Кръвни братя

Девета глава

Куин прекара доста време в обикаляне, водене на подробни записки, снимане с малкия дигитален фотоапарат и мърморене под носа си.

Кал не виждаше особена полза от всичко това, но щом тя бе така погълната, той седна под едно дърво до хъркащия Лъмп и я остави да работи на спокойствие.

Вече нямаше нито вой, нито усещане, че нещо се спотайва наблизо и ги дебне. Може би демонът си бе намерил друго занимание. А може би просто се бе отдалечил. Чакаше.

Е, би трябвало и той да прави същото. Нямаше нищо против да почака, особено при тази приятна гледка.

Интересно бе да наблюдава движенията й. Пъргави, енергични в една минута, бавни и несигурни в следващата. Сякаш не можеше да реши как да подходи.

— Носили ли сте частици за анализ? — попита тя. — От самия камък? В научна лаборатория?

— Да. Остъргахме малко прах като тийнейджъри и я занесохме на учителя по геология в гимназията. Варовик. Обикновен варовик. И — продължи Кал, предвидил следващия й въпрос — взехме друга проба няколко години по-късно, която Гейдж занесе в лаборатория в Ню Йорк. Същият резултат.

— Добре. Нещо против и аз да взема проба и да я изпратя в лаборатория, с която съм работила, за още едно потвърждение?

— Заповядай.

Посегна към ножа си, но тя вече изваждаше швейцарско джобно ножче. Би трябвало да се досети, че има нещо подобно. Все пак се усмихна.

Повечето жени, които познаваше, биха носили в джоба си червило, но не биха се сетили за ножче. Можеше да се обзаложи, че Куин е взела и двете.

Загледа се в ръцете й, докато остъргваше прах от камъка в найлонов плик, който бе извадила от раницата си. Три пръстена блестяха върху палеца и още два пръстена на дясната й ръка, отразявайки слънчевите лъчи при движение.

Отблясъците станаха по-ярки и заслепиха очите му.

Светлината се промени, стана нежна като в лятно утро, а въздухът се затопли и натежа от влажност. Листата напъпиха, разтвориха се и дърветата се покриха с гъста зеленина, която хвърляше шарена сянка върху земята и камъка.

Върху жената.

Косите й бяха дълги и разпуснати, с цвят на пресен мед. Лицето й бе скулесто, с леко дръпнати очи. Бе облечена с дълга сиво-синя рокля, с бяла престилка. Пристъпваше внимателно и все пак грациозно, въпреки напредналата си бременност. И носеше две ведра през поляната към малка постройка зад камъка.

Вървеше и пееше с ясен глас, ведър като лятното утро.

Кал я гледаше и слушаше, изпълнен с любов — толкова неудържима, толкова зряла, че сърцето му щеше да се пръсне.

Мъжът излезе през вратата на постройката и тази любов озари лицето му. Жената се спря, предизвикателно отметна глава назад и продължи да пее, докато той върнеше към нея.

Тя вдигна глава и подаде устни. Мъжът ги докосна със своите и смехът му бликна като звезден дъжд. Взе ведрата от ръцете й, сложи ги на земята и обви ръце около нея.

Нали съм ти казвал, че не бива да носиш дърва и вода? Имаш достатъчно тежък товар.

Ръцете му погалиха заобления й корем и се спряха там, когато тя ги обхвана със своите.

Синовете ни са здрави и силни. Ще ти даря синове, любов моя, умни и смели като баща си. Любов моя, сърце мое.

След миг Кал видя как в издължените й очи заблестяха сълзи.

Наистина ли трябва да се разделим?

Никога не ще се разделим истински. Не плачи.

Той попи с устни сълзите й и Кал почувства пронизваща болка в сърцето.

Стига сълзи.

Не. Обещах да не плача. Тя се усмихна. Има още време. Нежни утра и дълги летни дни. Това не е смърт. Ще се закълнеш ли, че не е?

Не е смърт. Хайде. Аз ще нося водата.

Когато образите изчезнаха, Кал видя, че Куин е приклекнала пред него, и я чу да изрича името му припряно и многократно.

— Върна се. Сякаш беше другаде. Очите ти… Стават черни и… дълбоки, това е единствената дума, която ми хрумва, когато се пренасяш някъде другаде. Къде беше, Кал?

— Не беше ти.

— Добре. — Преди не се бе осмелила да го докосне, страхувайки се да не пренесе и себе си на това друго място или да не го изтръгне преди края на видението. Сега сложи ръка на коляното му. — Какво не бях аз?

— Онази, която целувах. Започнах, после се превърна в теб, но отначало… Господи! — Потърка слепоочията си длани. — Главоболие. Страшно главоболие.

— Наведи се назад, затвори очи.

— Ще… Ще отмине за минута. Както винаги. Ние не сме онези хора. Не става дума за прераждане. Не го чувствам така. Спорадично обсебване може би, което никак не ми харесва.

— Кои бяха?

— Откъде да зная, по дяволите? — Ушите му бучаха, докато почувства нужда да наведе глава между коленете си, за да прогони внезапното, силно гадене. — Бих ти нарисувал скица, ако можех да рисувам. Дай ми минута.

Куин се изправи, застана зад него и коленичейки, започна да разтрива врата и раменете му.

— Добре, добре. Съжалявам. Господи! Сякаш в главата ми се забива свредел, през слепоочията. Сега е по-добре. Не зная кои бяха. Не се обърнаха един към друг по име. Най-логичното ми предположение е за Джайлс Дент и Ан Хокинс. Очевидно са живели тук и тя е била в много, много напреднала бременност. Пееше — добави Кал и й разказа какво е видял.

Куин продължи да разтрива раменете му, докато слушаше.

— Значи са знаели какво се задава и според това, което казваш, той я е изпратил някъде, преди да се случи. „Не е смърт“. Интересно, трябва да проучим въпроса. Но засега мисля, че не бива повече да оставаш тук. Аз също.

Кал седна на земята и шумно вдиша и издиша.

— Докато те нямаше, така да се каже, то се обади отново — отрони Куин.

— Боже мой!

Кал понечи да скочи на крака, но тя сграбчи ръката му.

— Отиде си. Да поседим тук, докато можем да стоим здраво на краката си. Чух го да ръмжи и се обърнах. Ти беше далеч и потиснах първоначалния си импулс да те разтърся, за да не бъда повлечена заедно с теб.

— Тогава и двамата щяхме да сме беззащитни — просъска той.

— И сега господин Отговорност се самообвинява, защото не го е предвидил и не се е преборил с магическите сили, за да остане тук, в настоящето, и да защити момичето.

Въпреки главоболието погледът му не трепна.

— Нещо такова.

— Оценявам това „нещо такова“, макар и да ме дразни. Имам удобно ножче, което макар и да не отговаря на военните стандарти, има хубав тирбушон и клещи — все неща, които не знаеш кога ще ти потрябват.

— На духовита ли се правиш?

— Просто бърборя, за да се успокоя, и почти успях. Всъщност то просто крачеше заплашително. „Ще те изям, малката, заедно с голямото ти мързеливо куче“. Шумолеше, ръмжеше, виеше. Но не се показа. После спря и ти се върна.

— Колко време?

— Не зная. Мисля, че около две минути, макар и да ми се стори по-дълго. Няма значение колко, готова съм да тръгваме. Дано можеш да вървиш, Кал, защото колкото и да съм силна и издръжлива, няма да те нося на гръб.

— Мога да ходя.

— Добре, тогава да се махаме оттук, и щом се върнем при цивилизацията, Хокинс, ще ме почерпиш едно голямо питие.

Събраха багажа си. Кал подсвирна, за да събуди Лъмп. Когато поеха по пътеката обратно, се запита защо не й бе казал за зеления камък на червени петна — трите парчета, които той, Фокс и Гейдж пазеха. Трите парчета, за които сега знаеше, че са части от камъка на амулет, носен от Джайлс Дент по времето, когато е живял до Свещения камък.

Докато Кал и Куин вървяха през Хокинс Ууд, Лейла се разхождаше безцелно из града. Странно бе просто да върви, накъдето я отведат краката й. През годините си в Ню Йорк винаги бе имала ясна посока, конкретна задача или няколко задачи, които да изпълни за определено време.

Сега имаше на разположение цяла сутрин, а не бе свършила друго, освен да прочете няколко откъса от странните книги, които Куин й бе оставила. Можеше да остане там, в хубавата си стая, „защитената зона“, както я бе нарекла Куин.

Но бе почувствала нужда да се откъсне от книгите. Поне трябваше да даде възможност на камериерката да приведе стаята в ред и на себе си — да разгледа града, към който бе така притеглена.

Нямаше желание да влиза в магазини, макар и да й се струваше, че преценката на Куин е добра. Можеше да попадне на доста интересни находки.

Но дори разглеждането на витрините я накара да се почувства виновна, че бе оставила персонала на бутика без надзор. Че бе заминала така внезапно, с кратко обаждане по пътя, за да уведоми собственика, че спешно трябва да уреди личен въпрос и ще отсъства през следващите няколко дни.

„Личен въпрос“ бе задоволително обяснение, реши тя.

Но бе напълно възможно да я уволнят заради това. Все пак, макар и да го знаеше, не можеше да се върне обратно, да продължи живота си, да забрави за случилото се.

Щеше да си намери друга работа, ако се наложеше. Все щеше да намери. Имаше малко спестявания, можеше да поживее от тях известно време. Ако шефът не бе склонен на компромис, нямаше и да иска да запази глупавата си работа.

О, господи, вече се виждаше безработна.

„Не мисли за това, заповяда си Лейла. Не мисли за това точно сега.“

Престана да мисли и не се подвоуми, когато краката й решиха да продължат и след магазините. Нямаше представа защо им хрумна да спрат пред сградата, на която в каменната плоча над входа бе издълбан надпис „Библиотека“, но на лъскавата табела пишеше „Общински център Хокинс Холоу“.

„Нищо обезпокоително“, каза си тя. Но когато по гърба й пробягна тръпка, заповяда на краката си да продължат.

Поколеба се дали да влезе в музея, но не прояви интерес. Можеше да премине на отсрещната страна, където имаше салон за красота, и да убие малко време с маникюр. Но просто не я бе грижа за състоянието на ноктите й.

Уморена и сърдита на себе си, едва не направи кръгом и не тръгна обратно. Но надписът на табелата, която привлече погледа й, този път я накара да се приближи.

Поне един човек, когото познаваше, макар и слабо. Симпатичният адвокат със състрадателен поглед. Може би бе зает с клиент или не бе в кантората си, но все едно, щеше да влезе, за разнообразие, вместо да се шляе и самосъжалява.

Влезе в красивата, уютна приемна. Жената зад разкошното старо бюро й се усмихна приветливо.

— Добро утро… всъщност добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Всъщност… — „Какво, запита се Лейла, какво правя тук?“ — Надявах се да поговоря с господин О’Дел, ако е свободен.

— В момента има клиентка, но едва ли ще разговарят дълго. Ако желаете…

От кабинета излезе жена с тесни дънки, прилепнал розов пуловер и буйни огненочервени коси, чаткайки с високите токчета на ботушите си и обличайки късо кожено яке.

— Искам да го одереш, Фокс, чуваш ли? Отдадох на онзи кучи син най-хубавите две години и три месеца от живота си и искам да остане гол като пушка.

— Ще направя каквото мога, Шели.

— Как можа да ми причини това?

Жената захленчи и се отпусна в ръцете на Фокс.

Той също бе с дънки и риза на тънки райета. На лицето му личеше примирение, когато хвърли поглед към Лейла.

— Спокойно, спокойно — каза той, потупвайки ридаещата Шели по гърба. — Спокойно.

— Току-що му бях купила нови гуми за пикапа! Ще ги разрежа всичките.

— Недей. — Фокс я задържа здраво, когато, обляна в сълзи, Шели понечи да се отскубне. — Не искам да правиш това. Не се доближавай до пикапа му и засега, скъпа, стой далеч от него. И от Сами.

— Онази долна разгонена кучка…

— Да. Остави всичко на мен. Връщай се на работа, аз поемам нещата. Нали затова ме нае?

— Разбира се. Но се постарай да го одереш, Фокс. Накарай онова копеле да си блъска главата в стената.

— Веднага започвам — увери я той, докато я придружаваше до вратата. — Ти само стой настрана, това се иска от теб. Ще се обадя. — След като затвори вратата, опря гръб на нея и въздъхна. — О, боже!…

— Трябваше да я отпратиш — отбеляза Алис.

— Не мога да отпратя първото момиче, с което съм ходил, когато подава молба за развод. Противоречи на божиите и човешките закони. Здравей, Лейла, адвокат ли ти трябва?

— Не, надявам се. — Беше по-привлекателен, отколкото си го спомняше, което само издаваше в какво състояние е била вечерта. Освен това нямаше вид на адвокат. — Не се обиждай.

— Няма за какво. Лейла… Дарнел, нали?

— Да.

— Лейла Дарнел, Алис Хоубейкър. Госпожо Х., имам ли малко свободно време?

— Имаш.

— Заповядай, Лейла. — Покани я с жест. — Обикновено не правим циркове толкова рано сутрин, но старата ми приятелка Шели влязла в офиса зад гостилницата, за да види близначката си Сами, и заварила съпруга си Блок да държи парите от бакшиша на Сами.

— Подава молба за развод, защото съпругът й е държал бакшиша на сестра й?

— Банкнотите са били в сутиена й „Викториас Сикрет“.

— Аха.

— Това не е поверителна информация, защото Шели подгонила и двамата с парцал в ръка по главната улица, като Сами била по въпросния сутиен чудо. Искаш ли кока-кола?

— Не, не мисля, че имам нужда от нещо ободряващо.

Тъй като тя крачеше напред-назад из стаята, Фокс не й предложи стол и самият той стоеше облегнат на ръба на бюрото си.

— Неспокойна нощ?

— Не, точно обратното. Просто не мога да си обясня какво правя тук. Не разбирам нищо от това, което става, особено своето участие. Преди два часа си казах, че трябва да събера багажа си и да се върна в Ню Йорк като разумен човек. Но не го направих. — Обърна се към него. — Просто не можах, което също не разбирам.

— Ти си там, където трябва да бъдеш. Това е най-простото обяснение.

— Страхуваш ли се?

— През голяма част от времето.

— Аз не помня да съм се страхувала от нещо. Може би нямаше да съм толкова нервна, ако имаше с какво да се занимавам. Някаква работа, някаква задача.

— Слушай, трябва да отида при клиентка на няколко километра от града, за да й занеса някои документи.

— О, извинявай. Само ти досаждам.

— Не, когато започна да мисля, че една красива жена ми досажда, обади се на близките ми да дойдат до смъртното ми легло, за да се сбогуват с мен. Щях да ти предложа да ме придружиш, което все пак е занимание. И да си пийнем чай от лайка с малко вкиснат лимонов сок у госпожа Олдинджър, което е задача. Тя обича компания и това е истинската причина да ме помоли да впиша петнадесета добавка в завещанието й.

Продължаваше да говори, защото знаеше, че това е начинът да успокои човек, който изглежда сякаш всеки момент ще се пръсне от напрежение.

— Междувременно може да се отбия и при друг клиент, който е почти на път, и да му спестя идването до ада. Предполагам, че Кал и Куин ще се върнат, докато свършим това. Ще наминем да видим какво става.

— Можеш ли да бъдеш извън кантората толкова време?

— Не се безпокой. — Той взе палтото и куфарчето си. — Госпожа Х. ще ми позвъни, ако някой има нужда от мен там. Ако нямаш по-добро занимание, ще й кажа да разпечата файловете, които ми трябват, и тръгваме.

„По-добре от мрачни размисли“, реши Лейла. Струваше й се странно, адвокат, дори от малък град, да кара стар пикап „Додж“ с въргалящи се опаковки от шоколадови десертчета вътре.

— Какво ще правиш при втория клиент?

— Чарли Дийн ли? Чарли пострадал при пътнотранспортно произшествие, докато се прибирал с колата си от работа. Застрахователната компания се опитва да избегне покриването на част от медицинските разходи. Няма да стане.

— Разводи, завещания, телесни повреди… Не си се специализирал в една област.

— Правото, винаги и по всяко време — отвърна той с усмивка, която бе едновременно чаровна и лукава. — Е, освен данъчно право, което избягвам, когато мога. Оставям го на сестра си. Тя се занимава с данъчни и фирмени дела.

— Но нямате обща кантора.

— Трудно би било. Сейдж замина за Сиатъл и стана обратна.

— Моля?

— Извинявай. — Фокс натисна газта, когато излязоха от града. — Семейна шега. Имах предвид, че сестра ми е лесбийка и живее в Сиатъл. Активистка е и с… хм, с партньорката й имат кантора, наречена „Жени за жени“. Сериозно — добави той, когато Лейла не каза нищо. — Специализират се в данъчно и фирмено право за хора като тях.

— Семейството ти не одобрява?

— Шегуваш ли се? Родителите ми го приеха без проблем. Когато Сейдж и Пола се… ожениха, по-точно заявиха официално съжителството си, всички отидохме там и си устроихме щуро празненство. Щастлива е и това е важното. По-различният начин на живот според родителите ми е просто въпрос на избор. Като заговорихме за семейство, ето там е къщата на малкото ми братче.

Лейла видя дървена постройка, почти скрита сред дърветата, с табела на завоя, на която се четеше: „Керамика Хокинс Крийк“.

— Брат ти е майстор на керамика?

— Да, доста добър. Майка ми също, когато е в настроение. Искаш ли да се отбием?

— О, аз…

— По-добре не — реши той. — Ридж ще се разбъбри, а госпожа Х. вече се е обадила на госпожа Олдинджър да ни очаква. Друг път.

— Добре. — Разговор, помисли си тя. Най-обикновен разговор. Донякъде й помагаше да запази малко здрав разум. — Значи имаш брат и сестра.

— Две сестри. Малката е собственичка на вегетариански ресторант в града. Добър е за този тип заведение. От четирима ни аз най-много се отклоних от осеяния с цветя път, прокаран от свободомислещите ни родители. Все пак ме обичат. Толкова за мен. Нещо за теб?

— Е… нямам интересни роднини като твоите, но мисля, че майка ми пази няколко стари албума на Джоан Бейз.

— Отново странно и съдбоносно пресичане на пътища.

Тя понечи да се засмее, но затаи дъх в захлас, когато съзря елените.

— Виж! О, погледни. Великолепни са, просто си пасат край гората.

За да й достави удоволствието да ги погледа по-отблизо, Фокс отби встрани от пътя.

— Сигурно си свикнал да виждаш елени — каза Лейла.

— Това не означава, че не ги забелязвам. Когато бях малък, трябваше да гоним цели стада от фермата.

— Отраснал си във ферма.

В гласа й прозвуча тъгата на градски човек, който с умиление си представя красиви елени, сладки зайчета и весели пиленца, а не оране, плевене и прибиране на реколта.

— Малка семейна ферма. Отглеждахме зеленчуци, пилета, кози, пчели. Продавахме част от продукцията, някои от творенията на майка ми и мебели, изработени от баща ми.

— Все още ли я държат?

— Да.

— Моите родители имаха малък магазин за дрехи, когато бях дете. Продадоха го преди близо петнадесет години. Винаги съм мечтала… О, господи, боже мой!

Изви се към него и сграбчи ръката му.

Вълкът изскочи от гората и се хвърли на гърба на млад елен. Жертвата се гърчеше, пищеше — пронизителните викове на страх и болка отекваха в съзнанието й — и кръвта му изтичаше, а събратята му спокойно продължаваха да пасат.

— Не са истински.

Гласът на Фокс прозвуча като далечно металическо ехо. Пред ужасения й поглед вълкът повали елена и го разкъса.

— Не са истински — повтори той. Сложи ръце на раменете й и Лейла почувства как нещо в нея щракна. Нещо я тласна към него и я отдалечи от потресаваща гледка край гората. — Погледни право натам — заговори Фокс. — Погледни и проумей, че не е реално.

Кръвта бе толкова червена, толкова прясна. Грозни пръски обагриха зимната трева на тясната ливада.

— Не е реално.

— Не е достатъчно да го изречеш. Повярвай. То лъже, Лейла. Живее в лъжи. Не е реално.

Лейла вдиша и издиша.

— Не е реално. Лъжа е. Долна лъжа. Малка, жестока лъжа. Не е реално.

Ливадата бе пуста, зимните треви стърчаха сухи и неопетнени.

— Постоянно ли живееш с това? — Лейла рязко се завъртя на седалката си и впери поглед в него. — Как издържаш?

— Също както знаех, че онова е измамно видение, зная, че някой ден, по един или друг начин ще го надвием.

Гърлото й бе пресъхнало и пареше.

— Ти направи нещо с мен. Когато сложи ръце на раменете ми, докато ми говореше, направи нещо.

— Не — отрече Фокс без колебание. Беше го направил за нея. — Просто ти помогнах да осъзнаеш, че не е реално. Отиваме при госпожа Олдинджър. Един чай от лайка ще ти се отрази добре.

— Дали ще й се намира и малко уиски?

— Не бих се изненадал.

Куин вече виждаше къщата на Кал между дърветата, когато на телефона й прозвуча сигнал за текстово съобщение.

— По дяволите, защо просто не ми се обадят?

— Може би са опитвали. Има много кътчета в гората, където обхватът се губи.

— Нищо изненадващо.

Отвори съобщението и се усмихна, когато разпозна телеграфния стил на Сибил.

— Добре. — Куин прибра телефона, взела решението, над което бе умувала през целия път обратно. — Мисля да се обадим на Фокс и Лейла, след като ме почерпиш онова голямо питие пред запалена камина.

— Нямам нищо против.

— Като уважавана личност в този град, предполагам, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, ако искам да наема хубава, удобна и достатъчно просторна къща за следващите, да кажем, шест месеца.

— И кой ще бъде наемателят?

— Наемателки. Аз, неотразимата ми приятелка Сибил, която ще придумам да ми сътрудничи, и вероятно Лейла, с която предполагам, че ще трябва да бъда доста по-убедителна. Но умея да намирам подход.

— Какво стана с плановете ти да останеш седмица за първоначално проучване и да дойдеш отново през април?

— Плановете се променят — нехайно отвърна тя и му се усмихна, стъпвайки на чакълената алея. — Не се ли радваш, когато това се случи?

— Не особено.

Той се изкачи с нея до площадката, отвори вратата и й стори път да влезе пред него в тихата му къща.