Кръстосан огън

56.

Сампсън знаеше, че в пет сутринта обикновено съм буден — ако не и по-рано, — но точно днес това не би имало значение. Съдейки по околните шумове и напрежението в гласа му, веднага разбрах, че вече е на работа.

— Имам нужда от услуга, Алекс. Голяма услуга, както може би ще се окаже.

Инстинктивно започнах да ям яйцата си малко по-бързо под гневния поглед на Нана. Много ранните и много късните обаждания в нашия дом не вещаеха нищо добро, без изключение.

— Казвай. Слушам те. Нана гледа как те слушам. Не мога да преценя дали сърдитият й поглед е за мен, или за теб. Или за двама ни.

— О, за двама ви е — поясни Нана съвсем тихо, с тон, който доста наподобяваше ръмжене.

— Имаме убийство на площад „Франклин“. Жертвата е с неустановена самоличност. Много прилича на онзи безумен случай, който разследвах преди време. Убийството на „Уошингтън Съркъл“, сещаш ли се за него?

Вилицата ми замръзна във въздуха.

— С числата?

— Същото. Има ли начин да наминеш тук и да поговорим, преди да е станало твърде напечено?

— Тръгвам веднага.

Двамата с Джон никога не държим сметка кой колко услуги дължи на другия. Имаме неписано правило — ако имаш нужда от мен, там съм. Но трябва да си сигурен, не наистина имаш нужда от мен.

Няколко минути по-късно вече слизах по задното стълбище към гаража, пристягайки вратовръзката си в движение. Навън на практика бе все още нощ, но достатъчно светло, за да се види плътната сива небесна пустош — облачно, с изгледи за лайняна буря.

Съдейки по онова, което помнех от предишния случай на Сампсън, точно в момента това бе последното нещо, което Вашингтонската полиция можеше да си позволи да разследва.

Няколко месеца по-рано млад бездомник бе намерен пребит до смърт, с поредица от числа, грижливо издълбани върху челото му. Случаят вероятно щеше да стигне до всички вестници не само във Вашингтон, но и в околните няколко щата — ако горкият човечец не беше уличен вехтошар. Случаят не породи особен ентусиазъм дори в управлението — което не беше особено справедливо, но човек не се вманиачава в понятието „справедливост“, когато живее в столица като нашата.

И ето че се случваше отново. Играта загрубяваше. В разгара на случая със снайпериста ръководството на полицията щеше веднага да настръхне и да прехвърли случая към отдел „Тежки престъпления“ още в началото на работния ден.

Реших, че това е причината за обаждането на Джон. Ако с убийството се заемеше нашият отдел, аз бих могъл да кажа, че вече съм дал консултация по него, за да дадат случая на мен, а после отново да го прехвърля на Сампсън. Просто нашата версия на творческа отчетност, а бог ми е свидетел, че нямаше да ни е за пръв път.

57.

Убиецът с числата — Исусе Христе, не точно сега!

Когато стигнах до местопрестъплението, входовете към площад „Франклин“ вече бяха заградени с кордон. Допълнителни екипи имаше и по „Кей стрийт“ и „Ай стрийт“ — по-дългите страни на правоъгълния парк, — макар че основното действие се развиваше точно до Тринайсета улица, откъдето в момента ми махаше Сампсън.

— Захарче — посрещна ме той, — спасяваш ми живота. Случва се в най-неподходящия момент, знам.

— Заведи ме да погледна.

Двама криминолози в сини служебни анораци работеха зад полицейската лента заедно със съдебния лекар, когото лесно разпознах дори в гръб.

Неофициалният прякор на Портър Хенинг бе Здравеняка, а покрай размерите му, особено на ширина, човекът планина Сампсън изглеждаше направо дребен. Винаги съм се чудил как Портър успява да се напъха в някои доста тесни пространства на местопрестъпленията, но той безспорно е един от най-проницателните специалисти, с които съм имал честта да работя.

— Алекс Крос ни удостоява с присъствието си — заяви той още щом ме видя.

— Той е виновен — отвърнах аз и посочих към Сампсън, но пръстът ми замръзна във въздуха при вида на жертвата.

Хората твърдят, че екстремните неща са в кръвта ми, което донякъде е истина, но осакатяването на хора е нещо, с което просто не се свиква. Жертвата лежеше по гръб в храстите. Многото слоеве мръсни дрехи ясно показваха, че е бездомник, който може би е нощувал точно на това място в парка. И въпреки явните признаци на жесток побой, най-впечатляващи от всичко бяха числата, гравирани върху челото му. Изключително странна особеност, точно като в предишното убийство.

2^30402457-1

— Това същите числа ли са? — попитах.

— Подобни — отвърна Сампсън, — но не, не са същите.

— И не знаем коя е жертвата?

Джон поклати глава.

— Изпратил съм хора да разпитват наоколо, но повечето от спящите по пейките хора изчезнаха още щом се появихме. Доверието не е на голяма почит тук, нали знаеш?

Знаех, и още как. Една от основните трудности при разследване на убити бездомници.

— Приютът за бездомници е малко по-нагоре по Тринайсета улица — продължи Джон. — Щом приключим тук, ще отида да разпитам дали някой не знае нещо за този мъж.

Самото място на убийството бе трудно за обработка. В пръстта имаше пресни отпечатъци от стъпки — равни подметки, различни от ботуши или кецове. Освен това се виждаха следи като от пазарска количка, но те може и да нямаха никаква връзка със случая. Бездомниците непрекъснато минаваха с колички оттук, всеки божи ден. И нощ.

— Какво друго? — попитах. — Портър? Ти откри ли нещо?

— Аха — отвърна той. — Открих, че по-млад няма да стана. Като изключим това, бих казал, че причината за смъртта е тензионен пневмоторакс, макар че първите удари вероятно са били тук, тук и тук. — Той посочи към премазаната част от главата на мъртвеца. От ухото преливаше розова на цвят телесна течност. — Голяма фрактура на черепа, на челюстта, на зигоматичната кост; ти си избери. Ако има нещо положително в цялата тази гадост, горкият човечец вероятно е бил вече мъртъв, когато това се е случило. Има следи по цялото тяло.

— Точно като предишния път — каза Сампсън. — Сигурно е същият извършител.

— Ами надписът по челото? — Това бе най-прецизната работа с нож, която някога бях виждал. Плитки, точни нарези, четливо изписани цифри. — Какво е първоначалното ти мнение, Портър?

— Това е нищо — каза той. — Виж истинския шедьовър.

Той се наведе и обърна младия мъж на една страна, после запретна задната част на ризата му.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Математическото уравнение покриваше цялата площ от кръста до плешките. Никога не бях виждат подобно нещо. Не и в такъв контекст. Сампсън повика с жест съдебния фотограф, за да направи снимки.

— Това е ново — каза Джон. — Преди числата бяха само по лицето. Чудя се дали нашият човек не се е упражнявал, за да се усъвършенства така. Може би има други трупове, които просто не сме открили.

— Е, определено е искал да видите този — заключи Портър. — В тази връзка количеството кръв е твърде оскъдно за нанесените травми. Някой е пребил това хлапе, после го е довлякъл тук и едва след това се е постарал с ножа.

— Ду-дуу, ду-дуу… — Фотографът успя да изтананика откъс от „Зоната на здрача“, преди Сампсън да го попари с поглед. — Съжалявам, човече, но… дявол да го вземе, радвам се, че не съм на ваше място.

Той, както и всички останали.

— В такъв случай остава въпросът защо го е донесъл тук — каза Сампсън. — Какво се опитва да ни каже? На кого изобщо се опитва да го каже?

Портър сви рамене.

— Някой разбира ли от математика?

— Аз познавам преподавател в „Хауърд“ — казах. — Сара Уилсън. Помниш ли я? — Джон кимна, без да откъсва поглед от числата. — Ако искаш, ще й се обадя. Може да дойдем тук по-късно следобед.

— Чудесно, ще съм ти много благодарен.

Толкова с „бързата“ ми консултация. Нямах време за това, но — господ да ми е на помощ — след като видях на какво е способен този изверг, имах желание да го разкъсам на парчета.

58.

Познавах Сара Уилсън от двайсет години, ако не и повече. Тя и първата ми съпруга Мария бяха състудентки в „Джорджтаун“, деляха стая в общежитието и останаха добри приятелки до смъртта на Мария. После останаха само картичките за Коледа и редките възможности да се видим, но Сара ме прегърна за поздрав още щом ме видя, а Сампсън помнеше по име — и малкото име, и фамилията.

Миниатюрният й кабинет се намираше в корпус на университета „Хауърд“, с прозаичното наименование Академичен консултативен център — сграда Б. Беше претъпкан с книги, наредени върху лавици до тавана, голямо разхвърляно бюро — точно като моето — и огромно бяло табло, покрито с математически символи, изписани с различни цветове маркери.

Сампсън приседна на перваза, а аз се настаних на единствения стол за посетители.

— Знам, че ти предстоят изпити и вероятно ти е напрегнато — започнах. — Благодаря ти, че се съгласи да ни приемеш.

— Ще се радвам да помогна, Алекс. Ако изобщо мога да помогна? — Тя сложи очилата си и сведе поглед към листа, който й подадох, с числата и уравнението, преписани от трупа на жертвата. Носехме и снимков материал от местопрестъплението, но не възнамерявахме да показваме кървавите подробности, освен ако не се наложеше.

Още щом погледна написаното, Сара посочи към по-сложната конфигурация.

— Дзета-функцията на Риман — обясни тя. Говореше за онова, което същата сутрин видяхме издълбано върху гърба на Джон Доу. — Това е теоретична математика. Това наистина ли има нещо общо с някой от вашите случаи?

Сампсън кимна.

— Без да навлизам в твърде много подробности… чудим се защо някой би занимавал ума си с това. Може би е маниакален интерес.

— То занимава умовете на много хора, включително и моя — каза тя. — Дзета е същината на хипотезата на Риман, която се смята за най-голямата нерешена математическа задача днес. През 2000 г. институтът „Клей“ обяви награда от един милион долара за този, който успее да я докаже.

— Извинявай… да докаже какво? — попитах. — Не забравяй, че говориш с двама абсолютни аматьори в областта на алгебрата.

Сара изпъна гръб и започна отначало.

— В общи линии става въпрос за описване на честотата и разпределението на всички прости числа до безкрайност — и точно това я прави толкова трудна. Хипотезата е проверявана до първия милиард и половина вероятности, но после човек си задава въпроса: какво е един милиард в сравнение с цяла безкрайност?

— Аха, точно този въпрос си зададох и аз — обади се Сампсън със сериозно изражение на лицето.

Сара се засмя. Изглеждаше почти непроменена от времето, когато брояхме монетите в джобовете си, за да си купим бира. Същата усмивка, същата дълга коса, спускаща се свободно по гърба й.

— А другите две групи числа? — попитах. Онези, които бяха издълбани върху челата на жертвите.

Сара сведе поглед за миг, после се обърна към лаптопа си и въведе по памет числата в Google.

— Аха, сто. Така и предположих. 42-ро и 43-то от мерсеновите числа. Две от най-големите прости числа, открити до този момент.

Записах набързо част от информацията, макар да нямах представа какво точно пиша.

— Добре, следващият въпрос — казах. — И какво от това?

— Какво от това?

— Да приемем, че някой ден някой ще докаже хипотезата на Риман. Какво става после? Толкова ли е важно? Каква е причината?

Сара претегли наум въпросите, преди да отговори.

— Важно е поради две причини, предполагам. Естествено, има някои практически приложения. Криптографията например би могла да постигне революционни успехи с помощта на нещо такова. Писането на кодове и тяхното разгадаване ще се превърне в съвсем различно занимание. Може би вашият математик — който и да е той — има точно това предвид.

— А втората причина? — попитах.

Тя сви рамене.

— Заради самото предизвикателство. Това е един теоретичен връх Еверест — с тази разлика, че Еверест вече е покорен. А това тук не е правено никога. Самият Риман е получил нервно разстройство, а онзи Джон Наш от филма… „Красив ум“? Той е бил маниакално обсебен от тази хипотеза.

Сара се наведе напред в стола си и вдигна листа с числата, за да можем да ги виждаме.

— Нека го формулирам така — обобщи тя. — Ако търсите нещо, което наистина би могло да подлуди един математик, това тук е много добра отправна точка. Това ли правите, Алекс? Търсите луд математик?

59.

Мич и Дени напуснаха Вашингтон в стария бял „Събърбън“ още преди изгрев-слънце — Дени шофираше, както винаги. Предишния ден той бе сервирал на Мич известно количество лесно смилаеми глупости — че е истински мъж, че народът го обича и от сорта, — а Мич ги преглътна с лекота и даже му се усладиха.

В интерес на истината колкото по-малко знаеше Мич относно причината за краткото им пътешествие, толкова по-добре.

Пътят до Джонсънбърг, Пенсилвания, отне около пет часа. Тук хартиените фабрики изпускаха същата кисела воня като онези покрай коритото на Андроскогин, където бе израсъл. Тази дребна подробност го накара да си припомни собствените си бедняшки корени — същите, които бе изтръгнал от земята преди двайсет години. Оттогава бе обиколил света повече от веднъж, а това малко градче го накара да се почувства така, все едно се е върнал у дома — макар да нямаше никакво желание.

— Ами ако не иска да говори с мен, Дени? — попита Мич за около осемдесет и пети път тази сутрин. Колкото повече приближаваха, толкова по-бързо се тресеше коляното му, а ръцете му стискаха жълтата плюшена маймуна в скута му с такава сила, сякаш искаше да удуши проклетото нещо. Тя вече имаше дупка в козината си, тъй като Мич изтръгна електронния етикет в магазина в Алтуна точно преди да напъха играчката под якето си.

— Просто опитай да се отпуснеш, Мичи. Ако не иска да си тук, проблемът е неин. Ти си американски герой, човече. Никога не го забравяй. Ти си истински герой с добри намерения.

Най-после спряха пред малка неприветлива тухлена къща близнак, на улица с малки неприветливи тухлени къщи близнаци. Поляната отпред приличаше на гробище за стари играчки, а на автомобилната алея се виждаше ръждясал син „Форд Ескорт“.

— Изглежда доста… приятно — намръщи се Дени. — Хайде да проверим дали има някой вкъщи.

60.

В къщата със сигурност имаше някой. През входната врата се чуваше музика — нещо на Бионсе или друга подобна гадост. Наложи се да почукат доста, преди отвътре да намалят звука, а секунда по-късно се отвори и вратата.

Алиша Тейлър определено бе по-симпатична в сравнение със снимката от камерата за наблюдение. Дени се зачуди за миг как изобщо Мич бе успял да я вкара в леглото си и да й надуе корема, но после Алиша го разпозна и лицето й мигновено стана грозно и противно. Тя затвори междинната врата и остана зад нея.

— Какво правиш тук, по дяволите? — извика тя вместо поздрав.

— Здравей, Алиша. — Гласът на Мич хриптеше от страх. Изглеждаше леко тревожен, когато вдигна плюшената играчка пред себе си. — Аз… ъм… донесох подарък.

Зад Алиша се подаде момиченце, високо до кръста й, и ги погледна с широко отворени очи изпод множеството плитки, украсени с мъниста. При вида на играчката се усмихна, но искрата в погледа й угасна веднага щом майка й заговори отново.

— Дестини, прибирай се в стаята си.

— Кои са тези хора, мамо?

— Без въпроси, миличка. Просто прави каквото ти казвам. Веднага. Хайде.

Щом момиченцето изчезна обратно в къщата, Дени реши, че е време да намеси и себе си.

— Как си? — любезно попита той. — Аз съм приятел и шофьор на Мич, но ти можеш да ме наричаш Дени.

Тя отмести поглед към него съвсем за кратко, кол кого да хвърли няколко отровни стрели.

— Господине, не ме карайте да ви обиждам — каза тя, после се обърна отново към Мич. — А теб вече те попитах: какво, по дяволите, правиш тук? Не искам да те виждам наоколо. Дестини също няма нужда от теб.

— Действай, човече — каза Дени и го смушка по рамото.

Мич извади от джоба си малък плик.

— Не е много, но… ето. — Вътре имаше двайсетачка, две по пет и петдесет измачкани банкноти по един долар. Той се опита да й го подаде през счупеното стъкло на междинната врата, но Алиша отблъсна ръката му.

— О, не, и дума да не става! Смяташ, че този малък плик ще те направи татко? — Гласът й премина в тихо съскане. — Ти си просто една стара грешка, Мич, нищо повече. Що се отнася до Дестини, нейният баща е мъртъв — това знае тя и така ще си остане. А сега ще се разкарате ли от имота ми, или да викам полиция?

Кръглото лице на Мич посърна.

— Поне вземи това — каза той и отвори междинната врата. Алиша бързо отскочи назад, а Мич пусна плюшената маймуна на пода, до краката й.

Мъчителна гледка. Дени реши, че е видял достатъчно и е време да си ходят.

— Е — обади се той, — чака ни дълъг път обратно до Кливланд, затова е време да тръгваме към О-хай-о. Съжалявам за безпокойството, госпожо. Това наше малко посещение не беше чак толкова добра идея в крайна сметка.

— Сериозно? — възкликна тя и хлопна вратата под носовете им.

Докато крачеха обратно по алеята, Мич изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Гадна работа, Дени. Тя би се гордяла с мен, ако знаеше какво правим. Така ми се искаше да й кажа…

— Но не го направи. — Дени прехвърли ръка през рамото му и започна да шепне на ухото му: — Остана верен на мисията, Мичи, а това е най-важното. Хайде сега да открием „Тако Бел“ и да се подкрепим преди тръгване.

Преди да отвори вратата откъм шофьорската седалка, Дени затвори предпазителя на 9-милиметровия „Валтер“, закопчан в кобура под якето му. Мич се оказа по-голям герой, отколкото самият той предполагаше. Току-що бе спасил живота на собствената си дъщеря.

Алиша може и да бе мръсница, но не подозираше абсолютно нищо, а Дени за нищо на света не би застрелял петгодишно момиченце, което дори нямаше представа кой е Мич. Целта на задачата бе преценка на риска, а тук нямаше никаква опасност.

Ако човекът от Вашингтон е недоволен, нека си търси друг наемник за тази работа.

61.

Всъщност денят се оказа сравнително забавен — изпълнен със спокойствие и неочаквани обрати като симпатичната бивша жена на Мич. Малко след залез-слънце стигнаха до Арлингтън. Мич прекара по-голямата част от пътуването обърнат към страничното стъкло; въздишаше и се мяташе като човек, който не може да спи.

Ала когато се качиха на моста „Рузвелт“, той рязко се изправи и впери поглед през предното стъкло.

— Дени, какво е това, по дяволите?

В двете платна на магистралата се точеха опашки от автомобили. Имаше патрулни коли с включени светлини, както и униформени полицаи, които сновяха наоколо. Не приличаше на обикновено задръстване, а нямаше никакви признаци за катастрофа.

— Пътна проверка — каза Дени, след като осъзна какво точно се случваше.

От няколко години в града редовно поставяха контролно-пропускателни пунктове, но само в най-опасните квартали. Такова нещо Дени виждаше за пръв път през живота си.

— Нещо сериозно се е случило. Ама много сериозно.

— Това не ми харесва. Дени. — Коляното на Мич започна да подскача. — Те не издирваха ли „Събърбън“ след нашия удар в „Удли Парк“?

— Да, но тъмносин или черен. Освен това спират всички, без изключение, виждаш ли? Дявол да го вземе, ще ми се да имахме малко вестници, които да продадем в задръстването — каза Дени с пресилен ентусиазъм. — Можеше да възстановим част от парите, които изхарчихме за гориво днес.

Ала Мич сякаш не го слушаше. Седеше, прегърбен и напрегнат, докато бавно напредваха в колоната автомобили.

И тогава внезапно попита:

— А откъде всъщност дойдоха парите за гориво. Дени? И онзи плик за Алиша? Изобщо не ми е ясно как плащаме за тези неща…

Дени скръцна със зъби. Едно от най-характерните неща за Мич бе това, че обикновено не разпитваше.

— Знаеш какво се е случило с любопитната котка, нали, Мичи? Мъртва е. Мъртва. Ти просто се фокусирай върху големите неща, всичко останало остави на мен. Включително и това.

Вече се намираха точно пред контролно-пропускателния пункт и някакъв полицай с размерите на баскетболист им махна да се придвижат напред.

— Свидетелство за правоуправление и документите на автомобила, ако обичате.

Дени бръкна в жабката и му ги подаде, без да трепне. Това бе предимството да работиш за точните хора. Дени Хумболт имаше досие, чисто като момина сълза. Дори глобите му за неправилно паркиране изчезваха от регистрите като дим.

— Какво се е случило, господин полицай? — попита той. — Изглежда сериозно.

Ченгето отговори на въпроса му с въпрос, докато погледът му шареше по купчината боклуци на задната седалка.

— Откъде идвате вие, двамата?

— Джонсънбърг, Пенсилвания — каза Дени. — Там със сигурност няма да ви хареса, между другото. Грозна дупка.

— Колко време отсъствахте от града?

— Само днес. Тръгнахме сутринта. Подозирам, че няма да отговорите на въпроса ми, а?

— Точно така. — Полицаят върна документите и махна с ръка. — Можете да продължите.

Щом потеглиха, Мич отлепи ръце от коленете си и въздъхна с облекчение.

— На косъм бяхме — каза. — Това копеле подозираше нещо.

— Нищо подобно, Мичи — възрази Дени. — Нищо подобно. И той е като всички останали — никой не подозира нищо. Нищичко.

Не след дълго попаднаха на новинарска емисия по радиото. Носеше се упорита мълва, че снайперистът — вашингтонският патриот — е атакувал отново. Застрелян бе полицай, чието име не се съобщаваше.

Естествено, след моста „Рузвелт“ имаше цяла върволица полицейски коли, паркирани от лявата страна на „Рок Крийк Паркуей“. Дени нададе радостен вик.

— Я гледай, свинско събрание! Коледа май подрани тази година.

— Какви ги приказваш, Дени? — Мич все още изглеждаше леко стъписан от полицейската проверка.

— Мъртвото ченге, човече! Не чу ли? — каза Дени. — Всичко се развива точно така, както се надявахме. Току-що се сдобихме с имитатор!

62.

Нелсън Тамбур бе застрелян малко преди смрачаваме, на тревата на безстопанствената земя между „Рок Крийк Паркуей“ и реката. До моето пристигане магистралата вече бе затворена — от „Кей стрийт“ чак до „Кенеди Сентър“. Паркирах възможно най-близо до мястото и извървях пеша останалата част от разстоянието.

Тамбур бе детектив от Отдела за наркотици и специални разследвания. Не го познавах лично, но това не превръщаше случая в по-малък кошмар. Вашингтонската полиция току-що бе изгубила един от своите, и то по много ужасен начин. Детектив Тамбур беше открит прострелян с едрокалибрен куршум, преминал през главата му и отнесъл половината му череп.

Беше вече тъмно, но няколко мощни прожектора осветяваха местопрестъплението като футболен стадион. В единия край стърчаха две шатри — едната служеше за команден център, а другата — за съхраняване на веществените доказателства далеч от зрителното поле на досадните новинарски хеликоптери, кръжащи над главите ни.

Освен това имаше катери на пристанищната полиция във водата — за да държат туристическите плавателни съдове далеч от брега. Навсякъде имаше и хора от ръководния състав.

Още щом ме видя, Пъркинс веднага ме повика с жест. Стоеше встрани от суматохата и си шушукаше с помощник-директорите на Отдела за борба е наркотиците и на Следствената служба, както и с някаква жена, която не познавах.

— Алекс, това е Пени Зиглър от Министерството на вътрешните работи — каза той и стомахът ми се сви на топка. Министерството на вътрешните работи?

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попитах.

— Има — отвърна Зиглър. Лицето й изглеждаше напрегнато, също като нашите. Мъртвите ченгета имат склонността да обръщат всичко с главата надолу.

— През последния месец детектив Тамбур бе неоткриваем — каза тя. — По-късно тази седмица смятахме да повдигнем обвинение срещу него.

— Какво обвинение? — попитах.

Тя погледна към Пъркинс и изчака одобрителното му кимване, преди да продължи.

— Последните две години Тамбур ръководеше тайна операция в три от големите жилищни комплекси в Анакостия. Прибирал е половината от задържаната дрога, предимно фенциклидин, кокаин и екстази. Препродавал ги е чрез мрежа от улични дилъри в Мериленд и Вирджиния.

— Може би точно затова е бил тук — добави Пъркинс и поклати глава. — Намерили са кокаин в багажника му.

Три думи проблеснаха в съзнанието ми: Лисици в кокошарника.

За по-малко от минута Тамбур стремглаво се приближи до профила на снайперистките жертви.

В същото време обаче той не беше публична личност. Името му не присъстваше във водещите вестникарски заглавия — поне до този момент, — а това го отличаваше от останалите жертви.

Ключова фигура? Не можех да бъда сигурен, ала не можех и да се отърся от усещането, че тук имаше нещо гнило.

— Искам да наложа информационно затъмнение за полицейските радиостанции относно всичко, свързано е този случай — казах на Пъркинс. — Който и да е извършителят, очевидно има някаква вътрешна информация.

— Съгласен съм — отвърна той. — Алекс? — Пъркинс сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите. Неговите изглеждаха напрегнати. А може би и малко отчаяни. — Измъкни ни от тази дяволска каша — каза ми. — Ситуацията е на път да излезе извън контрол.

Ако нашите снайперисти нямаха пръст в това убийство, ситуацията вече беше излязла извън контрол.

63.

Веднага след моето пристигане започнаха да се появяват хора от ФБР. Това определено бе нож с две остриета за мен. Техните оперативни групи по събиране на улики носеха със себе си някои от най-добрите джаджи — но в същото време това означаваше, че поредната среща с Макс Сийгъл нямаше да ми се размине.

Както и очаквах, двамата с него почти опряхме чела над трупа на Нелсън Тамбур.

— Изходната рана си я бива! — отбеляза Сийгъл, нахлувайки в личното ми въздушно пространство с обичайната си деликатност. — Чух, че не му е била чиста работата. Вярно ли е? Така или иначе ще разбера.

Игнорирах въпроса му и отговорих на онзи, който би трябвало да зададе.

— Далекобойно оръжие, със сигурност. Няма никакво оцветяване. А като се вземе предвид положението на тялото, изстрелите са дошли някъде оттам, предполагам.

Точно срещу нас, на около 250 метра от брега, се виждаха лъчите на прожекторите, които шареха по храсталаците на остров Рузвелт. Два наши екипа работеха там в опит да открият гилзи, отпечатъци от подметки или каквото и да било друго.

— Каза изстрели, в множествено число? — попита Сийгъл.

— Точно така. — Посочих към възвишението зад лобното място на Тамбур. От земята стърчаха четири жълти флагчета, по едно за всеки от откритите досега куршуми.

— Три неуспешни изстрела от общо четири — въздъхнах аз. — Не съм сигурен, че си имаме работа със същия стрелец.

Сийгъл огледа няколко пъти разстоянието от реката до тялото на Тамбур.

— Може да са стреляли от някоя лодка. Днес има вълнение. Това би могло да обясни неточните изстрели.

— В открита вода няма възможност за прикритие — казах — и рискът от свидетели е много по-голям. Освен това те винаги стрелят точно. Един-единствен смъртоносен изстрел, поне досега.

— Мотото на снайпериста — каза Сийгъл.

— Мисля, че за тях е въпрос на чест. Чисто технически работата им е безупречна. Допреди този случай.

— Значи с по-вероятно да имаме още един луд с далекобойна снайперистка пушка, който се размотава наоколо?

Вече усещах надигащото се високомерие в гласа му. Започваше се. Отново!

— Твоето управление не работеше ли точно върху тази възможност? — казах. — Това ми каза Пател на срещата, която ти пропусна.

— Ясно. — Сийгъл се отпусна обратно на петите си. — А ти работиш ли върху някакви свои теории напоследък, или просто ти е достатъчно онова, което ти подават наготово?

Предположих, че се чувства застрашен от мен и ме провокира, с цел да изляза от рамките на доброто професионално поведение. Очаквах подобна тактика, затова просто млъкнах и насочих вниманието си върху терена около трупа на Тамбур.

Когато стана ясно, че нямам намерение да отговарям, той опита отново, но от друг ъгъл.

— Знаеш ли, възможно е тези да са просто дяволски добри — небрежно подхвърли той. — Основи на тероризма: най-добрият начин да изпреварваш полицията, е да бъдеш непредсказуем. Това е приемлива версия за този случай, нали?

— Не изключвам абсолютно нищо — отвърнах аз, без да се обръщам.

— Хубаво — каза той. — Хубаво е, че се учиш от грешките си. Нали това те подхлъзна в случая с Кайл Крейг?

Сега вече се обърнах и го погледнах право в очите.

— В общи линии той просто те надхитри, нали? — продължи Сийгъл. — Мислеше един ход напред и непрекъснато променяше играта си. И все още го прави, нали? Дори и днес? — Той сви рамене. — А може би и това съм разбрал погрешно.

— Знаеш ли какво, Макс? Просто… млъкни. — Изправих се и застанах с лице към него, доста по-близо от допустимото. Вече не се опитвах да „обуздавам“ Сийгъл. Просто трябваше да кажа онова, което ми напираше. — Каквито и да са проблемите, с които трябва да се пребориш, мога да ти препоръчам добри специалисти. Но междувременно, ако не си забелязал, днес тук загубихме един от своите. Прояви малко уважение.

Предполагам, че реагирах точно според очакванията му. Сийгъл отстъпи крачка назад, но без да сваля самодоволната усмивка от лицето си. Сякаш винаги имаше някаква шега, която само той разбираше.

— Добре тогава — рече той и кимна през рамо. — Ще бъда ей там, ако случайно ти потрябвам.

— Няма да ми трябваш — отвърнах аз и отново се залових за работа.

64.

До девет сутринта вече бях провел спешен телефонен разговор с управлението на Бюрото и с Оперативната разузнавателна група, брифинг с кметския кабинет, както и отделна среща с моя екип от Вашингтонската полиция, които вече се намираха на местопрестъплението.

На този етап един от най-важните въпроси бе дали си имахме работа с Патриотите, или с някой, който ги копираше. Балистичната експертиза бе най-бързият начин за доказване на евентуална връзка, затова изпратихме хеликоптер, който да доведе за консултация Кейлин Джъргър от лабораторията на ФБР в Куонтико.

Удивителна гледка — да наблюдаваш как черният хеликоптер „Бел“ се спуска за кацане право на пустата алея.

Изтичах да посрещна Джъргър.

Носеше джинси и памучна блуза с качулка и с надпис „Куонтико“; вероятно я бяха измъкнали направо от дивана във всекидневната й. На пръв поглед човек никога не би предположил, че тази дребна и скромна жена знае за огнестрелните оръжия повече от всеки друг в радиус от три щата.

Когато й показах мястото, на което бе намерено тялото на Тамбур, и разположението на четирите открити куршума, тя ме погледна многозначително. Не обелих и дума в отговор. Исках Джъргър да направи изводите си сама, без да й влияя.

При шатрата за улики ни чакаше целият свят. Навън гъмжеше от полицаи и агенти, в това число почти всички колеги на Тамбур от Отдела за наркотици и специални разследвания. Вътре открихме Пъркинс, Джим Хийкин от дирекция „Разузнаване“, Макс Сийгъл, няколко помощник-директори от Вашингтонската полиция и от ФБР и неколцина представители от Обединените оперативни групи. Джъргър огледа морето от напрегнати лица и незабавно се залови за работа, сякаш наоколо нямаше никой друг, освен нас двамата.

Всеки от четирите куршума бе прибран в отделна торбичка върху дълга сгъваема маса. Три от тях бяха в сравнително добро състояние; четвъртият беше смачкан до неузнаваемост по очевидни причини.

— Е, със сигурност са от пушка — веднага заключи Джъргър. — Но тези не са били изстреляни от М-110 като предишните.

Тя взе щипка от масата, избра един от запазените куршуми и го измъкна от торбичката му. После извади от джоба си лупа и огледа основата му.

— Да, така и предположих, 388 — каза. — А виждаш ли тази буква L, гравирана тук? Това показва, че е оригинален „Лапуа Магнум“. Те са специално разработени точно за дългобойна стрелба.

— Можеш ли да прецениш, съдейки по куршумите, какъв модел пушка е използвана? — попитах.

Тя сви рамене.

— Зависи. Ще ги огледам подробно, когато се върна в лабораторията, но предварително мога да ви кажа, че имат изключително здрави обшивки. Нарезите ще са минимални.

— А какви са първите ти впечатления? — попитах. — В момента наистина сме притиснати с времето.

Джъргър пое дълбоко въздух. Не мисля, че обичаше да прави предположения. В основата на цялата й работа стоеше прецизността.

— Ами… ако изключим техническа повреда, не знам какъв мотив би имал някой да се откаже от М-110 и да използва нещо друго. — Тя взе още една торбичка за улики и я огледа. — Не ме разбирай погрешно, това са дяволски добри муниции, но от гледна точка на дългобойната стрелба М-110 е „Ролс-Ройс“, а всичко останало е просто… ами, всичко останало.

— Значи смяташ, че този път стрелецът е различен? — попита Пъркинс, като й разкри малко повече информация, отколкото трябваше.

— Казвам само, че би било малко странно, ако не е различен, това е всичко. Аз не знам каква е мотивацията на стрелеца. Колкото до самото оръжие, мога да кажа, че някои възможности са по-вероятни от други.

— Кои например? — попитах.

Тя веднага ги издекламира.

— М-24, „Ремингтън-700“, TRG-42, PGM-338. Това са едни от най-често употребяваните военни пушки. — После ме погледна право в очите и се усмихна мрачно. — Има и още една. „Бор“. Чувал ли си за нея?

— А трябва ли? — попитах.

— Не е задължително — каза тя и продължи да ме гледа втренчено. — Просто казвам, че би било много странно съвпадение. Модел 338 на тази пушка се нарича „Алекс“.

65.

Кайл Крейг не свали глуповатата усмивка от лицето си — от лицето на Макс Сийгъл — по целия път до Втора улица. Просто не можеше да се контролира. През цялата си кариера и всички свързани с нея превъплъщения никога не се бе забавлявал толкова, колкото тази вечер.

Заслужени аплодисменти получаваше агент Джъргър за това, че схвана връзката с модел „Алекс“, и то толкова бързо!

Може би Бюрото в крайна сметка все още разполагаше с някой и друг остър нож в чекмеджето. Тези тайнствени малки улики бяха станали нещо като негов отличителен белег, но да присъства лично, когато някоя от тях бива открита? Уникална тръпка, меко казано. Тотално размазване.

Ала това беше просто прелюдия. Онази малка драма край реката бе само първата част от бързия двоен удар, който никой не очакваше — а когато го нанесеше, никой нямаше да го усети по-силно от Алекс.

Приготви се, приятелю. Идва!

Кайл затвори входната врата след себе си и погледна часовника. Беше само дванайсет и половина. Слънцето нямаше да изгрее скоро. Все още разполагаше с много време, за да довърши планираното.

66.

Кайл Крейг отключи вратата на мазето и слезе по тясното стълбище до работилницата под къщата. Помещението със стени от шлакобетон не приличаше много на бърлогата на баща му с ламперия от орехово дърво, триметрова камина и дървени стълби на колелца, но вършеше почти същата работа. Широката двойна врата в дъното му позволи да внесе предишния ден нов фризер, тип „ракла“. Той се приближи до него и отвори капака.

Вътре кротичко спеше агент Пател. В общи линии изглеждаше като себе си, само дето се бе вкочанила, но тя и приживе си беше кораво момиче.

— Готова ли си за смяна на пейзажа, скъпа моя?

Той я взе на ръце, положи я върху застлания на пода плътен найлон, за да се отпусне малко, и се залови с другите си задачи. Това го подсети за не толкова скъпата му, но отдавна покойна майка Мириам, която сутрин оставяше замразените пържоли на кухненския плот, за да се отпуснат, преди да ги сготви за вечеря. Ето че в крайна сметка бе научил нещо полезно от нея.

След това се зае със стените. До старите снимки бяха залепени десетки нови — резултат от няколко умопомрачителни дни допълнително наблюдение над Крос. Досадна част от целия процес до момента, но усилията определено си струваха.

Ето ги Алекс Крос и Джон Сампсън, работещи по онзи великолепно заплетен случай на площад „Франклин“.

А ето го и Алекс със сина си Али и майката Кристин, която предизвика немалка суматоха с появата си.

Вече нищо от това не му трябваше — всяка снимка, всяка карта, всяка вестникарска изрезка, която бе запазил от пристигането си във Вашингтон. Знаеше ги наизуст. Дошъл бе моментът да изтрие подробностите от главата си и да полети!

Навремето Кайл щеше да иска — не, не просто да иска, а да изпитва потребност — да планира всичко това до най-малката подробност. Ала вече не беше така. Сега възможностите просто стояха пред очите му и само чакаха да бъдат грабнати.

Може би последната част от повествованието щеше да звучи така: Алекс се събужда на пода в банята. Ножът е все още в ръката му. Той става, замаян и объркан, и влиза в спалнята, за да открие Бри, изкормена в собственото им легло. Когато хуква да провери дали децата са добре, намира в същото състояние и тях, и бабата. Алекс не помни нищичко, не помни дори как се е прибрал у дома същата нощ. Година-две по-късно той вече ще знае всичко за неповторимия ад на затвора с максимално строг режим, гниейки в собствената си невинност, докато стените на килията го притискат все повече и повече с всеки изминал ден.

А може би — не.

Може би Кайл щеше да очисти Алекс окончателно, веднъж завинаги. Добрите стари методи за измъчване и убийство — да не говорим за уникалната възможност да наблюдава Крос, докато умира — също криеха собствен чар.

Междувременно нямаше нужда да бърза с избора на окончателно решение. Единствената му работа засега бе да играе ролята на Макс Сийгъл, да стои нащрек за евентуалните възможности и да се фокусира върху онова, което стоеше непосредствено пред него.

А в конкретния момент това се явяваше агент Пател.

Той отиде да я нагледа и установи, че е започнала леко да омеква по краищата. Всичко вървеше идеално. Когато започнеше да намирисва, той вече щеше да се е отървал от нея.

— Забавлявахме се добре с теб, сладка моя — каза той и се наведе, за да я дари с непорочна прощална целувка по устните. После опакова гостенката си в стандартен бял чувал за трупове и закопча пипа догоре.

67.

Поредната ранна сутрин, поредното обаждане от Сампсън. Този път дори не бях станал от леглото.

— Чуй ме, захарче, знам, че си имал ужасна нощ край реката, но реших, че трябва да те уведомя за следното — току-що открихме още един труп по случая с числата.

— Просто в перфектното време — казах аз, все още легнал по гръб с ръката на Бри, преметната през гръдния ми кош.

— Предполагам, че никой не обръща внимание на записките ми. Виж какво, аз мога да поема изцяло случая, ако ти решиш да пропуснеш.

— Къде си? — попитах.

— На автобусния терминал зад „Юниън Стейшън“. Сериозно ти казвам, Алекс, звучиш ми така, сякаш те мъчи тежък махмурлук. Защо не се върнеш в леглото и да забравим, че съм се обаждал?

— Не — отвърнах. Всяка частица от мен копнееше да остане залепнала за матрака, но не ми се пропускаше възможността да бъда пръв на местопрестъплението.

Когато се надигнах и стъпих на пода, Бри улови ръката ми.

— Господи, Алекс, не е ли… прекалено рано? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих — казах аз и се наведох да я целуна. — Между другото, нямам търпение да се оженя за теб.

— О, така ли? А това ще промени ли нещо от… всичко това?

— Не, няма — отговорих. — Чисто и просто споделям, че нямам търпение.

Тя се усмихна — прекрасна гледка, макар и в сумрака. Никоя жена, която някога съм познавал, не може да изглежда като нея сутрин. Нито толкова добре, нито толкова секси. Наложих си да стана от леглото, преди да съм започнал нещо, което нямах време да довърша.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита сънено тя и се надигна на лакът.

— Не, благодаря. Ще се справя. Но ако можеш да заведеш децата до училите…

— Естествено. Нещо друго?

— Един бърз, мръсен секс преди тръгване?

— Запазвам си правото за друг път — рече тя. — Сампсън те чака. Сега тръгвай, преди да сме направили нещо, за което няма да съжаляваме.

Няколко минути по-късно вече ме нямаше. Наложи се да махна на разтревожената охрана, когато ме видяха да подтичвам по алеята. Само няколко часа по-рано бях минал покрай тях — само че в обратна посока и капнал от умора.

— Здравейте, момчета. Реджина току-що се събуди — казах. — Очаквайте кафето си.

— А бисквити? — попита единият.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и се усмихнах.

Съзнавах обаче, че нещата вече излизаха извън контрол. Знаех какво е да работиш под стрес от сутрин до вечер, но да излезеш от къщата, преди мама Нана да е влязла в кухнята си? Ето това е дефиницията за „рано“.

68.

Когато пристигнах на „Юниън Стейшън“, всички ранни сутрешни автобуси бяха наредени отпред на улицата.

Сампсън вече беше затворил задния терминал, а навсякъде щъкаха пътни полицаи в оранжеви жилетки, които насочваха хората в правилната посока. Поредното колосално главоболие — само че този път на чужда глава.

Паркирах отзад и се качих до просторната главна площадка на закрития паркинг. Сампсън ме чакаше — с по едно голямо кафе във всяка ръка.

— Мразя този момент, захарче. Ужасно много го мразя — каза той и ми подаде дозата ми сутрешно гориво.

Тръгнахме към дъното, където се виждаше редица от огромни кафяви контейнери за боклук, долепени до стената към „Ейч стрийт“. Само един от тях беше отворен.

— Този път жертвата е гола — въведе ме в случая Сампсън. — А всички числа са изписани по гърба й. Ще ги видиш. Освен това изглежда намушкана с нож, а не пребита до смърт. Общо взето, доста противна работа.

— Добре — казах. — Да видим какво имаме тук. — Нахлузих ръкавиците си и пристъпих напред, за да огледам пораженията.

Жената лежеше по очи върху отпадъците — предимно найлонови торби с боклук от терминала. Числата бяха издълбани в кожата й в две успоредни редици от двете страни на гръбнака. Не беше уравнение обаче, а нещо съвсем различно.

N38 55’46.1598

W94 40’3.5256

— Това GPS координати ли са? — попитах.

— Любопитно ми е да разбера кое е указаното място, ако изобщо има такова — отвърна Сампсън. — Този човек се развихря, Алекс.

— Някой местил ли е тялото?

— Съдебният лекар все още не е пристигнал. Не знам какво го е забавило, но мисля, че не можем да чакаме повече.

— Съгласен съм. Ама че начин да започне човек деня си! Ела да ми помогнеш.

Двамата поехме дълбоко въздух и влязохме в контейнера. Едва успявахме да се задържим прави върху движещите се под краката ни торби, камо ли да се опитваме да запазим обстановката непокътната. Затова просто хванахме жертвата и внимателно я обърнахме по гръб.

Шокът от гледката подкоси краката ми и аз залитнах назад. Надвесих се над ръба на контейнера и — за пръв път от доста време — едва задържах съдържанието на стомаха си.

Сампсън веднага дойде при мен.

— Алекс, добре ли си? Какво стана?

Усетих метален вкус в устата си; зави ми се свят от притока на адреналин, от този толкова неочакван удар.

— Тя е агент, Джон. От Бюрото. Помниш ли я? Случаят с Публичния убиец? Това е Анджали Пател.

69.

Горката Анджали.

Дявол да го вземе! Как се случи това? Как, по дяволите, можа да се случи?

Има нещо неизбежно в това да познаваш жертвата, особено при брутално убийство като това. В главата ти упорито напират нежелани въпроси: Очаквала ли го е? Много ли е страдала? Дълго ли се е мъчила?

Стараех се да си повтарям, че издълбаните в плътта цифри би трябвало да са направени след смъртта, но точно в момента тази мисъл изобщо не ме успокояваше. Най-доброто, което можех да направя за Пател, бе да се концентрирам върху работата си по този случай възможно най-обективно, въпреки заплетените обстоятелства.

Незабавно се свързах по телефона с отдел „Съдебна медицина“. Исках да се уверя, че случаят е поверен на Портър Хенинг, както и да разбера защо — по дяволите! — се мотаеха. Трябваше отдавна да са пристигнали. Аз бях вече там, дявол да го вземе.

Сампсън записа числата от гърба на Анджали и влезе да ги провери в интернет през телефона си, за да не губим време.

Когато приключих разговора си с Портър — който стоеше заклещен в автомобилния трафик по магистрала „Айзенхауер“ — Джон вече ми махаше нетърпеливо с ръка, за да ми покаже нещо.

— Не знам, Алекс… Виж какво излезе. — Той обърна екрана към мен, за да ми покаже местоположението върху картата. — Това е адрес в „Оувърленд Парк“, Канзас. Тази работа става все по-странна и по-странна. Може пък да е математическа формула в крайна сметка.

— Защо не направиш обратно търсене с адреса? — попитах.

— Работя по въпроса.

Доста бавно обаче — с неговите големи лапи и тази миниатюрна клавиатура. Точно затова Сампсън почти никога не изпраща текстови съобщения.

— Ето, готово. Ресторант е — каза. — „К. К. Мастърпийс Барбекю енд Грил“?

Сампсън клатеше глава в недоумение, но на мен името ми подейства като студен душ. Сигурно ми е проличало, защото Сампсън размаха длан пред очите ми.

— Алекс? Къде се отнесе?

Пръстите ми неволно се бяха свили в юмруци. Исках да ударя нещо. Много силно!

— Разбира се — побеснях. — Кучият му син! Типично за него.

— Кой е този кучи син? — попита Джон. — Какво искаш да…? — И тогава разбра. — О, господи!

Вече всичко добиваше смисъл — по най-ужасния от всички възможни начини. Връзката с пушката „Алекс“ предишната вечер, а сега и това — К. К. Мастърпийс6.

Шедьовърът на Кайл Крейг.

Не го правеше за пръв път — редовно оставяше знаци на местопрестъпленията, за да си отдаде сам заслугите, които му се полагаха. И при двете последни убийства имаше препратки към случаите, по които все още работех — снайперисткото нападение над Тамбур и брутално издълбаните числа в кожата на Анджали Пател.

Очевидно Кайл бе убил и двамата. Или беше накарал някого да го направи вместо него.

Тогава се сетих за още нещо и изстинах от ужас. Бронсън Джеймс — Пук-Пук, бе прострелян при опит да обере магазин, наречен „Крос Кънтри Ликърс“. Разбира се. Защо се сещах за този факт чак сега?

Поредният тон тухли се стовари върху плещите ми. Кайл ме дебнеше и бавно стесняваше кръга около мен, причинявайки колкото се може повече поразии междувременно. Но това не беше просто варварщина, а нещо много по-конкретно и — освен ако не се лъжех — много по-лично.

Всичко това беше част от моето наказание за това, че го пратих в затвора.

70.

С едно телефонно обаждане промених уговорката си с Ракийм Пауъл и го помолих за 24-часова охрана на къщата. Щях да изтегля заем, ако се наложеше; точно в момента парите бяха последната ми грижа. Не можех да съм сигурен каква е крайната цел на Кайл, но нямах намерение да стоя и да чакам да ме атакува, без да съм подготвен.

Прекарах по-голямата част от деня в „Хувър Билдинг“. Заради внезапната смърт на Анджали атмосферата там бе като на бдение, с изключение на Информационния център за стратегически операции, където кипеше трескава дейност като на летищна контролна кула.

Самият директор на Бюрото — Рон Бърнс, ни предостави за ползване собствената си оперативна зала и преследването на Кайл Крейг отново течеше на пълни обороти. Не само аз го приемах лично. Кайл се бе превърнал в най-големия вътрешен скандал в стогодишната история на Бюрото. А сега бе убил и агент, може би за да си отмъсти и на ФБР.

Всеки стол зад наредените като двойна подкова бюра беше зает. Петте големи екрана срещу тях показваха редуващи се снимки и стари видеозаписи на Кайл, плюс национални и световни карти с електронни маркери за всичките му досегашни жертви, съучастници и маршрути.

Цял ден поддържахме телефонна връзка с Денвър, Ню Йорк, Чикаго, Париж — всички известни местожителства на Кайл след бягството му от федералния затвор „Флорънс“. А всяко регионално полицейско управление в страната се намираше в повишена готовност.

И въпреки това, при цялата тази трескава активност, трябваше да приемем факта, че никой нямаше и най-малка представа къде се намира Кайл.

— Не знам какво да ти кажа, Алекс — обади се Бърнс, крачейки нервно из залата. Тъкмо бяхме прекъснали телефонната връзка след маратонски конферентен разговор. — Не разполагаме с нищо полезно, нямаме никакво физическо доказателство, че Кайл е убил Тамбур или Пател или дори, че е идвал във Вашингтон. Между другото, онази „Берета“, която измъкна от веществените доказателства, също не доказа абсолютно нищо.

Именно с въпросната „Берета“ Бронсън Джеймс бе направил опит за въоръжен грабеж. Първоначално смятах, че Пук-Пук го е получил на улицата от някой член на престъпна групировка, но също толкова вероятно бе да му го е дал Кайл Крейг. Знаех, че Кайл харесва „Берета“, а той знаеше, че аз го знам.

— Аз съм доказателството — казах. — Той ми се обажда по телефона. Той ми отправя заплахи. Той е обсебен от мен, Рон. В неговото съзнание аз съм единственият, който някога го е побеждавал, а Кайл Крейг е много чувствителен на тази тема.

— А какво ще кажеш за онези негови последователи? Просто разсъждавам. — Бърнс говореше на мен, но същевременно и на дузина други агенти, които си водеха записки или тракаха по клавиатурите на лаптопите си, докато го слушаха. — Човекът има почитатели, които го боготворят, а някои от тях са готови да умрат по негова команда. И преди се е случвало. Как можем да сме сигурни, че не е удостоил някого от тях с честта да извърши тези убийства?

— Можем, защото тези убийства са послания към мен — бавно казах аз. — Това е онази част, която Кайл би искал да запази за себе си.

— Дори и така да е — Бърнс спря да крачи из залата и седна, — в момента се отклоняваме от темата. Без значение дали Кайл е извършил тези убийства лично, или не, нашата задача е, общо взето, една и съща. Продължаваме да разследваме местопрестъпленията. Продължаваме да сме нащрек и правим всичко възможно хората ни да са максимално подготвени за следващия му удар.

— Това не е достатъчно. По дяволите! — извиках аз и пометох с ръка записките си от бюрото, а заедно с тях и някои чужди. И мигновено се разкаях за реакцията си.

— Съжалявам — извиних се. — Наистина съжалявам.

Наведох се да събера хартиите, но Бърнс протегна ръка и ме накара да се изправя.

— Вземи си кратка почивка. Иди да хапнеш нещо. Точно в момента няма какво повече да направиш.

Имаше право, независимо дали ми харесваше, или не. Чувствах се изтощен от умора и леко засрамен. Определено имах нужда да си отида у дома. Прибрах нещата си и тръгнах към вратата.

Докато чаках асансьора, усетих вибрациите на телефона си за незнайно кой път този ден. От сутринта непрекъснато се обаждаха колеги от управлението, Сампсън, Бри, Нана…

Ала този път на екрана пишеше „Един. Приятел“.

— Алекс Крос — отговорих аз и веднага тръгнах обратно към оперативния център.

— Здравей, Алекс — каза Кайл Крейг. — Затънали сме до гуша, а?

71.

— Номерът, от който ти звъня, е кодиран, така че не си прави труда да опитваш каквото и да било — продължи Кайл. — Така, ако съм преценил правилно, точно в момента се намираш в търбуха на звяра. Така ли е? И не ме пускай на високоговорител, защото ще затворя веднага.

Влязох в конферентната зала, жестикулирайки като луд, за да им дам да разберат, че се случва нещо важно. Агентите започнаха да се суетят, макар че не можеха да направят кой знае какво. Изобщо не се съмнявах, че Кайл казваше истината за кодирания телефон.

Някой ми подаде бележник и писалка, Бърнс седна до мен и долепи ухо до слушалката, а един от сътрудниците му дотича при нас с лаптопа си и започна да записва онова, което успееше да чуе.

— Кайл, ти уби Анджали Пател и Нелсън Тамбур, нали?

— Опасявам се, че да.

— А Бронсън Джеймс? — попитах. — И това ли е твое дело?

— Беше забележително хлапе, нали? Вече е зеленчукова супа.

Голямата ми грешка предишния път с Кайл бе да изпусна нервите си по време на преследването. Сега бях твърдо решен да не го допускам, но в сърцето ми пулсираше такава омраза, каквато не бях изпитвал към никого през целия си живот.

— Виждаш ли мащабите на пораженията, които ти създаваш? — продължи той. — Съзнаваш ли колко по-добра съдба щяха да имат тези хора, ако ти просто не съществуваше.

— Виждам един човек, който е обсебен от мен — казах.

— Не е вярно — отвърна той. — Намирам те за очарователен, макар и да си негър. Ако не беше така, досега да си мъртъв, а Тамбур, Пател и малкият Бронсън Джеймс щяха да се чудят какво да закусват утре. Това е голям комплимент, наистина. Не са много хората, които заслужават да им отделя от времето си.

Гласът му звучеше почти… игриво? Изглеждаше в особено добро настроение. Очевидно убиването на хора му действаше така. Освен това Кайл обожаваше да говори за себе си.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Интересно. Обикновено не искаш позволение. Давай, Алекс, питай!

— Гризе ме любопитство относно начина, по който уби Тамбур и Пател. Не е в твой стил да имитираш някого…

— Не — веднага отвърна той. — Обикновено е обратното, не си ли съгласен?

— Но в случая направи точно това. Два пъти.

— Та какъв е въпросът ти, Алекс?

— Търсил ли си контакт с тях, Кайл? — попитах. — С оригиналните убийци. Те твои хора ли са, Кайл?

Той се замисли за секунда, може би се опитваше да забави темпото на разговора. А може би скалъпваше лъжа?

— Не съм ги търсил, и те не са — каза най-после той. — Този Патриот ми е малко банален. Но другият, с числата? Ето това вече е интересно. Ще призная, че не бих отказал малко тет-а-тет с този момък.

— Значи не познаваш нито един от двамата? — попитах.

Последва още една дълга пауза.

— Алекс Крос, съвет ли искаш от мен?

— Ти беше добър агент — казах. — Помниш ли? Давал си ми добри съвети.

— Разбира се. Това беше вторият най-лош период от живота ми. Първият бе престоят ми в така наречения „Супермакс“ на затвора „Флорънс“ — за който трябва да благодаря на теб. — Той замълча, пое дъх и бавно издиша. — И кръгът се затваря, нали?

— Да — отвърнах. — Изглежда целият ти живот се върти около това да ми отмъстиш.

— Нещо такова.

— Тогава защо е цялото това тичане наоколо и всичките тези игри, Кайл? Какво чакаш?

— Вдъхновение, предполагам — каза той без следа от ирония. — Това е красотата на сътворението и въображението. Да останеш отворен за онова, което предстои. Колкото по-опитен е артистът, толкова по-способен е да улови момента.

— Значи сега си артист?

— Винаги съм бил, предполагам — отвърна той. — Просто ставам все по-добър, това е. Би било глупаво да се откажа точно когато съм на върха. Но едно ще ти кажа, приятелю…

— Какво е то?

— Когато дойде краят, повярвай ми, и двамата ще го усетим.