Арнолд, та старият рицар надделя, изви му ръката и извика:

— Полудя ли, какво става с тебе?

— Пуснете ме — отговори Збишко, като скърцаше със зъби, — защото душата ми ще се пръсне.

— Нека се пръсне! Няма да те пусна! По-добре си разбий главата о дървото, отколкото да опозориш и себе си, и целия ни род.

Стиснал като с железни клещи дланта на Збишко, той заговори сърдито:

— Опомни се! Ще дойде ред да си отмъстиш, но ти си препасан рицар. Как така? Вързан пленник ли ще мушкаш? На Данушка няма да помогнеш, а какво ще ти остане? Нищо освен позор. Ще кажеш, че на кралете и на князете неведнъж се е случвало да убиват пленниците си? Да! Но не у нас! И което тях отмине, тебе няма да отмине. Имат си те кралства, градове, замъци, а ти какво имаш? Рицарска чест. Тях може никои да не укори, но тебе ще заплюе в очите. Опомни се, за бога!

Настъпи късо мълчание.

— Пуснете ме! — повтори мрачно Збишко. — Няма да го намуша.

— Ела при огъня, ще се посъветваме.

И го поведе за ръка към огъня, който слугите бяха наклали край въглищарските купчини. Мачко седна там, позамисли се и каза:

— Спомни си още, че си обрекъл на Юранд това старо куче. Той ще му отмъсти и за своята, и за Данушината мъка! Той ще му плати, не бой се! И си длъжен да предоставиш това на Юранд. Той има право. А това, което на тебе не е позволено, на Юранд ще е позволено, защото не той е хванал пленника, а ще го получи от тебе като подарък. И без позор и без укор, ако ще, и кожата му може да одере — разбираш ли ме?

— Разбирам — отговори Збишко. — Право казвате.

— Вижда се, че разумът ти се връща. Пък ако ли дяволът още те изкушава, помни също и това, че даде обет да извикаш Лихтенщайн и други кръстоносци на двубой, но ако убиеш обезоръжен пленник и това се разчуе чрез слугите, нито един рицар не ще излезе да се бие с тебе и ще бъде прав. Пази боже! Нещастията и без това са много, нека поне позор да няма. По-добре да обсъдим какво трябва да правим сега и как да се отнесем.

— Кажете! — рече младежът.

— Аз казвам така: тая змия, която пазеше Дануша, би могла да се смаже, но тъй като не подобава на рицари да се цапат с женска кръв, ще я предадем на княз Януш. Тя гласеше измяната още в горския дворец, при княза и княгинята, нека я съдят мазовецките съдилища и ако не й строшат костите на колело, ще оскърбят божието правосъдие. Додето не срещнем някаква друга жена, която би могла да я замести при Дануша, дотогава тя е потребна, после може да я вържем на някой кон за опашката. А ние трябва да свърнем час по-скоро в мазовецките гори.

— Разбира се, не веднага, защото е нощ. А ако е рекъл господ, може Дануша утре да дойде малко на себе си.

— Нека и конете си починат добре. Ще тръгнем на съмване.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласа на Арнолд фон Баден, който, легнал по гърба си доста далече и вързан на „тояга“63 за собствения си меч, започна да вика нещо по немски. Старият Мачко стана и отиде при него, но като не можеше да разбере добре думите му, почна да се озърта за чеха.

Но Хлава не можа да дойде веднага, защото беше зает с нещо друго. Докато Мачко и Збишко разговаряха край огнището, той отиде при орденската послушница, разтърси я като крушово дръвце и каза:

— Слушай, кучко! Ще идеш в колибата и ще постелеш на господарката легло от кожи, но преди това ще и облечеш твоите здрави дрехи, а сама ще се премениш с ония дрипи, с които я заставяхте да ходи… проклета ви майка!

И като не можеше да сдържи внезапния си гняв, я раздруса така силно, та чак очите й се опулиха. Може би щеше да й скърши и врата, но си помисли, че ще е потребна, затова я пусна и каза:

— А сетне ще изберем някой клон за тебе.

Обзета от ужас, тя го хвана за коленете, но когато вместо отговор той я ритна, затече се в колибата, падна в краката на Дануша и започна да квичи:

— Запази ме! Не ме давай!

Но Дануша само притвори очи, а от устата й излезе обикновеният задъхан шепот:

— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!

И след това се вдърви цяла, защото всяко приближаване на орденската прислужница до нея завършваше така. Все пак се остави да я съблече и облече с нови дрехи. Послушницата й натъкми постеля, сложи я на нея като дървена или восъчна кукличка, а тя самата седна край огнището, понеже не смееше да излезе от колибата.

Но чехът влезе скоро и се обърна най-напред към Дануша с думите:

— Вие сте между приятели, господарке, и в името на отца и сина и светаго духа спете спокойно!

И я прекръсти с ръка, а после, без да повишава глас, за да не я изплаши, рече на послушницата:

— Ти ще легнеш вързана вън на прага, но ако почнеш да викаш и я уплашиш, веднага ще ти скърша врата. Ставай и върви!

Той я изведе навън, върза я здраво, както бе казал, после отиде при Збишко.

— Поръчах да бъде облечена господарката с ония дрехи, които носеше гущерицата — рече той. — Леглото е постлано и господарката спи. Най-добре не отивайте вече там, господарю, за да не се изплаши. Да ще господ утре след почивката да дойде на себе си, а сега и вие помислете за ядене и за почивка.

— Ще легна на прага на колибата — отвърна Збишко.

— Тогава аз ще отвлека кучката настрана до онзи труп с червените чорли, а сега трябва да хапнете, защото ви предстои не малко път и труд.

Чехът отиде да вземе от дисагите пушено месо и пушена ряпа, с която се бяха запасили за из пътя в жмудския лагер, но щом сложи яденето пред Збишко, Мачко го повика при Арнолд.

— Разбери добре — каза той — какво иска тоя гороломник, защото, при все че зная някои думи, никак не мога да го разбера.

— Ще го донеса, господарю, при огнището, там ще се разговорите — отвърна чехът.

И като се разпаса, пъхна поясока си под мишниците на Арнолд и го метна на плещите си. Прегъна се одве под тежината на великана, но понеже беше силен момък, донесе го до огнището и го тръшна като чувал с грах до Збишко.

— Отвържете ме — каза кръстоносецът.

— И това може да стане — отговори чрез чеха старият Мачко, — ако се закълнеш в рицарската си чест, че ще се смяташ за пленник. Но и така ще заповядам да ти измъкнат меча изпод коленете и да ти развържат ръцете, за да можеш да седнеш при нас, само връзките на краката няма да отвържа, докато не си поприказваме.

И кимна на чеха, който преряза въжето от ръцете на немеца и му помогна да седне. Арнолд погледна гордо Мачко и Збишко и запита:

— Кои сте вие?

— Ами ти как смееш да питаш? Твоя работа ли е това? Ти сам кажи кой си?

— Работа ми е, защото мога да се закълна в рицарската си чест само на рицари.

— Тогава погледни!

Мачко вдигна наметалото и показа рицарския пояс на кръста си.

Кръстоносецът се много зачуди и едвам след малко рече:

— Как така! И вие скитате за плячка из горите? И помагате на езичниците срещу християните?

— Лъжеш! — извика Мачко.

И така се започна разговорът, враждебен, дързък, често приличен на буйна разпра. А когато разгорещеният Мачко извика, че именно Орденът не допуша Литва да се покръсти, и му приведе всички доказателства, Арнолд се зачуди повторно и млъкна, защото тази истина беше така очевидна, та не можеше да не се види или пък да се отрече. Особено поразиха немеца думите, които Мачко изрече, като се кръстеше при това: „Кой знае кому в същност служите вие, ако не всички, то някои от вас!“ — а го поразиха затова, защото и в самия Орден подозираха някои вождове, че почитали дявола. Не предприемаха срещу тях издирвания, нито съдебни дела, за да не навлекат позор на всички, но Арнолд знаеше добре, че братята си шепнеха за тези работи и че се носеха подобни слухове. При това Мачко, осведомен от разказите на Сандерус за непонятното държане на Зигфрид, смути до дъно простодушния великан.

— А и тоя Зигфрид, с когото си тръгнал във военен поход — рече той, — дали служи на бога и на Исуса Христа? Никога ли не си го чул как говори със злите духове, как си шушука с тях и ту се смее, ту скърца със зъби?

— Вярно! — промърмори Арнолд.

Но Збишко, в чието сърце нахлу нова вълна от тъга и гняв, завика внезапно:

— И ти говориш за рицарска чест? Позор за тебе, защото помагаше на палач и на адско изчадие! Позор за тебе, защото си гледал спокойно как измъчват една беззащитна жена и рицарска дъщеря, а може би и сам си я мъчил. Позор за тебе!

Арнолд опули очи, прекръсти се смаяно и рече:

— В името на отца и сина и светаго духа!… Как така?… Тази побъркана девойка, в чиято глава живеят двайсет и седем дявола?… Аз!…

— Горко ви! Горко ви! — прекъсна го с хриплив глас Збишко.

И като хвана дръжката на мизерикордията, почна отново да мята диви погледи към лежащия недалеко в мрачината Зигфрид.

Мачко сложи спокойно ръка на рамото му и го притисна с всичка сила, за да го накара да се опомни, а той самият се обърна към Арнолд:

— Тази жена е дъщеря на Юранд от Спихов и жена на този млад рицар. Разбираш ли сега защо ви проследихме и защо стана наш пленник?

— За бога! — рече Арнолд. — Откъде накъде? Как така? Та тя е умопобъркана…

— Защото кръстоносците я отвлякоха като невинно агънце и с мъчения я докараха до този ред.

При думите „невинно агънце“ Збишко доближи длан до устата си и я стисна със зъби, а от очите му почнаха да капят една след друга едри сълзи на непоносима болка. Арнолд седеше замислен, а чехът му разказа с няколко думи за коварството на Данвелд, за отвличането на Дануша, за изтезаването на Юранд и за двубоя с Ротгер. Когато свърши, настъпи тишина, нарушавана само от горския шум и от пращенето на искрите в огъня.

И те седяха така доста време; най-сетне Арнолд вдигна глава и каза:

— Не само в рицарската си чест, но и в Христовия кръст ви се заклевам, че тая жена аз почти не съм виждал, че не съм знаел коя е тя и никога не съм вземал каквото и да е участие в мъченията й.

— Тогава закълни се още, че ще тръгнеш доброволно с нас и няма да се опитваш да избягаш, аз ще заповядам да те развържат съвсем — рече Мачко.

— Нека бъде така, както казваш — заклевам се! Къде ще ме водите?

— В Мазовия, при Юранд от Спихов.

При тия думи Мачко разсече сам въжето на краката му, после му посочи месото и ряпата. Збишко след малко стана и отиде да легне до прага на колибата, дето не намери вече орденската послушница, защото слугите я бяха отвели преди това при конете. Като легна на кожата, която му донесе Хлава, той реши да чака буден дали зората няма да донесе някаква щастлива промяна у Дануша.

А чехът се върна при огъня, защото на душата му тежеше нещо, за което искаше да се поразговори със стария рицар от Богданец. Той го завари потънал в размисъл, без да обръща внимание на хъркането на Арнолд, който бе изял огромно количество пушена ряпа и месо и беше заспал от умора като убит.

— Ама вие няма ли да си починете, господарю? — попита оръженосецът.

— Сънят бяга от очите ми — отвърна Мачко. — Дано даде бог утре добър ден…

И като каза това, погледна към звездите.

— Голямата мечка се вижда вече на небето, пък аз все още мисля кое как да нагласим.

— И на мене не ми е до спане, защото господарката от Згожелице ми е все в ума.

— Е, наистина, нова беда! Нали тя е в Спихов?

— Ами че в Спихов. Кой знае защо, отведохме я от Згожелице.

— Сама искаше да иде при абата, а когато абатът умря, какво трябваше да направя — отвърна троснато Мачко, който не обичаше да говори за това, защото в душата си съзнаваше, че сам има вина.

— Така е, но сега какво ще правим?

— Какво ли? Ще я отведа обратно в къщи, пък каквото даде господ…

След малко обаче добави:

— Разбира се, каквото даде господ, но да беше поне Данушка здрава като другите хора, щяхме да знаем поне какво да правим. А така, дявол го знае! Ами ако не оздравее… и не умре. Дано господ прати едното или другото.

Но чехът в това време мислеше за Ягенка.

— Виждате ли, ваша милост — рече той, — господарката, когато тръгвах от Спихов и се сбогувах с нея, ми каза така: „Ако стане нещо, ще дойдете тук преди Збишко и преди Мачко, защото, каза, няма по кой друг да пратят известие, та нека го пратят по вас, и вие ще ме отведете в Згожелице.“

— Ех! — отговори Мачко. — То се знае, че някак си неудобно ще й бъде да остане в Спихов, когато дойде Данушка. То се знае, че трябва сега да отиде в Згожелице. Жално ми е за сиротинята, искрено ми е жално, но щом господ не го пожела, какво да направим! Само че как да го наредим? Чакай… Казваш, че ти е поръчала да се върнеш преди нас с известие, а после да я отведеш в Згожелице. Така ли?

— Поръча ми точно както ви казах.

— Добре! Тогава може би ще тръгнеш преди нас. На стария Юранд също би трябвало да съобщим, че щерка му се е намерила, за да не го убие ненадейната радост. Бога ми, така ще е най-добре. Върни се! Кажи, че сме отървали Данушка и че скоро ще пристигнем с нея, а ти самият вземай онази горкана и я води дома.

Тук старият рицар въздъхна, защото наистина му беше жално и за Ягенка, и за ония намерения, които таеше в душата си.

След малко отново попита:

— Зная, че си силен и сръчен момък, но ще можеш ли да я опазиш от обида или премеждие? Понеже из пътя лесно може да се случи и едното, и другото.

— Ще мога, дори ако трябва с главата си да платя! Ще взема няколко добри момчета, които панът от Спихов няма да ми откаже, и ще я отведа благополучно макар и накрай света.

— Е, не се надявай много на себе си! Помни също, че и на мястото, в самото Згожелице, трябва отново да държиш под око Вилковците от Бжозова и Чтан от Рогов… Но какво приказвам! Тях трябваше да следим, когато имахме нещо друго наум. А сега вече няма надежда, и ще стане, каквото има да става.

— Аз все пак ще пазя господарката и от ония рицари, защото тази нещастница на пан Збишко едвам диша, бедничката… ами ако умре!

— Право си е, бога ми! Едва диша, бедничката — ами ако умре…

— Трябва да предоставим това на господа, а сега да мислим само за згожелицката господарка.

— По право — рече Мачко — би трябвало аз сам да я заведа в бащинията й. Но и това не е лесно. Не мога сега да изоставя Збишко, и то по много важни причини. Видя ли как скърцаше със зъби и как налиташе върху Зигфрид да го заколи като прасе? Ако тази девойка, както казваш, издъхне из пътя, не знам дали и аз ще го удържа. Но ако ме няма тук, нищо не може да го спре и вечен позор ще падне върху него и върху целия ни род, обаче дано, не дай боже, не ни сполети, амин!

А чехът отвърна:

— Ха! Тогава лесна работа. Дайте ми тоя кръвник, аз няма да го изтърва и чак в Спихов ще го изтърся на пан Юранд от чувала.

— Господ здраве да ти дава! Брей, ти си бил умен човек! — завика от радост Мачко. — Лесна работа! Лесна работа! Вземай го със себе си веднага и прави с него, каквото щеш, стига да го закараш жив в Спихов.

— Тогава дайте ми и онази щитненска кучка! Ако не ми пречи из пътя, ще закарам и нея също, пък ако ми пречи — на някой клон!

— Може би страхът на Данушка ще мине и тя ще дойде на себе си по-скоро, като не вижда тия двамата. Но ако вземеш послушницата, как ще мине тя без женска помощ?

— Все ще срещнете в гората някои местни селяни или бежанци с жените им. Ще вземете първата, която ви попадне, всяка ще бъде по-добра от тази. А засега ви стигат грижите на пан Збишко.

— Ти днес приказваш някак по-разумно от всеки друг път. И тук имаш право. Тя може би по-скоро ще дойде в съзнание, като вижда Збишко всякога при себе си. Той ще се грижи за нея като баща и майка. Добре. Ами кога ще тръгнеш?

— Няма да чакам да съмне, но сега ще полегна малко. Надали е минало полунощ.

— Голямата мечка, както казах, е вече на небето, но квачката още не се е показала.

— Слава богу, че все пак намислихме нещо, защото ми беше страшно тежко.

Като каза това, чехът се изтегна край загасналия огън, покри се с рунтавата кожа и веднага заспа. Но още не беше побледняло небето и беше дълбока нощ, когато той се събуди, измъкна се изпод кожата, погледна към звездите и като раздвижи малко вдървените си крайници, събуди Мачко и каза:

— Време ми е да се стягам!

— За къде? — попита още съненият Мачко, като търкаше очите си.

— За Спихов.

— Да, наистина! Кой хърка така наблизо? И умрелия би събудил.

— Рицарят Арнолд. Ще хвърля клони на главните и ще ида при слугите.

Той се отдалечи, но след малко се върна с бързи крачки и завика отдалече с тих глас:

— Господарю, има новина, и то лоша!

— Какво е станало? — извика Мачко и скочи от мястото си.

— Послушницата избягала. Слугите я взели при конете и развързали краката й, дано гръм ги порази! А когато заспали, тя се промъкнала като змия между тях и избягала. Елате, пане!

Обезпокоен, Мачко тръгна бързо с Хлава към конете, но при тях завариха само един слуга. Другите се бяха пръснали да търсят избягалата. Глупаво беше обаче да я търсят в тъмнината из гъсталака; и те скоро се върнаха с наведени глави. Мачко мълчаливо почна да ги налага с пестници, после се върна при огъня, понеже нямаше какво друго да се прави.

След малко дойде Збишко, който беше на стража пред хижата и не можеше да спи, а като чу стъпки, искаше да разбере какво става. Мачко му разправи какво са решили с чеха, после му съобщи и за бягството на орденската послушница.

— Не е голяма беда — рече той, — защото или ще умре в гората от глад, или ще я намерят селяни, които ще я пречукат, ако преди това не я намерят вълци. Жалко само, че се отърва от наказанието в Спихов.

Збишко също съжаляваше, че ще й се размине това наказание, но прие известието спокойно. Не се възпротиви също и на заминаването на чеха със Зигфрид, защото всичко, което не се отнасяше пряко до Дануша, му беше безразлично. И той веднага почна да говори за нея:

— Ще я взема утре пред себе си на коня и така ще тръгнем — рече той.

— Ами как е? Спи ли? — попита Мачко.

— Понякога проплаква слабо, но не зная насъне ли е, или наяве, пък не искам да влизам, за да не се изплаши.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от чеха, който видя Збишко и извика:

— О, и ваша милост ли сте вече на крака? А за мене е време. Конете са готови и старият дявол е вързан за седлото. Скоро ще почне да съмва, защото сега нощите са къси. Останете си, сбогом, ваша милост!

— Върви, сбогом и със здраве!

По Хлава отведе още веднъж Мачко настрана и рече:

— Бих искал да ви помоля много, в случай че стане нещо… знаете, пане… например някое нещастие иди друго нещо… да заповядате веднага някой слуга да бърза презглава към Спихов. Ако сме тръгнали вече оттам, нека ни настигне!

— Добре — отвърна Мачко. — Забравих да ти кажа да заведеш Ягенка в Плоцк, нали разбираш! Иди там при епископа и му кажи, че е кръщелницата на абата, за която има у него завещание, а после го помоли и да й бъде настойник, защото и за това е писано в завещанието.

— Ами ако епископът ни заповяда да останем в Плоцк?

— Слушай го за всичко и направи така, както те посъветва.

— Така и ще направим, пане. Сбогом!

— Сбогом.

II

Рицарят Арнолд, когато се научи сутринта за бягството на орденската послушница, усмихна се под мустак, но каза същото, което бе казал и Мачко: че или вълците ще я изядат, или литовците ще я убият. И то бе най-вероятно, защото местното население беше от литовски произход и мразеше Ордена и всичко, което имаше връзка с него. Част от селяните бяха избягали при Скирвойло, други се бяха разбунтували, поизбиха тук-таме немците и се изпокриха със семействата и с покъщнината си в недостъпните горски дебри. Все пак търсиха послушницата и на другия ден, но напразно, защото го правиха не особено усърдно, тъй като Мачко и Збишко, чиито глави бяха заети с друго, не бяха дали достатъчно строги заповеди. Те бързаха да потеглят към Мазовия и искаха да тръгнат веднага след изгрев слънце, но това не можеше да стане, защото Данушка заспа дълбоко на съмване и Збишко не позволи да я будят. Той я слушаше как „проплаква“ през нощта, досещаше се, че не е спала, и затова сега очакваше голямо подобрение от тоя сън. На два пъти влиза крадешком в колибата и два пъти видя на светлината, която влизаше през разтрогите между гредите, нейните затворени очи, отворената й уста и силната руменина по бузите, каквато имат дълбоко заспалите деца. Сърцето му тогава се топеше от нежност и той й казваше: „Да ти даде господ почивка и здраве, цветенце най-мило!“ А после още: „Свърши се нещастието ти, свършиха се сълзите и каже ли милостивият Исус Христос, щастието ти ще потече като неспирна река.“ И неговата проста и добра душа се обръщаше към бога и той се питаше сам с какво да му се отблагодари, с какво да се отплати, колко пари, жито, стада, восък или други неща, мили на божествената сила, да подари на някоя черква. Той дори веднага би дал оброк и би изброил подробно какво ще жертвува, но искаше да почака, защото не знаеше още в какво състояние ще се събуди Данушка и дали ще се събуди в съзнание: не беше още уверен ще има ли за какво да благодари.

Мачко разбираше, че те ще бъдат в пълна безопасност чак във владенията на княз Януш, но беше също на мнение, че не бива да се прекъсва сънят на Дануша, който можеше да й донесе спасение, и при все че държеше слугите и товарните коне готови за път, реши да чака.

Обаче, когато мина пладне, а тя все още спеше, започнаха да се безпокоят. Збишко, който постоянно поглеждаше през пролуките и през вратата, влезе най-сетне за трети път в колибата и седна на пънчето, което миналата вечер послушницата беше наместила до постелята и на което беше преоблякла Дануша.

Той седна и се загледа в нея, но тя все не отваряше очи, а като се мина известно време, колкото да се прочетат без бързане молитвите „Отче наш“ и „Богородице дево“, устните й трепнаха малко и тя прошепна, сякаш виждаше през затворените клепачи:

— Збишко…

А той падна веднага пред нея на колене, хвана отслабналите й ръце, зацелува я унесен и заговори с прекъсван глас:

— Слава богу! Данушке! Ти ме позна!

Гласът му я събуди напълно и тя седна на леглото вече с отворени очи и повтори:

— Збишко…

И почна да мига, а после да се оглежда наоколо като в почуда.

— Ти вече не си в плен! — каза Збишко. — Отървах те от тях и отиваме в Спихов!

Но тя измъкна ръцете си от неговите и рече:

— Всичко е затова, че нямаше позволение от татко. Де е господарката?

— Събуди ми се ти, ягодке. Княгинята е далече, а ние те отървахме от немците.

А тя като че не чуваше тези думи и като че си припомняше нещо:

— Взеха ми и лютничката и я строшиха о стената, ах!

— Боже мой! — извика Збишко.

И чак сега забеляза, че очите и блестят като безумни и бузите й са пламнали. И в същия миг му мина през ума мисълта, че тя може да е тежко болна и е изрекла на два пъти името му само защото й се е мяркал в бълнуването.

Сърцето му трепна от ужас и студена пот покри челото му.

— Данушке! — рече той. — Виждаш ли ме, разбираш ли ме?

А тя отвърна с умолителен глас:

— Да пия!… Вода!

— Божичко!

И изскочи от хижата. На прага се сблъска със стария Мачко, който тъкмо идваше да види какво става там, продума само: „Вода!“ — и се спусна към поточето, което течеше наблизо в гъстака и горския мъх.

След малко се върна с пълен съд и го подаде на Дануша, която почна да пие жадно. Мачко беше вече влязъл в колибата и като се вгледа в болната, явно се разтревожи.

— Огън ли има? — рече той.

— Да! — изпъшка Збишко.

— Разбира ли какво й говориш?

— Не.

Старият намръщи вежди, после вдигна ръка и почна да се потърква по врата и по темето.

— Какво да правим?

— Не зная.

— Има само един изход — започна Мачко.

Но Дануша го прекъсна в същия миг. Като спря да пие, втренчи в него своите разширени от треската зеници и каза:

— И пред вас не съм виновна! Пожалете ме!

— Жаля те аз, дете, и само доброто ти желая — отговори развълнувано старият рицар.

А после се обърна към Збишко:

— Слушай! Няма защо тя да стои тук. Нека вятърът да я лъхне и слънцето да я огрее — може и по-добре да й стане. Не си губи ума ти, момко, ами я тури в същата люлка, в които я носеха онези, или пък на седлото и — на път! Разбираш ли?

След тия думи той излезе от хижата, за да даде последните нареждания, но щом погледна пред себе си, веднага се спря като вкопан.

Силен отред пешаци, въоръжен с копия и алебарди, заобикаляше от четирите страни колибата, купчините на въглищарите и полянката.

— Немци! — каза си Мачко.

Ужас изпълни душата му, но в един миг хвана дръжката на меча, стисна зъби и приклекна като див звяр, неочаквано заграден от кучета, който се готви за отчаяна отбрана.

А в това време откъм едната купчина към него тръгна великанът Арнолд с един друг рицар, приближи се и каза:

— Бързо се върти колелото на съдбата. Бях ваш пленник, а сега вие сте мои.

При тия думи погледна горделиво стария рицар, като че той беше някакво по-долно същество. Не беше нито зъл, нито жесток човек, но имаше присъщия на всички кръстоносци порок, които можеха да бъдат човечни и дори отстъпчиви при нещастие, но не успяваха да обуздаят презрението си към победените, нито безграничната си гордост, когато чувствуваха зад себе си по-голяма сила.

— Вие сте пленници! — повтори той високомерно.

А старият рицар се огледа мрачно наоколо. В гърдите му биеше не само безстрашно, но дори твърде смело сърце. Ако беше с пълно въоръжение и на бойния си кон, ако до него беше Збишко и ако и двамата имаха в ръка мечове, секири или онези страшни копия, с които така сръчно се биеше тогавашната полска шляхта, той може би щеше да се опита да пробие заобикалящата го стена от копия и алебарди. Но Мачко стоеше сега пред Арнолд без кон, сам-самичък и без броня; той забеляза, че неговите хора бяха вече сложили оръжието, помисли, че Збишко е в хижата при Дануша съвсем без оръжие; като човек опитен и добре запознат с войната разбра, че положението е безизходно.

И Мачко извади бавно меча от ножницата и го хвърли в краката на онзи рицар, който стоеше до Арнолд. А той се обърна към него с не по-малка гордост от Арнолд, но любезно, и заговори на добър полски език:

— Вашето име, пане? Няма да заповядам да ви вържат, ако ми дадете дума, защото виждам, че сте препасан рицар и сте се отнесли човешки с моя брат.

— Давам ви дума! — отговори Мачко.

После си каза името и попита дали ще му позволят да влезе в хижата и да предупреди братанеца си „да не би да направи нещо лудешко“ — и като получи позволение, влезе и след малко се яви отново с мизерикордия в ръка.

— Моят братанец няма дори меч у себе си — рече той — и моли, докато дойде време за път, да му позволите да остане при невестата си.

— Нека остане — каза братът на Арнолд, — ще му пратя храна и питие, защото няма да тръгнем на път веднага, тъй като хората са уморени, пък и ние самите трябва да се подкрепим и да си починем. Каним също и вас, пане, да ни правите компания.

След тия думи те се обърнаха и се отправиха към същото онова огнище, край което Мачко бе прекарал нощта, но дали от надменност или от грубост, доста разпространена между тях, те тръгнаха напред и го оставиха да върви отзаде им. Но той, като човек с голяма опитност, разбираше какъв обичай подобава да се спази при всеки случай, та запита:

— Като гост ли ме каните, пане, или като пленник?

Едва сега братът на Арнолд се засрами, поспря се и рече:

— Минете, пане.

Старият рицар мина, но като не искаше да засегне самолюбието на човека, от когото можеше много да зависи, рече:

— Вижда се, пане, че не само знаете разни езици, но имате и придворни обноски.

При тези думи Арнолд, който едва разбра няколко думи, се обади:

— Волфганг, за какво се отнася и какво казва той?

— Умно приказва! — отговори Волфганг, когото, види се, Мачковите думи бяха поласкали.

И те седнаха край огнището, дето им донесоха храна и пиене. Урокът, който Мачко даде на немците, обаче не отиде на вятъра, защото Волфганг сега канеше него пръв с храна. От разговора по време на яденето Мачко разбра как бяха попаднали в примката. Волфганг, по-млад брат на Арнолд, водел за Готесвердер пехотата от Члухов също срещу разбунтувалите се жмуджанци. Тази пехота била събрана от далечните области и не можела да върви заедно с конницата, пък Арнолд не искал да я чака, като знаел, че по пътя ще срещне други пеши отреди от градовете и замъците, по-близки до литовската граница. По тази причина по-младият закъснял с няколко дена и тъкмо се намирал на близкия до поляната път, когато избягалата през нощта орденска послушница му съобщила за бедата, която сполетяла по-стария му брат. Като изслуша тоя разказ, който му повториха на немски, Арнолд се усмихна със задоволство и най-сетне заяви, че е очаквал така да стане.

Но хитрият Мачко, който при всяко положение гледаше да намери някакъв изход, помисли, че ще е от полза, ако привлече на своя страна тия немци, и след малко рече:

— Тежко е то всякога да падне човек в плен, но пак благодаря на бога, че ме предаде не в други, а във вашите ръце, защото вие сте истински рицари и пазите законите на рицарската чест.

Тук Волфганг притвори очи и кимна с глава, наистина доста високомерно, но с видимо задоволство. А старият рицар продължи:

— И знаете тъй добре нашия език! Личи си, че господ ви е дал разум за всичко!

— Езика ви зная, защото в Члухов народът говори полски, пък ние с брат ми вече седем години служим под началството на тамошния управител.

— А след време ще заемете и мястото му! Иначе не може да бъде!… Ето че брат ви не говори така полски.

— Разбира малко, но не говори. Брат ми е много силен, при все че и аз не съм слабак, но умът му е тромавичък.

— А! Не ми се вижда и той глупав! — рече Мачко.

— Волфганг, какво казва той? — запита отново Арнолд.

— Хвали те — отговори Волфганг.

— Разбира се, че го хваля — добави Мачко, — защото е истински рицар, а това е най-важното! Ще ви кажа също искрено, че днес исках да го пусна на честна дума да върви, дето иска, само да се яви макар и след година. Та нали така подобава между препасани рицари!

И той загледа Волфганг право в лицето, но оня се намръщи и каза:

— Може би и аз щях да ви пусна, ако обещаете да се явите на посоченото време, ако не бяхте помагали на тия кучета, езичниците, срещу нас.

— Не е вярно! — отвърна Мачко.

И отново се почна също такава остра препирня, както предишния ден с Арнолд. При все че Мачко имаше право, сега му вървеше по-мъчно, защото Волфганг беше наистина по-умен от по-големия си брат. Все пак в резултат на тази препирня и по-младият се научи за всички злодеяния в Щитно, клетвопрестъпничествата и предателствата, а също и за съдбата на нещастната Дануша. На това, на тези подлости, които Мачко му хвърли в очите, той не съумя нищо да отговори. Трябваше да признае, че отмъщението е било справедливо и че полските рицари са имали право да постъпят така, както са постъпили, и най-сетне каза:

— Кълна се в благословените кости на свети Либорий! Не аз ще жаля Данвелд. За него казваха, че се занимавал с черна магия! Колкото за Зигфрид, не зная дали е служил също на дявола, но не ще се впусна да го стигам, защото преди всичко нямам конница, а освен това, ако е измъчвал тази девойка, както твърдите, нека остане навеки в пъкъла!

Тук той се прекръсти и продума:

— Боже, помогни ми и в смъртния час!

— А какво ще стане с тая злочеста мъченица? — попита Мачко. — Нима не ще позволите да я отведем дома? Нима трябва да мре във вашите подземия?! Не забравяйте божия гняв!…

— От жената не се интересувам — отговори остро Волфганг. — Нека един от вас я отведе при баща й, стига да се яви после; но втория няма да пусна.

— Ех! Ами ако се закълна в честта и в копието на свети Георги?

Волфганг се поколеба малко, защото това беше голяма клетва, но в същия миг Арнолд го попита за трети път:

— Какво разправя той?

И като разбра за какво се отнася, почна да възразява оживено и грубиянски и не искаше да се пуснат и двамата срещу честна дума. За това имаше свои сметки: той беше победен не от Скирвойло в голямата битка, а от тези полски рицари в отделно сбиване. Като военен той знаеше също, че пехотата на брат му трябва да се върне сега в Малборг, защото, ако би искала да продължи пътя си към Готесвердер след поражението на първите отреди, ще отиде на явна гибел. Той знаеше, че ще трябва да се яви пред магистъра и пред великия маршал, и смяташе, че срамът му ще бъде по-малък, ако може да покаже поне един по-значителен пленник. Един жив рицар, доведен пред очите на началниците, значи много повече, отколкото разказите, че са взети в плен двамина.

Мачко слушаше пресипналия вик и ругатните на Арнолд и разбра веднага, че трябва да приеме онова, което му дават, защото не ще получи повече нищо, обърна се към Волфганг и каза:

— Тогава ви моля, пане, за още нещо: уверен съм, че братанецът ми сам ще разбере, че той трябва да остане при жена си, а аз да дойда с вас. Но за всеки случай позволете ми да му съобщя, че такава е вашата воля и няма защо да приказва по това.

— Добре, все едно ми е — отговори Волфганг. — Но да поговорим за откупа, който братанецът ви ще трябва да донесе за вас и за себе си, защото всичко зависи от това.

— За откупа ли? — попита Мачко, който би искал да отложи тоя разговор за по-късно. — Малко ли време имаме пред нас? Когато човек има работа с истински рицар, думата значи толкова, колкото и готовите пари, а и цената може да се предостави на съвестта. Ето, ние при Готесвердер пленихме един ваш знатен рицар, някой си пан дьо Лорш, а братанецът ми (защото той именно го и хвана) го пусна на честна дума, без да уговаря нищо за цената.

— Пленили сте рицаря дьо Лорш? — запита бързо Волфганг. — Аз го познавам. Той е заможен рицар. Но защо не го срещнахме по пътя?

— Защото навярно не е тръгнал насам, а към Готесвердер или към Рагнета — отвърна Мачко.

— Той е рицар от заможен знаменит род — повтори Волфганг. — Печалбата ви ще е обилна! Добре, че споменахте за това, защото сега и вас няма да пусна за какво да е.

Мачко прехапа мустак, но дигна гордо глава:

— Ние и без това знаем колко струваме.

— Толкова по-добре — каза по-младият фон Ваден. И веднага добави:

— Толкова по-добре не за нас, защото ние сме смирени монаси и сме се обрекли да останем бедни, но за Ордена, който ще употреби вашите пари за славата божия.

Мачко не отговори нищо, само погледна Волфганг, като че искаше да му каже: „Разправяй това на друг, не на мен“ — и след малко почнаха да се пазарят. Тази работа беше за стария рицар тежка и мъчителна, защото, от една страна, беше твърде чувствителен към всяка загуба, а, от друга страна, разбираше, че не подобава да оценява много ниско нито себе си, нито Збишко. Извиваше се той като змиорка, толкова повече, че гостоприемният уж и приятен на думи Волфганг се оказа страшно алчен за пари и много упорит. Мачко се утешаваше само с мисълта, че за всичко това ще плати дьо Лорш, но все пак съжаляваше за изгубената надежда да спечели нещо, защото не разчиташе на печалба от откуп за Зигфрид, тъй като беше сигурен, че Юранд, а дори и Збишко за никаква цена не ще се откажат от главата му.

След дълги преговори най-сетне се спазариха колко сребро и в какъв срок да платят. Уговориха също колко слуги и колко коня ще вземе Збишко и Мачко отиде да му съобщи всичко това, като го посъветва да тръгне веднага, навярно от страх да не би на немците да им дойде нещо друго на ума.

— Така става то с рицарите — каза той с въздишка: — вчера ти го държеше за гушата, днес той тебе държи! Ех, няма що! Да даде господ да дойде и нашият ред! Но сега не губи време. Ако пътуваш бързо, ще настигнеш Хлава и заедно ще пътувате по-безопасно, пък щом навлезете веднъж в горите и в населените места в Мазовия, там у всеки шляхтич или стопанин ще намерите гостоприемство, помощ и грижа. У нас не отказват това и на чужденците, а какво остава до своите! А тази клетница може би само така ще намери спасение.

При тия думи той поглеждаше често Дануша, коя го в полусън дишаше бързо и шумно. Прозрачните и ръце, сложени върху тъмната мечешка кожа, потрепваха от треската.

Мачко я прекръсти и рече:

— Хайде, вземай я и тръгвай! Дай боже да ти се размине нещастието, защото ми се вижда, че душата й е на зъбите.

— Не думайте! — извика Збишко, смазан от отчаяние.

— Божа воля! Ще поръчам да ти доведат коня тук, а ти тръгвай!

Като излезе от хижата, той нареди всичко за пътуването. Турнетата, подарени от Завиша, докараха конете с люлката, постлана с мъх и кожи, а слугата Вит доведе Збишковия кон и след малко Збишко излезе от хижата, понесъл на ръце Дануша. Имаше в това нещо толкова трогателно, та двамата братя фон Баден, които бяха дошли при хижата от любопитство, при вида на полудетската още фигура на Дануша и на лицето й, досущ прилично на светците от черковните икони, а също и на нейната тъй голяма слабост, поради която не можеше да вдигне главата си, а я държеше опряна тежко на рамото на младия рицар, почнаха да се споглеждат смаяно и да се възмущават в душата си срещу виновниците за нещастието й. „Тоя Зигфрид имал наистина сърце не на рицар, а на палач — прошепна Волфганг на брат си, — а оная змия, макар че тя стана причина да те освободим, ще заповядам да я нашибат добре.“ Трогна ги също и това, че Збишко носеше Дануша на ръце, както майка носи детето си, и разбраха любовта му, защото в жилите и на двамата течеше още млада кръв.

А Збишко се поколеба за малко дали да вземе болната пред себе си на седлото и да я държи из пътя до гърдите си, или да я сложи в люлката. Най-сетне се спря на последното, като предполагаше, че ще й бъде по-удобно да пътува легнала. После се приближи до чичо си и се наведе да му целуне ръка, а Мачко, който наистина го обичаше като зеницата на окото си, при все че не искаше да показва пред немците вълнението си, не можа да се сдържи, прегърна го силно и притисна устни до буйната му златиста коса.

— Бог да те води! — рече той. — А и за стария помни, защото робството всякога е тежко.

— Няма да забравя — отговори Збишко.

— Света Богородица да ти прати утеха!

— Господ да ви плати и за това… и за всичко!

След малко Збишко беше вече възседнал коня, но Мачко си спомни още нещо, та се затече към него, сложи ръка на коляното му и каза:

— Чувай! Ако настигнеш Хлава, гледай да не навлечеш позор и на себе си, и на моята побеляла коса заради Зигфрид. Юранд може, но не ти! Закълни ми се в меча и в честта си!

— Докато не се върнете, аз ще сдържам и Юранд, да не би онези на вас да си отмъстят за Зигфрид — отговори Збишко.

— Толкова ли държиш на мене?

А момъкът се усмихна тъжно:

— Нали знаете.

— Добър път! Върви със здраве!

Конете тръгнаха и скоро изчезнаха зад раззеленилия се лещак. На Мачко внезапно му стана страшно мъчно и самотно, а душата му закопня с всички сили за това любимо момче, в което беше цялата надежда на рода им. Но изведнъж се отърси от тъгата, защото беше човек твърд и можеше да се владее.

— Да благодаря на бога, че аз съм в плен, а не той…

И се обърна към немците:

— Ами вие, пане, кога тръгвате и закъде?

— Когато ни е воля — отговори Волфганг, — а ще тръгнем за Малборг, дето вие, пане, трябва да се явите преди всичко пред магистъра.

„Ех, току-виж, че ми отсекли там и главата, задето съм помагал на жмуджанците!“ — каза си Мачко.

Но го успокояваше мисълта, че има като залог рицаря дьо Лорш и че самият фон Баденови ше пазят главата му, ако не за друго, поне да не изпуснат откупа.

„Но пък в такъв случай — казваше си той — на Збишко не ще се наложи нито сам да се явява, нито да намалява имота ни.“

И тази мисъл му донесе известно облекчение.

III

Збишко не можа да настигне оръженосеца си, защото той пътуваше денонощно и почиваше само толкова, колкото беше необходимо за конете да не паднат по пътя. Понеже се хранеха само с трева, те бяха отслабнали и не можеха да издържат дълго без почивка, както по местата, дето лесно се намира овес. Себе си Хлава не жалеше, а на напредналата възраст и слабостта на Зигфрид не обръщаше внимание. Старият кръстоносец страдаше ужасно, толкова повече, че жилестият Мачко добре го беше наложил. Но най-много го измъчваха рояците комари във влажната гора, от които не можеше да се брани, понеже ръцете му бяха вързани под корема на коня. Оръженосецът наистина не му причиняваше никакви особени мъки, но и не проявяваше милост към него и отвързваше дясната му ръка само но време на почивка, за да се храни: „Яж, вълча муцуно, за да мога да те заведа жив на пана в Спихов!“ С такива думи той го подканяше да яде. На Зигфрид му беше дошла в началото на пътуването мисълта да се умори от глад; но когато чу заканата, че ще му отварят зъбите с нож и ще му пъхат насила храна в гърлото, предпочете да отстъпи и да не допусне гавра с духовното звание и рицарската чест.

А чехът искаше на всяка цена да стигне в Спихов много преди „господарите“, за да предпази своята любима господарка от срам. Като прост човек, но умен и нелишен от рицарско чувство дребен дворянин, той разбираше много добре, че ще бъде някак си унизително за Ягенка, ако останеше в Спихов заедно с Дануша. „В Плоцк може да се каже на епископа — мислеше си той, — че старият пан от Богданец, като неин настойник, е бил принуден да я вземе със себе си, но стига да се разгласи, че тя е под покровителството на епископа и че освен Згожелице има и от абата наследство — тогава и син на велможа няма да й бъде много.“ И тази мечта правеше да не забелязва мъчнотиите на пътуването, но го терзаеше мисълта, че радостната новина, която отнася в Спихов, ще бъде за господарката му предвестие за зла съдба.

Често пред очите му се явяваше и румената като ябълчица Анулка. В такива минути, доколкото му позволяваха пътищата, той мушкаше коня с шпорите, защото искаше час по-скоро да стигне в Спихов.

Пътуваха по объркани пътища, по-скоро без път през гората, право напред. Чехът знаеше само, че като върви малко на запад и все на юг, ще стигне в Мазовия и тогава всичко вече ще тръгне добре. Денем се водеше по слънцето, а когато пътуваше и нощем — по звездите. Горските дебри пред него изглеждаше, че нямат граница, нито край. Дните и нощите им протичаха в дълбока мрачина. Понякога Хлава мислеше, че младият рицар няма да прекара жива жена си през тези страшни и безлюдни места, дето отникъде няма нито помощ, нито храна, дето нощем конете трябваше да се пазят от вълци и от мечки, а денем да се отбиват от пътя пред стадата от зубри и турове, дето страшни глигани точат кривите си зъби о корените на борините и дето, ако не пронижеш със стрела и не прободеш с копие пъстрия хълбок на някой елен или диво свинче, често пъти по цели дни ще стоиш гладен.

„Как ще може — мислеше си Хлава — да пътува с такава измъчена девойка, на която душата й е на зъбите!“

Налагаше им се много често да заобикалят обширни тресавища или дълбоки долове, по чието дъно шумяха придошлите от пролетните дъждове потоци. Не липсваха из горите и езера, в които при залез слънце те виждаха да се къпят в порозовялата гладка вода цели стада лосове или елени. Понякога забелязваха дим, което показваше, че наблизо има хора. На няколко пъти Хлава се приближаваше до такива горски селища, но насреща им оттам се показваха диваци, облечени с кожи на голо, въоръжени с лъкове и тежки криваци, набити с кремък, които ги поглеждаха тъй зловещо изпод сплъстените си коси, че трябваше да използуват колкото се може по-бързо първото им учудване, което ги обземаше при вида на рицарите, и да се отдалечат веднага.

На два пъти обаче зад чеха профучаваха стрели и го настигаше викът: „Вокили!“ (немци!), но той предпочиташе да избяга, отколкото да им обяснява какъв е. Най-сетне, след още няколко дена, почна да допуша, че може вече да е минал границата, но нямаше кого да попита за това. Едва от едни ловци, които говореха полски, той разбра, че най-после е стъпил на мазовецка земя.

Там беше по-лесно, при все че цяла Източна Мазовия представляваше също просторна гора. И тук хора почти не се срещаха, но дето имаше селище, хората бяха по-малко враждебни, може би защото не хранеха толкова омраза, а може би и за това, че чехът им заговорваше на разбран за тях език. Неприятност му създаваше само безграничното любопитство на тези хора, които обкръжаваха ездачите на тълпи, отрупваха ги с въпроси, а като се научаваха, че карат пленен кръстоносец, казваха:

— Подарете ни го, пане, пък ние ще се разправим с него!

И молеха така настойчиво, че чехът трябваше често да се сърди и да им обяснява, че пленникът е на княза. Само тогава те отстъпваха. По-късно, вече в населените места, където имаше шляхта и със стопани, също не вървеше лесно. Там в душите на хората кипеше ненавист срещу кръстоносците, защото навсякъде добре помнеха измяната и оскърблението, нанесени на княза във време на мир, когато враговете го бяха грабнали при Злотория и го бяха задържали като затворник. Там наистина не искаха да „пречукат“ Зигфрид, но ту един, ту друг упорит шляхтич казваше: „Развържете го, ще му дам оръжие и ще го извикам зад междата да се бие с мене до смърт.“ На такива чехът втълпяваше в главата, че пръв има право да му отмъсти злочестият спиховски пан и че не бива да го лишават от това.

Но в населените места пътуването стана вече по-леко, защото все имаше какви-годе пътища и навсякъде даваха на конете овес или ечемик. Тук чехът пътуваше бързо, без да спира никъде, и към Свети дух пристигна в Спихов.

Това стана също надвечер и както тогава, когато Мачко го бе изпратил в Щитно с известието, че заминава за Жмудж, сега също дотърча при него Ягенка, щом го видя от прозореца, а той падна в краката й, без да може известно време дума да продума. Но тя го вдигна и го повлече бързешком нагоре в къщи, понеже не искаше да разпитва пред слугите.

— Какви са новините? — запита тя, като трепереше от нетърпение и едвам поемаше дъха си. — Живи ли са? Здрави ли са?

— Живи и здрави са!

— Ами тя намери ли се?

— Да. Отърваха я.

— Слава на Исуса Христа!

Но въпреки тези думи лицето й се вкамени, защото изведнъж всичките й надежди рухнаха и станаха на пух и прах.

Обаче силите не я напуснаха и тя не изгуби съзнание, а след малко се овладя напълно и почна отново да разпитва:

— Кога ще пристигнат тук?

— След няколко дни! Тежък е пътят с болна.

— Тя болна ли е?

— Измъчена е. От мъки се е умопобъркала.

— Божичко!

Настана късо мълчание, само пребледнелите устни на Ягенка се помръдваха, сякаш в молитва.

— Не дойде ли на себе си, като видя Збишко? — запита тя отново.

— Може и да е дошла, но аз не зная, защото веднага тръгнах да ви съобщя новината, господарке, преди те да пристигнат.

— Господ да те възнагради. Разправи как стана всичко!

Чехът започна да разказва накратко как отървали Дануша и взели в плен великана Арнолд заедно със Зигфрид. Съобщи също, че е докарал Зигфрид със себе си, защото младият рицар искал да го даде в дар и за отмъщение на Юранд.

— Трябва да ида веднага при Юранд! — рече Ягенка, когато той свърши.

И излезе, но Хлава не стоя дълго сам, защото от съседната стаичка дотърча при него Анулка, а той дали защото беше като замаян от умората и безкрайните напрежения, или защото бе копнял за нея и изведнъж се забрави, като я видя, но я прегърна през кръста, притисна я до гърдите си и почна да целува очите й, бузите й, устата й, като че ли много по-рано и бе казал всичко, което се казва на момиче преди подобна постъпка.

И може би той наистина й бе казал вече всичко това в душата си из пътя, защото я целуваше и целуваше безкрай и я притискаше до себе си с такава сила, та чак дъхът й се спираше; но тя не се бранеше — най-напред от смайване, а после от такава голяма слабост, че би паднала на земята, ако я държеха по-малко силни ръце. За щастие всичко това не трая много дълго, понеже на стълбата се чуха стъпки и наскоро в стаята влезе отец Калеб.

Те отскочиха един от друг, а отец Калеб почна отново да отрупва Хлава с въпроси, на които задъханият чех отговаряше с мъка. Свещеникът помисли, че това е от умората, а като чу потвърждение на новината, че Дануша е намерена и отървана и че палачът й е докаран в Спихов, той падна на колене да благодари на господа. През това време кръвта в жилите на Хлава се поуспокои малко и когато свещеникът стана, той можа спокойно да му повтори, как са намерили и освободили Дануша.

Отец Калеб изслуша всичко и каза:

— Бог я е спасил не за да остави разума и душата й в тъмнина и във властта на нечистите сили! Ще сложи Юранд върху нея светите си ръце и само с молитва ще върне разума и здравето й.

— Рицарят Юранд ли? — запита с учудване чехът. — Има ли той такава сила? Да не би да е станал светия приживе?

— Пред господа той е вече светец, а когато умре, хората ще имат в небесата един покровител-мъченик повече.

— Вие казахте, благочестиви отче, че ще сложи ръцете си върху нейната глава. Дали му е израснала десницата? Защото зная, че молихте за това господа Исуса.

— Казах „ръце“, както обикновено се казва — отговори свещеникът, — но при божията милост стига и едната ръка.

— Разбира се — отговори Хлава.

Но в гласа му имаше малко разочарование, защото бе помислил, че ще види истинско чудо. Разговорът бе прекъснат от влизането на Ягенка, която каза:

— Съобщих му новината предпазливо, за да не го убие внезапната радост, а той веднага падна ничком и почна да се моли.

— Той и без това по цели нощи лежи така, а днес навярно до сутринта няма да се вдигне — каза отец Калеб.

Така стана. На няколко пъти надничаха в стаята му и всеки път го намираха легнал и незаспал да се моли така горещо, че изпадаше в пълна самозабрава.

Едва на заранта, доста след утринната служба, когато Ягенка отново надникна в стаята му, той й даде да разбере, че иска да види Хлава и пленника. Тогава доведоха веднага от подземието Зигфрид с ръце, вързани на кръст пред гърдите, и всички заедно с Толима отидоха при стареца.

В първия миг чехът не можеше добре да го разгледа, защото мехурените ципи на прозорците пропущаха слаба светлина, а денят беше мрачен от облаците, които покриваха изцяло небето и предвещаваха проливен дъжд. Но когато зорките му очи свикнаха с полумрака, той едва позна Юранд — толкова беше отслабнал и изнемощял. Грамадният мъж се беше превърнал в грамаден скелет. Лицето му беше тъй бяло, че не се отличаваше много от млечнобялата коса и брада, а когато се облегна на дръжката на креслото и притвори клепачи, той се видя на чеха почти като труп.

До креслото имаше маса, а на нея разпятие, кана с вода и пита черен хляб с втикната в нея мизерикордия — страшния нож, с който рицарите доубиваха ранените. Друга храна освен хляб и вода Юранд отдавна не употребяваше. За облекло му служеше дебела власеница, препасана с връв от слама, която дреха носеше на голо тяло. Така живееше, откак се бе завърнал от щитненския плен, храбрият и страшен някога рицар от Спихов.

Като чу, че влязоха хора, той отстрани с крак опитомената вълчица, която сгряваше босите му крака, и се изтегна назад. В този именно миг Юранд се видя на чеха като мъртвец. Настъпи минута на очакване, защото се надяваше, че ще направи някакъв знак, за да заговори някой, но той седеше неподвижен, бял, спокоен, с притворени уста, като че наистина потънал във вечния сън на смъртта.

— Тук е Хлава — обади се най-сетне с нежен глас Ягенка, — искате ли да го изслушате?

Той кимна с глава и чехът почна за трети път разказа си.

Той припомни накъсо битките, станали с немците при Готесвердер, разказа за борбата с Арнолд фон Баден и за спасяването на Дануша, но не искаше да прибавя на стария мъченик горчивина към добрата вест и да събужда у него безпокойство и премълча, че Дануша се е умопобъркала през време на продължителния и ужасен плен.

Вместо това, от силна омраза към кръстоносците и от желание Зигфрид да бъде наказан колкото се може по-безжалостно, той нарочно не скри, че са я намерили страшно изплашена, отслабнала, болна и било явно, че са се отнасяли с нея като палачи, и ако бе останала по-дълго време в тези страшни ръце, тя би увехнала и изгаснала също както вехне и загива отъпканото с крака цвете. С този тъжен разказ бе в съзвучие не по-малко тъжният полумрак преди настъпваща буря. Медночервените грамади облаци надвисваха все по-страшно над Спихов.

Юранд слушаше разказа, без да трепне или да се помръдне, та на присъствуващите можеше да се стори, че спи. Но той слушаше и разбираше всичко, а когато Хлава почна да говори за пленничеството на Дануша, в празните му очни дупки се събраха две едри сълзи и потекоха по бузите. От всички земни чувства му беше останало само едно — любовта към детето.

После синкавите му устни почнаха да се помръдват за молива. Навън се разнесоха първи далечни още гръмотевици и светкавици почнаха да осветяват сегиз-тогиз прозорците. Той се моли дълго и отново сълзи покапаха по бялата му брада. Най-сетне престана да се моли и настъпи глухо мълчание, което продължи тъй дълго, че най-после стана тежко за събраните, понеже не знаеха какво трябва да правят.

Накрай старият Толима, дясната ръка на Юранд, негов съратник във всички битки и главен страж на Спихов, каза:

— Пред вас стои, господарю, онова пъклено изчадие, онзи кръстоноски вампир, който е изтезавал вас и дъщеря ви; дайте знак какво да направя с него и как да го накажа.

При тези думи по лицето на Юранд пробягаха внезапно светли лъчи и той кимна да му доведат пленника.

Двама слуги мигом го хванаха за раменете и го доведоха при стареца, а той протегна ръка, прекара изпърво дланта си по лицето на Зигфрид, като че искаше да си припомни или да запечата за последен път в паметта си чертите му, после отпусна ръка върху гърдите на кръстоносеца, напипа скръстените ръце, хвана връвта и като притвори отново клепки, отметна назад глава.

Присъствуващите предположиха, че обмисля. Но каквото и да правеше, то не трая дълго, защото след малко той се оборави и протегна ръка към хляба, в който беше втикната зловещата мизерикордия.

Тогава Ягенка, чехът, дори старецът Толима и всички слуги затаиха дъх. Наказанието беше стократно заслужено, отмъщението справедливо, обаче при мисълта, че този полужив старец ще коли пипнешком вързания пленник, сърцата им трепнаха.

Но той хвана ножа по средата, протегна показалеца си до края на острието, та да знае до какво ще го допре, и почна да реже въжето, с което бяха стегнати ръцете на кръстоносеца.

Всички се смаяха, защото разбраха желанието на Юранд и не искаха да вярват на очите си. Това бе за тях вън от всяко очакване. Хлава пръв замърмори нещо, след него Толима, а след тях слугите. Само отец Калеб почна да пита с прекъсван от неудържим плач глас:

— Брате Юранд, какво искате? Да не искате да върнете свободата на пленника?

— Да! — отговори с кимване на глава Юранд.

— Искате да си отиде без отмъщение и наказание?

— Да!

Ропотът от гняв и възмущение се усили, но отец Калеб, като не искаше да мине току-така този нечуван подвиг на милосърдие, се обърна към роптаещите и извика:

— Кой дръзва да се противи на светеца? На колене!

И тон самият коленичи и заговори:

— „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти…“

И прочете „Отче наш“ до края. При думите „и прости греховете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“, очите му неволно се обърнаха към Юранд, чието лице наистина сияеше с някаква неземна светлина.

И тази гледка, придружена от думите на молитвата, покърти сърцата на всички събрани, та дори старият Толима със закоравялата от непрекъснати битки душа се прекръсти, носле прегърна коленете на Юранд и каза:

— Господарю, за да се изпълни вашата воля, трябва да придружа пленника до границата.

Да! — кимна Юранд. Все по-чести светкавици осветяваха прозорците: бурята прииждаше все по-близо и по-близо.

IV

Всред вихъра и единичните напливи на проливен дъжд към спиховската граница препускаха Зигфрид и Толима. Последният придружаваше немеца от страх да не го убият из пътя стражниците селяни или спиховските слуги, които горяха от страшна омраза към него и жажда за мъст. Зигфрид яздеше обезоръжен, но не и вързан. Бурята, гонена от вихъра, вече висеше над тях, От време на време, когато трясваше неочаквано гръмотевица, конете приклякваха на задните си крака. Двамата пътуваха в дълбоко мълчание по дъното на дълбок дол поради тесния път понякога така близо един до друг, та стремете на единия се допираше до стремето на другия. Толима, навикнал от дълги години да пази пленници, поглеждаше и сега навремени към Зигфрид със зорко око, като че ли бдеше да не би да избяга неочаквано, и неволни тръпки го побиваха всеки път, защото му се струваше, че очите на кръстоносеца светят в мрачината като очи на зъл дух или вампир. Минаваше му дори през ума да направи кръстен знак над него, но при мисълта, че след това може би ще почне да вие с нечовешки глас, ще приеме дяволски образ и ще заскърца със зъби, го обземаше още по-голям страх. Старият воин, който можеше самичък да нападне цяла тълпа немци, както ястребът връхлита на ято яребици, все пак се боеше от нечестивите сили и не искаше да има работа с тях. Искаше му се също да покаже просто на немеца по-нататъшния път и да се върне, но го досрамя от самия себе си, затова го заведе чак до границата.

Когато стигнаха там до края на спиховската гора, дъждът престана и облаците се проясниха с някаква странна жълта светлина. Стана по-светло и очите на Зигфрид изгубиха предишния си зловещ блясък. Тогава Толима го обхвана друго изкушение: „Заповядаха ми — си каза той — да отведа това бясно куче невредимо до границата и аз го отведох; но нима ще си замине без отмъщение и наказание този палач на господаря ми и на неговото дете и дали не ще бъде приятно и угодно на бога дело, ако го премахна? Ами ако го извикам на смъртен двубой? Наистина той няма оръжие, но само на една миля оттука, в имението на врочимовския пан, ще му дадат някой меч или брадва — и ще се бия с него. Вярвам, че ще го поваля, после ще го доубия както подобава, а главата му ще закопая в торището!“ Така си казваше Толима, поглеждаше лакомо немеца и помръдваше ноздрите си, като че вече бе подушил миризма на прясна кръв. И тежка беше борбата му с тая жажда, тежко беше да надвие себе си; но когато най-сетне помисли, че Юранд подари на пленника живота и свободата не само до границата и че в противен случай светата постъпка на господаря ще отиде напразно и ще се намали за него небесната награда, той се овладя, спря коня и рече:

— Ето нашата граница, и до вашата не е далече. Върви си свободно и ако не те задуши гризенето на съвестта и гръм божи не те порази, от хората нищо не те заплашва.

Каза това и обърна коня, а онзи тръгна напред с някаква дива вдървеност на лицето, без да се отзове с нито една дума и сякаш без да чува, че някой му говори.

И продължаваше да язди по-нататък, но вече из по-широк път, като че унесен в сън.

Кратко бе стихването на бурята и кратко трая проясняването. Сега отново притъмня, сякаш над света бе паднал вечерен мрак, и облаците се бяха спуснали ниско — почти до самата гора. Отгоре долиташе зловещ грохот и като че ли нетърпеливо съскане и тътнеж на мълнии, които ангелът на бурята още обуздаваше. Но светкавиците всеки миг озаряваха с ослепителна светлина страшното небе и изплашената земя и тогава се виждаше широкият път, между двете черни стени на боровете, а по средата му самотният конник. Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, разтърсваше го треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания — всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия устояваше на безумието, а понякога дори му се поддаваше. А в последно време умората от пътя под коравата ръка на чеха, и нощта, прекарана в спиховското подземие, и несигурността за по-нататъшната съдба, а над всичко друго този нечуван, почти свръхчовешки подвиг на милост и великодушие, който просто го порази. Всичко това го бе съсипало до немай-къде. Понякога мисълта му спираше да тече, сковаваше се и той напълно губеше представа какво става с него, но после отново треската го свестяваше и същевременно събуждаше у него някакво глухо чувство за отчаяние, за загуба, за гибел — чувството, че всичко е вече минало, изгаснало, свършило се е, че е настъпил някакъв предел, че около него е само нощ и нощ, и небитие, и някаква страшна бездна, изпълнена с ужас, към която той все пак трябва да върви.

— Върви! Върви! — прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.

Той се огледа — и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя се носеше редом с него и тракаше с костите си.

— Дойде ли? — запита кръстоносецът.

— Дойдох. Върви! Върви!

Но в тоя миг забеляза, че и от другата си страна има спътник: стреме до стреме, с него яздеше някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга, заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.

— Кой си ти? — попита Зигфрид.

А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.

Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му викаше в самото ухо:

— Време е! Време е! Бързай! Върви!

И той отговори:

— Отивам…

Но този отговор излезе от гърдите му като че го бе казал някой друг.

И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.

— Бързай! — пошепна смъртта.

— Бързай! — зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.

Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си.

— Ритни седлото!… Хайде! А-а!

Ритнатото с крак седло се търколи на няколко крачки — и тялото на нещастния кръстоносец увисна тежко.

За миг му се стори, че чува някакво прегракнало, сподавено ръмжене и че отвратителният вампир се хвърли върху него, залюля го и почна да ръфа със зъби гърдите му, за да го ухапе в сърцето. Но после загасващите му зеници видяха и нещо друго: смъртта се превърна в белезникав облак, който бавно се приближи до него, прегърна го, обхвана го, обкръжи го и най-сетне покри всичко със страшна непрогледна завеса.

В този миг бурята се развилия с небивала ярост. Гърмът удари насред пътя с такъв силен трясък, като че земята се провали до дъно. Цялата гора се прегъна под натиска на вихъра. Шум, съскане, вой, скърцане на стъбла и трясък на счупени клони изпълни горските дебри. Гонени от вихъра, потоците дъжд закриха светлината и само по време на кратките кървави мълнии можеше да се види лудешки разлюленият над пътя труп на Зигфрид.

На сутринта по същия този път минаваше доста голям керван. Начело яздеше Ягенка с Анулка и с чеха, а зад тях идеха колите, заобиколени от четирима въоръжени с лъкове и мечове слуги. Всеки колар имаше също копие и секира, като не се смятат железните вили и други оръдия за из пътя. Всичко това беше потребно за защита както от дивите зверове, така и от разбойническите шайки, които вечно се скитаха по кръстоносната граница и от които Ягело се оплакваше на великия магистър с писма и лично на съборите в Рачонж.

Но като има до себе си ловки хора и добро въоръжение за отбрана, човек може да не се страхува от тях, затова керванът си вървеше самоуверено и без боязън. След вчерашната буря беше настъпил чудесен ден, свеж, тих и толкова ясен, че там, дето нямаше сянка, очите на пътниците се свиваха от силната светлина. Не се помръдваше нито един лист по дърветата, а на всеки лист се бяха задържали и увиснали едри дъждовни капки, в които слънчевите лъчи се отразяваха с цветовете на дъгата. Всред боровите иглици сякаш блестяха големи диаманти. Проливният дъжд беше направил по пътя малки поточета, които с весело клокочене се стичаха към по-ниските места и образуваха във вдлъбнатините плитки езерца. Цялата околност беше оросена, мокра, но засмяна в утринната ведрина. В такива сутрини радост обхваща и човешките сърца, та коларите и слугите си тананикаха тихичко и се учудваха на мълчанието, което царуваше между ездачите отпреде им.

А те мълчаха, защото в душата на Ягенка беше заседнала тежка мъка. В живота й нещо се бе свършило, нещо се бе пречупило и при все че девойката не беше твърде опитна в разсъждаването и не можеше да си обясни подробно какво става с нея и какво й е, все пак чувствуваше, че всичко, с което е живяла досега, се е оказало измамно и е отишло напусто, че у нея се е разпръснала всяка надежда, както утринната мъгла се разпръсва над полята, че ще трябва да се откаже от всичко, да изостави всичко, да забрави всичко и да започне като че съвсем нов живот. Мислеше също, че е божията воля този живот дори да не бъде съвсем лош, той все пак ще бъде само тъжен и в никой случай не така добър, както можеше да бъде другият, който току-що се беше свършил.

И безпределна жалост свиваше сърцето й по това отлетяло веднъж завинаги минало и напираше в поток сълзи към очите й. Но тя не искаше да плаче, защото и без това чувствуваше и срам — като че ли добавка към тежкото бреме, което гнетеше душата й. По-добре да не беше излизала от Згожелице, за да не се връща сега така от Спихов. Защото тя не можеше да скрие от себе си, че беше дошла тук не само понеже не знаеше какво да прави след смъртта на абата и не само за да не дава повод на Чтан и на Вилк да нападнат Згожелице! Не! Това го знаеше и Мачко, който също я бе взел не по тая причина, а без съмнение щеше да го разбере и Збишко. При тази мисъл бузите й пламваха и горчивина изпълваше сърцето й. „Не бях достатъчно горда — си казваше тя, — а сега намерих, каквото съм търсила.“ И към скръбта, към несигурността за утрешния ден, към гризенията на мъката и безграничното съжаление за миналото се прибави и унижение.

Но по-нататъшните й тежки мисли бяха прекъснати от някакъв човек, който идеше бързо насреща им. Чехът, който следеше внимателно всичко, бутна коня срещу него и по лъка на рамото, по чантата от язовска кожа и по перата от сойка на шапката позна, че е горски пазач.

— Ей! Кой си ти? Стой! — все пак извика той за сигурност.

А човекът се приближи бързо и с развълнувано лице, каквото имат обикновено хората, когато искат да съобщят нещо необикновено, завика:

— Пред вас по пътя има обесен човек!

Чехът се обезпокои дали това не е дело на разбойници и започна бързо да разпитва:

— Далеко ли е оттук?

— На един хвърлей със стрела. До самия път.

— И никой ли няма при него?

— Никой. Пропъдих само един вълк, който го душеше.

Като се спомена за вълк, Хлава се успокои, защото това показваше, че наблизо няма хора, нито някаква засада.

А Ягенка рече:

— Виж какво има.

Хлава препусна напред и след малко се върна още по-бързо.

— Зигфрид виси! — завика той и сдържа коня пред Ягенка.

— В името на отца и сина и светаго духа! Зигфрид ли? Кръстоносецът?

— Кръстоносецът. На юздата се обесил.

— Сам?

— Личи си, че сам, защото седлото е до него. Ако това беше работа на разбойници, те щяха просто да го убият и да вземат скъпото седло.

— Тогава как ще минем?

— Да не отиваме там! Да не отиваме! — завика страхливата Ануля Шечехова. — Току-виж, че нещо ни сполетяло!

Ягенка също се уплаши малко, защото вярваше, че около трупа на самоубиец се събират цели тълпи нечестиви духове, но Хлава, който беше смел и от нищо не се боеше, каза:

— Хайде де! Бях близо до него и дори го бутнах с копието, пък не усещам да имам дявол на врата си.

— Не се подигравай! — извика Ягенка.

— Не се подигравам — отвърна чехът, — но имам упование в силата божия. Но ако се боите, можем да заобиколим през гората.

Ануля почна да моли да заобиколят, но Ягенка помисли малко и рече:

— Ех, не бива да не погребем умрелия! Християнска постъпка е то, от господа Исуса заповядана. Нали и той е човек.

— Човек, но кръстоносец, обесник и мъчител! Гарваните и вълците ще се погрижат за него.

— Не приказвай така! За греховете му ще го съди господ, а ние ще направим своето. Няма да се лепне по нас никаква нечиста сила, ако изпълним божията заповед.

— Тогава нека бъде според вашата воля — отвърна чехът.

И даде съответна заповед на слугите, която те изслушаха с нежелание и отвращение. Но понеже се страхуваха от Хлава, а не им достигаха лопати, взеха вили и брадви, за да изкопаят дупка в земята, и тръгнаха. Чехът отиде също с тях, за да даде пример, и като се прекръсти, разсече собственоръчно ремъка, на който висеше трупът.

Лицето на Зигфрид беше вече посиняло на въздуха и изглеждаше доста страшно, защото очите му бяха отворени и пълни с ужас, устата също отворена, сякаш за да поеме за последен път дъха си. Изкопаха набързо току до дървото гроб и с дръжките на вилите пъхнаха в него тялото с лице към земята, после го зариваха и почнаха да търсят камъни, защото имаше прастар обичай да затрупват с камъни самоубийците, че инак те излизали нощем и нападали пътниците.

Камъни имаше доста и по пътя, и из горския мъх, та скоро над кръстоносеца израсна островърха могила, а след това Хлава изсече със секирата на стъблото на бориката кръст, което направи не заради Зигфрид, а да не събират злите духове на това място, и се върна при кервана.

— Душата му е в пъкъла, а тялото вече в земята — рече той на Ягенка. — Сега можем да тръгнем.

И те тръгнаха. Но като минаваха покрай него, Ягенка откъсна клонче от бориката и го хвърли върху камъните, а по примера на господарката направиха същото и всички останали, защото и това изискваше обичаят.

Дълго яздеха мълчаливо, замислени върху съдбата на тоя зловещ монах-рицар и за наказанието, което го постигна. Най-сетне Ягенка рече: — Божието правосъдие никого не отминава. И не подобава дори да се изрече „упокой, господи“ над гроба му, защото за него няма милост.

— Вие все пак имате милостива душа, щом заповядахте да го погребем — отговори чехът.

А после заговори някак неуверено:

— Хората разправят — ех, може би не хората, а само вещиците и магьосниците, — че уж връвта или ремъкът, на който е висял обесеният, донасяли щастие във всичко; но аз не взех от Зигфрид ремъка, защото за вас очаквам щастие не от магьосничество, а само от силата на господа Исуса.

Ягенка не отговори нищо, а след малко въздъхна няколко пъти и каза сякаш на себе си:

— Ех! То моето щастие се е видяло вече!

V

Девет дена след заминаването на Ягенка Збишко стигна до спиховската граница, но Дануша беше вече близо до смъртта и той изгуби напълно надежда да я докара жива при баща й. Още на другия ден, когато тя почна да отговаря несвързано, Збишко забеляза, че не само разумът й е размътен, но и тялото й е обхванато от някаква болест, с която беше безсилно вече да се бори това съсипано от страдания, неволя, затвор, мъчения и постоянен страх дете. Възможно бе и отгласите на ожесточената борба, която Збишко и Мачко водиха с немците, да бяха препълнили чашата на нейния ужас и именно тогава да я е сполетяла тази болест; треската вече не я напусна почти до края на пътуването. Това беше донякъде благоприятно, защото през страшните диви гори и всред неизброимите мъчнотии Збишко я возеше като мъртва, в безсъзнание и безучастна към всичко. Като преминаха горите и навлязоха в обработени места между селищата на селяни и шляхта, опасностите и мъките се свършиха. Като се научаваха, че карат дете на земляк, отвлечено от кръстоносците и при това дъщеря на прославения Юранд, за когото пътуващите певци пееха вече много песни по замъците, именията и селските къщи, хората се надпреварваха да услужват и да помагат. Доставяха им храна и коне. Всички врати им бяха отворени. Нямаше вече нужда Збишко да вози Дануша в люлката между конете, защото яки момци я носеха на носилка от село до село така грижливо и предпазливо, като че държаха на раменете си някаква светиня. Жените я обкръжаваха с най-топли грижи. Мъжете пък, като чуваха разказите за нейните тегла и мъчения, скърцаха със зъби и не един от тях току навличаше желязна броня, хващаше меча, секирата или копието и тръгваше по-нататък със Збишко, за да го върнат тъпкано на враговете, защото разгневените хора смятаха, че не е достатъчно да отмъстят за неправдата само с неправда.

Но Збишко в това време не мислеше за отмъщение, а само за Дануша. Той живееше между проблясъците на надеждата, когато на болната временно ставаше по-добре, и между глухото отчаяние, когато състоянието й явно се влошаваше. А тук вече той не можеше да се мами. Неведнъж в началото на пътуването през главата му прелиташе суеверната мисъл, че може би там някъде из местата, през които минаваха без път, ги дебне по стъпките смъртта и чака само удобна минута да се нахвърли върху Дануша и да изсмуче от нея последния остатък от живот. Това видение или по-скоро усещане беше така ясно, особено през тъмните нощи, та понякога го обземаше отчаяното желание да се обърне, да извика смъртта на двубой, както се извиква рицар, и да се бие с нея до последен дъх. Но към края на пътуването беше още по-лошо, защото той усещаше вече смъртта не зад кервана, а всред самия керван, невидима наистина, но толкова близка, та ги облъхваше нейното ледено дихание. И той вече разбра, че срещу този неприятел няма да помогне нито храбростта, нито яката ръка, нито оръжието, че ще трябва да предаде безпомощно най-скъпото си същество.

И това чувство беше най-страшното, защото с него се свързваше жалост, стихийна като вихър и бездънна като море. Как можеше да не стене, как можеше да не се разкъсва от болка душата на Збишко, когато при всеки поглед към своята любима той й казваше като че с неволен укор; „Затова ли те обичах, затова ли те намерих и отървах, за да те засипя утре с пръст и да те не видя вече никога?“ И при тия думи поглеждаше нейните горящи от треска бузи, нейните мътни безумни очи и отново я питаше: „Ще ме напуснеш ли? Не ти ли е жал? Нима искаш да си без мене, а не с мене?“ И в такива минути му се струваше, че и той самият губи ума си, а гърдите му разпъва нещо като плач, огромен, но сподавен, който не можеше да избухне, защото му заприщваше пътя, и някаква злоба, и някакъв гняв срещу безмилостната сляпа и студена сила, която е връхлетяла на невинното дете. Ако зловещият кръстоносец беше тогава в кервана, той би го разкъсал като див звяр.

Стигнаха до горския замък и Збишко искаше да отседнат, но там пролетно време беше пусто. При това той узна от стражата, че княгинята с княза били отишли на гости у брат му Жемовит в Плоцк, та изостави намерението си да ходи във Варшава, дето придворният лекар би могъл да даде помощ на болната. Оставаше да бърза към Спихов, което беше страшно, защото му се струваше, че всичко вече свършва и той ще отнесе на Юранд само труп.

Но на няколко часа път, преди да стигнат в Спихов, сърцето му озари отново светъл лъч на надежда. Бузите на Дануша почнаха да побледняват, очите станаха по-малко мътни, дишането не така високо и не толкова бързо. Збишко забеляза това веднага и след малко заповяда да се направи последна почивка, за да може и тя да си почине спокойно. Бяха вече на около една миля от Спихов, далече от хорски жилища, на тясна пътека между нивите и ливадите. Една дива круша наблизо хвърляше добра сянка и те се спряха под нейните клони. Слугите слязоха от конете и ги разседлаха, за да пасат по-лесно. Изморени от пътя и жегата, двете жени, наети да гледат Дануша, и момчетата, които я носеха, налягаха под сянката и заспаха; само Збишко бдеше край носилката и седнал досам нея на корените на крушата, не спущаше очи от болната.

А тя лежеше всред пладнешката тишина спокойно, с притворени клепачи. Обаче на Збишко се струваше, че не спи. И наистина, когато на другия край на широката ливада един косач спря да коси и почна да точи косата си с бруса, Дануша трепна леко и вдигна за миг клепачи, после веднага ги затвори; гърдите й се надигнаха, като че от по-дълбоко дишане, а от устата й излезе едва доловим шепот:

— На цветя мирише…

Това бяха първите не трескави и не безумни думи, които тя изрече от началото на пътуването, защото от нагряната от слънцето ливада ветрецът донасяше наистина силен мирис на сено, на мед и на най-различни благовонни билки. При мисълта, че съзнанието на болната се връща, сърцето на Збишко трепна от радост. В първия порив на радостта искаше да се хвърли в краката й, но от страх да не я изплаши, се сдържа, само коленичи пред носилката, наведе се над нея и почна тихичко да вика:

— Данушке! Данушке!

А тя отвори отново очи, гледа го някое време, после усмивка озари лицето й и също както по-преди в колибата на въглищарите, но много по-съзнателно изговори името му:

— Збишко!…

И се опита да му протегне ръце, но от голяма слабост не можа да стори това; а той я прегърна с препълнено от радост сърце, като че й благодареше за някаква безкрайна милост.

— Ти се събуди вече! — каза той. — О, слава богу… слава богу…

После гласът му пресекна и те се гледаха известно време в мълчание. Тишината на полето беше нарушавана само от благоуханния полъх на ветреца откъм ливадите, който шумолеше в листата на крушата, от цвъртенето на щурците в тревата и от далечната неясна песен на косача.

Дануша поглеждаше с все по-бистър поглед и не преставаше да се усмихва, също като дете, което вижда насъне ангел. Но постепенно в очите й почна — да се отразява някаква почуда.

— Къде съм?… — рече тя.

Тогава от устата на Збишко бликна цял поток къси, прекъсвани от радост отговори:

— При мене си! Близо до Спихов! Отиваме при татко. Свърши се вече неволята ти. О, моя Данушке! О, Данушке! Търсих те и те отървах. Ти не си вече в ръцете на немците. Не се бой! Ей сега ще видим Спихов. Ти беше болна, но господ се смили над тебе, Колко мъка, колко плач! Данушке!… Сега вече е добре!… Пред тебе има вече само щастие. Ех, как дълго те търсих!… Колко места обходих!… Ех, могъщи боже… Ех!…

И си отдъхна издълбоко, почти със стон, като че изхвърляше от гърдите си останалото бреме на мъката.

Дануша лежеше спокойно, нещо си припомняше, нещо обмисляше и най-сетне запита:

— Значи, ти не ме забрави?

И две сълзи бликнаха в очите й и потекоха по лицето й върху възглавницата.

— Аз да те забравя! — извика Збишко.

И в този сподавен вик имаше повече сила, отколкото в най-големите клетви и уверения, защото винаги я бе обичал с цялата си душа, а от часа, когато я намери, тя му стана по-скъпа от всичко на света.

Но ето че отново настъпи тишина; само в далечината селянинът престана да пее и почна за втори път да точи с бруса косата си.

Устните на Дануша почнаха отново да се движат, но с такъв тих шепот, че Збишко не можеше да чуе какво казва, та се наведе и запита:

— Какво казваш, ягодичке?

А тя повтори:

— На цветя мирише…

— Защото сме край ливадите — отвърна той, — но веднага ще тръгнем по-нататък… При татко, който също е освободен от плен. И ще бъдещ моя до смъртта. Чуваш ли ме добре? Разбираш ли ме?

Изведнъж той трепна от внезапна тревога, защото забеляза, че лицето й побледнява все повече и повече, а по него се събират нагъсто дребни капки пот.

— Какво ти е? — попита той страшно уплашен.

И усети как косата му настръхва на главата и мраз полазва по тялото му.

— Какво ти е? Кажи! — повтори той.

— Тъмно е! — прошепна тя.

— Тъмно ли? Слънцето свети, а на тебе да ти е тъмно? — попита той със задавен глас. — Току-що приказваше разбрано! За бога, кажи поне една дума!

Тя пак раздвижи устни, но не можеше вече дори да шепне. Збишко отгатна само, че тя изговаря неговото име и че го вика. Веднага след това отслабналите й ръце почнаха да треперят и да тупкат по килимчето, с което беше покрита. Това трая минута. Нямаше вече съмнение: тя умираше.

А той в ужас и отчаяние почна да я моли, като че молбите можеха нещо да направят:

— Данушке! О, боже милосърдни!… Почакай поне до Спихов! Почакай! Почакай! О, Исусе, Исусе, Исусе!

При тия негови молби се събудиха жените и дотърчаха прислужниците, които бяха настрана в ливадата при конете. Но като разбраха още от пръв поглед какво става, коленичиха и почнаха гласно да се молят.

Полъхът на вятъра утихна, престанаха да шумолят листата на крушата и само думите на молитвата се разнасяха всред дълбоката полска тишина.

Току преди края на молитвата Дануша отвори още веднъж очи, като че искаше да погледне за последен път Збишко и слънчевата светлина, после веднага заспа вечен сън …

Жените й затвориха очите и отидоха да наберат цветя от ливадата. Слугите тръгнаха след тях — и ходеха така по слънцето, всред буйните треви, подобни на полски духове, навеждаха се често и плачеха, защото сърцата им бяха препълнени от милост и жал. Збишко беше коленичил под сянката при носилката, сложил глава на коленете на Дануша, неподвижен и безмълвен, сам като мъртвец, а те се въртяха ту наблизо, ту по-далеч и късаха златисти жълтурчета и звънчета, и розова свиларка, която цъфтеше обилно, и бяла детелина с меден аромат. Във влажните долчинки намериха и перуники, а по междите на угарите — жълтуга. И чак когато набраха по цял сноп цветя, те заобиколиха натъжени носилката и почнаха да я украсяват. Покриха почти изцяло с цветя и треви тялото на умрялата, оставиха открито само лицето, което се белееше между звънчетата и перуниките притихнало, успокоено от непробудния сън, ясно като на ангел.

До Спихов нямаше дори и една миля, затова след малко, когато мъката и скръбта им намериха облекчение в сълзите, те вдигнаха носилката и потеглиха към боровата гора, отдето вече почваха земите на Юранд.

Слугите водеха зад шествието конете. Сам Збишко носеше носилката откъм главата, а жените, натоварени с останалите снопчета треви и цветя, вървяха напред и пееха набожни песни, бавно вървяха и вървяха между зелената ливада и равната сива угар като някаква жалейна процесия.

По синьото небе нямаше нито едно облаче и целият свят се топлеше в златния слънчев блясък.

VI

Пристигнаха най-сетне с тялото на девойката до спиховските гори, на чиято граница пазеха денем и нощем въоръжените хора на Юранд. Един от тях се затече да съобщи на стария Толима и на отец Калеб, а други придружиха шестивето изпърво по лъкатушната и изровена пътека, а после по широкия горски път чак до онова място, дето боровата гора свършваше и почваха обширните мочурливи ливади и пълните с блатни птици тресавища, зад които на сухото възвишение бе разположен спиховският замък. Те разбраха изведнъж, че тъжната вест е стигнала вече в Спихов, защото, щом излязоха от горския полумрак на осветената равнина, до ушите им стигна звънът на камбаната от параклиса на замъка. Скоро след това те видяха отдалеко, че насреща им иде голямо множество мъже и жени. Когато навалицата се приближи на два-три хвърлея със стрела, можеха вече да се разпознаят лицата. Начело вървеше самият Юранд, поддържан от Толима, и опипваше с тоягата пътя пред себе си. Той можеше лесно да се познае по огромния си ръст, по червените ями на мястото на очите и по бялата до раменете коса. Редом пристъпяше с кръст и с бяла одежда отец Калеб. След тях носеха знамето с Юрандовия герб, около него вървяха въоръжените спиховски бойци, а зад тях забрадени жени и гологлави девойки. В края на шествието се движеше колата, на която щяха да поставят тялото.

Като видя Юранд, Збишко заповяда да сложат носилката на земята, която и той сам носеше дотогава откъм възглавето, после се приближи до стареца и завика с такъв страшен глас, с какъвто се вика от безкрайна болка и отчаяние:

— Търсих я, докато я намерих и отървах, но тя предпочете да отиде при бога, а не в Спихов!

И мъката го сломи напълно, той се хвърли на гърдите на Юранд, прегърна го за шията и зарида:

— О, Исусе, о, Исусе! О, Исусе!…

При тази гледка сърцата на въоръжените спиховски войници кипнаха и те почнаха да удрят с копията по щитовете, като не знаеха как иначе да изразят скръбта си и жаждата за отмъщение. Жените се разридаха една от друга по-силно, вдигнаха дългите си престилки към очите или изцяло покриваха с тях глави и викаха до небесата: „Ой, съдба, съдба! За тебе веселба, а за нас плач. Смъртта те покоси, Костеливата те взе — ой, ой!“ А някои отмятаха назад глави, затваряха очи и продължаваха: „Зле ли ти беше, цветенце, тук с нас — зле ли? Татко ти остана в голяма жалба, а ти вече ходиш по божиите чертози — ой! Ой!“ На края други укоряваха умрялата, че не се е смилила над бащиното и мъжовото сирачество и над сълзите им. И това ридание, и тази тъга беше като песен, защото тоя народ не умееше да изрази иначе своята болка.

А Юранд се измъкна от прегръдките на Збишко и протегна пред себе си тоягата в знак, че иска да се приближи до Дануша. Тогава Толима и Збишко го хванаха под мишница и го доведоха до носилката, а той коленичи пред тялото, опипа го с ръка от челото до кръстосаните ръце и поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да каже, че това е тя, неговата Дануша, а не някой друг, и че познава детето си. После я прегърна с едната ръка, а другата, лишена от китката, вдигна нагоре и присъствуващите отгатнаха това нямо оплакване пред бога, по-красноречиво от всякакви скръбни думи. Збишко, чието лице след краткото избухване отново се бе напълно вкаменило, коленичи от другата страна мълчалив, подобен на каменна статуя, и наоколо стана тъй тихо, че се чуваше само цвъртежът на щурците и бръмченето на всяка прелитаща муха. Най-сетне отец Калеб поръси със светена вода Дануша, Збишко, Юранд и запя „Requiem aeternam“64. Като свърши пеенето, почна да се моли гласно и се моли дълго, а на хората се струваше, че чуват гласа на пророк, който проси щото тази мъка на невинното дете да бъде онази капка, която препълва чашата на неправдата, и да настане денят на съда, наказанието, гнева и поражението.

После тръгнаха за Спихов, но не сложиха Дануша на колата, а продължиха да я носят пред шествието на украсената с цветя носилка. Камбаната не преставаше да бие, като че се обръщаше към тях и ги викаше при себе си, а те вървяха и пееха по широкото поле, под огромната златна вечерна заря, сякаш тази покойница ги водеше наистина към вечната светлина и сияние. Вече се здрачаваше и стадата се връщаха от паша, когато стигнаха в Спихов. Параклисът, в който положиха тялото, беше осветен силно с факли и восъчни свещи, По заповед на отец Калеб седем девойки трябваше поред да казват чак до стъмване молитви над тялото. А до съмване и Збишко не се отдалечи от Дануша и при утринната служба сам я положи в ковчега, който сръчните дърводелци бяха издялали през нощта от дъбово дърво и бяха направили на капака над главата прозорче от златист кехлибар.

Юранд в това време не беше там, защото с него ставаха чудни неща. Щом се върна в къщи, краката му отпаднаха, а когато го сложиха на леглото, загуби способност да се движи, а също и съзнанието къде се намира и какво става с него. Напразно отец Калеб му говореше, напразно го запитваше какво му е: той не чуваше, не разбираше, а легнал възнак, вдигаше нагоре клепачите на празните си очи и се усмихваше с прояснено и щастливо лице, а навремени помръдваше устни, като че говореше с някого. Свещеникът и Толима разбраха, че си говори със спасената дъщеря и на нея се усмихва. Ясно им бе също, че вече си отива и с очите на душата съзира вечното си щастие, но се излъгаха, защото той, безчувствен и глух към всичко, продължаваше да се усмихва така цели седмици и Збишко, който най-сетне замина с откупа за Мачко, го остави още жив.

VII

След погребението на Дануша Збишко не легна болен на легло, но бе обхванат от вцепенение. В началото, в първите дни, той не беше така зле; ходеше, говореше за своята умряла жена, навестяваше Юранд и седеше при него. Разказа също на свещеника за Мачковия плен и те двамата решиха да изпратят в Прусия и в Малборг Толима, за да разпита къде е Мачко и да го откупи, като плати същевременно и за Збишко толкова сребро, колкото са уговорили с Арнолд фон Баден и неговия брат. В спиховските скривалища имаше доста сребро, което Юранд на времето бе спечелил от стопанството си или сдобил като плячка, затова отец Калеб допущаше, че стига да получат парите, кръстоносците лесно ще пуснат стария рицар и няма да пожелаят младият да им се яви лично.

— Иди в Плоцк — каза на прощаване отец Калеб на Толима — и вземи от тамошния княз писмо. Иначе първият кръстоноски вожд, когото видиш, ще те обере и ще те затвори.

— Ех, нали ги познавам — отвърна старият Толима. — Те могат да ограбват дори и ония, които идват при тях с такива писма.

И той замина. Но много скоро отец Калеб почна да съжалява, че не е пратил самия Збишко. Наистина той се боеше, че в първите минути на скръбта си младежът не ще може да свърши работата както трябва или може би ще избухне в гняв срещу кръстоносците и ще се изложи на опасност; той знаеше също, че ще му бъде мъчно веднага да се отдели от гроба на любимата, с тъга в душата, току-що осиротял, и то веднага след такова страшно и мъчително пътуване чак отнякъде си, от Готесвердер, та до Спихов. По-късно обаче той съжаляваше, че е взел всичко това пред вид, защото състоянието на Збишко се влошаваше от ден на ден. До самата смърт на Дануша той бе живял при страшно усилие, в напрежение на всичките си сили: ходи накрай света, би се, освободи жена си, прекара я през дивите пущинаци — и внезапно всичко това се свърши, сякаш някой го пресече с меч, и остана само споменът, че всичко това е отишло напусто, че всичкият му труд е отишъл на вятъра и че всичко това наистина е отминало, но заедно с него е отминала и част от живота му, отминала е надеждата, отминало е и доброто, погинала е любовта и нищо не е останало. Всеки човек живее за утрешния ден, всеки нещо предприема и тъкми за бъдещето, а на Збишко утрешният ден беше безразличен и за бъдещето имаше същото чувство, каквото имаше Ягенка, когато на заминаване от Спихов бе казала: „То моето щастие се е видяло вече!“ Но в душата на Збишко това чувство на тъга, празнота и нещастие произтичаше от страшна болка и все по-голяма жалост за Дануша. Тая жалост го пронизваше цял, овладяваше го и се засилваше все повече, докато най-сетне в сърцето на Збишко не остана място за нищо друго. И така той само за това мислеше, подхранваше го в душата си, живееше само с него, безчувствен към всичко друго, затворен в себе си, потънал като че в полусън, без да съзнава това, което ставаше около него. Всички способности на неговата душа и тяло, предишната му пъргавост и енергичност се превърнаха в безразличие. В погледа и в движенията му имаше сега някаква старческа вдървеност. По цели дни и нощи прекарваше или в подземието при ковчега на Дануша, или на пръстената пейка пред къщата и през пладнешките часове се грееше на слънце. Понякога толкова се забравяше, че не отговаряше и на запитванията. Отец Калеб, който го обичаше, почна да се страхува да не би тази мъка да го разяде, както ръждата разяжда желязото, и с тъга мислеше, че може би ще е по-добре да изпрати някъде Збишко, па макар и при кръстоносците с откупа. „Трябва — казваше той на местния клисар, с когото по липса на някой друг си приказваше за своите грижи — някакво приключение да го раздруса, както вихърът раздрусва дървото, защото иначе съвсем ще изтлее.“ А клисарят потвърждаваше думите му и умно казваше за сравнение, че когато човек се задави с кост, добре е хубавичко да го удариш по врата.

Обаче никакво приключение не се явяваше, но вместо това няколко седмици по-късно пристигна неочаквано рицарят дьо Лорш. Неговото идване разтърси Збишко, защото му припомни похода в Жмудж и отърваването на Дануша. А самият дьо Лорш никак не избягваше да докосва тези мъчителни спомени. Напротив — като узна за нещастието на Збишко, отиде веднага да се помоли заедно с него над ковчега на Дануша, говореше за нея непрекъснато и най-сетне, понеже беше донякъде певец, той съчини за нея песен, която през нощта изпя в съпровод на лютия при решетката на гробницата така трогателно и жално, че Збишко, ако и да не разбираше думите, се разплака страшно само от напева и плака чак до съмване.

А после, изтощен от този плач, от скръбта и умората, той заспа дълбок сън и когато се събуди, явно беше, че част от скръбта му е изплакана заедно със сълзите, защото стана по-жив, отколкото предишния ден, и гледаше по-весело наоколо си. Зарадва се много на рицаря дьо Лорш и почна да му благодари, задето е дошъл, а после и да го разпитва отде се е научил за нещастието му.

А той му разказа чрез отец Калеб, че узнал за смъртта на Дануша едва в Любава от стария Толима, когото видял окован при тамошния управител, че сам той и без това бил тръгнал за Спихов, за да се предаде в плен на Збишко.

Известието за затварянето на Толима направи силно впечатление и на Збишко, и на свещеника. Те разбраха, че откупът е изгубен, защото нямаше на света по-мъчно нещо от това да изтръгнеш от гърлото на кръстоносеца веднъж заграбените пари. Затова се налагаше да се отиде с втори откуп.

— Горко ни! — извика Збишко. — Значи, клетият ми чичо чака там и мисли, че съм го забравил! Сега трябва да отида при него колкото може по-бързо.

После се обърна към рицаря дьо Лорш:

— Знаеш ли как е станало това? Знаеш ли, че е в ръцете на кръстоносците?

— Зная — отговори дьо Лорш, — защото го видях в Малборг, затова аз самият дойдох тук.

А в това време отец Калеб почна да се вайка.

— Зле постъпихме — каза той, — но всички бяхме изгубили и ума и дума… Повече разум очаквах от Толима. И защо не е отишъл в Плоцк, а без всякакво писмо се е запътил при тия разбойници!

Пан дьо Лорш сви рамене и каза:

— Какво значат за тях писмата? Нима самият плоцки княз, както и вашият тука малко злини търпят от тях? По границата има вечни битки и нападения — защото и вашите не прощават. Същото прави и всеки техен вожд. Всеки управител върши, каквото си ще, а по алчност те като че ли се надпреварват кой кого да надмине…

— Тъкмо затова Толима трябваше да отиде в Плоцк.

— Така е искал и да направи, но го хванали по пътя край границата, дето бил спрял да нощува. И щели да го убият, ако не им бил казал, че носи пари за управителя в Любава. Така се и спасил, но сега управителят ще посочи свидетели, че Толима сам е казал това.

— А как е чичо Мачко? Здрав ли е? Не напират ли да му вземат главата? — попита Збишко.

— Здрав е — отвърна дьо Лорш. — Сърдят се там много на „крал“ Витолд и на ония, които помагат на жмуджанците — и навярно биха погубили стария рицар, но им е жално за откупа. Затова братята фон Баден го пазят, а най-сетне върховният съвет е загрижен за моята глава, защото, ако биха я пожертвували, срещу тях ще възнегодува рицарството във Фландрия и в Гелдрия, и в Бургундия… Знаете, че съм роднина на гелдрийския граф.

— А каква връзка има това с твоята глава? — попита учудено Збишко.

— Нали съм хванат от тебе. Аз казах в Малборг така: „Ще вземете главата на стария рицар от Богданец, но младият ще вземе моята…“

— Няма да я взема! Бога ми!

— Зная, че няма да я вземеш, но те се страхуват и затова Мачко е у тях в безопасност. Те ми казаха, че и ти си също пленник, защото фон Баден са те пуснали само срещу рицарска дума, затова и аз не съм бил длъжен да ти се явявам. Но аз им отговорих, че когато ме плени, ти беше свободен. И ето на, аз съм твой! А докато съм в твоите ръце, те не ще направят нищо нито на тебе, нито на Мачко. Ти плати откупа на фон Баден, а за мене искай два или три пъти повече. Те са длъжни да платят. Така казвам не защото мисля, че струвам повече от вас, а за да накажа тяхната алчност, която ме отвращава. Някога имах съвсем друго мнение за тях, но сега ми опротивяха и те, и тяхното гостоприемство. Ще отида в светата земя там да търся приключения, защото не искам повече да им служа.

— Или пък останете, рицарю, у нас — каза отец Калеб. — И мисля, че така ще бъде, защото не ми се вярва те да платят откуп за вас.

— Ако те не платят, аз сам ще платя — отвърна дьо Лорш. — Дошъл съм тук с богата свита и коли имам пълни, а това, което е в тях, ще стигне…

Отец Калеб повтори на Збишко тези думи, към които Мачко надали би останал равнодушен, но Збишко, като млад и не жаден за богатство, отвърна:

— Кълна се в честта си! Няма да стане, както казваш. Ти ми беше като брат и приятел и аз няма да взема от тебе никакъв откуп.

Тогава се прегърнаха и почувствуваха, че между тях се завърза нова връзка. Но дьо Лорш се усмихна и рече:

— Добре. Нека само немците да не знаят това, че ще поискат за Мачко повече. А пък виждате ли — те са длъжни да платят, понеже се боят да не разглася по всички дворове и между рицарството, че уж на драго сърце канят рицарите на гости, но когато някой от гостите падне в плен, те го забравят. А Орденът сега има страшна нужда от гости, защото се страхува от Витолд, а още повече от поляците и от техния крал.

— Тогава да направим така — рече Збишко. — Ти ще останеш тук или дето искаш в Мазовия, пък аз ще отида за чичо в Малборг и ще се преструвам, че страшно съм ожесточен против тебе.

— Кълна се в свети Георги! Така направи! — отговори дьо Лорш. — Но по-напред чуй какво ще ти кажа. В Малборг разправят, че в Плоцк ще дойде полският крал и ще се срещне с магистъра било в самия Плоцк, било някъде на границата. Кръстоносците много желаят това, за да разберат дали кралят ще помага на Витолд, ако той им обяви открито война заради Жмудж. Ех, хитри са те като змии, но и в лицето на Витолд са си намерили майстора. Орденът се страхува от него още и затова, че никога не се знае какво замисля той и какво ще стори. „Даде ни Жмудж — казват във върховния съвет, — но чрез него като че ли всякога държи меч над главите ни.“ „Само дума да каже — разправят те, — и бунтът е готов!“ И така си е. Трябва някога да отида при неговия двор. Може да ми се удаде случай да се бия там на арената, а освен това съм чувал, че някои от тамошните жени са чудно хубави, като ангели.

— Говорехте, пане, че полският крал ще иде а Плоцк? — прекъсна го отец Калеб.

— Да. Нека Збишко се присъедини към кралския двор. Магистърът иска да привлече краля на своя страна и не ше му откаже нищо. Знаете, че когато се нуждаят от нещо, никой не може да бъде по-покорен от кръстоносците. Нека Збишко се присъедини към свитата на краля и да си иска правото, нека роптае колкото се може по-високо против беззаконието. Другояче ще го слушат в присъствието на краля и на краковските рицари, които са прославени по целия свят и чието мнение се разнася нашироко сред рицарството.

— Прекрасен съвет! Кълна се в кръста господен? Прекрасен! — завика свещеникът.

— Да — потвърди дьо Лорш. — А не липсва и възможност да се изпълни. Чувах в Малборг, че ще има гощавки, ще има турнири, защото гостите чужденци искат на всяка цена да премерят силите си с кралските рицари. За бога! Ще дойде също и рицарят Хуан Арагонски, най-големият в цялото християнство. Не знаете ли? Нали разправят, че той чак от Арагония пратил ръкавицата си на вашия Завиша, за да се не приказва при дворовете, че има друг на света, равен нему.

Идването на пан дьо Лорш, видът му и целият разговор така събудиха Збишко от онова болезнено вцепенение, в което беше потънал преди това, че слушаше с любопитство новините, които той разправяше. За Хуан Арагонски знаеше, защото по онова време всеки рицар беше длъжен да знае и да помни имената на всички най-прославени воини, а славата на арагонските благородници, особено на Хуан, беше обиколила целия свят. Нито един рицар не можеше да устои срещу него на арената, а маврите се разбягваха само при вида на неговото въоръжение и всеобщо беше мнението, че той а пръв в цялото християнство.

Ето защо като го спомена дьо Лорш, у Збишко се събуди бойната рицарска душа и той почна да разпитва с голямо любопитство:

— Извикал на двубой Завиша Черни?

— Трябва да има година вече, откак се получила ръкавицата и откак Завиша пратил своята.

— Значи, Хуан Арагонски сигурно ще дойде.

— Дали сигурно, не се знае, но така се говори. Кръстоносците отдавна са му пратили покана за гостуване.

— Дай боже да видим такива неща!

— Дай боже! — рече дьо Лорш. — А Завиша и да бъде победен, което лесно може да се случи, голяма слава е то за него, пък и за целия ваш народ, че го извикал на двубой един Хуан Арагонски.

— Ще видим! — рече Збишко. — Казвам само: дай боже да видим.

— И аз казвам същото.

Обаче тяхното желание нямаше този път да се изпълни, защото старите хроники споменават, че двубоят на Завиша с преславния Хуан Арагонски станал едва след повече от десет години в Перпиняно, дето в присъствието на император Зигмунд, на папа Бенедикт XIII, на арагонския крал и на множество князе и кардинали Завиша Черни от Гарбов още при първото нападение с копието свалил от коня своя противник и спечелил славна победа над него. Но сега и Збишко и дьо Лорш се радваха при мисълта, че дори ако Хуан Арагонски не би могъл да се яви на означеното време, те все пак ще видят чутовни рицарски подвизи, защото в Полша не липсваха състезатели, които много малко отстъпваха на Завиша, а между гостите на кръстоносците можеха всякога да се намерят първомайстори в борба с копия и мечове — френци, англичани, бургундци и италианци, готови да се бият всякога с всекиго.

— Чувай — рече Збишко на пан дьо Лорш. — Мъчно ми е тук без чичо Мачко и ми се иска по-скоро да го откупя, затова още утре в зори ще тръгна за Плоцк. Но ти защо трябва да оставаш тук? Щом си уж мой пленник, ела с мене и ще видиш краля и двора.

— Тъкмо за това щях и да те помоля — отговори дьо Лорш, — защото отдавна исках да видя вашите рицари, а при това съм чувал, че дамите от кралския двор приличат повече на ангели, отколкото на земни жителки.

— Ти току-що каза същото за двора на Витолд — забеляза Збишко.

VIII

Збишко се укоряваше, че заради своята скръб бе забравил чичо си, но тъй като и без това беше свикнал да изпълнява бързо намеренията си, още на сутринта преди съмване тръгна заедно с пан дьо Лорш за Плоцк. Крайграничните пътища, дори във време на пълен мир, не биваха безопасни поради разбойниците, чиито многочислени шайки бяха поддържани и покровителствувани от кръстоносците, за което крал Ягело открито ги обвиняваше. Въпреки оплакванията, които стигаха чак до папата в Рим, и въпреки заплашванията и суровите наказания, съседните немски вождове позволяваха често на наемните войници да се присъединяват към разбойниците, а после се отричаха наистина от ония, които имаха нещастието да попаднат в ръцете на поляците, но както в селата на Ордена, така и в замъците даваха убежище на ония, които се връщаха с плячка и с пленници.

В такива именно разбойнически ръце попадаха неведнъж пътниците и крайграничните жители, а особено децата на богатите хора, които биваха отвличани за откуп. Но понеже двамата млади рицари имаха големи свити, в които освен коларите имаше по петнайсетина въоръжени пешаци и конници, не се страхуваха от нападение и без премеждия стигнаха до Плоцк, дето още щом влязоха, ги чакаше приятна изненада.

В странноприемницата те намериха Толима, пристигнал там един ден преди тях. Нещата се развили така: кръстоносният управител от Любава дочул, че пратеникът на Збишко, когато го нападнали недалеко от Бродница, успял да скрие част от откупа; тогава го изпратил в замъка с поръчение до вожда да го принуди да покаже къде са скрити парите. Толима използувал случая и избягал, а когато рицарите се учудиха, че това му се е удало така лесно, той им разказа следното:

— Всичко стана заради тяхната лакомия. Вождът на Бродница не искаше да ме придружава голяма стража, да не би да се разчуе за парите. Може да са се уговорили с любавския да си ги поделят, а са се бояли, че ако се разчуе, ще трябва да изпратят голяма част от парите в Малборг, а дори и всичките да дадат на Баденовците. Затова той ме изпрати само с двама души: един доверен наемник, който щеше заедно с мене да гребе по река Дрвенца, и някакъв си писар… А понеже не трябваше никой да ни види, тръгнахме на мръкване. Границата, както знаете, е там наблизо. Бяха ми дали едно дъбово весло… и — с божата помощ… ето ме вече в Плоцк.

— Разбирам! А онези не се върнаха! — извика Збишко.

Усмивка озари навъсеното лице на Толима.

— Нали Дрвенца се влива във Висла — рече той. — Как ще се върнат срещу течението? Ще ги намерят кръстоносците може би чак в Торун.

А след малко се обърна към Збишко и добави:

— Част от парите ми заграби любавският управител, но ония, които бях скрил при нападението, ги намерих и сега ги дадох, господарю, на съхранение у вашия оръженосец, защото той живее в замъка на княза, а там парите са на по-сигурно място, отколкото у мене в странноприемницата.

— Та моят оръженосец тук в Плоцк ли е? А какво прави той тук? — запита учуден Збишко.

— Като докара Зигфрид, нали замина с онази девойка, която беше в Спихов, а сега е придворна на тукашната княгиня. Така ми каза той вчера.

Но Збишко, който поради дълбоката скръб след смъртта на Дануша за нищо не беше питал в Спихов и нищо не знаеше, едва сега си припомни, че чехът бе изпратен напред със Зигфрид — и при този спомен сърцето му се сви от болка и жажда за мъст.

— Наистина! — рече той. — Ами къде е онзи палач? Какво стана с него?

— Не ви ли каза отец Калеб? Зигфрид се обесил и вие сте минали, господарю, край неговия гроб.

Настъпи късо мълчание.

— Оръженосецът казваше — рече най-сетне Толима, — че се тъкми да дойде при вас и би го направил вече отдавна, но трябвало да наглежда девойката, която след връщането й от Спихов заболяла тук.

А Збишко се отърси от тъжните спомени като от сън и попита отново:

— Каква девойка?

— Ами онази — отвърна старецът, — сестра ви или ваша роднина, която, облечена с мъжки дрехи, дойде в Спихов с рицаря Мачко, по пътя бе намерила нашия господар, който вървял опипом. Ако не била тя, нито рицарят Мачко, нито вашият оръженосец биха го познали. Обичаше я след това нашият господар много, защото се грижеше за него като родна дъщеря и освен отец Калеб само тя можеше да го разбира.

Младият рицар отвори широко очи от учудване.

— Не ми е казвал отец Калеб за никаква девойка и аз никаква роднина нямам…

— Не ви е казвал, господарю, защото бяхте забравили всичко от скръб и не знаехте какво става по божия свят.

— А как се казва тази девойка?

— Казва се Ягенка.

На Збишко се стори, че сънува. Мисълта, че Ягенка е могла да дойде от далечното Згожелице чак в Спихов, не можеше да се побере в главата му. И за какво? Защо? Наистина за него не беше тайна, че девойката обича да го среща и се е привързала към него в Згожелице, но той й призна, че е женен, и затова по никой начин не можеше да допусне, че старият Мачко ще я доведе в Спихов, за да я жени за него. Освен това и Мачко, и чехът не бяха му казали за нея нито думица… Всичко това му се видя страшно чудно и напълно неразбираемо, ето защо почна отново да отрупва Толима с въпроси — като човек, който не вярва на ушите си и иска да му повтарят невероятното известие.

Толима обаче не можа да му каже нищо повече от това, което му бе вече казал, но отиде в замъка да търси оръженосеца и скоро, още преди залез слънце, се върна заедно с него. Чехът поздрави младия си господар с радост, но и с тъга, защото се беше вече научил за всичко, станало в Спихов. И Збишко му се зарадва от цялата си душа. Той чувствуваше, че това сърце му е предано и вярно, а такова е най-много потребно на човека в нещастие. Натъжи се той и се развълнува, когато му разказваше за смъртта на Дануша, и сподели с него и болката, и жалостта, и сълзите си, както споделя брат с брат. Всичко това трая дълго, а най-сетне по молбата на Збишко рицарят дьо Лорш им повтори оная тъжна песен, която беше съчинил за умрялата, и я пя в съпровод на лютия пред отворения прозорец, вдигнал очи и лице към звездите.

И чак когато вече доста им олекна, почнаха да говорят за работата, която ги чакаше в Плоцк.

— Отбих се тук на път за Малборг — рече Збишко, — защото, както знаеш, чичо Мачко е в плен и отивам да го откупя.

— Зная — отвърна чехът. — Много добре сте направили, господарю. Сам аз исках да замина в Спихов, за да ви посъветвам да дойдете в Плоцк; в Рачонж кралят ще води преговори с великия магистър, а като си с краля, е много по-лесно да постигнеш нещо, защото пред него кръстоносците не са така горделиви и си придават вид на добри християни.

— Толима ми каза, че си щял да дойдеш при мене, но те е задържала болестта на Ягенка Зихова. Чух, че я довел по тези места чичо Мачко и че е била в Спихов… Страшно много се изненадах! Но казвай, по каква причина чичо я взе от Згожелице?

— Причини имаше много. Рицарят Мачко се страхуваше, че като я остави без всякакво покровителство, рицарите Вилк и Чтан ще нападнат Згожелице, при което биха могли да пострадат и по-малките деца. А без нея е по-безопасно, защото в Полша, както знаете, се случва някой шляхтич — като не може иначе — да вземе девойка насила, но на малките сираци никой ръка не вдига: в противен случай го чака мечът на палача и още по-лошо от меча — позор! Имаше обаче и друга една причина — абатът умря и остави господарката наследница на всички свои имоти, с които се разпореждаше тукашният епископ. Затова рицарят Мачко я доведе в Плоцк.

— Но я е водил и в Спихов?

— Заведе я, когато от Плоцк отсъствуваше епископът и княжеският двор, та нямаше при кого да я остави. И добре направи, че я взе. Ако не беше господарката, щяхме да минем и да заминем покрай рицаря Юранд като край непознат просяк. Едва когато тя се смили над него, можахме да познаем кой е този просяк. Господ нареди всичко това чрез нейното милостиво сърце.

И чехът почна да разправя как после Юранд не можел да мине без нея, как я обичал и благославял, а Збишко, при все че знаеше вече това от Толима, слушаше тоя разказ с вълнение и с благодарност към Ягенка.

— Господ здраве да й дава! — каза най-сетне той. — Чудно ми е само защо не ми казахте нищо за нея.

А чехът се посмути и за да спечели време и да намисли отговора, попита:

— Къде, господарю?

— Там при Скирвойло, в Жмудж.

— Не сме ли казали? Как така! Мене ми се струва, че казахме, но вие тогава мислехте за съвсем друго.

— Казахте ми, че Юранд се е върнал, но за Ягенка — нищо.

— Я! Да не сте забравили?… Па най-сетне един господ знае! Може рицарят Мачко да е мислел, че аз съм ви казал, а аз — че той ви е казал. Пък и излишно беше, господарю, да ви се говори тогава каквото и да е. И не е чудно. А сега ще ви кажа нещо друго: добре, че господарката е тук, защото тя и на рицаря Мачко може да помогне.

— Какво може да направи тя?

— Стига само да каже една дума на тукашната княгиня, която страшно много я обича! А от друга страна, кръстоносците не отказват нищо на княгинята — едно, защото е сестра на краля, и, друго, че е голяма приятелка на Ордена. Сега, както може да сте чули, княз Скиргел, също роден брат на краля, се е надигнал против княз Витолд и е избягал при кръстоносците, които искат да му помогнат и да го качат на трона на Витолд. Кралят много обича княгинята и разправят, че на драго сърце я слуша, затова кръстоносците гледат тя да склони краля на страната на Скиргел срещу Витолд. Разбират, проклетниците, че ако се избавят от Витолд, тогава ще видят мира. Ето защо техните пратеници от сутрин до вечер се кланят на княгинята и се мъчат да отгатнат всяко нейно желание.

— Ягенка много обича чичо Мачко и навярно ще се застъпи за него — рече Збишко.

— Разбира се, няма да бъде иначе! Но идете, господарю, в замъка и й кажете как и какво да говори.

— Искахме и без това да отидем в замъка с пан дьо Лорш — отговори Збишко, — затова съм и дошъл тук. Трябва само да си подредим косите и да се облечем както прилича.

А след малко добави:

— Исках от скръб да си отрежа косата, но после забравих.

— По-добре — каза чехът.

Той излезе да повика слугите и се върна с тях, а докато двамата млади рицари се тъкмяха за вечерната гощавка в замъка, разправи им още какво става при кралския и при княжеския двор.

— Кръстоносците — каза той — се мъчат с всички средства да разклатят княз Витолд, защото, докато той е жив и владее от името на краля тази силна страна, дотогава те не могат да бъдат спокойни! В същност те се страхуват само от него! Ей! Ровят те, ровят като къртици! Наострили са вече срещу него тукашния княз и княгинята, а разправят също, че дори и княз Януш му е сърдит сега поради Визна65…

— А княз Януш и княгиня Ана тук ли са? — попита Збишко. — С много познати ще се срещна, защото нали не за пръв път идвам в Плоцк.

— То се знае! — отвърна оръженосецът. — Тук са и двамата и имат големи разправии с кръстоносците — искат за ония злини да се оплачат на магистъра пред краля.

— Ами кралят какво прави? На чия страна е? Не се ли гневи на кръстоносците и не ги ли заплашва с меч?

— Кралят не обича кръстоносците и казват, че отдавна ги заплашва с война… А колкото за княз Витолд, кралят го обича повече от родния си брат Скиргел, който е вятърничав и пияница… И затова рицарите около краля разправят, че той няма да се обяви против Витолд и няма да обещае на кръстоносците, че не ще му помага. И това е възможно, защото от няколко дни тукашната княгиня Александра непрекъснато се върти около краля и ходи някак загрижена.

— Завиша Черни тук ли е?

— Няма го, но и на тези, които са тук, не можеш да се нагледаш и ако работата стане дебела — ех, боже! — има да хвърчат от немците трески и перушина, да, ще хвърчат!…

— Не е останало до мене да ги съжалявам.

Малко по-късно, облечени тържествено, те отидоха в замъка. Тази вечер имаше гощавка не у самия княз, а у градския управител Анджей от Яшенец, чийто обширен дом беше току до стените на замъка при по-голямата кула. Нощта беше прекрасна, дори много топла, и за да не бъде душно на гостите в стаите, управителят бе заповядал да наредят масите на двора, дето между каменните плочи растяха офики и тисове. Запалените катранени качета ги осветяваха със силна жълтеникава светлина, но още по-силно ги осветяваше месечината, която блестеше на безоблачното небе като сребърен рицарски щит всред рой звезди. Коронованите гости още не бяха дошли, но имаше голям брой местни рицари, духовни лица и придворни — както кралски, така и княжески. Збишко познаваше мнозина от тях, особено тия от двора на княз Януш, а от старите си краковски познати видя Кшон от Козите глави, Лис от Тарговиско, Марчин от Врочимовице, Домарат от Кобиляне, Сташко от Харбимовице и най-сетне Повала от Тачево, което особено зарадва Збишко, защото помнеше какво добро разположение прояви към него на времето си в Краков този славен рицар.

Но той не можа да се приближи изведнъж до никого от тях, понеже местните мазовецки рицари бяха обкръжили всеки от тях с тесен кръг и ги разпитваха за Краков, за двора, за забавите, за разните военни събития, като същевременно разглеждаха богатото им облекло и начина, по който са навити косите им, чиито прекрасни къдрици за по-голяма трайност бяха слепени с белтък от яйце, и вземаха за всичко образец от тях за вежливост и изтънчени обноски.

Обаче Повала от Тачево позна Збишко, разбута мазурите и се приближи до него.

— Познах те, момко — рече той и му стисна ръката. — Как си и откъде си попаднал тук? Я гледай! Виждам, че вече имаш пояс и шпори. Други до бяла коса все още ги очакват, но изглежда, че ти добре служиш на свети Георги.

— Господ да ви награди, благородни пане — отговори Збишко. — Да бях свалил от коня най-видния немец, не щях толкова да се зарадвам, както сега, че ви виждам здрав.

— И аз също се радвам. Ами де е баща ти?

— Не баща, а чичо. Той е пленник у кръстоносците и аз отивам при него с откуп.

— А онова девойче, което те покри с булото си?

Збишко не отговори нищо, само вдигна нагоре очи, които се насълзиха веднага. Като видя това, рицарят от Тачево рече:

— Долина на плача е този свят… същинска долина на плача! Да седнем под тая офика и ще ми разкажеш тъжните си приключения.

И го поведе към ъгъла на двора. Там Збишко седна до него и почна да му разказва за нещастието на Юранд, за отвличането на Дануша и как я е търсил, и как тя умряла след освобождаването. А Повала слушаше внимателно и ту учудване, ту гняв, ту ужас се изписваха по лицето му. Най-сетне, когато Збишко свърши, той продума:

— Ще разкажа всичко на краля, нашия господар! Той и така се кани да говори на магистъра за малкия Яшко от Кретков и ще иска строго наказание за ония, които го отвлякоха. А го отвлекли, защото е богат и искат откуп. За тях не е нищо да вдигнат ръка на дете.

Той се позамисли и продължи, като че говореше сам на себе си:

— Ненаситно е това племе, по-лошо от турците и от татарите. Кръстоносците много се страхуват и от краля, и от нас, обаче не могат да се въздържат от грабежи и убийства. Нападат села, колят селяни, давят рибари, грабят деца като вълци. Какво ли щеше да бъде, ако не се боеха!… Магистърът изпраща при чуждите дворове оплаквания против краля, а пред очите му го ласкае, защото по-добре от другите познава нашата сила. Но чашата ще се препълни най-после!

И пак се умълча, а после сложи ръка на рамото на Збишко.

— Ще кажа на краля — повтори той, — а у него отдавна вече гневът кипи като вряла вода в гърне, и бъди уверен, че страшно наказание не ще отмине виновниците за твоята беда.

— От тях, пане, нито един вече не е жив — отвърна Збишко.

А Повала го погледна с дълбоко приятелско съчувствие:

— Брей! Значи, ти никому не прощаваш. Само на Лихтенщайн още не си платил, защото зная, че не си имал възможност. Ние също се обрекохме в Краков, но за това трябва да чакаме война, която господ все ще ни прати! Инак той без разрешението на магистъра не може да излезе на двубой, а пък на магистъра е потребен неговият ум, заради който го изпраща постоянно при разните дворове, та не ще му разреши лесно.

— По-напред трябва да откупя чичо.

— Да… Впрочем аз питах за Лихтенщайн. Няма го тук, не ще бъде и в Рачонжек, защото е изпратен при английския крал да иска стрелци. А за чичо си не се страхувай. Щом кралят или тукашната княгиня кажат само една дума, магистърът не ще позволи да се пазарят за откупа.

— Толкова повече, че аз имам един знатен пленник, рицаря дьо Лорш, който е богат и прославен между тях. Нему навярно ще бъде приятно, пане, да ви се представи и да се запознае с вас, защото никой повече от него не почита славните рицари.

След тия думи той кимна на дьо Лорш, който стоеше наблизо. Дьо Лорш беше разпитал вече с кого говори Збишко и се приближи бързо, защото наистина гореше от желание да се запознае с такъв прославен рицар като Повала.

И когато Збишко ги запозна, изтънченият гелдрийски рицар се поклони колкото се може по-вежливо и каза:

— Само една чест би имало, пане, по-голяма от честта да ви стисна ръката, тя е да се срещна с вас на арената или в битка.

В отговор на това силният рицар от Тачево се усмихна, защото наспроти дребния и слабичък дьо Лорш изглеждаше като планина, и рече:

— Пък аз съм доволен, че ще се срещнем само при пълни чаши и, дай боже, само така.

Дьо Лорш се поколеба малко, после заговори като че малко боязливо:

— Но ако вие, благородни пане, бихте искали да твърдите, че панна Агнешка от Длуголяс не е най-прекрасната и най-добродетелната дама на света… Голяма чест би било за мене да протестирам и…

Той млъкна и загледа Повала в очите с почит, дори с възторг, но втренчено и внимателно.

А Повала, дали защото виждаше, че би го смазал с два пръста като лешник, или за това, че беше извънредно добродушен и весел човек, се разсмя високо и рече:

— Ех, аз на времето си се бях заклел на бургундската княгиня, но тя тогава беше с десет години постара от мене; и ако вие, пане, бихте искали да твърдите, че моята княгиня не е по-стара от вашата панна Агнешка, ще трябва веднага да яхнем конете…

Като чу това, дьо Лорш за миг изгледа учудено пана от Тачево, после лицето му се оживи и той избухна в искрен смях.

А Повала се наведе, прихвана го през краката, вдигна го неочаквано нагоре и почна да го люлее с такава леснина, като че дьо Лорш беше пеленаче.

— Pax! Pax!66 — продума той. — Както казва епископ Ръсилото… Вие ми се харесахте, рицарю, и, бога ми, ние няма да се бием за никакви дами.

След това го прегърна и го сложи на земята тъкмо когато от входа на двора загърмяха тръби — и влязоха княз Жемовит Плоцки и жена му.

— Тукашният княз и княгинята идват преди краля и преди княз Януш — каза Повала на Збишко, — защото, при все че гощавката е у градския управител, все пак в Плоцк те са домакините. Ела да идем при княгинята, нали я познаваш още от Краков, тя моли тогава краля за тебе.

Той го хвана под ръка и го поведе през двора. Зад княза и княгинята вървяха дворяни и придворни девойки, поради присъствието на краля всички облечени богато и тържествено, та изпъстриха целия двор като с цветя. Збишко се приближи заедно с Повала и почна да разглежда отдалече лицата, за да види няма ли между тях познати. Изведнъж просто се стъписа от учудване.

Току зад княгинята съгледа наистина позната фигура и познато лице, но така спокойно, така прекрасно и благородно, та се запита дали не го мамят очите.

— Ягенка ли е това, или може би дъщеря на княза и княгинята от Плоцк?

Но тя беше Ягенка Зихова от Згожелице, защото в момента, когато очите им се срещнаха, тя му се усмихна едновременно приятелски и съчувствено, а после пребледня малко, притвори клепки и застана със златна препаска на тъмната си коса и с всичкия блясък на своята хубост, висока и прекрасна, прилична не само на княжеска, но и на същинска кралска дъщеря.

IX

Збишко падна в краката на плоцката княгиня, като й предложи услугите си, но тя не го позна, защото не беше го виждала отдавна. Едва когато й каза кой е, тя рече:

— Наистина! Пък аз мислех, че сте някой от придворните на краля. Збишко от Богданец! Как да не помня! У нас тук гостува вашият чичо, старият рицар от Богданец, и помня как и на мене, и на моите девойки сълзите се лееха като порой, когато ни разправяше за вас. Ами намерихте ли своята невеста? Къде е тя сега?

— Умря, милостива господарке…

— О, боже мой! Не думайте, защото не мога да сдържа сълзите си. Да се утешаваме, че тя сигурно е на небето, а вие сте още млад! Всемогъщи боже! Слабо същество е тя — всяка жена. Но на небето има за всички награда и там ще я намерите. А с вас ли е старият рицар от Богданец?

— Няма го, понеже е пленник у кръстоносците и аз отивам да го откупя.

— Значи, и нему не е провървяло. А изглеждаше човек съобразителен и вещ във всичко. Но щом го откупите, елате пак при нас. Драго ще ни бъде да ви угостим, защото, да ви кажа искрено, той не е лишен от ум, нито вие от хубост.

— Така и ще направим, милостива господарке, толкова повече, че аз и сега дойдох тук нарочно да ви помоля да кажете, ваша милост, някоя добра дума за чичо.

— Добре. Елате утре, преди да тръгнем за лова, тогава ще имам време…

По-нататъшните й думи прекъсна отново гърмът на тръбите и литаврите, които известяваха пристигането на княз Януш Мазовецки и княгинята. Понеже Збишко стоеше с господарката на Плоцк до самия вход, княгиня Ана Данута го забеляза от пръв поглед и веднага се приближи до него, без да обръща внимание на поклоните на домакина, градски управител.

При нейната поява сърцето на момъка се разкъса отново, той коленичи пред нея и като прегърна коленете й, остана коленичил и мълчалив, а тя се наведе над него, притисна с длани челото му и зарони сълза подир сълза върху русата му глава, също като майка, която плаче над своя злочест син.

И за голямо учудване на придворните и гостите тя дълго време плака тъй и повтаряше:

— О, Исусе, о, Исусе милостиви! — После вдигна Збишко и рече: — Плача за нея, за моята Данушка, плача и за тебе. Бог тъй нареди, та напусто отидоха твоите усилия и безполезни са сега нашите сълзи. Но ти ми разкажи за нея и за нейната смърт: ако ще би и до среднощ да слушам, никога няма да се наслушам.

И го отведе настрана, както по-рано го бе отвел Повала от Тачево. Ония от гостите, които не познаваха Збишко, почнаха да разпитват за неговите тегла и приключения, ето защо доста време всички приказваха само за него, за Дануша и Юранд. Взеха да питат за него и пратениците на кръстоносците — Фридрих фон Венден, торунски вожд, изпратен да посрещне краля, и Йохан фон Шьонфелд, вожд от Остерода. Вторият немец беше родом от Силезия, та знаеше добре полски език и лесно разбра за какво е думата. Като чу разказа от устата на Яшко от Забеж, придворен на княз Януш, той каза:

— Самият магистър подозираше Данвелд и де Льове, че се занимават с черна магия.

Но веднага съобрази, че обаждането на подобни неща може да хвърли сянка върху целия Орден, каквато бе паднала на времето си върху тамплиерите67, и прибави бързо:

— Така поне разправяха дърдорковците, но то не беше истина, защото такива хора няма между нас.

А застаналият наблизо пан от Тачево продума:

— Комуто пречеше покръстването на Литва, нему и кръстът може да е противен.

— Ние носим кръст на плащовете си — отговори надменно Шьонфелд.

А Повала добави:

— Но трябва човек да го носи в сърцето си.

В това време тръбите засвириха още по-гръмко и влезе кралят, а с него заедно гнезненският архиепископ, краковският епископ, плоцкият епископ, краковският кащелян и няколко други велможи и дворяни, между които беше и Зиндрам от Машковице с герб слънце, и младият княз Ямонт, приближен на краля. Кралят малко се беше променил от времето, когато Збишко го беше виждал. Бузите му бяха все така силно зачервени, същата дълга коса, която той постоянно отмяташе зад ушите си и все така неспокойно стреляха очите му. На Збишко се стори само, че сега у него има повече важност и величие, като че се чувствуваше вече по-сигурен на трона, който след смъртта на кралицата първоначално бе поискал да напусне, понеже не знаеше дали ще се удържи на него, и като че сега имаше повече съзнание за своята безмерна власт и сила. Двамата мазовецки князе застанаха от двете страни на краля, отпред го поздравяваха с ниски поклони пратениците немци, а наоколо се възправиха велможите и най-важните придворни. Стените, които ограждаха двора, трепереха от непрестанните възгласи, от звука на тръбите и гърма на литаврите.

Когато най-сетне настъпи тишина, пратеникът на кръстоносците фон Венден почна нещо да говори за работите на Ордена, но кралят, който от няколко думи разбра накъде клони разговорът, махна нетърпеливо с ръка и се обади със своя дебел и силен глас:

— Мълчете, моля ви! Дошли сме тук за веселба и ще гледаме яденето и пиенето, а не твоите пергаменти.

Но за да не помисли кръстоносецът, че му говори сърдито, той се усмихна добродушно и добави:

— За работите ще има време да говорим с магистъра в Рачонжек.

После каза на княз Жемовит:

— А утре в гората на лов, нали?

С това искаше същевременно да каже, че тази вечер той не иска да говори за нищо друго освен за лов, който обичаше с цялата си душа и заради който на драго сърце идваше в Мазовия, защото Малополша и Великополша бяха по-малко гористи, а на някои места вече дотолкова населени, та нямаха никак гори.

И лицата на всички се развеселиха, защото се знаеше, че при разговорите за лов кралят става и весел, и безкрайно милостив. Княз Жемовит почна веднага да разправя къде ще идат и какъв дивеч ще бият, а княз Януш прати един от придворните си да доведе от града неговите двама „защитници“, които измъкваха зубрите за рогата из гъсталаците и чупеха костите на мечките, защото искаше да покаже юначагите на краля.

Збишко много искаше да отиде да се поклони на господаря, но не можеше да се промъкне. Само княз Ямонт, навярно забравил острия Збишков отговор на времето в Краков, му кимна отдалече приятелски с глава и му даде знак да се приближи до него при възможност. Но в това време нечия ръка докосна рамото на младия рицар и нежен тъжовен глас се обади току до него:

— Збишко…

Момъкът се обърна н видя пред себе си Ягенка. Зает по-рано с поздрава си към княгиня Александра, а после в разговор с княгиня Ана Данута, той не бе можал дотогава да се приближи до девойката, но сега тя сама използва залисията, предизвикана от идването на краля, и дойде при него.

— Збишко — повтори тя, — нека те утеши бог и пресвета Богородица.

— Бог да ви отплати — отговори рицарят.

И погледна с признателност ясносините й очи, които в този миг се замъглиха като от роса. После двамата застанаха мълчаливо един срещу друг. При все че тя бе дошла при него като добра и натъжена сестра, със своя кралски вид и с богатите дрехи на придворна му се видя толкова различна от някогашната Ягенка, та в първата минута той дори не смееше да й каже „ти“, както по-рано в Згожелице и в Богданец. А тя пък мислеше, че след тия думи, които му каза, няма повече какво да му говори.

И дори смущение се яви по лицата им. Но в този миг всички на двора се раздвижиха, защото кралят сядаше да вечеря. Към Збишко се приближи отново княгиня Ана Данута и му каза:

— Тъжна ще бъде за нас двамата тази гощавка, но прислужвай ми, както ми служеше някога.

И младият рицар трябваше да остави Ягенка, а когато гостите седнаха, той застана до пейката зад гърба на княгинята, за да й променя блюдата и да й налива вода и вино. В това време неволно поглеждаше сегиз-тогиз Ягенка, която като придворна на плоцката княгиня бе седнала досам нея — и все така се учудваше на хубостта й. През тия няколко години Ягенка беше значително пораснала, но промяната беше не толкова в ръста, колкото в оная сериозност, от която по-рано у нея нямаше и следа. В миналото, когато с кожухче и с листа в разпуснатата коса летеше на кон през горите, човек можеше да я вземе едва ли не за някоя хубава селянка, а сега още от пръв поглед се виждаше, че е девойка от знатен род и благородна кръв — такова спокойствие осеняваше лицето и. Збишко забеляза също, че е изчезнала нейната предишна веселост, но това по-малко го учудваше, понеже знаеше за смъртта на Зих. Затова пък най-много го учудваше нейното особено достойнство и изпърво му се струваше, че дрехите й придават такъв външен вид. И той поглеждаше ту златната препаска, която обкръжаваше бялото й като сняг чело и тъмната коса, отпусната на две плитки по плещите й, ту ясносинята, впита и обшита по края с пурпурна ивица дреха, под която изпъкваше ясно нейната стройна фигура и моминска гръд, и си казваше: „Наистина същинска княжеска дъщеря!“ Но после с убеди, че не толкова дрехите са причина за промяната и че ако тя сега облечеше само прост кожух, и тогава той не би се решил да се отнася с нея тъй просто и да бъде с нея така смел, както някога.

По-късно той видя, че мнозина млади, а дори и стари рицари се заглеждат внимателно и лакомо в нея, а веднъж, когато сменяше пред княгинята блюдото, забеляза загледаното и като че прехласнато лице на пан дьо Лорш и веднага го доядя на него. Не отбягна гелдрийският рицар и от погледа на княгиня Ана Данута, която го позна и ненадейно каза:

— Я виж: дьо Лорш! Навярно пак се е влюбил в някоя, защото цял сияе.

После тя се понаведе над масата, погледна отстрани към Ягенка и рече:

— Наистина, другите свещи слабо светят пред тая лампада.

А Збишко нещо го теглеше към Ягенка, която му се стори като любяща и любима роднина, и усещаше, че по-голямо съчувствие в скръбта и повече милост няма да намери в никое друго сърце. Но тази същата вечер той не можа повече да поговори с нея, първо, защото бе зает с прислужването, и, второ, през цялото време на гощавката гусларите пееха песни или тръбите свиреха гръмогласно, та дори онези, които седяха един до друг, едвам можеха да се чуват. Освен това двете княгини, а с тях и придворните дами, станаха от трапезата по-рано от краля, князете и рицарите, които имаха обичай до късна нощ да вдигат чашите. На Ягенка, която носеше на княгинята възглавничка за сядане, никак не бе възможно да остане, затова си тръгна и тя, само на излизане се усмихна отново на Збишко и му кимна с глава.

Едва призори младият рицар, пан дьо Лорш и двамата им оръженосци се връщаха в странноприемницата. Известно време те вървяха потънали в мисли, но когато вече бяха близо до къщата, дьо Лорш заговори нещо на оръженосеца си, който беше от Померания и знаеше добре полски, а той след това се обърна към Збишко:

— Моят господар иска за нещо да попита ваша милост.

— Добре — отговори Збишко.

Тогава ония поговориха отново малко помежду си, после померанецът, усмихнат малко под мустак, рече:

— Моят господар би искал да попита: дали оная панна, с която ваша милост сте говорили преди гощавката, е наистина простосмъртна, или в същност е ангел или светица?

— Кажи на господаря си — отговори малко припряно Збишко, — че той и по-преди ме пита за същото, та чак ми е чудно да слушам това. Защото в Спихов ми каза, че ще отиде при двора на княз Витолд заради хубостта на литовските жени, после по същата причина искаше да иде в Плоцк, а в Плоцк днес искаше да извика на двубой рицаря от Тачево заради Агнешка от Длуголяс, сега пък се заглежда в друга. Такова ли е неговото постоянство и рицарската му вярност?

Пан дьо Лорш изслуша тоя отговор от устата на своя поморянин, въздъхна издълбоко, позагледа бледнеещото нощно небе и отговори на Збишковите укори така:

— Право казваш. Нито постоянство, нито вярност! Защото съм човек грешен и недостоен да нося рицарски шпори. Що се отнася до панна Агнешка от Длуголяс — истина е, че съм й се заклел, и ако е рекъл господ, ще удържа клетвата си, но ще видиш колко ще те трогна, като ти разкажа как ужасно постъпи тя с мене в замъка в Черск.

Той пак въздъхна, пак погледна небето, на източната страна на което се явяваше все по-ясна ивица светлина, почака, докато поморянинът преведе думите му, и след малко продължи:

— Тя ми каза, че неин враг е някакъв магьосник, който живее в една кула всред горите и всяка година изпраща при нея змей, а змеят идва всяка пролет под стените на замъка и дебне да я отвлече. Щом ми каза това, аз веднага й заявих, че ще се бия със змея. Ах! Слушай какво ще ти разкажа по-нататък: когато излязох на посоченото място, видях страшно чудовище, което ме чакаше неподвижно, и радост обля душата ми, защото помислих, че или ще загина, или ще избавя девойката от гнусната му паст и ще спечеля безсмъртна слава. Но когато се нахвърлих отблизо с копието върху чудовището, какво мислиш, че видях? Голям чувал със слама на дървени колчета и с опашка от сламено въже. И спечелих не слава, а хорски подигравки, та после трябваше дори да извикам двама мазовецки рицари на двубой, от които — и от двамата — получих тежки телесни повреди на арената. Така постъпи с мене тази, която обожавах най-много от всички и исках да обичам само нея, единствена…

Поморянинът, като превеждаше думите на рицаря, надуваше отвътре бузите с езика си и от време на време го прехапваше, за да не прихне от смях, а и Збишко в друго време сигурно би се разсмял, но скръбта и нещастието бяха изсушили у него до дъно веселостта, та отговори сериозно:

— Може би е направила това от палавост, а не от злоба.

— Затова и аз й простих — отговори дьо Лорш. — И най-добро доказателство е, че исках да се бия с рицаря от Тачево за нейната хубост и добродетел.

— Не прави това — каза още по-сериозно Збишко.

— Зная, че това ще е смърт, но предпочитам да умра, отколкото да живея във вечна тъга и мъка…

— Пан Повала не мисли вече за такива работи. По-добре ела да те заведа утре при него да се сприятелите…

— Така и ще направя, защото ме притисна до сърцето си, но утре той отива на лов с краля.

— Тогава да отидем рано сутринта. Кралят обича лова, но и от почивката не се отказва, а днес той пирува до късно.

Така и направиха, но напразно, защото чехът, който беше ходил в замъка още преди тях, за да се види с Ягенка, им съобщи, че Повала е нощувал не в стаята си, а в кралските покои. Разочарованието им обаче бе възнаградено, защото ги срещна княз Януш и им поръча да се присъединят към неговата свита, което им даде възможност да вземат участие в лова. Като яздеха към гората, Збишко намери удобен случай да се разговори с княз Ямонт, който му съобщи добри новини.

— Като събличах краля да спи — каза той, — припомних му за тебе и за твоето краковско приключение. А понеже там беше и рицарят Повала, той веднага добави, че кръстоносците са хванали чичо ти и помоли краля да се застъпи за него. Кралят, който им е сърдит за отвличането на малкия Яшко от Кретков и за други нападения, се разсърди още повече. „Не с добра дума — казва — трябва да се отива при тях, а с копие! С копие! С копие!“ А Повала нарочно доливаше масло в огъня. На сутринта, когато кръстоноските пратеници чакаха при портите, кралят не ги и погледна, при все че му се кланяха до земята. Ей! Сега те няма да получат от него обещание, че не ще помага на княз Витолд, и няма да знаят какво да предприемат. Но ти бъди сигурен, че кралят не ще забрави да притисне и самия магистър за твоя чичо.

Така княз Ямонт зарадва много душата му, но още повече го зарадва Ягенка, която на отиване към гората придружаваше княгиня Александра, а на връщане се приближи да язди редом със Збишко. По време на лова имаше голяма свобода, затова обикновено се връщаха на двойки и всяка двойка гледаше да не бъде близо до друга, та можеха да разговарят свободно. Ягенка още преди се бе научила от чеха, че Мачко е в плен, и не бе изгубила време. По нейна молба княгинята дала писмо до магистъра, а освен това изискала и торунският управител фон Венден да спомене за същото в писмото, в което дава отчет за всичко, станало в Плоцк. Той самичък се похвалил пред княгинята, че е прибавил следното: „Ако искаме да предразположим краля, не бива да му създаваме мъчнотии в тази работа.“ А за магистъра в това време беше много важно да спечели на своя страна колкото се може повече могъщия владетел и с пълна безопасност да насочи всичките си сили срещу Витолд, с когото Орденът наистина не можа да се разправи досега.

— И тъй, което можах, направих го и гледах да не се протака работата — завърши Ягенка, — а понеже кралят не иска да отстъпи на сестра си във важните работи, навярно ще гледа да й угоди поне в по-малките, затова имам голяма надежда.

— Ако имахме работа не с коварни хора — отговори Збишко, — аз просто бих им занесъл откуп и с това ще се свърши; но тук може да се случи, което стана с Толима — и парите да заграбят, и този, който ги е донесъл, да не пуснат, ако зад гърба му не стои някаква сила.

— Разбирам — отговори Ягенка.

— Вие сега всичко разбирате — забеляза Збишко — и докато съм жив, ще ви бъда признателен.

А тя вдигна към него своите тъжни и добри очи и го запита:

— Защо не ми говориш на „ти“, като се знаем от малки.

— Не знам — отговори той искрено. — Някак си ми е неловко… и вие не сте вече онзи предишен дребосък, какъвто бяхте, ами… като че… нещо съвсем…

И не можа да намери сравнение, а тя го улесни и каза:

— Защото станах няколко години по-стара… пък немците и моя баща убиха в Силезия.

— Наистина! — отвърна Збишко. — Дай му, боже, царство небесно…

Няколко време те яздеха един до друг мълчаливи, замислени и като че заслушани във вечерния шум на бориките, после тя попита отново:

— Ами след откупването на Мачко ще останете ли по тия места?

Збишко я погледна учудено, защото досега той така изцяло се бе предал на скръбта и мъката си, та и през ум не му беше минавало какво ще стане по-късно. Затова вдигна очи нагоре, като че да размисли, и след малко отговори:

— Не знам! Исусе милостиви! Какво да кажа? Знам само едно, че, дето и да ида, моята зла орисница ще върви след мене. Ех, тежка съдба!… Ще откупя чичо, а после може би при Витолд ще ида, за да изпълня обета си срещу кръстоносците — и може да загина.

При тези думи очите на девойката се замъглиха, тя се наведе малко към момъка и му заговори тихичко, като че с молба:

— Не загивай, не загивай!

И отново замълчаха. Едва при самите стени на града Збишко се отърси от мислите, които го гризяха, и рече:

— Ами вие… ами ти ще останеш ли тук при двора?

— Не — отговори тя. — Тежко ми е без братята и без Згожелице. Чтан и Вилк там навярно са се вече оженили, пък и да не са, аз вече не се боя от тях.

— Ако е рекъл господ, чичо Мачко ще те отведе до Згожелице. Той ти е такъв приятел, че във всичко можеш да му се довериш. Но и ти помни за него…

— Кълна ти се свято, ще му бъда като родна дъщеря…

И при тия думи тя се разплака с обилни сълзи, защото й стана много тежко.

На другия ден Повала от Тачево дойде в странноприемницата при Збишко и му каза:

— След Боже тяло68 кралят веднага заминава за Рачонж на среща с великия магистър, а ти си причислен към кралските рицари и ще тръгнеш заедно с нас.

Збишко цял пламна от радост при тия думи, защото причисляването към кралските рицари не само го осигуряваше срещу измените и коварството на кръстоносците, но го покриваше с безгранична слава. Нали към тия рицари спадаше и Завиша Черни, и братята му Фарурей и Кручек, и самият Повала, и Кшон от Кози глави, и Стах от Харбимовице, и Пашко Злодей от Бискупице, и Лис от Тарговиско, и мнозина други страшни, най-прославени в страната и в чужбина. Крал Ягело бе взел малък отред от тях, защото някои бяха останали у дома си, а други бяха отишли да търсят приключения в задморски далечни страни, но той знаеше, че може без страх от кръстоноското коварство да отиде и с тези ако ще би, в Малборг, защото в случай на примка те биха съкрушили стените с яките си мишци и биха му пробили път всред немците. И младото Збишково сърце можеше да пламне от гордост при мисълта, че ще има такива другари.

Ето защо в първия миг Збишко дори забрави за скръбта си, стисна ръка на Повала от Тачево и му каза с радост:

— На вас и никому другиму дължа това, пане, на вас, на вас!

— Отчасти на мене — отвърна Повала, — отчасти на тукашната княгиня, но най-много на господаря наш милостиви, при когото иди веднага и падни в краката му, за да не помисли, че си неблагодарен.

— Кълна се в бога, че съм готов да загина за него! — извика Збишко.

X

Срещата в Рачонж на острова на Висла, за която кралят замина наскоро след Боже тяло, не беше благоприятна и не доведе до такова съгласие и уреждане на различните въпроси, както другите срещи, които станаха на същото място две години по-късно, когато кралят получи предателски заложената от Ополчик на кръстоносците Добжинска земя заедно с Добжин и Бобровники. Ягело дойде много сърдит поради клеветите, които кръстоносците разпространяваха за него при западните дворове и в самия Рим, а освен това възмутен от непочтеността на Ордена. Магистърът не искаше да води преговори за Добжин и правеше това с умисъл — както самият той, така и другите орденски големци повтаряха всеки ден на поляците: „Война не искаме нито с вас, нито с литовците, но Жмудж е наш, защото сам Витолд ни го даде. Обещайте, че няма да му помагате, и войната с него ще свърши по-бързо, тогава ще може да се говори за Добжин и ще ви направим много отстъпки.“ Но кралските съветници имаха ясен и опитен разум и познаваха лъжите на кръстоносците, та не се оставяха да ги подведат. „Когато се засилите, ще станете още по-надменни — отговаряха те на магистъра. — Казвате, че не ви трябва Литва, а искате да поставите Скиргел на трона във Вилно. За бога! Това е Ягелово наследство и той едничък може да постави за княз на Литва когото иска, а вие не се намесвайте, за да не ви накаже нашият велик крал!“ На това магистърът отговаряше, че ако кралят е същинският господар на Литва, нека заповяда на Витолд да прекрати войната и да върне на Ордена Жмудж, защото иначе Орденът ще трябва да нападне Витолд там, дето може да го намери и да го уязви. Така пренията се протакаха от сутрин до вечер, като че ли в омагьосан кръг. Кралят не искаше да се обвързва с нищо, губеше все повече и повече търпение и казваше на магистъра, че ако Жмудж беше щастлив под властта на Ордена, Витолд не би помръднал и пръст, защото не би намерил нито повод, нито причина. Магистърът, който беше човек спокоен и по-добре от другите братя си даваше сметка за силата на Ягело, се мъчеше да смекчи краля, без да обръща внимание на ропота на някои сприхави и надменни кръстоноски вождове, не се скъпеше на хвалебни думи, а понякога дори ставаше смирен. Но понеже и в това смирение неведнъж прозвучаваха скрити заплашвания, всичко това не довеждаше до нищо. Преговорите за важните работи бързо се прекъснаха и още на другия ден почнаха да говорят само за по-маловажни въпроси. Кралят се нахвърли остро върху Ордена, задето поддържа разбойническите шайки, за нападенията и грабежите на границата, за отвличането на Юрандовата дъщеря и на малкия Яшко от Кретков, за убийствата на селяни и рибари. Магистърът отричаше, извърташе, кълнеше се, че това е станало без негово знание, и от своя страна обвиняваше, че не само Витолд, но и полски рицари са помагали на езичниците жмуджанци срещу кръста, за доказателство на което посочи Мачко от Богданец. За щастие кралят вече знаеше от Повала какво са търсили рицарите от Богданец в Жмудж и лесно можа да отговори на укорите, още повече понеже в свитата му беше Збишко, а в свитата на магистъра — двамата фон Баден, дошли с надежда, че може би ще им се случи да се бият на арената с поляци.

Но и това не стана. Кръстоносците искаха, в случай че работите тръгнат на добре, да поканят великия крал в Торун и там в продължение на няколко дни да уредят в негова чест пиршества и игри; но поради несполучливите преговори, които породиха взаимно недоволство и гняв, липсваше желание за игри. Само покрай другото през утринните часове рицарите си опитаха донякъде силите и сръчността помежду си, но както казваше веселият княз Ямонт, кръстоносците и тук удариха о камък, защото Повала от Тачево се оказа по-силен в ръцете от Арнолд фон Баден, Добко от Олешница — в хвърляне на копие, а Лис от Тарговиско — в прескачане през коне. Збишко се възползва от случая и почна преговори с Арнолд фон Баден за откупа. Дьо Лорш, който като граф и рицар от голям род гледаше на Арнолд отвисоко, се противеше на това и заявяваше, че поема всичко сам. Но Збишко мислеше, че рицарската му чест налага да заплати цялата сума, за която се е задължил, и при все че самият Арнолд искаше да отстъпи от цената, той не прие нито тази отстъпка, нито посредничеството на рицаря дьо Лорш.

Арнолд фон Баден беше доста обикновен човек, чието най-голямо достойнство съставяше грамадната сила на мускулите му, беше също доста глупавичък, малко лаком за пари, но почти честен. Нямаше у него хитростта на кръстоносците и затова той не скриваше от Збишко защо иска да отстъпи от уговорената цена: „До споразумение — казваше той — между великия крал и магистъра работата няма да стигне, но ще стигне до размяна на пленниците и в такъв случай ти ще можеш да освободиш чичо си без откуп. Аз предпочитам да взема нещо, отколкото нищо, защото торбичката ми е всякога празна и често пъти едва ми стигат парите за две-три кани пиво на ден, а без пет или шест кани не се чувствувам добре!“ Но Збишко се сърдеше на Арнолд за такива думи: „Плащам ти, защото съм дал рицарската си дума, а за по-долна цена не ща, за да знаеш какво струваме!“ В отговор на това Арнолд го прегръщаше, а рицарите — и поляци, и кръстоносци — го хвалеха и казваха: „Заслужено носи пояс и шпори още на тия млади години, защото разбира от чест и достойнство.“

В това време кралят и магистърът наистина се съгласиха за размяна на пленниците, при което излязоха наяве чудновати неща, за които епископите и сановниците на кралството писаха по-късно писма до папата и до различните дворове, а именно: в ръцете на поляците имаше наистина много пленници, но те бяха мъже възрастни, в разцвета на възрастта и силата си, взети с оръжие в ръка в крайграничните битки и сблъсквания. В същото време в ръцете на кръстоносците се оказаха предимно жени и деца, хванати през време на нощни нападения за откуп. Сам папата в Рим обърна внимание върху това и въпреки голямата хитрост и извратливост на Йохан фон Фелде, представител на Ордена в апостолската столица, високо изказваше своя гняв и възмущение от кръстоносците.

Що се отнася до Мачко, за него имаше мъчнотии. Магистърът не ги правеше по убеждение, а само привидно, за да придаде стойност на всяка отстъпка. Затова той твърдеше, че рицар-християнин, който е воювал с жмуджанците против Ордена, ако се постъпва справедливо, трябва да бъде осъден на смърт. Напразно кралските съветници отново изтъкваха всичко, което знаеха за Юранд и за дъщеря му, както и за ужасните неправди, които бяха си позволили служителите на Ордена по отношение на тях и на рицарите от Богданец. Магистърът по една странна случайност в отговора си каза ония същите думи, които на времето княгиня Александра бе казала на Мачко:

— Представяте себе си за овчици, а нашите за вълци. Но от четирите вълка, които са взели участие в отвличането на Юрандовата дъщеря, нито един не е жив, а овчиците си ходят безгрижно по белия свят.

И това беше истина, но все пак на тази истина присъствуващият при преговорите пан от Тачево отговори със следния въпрос:

— Да, но има ли поне един от тях убит с измяна? И тия, които загинаха, не загинаха ли всички с меч в ръка?

Магистърът нямаше какво да отговори, а когато забеляза, че кралят почна да се мръщи и да святка с очи, отстъпи, за да не накара страшния владетел да избухне. Решиха всяка страна да изпрати посланици, които да вземат пленниците. От страна на поляците бяха определени за тази цел Зиндрам от Машковице, който искаше да прецени отблизо силата на кръстоносците, и рицарят Повала, а заедно с тях Збишко от Богданец.

Тази услуга на Збишко направи княз Ямонт. Той се застъпи за него пред краля, като изтъкна, че така момъкът ще види по-скоро чичо си и с по-голяма сигурност ще го отведе, ако отиде за него като кралски пратеник. А кралят не отказа на молбата на князчето, което поради своя весел нрав, доброта и прекрасно лице беше и негов, и на целия двор любимец, а при това никога нищо не молеше за себе си. Збишко му благодари от цялата си душа, защото сега беше вече напълно уверен, че ще изтръгне Мачко от ръцете на кръстоносците.

— Мнозина ти завиждат — каза той на Ямонт, — че си на служба при негово величество, но не е и справедливо, защото използваш близостта си до краля само за доброто на хората и едва ли някой друг има по-добро сърце от тебе.

— При негово величество е добре — отговори болярчето, — но аз бих предпочел да бъда на бойното поле срещу кръстоносците и ти завиждам, че си воювал вече с тях.

А след малко добави:

— Торунският управител фон Венден пристигна вчера, а тази вечер ще отидете да нощувате у него заедно с магистъра и с неговата свита.

— А после в Малборг ли?

— А после в Малборг.

Тук княз Ямонт се засмя:

— Пътят не ще бъде дълъг, но неприятен, защото немците не можаха да получат нищо от краля, а и Витолд няма да ги зарадва. Казват, че той събрал цялата литовска войска и настъпва към Жмудж.

— Ако кралят му помогне, ще има голяма война.

— Молят за това бога всички наши рицари. Но дори ако кралят от жал за християнската кръв не започне голяма война, той ще помогне на Витолд с храни и с пари, а не ще мине и без това, че някои полски рицари ще отидат при него като доброволци.

— Непременно — добави Збишко. — Но да не би пък самият Орден да обяви война на краля заради това?

— А, не! — отговори князът. — Докато е жив сегашният магистър, това няма да стане.

И той имаше право. Збишко познаваше магистъра още от по-рано, но сега по пътя за Малборг, като беше със Зиндрам от Машковице и с Повала почти през всичкото време току до него, той можа по-добре да го разгледа и изучи. И това именно пътуване затвърди у него убеждението, че великият магистър Конрад фон Юнгинген не беше зъл и покварен човек. Той беше принуден често да постъпва несправедливо, понеже и целият Орден на кръстоносците се крепеше върху несправедливостта. Той трябваше да върши неправди, защото целият Орден беше основан на човешка неправда. Принуден бе да лъже, защото бе наследил лъжата заедно със званието магистър, а още от ранна възраст бе навикнал да я смята за политическа ловкост. Но не беше жесток, боеше се от божия съд и доколкото можеше, сдържаше високомерието и дързостта на ония орденски големци, които нарочно го подтикваха към война срещу силата на Ягело. Обаче той беше слабохарактерен човек. От цели столетия Орденът тъй беше навикнал да посяга на чуждото, да граби, да отнема със сила и с хитрост съседните земи, та Конрад не само че не можеше да обуздава тази хищна алчност, но и сам неволно, по инерция й се поддаваше и се мъчеше да я задоволи. Отдавна беше минало времето на Винрих фон Книпроде, време на желязна дисциплина, с която Орденът докарваше до почуда целия свят. Още при предшественика на Юнгинген, магистър Конрад Валенрод, Орденът беше опиянен от своята нарастваща сила, която не можаха да отслабят временните поражения, опиянен от слава, от успехи и от човешка кръв, така че юздите, които го удържаха в сила и единство, се разхлабиха. Магистърът спазваше, доколкото можеше, правото и справедливостта, доколкото можеше лично смекчаваше тежката желязна ръка на Ордена, надвиснала над селяните, гражданите и дори над духовенството и дворяните, които имаха ленни владения в земите на кръстоносците; ето защо в околността на Малборг някой и друг селянин или гражданин можеше да се похвали не само със заможност, но и с богатство. Но в по-далечните земи своеволните, сурови и разпуснати управители потъпкваха законите, вършеха притеснения и изнудвания, изтръгваха с помощта на самоволно налагани данъци или без всякакво право последния грош, изтръгваха сълзи, а често и кръв, така че във всичките обширни земи имаше само стон, само нищета, само оплакване.

Дори когато интересите на Ордена изискваха по-голяма мекота в отношенията, както например в Жмудж, подобни заповеди отиваха на вятъра поради непокорството на вождовете и тяхната вродена жестокост. Затова Конрад фон Юнгинген се чувствуваше като колар с развилнели се коне, който е изпуснал юздите от ръцете си и е оставил колата на произвола на съдбата. Често душата му обземаха лоши предчувствия и му идваха наум пророческите думи: „Пратих ги като трудолюбиви пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето че те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват за тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И направиха го роб, и не учат го на заповедите божии, а му отказват светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адови, отколкото ако бе останал в езичество. А войни водят само за да задоволят своята алчност. Затова ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“

Магистърът знаеше, че тези укори, които тайнственият глас бе обявил на кръстоносците чрез пророчеството на света Бригида, бяха справедливи. Той разбираше, че сграда, построена на чужда земя и с онеправдаване на хората, поддържана от лъжа, коварство, жестокост, не може да оцелее за дълго. Боеше се, че подмивана дълги години от сълзи и кръв, тая сграда ще рухне само от един удар на силната полска ръка; предчувствуваше, че колата, която караха развилнелите се коне, ще се сгромоляса в пропаст, та гледаше поне часът на съда, на гнева, на поражението и бедата да настъпи колкото се може по-късно. По тази причина той въпреки слабия си характер в едно само се противопоставяше неизменно на своите високомерни и дръзки съветници: не допущаше война с Полша. Напразно го обвиняваха в страх и неспособност, напразно крайграничните вождове напираха с всички сили да предизвикат война. Винаги когато огънят беше вече готов да избухне, той отстъпваше в последната минута, а после благодареше богу в Малборг, че му се е удало да възпре меча, вдигнат над главата на Ордена.

Но той знаеше, че това е неизбежно. И съзнанието, че Орденът се крепи не на божия закон, а на неправда и лъжа, както и предчувствието за близкия ден на гибелта го правеше един от най-нещастните хора на света. Той несъмнено би пожертвувал живота и кръвта си, ако би могъл да промени положението и ако имаше още време да свърне в правия път, но сам чувствуваше, че е вече късно. Да тръгне по правия път, би значило да се предаде на законните стопани цялата плодородна и богата земя, която Орденът отдавна бе заграбил, а заедно с нея множество градове, така богати като Гданск. Но и това не е всичко! То значеше да се откажат от Жмудж, да се откажат от посегателството си спрямо Литва, да сложат ножа в ножницата, най-сетне съвсем да се оттеглят от тези страни, в които Орденът нямаше вече кого да покръства — и да се заселят може би отново някъде в Палестина или на някой от гръцките острови, за да пазят там кръста от същинските сарацини. Но то бе невъзможно, защото би се равнявало на смъртна присъда над целия Орден. Кой би се съгласил на това? И кой магистър можеше да пожелае нещо подобно? Душата и животът на Конрад фон Юнгинген бяха помрачени, но ако някой дадеше подобен съвет, той пръв би го осъдил на затвор в тъмна стая като умопобъркан. Трябваше да се върви все по-нататък и по-нататък, чак до определения от бога последен ден. И той вървеше, но в мъчителна тъга и тревога. Брадата му и косата над слепите очи се бяха вече посребрили, а живите му някога очи бяха полузатворени от натежалите клепачи. Збишко нито веднъж не забеляза на лицето му усмивка. Лицето на магистъра не беше строго, нито дори мрачно, то беше само като че измъчено от някакво сподавено страдание, С доспехи, с кръст на гърдите, в средата на който в четириъгълник имаше изобразен черен орел, с широк бял плащ, който също беше украсен с изображение на кръст, той правеше впечатление на величие и скръб. Някога Конрад беше весел и обичаше забавите, а и сега дори не отбягваше великолепните пиршества, зрелища и турнири, напротив — сам ги уреждаше, но нито сред множеството от блестящи рицари, които идваха на гости в Малборг, нито сред веселия глъч, под гърма на тръбите и дрънкането на оръжието, нито пред чашите със сладко южно вино можеше да се развесели. Във време, когато всичко около него изглеждаше, че диша сила, блясък, неизчерпаемо богатство и несъкрушима мощ, когато посланиците на императора и на другите западни крале викаха в унес, че Орденът сам струва колкото всички кралства и всичката сила на света, той единствен не се мамеше и само той помнеше зловещите думи, които бог бе обявил на света Бригида: „Ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“

XI

Те яздеха по суша през Хелмжа за Груджондз, дето престояха едно денонощие, защото великият магистър трябваше да отсъди едно дело за риболов между началника на орденския замък и околните дворяни, чиито земи бяха разположени по брега на Висла. Оттам нататък те плуваха с големи лодки по реката чак до самия Малборг. Зиндрам от Машковице, Повала от Тачево и Збишко се намираха през всичкото време при магистъра, който беше любопитен да узнае какво впечатление ще произведе особено на Зиндрам, видяно отблизо, могъществото на кръстоносците. Това беше важно за магистъра, защото Зиндрам от Машковице беше не само храбър и страшен в двубоите рицар, но и извънредно изкусен военачалник. В цялото кралство никой не умееше като него да предвожда голяма войска, да подрежда отредите за бой, да строи и да атакува замъци, да гради мостове през широки реки, да разбира от въоръжението на различните народи и как трябва да се постъпва във време на война при разни случаи. Магистърът, който знаеше, че мнението на този човек в кралския съвет има голямо значение, допущаше, че ако големината на орденските богатства и войски успее да го порази, войната ще се отсрочи още за дълго време. Преди всичко самият изглед на Малборг можеше да предизвика тревога в сърцето на всеки поляк, защото тази крепост с нейния Висок замък, Среден замък и Предзамък нямаше дори приблизително равна на себе си в целия свят. Още отдалече, като плаваха по река Ногат, рицарите видяха яките кули, които се очертаваха на небосвода. Денят беше светъл и ясен, та те се виждаха много добре, а след известно време, когато лодките наближиха още повече Малборг, блеснаха върховете на черквата на Високия замък и огромните стени, наредени една над друга — отчасти с тухлен цвят, но повечето покрити с онази прочута сивобяла мазилка, каквато можеха да правят само зидарите на кръстоносците. Огромността на стените надвишаваше всичко, което полските рицари бяха виждали през живота си. Можеше да се помисли, че там сградите израстват една върху друга и образуват в ниското по природа място нещо като планина, върхът на която беше Старият замък, а склоновете й — Средният и разлатият Предзамък. От това грамадно гнездо на въоръжени монаси лъхаше такава необикновена мощ и сила, че дори продълговатото и обикновено мрачно лице на магистъра се поразведри при тази гледка.

— Ex luto69 Мариенбург — от кал е Мариенбург — каза той, като се обърна към Зиндрам; — но тази кал не може да се съкруши от човешка сила.

Зиндрам не отговори и мълчаливо обгърна с очи всички кули и дебелината на стените, засилени с чудовищни подпори.

А Конрад фон Юнгинген добави след късо мълчание:

— Вие, пане, който разбирате от крепости, какво ще ни кажете за тази?

— Крепостта ми се вижда непревзимаема — отвърна някак замислен полският рицар, — но…

— Но какво? Какъв недостатък ще посочите в нея?

— Но всяка крепост може да промени господарите си.

Магистърът смръщи вежди:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че божиите помисли и решения са закрити пред хорските очи.

И отново загледа замислен стените, а Збишко, комуто Повала преведе този отговор, го погледна с учудване и признателност. При това го порази в тоя миг приликата между Зиндрам и вожда на жмуджанците Скирвойло. И двамата имаха такива огромни глави, като че вбити между широките плещи, еднакво мощни гърди и криви крака.

Но магистърът не искаше последната дума да бъде на полския рицар и заговори отново:

— Казват, че нашият Мариенбург е шест пъти по-голям от Вавел.

— Там на скалата няма толкова място, колкото тук в равнината — отвърна панът от Машковице, — но сърцето у нас на Вавел е по-голямо.

Конрад учудено вдигна вежди:

— Не разбирам.

— Кое е сърцето на всеки замък, ако не черквата? А нашата катедрала е три пъти по-голяма от ей тази.

И при тия думи посочи наистина малката черква на замъка, на която блестеше на позлатен фон огромно мозаично изображение на света Богородица.

А магистърът пак остана недоволен от тоя обрат на разговора.

— Бързи, но чудновати отговори давате, пане — рече той.

Най-сетне наближиха. Изглежда, че пъргавата полиция на кръстоносците бе предупредила града и замъка за пристигането на великия магистър, защото освен неколцина от братята на скелята чакаха вече и градските тръбачи, които обикновено свиреха на великия магистър, докато минаваше през реката. На другия бряг чакаха готови конете. Те ги възседнаха, кортежът мина през града и през Обущарската порта покрай Врабчата кула влезе в Предзамъка. Пред входа поздравиха магистъра: неговият заместник Вилхелм фон Хелфенщайн, който впрочем сега носеше само титлата, защото от няколко месеца задълженията му изпълняваше Куно Лихтенщайн, изпратен по онова време в Англия; после главният хоспиталиер Конрад Лихтенщайн, роднина на Куно, главният интендант по облеклото Румпенхайм, главният ковчежник Бургхард фон Вобецке и най-сетне малкият вожд, началник на работниците и надзирател на замъка. Освен тия сановници там чакаха петнайсетина посветени братя, които завеждаха изобщо черковните дела в Прусия и гнетяха тежко както другите манастири, така и енорийските свещеници и ги принуждаваха дори да вземат участие в работите по направа на пътища и по разбиване на ледовете и с тях заедно голям брой светски братя, тоест рицари, които не бяха задължени да участвуват в черковните служби. Техните едри и силни фигури (слаби хора кръстоносците не искаха да приемат), широките им плещи, гъстите бради и сърдит поглед ги правеха да приличат повече на кръвожадните немски рицари-разбойници, отколкото на монаси. В очите им се четеше смелост, гордост и безгранична надменност. Те не обичаха Конрад заради страха му от война с Ягело; неведнъж в заседанията на върховния съвет те открито го укоряваха за страха му, рисуваха го по стените и подбуждаха шутовете да го осмиват в очите му. Но сега при неговата поява наведоха глави с престорено смирение особено защото магистърът беше придружен от чужди рицари, и се затекоха вкупом да хванат коня му за юздите и да държат стремето.

А магистърът слезе от коня и веднага се обърна към Хелфенщайн с въпроса:

— Има ли някакви известия от Вернер фон Тетинген?

Вернер фон Тетинген, като велик маршал или вожд на въоръжените сили на кръстоносците, беше в това време в поход срещу жмуджанците и Витолд.

— Важни известия няма — отговори Хелфенщайн, — но има загуби. Диваците изгорили поселищата около Рагнета и градчетата около другите замъци.

— Да се надяваме на господа, че една голяма битка ще сломи тяхната злоба и упоритост — отвърна магистърът.

При тия думи той вдигна очи към небето, а устата му тихо зашепнаха молитва за победа на орденските войски.

После посочи полските рицари и каза:

— Това са пратеници от полския крал: рицарят от Машковице, рицарят от Тачево и рицарят от Богданец, които дойдоха с нас за размяна на пленниците. Нека началникът на замъка им посочи стаите за гости и ги почете и приеме, както прилича.

При тези думи братята рицари почнаха да поглеждат с любопитство пратениците, а особено Повала от Тачево, чието име като прочут боец беше познато на някои. А ония, които не бяха чували за подвизите му при бургундския, чешкия и краковския двор, се чудеха на огромната му фигура, на бойния му кон, толкова грамаден, че на по-старите, които на младини бяха обиколили светата земя и Египет, той напомняше камилите и слоновете.

Някои познаха и Збишко, който се бе сражавал на арената в Малборг, и го поздравиха доста приветливо, понеже помнеха, че храбрият и властен в Ордена брат на магистъра Улрих фон Юнгинген бе проявил към него искрено приятелство и разположение. Най-малко внимание и почуда предизвикваше онзи, който в не много далечно бъдеще щеше да стане най-страшният разгромител на Ордена, тоест Зиндрам от Машковице, защото след слизането от коня той поради необикновената си набитост и високите рамене изглеждаше почти като гърбав. Извънредно дългите му ръце и криви крака будеха усмивка по лицата на по-младите братя. Един от тях, познат шегобиец, дори пристъпи към него и искаше да му заговори, но като погледна в очите рицаря от Машковице, изгуби някак си желание и се отдръпна мълчаливо.

В това време началникът на замъка подбра гостите и ги поведе със себе си. Влязоха в малък двор, дето освен училището, стария склад и седларницата се намираше параклисът „Свети Николай“, после през Миколайския мост влязоха в Предзамъка. Началникът ги поразведе между яките стени, укрепени тук-таме с по-малки и по-големи кули. Зиндрам от Машковице се вглеждаше внимателно във всичко, а водачът, дори и без да го питат, охотно показваше различните постройки, като че му се искаше гостите да видят всичко най-подробно.

— Тази грамадна сграда, която виждате пред себе си отляво — каза той, — са нашите конюшни. Бедни монаси сме, но хората разправят, че другаде и рицарите не живеят така, както у нас конете.

— Не ви одумват хората за бедността ви — отвърна Повала, — но тук ще да има и нещо друго освен конюшни, защото сградата е извънредно висока, а конете надали качвате по стълби.

— Над конюшнята, която е долу и в която се побират четиристотин коня — каза началникът на замъка, — са хамбарите, а в тях има храна най-малко за десет години. Тук работата никога няма да стигне до обсада, но и да се случи, с глад не могат ни превзе.

После той зави надясно и пак по мост между кулата „Свети Лаврентий“ и Броневата кула ги изведе на друг, вече обширен двор, който се намираше точно в средата на Подзамъка.

— Забележете, ваша милост — каза немецът, — че това всичкото, което виждате на север, макар с божия помощ да е непристъпно, е само „Vorburg“70 и по своите укрепления не може да се сравни нито със Средния замък, където ще ви заведа, а още по-малко с Високия.

И наистина отделен ров и отделен подвижен мост отделяха Средния замък от двора и чак при портите на замъка, които бяха значително по-високо, рицарите се обърнаха по съвета на началника още веднъж назад и можаха да обхванат с очи целия този грамаден квадрат, наречен Подзамък. Там се редяха сграда до сграда, та на Зиндрам се струваше, че вижда пред себе си цял град. Имаше неизброими запаси от дървен материал, натрупан на високи като къщи камари, грамади от валчести камъни, издигнати като пирамиди, гробища, болници, складове. Малко отстрана, край разположеното по средата езерце, се червенееха яките стени на „темпла“, т.е. на големия магазин и трапезария за наемниците и слугите. Под северния насип се виждаха други конюшни за конете на рицарите и за породистите коне на магистъра. Край вадата за мелниците се издигаха казармите за оръженосците и за наемните войски, а на противоположната страна на четириъгълника — жилищата на различните служители и чиновници на Ордена — и пак складове, хамбари, хлебопекарници, складове за дрехи, леярници за камбани и топове, грамаден арсенал или Карван, затвори, старата топчийница — и всяка сграда така нерушима и защитена, че във всяка от тях човек можеше да се отбранява като в отделна крепост, а всичко заградено със стена и с цяла редица страхотни кули, зад стената ров, зад рова венец от грамадни огради от колове, на запад от които течеха жълтите води на река Ногат, на север и на изток блестяха водите на голямо езеро, а откъм юг стърчаха още по-здраво укрепените замъци: Средният и Високият.

Страшно гнездо, от което лъхаше неумолима мощ и в което се бяха събрали двете най-големи от познатите тогава в света сили: духовната и силата на меча. Който се опълчеше срещу едната, сломяваше го другата. Който вдигнеше ръка срещу тях, против него се надаваше вой от всички християнски страни, че се опълчва срещу кръста. И веднага се стичаха на помощ рицари от всички страни. Това гнездо постоянно гъмжеше от занаятчии и въоръжен народ и в него кипеше постоянно работа като в кошер. Пред сградите, в проходите, при портите, в работилниците — навсякъде движение като на панаир. Ехото разнасяше отгласа на чуковете и длетата, с които дялаха валчестите камъни, шума на мелниците и на тепавиците, цвиленето на конете, дрънкането на брони и оръжия, звука на тръбите и свирките, виковете и заповедите на командата. Из тези дворове се чуваше говор на всички съществуващи по света езици и можеха да се срещнат бойци от всички народности: безпогрешни английски стрелци, които на сто крачки умерваха вързан на мачта гълъб и чиито копия пробиваха ризниците като сукно; и страшни швейцарски пехотинци, които се биеха с двуръчни мечове; и храбри, макар и невъздържани в ядене и пиене датчани; и френски рицари, едновременно весели и свадливи; и мълчаливи, но горди испански благородници; и блестящи италиански рицари, най-изкусни фехтовачи, облечени в коприна и кадифе, а на война — с несъкрушими брони, ковани във Венеция, Милано и Флоренция; и бургундски рицари, и фризийци, и най-сетне немци от всички немски земи. „Белите плащове“ се мяркаха между тях като стопани и началници. „Пълната със злато кула“ или по-точно особената стая, построена във Високия замък редом с покоите на магистъра и напълнена отгоре додолу с пари и слитъци от скъпоценен метал, даваше, възможност на Ордена да посреща достойно „гостите“, както и да привлича наемни войски, които се изпращаха оттук в походи и във всички замъци на разпореждане на управителите, началниците и вождовете. Така със силата на меча и с духовната сила тук се съчетаваше безмерно богатство, а същевременно и желязна дисциплина. Ако и разклатена вече в провинциите поради прекалената самоувереност и опиянение от своята собствена сила на управители и вождове, в самия Малборг тя още — се държеше по силата на предишните навици. Кралете и князете идваха тук не само да се борят с езичниците или да вземат назаем пари, но и да се учат на изкуството да управляват, а рицарите — да се учат на военното изкуство. Защото в целия свят никой не умееше така да управлява и така да воюва, както Орденът. Когато едно време се появил по тези места, освен една малка област и няколко замъка, подарени му от непредпазливия полски княз, той нямал нито педя земя, а сега владееше обширна страна, по-голяма от много кралства, пълна с плодородни земи, богати градове и непристъпни замъци. Владееше и дебнеше, както паяк владее разпънатата си мрежа, всички нишки на която държи пред себе си. Оттук, от Високия замък, от магистъра и от белите плащове се разнасяха чрез пощенските разносвачи заповеди на всички посоки: до ленните владелци, до градските съвети, до кметовете, до управителите, заместниците им и капитаните на наемните войски, и всичко, което родеше тук и постановеше мисълта и волята, там веднага го изпълняваха стотици и хиляди железни ръце. Тук се стичаха парите от цялата страна, тук се стичаше житото и всички други видове храни, тук идваха данъците от стенещите под тежкото иго енорийски свещеници и от духовниците в другите манастири, на които Орденът не гледаше с добро око; оттук най-сетне се простираха хищнически ръце към всички околни земи и народи.

Многобройните пруски племена, които говореха език, близък до литовския, бяха вече изтрити от лицето на земята. Литва до неотдавна не усещаше железния ботуш на кръстоносците, но сега той бе притиснал гърдите й така ужасно, че с всяка въздишка от сърцето й потичаше кръв; Полша, макар и победителка в страшната битка при Пловце, все пак изгуби при крал Локетек владенията си на левия бряг на Висла заедно с Гданск, Чев, Гнев и Швече. Орденът на инфланските рицари се промъкваше към руските земи и тези два ордена вървяха като първа гигантска вълна на немското море, което заливаше все по-нашироко славянските земи.

Но изведнъж облак покри слънцето на немско-кръстоноското благоденствие. Литва беше покръстена от поляците и Ягело получи краковския трон заедно с ръката на прекрасната кралска дъщеря Ядвига. Наистина Орденът не загуби от това нито една област, нито един замък, но почувствува, че срещу силата се издига друга сила и че отпада основанието, поради което съществуваше в Прусия. След покръстването на Литва кръстоносците трябваше да се върнат в Палестина и да пазят поклонниците, които отиваха в светите места. Но да се върнат — това значеше да се откажат от богатство, власт, сила, господство, градове, земи и цели кралства. И Орденът почна да се мята в ужас и бяс като чудовищен змей, в чиито ребра се е забола стрела. Магистър Конрад се боеше да рискува всичко в едно хвърляне на заровете и трепереше при мисълта за война с великия крал, владетел на полските и литовските земи и на просторни украински владения, които Олгерд бе изтръгнал от гърлото на татарите, но по-голямата част от кръстоносците се стремяха към войната, защото чувствуваха, че трябва да предприемат бой на живот и смърт, докато силите им са непокътнати, докато славата на Ордена не е избледняла, докато целият свят бърза да му се притичва на помощ и докато проклятието на папата не е паднало върху това тяхно гнездо, за което сега въпрос на живот и смърт беше не разпространение на християнството, а запазване на езичеството.

А в това време кръстоносците обвиняваха Ягело н Литва пред другите народи и пред чуждите дворове, че покръстването е било лъжливо и само привидно, като представяха за невъзможно в продължение на една година да се извърши онова, което орденският меч не е успял да постигне цели столетия. Те подбуждаха кралете и рицарите против Полша и против нейния владетел като против покровители и защитници на езичеството и тези слухове, на които само в Рим не вярваха, се разливаха като широка вълна по света и привличаха в Малборг князе, графове и рицари от юг и запад. Орденът ставаше самоуверен и се чувствуваше силен. Мариенбург-Малборг със своите страшни замъци и с Предзамъка заслепяваше хората с могъществото си много повече, отколкото всеки друг път — и ослепяваше богатството, ослепяваше привидния ред и целият Орден изглеждаше по-властен и по-непоклатим за вечни векове, отколкото по-преди. И никой от князете, никой от гостите-рицари, никой — освен магистъра, — дори никой от самите кръстоносци, не разбираше, че от покръстването на Литва насам стана нещо непредвидено, сякаш вълните на Ногат, които защищаваха от едната страна страшната твърдина, бяха почнали да подмиват тихо и неумолимо нейните стени. Никой не разбираше, че в това гигантско тяло още беше останала силата, но бе отлетяла от него душата му; който идваше за пръв път и погледнеше този изграден „Ex luto“ Мариенбург, стените, кулите, черните кръстове по портите, по сградите и по облеклата, той преди всичко си помисляше, че и вратата адови не ще се окажат по-мощни от тази северна столица на кръста.

И с такава мисъл я разглеждаха сега не само Повала от Тачево и Збишко, който бе идвал вече тук по-рано, но и много по-прозорливият от тях Зиндрам от Машковице. И лицето му се помрачи, като гледаше това въоръжено множество войници, плъзнали по кулите и грамадните крепостни стени, и неволно си припомни гордите думи, с които някога кръстоносците заплашваха крал Кажимеж:

„Нашата сила е по-голяма от твоята и ако не отстъпиш, ще те гоним с мечовете си до самия Краков.“

Но в това време началникът на замъка поведе рицарите по-нататък, към Средния замък, в чиято източна половина бяха стаите за гости.

XII

Мачко и Збишко дълго време се държаха прегърнати, винаги се бяха обичали, но през последните години общите премеждия и нещастия бяха засилили още повече тази обич. Щом се вгледа в братанеца си, старият рицар отгатна, че Дануша я няма вече на света, но не го запита за нищо, само стискаше до гърдите си младежа, като искаше със силата на тази прегръдка да му покаже, че не е останал напълно сирак и че има още една близка жива душа, готова да сподели с него злощастието му.

И едва когато изплаканите сълзи значително намалиха мъката и тъгата, Мачко след дълго мълчание запита:

— Пак ли ти я отнеха, или умря на ръцете ти?

— На ръцете ми умря край самия Спихов — отговори момъкът.

И започна да разказва всички патила, като прекъсваше разказа си с плач и въздишки, а Мачко слушаше внимателно, въздишаше и той, а накрая отново почна да разпитва:

— Ами Юранд жив ли е още?

— Оставих Юранд жив, когато заминавах, но няма да изкара дълго и навярно няма да го видя вече.

— Тогава може би е било по-добре да не заминаваш.

— Ами как трябваше да ви оставя тук?

— Две-три недели по-рано или по-късно е все едно!

Но Збишко го погледна внимателно и каза:

— И трябваше да стоите тук болен ли? Изглеждате като смъртник.

— Така е, защото слънчицето и да огрява земята, в подземието си е винаги студено, пък и там има страшна влага, понеже замъкът е заобиколен с вода. Мислех, че съвсем ще плесенясам. И въздух за дишане не достигаше, затова раната ми се отвори — оная, знаеш… от която в Богданец излезе върхът на стрелата, след като пих боброва мас.

— Помня — рече Збишко, — нали ходихме за бобъра с Ягенка. Ами вас тук кучите синове в подземие ли ви държаха?

Мачко наведе глава и отговори:

— Право да си кажа, те ме гледаха с лошо око и положението ми беше тежко. Голяма е тук омразата към Витолд и към жмуджанците, но още по-голяма е към ония от нас, които им помагат. Напразно им обяснявах защо сме отишли при жмуджанците. Малко оставаше да ми отрежат главата и ако не го направиха, то е само защото им беше жал за откупа, че, както знаеш, парата за тях е по-важна и от отмъщението, после искаха да имат на ръка доказателство, че кралят праща поляци в помощ на езичниците. Че нещастните жмуджанци молят за покръстване, само не от ръцете на кръстоносците, това знаем ние, които сме били там, но кръстоносците се преструват, че не знаят, и ги клеветят при всички дворове, а заедно с тях и нашия крал.

Тук Мачко се задъха, та трябваше за малко да млъкне, и чак когато си пое дъх, продължи:

— И може би щях да се скапя в подземието. Наистина за мене се застъпваше Арнолд фон Баден, който се грижеше и да не изпусне откупа. Но той няма между тях никакво значение и те го наричат мечка. За щастие дьо Лорш се научил за мене от Арнолд и вдигна веднага страшен шум. Не знам дали ти е разправял за това, защото той обича да скрива добрите си постъпки… А тук него го имат за нещо, защото един дьо Лорш вече заемал някога си в Ордена високи длъжности, а този е от знаменит род и е богат. Казал им, че той самият е наш пленник и че ако ми отсекат тук главата или ако умра от глад и влага, ти пък на него ще вземеш главата. Заплашвал върховния съвет, че ще разгласи из западните дворове как кръстоносците се отнасят с препасаните рицари. И те се уплашили и ме взеха в болницата, дето и въздухът, и храната са по-добри.

— От дьо Лорш няма да взема нито пара, кълна се в бога!

— Приятно е да се вземе от врага, но на приятеля заслужава и да се прости — рече Мачко; — а щом, както чувам, е сключена с краля спогодба за размяна на пленниците, и за мене не си задължен да плащаш.

— И таз добра! Ами нашата рицарска дума? — отвърна Збишко. — Спогодбата си е спогодба, но Арнолд може да ни обвини в безчестие.

Като чу това, Мачко се угрижи, помисли малко и рече:

— А не можем ли да отбием от цената?

— Ние сами се оценихме. Сега по-малко ли струваме?

Мачко се угрижи още повече, но в очите му се отрази възхищение и като че ли още по-голяма обич към Збишко.

— Как знае да пази честта си!… Такъв си се родил ти — промърмори на себе си той.

И почна да въздиша. Збишко мислеше, че е от жалост за парите, които трябваше да заплатят на фон Баденови, та рече:

— Вижте какво! Пари и без това има доста, само да не беше съдбата ни такава тежка.

— Господ ще промени твоята! — рече развълнуван старият рицар. — Пък аз няма да изкарам дълго.

— Не думайте! Ще оздравеете, само вятърът да ви облъхне.

— Вятърът? Вятърът превива младото дърво, а старото чупи.

— Хайде де! Костите ви още не са почнали да гният, а до старини е далеко. Не се тревожете!

— За да ти бъде по-весело, готов съм да се смея. Но аз имам и друга причина да се тревожа и право да си кажа, не само аз, а и всички ние.

— Каква е тя? — попита Збишко.

— Помниш ли как в лагера на Скирвойло ти се скарах, задето хвалеше силата на кръстоносците? На бойното поле, разбира се, нашият народ е упорит, но така отблизо аз едва сега се вгледах в тукашните кучи синове…

Тук Мачко сниши гласа си, като че от страх да не го чуе някой:

— И сега виждам, че ти си бил прав, а не аз. Нека ни пази десницата божия, ама каква сила, каква мощ! Сърбят ги ръцете нашите рицари и им се иска колкото се може по-скоро война с немците, а не знаят, че на кръстоносците помагат всички народи и всички кралства, че те имат повече пари, че обучението им е по-добро, че замъците са по-здрави и оръжията по-добри. Да ни пази десницата божия!… И у нас, и тук разправят, че ще се стигне до голяма война и тя ще дойде, но когато започне, дано бог се смили над нашето кралство и над нашия народ!

При тези думи той обгърна с длани посивялата си глава, опря лакти на колене и млъкна. А Збишко продума:

— Виждате ли. В единоборство мнозина от нашите са по-силни от тях, но колкото за голямата война, вие сам сте разбрали.

— Ой, разбрах аз! Дано господ вразуми и кралските пратеници да разберат това, а особено рицарят от Машковице.

— Видях го как стана мрачен. Опитен вожд е той и казват, че никой в света не разбира тъй добре военните работи.

— Ако е вярно, надали ще има война.

— Ако кръстоносците разберат, че са по-силни, тъкмо тогава ще има. И ще ви кажа искрено: да става, каквото ще става, защото повече не можем да живеем така…

Сега и Збишко на свой ред наведе глава, като че притиснат от собственото си и всеобщото нещастие, а Мачко рече:

— Жал ми е за хубавото кралство, а се и боя да не ни накаже господ за прекалената ни дързост. Помниш ли как нашето рицарство пред катедралата на Бавел, преди службата, когато щяха да ти отсекат главата, пък не ти я отсякоха, се готвеше да се бие със самия Тимур Куция, който е господар на четиридесет царства и е натрупал планини от човешки черепи… Не им стигат кръстоносците! Биха искали с всички отведнъж да се бият — и с това може да разгневят господа.

А Збишко при този спомен се хвана за русата коса, защото неочаквано го обзе страшна мъка, и завика:

— А кой тогава ме спаси от палача, ако не тя! О, боже! Данушке моя!… О, боже!…

И почна да си скубе косата и да си хапе ръцете, за да сдържи риданието си — така силно примираше сърцето му и виеше от внезапната болка.

— Момче! Вразумявай се!… Мълчи! — викаше Мачко. — Какво ще постигнеш? Сдържай се! Млъкни!…

Но Збишко дълго не можа да се успокои и се съвзе едва когато все още болният Мачко премаля тъй силно, та се олюля на краката си, падна на пейката и изгуби напълно съзнание. Момъкът го сложи веднага на одъра, подкрепи го с вино, което бе изпратил началникът на замъка, и бдя над него, докато старият рицар заспа.

На сутринта те се събудиха късно, ободрени и отпочинали.

— Ех — каза Мачко, — изглежа, че не ми е дошло още времето и мисля, че щом вятърът в полето ме облъхне, ще мога да яхна и кон.

— Пратениците ще останат още няколко дена — отговори Збишко, — защото при тях постоянно идват хора с молби за пленниците, които са хванати в Мазовия или във Великополша при разбойнически нападения, но ние можем да тръгнем, когато поискате и когато се усетите достатъчно силен.

В този миг влезе Хлава.

— Не знаеш ли какво правят там пратениците? — попита го старият рицар.

— Разглеждат Високия замък и черквата — отвърна чехът. — Самият началник на замъка ги придружава, а после ще отидат в голямата трапезария на обед, на който магистърът щял да покани и ваша милост.

— А ти какво прави от сутринта?

— Разглеждах немската наемна пехота, която капитаните обучаваха, и я сравнявах с нашата чешка пехота.

— Та ти помниш ли чешката?

— Момче бях още, когато ме плени рицарят Зих от Згожелице, но помня добре, защото още от малък съм си любопитен за такива неща.

— Е, и какво видя?

— Нищо особено! Наистина силна е тяхната пехота и добре обучена, но това са волове, а нашите чехи са вълци. Ако работата дойде до бой, нали знаете, че воловете вълци не ядат, но вълците са страшно лакоми за волско месо.

— Вярно е — каза Мачко като запознат с този въпрос. — Който се допре до вашите, отскача от тях като от таралеж.

— В боя конникът-рицар струва колкото десет пешаци — рече Збишко.

— Но Мариенбург само пехота може да превземе — отговори оръженосецът.

И с това се свърши разговорът за пехотата, защото Мачко, унесен в мислите си, рече:

— Слушай, Хлава, днес, като хапна и се усетя по-силен, ще потеглим.

— Закъде? — запита чехът.

— Разбира се, че за Мазовия. За Спихов — рече Збишко.

— И там ли ще останем?…

При тези думи Мачко погледна Збишко с въпросителен поглед, защото досега между тях не бе ставало дума какво ще правят по-нататък. Момъкът може би имаше вече готово решение, но очевидно не искаше да огорчава с него чичо си, та отговори уклончиво:

— Първо трябва да се поправите.

— А после какво?

— После ли? Вие ще се върнете в Богданец. Зная как обичате Богданец.

— Ами ти?

— И аз го обичам.

— Не казвам да не ходиш при Юранд — рече бавно Мачко, — нали ако умре, трябва да се погребе както подобава; но чуй какво ще кажа, защото си млад и не можеш се сравни с мене по разум. Спихов е някак злокобна земя. Каквото добро си видял, то е било другаде, а там нищо, само тежки скърби и безпокойства.

— Право казвате — рече Збишко, — но там е гробът на Дануша…

— Мълчи — завика Мачко, обезпокоен да не би пак такава неочаквана скръб като вчера да обхване Збишко.

Но по лицето на момъка се отрази само нежност и тъга.

— Ще имаме време да решим — продума той след малко. — В Плоцк и без това трябва да си починете.

— И там на ваша милост няма да липсват грижи — намеси се Хлава.

— Наистина! — рече Збишко. — Знаете ли, че Ягенка е там? Тя е придворна на княгиня Александра. Разбира се, знаете. Нали сам сте я завели там. Ходила е и в Спихов. Просто ми е чудно, че не ми споменахте нищо за нея, когато бяхме при Скирвойло.

— Не само че беше в Спихов, но без нея Юранд или и досега би опипвал с тоягата си пътищата, или би умрял някъде край пътя. Доведох я в Плоцк заради абатовото наследство, а не съм ти споменал за нея, защото и да бях ти споменал, все това щеше да бъде. Ти тогава, нещастнико, не обръщаше внимание на нищо.

— Тя много ви обича — каза Збишко. — Слава богу, че работата не стигна до никакви писма, но тя измоли от княгинята писма за вас, а чрез княгинята и от пратениците на кръстоносците.

— Бог да благослови за това девойчето, по-добро от него няма на света! — рече Мачко.

Влизането на Зиндрам от Машковице и на Повала от Тачево прекъсна разговора им. Те бяха чули за вчерашния припадък на Мачко и идеха днес да го видят.

— Слава на господа Исуса Христа! — рече още от прага Зиндрам. — Как сте днес?

— Благодаря на бога! Малко по-добре! Збишко казва, че щом вятърът ме облъхне, ще ми стане съвсем добре.

— Защо да не стане?… Ще бъде! Всичко ще бъде добре — намеси се Повала.

— И хубавичко си починах! отвърна Мачко. — Не като ваша милост, който, чувам, сте станали рано.

— Изпърво идваха при нас тукашни хора за размяната на пленници71 — рече Зиндрам, — а после разгледахме стопанството на кръстоносците: Предзамъка и двата замъка.

— Добро стопанство и яки замъци! — промърмори мрачно Мачко.

— Разбира се, че е добро. В черквата има арабска украса, кръстоносците казват, че са научили такава зидария от сарацините в Сицилия, а в замъците стаите са особени, с колони по една или няколко заедно. Вие сами ще видите голямата трапезария. Укрепленията също навсякъде са страшни, каквито никъде няма. Такива стени не може да пробие и най-голямото каменно гюлле. Наистина просто е удоволствие да ги гледаш…

Зиндрам каза това тъй развеселен, че Мачко го погледна учуден и запита:

— Ами богатството им, ами реда, ами войската и гостите — видяхте ли?

— Всичко ни показаха уж от гостоприемство, а в същност само за да ни сплашат.

— Е, и какво?

— Е, добър е господ, като дойде войната, да ги изгоним татък хе, зад планини и морета — там, отдето са дошли.

А Мачко забрави в тоя миг за болестта си и скочи на крака от учудване.

— Как така, пане? — каза той. — Разправят, че имате пъргав ум. Та на мене ми притъмня на очите, като видях силата им… За бога, от що заключавате това?

И се обърна към братанеца си:

— Збишко, поръчай да донесат от онова вино, което ни изпратиха. Седнете, ваша милост, и разправяйте, защото по-добър лек за моята болест нито един лекар не може да измисли.

Збишко, също много заинтересуван, сам сложи каната с виното и чаши, после седнаха около масата и панът от Машковице започна така:

— Укрепленията са нищо, защото това, което е построила човешка ръка, пак човешка ръка може да го разруши. Знаете ли кое свързва здраво тухлите? — Варта! А знаете ли кое хората? — Обичта!

— Право да ви кажа, мед капе от устата ви, пане — извика Збишко.

А Зиндрам се зарадва много от тази похвала и продължи:

— От тукашните хора един има у нас в плен брат, друг син, трети роднина или зет, или някой друг. Крайграничните вождове ги пращат да идват у нас за грабеж — и така мнозина падат убити, а мнозина нашите вземат в плен. Но хората тук вече са научили за спогодбата между краля и магистъра, та почнаха да идват при нас още от тъмни зори да съобщават имената на пленниците, които нашият писар записваше. Най-напред дойде един тукашен бъчвар, заможен гражданин, немец, който има къща в Малборг, и накрая каза: „Ако бих могъл да услужа с нещо на вашия крал и на кралството, не само имота, но и главата си бих дал.“ Аз го изпъдих, понеже помислих, че е някой юда. Но после идва един енорийски свещеник от околността на Олива, моли за брат си и казва така: „Вярно ли е, пане, че ще обявите война на нашите пруски господари? Знайте, че тук вече целият народ, когато казва: «Да дойде царството ти», мисли за вашия крал.“ После идваха за синовете си двама благородници, които имат ленни владения около Щум; идваха търговци от Гданск, идваха занаятчии, идва един леяр на камбани от Квидзин, идваха множество други хора — и всички все това казваха.

Тук рицарят от Машковице замълча, стана, погледна дали някой не подслушва зад вратите и като се върна, завърши със снишен глас:

— Аз разпитвах дълго за всичко. В цяла Прусия мразят кръстоносците — и свещеници, и дворяни, и граждани, и селяни. И ги мразят не само онези, които говорят полски или прусаците, но дори и немците. Който е задължен да им служи, служи им, но всеки ги мрази повече и от чумата. Ето, това е…

— Ех, но какво общо има то със силата на кръстоносците? — рече неспокойно Мачко.

А Зиндрам поглади с длан мощното си чело, помисли малко, като че търсеше сравнение, най-сетне се усмихна и запита:

— Били ли сте някога на арената?

— Разбира се, и не един път — отвърна Мачко.

— Тогава как мислите? Няма ли да падне от коня още при първото сблъскване онзи рицар, дори и най-силният, на когото е прерязана подпаската на седлото и ремъците на стремената?

— Като нищо!

— Ето, видите ли: Орденът е такъв рицар.

— Бога ми! — извика Збишко. — И в книга не можеш да прочетеш нещо по-хубаво от това!

А Мачко се развълнува и каза с малко разтреперан глас.

— Господ да ви награди. За вашата глава, пане, оръжейникът ще трябва да прави шлем по поръчка, защото готов за нея надали ще се намери някъде.

XIII

Мачко и Збишко се канеха да тръгнат веднага от Малборг, но този ден, в който Зиндрам от Машковице тъй много ободри душите им, те не заминаха, защото във Високия замък имаше обед, а после вечеря в чест на пратениците и гостите, на която беше поканен Збишко като кралски рицар, а покрай Збишко и Мачко. Обедът беше за малък брой поканени във великолепната голяма трапезария, осветена от десет прозореца и с опрени само на един стълб звездообразни сводове — рядко срещано майсторство в строителството. От чужденците на масата седна до кралските рицари само един швабски граф и един бургундски, който, при все че беше поданик на богати владетели, беше дошъл от тяхно име да заеме пари от Ордена. От кръстоносците освен магистъра взеха участие в обеда четирима големци, наричани стълбове на Ордена, тоест великият вожд, великият хоспиталиер, главният интендант по облеклото и помощник-ковчежникът. Петият стълб, тоест маршалът, беше в това време на поход срещу Витолд.

При все че хората от Ордена се бяха обрекли да живеят в бедност, на трапезата имаше златни и сребърни съдове и поднасяха скъпи южни вина, защото магистърът искаше да омае очите на полските пратеници. Но въпреки многото блюда и любезното канене, на гостите някак не беше особено приятна тази обедна гощавка поради мъчнотиите на разговора и сериозността, която всички трябваше да спазват. Затова пък вечерята в огромната орденска трапезария беше много по-весела, защото на нея се събраха всички кръстоносци и всички гости, които не бяха още успели да заминат срещу Витолд с войската на маршала. Това веселие не бе нарушено нито от един спор, нито от една свада. Наистина чужденците-рицари, като предвиждаха, че ще им се случи някога да се бият с поляците, ги гледаха недружелюбно, но кръстоносците от по-рано ги бяха предупредили да се държат спокойно и ги молиха за това най-настоятелно, да не би в лицето на пратениците да оскърбят краля и цялото кралство. Но дори и тук кръстоносците бяха проявили своето недоброжелателство, като предпазваха гостите от избухливостта на поляците с думите „за всяка по-остра дума веднага ще ти изскубе брадата или ще те мушне с ножа“. Ето защо гостите бяха учудени после от добродушието на Повала от Тачево и Зиндрам от Машковице, а по-умните съобразиха, че не полските обичаи са груби, а езиците на кръстоносците са злобни и ядовити.

Някои от тях, навикнали на изисканите забави при изтънчените западни дворове, си съставиха дори не особено добро мнение за обичаите на самите кръстоносци, защото на тази гощавка имаше много креслива свирня, груби песни на „шпилманите“, дебелашки шеги на шутовете, танцуваха мечки и босоноги моми. А когато се учудиха на присъствието на жени във Високия замък, стана ясно, че уставът се нарушавал вече отдавна и че самият велик Винрих Книпроде бил танцувал тук на времето си с прекрасната Мария фон Алфлебен. Братята обясняваха, че в замъка жени не могат да живеят, но могат да идват в трапезарията на гощавки и че миналата година жената на княз Витолд, която живяла в кралски наредена стара топчийница в Предзамъка, идвала тук всекидневно да играе на дама с позлатени пулове, които всяка вечер й подарявали.

Играха и тази вечер не само на дама и на шахмат, но и на зарове, играеха дори повече, отколкото приказваха, защото думите се заглушаваха от песните и от особено кресливата музика. Обаче всред общата глъчка наставаше и кратка тишина и веднъж, възползувай от такъв миг, Зиндрам от Машковице, уж като че нищо не знаеше, попита великия магистър дали поданиците му във всички земи обичат много Ордена. А Конрад фон Юнгинген отговори:

— Който обича кръста, е длъжен да обича и Ордена.

Този отговор се понрави и на кръстоносците, и на гостите, та почнаха да го хвалят за него, а той, зарадван, продължи:

— Който ни е приятел, на него под нашата власт е добре, а който ни е неприятел, срещу него имаме две средства.

— Какви? — попита полският рицар.

— Ваша милост може да не знаете, че аз слизам тук от своите покои в трапезарията по малката стълба в стената, а при тези стълби има една сводеста стая, в която, ако бях завел ваша милост, щяхте да узнаете първото средство.

— Вярно! — завикаха братята.

А панът от Машковице се досети, че магистърът говори за онази „кула“, пълна със злато, с която се хвалеха кръстоносците, та помисли малко и отговори:

— Едно време — ей! — много отдавна един германски император показал на нашия пратеник, който се казвал Скарбек72, такава стаичка и рекъл: „Имам аз е какво да победя господаря ти!“ А Скарбек му хвърлил там своя скъпоценен пръстен и казал: „Иди, злато, при златото; ние поляците обичаме повече желязото…“ И знаете ли ваша милост, какво станало после? После дошло Hundsfeld73…

— Какво е това Хундсфелд? — запитаха изведнъж петнайсетина рицари.

— Това е — отговори спокойно Зиндрам — такова поле, на което никой не е могъл да насмогне да погребе немците, та най-сетне ги погребали кучетата.

Смутиха се много и рицарите, и орденските братя, като чуха такъв отговор, и не знаеха какво да кажат, а Зиндрам от Машковице завърши в заключение:

— Със злато срещу желязото нищо няма да постигнеш.

— Ех! — извика магистърът. — Та и нашето второ средство е желязото. Видяхте ли, ваша милост, в Предзамъка оръжейните работилници? Коват там чуковете ден и нощ, коват такива брони и мечове, каквито няма по целия свят.

Но в отговор на това Повала от Тачево протегна ръка към средата на масата, взе един дълъг колкото лакът и широк повече от половин педя сатър, с който сечеха месо, изви го лесно на тръба като пергамент, вдигна го нагоре да могат всички да го видят, после го подаде на магистъра и каза:

— Ако и мечовете ви са от такова желязо, няма много нещо да направите с тях.

И се усмихна самодоволно, а духовниците и светските рицари наставаха от местата си и вкупом се затекоха при великия магистър, като подаваха един другиму завития на тръба сатър, но всички мълчаха, защото сърцата им се свиха в гърдите при вида на такава сила.

— Кълна се в главата на свети Либорий! — извика накрая магистърът. — Железни ръце имате, пане.

А бургундският граф добави:

— И то от по-добро желязо, отколкото това. Така изви сатъра, като да беше от восък.

— Дори не се зачерви и жилите му не се издуха! — извика един от братята.

— Защото — отговори Повала — нашият народ е прост, не познава такива богатства и удобства, каквито виждам тук, но е силен.

Тогава се приближиха до него италиански и френски рицари и му заговориха на своя звънлив език, за който старият Мачко казваше, че му напомня звука на удряни една о друга калаени паници. Чудеха се те на силата му, а той чукаше чашата си с тях и отговаряше:

— У нас често във време на пир правят такива неща, а случи ли се по-малък нож, и някоя девойка може да го извие.

Но за немците, които обичаха да се хвалят пред чужденците с ръста и със силата си, това беше срам и ги хвана яд, та старият Хелфенщайн завика през цялата трапеза:

— Това е позор за нас! Брате Арнолд фон Баден, покажи, че и нашите кости не са направени от черковни свещи! Дайте му сатър!

Слугите веднага донесоха сатър и го сложиха пред Арнолд, но той дали защото се смути от толкова много присъствуващи, или беше по-слаб в пръстите от Повала, прегъна наистина сатъра наполовина, но не успя да го свие.

И не един от задграничните гости, на които кръстоносците по-преди често шепнеха, че през зимата ще има война с крал Ягело, се доста позамисли и тъкмо сега си припомни, че зимата в тази страна била страшно тежка, та може би ще е по-добре да се върне, докато е време, под по-мекото небе в родния си замък.

А най-чудното беше това, че такива мисли почнаха да им идват наум през юли, в дните на прекрасното време и на горещините.

XIV

В Плоцк Збишко и Мачко не завариха никого от придворните, защото князът и княгинята заедно с осемте си деца бяха отишли на гости в Черск, където ги беше поканила княгиня Ана Данута. За Ягенка узнаха от епископа, че щяла да остане при Юранд в Спихов до самата му смърт. Тези известия бяха изгодни за тях, защото и те сами искаха да отидат в Спихов. При това Мачко хвалеше много добрината на Ягенка, задето е предпочела да отиде при един човек на умиране, който не й беше дори и роднина, отколкото на черските празненства, дето щеше да има танци и всякакви веселби.

— Може би е направила това, за да не се размине с нас — каза старият рицар. — Не съм я виждал вече отдавна и ще ми е драго да я видя, защото зная, че и тя е привързана към мене. Девойката трябва вече да е пораснала и навярно е още по-хубава, отколкото беше.

А Збишко рече:

— Променила се е страшно много. Хубава си беше винаги, но я бях запомнил като простичко момиче, а сега тя… може да иде и в кралските покои.

— Толкова ли се е променила? Я виж! Нали си е от стария род на Ястребовците от Згожелице, които имат във време на война бойния призив: „На пир!“

Настъпи малко мълчание, след което старият рицар се обади отново:

— Навярно така и ще стане, както ти казах, че ще и се поиска да се върне в Згожелице.

— Чудно ми беше как е тръгнала оттам.

— Нали искаше да гледа болния абат, за когото нямаше кой друг да се грижи. Освен това тя се страхуваше от Чтан и от Вилк, пък и аз самият й казах, че братята й ще бъдат в по-голяма безопасност без нея, отколкото ако тя остане там.

— Вярно, че никак не иде да нападат сираците. А Мачко се замисли.

— Но дали не са си отмъстили там на мене, задето съм я отвел, и дали от Богданец е останало поне едно дърво, това само господ знае! Па и не знам, като се върна, дали ще смогна да се защитя от тях. Те са млади и яки, пък аз съм стар.

— Хайде де! Това кажете на някой, дето не ви познава — отговори Збишко.

В същност Мачко не говореше напълно искрено, защото целеше нещо друго, но сега махна само с ръка и каза:

— Да не бях боледувал в Малборг, е, тогава може би все пак! Но за това ще си поприказваме в Спихов.

Те пренощуваха в Плоцк и на сутринта тръгнаха за Спихов.

Дните бяха ясни, пътят сух, лесен и при това безопасен, защото поради последните спогодби кръстоносците бяха спрели разбойническите нападения по границата. Пък и тия двама рицари бяха от онези пътници, на които и за разбойника е по-добре отдалеко да им се поклони, отколкото отблизо да ги закачи, така че пътуваха бързо и на петия ден след тръгването си от Плоцк пристигнаха рано сутринта без мъка в Спихов. Ягенка, която беше привързана към Мачко като към най-добрия си на света приятел, го посрещна почти тъй както би посрещнала баща си. При все че Мачко не се трогваше от какво да е, тази любезност на обичната девойка го развълнува. Когато по-късно Збишко разпита за Юранд и отиде при него и при гроба на Дануша, старият рицар си отдъхна дълбоко и рече:

— Да! Когото бог искаше да вземе, взе го, а когото искаше да остави, остави го, но аз мисля, че сега вече са свършени нашите разтакания и скиталия из разни затънтени места и непроходими блата.

А след малко добави:

— Ей! Къде ли не ни заведе господ през тези последни години!

— Но ръката божия ви пазеше — отвърна Ягенка.

— Вярно, че пазеше, но все пак, да си кажа правото, време е вече да се прибираме у дома.

— Трябва да останем тук, докато е жив Юранд — каза девойката.

— А как е той?

— Гледа нагоре и се смее: явно е, че вижда вече рая, а в него Данушка.

— Грижиш ли се за него?

— Грижа се, но отец Калеб казва, че и ангелите също се грижат. Вчера тукашната икономка видяла два.

— Разправят — рече Мачко, — че за шляхтича е най-прилично да умре на бойното поле, но така, както умира Юранд, и в леглото е добре.

— Не яде нищо, не пие, само постоянно се смее — рече Ягенка.

— Да отидем при него. Збишко също трябва да е там.

Но Збишко бе останал за малко при Юранд, който не познаваше никого, и бе отишъл после при Данушиния ковчег, в подземието. Там остана дотогава, докато старият Толима дойде да го повика на закуска. Като излизаше, Збишко забеляза при блясъка на факела, че на ковчега беше пълно с венчета от метличина и невен, а чисто пометеният наоколо глинен под беше посипан с елда, жълтурче и липов цвят, който издаваше аромат на мед. При тази гледка сърцето на момъка се разчувствува и той запита:

— Кой украсява така гроба?

— Девойката от Згожелице — отвърна Толима.

Младият рицар не отговори нищо, но малко по-късно, като видя Ягенка, наведе се веднага до коленете й, прегърна ги и каза:

— Да те възнагради господ за добрината ти и за ония цветя за Данушка.

— Ох, мой Збишко, бих искала повече да те утеша!

И обилни сълзи рукнаха и от нейните очи.

XV

Юранд почина след няколко дни. Цяла седмица отец Калеб чете молитви над тялото му, което никак не се разлагаше — в това всички виждаха чудо божие, — и цяла седмица в Спихов беше пълно с гости. После настъпиха дни на тишина, както обикновено става след погребение. Збишко отиваше в подземието, а понякога и с лък в гората, но не стреляше по дивеч, а само ходеше в самозабрава. Най-сетне една вечер дойде в стаята, в която седяха девойките с Мачко и Хлава, и неочаквано рече:

— Чуйте какво ще ви кажа! Скръбта не помага никому, затова по-добре ще бъде за вас да се върнете в Богданец и в Згожелице, отколкото да седите и тъжите тук.

Настъпи мълчание, защото всички отгатнаха, че разговорът ще бъде от голямо значение и чак след някое време Мачко се обади:

— По-добре за нас, но и за тебе по-добре.

Но Збишко разтърси русата си коса и каза:

— Не! Ако е рекъл господ, и аз ще се върна в Богданец, но сега трябва да се готвя за друго пътуване.

— Ей! — завика Мачко. — Казах край, пък то не било край! Вразумявай се, Збишко!

— Нали знаете, че съм дал обет.

— Та това ли е причината? Няма я Данушка, няма и обричане. Смъртта те освободи от него.

— Моята смърт би ме освободила, но не нейната. В рицарската си чест съм се заклел пред бога. Какво искате друго? В рицарската си чест!

Всяка дума за рицарска чест оказваше на Мачко сякаш чародейно влияние. В живота си освен от божиите и черковните заповеди той малко се ръководеше от други, но затова пък тези няколко спазваше неотстъпно.

— Аз не ти казвам да не изпълниш клетвата си — рече той.

— Ами що?

— Това, че си млад и че имаш за всичко време. Ела сега с нас; ще си починеш, ще се отърсиш от скръбта и мъката, а после ще отидеш, където поискаш.

— Да ви кажа искрено като на изповед — отвърна Збишко, — че аз ходя, както виждате, дето трябва, говоря с вас, ям и пия като всеки човек, но вътре в себе си, в душата си мира не мога да намеря. Нищо друго, само тъга има в мене, нищо освен мъка, нищо освен горчиви сълзи — сами текат от очите ми!

— Затова между чуждите ще ти бъде още по-тежко. — Не — каза Збишко. — Вижда господ, че съвсем ще изтлея в Богданец. Като ви казвам, че не мога, значи, не мога! Война ми трябва, защото на бойното поле по-лесно се забравя. Чувствувам, че щом изпълня обета си, щом бих могъл да кажа на онази света душа! всичко изпълних, което ти бях обещал, едва тогава ще ми олекне. А дотогава — не! Не бихте могли да ме задържите в Богданец, дори да ме вържете…

След тези думи в стаята стана така тихо, та се чуваше бръмченето на мухите под потона.

— Щом ще изтлее в Богданец, по-добре е да замине — обади се най-сетне Ягенка.

Мачко сложи ръце отзад на врата си, както имаше обичай да прави в минути на голяма загриженост, после въздъхна тежко и каза:

— Ей, всемогъщи боже!…

А Ягенка продължи:

— Но се закълни, Збишко, че ако господ те запази, няма да останеш тук, а ще се върнеш при нас.

— Защо да не се върна! Разбира се, че няма да отмина Спихов, но няма да остана тук.

— Ако пък ти е за ковчега на покойната — продължи с малко по-тих глас девойката, — ние можем да го пренесем в Кшешня…

— Ягушке! — извика развълнуван Збишко. И от възторг и благодарност той падна пред краката й.

XVI

Старият рицар искаше непременно да придружи Збишко до войските на княз Витолд, но той не даде и дума да става за това. Настоя упорито да тръгне сам, без свита, без коли, само с три момчета на коне, едно от които щеше да кара храната, второ оръжието и дрехите, а третото мечешките кожи за спане. Напразно Ягенка и Мачко го молеха да вземе със себе си поне Хлава като оръженосец с изпитана сила и вярност. Збишко се съпротиви с думите, че за тая мъка, която го разяжда вътрешно, му трябва да забрави преживяното, а тъкмо присъствието на оръженосеца би му припомняло всичко.

Но още преди неговото тръгване станаха важни съвещания по въпроса какво да правят със Спихов. Мачко съветваше този имот да се продаде. Той казваше, че това е злополучна земя, че тя никому не е донесла друго освен тъги и нещастия. В Спихов имаше много и различни богатства, като се почне от парите и се свърши с оръжието, конете, дрехите, кожусите, скъпите кожи, скъпоценните съдове и стадата, ето защо Мачко си правеше сметка с това богатство да издигне Богданец, който му беше най-мил от всички други земи. Съветваха се те по това дълго, но Збишко по никакъв начин не искаше да се съгласи на продажба.

— Как мога аз — казваше той — да продавам костите на Юранд? Така ли трябва да му се отплатя за ония благодеяния, с които ме обсипа?

— Обещахме ти да вземем ковчега на Дануша — отвърна Мачко, — можем да вземем и тялото на Юранд.

— Не, той тук е с дедите си, а без тях ще му е мъчно в Кшешня. Ако вземете Данушка, ще остане далече от детето си, ако ли вземете и него, тук дедите ще останат сами.

— Ти забравяш, че Юранд в рая ги вижда всички всеки ден, а отец Калеб казва, че той е в рая — отговори старият рицар.

Но отец Калеб, който беше на страната на Збишко, рече:

— Душата е в рая, но тялото е на земята чак до деня на страшния съд.

Мачко се позамисли и унесен в собствените си мисли, прибави:

— Вярно, там Юранд няма да види само онези, които са осъдени на адски мъки, но на това не може да се помогне.

— Какво ще умуваме върху божия съд! — отвърна Збишко. — Не дай боже да живее чужд човек над тези свети останки. По-добре всички да оставя тук, но Спихов няма да продам дори ако ми дадат за него цяло княжество.

След тези думи Мачко вече разбра, че нищо не може да се направи, защото познаваше упоритостта на братанеца си и в дълбочината на душата си се възхищаваше от нея, както и от всичко у момъка.

Затова след малко рече:

— Наистина момъкът ми се възпротиви, но има право.

И отново се угрижи, защото не знаеше какво да прави.

А Ягенка, която досега бе мълчала, предложи нов съвет:

— Ако можеше някак да се намери честен човек, който да се разпорежда тук или да вземе Спихов под аренда, това би било най-добре. Най-удобно е да се даде под наем, тогава вие не ще имате никакви грижи, само готови пари. Може би Толима?… Той е стар и разбира повече от война, отколкото от стопанство, но ако не той, може би отец Калеб?…

— Мила панно! — отговори отец Калеб. — Ние двамата с Толима гледаме към земята, но е време да ни покрие, а не да ходим по нея.

И след тия думи се обърна към Толима:

— Вярно ли е, старче?

А Толима обхвана с длан островърхото си ухо и запита за какво е думата, а когато му повториха по-високо, рече:

— Света истина е. Не съм за стопанство аз! Секирата оре по-дълбоко от плуга… Бих искал само да отмъстя за господаря и за детето…

И протегна сухите си, но жилести ръце със закривени като ноктите на граблива птица пръсти, обърна посивялата си, прилична на вълча глава към Мачко и Збишко и добави:

— Срещу немците ме вземете, ваша милост — ето това е моя работа!

И той беше прав. Доста беше умножил богатството на Юранд, но само чрез война и плячка — не чрез стопанство.

Тогава Ягенка, която през всичкото време на разговора обмисляше какво да каже, отново заговори:

— Тук е потребен човек млад и безстрашен, защото кръстоноската граница е близо; такъв, казвам, който не само няма да се крие от немците, но дори ще ги търси, затова аз мисля, че например Хлава е тъкмо за тая работа…

— Я вижте как се разпорежда! — каза Мачко, който въпреки цялата си обич към Ягенка не можеше да се примири с мисълта, че по такава важна работа вземаше думата жена, и то още девойка.

Но чехът стана от пейката, на която седеше, и каза:

— Вижда господ, че с готовност бих отишъл на война с пан Збишко, защото заедно вече понатупахме немците, та може и още да ни падне… Но ако трябва да остана, бих останал тук… Толима ми е приятел и ме познава… Кръстоноската граница била до нас — та какво? Именно затова! Пък ще видим кому съседството по-рано ще дотегне! Вместо аз да се боя от тях, нека те се боят от мене. А в никой случай няма да ви причиня загуби в стопанството и да тегля всичко към себе си! Тук господарката ми е свидетел, защото знае, че по-скоро ще умра сто пъти, отколкото да се явя при нея с нечестни очи… От стопанство разбирам толкова, колкото се научих в Згожелице, но смятам, че тук трябва да се стопанисва повече с бойната секира и с меча, отколкото с плуга. И всичко това ми е много присърце, само че, нали, такова… ако остана тук…

— Какво тогава? — запита Збишко. — Какво го усукваш?

А Хлава се смути още повече и със заекване продължи така:

— Ами че, като си замине господарката, с нея ще си заминат и всички. Да се воюва е добре и да се стопанисва също, но така, самичък… без никаква помощ… Страшно тежко ще ми бъде тук без господарката и без… такова, както именно исках да кажа… и понеже господарката не пътуваше по света сама… значи, ако никой не ми помогне… не зная!…

— За какво приказва това момче? — попита Мачко.

— Умен човек сте, пък нищо не разбирате — отвърна Ягенка.

— Какво да разбера?

А тя вместо отговор се обърна към оръженосеца:

— Ами ако например с тебе остане Ануля Шечехова, би ли издържал?

При тези думи чехът се просна в краката й, та чак прах се вдигна от пода.

— С нея и в пъкъла бих изтърпял! — извика той и прегърна коленете й.

Като чу този вик, Збишко погледна смаяно оръженосеца си, защото по-преди не знаеше нищо и за нищо не се досещаше, а Мачко също се учудваше в душата си колко много значи жената във всички хорски дела и как чрез нея всяко нещо може да сполучи или да пропадне.

— Слава богу — промърмори той, — че аз вече не се интересувам от тях.

А Ягенка се обърна отново към Хлава и рече:

— Сега трябва да узнаем дали и Ануля ще издържи с тебе.

И тя повика Шечехова, която, изглежда, знаеше или се досещаше за какво се отнася, защото влезе със закрити с лакът очи и с тъй ниско наведена глава, та се виждаше само пътят на русата й коса, който слънчевият лъч правеше още по-светла. Тя се спря при вратата, после се затече към Ягенка, падна пред нея на колене и скри лицето си в гънките на дрехата й.

А чехът коленичи до нея и рече на Ягенка:

— Благословете ни, господарке!

XVII

На другия ден дойде време Збишко да тръгва. Той самият седеше нависоко на едрия си боен кон, а близките му го бяха заобиколили. Застанала до стремето.

Ягенка вдигаше към момъка мълчаливо своите тъжни небесносини очи, като че искаше да му се нагледа до насита преди раздялата. Мачко и отец Калеб стояха до другото стреме, а току до тях бяха оръженосецът и Ануля. Збишко обръщаше глава ту на една, ту на друга страна и разменяше с тях такива къси думи, каквито обикновено се казват преди дълго пътуване: „Останете си със здраве!“, „Бог да ти е на помощ!“, „Време е вече!“, „Ей! Време! Време!“ Той се беше вече простил от по-рано с всички и с Ягенка, чиито крака бе обгърнал и й бе благодарил за добрината. А сега, когато поглеждаше към нея от високото рицарско седло, имаше желание да й каже още някоя добра дума, защото нейните вдигнати към него очи и лице му казваха тъй ясно: „Върни се!“, та сърцето му се препълняше от гореща признателност.

И в отговор на тези нейни неизречени думи той каза:

— Ягушке, на тебе като на родна сестра… Ти знаеш!… Нищо повече не ще кажа!

— Зная. Да те възнагради бог.

— И за чичо помни.

— И ти помни.

— Разбира се, че ще се върна, ако не загина.

— Не загивай!

И по-рано веднъж, в Плоцк, когато той заговори за поход, тя му бе казала също така: „Не загивай!“, но сега тези думи се изтръгнаха от глъбините на душата й и може би за да скрие сълзите си, тя се наведе така, та челото й се докосна за миг до коляното на Збишко.

А в това време яхналите момчета при портите държеха натоварените коне, готови за тръгване, и запяха:

— На път! — завика Збишко.

— На път!

— Води го, боже! Майко най-света!…

Затропаха копитата по дървения подвижен мост, един от конете зацвили продължително, другите високо запръхтяха и шествието потегли.

А Ягенка, Мачко, свещеникът, Толима, както и чехът със своята годеница и ония от слугите, които оставаха в Спихов, излязоха на моста и гледаха заминаващите. Отец Калеб ги кръстеше дълго време и едва когато най-сетне се изгубиха зад високите клони на елшака, рече:

— Под тоя знак никаква беда не може да ги сполети.

А Мачко добави:

— Така е, но и това е също добре, че конете страшно много пръхтяха.

И те не останаха дълго време в Спихов. След две седмици старият рицар уреди работите с чеха, който остана като наемател на имота, а самият Мачко, начело на дълга редица коли, заобиколена от въоръжени слуги, потегли с Ягенка за Богданец. Малко с криво око гледаха на тези коли отец Калеб и старият Толима, защото, право казано, Мачко доста оплячкоса Спихов, но понеже Збишко бе оставил изцяло нему управлението, никой не посмя да му се противи. А той би взел още повече, ако не го сдържаше Ягенка. Наистина Мачко се спречкваше с нея, негодуваше срещу „женския ум“, но я слушаше почти за всичко.

Ковчега с останките на Дануша те не взеха, за тото, щом Спихов не бе продаден, Збишко поиска тя да остане с дедите. Вместо това взеха много пари и различни други неща, значителна част от които бяха плячкосани от немците в многобройните битки на Юранд с тях. И Мачко поглеждаше сега натоварените, покрити с рогозки коли и се радваше в душата си при мисълта как ще издигне и уреди Богданец. Обаче тази му радост бе помрачена от страха, че Збишко може да падне на бойното поле. Все пак, като познаваше рицарската сръчност на момъка, не губеше надежда, че ще се върне благополучно, и мислеше с наслада за този миг.

„Може би така е искал господ — си казваше той. — Збишко първо да получи Спихов, а после Мочидоли и всичко, което остана след абата. Нека само се върне благополучно, ще му построя в Богданец чудесен замък, а после ще видим!“

Тук му дойде наум, че Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова надали ще го посрещнат особено любезно н че може би ще трябва да се бие с тях, но не се грижеше за това, както не се грижи и стар боен кон кога ще трябва да влезе в бой. Здравето му се върна, усещаше сила в костите си и знаеше, че с тия побойници, страшни наистина, но без никакъв рицарски опит, лесно ще се разправи. Вярно е, че преди известно време той бе казал на Збишко нещо друго, но то бе само за да го склони да се върне.

„Ех! Аз съм щука, а те мрени — мислеше той. — По-добре да не обикалят около главата ми!“

Обаче го обезпокои нещо друго: Збишко ще се върне господ знае кога, а при това смята Ягенка само като сестра. Ами ако и девойката гледа на него като па брат и не пожелае да чака неговото несигурно завръщане?

Затова той се обърна към нея и рече:

— Слушай, Ягно: не говоря за Чтан и за Вилк, защото те са недодялани селяци и не са за тебе. Ти си сега придворна!… Но си вече на години!… Още покойният Зих казваше, че усещаш волята божия, а оттогава минаха няколко години… Нали и аз разбирам от тия работи! Казват, че когато на девойката дотегне моминският венец, тя сама ще си потърси онзи, който ще й го снеме от главата… То се разбира, че не ще да е нито Чтан, нито Вилк… Но ти как смяташ?

— За какво ме питате?

— Няма ли да се ожениш за някого?

— Аз?… Аз ще стана монахиня.

— Не говори неврели-некипели! Ами като се върне Збишко?

Но тя разтърси глава:

— Монахиня ще стана.

— Добре де, ами ако те залюби? Ако те помоли горещо.

Девойката обърна поруменялото си лице към полето, но вятърът, който духаше именно от полето, донесе на Мачко тихия отговор:

— Тогава няма да стана.

XVIII

Те останаха някое време в Плоцк, за да уредят работата с наследството и със завещанието на абата, а после, снабдени с необходимите документи, заминаха по-нататък, без да правят големи почивки по пътя, който беше лесен и безопасен, защото жегата бе пресушила блатата, стеснила реките, а пътищата минаваха по спокойни места, населени със свои и гостоприемни хора. Но от Шерадз предпазливият Мачко изпрати бързешком един слуга към Згожелице да съобщи за неговото и на Ягенка пристигане, в резултат на което брат й Яшко излезе да ги срещне на половината път и с отред от въоръжени хора ги придружи до в къщи.

При тази среща имаше много радост, поздрави и възклицания. По-рано Яшко и Ягенка си приличаха като две капки вода, но сега той вече я беше надрасъл. Яшко беше отличен момък: отворен, весел като покойния Зих, от когото беше наследил склонността към постоянно пеене, пъргав и жив като искра. Той се чувствуваше вече голям, силен и се смяташе зрял мъж, защото се разпореждаше с момчетата си като същински военачалник, а те веднага изпълняваха всяка негова заповед с явно покорство пред силата и властта му.

Това учудваше Мачко и Ягенка, а той радостно се възхищаваше от хубостта и дворянските обноски на сестра си, която не бе виждал отдавна. Казваше, че се канел вече да иде при нея и малко оставало да не го заварят в къщи, защото все пак и той трябвало да види света, да поживее сред хората, да събере рицарски опит и да получи възможност да се сражава тук-там с пътуващи рицари.

— Да се запознаеш със света и с нравите на хората — отвърна Мачко, — е добро нещо, защото научава човека как да излезе от всяко премеждие, какво да каже, а и усилва природния му ум. Но що се отнася до двубоите, по-добре е аз да ти кажа, че си още много млад за такива работи, отколкото да го научиш от някой чужд рицар, който при това не ще забрави да ти се присмее.

— Ще се присмее, но после ще заплаче — отвърна Яшко, — ако не той самият, жена му и децата му.

И погледна със страшна самоувереност пред себе си, като че искаше да каже на всички пътуващи рицари в света: „Гответе се за смърт!“ Но старият рицар от Богданец го запита:

— Ами Чтан и Вилк оставиха ли ви тук на мира? Нали те все за Ягенка поглеждаха.

— Охо! Вилк го убиха в Силезия. Искал там да превземе един немски замък и го превзел, но от стената го премазали с една дебела греда, та след два дни изпуснал последен дъх.

— Жалко за него. И баща му ходеше в Силезия да се бие с немците, които притесняват там нашия народ — и плячка от тях вземаше… Няма нищо по-лошо от превземане на замъци, защото там нито рицарска опитност, нито въоръжение помага. Дай боже и княз Витолд да не превзема замъци, а да бие кръстоносците само в полето… Ами Чтан? Какво се чува за него?

Яшко се разсмя:

— Чтан се ожени! Взе дъщерята на един селянин от Високи бряг, прочута с хубостта си. Ей, тя е не само хубава мома, но и умна, защото от Чтан мнозина се боят, но тя го бие по косматата мутра и го води за носа като мечка на синджир.

При тия думи старият рицар се развесели.

— Виждаш ли я! Всички жени са еднакви! Ягенко, и ти такава ще бъдеш! Слава богу, че не е имало разправии с тия двама побойници, защото, да си кажа право, чак ми е чудно, че не са излели яда си върху Богданец.

— Чтан искаше, но Вилк, който беше по-умен, не му позволи. Дойде у нас в Згожелице да пита какво е станало с Ягенка. Казах, че е отишла за наследството на абата. А той пита: „Защо Мачко не съобщи нищо за това?“ Пък аз: „Ами Ягенка твоя ли е, та да ти искат позволение?“ Той помисли малко и каза: „Вярно, че не е моя.“ И понеже имаше пъргав ум, веднага, види се, съобрази, че ще привлече на своя страна и вас, и нас, ако пази Богданец от Чтан. Те се биха при Лавица, до Пясъците, и се нараниха един друг, а после пиха до самозабрава, както всякога свършваше при тях работата.

— Успокои, господи, душата на Вилк! — рече Мачко.

И си отдъхна дълбоко, доволен, че в Богданец няма да намери други повреди освен онези, за които причина можеше да бъде дългото му отсъствие.

И наистина не намери: напротив — стадата се бяха уголемили, а от малкото стадо кобили имаше вече двегодишни кончета, някои приплод от бойните фризийски коне, извънредно едри и силни. Загуба имаше само в това, че неколцина пленници бяха избягали, но малко на брой, защото можеха да бягат само в Силезия, а там немските или понемчени разбойници-рицари се отнасяха много по-зле с пленниците, отколкото полската шляхта. Старата грамадна къща обаче беше много порутена. Пропукали се бяха глинените подове, изкривили се бяха стените и потоните, а боровите греди, сглобени преди двеста или повече години, бяха почнали да гният. Във всички стаи, които бе обитавал някога си многочисленият род на богданецките Градовци, капеше вода по време на изобилните летни дъждове. Покривът беше пробит и се бе покрил с цели слоеве зелен и червеникав мъх. Цялата сграда беше се снишила и приличаше на голяма, но остаряла гъба.

— Да имаше надзор, грижа, всичко щеше да трае, защото отскоро е почнало да се разваля — казваше Мачко на стария управител Кондрат, който в отсъствието на господарите надзираваше имота.

И след малко добави:

— Аз и тъй бих преживял тук до смъртта си, но за Збишко трябва замък.

— О, за бога! Замък ли?

— Хе! Ами какво?

Заветна мечта на стареца беше да построи за Збишко и за бъдещите му деца замък. Той знаеше, че ако шляхтичът живее не в обикновена господарска къща, но ограден с ров и ограда от колове и ако при това има кула, от която стражът оглежда околността, веднага и съседите почват „да го смятат за нещо“ и по-лесно може да получи някаква висока длъжност. За себе си Мачко не искаше вече много, но за Збишко и за неговите синове не се задоволяваше с малко, особено сега, когато имотът им порасна толкова много.

„Дай боже да вземе Ягенка — си мислеше той, — а с нея да получи Мочидоли и абатското наследство; никой в околността не би могъл да се равни с нас!“

Но всичко зависеше от това дали Збишко ще се върне, а то пък зависеше от божията милост. Затова Мачко си казваше, че сега трябва да бъде с бога колкото се може по-добре и не само с нищо да не го сърди, но и с каквото може да го разположи в своя полза. Ето защо той не жалеше за черквата в Кшешня нито восък, нито дар от събраното жито, нито добитък, а една вечер, като отиде в Згожелице, каза на Ягенка:

— Утре заминавам за Краков, за да се поклоня на гроба на нашата света кралица Ядвига.

А тя дори скочи от пейката от страх.

— Да не сте получили някаква лоша новина?

— Никаква новина няма, па и не може още да има. Но ти нали помниш как тогава, когато боледувах от желязото в ребрата, когато вие ходихте за бобри със Збишко — аз се заклех, че ако господ ми върне здравето, ще ида на този гроб. Тогава всички много хвалехте тая моя готовност. И така си е! Бог има много свети слуги, но нали не всеки светец значи толкова, колкото нашата господарка, която не искам да обидя още и заради това, че мисля и за Збишко.

— Наистина така е! — рече Ягенка. — Но нали току-що се върнахте от такова тежко пътуване…

— Та що от това? По-добре всичко да свърша наведнъж, а после да си седя спокойно у дома чак до Збишковото завръщане. Нека само нашата кралица се застъпи за него пред бога, тогава той със своето въоръжение и с десет немци ще се разправи като нищо… Тогава и с по-голяма надежда ще строя замъка.

— Пък и имате запазени сили!

— Вярно, че съм още силен. Ще ти кажа и друго. Нека дойде с мене Яшко, който иска да види свят и жадува за път. Аз съм човек опитен и ще успея да го сдържам. Пък ако се случи някакво сбиване — защото момъка го сърбят ръцете, — нали знаеш, че и аз много пъти съм влизал в бой, както пеши, така и конен — с мечове или със секири…

— Зная! Никой по-добре от вас не ще го опази.

— Но мисля, че едва ли ще дойде до бой. Докато кралицата беше жива, в Краков биваше пълно с чужденци-рицари, които идваха да видят хубостта й, но сега предпочитат да ходят в Малборг, че там бъчвите с южно вино са по-тумбести.

— Ами нали има нова кралица.

Мачко се намръщи и махна с ръка:

— Видях я! Нищо повече няма да кажа — ти разбираш.74

А подир малко добави:

— След три-четири недели ще се върнем.

Така и стана. Старият рицар само накара Яшко да се закълне в рицарската си чест и в главата на свети Георги, че няма да настоява да ходят някъде по-далече, и те заминаха.

В Краков стигнаха без приключения, защото страната беше спокойна, а страхът от силата на краля и храбростта на жителите я пазеше от каквито и да било нападения от понемчените крайгранични князчета и от разбойниците немски рицари. След като изпълниха обетите си, те влязоха чрез Повала от Тачево и князчето Ямонт в кралския двор. Мачко мислеше, че при двора и по другите места ще го разпитват подробно за кръстоносците като човек, който ги е познал добре и ги е разгледал отблизо. Но след разговора си с канцлера и с краковския началник по оръжието той се убеди с почуда, че те знаят за кръстоносците много повече от него. Знаеха всичко, до най-малките подробности, каквото се върши и в самия Малборг, и в другите дори най-отдалечени замъци. Знаеше се кои са началниците, къде какъв брой войници има, с колко топове разполагат, колко време трябва, за да се съберат войските, какви са намеренията на кръстоносците в случай на война. Знаеше се дори за всеки вожд дали е бърз и буен, или е разсъдителен и всичко се записваше грижливо, като че войната щеше да избухне утре.

Старият рицар много се зарадва, защото разбра, че за войната се готвят много по-разсъдливо, по-умно и по-сериозно в Краков, отколкото в Малборг. „Господ Исус ни е дал също такава, а може би по-голяма храброст — си казваше Мачко, — но вижда се, че и по-голям разум, и по-голяма предвидливост.“ И така беше тогава. Той се научи веднага откъде идат тези сведения: донасяха ги самите жители на Прусия, хора от всички съсловия, както поляци, така и немци. Орденът бе успял да възбуди срещу себе си такава омраза, че всички в Прусия очакваха като избавление идването на Ягеловите войски.

Мачко си припомни тогава какво бе казал на времето си Зиндрам от Машковице — и почна да си повтаря:

— Глава има този човек, умна глава!

И си припомняше всяка негова дума, а веднъж дори си послужи с неговата мъдрост. Случи се, та младият Яшко почна да разпитва за кръстоносците, а той рече:

— Силни са те, дявол да ги вземе, но как мислиш — няма ли да отхвръкне от седлото и най-силният рицар, ако му прережат подпръга на седлото и стремената?

— Ще отхвръкне, както е истина, че стоя сега пред вас! — отвърна момъкът.

— Ето на! Виждаш ли! — завика с гръмлив глас Мачко. — Това исках да ти кажа!

— Какво е то?

— Че Орденът е такъв рицар! А след малко добави:

— Не от всяка уста ще чуеш такова нещо — така да знаеш!

И понеже младото рицарче не можеше още да схване добре за какво е думата, Мачко почна да му обяснява работата, но забрави да каже, че това сравнение не го е сам измислил, а е излязло от умната глава на Зиндрам от Машковице.

XIX

В Краков се бавиха малко, а нямаше да останат и толкова, ако не бяха молбите на Яшко, който искаше да се нагледа на хората и на града, защото всичко му се струваше като чуден сън. Но старият рицар страшно бързаше да се върне в домашното огнище и при изкласилите ниви, та не помогнаха твърде молбите и за Голяма Богородица и двамата се върнаха — единият в Богданец, а другият в Згожелице при сестра си.

И оттогава животът им потече доста еднообразно, изпълнен със стопанска работа и обикновени селски грижи. В разположеното по-ниско Згожелице, а особено в Ягенкините Мочидоли жътвата беше отлична, но в Богданец поради сухата година плодородието беше слабо и не трябваше голям труд, за да се прибере. Изобщо там имаше малко работна земя, защото имотът бе покрит с гори, а поради дългото отсъствие на господарите дори и ония места, дето гората беше изсечена и абатът ги бе приспособил за орна земя, поради липса на работни ръце бяха запустели. Старият рицар, колкото и чувствителен към всяка загуба, не вземаше това много присърце, защото знаеше, че с пари всичко ще тръгне добре и в ред, стига само да има за кого да се труди и да работи. Но тъкмо това съмнение му отравяше работата и дните. Наистина той не отпущаше ръце, ставаше в зори, отиваше на кон при стадата, надзираваше полските и горските работи, бе избрал дори място за замък и приготвяше строителен материал, но когато след дневната жега слънцето потъваше в златните и червени лъчи на залеза, често го обхващаше страшна тъга, а заедно с нея и безпокойство, каквото по-рано не бе изпитвал никога. „Аз тук се трудя, тичам — си казваше той, — а там моят момък лежи може би някъде в полето, прободен с копие, и вълците със зъбите си му звънят за погребение.“ При тази мисъл сърцето му се свиваше от голяма обич и голяма мъка. И тогава се вслушваше внимателно дали няма да чуе конски тропот, който му известяваше всекидневното пристигане на Ягенка, защото, като си придаваше бодър вид пред нея, сам се ободряваше и успокояваше малко измъчената си душа.

А тя идваше всеки ден, обикновено надвечер, с арбалет на седлото и с копие в случай, че потрябват на връщане. Напълно недопустимо беше да завари Збишко в къщи, защото Мачко не смееше да му се надява по-рано от година, а може би и година и половина, но изглежда, че у девойката се таеше и тази надежда, защото пристигаше не така, както някога — в завързана с ширитче риза, с кожухче с вълната навън и с листа р развяната от вятъра коса, — но с хубава плитка и с опъната на гърдите дреха от цветно шерадзко сукно. Мачко излизаше да я посрещне и първият й въпрос биваше винаги — като че някой беше наредил: „Е, какво?“ — и първият негов отговор: „Ами нищо!“ — после я въвеждаше в стаята и те се разговаряха край огъня за Збишко, за Литва, за кръстоносците и за войната — все за едно и също — и никога не само не им дотягаха тия разговори, но никога не можеха да се наприказват.

Така се минаха цели месеци. Случваше се и той да отиде в Згожелице, но по-често тя идваше в Богданец, Понякога обаче, когато в околността ставаше неспокойно или по време на брачния период на мечките, когато старите медуни вървяха настървени след някоя женска и биваха склонни да нападат, Мачко придружаваше девойката до в къщи. Въоръжен добре, не се боеше от никакви диви зверове, защото той беше по-опасен за тях, отколкото те за него. В такива случаи те яздеха стреме до стреме и често пъти от дълбоките гори им се обаждаха страшни гласове, но те, забравили всичко, което би могло да ги сполети, говореха само за Збишко: Къде ли е? Какво ли прави? Дали вече е убил, или скоро ще убие толкова кръстоносци, колкото е обрекъл на покойната Дануша и на нейната покойна майка и дали ще се върне скоро? Ягенка при това задаваше на Мачко въпроси, които бе му задавала вече стотина пъти по-рано, а той им отговаряше с такава важност и дълбокомислие, като че ги чуваше за пръв път.

— Та казвате — питаше тя, — че битката в полето не е така страшна за рицаря, както да превзема замъци?

— Спомни си как е пострадал Вилк? Като хвърлят от високото някоя греда, никакво оръжие не може да те запази, а в полето всеки добре упражнен рицар може и на десетина да не се даде.

— Ами Збишко? Има ли добра броня?

— Има няколко, и все добри, но най-добра е сдобитата от фризийците, защото е кована в Милано. Преди една година беше малко големичка за Збишко, но сега му е съвсем по мярка.

— Значи, такава броня никакво оръжие не може да пробие — така ли?

— Което е направила човешка ръка, него тя може и да сломи. Срещу миланската броня трябва милански меч или пък стрелите на англичаните.

— Стрелите на англичаните? — питаше с безпокойство Ягенка.

— Не съм ли ти казвал? Няма на света по-добри стрелци от тях… освен мазурите от дивата курпьовска гора, но и те нямат такива лъкове. Лъкът самострел на англичанина ще простреля на сто крачки най-добрата броня. Видях ги при Вилно. И нито един от тях не сбърка, всички улучват, а ще се намери някой и ястреб във въздуха да умери.

— Ах, дяволски синове! Как се разправяхте с тях?

— Нямаше що да се прави друго, ами — право в тях! Те, песоглавците му проклети, си служат добре и с алебарди, но отблизо нашите вече знаят какво да правят.

— Нали ви е пазила досега ръката божия, та и сега ще опази Збишко.

— Често си казвам аз така: „Господи боже, щом си ни сътворил и поставил в Богданец, сега се погрижи да не се затрием!“ Ех, божа работа е вече то. И наистина не е лесно да надзираваш целия свят и за нищо да не забравиш, но затова човек трябва самичък да напомня за себе си, с каквото може, за светата черква да не се скъпи, пък господ си има грижа за хората.

Така те често разговаряха, ободряваха се един друг и си даваха надежда и упование. И минаваха дни, седмици и месеци. През есента Мачко имаше разправия със стария Вилк от Бжозова. Между Вилковци и абата отдавна имаше свада за границата на требежа, който абатът, когато Богданец му беше заложен, бе очистил и присвоил. На времето си той дори бе извикал двамата Вилковци едновременно на двубой с копия или с дълги мечове, но те не бяха приели да се бият с духовник, а пък в съда не могли нищо да направят. Сега старият Вилк отново повдигна въпрос за тая земя, а Мачко, който за нищо друго в света не беше тъй лаком, както за земя, верен на влечението на природата си и настървен от мисълта, че на скорошен требеж се ражда отличен ечемик, не искаше и да чува за отстъпване. И те без съмнение биха отишли на съд, ако не бяха се срещнали случайно у енорийския свещеник в Кшешня. Там, когато старият Вилк в края на острата свада внезапно каза: „Преди хората да отсъдят, аз оставям на бога, който ще отмъсти на рода ви заради неправдата към мене“ — упоритият Мачко омекна изведнъж, пребледня, млъкна за миг, а после отвърна на свадливия съсед:

— Слушайте, не аз започнах тая разпра, а абатът. Господ знае на чия страна е правдата, но ако ще кълнете Збишко, по-добре вземете требежа, а на Збишко нека господ даде здраве и щастие, както аз ви отстъпвам земята от все сърце.

И протегна към него ръка, а оня, който го познаваше от много отдавна, остана безкрайно учуден, защото не беше си дори представял каква обич към братанеца се коренеше в това наглед кораво сърце и какво безпокойство владееше там за неговата участ. И той дълго не можа дума да продума. Едва когато зарадваният от такъв обрат на разпрата кшешненски свещеник ги прекръсти, старият Вилк отвърна:

— Щом е така, тогава работата е друга! Не за придобивка се грижех, защото съм стар и няма кому да оставя имота, но за правото. Който с мене се отнесе добре, нему и от своето ще отстъпя. А вашия братанец там господ да го благослови, та да не плачете за него на стари години, както аз плача за моето единствено момче…

И се хвърлиха един другиму в прегръдките, а после дълго се препираха кой да вземе требежа. Мачко се остави най-сетне да бъде убеден, защото Вилк беше сам-самичък на света и наистина нямаше кому да остави имота си.

След това Мачко покани Вилк в Богданец, дето го нагости изобилно с ядене и пиене, понеже и самият той беше много радостен в душата си. Утешаваше го както надеждата, че ечемикът на целината ще даде богат плод, така и мисълта, че е отклонил от Збишко божията немилост.

„Само да се върне — си мислеше старецът, — ще има доволно земя и богатство!“

Ягенка беше не по-малко радостна от тази спогодба.

— Сега вече — каза тя, като изслуша как е станало всичко, — ако господ Исус милостиви иска да покаже, че сговорът му е по-мил от свадите, трябва да ви върне Збишко благополучно.

При тези думи лицето на Мачко се проясни, като че върху него падна слънчев лъч.

— И аз така мисля! — рече той. — Че господ-бог е всемогъщ, всемогъщ е, но за да спечелиш на своя страна силите небесни, трябва само разум да имаш…

— Вам никога не е липсвала хитрина — отговори девойката и вдигна очи към него.

И след малко, като че се бе досетила за нещо, продума отново:

— Ама и вие си обичате Збишко! Обичате го, хей!

— Кой не би го обичал! — отвърна старият рицар. — Ами ти? Да не би да го мразиш?

Ягенка не отговори нищо направо, но както седеше на пейката до Мачко, придвижи се към него още по-близо, отвърна глава и почна да го побутва леко с лакът:

— Оставете ме на мира!

XX

Все пак войната за Жмудж между кръстоносците и Витолд занимаваше извънредно много всички хора в кралството, та не можеха да не разпитват за нейния вървеж. Някои бяха уверени, че Ягело ще отиде на помощ на братовчед си и че общата война срещу Ордена скоро ще почне. Рицарството се стремеше към нея, а във всички дворянски домове повтаряха, че и голям брой краковски панове, членове на кралския съвет, са за войната и смятат, че трябва веднъж за винаги да се свърши с този неприятел, който никога не искаше да се задоволи със своето и мислеше да заграбва чуждото дори и тогава, когато го обземаше боязън от силата на съседа. Но Мачко, който беше разумен, опитен и видял много човек, не вярваше, че войната е предстояща и често казваше на младия Яшко от Згожелице и на другите съседи, които срещаше в Кшешня:

— Докато е жив магистър Конрад, няма да има нищо, защото той е по-мъдър от мнозина други и знае, че това не ще бъде обикновена война, а същинска сеч — „твоята или моята смърт!“. А той познава кралската сила и няма да допусне това.

— Ами ако кралят пръв обяви война? — питаха съседите.

Но Мачко клатеше глава:

— Вижте какво… аз съм обмислял всичко и много нещо успях да разбера. Ако той беше крал от нашия предишен кралски род, християнски от веки веков, може би щеше да се опълчи пръв срещу немците. Но нашият Владислав Ягело (не искам с това да накърня почитта към него, защото той е благороден господар, да ни го поживи господ!), преди да го изберем за свой крал, беше велик княз литовски и езичник; християнството той наскоро прие, а немците лаят по целия свят, че душата му е още езическа. Затова не му подобава да обяви той пръв война и да пролива християнска кръв. По същата причина и на Витолд не отива да помага, при все че го сърбят ръцете, пък и знам, че мрази кръстоносците като проказа.

С такива слова Мачко навсякъде печелеше слава на умен човек, който всяко нещо може да покаже като на длан. В Кшешня, в неделни дни след литургията, го заобикаляха и разпитваха, а после стана обичай, ако този или онзи съсед чуеше някаква новина, да намине в Богданец, за да му разтълкува старият рицар онова, което обикновената шляхтишка глава не можеше да проумее. Мачко приемаше всички гостолюбиво и с готовност разговаряше с всекиго, а когато най-сетне гостът се наприказваше и си тръгваше, не забравяше никога да му каже на сбогуване:

— Чудите се на моето остроумие, но когато Збишко, дай боже, се върне, тогава истински ще се чудите! Той дори и в кралския съвет може да заседава, такъв е умен и досетлив!

И като внушаваше това на гостите си, той го внуши най-сетне и на себе си, също и на Ягенка. Когато дойде пролетта, те едва вече можеха да уседят у дома си. Върнаха се лястовичките, върнаха се щърковете; дърдавците почнаха да играят по ливадите, пъдпъдъците да се обаждат в раззеленилите се ниви; прилетели бяха още преди това ятата жерави и диви патици — само Збишко не се връщаше. Но докато птичите орляци прелитаха от юг, крилатият вихър от север донасяше известия за войната. Носеха се слухове за битки и за множество сблъсквания, в които ловкият Витолд ту побеждавал, ту бивал победен; разправяха за големите бедствия, които причинила на немците зимата и болестите. Но най-сетне прогърмя по цялата страна радостната вест, че храбрият Кейстутов син превзел Ново Ковно или Готесвердер, разрушил крепостта и не оставил камък върху камък и греда върху греда. Като чу тая вест, Мачко яхна коня и с всичка сила полетя към Згожелице.

— Ха! — каза той. — Аз познавам тези места. Там със Збишко и със Скирвойло много кръстоносци изтрепахме. Там пленихме и добрия дьо Лорш. И даде господ, та се е подхлъзнал кракът на немеца, защото тази крепост беше много мъчна за превземане.

Ягенка обаче беше вече чула още преди идването на Мачко за разрушаването на Ново Ковно и дори нещо повече, а именно, че Витолд е започнал преговори за мир. Тази последна новина я занимаваше повече от първата, защото станеше ли мир, Збишко, стига да е оцелял, би трябвало да се върне в къщи.

И започна да разпитва стария рицар може ли да се повярва подобно нещо, а той помисли и отговори:

— За Витолд всичко може да се вярва, защото той е човек съвсем различен от другите и най-хитър от всички християнски владетели. Когато му трябва да разшири владенията си откъм Русия, той сключва мир с немците, а постигне ли там това, което си е намислил по-рано, отново се залавя с немците! Те не могат да се разправят нито с него, нито с този нещастен Жмудж. Един път той им го отнема, втори път им го дава — и не само го дава, но и сам помага да го потискат. Има между нас хора, както и в Литва, които го обвиняват, че си играе така с кръвта на това нещастно племе… И аз самият, искрено да кажа, бих сметнал това за позор, ако насреща не беше Витолд… Защото понякога си мисля: а той не е ли по-умен от мене и не знае ли какво прави? И чух от самия Скирвойло, че той чрез тази страна е нанесъл неизлечима рана в тялото на Ордена, за да не може то никога да оздравее… Майките в Жмудж всякога ще раждат и за кръвта не е жално, само да не се пролива напразно.

— За мене е важно само едно — ще се върне ли Збишко.

— Ако е рекъл господ, ще се върне, но дано си казала това в щастлив час!

Обаче минаха няколко месеца. Получиха се известия, че мирът наистина е сключен; житата вече пожълтяваха, натегнали от класове, засетите с елда ниви бяха вече добре причервенели, а за Збишко не се чуваше нищо.

Най-после, след първата жътва, Мачко не можа повече да издържи и заяви, че ще отиде в Спихов, за да получи там известия, защото е по-близко до Литва и заедно с това да нагледа стопанисването на чеха.

Ягенка настояваше да отиде с него, но той не искаше да я вземе, та се почна помежду им препирня, която продължи цяла седмица. Най-сетне, когато една вечер се препираха така в Згожелице, в двора се втурна като вихър едно момче от Богданец, босо, на гол кон, без шапка на русата си чорлава глава, и викна пред трема, на който те именно седяха:

— Младият господар се върна!

Збишко се върна наистина, но някак чудноват: не само отслабнал, изгорял от вятъра в полето, изтощен, но същевременно равнодушен и мълчалив. Чехът, който пристигна с жена си заедно с него, говореше и за него, и за себе си. Той разправяше, че походът трябва да е бил сполучлив за младия рицар, защото в Спихов поставил на гробовете на Дануша и на майка й цял сноп рицарски паунови и щраусови пера от шлемове. Върнал се също с плячкосани коне и брони, две от които били извънредно ценни, при все че страшно изпосечени от удари с меч и секира. Мачко гореше от любопитство да научи всичко подробно от устата на братанеца си, но той махваше само с ръка и отговаряше с недомлъвки, а на третия ден заболя и трябваше да легне. Излезе, че му е смазана лявата страна и има счупени две ребра, които били зле наместени и му „пречеха“ да ходи и да диша. Обадиха се също и ония болки, които на времето си бе изтърпял след премеждието с тура, а пътуването от Спихов до Богданец бе сломило напълно силите му. Всичко това само по себе си не беше страшно, защото момъкът беше млад и непохабен като дъб, но този път го беше обхванала някаква безкрайна умора, сякаш всички мъки, които бе понесъл, едва сега се бяха отразили върху тялото му. Изпърво Мачко мислеше, че след два-три дни почивка в леглото всичко ще мине, а ето стана обратното. Не помогнаха никакви мехлеми, нито пушене с треви, които препоръча местният врач, нито чайовете, пратени от Ягенка и от свещеника в Кшешня: Збишко ставаше все по-слаб, все повече уморен и все по-тъжен.

— Какво ти е? Може би искаш нещо? — го подпитваше старият рицар.

— Нищо не искам и всичко ми е все едно — отговаряше Збишко.

И така минаваше ден след ден. На Ягенка й хрумна мисълта, че това може да е нещо повече от обикновена болест и че момъкът може да има някаква тайна, която го гнети, затова почна да надумва Мачко да се опита още веднъж да узнае какво ще да е то.

Мачко се съгласи без колебание, но помисли малко и рече:

— Ами ако на тебе каже по-лесно, отколкото на мене? Защото, че те обича — обича те, пък и видях, че когато там се въртиш из стаята, той те следи с очи.

— Видяхте ли? — попита Ягенка.

— Като казвам, че следи, значи, така е. А когато дълго време те няма, час по час поглежда към вратата. Попитай го ти.

И така решиха. Но излезе, че Ягенка не може и не смее. Когато дойде ред да заговори, разбра, че ще трябва да говори за Дануша и за любовта на Збишко към покойната, а такива думи не искаха да се изтръгнат от устата й.

— Вие сте по-хитър — каза тя на Мачко — и разум, и опит имате по-добър; вие му говорете, аз не мога.

Мачко, ще не ще, се зае с работата — и една сутрин, когато Збишко му се видя малко по-бодър от обикновено, започна с него такъв разговор:

— Хлава ми каза, че си сложил в Спихов в подземието доста голям сноп паунови пера.

Както си лежеше по гръб, загледан в потона, Збишко кимна само с глава в знак на потвърждение.

— Значи, господ ти е помогнал, защото на война е по-лесно да намериш прости бойци, отколкото рицари… Войници можеш да убиеш, колкото искаш, а рицарите трябва понякога да ги търсиш… Те сами ли ти се пъхаха под меча?

— Извиквах различни на двубой няколко пъти, а веднъж ме обкръжиха в битка — отговори лениво момъкът.

— И добра плячка си докарал оттам…

— Една част ми подари княз Витолд.

— Все така ли е щедър?

Збишко кимна отново с глава, явно без желание да говори повече.

Но Мачко не се сметна за победен и реши да пристъпи към същността на работата.

— Тогава кажи ми откровено — рече той. — Щом си вече покрил там ковчега с паунови пера, трябва много да ти е олекнало?… Човек всякога е доволен, когато изпълни обета си… Доволен ли беше, а?

Збишко отвърна тъжните си очи от потона, обърна ги към Мачко и отговори някак учудено:

— Не.

— Не ли? Грехота е да говориш така! Пък аз мислех, че щом зарадваш там ония души на небето, всичко ще се свърши.

А момъкът затвори за миг очи, замисли се и най-сетне отвърна:

— Изглежда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.

Настъпи късо мълчание.

— Тогава за какво ходи на войната? — запита най-после Мачко.

— За какво ли? — отговори малко по-живо Збишко. — Аз самият мислех, че ще ми олекне! Мислех, че ще утеша и Данушка, и себе си… А после дори ми стана чудно. Излязох от подземието с ковчезите и ми беше също така тежко, както и преди. Ето отде се вижда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.

— Това трябва да ти го е казал някой, защото сам не би го измислил.

— Самичък го разбрах, защото светът не ми се видя по-весел, отколкото преди. А отец Калеб само потвърди моето убеждение.

— Да убиеш неприятел на война, не е никакъв грях, дори е похвално дело, а те нали са неприятели на нашето племе.

— И аз също не го смятам за грях и не ги жаля.

— Ами все за Данушка ли тъгуваш?

— Разбира се, щом се сетя за нея, жално ми е. Ех, божа воля! На нея й е по-добре в небесния дворец и аз вече свикнах с това.

— Тогава защо не се отърсиш от тъгата? Какво ти трябва?

— Та знам ли…

— Почина си вече доста, а слабостта ти скоро ще мине. Иди в банята, изкъпи се, изпий едно гърне медовина за изпотяване — и готово!

— Какво готово?

— И веднага ще се развеселиш.

— Та отде ще взема веселие? У себе си няма да намеря, а назаем никой не ще ми даде.

— Ти нещо криеш!

Збишко помръдна рамене.

— Не съм весел, но нямам и нищо за криене.

И каза това така искрено, та Мачко веднага престана да го вини, че крие нещо, а вместо това почна да глади с широката си длан своята посивяла глава, както имаше обичай да прави винаги, когато мислеше сериозно над нещо, и най-сетне заговори:

— Тогава аз ще ти кажа какво ти липсва: едното за тебе се е свършило, а другото още не е започнало — разбираш ли?

— Не напълно, само донякъде! — отговори момъкът.

И се протегна като човек, комуто се спи.

Мачко обаче беше уверен, че е отгатнал същинската причина, и беше страшно доволен, защото съвсем престана да се безпокои. Той събра също още по-голяма вяра в своя ум, като си казваше: „Не ми е чудно, че хората се съветват с мене!“

А когато след тоя разговор надвечер същия ден пристигна Ягенка, още преди да е слязла от коня, той й каза, че знае какво не достига на Збишко.

Девойката мигом се свлече от седлото и го заразпитва:

— Е, що? Какво? Казвайте!

— Тъкмо ти имаш за него лекарство.

— Аз ли? Какво?

А той я прегърна през кръста и почна да й шепне нещо на ухото, но не бе за дълго, защото след миг тя отскочи от него като попарена, скри между покривалото и високото седло на коня своето пламнало лице и извика:

— Махнете се! Не мога да ви търпя!

— Бога ми, аз казвам истината — рече с усмивка Мачко.

XXI

Старият Мачко беше отгатнал добре, но само наполовина. На Збишко наистина една част от живота се бе изцяло свършила. При всяко напомняне беше му жал за Дануша, но и той сам си казваше, че на нея ще да й е по-добре в небесния дворец, отколкото в княжеския. Той се примири вече, че я няма на тоя свят, свикна с тая мисъл и смяташе, че иначе и не би могло да бъде. Някога в Краков се бе възхищавал много на различни свети деви по черковните прозорци от стъкло в оловни рамки — разноцветни, прозрачни на слънцето, а сега си представяше също така и Дануша. Виждаше я в небесен цвят, прозрачна, обърната настрана, със събрани за молитва ръчички, с дигнати очи или как свири на лютня посред многото блажени божи цигуларчета, които на небето свирят на Богородица и на младенеца Исус. В нея нямаше нищо земно и му се представяше като дух, така чист и безтелесен, та щом понякога си спомнеше как тя в горския замък прислужваше на княгинята, смееше се, говореше, сядаше с другите на трапезата — обхващаше го като че ли учудване, че това е могло да бъде. Още през време на похода във войската на Витолд, когато военните работи и битките поглъщаха вниманието му, той престана да тъгува за своята покойница като мъж за жена си, а мислеше за нея само така, както мисли набожният човек за своята небесна покровителка. Така любовта му губеше постепенно земните си качества и все повече и повече се превръщаше в сладостен, лазурен като самото небе спомен — и почти в благоговейна почит.

Ако той беше човек със слабо тяло и с по-дълбока мисъл, щеше да стане монах и в тихия манастирски живот щеше да пази като светиня този небесен спомен чак до минутата, когато духът отлита от телесните окови в безкрайните простори като птичка от клетка. Но едва беше минал двайсетата си година — и изстискваше с длан сок от пресен клон, и можеше тъй да стегне коня с краката си, та да спре дъха му. Той беше такъв, каквито бяха изобщо тогавашните шляхтичи и владелци, които, ако не умираха в детинството си или не станеха монаси, нямаха граници, нито мярка в телесните пориви и силата си и или се впущаха в разбойничество, безпътство и пиянство, или пък се оженваха млади, а после, когато дойдеха глашатаи да викат за война, отиваха с двайсет и четири или повече синове, силни като глигани.

Но той не знаеше, че е такъв — още повече, че боледуваше. Постепенно обаче зле наместените ребра зараснаха, като образуваха малка, едва забележима отстрани издатина. Тя не му пречеше в нищо и не само бронята, но и обикновената дреха можеше да я скрие. Умората мина. Буйната му светлоруса коса, остригана в знак на жалост по Дануша, порасна отново чак до плещите. Връщаше му се и предишната необикновена хубост. Когато преди няколко години в Краков отиваше да умира от ръката на палача, изглеждаше като паж от знатен род, а сега бе станал по-хубав, същински кралски син, с плещи и гърди, с кръст и ръце на великан, пък с моминско лице. Мощ и жизненост кипеше у него, както ври вода в гърне, и засилена от целомъдрието и от дългата почивка, се разливаше като пламък по костите му. А той още не знаеше това и мислеше, че е все болен, та се излежаваше в леглото, доволен, че Мачко и Ягенка бдят над него, грижат се и му угаждаха във всичко. Понякога му се струваше, че му е тъй добре, като че е на небето, понякога пък — особено когато Ягенка не беше при него, — че му е зле, тъжно, непоносимо. Тогава го налягаше дрямка, досада, треска и заявяваше на Мачко, че щом му се върне здравето, ще отиде отново накрай света, срещу немци, татари или друга подобна сган — само да се избави от живота, който страшно му тежи. А Мачко, вместо да се противи, кимаше с глава, потвърждаваше, но същевременно пращаше да повикат Ягенка, след чието пристигане в главата на Збишко веднага се стопяваха мислите за нови военни походи, както се стопяват снеговете, когато ги припече пролетното слънце.

А тя идваше редовно и при повикване, и по своя воля, защото бе обикнала Збишко с всичката сила на душата и сърцето. През времето, което прекара при дворовете на епископа и на княза в Плоцк, тя бе видяла рицари също така хубави, също прославени със силата и юначеството си, които неведнъж коленичеха пред нея и се заклеваха да й бъдат верни до гроб, но Збишко беше нейният избраник, него бе обикнала тя в ранни години с първа любов, а преживените от него нещастия само усилиха любовта й до такава степен, че той й стана стократно по-скъп не само от всички други рицари, но и от всички князе на земята. Сега, когато той с оздравяването си ставаше от ден на ден все по-прекрасен, любовта й се превърна почти в самозабрава и заслони пред очите й целия свят.

Тя обаче не признаваше любовта си дори пред самата себе си, а от Збишко я криеше най-грижливо от страх да не би отново да я отблъсне. Дори с Мачко, колкото преди беше склонна да му се доверява, толкова сега стана сдържана и мълчалива. Можеха да я издадат само грижите, които полагаше за Збишко, но и на тази грижливост тя гледаше да даде други обяснения — и затова един път нарочно заговори на Збишко така:

— Ако се грижа малко за тебе, правя го от привързаност към Мачко, пък ти да не си помислил друго? Кажи!

И като се престори, че уж поправя косата над челото си, тя прикри с длан лице и почна внимателно да го гледа през пръстите, а той, объркан от неочаквания въпрос, се изчерви като момиче и едва след известно време отвърна:

— Нищо не съм помислил. Ти сега си друга.

Настъпи отново късо мълчание.

— Друга ли? — попита най-сетне девойката с някакъв тих и мек глас.

— Да, разбира се, че друга. Но не съм и такава, не дай боже, да не мога съвсем да те търпя.

— Бог да те награди и за това — отвърна Збишко.

И оттогава им беше добре заедно, само някак си тревожно и безпокойно. Често можеше да се стори на човек, че и двамата за едно говорят, пък за друго мислят. Често помежду им настъпваше мълчание. Збишко се излежаваше през всичкото време в леглото и според думите на Мачко я следеше с очи, накъдето и да мръднеше тя, защото особено понякога му се струваше така прекрасна, че не можеше да й се нагледа. Случваше се също погледите им да се срещнат внезапно и веднага лицата им пламваха, а изпъкналите гърди на девойката се заиздигваха от бързо дишане и сърцето й се разтуптяваше като че в очакване дали не ще чуе нещо, от което ще изгори цялата й душа. Но Збишко мълчеше, защото пред нея беше изгубил напълно предишната си смелост и се страхуваше да не я стресне с непредпазлива дума. Въпреки това, което виждаха очите му, си бе втълпил, че тя му оказва само сестринска привързаност заради приятелството си към Мачко.

И веднъж заговори за това с Мачко. Мъчеше се да говори уж спокойно и дори равнодушно, а не забеляза, че думите му все повече заприличваха на горчиво и тъжно оплакване. Мачко изслуша търпеливо всичко и накрай каза само една-единствена дума:

— Глупчо!

Но излезе от стаята.

А на двора почна да потрива ръце и да се удря с голяма радост по бедрата.

„Така ти се пада — си казваше той. — Когато тя можеше да ти дойде евтино, не искаше и да я погледнеш, сега пък пострахувай се малко, като си глупав. Аз ще строя замък, а ти през това време се облизвай. Нищо няма да ти кажа и очите ти няма да отворя, ако ще би да зацвилиш по-силно от всички коне в Богданец. Дето има трески върху живи въглени, там рано или късно ще избухне пламък, но аз няма да ти духам жарта, пък струва ми се, че и не трябва.“

И не само че не духаше, но дори се противеше на Збишко и го дразнеше като стар хитрец, комуто прави удоволствие да си играе с неопитното момче. И ето веднъж, когато Збишко пак му повтори, че вероятно ще замине на някакъв далечен поход, за да се избави от непоносимия живот, той му рече:

— Докато ти беше голо под носа, съветвах те, а сега — твоя воля. Ако искаш непременно да слушаш само своя ум и да идеш — иди.

А Збишко чак скочи от учудване и седна на леглото.

— Как така? Значи, вие вече и на това не се противите?

— Защо да се противя? Много ми е жално за рода, който би загинал заедно с тебе, но и на това може да се намери лек.

— Какъв лек? — запита неспокойно Збишко.

— Какъв ли? Ех, то се знае, че годините ми са множко, но пак има сила в костите ми. Разбира се, Ягенка би искала да вземе някой по-млад юнак, но пък аз бях приятел на покойния й баща, та кой знае…

— Бяхте приятел на баща й — отвърна Збишко, — но към мене никога не сте били добър, никога! Никога!…

И замълча, защото брадата му затрепера, а Мачко рече:

— Е, щом искаш на всяка цена да загинеш, какво трябва да правя аз?

— Добре! Правете, каквото щете, аз още днес ще замина по света!

— Глупчо! — повтори Мачко.

И отново излезе от стаята да нагледа селяните — и богданецките, и ония, които му беше заела от Згожелице и от Мочидоли Ягенка, за да помагат при изкопа на рова, който щеше да загражда замъка.

XXII

Збишко наистина не изпълни заканата си и не замина. В замяна на това след още една седмица здравето му се върна напълно и той не можеше повече да се излежава в леглото. Мачко му каза, че сега се следва да отидат в Згожелице и да благодарят на Ягенка за грижите, ето защо един ден Збишко се напари добре в горещата баня и реши да отиде без отлагане. За тази цел поръча да му извадят най-хубавите дрехи, за да смени обикновените, с които беше облечен, а после се зае с къдренето на косата си. Това обаче не беше нито дребна, нито лесна работа не само защото имаше буйна коса, която отзад му падаше като грива чак до плешките. Във всекидневния си живот рицарите прибираха косата си в подобна на гъба мрежа, което имаше и тая добра страна, че във време на поход шлемът по-малко ги притискаше. Ала на различните тържества, сватби или когато отиваха на посещение, дето имаше и моми, рицарите натъкмяваха косата си на хубави завити къдрици, които често намазваха с белтък от яйце, за да лъщят и да се държат. Така именно искаше да се накъдри и Збишко. Но двете жени, повикани от стаята за слугите, не бяха навикнали на такива работи и не можеха да свършат нищо. Изсъхналата и бухнала след банята коса не искаше да се къдри и стърчеше като лошо поправен сламен покрив. Не помогнаха и сдобитите от фризийците гребени, красиво изработени от биволски рог, нито дори конското чесало, за което една от жените ходи в конюшнята. Збишко най-сетне бе почнал да губи търпение и да се сърди, когато в стаята влезе Мачко, придружен от Ягенка, която през това време беше дошла неочаквано.

— Слава на Исуса Христа! — каза девойката.

— Во веки веков! — отговори със светнало лице Збишко. — Чудна работа! Ние току-що се канехме да дойдем в Згожелице, пък ти си тук!

И очите му засияха от радост, защото така си беше: колкото пъти я видеше, толкова пъти му ставаше на душата тъй светло, като че гледаше изгряващото слънце.

А Ягенка, като видя смутените жени с гребените в ръцете, чесалото, което лежеше на пейката до Збишко, и неговата разбъркана коса, почна да се смее.

— Ей, плашило, същинско плашило! — извика тя и показа изпод кораловите си устни чудно белите си зъби. — Да те тури човек всред конопа или във вишневата градина да плашиш врабците!

А той се навъси и каза:

— Искахме да дойдем в Згожелице и там ти никак не би могла да обиждаш госта си, а тук можеш да се подиграваш с мене, колкото щеш, което ти е всякога приятно да правиш.

— На мене, на мене ми е приятно да се подигравам? — запита девойката. — Ах, боже мой! Та аз дойдох да ви поканя за вечеря, а се смея не на тебе, ами на тия жени, защото, ако бях на тяхно място, веднага щях да те натъкмя.

— Нищо не щеше да свършиш и ти!

— Ами на Яшко косата кой я къдри?

— Яшко ти е брат — отвърна Збишко.

— Та какво!…

Но тук старият и опитен Мачко реши да им се притече на помощ.

— В шляхтишките домове — рече той, — когато след обредното подстригване на рицарско момче му порасне косата, къдри я сестра му, а в зряла възраст — жена му; но има също обичай, ако рицарят няма нито сестра, нито жена, да му прислужват шляхтишки девойки, дори и съвсем чужди.

— Наистина ли има такъв обичай? — запита Ягенка и наведе очи.

— Не само в именията, но и в замъците, па дори и в кралския дворец — отвърна Мачко.

После се обърна към жените:

— Като не ви бива за нищо, вървете си!

— Тогава нека ми донесат топла вода — каза девойката.

Мачко излезе заедно с жените, уж за да се погрижи да не се бави прислугата, и след малко прати топла вода, която сложиха в стаята, и младите останаха сами. Ягенка най-напред натопи една кърпа и почна с нея обилно да мокри косата на Збишко, а щом тя престана да стърчи и се улегна, натежала от водата, взе гребен и седна на пейката до момъка, за да върши по-нататъшната си работа.

И така седяха те един до друг, и двамата прекрасни и безкрайно влюбени един в друг, но смутени и мълчаливи. Ягенка почна най-сетне да къдри златистата му коса, а той усещаше близостта на вдигнатите й ръце, на дланите й и трепереше цял и едва се сдържаше да не я грабне през кръста и да я притисне с всичка сила до гърдите си.

В тишината се чуваше тяхното ускорено дишане.

— Да не си болен? — попита след малко девойката. — Какво ти е?

— Нищо! — отговори младият рицар.

— Защото дишаш някак особено…

— И ти дишаш…

Отново настъпи мълчание. Бузите на Ягенка се разцъфтяха като рози, защото чувствуваше, че Збишко не сваля очи нито за миг от лицето й, и за да прикрие смущението си, отново запита:

— Какво се вглеждаш така?

— Пречи ли ти?

— Не ми пречи, само питам.

— Ягенко?

— Какво?…

Збишко пое дълбоко въздух, въздъхна, помръдна устни, като че се готвеше за дълъг разговор, но изглежда, че му липсваше още смелост, та само повтори:

— Ягенко?

— Какво?…

— Като ме е страх да ти кажа…

— Не бой се. Аз съм просто момиче, не съм някоя ламя.

— То се знае, че не си ламя. Но чичо Мачко като казва, че иска да те вземе!…

— Иска, но не за себе си.

И млъкна, сякаш изплашена от думите си.

— Боже мили, Ягушко моя… Ами ти какво ще кажеш за това, Ягушко? — извика Збишко.

Но очите й ненадейно се наляха със сълзи, хубавите й устни почнаха да треперят, а гласът й стана така тих, че Збишко едвам можа да дочуе, когато тя рече:

— Татко и абатът искаха… пък аз — то… ти знаеш!…

При тези думи радост лумна в сърцето му като внезапен пламък — той грабна девойката на ръце, вдигна я нагоре като перце и започна да вика в захлас:

— Ягушо! Ягушо! Злато мое! Слънчице мое! Хей, хей!…

И викаше тъй силно, та старият Мачко помисли, че е станало нещо необикновено, и се затече в стаята. Щом видя Ягенка в ръцете на Збишко, той се смая, че работата беше тръгнала тъй неочаквано бързо, и завика:

— В името на отца и сина! Ела на себе си, момко!

А Збишко се затече към него, сложи Ягенка на земята и искаше да коленичат двамата с нея, но преди да успеят да го направят, старецът ги обхвана с костеливите си ръце и ги притисна с всичка сила до гърдите си.

— Слава богу! — рече той. — Аз си знаех, че така ще се свърши, но пак се радвам. Да ви благослови господ! По-леко ще ми е да умра… Девойката е като най-чисто злато… Към бога и към хората. Наистина! А сега да става, каквото ще, щом доживях такава радост… Бог прати изпитания, но бог ни и зарадва. Трябва да идем в Згожелице да кажем на Яшко. Ей, ако беше жив старият Зих… и абатът!… Но аз ще ги заместя, защото, да си кажа правото, тъй ви обичам и двамата, та ме е срам да говоря.

И при все че в гърдите му биеше кораво сърце, той така се трогна, та нещо го стисна в гърлото и само целуна Збишко, а после Ягенка по двете бузи, като каза почти просълзен: „Мед, а не девойка!“ и отиде към конюшните, за да поръча да оседлаят конете.

На излизане нагази от радост в лопена, който растеше пред къщата, и загледа като пиян тъмните му стебла с жълти цветчета.

— Я виж! Много сте — рече той, — но добър е господ богданецките Градовци да бъдат повече.

После тръгна към конюшните и почна отново да си мърмори и да пресмята:

— Богданец, земите на абата. Спихов, Мочидоли… Господ си знае работата, а като дойде времето на стария Вилк, тогава и Бжозова струва да се купи… Ливадите са чудесни!…

В това време Ягенка и Збишко също излязоха пред къщи, радостни, щастливи, грейнали като слънце.

— Чичо! — обади се отдалеко Збишко.

А той се обърна към тях, разпери ръце и почна да вика като в гората:

— Хоп! Хоп! Е-ла-те!

XXIII

Те живееха в Мочидоли, а старият Мачко издигаше за тях замък в Богданец. Издигаше го с много труд, защото искаше основите и долната част да бъдат каменни, споени с вар, а кулата от червени тухли, каквито мъчно се намираха в околността. През първата година изкопаха рововете, което стана доста лесно, защото могилката, на която щеше да бъде построен замъкът, е била някога окопана, може би още в езическите времена, та оставаше само да се очистят тези ровове от дърветата и от глоговите гъсталаци, с които бяха обрасли, а после да се подсилят и изкопаят по-дълбоко, дето трябва. При копането стигнаха до изобилен извор, който за кратко време напълни рововете, и Мачко трябваше да обмисля как да се отведе излишната вода. После на насипа издигна ограда от колове и почна да трупа материал за стените на замъка, дъбови греди, толкова дебели, та трима души не можеха да обхванат едната, и греди от лиственици, които не гният нито под глинен под, нито в земята. Въпреки постоянната помощ на селяните от Згожелице и Мочидоли той се залови да издигне стените чак след една година, но се захвана за тая работа още по-усърдно, защото преди това Ягенка ги зарадва с две близначета. Небето се отвори тогава пред стария рицар, той имаше вече за кого да работи, да се труди и знаеше, че родът на Градовци не ще изчезне, а Тъпата подкова още много пъти ще се обагря с неприятелска кръв.

Близнаците кръстиха Мачко и Яшко. „Чудо момчета са — казваше старецът, — такива в цялото кралство не можеш намери, а има време и за други.“ И ги заобича изведнъж с голяма обич, а за Ягенка душа даваше. Който я похвалеше пред него, можеше да получи всичко, каквото пожелае. Всички искрено облажаваха Збишко заради нея и я хвалеха не само за изгода, а защото тя наистина сияеше в цялата околност като най-красивото между всички прекрасни цветя в ливада. Тя донесе на мъжа си голяма зестра, но и нещо повече от зестра — голямата си любов и хубост, която омайваше хорските очи, и отлични обноски, и такава издръжливост, с каквато не всеки рицар можеше да се похвали. За нея не беше нищо няколко дни след раждането да стане и се заеме с домакинството, а после да отиде на лов с мъжа си или на кон да се завтече сутрин от Мочидоли до Богданец и преди пладне да се върне при своите Яшко и Мачко. Затова и мъжът й я обичаше като зеницата на окото си, обичаше я старият Мачко, обичаха я слугите, към които се отнасяше човешки, а когато в неделя влизаше в черквата в Кшешня, поздравяваше я възторжен шепот и обожание. Някогашният й поклонник, суровият Чтан от Рогов, женен за дъщерята на селянин, който след литургия пиеше в кръчмата със стария Вилк от Бжозова, му казваше, след като посръбнеше „Сбивали сме се заради нея неведнъж с вашия син и искахме да се женим за нея, но всичко това е все едно, като да посягаш към месеца на небето.“

Други високо заявяваха, че такава като нея само при кралския двор в Краков може да се намери. И наред с богатството, хубостта и обноските ценяха извънредната й якост и сила. И всички казваха: „Това се вика жена, дето в гората мечка с вила подпира, а лешниците няма защо да ги чупи със зъби, достатъчно е да ги сложи на пейката и отведнъж да седне отгоре им, те ще се счупят всички, като че ли с воденичен камък си ги притиснал.“ Така я славеха и в енорийската Кшешня, и по съседните села, дори в околийския град Шерадз. Но като облажаваха Збишко от Богданец, не се чудеха много, че се падна нему, защото той пък беше озарен от такава военна слава, каквато никой в околността нямаше.

Младите владелци и шляхтичи разправяха помежду си цели истории за немците, които „изпонатръшкал“ в битките под предводителството на Витолд и в двубоите на утъпкана земя. Разправяха, че нито един немец никога не се е отървал от него, че в Малборг свалил дванайсет души от конете, между тях и брата на магистъра, Улрих, най-сетне, че можел да се бие дори с краковските рицари и че самият непобедим Завиша Черни му бил истински приятел.

Някои не искаха да вярват на подобни небивалици, но когато ставаше дума кого от околността да изберат, ако се яви нужда полските рицари да отидат на война, казваха: „Разбира се, Збишко“ и едва след него косматия Чтан от Рогов и другите местни юначаги, които откъм рицарска подготовка стояха много по-назад от младия наследник на Богданец.

Голямата му заможност, както и славата му караха хората да го почитат. Че покрай Ягенка взе Мочидоли и големия имот на абата, това не беше негова заслуга, но той още преди това имаше Спихов заедно с огромните съкровища, натрупани от Юранд, а освен това хората си шепнеха, че самата плячка от въоръжение, коне, дрехи, скъпоценности, която бяха завоювали и взели рицарите от Богданец, би стигнала да се купят три-четири големи села.

Във всичко това те виждаха някакво особено божие благоволение към рода Градовци с герб Тъпа подкова, който до неотдавна беше тъй западнал, та освен запустелия Богданец нямаше нищо, а сега се издигна над всички други в околността. „Та в Богданец след пожара бе останала само една схлупена къща — казваха старите хора — и по липса на работни ръце бяха принудени и самата земя да заложат на роднината си, а сега замък издигат.“ И голяма беше почудата им, но в нея нямаше зла завист, защото я придружаваше общото инстинктивно чувство, че целият народ върви също така с неудържим устрем към някакво неизмерно благополучие и че по волята божия така именно трябва да стане. Напротив, околността се хвалеше и се гордееше с рицарите от Богданец. Те бяха като че ли очевидно доказателство до какво могат да доведат шляхтича яките мишци, съединени с мъжествено сърце и рицарска жажда за приключения. И като ги видеха, мнозина също така чувствуваха, че им става тясно в домашното гнездо, в родните предели, и че отвъд границата във вражите ръце има големи богатства и обширни земи, които могат да се завоюват с неизмерима полза за себе си и за кралството. И оня излишък от сили, който чувствуваха отделните родове, напираше в целия народ като кипяща вода, която трябва да се излее от съда. Мъдрите краковски панове и миролюбивият крал можеха да сдържат тези сили до време и да отлагат войната с вековния враг за дълги години, но никаква човешка власт не можеше да ги задуши изцяло, нито да задържи устрема, с който вървеше към величие народната душа.

XXIV

Дочака Мачко щастливи дни в живота си. Неведнъж казваше на съседите си, че е получил повече, отколкото е очаквал. Дори старостта бе посребрила само космите на главата и на брадата му, но не беше му отнела още нито силите, нито здравето. Сърцето му беше пълно с такава голяма веселост, каквато до това време никога не бе имал. Строгото му някога лице ставаше все по-добродушно, а очите му се смееха на хората с блага усмивка. Той беше убеден в душата си, че всичко лошо се е свършило веднъж за винаги и че никаква грижа, никаква неволя не ще помрачи вече потеклите така спокойно като бистър поток дни на живота му. До старост да воюва, на старини да си гледа стопанството и да уголемява богатството за внуците — това беше неговата заветна мечта във всички времена и ето че всичко се сбъдна точно така. Стопанството вървеше като по вода. Голяма част от горите бе изсечена; очистените и засети требежи се зеленееха всяка пролет от различни буйни жита; добитъкът се умножаваше; по ливадите пасяха четиридесет кобили с жребчета, които старият шляхтич наглеждаше всеки ден; стадата овце и чердите говеда пасяха по угарите и из храсталаците; Богданец се промени изцяло: от запустяло селище се превърна в многолюдно и богато село, а който се приближаваше до него, очите му примамваше отдалече стражевата кула и непочернелите още стени на замъка, светнали като злато на слънцето и като пурпур в лъчите на залеза.

И старият Мачко се радваше в душата си на имота, на стопанството, на сполуката и не възразяваше, когато хората казваха, че има щастлива ръка. Година след близнаците се яви на бял свят пак момче, с което Ягенка поднови името на баща си, като го нарече Зих. Мачко го прие с радост и не се тревожеше ни най-малко, че ако тръгне така и по-нататък, богатството, събирано с такава мъка и постоянство, ще трябва да се раздроби. „Та какво имахме ние? — каза той веднъж на Збишко. — Нищо! А ето че господ наспори. Старият Пакош от Сулиславице има едно село и двайсет и двама сина и все пак не умират от глад. Малко ли земи има в кралството и в Литва? Малко ли села и замъци в кучите ръце на кръстоносците? Ей! Да можеше ей така да даде господ! Ще има достойни за вас жилища, защото там замъците са изцяло от червена тухла, които нашият милостив крал би превърнал в кащелянства.“ И това беше знаменателно, защото Орденът беше тогава наистина на върха на своето величие и с богатството, със силата си и с многобройните обучени войски превишаваше всички западни кралства, а все пак този стар рицар мислеше за замъците на кръстоносците като за бъдещи владения на своите внуци. И навярно мнозина в кралството на Ягело мислеха същото не само защото това бяха стари полски земи, на които Орденът се разполагаше сега, но и защото усещаха онази могъща сила, която напираше в гърдите на народа и търсеше на всички страни изход.

Едва на четвъртата година от женитбата на Збишко замъкът стана готов, и то с помощта не само на местна, згожелицка и мочидолска работна ръка, но и от съседите, особено с помощта на стария Вилк от Бжозова, който, останал сам-самичък на света след смъртта на сина си, се сприятели много с Мачко, а после обърна сърцето си към Збишко и Ягенка. Мачко украси стаите с военната плячка, която бяха взели сами със Збишко или наследили от Юранд, като прибави към това и полученото след смъртта на абата и онова, което донесе Ягенка от къщи, а стъкла за прозорците достави от Шерадз — и нареди великолепно жилище. Обаче Збишко с жена си и с децата си се пренесе в замъка чак на петата година, когато бяха привършени вече и другите постройки като конюшни, обори, готварници и бани, както и дълбоките изби, които старецът направи от камък и вар, за да траят вечно. Но самият той не се пренесе в замъка: предпочете да остане в старата си къща и на всички молби на Збишко и на Ягенка отговаряше с отказ, който обясняваше така:

— Ще умра тук, дето съм се родил. През време на войната на гжималитите с наленчите Богданец бе изгорен до основи — всички постройки, всички хижи, та дори и плетищата — само тая къща остана. Хората казваха, че поради много мъх на покрива тя не искала да гори, но аз мисля, че в това е имало и божи пръст и че бог е искал да се върнем тук и оттук да израснем отново. През време на нашето воюване аз често се оплаквах, че няма къде да се върнем, но не го казвах съвсем точно, защото наистина стопанството беше разнебитено и нямаше какво в уста да сложим, но имаше где да се подслоним. За вас младите работата е друга, но аз мисля, че щом тази стара къща не ни изостави, и на мене не подобава да я изоставя.

И остана там. Все пак обичаше да отива в замъчето, за да се любува на неговата големина и великолепие, като ги сравнява със старото жилище, и заедно с това да види Збишко, Ягенка и внуците. Всичко, което виждаше там, бе в по-голямата си част негово дело и все пак го изпълваше с гордост и възхищение. Понякога при него идваше старият Вилк, за да си „побъбрят“ край огнището, или пък той самият отиваше със същата цел в Бжозова и един път му изказа така мисълта си за тази „нова наредба“.

— Знаете ли! Чак ми е чудно понякога. Наистина Збишко и в Краков ходеше при краля в замъка (ех, малко остана да му отсекат там главата!), и в Мазовия, и в Малборг, и у княз Януш, а пък Ягенка също израсна в охолство, но нали си нямаха собствен замък… А сега е така, като че никога не са живели другояче… Ходят, казвам ви, по стаите, ходят, ходят — и на слугите дават заповеди, а като се уморят, ще си поседнат. Същински кащелян и кащелянка! Имат и стая, дето обядват с ковчежниците и с хората си, в стаята има за него и за нея по-високи столове, а другите седят на по-ниско и чакат, докато господарите си напълнят блюдата. Такъв дворцов обичай има там, та трябва да си повтарям, че те не са някои велик княз и княгиня, а мой братов син и жена му, които целуват ръка на мене стария, канят ме на почетно място и ме наричат свой благодетел.

— Затова пък и господ ги е благословил — забеляза старият Вилк.

После поклати тъжовно глава, пийна си медовина, разбърка с железния ръжен главните в огнището и рече:

— А на моето момче не провървя!

— Божа воля.

— Е, да! По-големите, които бяха петима, загинаха отдавна, преди това. Нали знаете… Разбира се, че божа воля. Но този беше от всички най-силен. Същински вълк и ако не беше убит, може би днес също би живял в собствен замък.

— По-добре Чтан да беше загинал.

— Та какво е Чтан! Уж воденични камъни вдига на плещите си, а колко пъти моят го е натупвал! Моят имаше рицарско обучение, а Чтан сега жена му го блъска по муцуната, защото макар и силен мъж, той е глупав.

— Глупав е като конски подопашник! — потвърди Мачко.

И възползувай от случая, почна да превъзнася до небесата не само рицарската опитност на Збишко, но и разума му, че и в Малборг се е бил с остри копия с най-видните рицари, „а пък с князете си приказва, както сега ние с вас“. Той хвалеше също неговата пресметливост и трудолюбие в стопанството, без което замъкът бързо би глътнал цялото богатство. Но понеже не искаше старият Вилк да помисли, че може да ги заплашва нещо подобно, завърши с по-тих глас:

— Е, с божията милост има там достатъчно богатство, повече, отколкото знаят хората, но не казвайте за това никому.

Хората обаче се досещаха, знаеха и си разправяха един другиму, дори с преувеличение, особено за богатствата, които рицарите от Богданец били докарали от Спихов. Разправяха, че парите от Мазовия били докарани в бъчви от сол. Освен това Мачко беше дал назаем доста сребро на влиятелния владелец на Конецпол, което окончателно затвърди в околността убеждението за неговите съкровища. По тази причина значението на богданецките рицари растеше, както растеше и уважението на хората към тях, и в замъка никога не липсваха гости, на което Мачко при всичката си пестеливост не гледаше с лошо око, защото знаеше, че и това увеличава славата на рода.

Особено богато ставаха кръщавките, а веднъж в годината, след Голяма Богородица, Збишко уреждаше за съседите си голяма гощавка, на която идваха и шляхтянки, за да гледат рицарски упражнения, да слушат гъдуларите и да танцуват с младите рицари при светлината на смолисти факли чак до сутринта. Тогава именно старият рицар гледаше в захлас Збишко и Ягенка и им се радваше: такъв аристократичен и дори царствен вид имаха те. Збишко беше възмъжал, пораснал и при все че лицето му в сравнение с мощната и висока фигура изглеждаше винаги младо, когато превържеше буйната си коса с пурпурна препаска и облечеше богатите, нашити със сребърни и златни нишки дрехи, тогава не само Мачко, но и мнозина шляхтичи си казваха: „Я го виж! Като същински княз в замъка си.“ А пред Ягенка неведнъж коленичеха рицари, запознати със западния обичай, и я молеха да се съгласи да стане дама на сърцето им — така ослепително сияеше тя със здраве, младост, сила и хубост. Самият стар владелец на Конецпол, който беше шерадзки началник, оставаше поразен, когато я видеше, и я сравняваше с утринна зора и даже със „слънчицето“, което „осветява света и дори старите кости изпълва с нов огън“.

XXV

Но през петата година, когато във всички села беше въведен необикновено добър ред, когато над довършената кула се развяваше вече от няколко месеца знаме с Тъпа подкова, а Ягенка си роди благополучно четвърти син, когото нарекоха Юранд, веднъж старият Мачко каза на Збишко:

— Всичко е наред и ако господ нареди благополучно още една работа, тогава бих умрял спокойно.

А Збишко го загледа въпросително и след малко попита:

— Да не говорите за война с кръстоносците, защото, какво ви трябва повече?

— Ще ти кажа това, което съм ти казвал и попреди — отговори Мачко, — че докато е жив магистър Конрад, война няма да има.

— Та няма да живее вечно я!

— Но и аз не съм вечен и затова мисля за нещо друго.

— За какво?

— Е! По-добре е да не го разгласявам. Засега се каня да отида в Спихов, а може да се случи и у князете в Плоцк и Черск.

Збишко не се зачуди много на този отговор, защото през последните години Мачко на няколко пъти ходи в Спихов, а само попита:

— Дълго ли ще се бавите?

— Повече от обикновено, защото ще остана в Плоцк.

И след една седмица Мачко наистина замина, като взе със себе си няколко коли и добро въоръжение, „в случай че му се наложи да влезе в двубой“. На тръгване той заяви, че може да се забави повече, отколкото друг път, и наистина се забави толкова дълго, че половин година нямаше от него никакви известия. Збишко почна да се безпокои и най-сетне изпрати нарочен човек в Спихов, но той срещна Мачко оттатък Шерадз и се върна заедно с него.

Старият рицар си дойде някак мрачен, но като разпита Збишко подробно за всичко станало по време на неговото отсъствие, успокои се, че всичко е вървяло добре, разведри се малко и пръв заговори за пътуването си.

— Знаеш ли, че бях в Малборг? — рече той.

— В Малборг ли?

— Ами къде другаде?

Збишко го позагледа с учудени очи, после се удари внезапно с длани по хълбоците и рече:

— Боже мой! Пък аз съвсем бях забравил.

— Ти можеше да забравиш, защото изпълни клетвите си — отвърна Мачко, — но не дай боже аз да се изплъзна от клетвата си и да опетня честта си! Нямаме ние обичай да занемаряваме каквото и да е и се кълна в светия кръст, че докато душа нося, дотогава клетвата си няма да забравя.

Тук лицето на Мачко потъмня и стана такова страшно и зло, както го бе виждал Збишко само едно време при Витолд и при Скирвойло, когато му предстоеше битка с кръстоносците.

— Е, и какво? — запита Збишко. — Отърва ли се от ръцете ви?

— Не се отърва, защото не дойде.

— А защо?

— Сега е велик вожд.

— Куно Лихтенщайн станал велик вожд?

— Ех! Може и велик магистър да го изберат. Кой го знае! Но той и сега се смята наравно с князете. Казват, че сега управлява всичко и всички дела на Ордена са на неговата глава, а магистърът не предприемал нищо без него. Къде ще ти се яви такъв на двубой! Само за смях на хората ще станеш.

— Подиграха ли се с вас? — попита Збишко и очите му изведнъж светнаха от гняв.

— Смя ми се княгиня Александра в Плоцк. „Иди — казва — и римския император да извикаш на двубой! На него — казва, — на Лихтенщайн де, както знаем, са пратили покани и Завиша Черни, и Повала, и Пашко от Бискупице, а той дори и на такива рицари не отговори нищо, защото не може. Не че му липсва сърцатост, но е монах и заема такава висока длъжност, та не може да се занимава с такива работи, и ще накърни повече честта си, ако приеме поканата за двубой, отколкото ако не обърне внимание на нея.“ Така ми каза княгинята.

— Вие какво?

— Угрижих се страшно, но реших все пак да отида в Малборг, за да кажа после на бога и на хората: „Което беше по силите ми, направих го.“ Помолих тогава княгинята да измисли за мене някакво пратеничество и да ми даде писмо за Малборг, защото знаех, че иначе няма да изнеса главата си на плещите от това вълчо гнездо. А в себе си мислех така: не искал да назначи място за среща нито на Завиша, нито на Пашко, но ако аз в присъствието на самия магистър, на всички вождове и гости го дръпна за муцуната и му изтръгна мустаците и брадата, тогава вече ще излезе на двубой.

— Ех, да ви знае господ! — завика разпалено Збишко.

— Какво? — рече старият рицар. — За всичко има начин, стига глава да имаш на раменете си. Но тук господ не ми помогна, защото не заварих Куно в Малборг. Казаха ми, че бил отишъл пратеник при Витолд. Не знаех тогава какво да правя — да чакам ли, или да ида след него. Боях се да не се разминем. Но понеже се познавах от отдавна с магистъра и с главния интендант по облеклото, признах им тайната си за какво съм дошъл, а те извикаха, че това не може да бъде.

— Защо?

— По същата причина, за която ми говори и княгинята. А магистърът дори ми каза: „Какво би помислил за мене, ако аз приемех поканата на всеки рицар от Мазовия или от Полша?“ Да, той беше прав, защото отдавна вече не щеше да го има на този свят. Чудеха се те и двамата с интенданта и съобщиха това на трапезата по време на вечеря. Ей, да ти кажа, като че ли бръкнах в кошер! А особено от гостите наскачаха веднага неколцина: „Куно — викаха те — не може, но ние можем!“ Избрах си тогава троица и исках да се бия с тях поред, но магистърът след големи молби позволи само с един, чието презиме беше също Лихтенщайн и който беше роднина на Куно.

— Е, и какво? — извика Збишко.

— Е, разбира се, докарах доспехите му, но те са толкова накълцани, че и пукнат грош никой не ще даде за тях.

— Наистина ли? Значи, изпълнихте клетвата си!

— Изпърво бях доволен, защото и аз самият така смятах, но после се размислих: „Не, то не е едно и също!“ И сега нямам никакво спокойствие: ами ако наистина не е едно и също!

Но Збишко почна да го утешава:

— Вие ме познавате и знаете, че в такива работи аз и към себе си, и към другите съм строг, но ако ми се случеше така, бих се сметнал задоволен. И ви казвам, че най-славният рицар в Краков ще се съгласи с мене. Самият Завиша, който най-добре разбира от рицарска чест, надали ще каже нещо друго.

— Така ли смяташ?

— Размислете само: те са прочути по цял свят и го извикали също, а нито един не е направил поне толкова, колкото сте направили вие. Заклели сте се да убиете Лихтенщайн — и сте посекли един Лихтенщайн.

— Може би — рече старият рицар.

А Збишко, който беше любопитен да слуша разкази за рицарски подвизи, попита:

— Е, кажете, млад ли беше или стар? И как стана? На коне или пеши?

— Беше на около трийсет и пет години, с брада до пояса и се бихме на коне. Бог ми помогна, та го понамуших с копието, но после работата дойде и до мечове и казвам ти, кръвта му така бликаше от устата, че цялата му брада стана като ледена висулка.

— А често се оплаквате, че остарявате?

— Като яхна коня или пък се разкрача на земята, държа се здраво, но с пълно въоръжение вече не мога да скоча на седлото.

— Все пак и Куно не би устоял срещу вас.

Старецът махна презрително с ръка в знак, че с Куно би се разправил много по-лесно, после отидоха да видят завоюваните доспехи, които Мачко бе взел само като доказателство за победата си, защото наистина те бяха много изпосечени и затова нямаха стойност. Само набедрениците и наколенниците бяха незасегнати и много добре изработени.

— Все пак щях да се радвам, ако те бяха на Куно — каза мрачно Мачко.

А Збишко отвърна:

— Един господ знае кое е по-доброто. Ако Куно стане магистър, вече не можеш го досегна освен в някое голямо сражение.

— Вслушвах се аз какво разправяха хората отвърна Мачко. — Едни казват, че след Конрад ще бъде Куно, а други — че братът на Конрад, Улрих.

— Предпочитам да бъде Улрих — рече Збишко.

— И аз също, а знаеш ли защо? Куно е по-умен и по-хитър, а Улрих е по-буен. Той е същински рицар, който държи на честта си и страстно желае война с нас. Казват също, че щом стане магистър, ще налети такава буря, каквато светът не е виждал. А за Конрад разправят, че често има припадъци. Веднъж му прилоша и пред мене. Ей! Може би и ще дочакаме!

— Дай боже! А има ли някакви нови несъгласия между тях и кралството?

— Има и стари, и нови. Кръстоносецът си остава винаги кръстоносец. Макар да знае, че си по-силен и че с тебе шега не бива, все дебне за твоето, защото не може иначе.

Та нали мислят, че Орденът е най-силен от всички кралства.

— Не всички мислят така, но мнозина, а между тях и Улрих. Защото наистина силата им е страшна.

— Но нали помните какво каза Зиндрам от Машковице!

— Помня и там с всяка изтекла година става все по-лошо. Брат брата си така не приема, както ме приемаха там, когато никакъв кръстоносец не ни виждаше. Опротивели са там на всички.

— Значи, няма да чакаме дълго!

— Не дълго, а може и дълго — рече Мачко. И като помисли малко, добави:

— А през това време трябва много да се работи и запаси да се събират, за да потеглим към бойното поле добре приготвени.

XXVI

Магистър Конрад умря обаче чак след една година. Яшко от Згожелице, братът на Ягенка, който пръв бе чул в Шерадз новината и за неговата смърт, и за избора на Улрих фон Юнгинен, пръв я донесе в Богданец. Там, както и във всички дворянски домове, тя развълнува хората до дън душа и сърце. „Настъпват времена, каквито досега не е имало“ — каза тържествено старият Мачко, а Ягенка доведе на часа всички деца при Збишко и сама започна да се сбогува с него, като че ли той трябваше да тръгне на сутринта. Мачко и Збишко знаеха наистина, че война не се разпалва току-така изведнъж като огън в огнището, но все пак вярваха, че ще се стигне до нея, и започнаха да се готвят. Избраха коне, оръжие, учеха на военно изкуство оръженосците, своите хора, селските първенци, които управляваха по „немското право“ и бяха задължени да се явят на поход в пълно въоръжение и на коне, и победните владелци, които на драго сърце се присъединяваха към по-богатите. И това същото се правеше във всички други имения, навсякъде удряха чуковете в ковачниците, навсякъде чистеха старите ризници, мажеха с топена овнешка мас лъковете и ремъците, стягаха колите, приготвяха запаси от булгур и пушено месо. Пред черквите в неделни и празнични дни всички разпитваха за новини и се натъжаваха, като пристигаха мирни известия, защото всеки таеше в душата си дълбоко съзнание, че веднъж за винаги трябваше да се свърши с този страшен враг на цялото племе и че кралството няма да процъфти в сила, мир и труд, докато според думите на света Бригида не бъдат изкъртени зъбите на кръстоносците и не им бъде отсечена десницата.

А в Кшешня заобикаляха Мачко и Збишко, като хора, които познават Ордена и са осведомени относно войната с немците. Разпитваха ги не само за новини, но и за начините на бой с немците: как е най-добре да ги нападат, как те имат обичай да се бият, с какво стоят по-високо от поляците, с какво по-долу и дали, след като ти се счупи копието, е по-лесно да им пробиеш със секира бронята, или с меч.

А те наистина познаваха добре тези работи, ето защо всички ги слушаха с голямо внимание, при всеобщото убеждение, че войната не ще бъде лека, че ще трябва да си мерят силите с най-добрите рицари от всички държави и да не се задоволяват да понатупат тук-там неприятеля, но това трябва да извършат основно „докрай“, или да загинат „до крак“. А владелците си казваха помежду си: „Щом трябва да се мре — тяхната смърт или нашата.“ И на поколението, което носеше в душата си предчувствието за бъдещо величие, това не отнемаше готовността да се бие, напротив — тя растеше всеки час и всеки ден, но пристъпваха към дело без празни хвалби, без перчене, а по-скоро с известна упорита съсредоточеност и с най-голяма сериозност.

— Или на нас, или на тях е писано да загинат.

Но времето минаваше и се удължаваше, а война нямаше. Разправяха наистина за несъгласия между крал Владислав и Ордена и за Добжинската земя, при все че тя бе изкупена още преди няколко години, и за крайграничните разпри за някакво си Дрезденко, за което мнозина чуваха за пръв път в живота си и заради което имало спор между двете страни, но война нямаше. Някои почнаха дори да се съмняват дали ще има, защото разпри бе имало винаги, но обикновено се свършваха със срещи, преговори и с изпращане на пратеници. Пръсна се слух, че и сега са дошли в Краков някакви пратеници на кръстоносците, а в Малборг отишли пратеници на поляците. Почнаха да приказват за посредничество на чешкия и унгарския крал и дори на самия римски папа. Далече от Краков не се знаеше нищо точно, та различни, често пъти чудновати и неправдоподобни слухове се пръскаха между народа, но война още нямаше.

Най-сетне и самият Мачко, който помнеше не малко заплахи за война и после спогодби, не знаеше какво да мисли за всичко това и тръгна за Краков, за да получи по-точни сведения. Той не се забави там дълго: на шестата седмица се върна с много разведрено лице. А когато в Кшешня го заобиколиха както обикновено любопитните за новини шляхтичи, той отговори на многобройните им въпроси пак с въпрос:

— Ами остриетата на копията и на секирите наточени ли са?

— Какво? Нима! За бога! Какви са новините? Кого видяхте? — викаха от всички страни.

— Кого видях ли? Зиндрам от Машковице! А какви са новините? Такива, че може би ей сега ще трябва да оседлаем конете.

— За бога!… Как така? Разкажете!

— Чували ли сте за Дрезденко?

— Разбира се, че сме чували. То е замъче, каквито има много, и земята му едва ли е по-голяма от вашата в Богданец.

— Дребна причина ли е то за война, а?

— Разбира се, че дребна; имало е и по-големи, но нищо не е излизало после.

— А знаете ли каква притча ми разказа Зиндрам от Машковице по повод на Дрезденко?

— По-бързо казвайте, че ще изгорим от нетърпение!

— Каза ми той така: „Вървял по пътя слепец и се спънал о камък. Спънал се, защото бил сляп, но все пак камъкът е причина,“ Ето, и Дрезденко е такъв камък.

— Как така? Орденът още си кротува.

— Не разбирате ли? Тогава ще ви кажа иначе: когато чашата се препълни, една капка стига да я прелее.

И толкова голямо въодушевление обзе рицарите, та Мачко трябваше да ги сдържа, защото искаха веднага да възседнат конете и да потеглят за Шерадз.

— Бъдете готови — им казваше той, — но чакайте търпеливо. И нас няма да ни забравят.

И те чакаха в пълна готовност, но чакаха много, дори толкова много, та някои почнаха отново да се съмняват. Обаче Мачко не се съмняваше. Както по прелета на птиците се познава идването на пролетта, така и той, като човек опитен, умееше по различни признаци да заключи, че наскоро ще има война — и то голяма война.

Изпърво беше заповядано да се уреди такъв голям лов във всички кралски гори и дебри, какъвто и най-старите хора не помнеха. Събираха се с хиляди ловци на хайки, които поваляха цели стада зубри, турове, елени, диви свини и различен по-дребен дивеч. Горите димяха по цели седмици и месеци, а в тоя дим се пушеше солено месо, което после изпращаха в областните градове, а оттам за складиране в Плоцк. Очевидно беше, че се правеха запаси за големи войски. Мачко добре знаеше какво трябва да мисли за това, защото също такъв лов заповядваше пред всеки по-голям поход в Литва и Витолд. Но имаше и други признаци. Например селяните почнаха да бягат на тълпи „изпод немеца“ в кралството и в Мазовия. В околността на Богданец идваха главно поданици на немските рицари от Силезия, но се знаеше, че навсякъде става същото, а особено в Мазовия. Чехът, който гледаше стопанството в Спихов в Мазовия, прати оттам петнайсетина мазури от Прусия, които се бяха укрили у него. Те молеха да им се позволи да вземат участие във войната като „пехота“, защото искаха да си отмъстят за понесените злини от кръстоносците, които мразеха от цялата си душа. Те разправяха също, че някои крайгранични села в Прусия почти съвсем опустели, защото селяните се пренесли с жените и децата си в мазовските княжества. Кръстоносците наистина бесеха хванатите бегълци, но нищо вече не можеше да удържи нещастния народ и мнозина предпочитаха смъртта пред живот под страшния немски ярем. Най-после в цялата страна се зарои от „просяци“ от Прусия. Те всички отиваха в Краков. Нахлуваха от Гданск, от Малборг, от Торун, дори от далечния Крулевец, от всички пруски градове и от всички области. Между тях имаше не само същински просяци, но и клисари, органисти, различни манастирски слуги, дори монаси и свещеници. Хората се досещаха, че те носят известия за всичко, каквото става в Прусия: за военните приготовления, за укрепяването на замъците, за числеността на охранителната стража, за наемните войски и за гостите. Шепнеше се, че началниците в областните градове, а в Краков кралските съветници се заключвали с тях по цели часове, слушали и записвали думите им. Някои крадешком се връщаха в Прусия, а после отново се явяваха в кралството. От Краков идваха известия, че кралят и членовете на съвета знаят чрез тях за всяка стъпка на кръстоносците.

Обратното ставаше в Малборг. Един монах, избягал от тая столица, се спрял при владелците на Конецпол и им съобщил, че магистър Улрих и другите кръстоносци не се грижат да получават известия от Полша и са уверени, че с един замах ще завоюват и смажат за вечни времена цялото кралство, „така че и следа от него да не остане“. Той повторил и думите на магистъра, казани на една гощавка в Малборг: „Колкото повече бъдат те, толкова по-евтини ще станат кожусите в Прусия.“ И се готвели за война с радост и възторг, уповавайки се на собствената си сила и на помощта, която ще им изпратят всички, дори и най-отдалечените кралства.

Но въпреки всички тези военни признаци, приготовления и старания войната не идваше така бързо, както се искаше на хората. На младия дворянин от Богданец също така вече му стана „тясно“ в къщи. Всичко беше отдавна готово; душата му копнееше за слава и за битки, затова му беше тежък всеки ден на отлагане — и той често натякваше за това на чичо си, като че ли войната или мирът зависеха от него.

— Обещахте уж със сигурност, че ще стане — казваше той, — пък то няма и няма!

А Мачко отговаряше:

— Умен си, но не много! Та не виждаш ли какво става?

— Ами ако кралят в последния час се помири? Разправят, че не искал война.

— Вярно е, че не иска, но нали не друг, а той бе извикал: „Да не съм крал, ако позволя да заграбят Дрезденко!“ А Дрезденко немците го взеха и досега го държат. Ех, кралят не иска да се пролива християнска кръв, но пановете от съвета, които имат бистър ум и усещат, че полската сила е по-голяма, притискат немците до стената, та ще ти кажа, че ако нямаше Дрезденко, щеше да се намери нещо друго.

— Но както чувах, още магистър Конрад заграбил Дрезденко, а пък той нали се боеше от краля?

— Боеше се, защото по-добре от другите познаваше силата на поляците, но и той не можа да сдържи алчността на Ордена. В Краков ми казаха така: когато кръстоносците заемали Нова Марка, старият фон Ост, владелец на Дрезденко, им заявил, като поданик на краля, че тая земя е била от векове полска, и искал да остане към кралството. Но кръстоносците го поканили в Малборг, напоили го там с вино и взели от него документ за съгласието му. Тогава вече съвсем се изчерпало търпението на краля.

— Наистина, сигурно се е изчерпало! — извика Збишко.

А Мачко продължи:

— Работата е, както каза Зиндрам от Машковице: Дрезденко е само камъкът, о който ще се спъне слепецът.

— Ами ако немците върнат Дрезденко, какво ще стане?

— Тогава ще се намери друг камък. Но кръстоносецът няма да ти върне онова, което веднъж е глътнал, освен ако му разпориш корема, което дай боже по-скоро да направим.

— Не! — извика ободрен Збишко. — Конрад може би щеше да го върне, Улрих няма да го даде. Той е наистина рицар, за когото нищо лошо не може да се каже, но е страшно сприхав.

Така си приказваха те помежду си, а в това време събитията се търкаляха, както се търкалят бутнатите от крака на минувача камъни по планинските пътеки с все по-голяма бързина към пропастта.

Ненадейно по цялата страна прогърмя известието, че кръстоносците нападнали и заграбили старополския замък Санток, заложен у йоанитите75. Новият магистър Улрих най-сетне си показа истинския лик. Когато дошли полските пратеници да го поздравят по случай избора му, той умишлено заминал от Малборг, а още щом поел управлението, издал заповед в отношенията и преговорите с краля и с Полша вместо латински да се употребява немски език. Краковските панове, които тайно работеха за война, разбраха, че той работи за нея гласно и не само гласно, но и слепешката и с такава дързост, каквато по отношение на полския народ не са си позволявали никога магистрите, дори и тогава, когато силата им е била наистина по-голяма, а на кралството по-малка, отколкото сега.

Обаче по-малко буйните и по-хитрите от Улрих сановници на Ордена, които познаваха Витолд, гледаха да го привлекат на своя страна с дарове и ласкателства, които до такава степен надминаваха всяка мярка, че такова лъстене можеше да се срещне може би само в ония времена, когато още приживе издигали на римските императори храмове и олтари. „Двама благодетели има Орденът — казваха пратениците на кръстоносците, като се кланяха доземи на този наместник на Ягело, — първият е бог, а вторият Витолд; затова всяко желание и всяка дума на Витолд са свещени за кръстоносците.“ И го молеха за посредничество по въпроса за Дрезденко с тайната мисъл, че ако той, като подчинен на краля, започне да съди своя господар, с това ще го оскърби и добрите им отношения ще се прекъснат ако не завинаги, то най-малко за доста дълго време. Но кралските съветници знаеха всичко, каквото се върши и какво възнамеряват да вършат в Малборг, затова кралят също избра Витолд за посредник.

И Орденът се разкая за избора си. Кръстоноските сановници, които мислеха, че познават великия княз, още не го познаваха достатъчно, защото Витолд не само присъди Дрезденко на поляците, но като знаеше и отгатваше същевременно как ще завърши работата, вдигна отново въстание в Жмудж76. Той показа на Ордена все по-страшното си лице, като почна да доставя подкрепления в хора, оръжие и храни, изпращани от плодородните полски земи.

Сега вече всички, по всички земи на огромното кралство, разбраха, че е ударил решителният час. И той наистина бе ударил.

Веднъж в Богданец, когато старият Мачко, Збишко и Ягенка седяха пред входа на замъка и се радваха на прекрасното и топло време, яви се неочаквано на запенен кон непознат човек, хвърли в краката на рицарите нещо като венец, сплетен от върбови и ракитови пръчки, и като извика: „Вици! Вици!“ — полетя по-нататък.

А те скочиха на крака силно развълнувани. Лицето на Мачко стана страшно и тържествено. Збишко се затече да изпрати бързешком оръженосец с „вици“ по-нататък, след това се върна с пламък в очите и викна:

— Война! Най-сетне бог даде! Война!

— И такава, каквато по-рано не сме виждали! — добави сериозно Мачко.

После викна на слугите, които за миг се събраха около господарите:

— Протръбете с рог от кулата на четирите страни на света! Други нека се затекат по селата да доведат старейшините. Конете да се изкарат от конюшните и да се впрегнат колите! Бързо!

И гласът му още отекваше, когато слугите се втурнаха вече по различни посоки, за да изпълнят заповедите, което не беше мъчно, защото всичко отдавна беше готово: хора, коли, коне, въоръжение, брони, запаси — само да се качат и да тръгнат!

Но преди това Збишко попита Мачко:

— А вие няма ли да останете в къщи?

— Аз? Ти сънуваш ли?

— Защото според закона вие може да останете като човек в напреднала възраст, пък и тогава тук ще има някаква закрила за Ягенка и децата.

— Чуй: аз до бели коси съм чакал този час.

И стигаше да се погледне неговото студено, упорито лице, за да се разбере, че напразно ще са всички увещания. И наистина, въпреки че беше прехвърлил шейсетте години, той беше още здрав като дъб и ръцете му бяха лесноподвижни в ставите, а секирата в тях просто фучеше. Той не можеше наистина да скочи на коня с пълно въоръжение без помощта на стремената, но и мнозина млади, особено между западните рицари, не можеха да направят това. Затова пък притежаваше огромен рицарски опит и по-вещ боец нямаше в цялата околност. И Ягенка очевидно не се боеше да остане сама. Като чу думите на мъжа си, тя стана, целуна му ръка и рече:

— Не се безпокой ти за мене, мили Збишко, защото замъкът е здрав, па и това знаеш, че аз не съм твърде страхлива и от отдавна мога да си служа и с лък, и с копие. Не е време да се мисли за нас, когато трябва да се спасява кралството, а нас тук господ ще закриля.

И изведнъж очите й се наляха със сълзи; които се зарониха на едри капки по прекрасното й, бяло като лилия, лице. После посочи децата и продължи с развълнуван и разтреперан глас:

— Ей! Да не бяха тия дребосъчета, щях да лежа в краката ти дотогава, докато ме вземеш на войната!

— Ягушо! — извика Збишко и я прегърна.

А тя обви с ръце шията му, притисна се до него с всичка сила и почна да повтаря:

— Само ми се върни ти, мой — златен, мой единствен, мой най-мили!

— И всеки ден благодари на бога, че ти е дал такава жена! — добави с дебел глас Мачко.

И един час по-късно от кулата свалиха знамето в знак, че господарите отсъствуват. Збишко и Мачко разрешиха на Ягенка с децата да ги изпрати до Шерадз, а след изобилната закуска те тръгнаха всички заедно с хората си и с цял керван коли.

Денят беше светъл, без вятър. Боровете стояха неподвижни в тишината. Стадата по пасищата и по угарите пладнуваха и преживяха бавно и като че ли замислени. Само поради сухото време тук-таме по пътищата се вдигаха кълба златист прах, а над кълбата светеха някакви пламъчета, които блестяха ослепително на слънцето. Збишко ги посочи на жена си и на децата и каза:

— Знаете ли какво блести там над праха? Това са върховете на копия и сулици. Изглежда, че навсякъде са стигнали вече „вици“ и отвсякъде народът е тръгнал срещу немците.

И наистина беше така. Недалеко отвъд границата на Богданец те срещнаха брата на Ягенка, младия Яшко от Згожелице, които като доста заможен владелец водеше със себе си още двама тежко въоръжени бойци и двайсетина души прислуга.

Малко по-късно на кръстопътя всред облаци прах се показа косматата фигура на Чтан от Рогов, който наистина не бе приятел на богданецките рицари, но сега им викна отдалеко: „Хайде, срещу кучите синове!“ и като им се поклони приветливо, полетя в облака прах по-нататък. Срещнаха също и стария Вилк от Бжозова. Главата му вече се тресеше малко от старост, но тръгнал бе и той, за да отмъсти за смъртта на сина си, когото немците бяха убили в Силезия.

И колкото повече приближаваха към Шерадз, все по-често се срещаха по пътищата облаци прах, а когато отдалече се показаха вече градските кули, целият път гъмжеше от селски първенци и от въоръжени момчета, всички те отиваха на сборното място. И като виждаше целия този народ, многоброен, здрав и силен, упорит в боя, а в лишенията, лошото време, студовете и всички трудове най-издръжлив от всички други, старецът Мачко си ободряваше сърцето и предсказваше сигурна победа.

XXVII

И войната избухна най-сетне, отначало с не много битки, но на първо време и не много сполучлива за поляците. Преди още да се съберат полските сили, кръстоносците превзеха Бобровники, изравниха със земята Злотория и отново заеха нещастната и с такъв труд възвърната неотдавна Добжинска земя. Но посредничеството на чехите и на унгарците потуши за известно време военната буря. Настъпи примирие, през време на което чешкият крал Вацлав трябваше да се произнесе по разприте между Полша и Ордена.

Обаче и двете страни не престанаха да трупат войски и да ги приближават една срещу друга през зимните и пролетните месеци, а когато подкупеният чешки крал обяви решение в полза на Ордена, войната трябваше да избухне отново.

В това време дойде лятото, а с него пристигнаха „народите“, подвластни на Витолд. След като минаха река Висла при Червенск, двете войски и отредите на мазовецките князе се съединиха. Срещу тях в стана при Швече стояха готови сто хиляди облечени в желязо немци. Кралят искаше да мине през Дрвенца и да тръгне по късия път към Малборг, но когато минаването на реката се оказа невъзможно, той се отби от Кужентник към Джялдово, сломи кръстоносния замък Домбровно или Гилгенбург и се разположи там на стан.

Както той, така и полските и литовските военачалници знаеха, че решителният бой трябва да стане скоро, но никой не смяташе, че ще се дойде до него по-рано от няколко дни. Допущаха, че магистърът, като пресече пътя на краля, ще поиска да даде почивка на своите войски, за да влязат в смъртния бой неуморени и бодри. А в това време кралските войски се спряха за нощуване в Домбровно. Заемането на тази крепост, макар и без заповед и дори против волята на военния съвет, изпълни с радост сърцата на краля и на Витолд, защото замъкът беше як, заобиколен с езеро, с дебели стени и многобройна охрана. И все пак полското рицарство го превзе почти за миг с такъв неудържим устрем, че преди да пристигне цялата войска, от замъка бяха останали само купища развалини и пепелища, всред които дивите бойци на Витолд и татарите под предводителството на Саладин сечаха останалите немски войници, които се защищаваха отчаяно.

Пожарът обаче не трая дълго, защото го изгаси непродъжителният, но много силен пороен дъжд. Цялата нощ на четиринайсети срещу петнайсети юли беше странно променлива и ветровита. Вихърът донасяше буря след буря. Понякога небето като че ли цяло пламваше от светкавици и гръмотевиците се разнасяха със страшен трясък от изток към запад. Честите гръмотевици изпълваха въздуха с миризма на сяра, а пък шумът на дъжда заглушаваше всичко друго. А после вятърът разпръсваше облаците и между тях можеха да се видят звездите и светлият голям месец. Едва след полунощ поутихна и можеха поне да запалят огньове. И тутакси светнаха хиляди и хиляди огньове в безкрайния полско-литовски стан. Войниците сушеха на тях измокрените си дрехи и пееха бойни песни.

Кралят също бодърствуваше, защото в къщата на самия край на стана, където той се бе подслонил от бурята, заседаваше военният съвет, пред който се даваше отчет за превземането на Гилгенбург. Понеже в пристъпа бе взел участие шерадзкият отред, неговият предводител Якуб от Конецпол бе повикан заедно с другите да даде обяснение защо са нападнали града без заповед и не са се отказали от пристъпа, при все че кралят бе изпратил, за да ги удържат, своя глашатай и няколко млади вестоносци.

По тази причина воеводата, като не беше сигурен дали няма да го сполети някакво мъмрене или по-голямо наказание, взе със себе си петнайсетина по-видни рицари, между тях стария Мачко и Збишко, като свидетели, че кралският глашатай е стигнал при тях едва когато те били вече на стените и в момент на най-ожесточена битка с охраната на замъка. А що се отнася до това, че е нападнал замъка, той каза: „Мъчно е да се пита за всичко, когато войските са разтегнати на няколко мили.“ Изпратен да върви напред, той мислел, че е длъжен да унищожава пречките пред войската и да бие неприятеля, дето го срещне. Като чуха тези думи, кралят, княз Витолд и съветниците, които в душата си одобряваха станалото, не само не осъдиха воеводата и серадзките рицари за постъпката им, но дори похвалиха храбростта им, „че така сръчно се разправили със замъка и с неговата силна охрана“. Тогава Мачко и Збишко можаха да се нагледат на най-великите умове в кралството, защото освен краля и мазовецките князе там бяха и двамата предводители на всички войски: Витолд, вожд на литовците, жмуджанците, русите, бесарабците, власите и татарите, и Зиндрам от Машковице с герб „също като слънцето“, краковски оръжеен началник, главнокомандуващ полските войски, който превъзхождаше всички със знанията си по военното изкуство. Освен тях в съвета вземаха участие великите войни и държавници: краковският кащелян Кристин от Остров и краковският областен управител Яшко от Тарнов, и познанският Сендживой от Остророг, и сандомежкият Миколай от Михалов, и свещеникът на черквата „Свети Флориан“ и същевременно подканцлер Миколай Тромба, и маршалът на кралството Збигнев от Бжеже, и Пьотр Шафранец, кралски адютант, и най-сетне Жемовит, син на плоцкия княз Жемовит, единствен млад между тях, но чудно „съобразителен във военните работи“, чието мнение високо ценеше самият велик крал.

А в съседната обширна стая чакаха, за да бъдат под ръка и в случай на нужда да услужат със съвета си най-големите рицари, чиято слава се разнасяше нашироко в Полша и в чужбина. Ето защо Мачко и Збишко видяха там сулимеца Завиша Черни и брат му Фарурей, и Скарбко Абданк от Гури, и Добко от Олешница, който на времето си бе свалил от седлото на един турнир в Торун дванайсет немски рицари, и огромния Пашко Злодей от Бискупице, и Повала от Тачево, който им беше искрен приятел, и Кшон от Козите глави, и Марчин от Врочимовице, който носеше голямото знаме на кралството, и Флориан Йелитчик от Коритница, и страшния в ръкопашен бой Лис от Търговиско, и Сташко от Харбимовице, който в пълно въоръжение можеше да прескочи два едри коня.

Имаше и мнозина други прочути предзнаменни рицари от различните земи в Мазовия, които наричаха предзнаменни, защото излизаха на бой в първата редица. Познатите, а особено Повала, с радост поздравиха Мачко и Збишко и веднага почнаха с тях разговор за миналите времена и приключения.

— Ей! — казваше на Збишко панът от Тачево. — Ти наистина имаш с кръстоносците тежки сметки, но се надявам, че сега ще им се отплатиш за всичко.

— Ще им платя, макар с кръвта си, както и всички ще им платим! — отвърна Збишко.

— Ами знаеш ли, че твоят Куно Лихтенщайн е сега велик вожд? — обади се Пашко Злодей от Бискупице.

— Зная, и чичо ми знае също.

— Дай боже да го срещна — прекъсна Мачко, — защото аз имам с него отделна сметка.

— Ех, нали го викахме и ние отговори Повала, — но ни отказа, защото длъжността му не позволявала да излиза на двубой. Но сега навярно ще му позволи.

Тогава Завиша, който всякога говореше с голяма сериозност, каза:

— Той ще бъде на оногова, комуто бог го определи.

А Збишко само от любопитство веднага замоли Завиша да се произнесе по случая с чичо му и попита дали Мачко не е изпълнил обета си, като се е бил с роднината на Лихтенщайн, който се предложил за заместник на Куно и паднал убит. И всички извикаха, че е изпълнил. Само упоритият Мачко, при все че беше доволен от решението, каза:

— Все пак бих бил по-уверен, че ще получа небесно спасение, ако бях срещнал самия Куно!

После почнаха да говорят за превземането на Гилгенбург и за предстоящата голяма битка, която очакваха наскоро, защото на магистъра не оставаше нищо друго, освен да прегради пътя на краля.

Но тъкмо когато си блъскаха главите над въпроса след колко дни може да стане битката, към тях се приближи слаб висок рицар, облечен с червена дреха и също такава шапка на глава, разтвори ръце и каза с мек, почти женски глас:

— Поздравявам те, рицарю Збишко от Богданец!

— Дьо Лорш! — извика Збишко. — Ти тук?

И го сграбчи в прегръдките си, защото беше запазил за него добри спомени, а когато се целунаха като най-близки приятели, почна да го разпитва радостен:

— Ти тук ли си? На нашата ли страна?

— Може би много гелдрийски рицари се намират от другата страна — отвърна дьо Лорш, — но аз съм задължен заради Длуголяс да служа на моя господар, княз Януш.

— Та ти ли си владелец на Длуголяс след стария Миколай?

— Да. Защото след смъртта на Миколай и на сина му, който бе убит при Бобровники, Длуголяс се падна на прекрасната Ягенка, от пет години моя жена и господарка.

— За бога! — извика Збишко. — Разкажи как стана това?

Но дьо Лорш поздрави стария Мачко и рече:

— Някогашният ваш оръженосец Главчо ми каза, че ще ви намеря тук, а сега той чака у мене в палатката и наглежда вечерята. Наистина далеко е оттук, чак на другия край на стана, но с коне скоро ще стигнем, та елате с мене.

После се обърна към Повала, с когото се бе запознал едно време в Плоцк, и добави:

— И вие, благородни пане. Ще бъде за мен щастие и чест.

— Добре — отвърна Повала. — Приятно е да се побъбре с познати, а по пътя да разгледаме и стана.

И излязоха, за да яхнат конете и да тръгнат. Но преди това слугата на дьо Лорш им наметна на плещите клашници, които очевидно бе донесъл нарочно. Той се приближи до Збишко, целуна му ръка и каза:

— Поклон и чест вам, пане. Аз съм ваш предишен слуга, но в тъмнината не можете да ме познаете. Помните ли Сандерус?

— За бога! — извика Збишко.

И в миг възкръснаха у него спомените за преживените мъки, скърби и минала зла съдба, също както преди две седмици, когато след съединяването на кралските войски с отредите на мазовецките князе той срещна след дълга раздяла предишния свой оръженосец Хлава.

И рече:

— Сандерус! Ей! Помня и ония минали времена, и тебе! Какво прави оттогава и къде си бил? Не носиш ли вече реликви?

— Не, пане. До последната пролет бях клисар в Длуголяс, но понеже покойният ми баща беше военен, когато избухна войната, изведнъж ми опротивя бронзът на черковните камбани, а се събуди влечение към желязото и стоманата.

— Какво чувам! — извика Збишко, който съвсем не можеше да си представи Сандерус, тръгнал с меч, вила или брадва в сражение.

А оня му подаде стремето и каза:

— Преди година по заповед на плоцкия епископ ходих из пруските земи, с което направих голяма услуга, но това ще разкажа по-късно, а сега сядайте, ваше височество, на коня, защото онзи чешки граф, когото наричате Хлава, ви чака с вечерята в палатката на моя господар.

Збишко възседна коня и го подкара редом до пан дьо Лорш, за да може свободно да приказва с него, тъй като бе любопитен да узнае историята му.

— Страшно съм доволен — каза той, — че си на наша страна, но ми е чудно, защото, нали служеше у кръстоносците?

— Служат ония, които получават заплата — отвърна дьо Лорш, — а аз такова нещо не съм вземал. Не. Аз дойдох у кръстоносците само да търся приключения и да получа рицарски пояс и както ти е известно, получих го от ръцете на полския княз. Като престоях дълги години по тези места, разбрах на чия страна е правото, а щом отгоре на това се ожених и заселих тук, как можех да изляза срещу вас? Аз съм вече тукашен и виж как съм изучил вашия език. Дори своя вече малко съм позабравил.

— Ами имотите ти в Гелдрия? Както съм чувал, ти си роднина на тамошния владетел и собственик на много замъци и села.

— Имотите си отстъпих на своя роднина Фулко дьо Лорш, който ми ги плати. Преди пет години ходих в Гелдрия и донесох оттам много пари, с които закупих имоти в Мазовия.

— А как стана, та се ожени за Ягенка от Длуголяс?

— Ах! — отговори дьо Лорш. — Кой може да разгадае жената? Тя много обичаше да се шегува с мене и когато това ми додея и заявих, че от тъга ще отида в Азия на война и че няма вече никога да се върна, тя се разплака неочаквано и каза: „Тогава ще стана монахиня.“ Паднах аз в краката й за тези думи и след две недели плоцкият епископ ни благослови в черква.

— А деца имате ли? — попита Збишко.

— Ягенка се кани след войната да отиде на гроба на вашата кралица Ядвига да я моли за благословия — отвърна дьо Лорш с въздишка.

— Добре. Разправят, че това е сигурно средство и че в тези работи няма по-добра застъпница от нашата кралица. Голямата битка ще стане след няколко дни, а после ще има мир.

— Да.

— Но кръстоносците навярно те смятат за изменник?

— Не! — отвърна дьо Лорш. — Ти знаеш колко пазя рицарската чест, Сандерус ходи по поръка на плоцкия епископ в Малборг и аз по него пратих писмо на магистър Улрих, в което се отказах да му служа и му изложих причините, поради които минавам на ваша страна.

— Ха! Сандерус! — извика Збишко. — Каза ми той, че бронзът на камбаните му станал противен и че желязото събудило у него желание за бой, което ми е чудно, защото винаги е имал заешко сърце.

А пан дьо Лорш отвърна:

— Сандерус борави със стоманата или с желязото само докато бръсне мене и оръженосците ми.

— Така ли? — запита развеселеният Збишко.

И те яздеха известно време в мълчание, после дьо Лорш вдигна очи към небето и рече:

— Поканих ви на вечеря, но преди да стигнем, ще бъде може би вече утринна закуска.

— Месечината още свети — отвърна Збишко. — Да вървим.

Те се изравниха с Мачко и Повала и продължиха да яздят по-нататък заедно четворицата по широката улица на стана, каквато по заповед на военачалниците оставяха всякога между палатките и огньовете, за да може да се минава свободно. За да стигнат до разположените на другия край мазовецки отреди, те трябваше да минат надлъж през целия стан.

— Откак Полша е Полша — обади се Мачко, — не е виждала още толкова войска, защото са се стекли народи от всички краища на земята.

— Нито един друг крал не може да събере такива — отговори дьо Лорш, — защото никой не владее толкова могъщо кралство.

А старият рицар се обърна към Повала от Тачево:

— Колко отреди, пане, казвате, че са дошли с княз Витолд?

— Четиридесет — отговори Повала. — Нашите, полските, заедно с мазурите са петдесет знамена, но не са така големи, както Витолдовите, защото у него понякога под едно знаме служат и няколко хиляди души. Ха. Чуваме, че магистърът бил казал, че тия голтаци по-добре работят с лъжиците, отколкото с меча, но дай боже да се е излъгал, защото мисля, че литовските копия страшно ще почервенеят от кръстоноска кръв.

— Ами тези, покрай които минаваме сега, какви са? — запита дьо Лорш.

— Това са татари; доведе ги Витолдовият васал Саладин.

— Добре ли се бият.

— Литва умее да ги бие и покори голяма част от тях, затова именно те трябваше да вземат участие в тази война. Но западните рицари мъчно могат да се борят с тях, защото те в бягството си са още по-страшни, отколкото при нападение.

— Да ги разгледаме по-отблизо — рече де Лорш. И отидоха към огньовете, които бяха обкръжени от хора със съвсем голи ръце, облечени въпреки лятото с овчи кожуси с вълната навън. По-голямата част спяха направо на голата земя или на мокра слама, която изпускаше пара от горещината, но мнозина клечаха край пламтящите огньове; някои съкращаваха нощните часове, като си тананикаха през нос диви песни и удряха за съпровод един конски пищял о друг, което причиняваше чудноват и неприятен шум; други имаха малки дайрета или дрънкаха на обтегнатите тетиви на лъковете. Други ядяха току-що извадени от огъня димящи и кървави късове месо, което духаха с издутите си сини устни. Изобщо те изглеждаха така диви и зловещи, че по-лесно беше да ги вземе човек за някакви страшни горски същества, отколкото за хора. Димът лютеше от конската и овча лой, която капеше в огъня, а освен това наоколо се разнасяше непоносим смрад на опърлена вълна, на прегряни кожуси, на прясно одрани кожи и на кръв. От другата, тъмната страна на улицата, дето стояха конете, полъхваше миризма на пот. Няколкостотин такива дребни коне бяха струпани наблизо за разезди и те бяха изпасли всичката трева под краката си, хапеха се помежду си, като цвилеха силно и пръхтяха. Конярите усмиряваха крамолата им с викове и с камшици от сурова кожа.

Беше опасно сам човек да попадне между татарите, защото тези диваци бяха нечувано грабливи. Току зад тях се бяха разположили не по-малко дивите дружини на бесарабците с рога на главите; там бяха и дългокосите власи, които вместо ризници носеха на гърдите и на гърбовете си дървени дъски, рисувани с нескопосни изображения на вампири, скелети или зверове; а по-нататък бяха сърбите, чийто заспал сега стан ечеше денем, през време на почивките, като една голяма лютня, толкова много кавали, пищялки, тамбури, гайди и разни други музикални инструменти имаше в него.

Огньовете светеха, а от небето посред облаците, които силният вятър раздухваше, светеше ясният голям месец и на това осветление нашите рицари разглеждаха стана. След сърбите идеха нещастните жмуджанци. Немците бяха пролели потоци жмуджка кръв, но на всеки призив на Витолд те се вдигаха за нови боеве. И сега сякаш, в предчувствие, че нещастието им скоро ще свърши веднъж за винаги, те дойдоха тук, проникнати от духа на Скирвойло, на когото само името изпълваше немците с тревога и бяс. Огньовете на жмуджанците бяха току до литовските, защото народът беше един и същ, имаха един и същ език и еднакви нрави.

Но още при навлизането в литовския стан една мрачна гледка порази очите на рицарите. На приготвената от кръгли дървени греди бесилка висяха два човешки трупа, които вятърът люлееше, мяташе, въртеше и подхвърляше с такава сила, че дори гредите на бесилката скърцаха жаловито. Като видяха труповете, конете запръхтяха и приклекнаха на задните си крака, а рицарите се прекръстиха набожно. След като ги отминаха, Повала каза:

— Княз Витолд беше заедно с краля и аз също бях при краля, когато доведоха тези виновници. Още от попреди нашите епископи и дворяни се оплакваха, че Литва воюва много жестоко и не щади дори черквите. И когато ги доведоха (а те бяха видни хора, само че осквернили нещастниците светото причастие), князът така се разяри, че страшно беше да го гледа човек, и им заповяда да се обесят. И те клетниците трябваше сами да издигнат бесилката и сами да се обесят, дори се подканваха един друг: „Хайде, по-скоро, че князът ще се разгневи още повече!“ И страх обзе всички татари и литовци, защото те се боят не от смъртта, а от гнева на княза.

— Ех, спомням си — рече Збишко, — че когато едно време в Краков кралят се разгневи на мене заради Лихтенщайн, младият княз Ямонт, който беше кралски довереник, веднага ме посъветва да се обеся. И ми даде този съвет, защото ми желаеше доброто, пък аз щях да го извикам на двубой, ако работата не беше такава, та и без това, както знаете, щяха да ми отсекат главата.

— Княз Ямонт вече научи рицарските обичаи — отвърна Повала.

С такива разговори те минаха големия литовски стан и трите бляскави руски полка, от конто най-многоброен беше смоленският, и влязоха в стана на поляците. Там се бяха разположили петдесет знамена — ядрото и същевременно центърът на всички войски. Въоръжението тук беше по-добро, конете по-едри, рицарството по-добре обучено и не отстъпваше по нищо на западното. По силата на мускулите, по издръжливостта на глад, студ и лишения тези дворянн от Великополша и Малополша дори превишаваха бойците на Запада, които се грижеха за повече удобства. Нравите им бяха по-прости, ризниците изковани по-грубо, но хората бяха по-закалени, а на тяхното презрение към смъртта и на безмерната им упоритост в боя се бяха чудили вече неведнъж дошлите отдалеко френски и английски рицари.

Дьо Лорш, който познаваше полското рицарство отдавна, каза:

— Тук е всичката сила и всичката надежда. Спомням си как в Малборг често се оплакваха, че в боя с вас всяка педя земя трябва да се изкупува с потоци кръв.

— Кръвта и сега ще потече като река — отговор Мачко, — защото и Орденът досега не е събирал такива сили.

А Повала отвърна:

— Рицарят Кожбог, който ходи от страна на краля; при магистъра с писма, казваше, че кръстоносците говорели, че нито римският император, нито някой друг крал има такава сила, както Орденът, и че той можел да завоюва всички кралства.

— Ами! Нали ние сме повече! — рече Збишко.

— Така е, но те не смятат войската на Витолд, понеже този народ бил въоръжен криво-ляво и щял да се сломи още от първия удар като глинено гърне под чук. Но вярно ли е това, или не е вярно, не зная.

— И вярно, и невярно! — обади се съобразителният Мачко. — Ние със Збишко ги познаваме, защото сме воювали заедно с тях. Разбира се, че въоръжението им е по-лошо и конете по-дребни и често се случва да се огънат под напора на рицарството, но сърцата им са храбри, а може би и по-мъжествени от сърцата на немците.

— Това скоро ще се види — каза Повала. — Очите на краля постоянно се наливат със сълзи при мисълта, че ще се пролее толкова християнска кръв, и той до последната минута е готов да сключи справедлив мир, но кръстоноската надменност не ще допусне това.

— Дума да не става! Познавам аз кръстоносците, па и всички ги познаваме — потвърди Мачко. — Господ там вече е нагласил везните, на които ще сложи нашата кръв и кръвта на враговете на нашето племе.

Бяха вече близо до мазовецките отреди, между които бяха опънати палатките на пан дьо Лорш, когато неочаквано по средата на „улицата“ забелязаха голяма купчина хора, загледани към небето.

— Стойте там, стойте! — извика един глас от средата на навалицата.

— Кой говори и какво правите тук? — попита Повала.

— Клобуцкият свещеник. Ами вие кои сте?

— Повала от Тачево, рицарите от Богданец и дьо Лорш.

— Ах, вие ли сте, пане — рече с тайнствен глас свещеникът и се приближи до коня на Повала. — Погледнете само месеца и вижте какво става на него. Прокобна и чудна нощ.

Рицарите вдигнаха глави и загледаха луната, която беше вече побледняла и скоро щеше да залезе.

— Не мога нищо да разпозная! — рече Повала. — А вие какво виждате?

— Монах с качулка се бие с крал с корона! Вижте! Ето там! В името на отца и сина и светаго духа! О, как страшно се бият… Боже, бъди милостив към нас грешните!

Наоколо настана тишина, защото всички притаиха дъх в гърдите си.

— Вижте! Вижте! — викаше свещеникът.

— Вярно! Има нещо такова! — рече Мачко.

— Истина! Истина! — потвърдиха другите.

— Ето, кралят повали монаха — извика внезапно клобуцкият свещеник, — стъпи с крак върху него! Слава на господа Исуса.

— Во веки веков!

В този миг голям чер облак покри месечината — и нощта потъмня, само светлината на огньовете трепкаше на кървави напречни ивици по пътя.

Рицарите тръгнаха по-нататък, а когато се бяха вече отдалечили от купчината, Повала запита:

— Видяхте ли нещо?

— Изпърво нищо — отговори Мачко, — но после видях ясно и краля, и монаха.

— И аз.

— И аз.

— Божие знамение — обади се Повала. — Ха, личи си, че въпреки сълзите на нашия крал пак няма да има мир.

— А боят ще бъде такъв, какъвто светът не помни — добави Мачко.

И те продължиха да яздят мълчаливо по-нататък, а сърцата им бяха препълнени и въодушевени.

Но когато бяха вече близо до палатката на пан дьо Лорш, вихърът връхлетя отново с такава сила, че за един миг разпръсна огньовете на мазурите. Въздухът се изпълни с хиляди главни, пламнали трески, искри и същевременно се заслони от кълба дим.

— Ей, страшно духа! — каза Збишко и свали клашника, който вятърът бе метнал на главата му.

— А във вихъра сякаш се чуват човешки плач и степания.

— Скоро ще съмне, но никой не знае какво ще му донесе денят — добави дьо Лорш.

XXVIII

На съмване вихърът не само не утихна, но се усили до такава степен, че бе невъзможно да се разгъне палатката, в която кралят бе навикнал от началото на похода да изслушва всекидневно три литургии. Най-сетне дотърча Витолд с молба и увещание да се отложи службата за по-удобно време и да стане в горския гъстак, а сега да не се спира походът. Желанието му се изпълни, защото не можеше да бъде иначе.

При изгрев слънце войските потеглиха вкупом, а след тях се проточи необозримият обоз. Един час след тръгването вятърът утихна така, че можеше да се развият знамената. И тозчас полето, додето поглед стига, се покри като че с многобагрени цветя. Ничие око не можеше да обхване отредите и тази гора от различни знамена, под които вървяха напред полковете. Вървеше войската от Краковско под червено знаме с бял коронован орел и това беше челното знаме на цялото кралство, велик знак на всички войски. Носеше го Марчин от Врочимовице, от герба Полукоза, силен рицар и прочут в целия свят. След тях вървяха гвардейските отреди, над един от които се развяваше двойният литовски кръст на Ягело, а над втория — гербът на литовските князе: рицар на кон с меч и щит. По-нататък, под знамето на свети Георги, вървеше силен отред от чужденци, наемници и доброволци, съставен главно от чехи и моравци. Те бяха дошли многолюдно на тази война и целият четиридесет и девети отред беше съставен само от тях. Тези хора, особено в пехотата, която вървеше след копиеносците, бяха диви, упорити, но извънредно способни за битки и така свирепи, че всяка друга пехота при сблъскване с нея отскачаше веднага като куче от таралеж. Тяхното оръжие се състоеше от алебарди, коси, брадви и особено железни тояги, и те го владееха до най-голямо съвършенство. Те се наемаха у всекиго, който им плащаше, защото тяхната стихия беше войната, грабежите, сечта.

Редом с моравците и чехите вървяха под своите знамена шестнайсет дружини конници от полските земи, в това число една пшемисълска, една лвовска, една халицка и три подолски, а след тях пехотата от същите земи, въоръжена предимно с ловни копия и коси. Мазовецките князе Януш и Жемовит водеха двайсет и първия, двайсет и втория и двайсет и третия отред. До тях вървеше конницата на епископите и на велможите, на брой двайсет и два отреда. Те бяха отредите на Яшко от Тарнов, на Йендрек от Тенчин, на Спитко Лелива и на Кшон от Остров, на Миколай от Михалов и на Збигнев от Бжеже, и на Кшон от Кози глави, и на Куб от Конецпол, и на Яшко Литенза, и на Кмита, и на Заклнка, а освен тях родовите полкове на Грифитите, на Бобовците, на Козите рога и разни други, които в битките се събираха под общото гербово знаме и имаха един н същ боен призив.

И тъй се разцъфтя земята под тях, както се разцъфтява ливада през пролетта. Вървеше цяла вълна коне, вълна хора, над тях гора от копия с разноцветни знаменца, подобни на мънички цветове, а отзад, в облаци прах, се движеше градската и селската пехота. Всички знаеха, че отиват към страшна битка, но знаеха, че „трябва“, та отиваха на драго сърце.

А на дясното крило се точеха дружините на Витолд под знамена с разни цветове, но с еднакво изображение на литовския герб. Никакъв поглед не можеше да обгърне цялото войнство, защото то се беше разтегнало всред полята и горите на едно пространство, широко повече от немска миля.

Малко преди пладне, като стигнаха до селата Логдау и Таненберг, войските се спряха на края на гората. Мястото изглеждаше удобно за почивка и бе защитено от всякакво неочаквано нападение, тъй като от лявата страна го миеше един ръкав на Домбровското езеро, от дясната — езерото Любен, а пред войските на цяла миля се откриваше широко поле. В средата на това пространство, което постепенно се издигаше в западна посока, се зеленееха мочурите на Грунвалд, а малко но далече се сивееха сламените покриви и голите тъжни угари на Таненберг. Неприятелят, който би поискал да се спусне към горите откъм хълма, лесно можеше да се забележи, но не се надяваха, че той ще настъпи по-рано от следния ден. Войските се спряха тук само за почивка, обаче опитният във военните работи Зиндрам от Машковице запазваше дори и през време на поход бойния ред и настани войските така, та всеки миг да бъдат готови за бой. По заповед на вожда бяха изпратени веднага на леки и бързи коне разузнавачи по посока на Грунвалд и Таненберг и по-нататък, за да изследват околността, а в това време на високия бряг на езерото Любен разпънаха палатката-параклис, за да може — жадният за черковна служба крал да изслуша обичайните литургии.

Ягело, Витолд, мазовецкнте князе и членовете на военния съвет се упътиха към палатката. Пред нея се бяха насъбрали най-първите рицари — и за да се поверят на бога пред страшния ден, и за да видят краля. И го видяха, като мина със сива походна дреха, със сериозно лице, по което ясно личеше тежка загриженост. Годините малко бяха изменили фигурата му и не бяха покрили лицето му с бръчки, нито бяха прошарили косата му, която той и сега също така отмяташе с бързо движение зад ушите си, както тогава, когато Збишко го видя за пръв път в Краков. Но вървеше като че прегърбен под бремето на страшната отговорност, която тежеше на плещите му, като че потънал в голяма печал. Във войската си приказваха, че кралят плаче постоянно над оная християнска кръв, която щеше да се пролее — и така беше в същност. Ягело се отвращаваше от мисълта за войната, особено с хора, които носеха кръст на плащовете и знамената си, и с цялата си душа жадуваше мир. Напразно полските панове, а дори и унгарските посредници Шчибор и Гара изтъкваха надменността и дързостта на кръстоносците, поради която магистър Улрих беше готов да извика на бон целия свят; напразно неговият собствен пратеник Пьотр Кожбог се кълнеше в кръста господен и в рибите на герба си77, че Орденът не иска и да чуе за мир и че вождът от Гнев, граф фон Венде, който единствен ги скланял към мир, бил обсипан от другите с подигравки и оскърбления. Кралят все още имаше надежда, че противникът ще признае справедливостта на неговите искания, ще пожали човешката кръв и ще завърши страшната крамола със справедлива спогодба.

Ето, и сега отиваше да се моли за това в параклиса, понеже простата му и добра душа се терзаеше от страшно безпокойство. Някога Ягело бе нахлувал в земите на кръстоносците с огън и желязо, но бе правил това като езически литовски княз78, а сега, когато като полски крал и християнин видя горящите села, пепелищата, кръвта и сълзите, обхвана го боязън от божия гняв, още повече, че това беше само начало на войната. Ако можеше да се свърши с това! Но ето, днес-утре народите ще се срещнат и земята ще подгизне от кръв. Наистина този неприятел не е справедлив, обаче носи кръстове на плащовете и го бранят толкова велики и свети реликви, та мисълта тръпне пред тях ужасена. Цялата войска мислеше със страх за тези светини и не от стрелите, не от мечовете или от секирите, но главно от тези свети останки се опасяваха поляците. „Как ще вдигнем ръка на магистъра — казваха безстрашните рицари, — когато на бронята му има амулет, а в него мощи и дърво от кръста господен!“ Витолд гореше наистина от жажда за война, подтикваше към нея и бързаше да започне битка, но набожното сърце на краля просто се вцепеняваше при мисълта за ония небесни сили, с които Орденът прикриваше своята несправедливост.

XXIX

Отец Бартош от Клобуцко бе свършил вече първата литургия, а калишкият свещеник Ярош щеше след малко да започне втората и кралят бе излязъл пред палатката, за да поразтъпче малко уморените си от коленичене крака, когато на за пенен кон долетя като буря шляхтичът Ханко Остойчик и преди да успее да скочи от седлото, извика:

— Немците, милостиви господарю!

Скочиха при тези думи рицарите, лицето на краля промени израза си, тон помълча за миг, после извика:

— Слава на Исуса Христа! Где ги видя и колко отреда са?

— Видях една дружина при Грунвалд — отговори със запъхтян глас Ханко, — но зад хълма се вдигаше прах, като че ли идеха повече!

— Слава на Исуса Христа! — повтори кралят.

Изведнъж Витолд, на когото още при първата дума на Ханко кръвта удари в лицето и очите му пламнаха като въглени, се обърна към придворните и извика:

— Да се отложи втората литургия и дайте ми коня!

Но кралят сложи ръка на рамото му и каза:

— Върви ти, братко, пък аз ще остана да изслушам и втората литургия.

Витолд и Зиндрам от Машковице яхнаха конете, но тъкмо когато завиха към лагера, прилетя втори вестител, шляхтичът Пьотр Окша от Влостов, и още отдалече почна да вика:

— Немци! Немци! Видях два отреда!

— На конете! — се обадиха гласове между придворните и рицарството.

И още Пьотр не бе довършил думите си, когато отново се разнесе тропот и долетя трети вестител, а след него четвърти, пети и шести: всички бяха видели, че настъпват все по-многобройни немски дружини, Нямаше вече никакво съмнение — цялата армия на кръстоносците прегражда пътя на кралската войска.

Рицарите за миг се разотидоха при отредите си. С краля при палатката-параклис останаха само шепа придворни, свещениците и оръженосците. Но в този миг се чу звънчето, което беше знак, че калишкият свещеник започва втората литургия, та Ягело протегна ръце, събра ги набожно за молитва, вдигна очи към небето и се упъти с бавни крачки към палатката.

Но когато след литургията излезе отново пред палатката, той можа вече със собствените си очи да се убеди, че вестителите бяха казали истината, защото по краищата на издигащата се все по-нагоре обширна равнина нещо се зачерня, като че ли внезапно бе израсла гора по пустото поле, а над гората трептеше и искреше на слънцето дъга от знамена. Още по-далече, там зад Грунвалд и Таненберг, се издигаше към небето огромен облак от прах. Кралят обхвана с поглед целия този страшен хоризонт, после се обърна към подканц-лера отец Миколай и попита:

— На кой светец почитаме днес паметта?

— Разпращането на апостолите79 — отговори отец подканцлерът.

А кралят въздъхна:

— Значи, денят на апостолите ще бъде последен от живота на много християни, които ще загинат днес на това поле.

И посочи с ръка широката пуста равнина, на която само в средата, на половината път към Таненберг, се възвисяваха няколко вековни дъба.

Но в това време доведоха коня на краля, а отдалече се показаха шестдесет копия, които Зиндрам от Машковице бе изпратил като стража на кралската особа.

Кралската стража се предвождаше от Александър, най-малкия син на плоцкия княз и брат на оня Жемовит, който бе надарен с изключителна съобразителност във военното дело и заседаваше във военния съвет. Второ място след него заемаше литовският братанец на краля, Зигмунт Корибут, многообещаващ момък и с голямо бъдеще, но с неспокоен дух. Между рицарите от охраната най-прочути бяха: Яшко Монжик от Домброва, същински исполин, по снага, кажи-речи, еднакъв с Пашко от Бискупице, а по сила почти равен на самия Завиша Черни; Жулава, дребен и слаб чешки барон, но с безмерна сръчност, прочут при чешкия и унгарския двор от двубоите, на които прострял петнайсетина австрийски рицари, и втори чех Сокол, стрелец над стрелците, и рицарят от Великополша Бениаш Веруш, и Пьотр Медиолански, и литовският болярин Шенко от Похост, чийто баща Пьотр предвождаше един от смоленските полкове, и роднината на краля княз Федушко, и княз Ямонт, и най-сетне същинските полски рицари, „избрани между хиляди“, които всички се бяха заклели да бранят краля до последна капка кръв и да го пазят от всякакво военно премеждие. А непосредствено до кралската особа се намираше подканцлерът отец Миколай и секретарят Збишко от Олешница, учен младеж, опитен в изкуството да чете и пише, но същевременно силен като глиган. Оръжието на господаря пазеха трима оръженосци: Чайка от Нови Двор, Миколай от Моравица и Данилко Рушин, който носеше лъка на краля и колчана със стрелите. Свитата допълваха петнайсетина придворни, които на бързи коне трябваше да разнасят на войските кралските заповеди.

Оръженосците сложиха на краля скъпоценна блестяща броня, после му доведоха също „избрания между хиляди“ тъмнокафяв кон, който изпод стоманеното покривало за главата пръхтеше с ноздри и това беше добро предзнаменование, изпълваше въздуха с цвиленето си и поприклякваше като птица, която се кани да хвръкне. Когато усети под себе си коня и в ръката си копието, кралят изведнъж се промени. Тъгата изчезна от лицето му, малките му черни очи заблестяха, а на бузите му се показа руменина; но то беше само за миг, а когато отецът подканцлер почна да го кръсти, той стана отново сериозен и смирено наведе покритата си със сребрист шлем глава.

В това време немската войска се спусна бавно по полегатата равнина, мина Грунвалд, мина Таненберг и застана в пълен боен ред насред полето. Отдолу, от полския стан, се виждаше много ясно страшният орляк от покритите с железни брони коне и рицари. Доколкото позволяваше вятърът, който развяваше знамената, по-силните очи дори различаваха нашитите по тях различни знаци като: кръстове, орли, грифони, мечове, шлемове, агънца, глави на зубри и мечки.

Старият Мачко и Збишко, които се бяха били по-рано с кръстоносците, та познаваха войската и гербовете им, показваха на своите шерадзки другари двата отреда на магистъра, в които служеше цветът и отборът на рицарството, и бойния отред на целия Орден, чийто предводител беше Фридрих фон Валенрод, и храбрия отред „Свети Георги“, със знаме червен кръст на бяло поле, и много други орденски отреди. Непознати им бяха само знамената на различните гости, които бяха надошли с хиляди от всички страни на света: от Австрия, от Бавария, от Швабия, от Швейцария, от прочутата с рицарството си Бургундия, от богатата Фландрия, от слънчевата Франция, за чиито рицари Мачко разправяше някога, че дори след падането си на земята продължавали още да говорят войнствено, и от задморската Англия, родината на безпогрешните стрелци, и дори от далечната Испания, дето покрай непрекъснатата борба със сарацините бе разцъфтяла най-много от всички други страни храбростта и честта.

И у коравата шляхта от околностите на Шерадз, от Конецпол, от Богданец, от Рогов и от Бжозова, както и от другите полски земи, кръвта в жилите започна да кипи при мисълта, че ей сега, след малко ще им се падне да се счепкат с немците и с цялото това блестящо рицарство. Лицата на по-възрастните станаха сериозни и сурови, защото те знаеха колко тежка и страшна ще бъде борбата. А на младите сърцата почнаха да подскачат също както подскачат със скимтене държаните на ремък ловни кучета, когато забележат отдалеко дивия звяр. Някои стисваха по-силно в дланите си копията, дръжките на мечовете и секирите, изместваха се към задницата на коня, сякаш се готвеха за скок, а други почваха да дишат ускорено, като че внезапно им е станало тясно в ризниците. Но опитните бойци ги успокояваха с думите: „Няма да ви отмине, има за всекиго, дай боже да не бъде само премного.“

Но кръстоносците, които оглеждаха отгоре гористата низина, виждаха по края на гората само десетина полски отреда и съвсем не бяха уверени дали това е цялата кралска армия. Наистина наляво около езерото се виждаха сиви грамади от бойци, а в храсталаците блестеше нещо като върхове на сулици, тоест леки копия, каквито употребяваха литовците. Но това можеше да бъде само голям полски разезд. Едва бежанците от разрушения Гилгенбург, десетина-петнайсет от които бяха доведени при магистъра, засвидетелствуваха, че насреща са изправени всичките полско-литовски войски.

Но те напразно описваха силата на неприятеля. Магистър Улрих не искаше да им вярва, защото още от започването на войната вярваше само на това, което му изнасяше и което му предвещаваше несъмнена победа. Той не изпращаше разузнавачи, като смяташе, че и без всичко това ще се стигне до решителна битка, а тази битка не може да завърши иначе освен със страшното поражение на неприятеля. Уверен във военната сила, каквато нито един от магистрите не бе извеждал дотогава на бойното поле, той подценяваше противника, а когато вождът на Гнев, който правеше разузнавания по свой почин, му съобщаваше, че все пак войските на Ягело са по-многобройни, той отговаряше:

— Какви войски са те! Само с поляците ще трябва малко да се понасилим, а останалите, да бъдат, ако ще и безброй, са жалък народ, повече годен за лъжица, отколкото за оръжие.

И понеже с всички сили се стремеше към битка, той много се зарадва сега, когато внезапно се озова пред неприятеля и когато видът на бойното знаме на цялото кралство, което ясно се червенееше на тъмния фон на боровете, не му позволяваше повече да се съмнява, че пред него стои главната армия.

Но немците нямаше как да нападнат застаналите край гората и вътре в нея поляци, защото рицарството беше страшно само в открито поле, а не обичаше и не можеше да се сражава в горския гъстак.

И около магистъра се събраха за късо съвещание как да измъкнат противника от гъсталака.

— В името на свети Георги! — извика магистърът. — Минахме две мили, без да си починем, и горещината е ужасна, а телата ни се обливат в пот под броните. Та няма да чакаме тук, докато на неприятеля му скимне да излезе на полето.

В отговор на това граф Венде, човек на почетна възраст и с голям ум, рече:

— Наистина тук вече се присмяха на моите думи — и ги осмиваха ония, които навярно ще се измъкнат от това бойно поле, на което аз ще падна (тук той погледна Вернер фон Тетинген), — но все пак ще кажа онова, което съвестта и обичта ми към Ордена повелява. Не смелост липсва на поляците, но както зная, кралят до последния миг се надява, че ще му изпратим пратеници за мир.

Вернер фон Тетинген не отговори нищо, само се изсмя презрително, но и на магистъра не бяха приятни думите на Венде, та рече:

— Време ли е сега да се мисли за мир?! За друго трябва да се съветваме.

— За божието дело е всякога време — отвърна фон Венде.

Но жестокият члуховски вожд Хенрих, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два голи меча, докато ги обагри с полска кръв, обърна към магистъра затлъстялото си и потно лице и извика със страшен гняв:

— По-мила ми е смъртта от позора! Ако ще и сам-самичък, с тези мечове ще се хвърля върху цялата полска войска!

Улрих посмръщи вежда и каза:

— Проявяваш непокорство.

А после се обърна към вождовете:

— Съветвайте само как да измъкнем неприятеля от гората.

И чуха се най-различни съвети, докато най-сетне се понрави и на вождовете, и на по-видните гости мнението на Герсдорф — да се изпратят при краля двама херолди със съобщение, че магистърът му праща два меча и призовава поляците на смъртен бой, пък ако полето му се вижда малко, той ще поотстъпи с войските си, за да им го разшири.

Кралят току-що се бе отдалечил от брега на езерото и се бе упътил към лявото крило при полските отреди, дето трябваше да препаше множество рицари, когато внезапно му съобщиха, че двама херолди се спущат откъм войските на кръстоносците.

Сърцето на Ягело затуптя от надежда:

— Ами ако идат с предложение за справедлив мир?

— Дай боже! — отвърнаха духовниците.

Кралят прати да повикат Витолд, а в това време херолдите, без да бързат, се приближиха до стана.

В ясния слънчев блясък ги виждаха добре как идеха, яхнали огромните си, покрити с металически брони бойни коне. Единият имаше на щита си изобразен черния императорски орел на златно поле, вторият, който беше херолд на щетинския княз — гриф на бяло поле. Редиците се разстъпиха пред тях, а те слязоха от конете, застанаха пред великия крал и като наведоха малко глави, за да му отдадат чест, така изпълниха пратеничеството си:

— Магистър Улрих — рече първият херолд — призовава твое величество и княз Витолд на смъртен бой и за да възбуди мъжеството ви, което изглежда, че ви липсва, праща ви тези два голи меча.

Като каза това, той сложи мечовете в краката на краля. Яшко Монжик от Домброва преведе думите му на краля, но едва довърши, и напред излезе вторият херолд с грифа на щита си и каза:

— Магистър Улрих заповяда също да ви уведомим, пане, че ако ви е недостатъчно полето за битка, той ще отстъпи с войските си, за да не киснете из гъсталаците.

Яшко Монжик отново преведе думите му и настъпи мълчание: само рицарите от кралската свита почнаха тихо да скърцат със зъби, възмутени от такава дързост и обида.

Последната надежда на Ягело се разпръсна като дим. Той очакваше пратеници за спогодба и мир, а в същност то било пратеничество на надменност и за война.

И като вдигна насълзените си очи към небето, отговори:

— Мечове ние имаме достатъчно, но приемам и тези като предзнаменование за победата, която сам господ ми праща чрез вашите ръце. А полето за битката пак бог ще определи. Към неговата справедливост се обръщам сега аз и се оплаквам за нанесените ми злини и за вашата несправедливост и гордост — амин!

И две големи сълзи потекоха по загорелите му бузи. В това време се чуха гласове на рицарите от свитата на краля:

— Немците отстъпват. Освобождават полето!

Херолдите си отидоха и след малко ги видяха отново да яздят нагоре на своите огромни коне и да блестят в светлината на слънцето с копринените дрехи, които носеха върху броните.

Полските войски излязоха в пълен боен ред от гората и храсталаците. В средата вървеше така нареченият челен отред, съставен от най-страшните рицари, след него главният, а след главния пехотата и наемниците. Благодарение на това между отредите се отвориха две дълги улици, по които летяха Зиндрам от Машковице и Витолд. Последният беше без шлем на главата, с блестяща броня, приличен на зловеща звезда или на гонен от вихъра пламък.

Рицарите поемаха въздух в гърдите си и се настаняваха по-здраво на седлата.

Битката щеше да започне ей сега.

Магистърът наблюдаваше в това време кралските войски, които излизаха от гората.

Той гледа дълго време техния голям брой, разперените им като на грамадна птица криле, повяваните от вятъра разноцветни знамена и внезапно сърцето му се сви от някакво непознато, страшно чувство. Може би видя с очите на душата си грамади от трупове и реки от кръв. Той не се страхуваше от хората, но може би се уплаши от бога, който държеше вече там, в небесните висини, везните на победата.

За пръв път му дойде наум какъв страшен ден е настъпил и за пръв път усети каква безмерна отговорност е поел на плещите си.

И лицето му пребледня, устните му затрепераха, а от очите потекоха изобилни сълзи. Вождовете гледаха с учудване своя главнокомандуващ.

— Какво ви е, господарю? — попита граф Венде.

— Наистина, тъкмо време за сълзи! — се обади жестокият члуховски вожд Хенрих.

А великият вожд Куно Лихтенщайн изду устни и рече:

— Открито те укорявам за това, магистре, защото би трябвало сега да въодушевяваш сърцата на рицарите, а не да ги отчайваш. Наистина не такъв сме те виждали по-рано.

Но въпреки всички усилия сълзите на магистъра течеха така изобилно по черната му брада, сякаш в него плачеше някой друг.

Най-сетне той се овладя малко, обърна строги очи към вождовете и извика:

— По местата!

И те се затекоха всеки при своето знаме, защото магистърът каза това много повелително, а сам протегна ръка към оръженосеца си и рече: Дай ми шлема.

Вече сърцата на всички и в двете войски биеха като чукове, но тръбите не даваха още сигнал за боя.

Настъпи може би по-тежка от самия бой минута на очакване. На полето между немците и кралската армия откъм страната на Таненберг се издигаха няколко вековни дъба, на които се бяха покатерили местни селяни, за да гледат борбата на тези войски, толкова огромни, каквито от незапомнени времена светът не бе виждал. Но освен тази единствена купчина дървета цялото поле беше пусто, сиво, страхотно, прилично на мъртва степ. Само вятърът се разхождаше по него, а над него витаеше смъртта. Очите на рицарите се обръщаха неволно към тая зловеща, безмълвна равнина. Носените по небето облаци засланяха от време на време слънцето и тогава върху нея падаше мъртвешка тъмнина.

Изведнъж налетя вихър. Зашумя в гората, обрули хиляди листа, втурна се в полето, грабна сухите стъбла на тревата, вдигна облаци прах и го понесе в очите на кръстоноските войски. В същия миг въздухът потрепера от гръмливия глас на правите и криви рогове и на пищялките и цялото литовско крило се откъсна от мястото си, като че хвръкна огромен орляк птици. Според обичая си те изведнъж полетяха в галоп. Конете с обтегнати шии и свити уши препускаха с всички сили напред; ездачите размахваха мечове и копия и летяха със страшен вик срещу лявото крило на кръстоносците.

Магистърът тъкмо тогава беше там. Вълнението му бе вече минало, а от очите му излизаха искри вместо сълзи. И като видя развилнялата се литовска буря, обърна се към Фридрих Валенрод, който предвождаше тази част от войските, и рече:

— Витолд излиза пръв. Почнете тогава и вие в името божие!

И с махване на десницата си той прати в боя четиринайсет отреда от желязното рицарство.

— Gott mit uns!80 — извика Валенрод.

Отредите насочиха копия и тръгнаха най-напред ходом. Но както търколен отгоре по стръмнината камък колкото повече се търкаля, толкова се засилва надолу, така и те от ходом минаха в тръс, после в галоп, и летяха страшни, неудържими като лавина, която помита и събаря всичко по пътя си.

Земята кънтеше и се огъваше под тях.

Битката всеки миг щеше да се разпростре и разгори по цялата бойна линия, затова полските отреди запяха старата бойна песен на свети Войчех. Сто хиляди покрити с желязо глави обърнаха очи към небето и от сто хиляди гърла излезе един гигантски глас, подобен на небесен гръм:

И веднага придойде сила в костите им, а сърцата им станаха готови за смърт. И такава неизмерима победна мощ имаше в тези гласове и в тази песен, сякаш наистина гръмотевици прогърмяха по небето. Трепнаха копията в ръцете на рицарите, люшнаха се големите и малките знамена, потрепера въздухът, залюляха се клоните в гората, а събудените горски екове почнаха да се обаждат в глъбините и да зоват, сякаш повтаряха на езерата, на лъките и надлъж и нашир по цялата земя:

А те пееха по-нататък:

В това време на дясното крило кипеше вече ожесточена битка, която все повече се приближаваше към центъра.

Трясъкът, цвиленето на конете, страшните викове на хората се смесваха с песента. Но навремени виковете утихваха, като че на ония хора там спираше дъхът, и в едно от тези прекъсвания можеха да се чуят гръмливите гласове:

И пак по гората отекна: „Кирие елейсооон!“ Крясъците на дясното крило се усилиха отново, но никой не можеше нито да узнае, нито да разбере какво става там, защото магистър Улрих, който наблюдаваше битката отвисоко, в този миг прати срещу поляците нови двайсет отреда под предводителството на Лихтенщайн.

А в същото време при полския челен отред, в който бяха най-първите рицари, долетя като мълния Зиндрам от Машковице и като посочи с меча приближаващия се облак немци, извика така силно, та чак конете в първата редица приседнаха на задните си крака:

— Напред! Бий!

И рицарите се наведоха над шиите на конете, протегнаха пред себе си копията и тръгнаха.

Литовските войски се огънаха пред страшния напор на немците. Първите редици, най-добре въоръжени, съставени от по-заможни литовски и руски боляри, постлаха с телата си земята. Следващите се нахвърлиха бясно върху кръстоносците, но никакво мъжество, никаква издръжливост, никаква човешка сила не можеше да ги запази от гибел и поражение. И как можеше да бъде иначе, когато от едната страна се биеше рицарството, цялото в стоманени доспехи и на коне, защитени също от стомана, а от другата народ, наистина снажен и силен, но на дребни кончета и облечен само в кожи?… Напразно упоритият литовец търсеше как да се добере до кожата на немеца. Сулиците, сабите, острията на копията, криваците с набити по тях кремъци или гвоздеи отскачаха от железните плочки като от скала или като от стени на замък. Тежестта на хората и на конете смазваше нещастните отреди на Витолд, сечеха ги мечовете и секирите, пробождаха ги и трошеха костите им алебардите, тъпчеха ги конските копита.

Княз Витолд напразно хвърляше в тази паст на смъртта все нови и нови дружини, напразно беше упорството, не помагаше яростта, не помагаше презрението към смъртта и реките кръв! Първи се разбягаха татарите, бесарабите, власите, а наскоро се пропука и литовската стена и див ужас обзе всички бойци.

По-голямата част от войската се разбяга по посока на езерото Любен и след нея се втурнаха главните сили на немците, като косяха така страшно, че цялото крайбрежие се покри с трупове.

Обаче другата част от Витолдовите войски, по-малката, в която бяха трите смоленски полка, се отдръпваше към полското крило, притискана от шест немски отреда, а после и от ония, които се връщаха от преследването. Но по-добре въоръжените смоленски войски даваха силен отпор. Боят тук се превърна в клане. С потоци кръв се откупваше всяка крачка, всяка педя земя. Единият от смоленските полкове беше съсечен едва ли не до крак. Двата други се бранеха отчаяно и яростно. Но вече нищо не можеше да спре побеждаващите немци. Някои от техните отреди бяха обхванати като че ли от бойна лудост. Отделни рицари пришпорваха и изправяха конете и се хвърляха слепешката, с вдигната секира или меч, в най-гъстата навалица на неприятеля. Ударите на техните мечове и алебарди станаха почти свръхчовешки, а цялата тази хала, която сечеше, тъпчеше и мачкаше смоленските коне и рицари, най-сетне дойде отстрана на челния и на главния полски отред, защото те и двата вече от един час и повече се биеха с немците, които предвождаше Куно Лихтенщайн.

На Куно тук не му тръгна така лесно, защото имаше по-голямо равенство във въоръжението и конете, а също и в рицарската опитност. Полските копия дори спряха немците и ги отблъснаха назад главно защото първи ги нападнаха трите страшни отреда: краковският, ловният, под началството на Йендрек от Броховице, и гвардейският, предвождан от Повала от Тачево. Но най-страшната битка се разгоря чак тогава, когато рицарите изпочупиха копията си и се хванаха за мечовете и секирите. Тогава щит се удряше о щит, човек се сграбчваше с човек, падаха коне, поваляха се знамена, пукаха се под ударите на секири и двуръчни мечове шлемовете, нараменниците, ризниците, обливаше се с кръв желязото, свличаха се от седлата като подсечени борове храбрите бойци. Онези от рицарите на кръстоносците, които вече от Вилно познаваха битките с поляци, знаеха колко корав и упорит е този народ, но новаците и чуждите гости ненадейно бяха обхванати от подобно на уплаха учудване. Мнозина неволно задържаха коня, поглеждаха неуверено пред себе си и преди да решат какво да правят, загиваха под удара на полската десница. И както градът се изсипва безжалостно от медножълтия облак върху житата, така нагъсто се сипеха страшните удари и удряха мечове, удряха секири, удряха без отдих и милост, дрънчаха като железни брони в ковачница, смъртта гасеше като вихър живота, стонове се изтръгваха от гърдите, гаснеха очите и пребледнелите младежки глави потъваха във вечна нощ.

Нагоре хвърчаха искри от желязото, късове от копия, пряпорци, щраусови и паунови пера. Копитата на конете се плъзгаха по легналите на земята окървавени ризници и конски трупове. Който бе паднал ранен, подковите го смазваха.

Но нито един от по-първите полски рицари не беше паднал още и те вървяха напред в бъркотията и теснотата, като извикваха имената на покровителите си светни или родовите си бойни призиви — както върви огън по суха степ и поглъща шубраци и треви. Там пръв Лис от Тарговиско налетя върху Гамрат, вожд на Остерода, който, останал без щит, бе намотал на кълбо около ръката си белия плащ и с него се засланяше от ударите.

С върха на меча си Лис разсече плаща и нараменника, отсече рамото от тялото, а с второ мушкане прободе корема, та острието опря чак в гръбнака. Извикаха тревожно хората от Остерода, като видяха смъртта на вожда си, но Лис се хвърли между тях като орел между жертви, а когато Сташко от Харбимовице и Домарат от Кобиляни му се притекоха на помощ, почнаха и тримата да лющят страшно немците както мечките лющят шушулките, когато попаднат на нива, засята с млад грах.

Пак там Пашко Злодей от Бискупице уби славния брат Кунц Аделсбах. Като видя пред себе си великана с кървава секира в ръка, по която заедно с кръвта се бяха полепили и човешки косми, Кунц се уплаши и искаше да се предаде в плен. Но Пашко не дочу думите му във врявата, надигна се на стремената и му разсече главата заедно със стоманения шлем, като че някой бе разсякъл на две ябълка. Веднага след това премахна Лох от Мекленбург и Клингенщайн, и Хелмсдорф от заможен графски род в Швабия, и Лимпах от околността на Могунция81, и Нахтервиц също от Могунция — докато най-сетне ужасените немци отдясно и отляво почнаха да отстъпват пред него, а той удряше по тях като по събаряща се стена и всеки миг го виждаха как се подига на седлото за удар, а после блясъка на секирата и немския шлем, който падаше в краката на конете.

Пак там храбрият Анджей от Броховице счупи меча си о главата на един рицар, който имаше на щита си изобразена кукумявка, сграбчи мишницата му, изви я и му изтръгна двуръчния меч, с който веднага го лиши от живот. Пак той взе в плен младия рицар Динхайм, когото видя без шлем и му дожаля да го убива, защото той наистина бе още съвсем дете и го гледаше с детински очи. Предаде го тогава Анджей на оръженосеца си, без да подозира, че си взема зет, защото това рицарче по-сетне се ожени за дъщеря му и остана завинаги в Полша.

Сега немците налетяха с ярост в желанието си да отърват младия Динхайм, който произхождаше от заможния род на рейнските графове, обаче предзнаменните рицари Сумик от Надброж и двамата братя от Пломиков, и Добко Охвя, и Зих Пикна веднага ги нападнаха, както лъв връхлита на бика, отблъснаха ги към отреда „Свети Георги“, като сееха всред тях гибел и унищожение.

А с чужденците гости се сблъска кралският гвардейски отред под водителството на Чолек от Желихов.

Там Повала от Тачево, който имаше свръхчовешка сила, поваляше хора и коне, чупеше железни шлемове като черупки от яйца, нападаше сам-самин цели тълпи, а редом с него вървяха Лешко от Горай, другият Повала от Вихуч и Мотислав от Скшинно, и двама чехи — Сокол и Збиславек. Тук боят продължи доста, защото върху този единствен отред се нахвърлиха три немски, но когато двайсет и седмият отред на Яшко от Тарнов му дойде на помощ, силите им се изравниха горе-долу и немците бяха отблъснати почти на половин изстрел със стрела от мястото, дето бе станало първото сблъскване.

Но още по-далеко ги отхвърли големият краковски отред, чийто вожд беше самият Зиндрам, а начело, между предзнаменните, вървеше най-страшният от всички поляци: Завиша Черни от герба Сулима. Редом с него се сражаваха брат му Фарурей и Флориан Йелитчик от Коритница, и Скарбек от Гури, и славният Лис от Тарговиско, и Пашко Злодей, и Ян Наленч, и Стах от Харбимовице. Под страшната ръка на Завиша гинеха храбри мъже, сякаш в тази черна броня идеше насреща им самата смърт, а той се биеше със свъсени вежди и стиснати челюсти, спокоен, внимателен, като че ли вършеше обикновена работа; понякога с увереност вдигаше щита, отбиваше удара, но на всяко светване на меча му отговаряше страшният вик на сразения воин, а той дори не се озърташе, вървеше напред и действуваше като черен облак, от който всеки миг пада гръм.

Познанският отред, който имаше на знамето си орел без корона, се биеше също на живот и смърт, а архиепископският и трите мазовецки се стремяха да го надминат. Но и всички други се надпреварваха по ожесточение и по неотстъпно мъжество. В шерадзкия отред младият Збишко от Богданец се хвърляше като глиган в най-гъстите тълпи, а редом с него вървеше старият страшен Мачко и се биеше разсъдливо, както се бори вълк, който ухапва само смъртоносно.

Той търсеше навсякъде с очи Куно Лихтенщайн, но като не можеше да го съгледа в гъстата навалица, оглеждаше другите, които бяха по-богато облечени, и нещастен биваше всеки рицар, комуто се паднеше да се бие с него. Недалече от двамата богданецки рицари се хвърляше небивало зловещият Чтан от Рогов. Още на първата среща му разбиха шлема, та сега се биеше с гола глава, като плашеше с окървавеното си космато лице немците, които мислеха, че пред тях стои не човек, а някакво горско чудовище.

Така стотици, а после хиляди рицари от двете страни паднаха на земята, докато най-сетне под ударите на разярените поляци немската вълна започна да се разколебава. Но тогава стана нещо такова, което можеше в един миг да измени съдбата на цялата битка.

Като се връщаха от преследването на литовците, разгорещените и упоени от победата немски отреди се нахвърлиха отстрани върху полското крило.

Останали с убеждение, че всички кралски войски са вече избити и че боят е изцяло спечелен, те се връщаха на големи безредни тълпи, с викове и песни, когато неочаквано видяха пред себе си жестоката сеч и поляците, вече почти победители, които заобикаляха немските отреди.

Тогава кръстоносците наведоха глави и загледаха смаяно през решетките на наличниците това, което ставаше, а после всеки от тях пришпорваше коня и се впускаше в бойния вихър.

И така налиташе тълпа след тълпа, докато скоро хиляди се нахвърлиха върху уморените от боя полски отреди. Немците викнаха от радост, като видяха идващата им помощ, и с ново въодушевление почнаха да удрят поляците. Страшна битка закипя по цялата линия, по земята потекоха потоци кръв, небето се заоблачи и се разнесоха глухи гърмежи, като че сам бог искаше да вземе участие в борбата.

И победата почна да клони към немците… Малко оставаше да се вмъкне объркване в полските редици, вече разлуделите се в боя отреди на кръстоносците запяха в един глас победната песен:

Но изведнъж стана нещо още по-ужасно.

Един от падналите на земята кръстоносци разпра с нож корема на коня на Марчин от Врочимовице, който държеше голямото, свято за всички войски краковско знаме с изобразения на него коронован орел. Конят и ездачът изведнъж се повалиха, а заедно с тях се залюля и падна знамето.

В един миг стотици железни ръце се протегнаха към него, а от всички немски гърди се изтръгна радостен вик. Стори им се, че това е вече краят, че страх и объркване ще обхванат сега поляците, че иде часът на поражението, избиването и клането, че остава само да преследват и да секат бягащите.

Но ги очакваше страшно и кърваво разочарование.

Наистина полските войски викнаха в един глас от отчаяние при вида на падащото знаме, но в този вик и в това отчаяние имаше не страх, а ярост. Би казал човек, че огън падна върху ризниците. Като разярени лъвове се спуснаха към това място най-страшните рицари от двете войски и би казал човек, че се е развихрила буря около знамето. Хора и коне се сляха в един чудовищен въртоп, а в този въртоп се протягаха ръце, звънтяха мечове, свистяха секири, скърцаше стоманата о желязото: трясък, стонове, див вик на избиваните бойци се сливаха в един такъв страхотен рев, като че прокълнатите души се бяха обадили внезапно от дъното на ада. Вдигна се прах и от него се показаха само заслепените от ужас коне, без ездачи, с кръвясали очи и диво развяна грива.

Но това трая малко. Нито един немец не излезе жив от тази буря и скоро над полските отреди отново се развя отнетото знаме. Вятърът го залюля, разгъна го и то разцъфна тържествено като гигантско цвете, като знак на надежда, като знак на божия гняв към немците и на победа за полските рицари.

Цялата войска го поздрави с победен вик и се нахвърли в такова безпаметство върху немците, като че ли във всеки отред се бяха удвоили силите и бойците.

А немците, избивани безмилостно, без отдих, дори без такова прекъсване, каквото е потребно на гърдите да си поемат дъх, заобиколени от всички страни, притискани, поразявани неумолимо от ударите на мечове, секири, брадви, боздугани, почнаха отново да се колебаят и да отстъпват. Тук-таме се обадиха гласове за милост. Тук-таме из бъркотията изскачаше някой рицар-чужденец с лице побеляло от страх и ужас и избягваше обезумял натам, накъдето го носеше не по-малко ужасеният му кон. По-голямата част от белите плащове, каквито орденските братя носеха върху броните си, лежеха вече на земята.

И тежка тревога обхвана сърцата на немските вождове, защото разбраха, че цялото им спасение сега е в магистъра, който до това време чакаше готов начело на шестнайсет запасни дружини.

И като наблюдаваше от височината битката, разбра също, че моментът е дошъл, та поведе своите железни дружини, както вихър понася тежък градоносен облак.

Но още по-рано пред третата полска линия, която дотогава не бе взела участие в боя, се яви на запенен кон Зиндрам от Машковице, който бдеше над всичко и следеше хода на битката.

Там, между полската пехота, имаше няколко роти наемни чехи. Една от тях се заколеба още преди сблъскването, но засрамена навреме, остана на мястото си и като заряза вожда си, сега гореше от жажда за бой, за да изкупи с мъжество минутната си слабост. Но главната сила тук съставяха полските полкове, образувани от конници, но без брони — бедни дворяни, от градска и по-многочислена селска пехота, въоръжени с ловни копия, тежки вили с железни зъбци и с коси, прикрепени на прътове.

— Готви се! Готви! — викаше с гръмовит глас Зиндрам от Машковице и прелиташе като светкавица надлъж покрай редиците.

— Готви се! — повториха по-малките вождове.

А селяните, като разбраха, че иде и техният ред, опряха в земята дръжките на копията, бухалките и косите, прекръстиха се и почнаха да плюват на работните си, огромни длани.

И по цялата линия се разнесе това зловещо плюване, след което всеки хвана оръжието си и си пое дъх. В този миг при Зиндрам прилетя един момък със заповед от краля и запъхтяно му пришепна нещо на ухото, а той се обърна към пехотинците, замахна е меча и извика:

— Напред!

— Напред! Като стена! Равни се! — се разнесоха виковете на началниците.

— Тръгвай! Върху кучите синове! Бий в тях!

И тръгнаха, А за да вървят в крак и да не чупят редиците, всички вкупом почнаха да повтарят:

— Бо-го-ро-ди-це пъл-на с бла-го-дат.

И прииждаха като наводнение. Вървяха наемните полкове и градските момци; селяните от Малополша и Великополша и силезийците, които преди войната се бяха скрили в кралството, и мазурите от околността на Елк, които бяха избягали от кръстоносците. Цялото поле светна и заблестя от върховете на копията и от косите.

И стигнаха най-сетне.

— Бий! — извикаха началниците.

— Ъх!

И всеки ъхна така, както ъха якият дървар, когато замахне за пръв път с брадвата, а после почва да удря, колкото му държат силите и му стига дъхът в гърдите.

Глъч и вик се вдигна чак до небесата.

Кралят, който от едно възвишение ръководеше целия бой, разпращаше вестители и бе пресипнал да дава заповеди, когато видя най-сетне, че вече всички войски действуваха, почна и той да напира да вземе участие в боя.

Придворните не го пущаха от страх за свещената особа на господаря. Жулава хвана юздите на коня му и при все че кралят го удари с копието по ръката, не го пусна. Други му препречиха пътя, като го молеха, настояваха и доказваха, че и без това не може да измени съдбата на битката.

А в това време над краля и над цялата му свита надвисна най-страшна опасност.

Магистърът, като следваше примера на ония, които се бяха върнали след разгрома на литовските сили, и искаше също да удари поляците отстрани, описа дъга, вследствие на което неговите шестнайсет отборни дружини трябваше да минат тъкмо край хълма, на който стоеше Владислав Ягело.

Опасността бе забелязана веднага, но нямаше време за отстъпление. Само свиха кралското знаме, а същевременно кралският писар Збигнев от Олешница препусна с всичка сила до най-близкия отред, който тъкмо се готвеше да посрещне неприятеля и чийто вожд беше рицарят Миколай Келбаса.

— Кралят е в опасност. На помощ! — завика Збигнев.

Но Келбаса, който преди това бе изгубил шлема си, дръпна от главата си мократа от пот и окървавена шапчица, показа я на вестоносеца и извика със страшен гняв:

— Виж дали стоим тук със скръстени ръце! Безумецо! Не виждаш ли, че този облак иде към нас и че ако дойдем там, тъкмо тогава ще го насочим към краля! Махай се оттук, да не те пробода с меча си!

И забравил с кого говори, задъхан тежко и разярен от гняв, той наистина замахна към пратеника, а оня, като видя с кого има работа и още повече, че старият боец беше прав, затече се обратно към краля и му повтори това, което чу.

Тогава кралската стража се изправи като стена отпред, за да заслони господаря с гърдите си. Обаче този път кралят не се остави да го задържат и застана в първата редица. Но едва успяха да се построят, и немските отреди дойдоха вече така близо, та можеха подробно да се разпознаят гербовете на щитовете. Техният вид можеше да всели трепет и в най-смелите сърца, защото това беше цветът и отборът на рицарството. Облечени в блестящи брони, на огромни като турове коне, неуморени от боя, в който до това време не бяха взели участие, и отпочинали, те вървяха като ураган, с тропот, с бучене, с плющене на големите и малките знамена, а самият велик магистър летеше пред тях с бял широк плащ, който се развяваше и изглеждаше като грамадни орлови криле.

Магистърът отмина вече кралската свита и бързаше към центъра на битката, защото какво значеха за него там шепа рицари, застанали настрана, между които не подозираше присъствието на краля и не можа да го разпознае! Но изпод едно знаме се откъсна великан немец и дали защото позна Ягело, или защото се съблазни от сребристата броня на краля, дали най-сетне искаше да се покаже с рицарската си смелост, наведе глава, насочи копието и се затече право към краля.

И кралят смушка коня и преди да успеят да го задържат, се затече също към него. И те без съмнение биха се сразили в смъртен двубой, ако не бе онзи същият Збигнев от Олешница, младият кралски секретар, еднакво вещ в латинския език, както и в рицарския занаят. С къс от копие в ръка той заобиколи немеца отстрани, прасна го по главата, строши му шлема и го свали на земята. „В този миг сам кралят го удари с копието в откритото чело и благоволи да го убие със собствената си ръка.“

Така загина славният немски рицар Диполд Кикириц фон Дибер. Княз Ямонт хвана коня му, а самият той лежеше сразен смъртно с бялата си дреха върху стоманената броня и с позлатен пояс. Очите му се изблещиха, но краката му ровеха още известно време земята, докато най-голямата човешка утешителка, смъртта, покри главата му с тъмнина и го успокои завинаги.

Затекоха се рицарите от хелминския отред с желание да отмъстят за смъртта на другаря си, но сам магистърът им препречи пътя с думите „Herum! Herum!“83 и ги изпращаше там, дето трябваше да се реши съдбата на този кървав ден, тоест към центъра на битката.

И отново се случи нещо необикновено. Застаналият най-близо до мястото на боя Миколай Келбаса позна наистина неприятеля, но в облаците прах другите полски отряди не можаха да познаят немците и убедени, че това са литовците, които се връщат в боя, не побързаха да ги пресрещнат.

Най-сетне Добко от Олешница изскочи срещу препускащия отпред велик магистър и го позна по плаща, по щита и по големия амулет с реликви, който той носеше на гърдите си над ризницата. Но полският рицар, при все че превишаваше извънредно много магистъра по сила, не посмя да удари с копието си амулета. Той само вдигна копието му нагоре, рани слабо коня му, после и двамата описаха дъга и всеки се затече към своите.

— Немци! Самият магистър! — извика Добко.

Като чуха това, полските отреди полетяха от мястото си с най-голяма скорост към врага. Пръв нападна със своите хора Миколай Келбаса и битката се разгоря отново.

Но дали защото рицарството от хелминската земя, сред което имаше мнозина от полска кръв, не се биеше усърдно, или понеже нищо вече не можеше да удържи яростта на поляците, получи се така, че това ново нападение не даде такъв резултат, на какъвто се надяваше магистърът. Струваше му се, че това ще бъде последният удар, нанесен на кралската войска, а всъщност той скоро забеляза, че поляците напират, вървят напред, удрят, секат, хващат като в железни клещи отредите, а неговото рицарство повече се брани, отколкото напада.

Напразно ги подканваше с глас, напразно ги вкарваше в боя с меча си. Те се защищаваха наистина, и се защищаваха силно, но им липсваше оня замах и онова въодушевление, което подтиква победните войски, от каквото горяха сърцата на поляците. С разбити доспехи, кървави, ранени, с ощърбено оръжие, останали без глас в гърдите, полските рицари все пак се хвърляха като р самозабрава към най-гъстите купчини на немците, а те почнаха ту да задържат изведнъж конете, ту да се озъртат зад себе си, сякаш искаха да разберат не са ли се още затворили железните клещи, които ги обхващаха все по-страшно, и отстъпваха бавно, но постоянно, като че с желание незабелязано да се измъкнат от убийствения обръч. Изведнъж откъм гората се чуха нови викове. Това беше гласът на Зиндрам, който изпращаше в боя селяните. Зазвъняха веднага по желязото косите, зазвънтяха броните под ударите на тоягите, труп почна да пада след труп, кръвта се лееше като поток по утъпканата земя и битката се превърна в един необозрим пламък, тъй като немците разбраха, че спасението им е само в меча, и започнаха да се бранят отчаяно.

И те все още се бореха, несигурни за победата, докато огромни кълба прах се извиха ненадейно от дясната страна на битката.

— Литовците се връщат! — гръмнаха радостно полските гласове.

И отгатнаха. Литовците, които по-лесно можеха да бъдат разбити, отколкото победени, се връщаха сега и с нечовешка врява летяха като вихър на бързите си коне право в боя.

Тогава няколко кръстоноски вожда начело с Вернер фон Тетинген долетяха при магистъра.

— Спасявайте се, господарю! — викаше с побледнели устни вождът от Елблонг, — Спасявай себе си и Ордена, докато обръчът не е затворен.

Но мъжественият Улрих го погледна мрачно, вдигна ръка към небето и извика:

— Не дай боже да напусна това поле, на което паднаха толкова храбреци! Не дай боже!

И като викна на хората си да вървят след него, той се хвърли във водовъртежа на битката. В това време литовците пристигнаха и настана такава неразбория, такъв водовъртеж и кипеж, че човешкото око не можеше вече нищо да различи.

Магистърът, ударен с острието на литовска сулица в устата и два пъти ранен в лицето, отбиваше още някое време ударите с отмаляваща десница; най-сетне, мушнат с копие в шията, рухна като дъб на земята.

Мравуняк от облечени с кожи бойци го покри напълно.

Вернер Тетинген с няколко дружини се спаси с бягство, но около всички останали отреди се затвори железният обръч на кралските войски. Битката се превърна в сеч и в такова нечувано поражение на кръстоносците, каквото в цялата история на човечеството малко е имало. И никога в християнските времена, след битката на римляните и готите с Атила и на Карл Мартел с арабите, не са се били помежду си толкова силни войски. Но сега едната от тях вече в по-голямата си част лежеше като пожъната нива. Отслабнаха и онези дружини, които магистърът изпрати последни в боя, Хелминските войски забодоха дръжките на пряпорци-те в земята. Други немски рицари скачаха от конете като знак, че искат да се предадат в плен, и падаха на колене по обляната с кръв земя. Целият отред „Свети Георги“, в който служеха чужденците-гости, направи същото заедно със своя вожд.

Но битката продължаваше още, защото много отреди на кръстоносците предпочитаха да умрат, отколкото да молят за милост и за плен. Сега немците се събраха според военния си обичай в грамаден кръг и се защищаваха като стадо глигани, заобиколено от глутница вълци. Полско-литовският обръч опаса този кръг, както змия опасва тялото на бик, и почна да се стеснява все повече. И отново замахваха ръце, трещяха криваци, скриптяха коси, сечаха мечове, бодяха копия, удряха брадви и секири. Изсичаха немците като борова гора, а те умираха мълчаливо, мрачни, огромни, неустрашими.

Някои приповдигаха наличника си, прощаваха се един с друг и си даваха последна целувка пред смъртта; други се хвърляха слепешката в разгара на боя, като че обзети от безумие, а някои се биеха като насън, други най-сетне се убиваха сами, като си втикваха в гърлото мизерикордията, или махваха нашийниците и се обръщаха към другарите си с молба: „Мушни!“

За късо време полската ярост разби големия кръг на петнайсетина по-малки купчинки и тогава на отделните рицари стана по-лесно да се измъкват. Но изобщо и тези отделни купчинки се биеха с бяс и отчаяние.

Малцина падаха на колене с молба за милост, а когато страшният напор на поляците разпръсна най-сетне и по-малките купчини, дори и отделни рицари не искаха да се предават живи в ръцете на победителите. Този ден беше за Ордена и за цялото западно рицарство ден на най-голямо поражение, но и на най-голяма слава. Около грамадния Арнолд фон Баден, заобиколен от пехота селяни, се бе издигнал насип от полски трупове, а той, храбър и непобедим, стоеше изправен над тях, както стои вкопан в хълм крайграничен стълб, и който се приближеше до него на разстояние един меч, падаше като поразен от гръм.

Най-сетне при него долетя самият Завиша Черни сулимецът, но като видя, че рицарят е без кон и не поиска противно на рицарския устав да го нападне отзад, скочи също от коня и почна да му вика отдалеко:

— Обърни, немецо, глава и се предай или се бий с мене!

А Арнолд се обърна, позна Завиша по черната броня и по сулимския герб на щита му и си каза: „Смъртта иде и часът ми е ударил, защото от него никой не се е отървал жив. Но ако го победя, бих си спечелил безсмъртна слава, а може би ще спася и живота си.“

С тия мисли се затече към него и те се сблъскаха като две бури на постланата с трупове земя. Но Завиша така страшно надвишаваше всички със силата си, че нещастни биваха онези бащи, на чиито деца се паднеше да се срещнат с него в боя. И под удара на меча му се разпука кованият в Малборг щит, разпука се като глинено гърне стоманеният шлем и храбрият Арнолд падна с разсечена на две глава.

Хенрих, члуховският вожд, онзи същият, най-лют враг на полското племе, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два меча, докато обагри и двата в полска кръв, се измъкваше сега крадешком от бойното поле, както лисицата се измъква от заобиколена с ловци гора, когато неочаквано му прегради пътя Збишко от Богданец. Като видя над себе си издигнатия двуръчен меч, кръстоносецът извика: „Erbarme dich meiner!“ (пощади ме!) и скръсти от ужас ръце; при тия думи младият рицар не можа наистина да сдържи ръката и замаха си, но успя да обърне меча, та само с плоската страна удари вожда по охраненото и потно лице. И го предаде после на оръженосеца си, който го върза с въже за врата и го повлече като вол там, дето събираха всички пленени кръстоносци.

А старият Мачко все търсеше по кървавото бойно поле Куно Лихтенщайн и щастливата през целия този ден съдба на поляците го предаде най-сетне в ръцете му в едни гъсталаци, дето се бе притаила шепа укрити от страшния погром рицари. Отблясъкът на слънцето от броните им издаде на преследвачите тяхното присъствие. Всички веднага паднаха на колене и се предадоха, Мачко узна, че между пленниците се намира и великият вожд на Ордена, заповяда да го доведат пред него, сне шлема от главата си и запита:

— Куно Лихтенщайн, познаваш ли ме?

Лихтенщайн сви вежди, впи очи в лицето на Мачко и след малко каза:

— Виждал съм те при двора в Плоцк.

— Не — отговори Мачко, — виждал си ме преди това! Виждал си ме в Краков, когато те молих за живота на братанеца си, който заради необмисленото си нападение върху тебе беше осъден на смърт. Тогава аз се заклех пред бога и в рицарската си чест, че ще те намеря и ще се сразя с тебе на смърт.

— Зная — отвърна Лихтенщайн и изду надменно устни, при все че веднага силно побледня, — но аз сега съм твой пленник и ти ще се опозориш, ако вдигнеш меч върху мен.

При тоя отговор лицето на Мачко се сви зловещо и заприлича напълно на вълча муцуна.

— Куно Лихтенщайн — рече той, — меч на невъоръжен аз няма да вдигна, но ти заявявам, че ако откажеш да се биеш с мене, ще заповядам да те обесят като куче.

— Нямам избор, заставай! — извика великият вожд.

— На смърт, не на робство — предупреди го още веднъж Мачко.

— На смърт.

И се сбиха пред немските и полските рицари. Куно беше по-млад и по-сръчен, но Мачко до такава степен превъзхождаше противника си по силата на ръцете и краката, че за миг го повали на земята и притисна с коляното си корема му.

Очите на кръстоносеца се изпулиха от ужас.

— Пощади! — изстена той, а от устата му потекоха слюнки и пяна.

— Не! — отговори неумолимият Мачко.

И като допря мизерикордията до гърлото на противника, мушна го два пъти, а оня захърка страшно; вълна кръв бликна от устата, предсмъртни гърчове разтърсиха тялото му, после той се изпъна и великата утешителка на рицарите го успокои завинаги.

Битката се превърна в сеч и преследване. Който не искаше да се предаде, загиваше. Много битки и двубои ставаха в онези времена по света, но никой от живите хора не помнеше такъв страшен разгром. Под краката на великия крал падна не само Орденът на кръстоносците, но и цяло Немско, което с най-славното си рицарство помагаше на тази тевтонска „предна стража“, която все по-надълбоко се впиваше в тялото на славянството.

От седемстотинте „бели плащове“, които водеха напред като вождове това германско нашествие, останаха само петнайсет. Повече от четиридесет хиляди лежаха във вековен сън на кървавото бойно поле.

Различните знамена, които по пладне все още се развяваха над неизброимата войска на кръстоносците, паднаха всички в кървавите и победни ръце на поляците. Не остана, не се спаси нито едно и ето сега полските и литовските рицари ги хвърляха в краката на Ягело, който вдигаше набожно очи към небето и повтаряше с развълнуван глас: — „Бог поиска така!“ Доведоха също пред кралското величество и най-видните пленници. Абданк Скарбек от Гури доведе щетинския княз Кажимеж, чешкият рицар Троцновски — княза от Олешница Конрад, а Пшедпелко Копидловски с герб Триъгълник — изтощения от раните си Георг Герсдорф, който под знамето на свети Георги беше вожд на всички гости-рицари.

Двайсет и два народа взеха участие в тази борба на Ордена срещу поляците, а сега кралските писари записваха пленниците, които коленичеха пред краля и молеха за милост и позволение да се върнат у дома си, след като платят откуп.

Цялата кръстоноска армия престана да съществува. Част от полския отряд плени огромния обоз на кръстоносците, в който освен останалите живи хора имаше неизброимо множество коли, натоварени с окови за поляците и с вино, приготвено за голямата гощавка след победата.

Слънцето наклони към залез. Изля се кратък проливен дъжд и изми праха. Кралят, Витолд и Зиндарм от Машковице тъкмо се канеха да се спуснат на бойното поле, когато почнаха да докарват пред тях телата на падналите вождове. Литовците донесоха надупченото от сулиците и покрито с прах и съсирена кръв тяло на великия магистър Улрих фон Юнгинген и го сложиха пред краля, а той въздъхна тежко и като погледна огромните тленни останки, сложени възнак на земята, каза:

— Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…

И сълзи като бисери се зарониха по бузите му, а след малко той продума отново:

— Но загина с геройска смърт, затова ще възхвалим неговата храброст и ще го почетем с достойно християнско погребение.

И веднага заповяда да измият тялото грижливо в езерото, да го облекат с хубави дрехи и да го покрият с орденски плащ, докато стане готов ковчегът.

В това време донасяха все нови и нови трупове, които пленниците разпознаваха. Донесоха великия вожд Куно Лихтенщайн със страшно разсечено от мизерикордията гърло и маршала на Ордена Фридрих Валенрод, и главния интендант граф Алберт Шварцберг, и главния ковчежник Томас Меркхайм, и графа Венде, който бе паднал от ръката на Повала от Тачево, и повече от шестдесет тела на знаменити вождове и братя. Слугите ги нареждаха един до друг, а те лежаха като отсечени пънове, с обърнати към небето и бели като плащовете им лица, с отворени изцъклени очи, в които беше замръзнал гняв и надменност, бойна ярост и ужас.

Над главите им побиха пленените знамена — всичките! Вечерният ветрец ту свиваше, ту развиваше разнобагрените платна, а те шумяха, сякаш приспиваха убитите. Отдалече срещу залеза се виждаха отредите на литовците, които караха сдобитите топове, употребени за пръв път от кръстоносците в боя с поляците, но които не бяха причинили никаква вреда на победителите.

На хълма около краля се събраха най-славните рицари. Те дишаха с уморени гърди и поглеждаха знамената и труповете, които лежаха пред нозете им, както покритите с пот жътвари поглеждат пожънатите и вързани снопи. Тежък бе този ден и страшен бе добивът от тази жътва, но ето че настъпваше великата божия радостна вечер.

И безкрайно щастие озари лицата на победителите, защото всички разбираха, че това беше вечер, която слагаше край на мъките и страданията не само през тоя ден, но през цели столетия.

А кралят, макар и да си даваше сметка за огромното поражение, все още гледаше като в почуда пред себе си и най-сетне запита:

— Нима целият Орден лежи тук?

Тогава подканцлерът Миколай, който знаеше пророчеството на света Бригида, рече:

— Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им!…

После вдигна ръка и почна да кръсти не само тия, които лежаха най-близо, но и цялото поле между Грунвалд и Таненберг. В светналия от блясъка на залеза и очистен от дъжда въздух се виждаше ясно огромното димящо кърваво бойно поле с щръкнали по него отломъци от копия, вили, коси, с купища конски и човешки трупове, между които стърчаха вдигнати мъртви ръце, крака, копита — и това тъжовно поле на смъртта с десетки хиляди трупове се простираше по-далеко, отколкото можеше да обхване погледът.

Слугите тичаха по неизмеримото гробище, събираха оръжието и снемаха броните от убитите.

А високо на руменото небе се трупаха вече и правеха кръгове орляци врани, гарвани и орли, които грачеха и се радваха шумно при вида на храната.

И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но и цялата немска сила, заливала досега като вълна нещастните славянски страни, се разби о полските гърди в този ден на изкупление.

Затова на тебе, велико, свещено минало, и на тебе, жертвена кръв — слава и чест във всички времена!

XXX

Мачко и Збишко се върнаха в Богданец. Старият рицар живя още дълго, а Збишко в здраве и сила дочака онази щастлива минута, когато от едната порта на Малборг излизаше със сълзи на очи магистърът на кръстоносците84, а от другата влизаше начело на войските полският воевода, за да заеме от името на краля и кралството града и всички земи чак до сивите вълни на Балтика.