Кръвен обет

Глава десета

Адамат се отби у дома, за да си вземе пистолетите. Бяха изминали пет дни, откакто той бе наел Сусмит, а кордонът, обграждащ центъра на града, не бе му предоставил възможност да се промъкне до архива. Това се беше променило със земетресението. То бе изпълнило с хаос целия град. Много постройки бяха срутени; улиците бяха изпълнени с бездомни. Адамат се беше възползвал от възможността да огледа роялистките позиции. Но пак не бе открил удобно място да се прокрадне.

Носеха се слухове, че Тамас ще доведе цялата си армия в града, за да пробие барикадите. В действителност фелдмаршалът изглеждаше по-склонен да използва войниците и наемниците си в помощ на пострадалите от трусовете граждани. Но когато битката пламнеше, в Центестършир щеше да е опасно.

Отделно съществуваха и слуховете, че Тамасовите барутни магове все още преследват някаква Привилегирована из улиците на Адопещ. Броденето из града не беше за малодушните.

На всеки три дена при него пристигаше пратеник от Тамас. На всеки три дена инспекторът бе принуден да докладва, че не е отбелязал напредък. Това зорко наблюдение прибавяше към раздразнението му от липсата на успех.

Адамат се приведе на прага, за да прибере пощата си. Сред целия безпорядък в града тези услуги все още не бяха престанали. На фелдмаршала това трябваше да му се признае.

Той изчака Сусмит да влезе вътре, след което затвори вратата с крака си. Боксьорът го потупа по рамото.

Задната врата бе открехната. Адамат остави пощата на една странична масичка и изтегли бастун от поставката край вратата. Сусмит първи се отправи към всекидневната. Адамат изникна зад него, повдигнал бастуна. Но в следващия миг той бавно отпусна ръка.

— Спестяваш ми разкарването — отбеляза домакинът.

Палагий се беше настанил в любимото му кресло, онова край камината, и бе сключил ръцете си в скута. Придружаваха го същите двама бандити. Ключарят се беше излегнал на канапето с все ботушите, а огнярят разглеждаше семейния портрет над камината. Имаше и трети човек, спокойно настанен зад бюрото на Адамат.

Банкерът се изуми при вида на Сусмит; въпреки това той попита:

— Идвал си да ме видиш?

— Да, точно при теб възнамерявах да се отправя.

— Не мога да си представя защо. Не е възможно да си събрал парите, които ми дължиш. — Той отново погледна към Сусмит.

— Вече имам част от тях. Ти каза, че ще изчакаш уговорения срок.

— Както и правя.

Адамат огледа стаята.

— Все още ми остава месец.

— Ти ми даде погрешния адрес за близките си — рече Палагий.

— Дадох ти адреса на братовчедите си — отвърна Адамат.

— И всичките ти братовчеди са борци?

— Седем момчета, до едно метнали се на баща си. Забележителни юнаци.

— Може и да е така — продължи банкерът. — Въпросът е, че твоите близки не бяха там.

— Нима?

— А когато моите момчета настояли да узнаят повече, били изхвърлени от града — каза Палагий. — Омазани в катран и пера.

— Трудно ми е да си го представя — рече домакинът, усмихвайки се само мислено.

Банкерът полагаше усилия да се успокои.

— Въпреки това аз съм склонен да си затворя очите за този случай.

Адамат застина. Палагий замисляше нещо.

— Защо? — осведоми се инспекторът.

Палагий се беше заел да разглежда ноктите си.

— Бих искал да те запозная с новия си приятел — рече той и посочи към мъжа, седнал зад бюрото. — Това е лорд Ветас, човек с многобройни таланти и още по-многобройни приятели.

— Приятно ми е. — Адамат бързо кимна към мъжа и се възползва от момента, за да го огледа. Благородникът имаше жълтеникавата кожа на розвеланец. Той носеше изцяло черни дрехи; само жилетката му аленееше, а на неин фон се открояваше златната верижка на часовник. Лорд Ветас седеше със съвършена поза, а погледът му обхващаше стаята с настойчивостта на човек, от когото не убягва нищо.

— Ти знаеше за преврата — продължи Палагий, привличайки погледа на Адамат обратно върху себе си. — Още преди вестниците да пишат. В нощта преди екзекуцията ти беше призован някъде. Моят човек те е видял как излизаш. А при връщането си ти веднага си разбудил близките си и си ги изпратил…

— На безопасно място — помогна Адамат.

— На безопасно място — повтори банкерът. — След това си изпратил цял куп писма, кой знае на кого? И после си изтичал до университета, пропускайки екзекуцията. Което е странно, защото никой в Адопещ не я пропусна. Оттогава ти обикаляш града надлъж и нашир и изпращаш още писма. Посетил си всички библиотеки в южната част на Адро.

— Явно си изпратил по-добри хора да ме следят — отбеляза домакинът.

— Така е. — Палагий прокара свитите си кокалчета по жилетката си.

— И при това положение пак ти е трябвало толкова време, за да разбереш очевидното?

— Няма да ти позволя да ми развалиш настроението — каза банкерът. — Аз зная, че ти работиш за Тамас. Лорд Ветас също знае. И господарят на лорд Ветас също знае.

Адамат погледна към седящия зад бюрото.

— И кой ще да е този господар?

— Човек, който се интересува от случващото се в Адро и Деветте държави като цяло.

Това бяха първите думи, произнесени от лорд Ветас. Той имаше тих глас, сдържан, притежаващ изказа на най-добрите учебни заведения.

— Някой престъпник? — предположи Адамат. — Палагий рядко се занимава с хора, които не са престъпници. Може би става дума за Съдържателя?

Лорд Ветас се засмя сухо.

— Не — отвърна той.

— Престани да се опитваш да променяш темата — изръмжа Палагий. Той се надигна. — Ти работиш за Тамас, нали?

— Седни — каза лордът. Палагий се подчини.

— И какво, ако работя за него? — рече Адамат.

Палагий понечи да каже нещо.

— Мълчи — нареди лорд Ветас. Той изрече думата тихо, но въпреки това банкерът трепна. — Вече не си ми нужен, Палагий. Оттук ще продължа сам.

Палагий го изгледа остро.

— Не си помисляй, че ти ще си припишеш всичките заслуги. Аз бях този, който разбра. Аз лично казах на лорд…

Гаротата жестоко се вряза във врата му. Адамат изтегли скритото острие. Сусмит изтегли ножа си. Лорд Ветас повдигна ръка.

Адамат застина. С втрещено смайване той наблюдаваше как Палагий се гърчи в ръцете на собствения си главорез — огнярят с бързите рефлекси. Лицето на банкера бързо поморавя. Бандитът не отпусна гаротата, докато заемодавецът не престана да се гърчи. Адамат отпусна оръжието си.

Лорд Ветас отново сключи пръсти пред себе си.

— Аз закупих твоите дългове от вече покойния Палагий. В твой интерес е да работиш за мен.

— За каква работа става въпрос? — попита инспекторът. А умът му работеше трескаво. Дори и издигнат, Палагий бе оставал предсказуем. Но този благородник беше опасен човек. Опасен като Съдържателя. Подобни хора караха полицаите да се пенсионират рано.

— Искам да зная всичко за Тамас. Всичко, което той прави; всичко, което ти казва. И какво ти е възложил да търсиш.

— Моята лоялност не се продава — рече Адамат.

— В такъв случай ще трябва да я пренасочиш.

— Не зная кой си ти или кой е твоят господар, но аз съм верен на Адро и няма да променя това.

— Уверявам те, че моят господар се интересува от добруването на Деветте държави.

Този тих, шипящ звук започваше да дразни Адамат. Инспекторът трябваше да се напряга всеки път, за да чува неканения гост.

— Интересът на Деветте не съвпада с интереса на Адро. А аз съм склонен да смятам, че ти работиш за Кез. Във вестниците пише, че посланиците ще пристигнат въпреки преврата; те очакват от Тамас да подпише споразумението.

— Не работя за Кез.

— А за кого?

— Това не е от значение за теб.

— Запознанството ни не протича в особено благоприятна за теб светлина. Ти влизаш неканен в дома ми, убиваш човек в собствената ми всекидневна и ме заплашваш. Откъде знаеш, че няма да повикам полиция?

Лорд Ветас се усмихна.

— Аз не съм от хората, за които човек вика полиция — предупреди той. — Точно ти би трябвало да забележиш това.

— Да, вече го осъзнах. — Адамат скръцна със зъби. — Ти си от хората, които са подобаващо олицетворение на злото.

Ветас го погледна изненадано.

— Злото? Нищо подобно, добри ми господине. Аз олицетворявам прагматичността.

— Познати са ми тези като теб — отвърна инспекторът. — Ти също ме познаваш. Или поне така си мислиш. Сега напусни дома ми.

Той погледна към Сусмит. Палагий бе удушен от собствения си служител. Дали същото щеше да се случи с Адамат? Дали Сусмит наистина беше негов приятел? Боксьорът изглеждаше смутен. Той наблюдаваше двамата главорези и лорд Ветас и пукаше кокалчета, както когато се подготвяше за битка.

— Аз ще изплатя дължимото — продължи Адамат, — ако действително си поел дълга ми. Или пък ще се примиря да живея на улицата, ако не успея да се издължа. Но няма да изменя на клиент или на страната си.

Лорд Ветас замислено разглеждаше ръцете си. Накрая той се надигна и взе шапката си от бюрото.

— Ще се върна, когато придобия по-убедителна позиция — заяви благородникът. Думите бяха изречени с фактуален тон, но загатнатото им значение накара Адамат да изтръпне. — А междувременно, в израз на благоразположението на моя господар, ние анулираме дълга ти.

Ветас се отправи към вратата, повдигайки шапка.

— Помисли над предложението ни. — На излизане той подаде малка визитна картичка.

Едва подир излизането на лорда и неговите биячи Адамат си спомни тялото, застинало в любимото му кресло.

— Потърси нещо за ядене от килера. Аз ще се погрижа за почистването — обяви той, хвърляйки мрачен поглед към Сусмит.

— Яков е много привързан към теб — каза жената.

Нила седеше от другата страна на масичката и отпиваше топъл чай. Над двете им грееше слънце, духаше приятен вятър: тя почти можеше да забрави барикадите от другата страна на сградата, където привържениците на монархията бдяха срещу превъзхождащите ги по численост и опит войници.

— Аз не мога да остана — отвърна Нила.

Жената я погледна над ръба на чашата си. Тя се казваше Розалия и беше Привилегирована. Гвардейците казваха, че тя е последната Привилегирована, останала в Адро, макар че никой не знаеше откъде се е появила. Тя не принадлежеше към кабалата на Мануч.

Не беше ясно защо тя проявява интерес към Нила. Слугинята си нямаше представа как да се държи в присъствието на Привилегирована. И тъй като за нея беше невъзможно да направи реверанс седешком, както ѝ се искаше под този поглед, тя сведе очи към чая си.

— Защо, детето ми?

Нила се размести. Тя не се смяташе за дете. На осемнадесет тя се считаше за жена. Тя умееше да пере, глади и шие. И ако целият свят не беше се продънил в ямите покрай Тамасовия преврат, някой ден тя щеше да се ожени за Юин, сина на иконома. Най-вероятно Юин бе убит по улиците. Или беше избягал.

Когато Нила не отговори, Розалия продължи.

— Предстои ни да се срещнем с фелдмаршал Тамас, за да преговаряме. Ако той успее да се вразуми, ти ще се окажеш бавачка на новия крал на Адро.

— Аз не съм бавачка — отвърна Нила. — Аз пера.

— Не е от значение какво си правила преди, дете. Аз самата съм била много неща през живота си. Същността на Привилегирована не е нито първото, нито последното от тях.

Че какво беше по-значимо от това да бъдеш Привилегирован?

— Простете — промърмори слугинята.

Розалия въздъхна.

— Говори, дете. И ме гледай в очите. Ти вече не си перачката на херцог.

— Аз съм простолюдна, госпо… милейди. — Преди днешния ден Нила никога не бе срещала Привилегирована; тя не знаеше как да се обръща към нея.

— Ти си спасила живота на най-близкия наследник на трона — възрази Розалия. — Баронски титли са били дарявани и за по-нищожни заслуги.

Нила преглътна и се постара да не си се представя в ролята на баронеса. Подобни неща никога нямаше да ѝ се случат. Тя усещаше, че Привилегированата я изучава.

— Ти мислиш, че ние ще загубим — продължи магьосницата. Заради мълчаливостта на Нила тя започваше да губи търпение, защото добави леко отсечено: — Не се срамувай да разговаряш с мен.

Този път девойката повдигна очи.

— Фелдмаршал Тамас притежава всички предимства. Той не е екзекутирал половината благородници, за да постави Яков на престола. До няколко седмици той ще е сринал тези барикади и ще е изпратил Яков и всичките му поддръжници на гилотината. Бих искала да не съм тук, когато това се случи. Не искам да виждам това.

За пореден път тя се зачуди за разумността на постъпката си да доведе Яков при генерал Уестивън. Нищо не бе ѝ попречило да избяга с него в Кез. Задигнатото сребро определено щеше да им стигне за пътуването.

— Умно момиче — каза Розалия, обвивайки брадичката си с пръст.

Нила скръсти ръце.

— Какво ще правиш? — продължи Привилегированата. — След като подминеш блокадата на Тамас и напуснеш града?

Защо магьосницата се интересуваше от това?

Каквато и да беше причината, Нила не можеше да отговори. Тя все още притежаваше среброто — поне по-голямата част: бяха ѝ потрябвали пари за нови дрехи, лекарство за Яков и място, където да се укрият по време на безредиците.

— Бих могла да постъпя в армията. Там винаги има позиции за перачки, плащат добре.

— И в най-добрия случай ще станеш войнишка съпруга — обяви Розалия.

— По-добре това — тихо каза Нила, — отколкото да умра тук за изгубена кауза.

— Как щяха да постъпят с теб войниците на Тамас, ако бяха те хванали да извеждаш Яков от дома на херцога? Ти си смела, дете. Не се опитвай да се преструваш, че не обичаш момчето. Ако се интересуваше само от себе си, по това време ти щеше да си преполовила пътя до Брудания. Остани тук — продължи тя. — Грижи се за Яков. Ако утрешните преговори протекат добре, ти ще станеш богата жена. Ако ли не… може отново да ти се наложи да спасиш живота му.

Ако тя останеше с Яков, действително можеше да стане богата жена. Но имаше вероятност и да го последва под гилотината. Тя още помнеше ужасяващата безпомощност, с която се бе озовала в ръцете на онези войници. Следващия път нямаше да има брадат сержант, който да я спаси.

В едно гробище край града тя бе заровила среброто. Можеше никога да не ѝ се налага да изпитва този страх.

Тя не можа да не се зачуди дали Розалия няма и други мотиви в настояването си. Привилегированите използваха обикновените хора, а не им помагаха. Трябваше да има причина, поради която тя се интересува от Нила.

Зад гърба на Розалия тя видя Яков. Въпреки стреса от последните две седмици, детето изглеждаше добре. А и самата Розалия бе излекувала кашлицата му.

Момчето усмихнато помаха на Нила и се заплесна по някаква пеперуда, пърхаща сред близките руини. Двама хилмани неотлъчно следваха момчето.

— Ще остана — каза Нила. — Поне за момента.

— Ти би могъл бързо да сложиш край на всичко — рече Жулин.

Жената се бе отпуснала в креслото от другата страна на бюрото му. Тя беше дошла сама, оставяйки Таниел и неутрализатора кой знае къде. Тя носеше блуза с достатъчно дълбоко деколте, за да събуди въображението, и същевременно прилепнала, за да не затруднява движенията ѝ. Тамас знаеше, че ефектът не е случаен. Ала той не беше от хората, които допускат една и съща грешка по два пъти. Опасна жена като Жулин не се колебаеше да използва всяко от наличните си оръжия.

Затова той отмести поглед върху белега, съединяващ крайчеца на устните ѝ с челото.

Не за първи път този белег го интригуваше. Имаше Привилегировани, които се съсредоточаваха върху изкуството на лечението. Тези умения се срещаха рядко, но пък с цените, които поставяше Жулин, тя лесно можеше да си го позволи. Може би тя предпочиташе да изглежда заплашително.

— Как?

— Убийци — отвърна тя. — Отвъд барикадите. Отстраниш ли командирите, останалите ще се предадат бързо.

Тамас изсумтя.

— Аз правя всичко по силите си да събера старата шпионска мрежа на Мануч — без успех. А ти искаш да изпратя асасини отвъд барикадите? Ти си луда.

— Използвай Бръснарите от Черната улица — каза Жулин.

— Уличната банда?

Тя кимна.

— Ще бъде скъпо, но те са най-добрите. Те ще сложат край на гражданската война.

— Шайките не подлежат на контрол.

— Подлежат, стига да притежаваш достатъчно пари — рече жената. — Пък и Бръснарите не са обикновена шайка. Те са по-организирани. И се намират под закрилата на Рикар Тамблар. Той ги използва, за да поддържа реда на пристанищата.

— Убийството е рисковано. То може да настрои хората срещу мен.

— Ти си глупак.

Тамас я изгледа предупредително.

— Ако няма да използваш това, ще имаш нужда от мен на срещата — продължи тя.

— Защо? — Фелдмаршалът си погледна часовника. Преговорите бяха насрочени за десет часа̀. След два ча̀са.

— Защото генерал Уестивън поддържа Привилегированата, която преследваме. Тя ще бъде там. Няма да се изненадам, ако тя се опита да те нападне.

— Имам си барутни магове — рече Тамас.

— Твоето хлапе я простреля три пъти и блъсна един лакът метал в стомаха ѝ. Нима някой от останалите ти Отличници може да стори нещо по-различно?

Това потвърждаваше доклада на Таниел. Тази Привилегирована беше специална. Тя беше различна.

— Ти я познаваш, нали? — каза той. — Става дума за лични сметки. Личи по начина, по който говориш за нея. Ти искаш смъртта ѝ.

— Не говори глупости.

— През последните две години ти уби седмина Привилегировани по моя поръчка. Всеки път ти пристъпваше към работа хладно и механично.

— И всеки път успявах да ги убия най-късно до втория ден — отвърна Жулин. — Този случай наистина се превръща в сметка за уреждане. Искам кучката да умре.

— И не я познаваш?

— Разбира се, че не я познавам.

Тя лъжеше. Личеше по начина, по който ожесточението в погледа ѝ се усили. Тамас бе открил това неотдавна, но знаеше със сигурност: когато Жулин лъжеше, тя правеше думите си по-пламенни.

Но защо ѝ беше да лъже за това?

— Ще успееш ли да я удържиш, ако тя наистина направи опит?

— Разбира се. Всеки път, когато двете се сблъскаме, тя побягва. В най-лошия случай ще я изплаша.

— Върви да доведеш Таниел, питомната му дивачка и Готън. Върнете се до час. И не прави глупости.

— Ще бъда там, за да те защитя — рече Жулин.

Тамас стоеше до едно поправено оръдие и наблюдаваше как редица роялисти напускат барикадата, понесли бяло знаме. Олем стоеше от другата страна на оръдието, облегнат на лафета, и тихо разговаряше със Сабон. Някъде назад стоеше Влора, заедно с наемническите генерали Рийз и Сабастениен — единствените наемнически пълководци в града. От една сграда в отсрещната страна на улицата Таниел бе насочил оръжието си към барикадите. Жулин наместваше ръкавиците си, застанала редом с неутрализатора. Цяла рота адрански войници стояха мирно на двадесет крачки зад тях. Тамас искаше генерал Уестивън да види пълната неблагоприятност на положението си.

Тези преговори имаха ключово значение. Тамас притежаваше предимство, но генерал Уестивън бе забележителен военен. Той бе в състояние да срине плановете на фелдмаршала с едно просто удължаване на гражданската война.

— Жалка пасмина, сър — отбеляза Олем, сочейки към приближаващите се роялисти.

Тамас не избързваше с преценката си. Роялистите бяха прекарали осем дни зад барикадите. Те бяха мръсни и с измачкани дрехи, но не издаваха следи от глад или умора. Макар да се намираха зад укрепление от отломки, генерал Уестивън щеше да се е погрижил всеки от хората му да е отпочинал и нахранен — последното не представляваше проблем, тъй като градските житници също се намираха под техен контрол. На практика роялистите се хранеха по-добре от по-голямата част от Адопещ.

Фелдмаршалът се намираше в лек барутен транс, който му позволяваше да различава лицата от иначе невъзможно разстояние. Генерал Уестивън той познаваше — висок, плешив мъж с петна върху скалпа си. Старостта бе превърнала пълководеца в скелет, обвит с кожа; той се движеше бавно заради напредналия си ревматизъм. Но нищо от това не даваше основания за подценяването му. Умът на генерала пак запазваше остротата си.

Придружаващите го хора бяха непознати за Тамас. По понастоящем окъсаните им скъпи дрехи личеше, че са благородници. Хора, които се бяха измъкнали през затягащата се мрежа в нощта на преврата или бяха прекалено дребни, за да попаднат в списъка за елиминиране.

Но жената, която вървеше с тях, познаваше. Това беше Привилегированата, убила Лайош и още четирима. По нищо не личеше, че нанесените ѝ от Таниел рани са я засегнали. Може би Таниел грешеше. Може би той бе пропуснал. За момент Тамас докосна погледа ѝ. Тя невъзмутимо го погледна в очите.

Таниел никога не пропускаше.

Роялистите поспряха за момент; след кратък разговор те отново закрачиха и заеха позиция срещу Тамас и наемниците му. Те бяха двадесет; Уестивън беше единственият войник сред тях. Фелдмаршалът осъзна, че това не са противници, а комитет.

— Фелдмаршал Тамас — заговори тлъст благородник с изцапан пояс. — Нареди на хората си да не стрелят! Ние сме дошли да преговаряме.

Тамас погледна към войниците зад себе си. Те стояха мирно, заели позиция за стрелба.

— Уести — рече той, — радвам се да те видя.

Уестивън отвърна на кимването му.

— Иска ми се да се срещахме при други обстоятелства, приятелю.

— Никой няма да те кори, ако се отдръпнеш от тези хора. Ти ще бъдеш значим съюзник в укрепването на страната.

— Аз виждам, че ти я рушиш — отвърна Уестивън.

— Нима искаш да ми кажеш, че не виждаш покварата? — рече Тамас. — Нищо, което не включваше унищожаването на благородниците, нямаше да спаси Адро.

Очите на Уестивън бяха уморени; лицето му беше напрегнато. Той имаше вид на човек, който отчаяно иска да се съгласи.

— Тук е заложено повече, отколкото осъзнаваш. Освен това ти уби моя владетел, Тамас. Не бих могъл да ти простя това.

— Твоят владетел се канеше да отстъпи цялата държава на Кез! — Фелдмаршалът повиши глас. Уестивън беше умен човек. Не, не просто умен, а брилянтен. Нима беше възможно той да не осъзнава целта на Тамас? Защо се опитваше да му пречи? — Аз не можех да позволя един подпис да превърне всички ни в роби. Какво може да е по-важно от народа?

Генералът погледна към войниците на Тамас.

— Няма да говоря тук — остро заяви той. — Дошли сме да преговаряме.

— И от каква позиция? — осведоми се Тамас. — Вие сте напълно обградени. Аз имам повече хора…

— Зад тези барикади имам двадесет хиляди.

— Ако броим жените и децата — изфуча Тамас. — Имаш няколко опасни Чудаци. И това. — Той посочи към Привилегированата. — А аз разполагам с дузина барутни магове и достатъчно оръдия, за да разруша половината град.

— Онази половина, която остана незасегната от земетресенията?

Спокойствието на Уестивън беше влудяващо. Тамас скръцна със зъби.

— Аз имам време — продължи Уестивън. — Под мой контрол се намират градските житници и оръжейните складове. Храна и оръжия, от които ще имаш нужда, защото кезианските делегати ще пристигнат всеки момент. Когато видят, че ние се намираме в гражданска война, те веднага ще надушат възможност; в рамките на седмици те ще изпратят армия. А дори и да не го сторят, народът ще започне да се изморява от този сблъсък. На твоите войници и на наемниците те ще гледат като на бреме. Те ще се обърнат срещу теб, когато видят, че не си в състояние да ги изхранваш и възстановиш града им.

Негодникът изреждаше проблемите му с пълна точност.

— И какво предлагаш? — попита Тамас, поглеждайки към благородниците.

Мъжът с изцапания пояс пристъпи напред.

— Аз съм виконт Максил — представи се той, повдигайки лист хартия. — Това е списъкът с нашите искания.

Тамас изтръгна листа от ръцете му и хвърли бърз поглед.

— Очаквате от мен да се оттегля? Сам да арестувам себе си? — Той смаяно изгледа благородниците.

— Ти извърши държавна измяна! — каза един от тях. — Ти уби нашия крал!

Тамас остана загледан в тях, докато друг от благородниците не се обади:

— По този въпрос сме готови да преговаряме.

Фелдмаршалът отново се зачете. Още преди да е приключил със следващия абзац, той вече клатеше глава.

— Искате всички кралски и благороднически земи? За глупак ли ме вземате?

— Това също подлежи на промяна — каза Максил.

— Само преди секунди ти ги нарече искания.

— Преговори — рече Максил, свеждайки поглед.

Тамас му върна листа.

— Уести, не можеш ли да ги вразумиш?

Уестивън ви рамене.

— Преговаряй, Тамас. Умолявам те.

— Дай ми минутка.

Тамас се върна зад оръдията и направи знак на двамата наемнически предводители. Последваха ги Олем, Влора и Сабон. Жулин стоеше неподвижна, вперила напрегнат поглед в другата Привилегирована.

Бригаден генерал Сабастениен заговори първи.

— Те нямат позиции, от които да отправят искания.

Наемникът беше млад, съвсем малко по-голям от Таниел; за Тамас беше трудно да се отнася към него сериозно. Ала никой не се издигаше сред Крилете на Адом без заслуги.

— Боя се, че не е така — каза Сабон. — Уестивън е прав. Ние не разполагаме с време. Ако посланиците пристигнат и ни заварят в подобно състояние…

— Да не говорим за житниците — каза Тамас. — Намалихме дажбите с една трета, за да имаме достатъчно храна за жителите. Хората гладуват. Те няма да търпят това положение дълго.

— Съветът ще се ядоса, ако вземете решения без тях — изтъкна Влора.

— Това е военен проблем, капитане — рече Тамас. — В това отношение аз имам пълни правомощия. Ще преговарям по начин, който аз сметна за удачен. — Той се обърна към Рийз. — Можем ли да превземем барикадите, без да изгубим няколко хиляди?

Рийз се замисли за момент.

— Само ако преди това ги обстреляме добре. Дори и тогава ще има жертви.

Тамас подбели очи. Преди да се присъедини към наемниците, Рийз бе служил като артилерист. На оръдейния огън той гледаше като на универсално разрешение на всеки проблем.

— А ако не ги обстреляме?

— И двете страни ще се задавят от кръв — отвърна Рийз.

Тамас се върна при роялистите.

— Дайте ми предложение — рече той и посочи към листа в ръката на Максил. — Но сериозно предложение, а не подобна нелепица. И то ще включва нейното предаване — фелдмаршалът посочи към Привилегированата, — за да бъде екзекутирана.

Магьосницата се взираше с него с онази острота, на която само възрастните жени са способни. Личеше, че тя смята случващото се около себе си за безсмислиците на деца.

— Това е невъзможно — каза генерал Уестивън. — Бъди реалист, Тамас. Това е война. Жертвите са част от войната.

Тамас стисна зъби.

— Чакам предложение.

Максил веднага се отзова, очевидно очаквал това още от самото начало.

— Сред нашите барикади се намира братовчед на краля — поде той.

— Как се казва той? — прекъсна го Тамас.

— Яков Справедливи.

Тамас присви очи, опитващ се да си припомни кралското родословие.

— По-скоро Яков Детето. Той е четвърти братовчед и е на пет години.

— Той е най-близкият жив роднина на Мануч — продължи Максил. — Ние предлагаме да го поставиш на трона под името Мануч Тринадесети. Ти и генерал Уестивън ще контролирате армията, а ние, заедно с твоя съвет, ще оформим новите кралски съветници. Барутните магове ще станат новата кралска кабала.

— А кралят? — попита Тамас.

— Ние ще го напътстваме, докато той навърши пълнолетие.

Тамас погледна към Уестивън. Разумността в това предложение несъмнено бе следствие от влиянието на генерала. Благородниците бяха склонни да оставят по-голямата част от контрола в ръцете на фелдмаршала. Но това пак не беше достатъчно.

— Никога няма да допусна крал да властва над Адро — рече Тамас. — В никакъв случай няма да го допусна. Ако искате крал, той ще изпълнява символична роля.

Максил се навъси.

— Ролята на марионетка?

— В най-добрия случай. Дори това е значителен компромис с търпението ми.

— Не — рече благородникът — Адро трябва да има истински владетел.

— Никога повече — рече Тамас.

— Отказваш да преговаряш? Та ние оставяме армията в твоите ръце. Оставяме те начело на кралската кабала. Ти ще бъдеш втори по влияние в Адро. Нима си толкова алчен, та искаш да заграбиш всичко за себе си?

Тамас прихна.

— Глупци. Аз не го направих, за да заграбя власт, а за да разруша монархията. За да освободя народа. Нямам намерение след всичко това да поставя на престола някакво хлапе, за да можете вие да се върнете в провинциалните си имения и да продължите да изцеждате страната — Той погледна към Уестивън. — Съжалявам, друже. Нито крал, нито чуждо влияние някога ще властват над Адро.

— Ще се боря с теб до самия край — отвърна приятелят му.

Тамас кимна към генерала.

— Зная.

Някой го докосна по рамото. Това беше Жулин.

— Нещо не е наред — каза тя.

— Какво? — попита Тамас. Той навъсено се спогледа с генерал Уестивън.

Познатият пукот на въздушни пушки отекна от барикадите. Жулин скочи пред Тамас, изблъсквайки го назад. Куршумите удариха невидима бариера. Жулин започна да отстъпва, запращайки огнени кълба с цялата бързина, с която можеше да ги оформя. Те се понесоха към барикадите, разливайки пламъци.

Другата Привилегирована се раздвижи миг по-късно. Нейните въздушни щитове попречиха на куршумите, изстреляни от най-бързите Тамасови войници, и защитиха оттеглянето на роялистите. Земята се разтресе, самият въздух закънтя. Близкото оръдие се разпука; колелата изпаднаха от лафета му. Пукнатият метал тежко се стовари върху земята.

Тамас скочи на крака. Те бяха посмели да го нападнат, под знамето на преговори! Нима Уестивън можеше да падне толкова ниско?

Той подири с поглед приятеля си. Тялото на Уестивън биваше влачено към барикадите, лишено от една ръка, с овъглена гръд. Един от огнените снаряди на Жулин го беше поразил. Дали той беше мъртъв?

— Безсмислено — процеди той. — Генерал Рийз! Пригответе оръдията; нападаме веднага.