Кръстосан огън

72.

Същата сутрин, на тръгване от Вашингтон в стария бял „Събърбън“, Дени видя в страничното огледало пушека, който излизаше от ауспуха, но не му обърна внимание. Със стара таратайка като тази просто не беше необходимо да се тревожи за дребни неизправности.

Сега, на три часа и половина разстояние от къщи, хълцането звучеше по-скоро като предсмъртно хъркане. От двигателя се носеше добре познато дрънчене.

Когато отбиха встрани от Шосе 70, Мич вдигна поглед от списанието „Пентхаус“, което бе отмъкнал от рафта на последната бензиностанция.

— Какво става, Дени? Този звук не ми харесва.

— Уплътнението на главата си заминава, Мич, не чуваш ли? — каза Дени. Не бе за вярване колко наблюдателен можеше да бъде Мич през мерника на пушка и колко безпомощен в почти всички останали житейски аспекти.

Една бърза проверка под капака потвърди подозренията на Дени, но той изчака да потеглят обратно по магистралата, преди да повдигне въпроса пред Мич.

— Виж сега, не искам да те плаша, приятелче, но старият вълшебен автобус няма да ни закара до Вашингтон. Страхувам се, че ще се наложи да го зарежем по пътя.

Лицето на Мич грейна от радост като на малко дете.

— Знам къде можем да го направим! — каза. — Преди редовно ходех на лов там, Дени. Жив човек не съм срещал, никога.

— Мисля си да го оставим на дългосрочен паркинг на летището и да си тръгнем — предложи Дени. — Докато някой се сети какво става, ние вече ще сме офейкали безвъзвратно.

Ала Мич държеше на своето.

— Дени, хайде де! Моля те! — Вече седеше, обърнат на една страна в седалката си, и дърпаше ръкава на Дени като някой хлапак. — Защо просто не вземем да… да удавим тази бракма, човече? Да се отървем от нея веднъж завинаги.

Дени изобщо не се изненада от предложението му. От полицейската проверка насам параноята на Мич относно събърбъна ставаше все по-мъчителна. Започваше да става досадно.

В същото време обаче това би могло да укроти Мич, осъзна Дени. По дяволите, момчето трябваше да се успокои и съсредоточи, а това би могло да се окаже полезно в дългосрочен план.

— Добре тогава — съгласи се Дени. — Можем да зарежем почти всичко. Повечето неща са боклуци така или иначе. Останалото ще вземем с нас. А после ще направим онова, което всеки уважаващ себе си американски патриот би направил.

Мич се ухили до уши.

— Кое е то, Дени?

— Ще сменим колата с по-хубава, мой човек. Някога досега палил ли си автомобилен двигател без ключ?

73.

Когато приключиха, спряха да се измият в тоалетната на една бензиностанция и откраднаха сноп лалета от кофата пред магазина. На Дени му се искаше да са облечени с ризи и вратовръзки, но закъсняваха.

Всъщност вече беше тъмно, когато най-после спряха до малкото спретнато островче на „Сентръл Булевард“ в Брик Тауншип. Улицата бе тиха, с големи дървета, прострели от двете страни клоните си като арка над нея, а лекият бриз носеше от океана мирис на сол.

— Тук ли си израснал? — попита Дени, докато се оглеждаше. — Човече, защо изобщо си пожелал да се махнеш?

Мич сви рамене.

— Не знам, Дени. Така се случи.

Когато стигнаха до входната врата, Дени отвинти електрическата крушка на верандата и чак тогава натисна звънеца. Отвори им жена на средна възраст — пухкава като Мич, с обло лице като неговото — и присви очи в тъмното, за да види кой е.

— Това не е ли… Мичъл?

— Здрасти, мамо.

Кухненската кърпа се изплъзна между пръстите й.

— Мичъл! — И в следващия миг тя вече го дърпаше навътре в къщата, увила около него месестите си като наденици ръце. — Господи, господи, ти доведе момчето ми на гости и аз ти благодаря за това!

— Мамо, престани — гърчеше се Мич в опит да се изскубне от целувките й, ала не спираше да се усмихва, стиснал в ръка смачканите вече лалета. — Това е Дени — обяви той.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо — каза Дени.

— Много съжалявам, че се натрапихме така. Трябваше да се обадим предварително. Зная, че трябваше.

Бърнис Тали махна с ръка и пропъди извинението му като муха.

— Изобщо не се притеснявай. Влизай, влизай.

Когато посегна да затвори вратата, погледът й се спря върху луксозния „Лексус ЕС“, паркиран до бордюра.

— Обзалагам се, че сте много гладни, момчета — каза тя, без да обели и дума за колата.

— Да — отвърна Мич.

— Мич винаги е гладен — каза Дени и Бърнис се засмя така, сякаш го знаеше. Дясното й бедро се повдигаше рязко нагоре, докато вървеше, но тя подмина бастуна, окачен на съседната брава в коридора.

— Мичъл, предложи на приятеля си нещо за пиене. Аз ще видя какво мога да приготвя набързо.

Дени изостана малко, докато минаваха през всекидневната. Умело комбинирани мебели, но стари. Бабичка с ограничен бюджет. Къща от онзи тип, в който лесно би могъл да си представи баща си, опитващ се да пробута прахосмукачките си или ножовете, или каквото там продаваше преди години, за да плаща за бутилките уиски. Едва ли е бил толкова добър обаче. Кучият му син никога не пиеше нещо по-качествено от „Олд Крау“.

На малка странична масичка госпожа Тали държеше три снимки в позлатени рамки, подредени в идеална миниатюрна дъга. Едната на Исус, вдигнал поглед към бог. Другата на Мич — млад и недодялан в костюма си с вратовръзка. А третата бе военен портрет на чернокож мъж на средна възраст, в пълна униформа и прилична изложба на медали върху реверите.

Дени пристъпи в кухнята. Госпожа Тали се суетеше около печката, а Мич седеше зад бакелитовата маса с две отворени бири „Хайнекен“ пред себе си.

— Онзи човек там, на снимката, господин Тали ли е? — попита той.

Старицата замръзна за миг. Тя неволно спусна ръка към болния си крак, но после се обърна към хладилника и отвори вратата.

— Господин Тали си отиде преди две години — каза тя, без да се оглежда. — Мир на душата му.

— Съжалявам да го чуя — каза Дени. — Значи живеете съвсем сама, а? — Знаеше, че се държи отвратително, но нямаше избор.

Тя погрешно прие въпроса му за загриженост.

— О, добре съм, справям се. Има едно момче, което коси тревата и рине снега, а съседът ми Самюъл идва, ако имам нещо тежко за местене.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса, госпожо Тали. Не исках да…

— Не, не — прекъсна го тя и пропъди с ръка още един рояк невидими мухи. — Всичко е наред, наистина. Той беше добър човек.

— Добър човек, оставил след себе си чудесен син — добави Дени.

На лицето на госпожа Тали изгря усмивка.

— Така е, знам — каза тя и потупа широките рамене на Мич, докато минаваше покрай него от хладилника към кухненския плот с торба лук в ръка.

Дени видя как коляното на Мич започна нервно да се тресе под масата.

74.

Дори и без предизвестие, Бърнис Тали успя набързо да спретне чаудър по рецепта от Нова Англия, топъл хляб, салата и няколко картофа на микровълнова фурна, върху които имаше какво ли не — от масло и сметана до канадски бекон. Това беше най-вкусната вечеря, която Дени бе ял от началото на цялата тази каша — спане по приюти и в онзи раздрънкан „Събърбън“, който вече го нямаше, слава богу! Той доволно се тъпчеше, докато госпожа Тали бърбореше за някакви абсолютно непознати хора. Мич предимно слушаше.

Накрая, секунди след като бе погълнал огромна порция ванилов сладолед, обилно полят с шоколадов сос. Дени се облегна назад и изпружи крака.

— Госпожо, великолепна вечеря! — възкликна той.

Лицето на госпожа Тали грейна от радост.

— Още не си опитал прословутите ми гофрети — каза тя.

— Ние няма да нощуваме тук, мамо — рече Мич по-скоро на сладоледа си, отколкото на нея.

Лицето на жената веднага помръкна.

— Как така? Къде ще ходите в девет и половина вечерта?

— Тъкмо се връщаме от една конференция в Ню Йорк — бързо се намеси Дени. — Мич реши, че би било хубаво да се отбием, но утре сутрин трябва да сме обратно в Кливланд. Ще шофирам цяла нощ, за да стигнем навреме за работа.

— Разбирам — тихо каза тя, ала мъката в гласа й се усещаше.

— Знаете ли какво… — Дени се надигна и започна да прибира чиниите. — Защо вие двамата не отидете да си поприказвате във всекидневната? Аз ще почистя тук.

— Не, не… — започна тя, но в крайна сметка той успя да я придума да излезе от стаята.

Щом остана сам, Дени нахлузи жълтите й гумени ръкавици и изми всички чинии на ръка. Избърса мивката, плотовете, масата, хладилника, както й двете бирени бутилки, които беше изпил. После напъха ръкавиците в джоба си.

Половин час по-късно двамата с Мич вече крачеха към колата.

— Симпатична дама, добър човек и прекрасен готвач — каза Дени. — Съжалявам, че не можем да останем по-дълго.

— Всичко е наред — отвърна Мич. — Имаме работа за вършене във Вашингтон.

Дени го тупна приятелски по рамото за тези му думи. По всичко изглеждаше, че Мич започваше да се концентрира и да идва на себе си.

Щом стигнаха до бордюра. Дени рязко спря и щракна с пръсти.

— Чакай малко. Забравих портфейла си в кухнята. Веднага се връщам.

— Аз ще го взема — предложи Мич, но Дени го спря.

— Лоша идея, Мичи. Видя лицето на майка си току-що. Не искаш да я разплакваш отново, нали?

— Не… предполагам — каза Мич.

— Разбира се, че не искаш. А сега се настани удобно в колата и не излизай от там. Ще се върна за нула време.

75.

Прекарвах колкото се може повече време вкъщи, включително и часовете за канцеларска работа. Покрай Кайл Крейг, патриотите снайперисти и тези нови убийства с числата таванският ми кабинет преливаше от материали по случаите като никога досега. Това включваше купища снимки от местопрестъпленията, затова казах на децата, че достъпът до кабинета на татко се забранява за неопределено време — което обясняваше и телефонното обаждане, което получих от Джени онзи следобед.

— Здравей, Алекс, на телефона е Джанел Прокудената. Обаждам се от далечните земи на втория етаж.

Дъщеря ми винаги е била дървен философ със страхотно чувство за хумор. Аз просто се опитвам да й подражавам.

— Привет, Джанел. Как вървят нещата на долната земя?

— Имаш посетител, татко — каза тя, вече делово. — На входната врата те чака мъж на име Сийгъл. Агент от ФБР.

Отначало помислих, че не съм я чул добре. Какво търсеше Макс Сийгъл в къщата ми? Последното ни спречкване бе най-лошото от всички досегашни.

— Татко?

— Веднага слизам — казах.

Когато стигнах до втория етаж, Джени вече ме чакаше и веднага ме последва по стълбите, но аз й казах да стои вътре.

На излизане затворих входната врата след себе си.

Сийгъл стоеше на стълбите. Имаше доста бруклински вид в джинсите и черното си кожено яке. В едната си ръка държеше черна каска, а в другата — кафява хартиена торба.

Един от охранителите, Дейвид Брандабър, стърчеше на верандата между Макс и вратата.

— Всичко е наред, Дейвид — казах. — Познавам го.

Двамата изчакахме Дейвид да се прибере в колата си, преди да започнем разговора.

— Какво правиш тук, Макс? — попитах.

Сийгъл се качи на следващото стъпало, колкото да ми подаде торбата. По лицето му разбрах, че нещо се е променило.

— Не бях сигурен какво харесваш — каза.

Извадих малка бутилка „Джони Уокър Блек“. Дар за примирие, предположих, но покрай Сийгъл просто не знаех какво да си мисля.

— Знам, знам. Агент Шизо, нали?

— Нещо такова — отвърнах.

— Виж какво, Алекс, осъзнавам, че не е лесно да се работи с мен. Приемам цялата тази гадост много лично. Не би трябвало, но е така. Чувствителен съм до безобразие. Може би това е част от онова, което ме прави добър в работата ми, но понякога се държа като истински задник.

Исках да кажа: „Понякога?“, но се въздържах и изчаках да чуя какво още има да каже Сийгъл.

— Както и да е — продължи той, — просто исках да ти кажа, че знам колко си зает напоследък и ако имаш нужда от нещо, можеш да ми се обаждаш по всяко време. За каквото и да е — информация от Бюрото или просто допълнителна охрана за къщата, без значение.

Той се вгледа в безизразното ми лице и внезапно се усмихна.

— Наистина. Не е някаква уловка. Съвсем искрен съм.

Исках да му повярвам. Това със сигурност щеше да улесни нещата. Но инстинктът ми подсказваше да не му се доверявам все още. Не можех да го потисна просто ей така, заради бутилка уиски.

После вратата зад мен се отвори и на прага се появи Бри.

— Всичко наред ли е? — попита.

Сийгъл се изкиска.

— Явно репутацията ми ме е изпреварила.

— Всъщност имаме тийнейджърска новинарска служба, базирана на вътрешното стълбище — уточни Бри и протегна ръка. Вечният миротворец. — Аз съм Бри Стоун.

— Детектив Стоун — поясни той. — Разбира се. Приятно ми е да се запознаем. Макс Сийгъл, кошмарът на Алекс от Бюрото. От време на време виждаме нещата по различен начин.

— Носят се такива слухове — каза тя и двамата се засмяха. Ситуацията добиваше оттенък на сюрреализъм. За пръв път виждах тази страна на Сийгъл: дружелюбната му, всичко друго, но не и нарцистична страна. Появила се внезапно, от нищото.

— Макс просто намина да остави това — казах аз и й показах бутилката скоч.

— Е… — Сийгъл слезе едно стъпало в посока към тротоара. — Мисията ми е изпълнена. Радвам се, че се запознахме, детектив Стоун.

— Остани за едно питие — предложи тя и стисна леко ръката ми. — Късен следобед е. Сигурна съм, че всички имаме нужда от малко почивка.

Поканата й бе напълно искрена; всички знаехме какво се опитва да направи. Сийгъл ме погледна и сви рамене. Аз имах последната дума и честно казано, ми се искаше да кажа „не“, но това би създало допълнително напрежение, от което нямахме нужда точно в този момент.

— Заповядай — казах аз и махнах към входната врата. — Mi casa es su casa7, Макс.

Джени се бе оттеглила чак до кухненската маса, Нана и Али играеха на карти „Гоу Фиш“ — новата страст на Али напоследък, — ала всички втренчиха погледи в нас, когато влязохме в кухнята.

— Макс, това са всички. Реджина, Джени, Али, това е агент Сийгъл.

Али впери поглед в мотоциклетната каска и Сийгъл я постави пред него.

— Ето, младежо. Пробвай я, ако искаш.

Али ме погледна и аз кимнах одобрително. После извадих няколко чаши, лед и две бутилки минерална вода за децата. Нана се запъти да отвори шкафа, в който държахме бисквитите и чипса, но аз дискретно й дадох знак да не го прави.

— Домът ви е много хубав — каза Сийгъл, загледан през прозореца към задния двор. — Чудесен квартал в сърцето на града.

— Благодаря — отвърнах аз и раздадох питиетата. Скоч за мен, Сийгъл и Бри и вода за Нана.

— Наздраве за новото начало — многозначително каза Бри и вдигна чашата си.

— Наздраве за началото на лятото! — добави Али.

Сийгъл му се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— И наздраве за това чудесно семейство — допълни той. — За мен е удоволствие да ви познавам.

76.

Понякога пробивът в дело за убийство идва съвсем внезапно — като обаждане в неделя сутрин от място, което най-малко си очаквал.

— Детектив Крос?

— Да?

— Обажда се детектив Скот Кауън от полицейското управление в Брик Тауншип, Ню Джърси. Мисля, че имаме информация във връзка с вашите снайперисти.

Вашингтонската полиция получаваше стотици — буквално — сведения по случая със снайперистите на новооткритата си гореща телефонна линия. Над 99% от тези обаждания се оказваха измишльотини или пък не довеждаха до нищо, но Кауън бе успял да премине цедката на диспечера, а това бе достатъчно, за да прикове вниманието ми. Обърнах вестника на една страна и започнах да пиша в празното място до кръстословицата. Кауън. Брик Тауншип.

— Слушам ви — казах.

— Вчера следобед извадихме бял „Събърбън“ ’92 от езерото Търн Мил. Без регистрационни табели, естествено, но онзи, който го с направил, едва ли е очаквал да го открием, или поне не толкова скоро. Работата е там, че този уикенд имахме светлинно въздушно шоу на летището и двама от летците са забелязали нещо в езерото, та се обадиха…

— И? — прекъснах го. Кауън умееше да говори, без изобщо да си поема дъх.

— И… мисля си, че не може да е бил във водата повече от две денонощия, защото успяхме да свалим няколко доста добри пръстови отпечатъка. Шест от тях са с по дузина и повече точки, което беше чудесно на теория, докато не се оказа, че нито един от тях не излиза при проверката в базата данни на ФБР.

— Детективе, извинете ме, но можете ли да ми обясните какво общо има това с моя случай?

— Ами, ето за какво става въпрос. Мислех си, че сме приключили с тези отпечатъци, но тази сутрин ми се обадиха по телефона… Оказва се, че един от тези шест отпечатъка съвпада с този на вашия „неизвестен субект“.

Ето това вече е нещо. Станах от дивана и изкачих стълбите към тавана по две наведнъж. Имах нужда от записките си, незабавно.

„Неизвестен субект“ бе единственото име, с което разполагахме за нашия стрелец фантом. Оставените от него два отпечатъка — в нощта на първото убийство, а след това и върху паметника пред полицията — бяха показни, като визитна картичка. Този нов отпечатък ми изглеждаше по-скоро като грешка, а на този етап от играта аз просто обожавах подобни грешки.

Запитах се дали останалите отпечатъци от колата принадлежаха на същия човек, или разполагахме със следи за двамата членове на нашия снайперистки екип.

Реших да запазя тази мисъл за себе си, поне засега.

— Детектив Кауън от Брик Тауншип, вие сте моят герой не за деня, а за целия месец! Можете ли да ми изпратите всичко, с което разполагате? — попитах.

— Дайте ми имейл адреса си — каза той. — Всичко е сканирано и готово за изпращане. Имаме шест пълни отпечатъка, както вече казах, плюс още девет частични. Просто имахме късмет, че извадихме автомобила толкова бързо…

— Диктувам имейл адреса си. — Избълвах буквите една след друга. — Съжалявам, че ви пришпорвам, но нямам търпение да получа информацията.

— Всичко е наред. — Пръстите му затракаха по клавиатурата. — Готово, изпратих го. Ако имате нужда от нещо друго или искате да дойдете да огледате наоколо, или какво то и да е, просто ми се обадете.

— Непременно — казах.

Всъщност, докато той говореше, аз вече бях проучил на лаптопа си маршрута до Брик Тауншип, Ню Джърси. Ако всичко това се окажеше такова, каквото изглеждаше, щях да се срещна лице в лице с детектив Кауън още днес и двамата с него щяхме да огледаме наоколо — или каквото и да е.

77.

Проблемът с новите отпечатъци от Ню Джърси се състоеше в това, че нямах с какво да ги сравня. Липсваха криминални досиета и съответно нямаше никакъв начин да разбера дали всички отпечатъци принадлежаха на същия човек, или не.

Замислих се за предложението на Макс Сийгъл за помощ от онзи ден. С ресурсите на Бюрото той може би щеше да свърши много повече работа от детектив Скот Кауън. Ала още не се чувствах готов за подобна стъпка.

Вместо това потърсих отново Карл Фрилендър от отдел „Криминални разследвания“ на Военна полиция. Реших, че ще е по-добре да се придържам към добре познатото старо, макар че той се намираше в другия край на света и вероятно вече му призляваше от обажданията ми.

— Два пъти за един месец, Алекс? Ще се наложи да те снабдим със служебна карта — каза той. — Кажи какво мога да направя за вас.

— Междувременно ти дължа още едно питие. Освен това е много вероятно да преследвам същия призрак като предишния път, но искам да съм сигурен. Имам още шест отпечатъка, които искам да проверя в цивилната база данни. Може всичките да са на един човек, но може и да не са.

Кауън се оказа прав за качеството на отпечатъците. Стандартът на Вашингтонската полиция е тринайсет точки, което означава всяко място, на което завършва гънка или издатина или се пресича с друга гънка или издатина. Ако два отпечатъка се събират в тринайсет или повече от тези места, това е статистическо съвпадение, а аз имах на разположение сканираните снимки на половин дузина качествени отпечатъци.

Карл ми каза да му ги изпратя и да очаквам резултата след около час.

Обади ми се петдесет минути по-късно, точно както обеща.

— Ами, новината е едновременно и добра, и лоша — започна той. — Два от шестте отпечатъка, които ми изпрати, се оказаха военни. Оставени са от показалеца и средния пръст на Стивън Хенеси, служил в специалните въоръжени сили на САЩ „Делта Форс“, в периода между 1989 — 2002 г.

— „Делта Форс“? Ето че имаме червен флаг — казах.

— Аха, човекът е участвал във военните действия в Панама, в операция „Пустинна буря“, в Сомалия, и — обърни внимание — е преминал обучение по стрелба с дългостволно оръжие за сухопътните сили в Кундиз. Това вече е дяволски правдоподобна характеристика за снайперист.

Почувствах се така, сякаш монетният ми игрален автомат току-що е улучил три седмици. С почти стопроцентова сигурност можех да кажа, че сме открили втория стрелец и дори знаем името му.

— А последният му известен адрес? — попитах. — Знаем ли къде е Хенеси в момента?

— Да, това е лошата част от новината — отвърна Карл. — Гробище „Кейв Хил“ в Луисвил, Кентъки. Хенеси е мъртъв от години, Алекс.

78.

Четирите часа шофиране до Ню Джърси изминаха неусетно. Може би защото мозъкът ми не спираше да работи. Твърде жалко, че не разполагах с излишно време, иначе с удоволствие бих се отбил да видя братовчед ми Джими Паркър в ресторанта му „Ред Хат“ на брега на Хъдсън в Ървингтън.

Господи, имах огромна нужда от почивка и вкусна храна.

Може би в гроба в Луисвил имаше някой погребан, но аз бях готов да се обзаложа, че това не беше истинският Стивън Хенеси. Не и този, оставил отпечатъците си върху онзи „Събърбън“.

Оставаше въпросът под каква самоличност се прикриваше Хенеси през последните няколко години. И къде беше сега? И каква работа имаха в Ню Джърси той и партньорът му фантом?

Възнамерявах да се срещна с детектив Кауън при езерото Търн Мил, откъдето е била извадена колата. Исках да огледам района на дневна светлина, а после да го придружа до паркинга за конфискувани автомобили, за да видя самото превозно средство.

Ала когато звъннах на Кауън, за да му кажа, че съм съвсем наблизо, той не вдигна.

Същото се случи и когато пристигнах на уговореното място в южния край на езерото. Ядосах се, но не ми оставаше нищо друго, освен да сляза от колата и да огледам наоколо.

Търн Мил бе един от няколкото водни басейна в резервата Колиърс Милс, който заемаше хиляди акри земя. От това място виждах само дървета, вода и черния път, по който току-що бях пристигнал. Идеалното място да потопиш автомобил, без да те забележи някой.

Ивицата земя до водата бе отъпкана и набраздена с дълбоки следи от гуми, вероятно след полицейската акция по изваждането на събърбъна. Предположих, че колата е била бутната във водата от ръба на дървения мост, при който езерото се стесняваше в канал.

Гледайки отгоре, човек би помислил, че водата е достатъчно дълбока, но очевидно не беше. Но така или иначе подобна грешка нямаше как да бъде поправена.

Приключих с огледа и тръгнах обратно към автомобила си. Реших, че едва ли ще е особено трудно да открия полицейското управление в града, ала точно тогава забелязах на пътя патрулна кола, която се движеше в моя посока, при това много бързо.

Носеше се с бясна скорост покрай езерото, после свърна към гората, а малко по-късно отново се показа между дърветата и паркира точно зад моята.

Отвътре излезе руса жена в полицейска униформа и ми махна за поздрав.

— Детектив Крос?

— Да?

— Аз съм полицай Гуаданьо. Детектив Кауън ме помоли да ви открия и да се върна с вас по най-бързия начин. В града имаме убийство, жена на име Бърнис Тали.

Очевидно искаше да ми каже, че Кауън вече не работи по моя случай.

— Можеш ли да ме придружиш до паркинга за конфискувани автомобили, или трябва да получа разрешение от някого? — попитах.

— Не — отговори тя. — Имам предвид… не сте ме разбрали правилно. Кауън иска да дойдете на местопрестъплението. Той смята, че убийството на госпожа Тали може да има връзка с вашия случай.

— Със събърбъна? — недоумявах. — Или със снайперистите?

Жената смутено заопипва ръба на шапката си. Изглеждаше леко притеснена.

— Вероятно и с двете — каза. — Може да се окаже случайност, но преди две години съпругът на същата тази жена беше открит мъртъв — застрелян — точно на това място. — Тя посочи към малка горичка на трийсетина метра от нас. — Тогава съдебният лекар го определи като инцидент по време на лов, но извършителят остана неизвестен. Кауън смята, че който и да е бутнал онзи събърбън във водата, не е дошъл на това място случайно. Честно казано, при нас убийствата са рядко срещано явление. Като основен заподозрян и за двата смъртни случая той посочва сина — Мичъл Тали.

Тя замълча, подпря ръка на отворената врата и ме погледна право в очите.

— Детективе, може и да не ми влиза в работата, но смятате ли, че е възможно това да е вашият вашингтонски стрелец? Следя случая от самото начало.

Предпочетох да премълча.

— Нека първо огледам местопрестъплението, преди да кажа каквото и да било — отвърнах.

Ала отговорът на въпроса й беше да.

79.

Пред дома на Бърнис Тали имаше две патрулни коли, когато пристигнахме. Къщата бе опасана с полицейска лента, а съседите наблюдаваха случващото се от тротоарите. Изобщо не се съмнявах, че всички до един щяха да заключат вратите и прозорците си не само тази нощ, а много нощи занапред.

Моята придружителка ме въведе вътре и ме представи на детектив Скот Кауън, който очевидно командваше парада тук. Беше висок, широкоплещест мъж, с лъскава гола глава, която отразяваше светлината, докато говореше — а той не спираше да говори.

Точно както и по телефона, Кауън ме посрещна с дълъг, но съдържателен монолог.

Госпожа Тали била открита мъртва на пода в кухнята си от момчето, което идвало да коси моравата всяка неделя. Убита с един изстрел от упор в слепоочието, по всяка вероятност с девети калибър. Все още не се знаеше точният час на смъртта, но бе настъпила някъде през последните седемдесет и два часа.

Предполагаше се, че жената е живеела сама, откакто синът й Мичъл напуснал дома преди две години — почти веднага след убийството на бащата. Освен това се носели слухове, че господин Тали старши често посягал на жена си приживе, а може би и на сина си.

— Това може да се приеме за евентуален мотив, поне за смъртта на бащата — добави Кауън. — А що се отнася до причината да дойде тук и да убие майка си, какво ли не бих дал да я узная. А да не забравяме и всичко това тук.

Той посочи към един рафт във всекидневната, претрупан с трофеи и медали. Забелязах, че всичките бяха награди за стрелба — от клуб „Пушка и пистолет“ в Ню Джърси, от Националната оръжейна асоциация, от различни състезания на петдесет и триста метра, награди за умения в стрелба по мишена. Болшинството бяха за първо място, а останалите — за второ и трето.

— Хлапето е шампион — каза Кауън. — Някакъв феномен или нещо такова. И същевременно малко… сещаш се. Малоумен.

Той посочи към една от помощните масички, на която имаше снимка в рамка.

— Това е той, може би с десетина години по-млад. Търсим нещо по-актуално, което да използваме.

Момчето от снимката изглеждаше на около шестнайсет. Имаше обло лице, почти херувимско, с изключение на глуповатия поглед и жалкия опит за мустак. Трудно ми беше да си представя, че някой го е приемал толкова сериозно на неговата възраст.

Оръжията са неговата сила — помислих си. — винаги са били.

Отново огледах всички трофеи и награди. Това сигурно бе единственото нещо, което Мичъл Тали умееше да прави добре. Единственото умение, което притежаваше. На фона на цялата ситуация нещата като че ли придобиваха смисъл.

— Кога за последно са го виждали тук? — попитах. — Идвал ли е някога на гости?

Кауън сви рамене извинително.

— Все още не сме сигурни. Хващаш ни в самото начало на цялата тази работа — каза. — Още не сме започнали да сваляме отпечатъци. Току-що открихме майката. Просто имаш късмет, че си тук.

— Да, голям съм късметлия.

Имах усещането, че широката известност на случая със снайперистите караше хората тук да се чувстват напрегнати. Сякаш всички знаеха кой съм и се стараеха да спазват дистанция.

— Не се тревожи. Дотук се справяте точно според очакванията ми — казах. — Но вече имам някои идеи как да процедираме оттук нататък.

80.

Няколко неща се случиха наистина бързо в Брик Тауншип, предимно защото положих усилия в тази насока.

Задействах контактите си във вашингтонската Оперативна разузнавателна група, за да открия координатора на ОРГ в областното полицейско управление на Нюарк. Тъй като беше неделя вечер и защото имахме достатъчно основание да вярваме, че Мичъл Тали бе прекрачил — или щеше да прекрачи — границите на закона, успяхме да получим временно разрешение за задържане. Оттам нататък Кауън разполагаше с четиридесет и осем часа, за да се снабди с валидна заповед за арест, подписана и подпечатана. Междувременно Нюарк можеше незабавно да разпространи информацията до полицейските управления по цялото източно крайбрежие.

Идеята бе да не споменаваме — засега — Стивън Хенеси и изобщо наличието на съучастник. Разрешението за задържане уточняваше, че Мичъл Тали се издирва за разпит във връзка със смъртта на Бърнис и Робърт Тали — нищо повече. Където и да се намираха нашите предполагаеми стрелци, не исках те да знаят, че сме свързали каквото и да било от този случай с вашингтонските убийства, докато не разполагах с повече информация.

Кауън се съгласи да ме държи в течение. Междувременно свързах неговите хора с оперативната група от Нюарк, за да се включат в търсенето на заподозрения. В един от албумите на майка му открихме по-актуална снимка, която бе включена в полицейските списъци на издирвани хора.

Реално погледнато, никой не очакваше, че Тали може да е наблизо. Усилията бяха насочени предимно в проучване на докладите за откраднати автомобили, наблюдение на транспортни възли и преглеждане на записите от камерите за наблюдение по регионалните летища, автобусни и железопътни гари. Ако имахме късмет, щяхме да попаднем на очевидец или дори на видеозапис с прилично качество.

До този момент най-близкото подобие на свидетелско показание бе дошло от възрастна съседка на госпожа Тали. Преди няколко вечери тя видяла автомобил, тип седан, паркиран пред къщата, но не могла да си спомни нито каква марка е, нито какъв цвят, нито дори колко време е бил там.

Колкото и оскъдна да бе информацията, аз я препратих на Джером Търман, който проверяваше всички подробности относно автомобилите по този случай от самото начало.

Вече се чувствах така, сякаш не съм се прибирал у дома много отдавна. Може би Тали и Хенеси не планираха да се връщат във Вашингтон, ако изобщо живееха там, разбира се. Аз обаче усещах друго. Ако предчувствието ми не ме лъжеше, те вече бяха там и планираха следващия си удар.

Веднага щом уредих всичко с детектив Кауън, се качих в колата и потеглих към къщи. С висока скорост и включена сирена през целия път.

81.

В осем и половина на следващата сутрин Колийн Брофи свърна от „И стрийт“ и влезе в двора на църквата, където я чаках аз — пред редакцията на „Тру Прес“. Имаше претъпкана раница на гърба, купчина вестници в ръцете и догаряща цигара между устните.

— О, боже! — изпъшка тя, когато ме видя. — Пак вие. Какво искате сега?

— Не бих дошъл, ако не беше важно, госпожице Брофи. Напълно наясно съм как се чувствате около всичко това — казах. И все пак, след дългото шофиране в неделя не бях в настроение за „фасони“, както обича да казва Сампсън.

Редакторът на „Тру Прес“ остави на земята купчината вестници и седна на каменната пейка, от която аз току-що бях станал.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с добре познатия сарказъм. — Сякаш имам някакъв избор.

Показах й снимката на Мичъл Тали.

— Познавате ли този мъж?

— О, я стига! — веднага каза тя. — Нали не смятате, че това е човекът, който ми изпрати онези имейли?

— Ще приема това за положителен отговор. Благодаря. Кога го видяхте за последно?

Преди да отговори, тя извади нова цигара и я запали от старата.

— Наистина ли се налага да участвам в това? — тросна се. — Доверието, което сме изградили с тези хора, е толкова крехко.

— Не се опитвам да заловя обикновен джебчия, госпожице Брофи.

— Разбирам, но аз се тревожа именно за джебчиите. На много бездомни хора, с които работя, им се налага да прекрачват закона от време на време, за да оцелеят. Ако някой от тях ме види да говоря с вас…

— Разговорът ни може да остане поверителен — казах.

— Не е нужно някой да знае за него. Така де, ако изобщо го проведем. Познавате ли този мъж?

След поредната дълга пауза и още няколко дръпвания от цигарата тя най-после каза:

— Видях го за последно миналата седмица, ако не се лъжа. Дойдоха да вземат вестниците си в сряда, като всички останали.

— Дойдоха? Множествено число? — попитах.

— Да. Мич и приятелят му Дени. Те са малко… като…

— Тя млъкна внезапно и бавно вдигна поглед към мен. Очевидно току-що бе разбрала колко прави две и две. Или по-точно едно и едно. — О, господи! — изпъшка тя.

— Неразделни са, като екип са. Това са хората, които търсите, нали?

Усетих онова щракване в мозъка, когато нещо е отишло точно на мястото си. Нима бях открил Стивън Хенеси?

— Каква е фамилията на Дени? — попитах.

— Честно казано, не знам — отвърна тя. — Той е бял, висок, слаб. Винаги ходи небръснат и… — Тя махна с ръка под челюстта си. — Брадичката му е някак хлътнала, ако мога така да се изразя. Той е нещо като тартор, Мич по-скоро го следва.

— Казвате, че вземат вестниците си всяка сряда?

Тя кимна.

— Понякога идват за още, ако успеят да ги продадат по-бързо, но напоследък не съм ги виждала. Заклевам се. Вече разбирам, че нещата са много сериозни.

— Вярвам ви — казах. Държанието й бе коренно променено. Сега изглеждаше най-вече тъжна. — Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия?

— Навсякъде. Дени има един стар бял събърбън, с който се придвижват, когато имат пари за гориво. Знам, че понякога спят вътре. — Събърбъна вече го нямаше, но реших да спестя тази информация на госпожица Брофи.

— Проверете в приютите. На последната страница във вестника има списък с адресите им. — Тя взе едно копие от купчината и ми го подаде. — Господи… знаете ли, мразя се, че ви казах всичко това.

— Недейте — отвърнах аз и й подадох един долар за вестника. — Постъпихте правилно.

Най-после.

82.

След цял ден обикаляне на приюти и кухни с безплатна храна за бездомници знаех точно толкова, колкото и сутринта. Тали и Хенеси можеха да са все още в Ню Джърси. Или в Канада. Или вдън земя.

Ала когато се върнах в кабинета си, за да взема няколко папки за вкъщи, Джером Търман ме настигна до асансьора.

— Алекс, тръгваш ли си?

— Да.

— Ще ти се наложи да останеш. — Той вдигна пред себе си лист хартия с някаква разпечатка. — Мисля, че от това тук може да излезе нещо. Нещо интересно.

Обикновено Джером работи в Първо районно управление, но аз му бях издействал местенце в Отдела за автомобилни кражби, надолу по коридора, където да проучва свързаната с превозни средства информация. И под „местенце“ имам предвид купчина кашони в техния архив, където да си постави лаптопа, но Джером не бе от онези, които обичат да се оплакват.

Настоящата разпечатка съдържаше списък с регистрационните номера на издирвани автомобили, свалени от базата данни на Националния информационен център за криминални престъпления. Един от тях бе ограден със синя химикалка.

NJ-DCY 488

— „Лексус ЕС“, обявен за откраднат от жилищен комплекс в Колиърс Милс, Ню Джърси. Това е на няколко километра надолу по пътя от мястото, където е бил потопен вашият бял „Събърбън“.

Леко се усмихнах.

— Кажи ми, че има още, Джером — казах. — Има и още, нали?

— Има. Най-добрата част всъщност. Една от камерите с четец за регистрационни табели е уловила този номер на излизане от дългосрочен паркинг на летище „Роналд Рейгън“. В събота сутринта, 04:45 часа.

Четецът за регистрационни табели използва софтуер за оптично сканиране, който регистрира задните номера на минаващите коли и автоматично ги пуска за проверка в списъците с издирвани и откраднати автомобили. Удивително технологично чудо, макар и с дребни недостатъци, които тепърва щяха да се отстраняват.

— Има ли причина да разбираме за това чак сега? — попитах. — Изминали са повече от четиридесет и осем часа. Какъв е бил проблемът?

— Системата не сверява автоматично данните от летището. Събраната информация се сваля веднъж на ден, от понеделник до петък. Това го получих преди няколко минути. И все пак, Алекс, крайният извод? Предполагам, че твоите птички са се прибрали в гнездото да спят.

— Предполагам, че си прав — казах аз и тръгнах обратно към кабинета си.

Ала още преди да съм стигнал до бюрото си, вълнението ми започна да отстъпва място на друг вид емоция. В най-добрия случай това беше нож с две остриета. Имайки предвид затягащия се обръч около Тали и Хенеси, точно в момента нямаше много причини, поради които те биха се върнали във Вашингтон. По всяка вероятност, ако скоро не откриехме поне единия от тях, някоя друга лисица в кокошарника щеше да получи куршум в мозъка.

Нищо не помага по-добре в работата така, както мъничко напрежение, нали?

83.

Беше малко след полунощ, когато Дени се приближи до черния „Линкълн Таун Кар“, паркиран на „Върмонт авеню“, отвори вратата и влезе вътре. Човекът, когото познаваше само с името Закари, го чакаше. Безименният шофьор и главорез на Закари седеше с лице към волана.

— Времето ни изтича — директно започна Дени. — Трябва да приключваме с тази работа, преди нещата да са се взривили.

— Съгласни сме — каза Закари. Все едно беше негово решение. Все едно великанът в кулата от слонова кост — който и да бе той — не дърпаше конците, не пишеше чековете и не раздаваше заповедите.

Закари бръкна в джоба на гърба на предната седалка, измъкна оттам обикновен плик от кафява хартия и му го подаде.

— Това ще бъде последната ни спогодба — каза. — Хайде, отвори го.

Спогодба. Този човек се вземаше твърде насериозно.

В плика имаше две досиета, ако изобщо можеха да се нарекат така — няколко снимки, малко текст и няколко карти от Google, изрязани и залепени върху копирна хартия като нечий скапан училищен проект за домашна работа. Където и да харчеше милиардите си големият шеф, със сигурност не отделяше нищо за документална подготовка на спогодбите си.

Затова пък имената на досиетата бяха просто впечатляващи.

— Гледай ти! — възкликна Дени. — Изглежда, твоят човек иска да си отиде с гръм и трясък. Шегичка. Без допълнително таксуване.

Закари намести претенциозните си очила с рогови рамки малко по-нагоре на носа си.

— Просто… се съсредоточи върху материала — каза.

Би било хубаво да разтърси този човек поне веднъж. Нищо сериозно, просто колкото да предизвика някакво изражение върху лицето му. Каквото и да било изражение би му се отразило добре.

Но моментът не бе подходящ за изпълнения, тип волна програма. Затова Дени замълча и отдели няколко минути, за да попие информацията. После пъхна плика обратно в джоба на седалката и се облегна назад.

Следваше рутинната част. Закари се протегна към предната седалка, взе брезентовата торба от господин Ярка Индивидуалност и я постави на облегалката помежду им. Дени я взе.

И веднага усети колко е лека.

— Какво, по дяволите, е това? — ядоса се той и я пусна обратно.

— Това — отвърна Закари — е една трета. Ще получиш останалото после. Този път ще процедираме малко по-различно.

— О, да, бъди сигурен! — каза той и в следващия миг, съвсем неочаквано, шофьорът скочи от мястото си, протегна ръка през облегалката и насочи тлъсто 45-милиметрово дуло в лицето на Дени. Той дори усети лека миризма на барут, което значеше, че оръжието е било използвано съвсем наскоро.

— Сега ме чуй — заговори Закари. Гласът му звучеше като котешко мъркаме. — Ще си получиш цялата обещана сума. Единствената промяна тук е в нашите условия на доставка.

— Пълни глупости! — каза Дени. — Това, което правите в момента с мен, е недопустимо.

— Просто мълчи и слушай — продължи Закари. — Проявата ви на непрофесионализъм в Ню Джърси не бе приета добре, Стивън. Сега, когато властите знаят кои сте, това е просто добро бизнес предложение. Е, ще приключим ли успешно с тази работа, или не?

Въпросът бе риторичен — и Дени не отговори. Вместо това протегна ръка и взе отново торбата. Достатъчно красноречива реакция. Дулото на пистолета се отдръпна от лицето му, а шофьорът се върна на мястото си.

— Видя ли колата, паркирана зад нас? — кротко попита Закари, все едно седяха и водеха приятелски разговор от самото начало.

Да, видя я — старо синьо комби „Субару“ с регистрационни табели от щата Вирджиния. Никога не бе преставал да бъде много наблюдателен.

— Какво за нея? — попита той.

— Трябва да се махнете от града. Вземи Мич и идете на някое усамотено място — Западна Вирджиния или където прецениш, че ще е най-добре.

— Просто ей така? А какво да кажа на Мич? — попита Дени. — Той и бездруго вече задава твърде много въпроси.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Вземи и това. — Закари му подаде сребрист телефон „Нокия“, най-вероятно кодиран. — Дръж го изключен, но го проверявай по няколко пъти на ден. И бъди готов да тръгнеш, когато ти кажем.

— Питам от чисто любопитство — рече Дени. — Защо говориш в множествено число? Ти изобщо знаеш ли за кого работиш?

Закари се протегна и отвори вратата от страната на Дени. Бяха приключили.

— Това е големият ти удар, Дени — каза. — Не го прецаквай. Никакви грешки повече.

84.

На втория ден от обикаляното на приюти за бездомници направих онова, което вече трябваше да съм направил — включих още хора от екипа си, в това число и Сампсън. Възползвах се дори от предложението за помощ на Макс Сийгъл и го помолих за подкрепление.

Макс ме изненада, като се появи лично, заедно с двама енергични млади помощници. Разделихме си списъка с адреси и се споразумяхме да се срещнем преди сервирането на вечерята в един от най-големите приюти в града.

В пет следобед всички стояхме пред „Линдхолм Фемили Сървисиз“, когато отвориха вратите си за вечеря. Приютът раздаваше над хиляда порции дневно. Клиентелата бе всичко онова, което можете да си представите, че и малко отгоре.

Имаше семейства с деца, хора, които си говореха сами, други изглеждаха така, сякаш току-що излизаха от някой офис — и всички те ядяха рамо до рамо на дългите маси в столовата.

През първия един час всичко протече по разочароващо сходен на предишния ден начин. Никой от хората, пожелали да разговарят с мен, не разпозна пито Мич, нито Дени на старата снимка от досието на Стивън Хенеси. А някои хора категорично отказваха да отговарят на въпросите на полицейски служители.

Един от присъстващите мъже изглеждаше така, сякаш живееше в свой собствен свят. Седеше с гръб към всички останали, а подносът с храната му едва се крепеше на ръба на масата. Мърмореше си нещо, когато се приближих до него.

— Може ли да поговорим за минутка? — попитах.

Устните му спряха да се движат, но погледът му остана вперен в масата, затова поставих снимката в полезрението му, така че да я види.

— Опитваме се да доставим съобщение до този човек, Мич Тали. Починал е негов близък и трябва да го уведомим.

Това е една от онези полуистини, които понякога се налага да използваш, ако искаш да си свършиш работата. Днес всички носехме нормални цивилни дрехи. На подобни места саката и вратовръзките спъват всякакъв напредък.

Мъжът поклати глава.

— Не — отсече той. Твърде бързо. — Не. Не го познавам. — Имаше силен акцент, който ми прозвуча като източноевропейски.

— Погледни още веднъж — настоях. — Мич Тали? Обикновено се мотае заедно с един друг мъж на име Дени. Звучи ли ти познато?

Той хвърли още един поглед на снимката и разсеяно поглади сплъстената си прошарена брада.

— Не — повтори, като старателно избягваше погледа ми. — Съжалявам, не го познавам.

Реших да не го измъчвам повече.

— Добре — казах. — Ако се сетиш за нещо, ще бъда наоколо още известно време.

Още щом отстъпих встрани, той отново започна да си мърмори. Имах някакво смътно предчувствие, затова продължих да го държа под око.

Точно както и предполагах, веднага щом започнах да говоря със следващия човек, мърморкото стана да си тръгва. Подносът му с почти недокоснатата вечеря остана на масата.

— Извинете, господине? — извиках аз толкова високо, че неколцина от присъстващите обърнаха глави към мен.

Но не и той. Той просто продължи да върви.

— Господине?

Тръгнах след него, а това привлече вниманието на Сампсън. Мърморкото очевидно се изнасяше по най-бързия начин към изхода. Когато най-после погледна назад и осъзна, че вървим след него, хукна да бяга. Изхвърча през двойната врата и се затича по Втора улица.

85.

Нашият беглец бе стигнал почти до ъгъла, когато двамата със Сампсън излязохме навън. Изглеждаше на около петдесет, но се движеше доста бързо за годините си.

— По дяволите… по дяволите…

Преследването пеш е ужасна работа. Наистина. Независимо от обстоятелствата, това е последното нещо, което човек би искал да прави в края на дълъг работен ден. А ето че точно в момента двамата със Сампсън си скъсвахме задниците от тичане подир някакъв луд.

Извиках му няколко пъти да спре, но това очевидно не влизаше в плановете му.

Автомобилното задръстване по „Ди стрийт“ му помогна да пресече улицата сравнително лесно.

Втурнах се след него и успях да се шмугна между едно такси и камион на ЕМКОР. В същото време няколко мъже, насядали на пластмасови столове пред приюта, крещяха след нас:

— Тичай, момче! Тичай!

— Дай, дай, дай, дай, дай!

Предположих, че не подкрепят мен.

Той продължи да тича към малкия парк до Министерството на труда, който пресичаше по диагонал високите сгради в посока към „Индиана авеню“, но нямаше късмета да стигне толкова далеч.

Тук теренът беше терасиран и когато той се покатери на първата подпорна стена, това го забави достатъчно, за да го настигна. Улових го за раменете, дръпнах го назад и двамата се стоварихме тежко на тревата. Слава богу, че вече не бяхме на тротоара.

Той веднага започна да се усуква в ръцете ми, за да се измъкне, после се опита и да ме ухапе. Сампсън дотича запъхтян и притисна гърба му с коляно, а аз се изправих.

— Не се съпротивлявайте, господине! — извика Джон, когато започнах да го обискирам.

— Не! Не! Моля ви! — крещеше той с лице към тревата. — Нищо не съм направил! Аз съм невинен човек!

— Какво е това? — попитах аз и измъкнах от джоба на мръсното му палто нож. Увит в тоалетна хартия и опакован с тиксо.

— Не го конфискувайте! — каза. — Моля ви! Това е моя лична вещ!

— Не го конфискувам — отвърнах. — Просто ще го задържа за известно време.

Помогнах му да се изправи на крака и го поведох към стената, за да поседне.

— Господине, имате ли нужда от медицинска помощ? — попитах. Беше ожулил челото си при падането. Стана ми малко съвестно. Дожаля ми за този човек, който седеше пред мен и трепереше. Без значение, че само допреди минута се бореше с всички сили и се опитваше да отхапе един от пръстите ми.

— Не — каза. — Не.

— Сигурен ли сте?

— Не съм длъжен да говоря с вас. Няма причина да ме арестувате.

Говореше добър английски, макар и малко приповдигнат. И очевидно не беше толкова луд, колкото си помислих в началото, въпреки че продължаваше да избягва погледа ми.

— Ами това? — попитах аз и кимнах към ножа. После го подадох на Сампсън. — Виж какво, ти току-що избяга от вечерята си. Искаш ли хотдог? Нещо за пиене?

— Не съм длъжен да говоря с вас — повтори той.

— Да, това го разбрах. Кока-кола добре ли е?

Той кимна, като продължаваше да гледа към земята.

— Един хотдог и една кока-кола — каза Сампсън и се запъти към подвижните павилиони на „Ди стрийт“. На отсрещния тротоар стоеше Сийгъл със своите хора и чакаше да разбере какво се е случило. Макс спазваше дистанция, помислих си. Ето една промяна в положителна насока.

— Чуй ме — казах. — Направи ти впечатление, че не съм те питал за името ти, нали? Единственото ми желание е да открия човека от снимката. И смятам, че ти знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш.

— Не — продължи да упорства той. — Не, не. Аз съм само един беден човек.

— Тогава защо избяга? — попитах.

Но той не отговори, а аз не можех да го насилвам. Тук беше прав. Интуицията ми не беше достатъчно основание за арест.

Освен това имаше и други начини за получаване на информация.

Когато Сампсън се върна с хотдога, човекът го излапа на три хапки, пресуши безалкохолното на един дъх и се изправи.

— Свободен съм да си ходя, нали? — попита.

— Ето визитката ми — казах. — В случай че промениш решението си.

Подадох му я, а Сампсън му върна ножа.

— Няма да ти трябват монети, за да ми се обадиш — допълних. — Просто кажи на който и да било полицай на улицата, че искаш да говориш с мен. И не се забърквай в неприятности с този нож, чу ли?

Не каза довиждане, естествено. Просто прибра ножа в джоба си и тръгна по „Ди стрийт“, а ние стояхме и гледахме как се отдалечава.

— Слушам те, Сампсън — казах. — И ти ли мислиш същото като мен?

— Така смятам — отвърна той. — Просто ще изчакам да се скрие зад ъгъла.

— Съгласен съм. Аз ще помоля Сийгъл да довърши работата в приюта. Искам да занеса тази кутийка кока-кола в лабораторията, може пък да открием нещо интересно.

Нашият мистериозен човек стигна до Първа улица, зави наляво и продължи напред, докато се скри от полезрението ни.

— Добре, аз поемам оттук — каза Сампсън. — Ще ти звънна, ако изникне нещо.

— Аз също — отвърнах аз и се разделихме.

86.

Докато се отдалечаваше от полицаите, Станислав Вайда все още усещаше как сърцето му бие лудо. Нещата не бяха приключили. Не. Не. Далеч не.

Всъщност, когато стигна до ъгъла и се осмели да погледне назад, те продължаваха да го наблюдават. Може би щяха да го последват.

Допусна голяма грешка, че хукна да бяга. Това само влоши нещата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи да върви. Да. После ще му мисли. Да.

Пазарската количка го чакаше точно там, където я бе оставил — в една ниша на гърба на „Линдхолм“. Не беше позволено да се ползва задният вход. Всъщност много малко хора знаеха, че изобщо има такъв.

Нишата бе достатъчно голяма да побере количката — без да се вижда от улицата, — когато се налагаше да я остави някъде. Той я извади от там и продължи да върви бавно и предпазливо, ала готов да хукне отново, ако се наложи.

Обичаше да се движи. Вървенето успокояваше съзнанието му. А потракването и вибрирането на количката по тротоара бе като бял шум, който заглушаваше другите градски звуци. Създаваше пространство, където той можеше да мисли ясно, да се фокусира върху работата си и да планира следващите си действия.

Сега трябваше да си спомни докъде беше стигнал, преди да го прекъснат.

44-то мерсеново число, това ли беше? Да. Точно така. 44-то мерсеново число.

Картината бавно започна да се завръща в съзнанието му, като проблясък от сенките, докато най-после успя да я види ясно.

Да я види и да я изкаже с думи.

Думите се изливаха от него като порой, но тихо, нищо повече от едва доловимо мърморене. Неразбираемо за околните, но напълно достатъчно да съживи числото за себе си, отново.

— 2^32582657-1 — каза.

Да. Точно това беше. 44-то число на Мерсен. Да. Да. Да.

Той ускори крачка и продължи нагоре по улицата, без да поглежда назад.

87.

Когато пристигнах в Сектора за анализ на пръстови отпечатъци, вътре цареше пълна тишина. Единственият човек в лабораторията бе от цивилния персонал, Бърни Стрингър, наричан от всички Стрингс. От слушалките на айпода му се чуваше хеви метъл, докато работеше.

— Надявам се, че не е нещо спешно! — извика той и чак тогава измъкна едната слушалка от ухото си. — Спуквам си задника от бързане с едни наркотици.

На работния плот до него имаше две пълни кутии с предметни стъкла.

— Искам да снемем отпечатъци от това тук — казах аз и му показах кутийката от кока-кола.

— Тази вечер? — попита той.

— Да. Всъщност веднага.

— Оправяй се сам, човече. Цианоакрилатът е в чекмеджето до камерата.

Нямах нищо против. Обичам да работя в лабораторията, когато ми се удаде възможност. Това ме кара да се чувствам по-умен, макар че снемането на отпечатъци е криминалистика за начинаещи.

Приближих се до камерата за опушване и поставих кутийката вътре. После сложих няколко капки цианоакрилат — което всъщност е просто вид лепило — в чинийка и запечатах отвора, за да се загрее за известно време.

След около петнайсет минути разполагах с чудесен комплект от четири отпечатъка върху повърхността на кутийката. Имаше и следа от лапата на Сампсън, но тя лесно се разпознаваше, предвид огромния размер.

Върху онези, които ми трябваха, нанесох черен прах с дактилоскопна четка и направих няколко снимки за всеки случай.

След това остана само да ги сваля с прозрачно тиксо и да ги залепя върху хартия за сканиране.

— Ей, Стрингс! — извиках. — Мога ли да използвам твоя профил в системата?

— Давай, мой човек! Паролата е г-о-л-я-м-з-а-д-н-и-к.

— Ама разбира се — казах.

— Ъ? Какво каза?

— Нищо.

Вкарах сканираните отпечатъци в компютъра и зачаках. Половин час по-късно системата за разпознаване на пръстови отпечатъци даде четири възможни съвпадения. В повечето случаи окончателното сравняване се прави с човешко око, което е добре. Това спомага за запазването на човешкия фактор в процеса.

Не ми отне много време да отсея един от четирите отпечатъка.

Дъгообразният мотив върху показалеца на човека бе доста характерен и изпъкваше сред плетеницата от гънки.

След няколко удара по клавиатурата името му се появи на екрана заедно с досието му.

Станислав Вайда.

Това обясняваше акцента. Бе арестуван само веднъж, преди година и половина, по обвинение за битово насилие в Колидж Парк, Мериленд. На пръв поглед — дребна работа.

А всъщност току-що се бях натъкнал на убиец.

88.

Първоначалното търсене в интернет за Станислав Вайда показа купища разнообразни резултати. После стесних търсенето до новинарски статии и се натъкнах на изобилие от истории отпреди година във връзка с безследно изчезнал човек.

Това изглеждаше обещаващо и аз отворих първата връзка към статия от „Балтимор Сън“.

Тук незабавно прекратих четенето, затворих страницата и набрах номера на Сампсън още преди да съм излязъл от лабораторията.

— Стрингс, много благодаря.

— Няма проблем. Радвам се, че успях да помогна.

89.

— Къде си, Джон?

— Пред проклетия приют, ако изобщо можеш да повярваш. Аз поне не мога. Човекът обиколи квартала с количка от супермаркет, при това няколко пъти, а после се регистрира за нощувка още преди Сийгъл и останалите да сме си тръгнали. Чакам Дони Бърк да ме смени за през нощта.

— Трябва да изведем този човек от там — казах.

— Защо ми звучиш така, сякаш тичаш?

— Той е професор по математика, Джон. Експерт по прости числа. И хипотезата на Риман.

— Какво?

— Да. Казва се Станислав Вайда и е в неизвестност от една година. Чакай ме там. Идвам веднага.

Щях да стигна по-бързо с тичане, отколкото с колата. Слязох по задното стълбище и хукнах напряко през „Джудишъри Скуеър“.

— Аз ще се заема — каза Сампсън. — Ще го изкарам от тук още преди да дойдеш.

— Джон, недей…

Но той вече беше затворил. На моменти Сампсън е също толкова упорит и твърдоглав, колкото съм и аз понякога, и точно поради тази причина не мога да му се сърдя.

Ускорих крачка.

От „Джудишъри Скуеър“ излязох на „Форт стрийт“ и пресякох направо към Втора. Преди да стигна дотам обаче, видях Сампсън да тича към мен откъм гърба на сградата.

— Изчезнал е, Алекс! Количката му вече я няма, а се оказа, че сградата имала шибан заден вход. Той ме надхитри! Измъкнал се е! — Сампсън се обърна, изрита торба с боклук от тротоара и го разпиля по улицата.

Успях да го дръпна назад преди втория ритник.

— Чакай малко, Джон. Едно по едно. Все още нищо не знаем със сигурност.

— Изобщо не започвай с това — прекъсна ме той. — Той е. Аз лично му дадох онзи нож в ръцете, а после го оставих да се измъкне.

— Двамата го направихме, Джон — казах. — Двамата.

Ала Сампсън изобщо не ме чуваше. Сигурен бях, че каквото и да му кажех, той пак щеше да обвинява себе си, затова спрях да опитвам и пристъпих към действие.

— Не може да е стигнал далеч — започнах да разсъждавам. — Все пак не е скочил в такси или нещо подобно. Ще обикаляме квартала цяла нощ, ако трябва. Незабавно ще разпространя информацията до всички полицейски управления във Вашингтон. Ти сложи още хора на улицата. Сутринта може да извикаме и някой от специалните части, ако се наложи. Те са като хрътки. Ще го хванем.

Сампсън кимна и тръгна нагоре по улицата, без да обели и дума.

— Как му беше името? — попита той, когато го настигнах.

— Станислав Вайда — казах.

— Станислав…?

— Вайда.

— По дяволите. Ще се науча да го казвам, когато заловим кучия му син.

90.

Изминаха три дни, преди да отбележим и най-малък напредък. Нито следа от Тали. Нито от Хенеси. Нито от Вайда.

И после се случи най-лошото.

В петък сутринта, за трети път през този месец, получих ранно обаждане от Сампсън за поредния труп. Поредният бездомник, пребит до смърт, поредните числа, издълбани по гърба и челото му.

Ала този път имаше нещо различно — и то промени всичко.

— До трупа са открили пазарската количка на Станислав — каза Сампсън. — Или поне аз съм почти сигурен, че е негова. Трудно е да ги различи човек все пак. — Гласът му звучеше дрезгаво. Нямах представа колко часа — и дали изобщо — е спал след изчезването на Вайда. — Горкото хлапе изглежда на не повече от осемнайсет, Алекс.

— Сампсън, добре ли си? — попитах. — Звучиш ми така, сякаш не си на себе си.

— Добре съм… надявам се.

— Вината не е твоя, Джон. Знаеш го, нали?

Той все още не беше готов да отговори на този въпрос. Каза само:

— Не си длъжен да дойдеш.

— Идвам — казах. — Разбира се, че идвам.

91.

Местопрестъплението на площад „Фарагът“ изглеждаше потискащо познато, когато пристигнах. Никога не съм сигурен кое е по-лошо — шокът от нещо, което виждам за пръв път през живота си, или бремето да го виждам твърде често.

— Количката определено е негова — каза Сампсън. — Току-що открихме това.

Той вдигна пред погледа ми прозрачна торбичка за веществени доказателства, в която лежеше собствената ми визитна картичка, омазана с кръв. Гледката ми подейства като ритник в главата. Ама че каша…

— Освен това по рамката има видими пръски кръв, а на долната решетка открихме чук с отрязана дръжка. Вероятно оръжието на убийството.

— Знаеш ли какво си мисля — казах. — Точно до „Линдхолм“ има дълъг подлез, където винаги спят бездомници. Може би точно там намира жертвите си.

— Може би — рече Джон, — но защо тогава ги мъкне с количката чак тук? Изобщо не го проумявам. Защо „Кей стрийт“?

Без да броим постановката на Кайл Крейг с Анджали Пател, и трите жертви бяха оставени някъде по „Кей стрийт“, всяка от тях близо до пресечка с улица, чието име се състоеше от прости числа — Двадесет и трета, Тринайсета, а сега и Седемнайсета. При два случая бе по-трудно да се установи, но след третия тази особеност веднага изпъкваше. Запитах се дали буквата „к“ означаваше нещо конкретно в математиката, но нямаше как да си отговоря.

— Човекът е луд, Сампсън. Това е единствената константа. Няма да стигнем далеч, ако тръгнем да търсим мотив.

— Или него — каза Джон и посочи с пръст количката.

Нямам представа какво го е накарало да зареже нещата си, но тук има нещо различно. Алекс. Не знам какво е, но имам усещането, че може никога повече да не видим този човек. Мисля, че с него е свършено.

92.

Станислав Вайда примигна и отвори очи. В началото не виждаше нищо друго, освен мъгляви очертания. После съвсем бавно нещата започнаха да придобиват по-ясни форми. Стена. Бетон. Стар бойлер върху напукан циментов под.

Последният му спомен беше от парка. Да. Момчето. Нима се случи едва вчера?

— Здравей — каза някой и Станислав подскочи от изненада. Сърцето му запрепуска в галоп още щом осъзна, че има причина да се страхува.

Там имаше човек. Тъмна коса. Смътно познат.

— Къде съм? — попита Станислав.

— Вашингтон.

— Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид.

Осъзна, че ръцете му не са вързани. Краката му също. Никакви вериги, никакви белезници. Очакваше да е обратното. Погледна надолу и видя, че е седнал на стар дървен стол.

— Не ставай — нареди мъжът. — Все още си доста замаян.

Беше виждал лицето на този човек. В приюта. Да. С двамата чернокожи детективи. Да. Да.

— Ти от полицията ли си? — попита. — Арестуван ли съм?

Мъжът се изкиска тихичко — доста странна реакция.

— Не, професоре. Мога ли да те наричам Станислав?

Ситуацията започваше да се изяснява, но той все още не намираше никакъв смисъл в това, което се случваше.

— Откъде знаеш името ми? — попита.

— Да речем, че се възхищавам от работата ти — отвърна мъжът. — Видях какво направи онази нощ на площад „Фарагът“ и няма да скрия, че съм впечатлен. Определено си струваше да измина целия път дотам.

Стомахът на Вайда се сви. Имаше чувството, че ще повърне. Или ще изгуби съзнание.

— Господи…

— Не се тревожи. Няма да издам тайната ти. — Мъжът придърпа още един стол и се настани срещу него. — Но нека те попитам нещо, Станислав. Какво толкова има в тези прости числа? В полицейските доклади се казва, че е свързано е хипотезата на Риман. Така ли е?

Значи той знаеше. Непознатият знаеше какво е направил. Станислав усети топлина от сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Да — потвърди. — На Риман. Да.

— Но какво толкова има в нея? Просветли ме, професоре. Умирам да разбера.

Станислав отдавна не беше виждал любопитство в очите на млад човек. От години. От цяла вечност…

— Както ти е известно, нулата на дзета-функцията на Риман лежи на критичната права между нула и едно, ако дзета-функцията е равна на нула…

— Не — прекъсна го мъжът. — Чуй ме внимателно. Защо убиваш заради нея? Какво означава тя за теб?

— Всичко — отвърна той. — Това е все едно да уловиш безкрайността, разбираш ли? Да си представиш нещо толкова необятно, че да преминеш отвъд идеята за размери и ограничения…

Мъжът го зашлеви през лицето с всичка сила.

— Не искам да слушам тъпите ти лекции, професоре. Искам да знам защо убиваш тези момчета точно по този начин. Е, можеш ли да отговориш на този въпрос, или не? Ти си интелигентен човек, би трябвало да можеш.

Да, можеше, внезапно осъзна Станислав. Да. Да. Финалът на тази история бе изтръгнат от ръцете му. Вече нямаше място за нищо друго, освен за истината.

— За тези момчета е по-добре да са мъртви — обясни той. — За тях тук няма нищо друго, освен мизерия и страдание. Не разбираш ли? Не го ли проумяваш?

— Проумявам го.

— Те са изгубили божията закрила, но аз все още мога да им помогна. Мога да им дам онова, което е безкрайно — каза. — Мога да ги върна обратно при бог. Разбираш ли?

— Мисля, че разбирам — каза мъжът и се изправи. — Много съм разочарован. С теб можехме… — Той замълча и се усмихна. — Е, всъщност няма значение какво можеше да бъде. Благодаря ти, професоре, за полезната образователна лекция.

— Не — каза Станислав. — Аз ти благодаря.

Тогава видя ледокопа в ръката на мъжа и го проследи с поглед — нагоре, после леко встрани и как изчезна в сянката на силуета до голата крушка на тавана. Станислав вдигна високо брадичка и се откри максимално, така че — каквото и да става — мъжът да не пропусне да улучи.

93.

Толкова съм свикнал да чувам звъна на телефона си по всяко време на деня и нощта, та посегнах към нощното шкафче, преди да осъзная, че звъни телефонът на Бри, а не моят. Часовникът до леглото показваше 04:21. Мили боже, сега пък какво?

— Стоун — чух я да казва в тъмното. — Кой се обажда?

Секунда по-късно вече седеше в леглото. Когато включи нощната лампа, телефонът бе долепен до гърдите й, а тя прошепна едва чуто:

— Кайл Крейг.

Скочих като попарен. Когато взех телефона, Кайл продължаваше да говори.

— Бри, скъпа? Там ли си?

Ако беше пред мен, сигурно щях да го убия, без да се замисля. Ала положих усилия да запазя самообладание и да овладея емоциите си.

— Кайл, Алекс е. Никога повече не се обаждай на този номер — казах аз и затворих.

Долната челюст на Бри увисна, съвсем буквално.

— Какво беше това? — попита. — Защо го направи?

— Трябваше да му поставя граница. Не мога непрекъснато да му позволявам да определя нравилата.

— Мислиш ли, че ще се обади пак?

— Е, ако не се обади, двамата с теб ще спечелим още малко сън — казах.

Нещо се бе променило в мен. Нямах намерение да играя тази игра вечно. Просто не можех.

Няколко секунди по-късно звънна моят мобилен телефон.

— Какво искаш? — просъсках в слушалката.

— Бри така и не отговори на въпроса ми — каза Кайл. — Попитах я как върви сватбената подготовка. Реших, че това е по-скоро нейна грижа, отколкото твоя.

— Не — скастрих го. — Ти просто искаше да ни уплашиш.

Той се засмя почти приятелски.

— И успях ли?

— Затварям, Кайл.

— Чакай! — каза той. — Има още нещо. Важно е, иначе не бих се обадил толкова рано.

Не попитах какво е. Всъщност щях да затворя така или иначе, но той продължи да говори.

— Имам годежен подарък за теб — каза. — Нещо такова. Щом ви позволявам да се ожените и прочее. Приготвил съм ти нещичко, което да облекчи натоварения ти график, за да обърнеш повече внимание на красивата бъдеща булка.

Сърцето ми се сви. Трябваше да разбера какво е.

— Кайл? Какво си направил?

— Е, ако ти кажа, това ще развали изненадата, не мислиш ли? Двайсет и девета и „Кей стрийт“, североизточния ъгъл. Няма да е зле да побързаш.

94.

До изгрев-слънце вече бяхме изпратили оперативна група в пълен състав на ъгъла на 29-а и „Кей“. От Кайл можеше да се очаква всичко и въпреки че рискувахме да сгрешим, ако се появим, когато и където той ни е казал, аз просто не можех да пренебрегна това телефонно обаждане. Затова взехме предпазни мерки, доколкото обстоятелствата позволяваха.

Мястото се намираше до единия край на „Рок Крийк Парк“, а отгоре минаваше магистрала „Уайтхърст“. На надлеза поставихме въоръжени с автомати полицаи и блокирахме видимостта към ъгъла с бариера от бронирани микробуси на специалните части.

Командният ни център се намираше в кафене на „Кей стрийт“, откъдето командирът на специалния отряд Том Огилви можеше да поддържа радиовръзка с екипа си. Сампсън и аз също имахме слушалки.

Разполагахме с екип за спешна медицинска помощ, както и с патрулни полицаи, които блокираха улицата на една пресечка разстояние в двете посоки. Всички носеха шлемове и бронежилетки.

И в крайна сметка усилията ни можеха да се окажат напразни. Кайл наблюдаваше ли ни? Беше ли въоръжен? Готвеше ли ни изненада? Или може би нищо подобно. Подозирах, че той искаше да си задавам точно тези въпроси точно в този момент.

Така или иначе на оперативната група не й отне дълго да открие нещо. По-малко от пет минути след влизането им в парка ръководителят им се обади по радиостанцията.

— Открихме труп. Бял мъж на средна възраст. Изглежда като бездомник.

— Действайте предпазливо — отвърна Огилви. — Направете пълен оглед около тялото, преди някой да го е докоснал. Екип Б, искам ви в повишена бойна готовност.

Три минути изтекоха в тишина и чак тогава се чу заветното „чисто е“. Когато тръгнах към вратата на кафенето. Сампсън ме стисна за лакътя.

— Остави това на мен, Алекс. Ако Кайл е тук, може да чака точно теб.

— И дума да не става — отсякох. — Освен това, ако Кайл някога реши да се изправи срещу мен, ще бъде лице в лице, а не от разстояние.

— О, ти знаеш абсолютно всичко за този маниак, така ли? — попита той.

— Това поне го знам — казах аз и излязох навън.

Още преди да се приближа до трупа в парка, разпознах мръсното палто на Станислав Вайда. Лежеше на една страна, напъхан под храстите, точно като собствените си жертви.

Този път нямаше надписи по кожата. Единствената видима травма бе единична прободна рана в областта на шията, като при Анджали Пател. По кожата на врата му имаше плътно петно от засъхнала кръв, която продължаваше надолу под ризата му. Това означаваше, че най-вероятно е бил седнал или прав, когато са го наръгали. А може би и смъртта бе настъпила в същото положение.

Вече бяхме снели отпечатъци от пазарската количка и чука на площад „Фарагът“. Не съществуваше никакво съмнение, че Вайда бе убиецът с числата. И все пак — независимо от делата му приживе, изпитах съжаление към него.

— Какво е това? — Сампсън посочи към нещо в ръката на Вайда.

Нахлузих чифт ръкавици и коленичих до него, за да измъкна онова, което стърчеше между вкочанените пръсти.

Беше малка поздравителна картичка — от онези, които обикновено придружават букет цветя. На тази имаше картинка със сватбена торта, а над нея — булка и младоженец афроамериканци.

— Годежният ми подарък — казах аз и усетих как ми призлява.

Отворих картичката и веднага разпознах почерка на Кайл в грижливо изписаните печатни букви.

95.

След пет дни спотайване с Мич в горите на Западна Вирджиния Дени получи дългоочакваното обаждане. Последваха още няколко дни разузнаване във Вашингтон, за да се подготвят за удара. Оставаше още малко, още съвсем мъничко, и той щеше да бъде свободен човек. Един много богат свободен човек.

Вратата се отвори с трясък зад гърба му веднага щом стъпи на покрива на Националния музей.

Той се обърна и Мич извинително вдигна ръка.

— Съжалявам — каза.

— Просто затвори проклетата врата и идвай отвърна Дени малко по-грубо, отколкото му се искаше.

Не че шумът имаше значение. Музеят не работеше нощем, а най-близкото подобие на опасност се намираше на партера в лицето на двайсет и няколко годишния мухльо, който седеше зад бюрото на охраната и гледаше филми на ужасите на лаптопа си. Раздразнението му се дължеше по-скоро на твърде многото нощи, прекарани лакът до лакът с Мич в старото субару, когато ядеше с него консервирана храна и слушаше неспирното му дрънкане относно „мисията“.

Той пропъди тези мисли от главата си и се отправи към югозападния ъгъл на покрива, за да огледа обстановката.

Движението по „Еф стрийт“ бе спокойно като за петъчна нощ. Имаше лек бриз с вероятност за дъжд в по-късните часове, но засега всичко беше спокойно. Първите лимузини щяха да започнат да пристигат пред „Сидни Харман Хол“ — или просто „Харман“ — след около петнайсет до двайсет минути.

— Мич се приближи и тихо изчака Дени да разгъне брезентовото покривало. После Мич извади оборудването си и започна да сглобява пушката М-110.

— Ядосан ли си ми за нещо, Дени? — попита. — Проблем ли има?

— Не, човече — веднага отвърна Дени. Нямаше смисъл да го напряга. Не и тази вечер. — Справяш се страхотно. Просто искам да приключим с това. Малко съм изнервен. Проблемът е в мен.

Това, изглежда, го успокои. Мич кимна веднъж и отново се залови за работа. Монтира пушката върху двуногата й стоика и впери поглед в окуляра. Вече можеха да започнат обратното броене.

— Тази вечер мишените са две — каза Дени с преднамерено спокоен тон. — Всеки момент по цялата улица ще започнат да паркират коли.

Мич плъзна поглед по тротоара, за да се запознае с обстановката пред театъра.

— Ти спомена, че тези двама негодници са съдии, нали така?

— Точно така — отвърна Дени. — Две от най-властните гадини в страната.

Какво са направили?

— Знаеш ли какво е съдебен активист?

— Не съвсем. Какво е?

— Нека просто кажем, че добрите стари Съединени американски щати са по-добре без тях — каза Дени. — Аз ще ти ги посоча, ти ще ги очистиш, Мичи, но това трябва да стане много бързо. Трябва да си готов, разбра ли? Раз, два — и после веднага изчезваме.

Мич зае позиция както обикновено, ала ъгълчетата на устата му се повдигнаха почти незабележимо. Далечно подобие на дяволитата усмивка, която Дени отдавна не беше виждал на лицето му.

— Не се тревожи, Дени — каза. — Ще ги очистя.

96.

В седем и половина „Еф стрийт“ изглеждаше като дълга колона от черни автомобили.

Събитието тази вечер се наричаше „Воля на Хълма“ — ежегодна кампания за набиране на средства в полза на обучението по изкуства във Вашингтон. Две дузини главни действащи лица бяха готови за вътрешно представление на „Дванайсета нощ“ от Шекспир пред публика от себеподобни — конгресмени, сенатори, сътрудници и вероятно половината от „Кей стрийт“.

Дени наблюдаваше улицата през бинокъла си.

— Изобилие от лисици в кокошарника тази вечер, не мислиш ли?

— Предполагам — отвърна Мич. — Аз мислех, че ще има стълпотворение от известни хора, а не разпознавам никого.

— Е, ти също си много известен напоследък, но никой не знае как точно изглеждаш — каза Дени.

Мич се усмихна.

— Така е, прав си. Печелиш точка.

Рам Емануел и съпругата му тъкмо пристигаха. Лидерът на малцинството в Камарата на представителите и временният президент на Сената се бяха появили заедно преди минута за крайно необходимата обща снимка насред напрегната законодателна сесия.

Всеки излизаше от колата си, пресичаше червените плочки на тротоара — може би шест крачки, не повече — и се озоваваше под стъклената козирка пред главния вход на театъра.

Най-после, в осем без десет, Дени забеляза онзи, когото търсеше. До тротоара спря къса лимузина „Мерцедес“.

Шофьорът излезе, заобиколи автомобила, за да отвори вратата, и почитаемата Корнелия Съмърс се появи в полезрението.

— Ето, Мич, на десет часа. Дълга синя рокля, излиза от мерцедеса.

Точно зад нея се изправи съдия Джордж Понти. Двамата се спряха точно колкото трябваше, за да помахат самоуверено на журналистите и зяпачите, събрани зад полицейските заграждения на тротоара. Дори от разстояние Дени забеляза, че двамата се чувстваха неловко в тази обстановка.

— Номер две е с прошарената коса и смокинга.

Мич вече бе заел поза.

— Видях ги.

— Готов ли е стрелецът?

Съмърс хвана Понти под ръка и двамата се обърнаха, за да тръгнат към входа, от който ги деляха само няколко крачки.

— Готов е — отвърна Мич.

— Стреляй.

Пушката издаде познатото остро пукане, когато куршумът премина през заглушителя със скорост деветстотин метра в секунда. В практически същия момент Корнелия Съмърс се свлече на земята с малко червено петно точно над лявото си ухо.

Съдия Понти залитна, когато тя се изплъзна от ръката му, и по тази причина вторият изстрел пропусна мишената. Стъклената врата на около три метра разстояние от главата на мъжа се разби на милион късчета.

— Хайде пак — каза Дени. — Сега!

Съдията от Върховния съд тъкмо се бе обърнал към колата. Вече посягаше с една ръка към вратата.

— Хайде, Мичи, направи го!

— Държа го под прицел — каза Мич.

Последва още едно остро пукане. Този път Понти се срути на земята и по цялата улица пред „Харман“ настъпи тотален хаос.

97.

Дени наблюдаваше улицата, докато Мич разглобяваше оборудването. Вече валеше силно, но това не пречеше на стотините хора в елегантно вечерно облекло да търчат нагоре-надолу по улицата като обезумели хлебарки.

— Какво става, Дени? — Мич вече бе опаковал оптиката, пушката и стойката.

Дени го повика с жест при себе си.

— Ела тук. Трябва да го видиш. Това е твое дело. Просто удивително!

Мич се поколеба, но когато Дени отново му махна с ръка, той остави нещата си на земята и изтича, приведен, до ръба на покрива. После погледна надолу към собственото си творение.

„Харман“ изглеждаше като някаква луксозна лудница. По улицата започваха да прииждат полицейски коли с проблясващи лампи, а единствените хора там долу, които не се движеха, бяха двете тела, проснати на тротоара.

— Знаеш ли как се нарича това? — попита Дени. — Успешно приключила мисия. Не бихме могли да се справим по-добре от това, наистина.

Мич поклати глава.

— Аз се провалих. Дени. Онзи втори изстрел…

— Това вече няма значение. Дай си минутка да осмислиш ситуацията и просто й се наслаждавай. Аз ще подготвя всичко за тръгване.

Дени отстъпи назад и започна да закопчава раниците им, а Мич гледаше улицата като хипнотизиран.

— Не е зле като за няколко часа работа, нали, Мичи?

— Аха — тихо отвърна Мич по-скоро на себе си. — Направо страхотно.

— А кой е героят на тази история, братле?

— Ние двамата, Дени.

— Точно така. Истински американски герои от плът и кръв. Това никой не може да ти го отнеме, каквото ще да става. Разбираш ли?

Този път Мич изобщо не отговори. Само кимна. Сякаш сега, след като видя всичко с очите си, просто не можеше да се отлепи от гледката.

Секунда по-късно Мич беше мъртъв — с куршум в главата.

Горкият човек дори не чу как Дени натисна спусъка на своя „Валтер“, толкова бързо се случи. И по-добре. Понякога този бизнес имаше ужасно лоши страни. Най-малкото, което Дени можеше да направи за Мич, бе да действа бързо и професионално.

— Съжалявам, Мичи, но нямах друг избор — каза.

После взе раницата на Мич, остави всичко останало и тръгна към стълбите, без да поглежда повече към третата жертва за тази нощ.

98.

Работех в „Дейли Билдинг“, когато получихме първия ужасяващ сигнал, и този път пристигнах на местопрестъплението минути след стрелбата. Положих огромни усилия да игнорирам хаоса на улицата, опитах се да не мисля за жертвите — поне засега — и фокусирах вниманието си върху онова, което най-много ме интересуваше.

Откъде бяха дошли изстрелите? Имаше ли вероятност да бяха допуснали грешка този път?

Старши полицай от Вашингтонската полиция разполагаше с първоначални сведения, че Корнелия Съмърс е първата жертва и че се е намирала от лявата страна на Джордж Понти, когато са вървели към „Харман“.

Погледнах наляво, към „Еф стрийт“. Сградата „Джаксън Греъм Билдинг“ се явяваше удачна възможност, ала ако аз бях стрелецът, бих избрал Националния музей. Той се намираше на две пресечки по-нагоре, достатъчно далеч от местопрестъплението, и имаше плосък покрив, много удобен за прикритие.

— Искам още трима униформени — казах аз на полицая. — Веднага. Отивам в сградата на Националния музей.

В рамките на броени минути вече хлопахме по входната врата на музея. Един много уплашен служител от охраната се втурна да ни отвори. Музеят се намираше под юрисдикцията на Федералната служба за охрана, но бях уведомен, че ще отнеме поне половин час да изпратят техен екип на обекта.

— Трябва да се качим на покрива — обясних на пазача. Казваше се Дейвид Хейл според табелката на ревера му. — Кой е най-бързият начин да стигнем дотам?

Оставих един от патрулните полицаи на партера, за да организира по радиостанцията блокирането на достъпа до сградата, а останалите последвахме Хейл през централното фоайе на музея. Беше огромно отворено пространство с коринтиански колони чак до тавана, който се намираше няколко етажа по-нагоре. Именно там трябваше да отидем.

Хейл ни заведе до аварийния изход в най-отдалечения ъгъл.

— Оттук, все нагоре — каза.

Оставихме го там и хукнахме нагоре, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, с фенери и с пистолети в ръце.

Най-горе стигнахме до противопожарна врата, която трябваше да е снабдена с алармена система, но металният й корпус лежеше на земята, а самият механизъм висеше свободно на няколко жици.

Сърцето ми вече биеше лудо от тичането, ала сега пулсът ми се учести отново. Намирахме се на точното място.

Когато отворих вратата, пред мен се откри просторното празно пространство на плоския покрив. Отсреща — от другата страна на „Джи стрийт“ — се виждаха горните етажи на Главно бюджетно контролно управление. Валеше като из ведро, но дори дъждът не успяваше да заглуши сирените и виковете откъм „Харман“.

Дадох знак на единия от полицаите да тръгне вдясно, а на другия да ме последва в посока към уличния шум.

Щом завихме към югозападния ъгъл, пред нас се появи редица от издигнати тавански прозорци, които блокираха гледката.

До най-крайния от тях забелязах някаква сянка — раница или просто торба с боклук — и я посочих на полицая до мен. Дори не знаех името му.

Тръгнахме бавно нататък с фенери в ръце и приведени ниско за всеки случай.

Щом стигнахме достатъчно близо, забелязах човешка фигура. Стоеше на колене с лице към „Харман“ и не помръдваше.

Вдигнах пистолета си и го насочих към него.

— Полиция! Не мърдай! — Прицелих се ниско, към краката, ала нямаше нужда, както се оказа. Веднага щом другият полицай насочи към него лъча от фенера си, видяхме ясно тъмната дупка, зейнала на тила му, измита от обилния дъжд. Тялото му бе заклещено в ъгъла на ниската стена, опасваща целия покрив, и затова стоеше изправено.

Още щом го видях, разпознах в него Мич Тали. Краката ми внезапно омекнаха като желе. Това ми подейства като шок, наистина. Мич Тали бе мъртъв? Но как?

— Исусе! — Единият от патрулните полицаи се наведе, за да го огледа по-добре. — Какво е това, 9-милиметров?

— Съобщете веднага за случая — казах му. — Обявете за издирване Стивън Хенеси, известен още като Дени Хумболт. Едва ли е стигнал далеч. Аз ще уведомя Пъркинс. Трябва да блокираме района — веднага. Всяка секунда е ценна.

Ако инстинктът не ме лъжеше, Хенеси току-що бе разбил снайперисткия екип на Патриотите поради някаква лична причина.

Ако аз бях на негово място, бих избягал начаса. Вече щях да съм напуснал Вашингтон и не бих се върнал за нищо на света.

Но аз не бях Хенеси, нали?

99.

Дени обикаляше с колата часове наред. Придържаше се в северна посока и спря на две различни дрогерии в Мериленд. Купи си бейзболна шапка, комплект за бръснене, чифт очила за четене с малък диоптър и кутия боя за коса в кестеняв цвят. Това би трябвало да свърши работа.

След още едно спиране, за да използва тоалетната на бензиностанция „Суноко“ в Чеви Чейс, той тръгна обратно към града. Паркира на „Лоугън Съркъл“ и извървя пеша двете пресечки до „Върмонт авеню“, където го чакаше познатата черна „Таун Кар“.

Когато Дени седна на задната седалка, Закари го дари с необичайна за него усмивка.

— Я се виж — каза. — Напълно готов да потънеш в мрака. Обзалагам се, че и в това те бива.

— Няма значение — отвърна Дени. — Да приключваме с тази работа, за да мога да потъна в мрака, както казваш.

— Ако може да се вярва на новинарските емисии, явно всичко е протекло добре.

— Точно така.

Закари не помръдна от мястото си.

— Не споменават нищо за съучастник обаче. Нито дума за Мич.

— Не се изненадвам — каза Дени. — Главният разследващ, Крос, не обича да разгласява информация. Повярвай ми, погрижил съм се. Честно казано, вече не ми се говори за Мич. Той се справи отлично със своята част от работата.

Човекът за свръзка се вгледа в лицето на Дени малко по-дълго от обичайното. После протегна ръка към предната седалка и взе брезентовата торба от шофьора. Този път тежеше както обикновено, ала Дени я отвори и погледна вътре за всеки случай.

Закари се облегна назад и сякаш леко се отпусна.

— Нека те питам нещо, Дени. Какво смяташ да правиш с всичките тези пари? Освен купуването на ново име, разбира се.

Дени учтиво върна усмивката.

— За начало ще ги прибера на сигурно място — отговори той и пъхна торбата под якето си, сякаш за да илюстрира думите си. — А после…

Дени не довърши изречението. Валтерът произведе изстрел директно от джоба му и улучи шофьора в задната част на главата. По предното стъкло плисна струя кръв и сиво вещество.

Вторият изстрел беше предназначен за Закари, пронизвайки претенциозните очила с рогови рамки. Той дори не успя да протегне ръка към вратата. Всичко приключи за секунди — двата най-удовлетворяващи изстрела в живота на Дени.

Само че не на Дени, разбира се. Вече не. Още едно приятно усещане. Да остави всичко това зад гърба си.

Ала нямаше време за празнуване. Още преди да е утихнало ехото от изстрелите, той излезе на тротоара и продължи онова, което умееше най-добре. Да се движи напред.

100.

През двадесет и четирите часа след убийствата пред „Харман“ се проведоха масирани действия, каквито рядко се предприемаха във Вашингтон. Нашият Команден информационен център провеждаше пътни проверки през цялата нощ; Отрядът за бързо реагиране изпрати два екипа на улицата; Отделът за наркотици и специални разследвания получи нареждане да отложи маловажните си случаи — и всичко това само от страна на Вашингтонската полиция.

По случая работеха и екипи от Капитолийската полиция, Обединените оперативни групи и дори Тайните служби.

До сутринта издирването на Стивън Хенеси премина от регионално до национално ниво, а после и до международно. ФБР работеше активно по случая и го издирваше по всички възможни за Бюрото начини. ЦРУ също.

Всички започнаха да съзнават важността на тези убийства. Съдиите Съмърс и Понти бяха неофициалното ляво крило на Върховния съд. Едната половина от държавата ги обичаше, а другата ги смяташе за лисици в кокошарника.

Късният следобеден брифинг във Вашингтонската полиция наподобяваше марш на зомбита. Никой не бе спал почти цяло денонощие и във въздуха се усещаше напрежение.

Директорът Пъркинс председателстваше заседанието. Нямаше встъпителни реплики.

— Какво е положението? — направо попита той. Болшинството от командния състав на управлението също присъстваше. Всички столове бяха заети, а покрай степите стояха хора, които неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Отговорете ми — подкани той. — Хайде, който и да е.

— Горещата телефонна линия и интернет страницата са на път да се подпалят — обади се един от районните началници, Джери Хокни. — Новината е навсякъде, буквално. Непрекъснато постъпва информация: Хенеси е държавен служител, окопал се е в склад в Охайо, във Флорида е, в Канада…

— А нещо правдоподобно? — прекъсна го Пъркинс. — Искам да знам с какво разполагаме, без излишните глупости.

— Твърде рано е да се каже каквото и да било. Все още не можем да се обвържем с конкретна версия. Засипани сме с информация.

— С две думи не. Кой друг? Алекс?

Махнах с ръка от мястото си.

— Чакам оръжейната експертиза от снощното двойно убийство на „Върмонт авеню“. Двама мъже с неустановена самоличност, застреляни в кола. На местопрестъплението са открити пари, но не и документи за самоличност. Използвано е 9-милиметрово оръжие, но все още не знаем дали е било същото, с което е убит Мич Гали.

Из залата се разнесоха бурни възгласи и аз трябваше да извикам, за да възцаря тишина.

— Дори и да е било — продължих, — единственият извод, който бихме могли да направим от това в краткосрочен план, е, че Хенеси е бил в града някъде между полунощ и четири сутринта.

— Което означава, че вече може да е къде ли не — обобщи Сампсън вместо мен. — Което пък означава, че трябва да приключваме с тези приказки и да се връщаме обратно на улицата.

— Смяташ ли, че Хенеси е работил за двамата мъртъвци в колата? — попита някой от залата.

— Не знам — отвърнах. — Все още се опитваме да установим самоличността им. Но на пръв поглед наистина изглежда, че почиства след себе си. Дали е приключил, или не, е поредният въпрос, на който все още нямаме отговор.

— Имаш предвид приключил с почистването след себе си или приключил със снайперистките убийства? — попита един лейтенант от първата редица.

Тези въпроси бяха напълно естествени, но започваха да ми лазят по нервите. Свих рамене.

— Не знам, ти ми кажи.

— Тоест, с други думи — намеси се Пъркинс, — изминали са почти двайсет и четири часа, а ние знаем по-малко, отколкото преди да се случат тези убийства, така ли?

Никой не искаше да отговори. В залата се възцари неловко мълчание.

— Нещо такова — отвърнах най-накрая аз.

101.

Изминаха още два мъчително тихи дни — без особен напредък и без каквато и да било следа от Стивън Хенеси или дори от някой, който би могъл да го познава. И тогава, най-после, в Бюрото настъпи известно раздвижване. Разбрах за това от телефонно обаждане от самия Макс Сийгъл.

— Попаднахме на нещо в мрежата — каза той. — Анонимен сигнал, но се потвърди. Има един човек на име Франсис Мултън, който отговаря на описанието на Хенеси чак до кътните зъби. Има апартамент на Дванайсета, но никой не го е виждал от около два месеца. И не щеш ли, тази сутрин някой го е забелязал да излиза от там.

— Някой… кой? — попитах.

— Нали ти казах, че е анонимен сигнал — отвърна той. — Но домоуправителят на сградата го потвърди. Той също не е виждат Мултън от месеци, но разпозна снимката на Хенеси, когато му я показах.

Сериозен пробив, а може би просто така ми изглеждаше на фона на нулите, които бяхме натрупали до този момент. Когато си отчаян, е трудно да доловиш разликата.

— Какво смяташ да правиш? — попитах. Това все пак бе находка на Сийгъл, а не наша.

— Мислех си, че двамата с теб бихме могли да наблюдаваме това място известно време, пък да видим какво ще се случи — каза той. — Ако ти искаш, аз съм навит. Ето, виждаш ли? Мога да се променя.

Не очаквах подобен отговор, затова красноречиво замълчах.

— Не бъди суров с мен — каза Сийгъл. — Опитвам се да се държа мило.

Всъщност действително изглеждаше така. Дали ми харесваше идеята да прекарам следващите осем или повече часа в една кола с Макс Сийгъл? Не особено, но по-неприятна ми бе идеята да съм вън от това разследване дори за секунда.

— Да, добре — съгласих се. — И аз съм навит. Къде да се срещнем?

102.

Дори занесох кафе.

Сийгъл също носеше, така че разполагахме с достатъчно кофеин. Паркирахме служебния „Форд Краун Вик“ от източната страна на Дванадесета улица, между „Ем“ и „Ен“. Беше тясна, трилентова пресечка с много строежи. Франсис Мултън живееше в сграда на име „Мидлендс“, а ако не грешахме, това бе адресът и на Стивън Хенеси.

Въпросният апартамент се намираше на осмия от десет етажа, с два големи прозореца към улицата. И двата тъмнееха, когато пристигнахме. Двамата с Макс се подготвихме за продължителното чакане.

Щом си казахме всичко, което имаше за казване около случая, помежду ни се загнездиха дълги неловки моменти на мълчание. С течение на времето обаче разговорът ни отново потръгна. Сийгъл ми подхвърли топката под формата на въпрос, който хората от Бюрото обикновено задават, когато нямат какво друго да кажат.

— Е, какво те накара да постъпиш в полицията? — попита. — Ако не възразяваш, че те питам.

Усмихнах се със сведен към скута поглед. Не можех да отрека, че се стараеше твърде много да поддържа приятелски разговор.

В Холивуд просто не ми потръгна. Нито пък в Националната баскетболна асоциация — отвърнах аз с напълно сериозен тон. — А теб?

— Екзотичните пътувания, удобното работно време.

Този път успя да ме разсмее. Бях решил още преди да дойда, че няма просто да седя в колата и да го мразя цяла нощ. Това би било истинско мъчение.

— Едно ще ти кажа — продължи той: — ако нещата бяха протекли различно, мисля си, че от мен би излязъл доста добър престъпник.

— Нека позная — казах. — Измислил си перфектното убийство.

— А ти не си ли? — попита Сийгъл.

— Не коментирам. — Отворих капачето на второто си кафе. — Повечето полицаи го правят обаче. Ако не убийство, то поне перфектното престъпление.

След поредната дълга пауза той отново се обади:

— Какво ще кажеш за това: ако можеш да убиеш някого — някого, който наистина го заслужава — и знаеш, че ще ти се размине, би ли се изкушил да го направиш?

— Не — отвърнах. — Това е твърде стръмен и хлъзгав път за мен. Мислил съм по въпроса.

— Хайде де, бъди откровен — засмя се Сийгъл и се облегна на вратата, за да ме погледне. — Представи си, че си сам с Кайл Крейг в някоя тъмна алея. Няма свидетели. Той не разполага с абсолютно никакво оръжие, ти обаче носиш своя „Глок“. Искаш да кажеш, че няма да дръпнеш спусъка и да оставиш въпросите към съвестта си за по-късно?

— Точно така — отвърнах. Връзката с Кайл бе малко странна, но аз реших да не й обръщам внимание. — Може и да изпитам желание, но не бих го направил наистина. Бих го арестувал. Това, което искам, е да го върна обратно в затвора „Флорънс“.

Той ме погледна и се ухили така, сякаш очакваше да променя мнението си.

— Сериозно? — попита.

— Напълно.

— Не знам дали ти вярвам.

Свих рамене.

— Какво очакваше да ти кажа?

— Че си човешко същество. Стига, Алекс. Не можеш да оцелееш в тази професия, ако поне малко не залиташ към тъмната страна.

— Така е, съгласен съм — казах. — Бил съм там, знам за какво говориш. Но не бих натиснал спусъка. — Не бях напълно уверен дали казвам истината, или не. Просто не исках да го обсъждам със Сийгъл.

— Интересно — рече той и отново се обърна с лице към сградата. — Много интересно.

103.

Алекс лъжеше, без да му мигне окото. Беше добър лъжец, но определено му личеше, че не казва истината. Ако имаше представа, че в момента седи срещу Кайл Крейг, щеше да извади онзи негов „Глок“ за секунди.

Но нали точно в това бе смисълът на всичко? Крос нямаше никаква представа. Подобни съмнения просто не съществуваха. Нима можеше да има нещо по-сладко от това? Не, не можеше.

Кайл отпи от кафето си и продължи.

— Нали това е в основата на всичко? — небрежно подхвърли той. Интересно — вече приемаше говора и интонацията на Сийгъл за по-естествени от своите.

— Какво имаш предвид? — попита Крос.

— Цялата тази работа с лисиците в кокошарника. Добрите и лошите хора са се смесили. Границата между доброто и злото вече не е толкова ясна.

— Вярно е — съгласи се Крос. — Но важи повече за Бюрото, отколкото за полицията.

— Имам предвид навсякъде — каза Кайл. — Корумпираният конгресмен. Алчният губернатор, този кучи син, който не се насища и с десет милиона. Терористични клетки, дявол ги взел. Каква е разликата? Те са наоколо, всичките, точно под носовете ни, съседи са ни. Сякаш преди света е бил черно-бял, а сега, ако притвориш очи, навсякъде е просто сиво.

Алекс го гледаше втренчено. Право в очите. Дали пък най-сетне не започваше да схваща?

— Макс, за Стивън Хенеси ли говориш? Или от свое име?

— Охо — отвърна Кайл-Макс и размаха пръст срещу него. — Изобщо не усетих кога си сменил професията, д-р Крос.

Алекс се разсмя от сърце. Беше страхотно, наистина. Кайл бе успял да накара Крос да намрази Макс Сийгъл, а сега с няколко ловки маневри Кайл бе на път да превърне Алекс в истински почитател на умния, но омразен агент.

Кой знае — както е тръгнало, Сийгъл току-виж се докопал до покана за семейна вечеря или нещо подобно. Но тогава се случи нещо, което дори Кайл не очакваше.

Куршум проби предното стъкло.

104.

Двамата със Сийгъл едновременно се озовахме на тротоара и приклекнахме зад вратите си. Чух как още един куршум улучи решетката. Следващият удари злокобно вратата на Сийгъл.

— Макс?

— Добре съм. Не съм ранен.

— Откъде идват?

Вече стисках оръжието си в ръка, но дори не знаех накъде да го насоча. С другата набирах 911, докато трескаво оглеждах околните сгради.

— Една от тези двете — каза Макс и посочи към „Мидлендс“ и към тази от северната й страна.

Погледнах отново към апартамента на Хенеси — затворените прозорци все още тъмнееха. Ала той си падаше по покриви, нали така?

— Ало? Там ли сте? — чу се глас от телефона ми. — Тук е Деветстотин и единайсет. Чувате ли ме?

— Обажда се детектив Крос от Вашингтонската полиция. Имаме действащ стрелец на 12 — 21, Дванайсета улица, северозапад. Искам незабавно подкрепление, всички налични екипи!

Поредните изстрели взривиха последователно саксия и прозорец от втория етаж, точно зад мен. От вътрешността на апартамента се разнесе писък.

— Полиция! — извиках. — Залегнете!

Десетина души все още тичаха по тротоара в търсене на прикритие, а нямаше никакъв начин да спрем прииждащите нови пешеходци.

— Трябва да направим нещо. Не можем просто да стоим тук. Някой може да бъде застрелян всеки момент — каза Макс.

Погледнах към него през шофьорската седалка.

— Ако използва оптика, а ние се движим бързо, може и да не успее да ни проследи.

— Поне не и двамата едновременно — мрачно заяви той. — Ти тръгни към „Мидлендс“. Аз ще взема съседната.

Това бе абсолютно извън протокола. Трябваше да изчакаме подкрепление, но вероятността за косвени жертви нарастваше с всяка изминала минута и не искахме да го отлагаме.

Без да обели и дума повече, Макс излезе от прикритието си и хукна през улицата. Смелостта му ме изненада.

Преброих до три, за да увелича дистанцията помежду ни, и се затичах с наведена глава. Някъде зад мен се строши още един прозорец, но аз почти не обърнах внимание. Точно в момента цялото ми внимание бе съсредоточено в усилието да се добера до входната врата на сградата, а после и до покрива, с надеждата да открия Хенеси.

105.

Щом влязох в сградата, хукнах по стълбите — десет етажа до покрива, но аз бях в доста добра форма. Адреналинът също си свърши работата.

Няколко минути по-късно излязох на покрива на „Мидлендс“. Изпитах странното усещане за дежавю — чувствах се почти като предишната нощ в музея.

Размахах пистолета си наляво и надясно. Нищо. Зад вратата също нямаше никого.

Бях дошъл тук през някакъв склад и стените му блокираха видимостта към онази част на сградата, която гледаше към Дванайсета улица. Оттам би трябвало да стреля Хенеси, ако изобщо се намираше в тази сграда.

В далечината се чуваше вой на сирени. Надявах се, че се движеха в посока към мен.

Опрях гръб до стената и бавно започнах да се движа към ъгъла с насочено напред оръжие.

Макар и слабо осветен, покривът от страната на улицата изглеждаше пуст. В единия край имаше два сгъваеми градински стола и съборен метален варел.

Ала от Хенеси нямаше и следа.

Приближих се до ръба и погледнах надолу. Улицата беше спокойна. Ако изключим колата на Бюрото с отворените й врати и купчинка строшени стъкла на земята, нямаше никакви други индикации за случилото се преди малко.

Няколко души дори минаха оттам, без да обърнат внимание на щетите.

После, докато се навеждах още малко за по-добра видимост, кракът ми удари нещо, което издаде слаб метален звук. Извадих фенера си „Маг лайт“ и го насочих надолу.

Празни гилзи. Няколко.

Пулсът ми се ускори. Обърнах се и се озовах срещу дулото на 9-милиметров „Валтер“.

Мъжът — по всяка вероятност Стивън Хенеси — държеше пръста си на спусъка, а дулото — на около два сантиметра от челото ми.

— Не мърдай — нареди ми той. — Не смей да трепнеш дори. От това разстояние няма как да не улуча.

106.

Беше успял доста сполучливо да промени външния си вид — очила, тъмна коса, гладко избръснат. Достатъчно, за да се движи спокойно из града.

А може би достатъчно и да се измъкне от града, без да го разпознаят, осъзнах аз. Всичко започваше да си идва на мястото.

— Хенеси?

— Зависи кого питаш — отвърна той.

— Ти подаде онзи анонимен сигнал до Бюрото, нали? — попитах. Цялата тази работа бе капан, усещах го, и ние му дадохме точно онова, което искаше — дискретно наблюдение от хората, които знаеха най-много за него. Дали се е опитвал да ни убие в колата, или да ни подмами по-близо, все още не знаех.

— И виж какво си улових — каза той. — Сега искам да протегнеш бавно ръка назад и да пуснеш този „Глок“ от покрива, така че да падне на улицата.

Поклатих глава.

— Ще го хвърля настрана. Не мога да пусна оръжие на улицата.

— Можеш, разбира се — каза той. Усетих хладния метал на дулото, когато го притисна към челото ми. По всяка вероятност беше използвал по-голямо оръжие няколко минути по-рано.

Протегнах ръка назад и пуснах пистолета през ръба на покрива. Чух как изграка върху бетона на улицата и стомахът ми се сви.

Тогава той отстъпи назад, извън обсега на ръцете ми.

— Ако трябва да съм откровен, просто исках да ви убия и да разчистя пътя си. Ала сега, така и така си тук, ти давам трийсет секунди да ми отговориш с какво разполагате срещу мен. И нямам предвид онова, което вече е във вестниците.

— Не се и съмнявам — казах. — Искаш да знаеш колко дълбоко трябва да се окопаеш, преди да изчезнеш отново.

— Двайсет секунди — отсече той. — Може дори да те оставя жив. Говори ми.

— Ти си Стивън Хенеси, известен още като Франсис Мултън и Дени Хумболт. Служил си в специалните части на американската армия до две хиляди и втора, последно в Афганистан. В Кентъки има гроб с твоето име, което, предполагам, означава, че оттогава работиш и се подвизаваш инкогнито.

— Ами Бюрото? — попита. — Те къде още ме търсят?

— Навсякъде — казах.

Той стисна по-здраво дръжката на пистолета и сключи вежди.

— И аз знам кой си, Крос. Живееш на Пета улица. Няма причина да не се отбия и там довечера. Разбираш ли?

Усетих прилив на гняв.

— Не си играя с теб. Напълно откровен съм. Хващаме се за сламки. Защо според теб тук няма цял наш екип?

— Засега няма — подчерта той. Сирените определено се чуваха много по-наблизо. — Какво друго? Все още си жив. Продължавай да говориш.

— Ти уби партньора си Мич.

— Това не ми върши работа. Дай ми нещо, което мога да използвам — каза. — Последна възможност или няма да си единственият Крос, който ще умре тази нощ.

— За бога, ако знаех нещо повече, щях да ти го кажа!

Първата полицейска кола летеше с включена сирена по улицата под нас.

— Изглежда, времето ти изтича — каза той.

Чу се изстрел и аз потръпнах, преди да осъзная, че не е от оръжието на Хенеси. Очите му се отвориха широко. Струйка кръв се стече по горната му устна и той се срути в краката ми като марионетка с току-що отрязани конци.

— Алекс?

Погледнах надясно. Макс Сийгъл стоеше на покрива на съседната сграда, осветен в гръб от бледата светлина на стълбището. Все още държеше беретата си насочена към мен, но щом се обърнах, веднага я свали.

— Добре ли си? — извика.

Настъпих китката на Хенеси и взех пистолета от ръката му. Нямаше пулс на шията, а очите му изглеждаха като стъклени топчета. Беше мъртъв. Макс Сийгъл го бе убил, за да спаси живота ми.

Когато отново се изправих, по улицата вече кипеше оживление. Освен сирените се чуваше хлопане на врати и дрезгав говор от полицейските радиостанции. Улицата беше блокирана, но аз трябваше да сляза и да потърся оръжието си.

Усещах погледа на Сийгъл, докато крачех към вратата. Дължах му благодарност — меко казано, — но уличният шум щеше да погълне думите ми, затова просто вдигнах палец към него.

Толкова засега.

107.

На следващата сутрин валеше. Бяхме планирали да проведем брифинга с пресата навън, но в крайна сметка го преместихме в залата за очни ставки в „Дейли Билдинг“. Присъстваха стотина репортери, а може би и повече, затова сложихме високоговорители във фоайето за онези, които не успяха да влязат или щяха да пристигнат по-късно.

Макс и аз седнахме на масата отпред, заедно с директора Пъркинс и Джим Хийкин от дирекция „Разузнаване“. Отвсякъде се чуваше щракане на фотоапарати, чиито обективи сочеха предимно към мен и Макс. Ние определено бяхме най-странната двойка в залата.

Това бе един от звездните ми мигове. Имал съм и други такива. Предстояха ми няколко седмици непрекъснати молби за интервюта, предложение за написване на поне една книга и определен брой журналисти, които щяха да дебнат довечера пред къщата ми.

Брифингът започна с изявление от кмета, който в рамките на десетина минути обясни защо всичко това означаваше, че на следващите избори трябва да гласуваме за него. След него директорът направи резюме на случая, преди да дадем думата за въпроси.

— Детектив Крос — попита репортер на „Фокс“ директно от вратата, — можете ли да ни разкажете какво точно се случи снощи на онзи покрив? Подробно, стъпка по стъпка. Само вие можете да разкажете тази история.

Това бе „пикантната“ част от случая — онова, което продаваше вестници, както и рекламни карета. Дадох му отговор — достатъчно кратък, за да не възпрепятствам нещата, но и достатъчно подробен, за да не ме разпитват в продължение на час какво е усещането да застанеш лице в лице с хладнокръвен убиец.

— Може ли да се каже, че агент Сийгъл е спасил живота ви? — попита следващият.

Сийгъл се наведе към микрофона си.

— Точно така е — каза. — Единствено аз имам право да го убия. — Възнаградиха го с бурна порция смях за тази реплика. — А сега сериозно — продължи той. — Може да сме имали своите несгоди по пътя, но това разследване е идеален пример за това как федералните и местните власти могат да работят заедно пред лицето на сериозна заплаха. Гордея се с постигнатото от мен и детектив Крос и се надявам, че и градът се гордее с нас.

Очевидно дори добрата половина на Сийгъл имаше огромно его. Но не бях в настроение да бъда придирчив или дребнав. Щом искаше да бъде в светлината на прожекторите, аз нямах нищо против да отстъпя в сянката.

Въздържах се от отговор на следващите няколко въпроса, докато някой не зададе неизбежния:

— Какво ще кажете за мотива? Можете ли на този етап да ни кажете със сигурност дали Хенеси и Тали са действали самостоятелно? И по каква причина?

Разглеждаме всички възможност — веднага отговорих аз. — Онова, което мога да ви кажа, е фактът, че двамата стрелци, известни още като Патриотите и отговорни за убийствата със снайпер, са вече мъртви. Градът трябва да се върне към нормалното си съществуване. Всякакви други аспекти от процеса на разследването остават без коментар засега.

Сийгъл ме погледна, но запази мълчание, и двамата веднага се заехме да довършим цирковото си представление.

Цялата истина, която никога не бихме споделили с пресата, бе основателното ни подозрение, че Тали и Хенеси бяха следвали нечий добре подготвен план. Дали изобщо щяхме да разберем чий бе този план, все още не знаехме. Ако трябваше да изразя мнение същата тази сутрин, бих предположил, че нямаше да постигнем по-голям напредък по този случай и той щеше да приключи дотук.

Случва се. Голяма част от полицейската работа се състои в размътване на утайката и неспособност да се достигне до повърхността. Всъщност именно на това разчитат хората от повърхността. Онези, които работят за тях — наемните убийци, главорезите, уличните престъпници, — поемат голяма част от риска, а твърде често те са единствените, които отиват зад решетките или в гроба.

Това отново ме подсети за „лисиците в кокошарника“.

108.

След още два дни досадна и изтощителна писмена работа си взех почивка и прекарах известно време от уикенда в една игра, която децата ми наричат наваксване. В повечето случаи това означава да си изключа телефона и да прекарвам колкото се може повече време с тях, макар че двамата с Бри все пак успяхме да си откраднем няколко благословени часа само за нас в неделя следобед.

Отидохме с колата до едно място в Кливланд Хайтс, наречено Трегарон. Това е огромно имение в неогригориански стил на територията на Вашингтонското международно училище, което през летните месеци се даваше под наем. Наш гид беше строгата госпожица Мими Бенто — директор на междуобщностните отношения.

— А това е Стаята с терасата — каза тя.

Просторната зала с месингови полилеи и паркет на пода водеше към вътрешен двор, опасан с балдахини. Отвъд него се простираха зелени морави и гледка към Кингъл Вали. Не твърде занемарени. Всъщност красиви. И аристократични.

Госпожица Бенто надникна в кожената си папка.

Свободна е на единадесети август, на двадесет и пети и… следващата година, разбира се. Какъв брой гости предвиждате?

Двамата с Бри се спогледахме. Изглеждаше странно, но наистина не бяхме обсъждали чак такива подробности. Знаехме, че искаме да е в тесен кръг. Всичко това беше ново за нас.

— Още не сме сигурни — каза Бри и жената почти незабележимо присви устни. — Но определено искаме церемонията и празненството да са на едно място. Бихме желали всичко да е сравнително семпло.

— Разбира се — каза тя. Имах чувството, че виждам как доларчетата в очите й се смаляват. — Е, защо не огледате наоколо още малко… Аз ще съм в кабинета си, ако имате някакви въпроси.

Щом останахме сами, двамата с Бри излязохме навън, за да видим терасата. Бе разкошен пролетен ден, в който изобщо не беше трудно да си представиш сватба.

— Някакви въпроси? — попита Бри.

— Да. — Взех ръката й и я придърпах към себе си. — Тук ли ще бъде първият ни танц?

Тя веднага започна да се полюшва, а аз изтананиках няколко такта от Гершуин в ухото й. Не, не, не могат да ми го отнемат…

— Знаеш ли какво? — внезапно се обади Бри. — Това място е просто разкошно. Обожавам го.

— Значи е решено — казах.

— Аз мисля, че не трябва да го резервираме.

Спрях да танцувам и я погледнах.

— Нямам желание да прекарам следващите няколко месеца в умуване какъв цвят да бъдат поканите или кой до кого ще е седнал — обясни тя. — Такива са чуждите сватби, не моята. Не нашата. Просто искам да се омъжа за теб. Като например веднага.

— Веднага? — ококорих се аз. — Веднага като… сега, в този момент?

Тя се засмя и се повдигна на пръсти, за да ме целуне.

Не точно сега, но скоро. След като Деймън се прибере у дома след края на учебната година. Как мислиш?

Нямах нужда да мисля. Исках тази сватба да бъде точно такава, каквато искаше Бри — шикозно имение или Вашингтонският градски съвет, за мен нямаше значение.

— След като Деймън се прибере у дома, тогава съгласих се и запечатах споразумението ни с още една целувка. — Още един въпрос: смяташ ли, че бихме могли да се измъкнем незабелязано през задния вход, или трябва да кажем на Мими?

109.

Задният двор изглеждаше прекрасно благодарение на усилията на хората около нас. Сампсън, Били и децата бяха сложили малки бели лампички в клоните на дърветата, навсякъде имаше свещи. Из въздуха се носеше джазова музика, а на тревата бяха подредени дузина столове с високи облегалки за близките и приятелите, които бяхме поканили в последния момент.

Децата стояха прави за церемонията — Али държеше пръстените; Джени грееше в красивата бяла рокля, която й позволихме да си избере; и Деймън, който изглеждаше като по-висока и много по-уверена и по-осъзната версия на хлапето, което бяхме оставили в „Къшинг“ миналата есен.

Бри, естествено, изглеждаше зашеметяващо в изчистена бяла рокля без презрамки. Семпла и перфектна в моите очи. Двете с Джени имаха еднакви бели цветя в косите си, а Нана седеше гордо на първата редица с хибискус зад ухото и блясък в очите, какъвто не бях виждал у нея от няколко години.

Точно в шест и половина нашият пастор от „Сейнт Антъни“ — Джери О’Конър — кимна на Нана, че е време да започнем церемонията. Нана имаше молба за днес — да сложи началото на венчавката по неин си начин.

— Аз вярвам в брака — каза тя пред всички присъстващи. В гласа й вече се усещаше приповдигната нотка. — И по-точно аз вярвам в този брак. — Тя се приближи до мен и Бри и взе ръцете ни в своите. — Вие, двамата, не сте ме молили за това, но тази вечер аз ви давам един на друг и за мен е чест да го направя. Бри, аз нямах шанса да познавам родителите ти — бог да даде мир на душите им, — но вярвам, че те биха били доволни да видят, че се омъжваш за внука ми. Този мъж е добър човек — каза тя и очите й се насълзиха. — Той ми е едничък и не бих го поделила с лека ръка. А ти — обърна се тя към мен, — ти просто удари джакпота, господине.

— Няма нужда да ми го казваш — отвърнах.

— Не, няма, но това спирало ли ме е някога? Тази жена е изпълнена с любов, Алекс. Виждам го на лицето й, когато те гледа. Виждам го, когато гледа децата. Виждам го дори когато гледа към мен, старата бъбривка. Аз никога не съм познавала жена с по-щедър дух. А вие? — обърна се тя към всички присъстващи, които отговориха с решително „Не!“, а някои от тях с „Не, госпожо!“ — Точно така — каза тя и насочи костеливия си пръст към мен. — Така че внимавай да не се изложиш! — Тя се върна обратно на мястото си, докато всички останали продължаваха да се смеят, мнозина от нас и през сълзи. Само няколко думи, но те сякаш казваха всичко, и то много красиво. — Изцяло ваши са, пасторе — рече тя.

И когато доктор О’Конър отвори книгата си, за да започне венчавката, а аз плъзнах поглед по кръга от усмихнати лица около себе си — най-добрия ми приятел Джон Сампсън, баба ми, моите красиви деца и тази удивителна жена Бри, без която дори не можех да си представя, че бих могъл да живея, — аз знаех, че първите му две думи не биха могли да уловят по-съвършено всичко, което извираше от сърцето и ума ми в този конкретен момент.

Тези две думи бяха „скъпи възлюблени“.

110.

Най-страхотното парти в живота ни продължи до късно през нощта. Не се скъпихме относно храната и ползвахме услугите на приятел с фирма за кетъринг, който осигури огромни количества шунка, кокосов ориз, пържени банани, както и нещо, което Сампсън реши да нарече „Брилекс“ — два вида ром, ананас, джинджифил и череша или само ананас, джинджифил и череша за децата, макар че Деймън опита варианта за възрастни поне веднъж, доколкото ми е известно.

Джером Търман разположи музикалната си уредба „Фюжън“ в задния двор, където имаше достатъчно място за дансинг под звездите, както и за фалшиво пеене от моя страна след един-два брилекса. Или три. Децата казаха, че изпълненията ми били „пискливи“ и „абсолютно катастрофални“.

На следващата сутрин обаче всички се събудихме свежи и в добро настроение. Поръчахме такси до летището за полета ни до Маями, а оттам продължихме за Насау. Там ни чакаше лимузина, която ни откара до хотелски комплекс с уместното име One & Only8 Ocean Club.

Двамата с Бри бяхме видели това местенце в любимия ми филм от поредицата за Джеймс Бонд — Казино „Роял“ — и аз се заклех, че някой ден ще я заведа там. Шегите в стил „Джеймс Бонд“ започнаха още с пристигането ни на познатата капковидна автомобилна алея с луксозни превозни средства във всички посоки.

— Крос — каза тя, докато й подавах ръка на излизане от лимузината. — Бри Крос.

Мисля си, че Бри изненада много хора с това, че прие моето име. Решението бе изцяло нейно и аз се радвах, че го направи. Харесваше ми да го чувам точно толкова, колкото и да го казвам.

— Добър ден, имаме резервация за доктор и госпожа Крос — съобщих аз на приятната и много любезна жена на рецепцията. Бри стисна ръката ми и двамата се разсмяхме като хлапета. Или просто като двойка младоженци. — Как смятате, след колко време ще е възможно да се потопим в онзи океан в задния ви двор?

— Бих казала… след около три минути и половина — отговори жената и плъзна ключовете ни по плота на рецепцията. — Заповядайте. Разполагате с двоен апартамент в крило „Кресънт“ и с една вила с изглед към океана. Приятен престой.

— О, такъв ще е със сигурност! — обади се Джени зад гърба ми. Нана, Деймън и Али все още стояха навън и съзерцаваха, очаровани, белия пясък на плажа и тюркоазената вода. Цветът й наистина бе тюркоазен.

— Ето, мис Джей, заповядай — заявих аз и й подадох ключа за апартамента. — Поверявам ти го най-официално. Е, с всички вас те се видим утре на обяд.

— Тате, все още смятам, че си луд, задето ни доведе тук — каза тя и се наведе напред, сякаш за да прошепне някаква тайна, — но много се радвам, че го направи.

— И аз се радвам — прошепнах в отговор.

Така или иначе ние с Бри смятахме да се насладим на медения си месец. Нали затова са табелките „Не безпокойте“.

111.

Нашата вила бе черешката на тортата. Точно като във филмите. Имаше цяла стена с плъзгащи се врати от дървени жалузи, които водеха към усамотена тераса с безкраен стъпаловиден басейн чак до океана. Персоналът беше оставил цветя навсякъде — и вътре, и навън, — а само огромната спалня от махагоново дърво може би струваше колкото годишната ми заплата.

— Да, не е зле — заключих аз и затворих вратата към външния свят. — Достатъчно добро и за агент 007.

— Ах, Джеймс, Джеймс — продължи да се шегува Бри. — Грабни ме в обятията си, Джеймс, така както само ти умееш.

Това и направих. Докато се усетим, едното доведе до другото и плановете ни за незабавно потапяне в океана се отложиха в бъдещето. Когато най-после успяхме да се изправим на крака, слънцето се потапяше зад хоризонта, а ние бяхме готови да се насладим на една страхотна вечеря.

Не съм сигурен кое бе най-хубавото тази вечер — френско-карибската кухня в „Дюн“, великолепното „Пино Ноар“, което си поръчахме, или просто отдавна забравеното усещане, че не трябва — а и не искам — да бъда, където и да било другаде, освен тук и сега.

Използвахме нощта насаме максимално и се отбихме в казиното на „Атлантис Ризорт“ след вечеря, за да поиграем блекджек. Бри имаше късмет известно време, след това аз, но около полунощ си тръгнахме с някой и друг долар по-малко в джоба. Но това изобщо не помрачи настроението ни.

Тръгнахме към нашата вила по плажа, хванати за ръце.

— Щастлива ли си? — попитах Бри.

— Омъжена — отвърна тя. — Щастливо омъжена. Още не мога да повярвам, че е истина. Обаче е истина, нали? Нали не сънувам, Алекс?

Спрях, за да я прегърна, и двамата постояхме така известно време, загледани в трепкащото отражение на луната по повърхността на океана.

— Знаеш ли, все още не сме докосвали тази толкова синя вода — казах. Пръстите ми посегнаха към горното копче на ризата й. — В настроение ли сте за едно нощно къпане, госпожо Крос?

Бри се огледа наоколо.

— Това предизвикателство ли е?

— Просто покана — казах. — Но бих се чувствал нелепо, ако съм чисто гол и сам там вътре. — Тя вече разкопчаваше панталоните ми.

Оставихме дрехите си на пясъка и се гмурнахме в океана. Някъде в далечината се носеше глух ритъм на барабани, може би от някой хотел, ала ние имахме чувството, че целият океан принадлежи само на нас. Целувахме се във водата известно време, а накрая пак се любихме, направо на брега. Беше малко рисковано и доста пясъчно, но опасности като тази не ме плашат и бих ги приемал с готовност през всеки един ден от седмицата.

112.

На другата сутрин спахме до късно, после спокойно започнахме да се приготвяме за предстоящия ден. Бри тъкмо преглеждаше менюто за поръчка на храна по стаите, а аз си обличах тениска, когато телефонът звънна. Бе все още много рано за обаждане от децата, но аз нямах нищо против. Всъщност нямах търпение да посрещна олелията, която вървеше в комплект с тях.

— Добро утро — казах в слушалката.

— Да, такова е. — Безпогрешно разпознах гласа на Кайл Крейг. — Как мина сватбата?

Трябваше да го очаквам. Трябваше да проявя по-голяма предпазливост. Тези обаждания се бяха превърнали в запазена марка за Кайл.

Преди да отговоря каквото и да било, някъде над нас профуча самолет — в същото време осъзнах, че чувам този звук и по телефона. По гръбнака ми полазиха тръпки.

Изтичах до прозореца и погледнах навън.

— Кайл? Къде си? Какво става?

— Забеляза ли, че спазих обещанието си? Казах, че ще ти позволя да се ожениш, и го направих.

— Да ми позволиш?

Навън нямаше и следа от него, но това не означаваше нищо, нали? Би могъл да се крие навсякъде. Беше някъде тук, несъмнено. При това много близо.

— А искаш ли да знаеш защо? — попита.

Едва си поемах въздух от напрежение, докато трескаво оглеждах обстановката.

— Не — отсякох. — Не искам.

— Защото вярвам в брака — изимитира той гласа на Нана. — Нали това каза тя онази нощ?

Внезапно осъзнах, че изобщо не мога да си поема въздух.

— Освен това — продължи той — много по-забавно е да отнемеш от един мъж съпруга, отколкото приятелка. Бях търпелив, Алекс, но вече е време да вървя нагоре.

— Да вървиш нагоре? Какви ги дрънкаш, по дяволите? — попитах аз, макар да се опасявах, че вече знам какво има предвид.

— Просвещение, приятелю мой — каза. — Погледни надолу към водата. Какво виждат очите ти?

Втурнах се обратно към стъклената врата и погледнах навън. Отне ми секунда-две, но после ги видях.

Джени и Али бяха долу на плажа и ми махаха с ръце. На няколко крачки зад тях — макар и някак абсолютно невъзможно и необяснимо — стоеше Макс Сийгъл. Носеше слънчеви очила и ярка на цвят риза, с хавлиена кърпа, преметната през едната му ръка, и телефон в другата. Усмихна ми се, а после, когато устата му се раздвижи, в ухото си чух гласа на Кайл Крейг.

— Изненада — каза той.

113.

Сякаш сърцето ми спря за миг, а после отново заблъска в гърдите. Мислите ми препускаха. Кайл очевидно бе претърпял някаква колосална процедура. Лицето му нямаше нищо общо с това на Кайл.

— Точно така — каза. — Всичко, което си мислиш точно в този момент, е вярно. С изключение на онази част, където ти спасяваш всички. Това няма да се случи.

Малко по-нагоре по плажа Нана ги наблюдаваше изпод чадъра си. Деймън — единственият, който не беше виждал Макс Сийгъл досега — лежеше на шезлонг до нея и слушаше музика от айпода си.

— Деца? — обърна се към тях Кайл с гласа на Макс Сийгъл. — Искате ли да изпратите на татко целувка за добро утро?

Той пъхна телефона в джоба си и хвана ръката на Али, като се постара да ми покаже за миг онова, което криеше под хавлията. Огнестрелно оръжие.

Господи, не. Това не се случваше наистина.

Бяхме оставили собствените си оръжия във Вашингтон, можеше да се каже, нарочно. Сега това ми изглеждаше като ужасна грешка. Налагаше се да импровизирам. Но как? Какво да използвам като оръжие?

Започнах да шепна бързо и тихо на Бри, докато те прекосяваха плажната ивица. Нямаше време за обмисляне на възможности. Разполагах само с инстинкта си, както и с мъничко време за бърза молитва, че ще се справим с това.

— Здрасти, тате! — извика Али от стълбите на терасата. Опита се да хукне към нас, но Сийгъл-Кайл го хвана за ръката. Не можех да направя нищо друго, освен да остана на мястото си.

Джени профуча покрай тях.

— Можеш ли да повярваш, че господин Сийгъл също почива тук? — каза тя и ме целуна по бузата. — Представяш ли си какво съвпадение?

— Невероятно — отвърнах. Нито тя, нито Али забелязаха колко глухо звучи гласът ми.

— Съжалявам, че се натрапвам така — рече Кайл в ролята на Макс. Гледаше ме ухилен, предизвикваше ме с очи, явно искаше да предприема нещо. А гласът му… не беше на Кайл, но всъщност бе точно на Кайл. Как съм могъл да не забележа приликите досега? Удивително е как мозъкът се доверява на онова, което виждат очите — или не виждат.

— Няма проблем — казах. Поддържах представлението заради децата и отстъпих няколко крачки навътре. — Влизайте. Бри си взема душ, но след малко ще дойде.

Кайл сложи ръка върху рамото на Али и стомахът ми се преобърна.

— Защо не отидеш да я извикаш? — предложи той, без да сваля усмивката от лицето си. — Аз ще чакам тук с децата. Сигурен съм, че ще й бъде приятно да ме види. Какво съвпадение. Не е ли странно?

Помежду ни премина нещо като електрически заряд. Нещо, което много наподобяваше омраза.

— Бри? — извиках аз и бавно тръгнах към банята, без да изпускам Кайл от погледа си. — Можеш ли да излезеш?

Открехнах вратата и надникнах вътре. Ври изхлузи тениската си и пъхна глава под течащата вода, докато се гледахме безпомощно един друг.

— Секунда само! — извика в отговор тя.

Обърнах се отново към Кайл, който все още се подпираше на Али.

Джени седеше на ръба на неоправеното легло, но вече ме гледаше настойчиво. Според мен започваше да усеща, че нещо не е наред.

— Ей сега ще излезе — обясних аз възможно най-спокойно.

— Добре — отвърна Кайл. — Искам да заведа всички ви на разходка с кола. Деца, готови ли сте за приключения?

— Разбира се! — възкликна Али. Джени замълча. През цялото това време Кайл държеше хавлията преметната през дясната си ръка, за да крие оръжието си.

Бри влезе в стаята — боса и облечена в един от хотелските халати за баня. На пръв поглед изобщо не личеше, че е уплашена и напрегната точно колкото мен.

— Макс, радвам се да те видя — каза тя и протегна ръка към него.

— Аз се радвам да те видя много повече — отвърна той, без да крие задоволството си.

Ала когато се здрависаха, Бри бръкна със свободната си ръка в джоба на халата си, измъкна оттам малък метален флакон — лак за коса от безплатния комплект в банята — и напръска очите на Кайл. Той изпищя от болка, а Бри се възползва от момента и заби коляно в слабините му.

В същото време аз грабнах стъклената гарафа от барплота, където я бях оставил предварително. Прекосих стаята с три бързи скока и замахнах с всичка сила. Стоварих тежкия съд върху носа и челюстта на Кайл и той се свлече на пода. Навсякъде се разхвърчаха парчета стъкло.

Али изпищя, ала нямаше време да го успокояваме или да му обясняваме какво се случва. Бри го грабна с една ръка, сякаш бе лек като перце, улови Джени за лакътя и ги изведе от стаята.

А аз се хвърлих върху Кайл с цялата си тежест.

114.

Кайл замахна с юмрук и ме удари право в челюстта. Главата ми изтръпна от болка, но нямаше как да му отвърна. Едната ми ръка притискаше китката му, а другата — оръжието, което криеше под хавлията.

Вместо това го ударих силно с глава по кървящата рана. Това бе достатъчно, за да измъкна оръжието му. „Берета“, девет милиметра. Пистолетът на Макс Сийгъл.

Претърколих се назад, скочих на крака и насочих оръжието между очите му, които той бясно търкаше в опит да ме види.

— Обърни се! — извиках. — Легни по очи с ръцете встрани от тялото!

Кайл се усмихна. Очите му бяха кървавочервени и от тях бликаха сълзи, ала аз бях сигурен, че вече отново ме виждаше.

— Каква ирония — каза. — Онази вечер в колата можех да се закълна, че ме лъжеше, но ти наистина не можеш да натиснеш този спусък, нали?

— Не и без причина — отвърнах. — Така че или ми дай такава, или се обърни и целуни пода… Веднага! Направи го!

— Знаеш, че съм възпитан човек, Крос, но да ти го начукам.

В следващия миг той се обърна твърде бързо с парче стъкло в ръка, което мълниеносно се стрелна към мен. Усетих как мускулът на глезена ми се разкъса и коляното ми се огъна. Свлякох се на земята, преди да разбера какво става.

А Кайл скочи на крака.

Тръгна към изхода, препъвайки се — и може би точно това спаси живота му. Единственият изстрел, който успях да възпроизведа, разби на парчета плъзгащата се врата вместо главата му секунди преди той да скочи от терасата и да изчезне навън.

115.

Добрах се до плажа и стрелях веднъж във въздуха. Всички, които все още не правеха път на Кайл, започнаха да се разпръскват в различни посоки. Походката му бе много нестабилна. Може би имаше мозъчно сътресение, но и моето коляно не ми помагаше особено. За пръв път през, живота си участвах в подобно преследване.

Някои хора пищяха, други дърпаха децата си от водата. После Кайл се наведе и грабна от пясъка малко момченце на не повече от две или три години, преди майка му да се е добрала до него.

Жената хукна след тях, но Кайл притисна момчето към тялото си като щит.

— Назад! — изкрещя той. — Назад или ще…

— Вземи мен! — Майката падна на колене, неспособна нито да продължи напред, нито да се върне назад. — Вземи мен вместо него!

— Кайл, остави го!

Той се обърна да ме погледне, а аз бях достатъчно близо да видя, че очите му отново излъчваха спокойствие. Вече разполагаше с разменната монета, от която се нуждаеше, и го знаеше много добре.

— Ти дойде тук заради мен, а не заради това момче — казах. — Пусни го! Вземи мен.

Горкото момченце хлипаше и протягаше ръчички към майка си, но Кайл го вдигна малко по-високо и го стисна още по-силно.

— Първо трябва да ми върнеш пистолета — нареди той.

— Без повече приказки. Просто остави оръжието на земята и отстъпи назад. Три. Две…

— Добре. — Започнах бавно да се навеждам. Кракът ме болеше ужасно и вече едва го движех. — Оставям го.

Ала не можех да доверя това дете на честната дума на Кайл. Налагаше се да рискувам — друг избор нямах. В последната секунда, преди да оставя пистолета, обърнах дулото и стрелях ниско. Момчето не беше достатъчно голямо, за да покрие Кайл от глава до пети. Изстрелът ми улучи врага малко под коляното.

Той изрева като диво животно. Момченцето тупна на пясъка и запълзя към майка си. Кайл се опита да се задържи прав на единия си здрав крак, но опитите му приключиха, когато прострелях и него.

Той се просна по гръб на пясъка и започна да се гърчи от болка. Краката му изглеждаха като кървава пихтия, но усещането беше страхотно. Особено много ми хареса това, че го прострелях със собственото му оръжие.

Тогава видях Бри — тичаше към нас с двама униформени полицаи. Тя им посочи Кайл и тръгна право към мен.

— Божичко! — Тя ме прегърна през кръста, за да поеме част от тежестта ми и да облекчи ранения ми крак. — Добре ли си?

Кимнах.

— Той ще има нужда от линейка.

— Вече пътува насам — каза единият от полицаите.

Кайл лежеше със затворени очи, но ги отвори, когато сянката ми падна над лицето му.

— Всичко свърши, Кайл — заявих. — Този път завинаги.

— Дефинирай „свърши“ — изхриптя той. Дишаше трудно и трепереше от болка. — Мислиш, че си спечелил ли?

— Не става въпрос за победа — казах. — Имам предвид, че те пращам зад решетките, за да те лиша завинаги от възможността да нараниш, когото и да било.

Той се опита да се усмихне.

— Веднъж вече го направи, но това не ми попречи — подразни ме той.

— Е, нали знаеш какво казват хората: единственото по-лошо нещо от това да влезеш в затвора, е да излезеш и да се върнеш обратно — отвърнах. — Освен ако не е просто крилата фраза.

Може би за пръв път, откакто познавах Кайл Крейг, видях нещо като страх в очите му. Продължи само секунда, после изчезна и той отново доби обичайния си самонадеян маниер.

— Нищо не е свършило! — изръмжа той, но вече му бях обърнал гръб.

Линейката тъкмо пристигаше, а аз исках да предупредя медицинския екип.

— Първо се погрижете за него — посъветвах ги, — но трябва да бъдете много внимателни. Този човек е изключително опасен.

— Оставете това на нас, сър — каза единият от полицаите. — Сега искам да предадете това оръжие.

Подадох му го — малко неохотно, — а Бри ме настани на един шезлонг, откъдето можех да наблюдавам развитието на нещата. Междувременно донесе някаква хавлия и я пристегна около крака ми.

Кайл не оказа никаква съпротива, когато медиците му сложиха интравенозна система и кислородна маска, а после отрязаха крачолите на панталона му. Беше загубил много кръв. Лицето му изглеждаше бяло като платно. Може би започваше да осъзнава, че наистина ще се върне зад решетките на федералния затвор „Флорънс“.

Сложиха го на носилка и поставиха торбичката на системата и кислородната бутилка между краката му, за да могат да вдигнат всичко в линейката.

— Трябва да му сложите белезници — извиках аз към полицаите. — И не оставяйте медицинския екип да пътува сам с него!

— Просто се успокойте, сър — сърдито отвърна единият.

— Аз съм полицай и знам какво говоря — казах. — Този човек е издирван от ФБР и трябва да му сложите белезници. Веднага!

— Добре, добре. — Той даде знак на партньора си и двамата се запътиха към Кайл.

Почти като на забавен кадър наблюдавах как първият полицай се качи в задната част на линейката. Появиха се белезниците, а после видях как Кайл се протегна за тях с онази нечовешка сила, каквато само психопат като него би могъл да събере в подобно състояние. Той използва белезниците, за да издърпа полицая към себе си, и само миг по-късно вече държеше пистолета му в ръка.

Бри скочи инстинктивно, за да се притече на помощ, но аз се претърколих от шезлонга и я повалих на земята.

Последва изстрел, след него още един.

После първата от две мощни експлозии. По-късно щяхме да разберем, че куршум бе пронизал кислородната бутилка на Кайл.

Тя избухна в огнена топка в линейката, последвана бързо от резервоара с горивото.

Мощният взрив бе оглушителен. Стъкло и метал изригнаха по-скоро нагоре, отколкото встрани, и върху нас се посипа дъжд от пясък. Отново се чуха писъци на хора.

Когато вдигнах глава, видях, че нямаше нужда да се питам дали има оцелели. От линейката бе останал овъглен корпус, от който все още се издигаха пламъци и черен пушек. Двамата полицаи и двамата медици бяха мъртви.

Кайл също. Когато огънят утихна и ние успяхме да се приближим достатъчно, за да видим тялото му, осъзнахме, че е обгорено от глава до пети.

Лицето, в което той бе инвестирал толкова много, представляваше абсолютно неузнаваема маска без никакви човешки черти. Всъщност от целия човек не беше останало почти нищо.

Колкото до това дали Кайл бе стрелял нарочно в кислородната бутилка, тепърва ще има да се чудя. Може би мисълта да се върне в килията, му се е сторила твърде тежка. Затворът лесно би могъл да го убие в крайна сметка и Кайл го знаеше.

А може би се бе опитал да вземе и мен със себе си по пътя за оня свят — един последен опит да довърши работата, която той, по незнайно каква причина, бе превърнал в мисията на живота си.

Мисля си, че всъщност знам какви са отговорите на всички тези въпроси, но разбира се, никога няма да съм абсолютно сигурен. А може би ще дойде ден, когато това изобщо няма да ме интересува.