Кръвни братя

Четвърта глава

Бе чел нейни произведения, бе разглеждал снимки и търсил информация и интервюта в Гугъл. Кал не бе човек, който ще се съгласи да разговаря с писател, журналист или интернет блогър за Холоу, за себе си или за каквото и да било без предварително проучване.

Книгите и статиите й му се струваха интригуващи. Допадаше му очевидната й слабост към малките градчета и бе впечатлен от интереса и тълкуванията й за местните легенди, предания и загадъчни явления.

Одобряваше факта, че все още пише по някоя статия за списанието, чрез което е постигнала своя пробив още като колежанка. Това говореше за лоялност.

Не се разочарова, когато портретната й снимка разкри, че е привлекателна жена, със секси непокорни златисторуси коси, яркосини очи и леко издадена горна устна.

Снимката бледнееше пред оригинала.

„Може би всъщност не е красавица“, помисли си той, докато наливаше кафе. Трябваше да се вгледа по-внимателно и се надяваше тогава умът му да стане по-бистър, за да реши.

Но без всякакво съмнение тя излъчваше силна енергия и умопомрачителен сексапил.

Вероятно идваше от тялото й, което не се виждаше на снимката. Дамата имаше забележителни форми.

Не че не се бе нагледал на красиви женски тела, всъщност лично и отблизо бе опознал формите на доста голи хубавици. Тогава защо стоеше в собствената си кухня като замаян, когато една привлекателна и напълно облечена жена бе влязла в къщата му? За делова среща.

— За бога, порасни най-сетне, Хокинс.

— Моля?

Мъжът буквално подскочи. Тя стоеше в кухнята, няколко крачки зад него, с шестнадесеткаратова усмивка.

— На себе си ли говореше? И аз го правя понякога. Защо хората го смятат за признак на лудост?

— Защото искат да ни принудят да разговаряме с тях.

— Вероятно си прав.

Куин побутна назад една дълга руса къдрица.

Кал се увери, че не е красавица. Тази плътна горна устна, леко кривнат нос и възголеми очи не се вместваха в традиционните представи за красота. Не би я нарекъл и „хубава“. Думата му се струваше твърде проста и скромна. Не пасваше и „готина“.

Единственото подходящо определение, което му хрумна бе „секси“, но навярно разсъдъкът му отново бе замъглен.

— Не попитах как предпочиташ кафето.

— О! Едва ли ти се намира нискомаслено мляко.

— Често се чудя защо някои хора купуват такова.

Искреният й смях раздвижи кръвта му. Тя приближи до стъклените врати към терасата, за която правилно бе предположила, че заобикаля цялата къща.

— Това навярно означава, че нямаш и изкуствени подсладители. Онези малки розови, сини или жълти пакетчета?

— Нищо от този род. Мога да ти предложа истинско мляко и захар.

— Можеш. — Нали бе хапнала ябълка, като послушно момиче? — А аз мога да приема. Ще ти задам един въпрос, само от любопитство. Винаги ли къщата ти е толкова чиста и подредена, или си се постарал заради мен?

Кал извади млякото.

— Подредеността е по-присъща на жените. Предпочитам думата „организираност“. Обичам реда. Освен това — той й подаде лъжичка за захарницата — майка ми може да ме посети ненадейно всеки момент. Ако къщата ми не е чиста, лошо ми се пише.

— Ако не се обаждам на майка си поне веднъж в седмицата, започва да си въобразява, че съм заклана от психопат убиец. — Куин виновно посегна към захарта и си сложи половин лъжичка. — Добре че е така, нали? Че семейните връзки са разтегливи като ластични въжета.

— Държа на тях. Какво ще кажеш да поседнем в хола, пред камината?

— Идеално. Е, откога живееш тук? В тази къща — добави тя, докато излизаха с чашите си от кухнята.

— От около две години.

— Не обичаш съседи, а?

— Съседите са хубаво нещо, а и прекарвам доста време в града. Понякога предпочитам тишината.

— Както всеки човек. Аз също, от време на време. — Куин се настани на един от фотьойлите в хола. — Изненадвам се, че на други хора не им е хрумнала същата идея като на теб и наоколо не са изникнали още къщи.

— Имаше планове за нещо подобно. Но така и не се осъществиха.

„Предпазлив е“, реши Куин.

— Защо?

— Не се е оказало финансово атрактивно, предполагам.

— Но ти си тук.

— Имотът беше собственост на дядо ми, няколко акра от Хокинс Ууд. Завеща ги на мен.

— И затова си построил тази къща.

— Донякъде. Харесваше ми мястото. — Тук намираше уединение, когато му бе нужно. И беше близо до горите, в които всичко се бе променило. — Познавам хора в строителния бранш и я вдигнахме. Как е кафето?

— Страхотно. И в готвенето ли си толкова добър?

— Кафето е специалитетът ми… Чел съм книгите ти.

— Как ги намираш?

— Харесаха ми. Навярно се досещаш, че нямаше да си тук, ако не беше така.

— Тогава щеше да ми е далеч по-трудно с книгата, която искам да напиша. Носиш фамилията Хокинс, потомък си на рода, основал селището, което после се е превърнало в град. И един от ключовите участници в неотдавнашните необясними инциденти, свързани с града. Направих сериозно проучване за историята, слуховете, легендите и различните обяснения — каза тя и пъхна ръка в торбата, която й служеше едновременно за дамска чанта и за куфарче. Извади диктофон, включи го и го нагласи на масата между тях.

Усмивката й бе изпълнена с енергия и интерес, когато сложи бележника в скута си и отгърна на чиста страница.

— Е, кажи ми, Кал, какво се случи на седми юли хиляда деветстотин осемдесет и седма, деветдесет и четвърта и две хиляди и първа година.

Диктофонът го накара да изпита… неудобство.

— Направо по същество, а?

— Обичам да научавам нови неща. Седми юли е твоят рожден ден, както и на Фокс О’Дел и Гейдж Търнър, родени в същата година като теб, с които сте отраснали заедно в Хокинс Холоу. Прочетох статии за теб, О’Дел и Търнър, в които се твърди, че вие сте отговорни за инцидента, изправил на нокти местната пожарна на единадесети юли осемдесет и седма, когато началното училище пламнало, както и че заслугата за спасяването на живота на Мериън Листър, която е била в сградата по това време, е ваша.

Тя продължи да го гледа в очите, докато говореше. Стори му се интересно, че не се налага да прави справка в записките си и явно не се нуждае от миг почивка.

— Според първоначалните доклади вие сте били заподозрени в умишлено причиняване на пожара, но било доказано, че вината е на самата госпожица Листър. Получила е изгаряния втора степен на близо тридесет процента от тялото, както и мозъчно сътресение. Ти и приятелите ти, три десетгодишни момчета, сте я измъкнали навън и сте се обадили на противопожарната служба. В онази година госпожица Листър е била на двадесет и пет години, преподавателка на четвърти клас, без криминално досие и данни за психично заболяване. Вярна ли е цялата тази информация?

„Излага фактите в хронологичен ред“, забеляза Кал. Поне онези, които бяха известни. Но сред тях не присъстваше неописуемият ужас, когато бяха влезли в горящата сграда и бяха заварили симпатичната госпожица Листър да се хили идиотски и да тича през пламъците. Или какво бе да я гонят по коридорите, докато дрехите й горят.

— Получила е нервен срив — отвърна Кал.

— Очевидно. — Усмивката на Куин не изчезна, когато повдигна вежди. — Освен това, през същата седмица е имало десетина сигнала на телефон деветстотин и единадесет за домашно насилие, повече, отколкото през последните шест месеца в Хокинс Холоу. Имало е две самоубийства и четири опита за самоубийство, безброй нападения, три разказа за изнасилвания и шофьор, блъснал пешеходец и избягал. Няколко жилища и офиси са били вандалски опустошени. Никой, буквално никой от хората, замесени в което и да е от документираните деяния, няма ясен спомен за тях. Говори се, че в града е настъпила масова истерия или халюцинации, породени от неизвестна заразна болест, предавана чрез храната или водата.

— Доколкото си спомням, бях десетгодишен и изплашен до смърт.

Тя прие думите му с кратка лъчезарна усмивка.

— Разбира се. — Усмивката изчезна. — Бил си на седемнадесет през деветдесет и четвърта, когато през седмицата около седми юли е настъпила… да кажем, нова криза. Трима души са били убити, единият — обесен в парка, а никой не се е явил като свидетел или за да направи самопризнания. Имало е изнасилвания, побои и самоубийства, две къщи са били изгорени до основи. Има сведения, че ти, О’Дел и Търнър сте успели да натоварите някои от ранените и пострадалите в училищния автобус и да ги транспортирате до болницата. Точни ли са фактите?

— Поне дотук.

— Смятам да продължа. През две хиляди и първа…

— Моделът ми е добре известен — прекъсна я Кал.

— Повтаря се на всеки седем години — кимна Куин. — Трае седем нощи. Денем, доколкото ми е известно, нищо не се случва. Но от здрачаване до изгрев сякаш адът изригва. Едва ли е съвпадение, че тази аномалия възниква веднъж на всеки седем години, като започва на рождения ви ден. Седем се смята за магическо число от онези, които практикуват магия, черна или бяла. Ти си роден на седмия ден от седмия месец на хиляда деветстотин седемдесет и седма година.

— Ако знаех отговорите, щях да предотвратя онова, което се случва. Ако знаех отговорите, нямаше да разговарям с теб. Съгласих се на тази среща, защото може би… може би ти ще ги откриеш или ще ми помогнеш да ги открия.

— Тогава ми кажи какво се случи, кажи ми всичко, което знаеш със сигурност, дори и да ти се струва налудничаво.

Кал остави кафето, наведе се напред и се вгледа дълбоко в очите й.

— Не на първа среща.

„Остроумен е“, каза си тя с възхищение.

— Добре. Следващия път първо ще те поканя на вечеря, но сега би ли влязъл в ролята на екскурзовод, за да ме заведеш до Свещения камък?

— Днес вече е твърде късно за двучасов поход през гората. Няма да се върнем, преди да се стъмни.

— Не се страхувам от тъмнината.

Погледът му стана студен.

— Ще започнеш. Мога да те уверя, че в тази гора има места, където никой не би стъпил по тъмно, по което да е време на годината.

Ледена тръпка пропълзя по тила й.

— Виждал ли си някога момче на същата възраст, на която си бил ти през осемдесет и седма? Момче с тъмна коса. И червени очи. — Видя го да пребледнява и това издаде, че е поразен. — Виждал си го.

— Защо питаш?

— Защото аз го видях.

В този миг Кал скочи на крака, закрачи към прозореца и се загледа в горите. Светлината навън вече бе по-слаба, отколкото преди час.

Никога не бяха разказвали за момчето, мъжа или какъвто и образ да приемаше създанието. Да, беше го виждал, и то не само през кошмарната седмица на всеки седем години.

Беше го виждал в сънищата си. Беше го зървал за миг, с крайчеца на окото си или да се шмугва сред гората. Или с лице, притиснато към тъмното стъкло на прозореца на спалнята му… със зловеща усмивка.

Но никой, никой, освен него, Фокс и Гейдж не го бе виждал през интервалите.

Защо точно тя?

— Кога и къде го видя?

— Днес, малко преди да свия по пътя през гората. Притича пред колата ми. Изскочи изневиделица. Хората винаги казват така, но този път беше истина. Момче, а после куче. Накрая изчезна. След миг вече нямаше нищо.

Чу я да става и когато се обърна, се изуми да види ослепителна усмивка на лицето й.

— И това ти доставя удоволствие?

— Вълнуващо е. Носи тръпка. Въздействието беше невероятно. Изживях нещо, което може да се нарече лична среща със свръхестественото. Страшничко е, безспорно, но все пак вълнуващо. Подобни неща ме зареждат с енергия.

— Очевидно.

— Знаех, че там има нещо, и си помислих, че е голямо. Но да получа потвърждение още първия ден, това е като да намеря златна жила с първата копка.

— Не съм потвърдил нищо.

— Лицето ти го стори. — Куин взе диктофона и го изключи. Днес нямаше да узнае нищо от него. Кейлъб Хокинс наистина бе предпазлив. — Трябва да отида в града, да се регистрирам в хотела, да поразгледам. Би ли приел покана за вечеря днес?

Тя действаше със замах, а той сякаш бе готов да изчаква безкрайно дълго.

— Не е ли по-добре да си починеш? Ще поговорим за вечерята и за други неща в близките няколко дни.

— Харесват ми мъже, с които не се излиза лесно на глава. — Куин пъхна диктофона и бележника си обратно и чантата. — Ще имам нужда от палтото си.

Кал донесе палтото й. Обличайки го, тя дълго се взираше в мъжа срещу себе си.

— Знаеш ли, когато излезе да ме посрещнеш, в първия миг имах странно усещане. Стори ми се познат, сякаш сме се срещали и преди. Сякаш си ме очаквал. Беше много силно. Ти почувства ли нещо подобно?

— Не. Но може би съм бил твърде зает да си мисля: „По-хубава е, отколкото на снимката“.

— Наистина ли? Радвам се, защото страшно се харесвам на онази снимка. Благодаря за кафето. — Куин хвърли поглед към кучето, което тихо бе похърквало през целия им разговор. — Чао, Лъмп. Не се преуморявай.

Той я изпрати до вратата.

— Куин — каза Кал, докато гледаше как слиза по стълбите, — не се прави на смела и не тръгвай сама да търсиш Свещения камък. Не познаваш гората. Аз лично ще те заведа някой ден тази седмица.

— Утре?

— Не мога, графикът ми е претоварен. Вдругиден, стига да не бързаш.

— Почти винаги бързам. — Тя измина последните крачки до колата си заднишком, за да не го изпуска от поглед. — В колко часа?

— Да си уговорим среща тук в девет, при хубаво време.

— Дадено. — Куин отвори вратата на колата. — Впрочем, къщата ти подхожда. Момче от малък град с повече стил, отколкото претенциозност. Допада ми.

Кал я проследи с поглед, докато се отдалечаваше — странната и секси Куин Блек.

И дълго стоя навън, загледан в чезнещата светлина над гората, в която бе създал своя дом.

Кал измъкна Фокс от офиса му с телефонно обаждане и настояване да се срещнат в боулинг клуба. „Пин Бойс“ и „Али Кетс“ щяха да се състезават на първа и втора писта и двамата можеха да хапнат на бара, докато гледат шоуто.

Освен това, нямаше много места, шумни колкото зала за боулинг, така че разговорът им щеше да бъде заглушаван от търкаляне на топки, удари по кеглите, викове и възгласи.

— Първо, да се вслушаме в гласа на логиката за минута. — Фокс отпи глътка от бирата си. — Може тя да си измисля за тази случка.

— Откъде да знае каква история да измисли?

— През Седемте има хора, които го виждат и успяват да споделят за това, преди да избледнее в паметта им. Дочула е отнякъде.

— Не мисля, Фокс. Някои казват, че са видели нещо. Момче, мъж, жена, куче, вълк…

— Плъх, голям колкото доберман — спомни си Фокс.

— Благодаря, че ми напомни. Но никой не е заявявал, че го е видял преди или след Седемте. Никой, освен нас, а ние не сме казвали на никого.

Кал въпросително повдигна вежди.

— Не сме. Нима мислиш, че бих разтръбил, че виждам демони с червени очи? Само бих прогонил клиентите си.

— Умна е. Не виждам причина да твърди, че е видяла нещо, което не се вмества в нормите… освен ако е истина. Освен това, беше въодушевена. Заредена с ентусиазъм. Така че да приемем, че го е видяла, и да продължим да следваме логиката. Едно логично предположение, че копелето е станало по-силно, както очаквахме. И то достатъчно, за да излезе извън Седемте.

Фокс замислено се загледа над бирата си.

— Тази логика не ми харесва.

— Втората възможност е тя да е свързана по някакъв начин с някого от нас, града, инцидента до Свещения камък…

— Тази версия ми се струва по-приемлива. Всички хора са свързани. Ако си направиш труда, можеш да откриеш връзка между всеки двама души. — Все още потънал в размисъл, Фокс набоде парче от пицата си. — Може да е далечна братовчедка. Аз имам роднини на север, както и ти. Гейдж — едва ли, но все пак е възможно.

— Да. Но защо нечия далечна братовчедка ще вижда неща, които никой от близките ни роднини не вижда? Биха ни казали, Фокс. Те знаят какво се задава по-добре от всеки друг.

— Прераждане. Не е твърде далеч от логиката, като се замисли човек. Освен това прераждането е нещо свещено за семейство О’Дел. Може би е присъствала на събитията, станали тук. В предишен живот.

— Не бих отхвърлил нищо. Но по-важното е защо е тук, точно сега? И дали ще ни помогне да сложим край на всичко това, по дяволите.

— Един час сладки приказки пред камината не е достатъчен, за да разберем. Сигурно не си се чул с Гейдж.

— Все още не. Ще се обади. А нея ще я заведа до Свещения камък вдругиден.

— Малко прибързваш, Кал.

Той поклати глава.

— Ако не я заведа скоро, ще тръгне сама. И ако се случи нещо… Не можем да носим такава отговорност.

— Вече сме отговорни… нали точно в това е смисълът? До известна степен имаме вина. — Със смръщени вежди Фокс се загледа в Дон Майърс от „Майърс Плъминг“, който повали седем от десет и получи одобрителни възгласи. Цялото сто и тридесет килограмово тяло на Майърс се раздруса в танца на победата, който не бе приятна гледка.

— Продължаваш напред — тихо каза Фокс, — ден след ден вършиш работата си, живееш живота си. Ядеш пица, чешеш се по задника и сваляш някоя мадама, ако имаш късмет. Но знаеш ли, непрекъснато заравяш глава в пясъка само за да вървиш напред и отказваш да мислиш, че всичко ще се повтори отново. Че някои от хората, които срещаш всеки ден, може би няма да доживеят до следващия път. Може би и ние не ще го доживеем. Какво от това, по дяволите. — Той докосна чашата на Кал със своята. — Имаме настоящето, плюс още пет месеца да намерим решение.

— Мога да опитам да се върна назад.

— Не и без Гейдж. Не трябва да рискуваме, ако не сме заедно. Не си струва, Кал. Друг път получаваше само откъслечни видения и здравата се измъчваше.

— Вече съм по-зрял и по-мъдър. И си мисля, че щом ни се явява сега в сънища и имайки предвид случилото се с Куин, то излъчва енергия. Възможно е сега да получава повече, отколкото друг път.

— Не и без Гейдж. Това е… Хм! — каза той, когато вниманието му бе привлечено от нещо зад рамото на приятеля му. — Нещо свежо.

Кал погледна назад и видя Куин да стои с разкопчано палто и с насмешка на лицето, гледайки как Майърс пристъпва на пръсти с грацията на хипопотам и търкаля късметлийската си червена топка.

— Това е Куин.

— Да, познах я. И аз съм чел книгите й. По-секси е, отколкото на снимката, а там беше доста секси.

— Аз я видях първи.

Фокс изсумтя и заядливо се захили срещу него.

— Приятел, важното не е кой я е забелязал пръв, а кого ще забележи тя. Ако вкарам в действие целия си чар, ти ще станеш невидим за нея.

— Силата на твоя чар не би запалила и четиридесетватова крушка.

Кал стана от стола си, когато Куин тръгна към него.

— Значи заради това получих отказ днес. Пица, бира и боулинг.

— Обичайно съчетание за Хокинс Холоу. А и тази вечер съм дежурен управител. Куин, това е Фокс О’Дел.

— Втората част от триадата. — Тя стисна ръката на Фокс. — Сега съм двойно по-доволна, че реших да посетя най-нашумялото заведение в града. Нещо против да седна при вас?

— Не, разбира се. Ще пиеш ли бира? — попита Фокс.

— Може, но… от диетичната.

Кал застана зад бара.

— Аз ще се погрижа. Нещо за хапване? Пица?

— О! — Куин погледна пицата върху плота и изведнъж очите й блеснаха. — Хм, предполагам, че нямате блатове от пълнозърнесто брашно и нискомаслена моцарела.

— Мания за здравословен живот? — попита Фокс.

— Точно обратното. — Куин прехапа долната си устна. — Правя пълна промяна в живота си. По дяволите, изглежда адски апетитно. Какво ще кажеш да си поделим един резен?

Фокс прокара ръка над чинията.

— Няма проблем.

Кал извади нож за пица и разряза парчето.

— Обичам сладкиши и мазни храни, колкото майка обича детето си — каза Куин на Фокс. — Опитвам се да се храня по-разумно.

— Родителите ми са вегетарианци — каза Фокс, когато двамата набодоха по хапка от резените си. — Израснал съм със соево мляко и салати от глухарчета.

— Господи, каква мъка!

— Затова хапваше у дома и при всяка възможност харчеше всичките си пари за „Литъл Дебис“ и „Слим Джимс“.

— „Литъл Дебис“ е храна за боговете. — Тя се усмихна на Кал, когато той сложи бирата й на плота. — Градът ви ми харесва. Разходих се по главната улица. Но намръзнах и бързо се върнах в уютния хотел „Холоу“, за да поседя на перваза и погледам света навън.

— Прекрасен свят — каза Кал. — Малко муден по това време на годината.

— Аха — съгласи се тя, дъвчейки малко парче от тънкия си резен пица. Затвори очи с въздишка. — Вкусна е. Надявах се да не е, щом е от барчето в боулинг зала.

— Стараем се. В „Джинос“ отсреща са по-добри и има по-богат избор.

Куин отвори очи и го видя да й се усмихва.

— Не биваше да казваш това на жена, решила да промени начина си на живот.

Кал се облегна на бара, усмихна й се по-отблизо и я накара да загуби нишката на мисълта си. Имаше най-чувствените закачливо повдигнати устни, които всяка жена би пожелала да вкуси.

Преди да проговори, някой го повика и спокойните сиви очи отместиха поглед от нейните към другия край на залата.

— Връщам се веднага.

— Е… — Господи, пулсът й буквално препускаше. — Най-сетне насаме — каза тя на Фокс. — Значи ти, Кал и отсъстващия Гейдж Търнър сте приятели от деца.

— Всъщност, от бебета. Буквално още в утробата. Майките на Кал и Гейдж се запознали с моята, когато водела курс по Ламаз3. Срещнали се месец след събитието и тогава станало ясно, че сме родени в един и същи ден, и в един и същи час.

— Внезапна близост между майки.

— Не зная. Винаги са се разбирали добре, въпреки че сякаш са от различни планети. Държаха се приятелски, без да са приятелки. Моите родители все още се разбират с тези на Кал, а бащата на Кал взе бащата на Гейдж на работа, когато никой друг в града не би го наел.

— Защо не биха го наели?

Фокс се подвоуми за миг и отпи от бирата си.

— Не е тайна — реши той. — Пиеше. От известно време е трезвен — от около пет години. Винаги съм смятал, че господин Хокинс го държи на работа просто защото е такъв човек и до голяма степен заради Гейдж. Не помня никога тримата да не сме били приятели.

— Не е ли имало прояви на ревност, големи кавги и обичайните разваляния на приятелството?

— Карали сме се… и все още се караме понякога. — „Нима не е така с всички братя?“, запита се Фокс. — Имали сме сърдити периоди, но ние сме свързани. Нищо не може да прекъсне тази връзка. А ревността? Тя е проблем главно между момичетата.

— Гейдж вече не живее тук.

— Всъщност не се е установил никъде. Гейдж е от хората, които не се свъртат на едно място.

— А ти? Момче със здрави корени в родния град.

— Мислил съм за ярките светлини и живота в големите градове, дори опитах за известно време. — Фокс хвърли поглед по посока на гневните викове, които издаваше играч на „Али Кетс“, неуспял да отбележи страйк. — Харесва ми в Холоу. Дори при семейството ми, през повечето време. Оказа се, че ми харесва и адвокатската работа в малкия град.

„Истината, каза си Куин, но не цялата истина.“

— Виждал ли си момчето с червените очи?

Разтърсен, Фокс остави бирата, която бе повдигнал, за да отпие.

— Много рязък преход.

— Може би. Но не отговори на въпроса ми.

— Ще ти дам отговор след малко размисъл. С Кал имаме известни разногласия.

— Не си сигурен дали одобряваш идеята той или който и да е да разговаря с мен за нещата, които се случват тук.

— Не съм сигурен с каква цел събираш информация. Затова я претеглям внимателно.

— Пълна откровеност. — Куин погледна към Кал, когато се върна. — Е, момчета, благодаря за бирата и парчето пица. Трябва да се връщам в разкошната си стая.

— Играеш ли боулинг? — попита Кал и тя се засмя.

— Не, никак не си падам.

— Оох! — промърмори Фокс под носа си.

Кал заобиколи плота и препречи пътя й, преди жената да слезе от табуретката. После дълго се взира в ботушите й.

— Тридесет и седми номер, нали?

— Ааа… — И тя сведе поглед към обувките си. — Точно. Имаш набито око.

Кал я потупа по рамото.

— Почакай. Връщам се веднага.

Куин се намръщи след него, после погледна Фокс.

— Нали няма да ми донесе чифт обувки за боулинг?

— О, напротив. Проявяваш неуважение към традиция, за която, ако му дадеш и най-малък повод, ще ти каже, че е започнала преди пет хиляди години. После ще се впусне да разказва за еволюцията й и прочие.

— Господи! — промълви Куин.

Кал донесе чифт обувки за боулинг в мораво и бежово и още един, по-голям, в кафяво, очевидно за себе си.

— Пета писта е свободна. Искаш ли ги, Фокс?

— Жалко, но имам пледоария за доизглаждане. Налага се да откажа. Доскоро, Куин.

Кал пъхна обувките под мишница, хвана ръката й и я издърпа от табуретката.

— Кога за последен път си пробвала? — попита той, докато я водеше през залата към свободната писта.

— Мисля, че бях на четиринадесет. Двойна среща, от която не излезе нищо, защото гаджето ми Нейтън Хобс имаше очи само за истерично кикотещата се и вече напълно развита Мисти Доувър.

— Не бива да допускаш някогашно любовно разочарование да развали удоволствието ти.

— Но и играта на боулинг не ми хареса.

— Това е минало. — Кал я настани на гладката дървена скамейка и застана до нея. — Тази вечер ще бъде по-приятно. Отбелязвала ли си страйк?

— Още ли ще говорим за боулинг?

— Не.

— Този път ще успееш, а нищо не може да се сравни с чувството при първия страйк.

— Дори секс с Хю Джакман4?

— Правила ли си?

— Не, но бих се обзаложила на каквато и да е сума, че лично за мен ще е далеч по-вълнуващо да правя секс с Хю Джакман, отколкото да поваля десет кегли с една топка.

— Добре. Но аз съм готов да се обзаложа, да кажем на десет долара, че когато постигнеш страйк, ще поставиш усещането на високо място по скалата на тръпкомера.

— Първо, вероятността да постигна някакво подобие на страйк е нищожна. Второ, мога да излъжа.

— Първото ще се случи. Второто — не. Сложи тези обувки, Русокоске.