Кръстоносци

I

Мачко почака търпеливо три-четири дена дали няма да дойде от Згожелице някакво известие и дали абатът ще се придобри, докато най-сетне му омръзна неизвестността и очакването и той реши да отиде сам при Зих. Всичко, което стана, беше станало не по негова вина, но той искаше да знае не се ли сърди Зих и нему, защото за абата беше уверен, че гневът му отсега нататък ще тежи и над Збишко, и над него.

Все пак той искаше да направи всичко, което беше по силите му, за да смекчи този гняв, затова из пътя мислеше и съобразяваше какво ще каже всекиму в Згожелице, за да намали обидата и да запази старото съседско приятелство. Не можеше обаче да намисли нищо определено, затова се зарадва, когато завари Яген-ка сама, която го посрещна по старому с поклон и му целуна ръка — с една дума: приятелски, макар и малко натъжено.

— Баща ти в къщи ли е? — попита Мачко.

— В къщи, само че отиде с абата на лов. Надали ще се бавят много…

С тия думи тя го въведе в стаята. Те седнаха и мълчаха доста. Най-после девойката попита първа:

— Мъчно ли ви е да стоите сам в Богданец?

— Мъчно — отговори Мачко. — Ти вече знаеш ли, че Збишко замина?

Ягенка въздъхна тихо.

— Знам. Аз още същия ден научих — и мислех, че той ще намине поне една дума да ми каже, но той не се обади.

— Та как можеше да намине! — рече Мачко. — Ами че абатът би му издрал очите, а и баща ти не би се зарадвал да го види.

Но тя поклати глава и отвърна:

— Ех! Аз никому не бих позволила да го обиди. При все че имаше кораво сърце, Мачко се трогна от тия думи, притегли девойката към себе си и рече:

— Бог да те закриля, девойко! Тебе ти е тъжно, ала и на мене ми е тъжно, защото едно ще ти кажа — нито абатът, нито родният ти баща не те обичат повече от мене. По-добре да бях умрял от онази рана, от която ти ме излекува, но той да вземе тебе, не друга.

А Ягенка я налегна такава жалост и тъга, при която човек не е в сила нищо да затаи, и тя каза:

— Няма да го видя никога вече, пък ако ще го видя с дъщерята на Юранд, по-добре ще е дотогава да ослепея от плач.

И тя дигна края на престилката си и закри очи, които се бяха замъглили от сълзи.

А Мачко каза:

— Недей, недей! Вярно е, че той отиде, но добър е господ и може да не се върне с Юрандовата.

— Защо да не се върне! — обади се изпод престилката Ягенка.

— Защото Юранд не иска да му даде момата. При тия думи Ягенка изведнъж откри лицето си.

обърна се към Мачко и попита живо:

— Той ми каза, но истина ли е това?

— Кълна се, че е истина.

— Ами защо?

— Кой го знае. Заклел ли се е нещо, що ли, а срещу клетвата нищо не може да се направи. Збишко му се хареса с това, че обеща да му помага да си отмъсти, но и това не помогна. Нищо не помогна и сватосването от княгиня Ана. Юранд не искаше да чуе нито молби, нито предумвания, нито заповеди. Отговаряше, че не може. Е, вижда се, че има някаква причина, че не бива, а той е човек твърд, каквото е казал, от него не отстъпва. Ти, девойко, дръж се, не губи надежда. Което е право, право е, момъкът трябваше да замине, защото в черква даде клетва да намери паунови кичури. Пък и девойката метна на главата му тогава покривалото си в знак, че иска да го вземе за мъж и затова не му отсякоха главата. Тук той й е задължен — дума да не става. Ако е рекъл господ, тя няма да бъде негова, но той е по закон неин. Зих му е сърдит, абатът навярно ще си отмъсти страхотно, аз също съм ядосан, а все пак, на — като размисли човек, какво му оставаше друго да прави? Щом е задължен на онази, трябваше да отиде. Нали е шляхтич. Но едно ще ти кажа — ако там някъде немците не го разнебитят здравата, той както замина, така и ще се върне — и ще се върне не само при мене, стареца, не само в Богданец, но и при тебе, защото той много се привърза към тебе.

— Откъде накъде се е привързал към мене? — каза Ягенка.

Но в същото време тя се приближи към Мачко, побутна го с лакът и запита:

— Откъде знаете, а? Може би не е вярно?…

— Отде зная ли? — отвърна Мачко. — Нали видях колко тежко му беше да замине. А като дойде вече време за тръгване, аз го питам: „Не ти ли е мъчно за Ягенка?“ — а той ми дума: „Да й даде бог здраве и всичко най-добро.“ Па като почна да въздиша, сякаш имаше ковашки мях в корема му…

— Надали е вярно!… — повтори по-тихо Ягенка. — Но говорете още…

— Бога ми, вярно е!… След тебе онази вече няма да му се услади, а пък и ти сама знаеш, че по-снажна и по-хубава девойка от тебе в цял свят не може да се намери. Чувствуваше той към тебе волята божия може би повече, отколкото ти към него — така да знаеш.

— Ах, къде ти! — извика Ягенка.

И като съобрази, че в бързината си е казала повече, отколкото трябваше, тя отново закри с ръкав руменото си като ябълка лице, а Мачко се усмихна, поглади мустаците си и рече:

— Ех, да бях млад! Но ти се дръж, защото аз вече виждам какво ще стане: ще отиде той, ще добие шпори при мазовецкия двор, защото там границата е близо, а кръстоносци — колкото искаш… Знам аз, разбира се, че между немците се срещат здравеняци рицари, а желязото от Збишковата кожа няма да отскочи, но мисля, че всеки не може да се разправи с него, защото този дявол здравата се бие. Я си спомни как той за миг видя работата на Чтан от Рогов и на Вилк от Бжозова, а пък за тях разправят, че са момци здрави и силни като мечки. Ще донесе той своите пера, но няма да доведе Юрандовата щерка, защото и аз приказвах с Юранд Й зная как стои работата. Е, ами после какво? После той ще се върне тук, защото няма где другаде да отиде.

— Кога ли ще се върне?

— Е, ако ти го не дочакаш, няма защо да му се сърдиш. А засега повтори на абата и на Зих това, което ти казвам. Дано те поне малко намалят гнева си към Збишко.

— Как ще им кажа? Татко е повече угрижен, отколкото сърдит, но пред абата дори е опасно да се спомене нещо за Збишко. Изпатих си и аз, и татко за оня слуга, когото изпратих за Збишко.

— За какъв слуга?

— Знаете… Имахме тук един чех, татко го беше взел в плен при Болеславец, добро и вярно момче. Казва се Хлава. Татко ми го даде да ми служи, защото казваше, че бил тамошен владелец, а аз му дадох хубаво въоръжение и го пратих при Збишко, за да му служи и да го пази при нужда, пък ако, не дай боже, се случи нещо, да ми извести… Дадох му там и кесийка с пари за по пътя, а той ми се закле в спасението на душата си, че до гроб ще служи вярно на Збишко.

— Мила моя девойко! Господ да те награди! Ами Зих не се ли противи?

— Противеше се и още как! Изпърво той съвсем не позволяваше, но като паднах в краката му, стана така, както исках. С татко не беше мъчно, но когато абатът се научи за това от своите шутове, веднага се разфуча и вдигна такава врява в къщи, че татко избяга в плевника. Едва привечер абатът се трогна от сълзите ми и дори ми подари една броеничка за молитва… А мене ми беше драго да пострадам, само Збишко да има по-голяма свита.

— Бога ми, не зная кого повече обичам — него ли или тебе, но той и без това взе голяма свита, па и пари му дадох, при все че не искаше… Е, та Мазовия не е отвъд морето…

По-нататъшният им разговор беше прекъснат от кучешки лай, подвиквалия и звуци на медни тръби пред къщи. Като ги чу, Ягенка каза:

— Татко и абатът са се върнали от лов. Да отидем на трема, че по-добре е абатът да ви види първо отдалече, а не неочаквано в стаята.

След тия думи тя изведе Мачко на трема, отдето видяха на покрития със сняг двор много хора, коне, кучета и прободени с ловни копия или със стрели лосове и вълци. Като видя Мачко, абатът още преди да слезе от коня, хвърли по него копието наистина не за да го умери, а само да може по този начин по-ясно да изрази своето ожесточение против хората от Богданец. Но Мачко още отдалече му свали шапка, като че нищо не бе забелязал, а Ягенка наистина не видя това, защото преди всичко л беше смаяло присъствието на двамата й кандидати в свитата на абата.

— Чтан и Вилк идват! — извика тя. — Трябва да са се срещнали случайно с татко в гората.

Като ги видя Мачко, нещо го прободе чак в старата рана. За миг през ума му мина мисълта, че един от тях може да получи Ягенка, а заедно с нея и Мочидоли, и земите на абата, и боровите гори, и парите… Тъга и яд сграбчиха сърцето му особено когато след малко видя и още нещо. Вилк от Бжозова, с чийто баща неотдавна абатът бе искал да се бие, сега се затече към стремето му, за да му помогне да слезе от коня, а абатът при слизането се опря приятелски на рамото на младия шляхтич.

„Абатът ще се помири със стария Вилк — помисли Мачко, — като даде за зестра на девойката горите и земята.“

Но тези му горчиви мисли прекъсна гласът на Ягенка, която в същата минута каза:

— Заздравели са им вече раните от боя със Збишко, но ако ще би да идват тук всеки ден, нищо няма да дочакат!

Мачко я погледна — лицето на девойката беше зачервено както от гняв, така и от студа, а сините й очи светеха от яд, ако и да знаеше добре, че Вилк и Чтан бяха се застъпили в кръчмата именно за нея и заради нея бяха бити.

А Мачко каза:

— Аха! Ще направиш това, което абатът заповяда. Тя веднага му отговори:

— Абатът ще направи това, което аз поискам! „Боже мили! — помисли Мачко. — И този глупак Збишко избяга от такава девойка!“

II

А „глупакът Збишко“ бе тръгнал от Богданец наистина с натъжено сърце. Преди всичко беше му някак празно и не се чувствуваше добре без чичо си, с когото не беше се разделял още от детинство и с когото беше тъй навикнал, та и сам сега не знаеше добре как ще може да мине без него и по пътя, и на война. Второ, мъчно му беше и за Ягенка, защото, макар и да си казваше, че отива при Дануша, която обичаше с цялата си душа, все пак беше се чувствувал тъй добре при Ягенка, та едвам сега разбра колко радост бе изпитал при нея и колко тъжно може да му бъде без нея. И сам се чудеше на тъгата си и дори се обезпокои от нея, защото, ако тъгуваше за Ягенка, както тъгува брат за сестра, нямаше да бъде нищо. Но забеляза, че „тъгува“ да я хваща през кръста и да я качва на коня или да я снема от седлото, да я пренася през потока, да изцежда водата от плитките на косата й, да ходи с нея по горите, да я гледа и да се „съветва“ с нея. Така беше свикнал с всичко това и то му беше така мило, че сега, когато се замисли, изведнъж се унесе и съвсем забрави, че отива на далечен път чак в Мазовия, а вместо това си представи онзи миг, когато Ягенка му помогна в гората в борбата с мечката. И стори му се, че това беше вчера, а също като че вчера бяха ходили за бобри в Одстаянското езерце. Не бе я видял тогава, като плува, за да извади бобъра, а сега му се стори, че я вижда — и веднага почна да го тегли нещо също както преди две-три седмици, когато вятърът доста своеволно си бе поиграл с Ягенкината рокля. После си спомни как тя яздеше, великолепно пременена, за черква в Кшешня и как остана изненадан, че тази проста девойка изведнъж му се видя като млада господарка от знатен род, която пътува с цяла свита слуги. Всичко това стана причина сърцето му да се развълнува от някаква сладостна и тъжна тревога и смътни желания; а когато си помисли, че би могъл да стори с нея каквото иска и как нея също тъй я теглеше към него, и как го гледаше в очите, и как се притискаше до него, едва се задържа на коня. „Да можех някъде да попадна на нея, поне да се сбогувам, да я прегърна на тръгване — си казваше той, — може би щеше да ми олекне.“ Но веднага усети, че това не е вярно и че не би му олекнало, защото само при мисълта за такава раздяла той цял пламваше, при все че времето беше доста студено.

Най-сетне се изплаши от тези спомени, които приличаха на грешни желания, и ги отърси от душата си като сух сняг от пелерина.

„При Данушка отивам аз, при моята най-обична!“ — си каза той.

И веднага разбра, че тази любов е друга, като че ли по-благоговейна и не тъй силно засяга плътта. И постепенно, колкото повече краката му изстиваха в стремената, а студеният вятър охлаждаше кръвта му, всички негови мисли полетяха към Дануша. На нея наистина беше задължен. Ако не беше тя, отдавна главата му щеше да падне на краковския площад. Та нали, когато тя изрече пред рицарите и гражданите: „Той е мой“, с това го изтръгна от ръцете на палачите — и оттогава той принадлежи на нея, както роб на господаря си. Не той я е взел, а тя него; срещу това никое Юрандово противене не може нищо да стори. Тя едничка би могла да го изпъди, както господарката може да изпъди слугата, макар че и тогава той не би отишъл далеко, защото го обвързва и собствената му клетва. Но си каза, че тя няма да го изпъди, че по-скоро ще напусне мазовецкия двор и ще отиде след него, ако ще би и накрай света; и при тая мисъл почна да я възхвалява в душата си във вреда на Ягенка, сякаш Ягенка беше виновна, че го нападнаха изкушения и че сърцето му се раздвояваше. Не му мина дори през ум сега, че тя бе излекувала стария Мачко, а освен това, че без нейната помощ през оная нощ мечката щеше може би да му одере главата, и се бунтуваше нарочно против Ягенка, като смяташе, че така ще стане достоен за Дануша и ще се оправдае в собствените си очи.

В това време го настигна изпратеният от Ягенка чех Хлава, повел със себе си натоварен кон.

— Слава на Исуса Христа! — рече той и ниско се поклони.

Збишко го беше виждал един-два пъти в Згожелице, но сега не го позна и се обади:

— Во веки веков. Ами кой си ти?

— Ваш слуга, знатен господарю.

— Как мой слуга? Ето моите слуги — каза Збишко и посочи двете турчета, подарени му от сулимеца Завиша, и двамата здравеняци слуги, които яздеха по-дребни коне и водеха рицарските жребци, — те са мои, а тебе кой те прати?

— Панна Ягенка, дъщерята на Зих от Згожелице.

— Панна Ягенка?

Збишко, който току-що се беше настроил против нея и сърцето му беше още пълно с неприязън, отговори веднага:

— Върни се в къщи и благодари на господарката си за нейното благодеяние, защото аз не те ща.

Но чехът поклати глава.

— Няма да се върна, господарю. Мене са ме пода рили вам, а освен това аз се заклех да ви служа до гроб.

— Щом са те подарили, ти си мой слуга.

— Ваш, господарю.

— Тогава ти заповядвам да се върнеш.

— Аз се заклех и макар да съм взет в плен при Болеславец и да станах нищожен слуга, аз съм благородник…

А Збишко се разсърди:

— Махай се оттук! На какво прилича това! Против моята ли воля ще ми служиш? Махай се или ще заповядам да обтегнат арбалета.

Но чехът отвърза спокойно от седлото една горна сукнена дреха, подплатена с вълчи кожи, подаде я на Збишко и рече:

— Панна Ягенка ви прати още и това, господарю.

— Искаш да ти строша кокалите ли? — попита Збишко и взе копието от ръцете на слугата.

— А ето и тази кесия на ваше разположение — от върна чехът.

Збишко замахна с дръжката на копието, но си спомни, че момъкът, макар и пленник, е все пак от дворянски род и е останал у Зих само защото не е имал с какво да се откупи, та отпусна оръжието.

А чехът се наведе към стремето му и рече:

— Не се сърдете, господарю. Ако не ми заповядате да яздя с вас, ще тръгна след вас на четири-петстотин крачки разстояние, но ще вървя, защото съм се заклел за това в спасението на душата си.

— Ами ако заповядам да те убият или да те вържат?

— Ако заповядате да ме убият, грехът не ще бъде мой, пък ако заповядате да ме вържат, ще лежа така, докато добри хора ме развържат или ме изядат вълците.

Збишко не отговори — само смушка коня и потегли напред, а след него тръгнаха и хората му. Чехът с арбалет на гърба и със секира на рамо се повлече отзад, като се увиваше с космата зуброва кожа, защото задуха остър вятър, който докара снежна суграшица.

Виелицата се усилваше всяка минута. Турците и в кожусите си трепереха, слугите на Збишко почнаха да се тупат с ръце, а сам той, облечен също доста леко, хвърли един-два пъти поглед на вълчата дреха, донесена от Хлава, и след малко заповяда на турчина да му я подаде.

Той се зави добре и скоро усети как топлината се разлива по цялото му тяло. Особено удобна беше качулката, която закриваше очите и голяма част от лицето, така че вихърът почти престана да го безпокои. Тогава неволно помисли, че Ягенка е все пак много добра девойка, и поспря малко коня, защото му се поиска да поразпита чеха за нея и за всичко, което ставаше в Згожелице.

Той кимна на слугата и рече:

— Знае ли старият Зих, че господарката ти те е пратила при мене?

— Знае — отвърна Хлава.

— И не се ли противи на това?

— Противи се.

— Разкажи ми как стана всичко.

— Господарят ходеше из стаята, а господарката след него. Той викаше, а тя нищо не отговаряше, но щом той се обърнеше към нея, тя му хващаше коленете. И нито дума. Господарят най-сетне каза; „Оглушала ли си, та не ми отговаряш нищо? Продумай, защото най-после ще позволя, а като позволя, абатът ще ми откъсне главата!“ Тогава чак господарката разбра, че ще постигне своето и с плач почна да му благодари. А господарят я смъмри, че му се е наложила и почна да се оплаква, че всичко трябвало да става все по нейната воля, па най-сетне каза: „Обещай ми, че няма да избягаш тайно да се сбогуваш е него, тогава ще позволя, иначе не.“ Натъжи се младата господарка, но обеща — и господарят беше доволен, защото те и двамата с абата много се бояха да не би да поиска да се види с ваша милост… Но с това не се свърши, защото по-късно тя поиска да изпрати два коня, а той беше против; тя искаше вълчата дреха и кесийката, а той забраняваше. Но какво излезе от тия забрани! Ако тя би поискала къщата да запали, и на това господарят би се съгласил. Ето защо с мене има втори кон, вълча дреха и кесийка…

„Славно девойче!“ — помисли си Збишко, А след малко попита на глас:

— Ами с абата разправии нямаха ли?…

Чехът се усмихна като съобразителен слуга, който схваща всичко, което става около него, и отговори:

— Те двамата правеха това тайно от абата и аз не знам какво е станало, като се е научил, защото бях заминал. Абатът си е абат — ще подвикне някога и на господарката, а после я следи с очи и гледа дали не я е много обидил. Аз самият видях как веднъж я нахока, а после отиде при сандъка и донесе такава огърлица, по-хубава от която и в Краков не можеш намери, и каза: „На!“ Та тя и с абата ще излезе наглава, защото я обича повече от родния й баща.

— Вярно, че е така.

— Бога ми…

Тук те млъкнаха и продължиха пътя си сред вятъра и снежната суграшица; ала изведнъж Збишко задържа коня си, защото откъм края на гората се обади някакъв жаловит глас, позаглушен от шума на дърветата:

— Християни, помогнете в нещастието на божия служител!

И в същото време на пътя притича човек, облечен с дрехи наполовина духовни, наполовина светски, застана пред Збишко и завика:

— Който и да си, пане, помогни на човека и на ближния си в тежко нещастие!

— Какво ти се е случило и кой си ти? — попита младият рицар.

— Слуга божи съм, макар и непосветен, а тази сутрин избяга конят ми, който носеше сандъците с реликвите. Останах самичък, без оръжие, пък се мръква и, току-виж, ще се обадят в гората злите диви зверове. Ще загина, ако не ми помогнете.

— Ако загинеш по моя вина — отвърна Збишко, — ще трябва да отговарям и за твоите грехове, но по какво да позная, че казваш истината и не си някой скитник или разбойник, каквито много се влачат по пътищата?

— По сандъците ще познаеш, пане. Мнозина биха дали пълна кесия с жълтици за това, което има в тези сандъци, но аз ще ти отделя и даром една част, стига да вземете мене и сандъците ми.

— Казваш, че си божи служител, пък не знаеш, че помощ трябва да се оказва не за земна, а за небесна награда. Но как така оцеляха сандъците, щом е избягал конят, който ги носеше?

— Преди да намеря коня, вълците го изяли в гората на полянката, а сандъците останали; аз ги довлякох до пътя, за да чакам милост и помощ от добри хора.

След тия думи, за да докаже, че говори истината, гой посочи две сандъчета от липова кора, оставени под един бор. Збишко го загледа доста недоверчиво, защото човекът не му изглеждаше особено честен, пък и говорът му, при все че беше много чист, издаваше произхода му от далечни страни. Не искаше обаче да му откаже помощта си и му позволи да възседне свободния кон, който чехът, яхнал другия кон, водеше за юздите. Там качи и сандъчетата, които се оказаха извънредно леки.

— Да наспори господ победите ти, храбри рицарю! — каза непознатият.

А после, като видя младото лице на Збишко, добави полугласно:

— А също и космите на брадата ти.

И той подкара коня наред с чеха. Доста време те не можеха да приказват, защото духаше силен вятър и горският шум беше страшен, но когато поутихна малко, Збишко чу зад гърба си следния разговор:

— Не ти отричам, че си бил в Рим, но ми приличаш на човек, който много смуче пивото — каза чехът.

— Пази се от вечните мъки — отговори непознатият, — защото казваш това на човек, който миналия Великден е ял яйца със светия папа. Не ми приказвай в такова студено време за пиво, ами за нещо горещо и ако имаш някъде със себе си шишенце с вино, дай ми две-три глътки, пък аз ще ти намаля с един месец престоя в чистилището.

— Чух те сам, като каза, че не си посветен — тогава как ще ми намалиш с месец стоенето в чистилището?

— Не съм посветен, но главата ми е бръсната, защото имам разрешение, а освен това нося със себе си реликви и индулгенции.

— В тези сандъчета ли? — попита чехът.

— В тези сандъчета. Пък ако бихте видели всичко, което имам в тях, паднали бихте по очи на земята не само вие, но и всички дървета в гората заедно с дивите зверове.

Но чехът, който беше съобразителен и опитен човек, изгледа подозрително продавача на индулгенции и рече:

— Та вълците изядоха ли коня?

— Изядоха го, защото са роднини на дявола, но изпукаха. Един такъв пукнал видях с очите си. Ако имаш вино, дай, защото, макар че вятърът престана, аз измръзнах, докато седях край пътя.

Чехът обаче не му даде вино и отново продължиха да яздят мълчаливо, докато продавачът на реликви почна от своя страна да разпитва:

— За къде пътувате?

— Далеко. А засега до Серадз. С нас ли ще пътуваш?

— Принуден съм. Ще пренощувам в обора, а утре този благочестив рицар може да ми подари коня — и ще поема по-нататък.

— Ти откъде си?

— От Прусия, от околността на Малборг.

Като чу това, Збишко се обърна н направи знак на непознатия да се приближи.

— От околността на Малборг ли си? — рече. — Оттам ли идеш сега?

— Оттам.

— Но като че ли не си немец, щом говориш тъй добре нашия език. Как се казваш?

— Немец съм и се казвам Сандерус; знам вашия език, защото съм роден в Торун, дето всички говорят полски. По-късно живях в Малборг, но и там е същото. Охо! Дори и братята от Ордена разбират вашия език.

— А отдавна ли си излязъл от Малборг?

— Ходих, пане, на божи гроб, после в Цариград и в Рим, отдето през Франция се върнах в Малборг, а оттам ходих в Мазовия да разнасям светите реликви, които набожните християни на драго сърце купуват за спасението на душата си.

— Ходил ли си в Плоцк или във Варшава?

— Бях и на едното, и на другото място. Господ здраве да дава на двете княгини! Не току-така дори и пруските панове обичат княгиня Александра, защото е благочестива господарка, макар че и княгиня Ана не е по-лоша.

— Видя ли във Варшава двора?

— Не го заварих във Варшава, а в Чеханов, дето князът и княгинята ме приеха като слуга божи гостоприемно и на тръгване ме наградиха щедро. Но и аз им оставих реликви, които ще им донесат божията благословия.

Збишко искаше да попита за Дануша, но изведнъж го обхвана някакво стеснение и срам, защото разбра, че това би значило да довери любовта си на непознат и от долен произход човек, който при това имаше и подозрителен вид и можеше да излезе обикновен измамник. Затова след късо мълчание го попита:

— Какви реликви разнасяш по света?

— Нося и индулгенции, и реликви, а индулгенциите са различиш има пълни, има за петстотин години и за триста, и за двеста, и за по-малко, по-евтини, за да могат и бедните хора да си купят и така да съкратят мъките си в чистилището. Имам индулгенции за минали и за бъдещи грехове, но не мислете, пане, че парите, с които ги купуват, задържам за себе си… Късче чер хляб и глътка вода — това е за мене, а останалото, което събера, отнасям го н Рим, за да се съберат след време пари за нов кръстоносен поход. Пътуват наистина по света много скубачи, у които всичко е подправено — и индулгенции, и реликви, и печати, и свидетелства, — такива светият папа заслужено преслед-ва със своите писма, а с мене серадзкия игумен постъпи несправедливо, защото моите печати са истински. Прегледайте, пане, восъка к сам кажете.

— А какво ти направи серадзкият игумен?

— Ах, пане! Дай боже да е несправедливо подозрението ми, че е заразен от еретическото учение на Виклеф29. Но ако отивате в Серадз, както ми каза вашият оръженосец, тогава предпочитам да не му се мяркам пред очите, за да не го въвеждам в грях и да не му давам възможност да се гаври със светините.

— Накъсо казано, значи, че те е взел за измамник и грабител?

— Ако беше за мене, пане, бих му простил от любов към ближния, както впрочем вече направих, ала той се погаври с моите свети стоки, за което много се боя, че ще бъде осъден без надежда за спасение.

— А какви свети стоки имаш?

— Такива, че е непристойно да се говори за тях с покрита глава, но понеже сега имам готови индулгенции, давам ви, пане, разрешение да не сваляте качулката, защото вятърът задуха отново. Затова пък ще си купите индулгенция, като спрем за почивка, и грехът няма да ви се пише на сметка. Та какво ли нямам! Имам копито от магаренцето, с което е станало бягството в Египет, копитото е намерено около пирамидите. Арагонският крал ми даваше за него петдесет дуката чисто злато. Имам перо от крилата на архангел Гавраил, паднало от него по време на благовещението; имам две глави от пъдпъдъците, изпратени на израилтяните в пустинята; имам от дървеното масло, в което езичниците искали да пържат свети Иван, и стъпала от стълбата, която сънувал Яков, и сълзи на Мария Египетска, и малко ръждица от ключовете на свети Петър… Но всичко не мога да изброя, първо, защото съм премръзнал, а твоят оръженосец, пане, не поиска да ми даде вино, и второ, защото и до довечера не бих могъл да свърша.

— Велики реликви са това, ако са истински! — рече Збишко.

— Ако са истински ли? Вземи, пане, копието от ръцете на слугата и замахни с него, защото дяволът е наблизо — той ти и подсказва такива мисли. Дръж го, пане, на разстояние едно копие. Пък ако не искаш да си навлечеш нещастие, купи от мене индулгенция за този грях — иначе до три недели ще ти умре някой, когото най-много обичаш на света.

Збишко се уплаши от заканата, защото се сети за Дануша, и отговори:

— Не че аз не вярвам, но игуменът на доминиканците в Серадз…

— Прегледайте, пане, сам восъка на печатите; а колкото до игумена, бог знае дали е още жив, защото божието възмездие идва скоро.

Но когато стигнаха в Серадз, оказа се, че игуменът е жив. Збишко дори отиде при него да даде пари за две литургии, едната от които за здравето на Мачко, а другата, за да завоюва пауновите пера, за които сам беше тръгнал. Като мнозина по онова време в Полша игуменът беше чужденец, родом от Цилия, но през четиридесетгодишния си живот в Серадз беше изучил добре полски език и беше голям враг на кръстоносците. Затова, като узна за Збишковото намерение, рече:

— Тях ще ги стигне още по-голямо божие наказание, но и от това, което ти си предприел, не те разубеждавам, първо, защото си се заклел, а второ, защото никога полската ръка не ще им отплати достатъчно за онова, което направиха тук, в Серадз.

— Какво направиха? — попита Збишко, който беше жаден да узнае всичките злодеяния на кръстоносците.

В отговор на това старият игумен разпери ръце и най-напред почна да чете високо молитвата, „Упокой господи“, а после седна на един стол, за минута държа очите си затворени, като че искаше да възкреси стари спомени, и най-после заговори така:

— Доведе ги Винценти от Шамотули. Бях тогава на дванайсет години и току-що бях дошъл тук от Цилия, отдето ме взе вуйчо ми Петцолд — управител на манастирски земи. Кръстоносците нападнаха града през нощта и веднага го запалиха. Видяхме от стените как те на централния площад избиваха с мечове мъже, деца и жени или как хвърляха кърмачета в огъня… Видях убити и свещеници, защото в яростта си те не щадяха никого. А понеже игуменът Миколай беше родом от Елблонг, той се познаваше с вожда Херман, който предвождаше войската. Излезе той тогава с по-старите братя пред тоя свиреп рицар, падна на колене пред него и го заклеваше на немски да пожали християнската кръв. А този му рече: „Не разбирам“ — и заповяда да продължи клането. Тогава изклаха и монасите, а с тях и моя вуйчо Петцолд, а Миколай вързаха за конска опашка… На сутринта в града не остана нито един жив човек освен кръстоносците и освен мене, защото се бях спотаил на една греда в камбанарията. Бог вече ги наказа за това при Пловце, но те непрекъснато дебнат да погубят това християнско кралство и ще го дебнат дотогава, докато ръката божия не ги заличи изцяло от лицето на земята.

— При Пловце — отвърна Збишко — загинаха също, кажи-речи, всички мъже от моя род; но аз не ги жаля, щом господ прати на крал Локетек такава велика победа, та изтреби двайсет хиляди немци.

— Ще доживееш ти още по-голяма война и още по-големи победи — каза игуменът.

— Амин! — отговори Збишко.

И те заговориха за друго. Младият рицар поразпита малко за продавача на реликви, когото беше настигнал по пътя, и узна, че по пътищата се влачат много такива измамници, които заблуждават лековерните хорица. Игуменът му каза също, че има документи от папата, които заповядват на епископите да преследват подобни продавачи, а ония, които нямат истински писма и печати, веднага да бъдат съдени. Понеже свидетелствата на тоя скитник се видели на игумена подозрителни, той искал да го изпрати веднага на съд при епископа. Ако се докажеше, че той наистина има право да продава индулгенции, тогава не биха му направили нищо лошо. Но той предпочел да избяга. Може би се боял да не се забави много, но с това бягство бил станал още по-подозрителен.

Към края на посещението игуменът покани Збишко да си почине и пренощува в манастира, но той не можеше да се съгласи на това, защото искаше да закачи пред кръчмата обява с покана за „пеши или конен двубой“ към всички рицари, които биха отрекли, че панна Данута, дъщеря на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната мома в кралството. А такава покана не подобаваше в никой случай да се окачи на манастирската порта. Нито игуменът, нито другите монаси се съгласиха дори да му напишат обявата; това разтревожи младия рицар и той не знаеше какво да прави. Чак когато се върна в кръчмата, дойде му наум да се обърне към продавача на индулгенции.

— Игуменът изобщо не знае скитник ли си, или не — рече той, — защото ми каза така: трябва ли да се бои от епископския съд, ако има истински свидетелства?

— Не се боя я — от епископа — отговори Сандерус, — а от монасите, които не разбират от печати. Аз исках да отида в Краков, но понеже нямам кон, трябва да чакам, докато някой ми подари. Но сега ще изпратя писмо, което ще подпечатам със своя собствен печат.

— И аз си помислих така — ако излезе, че си грамотен, това ще значи, че не си прост човек. Но как ще изпратиш писмото?

— По някой пътник или странствуващ монах. Малко ли свят отива в Краков на гроба на кралицата?

— Ами ще можеш ли да ми напишеш една обява?

— Написвам, пане, всичко, каквото заповядате — гладко и разбрано, та дори и на дъска.

— По-добре на дъска — рече зарадван Збишко, — защото няма да се скъса и ще ми послужи и по-късно.

И когато след малко слугите намериха и донесоха една нова дъска, Сандерус се залови да пише. Какво написа, Збишко не можеше да прочете, но веднага заповяда да заковат обявата на вратата, под нея да окачат щита му, а турчетата да го пазят на смени. Който удари щита с копие, с това би дал знак, че приема поканата. Но, изглежда, че в Серадз липсваха желаещи за такива работи, защото през този ден, а и на другия до пладне щитът не звънна нито веднъж, та след пладне малко смутеният младеж се накани да продължи пътя си.

Но преди това при Збишко дойде още един път Сандерус и му каза:

— Ако вие, пане, бихте окачили щита си в земите на пруските владетели, навярно сега оръженосецът щеше да ви стяга ремъците на доспехите.

— Как така! Нали кръстоносецът, като духовник, не може да има дама, в която да е влюбен, защото му е забранено.

— Не зная забранено ли им е, само зная, че имат дами. Наистина кръстоносец не може да излезе на двубой, без да извърши грях, защото дава клетва, че ще се бори само за вярата, но там освен духовници има много светски рицари от далечни страни, които идват на помощ на пруските господари. Те, а особено пък френските рицари, само търсят с кого да се счепкат.

— Охо, виждах ги аз във Вилно, а да ще бог да ги видя и в Малборг. Трябват ми паунови пера от шлемове, защото съм се заклел — разбираш ли?

— Купете си, пане, от мене две-три капки от потта на свети Георги, която пролял, когато се бил със змея. Нито една друга реликва не може да бъде по-полезна на рицаря. Пък ако ми дадете за това коня, който ми заповядахте да възседна, ще ви притуря и индулгенция за онази християнска кръв, която ще пролеете в боя.

— Оставете ме на мира, че ще се разсърдя. Няма да купувам аз твоята стока, докато не се уверя, че е добра.

— Вие, пане, както казахте, отивате при мазовецкия двор, при княз Януш. Запитайте там колко реликви са купили от мене — и самата княгиня, и рицарите, и девойките по сватбите, на които присъствувах.

— На какви сватби? — попита Збишко.

— Както винаги преди пости. Рицарите се надпреварваха да се женят, защото хората разправят, че ще има война между полския крал и пруските владетели за Добжинската земя… И всеки рицар си казва: „Един господ знае ще остана ли жив“ — и иска преди това да си поживее щастливо с невеста.

Збишко се заинтересува твърде много от известието за войната, но още повече от това, което Сандерус говореше за сватбите, та запита:

— Кои моми се ожениха?

— А че придворните на княгинята. Не зная дали остана поне една, защото чух как княгинята казваше, че ще трябва да си търси нови придворни девойки.

Като чу това, Збишко позамълча, после попита q малко изменен глас:

— Ами панна Данута, дъщерята на Юранд, чието име е написано на дъската, и тя ли се ожени?

Сандерус се поколеба, преди да отговори, първо, защото сам нищо не знаеше, а второ, защото си помисли, че ако държи рицаря в неизвестност, ще спечели над него някаква власт и ще успее по-добре да го използва. Той вече беше решил от по-рано в душата си, че трябва да се държи за тоя рицар, който имаше достойна свита и всичко необходимо. Сандерус знаеше да преценява хората. Младостта на Збишко му позволяваше да предполага, че този пан ще е щедър и непредпазлив, та лесно ще пръска парите. Той вече беше забелязал и скъпите милански доспехи, и огромните бойни коне, каквито не всеки можеше да притежава — и затова си каза, че при такова рицарче ще му бъде осигурено и гостоприемство при дворовете, и не един случай за сполучлива продажба на индулгенции, и безопасност при пътуването, и най-сетне изобилно ядене и пиене, което беше най-важното.

Затова при въпроса на Збишко той сбърчи чело, вдигна очи нагоре, като че напряга паметта си, и отвърна:

— Панна Данута, дъщерята на Юранд… А откъде е тя?

— Юрандовата Данута, от Спихов.

— Видях ги аз всичките, но коя как се казваше, на помня добре.

— Съвсем младичка, свири на лютничка и с песните си весели княгинята.

— Аха… младичката… с лютничката дето свири… ожениха се и младички… Не е ли тя черна като ахат?

Збишко си отдъхна.

— Не е! Онази е бяла като сняг, само бузите й са румени и светлокоса.

А Сандерус отговори:

— Защото една черна като ахат остана при княгинята, а другите почти всички се ожениха.

— Щом казваш „почти всички“, излиза, че не всички до една. За бога, ако искаш да получиш от мене нещо, припомни си.

— Ей тъй до три-четири дена може би ще си припомня, а най-много бих желал да получа коня, който носи моите свети стоки.

— Ще го получиш, само да кажеш истината. Тук чехът, който чу от самото начало този разговор и тайно се подсмихваше, се обади:

— Истината ще се узнае при мазовецкия двор. Сандерус го поизгледа, а после рече:

— Да не мислиш, че се боя от мазовецкия двор?

— Не казвам, че се боиш от мазовецкия двор, а само това, че и сега, и след три дни няма да заминеш на този кон, а пък окаже ли се, че си излъгал, не ще заминеш и на собствените си крака, защото негова милост ще заповяда да ги пречукам.

— Като нищо! — рече Збишко.

Сандерус помисли, че след такава закана ще е по-добре да бъде предпазлив, и отговори:

— Ако исках да излъжа, веднага щях да кажа, че се е оженила или че не се е оженила, пък аз казах: не помня. Ако имаше ум, ти по този отговор би разбрал моята честност.

— Моят ум не е брат на твоята честност, защото тя може да е кучешка сестра.

— Моята честност не лае като твоя ум; а който лае приживе, може да му се случи след смъртта да вие.

— То се знае! Твоята честност няма да вие след смъртта, но ще скърца със зъби, освен ако не загуби още приживе зъбите си в служба на дявола.

И почнаха да се препират, защото чехът имаше пъргав език и за всяка дума на немеца намираше две. А В това време Збишко заповяда да се готвят за път и те тръгнаха скоро, като разпитаха преди това опитни хора за пътя към Ленчица. Като излязоха от Серадз, те навлязоха в глухи борови гори, с каквито беше покрита по-голямата част от страната. Но през горите минаваше път, на места дори окопан, а в ниските места постлан с обли пънове, остатък от властвуването на крал Кажимеж. Наистина след неговата смърт през време на военните смутове, които докараха наленчите и гжималитите, пътищата бяха поизоставени, но след успокояването на кралството при Ядвига пак се развъртяха в ръцете на грижливия народ лопатите по мочурищата, секирите по горите и в края на живота си всеки търговец можеше вече да кара своите натоварени коли навсякъде между големите градове, без да се страхува, че ще се строшат в ямите или ще затънат в тинята. Опасност можеше да има по пътищата само от диви зверове или от разбойници, но защита от зверовете бяха окачените на копията фенери нощем, а лъковете за отбрана денем, пък разбойници и скитници тук имаше много по-малко, отколкото в крайграничните места. Впрочем онзи, който пътуваше със свита и въоръжен, можеше да не се опасява от нищо.

Збишко също не се опасяваше от разбойници, нито от въоръжени рицари, а дори и не мислеше за тях, защото го обхвана страшно безпокойство и цялата му душа беше в мазовецкия двор. Дали ще завари своята Дануша пак като придворна на княгинята или вече като жена на някой мазовецки рицар — сам не знаеше и от сутрин до вечер си бъхтеше главата над това. Понякога му се струваше невероятно, че тя може да го забрави, но понякога му минаваше през ума, че може Юранд да е дошъл от Спихов в двора и да е оженил момичето за някой свой съсед или приятел. Нали той още в Краков казваше, че на Збишко не му е писано да вземе Дануша и че не може да му я даде — значи, явно е, че я е обещал някому другиму, че е обвързан с клетва и сега е удържал думата си. И когато Збишко помислеше за това, струваше му се като нещо положително, че вече няма да види Данушка девойка. Тогава той викаше веднага Сандерус и отново го разследваше, отново го изпитваше, но той го объркваше още повече. Понякога ха-ха да си припомни придворната Юрандова дъщеря и нейната сватба, а после изведнъж туряше пръст в устата си, замисляше се и отговаряше: „Като че не е тази!“ Дори и от виното, което трябваше да проясни мислите му, немецът не си припомни и държа всичкото време младия рицар между смъртния страх и надеждата.

И Збишко пътуваше угрижен, с огорчение и несигурност в душата. По пътя той вече съвсем не мислеше нито за Богданец, нито за Згожелице, а само какво трябва да прави. Преди всичко трябваше да отиде при мазовецкия двор, за да узнае истината, затова пътуваше бързо и се спираше само да пренощува в чифлици, в странноприемници и в градове, колкото да не съсипе конете. В Ленчица заповяда да окачат отново дъската с поканата пред портите и се убеждаваше в душата си, че дали Данушка е още девойка, или се е оженила, тя все пак е дама на сърцето му и той трябва да се бие за нея. Но в Ленчица малцина можеха да прочетат поканата, а онези от рицарите, на които я прочитаха вещите в писмо и четмо духовници, свиваха рамене, понеже не познаваха чуждия обичай, и казваха: „Глупак някакъв пътува, защото кой ще се съгласи или ще спори с него, щом не е виждал с очи оная мома!“ А Збишко продължаваше пътя си с все по-голяма тревога и все по-голяма бързина. Никога той не беше преставал да обича своята Данушка, но в Богданец и Згожелице, като „се съветваше“ едва ли не всеки ден с Ягенка и се любуваше на нейната хубост, не тъй често мислеше за онази, а сега денем и нощем тя беше пред очите му и не излизаше нито от паметта му, нито от мислите му. Дори насън той я виждаше пред себе си — с коса, разпусната по плещите, с лютня в ръка, с червени обувки и венче на глава. Тя протягаше към него ръце, а Юранд я отдръпваше от него, Сутрин, когато сънищата изчезваха, веднага идваше на тяхно място още по-голямата тъга и никога в Богданец Збишко не беше обичал тази девойка така, както започна да я обича именно сега, когато не беше сигурен, че са му я отнели.

Минаваше му също през ума, че са я оженили вероятно насила и, разбира се, не я осъждаше, защото тя бе още дете и не можеше да има своя воля. Затова пък се възмущаваше в душата см от Юранд и от княгинята, а когато помислеше за Данушкиния мъж, кръв му капеше от сърцето и той изглеждаше страшно слугите, които возеха под платнените обвивки оръжието. И той решаваше в себе си, че няма да престане да й служи и че ако дори я завари жена на друг, и тогава трябва да сложи в краката й пауновите пера. Но в тези мисли имаше повече мъка, отколкото утеха, защото съвсем не знаеше какво ще прави после.

Утешаваше го само мисълта за голямата война. Макар и да не му се искаше да живее без Данушка, той не се заричаше непременно да загине, а, напротив — чувствуваше, че войната тъй ще увлече душата и паметта му, та ще го избави от всякакви други тъги и грижи. А голямата война като че ли витаеше във въздуха. Не се знаеше откъде идваха слуховете за нея, защото между краля и ордена имаше мир, обаче навсякъде, където минаваше Збишко, не се говореше за нищо друго. Хората имаха нещо като предчувствие, че това трябва да стане, а някои казваха открито: „Защо сме се обединили с Литва, ако не за да отидем срещу тези кръстоноски вълци? Трябва да свършим с тях веднъж за винаги, за да не ни ръфат дроба.“ А други пък казваха: „Полудели монаси! Малко ли им беше Пловце! Смъртта виси над тях, а те и Добжинската земя глътнаха, но ще я повърнат заедно с кръв…“ И се готвеха по всичките земи на кралството, спокойно, без самохвалство, както обикновено за бой на живот или смърт, ала с глухото ожесточение на могъщ народ, който твърде дълго е понасял обидите и най-сетне е почнал да се готви за страшно възмездие. По всички имения Збишко срещаше хора, убедени, че ако не днес, то утре ще трябва да възседнат коня, и дори се учудваше на това, защото мислеше, както и всички други, че работата ще дойде до война, но все пак още не беше чувал, че тя ще започне толкова скоро. Не му минаваше и през ума, че жаждата на народа този път изпреварва събитията. Той вярваше на другите, не на себе си, и сърцето му се радваше при вида на тая предвоенна възбуда, която срещаше на всяка стъпка. Навсякъде всички други грижи отстъпваха пред грижите за коня и въоръжението, навсякъде с голяма съсредоточеност преглеждаха копията, мечовете, секирите, пиките, шлемовете, броните, ремъците на железните нагръдници на бойните коне и на тежките им покривки. Ковачите денем и нощем удряха с чуковете железните плочки и изковаваха дебели тежки брони, които изнежените западни рицари едвам можеха да подигнат, но които с леснина носеха яките владелци на земите на Малополша и Великополша. Старците изваждаха от скриновете в килерите плесенясали кесии със сребро, за да подготвят децата за войната. Веднъж Збишко нощува у богатия шляхтич Бартош от Беляви, който имаше двайсет и двама сина здравеняци и беше заложил много земя на манастира в Лович, за да купи двайсет и две ризници, толкова шлемове и друго въоръжение за войната. Ето защо Збишко, макар да не беше чул нищо за това в Богданец, също мислеше, че ще трябва веднага да тръгне към Прусия и благодареше богу, че е тъй добре подготвен за войната. И наистина неговите доспехи предизвикваха навсякъде възторг. Вземаха го за син на велможа, а когато казваше на хората, че е само обикновен шляхтич и че такова оръжие може да се купи от немците, стига да се плати добре със секирата, всички сърца се изпълваха с желание за воюване. И мнозина, като виждаха доспехите му, не можеха да потулят завистта си, догонваха Збишко на пътя и питаха не желае ли да се бие за въоръжението си. Но той бързаше и затова не искаше да се бие, а чехът натягаше арбалета. Збишко престана дори да окачва по странноприемниците дъската с поканата, защото разбра, че колкото повече се отдалечава от границата и навлиза навътре в страната, толкова по-малко хора познаваха този обичай и толкова повече го смятаха за глупак.

В Мазовия по-малко се говореше за война. И тук вярваха, че тя ще стане, но не знаеха кога. Във Варшава беше спокойно, толкова повече, че дворът живееше в Чеханов, който княз Януш след предишното литовско нападение беше преустроил или по-право издигнал целия отново, защото от стария Чеханов беше останал само замъкът. Във варшавската крепост Збишко беше приет от Яшко Соха, управител на замъка, сина на воеводата Абрахам, паднал в боя при Ворскля. Яшко познаваше Збишко, защото беше го виждал при княгинята в Краков, и на драго сърце го нагости, а той, преди да седне да яде и пие, веднага почна да го разпитва за Дануша и дали се е оженила заедно с другите придворни девойки на княгинята.

Но Соха не можа да му отговори. Князът и княгинята живеели в чехановския замък още от началото на есента. Във Варшава останали за охрана само малък брой стрелци и той. Чувал, че имало в Чеханов разни празненства и сватби, както става обикновено преди коледните пости, но коя от придворните се е оженила а коя е останала, за това, като човек: женен, не е разпитвал.

— Мисля все пак — каза той, че Юрандовата дъщеря не се е оженила, защото това не би могло да стане без Юранд, а не съм чувал гой да е идвал. Сега на гости у княза са двама вождове от Ордена; единият от Йоханисбург, а другият от Щитно, и с тях, изглежда, има още някои гости-чужденци. — а в такъв случай Юранд никога не идва, защото само видът на белия плащ го докарва до бяс. Така че, щом не е бил там Юранд, не е имало и сватба! Пък ако искаш, ще пратя бързоходец да попита и ще му поръчам да се върне бързо, ако и да съм убеден, че ще намериш Юрандовата щерка още девойка.

— Аз сам още утре ще потегля, а за утехата бог да те награди. Щом си починат конете, тръгвам, защото няма да имам мира, докато не узная истината. Господ да ти плати, защото изведнъж ми олекна.

Соха обаче не се задоволи с това и почна да разпитва шляхтичите, които бяха случайно в замъка, а също и войниците дали някой не е чул нещо за сватба на Юрандовата дъщеря. Никой не беше чул такова нещо, при все че се намираха такива, които са били в Чеханов и дори са присъствували на някои сватби; „Освен ако някой я е взел през последните седмици или през последните дни.“ И наистина можеше и така да бъде, защото в онези времена хората не си губеха времето за обмисляне. И Збишко отиде да спи много ободрен. Като си легна, се питаше дали да натири още утре Сандерус, но си помисли, че този нехранимайко може да му бъде полезен със своите познания по немски език, когато потегли срещу Лихтенщайн. Помисли също, че Сандерус не го е излъгал, и макар че му струваше много скъпо, защото ядеше и пиеше по кръчмите за четворица, все пак беше услужлив и проявяваше към новия си господар известна привързаност. Освен това той умееше да пише, с което превъзхождаше оръженосеца чех, па и самия Збишко.

Всичко това накара младия рицар да позволи на Сандерус да пътува с него до Чеханов, което го зарадва много не само заради „издръжката“, но и защото забеляза, че в доброто общество на Збишковата свита той среща по-голямо доверие и по-лесно намира купувачи за своята стока, След още едно нощуване в Населск, като пътуваха нито много бързо, нито твърде бавно, те видяха на другия ден привечер стените на чехановския замък. Збишко се спря в кръчмата, за да си сложи доспехите и да влезе в замъка според рицарския обичай с шлем и с копие в ръка, после възседна огромния, спечелен в боя кон, прекръсти се и тръгна напред.

Но не беше изминал и десетина крачки, когато чехът, който яздеше отзад, го настигна и каза:

— Ваша милост, зад нас идат някакви рицари, като че са кръстоносци.

Збишко обърна коня и видя на не повече от стотина крачки зад себе си блестяща група хора, начело на която яздеха двамина рицари на едри померански коне, и двамата в пълно въоръжение, всеки от тях с бял плащ и черен кръст на него и на шлема с висока китка паунови пера.

— Божичко, кръстоносци! — рече Збишко.

И неволно се наведе на седлото и спусна копието към ухото на коня, а чехът, като видя това, си плю на ръцете, за да не му се хлъзга в тях дръжката на секирата.

Слугите на Збишко, хора опитни и запознати с военния обичай, също се приготвиха — не за бой наистина, защото в рицарските битки слугите не вземаха участие, но за да отмерят място за конна битка или да утъпчат покритата със сняг земя за пеши двубой. Само чехът в качеството си на шляхтич се готвеше за работа, но и той се надяваше, че Збишко ще преговаря, преди да нападне, и дори много се зачуди, че младият пан наведе копието, без да е извикал на двубой противника.

Но и Збишко се опомни навреме. Той се сети за безумната постъпка край Краков, когато непредпазливо искаше да нападне Лихтенщайн, и всичките нещастия, които го сполетяха от това, та дигна копието, даде го на чеха и без да вади меча, препусна коня към орденските рицари. Като ги наближи, забеляза, че освен тях имаше още и трети рицар, също с пера на главата, и четвърти невъоръжен, дългокос, който, изглежда, беше мазур.

Като ги видя, той си каза:

„Обещах в затвора на моята дама не три китки пера, а толкова, колкото пръсти имам на ръцете, но ако това не са пратеници, три бих могъл да имам още сега.“

Помисли обаче, че това трябва да са именно някакви пратеници при мазовецкия княз, та въздъхна и се обади високо:

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков — отговори дългокосият невъоръжен ездач.

— На добър час!

— И вам, пане.

— Слава на свети Георги!

— Той е наш покровител. Здравейте, пане спътнико.

Те се поклониха един другиму, после Збишко каза кой е той, с какъв герб, какъв боен призив има и откъде иде при мазовецкия двор; а дългокосият рицар го осведоми, че се казва Йендрек от Кропивница и че води гости на княза: брат Готфрид, брат Ротгер и пан Фулко дьо Лорш от Лотарингия, който е гост на кръстоносците и иска да види със собствените си очи мазовецкия княз, както и княгинята, дъщерята на славния „Кинстут“.

Докато си изброяваха имената, чужденците-рицари седяха изправени на конете и навеждаха един след друг покритите си с железни шлемове глави, защото великолепното въоръжение на Збишко караше да мислят, че князът е изпратил да ги срещне някой знаменит рицар, може би негов роднина или син.

А Йендрек от Кропивница продължи:

— Вождът или, казано по нашему, началникът на Йоханисбург е на гости у нашия княз, комуто разказа, че тези трима рицари имали горещо желание да му дойдат на гости, но не смеели, а особено рицарят от Лотарингия; понеже е отдалече, той мислел, че току зад границата на кръстоносците живеят вече неверници, с които войната не престава. Като гостоприемен владетел, князът ме изпрати веднага на границата, за да ги преведа без опасност между замъците.

— Значи, без вашата помощ те не биха могли да минат?

— Нашият народ страшно мрази кръстоносците не толкова заради техните нападения — защото и ние „надничаме“ у тях, — колкото заради тяхното коварство, защото, ако кръстоносецът те прегърне и отпред те целуне в устата, той в същото време е готов да ти забие нож в гърба, а това е гаден обичай и много противен на нас, мазурите… Ех, то се знае!… Всеки ще приеме под покрива си немеца и няма да обиди госта си, но е готов да му прегради пътя. А има и такива, които само това правят — за отмъщение или за слава, дай боже всекиму.

— Ами кой между вас е най-славният?

— Има един такъв и по-добре за немец е да види смъртта, отколкото него: казва се Юранд от Спихов.

Сърцето на младия рицар трепна, като чу това име, и той реши веднага да разпита Йендрек от Кропивница.

— Зная! — рече. — Чувал съм, той е онзи, чиято дъщеря Данута беше придворна на княгинята, преди да се ожени.

И като каза това, той със стаен дъх загледа право в очите мазовецкия рицар, който му отговори с голямо учудване:

— Кой ви каза това? Та тя е още мъничка. Случва се наистина и такива понякога да се женят, но дъщерята на Юранд не се е оженила. Излязох от Чеханов преди шест дена и я видях при княгинята. Как ще се жени през постите?

Збишко слушаше и напрягаше всички сили на волята си да не сграбчи мазура за шията и да не му извика: „Господ да ти плати за новината!“ — но се въздържа и рече:

— Чувах нещо, че Юранд я дал някому.

— Княгинята искаше да я ожени, не Юранд, но не можа нищо да направи против неговата воля. Искаше да я даде на един рицар в Краков, който се бил обрекъл на девойката и когото тя обича.

— Обича ли го? — извика Збишко.

Йендрек го погледна проницателно, усмихна се и рече:

— Знаете ли, вие като че ли премного разпитвате за тази девойка.

— Разпитвам за познатите си, при които отивам.

Лицето на Збишко едва се виждаше под шлема освен очите, носа и малко от бузите, но носът и бузите му бяха тъй червени, та дяволитият мазур, който беше шегобиец, рече:

— Навярно от студа лицето ви се е зачервило като великденско яйце!

А момъкът се обърка още повече и отговори:

— Навярно…

Те тръгнаха, като яздеха известно време в мълчание, само конете пръхтяха и изпущаха от ноздрите си струи пара, а чужденците-рицари почнаха нещо да си говорят. Но след малко Йендрек от Кропивница запита:

— Ами как ви казваха, защото не чух добре?

— Збишко от Богданец.

— Я гледай! Та и онзи, който се бе обрекъл на Юрандовата, май се казваше така.

— Да не мислите, че ще отрека? — отговори бързо и гордо Збишко.

— Та и няма защо. Боже мили, значи, вие сте оня Збишко, комуто девойката покри главата с булото си! Като се върнах от Краков, всички придворни девойки говореха само за вас, а на мнозина дори сълзи течеха по бузите, като слушаха. Това сте вие! Ех, че радост ще има сега при двора… защото и княгинята ви обича.

— Господ да я благослови и вас също за добрата вест… Защото, като ми казаха, че се е оженила, цял изтръпнах.

— Как тъй ще се ожени!… Примамливо късче е тази девойка, защото нейната зестра е целият Спихов, но въпреки че при двора има много хубави момци, никой не я е погледнал в очите, защото всеки уважава и нейната постъпка, и вашата клетва. Тя и княгинята не би допуснала това. Ех, че радост ще има! Да си кажа правото, понякога се шегуваха с девойката. Някой ще й каже: „Няма да се върне твоят рицар“ — а тя само потропне с пети: „Ще се върне! Ще се върне!“ — при все че неведнъж, когато й кажеха, че сте се оженили за друга, работата идваше до плач.

Тези думи трогнаха Збишко, но в същото време го хвана яд на хорските клюки и той каза:

— Който е дрънкал за мене такива неща, ще го извикам на двубой!

А Йендрек от Кропивница се разсмя:

— Жените й говореха на яд! Ще извикате на бой жените ли? С меч срещу хурка нищо не можеш стори!

Зарадван, че бог му прати такъв весел и приказлив спътник, Збишко почна да го разпитва за Дануша, после за обичаите при мазовецкия двор и пак за Дануша, най-сетне обаче, като си спомни за обетите си, разказа на Йендрек какво беше чул по пътя за войната — как хората се готвят за нея, как я чакат ден след ден, а накрая попита дали в мазовецките княжества мислят същото.

Но шляхтичът от Кропивница не мислеше, че войната е тъй близка. Хората разправяли, че не можело да бъде иначе, но той бил чул как веднъж сам князът казал на Миколай от Длуголяс, че кръстоносците са си глътнали езиците от страх и че стига кралят да настои, ще отстъпят и Добжинската земя, която заграбиха, защото се боят от неговата сила — или най-малкото ще протакат работата, докато се подготвят добре.

— Впрочем — каза той — князът наскоро ходи в Малборг, дето поради отсъствието на магистъра го посрещнал великият маршал и уредил в негова чест състезания, а сега у княза гостуват кръстоносни вождове, а ето и нови гости идат…

Тук той се позамисли и след малко добави:

— Хората разправят, че тези кръстоносци не идват току-така у нас и у княз Жемовит в Плоцк. Казват, че им се било искало в случай на война нашите князе да не помагат на полския крал, а на тях, пък ако не успеят да постигнат това, поне да ги убедят да стоят настрана, но това няма да го бъде…

— Няма да го бъде! Как бихте останали у дома си? Та нали вашите князе са обвързани и подчинени на полското кралство. Мисля, че не бихте останали.

— Няма да останем — отвърна Йендрек от Кропивница.

Збишко погледна отново чужденците-рицари и техните паунови пера.

— Та и тези ли затова отиват?

— Това са братя от Ордена, може и затова да отиват. Кой ги знае?

— А този третият?

— Третият иде от любопитство.

— Трябва да е някой от знаменит род.

— Да! След него идат три обковани коли, натоварени с отлично въоръжение, и девет души свита. Струва си с такъв да се биеш! Чак слюнки да ти потекат от устата.

— И не можете ли?

— Как така! Князът ми е заповядал да ги пазя. Косъм от главата им няма да падне до Чеханов.

— Ами ако аз ги извикам на двубой? Ако биха поискали да се бият с мене?

— Тогава трябва първо да се биете с мене, защото, докато съм жив, това няма да стане.

Като чу тия думи, Збишко погледна дружелюбно младия шляхтич и рече:

— Вие разбирате що е рицарска чест. С вас няма да се бия, защото съм ваш приятел, но в Чеханов, ако е рекъл господ, ще намеря причина да се скарам с немците.

— В Чеханов правете, каквото искате. Там няма да мине без някои състезания, та може работата да дойде и до двубой, само князът и кръстоноските вождове да разрешат.

— Аз имам една дъска, на която е написана покана за всеки, който не признае, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-добродетелната и най-хубавата мома на света. Но знаете ли… навсякъде хората само свиваха рамене и се смееха.

— Защото това е чужд обичай и Да си кажем правото, и глупав, който нашите хора не познават освен някъде по границите. Ето и този лотарингец закачаше по пътя шляхтата и искаше да признават някаква си негова дама за най-добра от всички. Но никой не го разбираше, а сбиване аз не допущах.

— Как така? Искал да признаят неговата дама за най-добра? Я го гледай! Няма ли срам?

Тук той погледна чужденеца-рицар, сякаш искаше да се убеди как изглежда човек, който няма срам, но трябваше да признае в душата си, че Фулко дьо Лорш съвсем не приличаше на обикновен нехранимайко. Напротив, изпод спуснатия наличник на шлема гледаха добри очи и се подаваше младо и изпълнено с някаква тъга лице.

— Сандерус! — извика внезапно Збишко.

— Заповядайте — отговори немецът и се приближи.

— Я попитай този рицар коя е най-добродетелната и най-прекрасната мома на света.

— Коя е най-прекрасната и най-добродетелната мома на света? — попита Сандерус.

— Улрика дьо Елнер! — отговори Фулко дьо Лорш. После вдигна очи към небето и почна да въздиша.

А страшно възмутеният Збишко просто се задъха от това богохулство и го обхвана такъв буен гняв, та закова на място коня; но докато успее да продума, Йендрек от Кропивница застана между него и чужденеца и каза:

— Тук няма да се разправяте.

Но Збишко се обърна към продавача на реликви:

— Кажи му от мое име, че обича кукумявка.

— Моят господар казва, благородни рицарю, че обичате кукумявка! — повтори като ехо Сандерус.

Вместо отговор Фулко дьо Лорш пусна юздите и с дясната ръка почна да разкопчава и да снема желязната си ръкавица, след това я хвърли в снега пред Збишко, а той кимна на своя чех да я вдигне с острието на копието.

Тогава Йендрек от Кропивница се обърна към Збишко със сърдито лице и викна:

— Няма да се биете, казвам ви, докато аз съм страж. Няма да позволя нито нему, нито вам.

— Та нали не аз го извиках, а той мене.

— Ала заради кукумявката. Стига вече, пък ако някой се противи… Внимавайте!… И моят меч е подръка.

— Аз не искам да се бия с вас.

— А ще трябва да се биете с мене, защото съм дал клетва да браня онзи.

— Тогава как ще стане? — запита упоритият Збишко.

— Чеханов че е далече.

— Но какво ще си помисли чужденецът?

— Нека вашият човек му каже, че тук двубой не може да стане и че вие трябва да получите по-напред разрешение от княза, а той от кръстоноските вождове.

— Ех! Ами ако не разрешат?

— Все ще се намерите някъде! Стига приказки.

Збишко видя, че нищо не може да се направи, разбираше, че Йендрек от Кропивница наистина не може Да допусне двубоя, затова повика отново Сандерус да обясни на лотарингския рицар, че те ще се бият едва след пристигането в замъка. Дьо Лорш изслуша думите на немеца, кимна с глава в знак, че разбира, а после протегна на Збишко ръка, подържа неговата малко и я стисна здраво три пъти, което според рицарските обичаи означаваше, че трябва да се бият дето и да е и когато и да е. После, привидно примирени, потеглиха към чехановския замък, чиито тъпи кули вече се виждаха на фона на заруменялото небе.

Те пристигнаха още по светло, но докато се назоват при портите на замъка и докато им спуснат моста, настъпи дълбока нощ. Прие ги и угости познатият на Збишко Миколай от Длуголяс, който беше началник на охраната в състав от няколко рицари и триста безпогрешни горски стрелци. Веднага след пристигането си Збишко узна за голямо свое огорчение, че дворът отсъствува. Князът в желанието си да почете вождовете от Щитно и Йоханисбург уредил голям лов в девствената гора, на който, за да придаде на зрелището блясък, отишла и княгинята заедно с придворните девойки. От познатите жени Збишко намери само Офка, вдовицата на Кших от Яжомбково, която пазеше ключовете на замъка. Тя му се зарадва много, защото, откакто се бяха върнали от Краков, разказваше всекиму, щял не щял, за любовта му към Дануша и за случката с Лихтенщайн. Тия разкази й създаваха голяма известност сред по-младите дворяни и девойки, тя беше благодарна на Збишко и сега гледаше да утеши младежа в мъката, която го обхвана поради отсъствието на Дануша.

— Няма да я познаеш — казваше тя. — На момичето годините настъпват и шевовете на дрехите й започват да се пукат под шията, защото всичко в нея набъбва. Тя не е вече такъв дребосък, какъвто беше, и иначе те обича, не както по-рано. Сега стига само някой да викне на ухото й „Збишко!“ — и сякаш с жило я пробожда. Такава е тя нашата — на всички жени съдба, и срещу нея нищо не може да се направи, защото то е по божия повеля… Ами твоя чичо, казваш, бил здрав? Защо не дойде и той?… Да, такава е съдбата… Тъжно, тъжно е за жената да е сама на света… Слава богу, че девойката не си изпочупи краката, защото всеки ден се качва на кулата и гледа към пътя… Всяка от нас има нужда от приятелство…

— Само ще нахраня конете и ще отида при нея, макар да е нощ, ще тръгна — отговори Збишко.

— Добре, но си вземи от замъка водач, защото ще се заблудиш в гъстата гора.

И още на вечерята, която Миколай от Длуголяс уреди за гостите, Збишко го уведоми, че ще тръгне веднага да стигне княза, и помоли за водач. Уморените от пътя орденски братя се събраха след гощавката около огромните камини, в които горяха цели борови пънове, и решиха да тръгнат едва на другия ден, след като си починат. Но дьо Лорш, като разпита за какво се отнася, изяви желание да тръгне заедно със Збишко под предлог, че иначе може да закъснеят за лова, който той искаше да види непременно.

После се приближи до Збишко, протегна му ръка и отново стисна три пъти пръстите му.

III

Но и този път работата не стигна до битка, защото Миколай от Длуголяс узна от Йендрек от Кропивница какво се беше случило и накара двамата да му дадат дума, че няма да се бият без знанието на княза и на кръстоноските вождове, пък ако се противят, заплаши ги, че ще заключи портите. На Збишко се искаше колкото се може по-скоро да види Дануша, затова не посмя да се противи, а дьо Лорш, който се биеше охотно, дето трябваше, но не беше кръвожаден човек, се закле без мъчнотии в своята рицарска чест, че ще чака разрешение от княза, толкова повече, че ако постъпи иначе, страхуваше се да не го оскърби. Освен това лотарингският рицар, който беше слушал много песни за турнири и обичаше бляскавото общество и великолепните празненства, искаше да се бие именно пред двора, пред големците и дамите, защото смяташе, че така победата му ще получи по-голяма разгласа и още по-лесно ще му спечели златни шпори. При това страната и хората бяха възбудили любопитството му, ето защо отлагането беше добре дошло за него — още повече, че Миколай от Длуголяс, който толкова години беше прекарал в плен у немците и можеше лесно да разговаря с чужденците, разказваше чудеса за княжеския лов на различни зверове, вече изчезнали в западните страни. И тъй, след полунощ те тръгнаха със Збишко към Пшасниш и взеха със себе си въоръжените си свити и хора с фенери за защита от вълци, които през зимата се събираха на безбройни глутници и можеха да бъдат страшни дори за двайсетина ездачи, па било те и най-добре въоръжени. Оттатък Чеханов също имаше гори, които зад Пшасниш се сливаха с грамадната Курпьовска пуста, която граничеше на изток с непроходимите борови гори на Подлесие и по-далечната Литва. Неотдавна през тези именно гори се промъкваха към Мазовия дивите литовци, които обикновено отминаваха страшните местни заселници, но в 1337 година стигнаха чак до Чеханов и го разрушиха. Дьо Лорш слушаше с голямо любопитство разказите на стария водач, Мачко от Туробое, защото вътрешно гореше от желание да премери силите си с литовците, които — също като другите западни рицари — смяташе за неверници. Той беше дошъл по тези места като на кръстоносен поход и жадуваше да спечели слава и спасение на душата си, а из пътя си мислеше, че войната дори и с мазурите като полуезически народ също би му осигурила пълно опрощаване на греховете. И той почти не вярваше на очите си, когато пристигна в Мазовия и видя черкви в градовете, кръстове на камбанариите, духовници, рицари с християнски емблеми на оръжието и народ, наистина смел, избухлив, за свади и битки всякога готов, но християнски и не по-хищен от немците, през чиито земи беше минал младият рицар. И когато му казаха, че този народ от векове почита Исуса Христа, сам не знаеше какво да мисли за кръстоносците, а когато разбра, че покойната краковска кралица била покръстила вече и Литва, учудването, а също и загрижеността му нямаха граници.

И той почна да разпитва Мачко от Туробое дали в тези гори, през които минават сега, няма поне змейове, на които хората трябва да принасят в жертва девойки и с които човек може да се бие. Но отговорът на Мачко и в това отношение напълно го разочарова.

— В горите има всякакви зверове за лов, като вълци, турове, зубри и мечки, с които човек може да има доста работа — отвърна мазурът. — Може по блатата да има и нечисти духове, но за змейове не съм чувал, пък и да имаше, едва ли щяхме да им даваме девойки, а бихме излезли вкупом насреща им. Ех, ако имаше, жителите от гората отдавна щяха да носят пояси от кожата им.

— Какъв народ са те и не може ли човек да се бие с тях? — запита дьо Лорш.

— Може да се бие, но е опасно — отвърна Мачко, — а на рицаря и не прилича, защото са прости селяни.

— Швейцарците и те са селяни. Ами тия почитат ли Исуса Христа?

— В Мазовия езичници няма, а това са наши и княжески хора. Нали видяхте стрелците в замъка. Те всички са курпи30 и по-добри стрелци няма от тях на света.

— Ами англичаните п шотландците, които видях при бургундския двор?

— Виждал съм ги аз тях и в Малборг — прекъсна мазурът. — Здравеняци момци, но да не им дава господ някога да излязат срещу тия! У тях седемгодишно дете не получава ядене, докато не го свали със стрела от върха на някоя борика.

— За какво приказвате? — попита внезапно Збишко, до ушите на когото стигна няколко пъти повторената дума курпи.

— За курпьовските и английските стрелци. Този рицар казва, че англичаните, а особено шотландците улучват най-добре от всички.

— Виждах ги аз при Вилно. И още как! Чувал съм стрелите им покрай ушите си. Имаше там рицари от всички страни, които се хвалеха, че ще ни изядат с парцалите, ама като се опитаха някой и друг път, изгубиха охота за ядене.

Мачко се разсмя и повтори на дьо Лорш Збишковите думи.

— Говореше се за това при разните дворове — отвърна лотарингецът, — там хвалеха юначеството на вашите рицари, но ги осъждаха, че защищават езичниците срещу кръста.

— Защищавахме народа, който искаше да ce покръсти, срещу нападенията и несправедливостта. А немците искат да ги държат в езичество, за да имат повод за война.

— Бог ще отсъди това — рече дьо Лорш.

— Може би дори много скоро — отговори Мачко от Туробое.

Но лотарингецът, като чу, че Збишко е бил във Вилно, почна да го разпитва за тази война, защото вестта за битките и станалите там рицарски двубои се беше вече разнесла нашироко по света. Особено онзи двубой, в който излезли четирима полски и четирима френски рицари, вълнуваше въображението на западните бойци. И дьо Лорш почна да гледа Збишко с по-голяма почит, като човек, който е взел участие в такива славни битки — и се радваше, че ще се бие не кого да е.

И те продължаваха пътя си ъ привиден сговор, като си оказваха взаимни услуги при почивките и се черпеха един друг с вино, каквото дьо Лорш имаше доста в колите си. Но когато от разговора между него и Мачко от Туробое се разбра, че Улрика дьо Елнер в същност не е девойка, ами четиридесетгодишна жена, която има шест деца, душата на Збишко се възмути още повече, задето тоя чудноват чужденец смее не само да сравнява една „баба“ с Дануша, а и първенство да иска за нея. Но си помисли, че той може да не е с всичкия си ум и повече би му отивало тъмно подземие и пръчки31, отколкото странствуване по света — и тази мисъл сдържа гнева му да не избухне веднага.

— Не мислите ли — каза той на Мачко, — че зъл дух е размътил ума му? Може би дяволът седи в главата му като червей в лешник и е готов през нощта да нападне някого от нас… Трябва да бъдем нащрек…

Мачко от Туробое каза наистина, че това е невъзможно, но все лак почна да поглежда с известно безпокойство лотарингеца и най-после добави:

— Понякога се случва да се насъберат до сто и повече бяса в един побъркан, а стане ли им тясно, гледат да си намерят място у другите хора. Най-лош е онзи дявол, който ти прати някоя жена.

После се обърна внезапно към рицаря:

— Слава на Исуса Христа!

— И аз го славя — отвърна с известна почуда дьо Лорш.

Мачко от Туробое се успокои напълно.

— Ето, видяхте ли — рече той, — ако в него седеше бяс, веднага би излязла пяна от устата му или би го прострял на земята, защото го попитах неочаквано. Можем да продължим пътя.

И те продължиха нататък спокойни. От Чеханов до Пшасниш не беше много далече и лете ездач с добър кон можеше да измине пътя между двата града за два часа. Но те яздеха много по-бавно поради нощта, почивките и снежните преспи, натрупани в горите, а понеже бяха тръгнали доста след полунощ, едва на съмване пристигнаха в ловния княжески замък, който беше оттатък Пшасниш, в края на горите. Замъкът там беше построен почти до самата гора; той беше голям, нисък, дървен, но все пак имаше на прозорците рамки с кръгли груби стъкла. Пред замъка се виждаха геранила на кладенци и два обора за коне, а около замъка бяха пръснати колиби, изградени набързо от борови клони, и шатри от кожи. В утринната дрезгавина силно светеха накладените пред палатките огньове, а около тях стояха ловни помощници, облечени с кожуси с вълната навън от овчи, лисичи, вълчи и мечешки кожи. На рицаря дьо Лорш се стори, че вижда пред огъня диви зверове на два крака, защото по-голямата част ог тези хора бяха с калпаци, направени от главите на зверовете. Едни стояха, опрени на копията, други на лъковете. Някои плетяха огромни мрежи от дебели върви, други въртяха над жаравата големи бутове от зубри и лосове, навярно предназначени за утринна закуска. Светлината от пламъка падаше на снега и същевременно осветяваше тези диви фигури, замъглени малко от дима на огньовете, от мъглата на дишането им и от парата, която излизаше от местата, сложени на жаравата.

Зад тях се виждаха порозовелите стъбла на огромните борове и нови тълпи хора, чието множество учудваше несвикналия да вижда такива ловни сборове лотарингец.

— Вашите князе — каза той — отиват на лов като на военен поход.

— Както виждате — отвърна Мачко от Туробое, — не им липсват нито ловни принадлежности, нито хора. Това са княжески ловци, но между тях има и такива, които идват тук от най-затънтените гори, за да търгуват.

— А ние какво ще правим? — прекъсна го Збишко. — В замъка спят още.

— Ами ще чакаме, докато се събудят — каза Мачко. — Та няма да отидем да хлопаме на вратата и да будим княза, нашия господар.

Като каза това, гой ги заведе до един огън, край който ловците им постлаха зуброви и мечешки кожи, после почнаха да се надпреварят да ги гощават с току-що изпечено месо, а като чуха да се говори чужд език, взеха да се трупат, за да видят немеца. Веднага се разчу чрез хората на Збишко, че този рицар е от „зад морето“, и около тях стана тъй тясно, че панът от Туробое трябваше да прояви строгост, за да запази чужденеца от прекаленото любопитство. Дьо Лорш забеляза в навалицата и жени, облечени също тъй с кожи, ала румени като ябълка и извънредно хубави, ето защо почна да разпитва дали и те също вземат участие в лова.

Мачко от Туробое му обясни, че в лова те не вземат участие, но идват заедно с ловците от женско любопитство или като на панаир да си купят градски стоки и да продадат горските си богатства. И така беше наистина. Княжеският дворец беше нещо като средище, около което, дори без да е там князът, се събираха две стихии: градската и горската. Горските заселници не обичаха да излизат от гората, защото не се чувствуваха добре без шума на дърветата над главите си, затова жителите на Пшасниш докарваха в този горски край прочутото си пиво, брашно, смляно в градските вятърни мелници или във водениците по река Венгерка, сол, която беше такава рядкост и тъй търсена в гората, железни предмети, ремъци и други подобни занаятчийски изделия, а вземаха в замяна ценни животински, кожи, сушени гъби, лешници, лековити билки или късове кехлибар, който у курпите можеше да се намери доста често. Затова около княжеския замък имаше като че ли постоянен панаир, който се оживяваше още повече по време на княжеския лов, когато и задължението, и любопитството извличаха жителите от дълбоките гори.

Дьо Лорш слушаше разказите на Мачко и се вглеждаше с интерес във фигурите на ловците. Понеже живееха на чист и здрав въздух и се хранеха, както впрочем по-голямата част от тукашните селяни, главно с месо, те неведнъж учудваха чуждестранните пътешественици с ръста и силата си. А Збишко, седнал край огъня, поглеждаше непрекъснато към вратата и прозорците на замъка и не го свърташе на място. Светеше само един прозорец, по всичко изглежда — на готварницата, защото през не добре прилепналите му рамки излизаше дим. Останалите бяха тъмни и само отразяваха блясъка на настъпващия ден, който светлееше и посребряваше все по-силно заснежената гора около замъка. През малката врата на страничната стена на замъка се показваха сегиз-тогиз хора, облечени с дрехи на княжески прислужници, и ту с ведра, ту с чебъри на кобилици тичаха за вода към кладенците. Запитвани дали всички още спят, слугите отговаряха, че дворът, уморен от вчерашния лов, още си почива, но че вече се готви ядене за утринната закуска преди тръгването.

И наистина през прозореца на готварницата почна да излиза мирис на сланина и шафран, който се разнесе надалече между огньовете. Скръцнаха най-сетне и се отвориха главните врати, които откриха вътрешността на силно осветеното преддверие, на прага излезе човек — и Збишко още от пръв поглед позна, че това е един от певците, когото на времето си бе видял сред придворните на княгинята в Краков. Тогава Збишко, без да чака Мачко от Туробое, нито дьо Лорш, се спусна така стремително към замъка, че смаяният лотарингец попита:

— Какво му стана на този млад рицар?

— Нищо не му е станало — отвърна Мачко от Туробое, — само че той обича една от придворните девойки на княгинята и иска да я види час по-скоро.

— Ах! — отговори дьо Лорш и сложи и двете си ръце на сърцето.

И като дигна очи нагоре, почна да въздиша тъй жаловито, че Мачко сви рамене и си каза:

„Дали не въздиша така за бабичката си? Като че ли наистина не е с всичкия си ум…“

Но все пак го заведе в замъка и двамата се озоваха в обширния трем, украсен с рога на турове, зубри, лосове и елени и осветен от пламтящите в грамадната камина сухи пънове. По средата имаше покрита с килимче маса с приготвени на нея блюда за ядене. В трема имаше само няколко дворяни, с които Збишко разговаряше. Мачко от Туробое ги запозна с рицаря дьо Лорш, но тъй като не говореха немски, трябваше сам да продължава да му бъде дружина. Обаче всяка минута прииждаха нови дворяни, повечето от тях хубави, със сурови лица, снажни, широкоплещести, светлоруси мъже, стъкмени вече за лов. Онези, които познаваха Збишко и знаеха за неговите краковски премеждия, го поздравяваха като стар приятел и по всичко личеше, че са разположени към него. Други го гледаха с такава почуда, с каквато обикновено се гледа на човек, над чийто врат е висяла брадвата на палача. Около него се чуваха гласове: „Разбира се! Тук е и княгинята, тук е и Юрандовата дъщеря, ей сега ще я видиш, клетнико, и ще дойдеш с нас на лов.“ В това време влязоха двамата гости кръстоносци, брат Хуго де Данвелд, управител на Ортелсбург или Щитно, чийто роднина беше на времето маршал на Ордена, и Зигфрид де Льове, също от славен у кръстоносците род, управител на Йоханисбург. Първият от тях беше още доста млад, но затлъстял, с лице на хитър пияч на пиво и с дебели влажни устни, вторият беше висок, със строги, но благородни черти. На Збишко се стори, че е виждал някога Данвелд у княз Витолд и че Хенрих, плоцкият епископ, на едно състезание беше го свалил от коня, но на тези спомени попречи влизането на княз Януш, към когото се обърнаха с поклон и кръстоносците, и дворяните. Приближиха се към него и дьо Лорш, и кръстоноските вождове, и Збишко, а той, поздравяваше любезно, но с достойнство на своето голобрадо селско лице, обкръжено с равно подрязана на челото коса, която падаше отстрани чак до раменете. Веднага на двора проехтяха тръби в знак, че князът сяда на трапезата: те се обадиха веднъж, дваж, а след третия път от дясната страна на стаята се отвори широка врата и там се показа княгиня Ана, а до нея хубаво русокосо девойче с окачена на рамо лютня.

Като я видя, Збишко се промъкна напред, събра ръце пред устните си и падна на колене в поза, пълна с почит и благоговение.

В залата се разнесе шум, защото постъпката на Збишко учуди мазурите, а някои дори разсърди. „Я виж — казаха по-старите, — навярно е научил този обичай от някои задморски рицари, а може би от езичниците, защото дори и сред немците го няма.“ А по-младите мислеха: „Не е чудно, той дължи на момата главата си.“ Но княгинята и Юрандовата щерка не познаха изведнъж Збишко, защото той бе коленичил с гръб към огъня и лицето му беше в сянка. Княгинята помисли в първия миг, че това е някой от придворните, който се е провинил с нещо пред княза и моли за нейното застъпничество, но Дануша, която имаше по-остър поглед, направи крачка напред, наведе светлата си глава и викна изведнъж с тънък пронизителен глас:

— Збишко!

После, без да му мисли, че целият двор и чуждите гости я гледат, затече се като сърна към младия рицар, прегърна го с две ръце и почна да го целува по очите, устата, бузите, притискаше се до него и цвъртеше от голяма радост, докато мазурите избухнаха в гръмлив смях и княгинята я дръпна за яката към себе си.

Тогава тя изгледа присъствуващите, смути се страшно и също така бързо се дръпна зад княгинята и се скри в гънките на дрехата й, така че едва се виждаше само върхът на главата й.

Збишко прегърна краката на господарката, а тя го дигна от земята и почна да го поздравява и го пита за Мачко: умрял ли е, или е жив, пък ако е жив, защо не е дошъл и той в Мазовия. Збишко отговаряше на тия въпроси малко несвързано, защото се навеждаше насам и натам и се мъчеше да види зад княгинята Дануша, която ту се подаваше иззад полата на господарката си, ту отново потъваше в гънките й. Мазурите се превиваха от смях при това зрелище, смееше се и сам князът и чак когато донесоха съдовете с горещото ядене, зарадваната княгиня се обърна към Збишко и каза:

— Служи ни, мили прислужнико, и дай боже не само при яденето, но и завинаги.

После се обърна към Дануша:

— А ти, измъчена мухо, излизай веднага изпод полата ми, защото съвсем ще я скъсаш.

Дануша излезе изпод полата пламнала, смутена, като вдигаше всеки миг към Збишко очите си — изплашени, срамежливи, любопитни и такива хубави, та чак сърцето се топеше не само на Збишко, но и на другите мъже: велможата от Щитно почна час по час да туря ръка на своите дебели влажни устни, а дьо Лорш се смая — вдигна и двете си ръце нагоре и попита:

— В името на свети Яков от Компостели, коя е тази девойка?

На тоя въпрос управителят на Щитно, който беше не само дебел, но и нисък, се подигна на пръсти и каза на ухото на лотарингеца:

— Дъщеря на дявола.

Дьо Лорш го изгледа, премига, после намръщи вежди и каза през нос:

— Не е истински рицар оня, който лае срещу хубостта.

— Аз нося златни шпори и съм духовник — отвърна с гордост Хуго де Данвелд.

Удостоените със златни шпори рицари бяха на такава голяма почит, че лотарингецът наведе глава, но след малко отговори:

— Пък аз съм роднина на брабантските32 князе.

— Pax! Pax!33 — отговори кръстоносецът. — Чест на могъщите князе и приятели на Ордена, от чиито ръце наскоро ще получите и вие златни шпори. Аз не отричам хубостта на тази девойка, но чуйте кой е нейният баща.

Обаче той не успя нищо да разкаже, защото тъкмо тогава княз Януш седна на трапезата. Той беше вече узнал от йоханисбургския управител за големите роднински връзки на рицаря дьо Лорш и му даде знак да седне до него. Насреща седна княгинята с Дануша, а Збишко застана, както някога в Краков, зад техните столове, за да им услужва. Дануша държеше главата си колкото се може по-ниско над блюдото, защото я беше срам от хората, но малко обърната настрана, за да може Збишко да вижда лицето й. А той с жадност и възторг гледаше мъничката й светла глава, розовата й бузичка, раменете под прилепналата към тялото дреха, които не бяха вече детски, и чувствуваше, че у него нахлува като река нова обич и залива целите му гърди. Той усещаше също по очите, по устата и по лицето си току-що получените нейни целувки. Някога тя го целуваше, както сестра целува брат, а той приемаше целувките й като от любимо дете. Сега, при спомена за новите целувки, с него ставаше същото, което някога му ставаше при Ягенка: обземаха го тръпки и отпадналост, под която тлееше жар като в посипан с пепел огън. Дануша му изглеждаше вече напълно зряла девойка, защото тя наистина беше израсла и разцъфтяла. А освен това пред нея се говореше толкова много и така често за любов, че както пъпката цвете, огряна от слънцето, се развива и разцъфтява все повече и повече, така и нейните очи се бяха отворили за любовта, затова именно у нея имаше сега нещо, което по-рано не съществуваше — някаква хубост, вече не детинска, и някакъв мощен опияняващ чар, който бликаше от нея както топлината от пламъка или уханието от роза.

Збишко чувствуваше това, но не можеше да си го обясни, защото се беше забравил. Той забрави дори, че трябва да прислужва на масата. Не виждаше, че придворните го гледат и се побутват с лакти, че си посочват един другиму него и Дануша и се смеят. Не забеляза също вкамененото от учудване лице на дьо Лорш, нито изпъкналите очи на кръстоноския управител от Щитно, които непрекъснато бяха приковани в Дануша и осветени от пламъка на камината, изглеждаха тъй червени и бляскави, като че бяха вълчи. Збишко се опомни едва когато тръбите протръбиха отново, за да дадат знак, че е време да се тръгва за гората, и когато княгиня Ана Данута се обърна към него и каза?

— Ще дойдеш с нас, за да ти бъде весело и да можеш да говориш на момичето за любовта си, което и аз ще послушам с удоволствие.

След тия думи тя излезе с Дануша да се преоблекат за ездата. А Збишко се затече на двора, дето слугите вече държаха покритите със скреж и пръхтящи коне за княза и княгинята, за гостите и придворните. На двора нямаше вече толкова много хора както по-рано, защото ловните помощници бяха заминали напред с мрежите и бяха потънали в гъстата гора. Огньовете бяха изгаснали, денят беше светъл, мразовит, снегът скърцаш, а поклащаните от лекия вятър дървета ронеха сух и блестящ скреж. Наскоро излезе и се качи на коня князът, а зад него тръгна оръженосецът му с арбалет и толкова дълго и тежко ловно копие, с каквото малцина биха могли да си служат; князът обаче го въртеше с леснина, защото като всички мазовецки Пясти притежаваше необикновена сила. В този род имаше дори такива жени, които при женитбата си за чужденци-князе прегъваха с пръсти на сватбените пиршества широки железни сатъри. Близо до княза яздеха още двама мъже, готови всеки миг да му дойдат на помощ, избрани измежду всички дворяни на варшавската и чехановската земя, страшни на вид, с плещи като горски пънове, които дошлият отдалеко рицар дьо Лорш гледаше с почуда.

След малко излезе и княгинята с Дануша, и двете с качулки от бели невестулки. Като истинско чедо на Кейстут, княгинята умееше да „шие“ по-добре с лъка, отколкото с иглата, та и след нея носеха украсен, само че малко по-лек от другите арбалет. Збишко, коленичил на снега, протегна длан, на която господарката опря крака си, когато се качваше на коня, след което той вдигна Дануша, също както в Богданец вдигаше Ягенка — и тръгнаха. Шествието се проточи като дълга змия; от княжеския дом то зави надясно, пъстрееше и искреше по края на гората като цветна ивица по ръба на тъмна дреха и после бавно започна да потъва в нея.

Бяха навлезли вече доста дълбоко навътре, когато княгинята се обърна към Збишко и каза:

— Защо мълчиш? Хайде, говори й!

Насърчен така ласкаво, Збишко помълча още малко, защото го бе обхванало някакво стеснение и едва след като изтече толкова време колкото за една-две кратки молитви, се обади:

— Данушка!

— Какво, Збишко?

— Толкова те обичам…

Тук той се запъна — търсеше думи, които мъчно му идваха, защото при все че знаеше да коленичи пред девойката като чуждестранните рицари, при все че по всякакъв начин й оказваше почит и гледаше да избягва простонародни изрази, напразно се силеше да се държи като придворен — душата му си беше селска и той можеше да говори само простичко.

Та и сега след малко рече:

— Изгорях от обич по тебе!

А тя вдигна към него изпод кожената качулка ясносините си очи и лицето, порозовяло от студения горски въздух, и отвърна някак бързо:

— И аз, Збишко!

После веднага притвори очи с ресници, защото вече знаеше какво нещо е любовта.

— Ей, съкровище ти мое! Ей, девойко ти моя! — завика Збишко. — Ей!…

И пак млъкна от щастие и вълнение, но добрата и същевременно любопитна княгиня повторно им дойде на помощ.

— Кажи й де — рече тя — как ти е било мъчно без нея, пък навлезем ли в някой гъсталак, може там и да я целунеш по устните, аз няма да се сърдя, защото това най-добре ще докаже любовта ти.

И той почна да разказва „как му се стягала душата“ без нея в Богданец и сред съседите, и докато гледал болния Мачко. Само за Ягенка нищо не спомена хитрият Збишко, но иначе говореше всичко искрено, защото в тази минута той така силно обичаше прелестната Дануша, та му се искаше да я сграбчи, да я прехвърли на своя кон, да я сложи пред себе си и да я държи до гърдите си.

Обаче не смееше да направи това; но когато първият гъсталак ги отдели от придворните и гостите, които яздеха зад тях, той се наведе към нея, прегърна я и скри лицето си в качулката — така даде израз на любовта си.

Но зиме нали няма листа по лещака, видяха го Хуго де Данвелд и рицарят дьо Лорш, видяха го също придворните и почнаха да си говорят:

— Целуна си я пред княгинята! Току-виж, че господарката веднага ги оженила.

— Бива си го момчето, ала и тя е гореща. Юрандова кръв.

— Кремък са те и огниво, при все че девойчето е някак боязливо. Искри ще отхвърчат от тях, така да знаеш! Захапа я като вълк агне!

Така си приказваха те и се смееха, но кръстоноският големец от Щитно обърна към дьо Лорш своето козешко, зло и сладострастно лице и попита:

— Бихте ли искали, пане, някой Мерлин34 да ви превърне със своята вълшебна сила в ей това рицарче?35

— Ами вие, пане?

На това кръстоносецът, у когото беше пламнала завистта и страстта, дръпна с нетърпелива ръка коня и извика:

— Иска ли питане!…

Но в същия миг се опомни, наведе глава и отвърна:

— Духовник съм и съм дал клетва за целомъдрие. Той погледна бързо лотарингеца със страх да не забележи усмивката на лицето му, защото в това отношение Орденът имаше лоша слава между хората, а между орденските рицари Хуго де Данвелд — най-лоша. Преди няколко години той беше помощник на управителя в Самбия и там оплакванията от него бяха станали толкова големи, че въпреки снизхождението, с което гледаха в Малборг на такива работи, трябваше да го преместят за началник на охраната в Щитно. Дошъл напоследък с тайни поръчки при двора на княза, като видя прекрасната Юрандова дъщеря, той пламна от страст към нея, за което младостта на Дануша не можеше да бъде пречка, защото в ония времена и по-млади от нея се женеха. А понеже Данвелд знаеше от какъв род е девойката и името на Юранд се свързваше със страшен спомен в паметта му, неговата страст, подклаждана от дива омраза, кипна още повече.

А дьо Лорш почна да го разпитва тъкмо за тия работи.

— Вие казахте, че тази хубава девойка е дъщеря на дявола; защо я нарекохте така?

Данвелд започна да му разправя историята със Злотория: как при строенето на замъка те успели благополучно да пленят княза заедно с целия двор и как при това сблъскване загинала майката на Дануша, за което оттогава Юранд отмъщава най-жестоко на всички орденски рицари. И при тоя разказ омраза бликаше от кръстоносеца като пламък, защото имаше за това и лични причини. Та и той сам се беше срещнал преди две години с Юранд, но при вида на страшния „глиган от Спихов“ за пръв път в живота си толкова много се бе изплашил, та бе изоставил двама свои роднини, хората си, плячката и цял ден като умопобъркан беше бягал чак до Щитно, и там бе боледувал дълго време от страх. Когато оздравял, великият маршал от Ордена го дал на рицарски съд, чиято присъда го бе оправдала наистина, тъй като Данвелд се заклел в кръста и в честта си, че конят му полудял и го отвлякъл от полето на битката, но все пак тази присъда му бе затворила завинаги пътя към по-високите длъжности в Ордена. Наистина кръстоносецът премълча сега пред рицаря дьо Лорш тия премеждия, вместо това хвърли толкова обвинения срещу жестокостите на Юранд и срещу дързостта на целия полски народ, че всичко това не можеше да се побере в главата на лотарингеца.

— Във всеки случай — рече той след малко — ние сме у мазурите, не у поляците.

— Това е отделно княжество, но народът е същият — отговори кръстоносецът, — едно и също е безчестието им и една и съща е омразата им против Ордена. Дай боже немският меч да погуби цялото това племе!

— Право казвате, пане: да си позволи князът, който инак изглежда тъй достоен, да строи замък против вас и във ваша земя — за такова беззаконие не съм чувал дори и между езичниците.

— Замъка той строеше против нас, но Злотория е на негова, не на наша земя.

— Тогава слава на Исуса Христа, че ви е пратил победа над него. Ами как се свърши тази война?

— Тогава нямаше война.

— А вашата победа при Злотория?

— Тук именно бог ни прати благословията си, че князът беше без войска, само с придворните и жените.

При тези думи дьо Лорш погледна кръстоносеца изумено.

— Как така? Значи, в мирно време сте нападнали жените и княза, който си строел замък на своя собствена земя?

— За славата на Ордена и на християнството няма безчестни постъпки.

— Значи, тоя славен рицар ви отмъщава само за младата си жена, убита от вас във време на мир?

— Който дига ръка срещу кръстоносците, той е син на пъкъла.

Замисли се над тия думи рицарят дьо Лорш, но нямаше вече време да отговори на Данвелд, защото бяха излезли на една широка, покрита със заснежен шавар поляна, дето князът слезе от коня, а след него почнаха да слизат и другите.

IV

Опитните горски пазачи под началството на главния ловец се заеха да наредят ловните помощници в дълга верига по края на поляната, така че, застанали сами под прикритие, да имат пред себе си свободно пространство за по-удобна стрелба с арбалетите и лъковете. Двете по-къси страни на поляната заградиха с мрежи, зад които се беше притаила хайката, чиято длъжност беше да гони дивите животни към стрелците или ако не побягнат натам и се заплетат в мрежите, да ги убива с копия. Грамадна маса курпи, изкусно настанени в определеното за хайката място, трябваше да пъди всяко живо същество от горските дебри към поляната. За стрелците също беше опъната мрежа, та ако дивечът успее да се провре през веригата на ловците, да бъде спрян от мрежата и доубит в нейните плетеници.

Князът застана в средата на веригата, в малка долчинка, която пресичаше цялата поляна. Главният ловец Мрокота от Моцажев му избра това място, като знаеше, че по тази именно долчинка ще тръгнат пред хайката най-едрите зверове от гората. Сам князът държеше в ръката си арбалет, досам него беше опряно на дървото тежко ловно копие, а малко по-назад стояха с брадви на раменете двамата огромни, прилични на горски стволове телохранители, които освен брадвите имаха още готови натегнати арбалети, за да ги подадат на княза в случай на нужда. Княгинята и Дануша не слязоха от конете, защото князът никога не позволяваше това поради опасност да налетят турове и зубри, от яростта на които човек по-лесно можеше да се спаси на кон, отколкото пеш. Дьо Лорш, ако и любезно поканен от княза да заеме място от дясната му страна, помоли да му се позволи да остане на коня за защита на дамите и застана недалече от княгинята, приличен на дълъг гвоздей с рицарското си копие, на което мазурите тихичко се подсмихваха под мустак, като на оръжие, малко пригодно за лов. А Збишко забоде копието в снега, преметна арбалета през рамо и изправен до коня на Дануша, дигаше към нея глава, от време на време й шепнеше нещо, прегръщаше краката и целуваше коленете й, защото вече никак не скриваше пред хората любовта си. Той се умири едва тогава, когато Мрокота от Моцажев, който в гората се осмеляваше да прави бележки и на самия княз, строго му заповяда да мълчи.

В това време далеко нейде в дълбочината на гората се обадиха роговете на курпите, на които от поляната отговори откъслечно пискливият глас на кривата тръба, след което настъпи мъртва тишина. Само понякога изкрещяваше сойка по върховете на бориките или изграчваха като гарвани хората от хайката. Ловците гледаха напрегнато бялото пусто пространство, дето вятърът полюшваше заскрежените тръстики и безлистните клони на храсталаците, и всеки с нетърпение чакаше да види какъв звяр ще се покаже пръв на снега — изобщо очакваше се обилен и великолепен лов, защото гората гъмжеше от зубри, турове и глигани. Курпите изгониха с пушек от леговищата им и няколко мечки, които събудени по този начин, скитаха из гъсталака сърдити, гладни, но и предпазливи, защото се досещаха, че скоро ще трябва да водят борба не само за спокоен зимен сън, но и за живот.

Трябваше обаче да се чака дълго, защото хората, които гонеха дивеча към мрежите и към поляната, бяха заели огромно пространство от гората и идеха от толкова далеч, та до ушите на ловците не стигаше дори лаят на кучетата, които бяха пуснати от ремъците веднага щом се чу отговорът на тръбата. Едно от тях, може би пуснато твърде рано или тръгнало свободно след хората, се показа на поляната, пробяга през нея с наведена муцуна и мина между ловците. И пак стана пусто и тихо, само хората от хайката грачеха постоянно като гарвани и така даваха да се разбере, че скоро ще почне работа. И наистина след известно време, колкото да се прочете няколко пъти молитвата „Отче наш“, на края на гората се появиха вълци. Като зверове с най-тънък усет, те първи се опитаха да се изскубнат от хайката. Бяха седем-осем, но щом излязоха на поляната и подушиха наоколо хора, скриха се отново в гората да търсят друг изход. После диви свини, изскочили от свърталищата си, почнаха да тичат на дълга черна верига през заснеженото пространство, прилични отдалече на домашни свине, които, след като ги е повикала стопанката, бързат към къщи и друсат уши. Но тази верига се спря, ослуша се, помириса — обръщаше се и отново се ослушваше; възви към мрежите, подуши хайката и отново тръгна към ловците, като грухтеше и се приближаваше все по-предпазливо, но и все повече, докато най-сетне се чу скърцането на железните куки на арбалетите, свистенето на стрелите и първата кръв обагри бялата снежна постелка.

Тогава се чу грухтене и стадото се разпръсна като ударено от мълния; едни тръгнаха слепешката напред, други се затекоха към мрежите, трети почнаха да бягат ту отделно, ту по няколко заедно, като се смесваха с другите зверове, от които в това време загъмжа поляната. Сега вече до ушите стигаха ясно звуците на роговете, кучешкият лай и далечната глъчка на хората, които идеха с главната група от дълбочината на гората. Гонен от всички страни от разгънатите нашироко в гората крила на хайката, дивечът изпълваше все повече поляната. Нищо подобно не можеше да се види не само в чуждите страни, но дори и в другите полски земи, в които вече не съществуваха такива пустинни гори, каквито имаше в Мазовия. Кръстоносците, при все че бяха ходили в Литва, дето понякога зубрите нападаха войската и създаваха в нея объркване36, немалко се чудеха на това неизброимо множество дивеч, а особено се чудеше рицарят дьо Лорш. Застанал при княгинята и придворните девойки като жерав на стража, без да може да разговаря с никоя от тях, той беше почнал вече да се отегчава, да измръзва в железните си доспехи и да мисли, че ловът не е сполучлив. Но Изведнъж видя пред себе си цяло стадо леконоги сърни, жълтеникави елени и лосове с тежки, увенчани с рога глави, които, размесени едни с други, се лутаха по поляната и заслепени от ужас, напразно търсеха изход. Княгинята, у която при тази гледка се разигра Кейстутовата бащина кръв, мяташе в пъстрата купчина стрела подир стрела и подвикваше от радост всеки път, когато улученият елен или лос, както бягаше, се изправяше на задните си крака, а после падаше тежко и ровеше снега с копита. Някои придворни девойки обръщаха често очи към лъковете, защото всички бяха обхванати от ловна треска. Само Збишко не мислеше за лова, а беше опрял лакти на коленете на Дануша, обгърнал главата си с ръце, и я гледаше право в очите, а тя, малко усмихната и позасрамена, се мъчеше да затвори с пръсти клепачите му, сякаш не можеше да издържи такъв поглед.

Но вниманието на рицаря дьо Лорш привлече една огромна мечка със сива козина на врата и на плещите, която неочаквано изскочи от шавара наблизо до ловците. Князът я улучи с арбалета, а след това се затече към нея с копието и когато звярът се изправи на задните си крака със страшен рев, прободе го пред очите на целия двор тъй сполучливо и добре, че не стана нужда нито един от двамата телохранители да употреби брадвата. Тогава чак младият лотарингец помисли, че малцина от владетелите, при чиито дворове се беше отбивал по пътя си, биха се решили на такава забава и че с такива князе и с такъв народ Орденът може би някога ще трябва да води тежка борба и ще преживее тежки часове. Но по-нататък той видя прободени по същия начин от другите ловци свирепи белозъби глигани, огромни, много по-големи и по-яростни от онези, които беше виждал на лов в Долна Лотарингия и в немските гори. Такива сръчни и уверени в силата на ръцете си ловци и такива удари с копие рицарят дьо Лорш не бе виждал никога и като човек опитен, си го обясняваше с това, че всички тия хора, заседнали сред неизмеримите гори, свикват още от детските си години с арбалета и копието и затова се научават да си служат с тях по-добре от другите.

Най-сетне поляната бе настлана с трупове на всякакъв вид дивеч, но ловът още не беше на привършване. Напротив, най-любопитната, а същевременно и най-опасната минута настъпваше отсега нататък, защото хайката изгони на поляната около петнайсет зубри и турове. При все че в гората тия животни ходеха обикновено поотделно, сега те вървяха смесени заедно, обаче ни най-малко заслепени от страх, повече страшни, отколкото уплашени. Те не се движеха особено бързо, сякаш бяха уверени, че със страшната си сила ще сломят всички прегради и ще преминат, земята затътна под тежестта им. Брадатите бикове, които вървяха начело на стадото с ниско наведени глави, се спираха понякога, като че обмисляха на коя страна да насочат удара. От чудовищните им гърди излизаше глух рев, приличен на подземен тътнеж, от ноздрите им бухаше пара; те риеха снега с предните си крака и като че ли съглеждаха изпод гривите с кръвясалите си очи скрития враг.

Внезапно хайката вдигна страшна врява, на която от страна на главната редица ловци и откъм крилата отговориха стотина силни гласа, засвириха рогове и пищялки, затрепера гората чак до най-отдалечените глъбини и същевременно на поляната изскочиха със страшен лай курпьовските кучета, които гонеха дивеча по следите. Видът на кучетата мигом разяри женските зубри и турове, с които имаше малки. Стадото, което досега вървеше бавно, се разпръсна в луд бяг по цялата поляна. Един от туровете, жълт, огромен, почти чудовищен бик, който надминаваше с големината си зубрите, се нахвърли с тежки скокове върху веригата на стрелците, зави към дясната страна на поляната, но като забеляза на десетина крачки коне между дърветата, спря се, зарева и почна да рови с рога земята, сякаш се готвеше за скок и за борба.

При тая страшна гледка хайката вдигна още по-голяма врява, а от веригата на ловците се чуха изплашени гласове: „Княгинята! Княгинята! Спасявайте господарката!“ Збишко грабна забитото в снега копие и се завтече към края на гората, след него затичаха няколко литовци, готови да загинат за защита на Кейстутовата дъщеря, но изведнъж в ръцете на господарката скръцна арбалетът, изфуча стрела, която прелетя над наведената глава на звяра и се заби във врата му.

— Улучен! — извика княгинята. — Няма да избяга…

Но думите й бяха заглушени от такъв страхотен рев, че дори конете приклекнаха на задните си крака. Турът налетя като вихър право към княгинята, но внезапно, с не по-малка бързина, изскочи между дърветата рицарят дьо Лорш и наведен на коня, и с насочено като на рицарски турнир копие, се хвърли право върху звяра.

Зрителите видяха в един миг копието, забито в шията на бика, но то веднага се прегъна като дъга и стана на малки късове, след което цялата огромна рогата глава изчезна под корема на коня на дьо Лорш и докато някой от присъствуващите успее да извика, и конят, и ездачът полетяха във въздуха като изхвърлени от прашка.

Конят падна на хълбока си и почна да рита в предсмъртни гърчения с крака, които се заплитаха с излезлите от корема му вътрешности, а рицарят дьо Лорш лежеше наблизо неподвижен, приличащ на железен клин върху снега. Турът като че се поколеба за минута дали да го изостави и да се хвърли върху другите коне, но понеже тези първи жертви бяха много близо до него, той отново се обърна към тях и почна да си отмъщава на нещастния кон, като го мачкаше с главата си и жестоко дереше с рога разпрания му корем.

От гората обаче на помощ на чуждия рицар се притекоха хора: Збишко, който бдеше над княгинята и Дануша, дотърча пръв и заби острието на дебелото си копие под плешката на звяра. Ала той го удари с такъв замах, та при внезапното обръщане на тура копието се счупи в ръката му, а сам той падна по очи в снега. „Загина! Загина!“ — чуха се гласовете на избързалите на помощ мазури. В това време главата на бика се надвеси над Збишко и го притисна о земята. Откъм княза вече почти пристигаха двамата яки телохранители, но те щяха да стигнат много късно. За щастие превари ги подареният от Ягенка на Збишко чех Хлава. Той долетя преди тях, вдигна с двете ръце широката брадва и прасна тура в наведения врат току зад рогата.

Ударът беше тъй страшен, че звярът рухна като поразен от гръм, с разсечен врат и с глава, откъсната едва ли не до половината; но при падането си турът притисна Збишко. Двамата телохранители мигом отместиха грамадното тяло, а в това време княгинята и Дануша скочиха от конете и онемели от ужас, се завтекоха към ранения младеж.

А той бледен, цял облян от кръвта на тура и от своята кръв, се понадигна, опита се да стане, но се олюля, падна на колене и като се опря на ръка, можа да проговори само една дума:

— Данушка…

После блъвна кръв и му притъмня пред очите. Дануша го хвана през гърба за раменете, но не можа да го удържи и почна да вика за помощ. Хората го заобиколиха от всички страни, търкаха го със сняг, наливаха му вино в устата, най-сетне ловецът Мрокота от Моцажев заповяда да го сложат на един плащ и да спрат кръвта с мека борова прахан.

— Ще остане жив, ако са счупени само ребрата, но не и гръбнакът — каза той на княгинята.

А другите придворни девойки е помощта на ловците се заеха да спасяват рицаря дьо Лорш. Обръщаха от всички страни и търсеха по бронята му дупки или вдлъбнатини, направени от рогата на бика, но освен снега, който се беше заврял между плочките, не намериха нищо друго. Турът си беше отмъстил главно на коня, който лежеше отстрани вече мъртъв, с изтърбушени под корема вътрешности, а пан дьо Лорш не бе ранен. Той беше само изгубил съзнание от падането и както се разбра по-късно, дясната му ръка беше изкълчена. Сега обаче, като му снеха шлема и му наляха в устата вино, той веднага отвори очи, свести се и при вида на наведените над него угрижени лица на две млади и хубави девойки, каза по немски:

— Навярно съм в рая и над мене има ангели… Девойките наистина не разбраха какво каза, но се зарадваха, че се е свестил и продумал, почнаха да му се усмихват и го вдигнаха от земята с помощта на ловците, но той запъшка, като усети болка в дясната ръка, а с лявата се опря на рамото на един от „ангелите“, постоя малко неподвижен и се страхуваше да пристъпи, защото не се чувствуваше сигурен в краката. После изгледа с мътен още поглед бойното поле: видя жълтеникавото тяло на тура, което отблизо му се стори чудовищно голямо, видя Дануша, която кършеше ръце над Збишко и самия Збишко върху плаща.

— Този рицар ли ми дойде на помощ? — попита той. — Жив ли е?

— Тежко ранен е — отговори един от придворните, който говореше немски.

— Не против него, а за него ще се бия отсега нататък! — каза лотарингецът.

Но в това време князът, който по-преди беше застанал над Збишко, се приближи до него и почна да го хвали; че със своята смела постъпка защитил от страшна опасност княгинята и другите жени, а може би и живота им спасил, за което освен рицарските награди ще бъде прославен от хората — не само от тези, които са живи сега, но и от потомството им.

— В днешните изнежени времена — каза князът — все по-малко рицари странствуват по света, та бъдете ми гост колкото се може по-дълго, а можете и съвсем да останете в Мазовия, дето вече спечелихте моето разположение и дето с благородните си постъпки лесно ще спечелите и любовта на народа!

Жадното за слава сърце на дьо Лорш се топеше от тези думи, а когато помисли, че е извършил такъв рицарски подвиг и е заслужил такива похвали в далечните полски земи, за които на запад се разправяха толкова чудати неща — от радост почти престана да усеща болки в навехнатата си ръка. Той разбираше, че един рицар, който би могъл да разкаже в брабантския или бургундския двор, че на лов е спасил живота на мазовецката княгиня, ще се движи обкръжен с ореола на славата като със слънце. Под влияние на тези мисли той искаше дори веднага да отиде при княгинята и на колене да й се закълне във вярна служба, но и княгинята, и Дануша бяха заети със Збишко. А Збишко се свести отново за миг, ала само се усмихна на Дануша, вдигна ръка към покритото си със студена пот чело и отново изгуби съзнание. Опитните ловци, като видяха как му се кръстосаха при това ръцете, а устата му останаха отворени, си казваха един другиму, че няма да оживее, ала още по-опитните курпи, по телата на мнозина от които имаше следи от мечешки нокти, глиганови зъби или от рога на зубри, все пак се надяваха и твърдяха, че рогът на тура е само минал между ребрата на рицаря, че може едно или две от тях да са счупени, но гръбнакът е цял, защото иначе младият пан не би могъл нито за миг да се привдигне. Те посочваха също, че на мястото, дето бе паднал Збишко, имаше нещо като снежна пряспа, която именно го бе спасила — защото звярът го натиснал с челото ся, но не можал да смаже нито гърдите, нито гръбначния стълб.

За нещастие княжеският лекар отец Вишонек от Джевана не бе дошъл на лова, при все че обикновено идваше, защото този път беше зает с печене на просфори в замъка. Щом се научи къде е, чехът веднага изтича да го търси, а в това време курпите понесоха Збишко на плаща към княжеския двор. Дануша искаше да върви с тях пешком, но княгинята не й позволи, защото пътят беше дълъг и в горските долове имаше вече дълбок сняг, пък трябваше да се бърза. Кръстоносецът Хуго де Данвелд помогна на девойката да се качи на коня, а след това, яхнал своя наблизо до нея зад хората, които носеха Збишко, каза на полски с по-тих глас, за да чуе само тя:

— Имам в Щитно чудотворен лековит балсам, който ми даде един пустинник в Херцинската гора и който бих могъл да имам тук за три дни.

— Бог ще ви награди — отговори Дануша.

— Господ държи сметка за всяка милосърдна постъпка, но мога ли да се надявам и от вас за отплата?.

— С какво мога да ви се отплатя аз? Кръстоносецът приближи още повече коня си с явно намерение да каже нещо, но се поколеба и едва след малко продума:

— В Ордена освен братя има и сестри… Една от тях ще донесе лековития балсам и тогава ще кажа за отплатата.

V

Отец Вишонек прегледа раните на Збишко, разбра, че е счупено само едно ребро, но първия ден не обеща, че ще оздравее, защото не знаеше „дали на болния не се е обърнало сърцето и дали не се е откъснал черният му дроб“. Привечер и дьо Лорш го обхвана такава голяма слабост, та трябваше да легне, а на другия ден не можеше да помръдне ни ръка, ни крак без мъчителни болки във всички кости. Княгинята и Дануша заедно с другите придворни девойки се грижеха за болните и според предписанията на отец Вишонек им варяха различни лекове за мазане и различни билки. Збишко обаче беше тежко премазан и от време на време храчеше кръв, което много безпокоеше отец Вишонек. Все пак беше в пълно съзнание и на втория ден, ако и още твърде слаб, щом се научи от Дануша кому дължи живота си, извика своя чех, за да му благодари и да го награди. При това не можеше да не си помисли, че му го бе дала Ягенка и че щеше да загине, ако не беше нейното добро сърце. Тази мисъл дори му тежеше, защото чувствуваше, че никога няма да се отплати на благородната девойка за доброто с добро и ще й причинява само горчивина и страшна мъка. Наистина той веднага си каза: „Не мога да се разделя на две половини“, но в дъното на душата му оставаше все пак нещо като угризение на съвестта, а чехът разпали още повече това негово вътрешно безпокойство.

— Аз се заклех на господарката си — каза чехът в своята дворянска чест, че ще ви пазя, и наистина ще ви пазя без всякаква награда. На нея, а не на мене дължите, господарю, спасението си.

Збишко не отговори, само почна тежко да диша, а чехът помълча малко и след това се обади отново:

— Ако ми заповядате да препусна до Богданец, ще препусна. Може би бихте искали да видите стария пан, защото бог знае какво ще стане с вас.

— А какво казва отец Вишонек? — попита Збишко. Отец Вишонек казва, че всичко ще стане ясно към новолунието37, а до новолунието остават още четири дена.

— Ех! Няма защо да отиваш в Богданец. Или ще умра, преди да дойде чичо, или ще оздравея.

— Поне писмо да бяхте изпратили в Богданец. Сандерус ще напише всичко както трябва. Ще знаят поне какво ви се е случило, та навярно и за литургия ще дадат пари.

— Остави ме на мира сега, защото съм слаб. Ако умра, ще се върнеш в Згожелице и ще разкажеш всичко. Тогава ще дадат за литургия. А мене ще ме погребат тук или в Чеханов.

— Навярно в Чеханов или в Пшасниш, защото в гората погребват само курпите, над чиито гробове вият вълците. Чух също от слугите, че князът след два дни ще се върне заедно с двора в Чеханов, а сетне във Варшава.

— Та и мене няма да ме оставят тук — отвърна Збишко.

И той отгатна, защото княгинята още същия ден отиде при княза с молба да й позволи да остане в горския замък заедно с Дануша, с придворните прислужнички и с отец Вишонек, който беше против прибързаното пренасяне на Збишко в Пшасниш. Рицарят дьо Лорш след два дни се чувствуваше много по-добре и започна да става от леглото, но като се научи, че „дамите“ остават, остана и той, за да ги придружава в обратния път и в случай че ги нападнат „неверници“ да ги пази от зла слука. Отде щяха да се вземат тези „неверници“ — това питане храбрият лотарингец не си задаваше. Наистина в далечния запад така наричаха литовците, но те не представляваха никаква опасност за дъщерята на Кейстут, родна сестра на Витолд и братовчедка на могъщия „краковски крал“38 Ягело. Обаче дьо Лорш твърде дълго беше живял между кръстоносците, та въпреки всичко, което беше чул в Мазовия за покръстването на Литва и за обединението на двете корони в лицето на един владетел, все пак допускаше, че от литовците може всякога да се очакват най-големи злини. Така му бяха говорили кръстоносците, а той още не беше напълно загубил вяра в техните думи, В това време се случи нещо, което падна като сянка между княз Януш и гостите-кръстоносци. Един ден преди тръгването на двора пристигнаха братята Готфрид и Ротгер, които бяха останали в Чеханов, а с тях и някой си дьо Фурси, който донесе неприятни за кръстоносците известия. Отнасяше се до следното: чужденците, които били на гости у кръстоноския управител в Любава — а именно той — дьо Фурси, а също и дьо Бергов и Майнегер, и двамата от заслужили за Ордена семейства, като чули какво се разправя за Юранд от Спихов, не само не се уплашили от тия разкази, но решили да въвлекат в битка прочутия боец, за да се уверят дали действително е тъй страшен, за какъвто го представят. Управителят наистина се противил, като се позовал на мира между мазовецките княжества и Ордена, но най-после, може би с надеждата да се избави от страшния съсед, не само решил да гледа през пръсти на тази работа, но и позволил на въоръжени войници да вземат участие в нея. Рицарите пратили покана на Юранд, който я приел веднага с условие, че те ще отпратят хората си и ще се бият сами с него и с двама негови другари трима срещу трима — на самата граница между Спихов и Прусия. И понеже те не искали нито да отпратят войниците, нито да отстъпят от спиховските земи, Юранд ги нападнал, избил войниците, сам промушил смъртно с копие Майнегер, а дьо Бергов пленил и го хвърлил в подземието на спиховския замък. Сам дьо Фурси се спасил и след тридневно лутане из мазовецките гори, като разбрал от събирачите на смола, че в Чеханов гостуват орденски братя, се добрал до тях, за да се оплаче заедно с тях на княза, да моли за наказание и за освобождаване на дьо Бергов.

Тези новини веднага развалиха добрите отношения между княза и гостите, тъй като не само новодошлите братя, но и Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове почнаха упорито да настояват пред княза да удовлетвори справедливите искания на Ордена, да освободи границата от хищника и да му наложи общо наказание за всички сторени злини. Особено Хуго де Данвелд, понеже имаше с Юранд лични стари сметки, споменът за които го мъчеше от болка и срам, искаше отмъщение едва ли не със заплаха.

— Ще се оплачем на великия магистър — каза той — и ако не намерим справедливост от ваша княжеска светлост, сами ще си я въздадем, ако ще би за този разбойник да се застъпи цяла Мазовия.

Но князът, макар и кротък по природа, се разгневи и рече:

— Та каква справедливост искате? Ако Юранд бе ви нападнал пръв, изгорил села, отвлякъл стада и избил хора, разбира се, бих го извикал на съд и бих го наказал. Но вашите сами са го извикали. Вашият управител разрешил на войниците да потеглят, а какво е направил Юранд? Приел поканата и поставил само условие да си отидат хората. Как ще го наказвам за това или ще го викам на съд? Предизвикали сте страшния мъж, от когото всички се боят, и доброволно сте си навлекли беда на главите. Какво искате повече? Нима трябва да му заповядам да не се отбранява, когато ви скимне да го нападате?

— Нападнал го е не Орденът, а гости, чужденци-рицари — отвърна Хуго.

— За гостите си отговаря Орденът, а пък с тях имало войници от любавската охрана.

Трябваше ли управителят да предаде гостите си като на заколение?

На това князът се обърна към Зигфрид и рече: — Вижте на какво се превръща във вашите уста справедливостта и си помислете дали вашите извъртания не гневят бога?

Но суровият Зигфрид отговори:

— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен, защото мъже от неговия род са заемали високи длъжности в Ордена и са принесли големи услуги на Кръста.

— А смъртта на Майнегер трябва да бъде отмъстена — прибави Хуго де Данвелд.

Като чу това, князът отметна на две страни косата си, стана от пейката и тръгна към немците със зловещо лице; но след миг си спомни, види се, че те бяха негови гости, обузда се още веднъж, сложи ръка на рамото на Зигфрид и рече:

— Слушайте, велможо, вие носите на плаща си кръст, та отговорете ми по съвест и в името на този кръст — прав ли е бил Юранд или неправ?

— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен — отговори Зигфрид дьо Льове.

Настъпи минутно мълчание, след което князът каза:

— Боже, дай ми търпение!

А Зигфрид продължи с остър глас, като че сечеше с меч:

— Тази обида, която ни е нанесена в лицето на нашите гости, е само нов повод за оплакване. Откак съществува Орденът, никога нито в Палестина, нито в Седмоградско, нито в езическата доскоро Литва ни един обикновен мъж не ни е причинил толкова злини, колкото този разбойник от Спихов. Ваша княжеска светлост! Ние искаме справедливост и наказание не за една обида, а за хиляда, не за една битка, а за петдесет, не за веднъж проляна кръв, а за такива постъпки от години, за които небесен огън би трябвало да опожари това безбожно гнездо на злоба и жестокост. Чии стенания зоват към бога за отмъщение? Нашите! Чии сълзи? Нашите! Напразно се оплаквахме, напразно искахме съд. Ние никога не сме били удовлетворени!

Като чу това, княз Януш почна да клати глава и отвърна:

— Ех! Едно време кръстоносците много пъти са гостували в Спихов и Юранд не беше ваш враг, докато любимата му жена не умря, вързана от вас. А колко пъти вие сами сте го предизвиквали с желание да го погубите, както сега, задето е извиквал и побеждавал вашите рицари? Колко пъти сте му изпращали тайно убийци или сте го стреляли с лъкове в гората? Той ви преследва наистина, защото го гори жаждата за мъст, но нима вие или рицарите, които живеят във вашите земи, не сте нападали мирните жители на Мазовия, не сте заграбвали стада, не сте палили села, не сте избивали мъже, жени и деца? А когато се оплаквах на магистъра, той ми отговаряше от Малборг: „Обикновени крайгранични своеволия! Оставете ме на мира!“ Не прилича да се оплаквате вам, които пленихте мене самия, невъоръжен, във време на мир, на моя собствена земя, и ако не беше страхът от гнева на краковския крал, може би и до днес щях да страдам във вашите подземия. Така се отплатихте вие на мене, който произхождам от рода на вашите благодетели. Оставете ме на мира, защото нямате основание да говорите за правосъдие!

Като чуха това, кръстоносците се спогледаха нетърпеливо, защото им беше неприятно и срамно, че князът спомена пред дьо Фурси за скандала при Злотория, та Хуго де Данвелд поиска да тури край на по-нататъшния разговор за случката и каза:

— С ваша княжеска светлост беше станала грешка, която ние пооправихме не от страх пред краковския крал, а от желание за справедливост, а пък за крайграничните своеволия нашият магистър не може да отговаря, защото по всички кралства на света неспокойните духове си позволяват своеволия.

— Ти сам го казваш, а искаш съд за Юранд! Какво искате?

— Правосъдие и наказание.

Князът стисна костеливите си пестници и повтори:

— Боже, дай ми търпение!

— Нека ваша княжеска светлост си спомни също и това — продължи Данвелд, — че нашите своеволници обиждат само светски и непринадлежащи към немското племе хора, а вашите дигат ръка срещу немския Орден, с което оскърбяват и самия Спасител. А всякакви мъки и наказания не са достатъчно строги за оскърбителите на Кръста.

— Слушай! — каза князът. — Не споменавай бога, защото него няма да излъжеш!

И като сложи ръце на раменете на кръстоносеца, разтърси го силно, а той веднага се стресна и заговори с по-миролюбив глас:

— Ако е вярно, че гостите първи са нападнали Юранд и не са отпратили хората си, аз няма да ги похваля за това, но дали наистина Юранд е приел поканата?

След тия думи той загледа дьо Фурси и започна да му намига незабележимо, като че искаше да му даде да разбере, че трябва да отрече, но този не можеше или не искаше да направи това и отговори:

— Той искаше да отпратим хората и трима срещу трима да се бием с него.

— Уверен ли сте в това?

— Кълна се в честта си! Аз и дьо Бергов се съгласихме, но Майнегер не искаше.

Тук князът го прекъсна:

— Велможо от Щитно! Вие най-добре от всички знаете, че Юранд не е избягнал поканата.

И се обърна към всички с думите:

— Ако някой от вас желае да го покани на пеши или конен двубой, аз давам за това разрешение. Ако Юранд бъде убит или взет в плен, пан Бергов ще излезе от пленничество без откуп. Повече от мене не искайте, защото няма да получите.

Но след тези думи настъпи дълбоко мълчание. И Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове, и брат Ротгер, и брат Готфрид, колкото и да бяха мъжествени, познаваха твърде добре страшния владелец на Спихов, та никой от тях не смееше да излезе с него на борба на живот или смърт. Това можеше да направи само някой чужденец, дошъл от далечни страни, като дьо Лорш или дьо Фурси, но дьо Лорш не присъствуваше при разговора, а пан дьо Фурси бе още силно обзет от преживения ужас.

— Видях го веднъж — промърмори той тихо — и не желая вече да го видя!

А Зигфрид де Льове каза:

— На духовниците е забранено да излизат на двубой освен с особеното разрешение на магистъра и на великия маршал, но ние тук искаме не разрешение за двубой, а само да бъде пуснат на свобода дьо Бергов, а Юранд наказан със смърт.

— Не вие налагате законите в тази страна.

— Защото до днес търпеливо сме понасяли тежкото съседство. Но нашият магистър ще съумее да наложи правосъдие.

— По-далече магистърът и вие от Мазовия!

— Зад магистъра стои Германия и римският император.

— Пък зад мене полският крал, комуто са подчинени повече земи и народи.

— Нима ваша княжеска светлост иска война с Ордена?

— Ако исках война, нямаше да ви чакам в Мазовия, а бих тръгнал към вас, но и ти не ме заплашвай, защото не се боя.

— Какво да съобщя на магистъра?

— Вашият магистър не е питал за нищо. Кажи му каквото щеш.

— Тогава сами ще определим наказанието и отмъщението.

На това князът протегна ръка и почна да клати заканително пръст пред самото лице на кръстоносеца.

— Пази се! — каза той със задавен от гняв глас. — Пази се! Аз ти позволих да извикаш на двубой Юранд, но ако ти с войска на Ордена нахлуеш в моята страна, тогава аз ще се нахвърля върху тебе и ти ще се озовеш тук не като гост, а като пленник.

Виждаше се, че търпението му беше вече изчерпано, защото той пухна с всичка сила шапката си о масата и излезе от стаята, като тръшна вратата. Кръстоносните пребледняха от ярост, а пан дьо Фурси ги поглеждаше като замаян.

— Какво ще стане сега? — попита пръв брат Ротгер.

А Хуго де Данвелд се нахвърли едва ли не с пестници към дьо Фурси.

— Защо каза, че вие първи сте нападнали Юранд?

— Защото е истина!

— Трябваше да излъжеш.

— Аз съм дошъл тук да се бия, не да лъжа.

— Добре си се бил, няма що да се каже!

— Ами ти не си ли бягал от Юранд чак до Щитно?

— Pax! — рече де Льове. — Този рицар е гост на Ордена.

— И все едно какво е казал — намеси се брат Готфрид. — Без съд не биха наказали Юранд, а пред съда работата щеше да излезе наяве.

— Какво ще стане сега? — повтори брат Ротгер.

Настъпи кратко мълчание, след което се обади суровият и зъл глас на Зигфрид де Льове.

— Трябва с този кървав пес да се свърши веднъж за винаги! — рече той. — Дьо Бергов трябва да бъде изтръгнат от тъмницата. Ще съберем войниците от Щитно, от Йоханисбург, от Любава, ще вземем хелминските дворяни и ще нападнем Юранд… Време е да се свърши с него!

Но коварният Данвелд, който умееше да погледне всяка работа от две страни, сложи ръце на глава, намръщи се, помисли и каза:

— Без разрешението на магистъра не е възможно.

— Ако сполучим, магистърът ще ни похвали! — обади се брат Готфрид.

— Ами ако не сполучим? Ако князът поведе копиеносците и ни нападне?

— Има мир между него и Ордена и няма да на падне.

— Ех! Има мир, но ние първи ще го нарушим. Нашите отреди не са достатъчни, за да излязат срещу мазурите.

— Магистърът ще се застъпи за нас и ще стане воина.

Данвелд се намръщи отново и се замисли.

— Не! Не! — рече той след малко. — Ако сполучим, магистърът ще се зарадва в душата си… Ще отидат пратеници при княза, ще се почнат преговори и работата ще мине за нас безнаказано. Но в случай на поражение Орденът не ще се застъпи за нас и няма да обяви война на княза… За това е потребен друг магистър… Зад княза стои полският крал, а с него магистърът няма да се закача …

— Все пак взехме Добжинската земя значи, не се боим от Краков.

— Защото имаше повод… княз Ополски39… Взехме я като залог, и то…

После се огледа, сниши гласа си и добави:

— Чувах в Малборг, че ако ни заплашат с война, ще я върнем обратно, стига те да ни върнат залога.

— Ах! — каза брат Ротгер. — Ако тук между нас бяха Маркварт Залцбах или Шомберг, който удуши Витолдовите кученца40, биха намерили начин да се разправят с Юранд. И какво е Витолд? Наместник на Ягело! Велик княз! И въпреки това Шомберг не пострада… Издуши децата на Витолд — и нищо не му се случи!… Наистина липсват между нас хора, които биха могли да намерят на всичко изход…

Като чу това, Хуго де Данвелд сложи лакти на масата, опря глава на ръце и дълго време остана замислен. Изведнъж очите му светнаха, той изтри с длан според обичая си своите влажни дебели устни и рече:

— Да бъде благословена минутата, в която вие, благочестиви брате, споменахте името на храбрия брат Шомберг.

— Че защо? Да не сте намислили нещо? — попита Зигфрид де Льове.

— Казвайте по-скоро! — завикаха братята Ротгер и Готфрид.

— Слушайте! — рече Хуго. — Юранд има тук щерка, единствено дете, което обича като зеницата на окото си.

— Има! Познаваме я. Обича я и княгиня Ана Данута.

— Така. Сега чуйте: ако бихме отвлекли тази девойка, Юранд би дал за нея не само Бергов, но и всички пленници, себе си самия и Спихов в добавка!

— Кълна се в кръвта на свети Бонифаций, проляна на Докум! — извика брат Готфрид. — Така ще стане, както казвате!

После всички замълчаха, като че уплашени от смелостта и мъчнотиите на предприятието. Едва след някое време брат Ротгер се обърна към Зигфрид де Льове с думите:

— Вашият разум и опитност са равни на храбростта ви: какво мислите сега за това?

— Смятам, че работата заслужава обмисляне.

— Защото — продължи Ротгер — девойката е придворна на княгинята, дори и нещо повече, защото тя я обича почти като своя дъщеря. Помислете, благочестиви братя, какъв шум ще се вдигне.

А Хуго де Данвелд почна да се смее.

— Сам казахте — рече той, — че Шомберг е отровил или удушил Витолдовите кученца — и какво му стана? Те вдигат шум по всяка, дори най-дребна причина, но ако пратим на магистъра Юранд, окован във вериги, чака ни по-скоро награда, отколкото наказание.

— Да — обади се де Льове, — има сгода за нападение. Князът заминава, Ана Данута остава тук само с девойките от свитата си. Но да нападнем княжески замък във време на мир, не е шега работа. Княжеският замък не е Спихов. Ще стане както в Злотория! Пак ще тръгнат оплаквания до всички кралства г до папата против насилията на Ордена; пак ще се закани проклетият Ягело, а магистърът — нали го знаете: готов е да докопа, каквото може да се докопа, но с Ягело война не иска… Да, шум ще се вдигне по всички земи на Мазовия и Полша.

— А в това време костите на Юранд ще побелеят на бесилката — отвърна брат Хуго. — Та кой ви казва, че ще я отвлечем оттук, от замъка, от ръцете на княгинята?

— Пък не и от Чеха нов, дето освен шляхтата има триста стрелци.

— Не. Но нима Юранд не може да се разболее и да прати хора за девойката? Тогава княгинята няма да й забрани да отиде, а ако момата се изгуби по пътя, кой ще каже на вас или на мене; „Ти си я отвлякъл!“

— Хайде де! — отвърна нетърпеливо де Льове. — Направете така, та Юранд да се разболее и да повика момичето…

А Хуго се усмихна победоносно и отговори:

— Имам си аз един златар, който е изпъден от Малборг за кражба и сега живее в Щитно; той ще ви направи какъвто искате печат; имам и хора, наши поданици, но от мазурския народ… Още ли не ме разбирате?

— Разбирам ви! — извика с възторг брат Готфрид.

А Ротгер вдигна ръце нагоре и рече:

— Да те благослови бог, благочестиви брате, защото и Маркварт Залцбах, и Шомберг не биха намерили по-добър начин.

После притвори очи, като че искаше да види нещо далечно.

— Виждам Юранд — каза той — как с въже на шия стои при Гданската порта в Малборг и как го ритат с крака нашите войници…

— А момата ще остане служителка на Ордена — добави Хуго.

Като чу това, де Льове хвърли поглед към Данвелд, който пак се тупна по устата с горната част на дланта си и рече:

— А сега час по-скоро да вървим в Щитно.

VI

Но преди да тръгнат за Щитно, четиримата братя и дьо Фурси дойдоха още веднъж да се сбогуват с княза и княгинята. Сбогуването не беше особено приятелско, но все пак князът според стария полски обичай не искаше да пусне гостите си с празни ръце и подари на всеки от братята прекрасни кожи от белки и по една шепа сребро, а те ги приеха с радост и го увериха, че като духовници, обрекли се да живеят в бедност, няма да задържат парите за себе си, а ще ги раздадат на бедните, на които ще поръчат да се молят за здравето, славата и душевното спасение на княза. При тези уверения мазурите се подсмиваха под мустак, защото им бе много добре позната алчността на кръстоносците, а още повече техните лъжи. В Мазовия казваха, че „както порът вони, така кръстоносецът лъже“. Князът само махна с ръка на техните благодарности, а когато те излязоха, каза, че ако остане до молитвите на кръстоносците, рачешки ще отиде в рая.

Но още преди това, когато кръстоносците се сбогуваха с княгинята, в минутата, когато Зигфрид де Льове й целуваше ръка, Хуго де Данвелд се приближи до Дануша, сложи ръка на главата й, помилва я и каза:

— Заповядано ни е да отвръщаме на злото с добро и да обичаме дори и враговете си, та ще дойде тука една сестра от ордена, която ще ви донесе, девойко, лековития херцински балсам.

— А как ще мога да ви се отблагодаря? — отговори Дануша.

— Бъдете приятелка на Ордена и на братята. Дьо Фурси забеляза, че разговарят, пък и хубостта на девойката го порази, та когато вече тръгнаха към Щитно, запита:

— Коя е тази прекрасна девойка, с която приказвахте на тръгване?

— Дъщерята на Юранд! — отговори кръстоносецът.

Пан дьо Фурси беше поразен.

— Тази ли, която ще отвличате?

— Да. А когато я отвлечем, Юранд е наш.

— Изглежда, че не всичко, което произхожда от Юранд, е лошо. Струва си човек да бъде страж на такъв пленник.

— Да не мислите, че с нея би се воювало по-лесно, отколкото с Юранд?

— Искам да кажа, че мисля същото, което и вие. Бащата е враг на Ордена, а на дъщерята вие казахте медни приказки и отгоре на това й обещахте балсам.

Изглежда, че Хуго де Данвелд почувствува потребност да се оправдае с няколко думи.

— Обещах й балсам — каза той за онзи млад рицар, който беше премазан от тура и за когото, както знаете, тя е сгодена. Ако се вдигне шум след отвличането на момата, ще кажем, че не само не сме й мислили злото, но от християнско милосърдие и лекове сме й пращали.

— Добре — каза де Льове. — Трябва само да се врати някой верен човек.

— Ще пратя една набожна жена, безгранично предана на Ордена. Ще й поръчам да гледа и да слуша. Когато нашите хора пристигнат, уж от страна на Юранд, ще има с кого да се споразумеят…

— Такива хора мъчно ще се намерят.

— Не. По нашите места народът говори същия език. Има в града, та дори между войниците от охраната хора, които са избягали от Мазовия, преследвани от закона — наистина разбойници и крадци, но не знаят що е страх и са готови на всичко, Ще им обещая — ако свършат работа, големи награди, ако не свършат — бесилка.

— Ех! Ами ако изменят?

— Не ще изменят, защото в Мазовия всеки от тяя отдавна е осъден на смърт и всеки от тях е заслужил да му строшат костите на колело. Трябва само да им се даде прилично облекло, за да ги вземат за истински Юрандови слуги — и най-главното, писмо с печата на Юранд.

— Трябва всичко да се предвиди — каза брат Ротгер. След последната битка Юранд може би ще поиска да види княза, за да се оплаче от нас, а себе си да оправдае. Като дойде в Чеханов, ще намине и към дъщеря си в горския замък. Може да се случи нашите хора да дойдат за дъщеря му и да се натъкнат на самия Юранд.

— Хората, които ще избера аз, са изпечени разбойници. Те ще знаят, че ако се натъкнат на Юранд, ще отидат на бесилката. Те трябва да измислят какво да Направят, та да не се срещат с него.

— Но все пак може да се случи да ги хванат.

— Тогава ще се отречем и от тях, и от писмото. Кой ще докаже, че именно ние сме ги пратили? Най-сетне, ако не бъде похитена, няма да има шум, а че щели да одерат с кремък няколко обесници-мазури, Орденът нищо няма да загуби.

А брат Готфрид, най-младият от кръстоносците, каза:

— Не разбирам тази ваша политика, нито този страх да не се узнае, че момата е грабната по наша заповед. Веднъж попаднала в ръцете ни, нали ще трябва да изпратим някого при Юранд и да му кажем! „Дъщеря ти е у нас — ако искаш да я пуснем на свобода, предай ни за нея дьо Бергов и себе самия…“ Как иначе?… И тогава ще стане известно, че ние именно сме заповядали да отвлекат девойката.

— Вярно! — каза дьо Фурси, който не особено одобряваше цялото това предприятие. — Защо да се скрива онова, което ще трябва да се открие.

А Хуго де Данвелд се разсмя, обърна се към бра Готфрид и попита:

— Откога носите белия плащ?

— Ще се навършат шест години на първата неделя след Света троица.

— Като го носите още шест, ще разберете по-добре работите на Ордена. Юранд ни познава по-добре, отколкото вие. Ще му се каже така: „Твоята дъщеря я пази брат Шомберг и ако се изпуснеш да кажеш нещо, спомни си за децата на Витолд…“

— Ами после?

— После дьо Бергов ще бъде освободен, а и Орденът ще се освободи от Юранд.

— Не! — извика брат Ротгер. — Всичко е така разумно обмислено, та бог трябва да благослови предприятието ни.

— Господ благославя всички постъпки, които имат за цел доброто на Ордена — каза мрачният Зигфрид дьо Льове.

И те продължиха пътя си в мълчание, а пред тях на два или три изстрела с лък яздеше свитата им, за да проправя пътя, който беше затрупан от преспи, защото през нощта бе паднал дебел сняг. Дърветата бяха богато украсени с ледени висулки, денят беше облачен, но топъл, така че от конете се дигаше пара. От гората към човешките селища прехвръкваха орляци врани и изпълваха въздуха със зловещ грак.

Дьо Фурси изостана малко назад от кръстоносците. Яздеше дълбоко замислен. Той беше гост на Ордена от няколко години, вземал бе участие в походите срещу Жмудж, дето бе проявил голяма храброст, и бе посрещан навсякъде така, както само кръстоносците умееха да посрещат рицарите от далечни страни, затова се бе привързал силно към тях, а понеже нямаше имот, възнамеряваше да встъпи в техните редове. А засега ту живееше в Малборг, ту посещаваше познатите му дворянски замъци и търсеше по пътя развлечения и приключения. Беше дошъл наскоро в Любава заедно с богатия дьо Бергов и като чу да се говори за Юранд, пламна от желание да премери силите си с мъжа, за когото всички говореха с ужас. Идването на Майнегер, който бе излизал победител от всички боеве, ускори похода. Вождът от Любава им даде хора, наговори на тримата рицари толкова много не само за жестокостите, но и за хитростта и вероломството на Юранд, та когато Юранд им предложи да върнат войниците, те не поискаха да се съгласят от страх, че ако направят това, той ще ги обкръжи, ще ги избие или ще ги хвърли в спиховските подземия. Тогава Юранд, убеден, че те търсят не само рицарски двубой, но и грабеж, ги нападна пръв и им нанесе страшно поражение. Дьо Фурси видя дьо Бергов повален заедно с коня, видя Майнегер с къс от копие в корема, видя хора, които напразно молеха за милост. Сам той едва успя да се измъкне и няколко дена се скита по пътищата и горите, дето би умрял от глад или би станал плячка на дивите зверове, ако случайно не беше попаднал в Чеханов и не бе намерил там братята Готфрид и Ротгер. От целия този поход у него остана само чувството на унижение, срам, омраза, жажда за мъст и скръб за дьо Бергов, който му беше близък приятел. Затова с цялата си душа се присъедини към оплакването на орденските рицари, когато искаха наказание и освобождаване на нещастния му другар, а когато това оплакване остана безплодно, в първата минута бе готов да се съгласи с всички средства, които водеха към отмъщение над Юранд. Сега обаче у него се яви изведнъж съмнение. Той се вслушваше в разговорите на кръстоносците, а особено в това, което казваше Хуго де Данвелд, и на няколко пъти не можа да сдържи учудването си. След като се бе запознал по-отблизо с кръстоносците в продължение на няколко години, той видя, че те наистина не са такива, каквито си ги представят в Немско и на Запад. Но в Малборг той се бе запознал с няколко истински и строги рицари: те сами се оплакваха от покварата на братята, от тяхната разпуснатост, от липсата на дисциплина и дьо Фурси чувствуваше, че те са прави, но понеже и сам той беше разпуснат и непокорен, не осъждаше особено тези пороци у другите, още повече, че всички орденски рицари ги изкупуваха с храбростта си. Та нали ги видя при Вилно как се срещаха гърди с гърди с полските рицари при превземане на замъците, защищавани със свръхчовешка упоритост от резервните полски войски; той ги видя да загиват под ударите на секири и мечове в общи нападения или в двубои. Те бяха неумолими и жестоки към Литва, но бяха същевременно като лъвове озарени от славата като от слънце. Сега обаче на рицаря дьо Фурси се стори, че Хуго де Данвелд говори такива работи и предлага такива средства, от които би трябвало да се потърси душата на всеки рицар, а другите братя не само не се възмущаваха от това, но потвърждаваха всяка негова дума. Ето защо учудването му растеше все повече и най-сетне се замисли дълбоко дали му подобава да взема участие в такива дела.

Ако работата се отнасяше само до отвличането на девойката, а после до размяната й с Бергов, той може би щеше да се съгласи, при все че дълбоко го беше поразила и засегнала хубостта на Дануша. Ако му се случеше да бъде неин страж, той не би имал също нищо против и дори не беше уверен дали тя ще излезе от ръцете му такава, каквато е влязла в тях, Но изглежда, че кръстоносците искаха нещо друго, Чрез нея те се стремяха да вземат заедно с дьо Бергов и самия Юранд, като му обещаят, че ще я пуснат, ако се предаде заради нея, а после да го убият и — за да скрият измамата и злодеянието си — с него заедно да убият навярно и девойката. Те и без това вече я заплашваха със съдбата на Витолдовите деца, в случай че Юранд посмее да се оплаче. „Те няма да сдържат думата си, ще измамят и двамата и ще ги погубят — си каза дьо Фурси; — а пък носят кръст и трябва да пазят честта си повече от другите.“ И душата му все повече се възмущаваше от такава подлост, но реши още веднъж да провери доколко подозренията му са оправдани, та се приближи отново до Данвелд и попита:

— Ами ако Юранд не се предаде, ще пуснете ли девойката?

— Ако я пуснем, целият свят веднага ще разбере, че ние сме отвлекли и двамата — отвърна Данвелд.

— Тогава какво ще я правите?

Данвелд се наведе към него и му показа в усмивката си своите гнили зъби под дебелите устни.

— За какво питате? Дали какво ще я правим преди или после?

Но дьо Фурси, като узна вече онова, което искаше да знае, замълча и за минута още изглеждаше, че се бори със себе си, а сетне се надигна малко на стремената и каза така високо, та да го чуят и четиримата кръстоносци:

— Благочестивият брат Улрих фон Юнгинген, който е образец и гордост на рицарството, ми каза веднъж това: „Само между старите в Малборг все още ще намериш рицари, достойни за кръста, но тези, които живеят в крайграничните ни окръжия, само позорят Ордена.“

— Всички сме грешни, но служим на нашия бог — отвърна Хуго.

— Къде е рицарската ви чест? Не с позорни постъпки се служи богу, освен ако служите не на Спасителя, Та кой е вашият бог? Знайте, че аз не само не ще взема участие в нищо, но и вам няма да позволя.

— Какво няма да позволите?

— Да извършите подлост, предателство, позорна постъпка.

— А как можете да ни забраните? В битката с Юранд изгубихте и хората, и обоза си. Сега ще трябва да живеете само от милостта на Ордена и ще умрете от глад, ако не ви подхвърлим къшей хляб. А освен това вие сте един, а ние четирима — как няма да ни позволите?

— Как няма да позволя ли? — повтори Фурси. — Мога да се върна в замъка и да предупредя княза, а също мога да разглася вашите замисли пред целия свят.

Тук братята кръстоносци се спогледаха, а лицата им се промениха в един миг. Особено Хуго де Данвелд впери дълъг въпросителен поглед в очите на Зигфрид де Льове, после се обърна към рицаря дьо Фурси.

— Още вашите прадеди — каза той — са служили на Ордена, вие също искате да постъпите в него, но ние не приемаме предатели.

— Аз пък не искам да служа с предатели! Внимавайте! Не ще изпълните заканата си. Знайте, че Орденът може да наказва не само кръстоносците…

А дьо Фурси, когото тези думи засегнаха силно, извади меча си, хвана с лява ръка острието му, дясната ръка сложи върху дръжката и каза:

— Кълна се в тази дръжка, която има форма на кръст, кълна се в главата на свети Дионисий, моя покровител, и в рицарската си чест, че ще предизвестя мазовецкия княз и магистъра.

Хуго де Данвелд отново погледна въпросително Зигфрид де Льове, а той притвори клепачи в знак, че е съгласен.

Тогава Данвелд се обади с някакъв странно глух и променен глас:

— Свети Дионисий е можал да носи под мишница отсечената си глава, но ако вашата веднъж падне…

— Заплашвате ли ме? — прекъсна го дьо Фурси.

— Не, само ви убивам! — отговори Данвелд.

И го ръгна с ножа в хълбока с такава сила, че острието се заби в тялото до самата кръстата дръжка. Дьо Фурси извика със страшен глас, опита се да хване с дясната ръка меча, който от по-рано държеше с лявата, но го изпусна на земята, а тъкмо в това време останалите трима братя почнаха да го мушкат безмилостно с ножове по шията, плещите и в корема, докато падна от коня.

После настъпи мълчание. Дьо Фурси, облян в кърви от двайсетина рани, се гърчеше на снега и го сграбчваше с изкривените си от конвулсии пръсти. От сивото небе се чуваше само граченето на враните, които долитаха от глухите гори към хорските селища.

А сетне убийците започнаха бърз разговор.

— Нашите хора нищо не видяха! — каза със задъхан глас Данвелд.

— Те са напред, дори не се виждат — отвърна де Льове.

— Слушайте, това ще бъде повод за ново оплакване. Ще разгласим, че мазовецките рицари са ни нападнали и са убили другаря ни. Ще вдигнем такъв шум, та ще чуят чак в Малборг, че князът праща убийци дори срещу гостите си. Слушайте! Трябва да казваме, че княз Януш не само не пожела да изслуша оплакванията ни срещу Юранд, ами е заповядал да убият тъжителя.

В това време дьо Фурси в последни конвулсии се обърна на гръб и остана да лежи неподвижно, с кървава пяна на уста и с ужас в мъртвите си вече и широко отворени очи. Брат Ротгер го погледна и каза:

— Вижте, благочестиви братя, как бог наказва самото намерение за предателство.

— Каквото сме направили, направили сме го за доброто на Ордена — отвърна Готфрид. — Слава на онези…

Но той не довърши, защото в същия миг зад тях, на завоя на снежния път, се показа някакъв ездач, който препускаше с всички сили. Като го видя, Хуго де Данвелд извика бързешком:

— Който и да е този човек, трябва да загине.

А де Льове, който, ако и най-стар от братята, имаше необикновено остро зрение, каза:

— Познах го: това е оня оръженосец, който уби тура с брадва. Да, той е!

— Скрийте ножовете, за да не се уплаши — каза Данвелд. — Аз ще ударя пръв, а вие след мене.

Чехът се приближи и спря коня в снега на десетина крачки от тях. Видя трупа в локва кръв, коня без ездач и на лицето му се изрази учудване, но то трая само миг. След малко той се обърна към братята, като че нищо не е видял, и каза:

— Поклон вам, храбри рицари!

— Познахме те — отговори Данвелд и бавно се приближи. — Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Прати ме рицарят Збишко от Богданец, на когото съм оръженосец и който бе премазан от тура на лова, та не можа сам да дойде при вас.

— Какво иска от нас твоят господар?

— Задето вие несправедливо сте обвинявали Юранд от Спихов и сте накърнили неговата рицарска чест, моят господар заповяда да ви кажа, че сте постъпили не като истински рицари, а сте лаяли като кучета; а който се обиди от тези думи, него той кани на пеши или конен бой до последно издъхване, на който бой той ще се яви, дето му посочите, стига само с божия милост и любов сегашната му немощ да премине.

— Кажи на господаря си, че орденските рицари понасят търпеливо в името на Спасителя обидите, а относно двубоя те не могат да се бият без особеното разрешение на магистъра или на великия маршал, за каквото разрешение обаче ще пишат в Малборг.

Чехът погледна отново трупа на рицаря дьо Фурси, защото бе изпратен главно при него. Збишко вече знаеше, че кръстоносците не излизат на двубой, но като чу, че между тях има един светски рицар, него именно той искаше да извика с надежда, че така ще спечели на своя страна Юранд. А ето че сега този рицар лежеше заклан като вол между четиримата кръстоносци.

Наистина чехът не разбираше какво се е случило, но понеже бе навикнал още от детинство на всякакви опасности, той и тук подуши някаква опасност. Учуди го и това, че като говореше с него, Данвелд се приближаваше все повече, а другите почнаха да се приближават отстрани, сякаш искаха незабелязано да го обкръжат. Затова той стоеше нащрек, още повече, че нямаше със себе си оръжие, защото в бързината си не бе успял да вземе.

А в това време Данвелд дойде досам него и продължи?

— Аз обещах на господаря ти лековит балсам, но той зле се отплаща за моята готовност да му услужа, Впрочем това е нещо обикновено у поляците… А понеже той е тежко ранен и скоро може да се яви пред господа, кажи му…

Тук той сложи лявата си ръка върху рамото на чеха.

— Кажи му, че аз ето как отговарям!…

И в същия миг ножът блесна до гърлото на оръженосеца, но преди да успее да го ръгне, чехът, който отдавна следеше движенията му, го хвана с железните си ръце за десницата, изви я и я завъртя тъй, та ставите и костите изхрущяха и едва когато чу страхотен вик от болка, пришпори коня и полетя като стрела, преди още другите да успеят да му преградят пътя.

Братята Ротгер и Готфрид препуснаха да го гонят, но веднага се върнаха, поразени от страшния вик на Данвелд. Де Льове го крепеше под мишниците, а той с бледо и посиняло лице викаше така, та чак хората им, които яздеха край колите значително напред, спряха конете.

— Какво ви е? — питаха братята.

Но де Льове им поръча да препуснат с всичка сила и да докарат кола, защото Данвелд, изглежда, не можеше да се задържи вече на седлото. След малко челото му се покри със студена пот и той припадна.

Когато докараха колата, туриха го на сламата и тръгнаха към границата. Де Льове караше всички да бързат, защото разбираше, че след всичко станало не можеше да се губи време дори и за да бъде превързан Данвелд. Седнал при него в колата, той разтриваше от време на време със сняг лицето му, но не можа да го свести.

Едва близо до границата Данвелд отвори очи и някак учудено се заоглежда наоколо.

— Как се чувствувате? — попита Льове.

— Не усещам болка, но не усещам и ръката си — отговори Данвелд.

— Тя е вече изтръпнала, затова е минала и болката. В топлата стая отново ще се върне. А сега благодарете на бога и за временното облекчение.

Ротгер и Готфрид се приближиха веднага до колата.

— Стана беда — каза първият; — какво ще правим сега?

— Ще кажем — отвърна със слаб глас Данвелд, — че оръженосецът е убил дьо Фурси.

— Ново тяхно злодеяние и виновникът се знае! — добави Ротгер.

VII

А чехът в това време полетя на един дъх право към горския замък, завари княза още там и разправи най-напред нему какво се бе случило. За щастие имаше придворни, които бяха видели, че оръженосецът бе заминал без оръжие. Един от тях дори му бе викнал полушеговито на тръгване да си вземе някакво желязо, защото инак немците ще го натупат; но понеже той се боял, че рицарите в това време ще преминат границата, яхнал коня така, както си бил, само с кожух, и полетял да ги стигне. Тези показания разсеяха всичките подозрения на княза относно убиеца на дьо Фурси, но го изпълниха с безпокойство и с такъв силен гняв, та в първата минута искаше да прати потеря след кръстоносците, за да ги откара във вериги на великия магистър за наказание. Обаче той скоро съобрази, че потерята не ще успее да стигне рицарите преди границата, и каза:

— Ще пратя все пак писмо до магистъра, за да знае какво вършат те тук. Лошо вървят работите на Ордена, защото по-рано дисциплината беше строга, а сега всеки големец върши на своя глава всичко. Лоша работа, но ще дойде и наказанието.

После се замисли и отново заговори на придворните:

— Едно само не мога никак да разбера: защо са убили госта си? И ако момъкът не беше заминал без оръжие, щях него да подозра.

— Ех! — каза отец Вишонек. — А защо момъкът би го убил, когато преди това никога не го е виждал, и, второ, дори и да е бил въоръжен, как би могъл един да нападне петима и тяхната въоръжена свита?

— Много право — отвърна князът. — Трябва тоя гост да им се е възпротивил нещо или може би не е искал да лъже така, както е изнасяло на тях, защото аз и тук още видях как те му смигаха да каже, че Юранд пръв е започнал.

А Мрокота от Моцажев каза:

— Юначага ще е тоя момък, щом е можал да строши ръката на това куче Данвелд.

— Той казва, че чул как на немеца изпращели кокалите — отговори князът — и ако се съди по това как се отличи в гората на лова — твърде е възможно! Личи си, че и слугата, и господарят са юначаги момци. Ако не беше Збишко, турът би се хвърлил върху конете. И лотарингецът, и той направиха много за спасението на княгинята…

— Вярно, че е юначага — потвърди отец Вишонек. — Ето и сега едва диша, а се застъпи за Юранд и извика ония… Такъв именно зет трябва на Юранд.

— Юранд в Краков като че е разправял нещо друго, но сега мисля, че няма да се противи — рече князът.

— Исус Христос ще ни помогне в това — обади се княгинята, която бе влязла и чула края на разговора. — Не може Юранд да се противи сега, стига бог да върне здравето на Збишко. Но и ние също трябва да го наградим.

— Най-добрата награда за него ще бъде Данушка и аз мисля, че ще я получи, и то главно затова, че щом жените се заемат с нещо, никакъв Юранд не може да успее против тях.

— Нима те не заслужават да се заема с тая работа? — попита княгинята. — Ако Збишко беше непостоянен, не бих продумала, ала по-верен от него надали има на света. И девойката също. Не се отделя от него сега нито на крачка — и по лицето го милва, а той въпреки болките й се усмихва. Дори понякога на мене самата сълзи потичат от очите! Истина ви казвам!… На такава любов заслужава да се помогне, защото и божията майка се радва, като гледа човешкото щастие.

— Ако е рекъл господ — каза князът, — и щастие ще има. Що е право, без малко не му отсякоха главата заради тази девойка, а сега пък турът го изпомачка.

— Не казвай, че „заради нея“! — извика бързо княгинята. — Защото не друг, а Данушка го спаси в Краков.

— Това е право. Но ако не беше тя, той не би нападнал Лихтенщайн, за да смъкне перата от главата му, пък и за дьо Лорш не би рискувал тъй охотно живота си. А що се отнася до наградата, аз вече казах, че те и двамата я заслужават и ще обмисля това в Чеханов.

— Збишко на нищо не би се зарадвал тъй, както на рицарски пояс и златни шпори.

Князът се усмихна добродушно и отвърна:

— Тогава нека момата му ги занесе, а когато немощта го напусне, веднага ще се погрижим всичко да стане така, както го изисква обичаят. Нека му ги занесе веднага, защото неочакваната радост е най-добрата!

Като чу това, княгинята прегърна княза в присъствието на придворните, после целуна няколко пъти ръцете му, а той все се усмихваше, най-сетне каза:

— Виждате ли… Да! Добра мисъл ти дойде на ума! Ето че дух свети не се е поскъпил и на жените да даде малко разум! Повикай веднага девойката.

— Данушке! Данушке! — завика княгинята. — След малко на вратата на съседната стая се показа Дануша със зачервени от безсъние очи и с глинена ухатка в ръка, пълна с гореща каша, с която отец Вишонек налагаше премазаните кости на Збишко и която старата прислужница току-що й бе дала.

— Ела при мене, сирачето ми! — каза Януш. — Остави ухатката и ела.

И когато тя се приближи с известна нерешителност, защото „господарят“ будеше у нея винаги лека боязън, той я привлече ласкаво към себе си и почна да я милва по лицето с думите:

— Беда ли те сполетя тебе, дете, а?

— И още как! — отговори Дануша.

И понеже сърцето й беше измъчено, а сълзите й готови, тя заплака веднага, но тихичко, за да не разсърди княза; а той я запита отново:

— Защо плачеш?

— Защото Збишко е болен — отговори тя и притисна ръце на очите си.

— Не се бой нищо няма да му стане. Нали така, отче Вишонек?

— Охо! С божата воля той е по-близо до сватба, отколкото до гроб — отговори добрият отец Вишонек.

А князът рече:

— Почакай! Ей сега ще ти дам за него лек, който ще му помогне, а може би и съвсем ще го излекува.

— Балсам ли изпратиха кръстоносците? — извика бързо Дануша, като свали ръце от очите си.

— С това, което ще ти пратят кръстоносците, по-добре намажи някое куче, а не рицарчето, което обичаш. Но аз ще ти дам нещо друго.

После се обърна към придворните и извика:

— Някой от вас да се затече в моята стая за шпори и пояс!

А след малко, когато му ги донесоха, каза на Дануша:

— Вземи и ги занеси на Збишко и му кажи, че отсега той е препасан. Ако умре, ще се яви пред бога като miles cinctus41, ако ли пък оздравее, останалото ще довършим в Чеханов или във Варшава.

Като чу това, Дануша първо падна в краката на господаря, после взе с едната ръка рицарските знаци, с другата ухатката и се затече към стаята, дето лежеше Збишко. Княгинята, която искаше да види тяхната радост, отиде след нея.

Збишко беше тежко болен, но като видя Дануша, обърна към нея побледнялото си от болестта лице и запита:

— А чехът, ягодке моя, върна ли се?

— Почакай с тоя чех! — отговори девойката. — Аз ти нося много по-добра новина. Господарят те препаса за рицар и ето какво ти праща чрез мене.

При тия думи тя сложи до него пояса и златните шпори. Бледните бузи на Збишко се зачервиха от радост и учудване; той погледна Дануша, после знаците и най-сетне затвори очи и почна да повтаря:

— Та как можа да ме препаше за рицар?

А когато след малко влезе княгинята, той се понадигна на лакти и почна да й благодари и да се извинява на милостивата господарка, задето не може да падне в краката й, защото веднага отгатна, че с нейно застъпничество го е огряло това щастие. Но тя му заповяда да лежи спокойно и сама със собствените си ръце помогна на Дануша да сложи отново главата му на възглавницата. В това време дойде князът, а с него и отец Вишонек, Мрокота и няколко други придворни. Княз Януш още отдалече направи знак на Збишко да се не мърда, после седна до леглото му и заговори така:

— Знайте! Хората не бива да се учудват, че за храбрите и благородни постъпки се дава отплата, защото, ако добродетелта остане невъзнаградена, тогава и хорските неправди биха се ширили по света ненаказани. А тъй като ти не пожали живота си и като жертвува здравето си ни запази от люта скръб, ние ти позволяваме да се препашеш с рицарски пояс и отсега нататък да ходиш с чест и слава.

— Милостиви господарю — отговори Збишко, — аз и десет живота не бих пожалил…

Но не можа нищо повече да каже — и от вълнение, и от това, че княгинята сложи ръка на устата му, защото отец Вишонек не му позволяваше да говори. А князът продължи:

— Аз мисля, че са ти известни рицарските задължения и че ще носиш достойно този символ. Предстои ти да служиш достойно на нашия Спасител и да се бориш с господаря на пъкъла. Трябва да бъдеш верен на краля, да избягваш несправедливите битки и да защищаваш невинните от притеснения! Да ти помага бог и неговата света майка!

— Амин! — каза отец Вишонек.

Князът стана, прекръсти Збишко и на излизане при бави:

— А когато оздравееш, ела право в Чеханов, дето ще повикам и Юранд.

VIII

След три дни пристигна обещаната жена с херцинския балсам, а заедно с нея дойде от Щитно и капитанът на стрелците с писмо, подписано от братята и скрепено с печата на Данвелд, в което кръстоносците призоваваха небето и земята за свидетели на неправдите, които им били нанесени в Мазовия, и като заплашваха с божие отмъщение, искаха наказание за убийството на „техния възлюблен брат и гост“. Данвелд бе продиктувал към писмото и свое лично оплакване, като изискваше със смирени и същевременно заплашителни думи обезщетение за тежката телесна повреда и смъртна присъда за чеха-оръженосец. Князът скъса писмото пред очите на капитана, хвърли го в краката му и рече:

— Магистърът прати тук тия кучи синове, за да ме привлекат на своя страна, а пък те ме разгневиха. Кажи им от мое име, че те сами са усмъртили госта си, а искали и момчето да убият — за което ще пиша на магистъра, па ще прибавя още и това, че трябва да си избира други пратеници, ако иска да не се намесвам в случай на война с краковския крал.

— Милостиви господарю — отговори капитанът, — само този ли отговор да отнеса на благочестивите и могъщи братя?

— Ако не ти стига това, кажи им още, че не ги смятам за истински рицари, а за кучешки братя.

С това разговорът се свърши. Капитанът си отиде, защото и князът още същия ден замина за Чеханов. Остана само сестрата с балсама, който обаче недоверчивият отец Вишонек не искаше да употреби, толкова повече, че болният миналата нощ бе спал добре, а на сутринта се бе събудил наистина доста слаб, но нямаше вече треска. След заминаването на княза сестрата изпрати веднага обратно един от своите слуги уж за ново лекарство — „яйце от крилат гущер“, което според думите й имало сила да възвръща здравето дори на умиращи, — а самата тя ходеше из замъка, смирена, с едната ръка схваната, облечена със светски дрехи наистина, но прилични на монашески, с броеници и малка кратунка на пояса, каквато носят поклонниците по светите места. Понеже говореше добре полски, тя разпитваше с най-голяма загриженост слугите за Збишко и за Дануша, на която при удобен случай подари една божигробска роза, и на следния ден, когато Збишко спеше, а Дануша седеше в трапезарията, се промъкна при нея и рече:

— Бог да ви благослови, млада господарке! Тази нощ след молитвата сънувах, че валеше сняг и към вао идеха двама рицари, но единият дойде по-рано и ви обви с бял-беленичък плащ, а другият каза: „Виждам само сняг, пък нея я няма“ — и се върна.

А Дануша, при все че й се спеше, отвори веднага с любопитство сините си очи и запита:

— Ами какво значи това?

— Това значи, че ще ви вземе онзи, който ви обича най-много.

— Това е Збишко! — отвърна девойката.

— Не зная, защото не видях лицето му, видях само белия плащ, после веднага се събудих, защото Исус Христос ми праща всяка нощ болки в краката, а ръката ми съвсем отне.

— А нима този балсам не ви помогна?

— Няма да ми помогне, млада господарке, защото това е за един тежък мой грях, пък ако искате да знаете за какъв, ще ви разкажа.

Дануша кимна с глава в знак, че иска да знае, и сестрата продължи:

— В ордена има и послушнички-жени, които не дават клетва и дори могат да бъдат женени, но все пак имат задължения към Ордена и трябва да ги изпълняват според заповедите на братята. Онази, на която предстои такава милост и чест, получава благочестива целувка от някой брат-рицар за знак, че отсега нататък с делата и с думите си е длъжна да служи на Ордена. Ах, млада господарке! И на мене също предстоеше да се удостоя с тази велика милост, но аз в своята грешна закоравялост вместо да я приема с благодарност, извърших тежък грях и си навлякох наказание.

— Та какво сте направили?

— Брат Данвелд дойде при мене и ми даде орденската целувка, пък аз помислих, че той прави това от безчинство, и вдигнах срещу него безбожната си ръка…

Тук тя почна да се удря в гърдите и повтори няколко пъти:

— Боже, бъди милостив към мене грешната!

— И какво стана после? — попита Дануша.

— Веднага ми се схвана ръката и оттогава съм саката. Млада бях и глупава — не знаех! Но все пак наказанието ме постигна. Защото и да се стори на жената, че някой брат иска да извърши нещо лошо, нека остави на господ да отсъди, а тя самата да не се противи, защото, противиш ли се на Ордена или на брата-кръстоносец, ще те постигне божият гняв…

Дануша слушаше тези думи с неприятно чувство и със страх, а сестрата почна да въздиша и продължаваше да се оплаква.

— Аз и сега още не съм стара — казваше тя: — едвам на трийсет години, но бог заедно с ръката ми отне младостта и хубостта.

— Ако не беше ръката — отвърна Дануша, — вие все още не бихте могли да се оплаквате…

После настъпи мълчание. Изведнъж сестрата като че си спомни нещо и каза:

— Та сънувах, че някакъв рицар ви обви с бял плащ на снега. Може да е бил кръстоносец! Те също носят бели плащове.

— Не искам аз нито кръстоносците, нито техните плащове — отговори девойката.

Но по-нататъшният разговор бе прекъснат от отец Вишонек, който влезе в стаята, кимна на Дануша и каза:

— Благодари на бога и тичай при Збишко! Той се събуди и иска да яде. Стана му много по-добре.

И така беше наистина. Збишко се чувствуваше по-добре и отец Вишонек бе почти уверен, че ще оздравее, когато изведнъж едно неочаквано събитие попречи на всички планове и надежди. От Юранд дойдоха пратеници с писмо до княгинята, което съдържаше лоши и страшни новини. В Спихов изгоряла част от Юрандовия замък, а сам той при гасенето на пожара бил ударен от една запалена греда. Отец Калеб, който писал писмото от негово име, съобщаваше наистина, че Юранд още може да оздравее, но искрите и въглените тъй са обгорили единственото му око, та той вече почти не виждал с него — и го заплашва несъмнена слепота.

Затова Юранд викаше дъщеря си да дойде бързо в Спихов, че иска да я види пак, преди да го обгърне тъмнината. Казваше също, че отсега нататък тя ща трябва вече да остане при него, защото, ако дори слепците, които ходят да просят милостиня от хората, си имат по някое момче да ги води за ръка и да им показва пътя, защо той да бъде лишен от тази последна утеха и да умре между чужди хора? Имаше също смя рена благодарност към княгинята, която бе възпитавала девойката като родна майка — а накрай Юранд обещаваше, че макар и сляп, ще дойде още веднъж във Варшава, за да падне в краката на господарката и да я моли и за в бъдеще да не лишава Дануша от своята милост.

Когато отец Вишонек прочете писмото, княгинята някое време не можа да продума нито дума. Тя се надяваше, че Юранд, който пет-шест пъти в годината идваше при детето си, ще дойде за близките празници и тогава тя сама или с помощта на княз Януш ще го склони за Збишко и ще получи съгласието му за скорошна сватба. А сега това писмо не само разрушаваше надеждите й, но същевременно я лишаваше и от Дануша, която тя обичаше наравно със своите собствени деца. Мина й през ума, че Юранд може веднага да ожени девойката за някого от съседите си, за да преживее последните си дни между свои. За Збишко не можеше и да се помисли, че би могъл да тръгне за Спихов, защото ребрата му едва бяха почнали да зарастват, а освен това не знаеха как биха го приели там. Нали княгинята знаеше, че Юранд на времето без заобикалки му отказа Дануша, а на самата нея каза, че по някакви си тайни причини никога не ще се съгласи на техния брак. Обзета от тежко безпокойство, тя заповяда да доведат при нея най-стария от пратените хора, за да го разпита за спиховското нещастие и в същото време да узнае нещо за намеренията на Юранд.

И тя беше дори изумена, когато на нейното повикване се яви съвсем непознат човек, а не старият Толима, който носеше щита на Юранд и който обикновено идваше с него. Този обаче й отговори, че Толима бил опасно ранен в последната битка с немците и бере душа в Спихов, а Юранд е налегнат от тежка болест и моли да върнат по-скоро дъщеря му? защото вижда все по-лошо, а след няколко дни може и съвсем да ослепее. Пратеникът дори настойчиво молеше да им се разреши да вземат девойката веднага щом си починат конете, но понеже се бе вече мръкнало, княгинята се възпротиви решително на това — най-вече за да не разкъса съвсем сърцето на Збишко, на Дануша, пък и своето с толкова бърза раздяла.

А Збишко знаеше вече всичко и лежеше в стаята, сякаш ударен с тъпото на брадва по главата, а когато господарката влезе и отчаяно каза от прага: „Няма що да се прави, баща е това!“ — той повтори след нея като ехо: „Няма що да се прави“ — и затвори очи като човек, който се надява, че смъртта ей сега ще дойде при него.

Но смъртта не дойде, три все че в гърдите му скръбта растеше, а през главата му прелитаха все по-мрачни мисли, подобни на облаци, които, гонени от вихъра един след друг, затъмняват слънчевия блясък и изгасяват всяка радост в света. Защото Збишко разбираше, също както и княгинята, че отиде ли един път Дануша в Спихов, тя ще бъде за него като загубена. Тук всички го гледаха с добро око; там Юранд може би не ще иска нито да го приеме, нито да го изслуша, особено ако го свързва обет или някаква друга незнайна причина, равна по важност на черковен обет. Най-сетне как би могъл да пътува той за Спихов, когато беше болен и едва можеше да мръдне от леглото си? Преди няколко дни, когато по милостта на княза получи златни шпори и рицарски пояс, той мислеше, че радостта ще надвие болестта му, и се молеше с цялата си душа да оздравее по-скоро и да премери силите си с кръстоносците, но сега отново загуби всяка надежда, защото чувствуваше, че ако при леглото му не бъде Дануша, заедно с нея ще изчезне и желанието му да живее, и силите му за борба със смъртта. Ето, ще дойде утрешният ден, ще дойде и следният, най-сетне Бъдни вечер, Коледа, а костите му все така ще го болят и все така ще му прилошава, и около него няма да има нито светлината, която се излъчва от Дануша по цялата стая, нито оная радост за очите, които я гледат. Каква утеха и каква сладост беше да я пита по няколко пъти на ден: „Мил ли съм ти?“ — и да я вижда след това как закрива с ръка засмените си и засрамени очи или ще се наведе и ще отговори: „Ами кой друг?“ Сега ще остане само болестта, и скръбта ще остане, и мъката, а щастието ще си отиде — и не ще се върне. Сълзи заблестяха в очите на Збишко и потекоха бавно по бузите му, после той се обърна към княгинята и каза:

— Милостива господарке, нещо ми казва, че никога в живота си няма да видя вече Данушка.

А княгинята, сама силно натъжена, отговори:

— Та и не ще е чудно, ако умреш от жалост. Но господ Исус е милостив.

А след малко прибави, за да го поободри:

— Макар и да не желая това, но ако Юранд умре преди тебе, настойници ще станем ние с княза и веднага ще дадем девойката на тебе.

— Къде ти ще умре той! — отвърна Збишко.

Но изведнъж някаква нова мисъл блесна в главата му, той се приповдигна, седна на леглото и рече с променен глас:

— Милостива господарке…

Прекъсна го Дануша, която се втурна с плач и от прага извика:

— Ти вече знаеш, Збишко! Ох, жално ми е за татко, но жално ми е и за тебе, горкия!

А когато тя се приближи, Збишко прегърна със здравата си ръка своята любима и заговори:

— Как да живея без тебе, девойко! Затова ли бързах през гори и реки, затова ли се клех да ти служа, за да те загубя сега? Ех, няма да помогне скръбта, няма да помогне плачът, па и самата смърт, защото дори когато трева израсте над мене, душата ми няма да те забрави, ако ще и в двореца на Исуса Христа, ако ще и в покоите на самия бог-отец… Казвам, че няма изход, но той трябва да се намери, защото иначе не може! Усещам слабост и силни болки в костите си, но поне ти падни в краката на господарката, защото аз не мога, и я моли да се смили над нас.

Като чу това, Дануша веднага се хвърли в краката на княгинята, прегърна ги с ръце и скри бялото си лице в гънките на дебелата й дреха, а княгинята обърна към Збишко пълни със състрадание и учудени очи.

— Как мога да ви изразя милостта си? — запита тя. — Ако не пусна детето при болния му баща, ще си навлека и божия гняв.

Збишко, който преди малко се беше приповдигнал на леглото, отново се отпусна на възглавницата и известно време не отговори нищо, защото му спря дъхът. Но полека-лека той почна да приближава до гърдите си едната ръка, после другата, най-сетне ги скръсти като за молитва.

— Почини си — каза княгинята, — после кажи какво желаеш, пък ти, Данушке, пусни коленете ми.

— Пусни ги, но не ставай и се моли заедно с мене — обади се Збишко.

После заговори на прекъсване със слаб глас:

— Милостива господарке… В Краков Юранд беше против мене… ще бъде и сега, но ако отец Вишонек ме венчае с Данушка, после тя и да замине за Спихов, вече никаква човешка власт няма да ми я отнеме…

Тези думи бяха за княгиня Ана нещо тъй неочаквано, че тя чак подскочи от пейката, след това отново седна и каза, сякаш не разбираше добре за какво става дума:

— Боже мой!… Отец Вишонек ли?…

— Милостива господарке!… Милостива господарке! — молеше Збишко.

— Милостива господарке! — повтаряше след него Дануша и прегръщаше отново коленете на княгинята.

— Та как може да стане това без разрешението на бащата…

— Божият закон е по-силен! — отговори Збишко.

— Не ви ли е грях!

— Кой е бащата, ако не князът?… Коя е майката, ако не вие, милостива господарке!

А Дануша извика:

— Милостива майчице!

— Наистина аз й бях и съм й като майка — каза княгинята, — от моята ръка и Юранд си взе жена. Вярно е! А щом минете веднъж под венчило, всичко е свършено. Може би Юранд ще се поразсърди, но нали и той трябва да се подчинява на княза като на свой господар. Пък изпърво може и да не му се казва, докато не поиска да даде девойката другиму или да я направи монахиня… А ако е дал някакъв обет, вината не ще бъде негова. Против волята божия нищо не може да се направи… Господи, може такава да е и твоята воля!

— Иначе не може и да бъде! — извика Збишко, но княгинята, още силно развълнувана, каза:

— Почакайте да се съвзема! Ако князът беше тук, веднага бих отишла при него и бих го попитала да дам ли Данушка, или да не я давам… Но без него се страхувам… Чак дъхът ми се спря, а време няма за нищо, защото девойката трябва утре да тръгне!… Ох, божичко! Да бе тръгнала венчана, щях да бъда спокойна. Само че не мога да се съвзема и от нещо ме е страх. А тебе не те ли е страх, Данушке? Кажи де!

— Аз и без това ще умра! — прекъсна я Збишко.

Данушка стана от коленете на княгинята и понеже добрата жена не само я имаше като своя близка, но се отнасяше много нежно към нея, тя я прегърна през врата и я стисна с все сила. Но княгинята каза:

— Без отец Вишонек не мога нищо да ви кажа. Изтичай по-скоро да го повикаш!

Дануша се затече да повика отец Вишонек, а Збишко обърна бледото си лице към княгинята и каза:

— Каквото ми е предназначил Исус Христос, това ще бъде, а за тая радост да ви награди господ, милостива господарке.

— Не бързай да ме благославяш — отвърна княгинята, — защото не се знае какво ще излезе. И трябва да ми се закълнеш в рицарската си чест, че ако стане венчавката, няма да забраниш на девойката да замине веднага при баща си, да не би, пази боже, да си навлечете и ти, и тя проклятието му.

— Кълна се в честта си! — каза Збишко.

— Помни го добре! А пък на Юранд изпърво тя нищо да не казва. По-добре ще е новината да не го опари като огън. От Чеханов ще го поканим да дойде заедно с Данушка и тогава аз сама ще му кажа или пън ще помоля княза. Като види, че вече е свършено, ще: се съгласи. Не ти ли беше той сърдит за нещо?

— Не — рече Збишко, — не ми беше сърдит и може би в душата си ще се зарадва, че Данушка ще бъде моя. Защото, ако се е обрекъл, вината няма да бъде негова, че не е сдържал думата си.

Влизането на отец Вишонек с Дануша прекъсна понататъшния разговор, Княгинята го повика веднага да се посъветват и разгорещено почна да му разказва за намеренията на Збишко, но той, щом чу за какво се отнася, прекръсти се удивен и рече:

— В името на отца и сина и светаго духа!… Как мога да направя това! Нали сега е пост!

— Боже мой, наистина! — извика княгинята.

И настъпи мълчание: само смутените лица показваха какъв удар бяха за всички думите на отец Вишонек.

А той след малко добави:

— Да имаше разрешение, не бих се противил, защото ми е мъчно за вас. За позволение от Юранд не бих държал толкова, щом милостивата господарка позволява и отговаря за съгласието на княза, нашия повелител. Та нали те са баща и майка на нашата Мазовия. Но без разрешението на епископа не мога. Ех, да беше сега тук епископ Якуб от Курдванов, може би не би отказал да даде разрешение, при все че е строг духовник, не какъвто беше неговият предшественик епископ Мамфиолус, който на всичко казваше: „Bene! Bene!“42

— Епископ Якуб от Курдванов обича много и княза, и мене — намеси се княгинята.

— Затова и смятам, че не би отказал да даде разрешение, щом има причини… Девойката трябва да замине, а момъкът е болен и може Да умре… Хм… in articulo mortis43… Но без разрешение не мога.

— Та аз и по-късно бих измолила от епископ Якуб разрешение: той може да е колкото си ще строг, но няма да ми откаже тази милост… Ето, аз отговарям, че няма да откаже.

На това отец Вишонек, който беше човек добър и кротък, рече:

— Думата на помазаницата божия е голяма дума… Страх ме е от отец епископа, но това е голяма дума!… Пък и момъкът би могъл нещо да обещае на катедралата в Плоцк… Не зная… Във всеки случай, докато не дойде разрешение, това ще бъде грях — и то не на някой друг, а мой… Ех! Исус Христос е наистина милосърден и ако някой съгреши не за лична корист, а от състрадание към чужда беда, толкова по-лесно му прощава!… Ала грехът си е грях и ако епископът упорствува, кой ще ми опрости греха?

— Епископът няма да упорствува! — извика княгиня Ана.

А Збишко рече:

— Тоя Сандерус, който пристигна с мене, има за всичко индулгенции.

Отец Вишонек може би и не вярваше много в индулгенциите на Сандерус, но беше доволен да се залови поне за някакъв повод, само да помогне на Збишко и Дануша, защото много обичаше девойката, която познаваше от малка. И най-сетне, като помисли, че в най-лошия случай може да го сполети само черковно покаяние, той се обърна към княгинята и каза:

— Аз съм свещеник, но съм и слуга на княза. Какво ще ми заповядате, милостива господарке?

— Не искам да заповядвам, а ще моля — отговори тя. — А пък ако тоя Сандерус има индулгенции…

— Сандерус има. Но въпросът е за епископа. Той заедно с духовниците там в Плоцк разпраща строги разпореждания.

— От епископа не се бойте. Както съм чула, той е забранил на свещениците да носят мечове, лъкове и други неприлични работи, но не е забранил да правят добро.

Отец Вишонек вдигна очи и ръце нагоре:

— Тогава нека се изпълни вашата воля.

При тези думи радост обхвана сърцата на всички. Збишко отново се опря на възглавницата, а княгинята, Дануша и отец Вишонек седнаха около леглото и почнаха да обсъждат как да наредят работата. Те решиха да пазят тайна, така че в замъка нито една жива душа да не узнае за това, решиха също, че Юранд не бива да знае нищо, докато сама княгинята не му съобщи всичко в Чеханов. А отец Вишонек щеше да напише писмо от княгинята до Юранд да дойде веднага в Чеханов, дето могат да се намерят по-добри лекове за болестта му и дето самотността му ще го измъчва по-малко. Решиха най-сетне, че и Збишко, и Дануша ще се изповядат веднага, а венчавката ще стане през нощта, когато всички легнат да спят.

На Збишко мина през ум мисълта да вземе оръженосеца си чех като свидетел на венчавката, но изостави това намерение, като си припомни, че тоя момък му е пратен от Ягенка. За миг тя се яви в паметта му като жива и му се стори, че вижда руменото й лице, разплаканите й очи и чува умолителния й глас: „Не прави това! Не ми отплащай със зло за доброто и със зла съдба за любовта!“ И внезапно го обхвана страшна жалост към нея, защото чувствуваше, че ще й нанесе тежка обида, от която тя няма да намери утеха нито под покрива на згожелицката къща, нито в дебрите на боровите гори, нито на полето, нито в подаръците на абата, нито в задирванията на Чтан и Вилк. И в душата си той каза: „Да ти даде господ всичко най-добро, девойко, но при все че съм готов за тебе и небето да сваля — не мога другояче.“ И наистина убеждението, че не му е по силите това, му донесе веднага облекчение и му върна спокойствието и той почна да мисли само за Дануша и за венчавката.

Все пак не можеше да мине без помощта на чеха, та колкото и да искаше да премълчи пред него това, което трябваше да стане, поръча да го повикат и му каза:

— Пристъпвам днес към изповед и причастие, облечи ме колкото се може по-добре, като че ще отивам в кралските покои.

Чехът се поизплаши и го загледа в лицето, но Збишко разбра това и му рече:

— Не се бой, хората се изповядват не само преди смъртта, а освен това наближават празниците, за които отец Вишонек и княгинята ще отидат в Чеханов, и няма да има свещеник по-наблизо от Пшасниш.

— А ваша милост няма ли да заминете? — запита оръженосецът.

— Ако оздравея, ще замина, ала всичко е в божиите ръце.

Чехът се успокои и се затече към дървените кутии, отдето донесе бялата спечелена дреха, нашита със злато, която рицарят обличаше обикновено само при големи тържества, а също и едно хубаво килимче, за да си покрие краката и леглото, после вдигна Збишко с помощта на двете турчета, изми го, разчеса дългата му коса, на която сложи червена препаска, и така натъкмен, го подпря на червените възглавници. Доволен от своето дело, той каза:

— Да можехте само, ваша милост, да танцувате, бихте могли и сватба да направите!

— Ще мине и без танци — отвърна с усмивка Збишко.

А в това време княгинята също така обмисляше в стаята си как да облече Дануша, защото за нейната женска природа това беше много важно нещо и тя за нищо на света не би позволила нейната мила възпитаница да се венчае с всекидневните си дрехи. Слугините, на които бе казано, че девойката трябва да се облече за изповед в цвета на невинността, лесно намериха в сандъка бяла рокля, но мъчно бе да се окичи както трябва главата. При мисълта за това някаква странна тъга овладя княгинята и тя почна да се вайка:

— Де ще ти намеря аз, горкичкото ми, венче от седефче в тая гъста борова гора! Нито цветенце някакво, нито листец, може би само мъхове се зеленеят нейде под снега.

А Дануша, застанала с разплетена вече коса, се разтъжи също, защото и ней се искаше венец, но след малко тя посочи китките безсмъртничета, които висяха по стените на стаята, и рече:

— Поне от това да увием нещо, защото нищо друго не ще намерим, а Збишко ще ме вземе и с такъв венец.

Княгинята изпърво не искаше да се съгласи, защото се страхуваше от зла прокоба, но тъй като в замъка, в който те идваха само за лов, нямаше никакви цветя, работата се свърши и с безсмъртничетата. В това време дойде отец Вишонек, който вече беше изповядал Збишко, и поведе девойката да я изповяда. После настъпи дълбока нощ. След вечеря по заповед на княгинята слугите отидоха да спят. Пратениците на Юранд налягаха едни в стаята за слугите, други при конете в обора. Скоро огъня във всички стаи покриха с пепел и го загасиха и най-после в горския замък стана съвсем тихо, само кучетата лаеха от време на време срещу вълците по посока към гората.

Но в стаите на княгинята, на отец Вишонек и на Збишко прозорците още светеха и хвърляха червени отблясъци върху снега, който покриваше двора. А те седяха тихо и чуваха туптенето на сърцата си — неспокойни и обзети от тържествеността на минутата, която трябваше да настъпи. След полунощ княгинята хвана за ръка Дануша и я заведе в Збишковата стая, дето отец Вишонек ги чакаше вече със светите дарове. В стаята гореше в камината голям огън и при неговата изобилна, но неравна светлина Збишко видя Дануша малко бледа от безсънието, бяла, с венче от безсмъртничета на главата, облечена с твърда и дълга до земята рокля. Клепачите й бяха полузатворени от вълнение, ръцете спуснати край роклята — така тя напомняше някаква картина от стъкло на черковен прозорец и в нея имаше нещо толкова духовно, та Збишко се зачуди, като я видя, защото помисли, че ще вземе за жена не земна девойка, а някаква небесна душа. И още повече помисли за това, когато тя скръсти ръце и падна на колене, за да поеме причастието, отметна глава назад и съвсем затвори очи. В този миг му се стори дори като умряла и страх стисна сърцето му. Но това не трая дълго, защото, щом чу гласа на свещеника: „Ecce Agnus Dei“44, той сам се съсредоточи и мислите му се понесоха към бога. В стаята се чуваше само тържественият глас на отец Вишонек: „Domine, non sum dignus“45, а заедно с него пращенето на искрите в огнището и щурчетата, които цвъртяха усърдно и някак жаловито в пукнатините на камината. Навън се изви вятър, зашумя в заснежената гора, но веднага утихна.

Збишко и Данушка мълчаха известно време, а отец Вишонек взе потира и го отнесе в домашния параклис. След малко той се върна, но не самичък, а с пан дьо Лорш и като видя учудване по лицата на присъствуващите, сложи най-напред пръст на уста, сякаш искаше да предотврати някакво неочаквано възклицание, след което каза:

— Помислих, че ще бъде по-добре да има двама свидетели при венчавката и затова още от по-рано предизвестих този рицар, който ми се закле в рицарската си чест и в аахенските реликви, че ще запази тайната, докато бъде нужно.

А пан дьо Лорш коленичи първо пред княгинята, пред Дануша, после се вдигна и застана мълчаливо, облечен с празнични доспехи, по чиито извивки се плъзгаха червени блясъци от огъня — висок, неподвижен, потънал като че във възторг, защото и нему тази бяла девойка с венче от безсмъртничета на челото се стори като ангел, виждан по стъклата на готически храм.

Но свещеникът я накара да се изправи до леглото на Збишко, сложи епитрахила на ръцете им и започна обреда. По достойното лице на княгинята сълзите капеха една след друга, но в душата си тя сега не чувствуваше безпокойство, защото смяташе, че постъпва добре, като съединява тези две прекрасни и невинни деца. Пан дьо Лорш коленичи за втори път и опрян с две ръце о дръжката на меча, изглеждаше напълно като рицар, пред когото се е явило видение — а двамата млади повтаряха един след друг словата на свещеника: „Аз… те вземам… за себе си“ — а на тия тихи и сладки думи отново пригласяха щурците в пукнатините на камината и огънят пращеше. След извършването на обреда Дануша падна в краката на княгинята, която благослови и двамата, а когато ги бе вече предала под закрилата на небесните сили, каза:

— Радвайте се сега, защото тя е вече твоя и ти неин.

Тогава Збишко протегна здравата си ръка към Дануша, а тя го прегърна с нежните си ръце за шията и доста време се чуваше как те си повтаряха, доближили уста до уста:

— Ти си моя, Данушке.

— Ти си мой, Збишко.

Но веднага след това на Збишко му прилоша, защото вълненията не бяха по силите му — той се смъкна на възглавниците и почна да диша тежко. Но не припадна и не престана да се усмихва на Дануша, която изтриваше лицето му, оросено от студена пот, и дори не престана да повтаря; „Ти си моя, Данушке!“ — на което тя кимаше с малката си глава. Тази гледка дълбоко трогна рицаря дьо Лорш, който заяви, че тъй като в никоя страна не му се е случвало да види толкова чувствителни сърца, той се заклева тържествено, че е готов да се бие пеш или на кон с всеки рицар, чернокнижник или змей, който би посмял да попречи на тяхното щастие. И наистина той се закле веднага върху кръстообразната дръжка на мизерикордията, тоест на малкия меч, който служеше на рицарите да доубиват ранените. Княгинята и отец Вишонек бяха призовани за свидетели на тази клетва.

Но княгинята, която не разбираше сватба без някаква веселба, донесе вино — и взеха да пият. Нощните часове минаваха един след друг. Збишко, като надви слабостта си, прегърна отново Дануша и каза:

— Щом Исус Христос те даде на мене, никой не може да ми те отнеме, но все пак ми е мъка, че заминаваш, ягодке моя мила.

— Ще дойдем с татко в Чеханов — отговори Дануша.

— Само болест някаква да не те налегне или нещо друго… Да те пази бог от зли премеждия… Трябва да идеш в Спихов — знам… Ей!… На бога всевишния и на милостивата господарка трябва да благодаря, че си вече моя, защото никаква човешка сила не може да разкъса брака.

Но понеже бракът се сключи през нощта и тайно и понеже веднага след него трябваше да дойде раздялата, понякога една особена тъга обхващаше не само Збишко, но и всички други. Разговорът се прекъсваше. От време на време огънят в камината отслабваше — и главите потъваха в мрак. Тогава отец Вишонек слагаше на жаравата нови дървета, а когато в огъня запишеше нещо жаловито, както често се случва при сурови дърва, казваше:

— Каеща се душо, какво искаш?

Отговаряха му щурците, а после и засиленият пламък, който изкарваше от сянката безсънните лица, отразяваше се в доспехите на пан дьо Лорш и осветяваше бялата рокля и безсмъртничетата на главата на Дануша.

Кучетата на двора почнаха отново да лаят по посока на гората като срещу вълци.

И колкото нощта преваляше, толкова по-често настъпваше мълчание, докато най-после княгинята каза:

— Боже мой! Тъй ли трябва да бъде след сватба? По-добре тогава да отидем да спим, но щом трябва да останем до съмване, поне посвири ни на лютничката, цветенце, за последен път, преди да заминеш — на мене и на Збишко.

Дануша, която усещаше умора и сънливост, се зарадва, че ще може с нещо да се поразведри, та се затече за лютнята, върна се с нея след малко и седна до леглото на Збишко.

— Какво да посвиря? — запита тя.

— Какво ли? — каза княгинята. — Какво друго, ако не онази песен, която пя в Тинец, когато Збишко те видя за пръв път!

— Ей, помня и до гроб няма да забравя — рече Збишко. — Щом се случеше да я чуя някъде, сълзи потичаха от очите ми.

— Тогава ще я изпея! — рече Дануша.

И веднага почна да свири на лютнята, а сетне вдигна както винаги главица нагоре и запя:

Но изведнъж гласът й пресекна, устните й затрепераха, а сдържаните сълзи потекоха по бузите й изпод затворените клепачи. За кратко време тя се мъчеше да не ги изпуска изпод клепките, но не можа и накрай се разплака от все сърце, както бе плакала, когато пя тази песен на Збишко в краковския затвор, когато мислеше, че на другия ден ще му отрежат главата.

— Данушке! Какво ти е, Данушке? — питаше я Збишко.

— Защо плачеш? Каква е тази сватба! извика княгинята. — Защо?

— Не зная — отговори разхълцана Данушка. — Тъй ми е мъчно!… Толкова ми е жал!… За Збишко и за вас…

Всички се развълнуваха и почнаха да я утешават, да й обясняват, че това заминаване не е за дълго и че навярно още на Коледа ще дойдат с Юранд в Чеханов. Збишко отново я прегърна с ръка; притискаше я до гърдите си и гълташе с целувки сълзите от очите й — но тежкото чувство остана във всички сърца и с това тежко чувство в душата те прекараха останалата част от нощта.

Най-после на двора се чу такъв неочакван и силен звук, та всички трепнаха. Княгинята скочи от мястото си и извика:

— Ох, боже мой. Геранилата на кладенците! Поят конете!

А отец Вишонек погледна през прозореца, чиито кръгли стъкла бяха почнали да посивяват, и се обади:

— Нощта вече белее и настъпва ден. Ave, Maria, gratia plena46…

После излезе от стаята и като се върна след малко, рече:

— Развиделява се, но денят ще бъде облачен. Там Юрандовите хора поят конете. Време ти е за път, горкана!…

При тези думи и княгинята, и Дануша заплакаха с глас и заедно със Збишко почнаха да нареждат, както нареждат простите хора, когато трябва да се разделят, тоест в това имаше нещо обредно и същевременно то беше наполовина плач, наполовина песен, която се излива от простите души също така естествено, както сълзите текат от очите…

Збишко притисна Дануша за последен път до гърдите си и дълго я държа, докато му се спря дъхът н докато княгинята я отдръпна от него, за да я приготви за път.

А навън се бе съмнало напълно. В замъка всички се бяха събудили и заловили за работа. При Збишко влезе чехът и го попита как е със здравето и няма ли да заповяда нещо.

— Притегли леглото до прозореца — каза му рицарят.

Чехът премести лесно леглото до прозореца, но се зачуди, когато Збишко му заповяда да го отвори. Той изпълни и тая заповед, но покри господаря си със своя кожух, защото въпреки облачността вън беше студено и валеше мек изобилен сняг.

Збишко се загледа навън: на двора, през едрите снежинки, които летяха от облаците, се виждаше шейната, а около нея Юрандовите хора бяха възседнали посивелите от скреж коне. Всички бяха въоръжени, а някои имаха върху кожусите си брони, които отразяваха бледните и слаби лъчи на деня. Гората цяла бе покрита със сняг; оградата и портата почти не можеха да се видят.

Дануша дотърча още веднъж в стаята на Збишко, цяла вече загърната в кожухче и лисича шуба; още веднъж го прегърна за шията и още един път му каза на раздяла:

— Макар да заминавам, твоя съм.

А той й целуваше ръцете, бузите и очите, които едва се виждаха изпод лисичата кожа, и казваше:

— Да те пази бог! Да те придружава бог! Сега ти си моя вече, моя до смъртта.

И когато отново я откъснаха от него, той се надигна, колкото можеше, опря глава на прозореца и загледа; през едрите снежинки като през някаква преграда той видя как Дануша сядаше в шейната, как княгинята я държа дълго в прегръдките си, как я целуваха придворните девойки и как отец Вишонек я изпращаше на път с кръстния знак. Преди да потеглят конете, тя се обърна още веднъж и протегна ръка!

— Остани сбогом, Збишко!

— Дай боже да те видя в Чеханов…

Но снегът валеше тъй изобилно, като че искаше всичко да заглуши и всичко да закрие, ето защо тия последни думи стигнаха до тях тъй заглъхнали, та и на двамата се стори, че се обаждат един другиму — вече много отдалеко.

IX

След изобилните снегове настъпи силен мраз и ясни сухи дни. Денем боровете искряха от лъчите на слънцето, лед скова реките и покри блатата. Заредиха се светли нощи, през които мразът се усилваше до такава степен, че дърветата в гората се пукаха с трясък: птиците прехвръкваха по-близо до къщите, пътищата ставаха опасни поради вълците, които взеха да се събират на глутници и да нападат не само отделни хора, но и селата. Народът обаче се свиваше край огнищата в задимените си хижи, предричаше след мразовитата зима плодородна година и весело очакваше празниците, които скоро щяха да дойдат. Горският замък на княза опустя. Княгинята заедно с двора и с отец Вишонек замина за Чеханов. Збишко, значително вече по-добре, но още недостатъчно силен, за да седне на коня, остана в замъка заедно със своите хора, със Сандерус, с оръженосеца чех и с тамошните слуги, надзорът над които бе поверен на една опитна дворянка, тя изпълняваше и длъжността на икономка.

Но душата на рицаря се стремеше към младата му жена. Наистина неизмерима утеха му донасяше мисълта, че Дануша е негова и че никаква човешка сила не ще може да му я отнеме, но от друга страна тази същата мисъл увеличаваше копнежа му. По цели дни той въздишаше за минутата, в която ще бъде възможно да напусне замъка, и размисляше какво ще прави тогава, къде ще отиде и как да спечели на своя страна Юранд. Често го обхващаше мъчително безпокойство, ала изобщо бъдещето му се представяше радостно. Да обича Данушка и да сваля шлемове с паунови пера — ето в що трябваше да се състои животът му. Често пъти му идеше да се поразговори за това с чеха, когото бе обикнал, но забеляза, че чехът, предаден с цялата си душа на Ягенка, не обичаше да говори за Дануша, а сам Збишко, обвързан с тайната, не можеше да му разкаже всичко, което се бе случило.

Здравето му обаче се подобряваше с всеки измина ден. Една седмица преди Коледа той за пръв път възседна кон и макар да усети, че не може да направи това въоръжен, все пак се насърчи. Не се надяваше впрочем, че скоро ще му се наложи да надене броня и шлем, а в най-лошия случай се утешаваше с мисълта, че скоро ще има сили и за това. За да убие времето, в стаята се опитваше да вдига меча и му се удаваше доста добре само секирата се оказа доста тежка за него, но допущаше, че като хване дръжката й с двете ръце, ще успее вече да замахне както трябва.

Най-сетне, два дни преди Бъдни вечер, той заповяда да натоварят колите, да оседлаят конете и съобщи на чеха, че ще заминат за Чеханов. Верният оръженосец се поугрижи, защото дърво и камък се пукаше от мраз, но Збишко му рече:

— Тая работа не е за твоята глава, Главчо (така той наричаше Хлава). Няма какво да правим вече в тоя замък, а и да се разболея, в Чеханов ще има кой да ме гледа. Пък аз ще тръгна не с кон, а на шейна, заровен до шия в сено и покрит с кожи, и чак когато видим Чеханов, ще се прехвърля на кон.

Така и стана. Чехът вече беше опознал своя млад господар и знаеше, че не е добре да му се противи, а още по-лошо е да не изпълни веднага заповедта му, ето защо след един час те потеглиха. Когато вече тръгваха, Збишко видя, че Сандерус се настанява в шейните заедно със сандъците си, и му рече:

— А ти какво си се прилепил до мене като репей за овча опашка?… Нали казваше, че ще идеш в Прусия?

— Казвах, че искам да ида в Прусия — рече Сандерус, — но как да тръгна сам за нататък в такива снегове? Вълците ще ме изядат, преди да е изгаснала първата звезда, а тук няма защо да оставам. Моето място е в града — да будя благочестие у хората, да ги снабдявам със свети стоки и да ги спасявам от дяволските мрежи, както съм се заклел на отеца на цялото християнство в Рим. А освен това аз страшно обикнах ваша милост и няма да ви оставя, преди да замина за Рим, защото може да се случи и някоя услуга да ви направя.

— Той винаги е готов за вас, господарю, да си хапне и да си пийне — подхвърли чехът — и най-много обича такава услуга да ви направи. Но ако в Пшаснишката гора ни нападне твърде голяма глутница вълци, ние ще им го хвърлим, за похапка, защото той за нищо по-добро не става.

— Пък вие гледайте да не би грешната ви дума да замръзне на мустаците ви — отвърна Сандерус, — защото такива ледени висулки само в адския огън се топят.

— Хайде де! — рече Главчо и обърса с ръкавица мустаците си, които едва бяха наболи. — По-напред ще опитам да сгрея пивото при първата почивка, само че на тебе няма да дам.

— А в заповедите е казано: жадния да напоиш. Ето нов грях!

— Тогава ще ти дам цяло ведро вода, а засега на ти това, което имам подръка.

При тия думи той събра сняг, колкото може да се сграбчи с двете ръкавици, и го хвърли в брадата на Сандерус, но той се отклони и каза:

— И без вас ще мине в Чеханов, защото там има вече едно опитомено мече, което знае да замеря със сняг.

Така се дразнеха те един другиго, при все че доста се обичаха взаимно. Збишко обаче не забрани на Сандерус да ги придружава, защото тоя чудноват човек го забавляваше и изглеждаше, че е наистина привързан към него. И те потеглиха от горския замък едно ясно утро в такъв голям мраз, та трябваше да наметнат конете. Цялата околност беше покрита с дълбок сняг. Покривите на хижите едва се виждаха под него, а някъде димът изглеждаше, че излиза направо от белите преспи и се издига нагоре на струя, розова от лъчите на зората и разширена на върха като китка пера на рицарски шлем.

Збишко пътуваше в кола, първо — за да пести силите си, а, второ — поради големия студ, от който човек можеше по-лесно да се запази в постланата със сено и кожи кола. Той заповяда на Главчо да седне до него и да държи готов арбалет, за да пъди вълците, и му заприказва весело.

— В Пшасниш — каза той — само ще нахраним конете, ще се постоплим и веднага ще продължим пътя.

— За Чеханов ли?

— Най-първо в Чеханов, за да се поклоним на княза и княгинята и да присъствуваме на службата.

— А после? — попита Главчо.

Збишко се усмихна и отвърна:

— После, кой знае, може и в Богданец.

Чехът го погледна учуден. В главата му блесна мисълта, че може би младият господар се е отказал от Юрандовата щерка, и това му се стори доста близо до истината, понеже тя си бе заминала, а до ушите на чеха в горския замък бе достигнал слухът, че владелецът на Спихов бил против младия рицар. И затова верният оръженосец се зарадва, защото, ако и да обичаше Ягенка, той гледаше на нея като на небесна звезда и беше готов да изкупи щастието й дори с цената на собствената си кръв. Той бе обикнал също и Збишко и с цялата си душа желаеше да служи и на двамата до смъртта си.

— Значи, ваша милост, ще се задържите по-дълго в родната земя! — каза той радостно.

— Как мога да остана там — отговори Збишко, — като съм извикал на двубой тия кръстоноски рицари, а преди тях и Лихтенщайн. Дьо Лорш казваше, че навярно магистърът ще покани краля да му гостува в Торун, та ще се присъединя към кралската свита — и смятам, че в Торун пан Завиша от Гарбов или пан По-вала от Тачево ще ми измолят от нашия господар разрешение да се бия с тези калугери. Те непременно ще излязат с оръженосците си, та и ти ще имаш случай да се биеш.

— По-добре и аз сам да бях станал калугерче, ако трябваше да бъде иначе — отвърна чехът.

Збишко го погледна със задоволство.

— Ех, няма да бъде добре на онзи, който ти попадне под копието. Господ ти е дал страшна сила, но зле ще направиш, ако много се надуваш с нея, защото на истинския оръженосец прилича да бъде скромен.

Чехът кимна с глава в знак, че със силата си няма да се надува, но и няма да я скъпи срещу немците, а Збишко продължаваше да се усмихва, но вече не на думите на оръженосеца, а па своите собствени мисли.

— Старият пан ще се зарадва, когато се върнем — рече след малко Главчо, — и в Згожелице също ще се радват.

Збишко си представи Ягенка тъй ясно, като че седеше до него в шейната. Това се случваше всякога, когато си спомнеше за нея случайно — виждаше я необикновено ясно…

„Не! — каза си той. — Тя няма да се зарадва, защото, ако се върна в Богданец, то ще е с Данушка, пък тя нека вземе другиго…“ Тук пред очите му се мярнаха Вилк от Бжозова и младият Чтан от Рогов — и изведнъж му стана неприятно при мисълта, че девойката може да попадне в ръцете на един от тези двамата. „Да беше намерила някой друг по-добър — си казваше в душата той, — защото те са пияници и комарджии, а момичето е добро.“ Помисли си още, че на чичо му ще бъде страшно тежко, когато научи всичко, което стана, ала се утеши веднага с мисълта, че Мачко държеше преди всичко за рода и богатството, което би могло значително да издигне рода. Ягенка беше наистина по-близо, защото една межда ги делеше, но затова пък Юранд беше по-голям владелец от Зих от Згожелице и лесно бе да се предвиди, че Мачко няма дълго да се сърди за тази връзка, толкова повече, като знаеше за любовта на братанеца си и колко той е задължен на Дануша… Ще помърмори, а после ще се радва и ще почне да обича Данушка като свое дете!

И изведнъж сърцето на Збишко затупа от привързаност и от копнеж за чичо си, който бе човек суров, но все пак го обичаше като зеницата на окото си: в битките бе пазил повече него, отколкото себе си, за него вземаше плячка, за него събираше богатство. Двамата бяха самотници. Роднини дори нямаха освен далечни като абата, та когато се случваше временно да се разделят, единият без другия не знаеше какво да прави, а особено старият, който нищо вече не желаеше за себе си.

„Ей, ще се радва, ще се радва! — си повтаряше Збишко. — Аз само искам и Юранд да ме приеме така, както той би ме приел.“ И се опитваше да си представи какво ще каже и ще направи Юранд, когато се научи за венчавката. В тази мисъл имаше някакво безпокойство, но не голямо, защото вече нямаше връщане. Нали на Юранд не подобава да го извика на двубой, а пък възпротиви ли се много, Збишко би могъл да му отговори така: „Съгласете се, докато ви моля, защото вашето право над Данушка е човешко, а моето — божие и не ваша е тя сега, а моя.“ Нещо там бе чувал на времето от някакъв духовник, познавач на Светото писание, че жената е длъжна да остави баща си и майка си и да тръгне с мъжа си, та чувствуваше, че той е по-силният. Все пак не вярваше, че между него и Юранд ще се стигне до упорито несъгласие и озлобление, защото смяташе, че много ще допринесат молбите на Дануша, а така също, ако не и повече — застъпничеството на княза, чийто поданик бе Юранд, и на княгинята, която той обичаше като покровителка на детето му.

В Пшасниш ги съветваха да останат да нощуват поради опасност от вълците, които през мразовитите нощи се събирали на такива големи глутници, та нападали дори цели кервани от пътници. Збишко обаче не искаше да се съобразява с това, защото в странноприемницата случайно срещна няколко мазовецки рицари със свитите им, които също отиваха при княза в Чеханов, и няколко въоръжени търговци от самия Чеханов, които караха натоварени със стока коли от Прусия. С такава голяма дружина нямаше опасност и те потеглиха през нощта, при все че надвечер се яви внезапно вятър; той докара облаци и започна виелица. Пътуваха близо един до друг, но така бавно, та Збишко почна да мисли, че няма да стигнат за Бъдни вечер. На някои места трябваше да разравят преспите, защото конете не можеха да минат през тях. За щастие те не изгубиха пътя през гората. Обаче едва по мръкнало на другия ден съзряха Чеханов.

Може би щяха да скитат около града всред снежните облаци и свиренето на вихрите, без да подозират, че са вече до него, ако не бяха огньовете, които горяха на хълма, дето се строеше нов замък. Такива огньове се кладяха на Бъдни вечер, но никой вече не знаеше добре дали за гостите или по някакъв старовремски обичай, пък и сега никой от Збишковите другари не мислеше за това, защото всички искаха да намерят колкото се може по-скоро подслон в града.

А в това време виелицата все повече се усилваше. Острият и мразовит вятър носеше грамадни снежни облаци, изтръгваше дървета, фучеше, вилнееше, подхващаше цели преспи и ги вдигаше нагоре, въртеше ги, разпръсваше ги, сипеше сняг върху колите, върху конете, шибаше пътниците по лицата като с остър пясък — н задържаше в гърдите дишането и думите им. Звукът на дървените дрънкалки, прикачени за стръките, съвсем не се чуваше, а вместо това във виенето и свиренето на вихрушката се долавяха някакви жаловити гласове като вълчи вой, като далечно цвилене на коне, а навремени като тревожни човешки викове за помощ. Капналите коне почнаха да се притискат един о друг и вървяха все по-бавно.

— Ей, бива си я виелицата! — рече със задъхан глас чехът. — Добре, господарю, че сме вече до града и че тези огньове горят, защото иначе щяхме да си патим.

— Който е в полето, смърт го чака — отвърна Збишко, — но ето че аз и огньове вече не виждам.

— Защото фъртуната не пропуща и светлината. Пък може да е отнесла главните и жарта.

В другите коли търговците и рицарите също си приказваха, че когото виелицата завари далече от човешки жилища, той утре вече няма да чуе камбаните. Но Збишко внезапно се обезпокои и каза:

— Не дай боже Юранд да е бил там някъде по пътя.

Чехът, при все че изцяло бе зает да търси с очи огньовете, като чу думите на Збишко, обърна глава и запита:

— Щеше ли да идва господарят от Спихов?

— Щеше.

— С дъщеря си ли?

— А огньовете наистина се изгубиха — отговори Збишко.

И действително огньовете бяха изгаснали, но на пътя, току до конете и до шейните, наскоро се явиха няколко ездачи.

— Защо се навирате? — извика предпазливият чех и хвана арбалета. — Кои сте вие?

— Хора на княза, изпратени за помощ на пътниците.

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— Водете ни към града! — обади се Збишко.

— Никой ли от вас не е останал назад?

— Никой.

— Откъде идете?

— От Пшасниш.

— А други пътници не видяхте ли по пътя?

— Не сме виждали. Но може да се намерят по другите пътища.

— По всички пътища са изпратени хора. Карайте след нас. Отбили сте се от пътя. Вдясно!

И те обърнаха конете. Известно време се чуваше само свистенето на вихъра.

— Много ли гости има в стария замък? — попита след малко Збишко.

Най-близкият конник, като не дочу въпроса, се наведе към него:

— Какво казахте, пане?

— Питам дали князът има много гости.

— Както винаги: има доста.

— А владелеца от Спихов няма ли го?

— Няма го, но го чакат. Отидоха хора да го посрещат.

— С фенери ли?

— Къде ти при тоя вятър!

Но не можаха да продължат разговора, защото шумът от виелицата стана още по-силен.

— Същинска дяволска сватба! — обади се чехът. Збишко обаче му заповяда да млъкне и да не произнася името на нечестивия.

— Не знаеш ли — каза той, — че по такива празници дяволската сила слабее и че дяволите се крият в копките на леда? Така веднъж при Сандомеж едни рибари срещу Коледа хванали един дявол в мрежата си. Той държал в муцуната си една щука, но щом се разнесъл звукът на камбаните, веднага примрял, а те го били с тоягите чак до вечерта. Наистина виелицата е силна, но то е с разрешението на господа Исуса, който, види се, иска утрешният ден да бъде още по-радостен.

— Ех! Били сме досами града, но ако не бяха тия хора, щяхме да се въртим може би и досред нощ, защото вече се бяхме отбили от пътя — отговори Хлава.

— Защото огънят изгасна.

Сега те наистина влязоха в града. Снежните преспи там по улиците бяха още по-големи, толкова големи, че на много места почти закриваха прозорците, поради което пътниците се бяха лутали близо около града и не бяха видели светлини. Но пък вихърът тук се усещаше по-малко. Улиците бяха пусти: гражданите вече седяха на коледните трапези. Пред някои къщи имаше облечени с кози кожи момчета-коледари, които носеха дървена къщичка и въпреки виелицата пееха коледни песни. На площада също се виждаха хора, обвити със слама от грах и преоблечени като мечки, но изобщо беше пусто. Търговците, които придружаваха Збишко и другата шляхта по пътя, отседнаха в града, а останалите продължиха пътя си към стария замък, в който живееше князът и който имаше вече стъкла на прозорците, та въпреки виелицата им светна весело, когато го доближиха.

Подвижният мост над рова беше спуснат, защото старите времена на литовските нападения бяха вече минали, а кръстоносците, които предвиждаха война с полския крал, сами търсеха приятелството на мазовецкия княз. Един от княжеските хора затръби с рог и портите се отвориха веднага. При тях имаше петнайсетина стрелци, но по стените и бойниците не се виждаше жива душа, защото князът бе позволил на стражата да слезе оттам. Гостите посрещна старецът Мрокота, сам пристигнал преди два дни, поздрави ги от името на княза и ги заведе по стаите, дето можеха да се облекат както трябва за трапезата.

Збишко почна веднага да го разпитва за Юранд от Спихов, а той отвърна, че го няма още, но му се надяват, защото бил обещал да дойде, пък ако е заболял по-тежко, щял е да съобщи. Изпратили обаче няколко конника да го посрещнат, защото такава виелица и най-старите хора не помнят.

— Значи, може скоро да пристигнат.

— Вярвам, че скоро. Княгинята поръча да сложат за тях блюда на общата трапеза.

При все че всякога се страхуваше малко от Юранд, Збишко се зарадва в сърцето си и си каза: „Той може да прави каквото си ще, но все пак пристига моята жена, моята невяста, моята най-мила Данушка!“ И когато си повтаряше това, едва можеше да повярва на собственото си щастие. После помисли, че тя може там вече да му е признала всичко, че може да го е склонила и предумала да я даде веднага. „И наистина какво друго му остава да прави? Юранд е човек мъдър и знае, че дори и да не се съгласи, аз пак ще я взема, защото моето право е по-силно.“

Докато се преобличаше, той разговаряше с Мрокота и питаше за здравето на княза, а особено на княгинята, която той още от Краков бе обикнал като своя лайка. Зарадва се, като узна, че в замъка всички са здрави и весели, при все че княгинята тъгувала много за своята мила певица. Сега на лютия й свирела Ягенка, която княгинята доста обичала, но все пак не така.

— Коя Ягенка? — попита учуден Збишко.

— Ягенка от Длуголяс, внучка на стария пан от Длуголяс. Хубава девойка, в която се влюби онзи лотарингец.

— Значи, пан дьо Лорш е тук?

— А къде ще бъде? Нали от горския замък дойде тук и си седи, защото му е добре. Нашият княз никога не остава без гости.

— Драго ми е да го видя, защото той е рицар, когото човек в нищо не може да укори.

— И той също ви обича. Но да вървим, защото князът и княгинята ще седнат ей сега на трапезата.

И тръгнаха. В стаята за ядене на двете камини говяха грамадни огньове, поддържани от слугите, и гъмжеше вече от гости и дворяни. Князът влезе пръв, придружен от воеводата и няколко приближени. Збишко му е поклони до колене и му целуна ръка.

А той го целуна по главата, после го отведе малко настрана и каза:

— Зная вече всичко. Изпърво ме доядя, че сте го оправили без мое разрешение, но наистина не е имало и време, защото аз тогава бях във Варшава, дето смятах да прекарам и празниците. А пък всеки знае, че щом жена се заеме с нещо, не й се противи, защото смята да успееш. Княгинята ви обича като майка, пък аз предпочитам всякога да и угодя, вместо да се противя, за да не й създавам тъга и плач.

Збишко още веднъж се поклони ниско на княза.

— Дай боже да служа добре на ваше княжеско височество.

— Хвала на бога, че си вече здрав. Кажи на княгинята колко благосклонно те приех и тя ще се зарадва бога ми! Нейната радост е и моя радост! На Юранд също ще кажа за тебе добра дума и мисля, че ще даде разрешение, защото и той обича княгинята.

— И да не иска да даде, моето право е по-силно.

— Твоето право е по-силно и той трябва да се съгласи, но може да ви откаже благословията си. Насила никой не може му я изтръгна, а без бащина благословия няма и божия.

Разтъжи се Збишко, като чу тези думи, защото досега не бе помислял за това. Но тъкмо тогава влез княгинята с Ягенка от Длуголяс и с други придворни девойки и той се затече да се поклони на господарка та, а тя го поздрави още по-ласкаво от княза и веднага му заговори за очакваното идване на Юранд. Ето на, и блюда за тях има поставени; и хора са изпратени, за да ги преведат през виелицата. С вечерята не може да се чака повече, защото „господарят“ не обича това, но те навярно ще пристигнат, преди да се е свършила вечерята.

— Колкото за Юранд — каза княгинята, — ще стане според както е по-сгодно. Аз ще му кажа всичко или днес, или утре след литургията, а князът също обеща, че ще прибави и своята дума. Юранд е непреклонен, но не за ония, които обича, не и за ония, на които е задължен.

И тя почна да съветва Збишко как да се държи с тъста си, да не би — не дай боже — да го обиди и доведе до ожесточение. Изобщо тя очакваше добър край, но човек, който познава по-добре света и вижда по ясно от Збишко, щеше да забележи в думите й известна безпокойство. То се дължеше може би на това, че панът от Спихов беше изобщо мъчен човек, а може би княгинята почваше да се тревожи малко, задето ги нямаше толкова дълго време. Виелицата навън ставаш все по-страшна и всички казваха, че когото връхлети в открито поле, той може и там да си остане. На княгинята обаче мина през ума и друго предположение: може би Данушка да е признала на баща си, че е вече венчана със Збишко, а Юранд, обиден от това, решил изобщо да не идва в Чеханов. Но тя не искаше да сподели със Збишко тези си мисли, пък и нямаше време за това, защото слугите започнаха да донасят яденето и да го слагат на масата. Все пак Збишко успя да падне още веднъж в краката й и да я попита:

— А като пристигнат, как ще бъде, милостива господарке? Мрокота ми каза, че за Юранд е отредена отделна стая, дето и за оръженосците му ще се намери сено за постилка. Ами тогава как ще бъде?…

А княгинята се изсмя, удари го излеко по лицето с ръкавицата си и каза:

— Мълчи! Какво още? Я го виж ти!

И отиде при княза, пред когото придворните прислужници на трапезата вече бяха отдръпнали креслото, за да може да седне на него. Преди това обаче един от тях му подаде плоско блюдо, пълно с тънко нарязани хлебчета и просфори, които князът трябваше да раздаде на гостите, придворните и слугите. Друго такова блюдо държеше за княгинята един хубав юноша, син на сохачевския кащелян. На противоположната страна на масата стоеше отец Вишонек, който трябваше да благослови сложената върху ароматно сено вечеря. Изведнъж на вратата се показа покрит със сняг човек и почна да вика високо:

— Милостиви господарю!

— Какво има? — рече князът, недоволен, че му прекъсват обреда.

— На Радзановския път има затрупани някакви пътници. Трябват ни много хора, за да ги изровим.

Всички се изплашиха, като чуха това. Разтревожи се и князът и извика на сохачевския кащелян:

— Конници с лопати, бързо! — После се обърна към вестителя: — Много ли са затрупаните?

— Не можахме да разберем. Навярно много. Има коне и шейни. Голяма свита.

— Не знаеш ли чии са?

— Хората казват: на владелеца от Спихов.

X

Като чу грозното известие и без да иска дори разрешение от княза, Збишко се затече към конюшните и заповяда да оседлаят конете. Чехът, който като оръженосец от благороден произход беше заедно с него в залата, едва успя да се върне в стаята и да донесе кожуха от лисича кожа; обаче той и не се опита да задържи младия си господар, защото имаше вроден здрав разум и знаеше, че опитът му не ще сполучи, а забавянето може да се окаже пагубно. Затова възседна втория кон, грабна от вратаря при портите няколко факли и те веднага тръгнаха заедно с княжеските хора, които старият кащелян много скоро приготви. Извън портите ги обгърна непроницаема тъма, но виелицата им се стори поутихнала. Може би и те щяха да се заблудят веднага щом се озоваха вън от града, ако не беше онзи човек, който пръв съобщи за станалото и който сега ги водеше бързо и уверено, защото имаше куче, което вече познаваше пътя. В откритото поле вихърът почна отново да ги шиба остро по лицата главно защото препускаха в галоп. Пътят беше навеян със сняг и на места тъй затрупан, та трябваше да се забавя ездата, понеже конете затъваха до корем. Княжеските хора запалиха факли и фенери и яздеха посред дима и пламъците, които вятърът раздухваше с такава сила, като че искаше да ги откъсне от смолистите главни и да ги разнесе по поля и гори. Пътят беше дълъг — те минаха най-близките до Чеханов села, после Недзобож, след което завиха към Радзанов. Оттатък Недзобож обаче бурята започна наистина да утихва. Пристъпите на вихъра станаха по-слаби и не носеха вече със себе си цели облаци сняг. Небето се проясни. Поваля още известно време сняг, но скоро престана. После тук-таме в пролуките между облаците заблещукаха звезди. Конете почнаха да пръхтят, ездачите започнаха да дишат по-свободно. Звездите всяка минута ставаха все повече, а мразът се усилваше. След около половин час бурята утихна напълно.

Рицарят дьо Лорш, който яздеше редом със Збишко, почна да го утешава, като казваше, че навярно Юранд в момента на опасността се е погрижил преди всичко за спасението на дъщеря си и ако откопаят всички други умрели, нея ще намерят непременно жива, а може би и заспала под кожите. Но Збишко малко го разбираше, пък нямаше и време да го слуша, защото след минута водачът, който яздеше отпред, се отби от пътя.

Младият рицар избърза към него и го попита:

— Защо се отбиваме?

— Защото ги е затрупало не на пътя, а ей там. Виждате ли, пане, оня елшак?

При тия думи той показа с ръка една горичка, която се тъмнееше в далечината и можеше да се види лесно в бялата снежна равнина, защото облаците бяха отбулили луната и нощта стана светла.

— Изглежда, че са се отклонили от пътя.

— Загубили са пътя и са яздили в кръг около реката. По време на снежна фъртуна лесно се случва такова нещо. Яздили, яздили, докато конете рухнали.

— Ами как ги намерихте?

— Кучето ни заведе.

— Няма ли наблизо някакви хижи?

— Има, но отвъд реката. Тук много наблизо е реката Вкра.

— Карай по-скоро! — извика Збишко.

Но по-лесно беше да се заповяда, отколкото да се изпълни заповедта, защото при все че мразът се усилваше, по полето имаше още незамръзнал сняг, пръхкав, току-що навеян и дълбок, в който конете затъваха до над коленете. Ето защо трябваше да се движат бавно. Внезапно чуха кучешки лай, а право пред тях изникна дебело криво стъбло на върба, над което при лунната светлина се светлееше корона от безлистни клони.

— Онези са по-нататък — каза водачът, — близо до елшака; но и тук трябва да има нещо.

— Има пряспа под върбата. Я светнете!

Няколко княжески хора слязоха от конете и почнаха да осветяват с факлите и веднага един от тях извика:

— Човек под снега! Вижда се глава, ето тук!

— Има и кон! — завика тутакси друг.

— Откопайте ги.

Лопатите почнаха да се забиват в снега и да го отхвърлят настрани.

Скоро под дървото се показа седнала фигура на човек с наведена на гърди глава и с дълбоко нахлузен на лице калпак. Едната ръка държеше юздата на коня, който лежеше до него със заровени в снега ноздри. Изглежда, че човекът се беше отделил от дружината, за да стигне по-бързо до някое селище и да докара помощ, а когато конят паднал, той се скрил под върбата на завет от вятъра и там замръзнал.

— Светни! — извика Збишко.

Слугата поднесе факела към лицето на замръзналия, но беше мъчно да се разпознаят отведнъж чертите му. Едва когато друг слуга вдигна нагоре наведената му глава, от всички гърди се изтръгна общият вик:

— Панът от Спихов!

Збишко заповяда на двама души да го вземат и го отнесат за помощ в най-близката хижа, а сам той, без да губи нито миг, препусна заедно с останалите хора и с водача да спаси другите затрупани пътници. По пътя си мислеше, че там ще намери Данушка, своята жена, може би безжизнена, и напрягаше последните сили на коня, който затъваше в снега до гърдите. За щастие мястото не беше далече — не повече от хиляда крачки. От тъмнината се обадиха гласове на хората, които бяха стигнали по-рано при засипаните: „Ето ги!“ Збишко пристигна и скочи от коня:

— Бързо лопатите!

Останалите на стража вече откопаха две шейни. Конете и хората в тях бяха замръзнали без надежда за спасение. Де бяха другите коли, можеше да се познае по снежните могилки, но не всички шейни бяха изцяло затрупани. При някои се виждаха коне, опрени с корем върху преспите, като че ли напънали се да тичат и замръзнали при последно усилие. Пред един впряг стоеше човек с копие в ръка, потънал до пояс в снега, неподвижен като стълб; при други слугите бяха умрели до конете, хванали ги отпред за юздите. Изглежда, че смъртта ги бе издебнала тъкмо когато са искали да измъкнат конете от снежните купчини. Една от шейните на самия край на кервана не беше никак засипана. Коларят седеше отпред прегърбен, с ръце на ушите, а отзад лежеха двама души: дългите снежни гребени, навеяни напреко през гърдите им, се съединяваха със съседната пряспа и ги покриваха като със завивка, а те изглеждаха, че спят тихо и спокойно. Но други бяха загинали в борба до последни сили с виелицата, защото бяха замръзнали в пози на силен напън. Някои шейни бяха преобърнати; на някои бяха счупени тегличите. Лопатите откриваха все по-нови конски гърбове, изпънати като лъкове, или муцуни, вбити със зъбите в снега, а също хора в шейните и вън от тях, но нито в една не се намериха жени. Збишко ту работеше с лопатата, та пот обливаше челото му, ту светваше в лицата на труповете с разтуптяно сърце дали няма да види между тях любимото лице — всичко напразно! Пламъкът осветяваше само страшните мустакати лица на спиховските бойци, нито Дануша, нито друга някаква жена имаше някъде.

„Какво значи това?“ — се питаше учуден младият рицар.

И викаше към хората, които работеха на друга страна, да ги пита дали те не са намерили нещо; но и те бяха намерили само мъже. Най-сетне работата се свърши. Слугите впрегнаха в шейните своите коне, седнаха отпреде и потеглиха с труповете към Недзобож, за да се опитат там в топла къща, ако е възможно, да съживят някого от замръзналите. Збишко остана с чеха и с двама души. Дойде му наум, че шейната на Дануша може би се е отделила от кервана. Ако в нейната шейна са били впрегнати най-добрите коне, както трябваше да се предполага, може би Юранд е заповядал да карат напред, а може би я беше оставил по пътя в някоя хижа. Збишко сам не знаеше какво да прави; във всеки случай реши да прегледа близките преспи и елшака, а след това да се върне и да търси по пътя.

Но в преспите не намериха нищо. В елшака само светнаха пред тях на няколко пъти вълчи очи, но никъде не попаднаха на следи от хора и коне. Полето между елшака и пътя беше сега осветено от блясъка на месеца и на бялата му тъжна повърхност наистина се виждаха отдалече тук-таме няколко по-тъмни петна, но то бяха пак вълци, които подушваха приближаващите се хора и бързо избягваха.

— Ваша милост — каза най-сетне чехът, — напразно се въртим тук и търсим, защото младата господарка от Спихов не е била в кервана.

— Да търсим по пътя! — отговори Збишко.

— Няма да я намерим и по пътя. Гледах аз добре из шейните дали няма някакви сандъци, а в тях женски премени. Нямаше нищо. Младата господарка е останала в Спихов.

Збишко беше поразен от верността на това разсъждение, та отвърна:

— Дай боже да е така, както казваш.

А чехът продължаваше да разсъждава умно:

— Ако тя беше някъде в шейните, господарят не би се отделил от нея или би я взел при себе си на коня и ние щяхме да я намерим при него.

— Да отидем там още веднъж — рече Збишко с разтревожен глас.

Дойде му наум, че може наистина да е било така, както казваше чехът. Ами ако не са търсили достатъчно грижливо! Ами ако Юранд е взел Данушка пред себе си на коня, а после, когато конят е паднал, Дануша се е отделила от баща си да търси някаква помощ за него! В такъв случай тя можеше да бъде някъде под снега наблизо.

Но Хлава като че отгатна тези му мисли и повтори:

— В такъв случай щяхме да намерим в шейните дрехи, защото тя не би отишла при двора само с дрехите на гърба си.

Въпреки тази уместна забележка те все пак отидоха при върбата, но нито под нея, нито на стотина-двеста крачки наоколо намериха нещо. Хората на княза бяха вече отнесли Юранд в Недзбож и околовръст беше съвсем пусто. Чехът подчерта още, че кучето, което тичаше с водача напред и което намери Юранд, би намерило и младата господарка. Тогава Збишко си отдъхна, защото почти се увери, че Дануша е останала в къщи. Той дори си обясни защо е станало така: Дануша навярно е признала всичко на баща си, а понеже той не бил съгласен с женитбата, нарочно я е оставил в къщи и е дошъл сам да изложи работата пред княза и да иска застъпничеството му пред епископа. При тая мисъл Збишко не можа да сдържи чувството на известно облекчение, дори и радост, защото си каза, че със смъртта на Юранд изчезват всички пречки. „Юранд не искаше, но господ поиска, а божията воля е всякога по-силна.“ Сега му оставаше само да отиде в Спихов и да вземе Данушка като своя, а след това да изпълни обета си, който на самата граница беше много по-лесно да изпълни, отколкото в далечния Богданец. „Божа воля! Божа воля!“ — повтаряше той в душата си. Но изведнъж се засрами от тази прибързана радост и като се обърна към чеха, каза:

— Наистина жално ми е за него и заявявам това високо.

— Хората казваха, че немците се боели от него като от смърт — отвърна оръженосецът.

И след малко попита:

— Сега в замъка ли ще се върнем?

— През Недзбож — отговори Збишко.

Щом влязоха в Недзбож, те отидоха в господарската къща, дето ги прие старият владелец Желех. Юранд не завариха там, но Желех им съобщи добра новина.

— Трихме го тук със сняг едва ли не до костите — рече той — и вино му наливахме в устата, после го парихме в банята, дето вече започна да диша.

— Жив ли е? — попита радостно Збишко, който при това известие забрави личните си дела.

— Жив е, но дали ще оживее, господ знае, защото душата не обича да се връща от сред път.

— А защо го откараха?

— Защото дойдоха хора от княза. Колкото пухени завивки имаше в къщи, с всичките го покриха и откараха.

— А не каза ли за дъщеря си нищо?

— Едва беше почнал да диша; не можеше още да говори.

— Ами другите?

— Другите са вече при господа на топло. Те горките не ще отидат на друга коледна служба освен на онази, която сам господ Исус ще отслужи на небето.

— Нито един ли не оживя?

— Нито един. Та влезте в стаята, вместо да приказваме на трема. Пък ако искате да ги видите, те лежат край огъня в стаята за слугите. Влезте вътре.

Но те бързаха и не искаха да влязат, при все че старият Желех настояваше, защото обичаше да лови хора, с които да си „побъбре“. Те имаха още доста път от Недзбож до Чеханов и Збишко гореше като в огън от нетърпение да види колкото се може по-скоро Юранд и да узнае нещо от него.

Затова те тръгнаха, като подкараха конете колкото можеха по-бързо по навеяния път. Когато пристигнаха, беше вече след полунощ и службата в параклиса на замъка беше вече на свършване. До ушите на Збишко стигна мучене на волове и врещене на кози, каквито звукове според старинния обичай издаваха благочестивите хора за спомен на това, че Исус се е родил в обор. След службата при Збишко дойде княгинята с посърнало лице и почна разтревожена да го разпитва:

— Ами Данушка?

— Няма я. Юранд не е ли проговорил, защото, както чух, бил жив?

— Милосърдни Исусе!… Това е божие наказание и горко ни! Юранд не е проговорил и лежи като пън.

— Не се бойте, милостива господарке. Данушка е останала в Спихов.

— Отде знаеш?

— Защото нито в една шейна не се намери следа от нейни дрехи. А той не би я довел само с едно кожухче.

— Вярно, бога ми!

И веднага очите й светнаха от радост и тя извика след малко:

— Ей, божичко, който си се родил днес, виждам, че не гневът ти, а твоята благословия е над нас.

Идването на Юранд без девойката обаче я сепна и тя попита отново:

— Ами защо ли я е оставил?

Збишко й изложи предположенията си. Те й се видяха уместни и основателни, но не й внушиха особени опасения.

— Сега Юранд ще ни е задължен, че му спасихме живота — рече тя, — а по право и на тебе, защото н ти ходи да го откопаваш. Би трябвало камък да има в гърдите си, ако продължава да се противи! Тук има за него и предупреждение от бога да не се противопоставя на светото тайнство. Щом се свести и продума, веднага ще му кажа това.

— Трябва преди всичко да се свести, защото още не се знае защо не е взел Данушка. Ами ако е болна?

— Не говори неврели-некипели! Мене и без това ми е тежко, че я няма. Ако е била болна, той нямаше да тръгне!

— Вярно! — рече Збишко.

И отидоха при Юранд. В стаята беше горещо като в баня и много светло, защото в камината горяха огромни борови главни. Отец Вишонек бдеше над болния, който лежеше покрит с мечешки кожи, с бледо лице, със залепнала от пот коса и затворени очи. Устата му бяха отворени и той дишаше като че с мъка, но тъй силно, та дори кожите, с които беше покрит, се издигаха и спущаха от дъха му.

— Как е? — попита княгинята.

— Налях му в устата греяно вино — отговори отец Вишонек — и почна да се поти.

— Спи ли, или не спи?

— Може и да не спи, защото твърде тежко диша.

— А опитвахте ли се да му говорите?

— Опитвах се, но нищо не отговаря и аз мисля, че до съмване няма да продума.

— Ще чакаме до съмване — каза княгинята.

Отец Вишонек настояваше тя да отиде да си почине, но княгинята не искаше да го послуша. Желанието й беше винаги и във всичко, следователно и в грижите за болните, да достигне християнските добродетели на покойната кралица Ядвига и със своите заслуги да изкупи душата на баща си. Затова не пропущаше нито един случай в тая покръстена от векове страна да се покаже по-ревностна християнка от другите, та да накара да забравят, че се е родила езичница.

Освен това гореше я желанието да научи нещо от устата на Юранд за Дануша, защото не беше напълно спокойна за нея. И като седна до леглото му, почна да отмята броеницата си и да чете молитви, а после задряма. Збишко, който не беше още напълно здрав, а освен това се бе изморил пряко сили от нощната езда, последва наскоро примера й, та след един час и двамата спяха тъй дълбоко, че може би биха спали до сутринта, ако на съмване не ги беше събудил звънът на камбаната в параклиса на замъка.

Но тоя звън събуди и Юранд, който отвори очи, седна внезапно в леглото и почна да се оглежда наоколо, като премигваше.

— Слава на Исуса Христа!… Как се чувствувате? — каза княгинята.

Но той не беше се още свестил, защото я гледаше, като че не я познава, и след малко извика:

— Тука! Тука! Разкопайте пряспата!

— За бога: та вие сте в Чеханов! — обади се отново княгинята.

А Юранд намръщи чело като човек, който с мъка събира мислите си, и отвърна:

— В Чеханов ли?… Детето чака и… князът с княгинята… Данушке! Данушке!…

И внезапно затвори очи и падна пак на възглавниците. Збишко и княгинята се уплашиха да не би да е умрял, но в този същия миг гърдите му почнаха да се повдигат и спущат от дълбокото дишане като у човек, конто е обзет от дълбок сън.

Отец Вишонек сложи пръст на уста и даде знак с ръка да не го будят, след което прошепна:

— Може така да проспи целия ден.

— Да, но какво говореше? — попита княгинята.

— Каза, че детето му го чака в Чеханов — отговори Збишко.

— Защото не се е свестил — обясни свещеникът.

XI

Отец Вишонек се страхуваше дори да не би след второто събуждане на Юранд да го обхване треска и да му отнеме за дълго време съзнанието. Засега той обеща на княгинята и на Збишко, че ще им съобщи, когато старият рицар продума, и след тяхното излизане сам отиде да си почине. А Юранд се събуди чак на втория ден на Коледа, тъкмо преди пладне, но затова пък в пълно съзнание. Княгинята и Збишко бяха а стаята. Той седна на леглото, погледна ги, позна ги и рече:

— Милостива господарке!… За бога, аз в Чеханов ли съм?

— И проспахте празника — отвърна княгинята.

— Снеговете ме затрупаха. Кой ме спаси?

— Този рицар: Збишко от Богданец. Помните ли в Краков…

Юранд изгледа момъка със здравото си око и рече:

— Помня… А къде е Данушка?

— Нима тя не беше с вас? — попита с безпокойство княгинята.

— Как можеше да бъде с мене, когато аз идех при нея?

Збишко и княгинята се спогледаха, като мислеха, че Юранд още бълнува, сетне господарката рече:

— Опомнете се, за бога! Не беше ли девойката с вас?

— Девойката? С мене? — питаше смаяно Юранд.

— Защото вашите хора загинаха, но нея между тях не намерихме. Защо сте я оставили в Спихов?

А той повтори още веднъж, но вече с тревога в гласа:

— В Спихов? Та тя е при вас, милостива господарке, не при мене!

— Нали вие пратихте за нея в горския замък хора и писмо!

— Во имя отца и сина! — отговори Юранд. — Никога не съм пращал за нея.

Тук княгинята внезапно пребледня.

— Какво е това? — каза тя. — Уверен ли сте, че говорите в пълно съзнание?

— За бога, къде е детето ми? — извика Юранд и подскочи.

Щом чу това, отец Вишонек излезе бързо от стаята, а княгинята продължи:

— Слушайте: в горския замък пристигнаха въоръжени слуги с писмо от вас, за да вземат Данушка. В писмото се казваше, че вас през време на пожар ви ударила греда… че сте почти ослепял и искате да видите детето си… Взеха Данушка и заминаха…

— Горко ми! — извика Юранд. — Истината е, че никакъв пожар не е имало в Спихов, нито пък аз съм пращал за нея.

В това време се върна отец Вишонек с писмото, което подаде на Юранд, и попита:

— Не го ли е писал вашият свещеник?

— Не зная.

— А печатът?

— Печатът е мой. Какво е писано там?

Отец Вишонек прочете писмото. Юранд слушаше и се хващаше за косата, след което рече:

— Писмото е измислено!… Печатът е подправен! Горко на душата мм! Хванали са детето ми и ще го погубят?

— Кои?

— Кръстоносците!

— Боже мой! Трябва да се уведоми князът! Нека изпрати пратеници до магистъра! — извика княгинята. — Исусе милосърдни, спаси я и помогни!…

И като каза това, изтича с вик от стаята. Юранд скочи от леглото и почна трескаво да нахлузва дрехите на огромния си гръб. Збишко седеше като вкаменен, но след малко стиснатите му зъби почнаха да скърцат зловещо.

— Отде знаете, че кръстоносците са я отвлекли? — попита отец Вишонек.

— Ще се закълна в мъките господни!

— Почакайте!… Възможно е. Те идваха в горския замък да се оплакват от вас… Искаха възмездие срещу вас…

— И те са я отвлекли! — извика внезапно Збишко. Като каза това, той изхвръкна от стаята и се затече към оборите, заповяда да впрегнат колите и оседлаят конете, но и той самият не знаеше защо върши това. Той разбираше само едно — че трябва да върви да спасява Дануша, и то веднага — пък дори чак в Прусия — и там да я изтръгне от вражите ръце или да загине.

После се върна в стаята, за да каже на Юранд, че оръжието и конете ей сега ще бъдат готови. Беше уверен, че и Юранд ще тръгне с него. В сърцето му кипеше гняв, болка и жалост, но същевременно не губеше надежда, защото му се струваше, че те двамата със страшния рицар от Спихов ще успеят да извършат всичко — че могат да се хвърлят дори срещу цялата кръстоносна сила.

В стаята освен Юранд, княгинята и отец Вишонек той завари още княза и рицаря дьо Лорш, както и стария пан от Длуголяс, когото князът, щом се бе научил за станалото, бе извикал също на съвет, защото ценеше разума му и това, че отлично познаваше кръстоносците, у които бе прекарал дълги години като пленник.

— Трябва да се действува благоразумно, да не би в буйността си да сгрешим и да погубим момичето — каза панът от Длуголяс. — Трябва веднага да се оплачем на магистъра и ако ваше княжеско височество дадете писмо за него, аз ще отида да го занеса.

— Писмо ще дам и вие ще заминете с него — рече князът. — Няма да оставим детето да загине, кълна се в бога и в светия кръст. Магистърът се страхува от война с полския крал и му се иска да се споразумее с мене и с брата ми Жемовит… Разбира се, че не по негова заповед са я отвлекли и той ще заповяда да я върнат.

— Ами ако е по негова заповед? — попита отец Вишонек.

— При все че и той е кръстоносец, у него има повече почтеност, отколкото у другите — отвърна князът — и както ви казах, той сега би предпочел да ми угоди, отколкото да ме разгневи. Силата на Ягело не е шега… Ей! Заяждаха се те много с нас, докато можеха, но сега видяха, че ако и ние, мазурите, помогнем на Ягело, зле ще си патят…

Но панът от Длуголяс заговори:

— Това е вярно. Кръстоносците не вършат нищо току-така. И аз смятам, че ако са отвлекли девойката, направили са го само за да изтръгнат на Юранд меча от ръката и или да вземат откуп, или да направят размята.

Тук той се обърна към пана от Спихов:

— Кой от тях е сега ваш пленник?

— Дьо Бергов — отговори Юранд.

— Някой знатен ли е?

— Изглежда, че е знатен.

Като чу името на дьо Бергов, рицарят дьо Лорш почна да разпитва, разбра за какво се отнася и каза:

— Той е роднина на гелдрийския граф, велик благодетел на Ордена и от твърде заслужил на Ордена род.

— Така е — рече панът от Длуголяс, като преведе на присъствуващите думите му, — дьо Берговци са заемали високи длъжности в Ордена.

— Та нали Данвелд и де Льове страшно настояваха за него — рече князът. — Щом някой от тях отвореше уста, казваше, че дьо Бергов трябва да бъде освободен. Ясно е като бял ден, че те са отвлекли девойчето, за да си получат дьо Бергов.

— След което и ще я върнат — каза свещеникът.

— Но по-добре ще е да знаем де е тя — рече панът от Длуголяс. — Да предположим, че магистърът запита: кому да заповядам да я върне? Тогава какво ще му кажем?

— Къде е? — рече глухо Юранд. — Навярно те не я държат близо до границата от страх да не им я отнема със сила, а са я изпратили в някое далечно полуостровче по устието на Висла или край морето.

А Збишко каза:

— Ще я намерим и ще я отнемем.

Но князът избухна внезапно от сдържания дотогава гняв:

— От моя замък я отвлякоха, кучите синове, с което и мене опозориха, а това аз няма да им простя докато съм жив. Омръзнаха ми техните вероломства! Стига толкова безчинства! По-добре е човек да има вампири за съседи! Но сега магистърът трябва да накаже тия големци и да върне девойчето, а при мене да прати пратеници с извинения. Иначе ще разпратя вици47.

Тук той удари с пестник по масата и добави:

— О-хо! Братът от Плоцк ще тръгне с мене, и Витолд, и войската на крал Ягело. Стига отстъпки! И светец да си, ще те изкарат от търпение. Стига толкова!

Всички млъкнаха и спряха съвещанието, докато утихне гневът му, а пък Ана Данута се зарадва, че князът взема тъй близо до сърцето си случая с Дануша, защото знаеше, че той беше търпелив, но и упорит и предприеме ли нещо, няма да го изостави, докато не постигне своето.

Сега взе думата отец Вишонек.

— Едно време в Ордена имаше послушание — каза той — и никой вожд не смееше на своя глава да предприеме нещо без разрешението на върховния съвет и на магистъра. Затова бог даде в ръцете им такива богати земи и ги издигна почти над всяка друга земна сила. Но сега при тях няма нито послушание, нито правда, нито честност, нито вяра. Нищо друго освен алчност и такава злоба, та сякаш са вълци, а не хора. Как ще слушат заповедите на магистъра или на върховния съвет, щом и божиите заповеди не изпълняват? Всеки си седи в своя замък като наследствен княз и един на друг помага да се вършат злини. Ще се оплачем на магистъра, а те ще откажат. Магистърът ще им заповяда да дадат девойката, а те няма да я дадат или ще рекат: „Не е у нас, защото не сме я отвличали.“ Ще им заповяда да се закълнат — те ще се закълнат. Какво да правим тогава?

— Какво да правим ли? — каза панът от Длуголяс. — Нека Юранд отиде в Спихов. Ако са я отвлекли за откуп или за да я разменят с дьо Бергов, те трябва да съобщят това и ще го съобщят не другиму, а на Юранд.

— Отвлекли са я онези, които идваха в горския замък — рече князът.

— Магистърът ще ги даде под съд или ще им заповяда да се бият с Юранд.

— С мене трябва да се бият — извика Збишко, — защото аз пръв ги извиках!

А Юранд свали ръце от лицето си и запита:

— Кои от тях бяха в горския замък?

— Беше Данвелд и старият де Льове, и още двама братя: Готфрид и Ротгер — отговори свещеникът. — Те се оплакаха и искаха от княза да ви заповяда да пуснете пленения дьо Бергов… Но князът узна от дьо Фурси, че немците първи са ви нападнали, нахока ги и ги пусна да си отидат без нищо.

— Идете в Спихов — рече князът, — защото те там ще ви се обадят. Не са направили това досега, защото оръженосецът на този млад рицар изкълчил ръката на Данвелд, когато им отнесъл поканата за двубой. Идете в Спихов, а щом се обадят, съобщете ми. Те ще ви върнат детето заради дьо Бергов, но въпреки това аз ще си отмъстя, защото опозориха и мене, като я откраднаха от моя замък.

Тук гневът почна отново да го обзема, защото кръстоносците бяха наистина изчерпали всичкото му търпение, и след малко той добави:

— Ех, раздухваха, раздухваха огъня, но най-после ще си опарят муцуните!

— Ще отрекат! — повтори отец Вишонек.

— Щом веднъж съобщят на Юранд, че девойката е у тях, не ще могат да отричат — отговори малко нетърпеливо Миколай от Длуголяс. — Вярвам, че не я държат близо до границата и както с право забеляза Юранд, отвлекли са я в някой по-далечен замък или край морето, но щом има доказателство, че те са виновните, не ще могат да отрекат пред Магистъра.

А Юранд почна да си повтаря с някакъв чудноват и същевременно страшен глас:

— Данвелд, Льове, Готфрид и Ротгер…

Миколай от Длуголяс предложи още да се изпратят опитни и вещи хора в Прусия, които да разпитат в Щитно и в Йоханисбург дали дъщерята на Юранд е там и ако не е там, къде са я откарали. След това князът взе жезъла в ръка и излезе, за да даде потребните нареждания, а княгинята се обърна към Юранд с желание да го подкрепи с добра дума.

— Как сте сега? — попита го тя.

Известно време той не отговори нищо, като че не беше чул въпроса, а после изведнъж каза:

— Като че ли някой ме улучи в старата рана.

— Но надявайте се на милостта божия. Данушка ще се върне, щом им дадете дьо Бергов.

— И кръвта си не бих пожалил.

Княгинята се поколеба дали да му каже веднага за женитбата, но помисли малко и реши да не прибавя нови горчивини към тежкото нещастие на Юранд, а я обзе и някакъв страх. „Ще я търсят заедно със Збишко, нека той му каже при удобен случай — помисли си тя, — а сега Юранд може съвсем да се побърка.“ И предпочете да заговори за нещо друго.

— Не ни обвинявайте — рече тя. — Пристигнаха хора, облечени като ваши слуги, с писмо, скрепено с вашия печат, в което пишеше, че сте болен, че очите ви гаснат и че искате да видите още веднъж детето си. Как можехме да се възпротивим и да не изпълним бащината заповед?

А Юранд падна в краката й.

— Аз никого не обвинявам, милостива господарке.

— И знайте това, че бог ще ви я върне, защото неговото око бди над нея. Ще й прати той спасение, както й го прати при последния лов, когато свирепият тур се хвърли срещу нас — а господ Исус внуши на Збишко да ни защити. Сам той без малко не плати това с живота си и после дълго боледува, но избави и мене, и Данушка, за което князът му даде пояс и шпори. Виждате ли!… Ръката господна бди над нея. Аз мислех, че тя ще дойде с вас, че ще я видя, миличката, а пък то…

Гласът й затрепера и от очите й потекоха сълзи, а у Юранд сдържаното досега отчаяние избухна внезапно, стремително и страшно като вихър. Той сграбчи с ръце дългата си коса и почна да удря главата си о гредите на стената, да стене и да повтаря с хриплив глас:

— Исусе! Исусе! Исусе!

Но Збишко се затече към него, разтърси го с всичка сила за раменете и извика:

— Да вървим! Към Спихов!

XII

— Чия е тая свита? — запита внезапно Юранд, който едва оттатък Радзанов се съвзе от замислеността си като от сън.

— Моя — отговори Збишко.

— А моите хора всички ли загинаха?

— Видях ги мъртви в Недзбож.

— Няма ги старите ми другари!

Збишко не отвърна нищо и те продължиха пътя в мълчание, но бързо, защото искаха да стигнат колкото се може по-скоро в Спихов с надежда, че може би ще заварят там някакви пратеници от кръстоносците. За тяхно щастие отново беше паднал мраз и пътищата бяха утъпкани, та можеха да пътуват бързо. Привечер Юранд пак заговори и почна да разпитва за ония братя от Ордена, които бяха идвали в горския замък, а Збишко му разправи всичко — и за оплакванията им, и за заминаването им, и за смъртта на дьо Фурси, и за своя оръженосец, който така страшно бе изкълчил ръката на Данвелд — и през време на този разказ той си спомни и го порази едно странично обстоятелство — именно присъствието в горския замък на оная жена, която бе донесла лековития балсам от Данвелд. На почивката той разпита и чеха, и Сандерус — но те и двамата не знаеха точно какво е станало с нея. Струваше им се, че си е заминала или заедно с ония хора, които бяха дошли за Дануша, или веднага след тях. Едва сега на Збишко мина през ума, че тя би могла да бъде изпратена с цел да предизвести хората, в случай че Юранд бъде по това време в замъка. Тогава те не биха се представили като хора от Спихов, а са имали може би приготвено някакво друго писмо, което да предадат на княгинята вместо лъжливото Юрандово писмо. Всичко това е било скроено с дяволска сръчност и младият рицар, който досега познаваше кръстоносците само като бойци, за пръв път помисли, че за тях не е достатъчна силната ръка, но човек трябва да може да ги надвие и с ума си. Тая мисъл му беше противна, защото неговата неизмерима жалост и болка се бе превърнала в душата му преди всичко в жажда за борба и кръв. Дори спасението на Дануша му се бе представило като редица битки с цяла войска или в двубой, сега обаче той разбра, че може би ще трябва да върже като мечка на верига желанието си за мъст и за разсичане на глави и да търси съвсем други пътища за спасението и възвръщането на Дануша. Унесен в такива мисли, Збишко съжаляваше, че Мачко не е при него. Защото Мачко беше толкова хитър, колкото и храбър. Все пак реши и сам да изпрати Сандерус от Спихов в Щитно, за да намери оная жена и да се помъчи да разбере от нея какво е станало с Дануша. Той си казваше дори, че ако Сандерус рече да му измени, с това няма да навреди на делото, а в противен случай може да му принесе значителна услуга, защото неговият занаят му отваря достъп навсякъде.

Все пак той искаше да се посъветва преди това с Юранд, но отложи това за в Спихов, толкова повече, че настъпи нощ и на Збишко му се стори, че Юранд, яздещ на високо рицарско седло, бе заспал, измъчен от усилията, умората и тежката грижа. Но Юранд яздеше с наведена глава само защото злочестината му я бе навела. И се виждаше, че през всичкото време мисли все за нея, че сърцето му беше пълно с ужасни опасения, защото най-сетне каза:

— По-добре да бях замръзнал при Недзбож! Ти ли ме откопа?

— Аз заедно с другите.

— А на онзи лов ти ли ми спаси детето?

— Ами какво друго трябваше да правя?

— И сега ли ще ми помогнеш?

В душата на Збишко пламна едновременно и любовта му към Дануша, и омразата към кръстоносците-оскърбители, и то така силно та той чак се изправи на седлото и задъхано заговори през стиснати зъби:

— Чуйте какво ще ви кажа: ако дори стане нужда със зъби да гриза пруските замъци, ще ги изгриза, но ще я намеря.

Настъпи кратко мълчание. Изглежда, че под влияние на Збишковите думи с всичка сила заговори отмъстителната и необуздана природа на Юранд, защото той почна да скърца със зъби в тъмнината, а след малко да повтаря отново имената:

— Данвелд, Льове, Ротгер и Готфрид!

И си казваше, че ако поискат да им даде дьо Бергов, ще го даде, ако заповядат да доплати откуп, ще доплати, дори ако трябва целия Спихов да прибави към цената, но след това — горко на ония, които са вдигнали ръка срещу единственото му дете!

През цялата нощ сънят не склопи нито за миг клепките им. На съмване те едва се познаха един друг, толкова се бяха променили лицата им за една нощ. Юранд беше поразен от скръбта и от ожесточението на Збишко и му каза:

— Тя те закрила с булото си и те изтръгнала от смъртта — зная. Ами ти обичаш ли я?

Збишко го погледна право в очите с почти предизвикателен поглед и отговори:

— Тя е моя жена.

При тези думи Юранд поспря коня, загледа Збишко и запримига от смайване.

— Какво каза? — попита той.

— Казвам, че тя е моя съпруга и аз съм неин мъж.

Рицарят от Спихов закри с ръкавицата очите си, като че ослепял от неочакван гръм, после не отговори нищо и след малко пришпори коня, та излезе начело на кервана и продължи да язди в мълчание.

XIII

Но Збишко, който яздеше зад него, не можа да издържи за дълго и си каза: „По-добре да беше избухнал в гняв, отколкото да го сдържа.“ И той се приближи до него, побутна със стремето си неговото стреме и заговори така:

— Чуйте как стана това. Какво направи за мене Данушка в Краков, вие знаете, но не знаете, че в Богданец ми даваха Ягенка, дъщеря на Зих от Згожелице: Чичо ми Мачко искаше; нейният баща Зих искаше; и абатът, наш роднина и богаташ, също… Какво ще ви разправям надълго? Добра девойка и като сърна, и зестра добра има. Но това не можеше да стане. Жал ми беше за Ягенка, ала повече ми беше жал за Данушка — и вдигнах се аз, та при нея в Мазовия, защото, да ви кажа правото, не можех повече да живея без нея. Спомнете си как вие самият сте обичали, спомнете си и няма да ви се види чудно!

Тук Збишко прекъсна разказа си и очакваше някаква дума от устата на Юранд, но понеже той мълчеше, продължи да говори:

— В горския замък на лова господ ми помогна да спася и княгинята, и Данушка от тура. И княгинята тогава веднага каза: „Сега вече Юранд няма да се противи, защото как може да не ти се отплати за такъв подвиг?“ Но аз и тогава не мислех да я взема без вашето бащино позволение. Ех! Пък и невъзможно ми беше, защото свирепият звяр ме беше тъй смачкал, та за малко не ми изкара душата. А после, както знаете, дойдоха ония хора за Данушка да я отведат уж в Спихов, пък аз още от леглото не бях станал. Мислех, че вече никога не ще я видя. Мислех, че ще я вземете в Спихов и ще я дадете на някой друг. Нали в Краков бяхте против мене… И мислех си вече, че ще умра. Ех, могъщи боже, каква нощ беше тая! Нищо друго освен тъга! Мислех, че щом тя замине, слънцето вече не ще изгрее. Разберете човешката любов и човешката мъка…

И сълзи затрепераха в гласа на Збишко, но той имаше мъжко сърце, та се овладя и рече:

— Хората дойдоха за нея вечерта и искаха веднага да я вземат, но княгинята им заповяда да чакат до сутринта. Тогава именно господ ми внуши мисълта да се поклоня на княгинята и да я моля за Данушка. Мислех, че ако умра, ще ми остане поне тази утеха. Спомнете си, че девойката трябваше да замине, а аз оставах болен и на умиране. Нямаше и време да се иска позволение от вас. Князът вече бе напуснал горския замък, а княгинята се колебаеше, защото нямаше с кого да се посъветва. Но те двамата с отец Вишонек ме съжалиха — и отец Вишонек ни венча… Божа сила, божи закон…

А Юранд го прекъсна с глух глас:

— И боже наказание.

— Защо трябва да е наказание? — попита Збишко. — Не забравяйте, че бяха пратили за нея преди венчавката, та и да бяхме венчани, и да не бяхме, все щяха да я отвлекат.

Но Юранд пак не отговори нищо и яздеше затворен в себе си, мрачен и с такова вкаменено лице, та Збишко, ако и да беше почувствувал отначало облекчение, което настъпва всякога след разкриване на нещо дълго таено, най-сетне се изплаши и почна да си казва с все по-голямо безпокойство, че старият рицар упорито му се сърди и че отсега нататък те ще бъдат помежду си като чужди и враждебно настроени един към друг хора.

И го обхвана страшно угнетение. Никога, откак беше напуснал Богданец, не му бе ставало тъй тежко. Сега му се стори, че няма вече никаква надежда нито да склони Юранд, нито — което беше по-лошо — да спаси Дануша, че всичко е на вятъра и че занапред ще го сполетяват все по-големи нещастия и все по-големи злини. Но това угнетение не трая дълго или по-право — изведнъж се превърна в гняв, в желание за спор и борба съгласно с природата му, „Като не иска спогодба, казваше си той, мислейки за Юранд, нека бъде свада, нека бъде каквото ще!“ Й беше готов да се нахвърли върху самия Юранд. Обзе го жажда за бой с когото и да било и за каквото и да било, само да върши нещо, само да даде изблик на скръбта си, на горчивината и на гнева, само да намери що-годе облекчение.

Така те стигнаха до кръчмата, която беше на кръстопътя и се наричаше „Светулка“, дето Юранд на връщане от княжеския двор за Спихов обикновено се спираше, за да си починат хората и конете. Неволно той направи това и сега. След малко те двамата със Збишко се озоваха в отделна стая. Внезапно Юранд се спря пред малкия рицар, впи в него погледа си и запита:

— Значи, ти за нея пропътува дотук?

А той отговори почти сърдито:

— Да не мислите, че ще отрека?

И загледа Юранд право в очите, готов на гнева му да избухне с гняв. Но в лицето на стария боец нямаше злоба, имаше само тъга, почти безгранична.

— И детето ми си спасявал, нали? — попита той след минута. — И мене откопа?…

А Збишко го погледна с почуда и страх дали не му се е размътила нещо главата, защото Юранд повтаряше напълно същите ония въпроси, които му бе вече задавал по-преди.

— Седнете — каза той, — защото струва ми се, че сте още слаб.

Но Юранд вдигна ръце, сложи ги на раменете на Збишко и неочаквано ги притисна с всичка сила до гърдите си; а Збишко, като се опомни от минутното смайване, хвана го през кръста и те се държаха така дълго, защото ги приковаваха един към друг общата скръб и общото нещастие.

А когато се пуснаха, Збишко прегърна и коленете на стария рицар, после със сълзи на очи взе да му целува ръцете.

— Нали няма да бъдете вече против мене? — запита той.

А Юранд отговори:

— Бях против тебе, защото в душата си я бях обрекъл на бога.

— Вие сте я обрекли на бога, а бог — на мене. Да бъде волята му!

— Да бъде волята му! — повтори Юранд. — Но сега пи е потребно и неговото милосърдие.

— Кому ще помогне бог, ако не на бащата, който търси детето си, ако не на мъжа, който търси жена си? На разбойниците той няма да помага.

— При все това те я отвлякоха — отговори Юранд.

— Ще им дадете дьо Бергов.

— Ще дам всичко, каквото поискат.

Но при мисълта за кръстоносците у него се събуди веднага старата омраза и го обхвана като пламък, та след малко добави през стиснати зъби:

— И ще притуря нещо, каквото не искат.

— И аз в същото съм се заклел — отговори Збишко. — А сега трябва да бързаме за Спихов.

И почна да подканя да оседлаят по-бързо конете. Щом конете изядоха зобта, а хората се постоплиха малко в стаите, те продължиха пътя си, при все че се мръкваше. А понеже им предстоеше дълъг път и надвечер мразът се усили страшно, Юранд и Збишко, които още не бяха напълно оздравели, продължиха пътя си с шейна. Збишко разправяше за чичо си Мачко, за когото тъгуваше и съжаляваше, че го няма, защото сега еднакво би им послужило и неговото мъжество, и хитростта му, която против такива врагове е потребна много повече от храбростта. Накрай той се обърна към Юранд и го попита:

— А вие хитър ли сте? Защото мене там съвсем ме няма.

— И мене също — отговори Юранд. — Не с хитрост воювах аз с тях, а с тази ръка и с тази болка, която остана в душата ми.

— Колко добре ви разбирам — каза младият рицар. — Затова ви разбирам, защото обичам Данушка и ми я похитиха. Ако би, не дай боже…

И не довърши, защото само при мисълта за това той усети в гърдите си не човешко, а вълчо сърце. Известно време пътуваха мълчаливи по белия, залян от лунната светлина път, после Юранд заговори като че ли на себе си:

— Ако имаха причина да ми отмъщават, не бих казал нищо! Но, кълна се в бога — нямаха… Бил съм се с тях в полето, когато нашият княз ме изпращаше като пратеник при Витолд, но тук съм се държал като съсед със съсед… Бартош Наленч хвана четиридесет рицари, които отиваха при тях, хвана ги, окова ги във вериги и ги затвори в подземията на Кожмин. Кръстоносците трябваше да му насипят за тях половин кола пари. Пък аз, дойдеше ли гост немец на път за кръстоносците, приемах го, както рицар рицаря приема, и го дарявах. Понякога и самите кръстоносци идваха при мене през блатата. Не бях тогава лош за тях, а те ми направиха такова нещо, каквото аз и днес не бих направил на най-върлия си неприятел…

И страшните спомени почнаха да го измъчват с още по-голяма сила, гласът му за миг замря в гърдите, после той заговори почти с ридание:

— Една ми беше тя като агънце, като едното сърце в гърдите, а те я вързаха с въже като куче и тя издъхна на въжето… Сега пък чедото ми… Исусе, Исусе!

И отново настъпи мълчание. Збишко вдигна към месечината младото си лице, по което се четеше удивление, сетне погледна Юранд и продума:

— Бащице!… По-добре щеше да бъде и за тях, ако заслужеха любовта на хората, а не отмъщението. Защо причиняват те толкова неправди на всички народи и на всички хора?

А Юранд разпери ръце като в отчаяние и отговори с глух глас:

— Не знам…

Збишко помисли някое време над своя въпрос, после мисълта му се върна към Юранд.

— Хората разправят, че сте им отмъстили добре — рече той.

А Юранд заглуши болката си, дойде на себе си и заговори:

— Защото се бях заклел… И на бога дадох обет, че ако ми помогне да отмъстя, ще му посветя това дете, което ми остана… Затова бях против тебе. А сега не знам: такава ли е била волята му, или вие сте възбудили гнева му с вашата постъпка.

— Не — отвърна Збишко. — Нали вече ви казах, че и да не беше венчавката, тези кучи синове пак щяха да я похитят. Господ е приел вашето желание, а Данушка подари на меле, защото без негова воля ние нищо не бихме могли да постигнем.

Всеки грях е против божията воля.

— Грехът — да, но не и тайнството. Нали тайнството е божие дело.

— Затова и няма връщане.

— И слава богу, че няма! Не се оплаквайте от това, защото никой друг не би ви помогнал против тези разбойници така, както аз ще ви помогна. Ще видите! За Данушка ще им отплатим по реда си, а ако е жив поне още един от ония, които са грабили вашата покойница, оставете го на мене и ще видите!

Но Юранд поклати глава.

— Не — отговори мрачно той, — от тях нито един не е жив…

И пак почна да се чува само пръхтенето на конете и глухият тропот на копитата по добре утъпкания път.

— Една нощ — продължаваше Юранд — чух някакъв глас, който сякаш излизаше от стената и ми каза: „Стига отмъщение!“ — но аз не послушах, защото това не беше гласът на моята покойница.

— Ами чий би могъл да бъде този глас? — запита с безпокойство Збишко.

— Не знам. Често в Спихов нещо приказва в стените, а понякога стене, защото мнозина от тях измряха в подземието, оковани във вериги.

— А свещеникът какво каза?

— Свещеникът отслужи водосвет в крепостта и също казваше да изоставя отмъщението, но не можех. Бях ги озлобил толкова много и после те сами искаха да ми отмъщават. Нападаха ме от засада и ме извикваха на двубой… Така беше и сега. Майнегер и дьо Бергов първи ме извикаха.

— Вземали ли сте някога откуп?

— Никога. От ония, които съм хванал досега, пръв дьо Бергов ще излезе жив.

Разговорът се прекъсна, защото се отбиха от широкия път в един по-тесен, по който вървяха дълго време, а той лъкатушеше и на места се превръщаше в горска теснина, пълна със снежни преспи, през които се минаваше мъчно. През пролетта, пък и лете при големи дъждове тоя път навярно ставаше почти непроходим.

— Към Спихов ли отиваме вече? — попита Збишко.

— Да — отвърна Юранд. — Има още доста гора, а после ще почнат мочурищата, всред които е крепостта… Отвъд мочурищата има лъгове и сухи ниви, ала до крепостта може да се отиде само по насипа. Немците неведнъж искаха да се доберат до мене, но не можаха и много техни кости гният по горските покрайнини.

— И не е лесно да се улучи — рече Збишко. — Ако кръстоносците пратят хора с писма, как ще ви намерят?

— Пращали са вече не един път и има такива, които знаят пътя.

— Дай боже да ги заварим в Спихов! — рече Збишко.

Но съдено било това желание на младия рицар да се изпълни по-рано, отколкото той предполагаше, защото, като излязоха от гората в открита равнина, всред блатата на която се намираше Спихов, видяха пред себе си двама конници и една ниска шейна, в която седяха три тъмни фигури.

Нощта беше много светла, та на бялата снежна пелена цялата дружина се виждаше съвсем ясно. При тая гледка сърцата на Юранд и Збишко забиха по-силно, защото кой друг можеше да отива в Спихов посред нощ, ако не пратеници на кръстоносците?

Збишко заповяда на коларя да кара по-бързо и скоро те доближиха пътниците толкова, че онези ги чуха и двамата конници, които охраняваха шейната, се обърнаха към тях, снеха от раменете си арбалетите и извикаха:

— Wer da?48

— Немци! — прошепна Юранд на Збишко. После повиши глас и рече: — Аз имам право да питам, а ти да отговаряш. Кои сте вие?

— Пътници.

— Какви пътници?

— Поклонници.

— Откъде?

— От Щитно.

— Те са! — прошепна отново Юранд.

В това време шейните се изравниха и в същия миг на пътя пред тях се появиха шестима конници. Това беше спиховската стража, която денем и нощем пазеше насипа, водещ към крепостта. Около конете подскачаха грамадни страшни кучета, много прилични на вълци.

Като познаха Юранд, стражите почнаха да го поздравяват, но в тия поздрави личеше и учудване, задето владелецът се връща тъй скоро и неочаквано; обаче той бе изцяло зает с пратениците, та се обърна отново към тях.

— Къде отивате? — попита тон.

— В Спихов.

— Какво ще правите там?

— Това можем да кажем само на господаря.

Юранд беше вече готов да каже: „Аз съм господарят на Спихов“ — но се сдържа при мисълта, че разговорът не може да стане пред други хора. Вместо това попита още имат ли някакви писма и като чу отговора, че им е поръчано устно да преговарят, заповяда да карат с най-голяма бързина. Збишко също бързаше да получи известия за Дануша, та не обръщаше внимание на нищо друго. И току се сърдеше, когато още на два пъти стражата им препречи пътя по насипа; една изчака, докато спущаха моста над рова, зад който стърчеше над насипите висока ограда от колове; и макар че по-рано неведнъж го бе обземало любопитството да види как изглежда тая крепост с толкова зловеща слава, само при спомена за която немците се кръстеха, сега той не виждаше нищо друго освен кръстоноските пратеници, от които можеше да чуе къде е Дануша и кога ще й бъде върната свободата. Не предвиждаше, че наскоро го чака тежко разочарование.

Освен конниците за охрана и коларя пратеничеството от Щитно се състоеше от две лица: едното от тях беше онази същата жена, която на времето бе донесла лековития балсам в горския замък, а другото — един млад поклонник. Збишко не позна жената, защото не беше я виждал в горския замък, но веднага му се стори, че поклонникът е някакъв преоблечен оръженосец. Юранд заведе веднага и двамата в ъгловата стая и застана пред тях, грамаден, страховит в блясъка на пламъка, който падаше върху него от горящия в камината огън.

— Къде е детето ми? — запита той.

Те обаче, като се озоваха очи в очи със страшния мъж, се изплашиха. Поклонникът имаше дръзко лице, но сега трепереше като лист, а и на жената трепереха краката. Погледът й мина от Юранд върху Збишко, после на лъскавата гола глава на отец Калеб и се върна отново към Юранд, като че искаше да попита каква търсят тук тези двама души.

— Пане — каза тя най-сетне, — не знаем за какво питате, но сме пратени при вас по важна работа. И този, който ни изпрати, строго ни поръча разговорът с вас да се води без свидетели.

— Аз нямам тайни от тях! — рече Юранд.

— Но ние имаме, благородни пане — отговори жената, — и ако им заповядате да останат, ние ще ви молим само за едно: да ни позволите утре да си заминем.

По лицето на непривикналия към противоречие Юранд се изписа гняв. За миг неговите руси мустаци за мърдаха зловещо, но той помисли, че въпросът се отнася до Дануша, и се овладя. Збишко пък, за когото преди всичко беше важно разговорът да стане колкото е възможно по-скоро и беше уверен, че Юранд ще му го повтори, каза:

— Щом така трябва, останете сами.

И излезе заедно с отец Калеб; но щом се озова в главната зала, украсена с щитове и оръжие, взети като плячка от Юранд, Хлава се приближи към него.

— Господарю — рече той, — това е същата жена.

— Коя жена?

— Която изпратиха кръстоносците; тя донесе херцинския балсам. Познах я веднага, и Сандерус я позна също. Навярно е идвала да оглежда и сега тя сигурно знае къде е младата господарка.

— И ние ще знаем — рече Збишко. — А познавате ли и този поклонник?

— Не — отговори Сандерус, — Но не купувайте от него индулгенции, господарю, защото той не е истински поклонник. Ако го подложим на мъчения, много нещо би могло да се научи от него.

— Не бързай! — каза Збишко.

В това време в ъгловата стая, щом вратата се затвори след Збишко и отец Калеб, орденската сестра се приближи бързо до Юранд и зашепна:

— Дъщеря ви я откраднаха разбойници.

— С кръстове на плащовете ли?

— Не. Ала бог помогна на благочестивите братя да я отърват и сега тя е у тях.

— Де е тя, питам!

— Под покровителството на благочестивия брат Шомберг — отвърна жената, като скръсти ръце на гърдите си и се поклони смирено.

А Юранд, щом чу страшното име на палача на Витолдовите деца, пребледня като платно; след малко седна на пейката, затвори очи и започна да бърше е длан студената пот, която ороси челото му.

При тая гледка поклонникът, който преди малко не можеше да надвие страха си, сложи ръце на кръста си, разположи се на пейката, простря напред крака и изгледа Юранд с очи, пълни с гордост и презрение.

Настъпи дълго мълчание.

— И брат Маркварт помага на брат Шомберг в надзора над нея — рече отново жената. Грижлив е тоя надзор и нищо лошо няма да се случи на госпожицата.

— Какво трябва да направя, за да ми я дадат? — попита Юранд.

— Да се смирите пред Ордена! — каза гордо поклонникът.

При тия думи Юранд стана, приближи се към него, надвеси се и каза със сподавен страшен глас:

— Млък!…

Поклонникът се изплаши отново. Той знаеше, че може да заплашва и може да каже нещо такова, което ще възпре и сломи Юранд, но се уплаши да не би още преди дума да продума, да му се случи нещо страшно; замълча, впи изпулените си, сякаш вкаменени от ужас очи в страшното лице на спиховския господар и остана неподвижен — само брадата му затрепера силно.

А Юранд се обърна към орденската сестра:

— Имате ли писмо?

— Не, пане. Нямаме писмо. Каквото имаме да кажем, заповядано ни е устно да го кажем.

— Тогава, говорете!

А тя повтори още един път, като че искаше да накара Юранд добре да го запомни:

— Брат Шомберг и брат Маркварт бдят над господарката, затова вие, пане, укротете гнева си… Но няма да й се случи нищо лошо. При все че вие дълги години нанасяхте тежки злини на Ордена, братята искат да ви се отплатят за злото с добро, ако удовлетворите справедливите им искания.

— Какво искат?

— Искат да освободите рицаря дьо Бергов — рече тя.

Юранд си въздъхна издълбоко.

— Ще им върна дьо Бергов — рече той.

— И другите пленници, които държите в Спихов.

— Освен слугите на дьо Бергов и Майнегер у мене са и двамата им оръженосци.

— Ще ги освободите, пане, и ще ги възнаградите за пленничеството.

— Пази боже да се пазаря за детето си.

— Това именно и очакваха от вас благочестивите братя — рече жената, — но това още не е всичко, което ми е заповядано да ви кажа. Вашата дъщеря, пане, са я отвлекли някакви си хора, навярно разбойници и навярно с цел да вземат от вас голям откуп… Бог помогна на братята да я отнемат и сега те искат само да им върнете другаря и госта. Но братята знаят, пък и вие знаете, пане, колко много ги мразят в тази страна и колко несправедливо осъждат всички техни макар и най-благочестиви дела. Заради това братята са уверени, че ако тукашните хора узнаят къде е дъщеря ви, веднага ще почнат да приказват, че именно кръстоносците са я грабнали, и така те биха получили за своята добродетел само оскърбления и клевети… О, да! Злите и злоезични тукашни хора неведнъж са им се отплащали така, от което славата на благочестивия Орден твърде много е страдала, а за нея братята трябва да се грижат. Затова те поставят още едно условие — вие сам да съобщите и на княза на тая страна, и на цялото силно рицарство самата истина: че не братята кръстоносци, а разбойници са откраднали дъщеря ви и че е трябвало да я откупите от тях.

— Вярно е — каза Юранд, — че разбойници откраднаха детето ми и че аз трябва да го откупя…

— И никому не бива да казвате друго, защото, ако узнае макар и само един човек, една жива душа, че сте се споразумявали с братята, или ако макар едно оплакване се прати било до магистъра, било до върховния съвет — тогава ще възникнат големи мъчнотии…

По лицето на Юранд се изписа безпокойство. Изпърво му се видя доста естествено, че кръстоноските вождове искат да се запази всичко в тайна от страх пред отговорност и лоша слава, но сега у него се породи подозрение, че може би тук има и някаква друга причина; и понеже не можеше още да разбере добре всичко, обзе го такъв страх, какъвто обзема и най-смелите хора, когато опасността заплашва не самите тях, а техните близки и обични хора.

Той реши обаче да научи колкото се може повече от орденската послушница.

— Вождовете искат да се запази тайната — каза той, — но как ще се запази тя, като пусна дьо Бергов и другите в замяна за дъщеря си?

— Ще кажете, че сте взели откуп за дьо Бергов, за да има с какво да платите на разбойниците.

— Хората няма да повярват, защото никога не съм вземал откуп — отвърна мрачно Юранд.

— Защото никога не се е отнасяло до дъщеря ви — отговори със съскащ глас жената.

И пак настъпи мълчание, после поклонникът, който през това време се беше съвзел и реши, че Юранд трябва сега повече да се обуздава, рече:

— Такава е волята на братята Шомберг и Маркварт.

А послушницата продължи:

— Та ще кажете, че този поклонник, който дойде с мене, ви е донесъл откупа, и ние ще си заминем оттук с благородния рицар дьо Бергов и с пленниците.

— Как така? — каза Юранд и намръщи вежди. — Нима мислите, че ще ви дам пленниците, преди да ми върнете детето?

— Тогава, пане, направете иначе. Можете сам да отидете за дъщеря си в Щитно, дето братята ще ви я доведат.

— Аз? В Щитно?

— Защото, ако пак я откраднат разбойници по пътя, вашето и на тукашните хора подозрение отново би паднало върху благочестивите рицари, затова те искат да я предадат в собствените ви ръце.

— А кой ще ме увери, че ще се върна, ако сам вляза в устата на вълка?

— Добродетелта на братята, тяхната справедливост и благочестие.

Юранд почна да се разхожда из стаята. Той предвиждаше вече примката и се боеше от нея, но същевременно разбираше, че кръстоносците могат да му поставят условия, каквито си искат, и че той е безсилен срещу тях.

Но изглежда, му дойде наум някакъв друг способ, защото се спря внезапно пред поклонника, изгледа го втренчено, после се обърна към послушницата и каза:

— Добре. Аз ще отида в Щитно. Вие и този човек, който е облечен като поклонник, ще останете тук до моето завръщане и тогава ще си заминете с дьо Бергов и пленниците.

— Вие не искате, пане, да вярвате на братята — каза поклонникът, — та как те ще ви повярват, че като се върнете, ще пуснете нас и дьо Бергов?

Юранд пребледня от негодувание. Настъпи страшен миг, когато изглеждаше, че той ей сега ще хване поклонника за гърдите и ще го смаже под коляното си, но той сподави гнева си, пое дъх издълбоко и заговори бавно и натъртено:

— Който и да си ти, не злоупотребявай, защото ще ме изкараш от търпение.

А поклонникът се обърна към сестрата:

— Кажете, каквото ви е заповядано.

— Пане — каза тя, — ако се закълнете в меча и в рицарската си чест, ние не бихме се осмелили да не ви вярваме, но и на вас не подобава да се кълнете пред хора от долен произход и нас са ни изпратили не за ваша клетва.

— А за какво са ви изпратили?

— Братята ни казаха, че вие трябва да се явите в Щитно с рицаря дьо Бергов и с пленниците, без да продумате никому нито думица.

При това съобщение раменете на Юранд почнаха да се извиват назад, а пръстите му се разпериха като ноктите на хищна птица; най-сетне той застана до жената, наведе се, като че искаше да й каже нещо на ухото, и рече:

— А не ви ли е казано, че ще заповядам да ви строшат костите на колело в Спихов — вашите и на дьо Бергов?

— Дъщеря ви е във властта на братята и под надзора на Шомберг и Маркварт — отговори натъртено сестрата.

— На разбойници, отровители, палачи! — избухна Юранд.

— Които ще съумеят да отмъстят за нас и които на тръгване ни казаха: „Ако той не изпълни всички наши заповеди, по-добре ще бъде тази девойка да умре, както умряха и Витолдовите деца…“ Избирайте!

— И разберете, че сте във властта на кръстоносците — обади се поклонникът. — Те не искат да ви причинят неправда и управителят на Щитно ви праща чрез нас думата си, че ще излезете свободен от неговия замък, но зарад ония обиди, които сте им нанесли, искат вие да дойдете да се поклоните пред кръстоноския плащ и да молите за милост победителите. Те са готови да ви простят, но изпърво искат да превият твърдия ви врат. Вие разгласявахте, че те са предатели и клетвопрестъпници, затова искат сега да им се доверите. Те ще върнат свободата и на вас, и на дъщеря ви, но трябва да ги помолите за това. Тъпчехте ги, затова сега трябва да дадете клетва, че вашата ръка никога вече не ще се дигне срещу белия плащ.

— Така искат вождовете — добави жената, — а с тях Маркварт и Шомберг.

Настана мъртва тишина. Само някъде между гредите на потона като че ли някакво сподавено ехо повтаряше с ужас: „Маркварт… Шомберг.“ Отвън през прозорците достигаха провикванията за проверка на Юрандовите стрелци, застанали на стража по насипите при оградата на крепостта.

Поклонникът и орденската послушница дълго се споглеждаха, ту хвърляха погледи към Юранд, който седеше опрян о стената, неподвижен, с лице, потънало в сянката, която падаше върху него от връзката кожи, окачени до прозореца. В главата му бе останала само една мисъл — че ако не направи това, което искат кръстоносците, ще удушат детето му но и ако го направи, пак може да не спаси нито Данушка, нито себе си. И не виждаше никакъв изход. Чувствуваше над себе си едно безмилостно надмощие, което го смазваше. И вътрешно вече виждаше железните ръце на кръстоносеца върху шията на Дануша, защото ги познаваше добре и не се съмняваше нито за миг, че ще я умъртвят, ще я закопаят в насипа при замъка, а после ще отрекат, ще се закълнат — и тогава кой може да докаже, че те именно са я отвлекли? Наистина пратениците им бяха в ръцете му, той би могъл да ги заведе при княза, с измъчване да изтръгне от тях признание, но кръстоносците имаха Дануша — и можеха също да я изтезават безжалостно. И за миг му се стори, че детето протяга към него ръце отдалече и моли за спасение… Поне да знаеше положително, че тя се намира в Щитно, той би могъл още същата нощ да тръгне към границата, да нападне неочаквано немците, да превземе замъка, да изколи охраната и да освободи детето — но тя можеше и да не бъде и навярно не беше в Щитно. В главата му проблесна като светкавица мисълта, че ако хване жената и поклонника и ги заведе право при магистъра, може би магистърът ще изтръгне от тях признание и ще заповяда да му дадат дъщерята, но тая светкавица както блесна, така и изгасна… Та тези хора биха могли да кажат на магистъра, че са дошли да откупят Бергов и нищо не знаят за някаква си девойка. Не! Този път не водеше към нищо, но кой водеше? Защото помисли, че ако отиде в Щитно, ще го оковат във вериги и ще го хвърлят в подземието, а Данушка все пак няма да пуснат, ако не за друго, за да не се разчуе, че те са я откраднали. И ето че смъртта виси над единственото му дете, над последната скъпа за него глава!… И най-сетне мислите му се заплетоха, а скръбта стана тъй голяма, че надрасна сама себе си и го обзе вцепенение. Той седеше неподвижен, защото тялото му беше станало като мъртво, като че издялано от камък. Ако в този миг той би поискал да се вдигне, не би могъл да стори това.

А на ония дотегна дългото чакане, та орденската послушница стана и рече:

— Скоро ще съмне, затова позволи ни, пане, да излезем, защото имаме нужда от почивка.

— И да хапнем след дългия път — добави поклонникът.

След това двамата се поклониха на Юранд и излязоха.

А той продължаваше да седи неподвижен, сякаш обзет от сън или мъртъв.

Но след малко вратата се отвори и влезе Збишко, а след него и отец Калеб.

— Какво казаха пратениците? Какво искат? — запита младият рицар, като се приближи до Юранд.

Юранд трепна, но изпърво не отговори нищо, почна само да мига силно, като човек, събуден от тежък сън.

— Пане, да не сте болен? — обади се отец Калеб, който познаваше по-добре Юранд и забеляза, че с него става нещо странно.

— Не — отговори Юранд.

— А Данушка? — продължаваше да разпитва Збишко, — Къде е тя и какво ви казаха? За какво са дошли?

— С откупа — отговори бавно Юранд.

— С откуп за Бергов ли?

— За Бергов…

— Как за Бергов? Какво ви е?

— Нищо…

Но в гласа му имаше нещо толкова необикновено и болезнено, та и двамата ги обзе внезапна тревога, особено дето Юранд каза за откуп, а не за размяна на Бергов с Дануша.

За бога! — извика Збишко. — Къде е Данушка?

— Ня-ма я у кръс-то-нос-ци-те — не! — отговори със сънен глас Юранд.

И внезапно се строполи като мъртъв от пейката на пода.

XIV

На другия ден към пладне пратениците се видяха пак с Юранд, а малко по-късно си заминаха, като взеха със себе си и дьо Бергов, двамата оръженосци и петнайсетина други пленници. Юранд повика след това отец Калеб, комуто продиктува писмо до княза със съобщение, че Дануша не са я отвлекли орденските рицари, но той сполучил да открие къде се намира тя и се надява да я освободи след няколко дни. Същото той повтори и на Збишко, който от предишната нощ просто полудяваше от смайване и тревога. Старият рицар не искаше обаче да отговори нито на едно негово питане, а вместо това му каза да чака търпеливо и да не предприема нищо за освобождаването на Дануша, защото е излишно. Надвечер той отново се заключи в стаята си заедно с отец Калеб, комуто най-напред заповяда да напише последната му воля, после се изповяда, а след това се причести, повика при себе си Збишко и стария, вечно мълчалив Толима, който го бе придружавал във всички походи и битки, а във време на мир управляваше Спихов.

— Ето тоя човек — каза той, като се обърна към стария боец и повиши гласа си, сякаш че говореше на човек, който недочува — е мъжът на дъщеря ми, с която се е венчал при княжеския двор, за което е получил и моето съгласие. Затова той ще бъде тук след смъртта ми господар и владетел на крепостта, земите, ливадите, хората и на целия имот, който се намира в Спихов…

Като чу това, Толима много се учуди и почна да извръща своята четвъртита глава ту към Збишко, ту към Юранд, но не каза нищо, защото почти никога нищо не говореше, само се поклони пред Збишко и излеко обхвана с длани коленете му.

А Юранд продължи:

— Тази моя воля отец Калеб записа и под писаното е поставен на восъка моят печат; а ти ще свидетелствуваш, че си чул това от мене и че съм заповядал всички тук да слушат този млад рицар така, както мене. И ще му покажеш всичко, каквото има в скривалището — плячка и пари, и ще му служиш вярно и в мир, и на война до смъртта си. Чу ли?

Толима вдигна ръце към ушите си и кимна с глава, после по даден от Юранд знак се поклони и си отиде, а рицарят се обърна към Збишко и рече натъртено:

— С онова, което има в съкровищницата, може да бъде задоволена най-голямата алчност и да се откупят не един, а сто пленници. Помни това.

А Збишко попита:

— А защо ми предавате вече Спихов?

— Аз ти предавам нещо повече от Спихов — детето си.

— И часът на смъртта не е известен — рече отец Калеб.

— Наистина неизвестен — повтори като че с тъга Юранд. — Ето на, неотдавна снеговете ме затрупаха и при все че бог ме спаси, няма вече у мене предишната сила…

— Боже мой! — извика Збишко. — Какво се е променило у вас от вчера, та говорите повече за смърт, отколкото за Дануша? Боже мой!

— Ще се върне Данушка, ще се върне — отговори Юранд, — нея бог я пази. Но щом се върне… слушай… Води я в Богданец, а Спихов предай на Толима… Той е човек верен, а тук съседството е лошо… Там няма да ти я откарат с въже… там е по-безопасно…

— Ей! — извика Збишко. — Пък вие сякаш от оня свят приказвате. Какво значи това?

— Защото вече наполовина бях на оня свят, а сега ми се струва, че някаква болест ме е налегнала. И се отнася за детето… защото тя ми е едничка. Пък и ти, ако и да зная, че я обичаш…

Тук той млъкна, извади от ножницата късия меч, наречен мизерикордия, и го обърна с дръжката към Збишко:

— Закълни ми се и в тоя кръст, че никога не ще я огорчиш и ще я обичаш неизменно…

А на Збишко внезапно се насълзиха очите — в миг той падна на колене, сложи пръсти на дръжката и извика:

— Кълна се в мъките Христови, че няма да я обидя и че ще я обичам неизменно!

— Амин! — рече отец Калеб.

А Юранд скри мизерикордията в ножницата и му разтвори обятията си:

— Тогава и ти си ми дете!…

После се разделиха, тъй като беше вече късна нощ, а те от няколко дни не бяха починали както трябва. На сутринта обаче Збишко стана много рано, защото вечерта наистина беше се изплашил дали Юранд не е нещо болен, и сега искаше да разбере как е прекарал старият рицар нощта.

Пред вратата на Юрандовата стая той се натъкна на Толима, който тъкмо излизаше от нея.

— Как е господарят? Здрав ли е? — попита той.

А Толима се поклони, после сви длан около ухото си и рече:

— Какво казахте, ваша милост?

— Питам: как е господарят? — повтори по-високо Збишко.

— Господарят замина.

— За къде?

— Не знам. Беше въоръжен.

XV

Зората вече беше почнала да осветява дърветата, храстите и варовитите камънаци, пръснати тук-таме по полята, когато наетият водач, който вървеше редом с коня на Юранд, се спря и каза:

— Позволете ми да отпочина, пане, защото се запъхтях. Топи се и има мъгла, но вече е близо…

— Ще ме заведеш до големия път, а после ще се върнеш — отговори Юранд.

— Пътят е надясно зад боровата горичка, а от хълма веднага ще видите замъка.

Като каза това, селянинът почна да се удря с длани под мишниците, понеже беше измръзнал от утринната влага, после приседна На един камък, тъй като от тази работа се задъха още повече.

— А не знаеш ли дали вождът е в замъка? — попита Юранд.

— Та къде другаде ще бъде, като е болен?

— Какво му е?

— Хората казват, че полските рицари го набъхтали — отвърна старият селянин.

И в гласа му като че се долавяше някакво задоволство. Той беше поданик на кръстоносците, но неговото мазурско сърце се радваше на превъзходството на полските рицари.

И след малко добави:

— Ей, силни са нашите господари, ала с полските рицари не могат да излязат наглава!

Но веднага след това погледна бързо рицаря, като че искаше да се увери дали няма да го сполети нещо лошо за думите, които непредпазливо изтърва, и рече]

— Вие, пане, говорите по нашему, нали не сте немец?

— Не — отговори Юранд, — но води ме по-нататък.

Селянинът стана и тръгна отново наред с коня. По пътя бръкваше от време на време в торбичката си, вадеше от нея шепа несмляна ръж и я сипваше в устата си, а като задоволи по този начин първия глад, почна да обяснява защо яде сурови зърна, макар че Юранд, зает твърде много със собственото си нещастие и с мислите си, дори не бе забелязал това.

— Слава богу, че има и толкова — каза той. Тежко се живее под властта на нашите немски господари. Наложиха такива данъци за мелене на брашно, та бедният човек трябва да яде зърното с плявата като добитък. Пък дето намерят в хижа мелничен камък, там ще набият селянина, изработеното ще вземат, пък и на децата, и на жените няма да простят… Не се боят нито от бога, нито от свещениците, а велборският енорийски свещеник, който ги укоряваше за това, взеха, че го туриха във вериги. Ох, тежко е под властта на немеца! Малко зърна може човек да смели между два камъка и тази шепа брашно ще скъта за света неделя, а в петък трябва да яде като птиците. Но слава богу и за това, защото, дойде ли пролет, и това няма да го има. Риба не позволяват да се лови… нито дивеч да се стреля… Не е както в Мазовия.

Така се оплакваше кръстоноският поданик, като говореше наполовина на себе си, наполовина на Юранд, а в това време те минаха полето, покрито със засипани от снега варовици, и влязоха в гората, която в утринната светлина изглеждаше посивяла и от която лъхаше остър влажен студ. Съмнало се беше напълно; иначе за Юранд би било мъчно да мине по горската пътека, която водеше нагоре и беше тъй тясна, че на места неговият огромен боен кон едва можеше да се промъква между стъблата. Но боровата горичка скоро се свърши и те след малко се намериха на върха на белия каменист хълм, по който минаваше коларски път.

— Ето ви и пътя — рече селянинът, — ще стигнете сега, пане, и сам.

— Ще стигна — отвърна Юранд. — Върни се, човече, у дома си.

И той бръкна в кожената торба, вързана отпред на седлото, извади от нея сребърна монета и я подаде на водача. Селянинът, навикнал повече на бой, отколкото на подаръци от ръцете на местните рицари-кръстоносци, почти не искаше да вярва на очите си. Той грабна монетата, наведе глава до стремето на Юранд и го стисна с ръце.

— Исусе, Богородице! — извика той. — Бог да БИ плати, велможни пане!

— Остани сбогом.

— Господ да ви помага. Щитно е пред вас.

Като каза това, наведе се още веднъж към стремето му и изчезна.

Юранд остана на хълма сам и почна да се вглежда в показаната му от селянина посока през сивата н влажна завеса на мъглата, която закриваше света пред него. Зад тая мъгла се криеше оня зловещ замък, към който го тласкаха сега насилието и злата съдба. Близо е вече, близо! А после каквото има да стане и да се изпълни, то ще стане и ще се изпълни… При тази мисъл в сърцето на Юранд наред с тревогата и безпокойството за Дануша, наред с готовността да я откупи от вражите ръце, макар и с цената на собствената си кръв, се породи ново, небивало мъчително и непознато му досега чувство на покорност. Ето той, Юранд, от чието име трепереха крайграничните вождове, отиваше сега да им се покори. Той, който толкова пъти ги е побеждавал и тъпкал, се чувствуваше сега победен и стъпкан. Те не го победиха наистина на бойното поле, не с храброст и рицарска сила, но все пак той се чувствуваше не по-малко победен. И това беше за него нещо толкова нечувано, та му се струваше, че всичко на света се е обърнало наопаки. Той отиваше да се унижи пред кръстоносците, той, който би предпочел да се бие сам-самичък срещу всичките сили на Ордена, ако не се отнасяше до Данушка. Не се ли е случвало единичен рицар, който е трябвало да избира между позора и смъртта, да се нахвърли върху цяла войска? А той чувствуваше, че може да му се наложи да изтърпи и позор, и при мисълта за това сърцето му виеше от болка, както вие вълк, усетил в тялото си стрела.

А той беше човек, на когото не само тялото, но и душата бяха от желязо. Той умееше да сломява другите, умееше да сломи и себе си.

— Няма да мръдна оттук — си каза той, — докато не обуздая гнева си, с който бих могъл да погубя, а не да спася детето си.

И той като че встъпи в двубой със своето гордо сърце, със своята ожесточеност и жажда за бой. Ако някой го видеше на онзи хълм в пълно въоръжение, неподвижен, на огромния кон, би рекъл, че това е някакъв великан, излян от желязо, и не би разбрал, че този неподвижен рицар преживяваше в тоя миг най-тежката от всички битки, каквито някога е водил през живота си. Но той се бори със себе си дотогава, докато се надви и докато почувствува, че волята не ще му измени.

В това време мъглата стана по-рядка, при все че не беше се още съвсем разпръснала, и в дъното й се замержеля нещо по-тъмно. Юранд разбра, че това са стените на щитненския замък. При тази гледка той все още не се помръдна от мястото си, но почна да се моли тъй горещо и усърдно, както се моли човек, за когото на света е останало само божието милосърдие…

И когато най-сетне подкара коня, усети, че в сърцето му се пробужда някакво упование. Сега той бе готов да понесе всичко, каквото можеше да го постигне. Спомни си за свети Георги, потомък на най-знатен род в Кападокия, който претърпял различни позорни мъчения и не само не изгубил честта си, но сега беше от дясната страна на бога и бе провъзгласен за покровител на всички рицари. Юранд бе чувал неведнъж разкази за неговите подвизи от поклонниците, дошли от далечни страни, и споменът за това подкрепи сега сърцето му.

Бавно у него започна да се събужда дори и надежда. Кръстоносците наистина бяха прочути със своята отмъстителност, та той не се съмняваше, че ще му отмъстят сега за всички поражения, които им бе нанесъл, за позора, който бе падал върху тях след всяко сбиване, и за страха, в който са живели толкова години наред.

Но това именно го ободряваше. Той мислеше, че са отвлекли Дануша само за да хванат него, а щом го хванат, защо им е тогава тя? Да! Него несъмнено ще оковат във вериги и за да не го държат близо до Мазовия, ще го пратят в някой отдалечен замък, дето може би до края на живота си ще остане да стене в подземието, но Дануша те ще предпочетат да пуснат. Макар и да излезе наяве, че са го хванали предателски и го мъчат, за това няма особено да ги осъди нито великият магистър, нито върховният съвет, защото все пак той, Юранд, беше наистина опасен за кръстоносците и бе пролял повече тяхна кръв, отколкото всеки друг рицар на света. Обаче същият този велик магистър може би ще ги накаже за затварянето на невинната девойка, при това и възпитаница на княза, чието разположение той усилено се стремеше да спечели поради застрашаващата го война с полския крал.

И надеждата на Юранд все повече растеше. Навремени му се струваше почти сигурно, че Дануша ще се върне в Спихов под могъщото покровителство на Збишко… „Пък момъкът е силен — мислеше си той, — няма да позволи никому да й стори зло. — И почна да си припомня почти трогнат всичко, което знаеше за Збишко: — Бил се срещу немците при Вилно, на двубой излизал срещу тях; фризийците, които с чичо си извикал на двубой, насякъл; Лихтенщайн също нападнал, защитил детето ми от тура и извикал на двубой ония четиримата, на които положително няма да прости.“ Тук Юранд вдигна очи към небето и рече:

— Аз я обрекох на тебе, боже, а ти на Збишко!

И му стана още по-леко, защото отсъди, че щом господ я е подарил на момъка, няма да позволи на немците да престъпят волята му, ще я изтръгне от ръцете им, ако ще би цялата войска на кръстоносците да я задържа. А после отново взе да мисли за Збишко: „Да, момъкът е не само силен, но и чист като злато. Той ще я пази, ще я обича и да даде Исус на детето ми каквото може най-добро, но ми се струва, че при Збишко тя няма да съжалява нито за княжеския дворец, нито за бащината обич…“ При тази мисъл клепките на Юранд се овлажниха внезапно и сърцето му се изпълни със страшна тъга. Искаше му се още да гледа детето си, докато е жив, и след много, много време да умре в Спихов при тях двамата, а не в тъмните изби на кръстоносците. Но — воля божа!… Щитно вече се виждаше. Стените се очертаваха в мъглата все по-ясно, часът на жертвата наближаваше, а той почна още повече да се ободрява и да си казва:

— Да, всичко е божа воля! Но залезът на живота ми е близък. Няколко години повече, няколко по-малко — все същото. Ех! Иска ми се да се понагледам още на двете си деца, но което си е право, доста поживях. Всичко, което трябваше да изпитам, изпитах го, за когото трябваше да отмъстя, отмъстих. А сега що? По-близо до бога, отколкото до света, и щом трябва да се изстрада, ще се изстрада. Данушка и Збишко, колкото и да им бъде добре, няма да ме забравят. Навярно неведнъж ще си спомнят и ще си казват: къде ли е той? Дали е жив, или е вече пред божия съд?… Ще разпитват и може би ще узнаят. Жадни са кръстоносците за мъст, но са жадни и за откуп, а Збишко не би се поскъпил поне костите ми да откупи. И за литургия за мене положително ще дават. Добри и любещи сърца имат и двамата, за което ги благослови, боже, и ти, майко най-свята.

Пътят ставаше не само по-широк, но и по-оживен. Към града отиваха коли с дърва и слама. Говедари изкарваха добитъка. От езерата караха на шейни замръзнала риба. На едно място четирима стрелци караха на верига един селянин навярно на съд за някакво провинение, защото ръцете му бяха вързани отзад, а на краката имаше окови, които затъваха в снега и едва му позволяваха да се движи. От запъхтените му уста и ноздри дъхът излизаше като кълба пара, а стрелците го подкарваха да върви по-бързо и си пееха. Като видяха Юранд, загледаха го с любопитство, учудени от огромността на ездача и на коня, но щом съзряха златните шпори и рицарския пояс, наведоха арбалетите към земята в знак на поздрав и почит. В градчето беше още по-оживено и по-шумно, обаче на въоръжения мъж всички даваха бързо път, а той премина главната улица и зави към забуления в мъглата, замък, който изглеждаше, че още спи.

Но не всичко наоколо спеше; поне враните и гарваните не спяха, а на цели орляци летяха над хълма, по който водеше пътят към замъка, пляскаха с криле и грачеха. Като дойде по-наблизо, Юранд разбра причината на тоя птичи събор. Край пътя, който водеше към портите на замъка, имаше голяма бесилка, а на нея висяха телата на четирима мазурски селяни, поданици на кръстоносците. Нямаше ни най-малък вятър, та труповете, които сякаш гледаха краката си, не се помръдваха, освен когато черните птици кацваха по раменете и по главите им, бутаха се една друга, поклащаха въжетата и кълвяха наведените глави. Някои от обесените висяха отдавна, защото черепите им бяха вече съвсем голи, а краката им твърде много удължени. Когато Юранд се приближи, орлякът шумно се дигна нагоре, но бързо описа във въздуха кръг и отново почна да каца върху напречната греда на бесилката. Юранд отмина, като се прекръсти, приближи се до насипа, застана на мястото, дето пред портите висеше подвижният мост, и затръби с рога си.

После той затръби втори път, трети път и зачака. На стените нямаше жива душа и зад портите не се чуваше никакъв глас. Но след малко тежкият капак зад решетката, вградена близо до ключалката на портата, се вдигна със скърцане и на отвора се показа брадата глава на немски войник.

— Wer da? — запита дрезгав глас.

— Юранд от Спихов! — отговори рицарят.

След тези думи капакът се затвори пак и настана глуха тишина.

Времето течеше. Зад портите не се чуваше никакво движение, само откъм бесилката граченето на птиците.

Юранд стоя още дълго време, после дигна рога и затръби с него повторно.

Но пак му отговори тишината.

Тогава той разбра, че го държат пред портите от кръстоноска надменност, която към победения няма граници, за да го унижат като просяк. Помисли си също, че ще бъде принуден да чака така може би до вечерта, а може би и по-дълго време. В първия миг кръвта му закипя: внезапно го обхвана желанието да слезе от коня, да вдигне някой голям камък от натрупаните пред насипа и да го хвърли в решетката. Така в друг случай би направил и той, и всеки друг мазовецки или полски рицар, па нека след това излязат иззад портите да се бият с него. Но като си спомни защо е дошъл тук, сепна се и се сдържа.

— Нима не съм се пожертвувал заради детето си? — рече си той.

И продължи да чака.

В това време по назъбените стени нещо почна да се чернее.

Показаха се кожени шапки, тъмни монашески качулки и дори железни шлемове, изпод които поглеждаха към рицаря любопитни очи. От минута на минута броят им ставаше все по-голям, защото този страшен Юранд, който сега чакаше самин пред портите на кръстоносците, беше за охраната необикновено зрелище, Който по-рано го бе виждал пред себе си, бе видял смъртта, а сега можеха да го гледат без всякаква опасност. Главите се издигаха все по-нагоре и най-сетне всички близки до портите зъбери се покриха с войници. Юранд помисли, че навярно и началниците в кулата над портите го гледат през решетките на прозорците и вдигна очи нагоре, но там прозорците бяха изрязани дълбоко в дебелите стени и през тях можеше да се гледа само навън. Затова пък хората по стените, които изпърво го гледаха мълчаливо, почнаха да се обаждат. Ту един, ту друг повтаряше името му, ту тук, ту там се чуваше смях, прегракнали гласове взеха да му подвикват като на вълк все по-високо, все по-нахално, а понеже никой не ги въздържаше отвътре, почнаха да замерят със сняг застаналия рицар.

Той като че неволно подкара коня напред и за миг снежни топки престанаха да летят към него, гласовете утихнаха и дори някои глави се изпокриха зад стените. Наистина страшно трябва да е било името на Юранд. Скоро обаче и най-страхливите съобразиха, че от страшния мазур ги отделя ровът и стената, та отново грубите войници почнаха да хвърлят не само буци сняг, но и лед, па и камъчета, които със звън отскачаха от доспехите и от покривалото на коня.

— Пожертвувах се заради детето си — повтаряше си Юранд.

И чакаше. Дойде пладне, стените опустяха, защото войниците бяха повикани за обед. Малцината от тях, които трябваше да останат на стража, ядяха на стените, а след обеда почнаха отново да се забавляват и да замерят гладния рицар с огризаните кокали. Те почнаха да се закачат помежду си и да се питат кой ще се наеме да слезе и да го удари по врата с пестник или с дръжката на копието. Други, които се върнаха от обед, почнаха да му викат, че ако му е дотегнало да чака, може да се обеси, защото на бесилката има свободна кука с готово въже. И всред такива подигравки, всред подвиквания, смехове и хули минаваха часовете след пладне. Късият зимен ден клонеше постепенно към вечерта, а мостът все още висеше във въздуха и портите оставаха Заключени.

Но привечер излезе вятър, развя мъглата, очисти небето п откри залеза на слънцето. Снегът стана синкав, после лилав. Мраз нямаше, ала нощта изглеждаше, че ще бъде ясна. От стените отново слязоха всички освен стражата. Гарваните и враните отлетяха от бесилката към гората. Най-сетне небето потъмня и настъпи пълна тишина.

„Няма да отворят портите преди нощта“ — помисли Юранд.

И за миг му мина през ума да се върне в града, но веднага изостави тази мисъл. „Те искат да стоя тук — си казваше той. — Ако тръгна да се връщам, не ще ме пуснат да си отида, а ще ме заобиколят, ще ме хванат, после ще кажат, че не ми дължат нищо, защото са ме хванали със сила, а и да ги надвия, пак ще трябва да се върна…“

Неизмеримата, отбелязвана с почуда от чуждите летописци издръжливост на полските рицари на студ, глад и неудобства много пъти им е давала възможност да извършат подвизи, на каквито не бяха способни по-изнежените хора от Запада. А Юранд притежаваше тази издръжливост в още по-голям размер от другите; и макар гладът да беше почнал вече отдавна да свива вътрешностите му, а вечерният хлад да прониква през покрития с железни плочки кожух, той все пак реши да чака, пък ако ще би и да издъхне пред тези порти.

Но внезапно, преди още да беше се стъмнило напълно, чу зад себе си скриптене на стъпки по снега.

Той се обърна: откъм града към него се приближаваха шестима души, въоръжени с копия и алебарди, а по средата им вървеше седми, който се опираше на меч.

„Може би за тях ще отворят портите и аз ще вляза подире им — си помисли Юранд. — Със сила те няма да поискат да ме хванат, нито да ме убиват, защото са малцина; ако все пак ме нападнат, то ще значи, че не искат да сдържат думата си и тогава — горко им!“

Като помисли така, той вдигна стоманената секира, която висеше на седлото и бе толкова тежка, та обикновен мъж мъчно би я вдигнал с двете си ръце, и подкара коня срещу тях.

Но те и не мислеха да го нападат. Напротив, войниците веднага забодоха в снега дръжките на копията и алебардите — и понеже нощта не беше още напълно тъмна, Юранд забеляза, че оръжието слабо трепери в ръцете им.

А седмият, който изглеждаше да е техен началник, протегна набързо напред лявата си ръка, обърна дланта си с пръстите нагоре и попита:

— Вие ли, рицарю, сте Юранд от Спихов?

— Аз съм…

— Искате ли да чуете за какво съм изпратен?

— Слушам.

— Силният и благочестив вожд фон Данвелд заповяда да ви кажа, пане, че докато не слезете от коня, портите няма да ви се отворят.

Юранд постоя малко неподвижен, после слезе от коня, при който в същия миг дотърча един от копиеносците.

— И оръжието трябва да ни предадете — обади се отново човекът с меча.

Рицарят от Спихов се поколеба. Ами ако го нападнат после невъоръжен и го утрепят като звяр? Ами ако го хванат и хвърлят в подземието? Но след малко помисли, че ако искаха да направят това, щяха да изпратят повече хора. Наканеха ли се да го нападнат, те не биха могли да пробият отведнъж бронята му, а тогава той може да изтръгне оръжието от първия, който му попадне, и да изтрепе всичките, преди да им дойде помощ. Та нали го познаваха добре.

„Пък дори да биха искали — си рече той — да пролеят кръвта ми, нали тъкмо за това съм дошъл тук!“

Като помисли така, той хвърли първо брадвата, после меча, най-сетне мизерпкордията и зачака. А те грабнаха всичко, после онзи човек, който му беше говорил, се отдалечи на петнайсетина крачки, спря се и заговори с висок и предизвикателен глас:

— За всички беди, които си нанесъл на Ордена, ти трябва по заповед на вожда да нахлузиш този конопен чувал, който ти оставям, да завържеш с въже на шията си ножницата от меча и да чакаш покорно пред портите, докато милостта на вожда не заповяда да бъдат отворени.

И след малко Юранд остана сам в тъмнината и тишината. На снега се чернееше пред него чувалът на покаянието и въжето, а той стоя дълго и чувствуваше как в душата му нещо се руши, нещо се чупи, нещо се свършва и умира и ето след минута той не ще бъде вече Юранд от Спихов, а просяк, роб без име, без слава и чест.

И изтече още доста време, докато той се приближи до чувала на покаянието и почна да си казва:

— Как мога да постъпя иначе? Ти, Исусе, знаеш: ще удушат невинното дете, ако не направя всичко, което ми заповядат. И знаеш също, че не бих направил това, за да спася своя собствен живот! Горчиво нещо е позорът!… Горчиво!… Но и тебе пред смъртта са те позорили. И тъй в името на отца и сина…

След това се наведе, нахлузи чувала, в който бяха изрязани отвори за главата и ръцете, после окачи с въжето на шията си ножницата от меча и се повлече към портата.

Не я намери отворена, но сега му беше все едно дали ще я отворят по-рано или по-късно. Замъкът беше потънал в мълчанието на нощта, само стражата се обаждаше сегиз-тогиз по издадените части на стените. Високо в кулата над портите светеше едно прозорче, а другите бяха тъмни.

Нощните часове минаваха един след друг, на небето се изви сърпът на месечината и освети мрачните стени на замъка. Настана такава тишина, че Юранд можеше да чува биенето на сърцето си. Но той цял се беше вцепенил и вкаменил, като че бяха извадили душата му, и не си даваше вече сметка за нищо. Останала му беше само една мисъл — че е престанал да бъде рицарят Юранд от Спихов, но какво е сега, не знаеше… Понякога му се струваше, че всред нощта от ония обесени, които бе видял сутринта, по снега тихо се приближава към него смъртта…

Внезапно трепна и се съвзе напълно:

— О, боже милосърдни! Какво е това?

От високото прозорче на кулата при портите се зачуха някакви, изпърво едва доловими, звуци от лютия.

Когато отиваше в Щитно, Юранд беше уверен, че Дануша не е в замъка, но тоя звук от лютня всред нощната тишина развълнува в миг сърцето му. Стори му се, че той познава тия звуци и че свири не някой друг, а само тя — неговото дете! Неговата най-скъпа… И той падна на колене, скръсти молитвено ръце и разтреперан като от треска, заслуша.

Изведнъж полудетски и като че ли безкрайно натъжен глас запя:

Юранд искаше да се обади, да извика любимото име, но думите му заседнаха в гърлото, като че го беше стиснал железен обръч. Внезапна вълна от скръб, сълзи, мъка и отчаяние изпълни гърдите му и той се хвърли по очи в снега и почна в захлас да вика в душата си към небето, като че в благодарствена молитва:

— О, боже! Аз още чувам гласа на детето си! О, боже!…

И ридание раздруса цялото му огромно тяло. А отгоре тъжовният глас продължаваше да пее в ненарушимата нощна тишина:

На сутринта един дебел брадат немски войник зарита в бедрото легналия пред портите рицар.

— Ставай, куче!… Портите са отворени и вождът ти заповядва да се явиш при него.

Юранд се сепна като че от сън. Той не хвана войника за гърлото, не го смаза в железните си ръце; лицето му беше спокойно и почти смирено; стана и без да продума, мина след войника през портата.

Но едва я прекрачи, и зад гърба му се раздаде звук на вериги, подвижният мост почна да се издига нагоре, а зад самата порта падна тежка желязна решетка…