Четиринадесета глава

Кал не се изненада особено да види пикапа на Фокс на алеята си, дори в този час. Нито пък когато влезе и намери приятеля си сънено да примигва на дивана пред телевизора, докато Лъмп похъркваше изтегнат до него.

На масичката имаше кутия кока-кола, остатъци от чипс барбекю и кутия кучешки бисквити. Следи от скромно приятелско парти.

— Какво правиш тук? — провлачено попита Фокс.

— Тук живея.

— Да не те е изритала?

— Не, никой не ме е изритал. Прибирам се у дома. — Кал посегна към пакета чипс и успя да изрови шепа трохи. — Колко си му дал от тези?

— Няколко. Може би пет. Защо си толкова нервен?

Кал взе кутията кока-кола и изпи последните топли разгазирани глътки.

— Имам някакво чувство, някакво… Ти усещаш ли нещо тази нощ?

— През последните седмици почти непрекъснато имам натрапчиви чувства. — Фокс потърка лице и зарови пръсти в косите си. — Но да, усетих нещо малко преди да пристигнеш. Може би в просъница, бях полузаспал. Вятърът засвири някак странно.

— Да. — Кал застана до прозореца и се загледа навън. — Чувал ли си се скоро с родителите си?

— Днес разговарях с баща си. Всичко е наред. Защо?

— Ако и тримата сме преки потомци, значи един от родителите ти е в опасност — изтъкна Кал.

— Сам го проумях.

— Досега никой от семействата ни не е пострадал при Седемте, което винаги е било утеха за нас. До такава степен, че може би затова не сме се питали защо.

— Намерихме обяснение, поне отчасти. Защото живеят извън града. Освен Бил Търнър, но кой може да знае какво е ставало с него, по дяволите?

— Моите и твоите родители са идвали в центъра при Седемте. Не забравяй, че последния път имаше инцидент и у Пофенбергер.

— Да, да, помня. — Фокс потърка очи. — Това, че къщата му е на осем километра от града, не му попречи да удуши жена си, която го нападнала с кухненски нож.

— Вече знаем, че баба е усещала разни неща, виждала ги е още в онова първо лято, както и снощи. Защо ли?

— Може би то избира и набелязва, Кал. — Фокс стана и сложи нова цепеница в камината. — Винаги е имало хора, които не са останали незасегнати, а при другите степента е била различна.

— Куин и Лейла са първите външни хора. Решихме, че има някаква връзка, и ако тази връзка е просто далечно кръвно родство, какво от това?

Фокс отново седна, облегна се назад и погали главата на Лъмп, който потреперваше в съня си.

— Добра версия. Не се побърквай, ако разбереш, че жената, с която се въргаляш в леглото, е твоя сто и първа братовчедка.

— Ха! — Струваше си да помисли върху това. — Ако и те са наследници, следващият извод е, че с тях сме по-силни или по-уязвими. Защото очевидно този път ще бъде последен. Ще бъде всичко или нищо, така че… Някой идва.

Фокс стана и се засуети.

— Едва ли Голямото зло ще пристигне с кола до къщата ти, и то с… — Надникна по-отблизо, когато движението задейства прожекторите навън. — Мили боже, ферари ли е?

После се обърна към Кал с широка усмивка.

— Гейдж — казаха двамата в един глас.

Излязоха на терасата по ризи и оставиха вратата отворена. Гейдж слезе от колата и нехайно огледа и двамата, докато заобикаляше да извади сака си от багажника. Преметна дръжката през рамо и се заизкачва по стъпалата.

— Хей, момченца, купон ли е имало тук?

— Стриптийзьорките току-що си тръгнаха — отвърна Фокс. — Жалко, че ги изпусна. — После се втурна напред и сграбчи Гейдж в мечешка прегръдка. — Радвам се да те видя, приятелю. Кога ще мога да покарам колата ти?

— Бих казал, никога. О, Кал!

— Доста се забави.

Облекчението, обичта и искрената радост го тласнаха към приятеля му, за да го прегърне.

— Имах работа тук-там. Искам да пийна нещо. Имам нужда от подслон.

— Влизай.

В кухнята Кал наля уиски. И тримата разбираха, че това е тост за посрещане и, много вероятно, питие преди битка.

— Е — започна Кал, — явно си ги разбил с кент флош.

— О, да.

— Колко прибра?

Гейдж разклати чашата си.

— Като приспадна разходите и новата ми играчка отвън, около петдесет бона.

— Добра работа, ако те бива в нея — отбеляза Фокс.

— А мен доста ме бива.

— Изглеждаш малко уморен, братле.

Гейдж сви рамене срещу Кал.

— Не съм мигнал два дни. Затова едва не изгорях в жестока катастрофа на шосето.

— Новата играчка създава проблеми? — попита Фокс.

— О, моля те! — Гейдж се усмихна самодоволно. — Някаква женска фурия от много секси порода изскочи пред мен. Нито една кола на пътя и изведнъж тя изникна някъде със старата си „Карман Гия“… добро возило впрочем, а после скочи до колата и ми се нахвърли, сякаш съм виновен.

— Жените — отбеляза Фокс — са неизчерпаем източник на какво ли не.

— Особено някои. И така, онази спря под наклон в канавката — продължи Гейдж, ръкомахайки със свободната си ръка. — Нищо страшно, но спука гума. Пак нищо страшно, но резервната се оказа подметка. Случайно пътувала за Холоу, та успях да натоваря двутонния й куфар в моята кола. После изрецитира адреса и ме пита, сякаш съм пътен справочник, след колко време ще пристигнем там.

Бавно отпи глътка уиски.

— За неин късмет съм отраснал тук и й казах, че ще стигнем след пет минути. Извади телефона си и звънна на някого, когото нарече с инициала Кю, като таен агент. Събуди тази Кю, която ми се стори хубавица, когато впоследствие отвори вратата, и й каза, че ще пристигне след пет минути. После…

Кал изрецитира адреса.

— Този ли беше?

Гейдж свали чашата си.

— Същият.

— Нещо във въздуха — промърмори Кал. — Мисля, че вятърът те е довял тук заедно с приятелката на Куин, Сибил.

— Сибил Кински — потвърди Гейдж. — Изглежда като циганка от Парк авеню. Гледай ти. — Той допи уискито в чашата си. — Дяволска работа.



— Той се появи от нищото.

Чаша вино стоеше върху тоалетката в очакване Сибил да пристигне всеки момент.

Това пристигане бе събудило Лейла и Куин седеше до нея на леглото, в което щеше да спи Сибил, докато въпросната жена крачеше нервно из стаята, закачаше дрехи, прибираше други в чекмеджета и от време на време отпиваше вино.

— Помислих си… никога не съм виждала в бъдещето смърт при катастрофа, но кълна се, не зная по какво чудо и двамата не станахме на пихтия сред горящ метал. Добър шофьор съм — обърна се Сибил към Куин.

— Да.

— Явно съм по-добра, отколкото предполагах, както и той, за щастие. Зная, имам късмет, че се отървах само с уплаха и спукана гума, но тази Риса, само да ми падне, непоправима е.

— Риса? — попита Лейла.

— Сестрата на Сиб, Мариса — обясни Куин. — Пак ли й даде колата си назаем?

— Зная, зная — каза новодошлата и изпусна въздух, който раздвижи къдриците над челото й. — Не разбирам как успява да влезе под кожата ми. Резервната ми гума беше спукана, благодарение на Риса.

— Това обяснява защо някой те докара с много секси спортна кола.

— Не можеше да ме остави там, въпреки че изглеждаше от типа мъже, на които би им хрумнало. Брадясал, чаровен и опасен.

— Последния път, когато спуках гума — спомни си Куин, — добрякът, който спря да ми помогне, имаше бирено шкембе колкото чувал с цимент, и задник колкото два.

— Този нямаше грам тлъстина, въпреки че не можах да видя добре под шлифера. Обзалагам се, че този Гейдж Търнър има страхотен задник.

— Гейдж Търнър? — Лейла сложи ръка върху крака на Куин. — Куин…

— Да — въздъхна Куин. — Е, бих извикала „ура“, вече цялата компания е тук.



На сутринта Куин остави съквартирантките си да спят и изтича до общината. Знаеше, че ще съжалява, защото това означаваше, че ще трябва да тича и на връщане след изтощителната тренировка. Но би изменила на новия си начин на живот, ако изминеше трите преки до фитнес залата с кола.

А и се нуждаеше от време за размисъл.

За нищо на света не би приела за съвпадение, че Сибил и Гейдж са се сблъскали почти буквално посред нощ в покрайнините на града.

Още нещо за добавяне към списъка със странности, помисли си Куин, докато пъхтеше и дъхът й замръзваше във въздуха.

Освен това Сибил притежаваше много остро чувство за ориентация, а очевидно бе взела погрешен завой, за да се озове на онзи страничен път точно в момента, когато Гейдж идва по главния.

Още една странност, реши Куин, когато наближи задния вход на общината, бяха думите на Сибил, че се е появил от нищото. Бе склонна да ги приеме буквално. Щом Сибил не го бе видяла, тогава може би в нейната реалност, до онези съдбовни минути, той не бе съществувал.

Защо бе важно те двамата да се срещнат отделно, извън групата? Не беше ли достатъчно странно да пристигнат в една и съща нощ, по едно и също време?

Извади членския си ключ, който имаше благодарение на Кал, за да отвори вратата на фитнес клуба, и въведе паролата си за гост на таблото с бутони.

Лампите все още не светеха, което бе изненадващо. Обикновено, когато пристигаше, вече бяха включени и поне един от трите въртящи се телевизора бе настроен на CNN, ESPN или някой от сутрешните блокове. Много често заварваше някого при бягащите пътечки, велоергометрите или гирите.

Включи осветлението и извика. Гласът й отекна като в безкраен пуст коридор. Обзета от любопитство, продължи навътре, побутна вратата и видя, че малкият офис на инструкторите също е тъмен, както и съблекалнята.

Може би някой бе имал късна среща предишната вечер, реши тя. Отключи едно шкафче, съблече се по спортния си екип и грабна кърпа. Избра кардио за начало на тренировката и пусна телевизора на „Тудей“, преди да се качи на единствения тренажор в клуба.

Програмира го, устоявайки на изкушението да излъже за теглото си с няколко килограма. „Като че ли има значение“, каза си Куин. (Имаше, разбира се.)

Започна загрявката, доволна от самодисциплината и уединението си. Все пак очакваше вратата да се отвори с трясък всеки момент и инструкторите Мат или Тина да се втурнат вътре. След по-малко от десет минути вече бе свикнала със съпротивлението и вниманието й бе съсредоточено върху телевизора, който помагаше тренировките да преминават неусетно.

След първия километър Куин отпи голяма глътка вода от малката бутилка, която си бе донесла. Когато започна втория, мислите й се насочиха към онова, което се надяваше да постигне в този ден. Проучването бе основата на всеки проект. Освен това искаше да нахвърля част от предговора на книгата си. Може би, докато пише, щеше да й хрумне някаква идея. После искаше да се поразходи из града със Сибил и Лейла — ако има настроение.

Бе запланувала и посещение на гробищата, отново със Сибил. Време бе да навести Ан Хокинс.

Може би Кал щеше да намери време да дойде с тях. И без това трябваше да поговори с него, да го попита какво чувства и какво мисли за Гейдж (когото изгаряше от любопитство да зърне) и пристигането на Сибил. Главно, призна тя пред себе си, искаше да го види отново. Да се похвали с него пред Сибил.

„Виж! Сладур е, нали?“, може би щеше да прозвучи като момичешко перчене, но не я бе грижа. Искаше да го докосне, дори само да стисне ръката му за миг. И с нетърпение очакваше целувката за поздрав, както и да намери начин да превърне онзи тревожен израз на очите му в чаровна насмешка. Обожаваше начина, по който очите му се усмихваха преди останалата част от лицето му, и как…

Добре, добре. Тотално бе хлътнала по него, осъзна тя. Изпитваше сериозно влечение към момчето от малкия град. И в този образ имаше нещо неустоимо, въпреки че я караше да усеща свиване в стомаха. Всъщност, не бе толкова неприятно чувство. Беше интересна комбинация от опасение и вълнение.

„Куин се влюбва“, помисли си тя и започна втория километър със замечтан израз на лицето. Докато пъхтеше и се потеше, се почувства свежа и весела като пролетна маргаритка.

Изведнъж светлините угаснаха.

Тренажорът спря. Картината на телевизора изчезна, звукът замлъкна.

„О, мамка му!“

Първата й реакция не бе тревога, а въпросът „Какво ще правя сега?“. Цареше пълен мрак и въпреки че бе запомнила достатъчно ясно пътя към входната врата — и препятствията по него — не посмя да тръгне слепешком.

„Тогава какво?“, запита се тя, докато чакаше дишането й да се успокои. Не можеше да се придвижи в тъмнината до съблекалнята, за да вземе дрехите си. Щеше да се наложи да излезе по спортния си потник и клин.

Чу първото тупване и студена вълна обля кожата й. И осъзна, че има много по-сериозни проблеми от оскъдното си облекло.

Не бе сама. Докато пулсът й препускаше, хранеше отчаяна надежда онова, което е с нея в мрака, да се окаже човек. Но звуците, грозният тътен, който разтърсваше стените и пода, ужасяващото шумолене на нещо пълзящо не бяха човешки. Кожата й настръхна, донякъде от страх, донякъде от внезапен, непоносим студ.

„Дръж се, заповяда си тя. Дръж се, за бога.“ Грабна бутилката — жалко оръжие, но единственото, което имаше — и понечи да отмести крака от стъпенките на уреда, за да слезе.

Изведнъж полетя в мрака. Стовари се на пода, рамото и хълбокът й поеха удара. Всичко се затресе и затъркаля, докато тя с мъка се изправяше. Загубила ориентация, нямаше представа накъде да побегне. Нечий глас зашепна зад нея, пред нея, в нея — не би могла да каже къде — зловещи думи за смърт.

Издаде писък, докато пълзеше по клатещия се под. С тракащи от ужас и студ зъби, удари рамото си в друг уред. „Мисли, мисли, мисли!“, каза си тя, защото нещо се задаваше, приближаваше се към нея в мрака. Прокара треперещите си ръце по уреда — нисък велоергометър — и с всички молитви, които знаеше, отекващи в съзнанието й, се ориентира по мястото му за посоката към вратата.

Зад нея отекна трясък и нещо се блъсна в крака й. Подскочи, препъна се, отново подскочи. Вече не мислейки за препятствията по пътя, Куин се втурна натам, където се надяваше да е вратата. С учестено дишане, което раздираше дробовете й, плъзна ръце по стената.

— Намери я, за бога. Куин, намери проклетата врата.

Ръката й се удари в пантите и Куин издаде стон, когато напипа дръжката. Завъртя я и я дръпна.

Светлината изригна пред очите й и тялото на Кал, който се бе втурнал напред, се блъсна в нейното. Ако й бе останал дъх, сега щеше да секне. Преди коленете й да се подкосят, той обви ръце около нея и я завъртя, за да застане като щит между нея и онова, което се намираше в залата зад него.

— Дръж се. Можеш ли да се държиш за мен? — Гласът му бе призрачно спокоен, когато посегна зад гърба си и затвори вратата. — Пострада ли? Кажи ми, ако те боли нещо.

Ръцете му вече се плъзгаха по тялото й, стигнаха до лицето й и го обхванаха. След миг устните му се впиха в нейните.

— Добре си — промълви Кал, подпря я на каменната стена и свали шубата си. — Всичко е наред. Ето, облечи това. Ще замръзнеш.

— Ти си тук. — Тя втренчи поглед в очите му. — Ти си тук.

— Не можах да отворя вратата. Ключът заяде. — Хвана ръцете й и ги потърка между своите, за да ги стопли. — Пикапът ми е ето там. Искам да отидеш и да влезеш вътре. Оставих ключовете там. Включи парното. Седни в пикапа ми и включи парното. Ще можеш ли?

Искаше й се да каже „да“. Нещо в нея искаше да отвърне с „да“ на всичко, което предлага той. Но прочете в очите му какво се кани да стори.

— Ще влезеш там.

— Трябва да вляза. А ти трябва да поседиш в пикапа няколко минути.

— Щом ще влезеш, идвам с теб.

— Куин…

„Как, запита се тя, как може гласът му да звучи толкова спокойно и същевременно да издава толкова дълбоко раздразнение?“

— Аз също трябва да вляза — не по-малко от теб — и никога няма да си го простя, ако вместо това седя сгушена в пикапа ти, докато си там вътре. Не искам да се мразя. Освен това е по-добре да сме двама. По-добре е. Нека просто влезем, а после ще спорим.

— Стой зад мен и ако кажа да излезеш, ще излезеш. Разбрахме ли се?

— Добре. Повярвай ми, не ме е срам да се крия зад теб.

В този миг долови съвсем леката усмивка, която проблесна в очите му. Подейства по-успокояващо на нервите й от доза уиски на екс.

Той отново завъртя ключа и въведе паролата. Куин затаи дъх. Когато Кал отвори вратата, осветлението работеше. Гласът на Ал Роукър весело представяше метеорологичната прогноза в страната. Единствената следа, че се е случило нещо, бе бутилката й под купчината гири.

— Кал, кълна се, че токът спря, после залата…

— Видях. Тук беше тъмно като в рог, когато излезе през вратата. Тези гири се въргаляха навсякъде по пода. Видях ги на светлината, която идваше отвън. Подът се надигаше. Видях го, Куин. И го чух през вратата.

Бе блъснал тази врата два пъти, с все сила, спомни си той, защото бе чул писъците й и тътен, от който му се струваше, че покривът ще рухне.

— Добре. Нещата ми са в съблекалнята. Искам да ги взема от шкафчето си.

— Дай ми ключа и ще…

— Заедно. — Тя хвана ръката му. — Има някакъв мирис, усещаш ли го? Освен вонята на пот от тренировката и паниката, която се носи от мен?

— Да. Винаги съм мислил, че е мирис на сяра. Изчезва.

Кал леко се усмихна, когато тя се наведе към петкилограмова гира и я грабна като оръжие.

Той отвори вратата на дамската съблекалня. Всичко бе подредено и нормално, както в залата. Все пак взе ключа й и я побутна назад, преди да отвори чекмеджето. С бързи движения тя нахлузи памучния си пуловер и панталона и взе палтото си.

— Да се махаме оттук.

Докато държеше ръката й и вървяха обратно към вратата, Мат влезе.

Беше млад, навярно студент, работещ почасово като инструктор и понякога като личен треньор. Устните му дяволито трепнаха, щом ги видя да излизат заедно от дамската съблекалня. После прочисти гърлото си.

— Здравейте. Извинявайте, че закъснях. Ужасна работа. Първо будилникът ми не звънна, зная как звучи това. После колата ми отказа да запали. Една от онези сутрини, в които всичко върви наопаки.

— Да — съгласи се Куин, остави гирата и взе водата си. — Така е. Приключих за днес. — Даде му ключа от шкафчето. — Чао.

— Доскоро.

Куин изчака, докато излязоха от залата.

— Той помисли, че сме…

— Да, да.

— Правил ли си го някога в съблекалня?

— Днес за първи път стъпих в дамска съблекалня, така че отговорът е „не“.

— И аз. Кал, ще наминеш ли да пийнеш кафе… господи, тази сутрин ще приготвям закуска… и да поговорим?

— Ще отделя време.



Докато разбъркваше яйцата му разказа какво бе преживяла.

— Обезумях от уплаха — завърши тя, когато тръгна с кафето към малката трапезария.

— Не, явно не си. — Кал сложи чиниите с бъркани яйца и препечен пълнозърнест хляб на масата. — Намерила си вратата. В непрогледния мрак и въпреки всичко, което е ставало, си запазила самообладание и си я намерила.

— Благодаря. — Тя седна. Вече не трепереше, но все още усещаше слабост в коленете. — Благодаря ти, че го казваш.

— Истина е.

— Ти стоеше отвън, когато отворих вратата, и това беше един от най-хубавите мигове в живота ми. Как разбра, че трябва да дойдеш там?

— Пристигнах в града рано, защото исках да се отбия тук, да видя как сте. Да поговоря с теб. Гейдж…

— Зная за него. Първо ми разкажи останалото.

— Добре. Свих от главната насам и видях Ан Хокинс. Стоеше пред онази врата. Чух те да викаш.

— От пикапа, на улицата? Отдалеч, през каменните стени си ме чул?

— Да. — Не беше един от най-приятните мигове в живота му. — Когато изскочих и побягнах към вратата, чух тътен и търкаляне. Бог знае какво още звучеше отвътре. Не можах да отворя проклетата врата.

Едва сега тя долови вълнението в гласа му и страха, който не бе издал преди, в залата. Стана и за утеха и на двамата пропълзя в скута му.

Все още седеше там, сгушена в прегръдката му, когато в стаята влезе Сибил.

— Здравейте. Не ставай. — Тя се настани на стола на Куин. — Някой ще яде ли това? — Загледана в тях, Сибил набоде хапка от яйцата. — Ти трябва да си Кал.

— Сибил Кински, Кейлъб Хокинс. Преживяхме ужасна сутрин.

Лейла влезе с чаша кафе и сънени очи, които се премрежиха от тревога, когато видя Куин.

— Какво се е случило?

— Седнете и ще разкажем и на двете ви.

— Трябва да видя мястото — настоя Сибил още щом разказът свърши. — И залата в боулинг клуба, всяко място, където е имало инцидент.

— Най-добре обиколи целия град — сухо отбеляза Куин.

— Трябва да видя и онази местност с камъка възможно най-скоро.

— Вечно командва — каза Куин на Кал.

— Бих казал същото за теб, но мисля, че тя те надминава. Можеш да дойдеш в боулинг центъра, когато пожелаеш. Куин ще те заведе във фитнес залата, но ако аз не мога, ще се погрижа Фокс или Гейдж да ви придружи. Най-добре и двамата. Що се отнася до Свещения камък, снощи разговарях с Фокс и Гейдж за това. Съгласихме се, че следващия път ще отидем всички. И шестимата. Днес не мога, Фокс — също. Най-добре в неделя.

— Той ли е главният организатор? — обърна се Сибил към Куин.

— Да. — Тя притисна устни към бузата на Кал. — Яйцата, които ти приготвих, изстинаха.

— Предпочитам целувка. Време е да тръгвам.

— Все още има много неща за обсъждане. Слушай, не е зле тримата да дойдете на вечеря.

— Някой ще готви ли? — попита Кал.

— Сиб.

— Хей! — извика Сибила.

— Ти изяде закуската ми. Освен това наистина можеш да готвиш. Само един въпрос. — Куин слезе от скута на Кал. — Фокс би ли назначил Лейла на работа?

— Какво? Кого? Защо? — запелтечи Лейла.

— Защото имаш нужда от работа — напомни й Куин. — А той има нужда от офис мениджър.

— Не разбирам нищо, не можеш просто да…

— Била си управител на бутик — напомни й Куин, — познаваш половината от работата. Организиране. Това е стихията ви, госпожице „Цветни индексни карти и схеми“, така че очевидно можеш да водиш документация, да съставяш графици и каквото е нужно. Всичко останало ще научиш в движение. Ще попиташ Фокс, нали, Кал?

— Разбира се. Няма проблем.

— Аз съм командвала — промърмори Сибил, докато допиваше кафето на Куин.

— Бих го нарекла творческо мислене и инициативност. Сега напълни отново тази чаша, докато аз изпращам своя герой спасител до вратата с голяма, звучна целувка.

Сибил се усмихна, когато Куин задърпа Кал през прага.

— Влюбена е.

— Наистина ли?

Сибил се обърна с усмивка към Лейла.

— Сега няма да я разкъсаш заради опита да ти натрапи тази работа.

— Няма да й се размине. Мислиш ли, че е влюбена в Кал… любов с главно „Л“?

— С пет главни букви и удебелен шрифт. — Сибил взе чашата и стана. — Кю обича да насочва хората — каза тя, — но винаги се старае да ги насочи към нещо полезно или поне интересно. Не би ти натрапила работа, с която мисли, че няма да се справиш. — Въздъхна дълбоко, вървейки обратно към кухнята. — Какво да сготвя за вечеря, по дяволите?

Загрузка...