Кръвен обет

Глава тридесет и седма

Изборният площад беше покрит с боклуци. Войници крачеха сред разхвърляните столове и маси и мрачно разчистваха, потъпквайки разпиляна храна. Неколцина граждани биваха отнасяни на носилки, когато Адамат се появи, а пред Благородническата палата се бяха струпали хора.

Сабон първи достигна до тях. Той забави ход, оглеждайки се. Дали не бяха закъснели? Виждаше се, че хората са побягнали. Но какво се бе случило? Адамат не виждаше трупове на Бръснари или войници. Лежащите не бяха униформени, а обикновени столичани, попаднали сред огъня. Освен това инспекторът различи разсечени гърла, пролята върху паветата кръв, виждаха се и огнестрелни рани. Семейства се събираха около погиналите си близки. Ридаеха жени.

Достигайки войниците, Адамат си отдъхна. Тамас се намираше там, заедно с ректора и Михали. Телохранителят на Тамас стоеше наблизо и навъсено изучаваше майстора готвач. Лейди Винцеслав също беше там, а Рикар Тамблар и Ондраус се приближаваха откъм площада.

Сабон поклащаше глава в отговор на някакъв Тамасов въпрос. И двамата с очакване се обърнаха към Адамат. Фелдмаршалът понечи да каже нещо.

— Шарлемунд — каза инспекторът. — Архидиоцелът.

Гняв изникна върху Тамасовия лик. За момент той остана застинал във вътрешна борба, преди да се овладее.

— Откъде знаеш? — през зъби процеди той.

Адамат набързо разказа за Сиемон и признанието на Тийф.

— Трябва да е Шарлемунд — заключи той. — Свещеникът, когото Тийф ми описа, напълно съвпадаше със Сиемон.

— Не е ли възможно този жрец да работи за другиго? — продължи Тамас.

— Не.

Разбира се, че беше възможно. В тези случаи никога нямаше абсолютна сигурност. Но това беше малко вероятно, а Адамат трябваше да представи уверено решение.

Телохранителят на Тамас се приближи.

— Да го повалим — каза Олем. — Вече притежаваме име. Имаме свидетел. Не бива да се колебаем.

— Съгласен съм — рече Сабон.

Тамас затвори очи.

— Трябва да бъде сторено — продължи Сабон.

Адамат наблюдаваше фелдмаршала. Той осъзна, че Тамас изпитва страх. Шарлемунд беше единственият от съзаклятниците, притежаващ достатъчно сила, за да го смаже самостоятелно. Тамас можеше да го остави на мира и да изчаква следващия убиец или да го нападне веднага и да рискува да си навлече гнева на църквата. Адамат не му завиждаше за тази дилема.

От своя страна Тамас бавно изучаваше лицата на околните. Погледът му се спря върху майстора. Михали леко му кимна. Тук бе станало нещо, което Адамат бе пропуснал.

— Той защо е изпратил хора срещу теб? — попита Тамас.

За момент Михали остана загледан в нищото, навъсен.

— Не е ясно — каза той. — Жулин е предея. Тя знае, че аз обитавам смъртно тяло. Може би тя го е предупредила. А може би са се намесили и други.

Тамас изчака Рикар Тамблар и Ондраус. Когато те пристигнаха, той рече:

— Шарлемунд е предал каузата ни. Аз няма да търпя това. Не зная дали измяната му се ползва с благословията на църквата. И не ме интересува. Кой от вас ме подкрепя?

— Аз. — Рикар пристъпи напред.

— Аз също — каза лейди Винцеслав.

Ректорът кимна.

— Разбира се — изсумтя Ондраус.

— Пригответе конете и колите — нареди Тамас. — Организирайте всички войници, които са налични. Ще арестувам архидиоцела.

— Ще отидеш на негова територия? — попита Сабон — Защо просто не организираме среща? Когато той се появи, ще го заловим.

— Трябва да го принудим да реагира — каза Тамас. — Неговите шпиони ще му предадат, че покушението над Михали не е успяло и че измяната е разкрита. Ако той побегне, ще потвърди вината си. Ако остане, ще се изправим срещу него. И в двата случая няма да му позволя да избяга. Вървете.

Адамат бе изблъскан встрани от втурналите се войници. Тамас поспря край него, опирайки се тежко на бастуна си, и отпусна ръка върху рамото му.

— Добра работа — рече той. — Сега си върви вкъщи. Събери си багажа. — Той понижи глас. — Изведи близките си от страната. Ако всичко се развие добре, ще имам нужда от теб и уменията ти и за в бъдеще.

Това шега ли беше? Адамат се вгледа в лицето на Тамас. Не. То беше сериозно. Прекалено сериозно. Фелдмаршалът се отдалечи с отсечено накуцване, потракващ с патерицата.

Признаците от присъствието на пещерни лъвове зачестиха с приближаването към върха. Кучетата не спираха да опъват каишките си, без да обръщат внимание на Рина. През половината от времето те искаха да се впуснат в преследване. През останалата половина те скимтяха и се опитваха да повлекат стопанката си обратно по склона.

Нервите на Таниел също бяха изопнати до пръсване. Въображението му виждаше пещерни лъвове зад всяко възвишение и всяка канара. Напрегнатите погледи на спътниците му издаваха, че и те биват споходени от същото очакване.

И въпреки това те не бяха следени. Всичко показваше, че създанията се намират пред тях, следвайки кезианската група. По дирите можеше да се види, че става дума поне за седемдесет създания, чиято бройка се бе увеличавала.

Първото тяло те намериха полуразкъсано и завлечено встрани от пътеката. Макар и обезобразен, оплискал с кръвта си околния сняг, беше лесно да се види, че трупът е принадлежал на пещерен лъв. Ка-поел приклекна край него, заравяйки пръсти в снега. След миг тя прибра нещо в раницата си.

Таниел се приближи до нея.

— Какво го е убило? — попита той, макар вече да се досещаше.

Ка-поел насочи въображаема пушка.

Барутният маг кимна.

— Следователно кезианците знаят, че са преследвани. А тези създания не се колебаят да се хранят със себеподобните си. Още колко остава до върха? — попита той приближилия се Бо.

— Мисля, че не е далече. Но аз съм се изкачвал толкова високо само веднъж. — Привилегированият се обърна към монаха. — Дел?

Водачът им бе пребледнял при вида на лъвския труп. Бавно, с трепереща ръка, той посочи напред.

— Ето там — с мъка промълви той.

Таниел проследи погледа му до голите скали, където пътеката изчезваше.

— Толкова близо? — навъси се Таниел. — А къде е градът?

— Ето там — повтори Дел.

— Ще видиш — каза Бо.

Отне им по-малко от час да достигнат мястото, посочено от Дел. На изкаченото възвишение Таниел поспря, за да си поеме дъх, но очакващата го там гледка секна дъха му.

Той се намираше на ръба на огромен кратер — десетки километри широк и стотици метри дълбок. За момент Таниел залитна.

Под тях имаше дървета, от вид, който при нормални условия никога не би оцелял на подобна надморска височина. Те обгръщаха ръба на кратера, достатъчно близо, че човек можеше да се пресегне и докосне короните им. И все пак по-внимателният оглед показа, че тези дървета наистина не са успели да оцелеят. Стволовете им бяха почернели, клоните им бяха голи и сгърчени. Някога те бяха изграждали величествен зелен обков. Сега те приличаха на оголено гробище.

Отвъд дърветата се намираха руините на огромен град. По-голямата част от кратера бе заета с постройки — повече постройки, отколкото има в цял Адопещ, и по-високи. Понастоящем те представляваха каменни скелети. Техните блокове бяха почернели досущ като дънерите; празните прозорци се взираха насреща им като очните кухини на черепи. Таниел изтръпна.

— Кратерът на Крезимир — каза Дел. Гласът му трепереше.

Лицето на Бо беше мрачно.

— Защитата на Крезимир е изчезнала с течение на вековете. Горещината и киселинността на вулкана са изсушили дърветата и са обгорили постройките. Нищо не живее тук.

— С изключение на пещерните лъвове — отбеляза Таниел. — Макар да не си представям как.

— Нещо ги поддържа живи — отвърна Бо.

В средата на кратера Таниел забеляза езеро. Виждаха се дървета, по-малки езерца и разчистени места, някога представлявали паркове — във Времето на Крезимир. Тогава тукашните води са били чисти. Нищо общо със сегашната гледка на кафеникаво бълбукане и дим.

В далечината се разнесе ревът на планински лъв.

— Сложете щиковете — нареди Таниел. Разнеслото се зад гърба му дрънчене показваше, че граничарите приготвят оръжията си.

Те се разпръснаха и навлязоха в кратера. Таниел зае позиция между Дел и Бо.

— Къде е колизеумът? — попита той.

Дел не каза нищо. На Таниел се стори, че е чул водача да изскимтява. Но може би звукът бе дошъл от кучетата. От спускането в кратера те бяха престанали да се мятат.

— Преди призоваването на Крезимир Южната планина си имала връх — каза Бо, навъсен. — Говори се, че когато той докоснал върха, скалата се свлякла под краката му и планината изригнала, бълвайки пепел и киселина във въздуха. Самите предеи едва оцелели. Когато облаците се разнесли, бил се образувал този кратер, а Крезимир стоял на брега на езерото. — Той посочи към средата на кратера.

— Там ли се намира колизеумът?

Дел кимна.

— Ще ми трябва някое място, от което да мога да стрелям към него. Колкото по-далеч, толкова по-добре, но колизеумът трябва да се вижда ясно.

За момент Дел се замисли.

— Дворецът на Крезимир. Ела, ще те заведа.

Докато прекосяваха мъртвата гора, те мълчаха. Стъпките им отекваха по павирания път; тук заслушалият се Таниел осъзна липсата на сняг. Земята бе непокрита, въпреки че голите клони не биха могли да спрат валежа. И самият въздух ставаше по-топъл. Може би това бе остатъчно влияние от божията защита, обгръщаща свещения град? Или ставаше дума за обикновена горещина от вулкана? Дали изобщо щяха да успеят да се доближат до езерото при това положение? Жежкостта и отровните газове заплашваха да ги обгърнат. Те не разполагаха с магическата защита на Жулин и кабалистите.

Таниел погледна към Бо. Привилегированият изглеждаше отвратително. В това си състояние той надали би могъл да защити и муха, камо ли останалите.

Следващите трупове те откриха отвъд гората, близо до склона на малък хълм. Този път те не принадлежаха само на пещерни лъвове. Сред останките на няколко от създанията лежеше разкъсан пазител. Ръката му, макар и оглозгана, все още оставаше вклещена около шията на един лъв.

Докато ги подминаваше, барутният маг притисна носна кърпичка към лицето си. Нямаше как телата да са започнали да се разлагат за толкова кратко време, но лъвовете воняха отвратително — в топлата среда вонята им се усещаше особено ясно.

Ка-поел за пореден път избърза напред. Тя поспря непосредствено отвъд хълма, все още видима, и помаха на спътниците си. Таниел с радост остави телата зад себе си.

Оказа се, че се е зарадвал прибързано. Зървайки очакващата го гледка, той застина край Ка-поел. Зад него някой шумно повърна закуската си. Бо.

Тук се бе провела ожесточена битка. Пазителите бяха избрали за своя позиция средата на малък парк — вероятно мястото, от което Жулин и кезианските Привилегировани бяха навлезли в сърцето на града. Дузина пазители бяха избити, обградени от трикратно повече пещерни лъвове, обсипали територията на целия парк. Един от пазителите лежеше по корем, обгърнал каменна пейка с ръката си. Развлачените му вътрешности показваха, че от него е било ядено трескаво.

— Създанията са гладни — каза Рина. Кучетата бяха приседнали в краката ѝ, за да не се отделят от нея. — Те преследват целенасочено, но при всяка смърт спират, за да се наядат с месо. Те умират от глад.

Таниел прочисти гърлото си.

— Гладни са? И затова преследват кезианците?

Тази мисъл бе далеч по-лесна за приемане, макар и не по-малко опасна от идеята, че лъвовете биват насочвани от някакъв свръхестествен разум.

Рина сви рамене:

— Възможно е. Но пещерните лъвове не ловуват на групи, дори и във времена на най-голяма оскъдица. Те предпочитат усамотението.

— Как е възможно да има толкова много от тях? — попита Бо. — Тук няма какво да ядат. Никога не съм чувал даден връх да има повече от два пещерни лъва.

На това никой не можеше да отговори.

Таниел провери пистолетите и винтовката, за да се убеди, че са заредени, и вдъхна щипка барут. Ръцете му трепереха. Тялото му умоляваше за още барут. И наистина щеше да има нужда от допълнителната субстанция. Той започна да се бори с желанието. Ако се поддадеше, заплашваше го барутна слепота. Но ако не го стореше, нямаше да остане жив. Затова той вдъхна отново.

Дирята от трупове напускаше парка и отвеждаше до булевард, водещ към центъра на града. Кървави късове от месото на пазители и пещерни лъвове бяха влачени от преследващите животни.

При навлизането в града Таниел започна да оглежда сградите. От тях не долиташе нито звук, макар че вятърът трябваше да свисти сред тях, а някакви дребни създания трябваше да са се възползвали от удобните бърлоги. Но не се виждаше нещо подобно. Градът беше напълно мъртъв, дори и за стихиите. Тази гледка вледеняваше Таниел.

Допир по рамото го накара да се извърти рязко, стиснал оръжие, и за малко да изкорми Дел с щика си.

— Извини ме — рече барутният маг, докато си поемаше дъх.

— Дворецът — каза Дел — е натам. — Той посочи към вътрешността на града.

Те промениха пътя си. Макар градът все така да го плашеше, Таниел се радваше, че вече не следва дирята лъвове и Привилегировани. От двореца той щеше да стреля по Привилегированите от безопасно разстояние, с което щеше да намали бройката им и да направи призоваването на Крезимир невъзможно.

През целия си път към дома Адамат чуваше слухове за клането на площада. Повечето хора се отдалечаваха от площада. Новините се разпространяваха бързо; навсякъде хората правеха суеверни знаци, за да се предпазят от зло. Едно клане на празника на свети Адом представляваше поличба, достатъчна да стресне повечето хора.

Той се надяваше, че ще успее да наеме карета до Офендейл. Щеше да прибере близките си, да напусне страната и…

— Сусмит! — извика Адамат, докато оставяше палтото си на закачалката. И в следващия момент той спря. Там имаше още три палта.

Той затвори очи. Само не отново.

— Защо не ме оставиш на…

На прага на всекидневната Адамат застина.

Лорд Ветас и двамата му биячи се намираха в отсрещния край на стаята. Астрит стоеше сред тях: лордът бе отпуснал тънките си ръце върху раменете ѝ. Тя приличаше на безпомощна мушица, озовала се в паяжина.

Тази гледка едва не прониза сърцето на Адамат. Едно беше да знае, че тя е в опасност. Съвсем друго — да я види в ръцете на лорд Ветас.

Сусмит седеше на дивана. След посещението при Бръснарите той се беше върнал направо тук. Лицето му беше бледо, все така покрито с пот. Боксьорът дишаше бавно, притиснал ръка над раната си.

— Съжалявам — промълви той. — Бяха тук преди мен.

— Сусмит ми разказа за посещението ви при Бръснарите — каза лорд Ветас. — В гласа му не се долавяше никакво чувство, нито състрадание, нито съжаление. — Оцелял си при нападението на трима убийци. Достойно за поздравления.

— Пусни я — уморено каза инспекторът. Събитията от последните два дни стовариха цялата си тежест отгоре му. В този момент той искаше единствено да се отпусне в любимото си кресло и да задреме. Но това не изглеждаше възможно.

— Разкажи ми новостите — рече лорд Ветас. — Как е Тийф?

— Гние в Черната кула — остро отвърна Адамат. — Как е лорд Кларемон?

Изненадата върху лицето на Ветас изчезна тъй бързо, че някой по-муден с право би се усъмнил в появата ѝ.

— Астрит, добре ли си? — тихо попита инспекторът.

Момиченцето кимна. Личицето му беше изцапано, роклята беше смачкана, но самото то изглеждаше невредимо.

— Добре съм, тате.

— Страх ли те е?

Тя стисна зъби и поклати глава.

— Добро момиче. Те направиха ли ти нещо?

Тя отново поклати глава.

— Тийф защо е в кулата? — попита лорд Ветас.

— Защото имаше уговорка с Тамас, която наруши с посегателството си над мен.

Лордът се навъси.

— Защо не си ми казал за тази уговорка?

— Защото не знаех.

— Нима? — Ветас впи пръсти в раменете на Астрит. Тя започна да се извива в ръцете му, неуспешно.

— Да, мътните да те вземат. Кълна се, че не знаех.

Лорд Ветас отпусна пръсти.

— Приемам, че вече си разкрил предателя? И Тамас вече е на път да арестува Рикар Тамблар?

Лорд Ветас нямаше основания да смята, че Рикар е предателят, освен ако не възнамеряваше да го натопи.

— Какъв интерес има лорд Кларемон във всичко това? — каза Адамат. — Защо го е грижа за местната политика? Та той дори не е адранец.

— Интересите на лорд Кларемон съвпадат с интересите на Брудано-Гурланската търговска компания — рече лорд Ветас. — А те от своя страна са свързани с развитието на Деветте държави.

— И каква е неговата позиция?

— Неутралитет — каза лордът. — На някои места побутва, на други подръпва. Друго не ти трябва да знаеш. Но ти не ми отговори. Кога Тамас ще арестува Рикар Тамблар?

— Никога.

— И защо?

— Защото в момента той арестува Шарлемунд, истинския предател.

Астрит проплака, защото лорд Ветас я стисна жестоко.

— Всички доказателства сочат към Рикар — каза той. — Защо смяташ, че е Шарлемунд?

— Името му бе посочено пред един от барутните магове на Тамас. Какво можех да сторя? — Адамат пристъпи напред.

— Назад! — процеди лорд Ветас. Главорезите му се откъснаха от апатията и заплашително изгледаха инспектора.

— Нараниш ли я, ти си мъртвец.

— Също като останалите ти близки.

— Ветас, кълна се в името на Деветте държави, че ще унищожа и теб, и цялото ти потекло. Ще стъпча лорд Кларемон като куче, връхлетяло върху мен на улицата.

Студено усещане проряза стомаха на Адамат. А лорд Ветас остро си пое дъх. Той отпусна ръце и момичето веднага се отскубна и изтича при баща си. Адамат го прегърна с една ръка и го избута зад себе си.

Изцапаният с въглищен прах извади нож, а другият главорез изтегли пистолет. Но лорд Ветас повдигна ръка.

— Положението все още е спасяемо. Ти си прекалено ценен, за да се лишим от теб, Адамат. Затова няма да те убием веднага. Кога ще се проведе арестът?

— Веднага щом Тамас събере хората си.

Дали Ветас възнамеряваше да предупреди Шарлемунд?

— Къде?

— Вилата.

— Моли се това да е истина — каза лордът. — Кейл.

Въглищарят го погледна.

— Върви във вилата и предупреди архидиоцела. Кажи му, че те изпраща Лудия. Ако добрият херцог още е там, двамата ще успеят да устроят капан на Тамас.

Главорезът кимна. Хвърляйки предупредителен поглед на Адамат, той мина край него и изтича навън.

— Защо Кларемон работи с архидиоцела? — попита Адамат. — И ако наистина е така, защо Шарлемунд се опита да ме убие? Нали на практика аз също работя за Кларемон?

Ветас го погледна хладно.

— Не е наложително едната ръка да знае какво прави другата. Разбира се, тази стратегия си има цена, която ти почти плати. Задачата на Шарлемунд беше просто да убие мнимия бог Михали. Но той се престара. Знай следното: архидиоцелът не е нищо повече от една маша. Кларемон използва хора като него за собствените си цели.

— Никой не използва архидиоцелите като маша.

— Кларемон го прави.

— С каква цел?

— Тя попада извън твоето разбиране — отвърна лорд Ветас. — Трябва да ти кажа, че ти ме разочарова, Адамат. Малката трябваше да послужи за израз на добра воля, подарък, връчен за изпълненото поръчение. Но сега тя ще трябва да дойде с мен. Сред хората ми има такива, които предпочитат невръстни. — Той пристъпи напред и направи знак на онзи с пистолета.

Адамат стисна юмруци.

— Добре, печелиш! — каза той.

Лорд Ветас спря.

— Те няма да го арестуват във вилата му. Той е в катедралата, за следобедна служба. Сега остави дъщеря ми.

Очите на лорда блеснаха.

— Ти ме излъга?

— Този път се кълна, че казвам истината.

Ветас изруга.

— Ти — той посочи към втория главорез — остани тук. Ако се опитат да избягат, убий Адамат, боксьора и момичето.

На излизане лордът грубо блъсна Адамат с рамото си. Инспекторът изсумтя. На улицата Ветас се затича, развял пешове зад себе си. След няколко мига Адамат отклони поглед от прозореца и въздъхна.

— Добре ли си, тате? — попита Астрит.

— Да. Радвам се, че и ти си добре. Как е майка ти?

— Тревожи се. Тя пищя, когато те ме отведоха.

— Те направиха ли ѝ нещо? Брат ти добре ли е?

— Те отрязаха пръста на Йосип. Но той дори не трепна.

— Той е храбро момче.

— Какво ще стане сега, тате?

— Не зная.

Във всеки случай Адамат знаеше, че няма намерение да дочака завръщането на лорд Ветас — то би означавало смърт за всички им. Сусмит надали можеше да се задържа на краката си, а Астрит беше още дете. Въпреки това Адамат трябваше да предупреди Тамас.

— Стой тук — прошепна инспекторът на дъщеря си.

— Ти къде? — остро каза главорезът, когато Адамат се насочи към другия край на стаята.

Инспекторът спря, повдигайки ръце. Онзи премести пистолета си между Сусмит и Адамат. Очите на боксьора бяха затворени, ръцете му стояха отпуснати върху раната. Той дишаше внимателно.

Преценявайки, че Сусмит е по-малката заплаха, главорезът отново насочи оръжието си към Адамат.

— Просто искам да си налея питие — каза домакинът.

Престъпникът присви очи.

— Моля — продължи Адамат. Той протегна ръце, за да покаже, че треперят.

— Хубаво — разреши главорезът. — Имай предвид, че ще те наблюдавам.

— Да не очакваш, че крия оръжие при алкохола си? Щом те е страх, застани там. — Адамат посочи към дивана.

Главорезът се премести и повтори:

— Наблюдавам те.

Още по-добре. Адамат извади бутилка от шкафа.

— Вино?

Въоръженият поклати глава.

Адамат извади тапата, освободи я от тирбушона и я подхвърли на една лавица. С дрънчене заради треперещите си ръце той наля две чаши и пристъпи към главореза.

— Сигурен ли си, че не искаш?

— Пий първо ти — отвърна онзи. — Тези номера ги зная.

— Какви номера? — поклати глава инспекторът. — Да не мислиш, че ще отровя вино за двеста крана? Освен това отровата не действа достатъчно бързо. Сусмит? Искаш ли вино?

Боксьорът кимна немощно.

Адамат повдигна високо двете чаши, за да демонстрира нежеланието си да създава проблеми, докато минава край главореза.

Той изпусна чашите едновременно. Едната му ръка се стрелна към пистолета, насочвайки го встрани, а другата заби тирбушона в шията на бияча. Близкият изстрел едва не оглуши Адамат. Един от прозорците се пръсна; Астрит изпищя. Сборичкалите се рухнаха върху Сусмит.

С шумно изсумтяване боксьорът обви огромната си ръка около врата на главореза. Адамат остана да лежи върху двамата, докато престъпникът не спря да се гърчи. Едва тогава инспекторът го сграбчи за дрехата и събори тялото на земята. Сусмит простена.

— Можеше да ме предупредиш — оплака се той, опипвайки раната си. — Отново кървя.

— Бебе такова. — Адамат се приведе да се убеди, че главорезът е мъртъв. Погледът му попадна на застиналата в коридора Астрит. — Върви в стаята си.

Треперещото дете продължаваше да стои там.

Адамат се изправи и свали окървавеното си сако, хвърляйки го на пода. Той пристъпи до дъщеря си и я повдигна на ръце.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — рече той. — Добре ли си?

Тя кимна, макар все още да трепереше.

— Добро момиче. Сега искам да бъдеш силна. Върви със Сусмит. Двамата ще се скриете.

Боксьорът бавно се надигна от дивана, сгърчил лице.

— Друг път — изсумтя той. — Не съм бавачка.

— Трябва да предупредя Тамас.

— И аз ще дойда… — Сусмит залитна и в последния момент се подпря на канапето.

— Вземи Астрит. — Адамат отведе момиченцето до Сусмит и постави ръката му в неговата. — Скрийте се. Пази я. Моля те. — Той бавно си пое дъх. — Бързо ще разбереш, ако се проваля. Дръж я далеч от лорд Ветас.

След миг мълчание Сусмит кимна.

— Благодаря ти, приятелю.

— Не ми плащаш достатъчно за това — изръмжа Сусмит.

— Саможертвата ти ще влезе в историята.

Адамат отиде в кабинета си и отвори един дълъг сандък в ъгъла. От него той извади сабята си и я огледа. Оръжието не беше нищо особено — то му бе зачислено още в армията, преди да стане инспектор. Сабята беше без декорации, с овален предпазител над дръжката. И беше в добро състояние.

— Повече от десет години не съм я използвал — каза той на изникналия зад него Сусмит. — Но пак изглежда добре.

— Да се надяваме — каза боксьорът.

Сусмит му подаде зареден пистолет, заедно с куршуми и заряди.

— На добър час — рече той.

Двамата си стиснаха ръцете, след което Адамат изникна на улицата.