Кръстосан огън

1.

Бяха изминали осем месеца, откак Кайл Крейг уби човек. Някога той бе от онзи тип хора, за които всичко трябваше да се случи бързо, едва ли не да е станало вчера, дори по-рано. Ала вече не беше така. Едно нещо бе научил със сигурност през четирите години убийствена изолация в строго охранявания федерален затвор „Флорънс“, щата Колорадо — как да чака, за да получи онова, което желае.

Седеше търпеливо във фоайето на апартамента на набелязаната жертва, с оръжие в скута, вперил поглед в светлините на пристанището в Маями, и чакаше момента. Не бързаше заникъде; наслаждаваше се на гледката, а може би най-после започваше да се учи да се наслаждава и на живота. Поне на външен вид със сигурност изглеждаше спокоен — избелели джинси, сандали и тениска с надпис Считай това за откровено предупреждение.

В 02:12 след полунощ в ключалката се превъртя ключ. Кайл мигновено скочи на крака, долепи гръб о стената и застина, за да остане незабелязан.

Героят на деня, Макс Сийгъл, влезе, подсвирквайки си. Кайл разпозна мелодията — стар мотив от детството му. „Петя и вълкът“1. Струнната секция — ловната тема на Петя. Каква ирония.

Кайл изчака господин Сийгъл да затвори вратата и да направи още няколко стъпки във все още тъмния апартамент. После насочи червения лазерен мерник и натисна спусъка.

— Здравейте, господин Сийгъл — каза. Приятно ми е да се запознаем.

Струя физиологичен разтвор, зареден с 50000 волта електричество, удари Сийгъл право в гърба. Той изръмжа през стиснати зъби. Раменете му се изпънаха, после тялото му се вкочани и той падна на пода като отсечено дърво.

Кайл не се поколеба и секунда. Сръчно подпъхна найлонова връв под тила на Сийгъл, омота я три пъти около шията му и започна да го влачи — веднъж в малък кръг по пода, за да избърше физиологичния разтвор, а после през целия апартамент към голямата баня в дъното. Сийгъл бе твърде слаб да се бори. С малкото му останали сили се опитваше да разхлаби найлоновата връв, за да не се задуши.

— Не се съпротивлявай — каза най-после Кайл. — Няма смисъл.

В банята той прехвърли Сийгъл в огромната вана и завърза краищата на връвта за един от хромираните елементи. Чисто физически нямаше нужда, но по този начин главата на Сийгъл стоеше изправена и Кайл можеше да вижда лицето му.

— Ти вероятно дори не си чувал за съществуването на тези, нали? — попита той и размаха странното оръжие, което носеше със себе си. — Знам, че си бил в нелегалност за известно време, но в тях има голям потенциал, повярвай ми.

Нещото приличаше на първокласен воден пистолет, какъвто на практика си беше — донякъде. Действието на обикновените електрошокови пистолети продължаваше максимум трийсет секунди. А това бебче, натиснеш ли спусъка му, просто не спираше благодарение на удобния за носене контейнер за вода с вместимост два галона, прикрепен в задната му част.

— Какво… искаш? — изхърка дрезгаво Сийгъл в отговор на цялата тази лудост.

Кайл извади от джоба си малък цифров фотоапарат „Канон“ и започна да нрави снимки. Анфас, ляв профил, десен профил.

— Знам кой си, агент Сийгъл. Да започнем оттам, става ли?

По лицето на мъжа премина объркване. После страх.

— О, господи, това е някаква ужасна грешка. Аз се казвам Айвън Шимел!

— Не — намръщено отсече Кайл. — Ти си Макс Сийгъл и си агент от ФБР. Под дълбоко прикритие си вече двайсет и шест месеца. Промъкнал си се в картела „Буенес“, спечелил си доверието им и си спечелил доверието им дотолкова, че да започнат да ти поверяват доставки. Сега, когато погледите на всички са вперени в Колумбия, ти изпращаш хероин от Пукет и Банкок до Маями. — Той свали фотоапарата и погледна Сийгъл право в очите. — Да оставим настрана моралния релативизъм. Всичко е в името на тлъстата печалба. Не е ли така, агент Сийгъл?

— Нямам представа за кого говориш! — запротестира той. Моля те! Виж портфейла ми! — Мъжът започна да се съпротивлява, но поредната доза високо напрежение бързо го укроти. Електричеството мигновено покоси моторните и сетивните нерви. Нямаше никакво значение каква поносимост към болката имаше Сийгъл. А наличните муниции просто изтекоха през сифона към залива Бискейн.

— Предполагам, че бих могъл да ти простя, задето не ме разпозна — продължи Кайл. — Името Кайл Крейг говори ли ти нещо? А Мислителя? Така ме наричат в Замъка на загадките2 във Вашингтон. Всъщност преди време работех там. Преди много време…

Проблесналата в погледа на Сийгъл искрица издаде, че го е разпознал, не че Кайл имаше нужда от каквото и да било потвърждение. Все още се справяше безупречно с предварителното си разузнаване.

Но Макс Сийгъл също беше професионалист. И нямаше да спре играта точно сега; особено сега.

— Моля те — изплака той, — какво е това? Кой си ти? Не знам какво искаш.

— Всичко. Макс. Абсолютно всичко. — Кайл направи още няколко снимки и прибра фотоапарата обратно в джоба си. — Ти всъщност си жертва на собствения си професионализъм, ако това е някаква утеха. Тук никой не знае кой си, дори местният отдел на ФБР. Именно затова се спрях на теб. Избрах те измежду всички тайни агенти, работещи в Съединените щати. Теб, Макс. Можеш ли да познаеш защо?

Гласът на мъжа незабавно се промени. Вече звучеше по-носово, с абсолютно същите нотки на бруклинския акцент, характерен за говора на истинския Макс Сийгъл.

— Нищо няма да излезе от това, което си намислил! Никога! Ти си луд! — изкрещя Сийгъл. — Ти си шибана откачалка!

— По някои стандарти това би могло да е вярно — каза Кайл. — Но освен това аз съм най-гениалният кучи син, когото някога ще имаш удоволствието да познаваш. — После натисна спусъка за пореден път и просто остави нещото да работи.

Сийгъл се гърчеше безмълвно на дъното на ваната. Накрая започна да се задушава от собствения си език. Кайл гледаше; внимателно отбелязваше всяка подробност до самия край, наблюдаваше жертвата си дотогава, докато вече нямаше какво повече да научи.

Да се надяваме, че това ще свърши работа — каза той. — Не бих искал да си умрял напразно, господин Сийгъл.

2.

Двайсет и два дни по-късно един мъж, който имаше поразителна прилика с Макс Сийгъл, напусна хотел „Мелиа“ в луксозния квартал „Мирамар“ в Хавана, Куба. Тук медицинските туристи се срещаха точно толкова често, колкото и джебчиите: никой не погледна повторно широкоплещестия мъж в ленен костюм, със синини около очите и с марля върху носа и ушите, докато крачеше през фоайето.

Той подписа сметката с перфектно фалшифициран подпис и разноските се приспаднаха от чисто новата карта „Американ Експрес“ на Макс Сийгъл. За операциите обаче беше платил в брой.

От хотела хвана такси до кабинета на доктор Круз, дискретно закътан в една от безкрайните неокласически сводести галерии в града. Вътре имаше модерна клиника — с комплексно обслужване и качествен персонал, — с която би се гордял всеки скъпоплатен пластичен хирург от Маями или Палм Бийч.

Трябва да ви призная, сеньор Сийгъл, че съм много горд от резултата — говореше тихо лекарят, докато махаше последните превръзки. — Това е едно от най-добрите ми произведения, ако мога така да се изразя. — Пипаше деликатно, но уверено и ефективно, като истински професионалист. Човек изобщо не би се досетил колко много морални недъзи би отстранил с удоволствие от пациентите си заедно е кожата и костите.

Доктор Круз бе извършил седем отделни процедури — нещо, което в други клиники би отнело месеци или дори година. Корекция на клепачите и носа, пълно повдигане на кожата и поставяне на мека тъкан в назалната пирамида; нови импланти „Медиор“ за по-изразена брадичка и скули; пластика на долната челюст; малко силиконов пълнеж за челото; и като последен щрих една симпатична трапчинка в брадичката, досущ като на Макс Сийгъл.

По молба на пациента не бяха правени никакви електронни изображения — нито преди, нито след процедурите. Срещу съответното заплащане доктор Круз охотно се съгласи да използва за работата си серия хартиени снимки в близък план от дигитален носител, без да задава въпроси и без да проявява интерес към каквито и да било биофизически подробности.

Сега, когато Круз вдигна голямото огледало с дръжка пред Кайл, за да се види, резултатът бе поразителен. Имплантите — най-вече — бяха истинско чудо на промяната.

Макс — не Кайл — се усмихна в огледалото. Той усети леко щипене в ъгълчетата на устата си, която се движеше малко по-различно от преди. Всъщност той изобщо не успя да се разпознае. Абсолютен шок — по най-добрия възможен начин. През последните няколко месеца имаше и други дегизировки, в това число и няколко много скъпи протези, които успяха да го измъкнат от затвора. Ала те изобщо не можеха да се сравняват с това.

— След колко време ще изчезнат синините? — попита той. — А отоците около очите ми?

Круз му подаде папка с информация за следоперативния период.

— Ако почивате достатъчно, би трябвало да изглеждате напълно нормално след около седем до десет дни.

Оставаше да свърши още няколко дреболии — да се избръсне, да подстриже късо русата си коса, да я боядиса тъмна и да си набави чифт кафяви контактни лещи. Ако в цялата тази работа имаше нещо разочароващо, то това беше фактът, че Кайл Крейг изглеждаше много по-добре от Макс Сийгъл.

Майната му! Сега трябваше да гледа по-мащабно на нещата. Следващия път би могъл да се превърне и в Брад Пит, ако пожелаеше.

Той напусна клиниката в отлично настроение и пое с друго такси право към международното летище „Хосе Марти“. Оттам хвана полет обратно до Маями, с връзка за Вашингтон същия следобед. За основното събитие.

Мислите му вече се въртяха около една идея: да се срещне със своя стар приятел и някогашен партньор Алекс Крос. Дали Алекс бе забравил обещанията, които Кайл му даваше през годините? Това му се струваше невъзможно. Но дали междувременно не бе станал поне мъничко безразличен към тях? Може би. Но така или иначе, „великият“ Алекс Крос щеше да умре, и то мъчително. Щеше да изпита болка, но най-вече — разкаяние. Финал, който безспорно си струваше чакането.

А междувременно Кайл възнамеряваше да се позабавлява. В крайна сметка — в ролята на новия и подобрен Макс Сийгъл — той знаеше по-добре от всеки друг, че имаше повече от един начин да се отнеме човешки живот.