Кръвен обет

Глава тридесет и девета

Адамат спря наетия си кон пред портата на вилата. Животното отметна глава, задъхано от мъчителния галоп. Адамат обърса челото си с длан и помилва коня по хълбока. От това място можеше да види покрива на постройката и каретите, отправили се към нея.

— Архидиоцелът не приема посетители.

Това бяха хора на Тамас — войници в тъмносини униформи и сребърни ревери. Един от тях махна с щика си към Адамат.

— Хайде, върви. И утре не забравяй да прочетеш вестника.

Адамат мълчеше, за да си поеме дъх. Конят пристъпваше неспокойно под него.

— Май не ти се налага да яздиш често — подсмихна се войникът.

— Така е — потвърди инспекторът. — Дошъл съм да предупредя фелдмаршал Тамас.

Шеговитият вид на войника се стопи. Той се приближи, а другарят му пристъпи от другата страна.

Адамат опъна юздите, защото животното понечи да се дръпне.

— Аз съм Адамат, разследвам за фелдмаршала. Тамас е на път да се озове в капан.

Войникът продължително се вторачи в него.

— Чувал съм това име — бавно рече той. — Влизай. И гледай да не се изтърсиш от седлото.

Адамат кимна, все още задъхан. От студентските си години не беше яздил така.

Вратата бе отворена и той въведе коня си в двора. По павираната алея инспекторът отново го накара да препусне. Сам той се приведе ниско до шията му, стиснал юздите. Каретите вече достигаха къщата, заобикаляйки фонтана пред нея.

Отекнаха изстрели, които подплашиха коня. Животното се препъна и залитна настрани. Адамат се оказа изхвърлен от седлото. Той прелетя над изкопа, стовари се тежко и се затъркаля. Един дървен кол послужи да спре падането му. Инспекторът бавно се изправи, притиснал ръка над ребрата си.

Той установи, че ръката му е ранена. Въпреки това обърса кръвта в дрехата си и се изправи. Нямаше счупени кости, но здравата се беше натъртил. Конят му лежеше на една страна и дишаше тежко.

— Да разбирам, че няма да ме носиш повече?

Изстрелите продължаваха. Викове се сляха с тях. Беше очевидно, че Адамат е пристигнал прекалено късно: пратеникът на лорд Ветас беше предупредил архидиоцела. Инспекторът затвори очи. Всичко това беше по негова вина. И какво можеше да стори той? Със себе си носеше единствено шпага и пистолет.

Той се върна на алеята, загледан към къщата. Една от каретите бе преобърната, из лозето се бяха пръснали войници, стрелящи по някаква невидима цел. Откъм вилата не припламваха дула, не се виждаха барутни облачета. По какво стреляха хората на Тамас?

В следващия момент Адамат се досети и поклати глава. Пушки със сгъстен въздух, разбира се.

Инспекторът отново се прикри в изкопа. Той заобиколи вилата и изникна зад една конюшня. Тук също се виждаха сини униформи — войниците се бяха прикрили. Пушечните изстрели отекваха прекалено нарядко, прекалено слабо. Това не вещаеше нищо добро.

Прескачайки купчина дърва, той едва не се сблъска с един от войниците. Униформеният сепнато се извърна и едва не прониза Адамат с щика си. Той беше млад, още неопитен и доста стреснат.

— Кой си ти? — остро попита той с треперещ глас.

— Стига си размахвал това шило пред лицето ми. — Инспекторът сграбчи винтовката за дулото и я изблъска встрани. — Аз съм Адамат. Тамас по цялата територия на вилата ли е разположил хора?

Войникът го наблюдаваше неуверено, треперещ. Вероятно това беше първата му истинска престрелка.

Адамат го сграбчи за униформата.

— Чуваш ли тези изстрели? В предната част на вилата има засада. Тя цели да им отвлече вниманието. Шарлемунд ще се възползва от това прикритие, за да избяга.

Войникът се поколеба.

— Нямам ти доверие — рече той.

— Бога ми! — възкликна Адамат, премествайки поглед край него.

Войникът рязко се извърна. Адамат стовари лакът върху тила му.

— Ще ме прощаваш — промърмори инспекторът, докато завличаше тялото му зад дървата и вземаше винтовката му. Подир това той се огледа, опитвайки се да различи още от хората на Тамас.

Зърна една от сините униформи да се прокрадва край къщата: въпросният войник бе по-загрижен за обстрелваните си другари, отколкото да спре потенциални бегълци от задната част.

— Изглежда ще трябва да се справя сам — изсумтя Адамат и се затича приведен, докато не се озова зад вилата. Там той спря зад един навес и се ослуша. Изстрелите бяха притихнали.

Инспекторът внимателно надникна. Задната част на вилата представляваше открита галерия с колони — лятна градина с големи чадъри и платнища. Тук имаше и тясна алея. Край нея изчакваше карета с един кон. Посърналият кочияш, изчакващ на капрата му беше познат. А пазачи не се виждаха.

Адамат се затича напред.

— Сиемон — рече той. Кочияшът повдигна очи.

Младият свещеник бе толкова разстроен, че за момент забрави навика си и погледна Адамат в очите. За момент.

— Какво правите тук? — смотолеви Сиемон. — Вървете си, преди архидиоцелът да ви е видял.

— Вие му помагате да избяга — рече инспекторът и сграбчи коня за повода.

— Трябва… — отвърна свещеникът, стискайки юздите.

— Нищо подобно. Той е зъл човек. Той е предател. Не сте длъжен да му помагате.

— Мислите ли, че не зная това? — едва ли не с ридание отвърна Сиемон. — Знаех през цялото време. Съжалявам, че платих на онези хора да ви убият. Моля ви, разберете, че аз не мога да сторя нищо. Не мога да се освободя от него. Радвам се, че сте жив. Но сега си вървете, преди той да се е появил. Иначе ще ви убие.

Инспекторът бавно си пое дъх.

— Сиемон… — Той пристъпи напред.

— Нито крачка повече — предупреди свещеникът.

Адамат спря.

— Моля ви, Сиемон.

— Охрана! — извика свещеникът. — Насам!

Двама мъже изскочиха от задната част на къщата. Те носеха униформата на църковни гвардейци и изтеглиха саби при вида на Адамат.

Тези стражници служеха на църквата и с фанатична отдаденост защитаваха архидиоцелите. Ако те достигнеха инспектора, в близък бой той нямаше да има никакъв шанс.

Адамат направи крачка назад, надявайки се, че винтовката на войника е била заредена. Той се прицели към първия гвардеец и дръпна спусъка.

Изстрелът отекна сред двора. Инерцията на устрема отнесе стражника още няколко крачки, преди той да рухне. Вторият продължи да тича. Адамат захвърли пушката и извади пистолета си, прострелвайки гвардееца почти от упор. Онзи рухна по лице.

Междувременно първият охранител бе успял да се надигне, макар и залитащ. Адамат изтегли сабята си и пристъпи напред. Гвардеецът успя да отрази първите му удари, но не и да се отбранява дълго.

— Сиемон! — долетя вик. — Тръгваме!

Адамат се извърна. Шарлемунд изскачаше от задния вход на вилата, преметнал наметалото над едната си ръка, стиснал шпага в ножница.

— Вървете! — каза инспекторът. — Тръгнете без него! Нищо не ви спира, Сиемон!

Свещеникът стисна очи и започна да се моли. Адамат изруга и се извърна към Шарлемунд.

— Ти! — процеди архидиоцелът, заковавайки се сред градината. Той хвърли отвратен поглед към сразените гвардейци.

Адамат пристъпи напред, между Шарлемунд и каретата. Пистолетът бе представлявал единственият му шанс: Шарлемунд беше най-добрият фехтовчик в Деветте държави. Той щеше да насече Адамат с лекота.

Въпреки това инспекторът повдигна шпагата си.

Шарлемунд захвърли наметалото и ножницата на своето оръжие.

Атаката последва по-бързо, отколкото Адамат бе могъл да си представи. Той отрази удара изцяло по инстинкт — преди години бе смятан за добър дуелист, ала тези години бяха отдавна отминали. През цялото досегашно време инспекторът рядко бе поддържал форма, и то главно със скритата в бастуна му шпага.

Адамат започна да отстъпва под устрема. Архидиоцелът настъпваше неумолимо, редуващ разсичащи и намушкващи удари. Върхът на оръжието му проблясваше на сантиметри от лицето и гърдите на Адамат.

Добър дуелист бе нещо относително срещу противник като Шарлемунд. Адамат се чувстваше безпомощен, като дете на първия си урок. Само че двамата не се сражаваха с дървени оръжия. Когато Шарлемунд без усилие извиеше китка, неговото острие биваше последвано от кръв. Тези рани бяха плитки, но достатъчно от тях означаваха също тъй сигурна смърт, както намушкването през сърцето.

Шарлемунд изблъска оръжието му встрани и пристъпи напред, нанасяйки два удара. Адамат залитна назад, за да ги избегне. Възстановил равновесие, той понечи да повдигне шпага. Само че ръката отказваше да му се подчинява. Един бърз поглед му показа, че върху дрехата му са започнали да се разливат две алени петна. Едното се намираше точно над сърцето му, а другото багреше рамото. Тялото му неочаквано се отпусна, отслабено от очакването на смъртта.

Архидиоцелът рязко изостави Адамат, отразявайки в последния момент удара на новоизникналия противник. Телохранителят на Тамас нападаше с ожесточение, от което Шарлемунд отстъпи на чакълената алея, за да притежава стабилна опора. Олем се затича подире му, без да му дава нито миг отдих.

Адамат опипом се отпусна край един камък в градината. С едната ръка той слабо стискаше шпагата си, а с другата провери раните си. Той притисна ръка над по-лошата. Главата му беше започнала да се замайва — незнайно дали от изгубената кръв или от мрачното вълнение на битката. Той не откъсваше очи от Олем. Ако телохранителят изгубеше, Шарлемунд щеше да убие и двама им и да избяга.

Олем определено беше по-добър боец от Адамат. Той нападаше архидиоцела с войнишка дързост — храбростта на човек, отдал живота си на оръжията. Движенията на Олем бяха по-малко овладени и изящни от тези на архидиоцела, но той компенсираше това с ожесточение. Войникът бе стиснал зъби, очите му пламтяха от гняв и решителност, а свободната му ръка бе заела заучена позиция. Шарлемунд отстъпи още няколко крачки назад под този напор, преди да се овладее и на свой ред да започне да напада.

Адамат наблюдаваше как Шарлемунд изучава движенията на противника си, проследявайки всяко едно от тях. Лицето на архидиоцела бе лишено от насрещната решителност: то изразяваше спокойната, сдържана наблюдателност на учения, занимаващ се с любимия си проект. Постепенно атаките на Олем ставаха по-лесни за отблъскване, а неговите защитни движения губеха от ефективността си. Шарлемунд не просто се дуелираше, той се учеше в движение, приспособявайки се към движенията на противника си. По такъв начин се сражаваше един истински майстор. Адамат не беше виждал подобно нещо през живота си.

А Олем продължаваше да отстъпва.

На инспектора се струваше, че двубоят продължава с часове, макар сам да осъзнаваше, че са изминали само мигове. Двамата дуелиращи се минаха край Адамат, по-близо до каретата. Там Олем удържа позицията си за няколко секунди, с обсипано с пот чело, отчаяно дирещ възможност за удар. Адамат лесно разчиташе лицето му. Войникът беше уморен и започваше да се тревожи. Той не можеше да се сравнява с Шарлемунд.

Най-сетне Олем забеляза възможност и атакува. Неговият замах бегло засегна Шарлемунд, който отстъпи встрани. Едновременно с това в свободната ръка на архидиоцела изникна кинжал, който той забоде между ребрата на противника си. Сабята се отрони от ръката на телохранителя. Шарлемунд направи крачка назад, приготвяйки се за завършващ удар.

Адамат сведе очи. Свърши се.

Олем се засмя задавено, отново привличайки вниманието на инспектора. Шарлемунд се поколеба.

— Предстои ти да се изправиш срещу по-опасни от мен — каза Олем.

Шарлемунд бързо погледна назад. Той изостави Олем и се затича към каретата.

— Тръгвай! — нареди архидиоцелът, скачайки на стъпалото.

— Недейте! — извика Адамат към Сиемон.

Свещеникът бе заровил глава между раменете си, стиснал юздите. Той не помръдна.

— Карай — подкани го Шарлемунд.

Адамат очакваше, че Сиемон ще плесне с юздите. Наместо това свещеникът мълчаливо погледна към небето, сетне към ръцете си. Устните му се движеха безмълвно.

— Глупак — процеди архидиоцелът. Той се метна на капрата до Сиемон.

Свещеникът се сви встрани.

— Не мога да го направя — завайка се той.

Шарлемунд небрежно го изблъска встрани. Съприкосновението му със земята бе придружено от звука на пръскащ се пъпеш; той застина.

— Страхливец.

Думата не беше изречена високо, но пак привлече погледите на Адамат и архидиоцела. Тамас стоеше край задния вход на вилата, над градината. Той се подпираше на въздушна пушка, насочена с дулото надолу. В този момент фелдмаршалът приличаше на обикновен старец, изтерзан и изнурен. Предната част на униформата му бе покрита с кръв.

Адамат си спомни посещението си в Небесния дворец и петната, покривали Тамасовата униформа тогава. Той потръпна.

Шарлемунд се поколеба. Макар само едно движение на юздите да го делеше от бягството, някакво нездраво любопитство го задържа.

Адамат с мъка се изправи на крака и залитащ, сграбчи юлара на коня.

— Няма да избягаш — изхриптя той.

Шарлемунд не му обърна внимание. Архидиоцелът не откъсваше очи от Тамас.

— Виждам, че си се погрижил за добрия херцог — каза Шарлемунд. Той се изправи, пусна юздите и скочи на земята, подвивайки крака. Сърцето на Адамат се разтуптя.

Тамас не изглеждаше впечатлен.

— Той е още жив. Но му се иска това да не беше така. Имам големи планове за него. — Фелдмаршалът бавно заслиза по стълбите, подпирайки се на оръжието. — За теб също.

Шарлемунд изтегли шпагата си.

— Ти нямаш барут — рече той. — В противен случай нямаше да разговаряме. Ти не се страхуваш от последиците, не би се поколебал да ме простреляш още от къщата. Явно Никслаус е изхабил всичките ти запаси.

Лицето на Тамас бе непроницаемо.

— Ако имаше и капчица чест — продължи архидиоцелът, — в момента щеше да си поел към Южната планина, за да се пожертваш пред Крезимир и да спасиш страната си.

— Силни думи за един предател — рече Тамас.

— Какво ще направиш, Тамас? — каза Шарлемунд. — Дори в най-добрата си форма ти си по-слаб от мен.

Неочаквано той се затича към фелдмаршала, разперил ръце с устрема на хищна птица.

Тамас пусна пушката, изтегли сабята и опря тежестта на болния си крак, потръпвайки. Адамат застина. Тамас бе едва ли не прикован на място. Ако беше здрав, той вероятно би могъл да затрудни архидиоцела. Но в това му състояние сблъсъкът им би бил плачевен.

Шарлемунд се хвърли напред, замахвайки ожесточено. Тамас отрази удара. В следващи момент архидиоцелът вече се озоваваше зад него, извъртайки се за смъртоносен удар, който щеше да е поразил далеч преди фелдмаршалът да е успял да се извърне.

Победоносният крясък на архидиоцела секна като задавен — той сведе очи към оръжието си.

Черен барутен дим се виеше около невъоръжената ръка на Тамас. Фелдмаршалът разтвори пръсти и пусна използвания заряд на земята, редом до отстреляното острие на шпагата. Шарлемунд стоеше вторачен в дръжката си. След миг лицето му се изкриви от гняв, той я захвърли и скочи към Тамас, който бавно се бе обърнал с лице към него.

Захвърлената дръжка удари лицето на фелдмаршала, оставяйки плитка резка. Тамас присви очи и замахна, отпуснал другата си ръка на хълбока. Собственият устрем на Шарлемунд го наниза върху острието. Тамас се отдръпна и го намушка отново, сетне и трети път.

Архидиоцелът залитна назад, напразно притиснал ръце над раните си. Кървавите петна бързо попиваха в дрехата му. Той понечи да се приближи до каретата, но не успя и рухна върху алеята.

Адамат преглътна мъчително. Раните на Шарлемунд не изглеждаха фатални, но бяха няколко на брой. Той щеше да умре от кръвозагуба — бавно и мъчително, ако Тамас му позволеше.

Самият фелдмаршал нямаше намерение да му помага, нито да призовава войниците си. Той просто наблюдаваше как Шарлемунд се опитва да затисне раните си. Фелдмаршалът почисти сабята си с помощта на захвърленото наметало и я прибра.

Раните на Адамат бяха сериозни, но той щеше да оцелее, стига да ги превържеше добре. С тази мисъл той се надигна и се приближи до тялото на Сиемон. Свещеникът лежеше със строшен врат, отворил уста в безмълвен вик. Инспекторът склопи очите му и заобиколи каретата.

Олем и Тамас стояха един край друг и тихо разговаряха. Фелдмаршалът отново се беше облегнал на въздушната пушка. Двамата погледнаха към Адамат.

— Олем ми каза, че благодарение на теб успял да догони Шарлемунд. — Тамас му кимна бавно. — Благодаря ти.

Адамат навлажни устни. Никой от двамата не го наблюдаваше с подозрение. Неговото признание пред лорд Ветас бе предизвикало смъртта на Тамасовите войници. Двамата още не бяха осъзнали защо инспекторът е дошъл.

— Фелдмаршале, трябва да ви призная нещо — поде Адамат. — Свързано е със семейството ми…

Тамас се върна обратно във вилата. Пазители и гвардейци лежаха мъртви, застреляни по съвършен начин — в главата или сърцето: лесно постижение в ограничено пространство. Върху мраморния под се бяха събрали гъсти локви кръв. От една абаносова поставка в ъгъла той се сдоби с истински бастун, изоставяйки пушката.

Никслаус го нямаше. Тамас прехапа бузата си, за да потисне раздразнението. Той беше оставил Привилегирования да се гърчи на земята. От него беше останала единствено кървава диря, отвеждаща към една от стаите.

Фелдмаршалът не разполагаше с достатъчно хора, които да се погрижат за ранените и едновременно с това да организира търсене. Той затвори очи и закуца подир дирята.

Адамат. Какво трябваше да прави с инспектора? Той бе признал, че е предал Тамас и Адро на някой си лорд Ветас и на неговия господар, лорд Кларемон. Колко врагове можеше да има Тамас? Адамат носеше отговорност за смъртта на Сабон. Или? Според Адамат пратеникът поел към вилата непосредствено преди него. А отбраната на Шарлемунд не изглеждаше организирана припряно.

С отшумяването на барутния транс болката в крака му се усилваше. Но трансът щеше да се задържи още малко — още поне няколко часа Тамас можеше да стои прав, подпирайки се на бастун. Но щеше да последва тъй остра болка, че би било цяло чудо, ако успее да се задържа прав.

Доктор Петрик щеше да побеснее. Тамас можеше да е увредил крака си необратимо. Чиста глупост.

Кървавата диря минаваше през две стаи, всяка отделен свят сред величие, каквото рядко можеше да се види и в кралски дворец. Столове, изработени от костите на фатрастански животни, кожи и препарирани животни от най-далечните джунгли. Масичка, оформена от къс чист обсидиан. Скелетът на гущер, голям колкото кон. Произведения на изкуството от всички краища на света, скулптури още отпреди Времето на Крезимир.

Следите отвеждаха до страничен изход, край веранда. Тамас се огледа предпазливо. Той не бе сигурен, че всички пазители са били сразени.

Отвъд поляната забеляза движение. Вратата на една от конюшните се отвори и от нея препуснаха два коня. Благодарение на барутния си транс Тамас можа да различи импровизираните превръзки, обвили ръцете на Никслаус, и гърчещите се мускули на пазителя, който яздеше пред него. За момент Привилегированият нервно се извърна към вилата. Тамас остана загледан подире им.

Всичко това щеше да е било напразно, ако Жулин успееше да призове Крезимир.

— Не мога да намеря Никслаус — каза Олем.

Тамас се обърна. Телохранителят му още не се беше погрижил за раните си. Той стоеше колкото се може по-изправен, стараейки се да гледа Тамас в очите. Не успяваше да скрие болката си добре, което показваше, че тя е значителна.

Телохранителят пъхна ръка в джоба си, за да извади хартия и тютюн. Свиваната цигара едва не се изплъзна от окървавените му пръсти. Тамас ги взе от ръцете му и сам сви цигара, сетне я запали с клечка кибрит. Олем дръпна и се усмихна благодарно.

— Никслаус вече не е заплаха — каза фелдмаршалът — Погрижи се за ранените, като начало за себе си. Днес ти се справи отлично.

— Но Никслаус…

— Продължаващият му живот ще бъде моето отмъщение — отвърна Тамас. Той се усмихна, усетил, че мимиката му съдържа известна злост. — Това е достатъчно.