Кръвен обет

Глава двадесет и пета

Таниел обърса кръвта от лицето си и загледа как две жени изтеглят поредния граничар. Черепът на въпросния бе разцепен няма и минута след като двамата с Таниел си бяха поделили манерка с вино.

Барутният маг затвори очи и се постара да запомни лицето му. Тази вечер щеше да го скицира.

Навсякъде имаше кръв: прясна и засъхнала. Влажни червени петна по земята и по шинела на Таниел, засъхнали петна покриваха всичко, а металическата миризма се бе просмукала из целия бастион. Лепкавата миризма на смърт се издигаше от подножието на крепостта и се примесваше с миризмата на барутни облаци.

Нашествениците почти не смогваха да отнасят ранените си. Войниците биваха изблъсквани и отнасяни като натъпкани чували, за да открият място за нови нападатели. Седмица по-рано те бяха построили дървен V-образен улей, стигащ чак до Мопенхага. По протежението му стояха хора с омотани лица, които с помощта на пръчки изблъскваха мъртъвците. Улеят отдавна бе придобил кафеникавочервен цвят. Близо до него смрадта сигурно бе непоносима. В другия си край той отвеждаше до големи ями.

Таниел бе опрял гръб на стената и почистваше оръжието си. Този път той зареди обикновен куршум — запасът от омагьосани свършваше. Ка-поел стоеше до него, с неизменната си шапка. Някакъв куршум бе отнесъл част от дрехата ѝ. Усетила притеснения му поглед, тя отвърна с неразбираемо кимване.

Барутният маг се надигна и погледна над стената.

Редутите бяха превзети още преди седмици, без да бъде направен опит за отвоюването им. Кезианските войници се криеха зад стените им и изчакваха нареждания.

Таниел забеляза един надничащ войник и стреля. Врагът сграбчи лицето си, изрева и залитна назад. Той не успя да се задържи на крака, а се затъркаля надолу по склона, повличайки двама от другарите си в опит да спре падането.

Ако изобщо оцелееше, щеше да остане обезобразен до живот.

Таниел прогони тази мисъл и отново се отдръпна да презареди. Куршум отскочи от стената над него почти в следващия миг.

— Намери ми Привилегирован — обърна се той към Ка-поел, докато се наместваше. Тя кимна и надникна над ръба на стената.

Това сражение продължаваше вече седмици. Кезианските войници бяха окупирали склона край първия редут. Те бяха натрупали пръст, за да си издигнат укритие, и сега изчакваха зад него. После бяха започнали да преместват оръдията си. Техните останки все още обсипваха склона, разрушени от крепостната артилерия. Следващите оръдия бяха пренесени под защитата на Привилегировани. Подир многобройни опити те бяха успели да оформят предмостие. Сега вражеската артилерия обстрелваше крепостта от петнадесетина места.

На всеки няколко часа врагът щурмуваше — като по часовник враговете се построяваха зад укритията си и приготвяха оръжия. Сетне прозвучаваше тръба. И кезианците се втурваха нагоре по склона, само за да бъдат пресрещнати с опустошителен огън. Лицата на предвождащите ги офицери издаваха искрено желание да се докажат — именно тази гледка отвращаваше Таниел.

Всеки щурм се проваляше, но всеки път врагът се промъкваше по-близо до крепостта. Планинската стража също даваше жертви. Понякога шрапнели пронизваха щитовете на Бо. Мускетари биваха прострелвани в главата, докато се прицелваха. Дори някои от вражеските магии бяха започнали да преодоляват древните защити: вчера един граничар бе изгорял жив на поста си. Бастионът все още миришеше на овъглена плът.

Таниел зареди червен обръч и бавно си пое дъх. Ка-поел направи уговорения сигнал, че е намерила цел — на единадесет часа. Барутният маг мислено си представи бойното поле. Това означаваше, че Привилегированият се намира край едно от оръдията.

На изстрела му попречи появата на Гаврил. Едрият планинец притичваше към него, стиснал бутилка вино в едната си ръка и калаено канче в другата. Той тежко се отпусна до Таниел и размаха бутилката под носа му.

— Как вървят нещата на фронта, Отличнико? — попита той.

Ка-поел потупа Таниел по рамото и повтори движението си. Барутният маг вдиша дълбоко и се изправи: разполагаше с по-малко от секунда да отправи изстрела си. Той дръпна спусъка и веднага се отпусна обратно, изпълващ гърди с уханието на барутен дим. Ка-поел продължаваше да гледа към склона. След миг тя кимна, но също така раздвижи ръка хоризонтално на нивото на кръста си. Привилегированият бе уцелен, но не смъртоносно.

Таниел се навъси към Гаврил.

— Надупчени. Ти защо си толкова щастлив?

— Получихме вино за празника на свети Адом! — Гаврил отново му протегна бутилката. — С количеството, което ни изпратиха от Адопещ, цялата кезианска армия може да се напие. Жалко, че има война. Късната пролет е единственото време от годината, когато съм способен да понасям столицата. Фестивалното вино определено има заслуга за това. — Той наля в канчето и го предложи на Таниел. Магът махна с ръка.

— Преди малко пих — каза той.

Ка-поел взе бутилката и започна да пие на големи глътки. Таниел я дръпна от ръката ѝ.

— Не пий толкова, момиче.

Тя отново си взе бутилката и отпи нова глътка.

— Щом могат да убиват, значи може да пият — великодушно отбеляза Гаврил. — Тя е голяма. Все пак, девойче, остави малко и за мен.

Той допи бутилката, примлясвайки с устни. Лицето му вече се беше зачервило. Колко ли шишета беше изпразнил до този момент? Таниел бе чул слухове, че нощем Гаврил отново е започнал да пие. Дано те не бяха истина.

И това не беше единственият смущаващ слух.

— Виното е течен кураж, — каза магът — но аз бих предпочел да бяха изпратили барут. Някакво обяснение за недостига?

Крепостните запаси се топяха с плашеща бързина. Предвиденото за едногодишна обсада бе свършило само в рамките на седмици — изчисленията не бяха предвидили обсада от подобна войска.

Гаврил поклати глава.

— Нищо. Последният куриер каза, че армията не изпитвала никакви проблеми със снабдяването. Въпреки това миналата седмица не достигаха две коли. — Той се навъси. — Наредих на артилеристите да стрелят само при нужда. Усещам, че много скоро ще се впуснем в близък бой.

— Наистина ли мислиш, че те ще успеят да се изкачат?

— Все някога.

Гаврил имаше уморен вид. Тялото му бе отпуснато, а лицето му издаваше неспособност да издържа подобна умора.

— До този момент убихме над двадесет хиляди души. И поне още толкова ранихме. И въпреки това те продължават да настъпват. Долу трябва да има близо милион. Всеки от тези милион войници е нетърпелив да се сдобие със слава и богатства.

— Чух, че Ипил бил обещал херцогска титла на офицера, който поведе успешния щурм.

— И аз чух същото — потвърди Гаврил. — А първите хиляда войници, които го последвали, щели да бъдат повишени в офицерски чин.

— Това е сериозна мотивация.

— Тъй си е. Не липсват хора, по които да стреляме.

— Те са повече на брой от куршумите ни.

— Колцина Привилегировани си убил до този момент?

Таниел прокара пръсти по най-новата редица резки върху приклада.

— Тринадесет. Двойно толкова ранени.

— Това е значителна част от кралската им кабала.

— Но пак не е достатъчно — възрази барутният маг.

— Искам да си отваряш очите за нещо друго.

Таниел се навъси.

— Какво може да е по-важно от Привилегированите?

— Сапьори — отвърна Гаврил.

Таниел си спомни сапьорите. В началото на обсадата те бяха направили опит да прокопаят склона, но изстрелите на бранителите ги бяха изпратили назад с подвити опашки. Те не бяха се появявали повече — до вчерашния ден. Понастоящем те копаеха отново, прикрити зад най-отдалечения редут: далеч зад предната линия на врага. Те се намираха достатъчно дълбоко, за да не се тревожат от запращаните гюлета, макар че няколко оръдия продължаваха да ги обстрелват.

— Наистина ли се тревожиш от тях? — попита Таниел. — Ще им трябват години, за да разкопаят цялото това разстояние. А дори и да успееха да го сторят, от нас се иска да изстреляме няколко шрапнела в ямата.

— Иска ми се наистина да беше толкова лесно. Но Бо каза, че им помагат Привилегировани. И Жулин.

Ръцете на барутния маг започнаха да потрепват. Той ги успокои, като ги потърка една в друга.

— Начинание, в което помага тя, не е благоприятно за нас. Значи искаш да стрелям по сапьорите?

— Не по самите сапьори. Оглеждай се за Привилегированите, които им помагат.

— Гаврил!

Бо търчеше с всички сили към тях. Той се отпусна от другата страна на Таниел, задъхан. Личеше, че магьосникът е изтощен. Бузите му бяха хлътнали, той бе изгубил тегло, косата му беше сплъстена. По някаква причина лицето му беше покрито с кал.

— Те замислят нещо голямо — каза Бо.

— Сапьорите ли? — попита Гаврил. — За тях вече знаем.

— Не — раздразнено се тросна Борбадор. Той замълча за момент, когато вражеската артилерия утихна. Последва миг тишина, разкъсана от грохота на бранителско оръдие и пукота на мускети. Кезианците не отговориха на огъня. — Всичките техни Привилегировани са се събрали край най-далечния редут, близо до сапьорите.

Таниел сви рамене.

— Над сто души са! — продължаваше Бо. — Те не се събират без причина. Не се съмнявам, че вече са дошли и офицери. Те се подготвят за големия щурм.

Гаврил се изправи, за да надникне над стената. Таниел затвори очи и зачака.

Началникът на крепостта се отпусна с ругатня:

— Май си прав. По пътя напредват хора. Видях и няколко черни палта.

— Пазители? — каза Таниел. — Мамка им.

Гаврил се изправи и се отдалечи, издаващ нареждания. Виковете му призоваваха всички защитници на крепостта.

— Как си могъл да не ги видиш? — каза Бо, когато Гаврил се отдалечи. — Нали самият ти стреляш по тях?

Таниел посочи към девойката.

— Тя ги открива. Аз стоя прикрит.

Ка-поел раздвижи ръце в последователност от жестове.

— Тя казва, че са се събрали преди минути — преведе Таниел.

— Във всеки случай бъди готов за каквато проклетия…

Бо рязко повдигна ръка. Миг по-късно над главите им се пръснаха шрапнели. Щитът на Борбадор припламна, докато поглъщаше силата на удара. Целият бастион биваше обстрелван с картеч и гюлета. Стената, на която Таниел бе опрял гръб, се тресеше от попаденията.

Той погледна към Ка-поел. Погледът ѝ бе мрачен — тя дори не бе трепнала.

— Сигурно са насочили всички оръдия, които са довлекли! — изкрещя Таниел, за да надвика грохота. Бо не му обърна внимание. С изопнато от напрежение лице той раздвижваше пръсти, подсилващ предишната защита и изграждащ нова.

Обстрелът бе съкрушителен. Очите на Бо започнаха да сълзят, а на челото му изпъкнаха вени. Над главите им се разля огън: кезианската артилерия бе подкрепена от магия.

Под защитния купол на Борбадор притичваха граничари, разнасящи факли и чували. Един от бранителите внимателно постави торба край Таниел и като хвърли бърз поглед към Бо, се отдалечи. Барутният маг надникна в торбата. Тя беше пълна с глинени кълба с големината на пестник. Бомби. Това означаваше, че днес се очакваше врагът да се приближи.

— Сложи щика! — долетя ревът на Гаврил. Сърцето на Таниел трепна. Той извади байонета си, нахлузи го и го застопори към пушката.

— Приготви се! — кресна Гаврил.

Оръжието на Таниел вече беше заредено. Той погледна към Бо. Привилегированият полагаше усилия да не се свлече на земята, но въпреки това пръстите му продължаваха да направляват невидими стихии. Щитът му беше започнал да отслабва — на другия край на стената шрапнели успяха да си пробият път, покосявайки войниците около едно оръдие.

Прозвуча тръба, накарала Таниел да надникне над стената. Склонът под тях чернееше от вражи войници. Те търчаха нагоре по пътя, катереха се по скалите. И последният сантиметър от склона бе покрит. Как ли подобно множество бе успявало да се скрие тъй близо до крепостта?

— За стрелба!

Таниел си избра един офицер от предните редици. Въпросният размахваше сабята си във въздуха, а перото на шапката му се развяваше. Зад него кезианските войници настъпваха стремглаво, с щикове в готовност.

Проблясъкът на черен плат сред цялата тази червено-златна гмеж го накара да промени целта си. Щурмът бе подсилен с пазители. Десетки пазители, смесени с войниците. Те бяха захапали дълги ножове, като пирати, отправили се на абордаж, и се катереха право към крепостта.

— Огън!

Таниел дръпна спусъка, прибавяйки допълнителен тласък на куршума. Барутният облак от останалите изстрели за момент скри враговете от погледа му. А когато димът се разчисти, от крепостта долетяха ужасени викове.

Залпът повали един-единствен враг: пазителя, когото Таниел бе прострелял с омагьосан куршум. Останалите куршуми и шрапнели бяха отскочили от невидима бариера и лежаха на земята, вече потъпквани от първите редици на продължаващия щурм.

— С тях има Привилегировани! — изкрещя Таниел.

— Свободна стрелба!

Опипом той грабна торбата с омагьосани куршуми и разтвори третото си око. Връхлетя го гадене, което той прогони с усилие. Нямаше време за барут, така че просто пусна куршума в дулото и го затъкна с памук. И се прицели.

Многоцветният блясък, разгърнал се насреща му, отново накара главата му да се замае. Невидимият щит, издигнат от кезианските Привилегировани, се превърна в полупрозрачен, жълтеникав воал, отчасти скриващ всичко зад себе си. Таниел трябваше да се напрегне, за да различи очертанията отвъд. Пазителите сияеха, също и онези от вражите войници, които притежаваха чудатости. Барутният маг започна да търси най-ярките цветове — Привилегированите. Той се прицели в един и дръпна спусъка. Магьосникът рухна на земята; Таниел зареди нов куршум.

Барутният маг успя да даде още два изстрела, преди кезианците да достигнат стената. Канонадата затихна.

— Пълни! — долетя гласът на Гаврил.

Таниел чу как Бо се задавя. Той се обърна навреме, за да подхване приятеля си и да го отпусне на земята.

— Продължавай! — изхриптя Привилегированият. — Ти ги отслабваш!

В следващия миг върху лицето му изникна удивление, той успя да се изправи на крака:

— Те свалят щита!

— Огън! — изрева Гаврил.

Нов барутен облак обгърна стената. Подир залпа настъпи тишина — всички презареждаха трескаво.

Димът се разнесе.

Изстреляният залп от куршуми се беше врязал в първите няколко редици; десетки рухваха. Ранените се хвърляха встрани в опит да предотвратят стъпкването си от следващите редици, но напразно — склонът беше прекалено претъпкан. А адранските оръдия продължаваха да засипват редиците с картеч, оглушителен гръм, немилостив в ожесточението си към слуха на Таниел.

Само пазителите останаха незасегнати от оръдейния обстрел. Те продължиха да напредват, без да обръщат никакво внимание на нарастващите кървави петна върху палтата си. Те ревяха, размахваха ножовете си и подканяха следващите редици. Мъртвите бяха потъпкани.

— Пали бомбите!

Приготвените по протежение на стената факли предоставиха пламък за фитилите и в следващия миг ръчните бомби полетяха към кезианските редици. Експлозиите започнаха да отварят пробойни в редовете им и неколцина пазители бяха разкъсани.

Враговете обкръжаваха подножието на крепостта, разлютени като оси. Вече биваха издигани първите стълби; въжета с куки политаха във въздуха. Една от куките се впи в парапета край Таниел. С един замах на брадвичката си барутният маг сряза въжето и веднага след това се прицели към подножието, стреляйки към един Привилегирован.

Оцелелите пазители с лекота се катереха по стената на крепостта, без да се впечатляват от стръмния наклон. Само след секунди те се озоваха на върха, сред защитниците.

— Отблъснете ги! — закрещя Гаврил. — Пазете оръдията!

Огромна, противна глава изникна право пред Ка-поел. Таниел насочи оръжието си към пазителя, но девойката се оказа по-бърза. Ръката ѝ се стрелна напред, стиснала дълга игла, до момента оставала скрита в ръкава ѝ. Иглата прободе окото на пазителя и потъна дълбоко в мозъка му. Трупът на създанието полетя обратно надолу.

Таниел наръга в рамото кезиански войник, който тъкмо се прекачваше през стената, а следващия блъсна с приклада си. И посегна да зареди поредния специален куршум. Врагът настъпваше прекалено бързо. Магът беше уверен, че до края на битката няма да му се отдаде възможност за друг изстрел. Таниел вдъхна малко барут и стисна пушката си. Той се подготви за следващата вълна — те щяха да се сблъскат с барутен маг в пълен транс.

Нов пазител изникна на стената, опрял едната си ръка на амбразура, а с другата стискащ огромен нож. Ка-поел скочи към него, само за да бъде изблъскана с презрителна лекота. Таниел изрева и замахна с байонета си. Пазителят посегна към него, без да обръща внимание на тридесет и петте сантиметра стомана, пронизващи гръдта му, и стовари удар с опакото на ръката си. Таниел се олюля. Дори и в транса ударът го беше разтърсил.

Пазителят зърна лежащия на земята Бо и с рязко движение се освободи от все още пронизващия го щик. Борбадор повдигна ръце в опит да се защити, но не успя да изпревари скока на чудовището: уродът вече се намираше над него и повдигаше нож.

Таниел успя да достигне пазителя точно в последния момент. Той отново го наръга с щика си, като този път придружи промушването с вертикално движение. Пазителят изненадано извърна глава към него: очевидно не беше очаквал, че противникът му ще се опомни тъй бързо. Той веднага се опита да използва тежестта си, за да отскубне оръжието от ръцете на барутния маг.

Но Таниел нямаше намерение да допусне подобно нещо. С напрягане на сили, усетено по-скоро от самото оръжие, той блъсна пазителя обратно към стената и над нея. Следващото му напрягане изхвърли урода отвъд.

Надяваше се, че раните на съществото няма да му позволят повторно изкачване.

Той поспря за момент, за да помогне на Ка-поел. Падането я беше замаяло, но тя беше невредима.

В следващия миг Гаврил изникна при него.

— Продължавай да стреляш — изръмжа той, докато сграбчваше някакъв кезианец за шията и с една ръка го изхвърли отвъд стената. — Убий Привилегированите.

Фесник също изникна край тях, с къса сабя в едната ръка и дълъг прът в другата: той се бе съсредоточил върху събарянето на стълби. Под прикритието на Фесник и Гаврил Таниел грабна чантата си с кървави обръчи, зареди два куршума и се прицели.

Барутните магове умееха да насочват куршумите си след изстрел; най-талантливите умееха да поразяват цели, намиращи се зад ъгли. Самият Таниел бе наблюдавал баща си да прави това — Тамас беше най-добрият.

Самият Таниел се затрудняваше с подобно насочване и често не успяваше да прецени ъгъла. Успешният изстрел изискваше не само съвършено преценяване на момента, а и възмутителна концентрация. Именно последното затрудняваше Таниел. Един неуспешен подобен изстрел изпълваше главата му с болка от чукови удари. А успешният донасяше още повече агония.

За сметка на това той беше изключително умел в побутването на куршуми. На практика то представляваше незначително изместване на летящия куршум. За него достатъчен бе острият взор. И въпреки това Таниел не беше виждал друг, който да стреля по-точно от него самия. А той умееше да го прави с два куршума едновременно.

Ка-поел посочи двама Привилегировани, намиращи се на около десетина крачки един от друг. Те стояха край фортовете, на близо сто метра от крепостта, и бяха защитени от самостоятелни щитове. Таниел се прицели и дръпна спусъка.

И двамата рухнаха, всеки поразен от куршум в гърдите. Трети Привилегирован видя смъртта им. Таниел побърза да се прикрие.

Той направи знак на Ка-поел също да остане скрита: Привилегированият щеше да се оглежда за него. Но Таниел не можеше да спре да стреля.

Барутният маг бавно си пое дъх, зареди нов куршум и си припомни позицията на Привилегирования. При надигането си щеше да разполага с по-малко от секунда, за да се прицели и произведе изстрел. Той започна да се прокрадва край стената, за да изникне на ново място. След още няколко мига изчакване Таниел рязко се надигна.

Привилегированият бе повдигнал ръце, движещ пръсти. Виеща се мълния се материализира във въздуха над него точно в мига, когато Таниел дръпна спусъка. Светкавицата се вряза в мястото, където барутният маг се бе намирал преди секунди, при това с такава сила, че успя да повали самия него, Гаврил, Ка-поел, Фесник и десетина вражи войници.

А куршумът профуча право през гърлото на Привилегирования. Той рухна, давещ се в собствената си кръв.

Таниел си отдъхна.

Над склона се разнесе зовът на тръба. Звуците на битката започнаха да затихват, защото кезианците преминаха в отстъпление.

Гаврил изблъска войника, с когото се бе сражавал.

— Прекрати огъня! — нареди той. Оръдията заглъхнаха. Враговете, изкачили се на стената, захвърлиха оръжие. Гаврил се навъси към тях. — Ние не вземаме пленници. Предайте екипировката си и тръгвайте надолу.

Тази му заповед бе предадена по протежение на бастиона. Лишени от мускетите и барута си, враговете поеха обратно, крачещи сред мъртъвците си. Измежду ранените Гаврил намери кезиански офицер и го сграбчи за рамото.

— Кажи на фелдмаршал Тайн, че може да изпрати невъоръжени хора, които да приберат труповете. Предлагам няколкодневно примирие, за да се погрижим за ранените. — Гаврил повтори думите си и на кезиански, за да не остане съмнение, че е бил разбран.

Офицерът уморено кимна и с помощта на един от войниците си напусна стената и пое надолу.

Таниел приседна на земята край Бо.

— Добре ли си?

Бо го изгледа мълчаливо.

— Ще приема това за не.

— Всичко това да се продъни в ямите — промълви Бо.

Катрин, Рина и Алазин изникнаха сякаш от нищото — и трите му жени. Те обградиха Бо, едновременно загрижени и укоряващи, и го отнесоха във вътрешността.

Таниел и Гаврил ги проследиха с поглед.

— Не би било зле и аз да се уредя по подобен начин — каза Таниел.

— Какъв? — рече Гаврил. — С харем ли?

— Да — потвърди магът. Ка-поел го удари по ръката.

— Пробвал съм да се оправям с няколко жени едновременно. Чиста мъка си е. Не зная как Привилегированите се справят.

— Отнасят се с тях презрително — каза Таниел.

— Не и Бо. Май по-скоро трябваше да кажа: Не зная как Бо се справя.

Двамата се извърнаха към склона, загледани към оттеглящите се врагове.

— Този път ти наистина ни спаси кожите — отбеляза Гаврил.

Таниел го погледна неразбиращо.

— Тоест?

— Ти не знаеш ли? — За момент Гаврил сподели изненадата му, сетне избухна в смях и се тупна по коляното. Неколцина от близките граничари го изгледаха странно. — Искаш да кажеш, че нямаш представа кой беше последният, когото простреля?

— Привилегирован? — Таниел се приведе, за да вдигне бутилка фестивално вино. По някакво чудо тя беше оцеляла сражението. Барутният маг отпи глътка и след кратко колебание я подаде на Ка-поел. Тя я надигна веднъж, преди да му я върне.

— От сто метра дори аз го разпознах — отвърна Гаврил. — Мъжът, чиято мълния разруши няколко от крепостните защити, беше Брайон Безсърдечни.

Таниел, отново повдигащ бутилката, едва не се задави.

— Предводителят на кезианската кралска кабала?

— Същият.

Барутният маг трябваше да се подпре на стената, за да се задържи прав.

— Никога нямаше да се надигна да стрелям по него, ако знаех, че е той. В началото на войната Брайон беше във Фатраста и едва не предреши хода на сраженията. Той унищожи цяла армия — собственоръчно. Войната щеше да е приключила още тогава, ако Ипил не го беше призовал в Кез.

— Тогава се радвам, че не си го познавал — каза Гаврил. — Тази атака за малко да ни довърши. Техните Привилегировани се бяха преоблекли като редови войници и криеха ръкавиците си. И номерът им успя, тъй като Бо беше прекалено зает да поддържа щитовете, за да забележи.

А Таниел бе отворил третото си око прекалено късно. Мислено той се укори. Истински глупава постъпка, която за малко не бе донесла края на всички им.

Гаврил беше започнал да оглежда щетите, понесени от нападението.

— Впрочем — каза барутният маг — нищо не ни пречеше да продължим да стреляме по време на отстъплението им. Щяхме да избием хиляди. Самите кезианци на няколко пъти постъпваха така с фатрастанските войници.

Гаврил изсумтя гневно.

— Във войната трябва да има известно благоприличие. В противен случай отново се връщаме в Помрачаването, и Крезимир да върви по дяволите.

С тези думи командирът на граничната стража се отдалечи. Таниел се загледа към хоризонта. Той се колебаеше дали да не отвори третото си око, за да проследи оттеглилите се Привилегировани, но в крайна сметка се отказа заради главоболието, което щеше да си навлече.

Една мисъл не му даваше мира. Ако това беше техният съдбовен щурм, защо Жулин не беше взела участие в него? Таниел плъзна поглед по склона, дирейки входа на сапьорските тунели. Там той различи движение — някакъв войник буташе ръчна количка, пълна с пръст.

Със замаян поглед Тамас различи тавана на малка стая. Дори и ясният взор не би намерил неща за гледане. Над него се извиваше наклонът на покрив, дъсчен покрив, чиито процепи бяха запълнени с кал. Беше сумрачно. Усетът му казваше, че е утро. Сумрачината подсказваше, че това е утрото на дъждовен ден. Вън изкукурига петел, тропаха подкови. Долитаха нечии приглушени гласове. Непознатите разговаряха на кезиански.

Тамас не чувстваше десния си крак. Тази липса на усет бе неприятна, а в съчетание със замаяния взор пораждаше паника. Без бистър поглед и възможността да използва и двата си крака, фелдмаршалът нямаше голяма надежда да избяга.

За начало той си постави за цел да успокои дишането си. И да разбере истинското си състояние.

И двете му ръце се движеха без проблеми. При раздвижването си Тамас усети бодването на сламеника под себе си. Болка пробождаше гърдите му, когато си поемеше прекалено дълбок дъх, но тя нямаше онази рязкост, говореща за счупено ребро. По-скоро ставаше дума за натъртване и един предпазлив допир потвърди тази му догадка.

Той беше облечен само в бельото си, а придобитият с течение на годините инстинкт му показваше, че не е сам в стаята.

Тамас се раздвижи с усилие, за да приседне. Сламеният матрак не притежаваше нито възглавница, нито одеяло. От лявата му страна имаше прозорец, а пред леглото му имаше стълби. Разтъркването на очите прибави допълнителен фокус към погледа му. В ъгъла стоеше пазител — фелдмаршалът веднага разпозна необичайния силует на чудовището.

— Къде съм? — попита той.

Планината от плът го погледна за момент, сетне промърмори нещо неразбираемо на кезиански.

— Къде съм? — повтори Тамас.

Пазителят напусна стаята.

— Къде съм? — кресна Тамас подире му и се надигна още малко. — Глупав скот!

Крясъкът погълна малкото му сили и го принуди отново да се отпусне върху мръсния матрак. На всичкото отгоре главата му беше започнала да пулсира. Фелдмаршалът внимателно повдигна пръсти към нея. Той напипа бинт, но тъй като допирът донесе със себе си остра болка, Тамас побърза да преустанови изследванията си.

Някой се беше погрижил за нараняванията му. Десният му крак бе превързан стегнато, но бинтовете не нарушаваха циркулацията на кръвта. Във всеки случай Тамас нямаше да тича скоро.

От долния етаж се разнесоха стъпки, два чифта ботуши затрополиха по стълбището. Пазителят се появи отново, следван от по-нисък мъж.

— Фелдмаршале — произнесе глас на адрански. Познат глас, накарал Тамас да настръхне.

— Никслаус — процеди той. — Мислех, че си се удавил в морето.

— Моите пазители ме извадиха — с неподправена учтивост отвърна херцогът. — Как е кракът ти?

— Прекрасно. Иде ми да затанцувам. Къде съм?

Никслаус седна в стола, доскоро заеман от пазителя, а самият пазител остана прав край леглото.

— Дълбоко в Кралския лес — рече той. — Моят лекар каза, че си си ударил главата при падането. Някакви проблеми с очите?

— Не — излъга Тамас.

— Хайде сега — продължи Никслаус. — И сам виждам, че погледът ти се затруднява да се фокусира. Ще накарам лекаря да те погледне, преди да тръгнем.

Тамас полагаше усилия да изгледа херцога злобно, но това се оказваше трудна задача с настоящия му взор.

— Защо, в името на ямите, съм все още жив? Къде ще ходим?

— В Кез — отвърна Никслаус. — След като първият пазител не те уби, Ипил реши, че би било добре да изпратим послание. Макар самият аз да бях на мнение, че това е излишно удължаване. Както и да е… Ако всичко се развие по план, главата ти ще се търколи под погледа на моя крал в последния ден от честванията на свети Адом.

— Виждам, че сте планирали това от дълго време — каза Тамас.

— Не се ласкай, ти си просто едно от непредвидените обстоятелства. По един или друг начин трябва да се отървем от теб, ако искаме да завземем Адро. Ти си най-силният барутен маг, освен това си гениален тактик. Да, нямам нищо против да го призная, защото това е истината. След като отстраним теб, на пътя ни ще останат единствено наемниците. А сами те няма да представляват проблем.

— Подценяваш ги — каза Тамас.

— Да речем. — Никслаус все така не изглеждаше смутен. — И все пак плочките ще рухнат, Тамас. Ти си само първата плочка. Адранската войска е много по-малобройна. Когато твоята глава се търкулне в кошницата под гилотината, ние без проблем ще преминем границата и ще изловим останалите барутни магове. Всяко предимство е на наша страна.

Тамас се загледа в ръцете си, за да се съсредоточи.

— Какво е станало с крака ми?

— Вината е моя — рече Никслаус. — Камъкът, зад който ти се криеше, се пръсна, когато насочих магията си срещу него. Един отломък удари крака ти. Костта бе разтрошена лошо.

— Но няма причина за притеснения — продължи херцогът. — Нашият лекар каза, че с течение на времето кракът ще заздравее. Той е много талантлив. Възстанови костта и заши раната майсторски. — Никслаус се изправи и се доближи до кревата. Той се приведе близо, но извън досега на лежащия. — В момента ти си с няколкостотин крана по-богат, Тамас.

Той кимна към превързания крак.

— Там има златна звезда, досами костта. Ти си излекуван.

Тамас рязко се надигна и замахна с юмрук към неясните очертания на херцога. Тялото му изрева от болка; от ранения крак се стрелна агония, врязала се в стомаха му. Никслаус умело отскочи назад.

Излекуван. Така смяташе Никслаус. Златото в кръвта на един барутен маг бе нещо недопустимо, защото то го лишаваше от способността да открива и използва барут и да изпада в транс.

Никслаус се засмя:

— Да, излекуван си, но това няма да ти помогне. Вратът ти ще бъде прерязан от същото острие, което преди всичките тези години отряза главата на съпругата ти. Смъртта си ти няма да посрещнеш като барутен маг, а като сина на един беден аптекар.

Ушите на Тамас пищяха заради изпълнилата ги кръв, а ръцете му се тресяха неудържимо. В момента му се искаше единствено да сграбчи Никслаус за шията. Да довърши онова, което бе започнал на пристанището. Ала не можеше. Той беше безсилен.

Това усещане не му беше познато. Откакто се помнеше, той винаги бе могъл да разчита на магията си. Дори и извън барутния транс той усещаше околните магьосници и запаси от барут. Можеше да взривява рогове и бъчви само с мисъл, да вдъхва острия дим и да изпада в транс.

Сега всички тези способности му бяха отнети. В момента той разполагаше единствено с ръцете си, с един ранен крак и със замаяния си поглед.

Върху лицето си Тамас усети сълзи. Той се постара да се извърне от Никслаус.

Херцогът мълчаливо излезе, последван от пазителя. Беше видно, че Тамас не може да стори нищо. А по долитащия вън шум личеше, че похитителите му си имат достатъчно други задължения, за да бдят над един сакат старец.

Гласът на Никслаус ясно се различаваше от останалите: той нареждаше с типичната за аристократите арогантност. Тамас с мъка овладя треперенето на ръцете си, повдигна здравия си крак и стъпи на пода. И се надигна.

Още при изправянето си той едва не рухна обратно. Всичките му усилия бяха погълнати от старанието да се задържи на крака. С едната си длан той се подпря на стената, а другата опря на леглото. Така той се оттласна до прозореца, подскачайки на един крак. В един момент от краткия път Тамас се приведе и повърна, надвит от болката.

Край прозореца той седна на пода, внимавайки да не стъпи сред стомашните си сокове, и отпусна глава на стената. От това място гласът на Никслаус се чуваше съвсем ясно. Херцогът или не очакваше, че Тамас ще подслушва, или не се притесняваше.

— Към Адопещ ще тръгнем по дългия път — казваше той на кезиански. — Не ме е грижа какво казват съгледвачите. Няма да рискувам да се натъкна на онези глупаци от ловната дружина.

Тамас чу тропота на копита; конят спря съвсем близо.

— Докладвай — нареди Никслаус.

— Намерихме още четирима, милорд — отвърна дълбок глас. По гърленото звучене Тамас разбра, че говорещият е пазител.

— Това ли са всички? — попита херцогът.

— Не е ясно. Тъй като нашият човек е мъртъв, няма как да знаем колко хора е водил Рийз със себе си. Но подозирам, че сме намерили всички.

— Не бързайте да подценявате онзи наемник — процеди Никслаус. — Той беше един от най-добрите хора на Винцеслав. Непременно ще е разположил хора в периферията. Оставете двама пазители да търсят.

— Трябваше да отбягваме патрули. Те търсят Тамас.

— Ние ще сме отпътували много преди те да ни достигнат. Върви да помогнеш на останалите. Тръгваме до час.

Преследван от барутни магове, Никслаус имаше основание да напусне бързо. Тамас започна да се обнадеждава, само че логиката бързо му показа, че това е прибързано. Те се намираха на часове път от ловния участък и на половин ден път от Адопещ. Най-вероятно Сабон още не знаеше за изчезването му. И всичко това се основаваше на предпоставката, че Никслаус е позволил на някой да се измъкне. Колко ли на брой бяха придружаващите го пазители? И дали не ги беше изпратил подир Олем, архидиоцела и останалите?

Тамас уморено въздъхна. Дори и ако спасяването му се окажеше успешно, хората му щяха да намерят един обикновен старец, а не барутен маг.